Запомни | Име:  Парола:  

Bulgarian English Russian
Покажи всички теми с нови мнения
Покажи днешните теми
 Връзки
    
Exchange.bg
Всички клубове
  Общество
     Политика
Прати поща до твой приятел за тази тема 
 
  Отиди на:
Арийци ли са Българите?

248 Стр.   от 279 250     Мнения - 4184 Скрий анонимните   Добави мнение по темата  Предишна тема Следваща тема

Автор Мнение
Анонимен3722

[Анонимен]

ПАТРИАРШЕСКО СЛОВО произнесено на съборната св. Литургия, 25 февруари 2013 г.

25 февруари 2013



„Моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира” (Еф. 4:1-3).

Ваши блаженства, уважаеми предстоятели и представители на поместните православни църкви, Ваше Величество, Високопреосвещени архиереи на Българската православна църква, уважаема госпожо заместник-председател на Народното събрание, Ваши превъзходителства, Всечестни отци, възлюбени в Господа братя и сестри!

Главното служение на Църквата в света е да събира разделените и разпръснати хора и да ги съединява в органическо и живо единство в Христа. Единството на Църквата е едновременно и основа, и цел; и изначална даденост, и проблем, изискващ разрешение. Единството на духа било дадено изначално, но то трябва да се запазва и продължава „чрез връзките на мира” (срв. Еф. 4:3) посредством непрестанните усилия на вярата и любовта в Христа, и общението в Светия Дух. „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло” (1Кор. 12:13). И Дух Свети, Който е Дух на любовта и мира, не само възсъединява Христовите последователи, но и във всяка отделна душа става източник на вътрешен мир и цялостност.

Църквата е единство на живота и общение в любовта. Св. ап. Павел изисква нашият съюз да бъде така съвършен, както връзките между членовете в едното тяло (1Кор. 12:27). За да влезем в съборността на Църквата, ние трябва „да се отречем от себе си”. Ние трябва да се справим със своето себелюбие, за да можем да влезем в единството на Църквата, а в пълнотата на църковното общение се осъществява съборното преобразяване на личността. Съборността е конкретно единство в мислите и чувствата.

Патриархът е пазител на вътрешното единство на Църквата и заедно със събратята епископи - блюстител на чистотата на вярата. Негова задача е да не допуска разномислията и разногласията да прерастват в раздори, неуредици, разколи и лъжеучения. Той трябва да се грижи всяка личност с присъщата й неповторимост да намери своето място в църковния организъм, а разномислията да не нарушават духа на любовта и да не отслабват общите усилия на Божия виноград.

Всечестни йерарси, скъпи отци, братя и сестри,

Въздухът по цялата земя е еднакъв и навсякъде е еднакво животворящ, ако не е нарушен неговият химически състав. Но неговите свойства са разнообразни и това разнообразие произхожда от особеността на местностите, които той изпълва. Така и Църквата, навсякъде единна, разнообразно се проявява в православните народи. Но всички тези народи принадлежат на едната Църква, докато изповядват едната, единствена истинска вяра. Своеобразието на всяка поместна Църква може да бъде много голямо, но единството ще остава ненарушено, ако не е нарушена евангелската истина и ако те пребъдват в Истината - Христос. „Църквата, озарена от Господнята светлина, по целия свят разпространява своите лъчи - пише св. Киприан Картагенски, - но, изливаща се навсякъде, е една, и единството на тялото остава неразделено. По цялата земя тя разпростира своите клони, натежали от плод”.

Днес, скрепявайки това единство, ние в съслужение се причастихме от едната Чаша с вярата, че църковното единство се намира в неразривна връзка с тайнството св. Евхаристия, в което вярващите, причастявайки се с Едното Тяло Христово, истински и действително се съчетават в едно и съборно тяло, в тайнството на Христовата любов, в преобразяващата сила на Духа. Нали ако „всички се причастяваме от един хляб”, то всички съставляваме едно тяло (1 Кор. 10:17), защото Христос не може да бъде разделяем. Затова и тялото Христово се нарича Църква, а ние – отделни членове, според разбирането на апостола (1 Кор. 12:27).

С въпроса за единството на Църквата е свързан въпросът за нейната съборност. Възможно е да ни зададат конкретен въпрос: защо ние, бидейки членове на Църквата, не усещаме в нея съборността, нито нейното пълно единство? - Защото не сме напълно въцърковени. Защото само донякъде сме се уподобили на Христа, Който е Глава на Църквата. Понякога ние се придържаме към някакви свои мнения, робуваме на някакви свои страсти и пристрастия, несъгласни с учението на Църквата, а християнинът никога не трябва да цени високо своето лично мнение, своите частни възгледи и да ги отстоява на всяка цена, разкъсвайки връзките на любовта. Истината е достояние не на един или друг човек, а на цялата Църква. И да познаем тази Истина е възможно само в Църквата, в съборния разум и в съборната Любов. Както е писал един руски свещеномъченик в началото на миналия век: „Да бъдеш християнин – значи да принадлежиш към Църквата, защото християнството е именно Църквата и вън от Църквата няма християнски живот и не може и да има”. За истинското въцърковяване е нужно не само пълно единение с Църквата в мислите, но и живот в Христа до степен „вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20).

Светите праведници, очистили душите си и направили ги напълно църковни, т. е. причастни на Бога, ясно усещали това единство и съборност на Църквата. Впрочем и за нас не е напълно недостъпно съзнанието и усещането за единството на Църквата и съборното единодушие; когато четем житията на светиите или творенията на светите отци, често реално усещаме своята общност с тях, своята близост на интересите, преживяванията и стремежите. Църквата се старае да развива в нас това съборно чувство, давайки ни в своите богослужения възможност реално да преживеем същите тези чувства, каквито преживявали участниците на празнуваното събитие, и с това съборно да ни обедини с тези нейни чада, принадлежащи днес към тържествуващата небесна Църква. И в общението помежду ни всеки от нас, православните, е изпитвал чувството на единство при срещите с някои, често напълно непознати, но също така православно вярващи хора. Как изведнъж те ни стават толкова близки, по-близки понякога даже от тези, с които ни свързва родство по плът!

Братя и сестри,

Предстоятелят на всяка Поместна църква е призван заедно със събратята от другите Църкви да се грижи за единството на Вселенското Православие. Като благодаря за съвместната молитва на намиращите се тук Първойерарси и представители на светите поместни Православни църкви, свидетелствам, че Българската православна църква ще бъде отворена за диалог със сестрите православни църкви и ще полага усилия за укрепване и усъвършенстване на всеправославното сътрудничество.

Всесърдечно благодаря на всички наши в Христа братя, пребъдвали на молитва заедно с нас. Надявам се, че вашата молитвена подкрепа никога не ще оскъдее. И нека, по думите на апостола, като постъпваме достойно за званието, за което сме призвани, със смиреномъдрие, кротост и великодушие (Еф. 4:1-2), да бъдем единомислени, да живеем в мир, - и Бог на любовта и на мира да бъде с всички нас (2 Кор. 13:11). Амин!











Създадено: 25.2.2013 г. 21:58:38   Редактирай мнението   Изтрий мнението

 
Фра` Гяволо3723

[Анонимен]

божкееейй, ква шайка попове божке!

Създадено: 26.2.2013 г. 00:37:47   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Анонимен3724

[Анонимен]

Яков Джераси: Времето на Цар Борис III настъпи. България трябва да го приеме като герой. Той заслужава признание

Цар Борис III символизира това добро, за което българите трябва да говорят и с което трябва да се гордеят



ЯКОВ ДЖЕРАСИ

26.02.2013

Става съвсем очевидно, че са положени усилия да се игнорира ролята на цар Борис III по време на събитията в България по повод 70-ата годишнина от спасяването на евреите в България от нацисткия холокост. Също така беше ясно, че когато отличията бяха връчени, това бе насочено към Димитър Пешев, граждански лидери от Кюстендил, екзарх Стефан и патриарх Кирил. Царят остана в сянка.

Тези недостойни тенденции са свързани с тоталитарния период. Това е може би единствената ембрионална връзка, която все още свързва българите с комунистическото време, заедно с отношението против цар Борис III, което е невъзможно да се изкорени.

След 10 ноември 1989 г. във всеки голям град в България улици са кръщавани на цар Борис III, включително централната градина в София - Борисовата градина. Но когато в Израел бе издигнато едно обикновено споменаване в чест на цар Борис III през 1996 г., това доведе до унищожителни протести, направени от български политици и от тогавашния президент Желю Желев.

Единственият път, когато изглеждаше, че участта на цар Борис започна да се подобрява, бе през 1998 г., когато президентът Петър Стоянов направи първото си официално посещение в САЩ. По време на посещението си в Музея на холокоста във Вашингтон той спомена положителната роля на цар Борис за спасяването на българските евреи и представи по-голямата дъщеря на покойния цар, принцеса Мария Луиза, която се присъедини към него на президентската му визита.

Въпреки това по-късно същият този президент (Петър Стоянов) отказа да връчи посмъртно на цар Борис ордена "Стара планина", подобни държавни отличия по-рано бяха връчени на Пешев и останалата част от кюстендилските граждански лидери[/b].

При сравняване на историческите роли на Димитър Пешев и на цар Борис III е очевидно, че царят е този, който е довел събитията до край. Така например петицията на Димитър Пешев за спиране на депортирането на евреите от България в лагерите на смъртта, подкрепена от 43-ма депутати от парламента, е била написана и подписана благодарение на факта, че цар Борис III е наредил спирането на тези събития. По-късно Пешев губи работата си като заместник-председател на Народното събрание и вече не е ефективен.

Царят от своя страна продължава да отстоява позицията си в защита на евреите в България до май месец и през август 1943 г. дни преди да настъпи края на живота му. Стоейки непоколебимо до Хитлер, той завършва делото си. В резултат на това е предотвратено депортирането на българските евреи към газовите камери и участието на български войници на руския фронт. След тези събития царят умира.

Независимо колко важни са били действията на екзарха, на патриарха или заместник-председателя, нито един от тях не може да се сравни с ролята, която цар Борис III изиграва в спасяването на българските евреи.

Липсата на признание на ролята на цар Борис хвърля сянка върху тези на Пешев, Стефан, Кирил и всички други, включително и върху факта, че в наши дни, в резултат на този забележителен исторически рекорд България трупа позитиви.

Моралната етика, включително и Библията - в Стария и Новия завет, настояват за признание на доброто. Когато доброто се случи, ние сме длъжни да говорим за него, а не да го игнорираме. Цар Борис III символизира точно това добро, за което българите трябва да говорят и с което трябва да се гордеят.

Що се отнася до трагичния край на 11 343 евреи от Тракия и Македония, където България предостави административните си войски - тяхната съдба беше част от систематичното унищожаване на 6 милиона евреи в Европа. Това бе и планът за евреите в България, който не бе по-различен от този за евреите от Тракия и Македония, тъй като това бяха територии, намиращи се под контрола на германската армия и суверенитетът на България над тях винаги е бил неясен.

На въпроса дали цар Борис би могъл да спаси евреите от Тракия и Македония, отговорът е: "Не!" Те не бяха негови граждани. Дори и да е искал, нямаше как да преобърне трагичната им съдба. Германците ясно ги броят за свои собствени евреи.

Липсата на самочувствие у някои българи, както и необходимостта на други да споделят вината за нещо, което не са извършили, е комплекс.

Докато евреите в България са свободни от комплекса на холокоста, споделян от много израелци, които са оцелели в лагерите, чувството за вина е излишно.

Що се отнася до цар Борис III, неговото време настъпи. България трябва да го приеме като герой. Той също заслужава признание.

Авторът се занимава от 1979 г. с въпроси, отнасящи се до спасяването на евреите в България, включително и книгата на проф. Михаел Бар-Зоар "Извън хватката на Хитлер" и организира програми в България за спасяването им на базата на книгата на Бар-Зоар.

Създадено: 27.2.2013 г. 08:41:21   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Анонимен3725

[Анонимен]

Корупционната България - Открито писмо до главния прокурор на Република България Сотир Цацаров

Едвин Сугарев

27 Февруари 2013

Открито писмо до главния прокурор на Република България Сотир Цацаров
Копия:
До г-н Росен Плевнелиев, Президент на РБ
До г-н Бойко Борисов, Министър-председател на РБ
До посланиците на страните от ЕС
До Комисията за борба срещу корупцията към ЕС
До лидерите на партиите от ПЕС
До медиите


Уважаеми г-н Главен прокурор,

Обръщам се към Вас в качеството си на български гражданин и Ваш работодател. Ваше – и на оглавяваната от Вас институция – е задължението да защитава интересите на държавата и нейните граждани в случаите, в които се нарушава законът и националните интереси биват накърнени. В същото време нравствен дълг на самите граждани е да сезират Вашата институция, когато се натъкнат на престъпни, корупционни и влизащи в разрез със законите на РБ прецеденти.

Именно в това си качество си позволявам да се обърна към Вас – с настоятелното искане да започнете наказателно преследване срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, министър-председател на България в периода 2005 – 2009 г. Предявявам това искане въз основа на негови действия и бездействия, накърнили националните интереси и ощетили българските данъкоплатци с огромни суми, измерващи се с милиарди лева.



Сергей Дмитриевич Станишев

Бих искал да подчертая също, че не става дума за изключения и случайни прецеденти. Става дума и за корупционни практики, в които прозират интересите на членове и приближени до неговата партия лица, за външнополитически интереси на трети страни, които не съвпадат с българските такива, а също и за корупционни практики, свързани с интерес на негови близки. Става дума и за устойчиви корупционни действия, извършвани планомерно и систематично от правителството на Тройната коалиция и свързани с него икономически кръгове. Без всякакво преувеличение мога да посоча, че това е най-корупционното правителство в контекста на българския преход към демокрация, нанесло трайни щети на националната икономика, националното достойнство и престижа на Република България като правова и демократична страна, чиито последствия са пределно осезаеми до днес – а ще бъдат осезаеми още много години. Тези години формираха и в съзнанието на българските граждани, и в съзнанието на цивилизования свят една друга представа за страната ни – корупционната България, в която всичко е възможно, всичко е позволено...

По време на управлението на Тройната коалиция разследването на тези злоупотреби беше на практика невъзможно. След парламентарните избори през 2009 г. новото правителство направи заявка за такива разследвания, но не прояви нужната последователност в това свое намерение. В същото време е повече от очевидно, че тези действия срещат силна съпротива от страна на съда и ръководената от Вас прокуратура. Това е причината повечето разследвания да завършат без резултат, дори когато престъпната дейност е безусловно доказана.

Не бих могъл да сумирам всички корупционни практики на тройната коалиция в това обръщение към Вас – това изисква томове, а не просто едно открито писмо. Ето защо ще се задоволя само с някои от най-основните, а именно следните:

1. Заменките на гори и земи

Става дума за систематична корупционна практика, която в своята съвкупност представлява най-мащабния корупционен прецедент в цялата история на България. Според експертни оценки загубите за държавния бюджет се изчисляват на над 6, 2 милиарда лева, като общият обем на заменените държавни гори и земи е около 440 хиляди декара. Заменят се гори и земи в атрактивни от икономическа гледна точка райони на страната – Черноморското крайбрежие, планински курорти, ловни стопанства и др. – срещу неизползваеми земи в изостанали и труднодостъпни райони на страната. Част от тези замени обхващат хиляди декари площ, като има прецеденти, при които само от една заменка загубите за държавния бюджет се изчисляват на десетки милиони евро. В редица случаи заменките са извършвани чрез подставени фирми, които непосредствено след осъществяването им препродават земята с огромна разлика в цената.

Всички по-мащабни заменки по времето на тройната коалиция са утвърждавани с решения на Министерския съвет, подписани персонално от Сергей Станишев в качеството му на премиер, или от Ивайло Калфин – в качеството му на вицепремиер. Същите носят пряко отговорност за тази фрапираща злоупотреба с държавни земи, чиито мащаби са абсолютен прецедент в българската история.

Заменките се извършват преди всичко в полза на олигарси, приближени до БСП, респективно до ДПС. Общо около 350 юридически и физически лица са се облагодателствали от тази корупционна практика. Връзката с политическата власт на тройната коалиция е очевидна: изключителна наситеност от такива корупционни сделки можем да открием в общините, в които е имало кметове от БСП – примерно в Царево, Поморие, Несебър, Бяла и Шабла, респективно – кметове от ДПС – в района на Родопите, в планинските курорти, в ловните стопанства, в Ябланица и другаде. Министър Найденов с основание предполага, че тази именно практика, начената при правителството на Симеон Сакскобургготски, но развита изключително интензивно при управлението на Тройната коалиция, е превърната в основен източник за партийно финансиране.

Както Ви е добре известно, именно заради тази корупционна практика в момента срещу България е започната наказателна процедура от страна на ЕС, чиито санкции могат да достигнат милиарди евро. Визирани са 47 заменки, като договорите за тях са подписани ударно за 5 дни - от 22 до 26 януари 2009 г. от бившия шеф на агенцията по горите Стефан Юруков. Средната оценка е 8, 09 лв. на кв. м. – при условие, че става дума за земи, чиято реална оценка в редица случаи е десетки пъти по-висока. От тях са се възползвали най-вече близки до БСП крупни бизнесмени – като Красимир Гергов, Христо Ковачки, Тодор Батков, както и фирми, свързани с Васил Божков и Гриша Ганчев.

Само няколко примера са достатъчни, за да можете да оцените за какво безобразие става дума. Може би най-драстичният случай е този със заменката на земи, включени в защитена местност "Камчийски пясъци". През 2006 г. Нихат Кабил, тогава министър на земеделието и горите в правителството на Сергей Станишев, заменя в полза на инвеститора "Рийс Интернешънъл" 407 дка край брега, южно от устието на Камчия, в които влиза и част от защитената местност "Камчийски пясъци“, срещу 31 имота земеделски земи в общините Видин, Брегово и Макреш с обща площ от 650 дка. При тази сделка терените на първа линия на плажа в Шкорпиловци са оценени на 55 673 лв., а нивите във Видинско – на 415 340 лв. Сметката показва, че според държавата през 2006 г. един декар земя на морето струва близо 137 лв. или по-малко от 14 стотинки за квадратен метър. По-късно част от тези земи са продадени по 200 евро/кв.м, т.е. за 2600 пъти по-висока цена.

След придобиването на земите дружеството собственик “Рийс Интернешънъл” оспорва пред Върховния административен съд (ВАС) заповедта за обявяване на защитена местност “Камчийски пясъци“, тъй като природозащитният режим пречел на неговите строителни намерения. На 27 юни 2006 г. тричленен състав на ВАС, воден от съдия Андрей Икономов, взима решение в полза на "Рийс интернешънъл" АД, потвърдено на 2 ноември 2006 г. и от петчленен състав на ВАС, председателстван от Константин Пенчев, което е обосновано с мотива, че е налице “недостатъчното индивидуализиране на територията на местността "Камчийски пясъци”. С което защитената местност е заличена, а пътят към застрояването й – открит.

На 28 януари 2008 г. "Мет Риъл Истейт", едноличен собственик и пълномощник на "Рийс Интернешънъл" получава от Българска агенция за инвестиции сертификат за инвеститор първи клас за проекта си "Спортно-рекреационен комплекс "Камчия Парк Ризорт". Консултант на инвеститора е не друг, а адвокат Тодор Батков, застъпник на интересите на Майкъл Чорни в България, с чието име се свързани и други заменки.

И накрая като финал – на 8 септември 2008 г. с Решение на Министерски съвет № 587 от 8.09.2008 г. се променя предназначението на земите и изключването им от горския фонд – за да бъде реализиран инвестиционен проект „Иновативен комплекс за смесено жилищно обитаване и обслужващи дейности „Камчия парк”. С решението си Министерски съвет потвърждава че земите на „Бета Форест” се изключват от горския фонд и са вече част от подробните устройствени планове (ПУП) на селата Ново Оряхово и Шкорпиловци, одобрени със заповеди 643 и 644 от 25 март 2008. Подписът под това решение принадлежи на Сергей Станишев.

Това далеч не са единствените сделки в този район. В последните дни от управлението на тройната коалиция “Експат бета” АДСИЦ, компания на бившия министър Николай Василев, е закупила 140 декара до курорта Камчия срещу 4, 55 млн. лева от “Кирови инвест” и “Кава консулт”, които пък са ги закупили на цена 7, 8 лв. на квадрат от Държавна агенция по горите. Сделката при цена 4.55 млн. лева означава 32 лева на квадратен метър. Средната цена на сходни терени според справка в сайта imot.bg е 40 евро на квадратен метър.

Десетпроцентно участие в “Експат бета” АДСИЦ има Моника Йосифова, тогава съветничка на премиера Сергей Станишев – лично и чрез нейната PR агенция “Актив груп”. В същото време министър-председателят на България, подкрепен и от основния акционер в “Експат бета” АДСИЦ – неговия министър Николай Василев – гласува решение на МС да бъдат отпуснати средства от бюджета за изграждането на “общинска техническа инфраструктура - магистрален водопровод” в курортен комплекс Камчия, което очевидно е от полза за евентуалните инвеститори в този район. Освен със средства от бюджета обаче, проектът за канализацията в к. к. Камчия на стойност 1.48 млн. лв. се финансира и от европейски фондове – по оперативна програма “Околна среда”.

Със 138, 5 дка край Каварна се е сдобил в последния момент преди мораториума Тодор Гергов, брат на Красимир Гергов, собственик на БТВ и монополист в областта на рекламния бизнес. Сделката е осъществена чрез фирма “Про консулт 2004”. Горите край морето са оценени за 7, 87 лв./кв. м. В отговор на медийния шум около скандалните сделки Красимир Гергов обяви, че може да върне заменените земи, граничещи с неговия голф комплекс “Блексийрама”, ако получи гаранции, че върху тях няма да се строи – но, разбира се, това и до днес не е направено. С 207.3 дка край Бургас се е сдобил Тодор Батков, като държавата е получила в замяна 927.6 дка. Върху тях се проектира строеж на жилищен комплекс за 20 000 души в бургаския квартал "Крайморие". В случая държавата е получила гори, които вървят в диапазона от 60 до 500 евро за декар, а Батков е получил масиви, които струват от 4 000 до 40 000 евро/дка.

Един от най-драстичните корупционни примери е този със сделката за 707 дка в района на Старо Оряхово. Заменката е за гори във вътрешността на страната от близо 1 900 дка. Консултант по сделката е братът на Сергей Станишев - арх. Георги Станишев.

Облагодетелстваната компания е Мадара Бяла Норд, собственост на Момчил Караджов и Димитър Борисов (последният е собственик на небезизвестната фирма «Титан», за която тепърва ще става дума в писмото). Освен като консултант, Георги Станишев е и проектант на курортния комплекс, чието построяване се предвижда върху заменената територия. Проектът на Георги Станишев е реализиран и скъпо заплатен, но строежът още не е започнат. Не е трудно човек да се досети каква е реалната функция на този тип сътрудничество.

Със 167 дка до брега на Русалка срещу скромната сума от 8 лв. на кв. м. се е сдобил близкият приятел на Сергей Станишев Николай Банев. Друг близък негов приятел, Борислав Гигов, е получил пет парцела на морето – в Несебър, Свети Влас и Царево – на най-ниската възможна цена – 6 лв. на кв. м. Подобни са случаите със заменките на 1000 дка ведно с комплекса „Тузлата”, на 1048 дка от „Сребристия бряг” край Каварна – и много други.

Не по-малко драстични са и заменките, свързани с планинските курорти. Например тези на енергийния олигарх Христо Ковачки. През 2007 г. неговата фирма „Агролес“ е заменила около 4000 дка гори край град Мездра с 1200 дка земя около рилския връх Мальовица. Целта му е да придобие туристическата хижа и да я превърне в луксозен хотел. Във връзка с тази заменка се водят дела от страна на Българския туристически съюз, който си иска хижата. Фирмата „Агролес“ обаче се оказва фантом – и липсва валиден адрес, на който да получи съдебна призовка.

Само за периода 2007-2008 г. Ковачки е придобил чрез заменки общо 3000 дка в Рила. Сделките са свързани с проекта за ски зона „Искровете – Говедарци – Мальовица“. В замяна държавата получава 10 198 дка гори в Своге, изкупени на безценица по 150-200 лв. за декар. Според поверената Ви институция тези сделки са ощетили държавата с общо 116 млн. лева.

Общият извод на експертите, наблюдаващи тези корупционни практики е, че бизнесът със заменки на гори и земи е по-печеливш от търговията с наркотици и оръжие. Цинизмът, с който се оправдават основните виновници за това продължаващо престъпление, е наистина впечатляващ. Би трябвало да напомня, че БСП пое управлението на Държавната агенция по горите с презумпцията, че иска да ограничи именно тази корупционна практика. Вместо това в рамките на мандата нейният председател Стефан Юруков осъществи около седем пъти повече заменки, отколкото бяха реализирани от агенцията през същия период, когато тя бе в кръга на интересите на ДПС. При това същият този Юруков не се посвени да изтъкне, че разписаните от него сделки са “от полза за държавата”.


2. Проектът АЕЦ “Белене” и корупционните афери в енергийния сектор

Ако заменките са най-мащабната корупционна практика на правителството, оглавявано от Сергей Станишев, то проектът АЕЦ “Белене” съвсем пряко застрашава националната сигурност на България. Самият проект е част от договореностите, постигнати между руския президент Владимир Путин и българския му колега Георги Първанов през януари 2008 г. – и обхващащи освен Белене още и нефтопровода Бургас-Александропулис, както и газопровода Южен поток. Реализацията на тези три проекта, обявени от тогавашния български президент за “голям шлем”, би довела до пълна енергийна зависимост на България от Русия с всички произтичащи от това политически последствия – и би компрометирала окончателно страната ни в очите на нейните евро-атлантически партньори.

От тези проекти днес на дневен ред е единствено “Южен поток”, от което обаче не следва, че другите два са се разминали без корупционни практики и огромни загуби за държавата. Това важи с пълна сила за проекта АЕЦ “Белене”, прекратен с решение на българското правителство, но струващ вече близо два милиарда лева на българските данъкоплатци – плюс заема от 250 милиона евро от “Париба банк”, по който страната ни засега плаща само лихвите (възлизащи вече на повече от 55 милиона евро), плюс факта, че НЕК, която е ключов елемент от националната ни сигурност, е доведена до тежък финансов дефицит от над два милиарда лева и на практика е изправена пред фалит – именно заради ангажиментите си към този проект. (Това между впрочем е и реалната причина за скока на цените на електроенергията през лятото на 2012 г., които днес доведоха до драматично обществено напрежение с непредвидим изход – и до оставката на кабинета на Бойко Борисов.)

Един кратък поглед върху структурата на разходите по проекта, фактурирани от НЕК към 31.12.2011 г., дава ясна представа за корупционния размах, с който са разграбвани средствата, отпускани за АЕЦ “Белене”. Към тази дата фактурираните разходи са в размер 837 810 224 евро, като от тях са платени 678 089 125 евро. Срещу тези пари на терена има един голям гьол, който с много въображение може да бъде мислен като площадка за ядрена централа. Капитализираните дълготрайни активи са на стойност 45 069 597 евро. Разликата между двете цифри ясно показва, че АЕЦ “Белене” е изцяло корупционен проект, чиято основна функция е да служи като скачен съд за източване на финансовите ресурси на държавата.

Един от механизмите за това източване са тъй наречените “консултантски услуги”. Над една пета от всички разходи за проекта са дадени именно за тях. На инженеринговия консултант “Уорли Парсън”, към който като подизпълнител участва и “Риск инженеринг” на Богомил Манчев, са фактурирани 203 807 140 евро – при това за една не само незавършена, но и направо незапочната централа.

Изборът на Манчев като подизпълнител на “Уорли Парсън” съвсем не е случаен. Той е де факто създателятна проекта АЕЦ “Белене”. Той е човекът, който практически ръководи българската енергетика по време на царското управление – и под чието давление неговият близък приятел министър Милко Ковачев (който днес е на работа в Париба банк, с която бе сключен крайно неизгоден за българската страна заем от 250 млн. евро за финансиране на АЕЦ “Белене”) реанимира спрения през 1991 г. проект въз основа само на две страници обосновка.

Пак той – редом с Ковачки и Красимир Георгиев, фигурира в поверителните грами на посолството на САЩ в София като ключова фигура в българския енергиен бизнес. Неговата връзка с австралийско – американската компания “Worley Parsons” се осъществява чрез техния регионален директор за Европа – Джурица Танкошич. Отношенията им са повече от близки, а адресът на съвместната им фирма “Parsons E & C Bulgaria” е същият, като на основната компания на Манчев “Риск инженеринг”.

Общи са и интересите, които се свързват с пагубния за България проект АЕЦ “Белене”. Става дума за износ на ток – който се купува на безценица от АЕЦ “Козлодуй” – централата, в която от Манчев зависи практически всичко, и се продава с огромна печалба зад граница – в Сърбия, Гърция, Албания и Македония. Изнасят се огромни количества – пикът е 7, 5 милиарда киловат часа през 2005 г. – а НЕК губи около 50 милиона годишно от допускането на корупционни схеми при износа на ток.

Основният износител е сръбската компания EFT, която чрез дъщерната си компания „EFT България“ осъществява 70% от износа. “EFT България” пък е собственост на фирмата на Манчев, „Energy Finances Group“. И така кръгът се затваря.

Ако над двеста милиона са потънали в консултантските джобове, то е резонен въпросът за съдбата на останалите харчове, направени от НЕК по този проект. Огромна част от тях съставляват фактурираните задължения към изпълнителя Атомстройекспорт (АСЕ) по анекси 3, 4 и 5 към тъй наречения договор за реализация на АЕЦ “Белене”. Те възлизат съответно на 101 575 721, 180 065 092 и 217 810 747 евро, по-голямата част от които са вече изплатени. Големият въпрос е обаче на какво основание са направени поръчките към АСЕ, след като окончателен договор за инженеринг, доставка и строителство на централата де факто няма.

В това отношение докладите на Агенцията за държавна финансова инспекция, визиращи редица констатирани нарушения във връзка с осъществяването на проекта, са абсолютно категорични. В тях се посочва, че още при самата процедура за избор на изпълнител, проведена през 2005 г., не са договорени основни параметри на договора за инженеринг, доставка и строителство, които са предмет на проведената процедура за обществена поръчка. Неизяснените въпроси са свързани основно с плащането на ключови събития, с графиците за плащане и определянето на формулата за ескалация. Същите параметри остават недоговорени и при подписването на Споразумението на 29 ноември 2006 г. Видно от него, към момента на подписването преговорите между страните продължават – като в него е вписан и 12-месечен срок за тяхното финализиране.

Въпреки липсата на споменатите основни договорености, съветът на директорите на НЕК взема решение с протокол № 42 от 30 октомври 2006 г., с което упълномощава главния изпълнителен директор да подпише договор с класирания на първо място Атомстройекспорт за сумата 3 милиарда 997 милиона и 260 хиляди евро. В доклада на агенцията се установява, че по смисъла на Закона за обществените поръчки и взетото решение няма подписан договор за инженеринг, доставка и строителство на АЕЦ “Белене”, а на 29 ноември 2006 г. се подписва споразумение, по силата на което страните се задължават да продължат преговорите по някои недоговорени до този момент условия, сред които е формулата за ескалация на цената, която е трябвало да се договори до 31 май 2007 г. – но дори и след изтичане на посочените срокове, няма договорена формула за ескалация и цената остава неопределяема. За сметка на това със споразумението се възлагат предварително част от дейностите по проекта на стойност 193 189 000 евро, което е грубо нарушение на Закона за обществените поръчки.

Това обаче не е единственото нарушение. Всъщност и самата процедура при избора на изпълнител е предпоставена и опорочена, тъй като е поставено условието за изпълнението на проекта да се ползва площадката и доставеното преди повече от двадесет години оборудване – при първоначалния старт на строежа на АЕЦ “Белене”.
Това изискване естествено стеснява кръга на възможните изпълнители само до Росатом и неговите дъщерни копмании. Иначе казано – обществената поръчка е формулирана така, че да се гарантира спечелването й от руска страна. В същото време основанията за така поставените условия се оказват фалшиви: площадката е разрушена, а доставеното оборудване – продадено на изпълнителя и изнесено.

Дори само това обстоятелство – тенденциозното опорочаване на избора на изпълнител – вече свидетелства за корупция от особено голям мащаб, както и за прокарване на чужди геополитически интереси. Корупционните практики обаче продължават – и са свързани именно с продажбата на старото оборудване на АСЕ. През юни 2008 г. е подписан анекс 3 към споразумението от 2006 г., с който НЕК възлага на изпълнителя да извърши дейности по разрушаване на съществуващите сгради и конструкции, намиращи се на ядрената площадка. Въпреки че става дума за плащане от над 100 милиона евро, конкурс за изпълнението на тези дейности не е проведен – вместо това е сключен директен договор с АСЕ – отново в нарушение на Закона за обществените поръчки.

Същевременно в споразумението от 29 ноември 2006 г. се посочва, че оборудването, което няма да бъде интегрирано в проекта АЕЦ “Белене”, ще бъде изкупено от АСЕ, като това изкупуване ще бъде предмет на отделни преговори. При подобни преговори съгласно Правилника на реда за упражняване правата на собственост в капитала на търговските дружества, се изисква началната цена на преговорите да бъде определена в оценка на лицензиран оценител. Такава липсва – налична е оценката само на архитект-инженера Уорли Парсънс, възлизаща на 295 милиона евро. Но и тази оценка не е спазена – като на практика без всякакви преговори НЕК се съгласява да бъде посочена цена от 205 млн. евро – или с 90 млн. по-ниска.

С това обаче не приключва сагата с голямото разчистване на старите ядрени реактори и машинарии, платени от България преди повече от 20 години. Плюс това намаление съветът на директорите на НЕК се съгласява да намали продажната цена с още цели 77 милиона евро – като с тази сума се заплащат руските разходи по ремонт, транспорт, товарене и разтоварване на оборудването. Тези разходи обаче не са документирани и доказани, а вероятно са и раздути – като се има предвид факта, че за митническото освобождаване на оборудването са платени 14 945 786 евро, за товарене и разтоварване – 11 767 468 евро, а за ремонтно-възстановителни работи (на техника, която изобщо не е работила) – 50 129 521 евро. Равносметката е печална – ядреното оборудване е на практика подарено на руската страна, като приходите от продажбата са 87 612 525 евро, а прихванатите разходи възлизат на 77 172 475 евро.

Пак от доклада на същата комисия е видно, че е налице нецелево разходване на част от целево предоставените от държавния бюджет 300 милиона лева за покриване на вноската в уставния капитал и предстоящите увеличения в капитала на съвместното дружество между НЕК и РВЕ Пауър – избран за стратегически инвеститор. На практика такава нова и юридически самостоятелна съвместна компания изобщо не е създадена.

Казусът с тези 300 млн. лева, предоставени с решение на МС, представлява много сериозно законово нарушение, за което пряка отговорност носи тогавашният премиер Сергей Станишев. Парите са отпуснати с постановление на МС по предложение на министър Петър Димитров – като държавата закупува акции на стойност 300 млн. лв. за увеличаване капитала на Български енергиен холдинг, при което последващо трябва да бъде увеличен капиталът на НЕК, с цел изпълнение на проекта за изграждане на АЕЦ “Белене”. Решението предполага също министър Орешарски да извърши корекции в бюджета, както и в бюджета на Министерството на икономиката и енергетиката. Фрапиращ е обаче фактът, че тази сума не е предвидена в бюджета за 2008 г. и е отпусната без дебати и решение на НС – което е грубо нарушение на закона. Още повече, че парите са използвани не по предназначение – и че с тях са извършени преки плащания на също тъй незаконосъобразно поръчаното оборудване, а според някои данни – и плащания на комисионни на лобисти в полза на проекта.

Това бюджетно финансиране противоречи на многократно лансираната от Сергей Станишев теза, че за проекта АЕЦ “Белене” не е платен нито един лев от държавния бюджет. Напротив – основните плащания по проекта са направени именно с бюджетни пари – при това отпуснати незаконосъобразно. Като връх на цялото това безобразие е видно, че обсъждащите този незаконен акт министри са били съвсем наясно какво правят – ако се съди по предложението на Петър Димитров, според когото “при 49% частно участие, няма никакви основания да се предполага, че Европейската комисия ще ни упрекне, че това е държавна помощ за един финансово неефективен проект”.

Що се отнася до финансовата неефективност на този проект, то правителството е било наясно още тогава, че реалната му стойност ще надхвърли в пъти примерната цена от 3, 9 милиарда евро, фиксирана от руския изпълнител в първоначалното споразумение (в него така посочената цена не задължава АСЕ с абсолютно нищо, тъй като се предвижда ескалация на цената, но не са договорени нейните параметри – и следователно всякакво нарастване е възможно!). Това става ясно от две писма на “РВЕ Пауър” – единственият престижен инвеститор, проявил интерес към този проект. Принципните възражения на РВЕ са свързани с факта, че без наличието на окончателен договор и без да е взето предвид тяхното мнение и съгласие, се правят поръчки за оборудване на стойност стотици милиони евро, в плащането на които немският консорциум категорично отказва да участва.

В писмо от 25 март 2009 г. от РВЕ до НЕК с вх. № 99-00-225/25.03.2009 г. са изразени резервите от страна на стратегическия инвеститор от нерешаването на редица ключови въпроси, включително и свързаните с финансовото структуриране на проекта. РВЕ подчертава, че финансовите задължения на НЕК ще бъдат около 5 милиарда евро, като настоява в най-кратки срокове НЕК да покаже готовност да осигури своя дял от финансирането. В следващо писмо с вх. № в НЕК 99-00-458/15.07.2009 г. немският концерн информира, че подходът за съвместно финансиране, предвиден в споразумението с НЕК, не може да бъде изпълнен при текущата финансова ситуация, ограниченото банково финансиране, възможността за привличане на не повече от 5 милиарда евро външно финансиране на проекта, което зависи от външни кредити от Франция и Германия, които пък зависят от потвърждание на споразуменията за подизпълнение с Атомстройекспорт, както и от предоставяне на гаранции за сумите по кредитите – и гаранции за завършване на проекта. И в това писмо се подчертава, че общият обем на разходите по проекта ще бъде над 10 милиарда евро, а делът на НЕК за 51% дял от общата компания трябва да бъде около 5, 4 милиарда евро. Поради което РВЕ официално предоставя на НЕК гратисен период за изпълнение на задължението за финансово приключване на проекта до 30 септеври 2009 г. – и предупреждава, че при непостигане на посочените условия ще упражни правото си на предизвестие за излизане от проекта АЕЦ “Белене”. Във връзка с това се поставят и изисквания към НЕК да представи доказателства за възможността да финансира дела си – и график за осигуряване на необходимите средства.

Разбира се, НЕК не изпълнява тези изисквания. Няма и как да ги изпълни, тъй като компанията е източена – и към момента е най-големият длъжник на държавата – с дългове в размер от над два милиарда лева. Поради което се стига до закономерния отказ на РВЕ от проекта АЕЦ “Белене”, реализиран на 27 октомври с връчено чрез нотариус писмо, с което се прекратява договора за съвместно сътрудничество от 19 декември 2008 г. Като основание са посочени неизпълнението на съществено условие №2 – постигане на споразумение за съвместен подход за финансиране на проекта, и съществено условия № 6 – неподписване на договор за инженеринг, доставка и строителство с АСЕ (такъв договор не е подписан и до ден днешен). Това писмо на практика бележи и края на проекта: всички опити да се намери стратегически инвеститор пропадат, а България няма възможност да поеме харчове от подобен мащаб, без те да доведат държавата до фалит. Единствената възможна опция си остава предложението на руската страна да финансира проекта, като покрие разходите си (неясно какви) с продажба на ток от централата в неясно колко дълъг експлоатационен период. Това на практика означава да се построи руска ядрена централа на българска територия – с което настоящото правителство не се съгласява – но което може би е било и целта на всички свързани с този проект усилия, хвърлени от президента Георги Първанов, министър-председателя Сергей Станишев и управляващата БСП.

От цитираните писма на РВЕ става ясно, че още в началото на 2009 г. правителството на Сергей Станишев е знаело, че реалната цена на проекта ще надхвърли 10 милиарда евро – и че подобни харчове са немислими за една малка страна като България в условията на тежка икономическа криза. Упорството да бъде наложен въпреки това този проект и щедрите лъжи за това как той ще струва 3, 9 милиарда, ще се изплати за 10-12 години и ще донесе приходи от 200 милиарда евро, могат да имат само две обяснения – или става дума за корупционни апетити, или пък за обслужване на чужди геополитически интереси. И двете са от Вашите компетенции, г-н Главен прокурор.

Моето скромно мнение е, че двете хипотези не си противоречат и са в еднаква степен верни. Записите от СРС по следствено дело № 245 от 2006 г., разсекретени наскоро от парламентарната комисия за борба с корупцията, хвърлят известна светлина върху това как и с какви мотиви са се вземали правителствените решения, свързани с проекта АЕЦ “Белене”, а и с други крупни инвестиционни проекти. В тези СРС са следени разговорите на енергийния олигарх Красимир Георгиев, президент на консултантската компания “Фронтиер”.

Същият – без да заема какъвто и да е официален пост – се оказва посредник по много сделки и договори, свързани с АЕЦ “Белене”, доставките на ядрено гориво за България, строежа на автомагистрала “Тракия”, преговорите за продажба на “Булгартабак” и много други. Постоянни партньори, включително при договорености с откровена корупционна насоченост, са министрите Румен Овчаров и Асен Гагаузов, зам.-министър Корнелия Нинова, висши администратори в енергийния сектор, Росен Карадимов, съветник на Сергей Станишев, Любомир Велков, изпълнителен директор на НЕК и изключително близък до министър Овчаров, руски официални ръководители и бизнесмени в областта на енергетиката, други енергийни олигарси – като небезизвестния Богомил Манчев. Въпреки липсата на каквито и да било официално дадени правомощия, Красимир Георгиев е преговарял съвсем директно с руската страна по проблеми от изключително важно значение за националната сигурност на страната – като договореностите за АЕЦ “Белене” и доставките на ядрено гориво – и е лобирал отново в полза на руската страна пред български министри и лица от висшата държавна администрация – включително договаряйки комисионни.

Например при разговор с руската страна за уточняване на датата, на която да бъде обявено, че “Атомстройекспорт” печели поръчката за строежа на АЕЦ “Белене”, той изисква и “обещаните 30% да бъдат получени напред”. Още на 26 октомври 2006 г. той съобщава на руските си партньори, че са победители в търга – което би трябвало да съставлява държавна тайна – и посочва, че на 31 октомври премиерът на България ще обяви тяхната победа. Датата е стратегически избрана – тъй като вторият тур на президентските избори е на 29 октомври – и целта е победата на Георги Първанов да бъде обявена паралелно с победителя в търга за строителството на АЕЦ “Белене”.

Един специфичен момент, характеризиращ особените правомощия на Красимир Георгиев в сферата на енергетиката, дадени му от тройната коалиция, е свързан с преговорите му за доставка на ядрено гориво – както за АЕЦ “Козлодуй”, така и за бъдещата ядрена централа. През октомври и ноември 2006 г. той води разговори с различни руски представители, като целта е договорите за руски доставки на ядрено гориво да бъдат подписани преди януари 2007 г., когато се очаква влизането на България в ЕС – и съответно влизането в сила на европейското законодателство, според което се позволава само 20% доставки от Русия. Целта е да се изпревари тази дата, като руската компания, която се появява на много места в разговорите като евентуален доставчик, е ТВЕЛ – същата, която беше уличена от ядрения дисидент Георги Котев като доставчик на нелицензирано преработено горива за АЕЦ “Козлодуй”.

За това какъв огромен корупционен потенциал се крие в неговата фигура на посредник, може да се съди по разговори 772 и 779 от описа на следствената служба, проведени на 14.11.2006 г., в които се обсъжда офертата на Уестингхаус, която била по-ниска от тези на Атомстройекспорт, Арева и Фромаком – “малко над 200 млн. долара на енергоблок”. В следващи разговори – 796 и 797 – стават видни усилията на Красимир Георгиев да парира тази оферта. Особено впечатляващ е също разговор 805, в който съвсем очевидно се обсъждат комисионни за доставени турбоблокове, сумите и начините за превеждане на парите. Сродни проблеми се обсъждат и в разговор 835 с неизвестен мъж, който договаря плащания през кипърските компании “Блус” и “Блус Рок Кепитъл”. В тези разговори можем да срещнем следните думи, изречени от Красимир Георгиев: “Тия дет сме договорили да ни ги напише, ние сме ги договорили. Нали, разликата да ми я напише отделно, на такова, на отделни листчета. За Белене еди-какво си.” В други разговори се обсъждат банкови сметки, през които да се осъществяват плащания, откриване на фирми в Гърция и Македония – за “да затворят целия цикъл навсякъде” (разговор 840) и прочее необходими подробности за очевадно корупционни сделки.

Естествено, в случая не става дума само за лични интереси. Красимир Георгиев менажира преговорния процес по АЕЦ “Белене” и редица други сделки – но на практика той играе единствено ролята на посредник, на проводник на корупционните интереси на официалните държавни ръководители. Кои са те, много ясно личи от контекста на проведените разтовори и договаряните “схеми”. Именно във връзка с АЕЦ “Белене” в разговор 413 Красимир Георгиев споделя, че “По принцип двама души ще решават – премиерът и Овчаров”. И наистина драматично пропадналият опит за реализация на този пагубен за България проект се дължи до голяма степен на техния избор и тяхната воля.


3. Изкуственият фалит на “Кремиковци”

На 12 март 2008 г. Петър Димитров, министър на икономиката и енергетиката в правителството на Сергей Станишев, изпраща на главния прокурор Борис Велчев писмо 11-00-70/12.03.2008 г., в което твърди, че “управляващите и представляващите “Кремиковци” АД, предвид лошото финансово състояние на дружеството, не са изпълнявали задължението си, регламентирано в Търговския закон, и не са сезирали компетентния търговски съд с искане за обявяване на несъстоятелност, с което се допуска продължаване на разпоредителни сделки с активите, което още повече увеличава задълженията на дружеството и уврежда бъдещата маса на несъстоятелността.” В писмото се посочват предполагаеми престъпни деяния от страна на ръководителите на Кремиковци по чл. 219, 220 и 227 Б от НК, и се иска извършването на проверка по същите – за периода май 2006 – март 2008 г.

С други думи – министърът на икономиката твърди, че предприятието е било във фалит в посочения период, но това негово състояние е укривано от управляващите го. Тези твърдения обаче много сериозно се разминават с истината – и на практика осъществяват състава на набедяването, което, както е известно, е тежко престъпление. Всъщност министърът откровено лъже в писмото си до главния прокурор – и категорично доказателство за неговата лъжа е решението на Апелативния съд от ноември 2008 г., в което изрично се посочва, че “дружеството не е било декапитализирано за периода към 31.12.2005 г., нито към 31.12.2006, и към 31.12.2007 г.”, че в този период е налице “тенденция към увеличаване, т.е. подобряване коефициента на рентабилност на собствения капитал”, както и че “за периода от 31.12.2005 г. до 06.06.2008 г. “Кремиковци” АД е извършило плащания в общ размер на 4 207 552 565 лева”. В резултат на което с решение на съда се отменя решението по делото за несъстоятелност на Софийски градски съд и се определя 06.06.2008 г. за начална дата на неплатежоспособността на “Кремиковци” АД. Сродно е решението и на Върховния лондонски арбитражен съд, който определя същата дата.


Редно е прочее да се запитаме – какво по-точно се е случило между 31.12.2007 г. и 06.06.2008 г., за да се стигне до фалита на едно от най-големите български промишлени предприятия? Отговорът е тежък, но трябва да бъде казан ясно: “Кремиковци” АД е жертва на изкуствено организиран фалит, в чиито схеми участват министър-председателят Сергей Станишев, министър Петър Димитров и други официални и неофициални лица (сред които и такива, съдени в момента за организирана престъпна дейност).

Истината е, че не хората, ръководили комбината в периода 2005-2007 г. са укривали неговото състояние на неплатежоспособност, а че същото е предизвикано с пряката намеса на държавата и съдебните органи, включително поверената Ви прокуратура. Доказателствата за това, че на практика е предизвикан изкуствен фалит, са ясни и измерими – достатъчно е само да сравним икономическите разултати от дейността на “Кремиковци” за края на 2007 и август 2008 г. В края на 2007 г. просрочените дългове на “Кремиковци” възлизат на не повече от 380 млн. лева, при активи на стойност 2, 4 милиарда лева – според оценка на одиторска компания. За 2008 г. просрочените задължения са вече 2, 2 милиарда лева, а към 2010 г. нарастват до 2, 4 милиарда, като активите на комбината се измерват с 316 млн. лв – това е сумата, за която комбинатът е продаден на фирмата “Надин”, която в момента го реже за скрап. Иначе казано – 1, 8 милиарда от дълга е формиран през 2008 г. Цената на акциите на борсата също е показател за това кой и кога е съсипал “Кремиковци”. От март 2007 до март 2008 г. цената на акциите расте – за да достигне до 40, 8 лв. за акция (при номинал от 1 лев) през ноември 2007 г. След намесата на държавата в дружеството цената много рязко пада – за да достигне почти нулева стойност през 2009-2010 г. През 2007 г. комбинатът произвежда продукция на стойност 1, 6 милиарда лева – равни на около 3% от брутния вътрешен продукт на страната. През 2006 и 2007 г. комбинатът внася в националния бюджет близо 500 милиона лева – и задълженията му към НАП са нулеви. Бизнес планът за 2008 г. предвижда в държавната хазна да бъдат внесени още 240 милн. лева. Вместо това е реализирана загуба от 300 млн. лева.

Каква е причината за този печален резултат – и респективно за пропуснатите от държавата ползи в размер от един милиард лева от 2008 г. до днес? Отговорът е парадоксален: причината е в усилията на правителството да фалира предприятието. По трудният въпрос е – защо.

В периода, за който се твърди, че “Кремиковци” АД е в прикриван от неговите собственици фалит, комбинатът е частно предприятие – само 26% от акциите му са държавни. Докаран до фалит при правителството на Жан Виденов, той е купен за един долар от Валентин Захариев (но с близо един милиард лева задължения) и препродаден за 110 милиона долара на индиеца Прамод Митал – на 15 август 2005 г.

Тезата, че оттогава до 2008 г. предприятието е било в скрит фалит, просто не издържа критика. Скоро след сделката “Кремиковци” АД има нулеви задължения към бюджета, произвежда около 3% от брутния вътрешен продукт на България, а неговата продукция оформя 10% от износа за ЕС.

На този фон идеята да бъде фалиран “Кремиковци” и да бъдат прогонени чуждите инвеститори изглежда дива и варварска – но не и необяснима с оглед манталитета на управляващите. Смисълът на цялата операция е миналото през фалит предприятие да бъде придобито от държавата, като същата се конституира като негов най-голям инвеститор, и след това продадено – вече изчистено от дълговете си – на когото трябва. Като модел е визирана сделката със „Стомана” – Перник, без да се отчита, че става дума за технологически различни предприятия – и че „Кремиковци” не може просто да бъде спряно, а сетне пуснато отново, без това да доведе до огромни загуби. Политическата сметка пък е свързана с идващите парламентарни избори – като се е разчитало при евентуална смяна на собствеността както на комбината, така и на футболния клуб ЦСКА, закупен от Прамод Митал и тяхното влияние да бъде използвано в предизборната борба. И най-сетне е ставало дума и за конкретни интереси – тези на небезизвестните братя Пламен и Йордан Стоянови, по-известни като братя Дамбовци, и тяхната компания “Екометалинженеринг”. Очаквало се е именно Дамбовците да бъдат и реалните купувачи на комбината – или поне да го доизточат ефективно покрай изкуствения фалит; авторите на този сценарий обаче не са предвидили, че покрай икономическата криза и особено покрай очевадните опити на държавата да смачка “Кремиковци”, няма да се намери банка, която да отпусне пари за оборотен капитал – а размера на тези суми се измерва с десетки милиони евро. Така – покрай икономическите интереси на Дамбовците и политическите интереси на БСП, “Кремиковци” е унищожен и в момента се реже на скраб, а стотици фирми и десетки хиляди работещи, свързани с него, са изхвърлени на улицата.

Атаката срещу „Кремиковци” е предшествана от няколко прецедента, които безспорно заслужават внимание. Комбинатът е бил охраняван от охранителна фирма на Филко Славов – бивш шеф на баретите, срещу скромната сума от половин милион месечно. Въпреки това обаче кражбите и злоупотребите от най-различен тип са ежедневие – като се почне от изчезването на цели пудони стомана с общо тегло 300 тона и стойност един милион евро – и се стигне до набези на цигански банди, които крадат метали и ги продават на братята Дамбовци, които след това го продават отново на “Кремиковци”. Братята практически са овладели позиции на входа и изхода на предприятието, заемани преди тях от „Мултигруп” – и са основни действащи лица при активното мероприятие, разиграно от Сергей Станишев и неговия министър Петър Димитров.

В крайна сметка назначеният през 2007 г. изпълнителен директор Александър Томов, който заема този пост само четири месеца, прекратява договора на Филко Славов и наема като охрана Груп „4” на пет пъти по-ниска цена. Новите охранители ограничават кражбите и набезите, което очевидно не се харесва на Дамбовците; паралелно с това Прамод Митал нарежда да бъде отнет кабинетът на тъй наречения „директор по сигурността”, който не е друг, а небезизвестният Алексей Петров.

Последствията не закъсняват. Александър Томов е грубо заплашен лично от Алексей Петров и призован “да внимава в картинката”. В края на ноември в завода за стомана избухва голям взрив, който отнася покрива – само по чудо няма жертви. Вътрешните разследвания показват, че става дума за саботаж. Дни по-късно избухва пожар в кабелния отсек на производството за валцуване – като финансовите загуби са повече от чувствителни. Когато във връзка с тези събития Александър Томов иска среща с вътрешния министър Румен Петков, получава неочакван съвет: „знаеш ли, свържи се с Алексей Петров. Той е много влиятелен на територията на Пето районно.”

След тези опити за сплашване следва бруталната намеса на българското правителство. На 28.01.2008 г. министър Петър Димитров назначава проверка в счетоводството на „Кремиковци” АД, чиито резултати дори и няма да дочака, преди да сезира прокуратурата. В началото на 2008 г. започва масирана медийна кампания, която цели да внуши, че в „Кремиковци” АД се извършват крупни кражби. През февруари същата година НЕК, Булгаргаз и БДЖ отказват доставки на стоки и суровини за комбината с искане да се обслужат незабавно старите задължения отпреди приватизацията – което е в пълен разрез с постигнатото споразумение, постигнато между тях и „Кремиковци” от 2006 г. Следва вече визираното писмо на Петър Димитров до главния прокурор – то изтича в медиите и Прамод Митал незабавно напуска поста си и страната, отвратен от лицемерието на българските власти. В същото време това писмо разколебава и банкерите, които отпускат оборотен капитал за „Кремиковци, и инвеститорите, които в този момент са в преговори за купуване на комбината.

Спирането на доставките от държавните монополисти пък разколебава и другите доставчици на оборудване и суровини, поради което братята Дамбовци стават монополисти, застанали на входа и изхода на предприятието. В началото на февруари Александър Томов се оттегля от директорския пост – като на негов място е предложен Велин Филипов, съветник на министър Петър Димитров – и по изрично искане от страна на държавата се приемат регламенти, според които никакви решения, свързани с финансови заплащания, не могат да се вземат без съгласуване с нейния представител. Старата охрана начело с Филко Славов е върната, а корумпираните директори, освободени от предишното ръководство, са възстановени на работа.

Най-тежкият удар върху „Кремиковци” обаче е свързан с умишленото неплащане на лихви към държателите на облигации по облигационния заем, взет от Прамод Митал през 2006 г. – чрез който между другото са изплатени 123 милиона лева и 63 милиона евро задължения на „Кремиковци” към българската държава. Лихвите са успешно заплатени през 2007 г., но през 2008 никой и не е помислял да ги плаща – което автоматично прави целия заем изискуем. Така към средата на май към дълговете на „Кремиковци” се добавят близо 700 милиона лева.

Последният пирон в ковчега е забит отново от министър Петър Димитров, който предявява иск за още 700 милиона лева стари задължения за периода 1993-1998 г., които са отдавна отписани. Този иск е обжалван пред съда и е отменен от него – но върши чудесна работа за това да се пледира, че предприятието е във фактически фалит, а държавата е най-големият му кредитор. Допълнително в списъка на най-големите кредитори, съставен през август 2008 г. от синдика Ана Миленкова и използван като доказателство при откриване на процедура за несъстоятелност, фигурират редица задължения, които са надписани – като задължението към „Стейттрейдинг корпорейшън” например, или представляват задължения към фирми, които са собственост на самия комбинат.

Дори и бегъл анализ на тази ситуация доказа безспорното: разликите в икономическото състояние на „Кремиковци” между 2007 и 2008 г. са драматични, а огромната част от дълга е натрупан вследствие определени действия или бездействия на правителството. Иначе казано: фалитът на „Кремиковци” АД е умишлено предизвикан.

Едно от най-сериозните доказателства за личната съпричастност на Сергей Станишев към това престъпление е прогонването на двамата крупни инвеститора, които се опитват да купят предприятието след оттеглянето на Прамод Митал.

Става дума за двама милиардери – и това е всъщност единственият случай, в който инвеститори от подобен ранг проявяват интерес към българско предприятие. В края на септември 2007 г. украинският милиардер Константин Жеваго официално обявява намерението си да купи „Кремиковци”. През март 2008 г. е проявен интерес и от „Аселор Митал”, най-голямата в Европа стоманодобивна компания, собственост на Лакшми Митал – брат на Прамод Митал – и една от най-богатите и влиятелни фигури в световния бизнес.

Офертата на „Аселор Митал” заявява инвестиционна програма от 500 милиона евро и работен капитал от 80 до 100 милиона евро месечно. Офертата на Жеваго заявява инвестиционна програма от 100 милиона евро и оборотен капитал от 80 милиона евро –неговото предимство е, че компанията му разполага със суровинни източници за производство на стомана, разположени относително близо до България. И двамата заявяват средства за ЦСКА, предвиждат средства за екология – Жеваго дори предлага да подари на правителството 20 милиона евро за спешни екологични нужди. Той посещава няколко пъти България и се среща и с премиера, и с министъра на икономиката. Персонална среща със Сергей Станишев е поискана и от страна на Лакшми Митал, но българският премиер се оказал твърде зает да го приеме , което е, меко казано, малоумно. (Ако Лакшми Митал бе поискал среща с Дейвид Камерън, би бил приет на “Даунинг Стрийт” 10 в рамките на броени дни.)

В крайна сметка към края на юли 2008 г. „Аселор Митал” губи вяра в проекта „Кремиковци” и същия месец всички останали след оттеглянето на Прамод Митал индийци, начело с главния изпълнителен директор Джаганатан, заминават в отпуск, за да не се върнат никога. След като държавата в буквалния смисъл на думата „конфискува” продукция „Ферекспо” на стойност 25 милиона евро, произведена на ишлеме, се оттеглят и представителите на Жеваго. По този повод Александър Томов е отбелязал в своята книга „Октопод. Политическата корупция в България. Заговорът срещу „Кремиковци” и ЦСКА” следното:

„Днес „Аселор Митал” и „Ферекспо” са проспериращи световни компании. Техните фирми (и футболни отбори) в Румъния, Полша, Македония, Дания, Франция и още десетки страни дават работа на десетки хиляди хора.

В България, някаква офшорна фирма, ръководена формално от 26-годишен младеж, реже „Кремиковци” за скрап. Десетки хиляди българи останаха без работа. Стотици хиляди бедстват и може би чакат милионите от бюджета, които „Кремиковци” създаваше до 2007 г. Политическата корупция винаги произвежда бедност и разрушение.

А Сергей Станишев и Петър Димитров си пият кафето в парламента… и ни махат от „Бузлуджа”… Каква ирония на съдбата…”

Отделна, но тясно преплетена с аферата „Кремиковци”, е кражбата на ЦСКА. Акцията срещу футболния клуб в този случай е подета от председателя на Апелативната лицензионна комисия на БФС Николай Георгиев, който без предизвестие отнема неговия лиценз, и то в момент, в който ЦСКА е шампион. В същото време обаче Николай Георгиев, бивш офицер от ДС, е и шеф на Инспектората на Министерския съвет, и близък съветник на Станишев. Хватката, използвана в случая, е следната: лицензионната комисия изисква от ЦСКА да докаже, че е работещо предприятие, сиреч, че има положителни финансови резултати. В същото време квалифицира обаче кредит в размер на 5 милиона евро, отпуснат на клуба от Прамод Митал като загуба от неговата дейност. Това става повод да бъде отнет лицензът на ЦСКА на конспиративно заседание Апелативната лицензионна комисия, проведено на 30 май 2008 г.

Аргументът на Николай Георгиев е, че ЦСКА е финансово несъстоятелен и дължи данъци. Въпреки че това изобщо не е вярно, същият отказва да ревизира своето решение. Всички опити на Александър Томов, който по това време е президент на ЦСКА, да реши този проблем – включително и чрез застъпничеството на българския президент, търпят провал.

На 6 юни Сергей Станишев кани на среща свързани с ЦСКА фигури като треньора Димитър Пенев, шефа на фен клуба на отбора Димитър Ангелов – Дучето и журналиста Георги Атанасов. Буквално след срещата Дучето поема агресивна кампания с обвинението, че Александър Томов е престъпник и че той е откраднал парите на ЦСКА. Кампанията се масовизира – главно чрез вестниците на Тодор Батков, който като президент на „Левски” е основният заинтересован: неговият клуб заема мястото на ЦСКА в шампионската лига, което му носи няколко милиона евро печалба.

Тези действия обаче, както и изкуственият фалит на „Кремиковци”, предизвикват и недоволства: фенове на червените протестират пред БФС, работниците в комбината готвят стачка. Трябва спешно да бъде намерен виновник, върху чиято глава да бъдат прехвърлени негативите. И Станишев предприема решителната стъпка: на 5 юли 2008 г. възлага публично на ДАНС да извърши „пълна проверка на собствеността на ПФК ЦСКА, а НАП да извърши пълна данъчна ревизия на клуба за периода 2002 – 2007 г.” Тази заповед, оповестена от пресслужбата на МС, е в пълно противоречие със Закона за ДАНС, който не предполага подобни поръчки.

В крайна сметка се намесва и прокуратурата, което е и основната цел на това активно мероприятие. Две седмици след отнемане на лиценза прокурорите Роман Василев, Николай Кокинов и Божидар Джамбазов обявяват на пресконференция, че започват досъдебно производство за присвояване на 3, 5 милиона евро, източени от ЦСКА от Александър Томов и Александър Гарибов. Обявяват също, че ДАНС им е предоставила 11 тома материали, доказващи престъплението. Всъщност ДАНС не е открила нищо, а споменатите 11 тома са документацията на футболния клуб, предоставена на ДАНС доброволно. В крайна сметка на 17 юли 2007 г. Петко Сертов обявява резултатите от проверката чрез наказателно постановление № ДФР/НП-8, в което е установено само едно единствено нарушение, извършено през 2006 г., когато собственик на клуба е бил Васил Божков.

В крайна сметка, за да приключи целия този цирк, фирмата „Глобал стийл” потвърждава ангажимента си и изплаща целия кредит към ЦСКА. Прокурорите и съдиите по делото обаче изобщо не обръщат внимание на този ясно документиран факт. Лъжата, че Томов и Гарибов са присвоили 3, 5 милиона евро от футболен клуб, който има стотици хиляди привърженици, има обаче огромен публичен ефект. Само от юли до септември 2008 г. на тази тема са посветени 736 публикации и телевизионни материали. С налагането на тази лъжа в публичното пространство ставна по-лесно да поддържана и другата – че „Кремиковци” е източен и фалиран, като този фалит е бил прикриван от нейните собственици и управители.

Свръх всичко чрез тази лъжа се стига и до следващото действие на сагата – продажбата на футболния клуб, която е договорена със собствениците на „Титан интернешънъл холдинг” Димитър Борисов и Иво Иванов, но съдебните дела стопират плащанията – и договорената цена не е платена от тях и до ден днешен – като клубът е в буквалния смисъл на думата откраднат.




4. Договорът на “Сименс” ЕООД – България за отпечатването на български паспорти с биометрични данни

На 14.04.2010 г. в. “Труд” отпечатва интервю с Тошо Недялков, бивш зам. директор на Държавната агенция за информационни технологии и съобщения (ДАИТС), в което се съдържат твърде интересни данни за друга една афера, пряко свързана с бившия министър-председател на България Сергей Станишев – опорочаването на търга за отпечатване на нови задгранични паспорти с биометрични данни, свързано с конкретно изискване на ЕС.

Вероятно мнозина си спомнят за аферата с тези паспорти: денонощните опашки пред МВР-тата, хилядните номера на чакащите новите си паспорти с биометрични данни в тях, изнервените хора, които заради гафа с тези паспорти губеха време и пари – и то понякога твърде сериозни пари, свързани с договори нейде по света, за които не можеха да заминат. Проблемите бяха свързани с факта, че системата, разработена от “Сименс”, която спечели търга за отпечатването на тези паспорти, просто не работеше според параметрите на сключения договор, и блокираше ту по една, ту по друга причина. Тогава министър Цветанов съветваше хора, които няма да пътуват, да не си вадят паспорти, а премиерът Бойко Борисов се заканваше да поиска от “Сименс” няколко милиона неустойка.

Тази сума звучи доста благодушно на фона на парите, договорени срещу услугата на германския концерн. Става дума за 116 милиона евро – като се има предвид, че оценката на експертите от МВР за стойността на тази услуга през 2006 г. е била всичко на всичко 15 милиона. Разликата е повече от чувствителна. И става дума за нещо друго, по-съществено. Става дума за опорочен търг – и за политическа корупция на най-висше равнище.

Търгът е сканадален, защото в него наистина участват най-големите и представителни концерни, разработващи този бранш. Като държавните печатници на Германия и Унгария, и френската фирма "Сажем", които – както посочват и българските медии тогава – са подменили над 70% от личните документи по света. Въпреки това те са отстранени по скандален начин и въз основа на напълно измислени аргументи – което по-сетне се доказва и в съда. Вместо тях е предпочетена Сименс – но забележете – не германския концерн, а Сименс ЕООД, регистрирано в България дружество с ограничена отговорност, което не е издало и един паспорт.

Изборът на дъщерна фирма съвсем не е случаен. При евентуален провал на договора собствениците на фирмения капитал не носят отговорност – такава може да бъде търсена само и единствено от фирмата, с която е сключен договорът – и тъй като това е ЕООД, само в размера на нейния уставен капитал – който в случая е 793 000 лева. Това не е предположение, а факт – който се потвърждава и от реакцията на Сименс-Австрия, когато договорът наистина върви към провал. Тогава говорителят на “Сименс-Австрия” Хералд Щокбауер заявява пред “168 часа” по телефона от Виена: “Знаем за случая в България. Извинявам се, но не мога да коментирам, тъй като целият проект за паспортите беше координиран от Сименс-България. Те отговарят за цялата комуникация по въпроса с издаването на новите документи за самоличност.”

Изборът е особено скандален и по една друга причина. Към момента на договора “Сименс” се ползва с изключително лоша репутация в деловия свят – заради заведените срещу концерна следствени дела за корупция в особено големи размери. В Германия компанията е разследвана за огромни по обем, но съмнителни финансови преводи, съд в Мюнхен присъжда 200 милиона евро глоба за корупционни сделки, като редица настоящи и бивши шефове с “Сименс” са арестувани във връзка с това дело; избухва скандал и в Гърция, където биват разкрити около 12 млн. евро подкупи за основните гръцки партии, изплатени през 1998-2005 г.; следват – валидни и до днес – нови подобни скандали в Латинска Америка. При това положение изборът на “Сименс” – при това дори не оригиналният, а в някакво българско свое превъплъщение, пред най-могъщите компании в този бранш – като германската печатница “Bundesdruckerei” и френската “Sagem” е – много меко казано – съмнителен.

И все пак е факт. Първият конкурс, проведен през април 2008 г., е провален с мотива, че нито една от кандидатстващите шест фирми не е имала изрядна документация. Междувременно се прави класическата корупционна хватка на предрешените конкурси – променят се условията на търга. И на 13 април 2009 г. - "Сименс" ЕООД е обявен за победител във втория конкурс и МВР подписва договор с фирмата за 116 млн. евро. Останалите четири участващи фирми са отстранени с мотив, че не отговарят на изискванията. Другите компании заявяват, че са предложили по-ниски оферти – те обжалват пред съда – и се оказва, че версиите за тяхното отстраняване са изцяло несъстоятелни. Но е късно – договорът със “Сименс” вече е факт.

Можем само да гадаем на какво се дължи провалът на първия тур и странният резултат от втория. Не е зле обаче да си припомним, че поръчител е МВР. По това време именно – на 24 април 2008 г., Румен Петков подава оставка. В екипа на министър Миков се появява нов зам.-министър – и недовършеният търг попада в неговите компетенции. Това е Калин Славов, който до този момент е съветник на премиера Сергей Станишев. (Според някои мнения той е назначен за зам.-министър от премиера се една едниствена цел – за да реши въпроса с този търг.) Именно тогава се променят драматично изискванията към участващите в търга компании – като се въвежда изискването за децентрализирано изваждане на документи за самоличност – а към паспортите се прибавят и други документи като шофьорски книжки например, за които изобщо няма изискване за биометрични данни – и които спокойно могат да се обновят по досегашния класически начин.

Подготвя се работна група, която разработва променените параметри – а след това дори криминално ги подменя, за да отстрани нежеланата конкуренция. Водещ тази група е не друг, а най-близката до министър-председателя фигура по това време – неговият съветник Росен Карадимов. В резултат цената на услугата набъбва – но се предполага, че в крайна сметка не би могла да надхвърли 100 милиона лева. Крайната сума в договора със “Сименс” ЕООД – България обаче е повече от два пъти по-висока.

Причините за това в два пасажа от споменатото интервю – където е можем да открием и евентуалната връзка на тази корупционна сделка с Партията на европейските социалисти. Тук Тошо Недялков съвсем директно посочва следното:

“Ако потърсите в интернет, можете да видите, че на 10 март 2010 г. “Сименс” са кандидатствали за финансиране от Европейската инвестиционна банка на проекта, като са посочили обща стойност от порядъка на 45 милиона евро. И какво се случва с разликата до 116 милиона евро?”

Отговорът е очевиден: потъва в нечий джоб. Можем само да гадаем в чий. Друг един отговор в интервюто обаче ни дава възможност да предположим, че тази корупционна сделка има не само икономически, но и политически измерения. Фактът, че “Сименс” ЕООД – България е дъщерна фирма не на германската “Сименс”, а на австрийския клон на този концерн, също не е случаен – и вероятно се дължи на добрите коонтакти на Сергей Станишев с австрийския политически и икономически елит. В същото това интервю интервюиращата пита следното: “Добре, но премиерът Станишев не може да не е бил запознат с тези факти, които казвате. Представител на “Сименс” не е ли идвал у нас?” Тошо Недялков отговаря:

“Присъствал съм на среща на Пламен Вачков с Бригит Едерер през 2006 г. в неговия кабинет. Мисля, че тя беше тогава в България по покана на Станишев. Едерер беше главен изпълнителен директор на “Сименс” - Австрия и отговаряше за дейността на компанията в Централна и Източна Европа. Доколкото си спомням, тя е била дълги години виден член и ръководител на Социалистическата партия на Австрия, а съпругът й - Ханес Свобода, беше по това време евродепутат и заместник-шеф на парламентарната група на социалистите в Европарламента. Интересно е, че в кабинета на Вачков не обсъждахме електронните документи, а какво са говорили при Станишев, не зная.”

Ханес Свобода е сред ораторите, които горещо подкрепиха кандидатурата на Сергей Станишев за шеф на ПЕС. Неотдавна медиите в България споменаха, че двойката Бригит Ердерер и Ханес Свобода ще кумуват на сватбата на бившия министър-председател с Моника Йосифова.

Австрийската връзка обаче не е единственият странен прецедент в сагата с избора на българската “Сименс” ЕООД и отпечатването на българските лични карти и паспорти според изискванията на ЕС. На 22 септември 2010 г. журналистическо разследване на в. “168 часа” със заглавие “Кадри от село Сирищник печатат новите паспорти” хвърля известна светлина върху избраната фирма и подизпълнителите по скандалния договор за 116 милиона евро. В него са извадени наяве редица пикантни подробности и за самия търг, спечелен от “Сименс” ЕООД – България, и за начина, по който са отстранени нейните именити конкуренти. Посочено е например, че е била съставена специална комисия, чийто състав се пази в тайна – но която е била ръководена от зам.-министър на МВР (споменатия вече Калин Славов), и в която е участвал небезизвестният Азер Меликов, бивш шеф на надзорния съвет на Информационно обслужване. Тя е селектирала 6 фирми и те са били поканени да дадат оферти. Тази комисия е формулирала и едно от новите условия на търга – фирмата, която ще прави новите документи, да има достъп до класифицирана информация.

Подобен документ се получава по служебен път в ДАНС и агенцията го препраща в МВР. Оригиналните документи се съхраняват в министерството. Въпреки това трите фирми – държавните печатници на Германия и Унгария и френската "Сажем", са отстранени, защото не били представили оригинала. След като трите фирми обжалват пред Административния съд, МВР признава този гаф, но това не е достатъчно, за да се развали договорът със Сименс-България. Допълнително държавната печатница на Германия е обвинена, че не е представила и оригинала на банковата си гаранция. Това също е опровергано пред съда. Изяснява се, че става въпрос за грешка. И този гаф остава без последствия – договорът със “Сименс-ЕООД България” отдавна е сключен и вече се изпълнява.

Подробностите за опорочения търг, сключен в ущърб на националните интереси, попадат в полезрението на прокуратурата и тайните служби – и през септември 2010 г. в медиите се появяват съобщения, според които бившият премиер Сергей Станишев и съветниците му Азер Мелников и Росен Карадимов ще бъдат привикани на разпит в ДАНС –

Създадено: 28.2.2013 г. 17:54:25   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Анонимен3726

[Анонимен]

Подробностите за опорочения търг, сключен в ущърб на националните интереси, попадат в полезрението на прокуратурата и тайните служби – и през септември 2010 г. в медиите се появяват съобщения, според които бившият премиер Сергей Станишев и съветниците му Азер Мелников и Росен Карадимов ще бъдат привикани на разпит в ДАНС – във връзка с разследване именно за този търг.

Разследването е започнало след подаден сигнал от една от загубилите търга фирми - като негов автор е Живко Желев, президент на фирмата “Кейт”, която е отстранена от конкурса заедно с нейния партньор – германската държавна печатница "Бундес Друкерай". Той именно е разработил технологията за криптирано шифриране, която е използвана при отпечатването на паспортите в Германия – и която мистериозно отпада от изискванията при българския търг.

Ефектът от което е предвидимият – половин година след отпечатването на новите и уж надеждно защитени паспорти вече са заловени и първите ментета. Според бившият зам.-шеф на ДАИТС Красимир Симонски още преди сключването на договора със “Сименс” е било ясно, че тяхната технология не е трудна за подправяне – като самото подправяне може да се осъществи с техника, струваща едва няколко хиляди долара.

Сигурна техника, която не подлежи на подправяне, е предлагала именно “Бундес Друкерай”. Само че мотивите на правителството при сключване на този договор очевидно са били различни от интересите на българските данъкопланци, с чиито пари е заплатен свръхнадутият договор със “Сименс” ЕООД – България.

Според интервю на Живко Желев от 20 януари 2011 г. по този прецедент e съществувал огромен скандал, документацията е била манипулирана, като от нея е извадено изискването за шифрирано перфориране, по което именно тече разследването на ДАНС – като се посочват и основните виновници за манипулацията: Сергей Станишев, Росен Карадимов и бившият зам.министър на МВР Калин Славов. Нещо повече – споменава се, че в случая става дума и за комисионни, а основният извод е, че политици като Станишев и Михаил Миков не би трябвало да излизат на трибуната от срам – след като са разигравали два и половина милиона българи.

Реакцията на Сергей Станишев относно предстоящия разпит в ДАНС е следната: “Какви са тези глупости? Нещата около конкурса ги движеше Михаил Миков, аз нямам нищо общо с паспортите”. Дребната подробност е, че проблемът с тези документи е обсъждан на заседание на Министерския съвет на 4 декември 2008 г., така че казването “нямам нищо общо” просто не върви. И нещо повече – на това заседание са изразени много ясно резерви към изпълнителя – от страна на тогавашния председател на ДАИТС Пламен Вачков – но тези резерви са били оспорени от зам.министъра на МВР (и бивш съветник на Станишев) Калин Славов, което много ясно личи от следната стенограма:

“НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ: Сега имате много важна процедура за документите за самоличност. Ще бъде ли успешна?
КАЛИН СЛАВОВ (заместник-министър на вътрешните работи): Процедурата е успешна. В момента сме във финалната част, в която с определения за изпълнител “Сименс” довършваме детайлите по договора.
ПЛАМЕН ВАЧКОВ (председател на Държавната агенция по информационни технологии и съобщенията): Опасявам се, че възприемането на децентрализирана система няма да е в съответствие с изискванията за информационна сигурност и безопасност.
Първо, не могат да се направят защити, тъй като ще се печата на 28 места и ще има 28 принтера.
Второ, в страната ще се разнасят ненаписани документи, което е по-опасно, отколкото да се разнасят надписани документи.
Трето, само две европейски страни са възприели такава децентрализирана система.
Четвърто, всички служители, които ще се намират в съответните окръжни полицейски дирекции, трябва да имат достъп до т. нар. PKI код, което означава, че ще има 28 души повече най-малко, които ще разполагат с този код, което също нарушава сигурността.
КАЛИН СЛАВОВ:Системата е децентрализирана, което позволява да се запазят сегашните услуги, т. е. бърза и експресна услуга. По отношение на кода файлът ще бъде централизирано кодиран и ще бъде изпращан по мрежата за включване във всяко от местата за персонализация. Не се разнасят бланки, които не са надписани. Всяка бланка и фолио имат свой идентификационен номер и се управляват централизирано и електронно. Заключението на европейските експерти е, че отговаряме както на изискванията за сигурност, така и за полиграфична изработка.”


Както по-късно се оказа, въпросната “система” се оказа негодна дори за нормалното отпечатване на паспорти, поради което всякакви експресни и бързи услуги отпадат, а министър Цветанов е принуден да моли българските граждани да не си вадят задгранични паспорти, ако не им предстои пътуване. За сметка на това пък сделката дава шанс за бъдната политическа кариера на българския министър-председател, който успя да стане най-високопоставения българин, заемайки поста председател на ПЕС.

Разбира се, не може да се каже, че това се дължи само на този договор. Всъщност при правителството на тройната коалиция “Сименс” е доста ухажвана корпорация – и под вещото ръководство на Бригит Едерер, съпруга на Ханес Свобода, тогава зам-шеф на парламентарната група на социалистите в Европарламента, компанията е спечелила впечатляващи държавни поръчки. Сред които примерно изграждането на интегрирана информационна система за кадастър и имотна регистрация, проектът на министерството на администрацията за изграждане на инфраструктурата на електронното правителство, информационната система за финансово управление на НАП, както и електронният търговски регистър към Министерството на правосъдието. Освен всичко това компанията доставя 25 мотриси на БДЖ и участва в модернизацията на столичното метро.

5. Случаят “Хохегер”

Скандалът с договора на австрийския лобист Петер Хохегер, нает от правителството на Сергей Станишев да подобри имиджа на България, е свързан с неизмеримо по-малко щети, отколкото огромните по своя мащаб корупционни процеси, свързани със заменките на гори и земи или с изкуствено предизвикания фалит на “Кремиковци” АД: става дума за договор на стойност милион и половина евро. Същевременно той е и най-скандалният, тъй като е пряко обвързан с фигурата на министър-председателя – функциите на подизпълнител се изпълняват от компанията “PR Медия” на Моника Йосифова, която, както е широко известно, съжителства с г-н Станишев.

Историята на скандала е, накратко казано, следната. На 16 февруари в парламента на Австрия избухва скандал, свързан с корупционни схеми, като в това шумно и широко отразено заседание името на България се споменава 27 пъти. Това се дължи на факта, че австрийския лобист Петер Хохегер, срещу когото се води разследване за корупция – и от прокуратурата, и от специално назначена парламентарна комисия, е избран от българското правителство да работи за публичния имидж на страната ни. В хода на тази “работа” са намесени и видни фигури от политически елит на Австрия – като бившият министър на вътрешните работи Ернст Щрасер, осъден впоследствие на четири години затвор, който не е много ясно какво по-точно върши по договора с правителството на тройната коалиция в България, но прибира за една вечеря с премиера Станишев хонорар от 100 000 евро.

Този прецедент впрочем не остава скрит за австрийскате медии. Според виенския вестник “Ди Пресе” част от парите, които българският кабинет е дал на агенцията, са отишли в джоба на тогавашния австрийски вътрешен министър. Самият Щрасер е привикан пред анкетната комисия на австрийския парламент за аферата "Хохегер". Там той свидетелства, че Хохегер е получил през 2008 г. поръчка от българското правителство да подобри образа на България в ЕС. Трябвало да подобри имиджа във връзка с корупцията и организираната престъпност, както и да даде съвети за реформата на полицията.

В крайна сметка прокуратурата във Виена повдига обвинения срещу лобиста Петер Хохегер, както и срещу бившият шеф на „Телеком Австрия” Рудолф Фишер и Клаус Витауер, член на партия „Съюз за бъдещето на Австрия”. Обвинението е базирано върху превод на 960 000 евро отиват от австрийския телеком до две агенции, които организират предизборната кампания на „Съюз за бъдещето на Австрия”. Според прокуратурата става дума за „фалшиви фактури”, които са изготвени без знанието на „Телеком Австрия”. Тримата австрийци са обвинени в организирането на схемата, като срещу тях има подозрения и за пране на пари, лъжесвидетелстване и редица други злоупотреби.

Австрийският скандал става повод и за журналистически разследвания в България, сред които особено впечатляващо е това на в. “Капитал”. Фактът, че името на България се споменава във връзка със замесването й в корупционни действия, провокира съответните политически реакции, които довеждат до формирането на парламентарна анкетна комисия, която да разследва всички факти и обстоятелства, свързани със “случая Хохегер”. В хода на разследванията на тази комисия се оказва, че Сметната палата е изготвила специален доклад, свързан с нарушенията в одита на управлението на имуществото и бюджета на Министерсткия съвет за периода от 01.01.2008 г. до 31.07.2009 г., в който подробно се разглежда и казуса със сключените с Хохегер договори. Докладът обаче не е бил оповостен, тъй като колегията на Сметната палата установява, че има данни за престъпление – поради което го изпраща на прокуратурата.

Одиторите констатират, че има проблемен договор № 108 от 14.12.2007 г. с предмет – провеждане на кампания за утвърждаване положителния образ на Република България в рамките на Европейския съюз. На първо място за неговото изпълнение са преведени 2 244 159 лв., а същият е обезпечен с банкови гаранции на стойност само 1 252 969 лв. – при което не са защитени в пълна степен финансовите интереси на МС в случай, че изпълнителят не изпълни своите задължения. На второ място плащането е 100% авансово – като 50% от сумата се изплаща в деня на подписването на договора, а останалите 50% - само десет дни по-късно – което повишава риска от неизпълнение на задълженията по договора. И на трето място, одитният екип не е могъл да установи доколко договорът изобщо е изпълнен, тъй като окончателният доклад по изпълнението е даден на немски език и към момента на одита не е бил преведен.

Този одит е изпратен на Софийска градска прокуратура, която възлага проверка на ДАНС, а след нейното приключване с Постановление от 5 октомври образува съдебно производство за престъпление по чл. 220, ал.1 от НК. Не е известно какво по-точно е направила поверената Ви институция с това дело, но най-вероятно е приключило без резултат или – предвид добрите връзки на Вашия предшественик с БСП – просто е било поставено на трупчета.

Безкрайно интересни са и констатациите на Агенцията за обществени поръчки във връзка с договореностите на българското правителство с Хохегер. В регистъра на Агенцията присъства единствено информация относно договор 108 от 14 декември 2007 г. с предмет – провеждане на кампания за утвърждаване на положителния образ на Република България в рамките на ЕС, предоставена от МС като възложител на 30 юни 2007 г. Договорите, сключени с Хохегер, обаче са два – като при единия възложител е МС, а вторият, данни за който липсват в Агенцията, е сключен чрез пренасочване на дивидента от Пловдивския панаир, който по това време е все още държавна предприятие. В подадената от възложителя информация обаче изрично се посочва, че “при изпълнение на предмета на договора няма да се използват подизпълнители”. Подизпълнител обаче има – и това е Моника Йосифова. Изводът, направен от парламентарната комисия по този повод, гласи: “Министерския съвет е изпратил невярна информация до Агенцията за обществени поръчки”.

Фактът, че Министерския съвет лъже Агенцията за обществени поръчки, изобщо не е случаен. Самата технология по сключването на този договор и избора на Хохегер за негов изпълнител издават очевиден опит да се заобиколи Законът за обществените поръчки и да се наложи предварително избран изпълнител – което много ясно личи и от становището на Агенцията за държавна финансова инспекция, и от заключенията на парламентарната комисия.

Решението за сключване на договора с Хохегер е обсъждано на заседание на МС на 20 юли 2006 и утвърдено с Постановление №198. Тогава министър Румен Овчаров внася идеята Пловдивският да не даде част от печалбата си за държавния бюджет, както е по закон, а със задържаната сума да проведе рекламна кампания на България. Подобно решение е безпрецедентно и незаконно – но въпреки това намира подкрепата на министър-председателя Сергей Станишев със следните “съображения”: “Реалната нужда от такова решение на Министерския съвет е свързана с практическата необходимост да засилим нашето комуникационно поведение и кампания по отношение на Европейския съюз в този важен и критичен момент на нашия процес на присъединяване.”

В същото време – буквално паралелно със заседанието на МС, Хохегер внася в Пловдивския панаир оферти за провеждане на рекламна кампания на България – чрез три фирми – “Д-р Хохегер комуникационсбератунг”, “Валора” и “Матрикс” и “Д-р Хохегер меркетингконсултинг”. И трите са негова собственост, сиреч в хода на обществената поръчка австрийския лобист се е състезавал сам със себе си. В резултат на тези оферти – както изрично се подчертава в доклада на Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ): “Още на 19.07.2006 г., преди обсъждането на 20.07.2006 г. в МС, в Пловдивския панаир са депозирани три оферти от различни австрийски фирми, в това число и фирмата “Хохегер” на г-н Петер Хохегер/... /Не е ясно как австрийския лобист Хохегер и неговите съграждани са получили яснота, че изобщо Българското правителство има идеята да промотира по този начин България.”

Подчертава се обстоятелството, че всичките три оферти се доближават до размера на преотстъпения дивидент – което буди съмнения “какво всъщност става”. На практика на датата 01.08.2006 г., на която Постановлението на Министерския съвет става факт, е сключен и самият договор – реално без обществена поръчка, като изпълнителят е имал предварителна информация за заплащането и за действията, които трябва да изпълни. В тази връзка инспекторите констатират, че е налице “едно от най-сериозните нарушения на законодателството в областта на обществените поръчки, а именно непровеждането на обществена поръчка при наличие на всички законови основания за това”. Техният обобщен извод гласи следното:

“Извършени са нарушения на Закона за обществените поръчки. Най-сериозното нарушение, без всякаква публичност, без всякаква прозрачност, в нарушение на изискванията на закона е сключен договор директно с Хохегер, без да има яснота по какви критерии той е избран, как се е стигнало до тази цена, като са погазени основните принципи на Закона за обществените поръчки.”

Иначе казано – договорът е незаконен, а обществената поръчка – фалшифицирана и предпоставена. Заключението на АДФИ е категорично: “Съгласно Закона за обществените поръчки, чл. 120а в редакцията, която важи към 01.08.2006 г., договорът за обществена поръчка е нищожен, когато е сключен без провеждане на процедура по закона при наличие на основание за това.”

В допълнение към всичко това си струва да отбележим констатациите, че “публичните средства са изразходвани по възможно най-непрозрачния начин” и че “този договор определено е неизгоден и е сключен, без да защитава интересите на възложителя. Обратното, облагодетелства изпълнителя.” Агенцията констатира също така, че става въпрос за деяния, които излизат от нейните компетенции, но биха могли да бъдат обект на контрол от други компетентни органи. Тези компетентни органи са подвластните Ви, г-н Главен прокурор. Става дума именно за прокуратурата. И става дума за престъпление, извършено със санкцията на Министерския съвет на Република България.

Най-парадоксалното в този случай е, че министър-председателят и министрите, издали постановлението на МС, добре са съзнавали, че вършат нещо нередно и заобикалят Закона за обществените поръчки – но въпреки това са го направили. Това много ясно личи от думите на Сергей Станишев, който в отговор на реплика от Николай Василев, министър на държавната администрация, казва следното: “Трябва да сме пределно ясни и откровени в това отношение, мисля, че ще има разбиране и от медиите, защото всички усещаме дефицита от гледна точна на представяне на това, какво България представлява в момента пред европейските ни партньори. Това е аргументът. Иначе господин Василев е прав, че е внесено без съгласуване, което е лошо, подчертавам. И че като принципна практика не е добра. Но това предлагам да направим.”

Този договор обаче едва ли е прицелен в лъскането на българския имидж пред европейските партньори. Фактът, че половината от дадените по него пари са получени от Моника Йосифова по два договора като подизпълнител, издава по-скоро корупционни намерения.

Нещо повече – самият Петер Хохегер в интервю пред в. “Капитал” изтъква, че за страна по единия договор е избран Пловдивският панаир, за да бъде избегната задължителната процедура за обществена поръчка. Неговото обяснение е следното: “Понеже нямаше как договорът да бъде подписан с нас, без да се проведе нов конкурс, а в същото време трябваше да се действа бързо, тогавашното правителство включи панаира в Пловдив. На нас ни беше обяснено, че приходите от панаира отиват директно в държавния бюджет и освен това панаирът има голям принос за комуникирането на икономическите реформи на страната.”

Що се отнася до самата Моника Йосифова, получила благодарение на решението на МС възможността да участва като подизпълнител в този проект с крайно съмнителна ефективност с два договора: между PR Медия ЕООД и Хохегер – Австрия на стойност 239 000 евро, и във връзка с договор между “Hochegger-Kommunikationbetratung” и “Международен панаир Пловдив” АД на стойност 500 000 евро, то има един твърде показателен детайл в нейното поведение: първоначално тя заявява пред в. “Капитал”, че не познава Хохегер и никога не е работила по негови проекти. Едва след като излизат конкретни данни за тяхната съвместна работа, тя коригира поведението си и се извинява на журналистите от този вестник за това, че е говорила пред тях неистини.

А що се отнася до изпълнението на самия договор – не е много ясно доколко някои клаузи по договора изобщо са били осъществявани – както и в каква степен и с какво качество са осъществени тези, по които се забелязва някакво изпълнение. В редица случаи едни дейности са замествани с други, давани са пари без ясни основания – какъвто е и случаят с онези 100 000 евро, броени на вече осъдения бивш министър на вътрешните работи Ернст Щрасер, който бил дал консултации на Сергей Станишев в рамките на един работен обяд, за който българският министър-председател днес услужливо не може да си спомни. Показателно е също така, че основен мотив за избора на Хохегер е неговата идея да се създаде консултативен съвет от независими експерти от България и други страни на ЕС. Сред тези независими експерти фигурира и Меглена Кунева, която свидетелства пред парламентарната комисия, че нито е участвала в такъв съвет, нито пък с нея е разговаряно за подобно участие, нито пък такова е било изобщо допустимо във връзка със заеманата от нея длъжност на комисар в ЕС.

За капак на всичко се оказва, че Моника Йосифова не е единствената близка до Сергей Станишев фигура, получила пари от договор с Хохегер. Над 30 000 евро е получил и съветникът на тогавашния министър-председател Росен Карадимов. По повод на неговите много особени позиции в правителството на тройната коалиция Татяна Дончева споменава за връзките му с Гриша Ганчев, както и че:

“Той бе съпричастен към заменките на гори и даже лично облагодетелстван. Росен Карадимов бе съпричастен с голф игрищата, с онова, което се случи в Балчик. Беше съпричастен със сградите на Ирена Кръстева и Делян Пеевски, които правителството имаше намерение да им подари. Беше съпричастен с мултиплексите на Цветан Василев. На практика Росен Карадимов ръководеше тези процеси. Между другото той продължава да бъде сред приближените на Сергей Станишев и е един от шестимата, които са специалната група на Станишев за управление на БСП. Те не са нито изпълнително бюро, нито нещо друго, но са особено привилегировани.”

За платените услуги на Росен Карадимов към Хохегер става ясно от показанията, дадени от бившата му съдружничка адвокат Деяна Марчева пред парламентарната комисия по случая Хохегер. Там тя заявява, че е работила с фирмата на Моника Йосифова “PR and media” по два договора – с Хохегер и с Министерство на финансите, за което е получила хонорар от 35 000 евро през 2006 г. От тях обаче само 1500 били за нея, а останалите трябвало да предаде на Росен Карадимов “на фиктивно основание” – както е заявила едно към едно Деяна Марчева. Парите обаче не са дадени нахалос – при втория договор с Хохегер, вече директно с МС, тъкмо Росен Карадимов е бил консултантът, който е препоръчал на комисията, подготвяща обществената поръчка, да избере именно Хохегер – и между неговото становище и протокола с решението на комисията няма практически никаква разлика.

Казусите с договорите на Хохегер и тези с PR агенцията на Моника Йосифова повдигат много въпроси, най-важен от коио ми се струва прецедентът, при който самият Министерски съвет взема решение в разрез със законите на страната и с неприкритата цел да бъдат избегнати изискванията на Закона за обществените поръчки. Както вече стана ясно, при по-фрапиращия от тези казуси като инструмент за заобикаляне на закона е бил използван Плавдивският панаир. Това създава основателни съмнения дали и в други случаи същото предприятие – или други държавни предприятия не са били използвани със същата цел? Още повече, че казусът с промяната на собствеността на самия Пловдивски панаир е сам по себе си корупционен прецедент, при който именно правителството на Сергей Станишев със свои действия и бездействия харизва това емблематично за българската икономика предприятие на Георги Гергов – член на Висшия партиен съвет на БСП, областен председател на БСП – Пловдив, близък приятел на бившия президент Георги Първанов. Но тази срамна сделка, разбира се, е отделна тема.

Уважаеми г-н Главен прокурор,
визираните от мен прецеденти съставляват само част от корупционните практики на правителството на тройната коалиция, оглавявано от лицето Сергей Дмитриевич Станишев. Вън от моето внимание останаха:
- потъването на милиони левове в трите министерства на ДПС, отпуснати за борба с бедствията;

- скандалът с феодала от Еленския Балкан Гео Дундаров, който е пряко свързан с Министерството на земеделието и горите, и за чиито фрапатни своеволия носи отговорност и министър Нихат Кабил;

- корупционните практики в АЕЦ “Козлодуй”, свързани със заобикаляне на Закона за обществените поръчки;

- скандалът, свързан със заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие” Красимир Неделчев, който е уволнен и са му повдигнати обвинения за пране на пари и получаване на подкуп в размер на 357 000 лева от фирми с интереси в програма САПАРД;

- разграбването на Държавния резерв, за което уволненият негов шеф Димитър Димитров изнася скандални данни;

- договорът за 51 милиона евро за закупуване и доставка на 60 хиляди софтуерни пакета за държавната администрация, при който конкурсът предопределя кой да е продуктът, както и изискването да не бъде купен директно от производителя, а от посредническа фирма;

- скандалът между Министерството на околната среда и водите и “Дънди Прешъс Метълс”, при който изпълнителният директор на канадската компания обявява България за “корупционно блато”;

- скандалът с фирма “Краш 2000”, получила разрешително да строи в територия край село Варвара, част от парка Странджа – при което става дума за очевидна корупция в местната власт и в Министерството на околната среда и водите- като и до ден днешен не се знае кой точно е издал разрешителните по строежа;

- постоянното отлагане на закона за устройство на черноморското крайбрежие, чието гледане в пленарна зала бива спирано всеки път, когато ДПС и БСП не са наясно какво искат точно строителните лобисти;

- скандалът с обвиненията на директора на НСлС Ангел Александров към Румен Овчаров, че препятства разследвания на изпълнителния директор на “Булгартабак” и на Красимир Георгиев от фирма “Фронтиер” – при който директорът на Булгартабак Христо Лачев на свой ред обвинява шефът на НСС в рекет;

- аферата “Куйович”, която остава подозрението за ясна свързаност между организираната престъпност и органите за сигурност;

- скандалът с изпълнителния директор на фонд „Републиканска пътна инфраструктура” Веселин Георгиев, при който се оказва, че над 120 милиона лева, спечелени от фирми на братята му – а в същото време министър Асен Гагаузов заявява, че не вижда конфликт на интереси;

- залавянето на двама шефове от Пътния фонд – директорът на Дирекция “Усвояване на европейски фондове” Любомир Лилов и началника на сектор “Подготовка, търгове и договаряне”, в момент на получаване на подкуп – като този скандал води до прекратяване на европейски плащания по инфраструктурни проекти;

- скандалът с пернишкия бизнесмен Людмил Стойков, спонсор на бившия президент Георги Първанов, и Марио Николов, спонсор на БСП за източване на седем и половина милиона лева от САПАРД по схема, разкрита от ОЛАФ – при което се стига до блокиране на плащания по присъединителните фондове, от което страната ни губи стотици милиони евро;

и още много, наистина много по-едри и по-дребни корупционни скандали, които няма как да бъдат разгледани в рамките на едно открито писмо, но чиято безнаказаност маркира очевидния дефицит от справедливост в България, както и дефицитите в дейността на ръководената от Вас институция, г-н Главен прокурор.

Това не може да продължава така. Липсата на справедливост е вече нетърпима за българските граждани – в много по-голяма степен, отколкото материалния недоимък. Този дефицит води до натрупване на обществени напрежения с непредвидими последици – включително застрашаващи гражданския мир в страната. Такива бяха в много голяма степен и причините за неодавнашните протести, които доведоха до оставката на управляващия кабинет.

За това, изпращайки настоящото писмо, силно се надавам да си свършите работата. Принуден съм да отбележа, че към настоящия момент визираното от мен лице вижда себе си като бъдещ министър-председател на България и бленува ренесанса на същия тип коалиционен кабинет с размити отговорности, какъвто беше тройната коалиция. И съжалявам, че трябва да го кажа, но България не разполага вече нито с ресурса, нито с търпението да издържи още едно таково управление. Хората няма как да останат мирни и спокойни, виждайки как се погазва законът и как отговорните за реални престъпления и мащабни корупционни практики не само остават безнаказани, но и биват толерирани в качеството си на политически елит – и се готвят да продължават да грабят обществените ресурси по същия начин.

Именно затова смятам, че трябва да приложите закона с цялата му строгост спрямо Сергей Дмитриевич Станишев и свързаните с него лица. И се надявам да бъдете на висотата на Вашата мисия – и да не се измъквате с обясненията на Вашите предшественици – за това как нямало колективна отговорност и как никой не можел да санкционира решенията на Министерския съвет. Един министър-председател е отговорен за всички действия на своето правителство – без тази отговорност неговите функции са лишени от смисъл.

Г-н Главен прокурор, оповестявам публично това писмо, изпратено както до Вас, така и до други адресати. Правя това, защото според мен българските граждани имат право да знаят кой ги е управлявал и кой крои планове да ги управлява отново.

Изпращам Ви това писмо с надежда да предприемете мерките, за които Ви задължава заеманата от Вас позиция, и да информирате обществеността за тяхната реализация.

27.02.2013г.

Искрено Ваш:

Едвин Сугарев

Създадено: 28.2.2013 г. 17:58:00   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Анонимен3727

[Анонимен]

РОДИЛНИТЕ МЪКИ НА АНТИКОМУНИЗМА



24 Февруари 2013

Николай Флоров

Парадоксът е очеваден за всички: България утре може отново да се управлява от комунистите. Никой не си прави илюзии, че те са някакви социалисти, че Държавна Сигурност е нещо друго, че бандитизма в страната не е комунистически, че олигархията не е комунистическа, че Русия, а не Европа им лежи на душата, че са готови да леят кръв и леят кръв, че кучешките им зъби са едва-едва скрити под кривата гримаса на ръмжащи за реванш популисти, че се гърчат като настъпени червеи от собствената си безидейност. Времето отдавна ги е отписало, но те продължават да манипулират и лъжат, да забраняват и да заплашват, да крадат и да убиват.

Всички знаят, че природата им е отмъстителна и особено злопаметна. За това не са нужни специални примери – пресен е споменът за президентурата на комунистическо ченге, оглавяващо отбор десарски съветници, всички до един замесени в непосредствено свързаните с тази институция убийства. Ако наречем този човек десарска курва, би било подсъдно, затова няма да го наречем, но на него дължим шубето на всички журналистически мижитурки, които играят по гайдата му и по тоя начин помагат на каузата му.

Така пред вас е страхът - отново страхът: кой ще почука на вратата ви, кой ще ви даде завоалирани инструкции или направо ще ви изръмжи заплашително, ще ви каже как да пишете или как да не пишете, кого да слушате и кого не. А ако не слушате, ще ви натроши кокалите или ще ви ливне киселина в лицето.

Те и досега мислят, че знаят най-добре какво ви трябва или какво ви липсва, за кого да гласувате и защо те са единствените, които трябва да управляват. Те и досега мислят, че са елит. Или забравихте, че те бяха самозвания авангард на работническата класа? Те са пред вас като президенти и кандидат-президенти, като министър-председатели и ченгета, като духовници, масони, богаташи, търгаши.

Кой още има илюзията, че комунистите не са тук? Има ли още такива наивници, или недостатъчно са ви псували Алексей Петровци, или недостатъчно са ви подигравали Румен Петковци, Сергейчета и Калфинчета. Ако не са, тогава чакайте да блесне отново петолъчката на Бузлуджа, а след това на партийния райхстаг. Тогава и Румен Петков ще ви се изчишка отгоре, а вие може да подложите ръка, да погледнете към небето и да кажете: «Я-а, то ръми бе!»

Ако политическия ви компас е още разцентрован, да ви припомним, че те доскоро с половин уста, а напоследък и с цяло гърло, продължават да ви тикат любимата си Русия в мозъците, Русия на възроденото КГБ, което вече целенасочено помага на унижените си в последните избори храненичета от БСП да се върнат на власт, или поне да не изпуснат президентството.

Дружно всички те - КГБ и ДС, вече размахват най-лесната за размахване карта – национализма. С помощта на футболния лумпен-пролетариат те искат да ви сплашат с етнически проблеми, а хайдут Сидеров, един от ония генетични комунистическо-фашистки любители на униформи, ви е заседнал в гърлото като рибена кост. Това е и поставената му задача и той я изпълнява прекрасно – добре замислено отдалече и предвидливо, в очакване на залитащия от политическа тъпотия български народ, млян десетки години между камъните на партийната пропаганда и изплют безпардонно да си търси съдбата както знае.

Властта, братчета, не са давали никога и няма да я дадат. Властта трябва да им се вземе и ако няма кой, трябва да сте готови да им ядете попарата. А също така трябва да свикнете на вас да гледат като на леко малоумни или малко-нещо недорасли и политически закърнели, а също така бъзльовци и хапльовци
.

Създадено: 28.2.2013 г. 18:19:44   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Озверен читател3728

[Анонимен]

и кой е тоя николай фльорцов да ни дава наклон? М?

Създадено: 01.3.2013 г. 11:28:41   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Озверена читальница3729

[Анонимен]

27.02.2013
Негово Величество прие във Врана председателя на отдела за Външни църковни връзки
на Московската патриаршия Волоколамски митрополит Иларион
.


Негово Величество с Н.Пр. Волоколамски митрополит Иларион, Н.Пр.Посланик Исаков, архимандрит Филип и отците Н. Балашов и Якимчук, Врана, 26.02.2013г.

На 26 февруари Царят прие във Врана Негово Високопреосвещенство Волоколамски митрополит Иларион, председател на отдела за Външни църковни връзки на Московската патриаршия. Негово Високопреосвещенство бе в София тези дни като пратеник на Светейшия патриарх Московски и на цяла Русия Кирил за интронизацията на новоизбрания Български патриарх.

На срещата присъстваха и Н.Пр. Извънредният и пълномощен посланик на Руската федерация г-н Исаков, както и архимандрит Филип, настоятел на Руската църква в София и придружаващите митрополита отци Н. Балашов и Якимчук.

Сред кръга от обсъждани въпроси бе проблемът за опазване на нравствените ценности в съвременна Европа. Специален акцент бе поставен върху поддържането и развитието на братските отношения между Руската и Българската православни църкви като духовни водачи на своите два народа.


Негово Величество с Н.Пр. Волоколамски митрополит Иларион, Н.Пр.Посланик Исаков, архимандрит Филип и отците Н. Балашов и Якимчук, Врана, 26.02.2013г.


Негово Величество и Н.Пр. Волоколамски митрополит Иларион, Врана, 26.02.2013г.


Негово Величество и Н.Пр. Волоколамски митрополит Иларион, Врана, 26.02.2013г.


Негово Величество и Н.Пр. Волоколамски митрополит Иларион, Врана, 26.02.2013г.

Създадено: 01.3.2013 г. 22:33:26   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Озверена читательница3730

[Анонимен]

Извините, Ваше Величество. Ошибалась.

Създадено: 01.3.2013 г. 22:48:53   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Анонимен3731

[Анонимен]

Бащата на убитото с 85 удара с нож момче разпозна убиеца сред лумпените на русофилския „протест” на 3 март


Снимки: Христо Рахнев

Бащата на 12-годишния Цветан Цанов, който бе убит с 85 намушвания от Борислав Богданов, разпозна сред протестиращите убиеца на сина си. Инцидентът е станал малко преди паметника Васил Левски. Възрастният мъж е нападнал младежа и го е блъснал в загражденията на "Българския Лувър".

"Защо този е тук, а не в затвора? Това е убиецът на сина ми. Защо? Това държава ли е?".

Самият Борислав потвърди, че е убил сина му.

"Да, аз го убих. Не бях на себе си просто". В този момент на място пристигнаха полицаи, които издърпаха Борислав Богданов и го отведоха в неизвестна посока, спасявайки го от гнева на почернения баща.

Създадено: 04.3.2013 г. 03:29:01   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Неискра Баева, хистеричка3732

[Анонимен]

68 ГОДИНИ ОТ ОБЕЗГЛАВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ ОТ ПРЕСТЪПНИЯ КОМУНИСТИЧЕСКИ РЕЖИМ

04.03.2013

[b]Даниела Горчева, сп. Диалог, Холандия



Едно общество, в което липсва справедливост, неизбежно деградира.

Престъпленията на комунистическия режим в България, започнали преди 68 години с нечуван терор, с масови убийства без съд и присъда или в резултат на присъдите на един сталинистки показен процес, цинично наречен "народен съд”, все още нито са осмислени, нито са осъдени морално.

Нещо повече – няма памет за тях и се губи връзката между станалото в миналото и случващото се днес.

А тя е пряка, както е пряка връзката между морал и просперитет.

В България комунистическият режим бе наложен с чудовищно насилие и в условията на чужда окупация.

За да бъде смачкана в зародиш съпротивата на българите, по указания на съветския гражданин Георги Димитров от Москва, безпощадно бе избит политическият, стопанският, военният и духовният елит на българската нация.

И след години на терор, репресии и страх, на мястото на унищожения интелектуален елит на България, режимът си създаде пошла негова имитация – покварена от привилегии псевдоинтелигенция, която унизително и раболепно обслужваше властта.

МАСОВОТО УБИЙСТВО НА 1-И ФЕВРУАРИ 1945

Протокол от екзекуцията няма. Гроб също няма.

Осъдените на смърт са лишени и от утехата да прегърнат за последно родителите си, децата и съпругите си, а те – дори от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви.

През целия си живот близките на избитите ще бъдат преследвани не само от комунистическата власт, но и от непоносимата мисъл какви ли зловещи сцени са се разиграли в последните минути на техните синове, съпрузи, бащи...

В книгата си "Видях сгромолясването им” чуждестранният кореспондент Волфганг Бретхолц пише, че освен едно официално комюнике на 2 февруари, с което комунистическите властници съобщават, че "смъртните присъди са изпълнени”, на журналистите са "отказани сведения дори за това дали осъдените са били разстреляни, обесени или обезглавени”.¹

"Въпреки всичко – пише преследваният от нацистите, а по-късно и от комунистите журналист – твърде скоро се разпространи истината за екзекуцията, която се оказа ужасно и невъобразимо жестоко клане.” ¹

Че е било ужасно и жестоко, едва ли може да се съмняваме.

Екзекуция, на която липсва прокурор, свещеник, лекар и която не се извършва от взвод с войници, а от сбирщина от партизани, милиционери, фанатици и от докарващи се на новата власт примитиви, хора без морал, чест и задръжки, неизбежно се превръща в кланица.

Впрочем, не друг, а Петър Семерджиев, един от участниците в подобна "екзекуция” на осъдени на смърт от сливенския "народен съд” потвърждава в спомените си години по-късно: "А разстрелът тогава беше един разгул”.²

Много бързо след зловещата нощ на 1-и срещу 2-и февруари из София се разнася истината за избиването на държавниците на България.

Ужасен от хаоса и некадърната стрелба, при която хората падат ранени, но не и убити, професор Станишев моли убийците да му разрешат да установи смъртта им, за да не ги хвърлят полуживи в гроба.

Тъмнината пада над избитите държавници и мракът над цяла България се сгъстява.

"Така наречените „народни съдилища” – пише Бретхолц – служат единствено, за това да придадат на режима и на терора впечатлението за някаква законност.”

СЪВЕТСКИТЕ ВОЙСКИ И ТЯХНАТА РОЛЯ В ТЕРОРА

Обезпокоен от пристигащите и от провинцията вести за кървава саморазправа, Бретхолц заедно с други чуждестранни журналист предприема пътуване из България и се убеждава с очите си, че "произволът и тиранията, които българските комунисти упражняваха заедно със съветските окупационни войски, е обхванал цялата страна”.¹

"В това развитие – свидетелства немският журналист,– съветско-руските войски, които се честват от новите властници като "освободители на българския народ от фашистко иго” играят крайно активна роля.

Във всеки град и във всяко село се настанява руски гарнизон, който конфискува къщи и хранителни стоки, притеснява населението и – което е най-лошото – открито подкрепя режима на терор на комунистическата "народна милиция”.

Където населението се опълчва срещу произволни арести и отвличания, където селяните се вдигат срещу тиранията, където се образуват центрове на съпротива, съветските войски вземат радикални мерки.

И онова, което местните комунистически властници не смееха директно да предприемат на своя глава, правеха го скришом чрез руската окупационна власт, която се изплъзваше от всяка отговорност.”¹

БЪЛГАРИТЕ – НА ФРОНТА ДА СЕ БИЯТ, СЪВЕТСКИТЕ ОКУПАТОРИ – В БЪЛГАРИЯ ДА ИЗБИВАТ

Десетилетия наред българската историография мълчи, че окупационната армия на Сталин – тази същата, на която в цялата страна са вдигнати гигантски паметници "от признателния български народ”, всъщност остава в България, за да подпомага терора на малочислените в тогавашна България комунисти и избиването на съпротивляващите се българи, а вместо съветските войски на бойната линия са изпратени 450 хиляди български войници и офицери да гинат в т.нар. "Отечествена война”.

А през 1946 г. съветският агент генерал Маринов (същият, на чието предателство "дължим” осъществяването на плана на Сталин за окупация на България), ще се бие в гърдите пред българския дипломат Евгений Силянов в Париж, че под негово лично командване са ранени и убити 30 хиляди българи във войната срещу Германия.³

И за капак главният обвинител на т.нар. "Народен съд” Георги Петров ще се хвали в доклада си до ЦК на БРП(к), че не са осъдили на (смърт само тези български офицери, които ... "са се укрили на фронта”!

Което, разбира се, няма да пропуснат да сторят веднага след връщането им оттам.

ТОВА БЕШЕ ЧУДОВИЩНА ПРИСЪДА...

"Това беше една чудовищна присъда, която нямаше нищо общо с правото и справедливостта – казва Бретхолц, който освен журналист, е и доктор по право. – От всичките 162 подсъдими на смърт бяха осъдени не по-малко от 96. Тридесет други подсъдими бяха осъдени на доживотен принудителен труд, осемнадесет – на петнадесет години, останалите на лишаване на свобода от една до осем години.” ¹

След като описва терора, който преминава "като ураган над цялата страна” , вземайки десетки хиляди жертви и участието на съветско-руските войски в него, Бретхолц пише:

"В тази обстановка през януари 1945 в София се разигра чудовищният процес срещу повече от сто "военнопрестъпници”. Неговите последни заседания чак до обявяването на присъдите проследих изцяло. Още в деня на пристигането ми, си издействах от Министерството на пропагандата входна карта. Получих я с цял порой от пропагандно многоглаголстване, че този процес доказвал колко честно България скъсвала със своето "фашистко минало”...

Самият съд се бе превърнал в театрална сцена – с прожектори, високоговорители и публика, на която никой не пречеше да дава израз на своето „отвращение” и "възмущение” по време на съдебното заседание.

Върху многото, подредени една зад друга пейки седяха подсъдимите, общо сто шестдесет и двама. Те представляваха най-знаменитата подсъдима скамейка, която някога е съществувала в цялата история на правосъдието.” ¹

ДИМИТЪР ПЕШЕВ: "НАЙ-СТРАШНИЯТ ДЕН, КОЙТО СЪМ ПРЕЖИВЯВАЛ...”

"На този ден... – пише Димитър Пешев, който определя 1 февруари 1945 като най-страшния ден, който е преживял, – залата беше празна от публика, имаше само милиционери и цивилни агенти... Злокобна тишина и мъчително чакане...”

"Бяха минали часове, откак бяхме доведени тук – не  мога да кажа колко, но не бяха малко.”

"Най-после съдиите заеха местата си и след мъртва тишина и напрежение до скъсване председателят почна да чете присъдата издадена, както се каза, "в името на народа”... Ударът беше страшен, зашеметяващ... Дългият низ на осъдените на смърт ...“
Това е част от разказа на един от малкото оцелели от кървавата баня български народни представители, сам разминал се на косъм с екзекуцията и осъден на 15 години затвор.

ПЛАНИРАНИТЕ УБИЙСТВА... В ПРОЦЕНТИ

На смърт са осъдени регентите, съветниците и служителите в канцеларията на цар Борис, министрите от няколко правителства и 67 народни представители.

Незабавно, без право на обжалване.

Няма време, Москва бърза, защото конференцията в Ялта започва след три дни, а Сталин току-що е претърпял фиаско в опита си да овладее и Гърция.


Не може да се допусне провал и в България, където хората са настръхнали срещу комунистическия терор и беззаконие.

Ето защо присъдите са предварително определени по указания от Москва. Уточнени са ... в проценти.

В края на януари Вълко Червенков чинно рапортува на Георги Димитров с телеграма, писана на руски език: "Присъдата ще бъде изпълнена в четвъртък 1 февруари. В по-рано взетото решение внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните присъди. ... От кабинета на Багрянов към броя на осъдените на смърт добавихме Колчев. От състава на депутатите предлагаме да се осъдят на смърт до седемдесет процента!”

Едва ли има нужда от по-ярко доказателство за целта на т.нар. "народен съд” и за моралната деградация на хора, които не се свенят да определят смъртните присъди в ... проценти!

ПО "НАСТОЯВАНЕ” НА ЗАПАДА ЛИ? НИЩО ПО-МАЛКО ВЯРНО

"Сред българския народ – свидетелства чуждестранният журналист, – извършеното в негово име клане предизвика огромен ужас.”

"В западния свят, който по това време беше зает с други проблеми, фактът остана почти без внимание – уточнява Бретхолц, сякаш предвидил по-сетнешните комунистически лъжи. И допълва: – Когато британският вътрешен министър Антъни Идън в края на февруари бе попитан дали българското правителство е консултирало представителите на Великобритания в София, той отговори: "Не бих могъл да знам защо би трябвало да правят това. Процесът е работа, която интересува само България!”

За жалост и днес в България се намират автори, които имат наглостта да твърдят, че престъпният сталинистки процес, цинично наречен "народен съд” бил проведен ... по настояване на западните съюзници. Нищо по-малко вярно.

БРИТАНСКАТА И АМЕРИКАНСКАТА МИСИЯ СА ИЗХВЪРЛЕНИ ОТ БЪЛГАРИЯ

Бретхолц разказва как в края на септември 1944 г. в София пристига британска военна мисия, начело на която е британски офицер, когото журналистът познава още от Анкара и Истанбул и който е получил заповед от британското върховно командване да се отправи с щаб от сътрудници към окупираната от съветските войски България.

Не без известна ирония офицерът му казва, че дължи пристигането си в България отчасти на тревожните вести, които западните журналисти изпращат от София.

"Вечерта – пише Бретхолц, – видях отново британския офицер в хотел „България”. Той изглеждаше така, сякаш бе загубил едно сражение.

С нескривано възмущение ми разказа: "Съветско-руското командване се е осмелило да поиска от офицерите на една съюзническа армия в срок от 24 часа да напусне територията на България, в противен случай щели да ни "откарат” до турската граница.

На другия ден преди обед, точно 24 часа след пристигането си, британската военна колона отпътува за Турция.

На сбогуване – продължава Бретхолц,– британският офицер ми каза този път без всякаква ирония: "По-бързо и по-добре руснаците не биха могли да ме убедят, че всичко, което вие сте съобщили от София е вярно – и по всяка вероятност още много повече!”

Разказът на Бретхолц се потвърждава и от американския журналист Чарлс Ланиус в статията му "Аз видях как руснаците завладяха България през 1944 година" , публикувана на 22 октомври 1945 г. в Reader's Digest.

"НАРОДНИЯТ СЪД”– ПРЯКО ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА МАСОВИТЕ УБИЙСТВА

Следите от чудовищното престъпление не могат да бъдат скрити. Защото от телеграмите на руски език, които Трайчо Костов (с псевдоним Спиридонов) от София и Георги Димитров от Москва си разменят, става ясно, че "народният съд” не е нищо друго освен пряко продължение на масовите убийства от септември –октомври 1944 година.

До Димитров

…В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни трибунали и следствени комисии…

ЦК на БКП, 13 септември 1944 г.

*
До Димитров

Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започнат да действат, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласно ликвидиране на най-злостните врагове, което се прави от наши вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.

ЦК на БКП, 25 септември 1944 г.

*
До Димитров

Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: Чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законен път. Работата ще се провежда внимателно. Ще бъдат организирано разкрити най-злостните и опасни врагове и палачи, ще бъдат организирани до правителството делегации от вдовици и сираци на убити антифашисти с настояване за възмездие.

Да се ускори организирането на Дирекцията на милицията и да се уреди правилното функциониране на отделите й. В наши ръце са отделите за Държавна сигурност и разузнаването. Помощник - началник на униформената полиция също е наш човек. Държавен обвинител в народния съд ще бъде Георги Петров, юрист от Стара Загора.

ЦК на БКП, 1 октомври 1944 г.

(оригиналът на телеграмите на руски език може да се видят на сайта Декомунизация).

АБСУРДНИТЕ ОБВИНЕНИЯ

Още на 27 октомври 1944 Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров подготвените пунктове на обвинението, които са три и са абсурдни от правна гледна точка.

Поначало да се съдят за вземане на политически решения, с които не са нарушили законите на страната си, нито международните конвенции (при това вкупом, с общо колективно обвинение!) министри и народни представители, получили легитимно властта чрез законни избори, е правен абсурд.

В една от точките си Трайчо Костов сочи като "престъпление” присъединяването към Тристранния пакт, удобно "забравяйки” че през ноември 1940 година, когато Сталин и Хитлер все още са съюзници, единствените, които настояват България да влезе в Тристранния пакт и които по времето на т.нар. Соболева акция разпръскват стотици хиляди позиви из цяла София с лозунга "Искаме съюз със СССР! Искаме съюз с героична и социално справедлива Германия!” са ... българските комунисти.

ПОЛИТИЧЕСКИ АКТ, А НЕ ВОЕННО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Но да се върнем на обвинението, че присъединяването на България към Тристранния пакт и обявяването на война на Англия и Америка било ... "престъпление”, извършено от "военнопрестъпници”.

В следващата точка абсурдни обвинения Трайчо Костов споменава "действията, нарушаващи неутралитета по отношение на СССР – присъединяването към Тристранния пакт и организирането на антисъветска изложба”.

Присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941, когато СССР е в двустранен таен съюз с Хитлерова Германия, няма как да наруши неутралитета спрямо СССР, напротив – в предложението за "взаимопомощ”, отправено към България чрез съветския емисар Соболев през ноември 1940 г., СССР уверява България не само че не възразява към присъединяването й към Тристранния пакт, но и че сам се кани да се присъедини.

Именно затова Георги Димитров предупреждава Трайчо Костов по време на показния сталински процес срещу " "военнопрестъпниците” да не цитира текста на съветското предложение за "взаимопомощ”.


Което, разбира се, не убягва от вниманието на съвременниците.

Че "антисъветската изложба” била според Трайчо Костов нарушение на "неутралитета по отношение на СССР”, е дори смешно да се коментира.

Това комично обвинение само демонстрира пълната БЕЗПОМОЩНОСТ на съветските марионетки у нас да намерят нещичко, в което да обвинят българските политици, които за разлика от тях са действали и мислили единствено в интерес на България и на народа си.

Същата безпомощност личи и в последното невярно и абсурдно обвинение: "невземането на мерки за предотвратяване на моралните и материални загуби във връзка с обявяването на война на Англия и Америка”, когато всъщност българските власти действат незабавно, осигурявайки възможно най-бързо подслон и помощ на пострадалите от бомбардировките над София.

ПОЛИТИКАНСТВО И ИДЕОЛОГИЧЕСКИ КЛИШЕТА

Но дори тези, изсмукани от пръстите три точки не удовлетворяват Георги Димитров и на 17 декември той допълнително идеологизира обвиненията и ги превръща в откровено политиканство:

“В обвинителните речи… трябва да бъде показано хищническото лице на немско-фашисткия империализъм и на него да бъде противопоставена освободителната мисия на Съветския Съюз, на Червената Армия и нейните съюзници.”

Обвинението трябва да опише картина на всенародно движение срещу антинародния режим, да подчертае, че руснаците за втори път освобождават България, да характеризира капиталистическата класа като опора на фашизма в България и така да се създаде база за преследването й, царската династия да се представи като прогерманска и предателска.” Ето това е идеологическият код, с който ще се говори оттук-нататък в комунистическа България.

“ЦЕЛУНИ ДЕЦАТА МИ”, “ПОЗДРАВИ ЖЕНА МИ”...

"Мъчително и ужасно беше да ги гледа човек – продължава в спомените си Димитър Пешев, – когато мислено се прощава с тях при тези трагични моменти след изживените месеци на изпитания и страдания...

Стана едно мълчаливо прощаване... Спас Ганев, който беше близо до мен, излизайки тихичко ми каза “целуни децата ми”. Ние бяхме приятели с него, познавах и семейството му и съжалявам, че не можах да изпълня това негово последно желание.

Минавайки край седналите на скамейките ние виждахме измъчени лица, изтръпнали, без всякаква надежда. Срещнаха се нашите погледи с Иван Петров, депутат от Тетевенско, той успя със замиращ глас да ми каже “поздрави жена ми”. Това беше последното, което чух...“ . ¹

"Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас... Аз се отказвам – допълва Димитър Пешев, – да описвам картината след прочитането на присъдата и отделянето на осъдените на смърт – затова е необходимо перото на голям гениален писател.

Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас – да гледа как се отделят от останалите шестдесет души... Не знам дали такава картина някога изобщо е съществувала...“

ДЕЦАТА – И ТЕ "НАРОДНИ ВРАГОВЕ”

В България на осъдените на смърт е отказано не само неотменимото право присъдата да се обжалва, не само правото да бъдат помилвани, не само религиозна подкрепа, но и утехата да се простят с близките си.

Всъщност, още в края на декември, веднага след като започва т.нар. "народен съд“ семействата на вече обречените подсъдими са депортирани в Делиормана, в отдалечени села сред заснежените полета и настанени в изоставени къщи, бараки, често без врати и прозорци, при ужасяващи условия.

Дори петгодишната Илиана Батембергска получава заповед на свое име за интерниране в Добруджа... Какъв страшен "враг на народа” е била малката дъщеричка на Иван Батембергски.


Иван Батембергски, с чиито лични усилия е спасен от депортация легендарния Илеш Шпиц от футболния отбор Македония (Скопие), е безжалостно убит, без да има право да зърне за последен път дори малката си дъщеричка.

Съпругата му Радка, "интернирана” посред зима някъде в Делиормана, ще научи седмици по-късно от случайно попаднало й парче вестник. Злощастната майка на Иван Батембергски ще броди из софийските гробища, пронизвана от ледения вятър, за да търси лобното място на непрежалимия си син. Двете с майката на Радка ще се крият зад надгробните паметници и с потрес ще наблюдават десетките гарвани, които кръжат и кацат на мястото на поставена милиционерска охрана (между Арменската черква и днешния паметник на избитите български държавни мъже).

Къде са костите им и до днес не се знае.

ИСТИНАТА СРЕЩУ ЛЪЖАТА

68 ГОДИНИ ОТТОГАВА КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ УБИЙЦИ И ТЕХНИТЕ НАСЛЕДНИЦИ НЕ СПРЯХА ДА УБИВАТ ОТНОВО И ОТНОВО ЖЕРТВИТЕ С КЛЕВЕТИТЕ СИ. НО ИСТИНАТА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ СКРИТА. ТЯ ЗВУЧИ ЗЛОВЕЩО С ДУМИТЕ НА САМИТЕ УБИЙЦИ.

"Вярно е – извинява се на другарите си от ЦК главният "народен обвинител” Георги Петров в доклада си до партията (правописът на доклада е запазен – б.м.), – че смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2857 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни...”

И веднага след това извинение за "незадоволителното” количество на смъртните присъди (няма и три хиляди ), Петров продължава с въпроса за "качеството”:

"И, наистина, кои лица разстреляхме?

Ами това са: тримата регенти, между които един княз от Сакс-Кобурготската династия, която е донесла толкова злини на Родината и народа ни; поставихме на подсъдимата скамейка духът на "О Боже почиващия Цар Борис ІІІ”, за да го развенчаем като "народен цар” и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ; разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима Министър председатели; разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила; 67 души народни представители от фашисткото ХХV-то Общо Народно Събрание.”

"Но само това ли?” – възкликва в доклада си реторично "народният” обвинител и продължава:.


"Не, ний разстреляхме тоже целият висш военен съвет, целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др. ...разстреляхме целият апарат на кървавата фашистка полиция: всички директори на полицията, всички Областни и Околийски полицейски началници, коменданти и Околийски управители, всички групови полицейски началници и цялата политическа полиция в страната, с малки изключения; разстреляхме всички малки и големи офицери, които не можаха да се укрият на фронта и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр. и пр.

Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.

Всичко това преценено обективно ни извежда към твърдото заключение, че Народния Съд изпълни достойно възложената му задача, в общи линии – както вече изтъкнах по-горе.”

И след тази пламенна пледоария за "достойно” изпълнената задача в "кастрирането” на българската нация, Георги Петров хвърля в битката най-силния си коз.


БЪЛГАРСКИЯТ "НАРОДЕН СЪД” БЕЗ АНАЛОГ В ЦЯЛА ЕВРОПА

"Става вече ясно, че и в международен мащаб, нашият Народен съд ще остане ненадминат...” – пише без да крие вълнението си докладчикът.

"И, наистина, вече месеци – казва той не без презрение към туткащите се румънци – близо година откак в Румъния бе смъкната фашистката власт, а Народният съд там остава само на книга – резултати никакви!”

В Унгария – продължава с примерите Петров, – така изстрадала и разорена от агресията на кървавия фашизъм, Народният съд там издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.

Във Франция бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния француски народ.

В ГЕРМАНИЯ – главната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се вече приготовлява от съюзниците не един истински международен съд, а по-скоро един възмутителен фарс. (Даде се възможност на да се приютят в Испания на кръволока Франко..)

В Италия – всеопрощението на съюзниците отдавна са покрили чудовищните престъпления на фашистките престъпници.

Пък нека не се боим да се спрем и на братска Югославия – не спира българският стахановец и уточнява: – Вече от дълги месеци заседава там Народният съд, а резултатите са почти незабележителни. И там акцията на Народния съд наред върви извънредно вяло и в никакъв случай не (обещава резултатите от нашия Народен съд.”

"Докато нашият закон за народен съд, – бие се в гърдите Петров – чл. 2 предвижда наказания от 1-15 години или доживотен строг тъмничен затвор или смърт и глоба до 5.000.000 лева, без да се уточняват санкциите за отделните случаи на престъпност, изброени в чл. 2, п.п.1-10 вкл.

Югославянският закон предвижда още никоя смъртна присъда да не се изпълнява без подписа на Тито, тоест без нейното утвърждаване, докато нашият закон в чл. 10 предвижда изрично че присъдите на Народния съд не подлежат на обжалване и утвърждение и се изпълняват незабавно.

Ясно е от постановленията на самия югославянски закон, а това се потвърждава и от практиката на Народния съд там, че резултатите от тази голяма народна акция в никакъв случай няма да достигнат резултатите на (Нашия Народен съд.”

"Прочие, – завършва Петров, – примерът, който даде Нашият Народен съд остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.

Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.”


Наистина "слава” на такава партия, която се бие в гърдите с най-ужасяващи престъпления срещу собствения си народ, извършени по заповед на чужда държава.

УБИТИТЕ НА "СЪД” ПРЕД...УБИЙЦИТЕ...

Но и това не е всичко. Т. нар. "„народен съд” съди и осъжда дори вече починали хора или убити хора – нещо, което е без прецедент в световното право.

Целта на тази гавра – да изправиш убития пред "съда” на убийците му, е ясна – за да могат престъпниците да сложат ръка на имуществото на своите жертви. А конфискацията на имотите не е била само грабеж, но е служела и на по-далечната цел – децата на избитите интелектуалци, държавници и индустриалци да бъдат декласирани, набутани на социалното дъно.

Да им бъдат отнети ресурсите, за да не станат естественият интелектуален елит, който да оглави съпротивата срещу насилието.

За да бъдат след това подменени с пошла псевдоинтелигенция от парвенюта и службогонци. Която и до днес не се свени да величае комунистическите величия или да подменя историческата истина на конференции.


А ние се питаме КАКВА Е ВРЪЗКАТА МЕЖДУ СЛУЧИЛОТО СЕ, СЛУЧВАЩОТО СЕ И ТОВА, КОЕТО ЩЕ СЕ СЛУЧВА ТЕПЪРВА.

ДОКАТО УБИЙЦИТЕ СЕ ВЕЛИЧАЯТ, А ЖЕРТВИТЕ СА ОБРУГАНИ, НИЩО ДОБРО НЕ ЧАКА БЪЛГАРИЯ. [/b]

_____________

¹ Волфганг Бретхолц. Видях сгромолясването им. София, изд. Бъдеще&Тилиа, 1994

² Петър Семерджиев. Спомени. Сиела, София, 2010

³ Ирина Недева. Мисия Париж. Разговори със Силянов. СЕМАРШ, 2007

 Доклад до ЦК на БРП (к) на Георги Петров относно работата, трудностите, пропуските, резултатите и значението на Народния съд в България.

 Димитър Пешев. Спомени. ИК Гутенберг, София, 2004

Създадено: 05.3.2013 г. 00:53:22   Редактирай мнението   Изтрий мнението

D-r Zvezdnikov
[Златен]
от USA

Общо мнения: 13322





Създадено: 05.3.2013 г. 09:49:55   Поща до автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Анонимен3734

[Анонимен]

ЦАРСКИЯТ ТРОН В ПАТРИАРШЕСКАТА
КАТЕДРАЛА “СВ. АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ”


Д-р Ивайло Кр. Шалафов




През изминалата 2012 година Българската православна църква отбеляза с
особена тържественост 100-годишнината от завършването и 130 години от
полагането на основния камък на Патриаршеската катедрала - ставропигиалния
храм-паметник “Свети Благоверен Княз Александър Невски”.

За историята на храма е писано много. Както за първоначаната идея на
нашите нотабили в Учредителното събрание за издигането на благолепен храм в
памет на Освобождението на Отечеството и в чест на небесния закрилник на
Царя-Освободител Император Александър II, така и за годините на въздигането,
благоукрасяване и извършеното с известно закъснение, поради войните за
национално обединение, пълно освещаване на храма.(1)

Известно е, както от архивните източници, така и от описанията на
съвремениците, че Цар Фердинанд (1861-194, освен с личната си ктиторска
лепта в размер на 50 000 златни лева (2), участва пряко и с жив интерес във всички
етапи на строителството. Самият арх. Александър Померанцев свидетелства, че
и в най-малките детайли от оформлението на храмовия интериор може да се
види намесата на Монарха.
(3)


В централния кораб на храма в южната му страна, непосредствено преди
архиерейския трон, се намира единственият запазен днес в първоначалния си
вид Трон на Българските царе.(4)

Царският трон с балдахин от алабастър е разположен върху площ от 13.5
м2, издигнат на четири стъпала над основното ниво на наоса. Балдахинът се
крепи от четири колони, изработени от тъмнозелен мрамор, известен с
наименованието си Verde di Mare. Първите две колони лежат върху две легнали
лъвските фигури, които са повторение на лъвската фигура от централния амвон,
която държи на гърба си основната му част. В центъра на капителите на
четирите колони, поддържащи балдахина на Царския трон е поставен вензелът
на Цар Фердинанд I в неовизантийски стил. За основа на мраморната украса на
лъвовете, преградите на троновете на Царя, Царицата и Престолонаследника,
балюстрадите е послужил италиански мрамор, наречен Giallo di Siena, а
зелените опорни колонки на балдахина на Царски трон и балдахина на
централния престол са изработени от Onyx Braziliano; Декоративните табла на
тилната стена на Царския трон от Cipollino Grand Antique, като вътрешната част
на стената на трона е изработена от Onyx Grau, доставен от Егейските острови, а
гербовата стена с личния герб на Българската царска династия е от Onyx Dore от
остров Крит. Покривите на двата трона – Царският и Патриаршеският са
изработени от индийски алабастър, като Царският е увенчан с Българската
царска корона. На наклонените страни на покрива на Царския трон се редуват
последователно изображения на кръст и коронован български лъв.(5)

Освен прекрасните разноцветни мраморни инкрустации по троновете и
олтарния синтронион, като бляскаво допълнение на храмовото великолепие са и
мозаичните декоративни украси на балдахина. Орнаментите за мозайките са
проектирани от Яковлев, а мозаичните икони - от българските художници
Антон Митов, Август фон Розентал, Берберов, Иванов и други. Самите мозайки
са изработени в Италия и Германия. Има общо 5000 различни мозаични
орнаменти. В арката на вътрешната страна на балдахина са монтирани
ктиторските образи на Цар Фердинанд и Царица Елеонора в цял ръст в пълно
царско облачение, по подобие на запазените миниатюри от Лондонското
евангелие (6) и ктиторските образи на севастократор Калоян и съпругата му
Десислава от Боянската църква.(7) Автор на мозайката е Антон Митов. През 1946 г. образите са натрошени и безценното произведение на А. Митов унищожено
През 1996 г. по решение на Църковното настоятелство при Патриаршеската
катедрала образите са възстановени. Оригиналният текст над Царския трон
гласи:
“ВЪ ДНИ БЛАГОЧЕСТИВАГО И ХРИСТОЛЮБИВАГО ЦАРЯ
ВСЕМЪ БЛЪГАРОМЪ ФЕРДИНАНДА ПЕРВАГО ВЕТИНСКАГО
И БЛАГОЧЕСТИВИЯ И ХРИСТОЛЮБИВИЯ ЦАРИЦИ ЕЛЕОНОРИ
И НАСЛЕДНИКА ЕГО БЛАГОВЕРНАГО КНЯЗА БОРИСА
ТЪРНОВСКАГО ВОЗДВИЖЕСЯ И ОУКРАСИСЯ
ВСЕНАРОДНИМЪ ИЖДИВЕНИЕМЪ СЕЙ СОБОРНИЙ ХРАМЪ
ИМЕНИ СВЕТАГО АЛЕКСАНДРА НЕВСКАГО, СВЯТИХЪ
СЛАВНИХЪ РАВНОАПОСТОЛОМЪ КИРИЛА И МЕТОДИЯ И
СВЯТАГО ЦАРЯ БОРИСА ПАМЯТИ РАДИ ОСВОБОЖДЕНИЯ
БЛЪГАРСКАГО НАРОДА”
(

За новата българска история, без колебание, можем да твърдим, че
храмът-паметник “Св. Александър Невски”, като централен катедрален храм на
Българското царство, е сравним по значение с църквата “Св. София” в
Константинопол, въздигната по времето на Император Юстиниан I през 532 г.

Тук няма да навлезем в дебрите на сложото и богато откъм смислово за
християните значение на специфичното императорско богослужение в “Света
София”, но ще се опитаме да направим един малък очерк на положението на
Императора (9) (Царя) в Църквата. В този смисъл ценен извор са писанията на
Константин VII Багренородни (905-95 и особено прочутото му произведение
“За церемониите в Византийския двор”, където между всичко друго има важни
сведения за България и нейните средновековни владетели.(10)

При строежа на храма-паметник “Св. Александър Невски” и цялостното
изпълнение на Царския трон в него, като символика, детайли и преди всичо като
конкретно богослужебно предназначение, е вложено византийското разбиране
за Императорската (Царска) власт, дадена по воля Божия с конкретно
предназначение, надхвърлящо чисто обществено-политическото си положение в
този свят и имаща своето духовно измерение за Спасението на народа Божи.
Това византийско схващане, възприето от монархически свят на християнска
Европа крие своите библейски основания още в Стария завет. В книги 1 и 2
Царства свещеният дееписател ни дава описание за избирането, помазването и
провъзгласяването на първия цар на иудеите Саул. Именно той бил избран от
Бога, вследствие желанието на народа и помазан от пророк Самуил за техен цар.

Съгласно текста на Свещеното писание иудейският цар е е длъжен винаги
спазва закона Господен, за да добрува той и народът му, управлявайки
царството си, и да гарантира приемствеността на дадената му от Бога власт
(Втор. 17:20; 3Царств.11:11-13) Като говорим за храма следва да направим
отново библейска препратка по отношение на скинията - предобраз на
християнския храм. Скинията e мястото на Божието присъствие, това е Домът
Господен, той е едновременно място за богослужение и обиталище на вечния
Цар на Израил - Единият Живият Бог. В скинията се открива волята на
Небесния и на помазания по Негова воля земен цар при всички важни случаи от
религиозния, държавния и дори семеен живот на древните иудеи. Именно тук,
малко преди края на живота си пророк Самуил, последният от старозаветените
съдии, “изложи на народа правата на царството, написа ги в книга, и сложи пред
Господа" (1Царств. 10:25).(11)

Разбирането за божествения характер на владетеля в християнско
осветление добива своя разцвет във времената на Император Константин (274-
337) и неговите наследници на императорския престол в Константинопол. В
духа на старозаветното разбиране за вечният Цар на Царете и Неговият земен
представител, така и за древна Византия същинският Император на
Константинопол е самият Господ Иисус Христос, а владетелят е Неговият
видим представител на земята по отношение на временните земните неща.(12)
Василевсът царува чрез Христа, а чрез него Христос управлява. Това е времето
на държавно-църковната симфония във Византийската държава, чиято същина е
изразена в предговора към VI новела на Юстиниановото законодателство:
"Всевишната благост е дала на човечеството два най-големи дара -
Свещенството и Царството (sacerdotium et imperium); първото се грижи да угоди
на Бога, а другото - за човешките дела. Но и двете, като произлизат от един и
същ Извор, съставят украшение на човешкия живот. Затова няма по-важна
задача за Императора освен да благоустройства Свещенството, което от своя
страна да се моли на Бога за него."(13) Империята е земно изображение на
Божието царство. Църковността е дотолкова доминантна в нея, че различаването
на мирянина от духовника е почти невъзможно. Дори държавната иерархия се е
нарича свещена. Императорът удостоява своите сановници, военачалници и
служители чрез сложен церемониал, напомнящ ръкоположение. Всички закони
и актове се издават в името на Светата, Единосъщна, Животворяща и
Неразделна Троица Отец, Син и Дух Свети.(14)

Старозаветната скиния, като обиталище на Бога, по същество вече е
пренесена в централния храм на Константинопол, а помазаният владетел е
Императорът, който е и пълководец, и дипломат, но същевременно Свещеник в
собствен смисъл на думата, облагодатен по силата на Царското си помазание.(15)
Императорът на Константинопол не е бог, за каквито са считани Римските
императори, но е в пълна мяра свещеник. Дори външният вид на владетеля от
онова време е като на духовник - неговите царски одежди са одеждите на
епископата. Той облича бял хитон, епитрахил, консулска далматика, а главата си
увенчава с императорската корона, завършваща с кръст.(16) По силата на
положението си той обладава прерогативи, от които са лишени обикновените
миряни. Той получава правото да влиза сам през Царските двери на иконостаса,
да се причестява сам с Кръвта и Тялото Христови директно от св. потир и св.
дискос, да се допира до покривката на св. престол и да полага на нея своите
устни. На най-тържествени дни в годината и особено по повод Пасха Христова
Императорът се показва на поданиците си в одеянието на Възкръсналия
Христос, “с позлатени савани около тялото, които представляват саваните на
Христа, с които е обвит и положен в гроба, със златни сандали на нозете и
кръстообразен скиптър в едната ръка, а в другата с акакия (17) пурпурна торбичка
от коприна, пълна със земна пръст. Около него са стояли висшите му сановници
по число равни на дванадесетте апостоли, облечени в златотъкано одеяние.

Тъй като предмет на настоящото изследване е българският Царски трон в
Патриаршеската катедрала в София нека обърнем взор към нашата българска
царска традиция. Както е известно от историята, Българската православна
църква е първородната дъщеря на Константинополска патриаршия, получила
самостойност на 4 март 870 г.
Този безспорен исторически факт бе и велегласно
обявен от Негово Всесветейшество Вселенският патриарх Вартоломей I при
траурното му слово по повод кончината на блаженопочившия Български
патриарх Максим в присъствието на представители на всички поместни църкви.
Наред с това и в духа на разбирането Imрerium sine Patriarcha non staret (1
[b]Българските владетели получават първи правото да се титулуват Царе.


Етимологически днешната дума Цар произхожда от думата Цѣ сарь,
която е праславянско произношение на последното, родовото име на Гай Юлий
Цезар
(100 [102] пр.н.е. - 44 пр.н.е.). Когноменът на Цезар се превръща в титла,
като той е разпространен преди всичко посредством Свещеното писание с
известния новозаветен стих: "Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието
Богу" (Мат. 22:21; Срв. и Марк. 12:17). Титулатурата Цезар е навлязла
славянския език чрез готското “Кaisar”. Първоначално го изписвали Цѣ сарь,
по-сетне Цьсарь, след което го съкратили до Царь. Освен Цар, от името на
Цезар се извеждат етимологически и титлите Кайзер (Кaiser) - за императорите
на Свещената Римска империя, както и по-късно за Германския и Австрийски
императори и Кесар (Κ α ί σ α ρ
- най-висша по ранг дворцова титла след тази на
Василевса във Византия.(19)

Един византийски хронист от онова време споменава, че когато
самуиловите войници видели нападащите ги в гръб при с. Ключ (20) войски на
Василий II Българоубиец извикали: "Бежите, Цясарь!" - "Бягайте, Царят
(напада)!"
. Това е още едно доказателство, че за тогавашните българи между
двете титли не съществува смислова фактическа разлика - за самуиловите
войници цар е бил и техният владетел Самуил и ромейският император
. Такава
смислова разлика не правят нито в руската, нито в сръбската традиция.
Например след 22 септември 1908 г. Сърбия и впоследствие сръбската
историография фактически не признава титулът Цар на Фердинанд I и го
титулува “Бугарског краља” (21), но същевременно обозначава Германския и
Австрийски императори с титула – Царе
.

В старобългарски, както и изобщо в славянски писмени паметници за
първи път титулът Цар на Българите се употребява през 917 г. по времето на
българския Цар Симеон I Велики.(22) Той е първият владетел, след Императора на
Константинопол, който приема този титул
без да е признат официално. През 927
г. с договор Византия признава правото на българските владетели занапред да се
титулуват Царе. Първият признат от Константинопол за Цар на Българите е
Петър, син на Симеон Велики. За средновековните българи Царят е
отображение на Императора в Константипол, равен нему. При това със своя
собствена автокефална Църква и църковна иерархия
. Именно затова при
възшествието си на трона, съгласно традицията пренесена от Константинопол,
българските Царе вече биват миропомазвани. Те стават продължители на
църковното учение за помазания владетел, видим представител на Христа за
народа. България продължава традицията на Константинопол, която пък от своя
страна традицията на Иерусалим. Така както императорът е миропомазван в
“Света София”, така и българските владетели в Златната църква в Преслав и по-
сетне на Царевец, получават печата на Дара на Светия дух (гр: Σ φ ρ α γ ὶ ς δ ω ρ ε ᾶ ς
Π ν ε ύ μ α τ ο ς Ἁ γ ί ο υ посредством извършеното над тях богослужебно
чинопоследование, наречено “Венчание на Царство”.(23)
Този особен богослужебен акт се състои в помазване със свето миро (24) на
отделни части от тялото (челото, гърдите, ръцете, нозете) на нововъзкачилия се
владетел в знак на неговото царско достойство на облагодатен свещеник, част от
църковния клир.(25) За някои от отците на Църквата този акт е от такова значение
за християните, че с пълна сила може да се счита за Осмо Тайнство. Според
запазените изворови документи за богослужебния чин на царското
миропомазание става ясно, че той се извършва по време на Светата литургия,
непосредствено след Малкия вход и изпяването на Трисветата песен. Преди
миропомазването става т.нар. чин на Интронизацията (гр. ἐ ν θ ρ ο ν ι σ μ ό ς, при
който новият владетел бива тържествено трикратно поставен да седне на самия
трон в свидетелство, че е приет, признат и провъзгласен от Църквата,
синклита (26) и народа за такъв. Всяко сядане е съпроводено с изпяването на
“Достоин!”. Именно тук е важно да отбележим значението на Царския трон в
реда на интронизацията и миропомазанието на Царете. Пренасяйки традицията
от Константинопол в пределите на средновековна България, българските
владетели затвърждават своето положение, преди всички други православни
монарси, като преки първи наследници (синове) на Императора на
Константинопол
. В тази насока свидетелстват и изворите.(27)
След България чинът на царското помазание е пренесен (2 в Русия. Това
става чрез София Палеолог (29), съпруга на Московския велик княз Иоан III,
племенница на последния византийски император Константин ХI Палеолог.
Официалният богослужебен чин на помазанието е съставен през 1561 г. от
Московския митрополит Макарий, по донесените от Константинопол
богослужебни книги. Първото извършено точно според разпоредбите на
византийския типик миропомазание на руски владетел е това на Феодор
Иванович на 31 май 1584 г.
в Успенския събор на Московския кремъл. От тази
дата всяко възшествие на престола се извършва именно в този храм. Още през
1551 г. е устроено в него т. нар. “Царское место”, което по подобие на храма
“Света София” в Константинопол обозначава мястото на владетеля по време на
богослужение. По описанието на Н. М. Карамзин това място представлява
балдахин, поддържан на четири резбовани колони, в чиито основи лежат четири
лъва. До Царското място е положена иконата “Благословеното войнство на
Небесния Цар”
, понастоящем изложена в Третьяковската галери.(30)
Изследователят на руската древност Б. А. Успенский пише: “Царското място в
храма, където се извършва царското възшествие е в директна корелация с
Царските двери на Светия олтар, където се извършва самото помазание. Трябва
да отбележим, че дверите на иконостаса се наричат царски, именно защото
Христос е Царят на Царете. И така по време на светата литургия в храма видимо
присъстват двама Царя – Небесният и земният
. Неслучайно царското място се
нарича със славянската дума престол – това е престолът на земният цар,
разположен в същинската средна част на храма в очевидна взаимовръзка с
престола на Небесния цар, който се намира в Светия олтар.(31)

В книгата на П. П. Свиньин “Картинах Россий” (32), издадена през 1838 г. в
Санкт Петербург са описани даровете, изпратени на Московския княз Владимир
Мономах (1053-1125) от Византийския император Алексей Комнин (1048-111
през 1113 г., между всички символи и регалии на владетелската власт, наред с т.
нар. Шапка Мономаха е и един дървен резбован трон.(33) Именно този трон е
поставен в Успенския събор и всички владетели на Русия до последния св.
Император Николай II са интронизирани на него. Петър I Велики, на когото
предложили да подмени дървения престол на Мономаха, гневно отвърнал: “Аз
това място го почитам повече от всяко злато и драгоценност, защото “все
державные предки - Российские Государи, на нём стояли“
. (34)

Връзката между владетеля и Църквата е силна и неразрушима.
Присъствието на Царя в храма Господен е обичайно.
На всяко неделно
богослужение руските владетели заставали на това място. Пребиваването на
Царя на Царското място и митрополита (впоследствие партиарха)
оделотворявало концепцията за симфонията на властта или както се нарича на
църк. славянски “священная согубица”. След пренасянето на столицата на Русия
в Санкт Петербург никой владетел не е дързвал да извърши своето възшествие
на трона другаде, освен в Успенския събор. Както казва един изследовател това
би се възприело като “осквернение на светинята”.(35)

Предвид факта, че официалната столица вече е на града на Нева и
Императорът пребивава в по-голямата част от годината именно там, в Казанския
събор в Петербург, въздигнат през 1801 г., е поставен Царски трон. Той е
обозначавал мястото, на което присъства императорът по време на
богослужение. Той бил изработен от фински гранит с балдахин от пурпурно
кадифе с златовезани двуглави орли, а над централната му част е поставен
надпис: “Сердце Царево въ руце Божieй” (36) През 1921 г. храмът е иззет
насилствено от Църквата, а в 30-те години на ХХ век превърнат в музей на
атеизма. Храмовият интериор силно пострадал. Царският трон бил разрушен.


При извършването на царското помазание в Успенския събор се
използвала т. нар. “Августова крабица”.(37) Това било златен съсъд, обсипан със
скъпоценности, в който се съхранявало св. миро. Преданието твърди, че
“Августовската крабица” е принадлежала на самия Римски император
Октавиан Август. След болшевишката революция от 1917 г. “крабицата” изчезва
и оттогава съдбата й е неизвестна
.

Любопитен, но показателен факт е, че през 1992 г. вицепрезидентът на
Руската федерация Александр Руцкой завел младия тогава Княз Георгий, син на
Великата княгиня Мария Владимировна и го поканил да се възкачи на Царското
място в Успенския събор. Тогава една от служителките гневно се възпротивила,
а той й оказал: “Но това е нашият бъдещ Цар!”, на което тя отвърнала: “Вот
когда будет, пусть идет!”
(3

Тук ще пропуснем обстойния преглед на царското венчание и помазание
в страните на Западна Европа, но сме длъжни да отбележим, че традицията на
интронизацията, коронацията и миропамазването се явява задължителна за
всеки Западнохристиянски владетел и в най-голяма степен за Императорите на
Свещената римска империя, на Австрия, апостолическите крале на Унгария,
Великобритания, Франция
и други. В ново време монарсите на Белгия,
Люксембург, Нидерландия и Швеция се възкачват на трона без изрична
коронация, а посредством полагане на клетва пред Законодателните им
събрания.


Но да се върнем на родна земя!

Както е известно след Освобождението новата българска държава е
“монархия – наследствена и конституционна с народно
представителство”
.(39) В глава IХ, озаглавена “За вярата”, Търновската
конституция има императивно определение по отношение на вероизповеданието
на владетеля.(40) Именно тези текстове създават основния проблем при сключване
брака на Княз Фердинанд с Пармската принцеса Мария Луиза през 1892 г.
Въпреки всички разногласия между Княз Фердинанд и българската Църква в
крайна сметка на 2 февруари 1896 г. Княз Борис е миропомазан в православието
от Българския екзарх Йосиф I. Именно това довежда и до припознаването на
Княз Фердинанд за законен, макар и номинално все още васален според
Берлинския договор владетел. По време на посещението си в Цариград Князът
изразил желание да посети църквата “Св. София” сам без никого от свитата. По
настояване на Великия везир той бил придружен единствено от един турски
офицер, под чиито учуден поглед той отместил с бастуна си нахвърляните
рогозки и килимчета, подготвени за петъчната молитва, и открил така
наречената “Порфирена плоча”. Това било мястото, на което някога се въздигал
Императорския трон
в средновековната базилика, център на византийския
религиозен, културен и обществен живот. Именно на това място е имал право да
стъпва само и единствено помазаният Василевс.
(41)

Княз Фердинанд, за когото дебрите на генеалогията са напълно познати и
който съвсем скоро след възшествието си напълно се идентифицира със
“златната заря на Изтока” и с националните стремления на българите,
осъзнава величието на средновековните си предшественици на българския
царски трон
. Същевременно възпитан в строгата религиозност на своя род, той е
наясно с положението на всеки един монарх в Църквата. Заради това разбиране
и заради владетелската традиция от Първото и Второто българско царство, при
обявяването на Независимостта през 1908 г. в Търново той приема за себе си
титула Цар на Българите, а не друга титулатура
. Монархът и българските
държавни мъже ясно са осъзнавали, че макар загубила онова политическо
значение, което е имала в Средновековието, България не може да приеме друг
освен изконният титул на старите българските владетели.
(42)

Мястото на обявяване на Независимостта не е избрано случайно. Това
става на хълма Царевец, а църковната служба в средновековната църква “Свети
Четиридесет мъченици”, построена от Цар Иван Асен II в чест на победата му
при Клокотница през 1230 г. Там се намират едни от най-значителните
старобългарски епиграфски паметници - Омуртаговата, Асеновата (43) колони,
както и тази от крепостта Родосто от времето на хан Крум. Събирането на тези
колони с надписи за събития от различни исторически събития и времена има за
цел да подчертае по категоричен начин приемствеността на българските
държавнически традиции
.

Цар Фердинанд, макар и отлъчен от Римокатолическата църква, именно
заради православието на сина си, остава до края на живота си католик. В духа на
тогавашните междуконфесионални отношения това в значителна степен
възпрепятства неговото миропомазване от Православната църква.(44) Истинска
историческа находка обаче е едно писмо на Царя-Отец до българския
пълномощен министър в Берлин, в което пише: “Аз получих своето българско
кръщение на Царевец през 1908 г. Тогава бях помазан на гърдите и нозете с
печата на Светия дух и до края на дните си ще остана Цар на Българите”.
(45)
Макар и само едно изречение то е категорично свидетелство за истинското
положение на Цар Фердинанд спрямо Православната църква. Трябва да
подчертаем и факта, че към 1908 г. той е в положение на т.нар. “малко
отлъчване”, наложено му от папа Лъв ХII в 1896 г.


Макар и един от най-големите радетели за изграждането на храма-
паметник “Св. Александър Невски”, втъкал историзма и традицията на
средновековна България, Цар Фердинанд никога не успява да присъства на
официално богослужение в него
. За първи път камбаните на храма бият
тържествено на 13 март 1913 г. при превземането на Одрин от българските
войски, но войните не позволяват да се извърши пълния чин на освещаване,
което е сторено едва през 1924 г. Така по времето на първия Цар на Българите
на Третото българско царство Царският трон в Ставропигиалната катедрала
остава неизползван.
(46)

На 3 октомври 1918 г. на трона се възкачва Цар Борис III, православен по
вероизповедание, “роден на хубавата българска земя, духовно чедо на
Българската православната църква”
(47), както казва официалният му манифест
към българския народ. Поради разорението и краха след Първата световна
война Царят отменя всички официални церемонии по възкачването си на
престола.
По този повод е отслужен един скромен молебен в столичната
катедрала “Свети Крал”. Царят е в обикновен войнишки шинел с генералски
пагони и малкото огърлие на ордена “Св. св. равноапостоли Кирил и Методий”.
Царското миропомазание над новия владетел е извършено от митрополитите
Симеон Варнеско-Преславски, Максим Пловдивски, Неофит Видински и
Василий Доростоло-Червенски в дворцовия параклис “Св. св. ап. Петър и
Павел” в присъствието на най-тесен кръг дворцови служители, както и
министър-председателя А. Малинов.

Освещаването на храма-паметник “Св. Ал. Невски” става на 24 август
1924 г. Царят за първи път заема своето място на Царския трон в катедралата.
Както тогава, така и при по-късни богослужебни прояви, той никога не е сяда на
самия трон, а винаги застава прав на площадката под балдахина
. Той нарежда да
бъдат запазени вензелите на Царя-Отец, както и двата странични престола,
предвидени за него самия, като престолонаследник и за Царица Елеонора. Цар
Борис ясно показва своето отношение към това място като сакраментално и
изключително за царското достойство. Още тогава, при действащ монархически
институт и при господстваща в държавата Православна църква Царският трон е
възприеман в неговата историчност и приемственост
. При тържественото
благославяне на брака на Цар Борис и Царица Иоанна през 1930 г. двамата
новобрачни стоят прави пред троновете.

Царят е известен със своята скромност и лишено от всякаква парадност
поведение и изяви. Възпитан в Православната вяра от бележити духовници, като
Доростоло-Червенските митрополити Григорий и Василий, и ученик на
известни български историци като Васил Златарски и Иван Шишманов, той има
ясна представа както за своето църковно положение, така и за своята
историческа мисия в континуитета на българската владетелска традиция.
Известно е, че когато взема участие в богослужението на храма “Свети
Александър Невски”, по най-тържествени поводи, Цар Борис официално влиза в
Светия олтар през Царските двери
, но поради извънредната си скромност се
въздържа сам да се причестява, а това прави съответно служещият архиерей
пред самия свети престол. От запазените архивни документи става ясно, че при
такива поводи се е изготвял строг протокол и ред, съгласуван между Светия
Синод, Дворцовата канцелария и МВнРИ.(4 Следва да се отбележи факта, че
никой друг член на Царското семейство освен Царят, Царицата и
Престолонаследника не е имал право да застава на Царския трон
. Това не е
правил нито Княз Кирил Преславски (1895-1945) в регентския си период, нито
пък Княгините Евдокия (1897-1985) и Надежда (1899-195. След внезапната
кончина на Цар Борис III на 28 август 1943 г. на престола се възкачва Цар
Симеон II и съгласно разпоредбите на Конституцията е избрано Регентство.
Невръстния цар е миропомазан от членовете на Светия Синод, во главе с
тогавашния наместник-председател Видинският митрополит Неофит.


При опелото на Царя-Обединител, извършено на 5 септември 1943 г.,
членовете на Царското семейство – вдовстващата Царица, Княз-Регентът,
Княгиня Евдокия и Херцогиня Надежда, заедно със съпруга си Херцог Албрех-
Евгени Вюртембергски, както и пристигналата за траурния повод, Принцеса
Мария Савойска, застават на нивото на миряните в подножието на Царския
трон.

Превратът от 9 септември 1944 г. налага нови открито антирелигиозни
постулати на държавно управление и обществено развитие.
Номинално до
есента на 1946 г. е запазена монархическата форма на управление. Макар в
страната да се вихри кървава разправа, в това число и с десетки православни
свещенослужители
, държавата и Църквата продължават да бъдат в
конституционна цялост. Малолетният цар, майка му и сестра му са затворени в
двореца Врана. По причина на протокола новите, назначени от ОФ
правителството, регенти присъстват на различни богослужебни прояви в храма-
паметник “Св. Александър Невски”, но никога не застават в контурите на
Царския трон
. Макар да управляват Царството от името на Царя те
демонстрират своите републикански стремежи и пренебрежение към
официалната форма на държавно управление.

На 8 септември 1946 г. е проведен т.нар. “Референдум за премахване на
монархията”
, на 15 септември с. г. България е обявена за Народна република.
Още през месец юли под давлението на ОФ правителството, Светият Синод
официално преустановява официалното поменаване на Царя по време на
богослужение.(49) Двата странични трона, тези на Царицата и на
Престолонаследника са извадени и внесени в светия олтар. Прекрасната тронна
завеса с извезан Царски герб и знаците на ордена “Св. св. Кирил и Методий” е
снета и прибрана в касата на храма от съвестни служители. Ктиторските образи
на Цар Фердинанд и Царица Елеонора са вандалски изкъртени. Царските корони
изтръгнати. Възпоменателните плочи на централния вход разбити
и на тяхно
място поставени нови с нов текст в духа на новите обществени разбирания.
Криптата, която е била предназначена за Пантеон да българската държавност
отнета от църквата. Официалните богослужения се провеждат под строг
милиционерски контрол. Площадът е ограждан с метални заграждения.
Малобройните богомолци пропускани по списък, който е предварително
одобрен от службите. Никой партиен или държавен функционер не влиза на
богослужение
. Водени незнайно по какви подбуди, но вероятно изпълнявайки
нечие поръчение, през 1988 г. на заседание на пълния състав на Светия Синод
двама митрополити – Врачански Калиник и бивши Ню Йоркски Геласий внасят
предложение “Царския трон да се премахне от храма-паметник, като нещо
чуждо и привнесено в храмовата архитектура”
. Светият Синод намира сили и
достойнство да отхвърли това предложение.
(50)

През 1996 г. при завръщането си в Отечеството след 50-годишно изгнание
Цар Симеон II молитвено взе участие в Божествената света литургия на своя
рожден ден – 16 юни
. Службата възглавяват двама покойни вече първоиерарси
на Света православна църква – Патриарх Български Максим и Патриарх
Сръбски Павле. Тогава Царят и Царицата застават прави пред Царския трон,
така както са го правили Цар Борис и Царица Иоанна. Цар Симеон II за първи
път от датата на възшествието си на българския царски трон прочить гласно
“Символа на вярата” в Патриаршеската катедрала
.

Впоследствие, при десетките пъти, в които присъства на св. литургия или
друго обществено богослужение, Царят винаги застава в подножието на
стъпалата на Царския трон заедно с всички миряни. През април 2001 г. по
нареждане на Светия Синод главният секретар обяснява пред медиите: “По
стародавна традиция миропомазаният Цар, когато присъства на Божествена
света литургия прочита от името на целия присъстващ народ "Символа на
вярата". При черкуванията си в храма-паметник "Св. Александър Невски"
Симеон II винаги застава пред Царския трон, за който е миропомазан още в
детската си възраст при Възшествието си на трона, но дори той в ново време
не застава никога върху самия трон"
.

Държавни мъже от ново време влязоха в храма-паметник “Св.
Александър Невски”, по повод Рождество и Великден, след политическите
промени през 1989 г. Като исторически куриоз първи влизат от правителството
на А. Луканов. Всичките министри, включително армейски генерал Джуров в
униформа, застават прави пред стъпалата на Царския трон
на нивото на
миряните. Първият президент на Републиката д-р Ж. Желев не намира за
необходимо да се черкува в храма. Президетът Петър Стоянов избягва да
контактува официално с покойния Патриарх, както и да взима участие в
богослужебни прояви, поради бушуващия тогава и подклаждан от определени
политически среди разкол в Църквата. Президетът Георги Първанов, присъства
на църковни празници, като застава винаги на нивото на миряните. Всички
други официални лица се подреждат от първия мраморен лъв на Царския трон
на Запад
.


По време на опелото на Блаженопочившия Български патриарх Максим
по нечия инициатива Президентът на Републиката бе заведен и качен на
площадката на Царския трон под Балдахина, увенчан с Българската царската
корона. Едно стъпало по-надолу бе поставен Председателя на Народното
събрание, а още едно стъпало по-долу бившият Президент Първанов. Тази
странна, от протоколна, още повече от църковна гледна точка, “лествица” бе
странно дело на нечия моментна импровизация. Това бе направено под
учудения поглед на дипломатическото тяло, на Вселенския и Сръбски
патриарси, на представителите на Поместните православни църкви, на десетки
църковници и миряни. И това в никой случай не е вина на господин Президента
на Републиката, който в случая е подведен от определени лица.



Републиката е политико-общественият антипод на Монархията. Това са
два напълно различни модела на държавно устройство, не непременно
враждуващи помежду си, но противоположни по смисъл, изпълнение и
обществено-религиозни основания. Едният a priori изключва другият. Ние тук
няма да навлизаме в конституцинното положение на президентската
институция, но тя не е наследник, нито правоприемник на Царската власт, която
по повелите на Търновската конституция е “свещена и неприкосновена” (51),
именно заради разбирането за нейния Божествен произход.
Понастоящем
България е Република, призната от международната общност като държавно-
правен субект и никой не поставя въпроса за смяната на формата на държавно
управление.

Президентът на Републиката няма нужда от монархическа легитимност. В
храма той е един изтъкнат уважаван мирянин
, заемащ своето място в иерархията
на държавата (52), по силата на демократичния избор на мнозинството граждани,
които са го избрали, но той не обладава никакви изключителни богослужебни
права, различни от тези на всеки православен християнин. Днес страните с
традиционно православно вероизповедание са републики и техните държавните
глави – президенти, по един или друг начин участват в църковния богослужебен
живот, но никой от тях не застава на монархическите тронове в съотвените
храмове
. И това ни най-малко не принизява тяхното високо и отговорно
обществено положение, към което Православна църква всякога е показвала
истинско уважение и почит, защото знаем, че всяка власт ни е дадена от Бога
(Римл. 13:1-3).


Единственият, който продължава да има правото да застава на това
свещено място в Патриаршеската катедрала е никога неабдикиралият Цар на
Българите Симеон II и факта, че той съзнателно застава на нивото на всички
миряни и смирено взема участие в светата богослужба е показателен
.

И когато някога Бог прибере при себе си последният Български
миропомазан монарх това историческо място в Патриаршеската катедрала –
Царският трон, ще остане празено навеки, или поне до момента, в който волята
Божия и Българският народ не пожелаят нещо друго
.

А българите ще показват на своите потомци, “че и ние сме имали
Царство и Господарство, и славно велико минало”
, така както пише светият
преподобен Паисий Хилендарски.
(53)


Д-р Ивайло Кр. Шалафов
Преподавател по Църковна дипломация и протокол
в Богословския факултет при СУ “Св. Климент Охридски”

_________________________________________ __________________________________

1 Пейков, Т. Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”. С., 2012
2 Освен Цар Фердинанд, другият августейши дарител е Княз Александър I Батенберг, който
при полагането на основния камък през 1882 г. дарява също значителна сума пари. (бел. авт.)
3 Розелиус, Е.; Л. Розелиус. Царят и неговите отношения към изкуството и живота. В: Юбилеен
сборник за Царя-Отец Фердинанд І по случай 70 години от рождението му. С., 1931
4 Другият Царски трон е бил в сградата на Народното събрание и понастоящем е изложен в
Националния исторически музей в София. Изработен 1929 по проект на проф. Ив. Травницки
от Рисувателното училище. Но предназначението на този трон е в духа на конституционното
разбиране за Монарха като държавен глава, докато този в храма има подчертано богослужебна
функция и сакраментално предназначение. Срв. Царските колекции в българските музей. С.,
2007 (бел. авт.)
5 Сборник „Храм-паметник „Свети Александър Невски”. Издание на Комисията по извършване
на подготвителни работи за освещаването на храм-паметника, в полза на Фонд „Св. Ал.
Невски”. С., 1924
6 Четвероевангелие на Цар Иван-Александър (1301-1371) (Лондонското евангелие) е
среднобългарски илюстрован ръкопис, преписан в годините 1355–1356 от монаха Симеон за
Цар Иван Александър. Царските портрети в началото на четвероевангелието са съпроводени от
следните надписи: “Йоан Александър, в Христа Бога верен Цар и Самодръжец всем блъгаром и
гръком”; “Теодора, в Христа Бога верная и новопросвещенная Царица и Самодръжица всем
блъгаром и гръком”; “Йоан Шишман Цар, син великаго Царя Иоана Александра; “Йоан Асен
Цар, син Царев”. След падането на Търново през 1393 година четвероевангелието е изнесено
в Молдова, където бива откупено от молдовския владетел Александър Добрия (бележка на
лист 5а). През ХVII век то попада, вероятно като дар на молдавските князе в светогорския
манастир "Свети Павел". През 1837 г. англичанинът Робърт Кързън посещава манастира и (по
собствените му думи) го получава заедно с Видинското евангелие като подарък от игумена.
Скъпоценният ръкопис остава притежание на семейството на Кързън до 1917 г., когато
неговата дъщеря Хариет Анн Кързън, Baroness Zouche, го дарява заедно с цялата му сбирка от
книги на Британския музей в Лондон. Преместен е там, където се намира днес, при нейното
основаване през 1973 година. Ръкописът е проучен за пръв път от Петър Гудев. През лятото на
1925 г. го изследва и Богдан Филов. Срв. Гудев, П. Български ръкописи в библиотеката на
барон Zouche. – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 7, 1892, 159-223.
7 Срв. Грабар, А., Боянската църква, С., 1924
8 Стефан, Търновски митрополит. Държава и Църква в България (1878-191. С., 2012, с.156
9 Титулът император идва от латинското imperator, което буквално означава подготвящ срещу
или просто командващ. Първоначално това е най-високата военна длъжност в Древния Рим,
приблизително отговаряща на положението на главнокомандващ армиите, но постепенно
започва да се използва за владетелите на Римската империя. По-късно възприет и от
владетелите на Византия, на Свещената римска империя, на България и Русия
. С титула
император се титулуват и някои владетели на държави в Азия и Африка. След установяването
на императорската власт в Константинопол в 324 г. гръкоезичният титул на владетеля е
α ὐ τ ο κ ρ ά τ ω ρ , в буквален превод: самовластващ, самодържец, но с постепенното пълно
елинизиране на Източната римска империя започват да употребяват и титулатурата β α σ ι λ ε ύ ς в
превод цар, която е използвана още през Античността в гръцките полиси. За пръв път тази
титла официално е използвана от Император Ираклий (610-641) през 629 г. по случай победата
му над персите
.
10 Constantini Porphyrogeniti Imperatoris De cerimoniis aulae byzantiniae. изд. J. Reiske, Bonn, 1840
11 Вълчанов, С. Тълкуване на дванадесетте пророци, София, 1977
12 Дагрон, Ж. Императорът и свещеникът. С., 2006
13 Corpus juris civilis, v. III. Novellae, ed. Schoell-Kroll. Novella XV (7), p. 75) Перевод Ф. И.
Успенского. История Византийской империи, т. 1
14 Въпреки всички спекулации за императивността на Европейския съюз по отношение на
отделянето на Църквата и държавата, днес Преамбюлът на Конституцията на Гърция започва
със същите слова
(бел.авт)
15 Дагрон, Ж. Цит. Съч.
16 След свалянето на монархиите в Русия, Германия и Австро-Унгария, пълният ритуал по
коронясване, миропомазване и венчание на Царство е извършен на 2 юни 1953 г. единствено
при възшествието на Кралица Елизабет II
. Срв. Kershaw, Simon (2002). The Form and Order of
Service that is to be performed and the Ceremonies that are to be observed in The Coronation of Her
Majesty Queen Elizabeth II in the Abbey Church of St. Peter, Westminster, on Tuesday, the second
day of June, 1953 " (бел. авт.)
17 Акакия (от ст.гр. - ἀ κ α κ ί α - един от символите на властта през Средновековието.
Представлява пурпурна цилиндрична копринена торбичка във формата на свитък, пълна с
пръст. По време на церемонии държана от Василевса в лявата ръка. Около VІІ век акакията е
включена към императорските инсигнии; възприета е и от българските владетели през
Средновековието. Символизираща смъртта, респ. напомня на Императора за собствената му
смъртност и така се явява като предупреждение и предпазване от възгордяване
. Пурпурният
цвят и формата на свитък реферират към властта
. Вероятно тази инсигния води началото си от
т.нар. mappa (лат.) – церемониална кърпа, използвана от римските консули за даване на начало
на надбягванията с колесници на хиподрома.
18 Лат. Царство без Патриарх не бива (бел.авт)
19 Минчев, Г. Венчило & Корона, роднинските връзки на Заксен-Кобург-Гота с монаршеска
Европа. Виена, 2001.
20 Битка при с. Ключ, 24 юли 1014 г.
21 Срв. Српска породична енциклопедија. Књ. 4. Народна књига & Политика НМ. 2006..
“Проглашењем независности Бугарске у цркви Светих Четрдесет мученика септембра 1908
године као и њеног уздизања на ранг краљевине, Фердинанд је постао први владар
новонезависне нације. Бугарска независност је објављена дан раније од аустроугарске анексије
Босне и Херцеговине, што указује на могућност сарадње између Беча и Софије.” Цит. по:
Станојевић, С. Историја српскога народа. Београд, 2010
22 Надгробен надпис, открит през 1952 година при разкопки в т.нар. Църква на Мостич в
местността "Селище" във Велики Преслав, който гласи: “Сьдє лєжитъ Мостичь чрьгоѵ бъɪ ля
бъɪ въɪ и при Сѵ меонѣ цр҃ и и при Пєтрѣ цр҃ и ос(м)иѫ жє дєсѧ ть лѣ тъ съɪ оставивъ
чрьгоѵ бъɪ льство ї вьсе їмѣ ниѥ бъɪ стъ чрьноризьць ї въ томь сьврьши жизнь своиѫ .”, в превод
на новобълг. език: “Тук почива Мостич, който бе чъргубиля при цар Симеон и при цар Петър.
А на осемдесет години, оставяйки чъргубилството и всичкото си имущество, стана монах и
така свърши своя живот”
Срв. Йорданов, Й. Изследване костите на чъргубиля Мостич. В:
Възстановяване на черепа по главата. Академично издателство “Марин Дринов”, С., 2000
23 Терминът “Венчание на Царство” е влязъл в употреба още във византийско време, но
добива известност чрез руската православна традиция. Срв. Соколов, Д. протоиерей. Чин
миропомазания царей рускихъ и ихъ венчания на царство. Санкт Петербург, 1908., както и
Ульянов О.Г. Венчание на царство Владимира Святого и утверждение царского титула Ивана
Грозного в грамоте г. Иоасафа II, Константинопольскаго патриарха. В сборник: Историк и
общество. Исторический факт и политическая полемика Сборник статей, М.:ИВИ РАН, 2011
24 Свето миро (църк. слав. Мѵ ́ ро от древ. гръц. Μ ύ ρ ο ν специално приготвено ароматно масло,
използвано при чина на Светото Тайнство Миропомазание, при помазването на нов Владател, а
също така и при освещаването на нов храм
, при полагането на светия антиминс, престола и
стените. В римокатолическата традиция се употребява и при ръкоположението на
свещеническа степен. Правото на една Поместна църква да вари сама Свето миро е белег за
нейната пълна автокефалност
.
25 Това свещенодействие не бива да се смесва с извършеното над всеки православен
християнин Св. Тайнство Миропомазание, понастоящен извършвано в Православната църква
непосредствено след Св. Тайнството Кръщение
. Видимата страна на Тайнството
Миропомазание представлява помазването на отделни части на тялото със свето миро и
получаването на Дара на печата на Светия дух. Чрез този действен акт и посредством
навидимото действие на Светия дух се възстановява първоначалната чистота на човешката
природа и божествено подобие, осквернени от първородния грях. Миропомазанието запечатва
във всички християни дара на тяхното общо тройно служение - царско, свещеническо и
пророческо. Двойното помазание на владетелите е свидетелство за двойната благодат, излята
от Светия дух.
26 Синклит (гр. Σ ύ γ κ λ η τ ο ς , от Γ ε ρ ο υ σ ί α , т.е. повикан, свикан) е имперски съвет във Византия
известен още като Константинополски сенат.Членовете му се наричат синклитики и на брой
достигат не по-малко от 1000
. В състава на синклита влизат определените в специален списък
висши светски и духовни сановници начело с Константинополския патриарх, както и лица из
средите на столичната аристокрация, които притежават високи титли без да изпълняват
определена държавна служба. В ново време под синклит се разбира всяка държавна власт.
27 В книгата на Константин VII Багренородни е предаден следния начин на титулуване на
Българските царе: “Логотетът запитва: „Как е духовният син (ὁ π ν ε υ μ α τ ι κ ὸ ς υ ἱ ὸ ς на нашия
свещен Император, Владетелят от Бога на България? Как е Царицата от Бога на България?
Как са синовете и дъщерите на Духовния син на Императора? Как са шестимата велики
боляри? Как са другите външни и вътрешни боляри? Как е обикновеният народ на
българите?
“ Цит. по Constantini Porphyrogeniti Imperatoris De cerimoniis aulae byzantiniae. изд.
J. Reiske, Bonn 1840
28 Пренасяне на империята (Translatio imperii) – концепция за четирите вечни монархии, които
трябва да властват до “скончание мира”. След падането на Константинопол под властта на
османците претенциите за новата “канонична” Империя се пренасят в земите на Московското
велико княжество, които полагат фундамента за актуалната и до днес докрина за така
наречения “Трети Рим”
. Повече в: Стремоухов Д. Н. Москва — Третий Рим: источник
доктрины // Из истории русской культуры. (Превод от англ. по изд.: Speculum. V. XXVIII.1953.
N 1. P. 84—101) : Сборник. М.: Языки славянской культуры, 2002. — Т. II. Кн.1. Киевская и
Московская Русь
29 Повече в: Панова, Т. Великая княгиня Софья Палеолог. М., Бриз-К, 2005
30 Забелин И. Е. Домашний быт русских царей в XVI и XVII столетиях. М., 1990, с.32
31 Б. А. Успенский. Царь и Патриарх. Харизма власти в России. М., 1998, с. 22
32http://www.biblioclub.ru/68521_Kartiny_ Rossii_i_byt_raznoplemennykh_eyo_
narodov.html (5 януари 2013)
33 Пак там.
34 Рус. ез. – “Всички царствени предци - руски Господари са стояли на него” (бел.авт) Цит. по
Соколова И. М. Мономахов трон. Царское место Успенского собора Московского Кремля: К
450-летию памятника.M., 2001
35 Карпец, В. Царское место. http://www.pravaya.ru/look/12034 (5 януари 2013)
36 Рус. ез. Сърцето на Царя е в Божийте ръце
37 Крабица (църк. слав.) – ковчеже, клобок, кутийка
38 Рус. ез. “Когато бъде, нека отиде!”
39 Срв. Конституция на Българското царство, глава II, чл. 4.
40 Пак там. Член 37. “Гocпoдcтвующa въ Бългapcкoтo Княжecтвo вepa e пpaвocлaвнoxpиcтиянcкaтa
oтъ иcтoчнo иcпoвeдaниe. 38. Бългapcкий Князъ и пoтoмcтвoтo му нe мoгътъ
дa изпoвeдвaтъ никaквa дpугa вepa, ocвeнъ пpaвocлaвнaтa. Сaмo пъpвий избpaнъ Бългapcки
Князъ, aкo пpинaдлeжи къмъ дpугa вepa, мoжe дa cи ocтaнe въ нeя.”
Повече в: Шалафов, И.
Цар Фердинанд Български – верност и постоянство. С., 2011
41 Madol, Hans-Roger. Ferdinand von Bulgarien, der Traum von Byzanz, Universitas – Berlin, 1931
42 Търновският акт от 22 септември 1908 г. предизвиква остра реакция в Санкт Петербург, като
Император Николай II написал в полето на доклада: “Постъпка на мегаломан!”, въпреки че
самият той си дава сметка, че когато българските владетели са титулувани Царе руската
държава все още дори не съществува
. Цит. по Констант. Ст. Фердинанд Лисицата. С., 1992, с.
175
43 Текстът на Асеновата колона гласи: "В лето 6738 (1230) индикт III, аз Иван Асен в Христа
Бога верен Цар и Самодържец на Българите, син на стария Асен, издигнах из основи и с
живопис украсих докрай пречистата тази църква в името на Светите четиридесет
мъченици, с по-мощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се
изписваше този храм, излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска, а самият кир
Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч, превзех,
гръцка, още арбанашка и сръбска, а пък градовете, които се намираха около Цариград и
самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство,
понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си, като Бог
заповяда, понеже без него нито дело, нито слово се извършва. Нему слава навеки. Амин."
Цит
по: Теофилов, Т. Църквата Св. Четиридесет мъченици и манастирът Великата лавра в
християнското храмово строителство в Търново. Т., 2007
44 Анатемата е вдигната през 1915 г. от Папа Бенедикт ХV (бел. авт)
45 Цар Фердинанд I до Първан Драганов. Писмо оригинал ръкопис. Ф.Ц. 1936.
46 Цанков, С. Протопрезвитер. Българската православна църква от Освобождението до
настояще време. С., 1939, с. 183
47 Илиев, Н. Царь Борисъ III. С., 1938, с.21
48 Срв. Ред за блaгославяне брака на Т.В. Цар Борис III и Царица Иоанна, изготвен от Светия
Синод на Българската църква. Григоров, Н. Сватбите на Кобургите в България. С., 1996, с. 87
49 Известен на историците е скандалът в Рилския манастир, когато Г. Димитров демостративно
напуска храма, когато чува Екзарх Стефан да поменава на великия вход на литургията Цар
Симеон II и Благочестивия царски дом
. Срв. Недев, Н. Екзарх Стефан – съдба Хирамова. С.,
2006., Екзарх Стефан I Български. Документален сборник. Съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р.
Пенджекова, П. Карамфилова. С., 2003
50 Архив на Св. Синод на БПЦ, Протоколи за зимната сесия на 1988
51 Срв. Конституция на Българското царство, гл. II чл. 8
52 Срв. Закон за държавния протокол, обн. ДВ. бр. 32 от 18 април 2000 г., изм. ДВ. бр. 35 от 12
май 2009 г., изм. ДВ. бр. 39 от 26 май 2009 г.
53 Иванов, Й. "Исторїя словѣ ноболгарская, собрана и нареждена Паисїемъ Iеромонахомъ в'
лѣ то 1762". София, БАН, 1914
[/b]

Създадено: 06.3.2013 г. 00:23:42   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Анонимен3735

[Анонимен]

ЦАРСКИЯТ ТРОН В ПАТРИАРШЕСКАТА
КАТЕДРАЛА “СВ. АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ”


Д-р Ивайло Кр. Шалафов




През изминалата 2012 година Българската православна църква отбеляза с
особена тържественост 100-годишнината от завършването и 130 години от
полагането на основния камък на Патриаршеската катедрала - ставропигиалния
храм-паметник “Свети Благоверен Княз Александър Невски”.

За историята на храма е писано много. Както за първоначаната идея на
нашите нотабили в Учредителното събрание за издигането на благолепен храм в
памет на Освобождението на Отечеството и в чест на небесния закрилник на
Царя-Освободител Император Александър II, така и за годините на въздигането,
благоукрасяване и извършеното с известно закъснение, поради войните за
национално обединение, пълно освещаване на храма.(1 )

Известно е, както от архивните източници, така и от описанията на
съвремениците, че Цар Фердинанд (1861-1948 ), освен с личната си ктиторска
лепта в размер на 50 000 златни лева (2 ), участва пряко и с жив интерес във всички
етапи на строителството. Самият арх. Александър Померанцев свидетелства, че
и в най-малките детайли от оформлението на храмовия интериор може да се
види намесата на Монарха.
(3 )


В централния кораб на храма в южната му страна, непосредствено преди
архиерейския трон, се намира единственият запазен днес в първоначалния си
вид Трон на Българските царе.(4 )

Царският трон с балдахин от алабастър е разположен върху площ от 13.5
м2, издигнат на четири стъпала над основното ниво на наоса. Балдахинът се
крепи от четири колони, изработени от тъмнозелен мрамор, известен с
наименованието си Verde di Mare. Първите две колони лежат върху две легнали
лъвските фигури, които са повторение на лъвската фигура от централния амвон,
която държи на гърба си основната му част. В центъра на капителите на
четирите колони, поддържащи балдахина на Царския трон е поставен вензелът
на Цар Фердинанд I в неовизантийски стил. За основа на мраморната украса на
лъвовете, преградите на троновете на Царя, Царицата и Престолонаследника,
балюстрадите е послужил италиански мрамор, наречен Giallo di Siena, а
зелените опорни колонки на балдахина на Царски трон и балдахина на
централния престол са изработени от Onyx Braziliano; Декоративните табла на
тилната стена на Царския трон от Cipollino Grand Antique, като вътрешната част
на стената на трона е изработена от Onyx Grau, доставен от Егейските острови, а
гербовата стена с личния герб на Българската царска династия е от Onyx Dore от
остров Крит. Покривите на двата трона – Царският и Патриаршеският са
изработени от индийски алабастър, като Царският е увенчан с Българската
царска корона. На наклонените страни на покрива на Царския трон се редуват
последователно изображения на кръст и коронован български лъв.(5 )

Освен прекрасните разноцветни мраморни инкрустации по троновете и
олтарния синтронион, като бляскаво допълнение на храмовото великолепие са и
мозаичните декоративни украси на балдахина. Орнаментите за мозайките са
проектирани от Яковлев, а мозаичните икони - от българските художници
Антон Митов, Август фон Розентал, Берберов, Иванов и други. Самите мозайки
са изработени в Италия и Германия. Има общо 5000 различни мозаични
орнаменти. В арката на вътрешната страна на балдахина са монтирани
ктиторските образи на Цар Фердинанд и Царица Елеонора в цял ръст в пълно
царско облачение, по подобие на запазените миниатюри от Лондонското
евангелие (6 ) и ктиторските образи на севастократор Калоян и съпругата му
Десислава от Боянската църква.(7 ) Автор на мозайката е Антон Митов. През 1946 г.
образите са натрошени и безценното произведение на А. Митов унищожено

През 1996 г. по решение на Църковното настоятелство при Патриаршеската
катедрала образите са възстановени. Оригиналният текст над Царския трон
гласи:
“ВЪ ДНИ БЛАГОЧЕСТИВАГО И ХРИСТОЛЮБИВАГО ЦАРЯ
ВСЕМЪ БЛЪГАРОМЪ ФЕРДИНАНДА ПЕРВАГО ВЕТИНСКАГО
И БЛАГОЧЕСТИВИЯ И ХРИСТОЛЮБИВИЯ ЦАРИЦИ ЕЛЕОНОРИ
И НАСЛЕДНИКА ЕГО БЛАГОВЕРНАГО КНЯЗА БОРИСА
ТЪРНОВСКАГО ВОЗДВИЖЕСЯ И ОУКРАСИСЯ
ВСЕНАРОДНИМЪ ИЖДИВЕНИЕМЪ СЕЙ СОБОРНИЙ ХРАМЪ
ИМЕНИ СВЕТАГО АЛЕКСАНДРА НЕВСКАГО, СВЯТИХЪ
СЛАВНИХЪ РАВНОАПОСТОЛОМЪ КИРИЛА И МЕТОДИЯ И
СВЯТАГО ЦАРЯ БОРИСА ПАМЯТИ РАДИ ОСВОБОЖДЕНИЯ
БЛЪГАРСКАГО НАРОДА”
(8 )

За новата българска история, без колебание, можем да твърдим, че
храмът-паметник “Св. Александър Невски”, като централен катедрален храм на
Българското царство, е сравним по значение с църквата “Св. София” в
Константинопол, въздигната по времето на Император Юстиниан I през 532 г.

Тук няма да навлезем в дебрите на сложото и богато откъм смислово за
християните значение на специфичното императорско богослужение в “Света
София”, но ще се опитаме да направим един малък очерк на положението на
Императора (9 ) (Царя ) в Църквата. В този смисъл ценен извор са писанията на
Константин VII Багренородни (905-958 ) и особено прочутото му произведение
“За церемониите в Византийския двор”, където между всичко друго има важни
сведения за България и нейните средновековни владетели.(10 )

При строежа на храма-паметник “Св. Александър Невски” и цялостното
изпълнение на Царския трон в него, като символика, детайли и преди всичо като
конкретно богослужебно предназначение, е вложено византийското разбиране
за Императорската (Царска ) власт, дадена по воля Божия с конкретно
предназначение, надхвърлящо чисто обществено-политическото си положение в
този свят и имаща своето духовно измерение за Спасението на народа Божи.
Това византийско схващане, възприето от монархически свят на християнска
Европа крие своите библейски основания още в Стария завет. В книги 1 и 2
Царства свещеният дееписател ни дава описание за избирането, помазването и
провъзгласяването на първия цар на иудеите Саул. Именно той бил избран от
Бога, вследствие желанието на народа и помазан от пророк Самуил за техен цар.

Съгласно текста на Свещеното писание иудейският цар е е длъжен винаги
спазва закона Господен, за да добрува той и народът му, управлявайки
царството си, и да гарантира приемствеността на дадената му от Бога власт
(Втор. 17:20; 3Царств.11:11-13 ) Като говорим за храма следва да направим
отново библейска препратка по отношение на скинията - предобраз на
християнския храм. Скинията e мястото на Божието присъствие, това е Домът
Господен, той е едновременно място за богослужение и обиталище на вечния
Цар на Израил - Единият Живият Бог. В скинията се открива волята на
Небесния и на помазания по Негова воля земен цар при всички важни случаи от
религиозния, държавния и дори семеен живот на древните иудеи. Именно тук,
малко преди края на живота си пророк Самуил, последният от старозаветените
съдии, “изложи на народа правата на царството, написа ги в книга, и сложи пред
Господа" (1Царств. 10:25 ).(11 )

Разбирането за божествения характер на владетеля в християнско
осветление добива своя разцвет във времената на Император Константин (274-
337 ) и неговите наследници на императорския престол в Константинопол. В
духа на старозаветното разбиране за вечният Цар на Царете и Неговият земен
представител, така и за древна Византия същинският Император на
Константинопол е самият Господ Иисус Христос, а владетелят е Неговият
видим представител на земята по отношение на временните земните неща.(12 )
Василевсът царува чрез Христа, а чрез него Христос управлява. Това е времето
на държавно-църковната симфония във Византийската държава, чиято същина е
изразена в предговора към VI новела на Юстиниановото законодателство:
"Всевишната благост е дала на човечеството два най-големи дара -
Свещенството и Царството (sacerdotium et imperium ); първото се грижи да угоди
на Бога, а другото - за човешките дела. Но и двете, като произлизат от един и
същ Извор, съставят украшение на човешкия живот. Затова няма по-важна
задача за Императора освен да благоустройства Свещенството, което от своя
страна да се моли на Бога за него."(13 ) Империята е земно изображение на
Божието царство. Църковността е дотолкова доминантна в нея, че различаването
на мирянина от духовника е почти невъзможно. Дори държавната иерархия се е
нарича свещена. Императорът удостоява своите сановници, военачалници и
служители чрез сложен церемониал, напомнящ ръкоположение. Всички закони
и актове се издават в името на Светата, Единосъщна, Животворяща и
Неразделна Троица Отец, Син и Дух Свети.(14 )

Старозаветната скиния, като обиталище на Бога, по същество вече е
пренесена в централния храм на Константинопол, а помазаният владетел е
Императорът, който е и пълководец, и дипломат, но същевременно Свещеник в
собствен смисъл на думата, облагодатен по силата на Царското си помазание.(15 )
Императорът на Константинопол не е бог, за каквито са считани Римските
императори, но е в пълна мяра свещеник. Дори външният вид на владетеля от
онова време е като на духовник - неговите царски одежди са одеждите на
епископата. Той облича бял хитон, епитрахил, консулска далматика, а главата си
увенчава с императорската корона, завършваща с кръст.(16 ) По силата на
положението си той обладава прерогативи, от които са лишени обикновените
миряни. Той получава правото да влиза сам през Царските двери на иконостаса,
да се причестява сам с Кръвта и Тялото Христови директно от св. потир и св.
дискос, да се допира до покривката на св. престол и да полага на нея своите
устни. На най-тържествени дни в годината и особено по повод Пасха Христова
Императорът се показва на поданиците си в одеянието на Възкръсналия
Христос, “с позлатени савани около тялото, които представляват саваните на
Христа, с които е обвит и положен в гроба, със златни сандали на нозете и
кръстообразен скиптър в едната ръка, а в другата с акакия (17 ) пурпурна торбичка
от коприна, пълна със земна пръст. Около него са стояли висшите му сановници
по число равни на дванадесетте апостоли, облечени в златотъкано одеяние.

Тъй като предмет на настоящото изследване е българският Царски трон в
Патриаршеската катедрала в София нека обърнем взор към нашата българска
царска традиция. Както е известно от историята, Българската православна
църква е първородната дъщеря на Константинополска патриаршия, получила
самостойност на 4 март 870 г.
Този безспорен исторически факт бе и велегласно
обявен от Негово Всесветейшество Вселенският патриарх Вартоломей I при
траурното му слово по повод кончината на блаженопочившия Български
патриарх Максим в присъствието на представители на всички поместни църкви.
Наред с това и в духа на разбирането Imрerium sine Patriarcha non staret (18 )
Българските владетели получават първи правото да се титулуват Царе.

Етимологически днешната дума Цар произхожда от думата Цѣ сарь,
която е праславянско произношение на последното, родовото име на Гай Юлий
Цезар
(100 [102] пр.н.е. - 44 пр.н.е. ). Когноменът на Цезар се превръща в титла,
като той е разпространен преди всичко посредством Свещеното писание с
известния новозаветен стих: "Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието
Богу" (Мат. 22:21; Срв. и Марк. 12:17 ). Титулатурата Цезар е навлязла
славянския език чрез готското “Кaisar”. Първоначално го изписвали Цѣ сарь,
по-сетне Цьсарь, след което го съкратили до Царь. Освен Цар, от името на
Цезар се извеждат етимологически и титлите Кайзер (Кaiser ) - за императорите
на Свещената Римска империя, както и по-късно за Германския и Австрийски
императори и Кесар (Κ α ί σ α ρ )
- най-висша по ранг дворцова титла след тази на
Василевса във Византия.(19 )

Един византийски хронист от онова време споменава, че когато
самуиловите войници видели нападащите ги в гръб при с. Ключ (20 ) войски на
Василий II Българоубиец извикали: "Бежите, Цясарь!" - "Бягайте, Царят
(напада )!"
. Това е още едно доказателство, че за тогавашните българи между
двете титли не съществува смислова фактическа разлика - за самуиловите
войници цар е бил и техният владетел Самуил и ромейският император
. Такава
смислова разлика не правят нито в руската, нито в сръбската традиция.
Например след 22 септември 1908 г. Сърбия и впоследствие сръбската
историография фактически не признава титулът Цар на Фердинанд I и го
титулува “Бугарског краља” (21 ), но същевременно обозначава Германския и
Австрийски императори с титула – Царе
.

В старобългарски, както и изобщо в славянски писмени паметници за
първи път титулът Цар на Българите се употребява през 917 г. по времето на
българския Цар Симеон I Велики.(22 ) Той е първият владетел, след Императора на
Константинопол, който приема този титул
без да е признат официално. През 927
г. с договор Византия признава правото на българските владетели занапред да се
титулуват Царе. Първият признат от Константинопол за Цар на Българите е
Петър, син на Симеон Велики. За средновековните българи Царят е
отображение на Императора в Константипол, равен нему. При това със своя
собствена автокефална Църква и църковна иерархия
. Именно затова при
възшествието си на трона, съгласно традицията пренесена от Константинопол,
българските Царе вече биват миропомазвани. Те стават продължители на
църковното учение за помазания владетел, видим представител на Христа за
народа. България продължава традицията на Константинопол, която пък от своя
страна традицията на Иерусалим. Така както императорът е миропомазван в
“Света София”, така и българските владетели в Златната църква в Преслав и по-
сетне на Царевец, получават печата на Дара на Светия дух (гр: Σ φ ρ α γ ὶ ς δ ω ρ ε ᾶ ς
Π ν ε ύ μ α τ ο ς Ἁ γ ί ο υ ) посредством извършеното над тях богослужебно
чинопоследование, наречено “Венчание на Царство”.(23 )
Този особен богослужебен акт се състои в помазване със свето миро (24 ) на
отделни части от тялото (челото, гърдите, ръцете, нозете ) на нововъзкачилия се
владетел в знак на неговото царско достойство на облагодатен свещеник, част от
църковния клир.(25 ) За някои от отците на Църквата този акт е от такова значение
за християните, че с пълна сила може да се счита за Осмо Тайнство. Според
запазените изворови документи за богослужебния чин на царското
миропомазание става ясно, че той се извършва по време на Светата литургия,
непосредствено след Малкия вход и изпяването на Трисветата песен. Преди
миропомазването става т.нар. чин на Интронизацията (гр. ἐ ν θ ρ ο ν ι σ μ ό ς ), при
който новият владетел бива тържествено трикратно поставен да седне на самия
трон в свидетелство, че е приет, признат и провъзгласен от Църквата,
синклита (26 ) и народа за такъв. Всяко сядане е съпроводено с изпяването на
“Достоин!”. Именно тук е важно да отбележим значението на Царския трон в
реда на интронизацията и миропомазанието на Царете. Пренасяйки традицията
от Константинопол в пределите на средновековна България, българските
владетели затвърждават своето положение, преди всички други православни
монарси, като преки първи наследници (синове ) на Императора на
Константинопол
. В тази насока свидетелстват и изворите.(27 )
След България чинът на царското помазание е пренесен (28 ) в Русия. Това
става чрез София Палеолог (29 ), съпруга на Московския велик княз Иоан III,
племенница на последния византийски император Константин ХI Палеолог.
Официалният богослужебен чин на помазанието е съставен през 1561 г. от
Московския митрополит Макарий, по донесените от Константинопол
богослужебни книги. Първото извършено точно според разпоредбите на
византийския типик миропомазание на руски владетел е това на Феодор
Иванович на 31 май 1584 г.
в Успенския събор на Московския кремъл. От тази
дата всяко възшествие на престола се извършва именно в този храм. Още през
1551 г. е устроено в него т. нар. “Царское место”, което по подобие на храма
“Света София” в Константинопол обозначава мястото на владетеля по време на
богослужение. По описанието на Н. М. Карамзин това място представлява
балдахин, поддържан на четири резбовани колони, в чиито основи лежат четири
лъва. До Царското място е положена иконата “Благословеното войнство на
Небесния Цар”
, понастоящем изложена в Третьяковската галери.(30 )
Изследователят на руската древност Б. А. Успенский пише: “Царското място в
храма, където се извършва царското възшествие е в директна корелация с
Царските двери на Светия олтар, където се извършва самото помазание. Трябва
да отбележим, че дверите на иконостаса се наричат царски, именно защото
Христос е Царят на Царете. И така по време на светата литургия в храма видимо
присъстват двама Царя – Небесният и земният
. Неслучайно царското място се
нарича със славянската дума престол – това е престолът на земният цар,
разположен в същинската средна част на храма в очевидна взаимовръзка с
престола на Небесния цар, който се намира в Светия олтар.(31 )

В книгата на П. П. Свиньин “Картинах Россий” (32 ), издадена през 1838 г. в
Санкт Петербург са описани даровете, изпратени на Московския княз Владимир
Мономах (1053-1125 ) от Византийския император Алексей Комнин (1048-1118 )
през 1113 г., между всички символи и регалии на владетелската власт, наред с т.
нар. Шапка Мономаха е и един дървен резбован трон.(33 ) Именно този трон е
поставен в Успенския събор и всички владетели на Русия до последния св.
Император Николай II са интронизирани на него. Петър I Велики, на когото
предложили да подмени дървения престол на Мономаха, гневно отвърнал: “Аз
това място го почитам повече от всяко злато и драгоценност, защото “все
державные предки - Российские Государи, на нём стояли“
. (34 )

Връзката между владетеля и Църквата е силна и неразрушима.
Присъствието на Царя в храма Господен е обичайно.
На всяко неделно
богослужение руските владетели заставали на това място. Пребиваването на
Царя на Царското място и митрополита (впоследствие партиарха )
оделотворявало концепцията за симфонията на властта или както се нарича на
църк. славянски “священная согубица”. След пренасянето на столицата на Русия
в Санкт Петербург никой владетел не е дързвал да извърши своето възшествие
на трона другаде, освен в Успенския събор. Както казва един изследовател това
би се възприело като “осквернение на светинята”.(35 )

Предвид факта, че официалната столица вече е на града на Нева и
Императорът пребивава в по-голямата част от годината именно там, в Казанския
събор в Петербург, въздигнат през 1801 г., е поставен Царски трон. Той е
обозначавал мястото, на което присъства императорът по време на
богослужение. Той бил изработен от фински гранит с балдахин от пурпурно
кадифе с златовезани двуглави орли, а над централната му част е поставен
надпис: “Сердце Царево въ руце Божieй” (36 ) През 1921 г. храмът е иззет
насилствено от Църквата, а в 30-те години на ХХ век превърнат в музей на
атеизма. Храмовият интериор силно пострадал. Царският трон бил разрушен.


При извършването на царското помазание в Успенския събор се
използвала т. нар. “Августова крабица”.(37 ) Това било златен съсъд, обсипан със
скъпоценности, в който се съхранявало св. миро. Преданието твърди, че
“Августовската крабица” е принадлежала на самия Римски император
Октавиан Август. След болшевишката революция от 1917 г. “крабицата” изчезва
и оттогава съдбата й е неизвестна
.

Любопитен, но показателен факт е, че през 1992 г. вицепрезидентът на
Руската федерация Александр Руцкой завел младия тогава Княз Георгий, син на
Великата княгиня Мария Владимировна и го поканил да се възкачи на Царското
място в Успенския събор. Тогава една от служителките гневно се възпротивила,
а той й оказал: “Но това е нашият бъдещ Цар!”, на което тя отвърнала: “Вот
когда будет, пусть идет!”
(38 )

Тук ще пропуснем обстойния преглед на царското венчание и помазание
в страните на Западна Европа, но сме длъжни да отбележим, че традицията на
интронизацията, коронацията и миропамазването се явява задължителна за
всеки Западнохристиянски владетел и в най-голяма степен за Императорите на
Свещената римска империя, на Австрия, апостолическите крале на Унгария,
Великобритания, Франция
и други. В ново време монарсите на Белгия,
Люксембург, Нидерландия и Швеция се възкачват на трона без изрична
коронация, а посредством полагане на клетва пред Законодателните им
събрания.


Но да се върнем на родна земя!

Както е известно след Освобождението новата българска държава е
“монархия – наследствена и конституционна с народно
представителство”
.(39 ) В глава IХ, озаглавена “За вярата”, Търновската
конституция има императивно определение по отношение на вероизповеданието
на владетеля.(40 ) Именно тези текстове създават основния проблем при сключване
брака на Княз Фердинанд с Пармската принцеса Мария Луиза през 1892 г.
Въпреки всички разногласия между Княз Фердинанд и българската Църква в
крайна сметка на 2 февруари 1896 г. Княз Борис е миропомазан в православието
от Българския екзарх Йосиф I. Именно това довежда и до припознаването на
Княз Фердинанд за законен, макар и номинално все още васален според
Берлинския договор владетел. По време на посещението си в Цариград Князът
изразил желание да посети църквата “Св. София” сам без никого от свитата. По
настояване на Великия везир той бил придружен единствено от един турски
офицер, под чиито учуден поглед той отместил с бастуна си нахвърляните
рогозки и килимчета, подготвени за петъчната молитва, и открил така
наречената “Порфирена плоча”. Това било мястото, на което някога се въздигал
Императорския трон
в средновековната базилика, център на византийския
религиозен, културен и обществен живот. Именно на това място е имал право да
стъпва само и единствено помазаният Василевс.
(41 )

Княз Фердинанд, за когото дебрите на генеалогията са напълно познати и
който съвсем скоро след възшествието си напълно се идентифицира със
“златната заря на Изтока” и с националните стремления на българите,
осъзнава величието на средновековните си предшественици на българския
царски трон
. Същевременно възпитан в строгата религиозност на своя род, той е
наясно с положението на всеки един монарх в Църквата. Заради това разбиране
и заради владетелската традиция от Първото и Второто българско царство, при
обявяването на Независимостта през 1908 г. в Търново той приема за себе си
титула Цар на Българите, а не друга титулатура
. Монархът и българските
държавни мъже ясно са осъзнавали, че макар загубила онова политическо
значение, което е имала в Средновековието, България не може да приеме друг
освен изконният титул на старите българските владетели.
(42 )

Мястото на обявяване на Независимостта не е избрано случайно. Това
става на хълма Царевец, а църковната служба в средновековната църква “Свети
Четиридесет мъченици”, построена от Цар Иван Асен II в чест на победата му
при Клокотница през 1230 г. Там се намират едни от най-значителните
старобългарски епиграфски паметници - Омуртаговата, Асеновата (43 ) колони,
както и тази от крепостта Родосто от времето на хан Крум. Събирането на тези
колони с надписи за събития от различни исторически събития и времена има за
цел да подчертае по категоричен начин приемствеността на българските
държавнически традиции
.

Цар Фердинанд, макар и отлъчен от Римокатолическата църква, именно
заради православието на сина си, остава до края на живота си католик. В духа на
тогавашните междуконфесионални отношения това в значителна степен
възпрепятства неговото миропомазване от Православната църква.(44 ) Истинска
историческа находка обаче е едно писмо на Царя-Отец до българския
пълномощен министър в Берлин, в което пише: “Аз получих своето българско
кръщение на Царевец през 1908 г. Тогава бях помазан на гърдите и нозете с
печата на Светия дух и до края на дните си ще остана Цар на Българите”.
(45 )
Макар и само едно изречение то е категорично свидетелство за истинското
положение на Цар Фердинанд спрямо Православната църква. Трябва да
подчертаем и факта, че към 1908 г. той е в положение на т.нар. “малко
отлъчване”, наложено му от папа Лъв ХII в 1896 г.


Макар и един от най-големите радетели за изграждането на храма-
паметник “Св. Александър Невски”, втъкал историзма и традицията на
средновековна България, Цар Фердинанд никога не успява да присъства на
официално богослужение в него
. За първи път камбаните на храма бият
тържествено на 13 март 1913 г. при превземането на Одрин от българските
войски, но войните не позволяват да се извърши пълния чин на освещаване,
което е сторено едва през 1924 г. Така по времето на първия Цар на Българите
на Третото българско царство Царският трон в Ставропигиалната катедрала
остава неизползван.
(46 )

На 3 октомври 1918 г. на трона се възкачва Цар Борис III, православен по
вероизповедание, “роден на хубавата българска земя, духовно чедо на
Българската православната църква”
(47 ), както казва официалният му манифест
към българския народ. Поради разорението и краха след Първата световна
война Царят отменя всички официални церемонии по възкачването си на
престола.
По този повод е отслужен един скромен молебен в столичната
катедрала “Свети Крал”. Царят е в обикновен войнишки шинел с генералски
пагони и малкото огърлие на ордена “Св. св. равноапостоли Кирил и Методий”.
Царското миропомазание над новия владетел е извършено от митрополитите
Симеон Варнеско-Преславски, Максим Пловдивски, Неофит Видински и
Василий Доростоло-Червенски в дворцовия параклис “Св. св. ап. Петър и
Павел” в присъствието на най-тесен кръг дворцови служители, както и
министър-председателя А. Малинов.

Освещаването на храма-паметник “Св. Ал. Невски” става на 24 август
1924 г. Царят за първи път заема своето място на Царския трон в катедралата.
Както тогава, така и при по-късни богослужебни прояви, той никога не е сяда на
самия трон, а винаги застава прав на площадката под балдахина
. Той нарежда да
бъдат запазени вензелите на Царя-Отец, както и двата странични престола,
предвидени за него самия, като престолонаследник и за Царица Елеонора. Цар
Борис ясно показва своето отношение към това място като сакраментално и
изключително за царското достойство. Още тогава, при действащ монархически
институт и при господстваща в държавата Православна църква Царският трон е
възприеман в неговата историчност и приемственост
. При тържественото
благославяне на брака на Цар Борис и Царица Иоанна през 1930 г. двамата
новобрачни стоят прави пред троновете.

Царят е известен със своята скромност и лишено от всякаква парадност
поведение и изяви. Възпитан в Православната вяра от бележити духовници, като
Доростоло-Червенските митрополити Григорий и Василий, и ученик на
известни български историци като Васил Златарски и Иван Шишманов, той има
ясна представа както за своето църковно положение, така и за своята
историческа мисия в континуитета на българската владетелска традиция.
Известно е, че когато взема участие в богослужението на храма “Свети
Александър Невски”, по най-тържествени поводи, Цар Борис официално влиза в
Светия олтар през Царските двери
, но поради извънредната си скромност се
въздържа сам да се причестява, а това прави съответно служещият архиерей
пред самия свети престол. От запазените архивни документи става ясно, че при
такива поводи се е изготвял строг протокол и ред, съгласуван между Светия
Синод, Дворцовата канцелария и МВнРИ.(48 ) Следва да се отбележи факта, че
никой друг член на Царското семейство освен Царят, Царицата и
Престолонаследника не е имал право да застава на Царския трон
. Това не е
правил нито Княз Кирил Преславски (1895-1945 ) в регентския си период, нито
пък Княгините Евдокия (1897-1985 ) и Надежда (1899-1958 ). След внезапната
кончина на Цар Борис III на 28 август 1943 г. на престола се възкачва Цар
Симеон II и съгласно разпоредбите на Конституцията е избрано Регентство.
Невръстния цар е миропомазан от членовете на Светия Синод, во главе с
тогавашния наместник-председател Видинският митрополит Неофит.


При опелото на Царя-Обединител, извършено на 5 септември 1943 г.,
членовете на Царското семейство – вдовстващата Царица, Княз-Регентът,
Княгиня Евдокия и Херцогиня Надежда, заедно със съпруга си Херцог Албрех-
Евгени Вюртембергски, както и пристигналата за траурния повод, Принцеса
Мария Савойска, застават на нивото на миряните в подножието на Царския
трон.

Превратът от 9 септември 1944 г. налага нови открито антирелигиозни
постулати на държавно управление и обществено развитие.
Номинално до
есента на 1946 г. е запазена монархическата форма на управление. Макар в
страната да се вихри кървава разправа, в това число и с десетки православни
свещенослужители
, държавата и Църквата продължават да бъдат в
конституционна цялост. Малолетният цар, майка му и сестра му са затворени в
двореца Врана. По причина на протокола новите, назначени от ОФ
правителството, регенти присъстват на различни богослужебни прояви в храма-
паметник “Св. Александър Невски”, но никога не застават в контурите на
Царския трон
. Макар да управляват Царството от името на Царя те
демонстрират своите републикански стремежи и пренебрежение към
официалната форма на държавно управление.

На 8 септември 1946 г. е проведен т.нар. “Референдум за премахване на
монархията”
, на 15 септември с. г. България е обявена за Народна република.
Още през месец юли под давлението на ОФ правителството, Светият Синод
официално преустановява официалното поменаване на Царя по време на
богослужение.(49 ) Двата странични трона, тези на Царицата и на
Престолонаследника са извадени и внесени в светия олтар. Прекрасната тронна
завеса с извезан Царски герб и знаците на ордена “Св. св. Кирил и Методий” е
снета и прибрана в касата на храма от съвестни служители. Ктиторските образи
на Цар Фердинанд и Царица Елеонора са вандалски изкъртени. Царските корони
изтръгнати. Възпоменателните плочи на централния вход разбити
и на тяхно
място поставени нови с нов текст в духа на новите обществени разбирания.
Криптата, която е била предназначена за Пантеон да българската държавност
отнета от църквата. Официалните богослужения се провеждат под строг
милиционерски контрол. Площадът е ограждан с метални заграждения.
Малобройните богомолци пропускани по списък, който е предварително
одобрен от службите. Никой партиен или държавен функционер не влиза на
богослужение
. Водени незнайно по какви подбуди, но вероятно изпълнявайки
нечие поръчение, през 1988 г. на заседание на пълния състав на Светия Синод
двама митрополити – Врачански Калиник и бивши Ню Йоркски Геласий внасят
предложение “Царския трон да се премахне от храма-паметник, като нещо
чуждо и привнесено в храмовата архитектура”
. Светият Синод намира сили и
достойнство да отхвърли това предложение.
(50 )

През 1996 г. при завръщането си в Отечеството след 50-годишно изгнание
Цар Симеон II молитвено взе участие в Божествената света литургия на своя
рожден ден – 16 юни
. Службата възглавяват двама покойни вече първоиерарси
на Света православна църква – Патриарх Български Максим и Патриарх
Сръбски Павле. Тогава Царят и Царицата застават прави пред Царския трон,
така както са го правили Цар Борис и Царица Иоанна. Цар Симеон II за първи
път от датата на възшествието си на българския царски трон прочить гласно
“Символа на вярата” в Патриаршеската катедрала
.

Впоследствие, при десетките пъти, в които присъства на св. литургия или
друго обществено богослужение, Царят винаги застава в подножието на
стъпалата на Царския трон заедно с всички миряни. През април 2001 г. по
нареждане на Светия Синод главният секретар обяснява пред медиите: “По
стародавна традиция миропомазаният Цар, когато присъства на Божествена
света литургия прочита от името на целия присъстващ народ "Символа на
вярата". При черкуванията си в храма-паметник "Св. Александър Невски"
Симеон II винаги застава пред Царския трон, за който е миропомазан още в
детската си възраст при Възшествието си на трона, но дори той в ново време
не застава никога върху самия трон"
.

Държавни мъже от ново време влязоха в храма-паметник “Св.
Александър Невски”, по повод Рождество и Великден, след политическите
промени през 1989 г. Като исторически куриоз първи влизат от правителството
на А. Луканов. Всичките министри, включително армейски генерал Джуров в
униформа, застават прави пред стъпалата на Царския трон
на нивото на
миряните. Първият президент на Републиката д-р Ж. Желев не намира за
необходимо да се черкува в храма. Президетът Петър Стоянов избягва да
контактува официално с покойния Патриарх, както и да взима участие в
богослужебни прояви, поради бушуващия тогава и подклаждан от определени
политически среди разкол в Църквата. Президетът Георги Първанов, присъства
на църковни празници, като застава винаги на нивото на миряните. Всички
други официални лица се подреждат от първия мраморен лъв на Царския трон
на Запад
.


По време на опелото на Блаженопочившия Български патриарх Максим
по нечия инициатива Президентът на Републиката бе заведен и качен на
площадката на Царския трон под Балдахина, увенчан с Българската царската
корона. Едно стъпало по-надолу бе поставен Председателя на Народното
събрание, а още едно стъпало по-долу бившият Президент Първанов. Тази
странна, от протоколна, още повече от църковна гледна точка, “лествица” бе
странно дело на нечия моментна импровизация. Това бе направено под
учудения поглед на дипломатическото тяло, на Вселенския и Сръбски
патриарси, на представителите на Поместните православни църкви, на десетки
църковници и миряни. И това в никой случай не е вина на господин Президента
на Републиката, който в случая е подведен от определени лица.



Републиката е политико-общественият антипод на Монархията. Това са
два напълно различни модела на държавно устройство, не непременно
враждуващи помежду си, но противоположни по смисъл, изпълнение и
обществено-религиозни основания. Едният a priori изключва другият. Ние тук
няма да навлизаме в конституцинното положение на президентската
институция, но тя не е наследник, нито правоприемник на Царската власт, която
по повелите на Търновската конституция е “свещена и неприкосновена” (51 ),
именно заради разбирането за нейния Божествен произход.
Понастоящем
България е Република, призната от международната общност като държавно-
правен субект и никой не поставя въпроса за смяната на формата на държавно
управление.

Президентът на Републиката няма нужда от монархическа легитимност. В
храма той е един изтъкнат уважаван мирянин
, заемащ своето място в иерархията
на държавата (52 ), по силата на демократичния избор на мнозинството граждани,
които са го избрали, но той не обладава никакви изключителни богослужебни
права, различни от тези на всеки православен християнин. Днес страните с
традиционно православно вероизповедание са републики и техните държавните
глави – президенти, по един или друг начин участват в църковния богослужебен
живот, но никой от тях не застава на монархическите тронове в съотвените
храмове
. И това ни най-малко не принизява тяхното високо и отговорно
обществено положение, към което Православна църква всякога е показвала
истинско уважение и почит, защото знаем, че всяка власт ни е дадена от Бога
(Римл. 13:1-3 ).


Единственият, който продължава да има правото да застава на това
свещено място в Патриаршеската катедрала е никога неабдикиралият Цар на
Българите Симеон II и факта, че той съзнателно застава на нивото на всички
миряни и смирено взема участие в светата богослужба е показателен
.

И когато някога Бог прибере при себе си последният Български
миропомазан монарх това историческо място в Патриаршеската катедрала –
Царският трон, ще остане празено навеки, или поне до момента, в който волята
Божия и Българският народ не пожелаят нещо друго
.

А българите ще показват на своите потомци, “че и ние сме имали
Царство и Господарство, и славно велико минало”
, така както пише светият
преподобен Паисий Хилендарски.
(53 )


Д-р Ивайло Кр. Шалафов
Преподавател по Църковна дипломация и протокол
в Богословския факултет при СУ “Св. Климент Охридски”

_________________________________________ __________________________________

1 Пейков, Т. Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”. С., 2012
2 Освен Цар Фердинанд, другият августейши дарител е Княз Александър I Батенберг, който
при полагането на основния камък през 1882 г. дарява също значителна сума пари. (бел. авт. )
3 Розелиус, Е.; Л. Розелиус. Царят и неговите отношения към изкуството и живота. В: Юбилеен
сборник за Царя-Отец Фердинанд І по случай 70 години от рождението му. С., 1931
4 Другият Царски трон е бил в сградата на Народното събрание и понастоящем е изложен в
Националния исторически музей в София. Изработен 1929 по проект на проф. Ив. Травницки
от Рисувателното училище. Но предназначението на този трон е в духа на конституционното
разбиране за Монарха като държавен глава, докато този в храма има подчертано богослужебна
функция и сакраментално предназначение. Срв. Царските колекции в българските музей. С.,
2007 (бел. авт. )
5 Сборник „Храм-паметник „Свети Александър Невски”. Издание на Комисията по извършване
на подготвителни работи за освещаването на храм-паметника, в полза на Фонд „Св. Ал.
Невски”. С., 1924
6 Четвероевангелие на Цар Иван-Александър (1301-1371 ) (Лондонското евангелие ) е
среднобългарски илюстрован ръкопис, преписан в годините 1355–1356 от монаха Симеон за
Цар Иван Александър. Царските портрети в началото на четвероевангелието са съпроводени от
следните надписи: “Йоан Александър, в Христа Бога верен Цар и Самодръжец всем блъгаром и
гръком”; “Теодора, в Христа Бога верная и новопросвещенная Царица и Самодръжица всем
блъгаром и гръком”; “Йоан Шишман Цар, син великаго Царя Иоана Александра; “Йоан Асен
Цар, син Царев”. След падането на Търново през 1393 година четвероевангелието е изнесено
в Молдова, където бива откупено от молдовския владетел Александър Добрия (бележка на
лист 5а ). През ХVII век то попада, вероятно като дар на молдавските князе в светогорския
манастир "Свети Павел". През 1837 г. англичанинът Робърт Кързън посещава манастира и (по
собствените му думи ) го получава заедно с Видинското евангелие като подарък от игумена.
Скъпоценният ръкопис остава притежание на семейството на Кързън до 1917 г., когато
неговата дъщеря Хариет Анн Кързън, Baroness Zouche, го дарява заедно с цялата му сбирка от
книги на Британския музей в Лондон. Преместен е там, където се намира днес, при нейното
основаване през 1973 година. Ръкописът е проучен за пръв път от Петър Гудев. През лятото на
1925 г. го изследва и Богдан Филов. Срв. Гудев, П. Български ръкописи в библиотеката на
барон Zouche. – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 7, 1892, 159-223.
7 Срв. Грабар, А., Боянската църква, С., 1924
8 Стефан, Търновски митрополит. Държава и Църква в България (1878-1918 ). С., 2012, с.156
9 Титулът император идва от латинското imperator, което буквално означава подготвящ срещу
или просто командващ. Първоначално това е най-високата военна длъжност в Древния Рим,
приблизително отговаряща на положението на главнокомандващ армиите, но постепенно
започва да се използва за владетелите на Римската империя. По-късно възприет и от
владетелите на Византия, на Свещената римска империя, на България и Русия
. С титула
император се титулуват и някои владетели на държави в Азия и Африка. След установяването
на императорската власт в Константинопол в 324 г. гръкоезичният титул на владетеля е
α ὐ τ ο κ ρ ά τ ω ρ , в буквален превод: самовластващ, самодържец, но с постепенното пълно
елинизиране на Източната римска империя започват да употребяват и титулатурата β α σ ι λ ε ύ ς в
превод цар, която е използвана още през Античността в гръцките полиси. За пръв път тази
титла официално е използвана от Император Ираклий (610-641 ) през 629 г. по случай победата
му над персите
.
10 Constantini Porphyrogeniti Imperatoris De cerimoniis aulae byzantiniae. изд. J. Reiske, Bonn, 1840
11 Вълчанов, С. Тълкуване на дванадесетте пророци, София, 1977
12 Дагрон, Ж. Императорът и свещеникът. С., 2006
13 Corpus juris civilis, v. III. Novellae, ed. Schoell-Kroll. Novella XV (7 ), p. 75 ) Перевод Ф. И.
Успенского. История Византийской империи, т. 1
14 Въпреки всички спекулации за императивността на Европейския съюз по отношение на
отделянето на Църквата и държавата, днес Преамбюлът на Конституцията на Гърция започва
със същите слова
(бел.авт )
15 Дагрон, Ж. Цит. Съч.
16 След свалянето на монархиите в Русия, Германия и Австро-Унгария, пълният ритуал по
коронясване, миропомазване и венчание на Царство е извършен на 2 юни 1953 г. единствено
при възшествието на Кралица Елизабет II
. Срв. Kershaw, Simon (2002 ). The Form and Order of
Service that is to be performed and the Ceremonies that are to be observed in The Coronation of Her
Majesty Queen Elizabeth II in the Abbey Church of St. Peter, Westminster, on Tuesday, the second
day of June, 1953 " (бел. авт. )
17 Акакия (от ст.гр. - ἀ κ α κ ί α ) - един от символите на властта през Средновековието.
Представлява пурпурна цилиндрична копринена торбичка във формата на свитък, пълна с
пръст. По време на церемонии държана от Василевса в лявата ръка. Около VІІ век акакията е
включена към императорските инсигнии; възприета е и от българските владетели през
Средновековието. Символизираща смъртта, респ. напомня на Императора за собствената му
смъртност и така се явява като предупреждение и предпазване от възгордяване
. Пурпурният
цвят и формата на свитък реферират към властта
. Вероятно тази инсигния води началото си от
т.нар. mappa (лат. ) – церемониална кърпа, използвана от римските консули за даване на начало
на надбягванията с колесници на хиподрома.
18 Лат. Царство без Патриарх не бива (бел.авт )
19 Минчев, Г. Венчило & Корона, роднинските връзки на Заксен-Кобург-Гота с монаршеска
Европа. Виена, 2001.
20 Битка при с. Ключ, 24 юли 1014 г.
21 Срв. Српска породична енциклопедија. Књ. 4. Народна књига & Политика НМ. 2006..
“Проглашењем независности Бугарске у цркви Светих Четрдесет мученика септембра 1908
године као и њеног уздизања на ранг краљевине, Фердинанд је постао први владар
новонезависне нације. Бугарска независност је објављена дан раније од аустроугарске анексије
Босне и Херцеговине, што указује на могућност сарадње између Беча и Софије.” Цит. по:
Станојевић, С. Историја српскога народа. Београд, 2010
22 Надгробен надпис, открит през 1952 година при разкопки в т.нар. Църква на Мостич в
местността "Селище" във Велики Преслав, който гласи: “Сьдє лєжитъ Мостичь чрьгоѵ бъɪ ля
бъɪ въɪ и при Сѵ меонѣ цр҃ и и при Пєтрѣ цр҃ и ос(м )иѫ жє дєсѧ ть лѣ тъ съɪ оставивъ
чрьгоѵ бъɪ льство ї вьсе їмѣ ниѥ бъɪ стъ чрьноризьць ї въ томь сьврьши жизнь своиѫ .”, в превод
на новобълг. език: “Тук почива Мостич, който бе чъргубиля при цар Симеон и при цар Петър.
А на осемдесет години, оставяйки чъргубилството и всичкото си имущество, стана монах и
така свърши своя живот”
Срв. Йорданов, Й. Изследване костите на чъргубиля Мостич. В:
Възстановяване на черепа по главата. Академично издателство “Марин Дринов”, С., 2000
23 Терминът “Венчание на Царство” е влязъл в употреба още във византийско време, но
добива известност чрез руската православна традиция. Срв. Соколов, Д. протоиерей. Чин
миропомазания царей рускихъ и ихъ венчания на царство. Санкт Петербург, 1908., както и
Ульянов О.Г. Венчание на царство Владимира Святого и утверждение царского титула Ивана
Грозного в грамоте г. Иоасафа II, Константинопольскаго патриарха. В сборник: Историк и
общество. Исторический факт и политическая полемика Сборник статей, М.:ИВИ РАН, 2011
24 Свето миро (църк. слав. Мѵ ́ ро от древ. гръц. Μ ύ ρ ο ν ) специално приготвено ароматно масло,
използвано при чина на Светото Тайнство Миропомазание, при помазването на нов Владател, а
също така и при освещаването на нов храм
, при полагането на светия антиминс, престола и
стените. В римокатолическата традиция се употребява и при ръкоположението на
свещеническа степен. Правото на една Поместна църква да вари сама Свето миро е белег за
нейната пълна автокефалност
.
25 Това свещенодействие не бива да се смесва с извършеното над всеки православен
християнин Св. Тайнство Миропомазание, понастоящен извършвано в Православната църква
непосредствено след Св. Тайнството Кръщение
. Видимата страна на Тайнството
Миропомазание представлява помазването на отделни части на тялото със свето миро и
получаването на Дара на печата на Светия дух. Чрез този действен акт и посредством
навидимото действие на Светия дух се възстановява първоначалната чистота на човешката
природа и божествено подобие, осквернени от първородния грях. Миропомазанието запечатва
във всички християни дара на тяхното общо тройно служение - царско, свещеническо и
пророческо. Двойното помазание на владетелите е свидетелство за двойната благодат, излята
от Светия дух.
26 Синклит (гр. Σ ύ γ κ λ η τ ο ς , от Γ ε ρ ο υ σ ί α , т.е. повикан, свикан ) е имперски съвет във Византия
известен още като Константинополски сенат.Членовете му се наричат синклитики и на брой
достигат не по-малко от 1000
. В състава на синклита влизат определените в специален списък
висши светски и духовни сановници начело с Константинополския патриарх, както и лица из
средите на столичната аристокрация, които притежават високи титли без да изпълняват
определена държавна служба. В ново време под синклит се разбира всяка държавна власт.
27 В книгата на Константин VII Багренородни е предаден следния начин на титулуване на
Българските царе: “Логотетът запитва: „Как е духовният син (ὁ π ν ε υ μ α τ ι κ ὸ ς υ ἱ ὸ ς ) на нашия
свещен Император, Владетелят от Бога на България? Как е Царицата от Бога на България?
Как са синовете и дъщерите на Духовния син на Императора? Как са шестимата велики
боляри? Как са другите външни и вътрешни боляри? Как е обикновеният народ на
българите?
“ Цит. по Constantini Porphyrogeniti Imperatoris De cerimoniis aulae byzantiniae. изд.
J. Reiske, Bonn 1840
28 Пренасяне на империята (Translatio imperii ) – концепция за четирите вечни монархии, които
трябва да властват до “скончание мира”. След падането на Константинопол под властта на
османците претенциите за новата “канонична” Империя се пренасят в земите на Московското
велико княжество, които полагат фундамента за актуалната и до днес докрина за така
наречения “Трети Рим”
. Повече в: Стремоухов Д. Н. Москва — Третий Рим: источник
доктрины // Из истории русской культуры. (Превод от англ. по изд.: Speculum. V. XXVIII.1953.
N 1. P. 84—101 ) : Сборник. М.: Языки славянской культуры, 2002. — Т. II. Кн.1. Киевская и
Московская Русь
29 Повече в: Панова, Т. Великая княгиня Софья Палеолог. М., Бриз-К, 2005
30 Забелин И. Е. Домашний быт русских царей в XVI и XVII столетиях. М., 1990, с.32
31 Б. А. Успенский. Царь и Патриарх. Харизма власти в России. М., 1998, с. 22
32http://www.biblioclub.ru/68521_Kartiny_ Rossii_i_byt_raznoplemennykh_eyo_
narodov.html (5 януари 2013 )
33 Пак там.
34 Рус. ез. – “Всички царствени предци - руски Господари са стояли на него” (бел.авт ) Цит. по
Соколова И. М. Мономахов трон. Царское место Успенского собора Московского Кремля: К
450-летию памятника.M., 2001
35 Карпец, В. Царское место. http://www.pravaya.ru/look/12034 (5 януари 2013 )
36 Рус. ез. Сърцето на Царя е в Божийте ръце
37 Крабица (църк. слав. ) – ковчеже, клобок, кутийка
38 Рус. ез. “Когато бъде, нека отиде!”
39 Срв. Конституция на Българското царство, глава II, чл. 4.
40 Пак там. Член 37. “Гocпoдcтвующa въ Бългapcкoтo Княжecтвo вepa e пpaвocлaвнoxpиcтиянcкaтa
oтъ иcтoчнo иcпoвeдaниe. 38. Бългapcкий Князъ и пoтoмcтвoтo му нe мoгътъ
дa изпoвeдвaтъ никaквa дpугa вepa, ocвeнъ пpaвocлaвнaтa. Сaмo пъpвий избpaнъ Бългapcки
Князъ, aкo пpинaдлeжи къмъ дpугa вepa, мoжe дa cи ocтaнe въ нeя.”
Повече в: Шалафов, И.
Цар Фердинанд Български – верност и постоянство. С., 2011
41 Madol, Hans-Roger. Ferdinand von Bulgarien, der Traum von Byzanz, Universitas – Berlin, 1931
42 Търновският акт от 22 септември 1908 г. предизвиква остра реакция в Санкт Петербург, като
Император Николай II написал в полето на доклада: “Постъпка на мегаломан!”, въпреки че
самият той си дава сметка, че когато българските владетели са титулувани Царе руската
държава все още дори не съществува
. Цит. по Констант. Ст. Фердинанд Лисицата. С., 1992, с.
175
43 Текстът на Асеновата колона гласи: "В лето 6738 (1230 ) индикт III, аз Иван Асен в Христа
Бога верен Цар и Самодържец на Българите, син на стария Асен, издигнах из основи и с
живопис украсих докрай пречистата тази църква в името на Светите четиридесет
мъченици, с по-мощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се
изписваше този храм, излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска, а самият кир
Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч, превзех,
гръцка, още арбанашка и сръбска, а пък градовете, които се намираха около Цариград и
самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство,
понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си, като Бог
заповяда, понеже без него нито дело, нито слово се извършва. Нему слава навеки. Амин."
Цит
по: Теофилов, Т. Църквата Св. Четиридесет мъченици и манастирът Великата лавра в
християнското храмово строителство в Търново. Т., 2007
44 Анатемата е вдигната през 1915 г. от Папа Бенедикт ХV (бел. авт )
45 Цар Фердинанд I до Първан Драганов. Писмо оригинал ръкопис. Ф.Ц. 1936.
46 Цанков, С. Протопрезвитер. Българската православна църква от Освобождението до
настояще време. С., 1939, с. 183
47 Илиев, Н. Царь Борисъ III. С., 1938, с.21
48 Срв. Ред за блaгославяне брака на Т.В. Цар Борис III и Царица Иоанна, изготвен от Светия
Синод на Българската църква. Григоров, Н. Сватбите на Кобургите в България. С., 1996, с. 87
49 Известен на историците е скандалът в Рилския манастир, когато Г. Димитров демостративно
напуска храма, когато чува Екзарх Стефан да поменава на великия вход на литургията Цар
Симеон II и Благочестивия царски дом
. Срв. Недев, Н. Екзарх Стефан – съдба Хирамова. С.,
2006., Екзарх Стефан I Български. Документален сборник. Съст. Л. Любенова, Л. Спасов, Р.
Пенджекова, П. Карамфилова. С., 2003
50 Архив на Св. Синод на БПЦ, Протоколи за зимната сесия на 1988
51 Срв. Конституция на Българското царство, гл. II чл. 8
52 Срв. Закон за държавния протокол, обн. ДВ. бр. 32 от 18 април 2000 г., изм. ДВ. бр. 35 от 12
май 2009 г., изм. ДВ. бр. 39 от 26 май 2009 г.
53 Иванов, Й. "Исторїя словѣ ноболгарская, собрана и нареждена Паисїемъ Iеромонахомъ в'
лѣ то 1762". София, БАН, 1914

Създадено: 06.3.2013 г. 00:31:17   Редактирай мнението   Изтрий мнението

Анонимен3736

[Анонимен]

Шимон Перес: „Българите единствени в Европа спасиха евреите - велик пример за смелост и човещина”

Президентите Шимон Перес и Плевнелиев за пореден път премълчаха решаващата роля на Цар Борис III за спасяването на българските евреи

06.03.2013

"Не можем да забравим, че през април 1943 г. българите спасиха евреите, това бе общо усилие на Църквата, гражданите, обикновените хора. Никъде другаде в Европа това не се случи, никой друг не прояви тази смелост, както българите", заяви президентът на Израел Шимон Перес в словото си при откриването на изложба в Европейския парламент в Брюксел, посветена на 70-годишнината от спасяването на българските евреи.

"Рядко ще видите хора като българите - скромни, тихи и същевременно герои. Всички евреи са влюбени в българските евреи, които живеят в Израел, влюбени са и в българите“, посочи Перес. Той допълни, че българите са "тихи герои, дълбоко скромни, дали велик пример за смелост и човещина".

"Благодаря на българите, на свещениците, на водачите на гражданското общество, на обикновените хора на улицата, които приеха опасността да спасят еврейската общност в България. Това е рядък исторически пример и ценен принос за държавата Израел - държава, създадена от оцелелите от нацисткия Холокост", посочи Перес.

При откриването на изложбата президентът Росен Плевнелиев заяви, че не тогавашното правителство, а обществото е изиграло основна роля България да спаси всичките си евреи - нещо, което не се е случило в никоя друга страна по време на Втората световна война.

Това е пример, който никога не трябва да забравяме, заяви българският президент. Той изрази съжаление, че в онези времена България не е могла да спаси и евреите от Северна Гърция и част от бивша Югославия.

Перес посочи още, че "България преживява икономическа криза, но по-добре такава криза, отколкото исторически срам“, заяви израелският президент.

"Днес се събираме, за да кажем на нашите деца, че независимо от това колко мрачен може да бъде даден момент, колко хората могат да загубят разсъдък, колко ужасен е Холокостът, не губим надежда и продължаваме, въпреки горчивината от убийствата, но и заради яркия пример, съчетание от героизъм и смелост. Учим децата си да станат образовани, но преди всичко трябва да им кажем, че е велико нещо да бъдеш честен и смел човек, че е важно от всички житейски възможности да избереш най-мъдрата и онази, която няма да те кара да съжаляваш", отбеляза Перес, цитиран от БТА.

"Моралният избор е най-добрият, с който разполагаме. Родени сме равни по Божията воля и Бог мъдро е решил никой да не го достигне, да живеем равнопоставено, родени с мир да живеем в мир. Никой никого не превъзхожда, всеки има правото с най-доброто от себе си да дава своя принос. Днес имам повод да благодаря на България - не само на държавата и нейните водачи, но на съвкупността от хора, които всекидневно, тихо и смело поеха риска да спасят живота на други хора, и платиха цената за това", заяви още Шимон Перес.

Създадено: 06.3.2013 г. 21:42:03   Редактирай мнението   Изтрий мнението

 

Натиснете тук За да затворите темата, само за Администратори и Пазители

248 Стр.   от 279 250     Мнения - 4184 Скрий анонимните   Добави мнение по темата  Предишна тема Следваща тема

 © 1999-2011 СкайКод ООД Речник | Превод | Преводач 309,223 - 52,333,747 - 7,431 Страницата е генерирана за 0,140625 секунди.