Запомни | Име:  Парола:  

Bulgarian English Russian
Покажи всички теми с нови мнения
Покажи днешните теми
 Връзки
    
Exchange.bg
Всички клубове
  Общество
     На раздумка
Прати поща до твой приятел за тази тема 
 
  Отиди на:
МОРЕТО Е ТЪНКО

Стр.   от 499 2     Мнения - 7479 Скрий анонимните Тази тема е затворена Предишна тема Следваща тема

Автор Мнение
ФЪРКАТИЧКО
(Златен)
от: Bulgaria

Общо мнения: 5789
Създадено: 01.3.2003 г. 19:23:48   Поща   Редактирай
Когато преди време от форума си тръгнаха обичани и уважавани приятели, започнах да търся някакъв текст, който да пейстна тук, с молба да се върнат.
И преоткрих една приказка от Валери Петров, любимата на децата ми
и на мен самата.
Вие сигурно сега само ще си я припомните, ако решите да я прочетете.
А някои от младите приятели във форума може да си спомнят и как са я гледали като деца в Кукления театър в София.
Оказа се дълга, така че се забавих с пействането й тук.
Но се надявам, че и сегашните форумци, както и тези , които си тръгнаха или просто мълчаливо напуснаха, все още понякога влизат във форума, ще попаднат на нея и ще се върнат.
За да търсим заедно бисерчететата на доброто /ще разберете, като я прочетете/.
Което и всъщност тук правим /повечето от нас/.
Пействам приказката с ника си, за да коригирам печатни грешки , каквито неминуемо ще има.
На две места текста става малко неясен, защото на страницата има картинка , но без текст/ просто книжката е дефектна, но не се губи общия смисъл/.
Приятно четене ! Все пак има още два почивни дни !
 
ФЪРКАТИЧКО
[Златен]
от Bulgaria

Общо мнения: 5789
ПУК
от
ВАЛЕРИ ПЕТРОВ


Това се случило едно лято. Съвсем близо до плажа, от който долитали смях и викове, стърчала сред пясъка стъклена телефонна кабина. А вътре в кабината стояло малкото Лили по банско костюмче. С едната си ръчичка то държало слушалката, а с другата пластмасово харпунче; от време на време то се почесвало с харпунчето между плешките, защото кожата му се белела от слънцето и го сърбяла. Представяте ли си картинката: най-отпред кабината с Лилито, зад нея-жълтият плаж с чадърите, а най-отзад-синьото море и белите чайки над него.
И ето че отнейде се появил Набръчканият човек. Той много бързал да телефонира някъде, но нямало какво да прави-застанал пред кабината и зачакал.
Минала минута, минали две. Набръчканият човек вече не можел да търпи. Той отворил вратата на кабината казал:
-Хайде , малката, приключвай ! Вече десет минути говориш !
-Ама аз не говоря-казало Лилито.
-Как не говориш!-учудил се Набръчканият човек.-А какво правиш ?
-Слушам приказка-отговорило Лилито.
-Какво-о-о?-казал Набръчканият човек.Той не бил чувал, че има един телефонен номер, от който разказват за децата всеки ден по една нова приказка, и сега, за да не се види усмивката му, нарочно се намръщил и казал:-Хайде, хайде, ще й чуеш края друг път, от вашия телефон !
-Ама тя сега почва!-казало Лилито. – И съм си пуснала стотинката !
-И искаш да я чуеш цялата , така ли ?-погледнал го Набръчканият човек.
-Така!-отговорило Лилито.-Тя е толкова интересна!
-Откъде пък знаеш?-попитал Набръчканият човек.
-Защото й чух края-казало Лилито.
-И за какво се разказва?-запитал Набръчканият човек.
-За едно момиченце, което слязло в дълбокото-казало Лилито.-И то се казва Лили като мен.
-Брей!-престорил се на учуден Набръчканият човек.-А можеш ли да се гмуркаш?
-Мога.Обаче само където морето е тънко-признало Лилито.-Защото мама.......
-Дето морето е какво?-прекъснал го Набръчканият човек.
-Тънко-повторило Лилито.-Дето вълничките.........................
То продължило да обяснява, но Набръчканият човек не го чувал, защото в главата му се вавъртели едни особени мисли. / Той, кой знае защо, от време на време мислел в стихове, затова и сега се получило нещо като стихотворение/. И ето какви били думите му:
Ах, колко чисто, прозрачно и звънко
Звучи това детско “морето е тънко” !
Като шум в раковина
Тази дума невинна,
Уж на смях
И уж нежно
Казва ясно
-на нас, нали?-
че сме, ах,
безнадеждно
и ужасно
пораснали!
И като свършил да мисли тези неща /които, разбира се , не са за деца/, Набръчканият човек казал:
-Добре, изслушай си приказката ! Само дано не е дълга-имам цели три разговора да водя, за твое сведение.
Лилито много се зарадвало.
-Благодаря!-казало то, но тъкмо да затвори вратата на телефонната кабина, Набръчканият човек прибавил:
-Я чакай да чуя малко и аз, толкоз ли е интересна.
Лилито му подало слушалката и той я прилепил към ухото си.
И изведнъж станало чудо! Кабината потънала надолу като асансьор, а Набръчканият човек със слушалката в ръка останал нейде горе. Изчезнали щумът на плажа и крясъкът на чайките-станало невероятно тихо, защото телефонната кабина се била превърнала в подводна камера за изследване на морското дъно и вече отвсякъде я обграждала синьозелена вода, в която плували най-различни по вид и цвят същества.Кабината слизала все по-надълбоко, докато най-сетне нещо звъннало в нея, тя се заклатила, спряла неподвижна и Лилито преспокойно излязло навън с харпунчето си в ръка.
Колко било красиво всичко! Една по-чудна от друга се редували хубостите наоколо. Странни морски животни, прилични на хризантеми, шавали с прозрачни пипала; кафяви и зелени водорасли вълнували приказни пасбища, сред които се стрелкали шарено набраздени рибки. Лилито гледало наляво, гледало надясно, въртяло се омаяно на всички страни, но колкото и да се въртяло....
.......Едно ужасно същество, което се било появило иззад скалите и сега плувало зад него, все се изхитрявало да остане откъм гърба му, тъй че Лилито продължавало пътя, без да подозира опасността.
А какво било това ужасно същество?
Риба, то се знае, но невероятно грозна, кръгла като балон и все пак цялата ъглеста и бодлива, с опулени въртящи се очи и зъбата долна челюст, издадена като на куче от породата боксер.Освен това от тъпата й муцуна се извивал напред дълъг израстък, приличен на въдица, на който се люлеело червено електрическо фенерче.
Най-сетне , като се уморила да разглежда гостенката, страшната риба издала скърцащ звук, който почти не може да се изпише с букви:
-Х-р-р-р-ц-ч-ш-х-х-щ !.....Ще те изям!
Лилито подскочило и насочило харпунчето си към нея.
-Ч-к-щ-х-р.ц! Уплаши ли се?-изскърцала страшната риба.
-Не!-казало Лилито, макар че доста се било уплашило.-Защо скърцаш така?
-Това не е скърцане-изскърцала рибата-Това е моят смях. Ако река истински да скръцна със зъби....Аз съм Ужаса на океана ! Няма по-грозна и страшна риба от мен !
И тя запяла с ужасен глас:
-Аз съм страшният Хрили
с ужасните челюсти,
тъй че ти не разчитай
на своите прелести!
Виж ми зъбите само! Като скръцна със тях,
Всички живо тук долу си умира от страх,
Х-р-р-ц!
Аз нямам приятелки
И нямам приятели
И каквито съм имал,
От мен са патили.
Тъй че бързо готви се, безразсъдно дете,
Във очите на Хрили твойта смърт се чете,
Х-р-р-ц!
Песента на рибата била много страшна, но въпреки това Лилито само запитало:
-Значи се казваш Хрили ?
-Да, защо?-запитала страшната риба изненадана, тъй като си мислела, че го е уплашила.
-Защото аз пък се казвам Лили-обяснило Лилито.
-Е, и какво от това?-казала рибата.
-Става римичка-засмяло се Лилито.-
Лили и Хрили
Нейде се скрили!
-Глупости!-казала рибата-Никаква римичка не става, защото истинското ми име е “Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери” от семейството на дълбоководните риби.
-А моето е Лиляна Трифонова Георгиева-казало Лилито-От семейството на мама и татко.
-Знам-изскърцала рибата.-И защо се забави?
-Един чичко горе....-започнало Лилито, но рибата го прекъснала:
-Чух го. И какво всъщност търсиш тук, в дълбокото ? Дълбоко за теб , искам да кажа. А ? Какво търсиш ?
-Вълшебното бисерче-казало Лилито.
-Какво бисерче?-запитала рибата.
-Това, дето на който го намерел сърцето му ставало добро-казало Лилито.
-“Дето на който го намерел” ! Така ли се говори ?-изскърцала рибата-Само за това изречение заслужаваш да те изям. И къде си чула за такова бисерче ?-запитала рибата.
-В една приказка пишеше-казало Лилито.
-Приказки! Какво ли няма в тях ! –изскърцала рибата.-И защо ти е дотрябвало това бисерче ?
-Защото мама, като направя пакост, все казва:”А бе , Лиле, кога ще станеш добро дете.?” – обяснило Лилито.
Рибата го изгледала внимателно от всички страни.
-Това, че си лоша , е хубаво. Но да не би да искаш да кажеш, че желаеш да станеш добра?-казала тя.
-Да-признало Лилито.-А пък не мога. Все се мъча, но................
-Не ме разсмивай!-казала рибата и скръцнала със зъби-Ц-щ-к-х-р-х-ц! Първо, това са измислици, защото такива бисери няма, и второ разсъждаваш много глупаво. Дотрябвало ти е да ставаш добра1 Само ще си затрудняваш живота. По-добре е на този свят да си лош и жесток, грозен и страшен, така че всичко живо да се плаши от теб. Както се плашат от мен! Аз бих те изял като едно нищо, само че скоро съм обядвал, така че си ми почти напълно съвсем безразлична. Хайде, тръгвай си, преди да съм променил решението !
-Ако искам, ще тръгна! Да не е твое морето !-казало Лилито.
-Тръгвай си, ти казвам!-повторила застрашително рибата.
-Е пък няма да тръгна!-тропнало с краче Лилито.-Но аз все пак ще си потърся бисерчето.
-Тогава аз пък ще си тръгна.-казала рибата.-Сбогом с удивителна!
И отплувала нанякъде.
-Сбогом!-извикало след нея Лилито.-Но аз все пак ще си търся бисерчето!
-Твоя си работа!-дочул се отдалеч скърцащият глас.-Не ми се говори с глупави деца. Ц-х-ц-р-щ!
И Лилито продължило пътя си по морското дъно. А над него зазвучала нежна песничка, от тези, които нямат край-тъкмо мислиш, че са свършили и те пак почват отначало:
Свети във морето
На детските игри
Бисерче, което
Ни прави по-добри.
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че
Свети във морето
на детските игри
бисерче, което
ни прави по-добри....
А картината долу всеки миг се меняла и ето че водата се изпълнила с безброй прозрачни медузки. Сякаш били спуснати парашутисти някъде отвисоко-синкави и розови, те плавали около Лили и пеели:
-Ний сме медузките, ний сме медузките-
вижте ни как си надуваме бузките,
ха-ха-ха !
И смехът им бил не от три ха , а най-малко от триста, защото те били най-малко толкоз на брой. И в този миг отнейде бавно-бавно доплавала, десет пъти по-голяма, майка им.
-Харесват ли ти децата ми?-запитала с дебел, но нежен глас тя.
-Да-казало Лилито.-Като че ли са от найлон.
-Такива сме ние-прозрачни, нищо не можем да скрием от никого. Но и ти много ни харесваш-казала нежно голямата медуза.-Като те гледам, ти си едно чудесно момиченце, едно превкус....искам да кажа, прекрасно момиченце, великолепно момиченце! И защо си дошло тука?
-Търся едно бисерче, което....-казало Лилито, но не могло да довърши.
-Чудесна идея, прекрасна идея, великолап....пардон, великолепна идея!-възкликнала радостно медузата, преди дори да го чуе докрай.-Позволи ми да ти стисна ръката!
-Как ще го направиш, като нямащ ръце? – учудило се Лилито.
-Те са под абажура ми-казала нежно медузата.-Разреши ми да се разперя над теб.
-Щом толкова искаш-съгласило се Лилито.
-Как да не искам....-казала медузата, разперила се над него и –хоп!-покрила го с огромната си прозрачна палатка, като не преставала да говори нежно:-....Как да не искам, когато мойте медузки са гладнички ! Деца, идвайте насам! Сега ще я изсмучем и ще й изплюем костюмчето.....-но изведнъж заговорила малко по-иначе:-Ей, ей, какво правиш?
-Стрелям, не виждаш ли?-чуло се гласчето на Лилито изпод прозрачната палатка.-Защото освен костюмче, аз имам и едно чудесно, прекрасно, великолепно харпунче с четири стрелички!
И то простреляло на още три места лакомата медуза и се измъкнало живо и здраво под нея.
-E, сега какво ми направи!-жално заговорила медузата.-Цяла ме надупчи! Сега как ще се закърпя?Какви времена!Искаш да стиснеш някому ръката, а той....
-Да, да, искала, чухте аз!-казало Лилито.-Хайде, събирай си децата и си пътувайте!
-Деца, да си пътуваме! Няма справедливост на тоя свят!-казала плачливо медузата и абажурчетата отплавали нанякъде и.ео кеся удйф н.ек'е.р&
-Ний сме медузките, ний сме медузките,
но где ни изчезнаха днеска закуските
ой-ой-ой!
И хленчът им бил не от три, а от триста “ой”-вече обяснихме защо.
А Лилито си тръгнало по дъното и ето че се чул глас:
-Добре се защити, но може би искаш да ми кажеш нещо, х-р-р-ц-п-щ-р-ц?
Всеки може да се досети чий бил този глас-да, грозният, страшният, безмилостният Хрили, ужаса на океана, не бил си отишъл, а се навъртал наоколо и бил видял цялата случка с медузата.
-Какво да ти кажа?-запитало Лилито.
-Ами нещо за света. Морския, разбира се-казал насмешливо Хрили.-Продължаваме ли да търсим бисерчета?
-Продължаваме!-отвърнало упорито Лилито.
Е, твоя работа!-казал пак Хрили.-Сбогом, този път с две удивителни!!
И пак изчезнал сред скалите и водораслите.
А Лилито с харпунчето в ръка продължило пътя си.
И ето че, като стигнало до една валчеста плоча, решило да стъпне на нея, за да огледа по-добре морското дъно.И какво станало? Станало това, че както стояло върху нея и се оглеждало с длан над очите, плочата под краката му бавно се раздвоила и издала сънен глас:
-Здравей, Мими! Чух, че така се казваш.
-Не Мими, а Лили!-казало Лилито, като скочило на пясъка.
-А, да!-поправила се мидата. Защото плочата не била плоча, а огромна мида, която сега, говорейки, се отваряла и затваряла:-Но всъщност това няма никакво значение.-казала тя.-Не бива да се откъсвам от своето занимание.
-А какво ти е заниманието?-запитало Лилито. То мислело, че мидите си седят на дъното и с нищо не се занимават.
-Явно е, че си чужденка, щом не го знаеш. Погледни ме само!-казала мидата.
Тя се отворила широко и запяла:
-Ах, колко съм съннна и страннно богата,
как в седефа ми чуден се прелива дъгата.
И как пия наслада, ах, щом нещо попада
В душата ми нежна и я кара да страда.
-Много си особена! Казваш “наслада”, хел “душата ми страда”! Как може?-учудило се Лилито.
-Много просто, мило Вили.....казала мидата.
-Не Вили, а Лили!-поправило я пак Лилито.
-Да, Лили! Но няма значение-казала мидата.-Въпросът е в това, че за мен е голяма щастие да бъда нещастна и когато нещо попаднало в мен отвън, ме накара да страдам, аз се радвам!-И продължила, пеейки:
-Защото тъй бива при случки такива,
че потайната болка във седеф се обвива
и в миг заблестява със хубост такава,
която човекът удивен назовава
със името “бисер”.....
Тя не могла да довърши обяснението си, защото Лилито, като чуло думата “бисер” , от радост я прекъснало малко невъзпитано:
-Значи ти си бисерна мида?
-А ти какво си мислиш!-казала мидата.-Тъкмо сега имам едно готово бисерче.
-Ама вълшебно?
-Моите бисери са всички вълшебни-казало гордо мидата.-Влез и си го вземи!
-Благодаря ти предварително!-казало Лилито.
Но когато скочило в разстворената мида, отнейде се дочул познатият скърцащ глас:
-Ц-щ-к-х-р-ц, малко бързаме д благодарностите. Ако бях на твое място, драга Лили....
Разбира се, това бил пак Хрили с ужасните челюсти. Въпреки заканата си, той и сега не се бил отдалечил от Лилито.
-Какво би направил, ако беше на моето място?-запитало го то, без да вижда, че похлупакът на мидата вече се спускал над него.
-Ами ако бях на твоето място, не бих останал на мястото си-отговорил Хрили,-а веднага бих се изместил или.....по-бързо!.............какво чакаш!......................бих използвал харпунчето си!
Лилито веднага разбрало съвета му и подпряло с харпунчето си похлупака на мидата, така че тя си останала разтворена.
-Сега как се чувстваш?-запитало я то, като изскочило навън.
-Уе!-издала тъжен звук мидата. Искала да каже “ зле”, но харпунчето й пречело да говори.
-“Уе” ще си, то се знае!-казало Лилито.-И пада ти се, защото ти не си никаква бисерна мида, а си най-обикновена лакомница. Стой си така и да видим дали и това няма значение!
-“Уа, защото уой ти помогна!-казали мидата.Искала да каже: “Да, защото той ти помогна”.
-Това е вярно-признало Лилито, като се обърнало към грозната риба.-Благодаря ти, Хрили!
-Само не си въобразявай, че съм го направил заради теб!-казал Хрили-Аз просто защото съм ужасно лош и исках да видя как тя ще си остане с разчекната уста. Аз съм най-злобната и свирепа от дълбоководните риби, ц-х-р-ш-к-х! Махай се от пътя ми, докато не съм те.....
-Аз не ти стоя на пътя, а ти вървиш след мен!-казало Лилито.
-За риба глаголът е “плаваш” или “плуваш”, а не “вървиш”!-казал Хрили.-Как ви учат да говорите? И може би си представяш, че плавам или плувам след теб нарочно? Сбогом тогава и този път с три удивителни!!!
И си тръгнал.
-Почакай-извикало след него Лилито.
Но Хрили само замахнал отрицателно с бодливия си плавник и изчезнал. А Лилито си тръгнало като оставила мидата разтворена да говори нещо на езика “уа”, “уа”.
И изведнъж насреща му размятал гъвкавата си мантия голям плосък калкан.
-Ти ли си Лиляна Трифонова-казал любезно той,-тази която търсела вълшебен бисер?
-Да!-зарадвало се Лилито.-Знаеш ли къде е ?
Не-отговорил калканът.-Но ако искаш , можем да си поиграем на жмичка.
-Нямам време и после ти си голям за такива игри!-казало Лилито.
-Какво като съм голям?-възразил калканът. И продължил:-
Ний, калканите, имаме
Много странна привичка:
дори и пораснали,
да играем на жмичка.
Такъв пъстър и плосък
Като детско хвърчило,
Кое рибе оченце
ме би различило,
ако легна на дъното
и с цвета му се слея?
Ей я рибката! Аз съм
Съвсем близко до нея.
Ето вече носа ми
С опашле гъделичка...
Хам!...Чудесна игра е
Играта на жмичка!
-Значи и ти си лош!-натъжило се Лилито.
-Такъв е животът!-казал калканът, размахал мантията си и се приготвил да скочи врху него.О, ужас! Лилито било вече без харпунче и нямало с какво да се защити. Още миг и.....................Но в този именно миг над калкана се появили осем огромни хобота, които се заплитали и разплитали във водата.
-Няма да пипаш детето! То е мое приятелче!-избоботил октоподът, защото тези хоботи били пипалата на един грамаден октопод, всеки го е разбрал , вярваме.-Няма да пипаш детето!
Знае се, че октоподът е по – силен от калкана, и калканът моментално се заровил в пясъка и станал невидим. А октоподът казал на Лилито:
-Ела ми, малката!
Ако бил казал “Ела , малката”, Лилито навярно щяло да го послуша, но това “ела ми” било много подозрително и то Лилито се загледало в тях, защото те наистина били много красиви, само че .......чакайте, чакайте, какво ставало?....Клончетата така бързо растели и се сплитали, че докато се радвало на красотата им, Лилито неусетно се оказало пленено в гъстата им гора.
-Но как да изляза сега?-попитало разтревожено то.
-А, виж, това не знаем-отговорили гласчетата.-
По тези въпроси ний не се питаме,
Ний само растем и само се сплитаме.
-Но вие тогава сте по-лоши от калкана и от октопода! А изглеждате така красиви и симпатични!-казало със сълзи в гласа Лилито.-Пуснете ме, моля ви се!
-Какво е лошо и какво - добро?-говорели коралите, като все по-гъсто се сплитали около момиченцето; то вече едва се виждало зад красивите им синьорозови решетки.-Ние знаем само, че трябва да растем и да се сплитаме!
Тези думи-симпатия и антипатия-
Означават за нас непознати понятия.
Така говорели коралите и Лилито, като разбрало, че е безсмислено да ги моли, се опитало да разчупи клетката им. Дърпало, дърпало, но напразно! И отчаяно седнало на пясъка, и за първи път заплакало.
-Водата е достатъчно солена и без твоите сълзи! К-ч-х-х-р-ц-ш! – чул се гласът на Хрили.-Случайно минавах оттук и виждам, че пак си изпаднала в беда. Не , че това ме интересува много, тъй като ти си ми съвсем напълно безразлична и в тебе няма нищо за ядене, но исках да ти кажа, че ако се уловиш за десния ми плавник....улови ли се?
-Да-казало Лилито.Било престанало да плаче още щом го чуло.
-Добре тогава!-казал Хрили-Сега наляво!.....Сега надясно!
И грозният, ужасният Хрили, наречен още Ужаса на океана, с гъвкави движения помогнал на Лилито да се измъкне от затвора на коралите през един проход, който само той можел да открие.
Не било лесно и задъхани, двамата се спрели да си починат.
-Близко до кое?-запитало Лилито.
-До бисерчето ти, до кое!-казал Хрили-За което беше тръгнала.
-Ама значи го има!-зарадвало се Лилито.-И знаеш ли къде е?
-Хе!-казал само Хрили, като дал с плавниците си бавен заден ход.
-А защо не ми каза досега? – учудило се Лилито.-И защо викаше, че го нямало?
-Исках да те изненадам-казал Хрили-Да вървим! Скачай на гърба ми!
Лилито го яхнало и двамата поели. А над тях се носела познатата ни песничка:
Има в морето
на детските игри
бисерче, което
ни прави по –добри
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че......
И колко всичко било красиво! Сега-понеже били двама-в морето сякаш вече нямало страшни животни. Сребърни стада от малки рибки бързо се появявали, блясвали, когато сменяли посоката си и изчезвали.Бавно-бавно като презокеански параход с безброй кръгли прозорчета проплавала край тях огромна есетра....
Но Лилито забелязало, че Хрили започнал да се задъхва.
-Какво ти е ?-запитало го то.
-Ами това ми е-казал Хрили,-че не мога да издържам дълго на такава дълбочина.
-Да се качим по-нагоре тогава?-презложило Лилито.
-Не ме разскърцвай!-казал Хрили /на шега казал “не ме разскърцвай вместо “не ме разсмивай”, но всъщност на него самият никак не му било до шеги./ и продължил:-Аз съм дълбоководна риба, нали ти казах. Тук за теб може да е дълбоко, но за мен е плитко. Ще ти призная, че заради тебе-но само от любопитство, защото инак си ми съвсем безразлична-изплувах толкова нагоре. Чух те още в началото , като дишаше в слушалката.Много чисто дишане имаш.
-Не говори за дишане-казало Лилито, -защото някой ще пита как дишам тук под водата.
-Х-п-х-х-ц-ч!-изскърцал презрително Хрили.-Това ще е някой, който не разбира от приказки. Исках да ти кажа, че тази дълбочина ми е горната граница. Ако се изскача по-нагоре, ще се пукна като балонче и от мен ще остане само една гласпапирна кожичка. Виж ме как вече съм се подул, иначе не съм чак толкова грозен.
-Ти изобщо не си грозен, Хрили-казало Лилито.
-Не ти вярвам-измърморил Хрили и поруменял-Но не е лошо да ми го повтаряш от време на време.
И Лилито му повторило:
-Ти никак не си грозен , Хрили.
Но както си говорели така приятелски, изведнъж......
-Време е момиченце!-чул се глас-И какъв е този шаран?
Кой бил казал тези думи? Нашият стар познат, Набръчканият човек със слушалката, който се бил гмурнал с главата надолу в приказното море, където плували Хрили и Лили. /Май бяхме забравили за него, а/
-Шаран сте вие!-казал обиден Хрили.
-Това е Хрили. Никой няма право да го обижда! Той ме спаси от коралите!-разсърдило се Лилито.
-Дребна работа!-казал скромно Хрили, като отново се зачервил. И все пак добавил: И от мидата.
-Да, и от мидата!-потвърдило Лилито.-Той е мой приятел!
-Макар че аз трудно се сприятелявам!-казал Хрили-.Но защо се дошли да я викате, ако можем да знаем?
-Защото бързам!-казал Набръчканият човек.-Трябва да телефонирам във връзка с едни фаянсови плочки модел “морско дъно”. Строя си вила и се налага да ги намеря, понеже
мойта мечта е, щом гости поканя,
да могат да видят една хубава баня!
-И затова сте дошли в приказката ни ? –погледнал го изпитателно Хрили.
-Да-казал Набръчканият човек.
-А защо тогава ми свети фенерчето, х-р-ц-ч?-запитал насмешливо Хрили. И наистина червеното фенерче на израстъка пред муцуната му се било запалило.
-Че отде да знам защо!-учудил се Набръчканият човек.
-Щом не знаете, аз ще ви го кажа-казал Хрили.-Защото това не е фенерче за украса и на без това красивата ми физиономия, а моят сигнализатор за разпознаване на лъжите. Вие сте дошли тук не заради плочките, а защото сте си спомнили за миг времето, когато сте носили това костюмче!
Набръчканият човек се погледнал-забравихме да кажем, че той сега бил по къси панталонки и казал тихо:
-Признавам си, така е. Спомних си за летните ваканции и за това как тогава морското дъно ми се виждаше едно такова чудесно, каквито никакви плочки не могат да наподобят. Аз тогава носех очила, от много четене, и се къпех с тях. И веднъж, в последния ден на лятната ваканция, когато се къпех, очилата ми се изхлузиха във водата и оттогава дъното ми се вижда сиво и некрасиво. Не сте ли ги виждали тук някъде ?
-Вълните отдавна са ги превърнали в песъчинки-казал Хрили.-Крайно съжаляваме.
Но понеже очите на Набръчканият човек станали тъжни, на Лилито му домъчняло за него.
-Обаче, ако дойдете с нас-казало то-ще намерим и за вас едно бисерче и с него ще виждате морето пъстро като преди. Нали, Хрили?-И без да чака отговор, хванало Набръчкания човек за ръката.-Ще дойдете ли?
-Да, да!-съгласил се веднага Набръчканият човек.
-Ставаше дума за едно единствено бисерче-изскърцал недоволен Хрили.-И щяхме да го търсим двама!
-Но той ще остане сам!-помолило го тихо Лилито.
-А така пък няма да останем сами!-измърморил Хрили.-Но това ми е почти напълно съвсем безразлично. Хайде да вървим! Иначе тоя ще настоява да се връщаш.
И сега продължили търсенето трима: Лилито, яхнало Хрили , и Набръчканият човек зад тях и отново зазвучала песничката:
Има във морето
На детските игри
Бисерче, което
Ни прави по – добри....
Пътували, пътували и наоколо им се виели дългите панделки на водораслите; тук таме сред тях се мяркали едни морски животинчета с дълги муцунки и извити шии , изправени и съвсем неподвижни-само гръбните им перчици бързо-бързо трепкали, пррр!, като малки ветрилца. Те говорели:
-Външно сме прилични
много на коне,
но дали коне сме?
Ние мислим-не
Не, не сме прилични
Толкова на тях,
Колкото на фигурки
От подводен шах.
Ах, какво сме ние?...
-Вие сте морски кончета!-извикало Лилито.-Аз съм ви виждала в аквариума!
И животинчетата се зарадвали:
-Ний сми кончета морски.
Благодарности, Лили!
Сега всяко ще може
Свойто име да цвили!
Иииии
И тримата продължили пътя си.
-Приятно ти е , нали?-запитал Хрили.
-Да-казало Лилито.-Но ние сме тръгнали за бисерчета. Ти знаеш ли наистина къде са!
-Съмняваш ли се?-казал Хрили.-Аз съм ги скрил не едно тайно място, как няма да зная! Още малко търпение!
-Аз не мога повече. Хайде да се изкачваме-обадил се зад тях Набръчканият човек, като погледнал ръчния си часовник /той не пропускал вода/-Имам да водя и друг телефонен разговор. Във връзка с наградата, която очаквам да ми дадат, защото
мечтая да бъда признат, отличен
и с педя по-горе от всички край мен!
-Ние говорим за бездъннни дълбочини, а той-за педи! Х-р-ц-ч!-изскърцал Хрили.-А нещо да си спомняте как на времето си правехте с едно приятелче сбирки за училище и как намерихте едно охлювче, каквото той нямаше, и как, като видяхте, че на него му се доплака, изпуснахте охлювчето си във водата? Май, нарочно го направихте, а?
-Да, май нарочно-спомнил си Набръчканият човек.-Но възможно ли е да съм имал толкова добро сърце? Бих искал да го намеря това охлювче и да го попитам все пак....
-Охлювчетата тук са 7364 милиарда-казал Хрили.-Върнете си се горе и се обадете от някой друг телефон.
-Но бисерчето ви, като го намерим, ще ви направи, какъвто сте бил тогава!-намесило се пак Лилито.-Нали, Хрили?
-Щом ти казваш!-въздъхнал Хрили.
-Тогава да го потърсим още малко!-казал Набръчканият човек.
И тримата се впуснали отново на път.
Ето че се появили няколко рака. Те марширували и смешно пеели:
-Ний сме безстрашните
рицари раци,
с брони и шлемове
и с дълги мустаци!
Никъде няма
Подобен парад!
Строй се по двама!
Ходом назад!
Само щом зърнат ни
Страшните щипки,
Махат ни с перчици
Игривите рибки!
Знаят, че рака
Войник е сърцат!
Смело в атака!
Ходом назад!
-Гледай, отдават ти чест!-казал Хрили.
-На мен ли?-зарадвало се Лилито.
-Да, защото си много храбра!-казал Хрили.
Лилито отговорило на рачешкия поздрав и тримата продължили пътя си.
Пътували, пътували и морското дъно ставало все по-красиво, но те били тръгнали да търсят вълшебните бисерчета а не да се наслаждават на разни красоти.
Тук бисерчета-там бисерчета....
-Нарочно ги скрих така дълбоко от себе си и сега не мога сам да ги намеря!-казал печално Хрили.-Но още малко търпение!
-Нямам вече нито капка! Хайде, малката, да се връщаме-обадил се наново Набръчканият човек.-Третият ми телефонен разговор съвсем не може да се отлага. Трябва да се обадя на.....
-Знаем на кого!-изскърцал Хрили.
Двамата-Хрили и Набръчканият човек-се спогледнали и млъкнали.
-Защо замълчахне?-запитало ги Лилито.
-Господинът си спомня нещо!-казал Хрили.
-Да-признал, Набръчканият човек,-спомням си, че когато бях малък, написах с клечка на морския пясък едно име, но пяната го лизна и отнесе в морето. Сега съм го забравил това име и си мисля дали ще го намеря тук, в дълбокото и чистото.
-Ако обещаете да ни дадете още време.....-започнал Хрили.
-Обещанам!-избързал да каже Набръчканият човек.
-............тогава ще ви съобщя-продължил Хрили,-че едва ли ще го намерите. Морето пази в паметта си тези имена, но след известен срок ги забравя и то. Все нови и нови постъпват, нали разбирате, х-р-ц-ч-х-щ!
-Но бисерчето ще му помогне да си спомни, нали, Хрили?-казало и този път Лилитол
-Не ми се вярва-поклатил глава Набръчкания човек-
За чудо такова е навярно потребно
Бисерче много, ама много вълшебно!
Лилито се обърнало към Хрили, но и той само поклатил тъжно глава.
-Тогава ще му дам и моето бисерче! С две може!-казало решително Лилито. Толкова му било станало жал за Набръчканият човек, макар и да не разбирало защо му е дотрябвало някакво си име.
-Ама и ти си една лоша, една лоша, втора като тебе няма!-въздъхнал Хрили.-Оке малко и ще почнеш да питаш какво ще стане с мидата и с медузата.
-Да-признало си Лилито-Какво ще стане?
-Ами ще се върнем и ще им окажем първа помощ1-казал подигравателно Хрили.-Не ме ядосвай, че ще те зачеркна окончателно от списъка на лошите!-Но все пак се съгласил:-Добре, нека се мъкне след нас! Ще видиш, момичето ми, като пораснеш какви номера ще ти правят такива като него.
И тримата пак поели към бисерчетата.
Бисерчета тук-бисерчета там. Никъде ги нямало.
-Тук наблизо бяха-говорел Хрили.-Много добре си спомням. Още мъничко и ще ти намерим! Бъдете спокойни! Такива вълшебни бидери не са се виждали никъде по света.
Но Набръчканият човек бил загубил надежда и спрял окончателно.
-Хайде, малката!-заявил той.-Срокът изтече! Изкачваме се!
Уж бил по къси панталонки, но започнал да говори както преди, когато стоял пред кабината. А и Лилито било вече почти съгласно да се връща.
-И без това трябва да се разделим-казало то на Хрили.-Така е в приказката. Аз нали й чух края! Утре ще ги потърсим пак!
-Само още мъничко!-настоявал Хрили.-Такива чудесни вълшебни бисерчета! Много добре си ги спомням! Бяха от един арабски кореб, пълен с хиляди и една нощи, който потъна тук наблизо. Имаше цял сандък!....
Но Лилито не го слушало. То гледало смаяно фенерчето пред носа му, което се било запалило много по-ярко от първия път и заливало всичко наоколо с червена светлина.
-Хрили!-казало Лилито.Устничките му треперели.
-Ау!-калзал Ужаса на океана и си захапал плавника от смущение.-Значи съм забравил да го изключа!
-Значи ти през цялото време си ме лъгал!-извикало Лилито. Било готово да заплаче.-Значи наистина няма никакви бисерчета, които правят хората по-добри? И приказките лъжат? Така ли е, казвай, така ли е?
Стришният Хрили навел глава. Всичките му бодливи и наперени плавници клюмнали. Морето наистина било загубило красотата си и дори било станало ужасно сиво.
Лилито тропнало с краче:
-А защо ме лъга? Защо ме лъга ?
Чул се звън.
-Хайде! Остави го, той и мен излъга!-казал Набръчканият човек. Той също бил доста тъжен, но все пак се отправил към кабината.
Ето го, вече бил влязъл в нея и през стъклата й правел знаци на Лилито да тръгва с него. Но Лилито само повтаряло:
-Защо ме излъга? Аз мислех, че сме станали приятели!
И Хрили изведнъж почервенял целият. По-силно от всеки друг път. Фенерчето му отдавна било угаснало, но той самият сякаш се бил запалил отвътре.
-Ами защото станахме приятели, затова ! Защото не е вярно, че си ми съвсем напълно безразлична! Ти си ми даже много съсразлична!-хлипал той-И Исках да останеш по-дълго при мене 1 Да бъдем заедно ! Затова !
Той целият се тресял от плач. Виждал ли е някой как плачат рибите ? Много е тъжно. Лилито го галело, макар че и неговите очи били пълни със сълзи.
-Недей да плачеш, Хрили, моля ти се!-говорело то.-Водата ще стане по-солена!
Мъчело се да го разсмее с неговата шега, но Хрили продължавал да се тресе.
-Аз пак ще дойда-казало му Лилито.-Ще видищ!
Но той не можел да се успокои:
-Обещания! При следващата приказка ще ме забравиш! Х-ц-ч-ш-х!
-Сигурно имаш и други приятели!-утешавало го Лилито.
-Нямам!-казал през хълцане Хрили.-Останали сме толкова малко екзофталмуси! Съвсем сме на изчезване! А знаеш ли тук какво е ? Защо му викат, мислиш “светът на мълчанието” И всички се ядат, нали видя? А в най-дълбокото, където аз живея, е още по-лошо. Там няма дори смешри раци и кончета ! Защо , мислиш , се правя на такъв страшен и на Ужас на океана ! А сега , като си отидеш.....Човек не може без приятели, нали ?
-“Човек”!-упрекнало го Лилито.-Чуваш ли се какво говориш! Недей плака! Иначе вместо Хрили , ще ти викам Хлипи!
-Няма кога да ми викаш, ние се разделяме!-изхлипал още по-силно Хрили.-Х-ц-ч-ш-к-ч-щ-х-к!
-Ама няма как! – казало Лилито.-Сам виждаш! Ела, да ме придружиш малко!
-И това не мога!-изхълцал Хрили и отново се разревал.-Нали ти казах, ние сме свикнали на по-високо налягане и в по-горните пластове-е-е .А ти си едно повърхностно момиче! На ти сега римички!
Лили и Хрили
Нейде се скрили.
Но станало тъй, че
ги разделили!
-Аз пак ще дойда!-могло да каже само Лилито.-Сбогом! Сбогом , Хрили, миличък!
-Сбогом-казал Хрили без всякакви удивителни, като си бършел муцуната с плавник.-Не ми обръщай внимание1 Ц-х-ш-х-к-х! Ние , рибите, сме от студеноккръвните животни.
И Лилито влязло в телефонната кабина при Набръчкания човек и затворило стъклената врата зад себе си.
И калината потеглила нагоре, оставяйки бодливия Хрили сам в студеното и дълбокото.
Но както се изкачвали /и панталонките на Набръчкания човек се удължавали, и вече се чувал шумът на плажа и крясъкът на чайките/, изведнъж.....
-Този глупчо1 Какво прави?!-прошепнал Набръчканият човек, загледан надолу.
-Изплаща ни!-казало през сълзи Лилито.
-Но той е луд.-Екзофталмусите не могат....
И в този миг се чуло пукване. Едно единствено и леко , но все пак съвсем ясно “пук”.
-Какво пукна?-казало Лилито.
-Пукнало ли?-заговорил прекалено весело набръчканият човек.-Кога? Така ти се е счуло, момиченцето ми!
-Не ми се е счуло-казало Лилито.-И преди, като слушах края пак пукна!
-Може би е била някаква автомобилна гума горе на шосето-предположил Набръчканият човек. Говорел бързо и високо.-Аз нищо не чух.Честна дума! Тъпанчетата ти, може би от налягането...
Но това последното не трябвало да казва.
Плачът на Лилито се издигнал и заглушил гласа му:
-Пукнал се е ! Хрили се е пукнал ! Тръгнал е след мене и се е пуснал!
И в този момент нейде отдолу се заизкачвал бисерен наниз от мехурчета. Малки и големи, те блестели и пречупвали във всички цветове на дъгата слънчевата светлина, която идела от повърхността, издигали се заедно с телефонната кабинка, сякаш я придружавали. Колко били красиви!
Набръчканият човек протягал през стъклата ръце към тях.
-Бисерчетата! О, колко ясно виждам света!-викал той-Колко ми се иска да правя добрини! И колко чист се усещам!
Той ръкомахал и пълнел джобовете си с бисерни мехурчета. Но Лилито мълчало и само раменцата му подскачали. То , както всички деца, било всъщност много добро и нямало нужда от вълшебни бисеи, за да го обича майка му.
А кабината продлжавала да се изкачва безшумно нагоре и ето, достигнала повърхността, заклатила се и застанала на старото си място. Вече не била никаква подводна камера, а обикновена телефонна кабина. Дори с разни грозни драсканици по ламарината....Помните ли картинката ? Най-отзад е морето с чайките, пред него плажът с пъстрите чадъри, а най-отпред кабината с Набръчканият човек и Лилито /то вече било отново с харпунчето си, защото всичко под водата било само магтитофонна приказка, нали, и тя била свършила вече./ Само че сега пред вратата на кабината се била наредила цяла опашка от хора, които чакали да говорят по телефона. Но двамата не им обръщали внимание. Лилито продължавало да плаче, а Набръчканият човек го утешавал:
-Хайде сега, ще ревем!-говорел той. Бил закачил слушалката и му бършел очичките с кърпата си.-Първо, това беше само приказка и второ, сигурно е било от записа. Така пука, нали знаеш, дето е залепена лентата.....Жив и здрав е и те чака долу !
И Лицето на Лилито почнало да просветва. Но то още не било убедено.
-Ето , слушай!-казал тогава Набръчканият човек и за ужас на опашката откачил пак слушалката и пуснал нова стотинка в автомата. Набрал номера, който му казало Лилито , и от слушалката се разнесъл познатият скърцащ глас:
-Х-р-ц-ш-ч-р-х! Говори Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери. За всички деца и хора с добри сърца-само Хрили!
Драги слушагелчета и слушатели, чуйте приказката за вълшебното бисерче. “Веднъж едно малко момиченце си играело на пясъка, там, където морето е тънко.
Лилито подскочило от радост: ура ! Хрили, Ужаса на океана , бил жив и здрав ! А набръчканият човек го гледал как подскача и си мислел:
Ах, колко чисто , прозрачно и звънко
Звучи това детско “морето е тънко”!
И е нежно и сладко,
Че макар и за кратко
-и дори
да ни пречи
за това
възрастта, нали?
По –добри
И сърдебни,
Да, едва,
Но сме станали!......
Така си мислел Набръчканият човек. Но не му било съвсем весело. Дори бил станал с една бръчица по-набръчкан отпреди.









Създадено: 01.3.2003 г. 19:26:22   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

пипилота
[Напреднал]
от Bulgaria

Общо мнения: 74
Благодаря, Фъркатичко, за хубавата приказка."Чудесна идея, прекрасна идея, великолепна идея"- възкликнах радостно, като съзрях "Морето е тънко". "Пук" ми е любима от времето, когато ръката ми бе по-мъничка от онази, нарисуваната на корицата на "Пет приказки".
А бисерчета се намират, макар и да се понабръчкваме мъничко, докато ги търсим.

Създадено: 01.3.2003 г. 20:44:24   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Минавам от тук
[Златен]
от Bulgaria

Общо мнения: 4284
Фър!
Perfect!
Идеята ти е чудесна. Да има за мисъл и за размисъл. Ще го прочета. Това твоето хрумване ни връща към четенето. Въпреки че колкото съм чукча, който е писател, а не читател. Чето в интернет много повече отколкото на хартия.
Но това тук може да стане събитие.
Поздрави

Редактирано от - минавам от тук на 02/3/2003 г/ 07:57:20

Създадено: 01.3.2003 г. 21:47:26   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Графът
[Златен]
от Bulgaria

Общо мнения: 919
Мило ФЪРКАТИЧКО, нямам думи с които да Ви благодаря!!! (с три удивителни)

Създадено: 01.3.2003 г. 22:17:01   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Ай сиктир
[Златен]
от Bulgaria

Общо мнения: 2990
Фър, БЛАГОДАРЯ!!!

Създадено: 02.3.2003 г. 00:28:02   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Simplified Solutions
[Златен]
от Bulgaria

Общо мнения: 2944
Здравей, Фър!

Създадено: 02.3.2003 г. 09:39:26   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

цъфте
[Златен]
от Bulgaria

Общо мнения: 7000
Фър приказката е много хубава, но ние искаме още .

si

Създадено: 02.3.2003 г. 16:03:26   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Графът
[Златен]
от Bulgaria

Общо мнения: 919
Не ми се искаше да нарушавам прекрасното лирично начало на Фъркатичко. Още повече, че “Малкият принц” ми е любима! Цял ден се колебая, но накрая се реших да ви представя една шеговита “Детска научнофантастична приказка” на унгарския физик Ласло Фелеки, която не е съвсем детска, но затова пък доста поучителна . Не ми се сърдете. Обещавам да изкупя вината си по-късно! Ето я:
…. След като натрупах космически опит ме обхвана носталгия и реших да се върна на Земята. Но бях загубил връзка със Слънчевата система. Нямах представа къде са се дянали. Наистина 20000 милиона година е доста дълъг период дори за една планетарна система, но все пак можеха да ми оставят поне една бележка “Ще ни намерите на това и това място”.
Няма да ви отегчавам как най-после успях да намеря Земята. На моето завръщане никой не обърна внимание поради това, че международната обстановка беше доста напрегната и имаше усилена дипломатическа дейност, за да се уталожи близкоизточната криза. (писано е в началото на 60-те години!) Имаше и много други нерешени проблеми: не се лекуваше обикновената хрема, децата трябваше да слушат същите изтъркани приказки за Снежанка и зли мащехи. И затова реших да напиша поне за тях една научнофантастична приказка:
Имало едно време далеч, далеч отвъд седмия квазер една прекрасна блещукаща звезда. Всичко там блестяло и цъфтяло от щастие. Учените от тази звезда били много умни и се справили с всички проблеми – премахнали всякакви болести, болен човек не можело да се намери дори за изучаване на медицината. Хипохондрията (деца, питайте майките си какво е това) била забранена със закон и хората били отрупани с любов и нежност дори без да са болни. Центърът на щастието в мозъка бил открит и чувството на щастие се поддържало непрестанно. Истински рай, дечица!
Пушенето, алкохолът, наркотиците били ликвидирани много лесно - като казали на хората, че от цигарите се дебелее, никой вече не искал да пуши.
Дори проблемът за вечния живот бил решен. Не бил приет лесно, защото повечето хора са суетни и в своята суета искали да бъдат запомнени, а ако живеели вечно кой би могъл да запази прекрасни спомени за тях? Но благодарение на масираната пропаганда хората възприели и тази идея.
Дългоочакваният световен език също бил осъществен - чрез пряко четене на мислите. Отначало това довело до накърняване на чувствата на много хора. Но по-късно те се научили да мислят по един начин външно, а по съвсем друг вътрешно и нещата се оправили.
Това било един невероятно фантастичен свят. Хората живеели в приказни палати от диаманти, но по-красиви на цвят и издавали музика. Едно прекрасно лъчение денем служело за храна, а нощем давало светлина. Човекът се научил сам да лети, а цветята да пеят. Животните били много умни, между тях имало известни философи.
Като решили всички проблеми, които пречели да бъде животът им щастлив, хората заживели в радост и веселие. Но едно нещо забравили. Във вътрешността на тяхната звезда водородно-хелиевата трансформация била на привършване и вътрешната температура достигнала някъде към 100 милиона градуса. Цялата централна маса се превърнала в желязо, повърхностният водородно-хелиев слой се сгромолясал в ядрото и нещастната звезда избухнала със страшна сила…
И тогава всички астрономи на Земята запляскали радостно с ръце, защото открили още една супер нова звезда!

Създадено: 02.3.2003 г. 23:12:37   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

ФЪРКАТИЧКО
[Златен]
от Bulgaria

Общо мнения: 5789
Благодаря ви, приятели !!!
Цъфте, ще има и още приказки, разбира се. Очаквам и от вас.
Като се чувствам най-зле, винаги си чета приказки или фантастика /като чудесно средство за бягство от реалността, а и за намиране на отговори/ .
Графе, благодаря за хубавия /много поучителен/ разказ.
Още от първите си дни във форума бях споделила с Бени да открием тема, в която да пишем за доброто , което срещаме в живота си.
Може да опитаме тук.
Ако пък темата не тръгне , ще си я продължим в “Заповядайте на новия клуб”, което е наистина едно много приятно място от форума за всякакви теми.



Създадено: 06.3.2003 г. 19:02:40   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

цъфте
[Златен]
от Bulgaria

Общо мнения: 7000
Фър, напълно ти съчуствам за грипа защото и аз съм като теб, ама ще се оправим нали? За приказката: аз я прочетох заедно с племеницата ми / на 4 г./ и тя казва, а няма ли още, така, че помисли по въпроса за още. Наистина ни хареса много.
si

Създадено: 06.3.2003 г. 21:35:15   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

ФЪРКАТИЧКО
[Златен]
от Bulgaria

Общо мнения: 5789
От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева-
и една пчела-
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига-
мечтата стига.
Емили Дикинсън /превод Цветан Стоянов/

Създадено: 10.3.2003 г. 13:31:26   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

beni
[Златен]
от Bulgaria

Общо мнения: 13149
Целуни ме
От “Приказки за страната Алабашия” на Карл Сандбърг
В превод на Петко Бочаров
/с много малки незначителни съкращения/
“Преди много години, когато още прасетата се катереха по комините и гонеха котките по дърветата, живееше-поне така разправят-цар, който владееше горите край един речен град. А горите бяха пълни с диви котки.
Горският цар обичаше да казва:
-Косата и зъбите ми падат вече и съм много уморен. Единствената ми радост е моята дъщеря. Тя е като утринен лъч светлина, танцуващ върху брадвите в гората.
Дъщерята на горския цар беше пъргава и дива. Никога никого не беше целувала – дори майка си и баща си. Нито пък някой друг беше получавал целувка от нея-беше горда, наричаха я Целуни ме.
Тя не си харесваше това име, в нейно присъствие никога не я наричаха така. Пред нея никога не говореха за целувки, защото знаеха, че ще избяга и ще стане точно както казваше баща и, само “утринен лъч светлина, танцуващ върху брадвите на гората”.

Един ден Целуни ме се изгуби. Тя взе пушка, яхна коня си, отиде в гората на лов за диви котки и цял ден не се върна. Нощта прекара навън, в снежната буря-на кон и с пушка, на лов за диви котки.
На втория ден снежната виелица се засили, тогава горският цар повика един висок, така някак си небрежен млад мъж с обрулено от ветровете лице и със слама в косите и му рече:
-Златисти Очи, ти си най-мързеливият, най-небрежният млад човек в царския град. Иди в снежната буря сред дивите котки, където Целуни ме се бори за живота си, и я спаси!
-Ами да – каза момъкът,-аз съм този, който ти трябва.
И той взе пушка, яхна коня си и тръгна в снежната виелица.
Далеко, далеко отиде той. Там, където Целуни ме се бореше с дивите котки, опряла гръб о една скала.

Още малко и тя щеше да се предаде и да се остави в ноктите на дивите котки.
В този миг пристигна Златисти Очи. Дивите котки се нахвърлиха върху него, но той ги отблъсна. Дойдоха нови и скачаха право върху лицето му. Но той ги хващаше и хвърляше оттатък скалата, по дърветата, по снега, по вятъра.
Най-после той захвърли всички диви котки толкова далеч, че те не можеха вече да се върнат.
Тогава Златисти Очи сложи Целуни ме на коня си, откара я обратно при горския цар и му рече някак си небрежно:
- Ами да, върнахме се.
Горският цар видя, че лицето на Златисти Очи беше цялото с кръстосани като буква “Х” драскотини.
Затова отиде при хората, които променят азбуката, и те сложиха една кръстосана драскотина от ноктите на дивите котки някъде към края на азбуката, като нова буква-буква “Х”. “
.........
От Бени-
За всички, дето ще кажат, че това не можело да го бъдело! !!!??????
Фър, привет!
Чакам да спечелиш от игрите на късмета и да ни черпиш макар виртуално.

Създадено: 10.3.2003 г. 14:50:06   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Боцко
[Златен]
от Bulgaria

Общо мнения: 496
Бени, всички вкъщи (барабар с една гостенка) много харесахме приказката. Този автор изобщо не съм го чувал, а за Петко Бочаров не знаех, че е и преводач, при това - толкова добър.
Благодаря.
.
Фър, точно този превод от години нося със себе си, но не знаех, че е на любимеца ми Цветан Стоянов.
.
Някой да знае нещо за "Геният и неговият наставник"?

Създадено: 10.3.2003 г. 18:01:49   Поща до автора      Редактирай мнението   Изтрий мнението

beni
[Златен]
от Bulgaria

Общо мнения: 13149
Боцко, невероятна е тази книга, купих си я от сергия за левче, издание 1967 "Народна младеж"-250 страници неревоятни приказки с посвещение "На Рошла и Мърличка" превод П.Бочаров, редактор-Валери Петров. Кеф!!!
Karl Sandburg
Rootabaga stories
New York
Harcourt, Brace and Company
Това дето питаш ми звучи познато, почти като сатанинско нещо, но не помня..
А пък "Алабашия" съм готова да ти подаря , ако решиш, млади хора и бъдещи родители трябва да я прочетат, трябва....
ред.:
чуй само заглавие на първа приказка:
За намране на зигзаговидната железница,
за прасенцата с лигавчета,
за пещите, в които се изпичат палячовци,
за селото Дробчета с лук,
за селото Захарни целувчици
Действащи лица-
Дами Брадвата
Моля Дайми
Няма дакажа
Продавачът на билети
Двамата вуйчовци и двамата чичовци
Плъхът в снежната виелица
Петте ръждиви плъха
И още...
Берачи на балони
Печени палячовци
Прасенца на точки
----------
А за по-долния анонимен ще кажа-всеки гений си има анти, завистта ходи по хората, не по мишките.

Редактирано от - beni на 10/3/2003 г/ 18:40:17

Създадено: 10.3.2003 г. 18:22:32   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Наставника16

[Анонимен]

Само ти знаеш, Генийчо

Създадено: 10.3.2003 г. 18:27:32   Редактирай мнението   Изтрий мнението

 

Натиснете тук За да затворите темата, само за Администратори и Пазители

Стр.   от 499 2     Мнения - 7479 Скрий анонимните Тази тема е затворена Предишна тема Следваща тема

 © 1999-2011 СкайКод ООД Речник | Превод | Преводач 309,223 - 52,077,776 - 7,043 Страницата е генерирана за 0,015625 секунди.