Запомни | Име:  Парола:  

Bulgarian English Russian
Покажи всички теми с нови мнения
Покажи днешните теми
 Връзки
    
Exchange.bg
Всички клубове
  Култура
     Литература
Прати поща до твой приятел за тази тема 
 
  Отиди на:
"КОГАТО КОТВИТЕ СЕ ВДИГНАТ"

3 Стр.   от 22 5     Мнения - 325 Скрий анонимните   Добави мнение по темата  Предишна тема Следваща тема

Автор Мнение
*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046
10.
Трамваят беше претъпкан с пътници. От всички страни ме притискаха, забиваха лакти в ребрата ми. Малко в страни някой ругаеше цветисто на висок глас - явно здравата пийнал. След малко избухна скандал... Но всичко това изобщо не ме засягаше ни най-малко. Все едно че ме нямаше там. Изпаднала в своето дълбоко потресение, аз гледах разсеяно през замъгленото от прах и други нечистотии стъкло и нямах никакво понятие за как-во точно мисля. Дали за Христо, дали за Стефан или за Марта?
Христо ме бе осведомил, че са се разделили окончателно с нея и, макар да нямах основание да не му вярвам, дълбоко у мен шаваше някаква ревност. Особено в моменти като този. Все пак, бях го виждала с нея.
...Вървях по левия тротоар, на път за вкъщи, стъпките ми бяха леки, не усещах земята под краката си... И всичко това само за-щото преди месец Христо ми бе подарил светлините на своя ко-раб. Бях изпълнена с надежда, че именно тези светлини ще ни измъкнат с моя син от тъмнината на унинието, в което бях потъ-нала след бягството на Стефан от нашия живот.
Дори съобщението, което преди няколко часа направи шефът на отдела, че тази година задължителната есенна бригада на служителите ще е след седмица в село Градинарово, което се намира на около 40 километра от Варна, за прибиране на изос-таващата по полето там царевица не бе в състояние да помрачи моето настроение.
Е, не бих казала, че съм била очарована от перспективата да оставя за цели 10 дена детето си напълно на грижите на майка ми. Особено след като според метеорологичната прогноза се очакваше времето до няколко дена да застудей рязко. А обикно-вено през есента маминото кръвно налягане започва да се вдига опасно, опъва болезнено нейните артерии и тя се чувства много зле въпреки лекарствата, които взема за уравновесяването му.
Откакто влязох в гимназията та досега, всяко лято и всяка есен задължително отивах в селското стопанство на бригади, за при-биране на реколтата. Щом селата започнаха да опустяват, хора-та там не успяваха да приберат навреме онова, което земята ражда, та се налага да им бъдат изпращани ученици, студенти и служители от предприятията в градовете.
Особено неприятни са есенните бригади, защото се провеждат в крайно лоши климатични условия - при леден вятър, кал, вла-га, минусови температури.
Това си бе като вид каторжно наказание за нас. Вид глоба за-ради това, че сме имали лошия шанс да се родим в комунисти-чески държави, в които всичко е обърнато с краката нагоре. Не-способността на управниците ни да организират нормално функ-циониране на стопанския живот в страната се усеща непрестан-но. Може да се каже, че те действат като при военна обстановка, по силата на което могат да изкарат насилствено, когато им хрумне - да речем - лекарите от дадена болница, за да чистят те улиците на някой град, защото предстои той да бъде посетен от чуждестранна делегация. Или пък научно-инженерния състав на изследователски институт да мете площада, на който ще се про-веде поредната шумна манифестация на Първи май - провъз-гласен от комунистите за Ден на труда. Съответно като най-за-бележителния празник на пролетариата.
Почти се бях изравнила със сградата на Спестовна каса, кога-то като че ли силна ударна вълна ме блъсна отдясно. Едва не паднах. Погледнах нататък. На отсрещния тротоар съзрях висо-ка млада жена, моя връстница, рязко отличаваща се от остана-лите. С какво точно тя прикова моето внимание така и не мога да кажа. Освен големите очи, у нея нямаше нищо друго, което да ме впечатли. Висока, с широкоплещесто едро тяло, вирната бра-дичка, правилен профил, пълни - малко дръзки - устни, кестеня-ва коса, прибрана непретенциозно на тила.
Въобще нищо особено. Въпреки това, от нея към мен пристигаха магнитни вълни, които ме принудиха да я приближа и да я ог-ледам внимателно, като че ли от това зависеше бог знае какво. Бе ме обхванало чувството, че я познавам отнякъде, без да мога да си спомня откъде. Най-странното беше, че се вълнувах от срещата с нея. Като че ли двете бяхме свързани с нещо съдбов-но. А както вече казах, тя бе една съвършено чужда за мен мла-да жена. Опитах се да я изпреваря, но това не ми се отдаде. На-валицата по улицата ми попречи. Като че ли бях завързана с не-видимо въже за нея. При следващата по-широка моя крачка аз се спънах и за малко да се просна върху асфалта. Прихвана ме висок мъж с бежева жилетка, вървящ пред мен. Просто се блъс-нах в гърба му, щом полетях напред, но той се обърна пъргаво...
- Ей, какво си се разбързала! Ще ме стъпчеш - чух да казва приятен плътен глас, при това познат.
Вдигнах поглед нагоре. Беше Христо.
- А? Как попадна тук? - сепнах се.
Само преди няколко дена разговаряхме с него по телефона, но той не спомена че има намерение да идва във Варна.
- Защо говориш в множествено число? - запитах го, след като той ме уведоми че идвали на почивка за десетина дена.
Вместо да задоволи моето любопитство, той се зае да ми раз-ясни подробно, че ходили да търсят някакви влиятелни прияте-ли, които да му помогнат... Така и не обърнах внимание за каква помощ говори.
- Но защо говориш в множествено число, като кралете? - пов-торих своя въпрос.
- С госпожицата съм - отвърна Христо.
Запитах каква госпожица има пред вид. Вървеше сам.
- Марта, естествено - каза той и посочи с поглед, но аз така и не разбрах къде е тя. - Ей сега ще те запозная с нея.
После продължи своето обяснение за необходимостта от по-мощта на влиятелен човек. След което добави, че заради вло-шените им отношения, двамата решили да дойдат във Варна на почивка с надеждата да възвърнат равновесието на дългогодиш-ната си връзка. Имаха запазена стая в хотелския комплекс “СПОРТПАЛАС” в курорта “ЗЛАТНИ ПЯСЪЦИ”.
- Ти излезе права - добави Христо. - Въпреки всичко аз я оби-чам.
Сякаш ми удари плесница. Не казах нищо, само направих опит да се усмихна. Не ми оставаше нищо друго. Щом не ми вървеше да ме обикне някой, оставаше да се усмихвам на чуждата обич.
Едва сега проумях, че влиятелните приятели трябваше да по-могнат той да прекрати своя трудов договор с Параходството преди да е изтекъл задължителният срок от 10 години. Марта не желаела да се обвързва в брак с моряк. Не можела да издържа на продължителна самота. Искала да живее нормален човешки живот, както всички други жени.
Някак интуитивно обаче долових, че той сам не вярва на думи-те си. Усетих, че неосъзнато милва ръката ми, която още не бе пуснал. Много често човек сам не разбира себе си и затова не-рядко другите отстрани установяват първи вече започналите процеси у нечие съзнание.
- Но къде е тази твоя Марта? - попитах вече настойчиво, воде-на от любопитството.
- Върви зад нас с жената на моя приятел - отвърна Христо.
Едва тогава забелязах, че редом до него стои млад мъж, кого-то първоначално бях взела за случаен минувач. Обърнах се. Зад нас видях спрели магнитното момиче и още една млада жена. Двете обсъждаха оживено нещо и не ми обърнаха внимание. Христо прекъсна техния разговор и повика Марта. Представи ме пред нея като своя добра варненска приятелка. Тя ме изгледа високомерно, подаде небрежно ръката си и изговори своето име. Пръстите й завършваха с изящен маникюр в тъмно червен цвят. Докато моите нокти бяха късо подрязани. Всеки ден след работа перях на ръка със специален сапун купчина детски дрешки. Или-ян беше силно алергичен и получаваше обриви, ако по дрехите му имаше най-малко замърсяване, да речем от изпотяване. За-това сменяхме бельото му по няколко пъти на час.
Нашите погледи се кръстосаха като два остри меча преди ду-ел, който (стана ясно) няма да се състои. Марта бързо захвърли своето оръжие и ни остави да си говорим с Христо, а тя продъл-жи прекъснатия си разговор с другата жена.
Той отново подхвана темата за своето предстоящо напущане на моряшката професия. Според него това трябваше да се уре-ди колкото може по-бързо. Преди да е изтекала неговата двуме-сечна отпуска.
- Не мога да понасям протакането! - рече и отново улови ръ-ката ми. Като че ли търсеше у мен някаква опора.
Марта и нейната спътница се приближиха до нас и тя се зае да го иронизира. Нарече го недобросъвестен член на социалистическото общество, кариерист, еснаф, човек без чувство за дълг, кръшкач и разни други от този род. Все определения, заимства-ни от речника на официалната пропаганда, когато се заеме да заклеймява някого. Тя работи в радио София, та умееше да го-вори с професионална дикция на гласа. Стараеше се да обърне всичко на шега, но Христо не бе склонен да приеме случая ху-мористично.
По същество Българската държава днес използва много от фе-одалните принципи на управление. Крепостничеството е въведе-но, като основен закон за държане в пълно подчинение на работ-ната сила в страната. Той се прилага с особена строгост по отно-шение на специалистите с висше и средно образование, които са лишени от правото да избират своите работни места. Назна-чението им става със специално централно разпределение. При това положение не рядко разделяха млади, наскоро създадени семейства, като изпращаха съпругата в едно населено място, а съпругът в друго. Комисиите за разпределение на завършилите млади специалисти не се съобразяват дори разстоянието да е приемливо, та да имат те възможност да си гостуват в почивните дни. Понякога единият получава разпределение в единия край на страната, другият - в противоположния. Така много семейс-тва, създадени в студентските години, се разпадат, а родените в тях деца остават половин сираци при живи родители.
Завършилите специалното си образование млади хора не мо-гат да напускат предприятието, в което са назначени от създъде-ните конкретно за тази цел комисии, по свое желание. Ако проя-вят своеволие и не се явят на работните си места, тогава срещу тях следват жестоки санкции.
По силата на това положение Христо не можеше да напусне параходството по своя преценка. Необходимо бе да го освобо-дят. Затова се нуждаеше от застъпничеството на влиятелна на-меса. На него в този момент очевидно не му беше до Мартините задявки и вместо да предизвикат смеха му, той кипна:
- Много приказки - на пазара! Щом искаш да ораторстваш, върви на трибуната. Там е мястото, където се вдигат патрио-тични лозунги!
Марта се разсмя звънливо и се притисна глезено до него. Не-що трепна у мен, но... Всъщност, това беше нейно право. Бе имала добрия шанс пътя й да се кръстоса с неговия преди той да е знаел за моето съществуване. Някога е членувала в същия спортен клуб, в който и той. Играла е във волейболния тим на девойките.
Христо обаче продължаваше да излага своите доводи за взе-тото си решение да напусне параходството и не обърна внима-ние на нейната гальовност.
Обещах да помогна.
Имах в Главното управление на Водния транспрот дългогоди-шен обожател, който беше началник от висок ранг. Можех да на-руша все пак своите принципи и да го помоля за тая услуга. Са-мо да се обадя по телефона и въпросът би се уредил веднага. Щеше да го стори, макар да знаеше, че няма никакви шансове да спечели моята близост. Бях му го заявила ясно и категорично. Но той не се засегна, не се озлоби срещу мен. Напротив, стана още по-благоразположен и продължи да ме ухажва. Като че ли това за него си бе вид хоби.
- Благодаря! - каза Христо.
Усмихна се със своята очарователна усмивка и от устата му изпаднаха стръкчета синчец.
Наведох се, събрах цветчетата от плочите и ги свих на малко букетче.
“За какво ти са? - запита ме с недоумение Мартиният поглед. - Та той обича мен!”
“За радост!” - отвърна предизвикателно моят поглед. А след като се разделихме аз си казах на ум: “Да има да взема!” Ня-какво птиче чирикаше някъде у самата мен, че в неговите чувст-ва се извършва преобръщане и много скоро...
Боже мой! - мисля си сега. - Откъде пък се е надигнала тогава у мен такава самонадеяност? Особено като се има пред вид, че моето положение в обществото и в самото Параходство бе като на младо плодно дръвче, посадено в неблагоприятна суха почва, под чиито корени е заложена заредена мина, която дори лекото докосване на някоя от едреещите и търсещи още влага жилки може да я взриви.
- Моля, спирката е последна! - чух да казва ватманът.
Сепнах се, огледах се. Бях останала съвсем сама в трамвая.

Създадено: 27.12.2004 г. 02:38:27   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

 
*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046
11.
- Защо ме гледаш така? - запита Христо.
- Как? - отвърнах.
Не аз, той ме гледаше особено и съответно привлече моя поглед към себе си.
- Като че ли искаш да ме хипнотизираш.
- Може и да искам - промълвих стеснително.
Нали сам беше ми казвал не веднъж, че имам очи на магьос-ница.
Продължавах да го гледам право в очите просто, защото не можех да отклоня погледа си без да имам понятие защо го пра-вя. Неговият поглед беше се замъглил, а на дъното просветваше синкаво-огнено пламъче. Тялото му леко потръпна.
Знаех, че след малко ще скочи от мястото си и ще каже, че е време да тръгваме. Така, както ставаше винаги, щом това стран-но огънче заиграеше в очите му. Като че ли то беше сигнална лампа, която напомняше че е стигнал границата зад която избух-ва пожар.
Сутринта се бях събудила с натежала глава, ако може да се каже че въобще съм спала, с тъжни мисли и твърдото решение да си събера багажа и да тръгна обратно за Варна. В този град явно нямах никаква работа.
И все пак реших - преди да освободя леглото - да телефони-рам на Христо, за да му кажа... Нямах никаква представа какво ще му кажа всъщност.
Администраторката от новата смяна беше извънредно любез-на, за разлика от своята колежка, и на моя въпрос: “Къде друга-де наблизо, освен на трамвайната спирка, мога да намеря из-правен телефон?” посочи служебния апарат, поставен на само-то гише. Смутих се. Не бях подготвена да звъня веднага.
Докато въртях шайбата, тя каза напевно, че в близките дни не се очаквало идване на чужденци, та мога да бъда спокойна. То-ва вече не ме интересуваше, но все пак измърморих: “Радвам се!” Ей тъй, заради приветливостта й!
След второто писукане от слушалката изхвърча силен трясък, като от падане на стол, след което се появи и Христовият глас. Дрезгав, може би бeше още сънен.
- Какъв е този гръм при тебе? - казах вместо поздрав.
Сама прецених, че гласът ми е ламаринено дразнещ.
- Юле, ти ли си? - измърмори той.
Отвърнах, че съм аз и в същото време си казах на ум: “Щом пита, значи очаква да му се обади и някоя друга?”
- Кога пристигна, с какво? - гласът му стана вече по-уверен.
Навярно се разсъни.
И заразказва надълго и нашироко, че стоял цял ден до теле-фона. От напрежението към полунощ ушите му започнали да пи-щят. Какво ли не му минало през ума. Звънил дори в Транспорт-на милиция, за да се осведоми дали няма катастрофа по линия-та Варна-София. Те се смяли с глас, а после му отвърнали, че може би трябва да отиде на преглед при психиатър.
Трудно ми бе да го повярвам, но не се издадох, нито пък спо-менах, дето съм звънила предната вечер по телефона и никой не е отговорил. Прецених, че е безсмислено.
- Откъде се обаждаш? Ще дойда да те взема с колата - каза напористо той.
- Но нали нямаш още шофьорска книжка?- отвърнах.
- В града не правят проверки! - настоя Христо.
Не се съгласих да се поема риск и не приех да дойде да ме вземе. Разбира се, не му съобщих къде се намирам в момента. Стигаше ми, че се свързах с него и той настояваше да се срещ-нем час по-скоро.
Уговорихме се срещата ни да стане пред катедралния храм “Александър Невски”. Поставих слушалката върху вилката и из-тичах в стаята, без да се сетя да благодаря на момичето. Сед-нах премаляла върху леглото и дълго стоях така - стиснала ли-цето си в шепи, без да знам за какво мисля и дали изобщо мисля за нещо.
По някое време се надигнах, погледнах часовника си, поставен върху нощното шкафче, преоблякох се, свих набързо косата си на кок и тръгнах.
Когато стигнах пред храма, слънцето се бе вдигнало високо и пареше неприятно кожата на лицето ми. Наоколо гъмжеше от ту-ристи. Едни влизаха през главния вход, други се отправяха към Криптата, трети излизаха вече, а четвърти се мотаеха из алеите на градината около катедралата или пък се тълпяха пред спре-лите наблизо автобуси.
Бях подранила. До уречената среща оставаха около десетина минути. Седнах на крайната пейка в дъното на градината. Сетих се, че пропуснахме да се уточним от коя страна ще ме чака той. Или и да е казал нещо по въпроса, не съм го запомнила.
Под кичестите кестени, които образуваха плътна сянка, беше приятно. Върху раменете ми се спущаше хлад, който ме освежи. Изведнъж се усетих бодра, въпреки прекараната безсънна нощ.
Така и не разбрах кога и откъде се бе появил Христо. Видях високата му фигура да се щура из навалицата изведнъж. Стана ми хубаво като го набюдавах как ме търси измежду многото мла-ди и хубави жени.
- Къде отиваме? - запитах го, когато той ме поведе по първата пряка улица.
- У нас - отвърна нехайно той.
Беше в добро настроение и наистина се радваше на срещата ни. Прегърна ме много емоционално, задържа ме дълго притис-ната до гърдите си преди да ме целуне. Погледът му беше ла-зурно син.
- Как така у вас? - възкликнах и се заковах на място.
Обхвана ме ужас при мисълта за среща с неговите родители. Унищоженото от майка му писмо бях приела за сигнал, че тя е заела вече позиция против мен.
Изтощена докрай от разприте със семейството на Стефан, ня-мах никакво желание да започвам всичко отначало, този път с Христовите. Не се и съмнявах, че неговата майка се е вкопчила в сина си по същия начин, както Стефановият баща в Стефан.
Синдромът на родителя, принуден от обстоятелствата да оста-не сам, без своята половинка! Това си бе вид психопатия. Благо-дарение на опита ми с тях обаче, аз взех всички мерки да се предпазя от тази болест. Надявам се да не повторя техния при-мер след време, когато Илиян навлезе в своята зряла възраст.
- Няма ги - каза Христо и се засмя по детски.
Бяха заминали преди няколко дена на почивка по южното Чер-номорие. Значи затова е така уверен и смел, помислих си. Стана ми някак чоглаво, дори обидно. Изведнъж ме завладя особено чувство за малоценност.
- Не! - казах твърдо. - Предпочитам да отидем някъде другаде.
- Къде в този пек? - погледна ме изпитателно той.
- Все едно - отвърнах. - С тебе ми е добре навсякъде.
- Личи си - промърмори саркастично.
Известно време вървяхме рамо до рамо и мълчахме. После той предложи да влезем в кафе “Берлин”, но аз настоях да оти-дем някъде, където да бъдем сами.
- Ти водиш! - рече Христо и спря, като жребец на когото езда-чът е отпуснал юздата.
Поведох го към парка. Той се подчини, но вече беше видимо сърдит. Улових го под ръка и се притиснах до него. Той не се отдръпна, но и с нищо не показа, че го е забелязал.
- Защо се разсърди - попитах.
- Да не съм госпожица, че да се сърдя - рече, но без тръпка в гласа. Стана неразговорлив.
- Христо... - продумах.
Той извърна поглед към мен. Забравих какво исках да му кажа. В негово присъствие май винаги ставах такава, малко недодяла-на. Гледахме се очи в очи известно време. Няколко мъчителни мига и за двамата! Може би очакваше да подхвана дума за слу-чилото се с него преди около месец. Но аз съвсем не исках дори да мисля по този въпрос. Той просто бе маловажен за мен.
- Защо ме гледаш така? - в гласа му имаше метална студени-на. Същата, която се появи и когато му съобщих по телефона, че след два дена ще бъда в София.
- В командировка? - поиска да разбере той.
Обясних, че тръгвам при него и заради него. Мисля, че той се зарадва. Но когато след малко отказах да му съобщя с какво превозно средство ще пътувам - исках да се чувствам необвър-зана, та не се съгласих да ме посрещне - стана друг. Като че ли помежду ни внезапно се издигна стена.
Вървях до него и мълчах. Изпитвах желание да споделя свои мисли, съмнения, страхове, а не продумвах. Чувството, че аз не съм му равностойна ме сковаваше. Все пак той бе ерген, а аз дори имах дете.
Освен това, все още бях раздвоена. Уж го обичах, а в същото време мисълта за Стефан не само не ме напущаше, а дори ста-ваше натраплива. Хубаво ми бе с Христо. Чувствах се извисена, обогатена душевно, но едновременно ми се струваше, че съм измамница.
- Ако си дошла само, за да си играем двамата на кукли и пар-цали, по-добре си върви обратно във Варна, докато не сме си разменили лоши думи - промълви тихо Христо, загледан някъде пред себе си.
Побиха ме тръпки.
Минахме мълчешком край изкуственото езеро в началото на парка. След това - край някакви спортни площадки и продължих-ме към вътрешността. Беше тихо. Безлюдно. Само хорът на пти-ците доказваше, че тук все пак има живот.
- Като ученик идвах тук да тренирам - наруши мълчанието той. - Да бях се посветил на волейбола, че да усетя сладостта на живота, а аз станах навигатор.
Майка му повтаряла непрестанно: “Спортът не е професия! Мъжът е глава на семейство и трябва да се занимава със сери-озни неща, за да бъде стабилен.” Следвайки нейните съвети бе-ше постъпил във Висшето военно морско училище.
- Много сериозно, нали?
Не исках да го омрачавам повече, затова мълчах. Пък и какво ли можех да кажа? Надявах се той сам да смени темата на раз-говора. Но стана обратното. Христо задълба още по-надълбоко в почвата на своето мрачно настроение. Наричаше се глупак, за-веян човек, неудачник. Това съвсем не бе поза от негова страна.
Не го гледах. Той бе така хубав, така одухотворен и магично чаровен, та не ми бе нужно да насочвам поглед наляво, за да се изпълня с възхищение. Усещах го, възприемах го с всяка своя фибра. Беше просто съвършен! Обаче бе имал лошия шанс да се роди и да живее в България. И то в най-лошия период от ней-ната история, когато комунизмът бе обхванал, като октопод с пи-палата си, цялата държава. И като октопод задушаваше, смуче-ше всичко жизнено.
Сега, когато вече него го няма, в моя ум се загнезди мисълта, че може би тъкмо това негово съвършенство е причината Бог да си го прибере. Да си съвършен сред милиарди обикновени зем-ни хора - хора с физически, умствени и морални недъзи, да си праведен сред грешници - това си е вид богохулство. Но тогава, когато вървяхме двамата с него из алеите на парка, на мен не ми минаваше и през ум, че някъде дълбоко у Христо вече пърха нещо прокобно, което ще го отнесе в други измерения на време-то и пространството.
- Всеки път тръгвам от един бряг, който щом изчезне от моя по-глед, става абстракция за мен - говореше. - Когато човек няма свой дом, той се чувства навсякъде гостенин. Дори и в своята родна страна.
- Какво ти пречи да си създадеш? - вметнах с цел да намаля болката му, но само я разлютих и той избухна.
- Всичко! Всичко ми пречи да имам свой дом и свое семейство. Ето, наближавам трийсетте, вече 5 години работя като помощ-ник капитан, а не мога и да помисля да имам свой дом! Дори и да имах пари, пак не бих могъл да си купя. Нима това е дър-жава?!
- Дотук ни докара комунистическото безумие - вметнах. - Управляват ни прости и безотговорни хора.
- Простите измежду тях или измряха, или се самоизбиха по-между си. Днешните управници са хитри и хищни. Те се ръково-дят само от своя личен интерес да стоят колкото могат по-дълго на власт. Властта за тях е златен рог. Затова е тази изкуствено създадена жилищна криза: тя измъква куража от човека. Човек без покрив над главата си е поставен на социалното стъпало на роба. Това е трик, за да ни държат в подчинение.
Може да е бил прав. Тогава не се задълбочих върху този въ-прос. Сега пък съм така объркана от онова, което става около мен, та не се наемам да нагазя там.
След повече от три десетилетия, властта вече е претърпяла своите превъплъщения, макар неизменна по съдържание. След първоначалния период на необуздана бесовщина, продължил до 1961-62 година, комунистическият режим, под влиянието на Ни-кита Хрушчов стана по-спокоен, макар и не по-малко жесток. Безочливото комунистическо лицемерие е доведено до съвър-шенство. Те укрепиха непоклатимо своето повсеместно господ-ство. Но в порите на държавното управление е просмукано вече влиянието на поколението, създадено изцяло под червената сянка на тяхната доктрина, което поколение е гъвкаво, безпар-донно, коварно, хищно. Поколение, отгледано без моралните ус-тои на националната традиция. Поколение без право на избор. Без собственост. Без вяра. В същото време достатъчно образо-вано и интелигентно, за да проумее че го лъжат.
Кървавият порой наистина бе уталожил своето буйство, бе притихнал в някакво блатно самодоволство. Бруталната жесто-кост и безпардонен цинизъм на комунистите в началните години на тяхното управление парализираха всяка съпротива. Бе настъ-пила ерата на безвремието. Или, както я наричаха шегобийците, на времето, измервано от съветски часовници. Защото на бъл-гарския пазар господстваха само руските стоки.
Освен дето бяха в повечето случаи скъпи и некачествени, те не достигаха, за да задоволят потребителското търсене. Още една примка, за да се държи народът смирен. И в същото време да работи на ангария. Защото му плащаха с пари, които бяха са-мо обикновена хартия, щом човек нямаше какво да купи с тях. И хората ги внасяха на влог. Но когато влоговете набъбнаха пре-калено много и това стана причина самочувствието на вложите-лите да забоботи, макар все още приглушено, властта направи парична обмяна под претекст “да бъдат обезвредени спекулан-тите”. И обезцени тези влогове.
След като уталожи малко своето раздразнение, Христо поиска да седнем на пейка, закътана между ниски храсти под короната на грамадно ширококлонесто дърво.
В тази си част паркът приличаше на истинска гора. Беше прох-ладно, дори леко усойно и наоколо не се виждаше жива душа.
Седнах, но той остана прав. Снажната му фигура стърчеше пред мен, като скулптура, изваяна от таланта на някой от прочу-тите древногръцки ваятели. Същински шедьовър на природата!
- Защо не сядаш? - попитах.
Той хвърли на земята угарката от поредната изпушена цигара, затъпка я старателно с крак, изгледа ме с проницателен поглед и се отпусна на педя до мен.
Сложих главата си върху рамото му и се разплаках въпреки усилията, които положих, за да се овладея. Сълзите изригнаха спонтанно, като гейзер - неудържими, неподвластни на моята воля.
- Какво ти става?
Гласът му стигна до моето съзнание, като ехо - далечен и при-глушен.
- Защо се държиш така с мен? - изхълцах.
В действителност нямах никакво основание да го упреквам. Причината бе у самата мен. Той нямаше никаква вина задето аз вече бях претърпяла един житейски крах, от чиито разрушения не бях се измъкнала. А ето, земята отново се тресеше под кра-ката ми. Пясъчният замък, който още не бях довършила, вече се свличаше пред смаяния ми поглед.
- Ти ме идеализираш - рече Христо. - Изградила си си някакъв неистински образ за мен в своето съзнание... А аз... Аз съм най-обикновен човек... И никак не ми е лесно. Особено сега.
Да, това ми бе ясно. Но съвсем не проумявах какви ветрове се въртят в моята собствена глава? Той предизвикваше моето въз-хищение. Наистина беше великолепен, безупречен откъдето и да го погледнех. Обаче дали го обичах наистина или стремежът ми към него бе инстинктивен порив за компенсация на вече по-несената моя загуба? И което беше още по-вярно, бях обсебена от терзанието: имам ли право да го обичам? Да очаквам същото от него?
Промълвих:
- Трудно ми е да живея вече така? - И добавих: без теб.
В същото време осъзнах, че двамата сме вплели пръстите на ръцете си, като че ли някой се канеше да ни изтласка един от друг. Дали и в неговия ум не ставаха подобни трусове. Не се ли опитваше и той да изхвърли от своето съзнание образа на Мар-та? Дадох си сметка какви противоречиви процеси текат едно-временно в човешкото съзнание. Колко нетрайни са нашите нас-троения, чувства и мисли, оформящи едно или друго решение - противоположни едно на друго, неподлежащи на самоконтрол.
Това мое откритие ме направи още по-крехка, по-уязвима, ня-как объркана в самата мене си. Почувствах се жестоко самотна, залостена в собствената си личност.
- Знам - отвърна Христо. - Но се опитай да разбереш, че аз съм слаб да ти помогна. Сега самият се нуждая от подкрепа. Всичко около мен е така сложно и объркано, че не виждам изход. Зна-еш, предстои ми да вляза в затвора. За останалите пречки не си струва да говорим.
Като чух думата затвор, аз се притиснах още по плътно до не-го. Тялото ми като че ли се вкопчи в неговото. Съзнанието ми от-казваше да приеме подобна перспектива. Той - затворник? Не! Невъзможно! Недопустимо! Чудовищно!
- Глупости! - продължих на глас.
- Там е работата, че не са глупости! А как мога да се защитя от силата на властта? От закостенялостта на предразсъдъците? От бесните амбиции на моята майка?
Мълчах. Плачът ми бе секнал, но и думите се бяха скрили ня-къде из пещерите на моя ум и не можех да ги открия, за да кажа все пак нещо. Възприемах всичко около себе си само със своите сетива. В действие бяха емоциите.
- Единственият начин да протестирам срещу всичко това е смъртта!
Той изрече тези си думи някак примирително, с нисък глас. Ка-то че ли ставаше дума да си легне да спи, след като се е уморил от някаква изтощителна дневна работа. Погледнах го. Устните му бяха бледи, лицето като вкаменено, погледът - отнесен.
Изплаших се.
- Тебе какви те прихващат? Защо пък смъртта!
Най-малко от него бях очаквала подобни думи.
- Защо именно смъртта? - повторих настоятелно своя възкли-цателен въпрос.
Продължи да мълчи стиснал устни, замислен за нещо свое. Ка-то че ли изобщо не ме чуваше. Даже като че ли не осъзнаваше, че аз съм до него, свита до дясното му рамо, увила двете си ръ-це, като две водни змии, около неговите.
Можех да му кажа, че за смърт говорят безволевите, духовно слабите. Да заявя, че тя е най-глупавия изход от всички възмож-ни. Че е съвсем недостойно най-сетне здрав, прав, силен, обра-зован човек да изпада в униние. Нали самата аз бях записала някъде из своите бележници, мислейки си за него, следната из-повед:
.
На колене пред олтаря на кипящия прибой,
сплела длани тихо шепна заклинателна молитва:
Запази го ти, море! Нека бъде жив и здрав.
Нека бъде вечно влюбен в синьото, в лъча зелен.
Запази го ти, море, но не го щади ни миг:
посрещни го с ветрове, залюлей го с урагани.
Изпрати му жарко слънце, целуни го с леден дъх,
запознай го със мъглите и с тропическия дъжд.
Не, не го щади, море! Нека има труден ден,
нека има хляб горчив, за да бъде вечно мъж.

.
Ако паметта не ме лъже, мисля бях му го изпратила до Мур-манск в онова злополучно, разпечатвано от органите за сигур-ност писмо. Или при друг случай, но той го имаше. Значи го бе вече чел.
Бих могла да протестирам, да го убеждавам, да приведа без-брой доводи срещу неговия единствен, а не отроних и дума. Сто-ях до рамото му - тръпнеща, объркана. Съзнавах много добре, че не самоубийство имаше пред вид той. Говореше за другата, за убийствената, неподвластната на нашата воля костелива властница. Разбира се, ако човек разсъди трезво, той можеше да даде отпор и на нея. Защото тя не се навърта около волевите и духовно силните хора.
- Смъртта на младите е винаги протест! - промълви тихо, но категорично Христо.
- А какво е смъртта на старите? - запитах.
- Примирение - отвърна.
Явно, едномесечният му престой в подземията на Бургаското управление за държавна сигурност, го беше сломил много сери-озно.
- Колко е часът? - попитах, за да отклоня разговора в друга посока.
- О, минава обяд! - погледна часовника си той и скочи пъргаво от мястото си. - Гладен съм. Да вървим да обядваме!
Беше около 1 часа следобяд. Не ми се тръгваше от това прох-ладно и проветриво място към града, където горещината навяр-но бе непоносима.
- Не съм гладна - казах.
Което бе вярно. Стомахът ми се беше свил от напрежението и не бих могла да поема нито залък. Но понеже Христо не седна обратно, заявих че предпочитам да се върна в хотела.
Обхвана ме желанието да избягам от действителността. Да се свия някъде, където да се почувствам сигурно защитена, като в хралупа, от ветровете на времето. Да се прибера в замъка на своята самота, зад стените на своите мечти и илюзии.
- Значи искаш да се измъкнеш!
- Защо аз, идеята да тръгнем е твоя - измърморих вяло.
Той протегна ръцете си към моите, улови ги, след което ме издърпа нагоре и уточни: Да, обаче не за да се разделим, а за да отидем заедно някъде да хапнем нещо.
- Все едно - рекох.
- Не е все едно! - настоя Христо.
После улови моята лява ръка и ме повлече със себе си.
- Ще те заведа у нас - поясни. - Щом не искаш да ядеш в рес-торант, ще те нагостя с леден айрян, сандвичи, кафе и музика. Имам страхотни плочи. Обзалагам се, ще ти харесат.

Създадено: 27.12.2004 г. 02:43:35   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046
12.
Пристигнали с катера на бреговата охрана веднага, щом кора-бът пуснал котва на рейда. Показали заповед за задържането му под стража и го отвели. Колата ги чакала на кея.
В една от стаите на втория или третия етаж (в етажите той не бе сигурен) го чакал следовател. Записал трите му имена, кога и къде е роден, къде работи, от колко време, какво е неговото се-мейно положение и още редица други безсмислени данни. Без съмнение тях вече ги е имало в следствената папка, предадени му по служебен път. След това следователят измъкнал от чек-меджето на бюрото, до което стоял, бели листи, сложил ги пред него и заповядал: “Пиши!”
Христо го уведомил, че за загубения му задграничен паспрот корабното ръководство е съставило официален протокол, а вто-ри екземпляр от него е изпратен преди няколко седмици в Бъл-гария. Време достатъчно, за да е вече получен в съответния паспортен отдел на Министерството на вътрешните работи.
- За паспорта всичко е ясно - казал с равен глас мъжът. - Пиши сега за другото.
- Какво друго имате пред вид? - запитал с недоумение Христо.
- Ти знаеш! - отвърнал със същия монотонен глас следовате-лят. После станал и го оставил сам в стаята.
Своя задграничен морски паспорт Христо бе загубил в Ротер-дам. Вървяли по моста над някаква река или канал с група моря-ци от кораба. Съвсем по устава, според който българските моря-ци могат да излизат на брега в чуждите пристанища само на гру-пи, най-малко от трима души. Сакото му било наметнато на ра-менете, понеже не било студено. Той вдигнал ръка, за да посочи нещо на останалите, застанал до парапета. Тогава сакото се из-хлузило и полетяло към водата. Поради монетите в единия джоб то бързо потънало.
Банална история. В нея нямаше нито напиване в пристанищна кръчма, нито улични жени, както аз се усъмних, когато узнах за случилото се.
И все пак...
Погледите ни се срещнаха: неговият - ясно син, прям, довер-чив, като на дете, моят - ревнив, подозрителен.
Почувствах се неловко и отместих погледа си встрани.
След първото предаване на празните листи от негова страна го отвели в тясна килия в подземния етаж. Стените били покрити с мухъл и като че ли нарочно овлажнени. От тавана се спущал обикновен шнур с крушка, оцветена в ярко червено, от която се прецеждала дразнеща очите светлина, която никога не гасели. Вътре имало само един дървен нар, застлан с вкоравено от мръ-сотия одеяло, до него почупен стол без облегалка и кофа с прес-тояла урина. Вонята била непоносима. Придружаващият го уни-формен милиционер го запознал с реда, според който той тряб-вало да стои само седнал на нара, без право да се обляга. Мо-жел да ляга само от 10 вечерта до 5 часа заранта, като се зави-ва с половината част на одеалото. Естествено, възглавница ня-мало. Имал право да се разхожда колкото си иска, но килията била толкова тясна, че за повече от две крачки нямало прос-транство.
В тази обстановка бе прекарал десет дена без някой да го по-търси. Само дежурният милиционер му носел нещо подобно на храна. Оставял я на стола без облегалка, а после идвал да при-бере недокоснатата чиния. Христо започнал да яде към петия ден само сухия хляб и да отпива по някоя глътка от вмирисаната на тиня вода. От време на време чувал как се вдига капачето на малкия отвор, изрязан на вратата, за да могат отвън да наблю-дават какво става вътре.
- Имах усещане, че съм животно, затворено в клетка - сподели.
На единадесетия ден го качили в стаята при следователя. Съ-щите въпроси, същите бели листи и същото недоумение от не-гова страна: “Какво всъщност искат?”
Върнали го в подземния етаж, но в килия с два нара и някакъв тип вътре, който веднага се опитал да поведе разговор с него. Не му обърнал внимание. Видял му се съмнителен. А малко след това вече съжалявал за килията с един тесен нар. Съки-лийникът му дърдорел дори и вечер, когато било време за спа-не, като често повтарял:
- Не знам за какво ме вкараха тук. Ти знаеш ли?
От време на време пеел, после крещял глупости, блъскал с юмруци по вратата, докато стигнел до неизменното: “Не знам защо съм тук. Ти знаеш ли?”
- Имаше моменти, когато ми идваше да го удуша, за да онемее най-после! - каза. - Очевидно той беше взет от някоя психиат-рична болница. Или просто човек, доведен до психически срив.
След още десет дена пак го завели при следователя. На връ-щане му дали пакет цигари. Не ги отворил.
- Странно, но нито веднъж не ми се прииска да запаля цигара по време на престоя ми там.
Започнали да го викат всеки ден - цели десет дена наред.
- Щях да откача - изпъшка Христо.
На единадесетия ден следователят започнал както винаги, но когато дошло време да го върнат в подземието, неочаквано про-менил насоката на разговора.
- Та значи вие, Хаджийски, имате вече завършено висше обра-зование и дори сте започнал още едно... - казал и дълго мълчал.
Това не предвещавало нищо добро.
- Разчитах да срещна във ваше лице един разумен, начетен млад мъж, а излезе обратното - продължил след известно вре-ме. - Очевидно вие имате някаква повреда в паметта. Ще се наложи... - на това място следователят направил дълга пауза. - Ще се наложи... да ви помогнем.
Христо спря, дишането му се бе учестило. Замълча. После из-вади цигара, запали я, задърпа жадно тютюневия дим и дълго крачи без да пророни дума.
Не смеех дори да го погледна, за да не го смутя.
- Помислих си... Бях убеден, че сега ще ме бият много сви-репо.*
Следователят излязал от стаята и го оставил около половин час сам. Когато се върнал, държал в ръката си разкъсан в еди-ния край пощенски плик.
Тогава Христо веднага разбрал защо е задържан.
- Май това писмо върна паметта ви - засмял се следователят.
Обляла го студена пот. Единственото нещо, което успял да продума било: “Вие ме шантажирате.”
На което онзи се смял с глас.
- Значи си спомни - казал накрая. - Тогава ето ти белите листи, ето и писалка. Пиши! Пиши всичко, което знаеш по въпроса. За да не пропуснеш нещо, ето и копие от собственото ти писмо. Мо-жеш да го ползваш.
Преминаването от ви на ти не предвещавало нищо добро.
Как писмото е попаднало в ръцете на МВР Христо не знаеше. Той го бе предал няколко месеца преди задържането му на съ-пругата на член от екипажа на кораба, с молба тя да го отнесе лично на адреса, написан върху лицевата страна на плика, за-щото е бил пред заминаване за София. Нямал време да стори това сам. Дали тя бе решила да ползва официалната поща или пък лично го е предала на органите за сигурност, той нямаше по-нятие.
Според мен сам си го беше направил, като се е предоверил на случайни хора за нещо отговорно. Подценил бе опасността
.
------------------------- ----------------------------------------- -
* Христо не сподели тогава пред мен, че е бит и то жестоко. Този факт го узнах едва в средата на август 1989 година. Т.е. 24 години след не-говата смърт и 2 месеца преди да напусна завинаги България, потресе-на и отвратена до дъното на душата си от пълната морална и стопан-ска разруха, която комунизмът бе нанесъл на моето Отечество. Тази закъсняла вест стана импулс да напиша цикъла “СРЕДНОЩЕН РАЗГО-ВОР”, който е включен в книгата “КРЪСТОВИЩЕ”, издадена през 1993 г. в издателство ЖАР-ПТИЦА - Варна.
----------------------------------------- -----------------------------
.
на своето деяние. А също така и силата на комунистическата власт.
Казах му го. Засегна се.
Никой не обича да му сочат личните грешки. Аз самата също. Затова така често ги повтаряме и повтаряме!
- Как така няма да имаш поне предположение по какъв начин е станало...
- Така! - пресече ме нервно той. - Какво значение има как? - Точка по въпроса!
Този негов отговор ме подразни силно.
- Защото, ако се разрови може би ще се стигне до някоя исто-рия с женска ревност и прочие. Пренасяш незаконно пари, за да ги предадеш на по-младата. А вероятно и на по-хубавата... По-старата се чувства засегната...
Той ме гледа известно време, като изумен, после прихна в неу-държим смях, след което ме прегърна закачливо.
Сама не знам как ми текна тази идея. Стана внезапно. Без раз-съдъка да вземе участие. Обаче веднъж появило се в моя ум, това предположение ми се стори съвсем логично.
Коварството на застаряващите жени, които не са съумели да извлекат напълно любовни наслади през младите си години, ве-че ми бе познато. Леко превъртяли от този свой някогашен про-пуск, те насочват алчни погледи към възможно най-доброто от мъжката половина на света. Но тъй като и мъжете не са слепи, нито малоумни, новите сърдечни копнежи на тези жени почти във всички случаи остават неудоволетворени. Това ги озлобява. Те стават като гладни диви кучета. Тежко на този, чийто път пре-секат!
Винаги, когато съм се връщала в спомените си към този въз-лово повратен момент от Христовия кратък живот, аз съм стига-ла до заключението, че причината за случилото се тогава съв-сем не е в незаконно пренесените от него рубли, нито пък в зло-получно загубения негов задграничен паспорт. Те бяха само формалния повод да бъде подложен той на изтезания и униже-ние. Причината е в нечие злобно отношение на човек, притежа-ващ неограничена власт. Може би в дъното да нямаше забър-кване на докачена от неговото безразличие жена, а засегнато мъжко славолюбие, засенчена от Христо амбиция на някой по-средственик, с влиятелни родители или роднини. Или, казано по-ясно, притаено съперничество, за което Христо дори не подозираше. Отмъщението на посредственика е злобно, защото хората с ограничени мисловни възможности лесно се сдушват в глут-ници и нападат организирано.
Но в нашия ХХ век, който е напълно разложен от либералните идеи на Френското просвещение, злото заложено у човека от са-мата природа като основа за оцеляването и развитието на рода от първобитно-примитивен до цивилизовано-мисловен, е прене-брегнато от нас и сведено в оценките ни до инцидентно присъс-твие в човешката ни същност. Като че ли човечеството е обхва-нато от някакво масово безумие, щом лекомислено подминава ествения закон: оцелява по-силния, по-издържливия, по-безпо-щадния. А той бе най-ярко потвърден в двете световни войни, след които - за жалост - никой не си е взел нужните поуки. А ли-цемерието е наложено в целия Свят като мярка за изискано по-ведение и дори е издигнато в култ. И така Човечеството неосъз-нато се е втурнало вече към следващата, най-вероятно послед-на световна война. Защото тя - при сегашното развитие на воен-ната техника и на комуникациите - ще върне живота в неговия най-нисш първоначален стадий. Или ще го ликвидира напълно.
Неотдавна съпругът на една от сестрите на моята снаха, който живееше с децата си в дома на нейните родители, беше органи-зирал подобно издевателство над тъста си, който при това е и негов първи братовчед. По роднинска линия са го приели някога да живее при тях, но една от дъщерите - най-малката - се бе влюбила и омъжила за братовчеда на баща си.
Разбира се, всичко е уредено със съучастието на родната дъ-щеря на пострадалия. Зет му бе използвал влиятелни родстве-ници, надявайки се да изнуди чрез насилие своя тъст, за да пре-хвърли той на негово име апартамента си.
Възрастният човек е измъкнат от дома му към 10 часа вечерта от милицията под претекст за кратка справка. После е отведен в близкото районно управление на Министерството на вътрешните работи.
- Извиха ръцете ми назад, стегнаха ги в белезници, вкараха ме в желязна клетка 2 на 2 метра, закачиха ме за една тръба - раз-каза той пред баща ми. - След това намалиха силно осветлени-ето, вътре влязоха двама яки мъжаги с твърди боксови ръкавици и се нахвърлиха отгоре ми. Това не бяха човеци, свато, а чудо-вища някакви.
Той нямаше представа колко време са го били, защото загубил съзнане. Като се свестил видял че е поставен на нещо като ку-шетка в лекарски кабинет. Над главата му имало мъж и жена, ко-ито превързвали главата му. После го сложили да седне, а един милиционер му поднесъл да подпише някакъв документ, дали му втория екземпляр и двама цивилни го откарали пред входната врата на дома му. Дрехите му били окървавени.
Като го видяла жена му припаднала, а дъщеря му и нейният съпруг изпаднали в паника. Макар че било след полунощ, те вдигнали двете си деца от сън и хукнали нанякъде. С това сами се издали, че тази пъклена мерзост е тяхно дело.
В копието на документа, който го бяха заставили да подпише, бе отразено, че е намерен пиян на улицата, отведен е в болни-ца, където са го превързали.
- В никаква болница не са ме водили! - настояваше човекът. - Превръзката ми бе направена в самата сграда на Милицията.
Това пък е доказателство, че този вид саморазправа с гражда-ните си е обичайна практика, щом в участъка има обзаведен ка-бинет с денонощно дежурящи там медицински специалисти.
Не бих повярвала на неговия разказ, ако двамата гузни не бяха потърсили подслон в този късен час в дома на моя брат. Асен ги беше приел. Аз на негово място бих им затворила вратата. За-щото да приемеш посред нощ в дома си такива чудовища, то е равносилно да пуснеш там кобри. Тяхната отрова унищожава морала на цялото общество в една държава.
Но очевидно всяка безнравствена власт разчита именно на то-ва, да разложи установените вековни морални традиции, чрез налагане законите на джунглата.
Може би аз също започвах да прихващам болестния вирус на недолюбените, на отхвърлените, на неуспелите жени, щом пред-ната вечер виждах съперничество у всички млади жени, срещна-ти на улицата, които Христо дори не познаваше.
Раните, нанесени в моята психика от мащехата на Стефан, ве-роятно бяха изкривили нещо у мен. Щом узна за мен тя настръх-на, като квачка над чиито пиленца прелита граблива птица. В действителност обаче нито самата тя бе квачка, нито аз хищна птица.
Когато моят свекър се бе оженил за нея, Стефан е бил юноша на около 13-14 години. Оформен младеж и се е заглеждал вече по момичета. Тя не е имала никакво участие в неговото отглеждане.
Независимо, че летях из облаците с мисълта си, аз съвсем ня-мах грабителски инстинкти когато се влюбих в Стефан. И двама-та бяхме отдавна минали възрастта на Ромео и Жулиета. Някои наши връстници се бяха задомили и създали деца. Така, че не се нуждаехме от ничие наставничество.
Въпреки това тя скочи в атака срещу нашата връзка. Разбира се, не открито. Затова и успехът й беше пълен. Бойните й опера-ции бяха подмолни, обходни.
.
...Във въпросното писмо Христо бе уведомил съпругата на свой колега, че пренесал някакво количество рубли, които тя ще получи скоро, за да ги внесе като първа вноска, за да могат да кандидатстват за купуване на жилище. Нейният съпруг и Христо се срещнали в чуждо пристанище. Корабът на съвипускника бил отклонен от предварителния курс и завръщането му в България щяло да се забави с няколко месеца. Христо бе приел да напра-ви тази услуга. Човекът имал две малки деца, а семейството жи-веело във влажно избено помещение, приспособено за стая.
Очевидно произхода на рублите бе от някаква дребна незакон-на търговска сделка. Затова парите не са вписани в митническа декларация. Имаше нарушение на митническия закон.
Според Наказателния кодекс това деяние бе квалифицирано като финансово престъпление и се наказваше със затвор от 3 до 10 години. Или нещо приблизително. Това бяха първоначални сведения, получени от Христо по въпроса. Съобщи ми ги припря-но, без да навлиза в подробности.
Но тогава той не ми довери, че парите не са били негови. Нау-чих го много по-късно. Затова и бях озадачена защо все пак е трябвало да уведомява някаква жена с писмо и съответно да й предава пари?
Когато човек узнае само част от истината, а смята че е научил цялата, той може да се удави в нея. Защото непълната истина всъщност е по-коварна от пълната лъжа. Парченцето истина та-ка те подвежда, че не ти дава възможност да се усъмниш в при-турките към нея. А тъкмо тия притурки са тинята, предназначена човек да затъне до шията и никога след това да не може да се измъкне от блатото на лъжата. Защото дори и когато разбере, че истина е било само малкото парченце в средата, полепналата в човешкото съзнание тиня е вече изсъхнала, запечена. Колкото и да се опитва той да я отстрани по-сетне, все нещо остава, а на мястото на олющеното пък се получават трайни белези.
На излизане от парка Христо бе угнетен и нямаше желание да обяснява. Затова когато аз го запитах за какво е била предназ-начена тази сума, да не би за да се подготвя държавен преврат, поради което органите за сигурност са се заели да разследват едно иначе напълно криминално деяние, той отвърна не особе-но любезно:
- Исках да устроя пищен бал в чест на твоите непоклатими мо-рални принципи!
- С контрабандни пари! Чудесна идея - отвърнах аз в същия стил.
- Да! Нали трябваше все някой ден да поставя на изпитание твоята добродетелност.
- А ако бях отказала да удостоя с присъствието си този бал? - казах силно засегната от неговия сарказъм.
- Бих бил много щастлив! Незабавно щях да поискам ръката ти. В днешно време трудно се намира такава благодетелна съ-пруга. Разбира се, с уговорката, че сватбата ще се състои след като се снабдя със свое собствено жилище. Надявам се, бихме доживели този ден докрая на века.
- Докрая на века има още 28 години! - възкликнах.
- Да! - отвърна той. - Тъкмо ще бъдем вече в прилична зряла възраст и няма да имаме основание да се ревнуваме един друг, както сега.
За него жилището беше станало идея фикс. Като че ли само от това зависеше личният му живот да бъде благополучен.
Не бих се наела да оспорвам, че то е една много важна пред-поставка, както и това, че жилищната криза в градовете, която ставаше все по-крещяща, по-натрапваща се, е тежка социална болест, за чието лечение никой от управляващите не мислеше.
- До днес смятах, че ти си по-различен от повечето предста-вители на нашето поколение, което е свело своите стремежи до сдобиване с жилище, автомобил, обзавеждане и вила с гараж - изтърсих с раздразнение.
- Да! - отговори той. - Не мога, като тебе, да се настаня върху някой пухкав бял облак и да си въобразявам, че живея в небесен замък.
- Христо... - понечих да му възразя, обаче не намерих в ми-сълта си думи, с които да се обоснова.
- Аз вече казах, Юле, ти ме идеализираш неоснователно! Не мога да живея в балон, пълен с въздух, оцветен с багрите на изгряващото слънце.
След което запя иронично, популярната глупава песничка: “... Ще живеем във колибка, ще си пържем прясна рибка...”
Раздумката ни влезе в задънена улица. С какво можех да му възразя? С празни приказки? Със сапунените мехури на своите илюзии?
Нали самата страдах от обстоятелството, че съм принудена да живея заедно с родителите си. Ако не бе жилищната криза, ве-роятно нямаше да се разделим със Стефан, защото не бихме били зависими от волята на неговия баща.
Разбира се, че Христо имаше основание.
Крачехме един до друг и мълчахме. И двамата бяхме като ко-рабокрушенци, чийто кораб е не само разбит, но и потънал. А край тях не се вижда дори една треска, за която да се уловят... Тогава напрегнах своята памет, за да си припомня “Законът на морето”, който самата аз бях формулирала в подобен на сегаш-ния момент:
.
В началото мъртво вълнение -
тихо, подмолно навътре влачи.
После надига се буря, която
върти, ръзтърсва хора и кораби.
Няма спасители. Никаква помощ.
Трябва да плуваш до изнемога,
трябва да вярваш като безумен,
трябва да любиш до фанатизъм.
Тъй е в морето. Няма отстъпки!
Само на силните то е приятел.
Само безстрашните тръгват към него.
А оптимистите го покоряват.
.

Издекламирах го на един дъх.
Когато свърших, Христо ме прегърна импулсивно и каза с ни-сък глас, наведен над ухото ми:
- Исках да те смъкна от облаците, а не да те огорчавам. Лете-нето из висотите не е за нас, обикновените хора.
Не приех неговата философия, но... преглътнах своето несъг-ласие. В главата ми блесна мисълта, че могат да ме впишат в книгата на Гинес, като рекордьорка по преглъщане на несъгла-сия спрямо моите близки и обществото, в което съм принудена да живея.
Ония - от кастата на привилегированите, безспорните собстве-ници на всичките блага в нашата държава, които се движат в бронирани автомобили, със засилена охрана и прочие, не се нуждаят да летят по небето. За тях раят е тук, на Земята!
- Илюзиите също са богатство! - казах все пак. - Дори понякога са по-скъпи и от най-ценното съкровище! Действителните мате-риални неща могат да ти бъдат отнети, но не и илюзиите! Едно хубаво стихотворение засища по-пълно моята душевност, откол-кото една пържола стомаха ми - издекламирах на един дъх. - Ако човек живее само с материалните придобивки, той става безду-шен предмет. Трябва да си пропит с вяра...
- Вяра в какво? - пресече ме той.
- В доброто...
- И още, в равенството, в братството, в светлото бъдеще на чо-вечеството, в световното господство на комунизма - продължи иронично Христо. - Обаче безверието пониква тъкмо тогава, ко-гато човек започне да вярва във всичко.
Отказах се да споря с него. Прецених, че е безполезно. Той имаше сега своята мрачна нагласа. Мисълта ми отскочи към предстоящото съдебно дело, което наистина можеше да има лош изход, ако в защита на Христо не се намесеха влиятелни хора.
Като светкавица в съзнанието ми блесна спомена за едно дело срещу 4 или 5 младежи-моряци, заловени да пренасят по-голям брой от законно разрешените воалени дамски шалчета, които бяха особено модни тогава. Вървяха по 5 лева едното при сред-на месечна заплата по същото време 80-90 лева. В търговската мрежа на страната, която е пълен държавен монопол, те никога не се появиха. Могат да се намерят само на анонимния черен пазар, който става все по-добре снабден с разнообразни стоки, за разлика от официалните магазини.
Процесът бе обществено-назидателен и вместо в сградата на съда, делото бе разглеждано в една от залите към Дома на транспортните работници, с няколко обществени обвинители, ко-ито разобличаваха (с възмущение!) и настояваха пред съдията за най-строго наказание към провинилите се. Заведоха ни там служебно. Цялата администрация. Имаше и представители на корабите, намиращи се тогава в български пристанища.
Младежите стояха на сцената прави, навели глави - с острига-ни коси, в затворнически дрехи и с белезници на ръцете. По някое време единият от тях припадна. Няколко от по-възрастните колежки започнаха да хлипат и бяха изведени навън, а на другия ден порицани чрез служебния радиовъзел.
Знаех, че момчетата са извършили противозаконно деяние, но въпреки това не ги смятах за виновни. Нашите моряци получават унизително ниско заплащане за своя изключително тежък труд. Единственият начин за компенсация е да внесат нещо, купено от чуждите държави на изгодна за тях цена и да го продадат на родния ни черен пазар. Всъщност, от гледна точка на справедли-востта и логиката, те по този начин допринасят първо за повиша-ване на своя трудов доход, нещо което трябва самото Пара-ходство да стори, за да има някаква, макар относителна равно-стойност между труда им и неговото заплащане. И второ, извър-шваха вид външна търговия с лични средства, като внасяха сто-ки, търсени от населението, каквито Министерството на външ-ната търговия не доставя на вътрешния пазар.
Строгите митнически закони на България по същество пред-ставляват вид наказателно ограничение срещу населението на страната. Освен това, онези, които са създали тези неразумни закони, са си издействали привилегията да ги заобикалят чрез статута си на особено важни личности. По силата на този си ста-тут те преминават през митниците на страната без никакви огра-ничения и без да се извършва проверка на багажа им.
Така мислех тогава, така мисля и сега. Вероятно и други са били на това мнение. Благодарение на протекции от познати с власт, Христо получи условна присъда, конфискация на рублите и някаква глоба в поносим размер. По време на делото никой не разбра, че рублите не са били негови. Поради това, освен Хрис-то нямаше друг подведен като виновен. Той доказа за пореден път, че е верен приятел, готов да помогне безкористно, дори и в ущърб на самия себе си, винаги когато това е в неговите въз-можности.
Нито усилията си скъпеше, нито времето.
Обаче делото се влачи из съдебните инстанции почти година и половина, докато излезе окончателната присъда. И това имаше лоши последици не само за него.

Създадено: 27.12.2004 г. 03:03:06   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046
13.
.
Когато Христо отвори вратата на апартамента и ме пусна да мина пред него, ушите ми бяха заглъхнали от вълнение. Усещах само ударите на своето сърце.
По пътя бяхме срещнали Мартина приятелка, с която той раз-говаря, без да сметне за нужно да ме представи. Засегнах се.
- Заповядай - каза приветливо.
После посочи отворената врата на хола, през която се прецеж-даше мъждива светлина. Прозорците бяха закрити с плътни теж-ки завеси.
Спънах се в нещо твърдо. Чу се трясък от разбит глинен съд и краката ми се обляха с вода, явно застояла. Беше топла.
- Не се безспокой - рече Христо.
Оказа се, че съм съборила ваза с цветя, приготвени специално за мен. Беше пропуснал на излизане да ги вземе, за да ми ги поднесе.
- Сложих ги на сянка, за да се запазят свежи - поясни Христо.
Нямал представа по кое време ще пристигна в София.
След това събра разпилените стръкове и ги пъхна в ръцете ми. Поех ги някак неловко, не помня дали му благодарих. За пръв път получавах цветя от млад мъж, който не ми бе безразличен, избирани специално за мен. Не смятам букета от червени карам-фили, които Стефан ми поднесе след раждането на Илиян, ко-гато дойде да ни прибере от болницата. Неговите цветя бяха все пак част от ритуал.
Моите очи вече бяха свикнали с полумрака и различаваха ясно предметите във входното антре, което сега ми се видя по-голя-мо, отколкото при влизането.
Оранжевите венчета на невена като че ли изгаряха дланите ми, същински малки слънчица. Оттогава невенът стана моето любимо цвете - символ на радост, на пълнота. Един вечен лъч светлина, който - вече знам - ще ми свети до гроба. Но когато Христо се върна от кухнята с хавлиена кърпа в ръце и преди да обере водата от пода се зае да я попие от моите мокри крака, аз не бях осъзнала още това.
Никога няма да си простя, че не го целунах тогава.
- Влез в хола - каза с топъл глас той и се зае с пода.
Пристъпих вътре. Удари ме дъх на застоял въздух в стая със затворени прозорци, засенчени с щори и завеси. Вътре беше прохладно и малко мрачно. Дръпнах плътните пердета, вдигнах щорите. През прозореца се промуши ярка светлина. Стаята като че ли пламна в огнено оранжев цвят.
Христо се забави. Докато го чаках права насред стаята, заех се да я разгледам.
Открай докрай до стената, противоположна на прозореца, има-ше масивна библиотека затрупана с книги и дребни статуетки. Най-отгоре бе поставена голяма спяща кукла, доста прашна, ко-ето подсказваше че не е докосвана с ръка от дълго време.
На стената - срещу входната врата - имаше втора, портална врата. Тя свързваше хола със спалнята. До библиотеката се до-пираше радиошкаф “Филипс”, а срещу него - фотьойл, на който след малко седнах. Зад гърба ми останаха снимката на Христо, като курсант в Морското училище. Както и на сестричката му Де-ляна от втория брак на неговата майка. Бяха закачени на стена-та, поставени в дървени рамки.
Разпръснатите списания и грамофонни плочи, между които имаше и дрехи, събудиха у мен усещане за непринуденост. Не се чувствувам добре в педантично подредени домове, какъвто бе апартаментът на Стефановите родители.
- Как намираш трипръстата ръкавица на моя баща?
Христо влезе с “Некерман” и ваза с вода в ръцете, постави ги на малката масичка. За да не съм скучаела докато той приготвел кафето, поясни накратко.
Разказа набързо анекдотичен случай за бащата на свой прия-тел, който имал петима синове. Единият от тях го попитал вед-нъж: “Тате, ти защо не направи някога пет къщи и един син, ами си построил една къща и си я напълнил с пет деца?” Старецът се докачил и отвърнал: “Ще те видя ти какво ще направиш, си-не?” Смяхме се с глас. После ми стана жал за стареца.
Поставих невена във вазата, отместих “Некерман”-а и помо-лих Христо за албум с негови и на семейството му снимки.
- Тоя каталог не ми е интересен, отразява свят извън нашата действителност - казах категорично.
Той ме изгледа по особен начин и добави:
- Юле, искам понякога да се занимаваш и с безсмислени неща, за да приличаш повече на жена.
Без да иска той ме чукна по раната в душата.
- Според теб глупостта е привилегия само на жените, така ли?
Не очакваше такъв резултат от думите си и се стъписа.
- Прощавай, не исках да кажа това. Но на жената й прилича да бъде малко лекомислена... Това я прави по... - запъна се и не довърши мисълта си.
Придърпах “Некерман”-а и го разлистих небрежно - отзад напред. Погледът ми се закова на страница с автомобили западни марки. Не от интерес към тях. Напомниха ми за Христовата кола, която преди малко видях спряна до тротоара, пред самия вход на жилищния блок. Отминах я без да й обърна особено внима-ние, макар по пътя да бях подбирала думи, с които смятах да изразя своето възхищение от нея. За да му доставя удоволст-вие. Но пропуснах да го сторя. Усетих неговото леко раздразне-ние когато вече се изкачвахме по стълбите, но не отиваше някак да се върна.
Ненадейно ми хрумна, че сега мога да поправя своя пропуск и казах:
- Знаеш ли, твоят автомобил е по-красив от тези тук. Неговият сребрист цвят много ми харесва.
Той не каза нищо.
- Не ми ли вярваш? - добавих.
Вдигнах очи и го затърсих с поглед. Беше излязал от стаята без да усетя.
Мисълта ми полетя към пристанището на Бургас. И по-точно към залива. Бе студен зимен ден. Същата този кола тогава бе закрепена върху палубата на кораба. Запомнила съм, че в каби-ните бе уютно и топло, а палубата я метеше от снега леден се-верен вятър. Помня също с каква гордост Христо отвори вратата на този свой автомобил и ме настани на предната седалка. Пос-ле сам седна от другата страна. Беше късно вечерта. Макар да бях облечена с палто, студът проникваше чак в костите ми, а той - само по жилетка - разказваше с възторг и повишено настрое-ние подробности - как я бе купил, как са я докарали до кораба и качили с кран на палубата... Чувствах се пренебрегната. И изоб-що не го слушах. Та и тогава не изразих одобрение за тази него-ва покупка. Отминах я с безразличие. Бях обхваната от нетърпе-ние да се приберем в отоплената част на кораба, а той разказва-ше и разказваше... Колко отдавна бе това наше пътуване в нощ-та по изглеждащата ледено студена лунна пътека, която се бе проснала върху люлеещия се гръб на вълните в залива и това нейно клатушкане създаваше у нас усещането, че се движим на-пред, което се подсилваше от вибрациите на корабния корпус! Откъде да съм знаела тогава, че ще дойде време когато ще коп-нея да се вледеня, за да те достигна там в неизвестното, Христо, преди да съм остаряла прекалено много...
Неповторими мигове, които с времето стават някак кристално вледенени в моето съзнание и искрят там с меко лунно сияние.
Оставих каталога, разтворен на страницата с автомобилите и станах, за да разгледам семейните снимки, наредени по библио-теката.
Отново Христо, като курсант, но в по-горните курсове на Морс-кото училище. На следващата - пак той - на плажа, по плувки. На третата - той, с приятели или колеги върху палубата на кораб. На последната - майка му с втория си съпруг и дъщеря им - почти бебе на възраст около годинка. Снимката бе правена във фото студио, лицата бяха едри и ясни.
Задържах по-дълго погледа си върху лицето на майка му. Тя ме изгледа враждебно. После каза със заповеднически глас да напусна незабавно къщата й. Отвърнах, че Христо ме е довел. Но и тя, както бащата на Стефан, не искаше да знае какво е же-ланието на сина й. Някога бащата на Стефан отсече: “Не ме ин-тересува какво е мислил или вършил синът ми. Той е млад, не-зрял и неопитен, за да решава такъв важен въпрос сам. Аз не те искам за моя снаха! Значи край! Всякакво разискване е излиш-но. - Като че ли се готвеше да изживее и живота на своя син. - Стефан е мъж, на него му е простено. Ти си жена, да си се пази-ла. Щом не си мислила достатъчно трезво, сега се оправяй както можеш... Аз не давам благословията си за връзката му с теб!”
Той никога не призна на глас, че двамата със Стефан сме се-мейство. За него нашите отношения си останаха с понятието “връзка”, макар че ме представяше пред другите с думите: “Това е снаха ми!”, без да забелязва противоречието си.
Тогава вече носех в себе си първородния му внук, който - както се видя след раждането му - щеше да прилича доста на своя дядо Илия. Значи едновременно с мен той бе отричал и проек-цията на самия себе си.
Трябва да изясня, че Стефановия баща беше известен като човек с властен и непреклонен нрав. Кажеше ли веднъж на бяло-то черно, то за него си оставаше черно, дори и в случаите когато белотата осветеше неговите зеници до ослепяване.
Стефан беше негова противоположност. За пет минути може-ше да застане пет пъти на противоположни позиции. Ставаше безволев понякога и се поддаваше на чуждо влияние.
Долавях, макар и не така изразено, че и Христо прилича на Стефан в това отношение. Случайно съвпадение ли бе или не-минуема черта в нрава на хора, които са имали непълноценно детство, не можех да кажа тогава.
Стоях като изтикана пред библиотеката, мънкайки някакви оп-равдания пред майката на Христо.
- С кого разговаряш?
Обърнах се. Не бях осъзнала, че говоря на глас. Христо стое-ше почти до вратата с дебел албум в ръце.
- С майка ти.
Той се обърка, огледа стаята, след което се извърна към ан-трето.
- Къде е тя? - попита.
Посочих снимката.
- Ха! - рече и прихна в гърлест продължителен смях.
- Много смешно! - отвърнах докачена.
Поех албума и го разгърнах върху коленете си. Част от сним-ките не бяха залепени върху страниците. Изсипаха се в полата ми. Взех една в ръка. Беше голяма колкото пощенска картичка.
- Я, какъв си самонадеян тук - казах, без да обърна внимание, че хартията е вече пожълтяла.
Христо се наведе над рамото ми и рече:
- Това е баща ми.
Такава прилика! А защо не? Нали и Илиян като бебе прилича-ше поразително на дядо си Илия, а след това на Стефан.
Застанал прав до мен той разказа с горест, за своето детство, преминало без да е имал каквато и да е връзка с родния си ба-ща, нито пък с родената в бащиния му втори брак половин сес-тра. Всъщност, по някаква чиста случайност бе пътувал веднъж с втората съпруга на баща си и с дъщеря им в едно купе. Той се прибирал за зимната ваканция в София, а те се качили от меж-динна гара. Разбрал кои са от разговора, който двете повели с други пътници в купето на влака. Не посмял обаче да им се представи. Смяташе, че поради любезното му отношение към нея, сестра му помислила, че той я ухажва. Бил с униформата на курсант и тя очевидно се чувствала поласкана от вниманието му.
Две години почти откакто се познавахме с него, но той не бе ми разказвал подборно за своя баща. За пръв път изповяда пред мен своята натрупана болка, за която аз дори не подозирах, че е чак толкова сгъстена. За разлика от Стефан, който винаги е бил някак затворен и потиснат, Христо бе контактен, отворен, сияен човек.
За майка си бе ми говорил много пъти, като подчертаваше, че тя е била много грижлива към него. Стараела се да му осигури всичко, за да бъде той като другите деца около него. Бдяла да не би някой да го нарани с лоша дума. Затова аз бях останала с впечатлението, че той не е усещал липсата на баща си.
- Защо ми разказваш всичко това? - прекъснах го по едно време.
- Не знам - отвърна и добави - може би заради Илиян.
После стана и отиде в кухнята, която беше негова територия. По време на своите отпуски той спеше там, поради липса на втора спалня в апартамента. Да, макар вторият му баща да бе строителен инженер, не бе в състояние да осигури на своето се-мейство по-обширно и удобно жилище.
Щом останах сама, без да го осъзнавам, мисълта ми се пре-несе към моя син. Христо проявяваше особена загриженост спрямо съдбата му, при все че никога не го видя на живо. Показ-вах му го на снимки. Въпреки неговата настойчивост не посмях да ги срещна двамата. Все отлагах това за по-сетне...

Създадено: 27.12.2004 г. 03:16:36   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046
14.
.
Сега си мисля, че ако бе доживял да има свои деца, той би бил незаменим баща, като имам пред вид с какво внимание ме разпитваше за Илиян. Как поглъщаше моите разкази за произна-сяните от него думички, за прекараните болести, за детските му прояви. Искаше да знае дали казва още на пижамата си жама, на болката уф и разни други неправилно изговаряни от сина ми думи? Как е понесал поредната имунизация? Илиян беше силно алергичен и организмът му се съпротивляваше на всяка ваксина с усложнения. Освен това бе наследил от баща си вид анемия, която също будеше моята тревога.
Докато Стефан беше съвсем друг. Не проявяваше никакъв ви-дим интерес към детето си. Като че ли Илиян изобщо не същес-твуваше за него. Ако аз не организирах срещи помежду им, изця-ло по моя инициатива, той никога не би видял очи в очи своя единствен син.
При срещите им Стефан се държеше мило. Изпълняваше дет-ските му прищявки, милваше го, целуваше го. Но не мисля, че го усещаше като свой родственик. Нито пък смяташе, че му дължи нещо повече от 50-те лева, които изпращаше редовно всеки месец. Това наистина бе голяма сума. Повече от половин средна заплата. Може би Стефан откупваше по този начин своя ба-щин дълг. Не знам. Не мога да проникна в мисълта му, в душата му. Във всеки случай, според него, приликата между двамата, както и еднородната им кръв не бяха достатъчно основание да изпитват привързаност един към друг. Още по-малко, за да се обичат.
Христо обичаше Илиян инстинктивно, непринудено. Може би е искал да му даде онова, което на самия него му е било отнето някога. И защото той бе одухотворен, сърцат по природа.
При нашите редки срещи - случайни или уговорени - Стефан не ме питаше за Илиян. Ако все пак го стореше - като че ли го правеше само, за да ми достави удоволствие. Но нямаше търпе-ние да ме изслуша докрай. Или пък барабанеше нервно с пръс-ти, въртеше се разсеяно, докато аз разказвах. При първа въз-можност отклоняваше разговора в друга посока. Поради това, по принцип, аз го осведомявах накратко, в телеграмен стил за де-тето. Когато наберях понякога смелост, за да го обвиня в безду-шие към съдбата на сина ни, който Стефан смяташе само за мой, той свиваше рамене и заявяваше с равен глас, че не е же-лал неговото появяване.
Това ме огорчаваше дълбоко и незабравимо.
Бяхме се харесали взаимно. Бяхме се любили по собствено желание. Значи носехме еднаква отговорност за това дете, което бе толкова мое, колкото и негово. Не отричах правото му да оби-ча своя баща, нито отговорността му на син, но не можех да при-ема той да бъде марионетка в ръцете на този свой баща, след като дядо Илия от своя страна пък бе изцяло в плен на своята втора съпруга.
По какъв начин двамата осъществяваха своя натиск над Сте-фан не ми е известно и досега, но усещах много осезателно тех-ните манипулации. Пред очите ми той се преобразяваше в друг човек.
За Стефан обаче бе недопустимо някакво си дете, та било то и неговото собствено, да се намесва в живота му. Още по-малко пък да се чувства задължен да се съобразява с неговото същес-твуване.
- Откъде накъде! - казваше.
Беше безпредметно да го убеждавам в противното.
На моето запитване: “Но как би могъл да се влюбиш някой ден в жената, която ще бъде следващата твоя съпруга, след като не си способен да изпитваш чувства към родния си син?” - той отвръщаше с насмешка:
- Чувства ли? Смешна работа! Чувства във века на космичес-ките полети! Няма такова нещо! Връзката между мъжа и жената е на сексуална основа - деспотизма на хормоните! Останалото са женски фантазии!
Според него, ако след съвъкуплението между мъж и жена, се пръкнел зародиш, то това си било грижа на природата за про-дължение на живота.
- Окъде накъде ще съм задължен да се обвързвам емоционал-но с някакъв ембрион, само защото съм имал неблагоразумието да предпочета някога жената, в чиято утроба се е загнездил той? Ние да не сме първобитни хора, та да се подчиняваме без-ропотно на природата! Предимството на цивилизацията е имен-но в това, че можем сами - по собствена преценка - да направля-ваме както раждането, така и всичко останало в своя живот. Не е допустимо съвременен човек, при това с висше образование, да робува на своите първични инстинкти.
Може би тези възгледи се бяха формирали в съзнанието на Стефан и под влиянието на лекциите по философия, които е слушал във Висшето морско училище. Доколкото помня неговият преподавател по тази наука беше известен сред възпитаниците на това учебно заведение под прозвището Коперник. Значи е бил начетен, магнетичен човек. Преди няколко години той куму-ва на сватбата на мой братовчед със своята четвърта или пета - не помня точно - поредна съпруга. Тя бе лекарка и родственица на младоженката. Освен това този импровизиран Коперник ня-маше дете от нито един свой брак. Навярно, търсейки обоснова-ние за своето бездетство, бе съчинил някаква своя философска теория, която е внушавал на своите студенти.
- В основата на всеки прогрес стои разумът, а не инстинктите! - настояваше Стефан. - Още по-малко пък някакви измислени чув-ства, които никой не би могъл да измери или да им даде някакво обяснение...
Разумът, та разумът! - това бе любимата му фраза, а в същото време тъкмо неговата позиция бе лишена изцяло от здрав ра-зум. В противен случай би осъзнал, че сам цепи живота си на две части и оттук насетне никога няма да може да се събере в едно. Вероятно ще го осъзнае някой ден, но с какво би промени-ло това съдбата на първородния му син? А и моята собствена?
- Аз те обичам и не ме интересува твоя разум! - отговарях съ-що тъй категорично.
На което той отвръщаше: “Сигурно, защото в главата ти няма нищо друго освен емоции и глупави фантазии.” След което до-бавяше:
- Какво би станало според теб, ако всеки заченат зародиш се остави да се развие? Отговори де?
Но аз нямах намерение да споря с него. Затова той продължа-ваше:
- Потоп! Или нещо близко до потопа. Земята не е в състояние все още да осигури изхранването на толкова народ. А и кой знае дали изобщо някога ще може, колкото и да се развиват науката и техниката!
Зародиш или ембрион! Така Стефан наричаше нашето бъдещо бебе, което беше на път да се роди, и категорично отказваше да ме слуша, когато аз се опитвах понякога да го убедя, че то си е едно съвсем нормално бебе, като всички останали по света.
- Е, да! - казваше важно той. - Ако го оставиш да се роди, наис-тина ще бъде бебе. Но аз не съм длъжен да се чувствувам баща на всички заченати от мен зародиши!
Не ми беше ясно какво точно е чувствал тогава Стефан, обаче бе повече от ясно, че в случая е направляван от мащехата си. Той просто повтаряше думите на Евдокия, която също се бе зае-ла много настоятелно да ме придума да се освободя от тази моя бременност. Защото Стефан промени рязко своето отношение по този въпрос няколко месеца по-късно, след като посети свои-те родители в Русе, за да ги осведоми за събитието. Първона-чално той прие вестта, че му предстои да стане баща, доста емоционално. И дори с известна гордост, като че ли му бяха връчили орден за храброст.
- Толкова ли многобройни са тези заченати от теб ембриони? - възкликвах аз.
- Отде да знам! - отвръщаше нехайно той. - Казвал съм ти го много пъти: жените с които съм лягал някога не ме интересуват ни най-малко! Моят девиз е: “Не отивай повече от три пъти при една и съща жена, ако искаш да ти е мирна главата!”
- Тогава защо се ожени за мен? - не се предавах аз.
- Хубава си... Подведох се - продължаваше със същото нехайс-тво той. - Но аз не съм от онези глупаци, които след първата грешка, допущат и втора...
Отегчен от поредния подобен разговор, както и от своята собс-твена упоритост, накрая заявяваше, че щом искам мога да си родя не едно, а две бебета, на които той е биологичен баща, но да не съм си въобразявала, че те биха го обвързали емоцио-нално с мен.
В подкрепа на своите думи Стефан изнасяше серии от беседи, богато подкрепени със стастически данни за развитието и смърт-та на човешкия ембрион, за намаляването на раждаемостта в някои държави, за броя на децата от разведени родители, за сираците и извънбрачните раждания, за увеличения брой на абортите - по желание или спонтанни. Особено наблягаше на тенденцията за разпадане на браковете в първите години след задомяването на младите хора.
За него всичко се свеждаше до статистиката.
Той е инженер и би могъл да докаже, както и да обясни много явления, като се възползва от законите на физиката, механика-та, математиката. При това с твърдения, които не са лишени от логика. Особено често си служеше с теорията на вероятностите, за която аз нехаех. Това го ядосваше.
- Не разбирам с какво всичките тези твои теории могат да по-могнат на хората да променят своите съдби? - питах. - Как тео-рията на вероятностите може да повлияе върху чувствата, които се зараждат или изчезват?
- Говориш така, защото си невежа по математика. - Противеше се той.
- Така е - отвръщах. - Но това нито пречи, нито помага на мои-те чувства. Още по-малко може да окаже влияние дали да се ро-ди или не нашето бебе.
Сега ми е чудно, че съм имала волята да изприказвам пред не-го толкова приказки. Липсвало ми е трезвомислие. Тогава Сте-фан беше като пластелин в ръцете на Евдокия. Баща му също! Някаква черна магия бе обгърнала и парализирала неговото съз-нание. Истинско безумие бе от моя страна да храня каквато и да е надежда за промяна в позицията му. Та той изобщо нямаше своя такава.
Баща ми пък заяви категорично:
- Да вървят по дяволите и тримата! Не ща ни да ги чуя, ни да ги видя! Аз мога да си отгледам внучето без тях. Те губят, а не ние.
Майка ми беше обаче по-дипломатична и докрая се държа аристократично и изискано в отношенията си с тях. Тя е жена от класа и нито за миг не слезе от своята висота. Но това не я предпази от срив. Огъна се. Хипертонията я сграбчи с пипалата си. Кръвното й налягане се вдигаше и падаше по скалата на живачния стълб. Месец преди да се роди Илиян я взеха по спеш-ност в болница... Вестта за неговото появяване на бял свят я завари там.
- Ако беше запозната с теорията на вероятностите и данните от статистиката - твърдеше Стефан - щеше да си осведомена каква е честотата на мъртвите раждания, на родените уроди и недоносени бебета. Тогава не би била така уверена, че зароди-шът който носиш ще се превърне непременно в нормално и жиз-нено бебе.
И отново привеждаше своите безбройни примери в цифри и проценти. Понятие нямах откъде беше събрал такива подробни данни, нито как е успял да ги запомни. И за какво му бяха те? Аз го обичах, макар да го губех, и това за мен бе достатъчно осно-вание да искам да родя нашето бебе.
Друг път Стефан неочаквано признаваше моята правота, както и това че осъзнава колко сложно е всичко около нас, но не мо-жел да направи нищо, за да ме защити. След което започваше да се самообвинява и да изтъква свои слабости. Не можех да повярвам, че той е така зависим от волята на баща си.
Дори Стефан наистина да бе сгрешил някога в нещо, аз чрез обичта си му го бях опростила вече. Бях готова на всичко, за да възвърна неговото душевно равновесие, както и увереността че до него крачи жена, която всеотдайно би споделила всичките му трудности. Но Стефан спираше до самообвиненията си и се от-дръпваше отново назад.
Освен това, от един момент насетне аз не бях вече сигурна дали изобщо съм бременна.
Може би защото бях спортувала продължително време волей-бол или пък организмът ми е такъв, но погледната външно бре-менността изобщо не ми личеше. Имах стройно и стегнато тяло, като на младо момиче. Това даде основание на Евдокия да из-каже съмнение, че се преструвам. Веднъж влязала в главата й, тази мисъл я обсеби с такава сила, че тя я внуши първо на мъжа си, а след това и на Стефан.
Оттам насетне Стефан бе напълно изолиран от мен, да не би да успея да го прелъстя и наистина да наклоня везната в своя полза.
Тогава се заех да намеря медицинска литература за фалши-вата бременност у някои жени. Прочетеното ме доведе до ужас. Подхвърлената от Евдокия вероятност не беше само блъф. Ме-дицината наистина познаваше не един подобен случай. Съмне-нието превърна останалите месеци до раждането на Илиян в истински ад за мен.
Бях или не бях съпруга на Стефан? Бях или не бях заченала негово бебе? Колко месеца след нашата венчавка ще се роди то? Три дилеми, които изгаряха моя мозък. Нощем лягах като върху тръни, денем се движех като в кошмарен сън.
Според разбиранията на Стефановия баща, който бе завър-шил Духовна семинария преди да постъпи за студент в универ-ситета, бе от особено важно значение неговият внук да се роди най-малко пълни девет лунарни месеца след женитбата на сво-ите родители. “В противен случай - казваше той - ще станем за смях на хората.” В литературата прочетох за преждевременни раждания. При това напрежение около мен, нали и моето бебе можеше да се роди недоносено?
За самият Стефан нямаше никакво значение какво казват хо-рата. Беше му все едно дали нашето бебе ще се роди девет ме-сеца по-късно или девет години по-рано. Той не страдаше от никакви предразсъдъци.
Например, не можеше да проумее как някаква си ципа у жена-та, наречена с латинската дума hymen, може да й служи за осно-вание тя да бъде смятана за честна или безчестна.
- Ама че простотия! - смееше се Стефан. - Девствеността да не е зестра, та жената да се перчи с нея! Половете имат пълно ра-венство в днешно време.
И тъй, когато навърших своите 25 години, имах усещането че съм стъпила на въжен мост, опънат върху дълбока пропаст, с доста опадали междинни дъски по него. А отвсякъде духаха ура-ганни ветрове, които можеха да ме катурнат долу.
Приличах на квачка, която мъти своите яйца, и налита с човка-та към всеки, който протегне ръка към нея. Все едно дали за да й подаде шепичка просо или да измъкне някое от яйцата. Кълвях, кудкудяках, плясках с настръхнали криле, съсках... Изрекох глу-пави приказки, допуснах и не малко грешки...
Но нали и животните освирепяват, ако някой се опита да по-сегне на малките им. А аз закрилях едно напълно беззащитно човече, свило се някъде у мен. Едно бебе, което се бе отправи-ло към този стръвен, озлобен свят, готов да го унищожи в името на своя личен егоизъм.

Създадено: 27.12.2004 г. 03:38:51   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046

Създадено: 27.12.2004 г. 03:39:55   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046
15.
.
Не бяхме докоснали чашите с кафето, когато звънецът на входната врата издрънча продължително.
Между другото, той беше звънял няколко пъти откакто влязох-ме, но Христо не се отзова, мърморейки: “Днес не приемам гос-ти. Днес принадлежа на себе си.”
- Звънецът! - не се стърпях и казах.
- Да звънят! - рече спокойно той.
В този момент звънна и телефонът.
- Няма ли да вдигнеш слушалката? - попитах.
- Не! - беше категоричен Христо.
“Ако и вчера при него е имало жена и затуй не е отговорил на моето позвъняване?” - мина ми светкавично през ума.
Погледите ни се срещнаха.
- Юле, звъни ли вчера привечер?
Неговият въпрос ме свари неподготвена. Как успя да предугади моята мисъл?
- Бях в банята. От притеснение не можех да си намеря място, та час по час взимах студен душ. Чух звънеца, но докато стигна до телефона, връзката вече беше прекъсната.
Докато говореше, той не ме изпущаше от погледа си.
- Защо мислиш, че съм била аз? - запитах кокетно.
- Кой друг! - беше неговият отговор.
След това стана и отиде да види кой натиска така нахално звъ-неца на входната врата.
В антрето нахлуха шумно двама млади мъже. Не ги виждах, само чувах гласовете им. Единият хрипкав, другият плътен, при-ятен. Предположих че са млади поради жаргонните думи, които употребяваха.
Без той да ги покани, те се вмъкнаха в хола с уговорката: “От-биваме се само за минутка” и се разположиха удобно на дивана.
Обратно на моите първоначални предположения, мъжът с хри-пкавия и малко неприятен глас се оказа висок, добре сложен и хубав. Докато другият, с мъжествения глас, беше дребно хилаво човече, наподобяващо на същински щурец.
Нарекох ги Крачун и Малчо.
- Мои добри приятели! - каза Христо и добави: А това е Юлия.
Очевидно, те знаеха вече за мен, щом не сметна за нужно да им обясни коя е тази Юлия.
- Разбрахме - казаха едновременно двамата. - Иначе нямаше да ни държиш така дълго пред вратата.
- Значи нея чакаше вчера - не се стърпя Малчо.
- Заслужава си чакането! - рече важно Крачун, докато ме огле-ждаше безцеремонно от краката до главата.
Стана ми неприятно. Не мога да понасям този вид мъжки пог-леди. Намирам ги за израз на простащина, към която изпитвам непоносимост дори при най-малкия полъх на проявяването й. Навярно, защото тя запълва все по-плътно пространството око-ло мен. За катализатор й служат масовата култура, предназначе-на за широка публика, както и наплива в градовете на разнород-но население. Най-вече младежи - селски лумпени, които нямат в умовете си спомен за собствена земя, но нямат така също и подготовка за живот в града. Затова си оставаха на някакво пре-сечено положение: нито земеделци, нито работници.
Останали без стягащите ги обръчи на традиционния морал в селските общества, пристигнали в града без своите семейства, те приличаха на полунесретници, полуфантазьори, полупозьори. И в крайна сметка бяха завършени циници.
- Обзалагам се, че Юлия е от Варна! - заяви Малчо.
- По какво позна? - задяна го иронично Христо.
- По цвета на очите й. Зелени, дълбоки, като морето - опита се да остроумничи той.
Тримата прихнахме в спонтанен смях, защото Малчо се бе из-пъчил, като петел на плет, готов да кукурига. Той обаче не се за-сегна. Продължи да дърдори своите наивни духовитости. Стара-еше се да изглежда по-значителен, отколкото бе в действител-ност. Обичайното изпъване на дребния човек, който се опитва да надмогне скъперничеството на природата спрямо него.
Христо ги запита не особено учтиво, какво ги носи при него по никое време, като с това им даде да разберат, че не са особено желани гости за днес.
- Дойдохме, за да ни услужиш с едни плувки - отвърнаха едно-временно двамата.
После споделиха, че след като разнищили сутринта клюките, станало им скучно и им хрумнала идеята да отидат на градския басейн да поплуват и да се поразхладят от днешната жега. Малчо обаче не носел своите плувки.
- Но сега е още работно време! - учуди се Христо.
- Работи ли се в тая задуха!
От разменените помежду им приказки разбрах, че работят в Булфрахт. Крачун от около година. Малчо само от няколко месе-ца. Но и двамата бяха успели да сменят вече няколко фирми от Министерството на външната търговия, макар да бяха Христови връстници. Значи - синове на бащи с висок ранг.
Попитах ги защо са сторили тези обиколки, като враните от кол на кол, а Малчо отвърна: “За разнообразие.”
- Плащат малко - беше по-откровен Крачун.
- Според работата и парите! - подхвърли саркастично Христо. - Събрали са ви там цяла гвардия некадърници и лентяи. Пиете кафета, бистрите политиката, разисквате мачовете, задявате момичетата и не давате пет пари, че корабите вървят заради вас празни или пък возят товари със смешни навла. А ние опъваме из океаните за този дето духа.
- Всекиму според подпорните греди, морски! - отвърна в същия дух Крачун. - Такава е системата. Не съм я създал аз... Ние само се възползваме от нейните пукнатини, за да си понаквасим гър-лата с вода от извора. Нали сме хора!
- Ние, моряците, да не би да сме говеда! - кипна Христо.
- Трябва да имате все пак някакво родство с тях. Човек, който е наред с ума, тръгва ли да гони Михаля?
- Този каймак ще пресъхне някой ден! Не може да тече до без-крайност вино от задънена бъчва, след като няма кой да я пълни - каза в заключение на пререканията Христо и донесе още две чаши с кафе за гостите си.
Докато пиехме кафе в индийски стил, както го нарече Христо - с парчета лед в чашите - тримата се заеха да си припомнят сме-хории от миналото. После преминаха към чудатостите на техни общи приятели. Пофилософстваха върху въпросите на любовта, брака и семейството.
Крачун посъветва въодушевено Христо да не бърза да се об-вързва с брак, ако иска животът му да премине без усложнения. Според него от собствената съпруга нямало друго по-непоноси-мо зло на земята.
Малчо също се опита да остроумничи на тази тема, но скоро и двамата се изчерпаха. Прехвърлиха разговора към Христовия автомобил, на който така и не запомних марката. Във всеки случай не беше от известните.
- Лъснал си го като за изложба - отбеляза Крачун.
Заговориха за предимствата на този автомобил, като пропуща-ха да отбележат недостатъците му спрямо останалите марки, за разервни части, за автосервизи, гаражи, правила за пътно дви-жение...
Не мога да понасям подобни разговори. Техниката със своята точност и непоклатимост на принципите, върху които е създаде-на и се развива, ме ужасява. За мен всяка машина е едно чудо-вище. Навярно моят ум е твърде плитък, за да възприеме този вид човешки творения.

Създадено: 27.12.2004 г. 03:44:51   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046
16.
.
П о принцип когато около мен се разискват технически въпро-си аз си мисля за нещо друго. Тъй беше и сега. Думите на три-мата изобщо не докосваха моето съзнание. Друга мисъл, няма-ща нищо общо с подхванатия около мен разговор, се пръкна не-очаквано в ума ми. А именно защо животът се появява по такъв жесток начин? Защо жената заплаща такава скъпа цена, за да стане майка?
Бяха изминали почти три и половина години от деня, в който се роди Илиян, а щом се сетя за това, в стомаха ми се надигат спазми. Става ми горещо. Обхваща ме чувството за страх.
“Никога вече!” - казах си, когато уловил ме за ръка Стефан ме мъкнеше към таксито, стиснал в другата си свободна ръка наше-то бебе - един вързоп, увит с вълнено одеалце на бежави и бле-до синкави квадрати.
- Олеле-е-е ще го изпуснеш! - чувам и до днес своя собствен вик, на който той изобщо не обърна внимание, като да бе глух.
Опасявах се, че го е уловил нарочно тъй небрежно (по моя преценка), за да може наистина да го изпусне на земята и да се отърве завинаги както от своя наследник, така и от мен.
Защо? Кога ме намрази Стефан? И дали въобще ме мразеше или ненавиждаше самия себе си?
Та аз тогава имах всичко, което е нужно на един млад мъж, за да бъде той горд, че ме има за своя съпруга: бях с привлекател-на външност, с добро образование, издънка на личен род... А ето, и син му родих! Какво го накара да се отдръпне така рязко от мен, от детето си?
- Стига си крещяла де! - ядоса се Стефан, тъкмо когато се настанявахме в таксито. - Как така ще го изпусна!
Но понеже аз все още го подсещах да внимава, той добави: “Да не е момиче, че да го оставя да падне!”
Неговите думи, макар казани почти на шега, ми подействаха като изплющяване на камшик по гол гръб.
Той така и не можа да си спомни след време за тези свои при-казки. Отричаше да ги е изричал. Но ги каза.
- Добре де, да допуснем че наистина съм ги изпуснал, нима човек не може да измърмори някакви слова ей така, без да е искал да каже нещо с тях. Защо издребняваш?
Не се съгласяваше с моето твърдение, че моментът тогава не беше подходящ за такива шеги. Какво му било на момента?
Докато Стефан вървеше на половин крачка пред мен, стиснал в дясната си ръка, като с клещи, моята и с Илиян в лявата, той ми се стори ужасно грамаден и недодялан. Вероятно поради не особено изрядния му външен вид.
Иначе той е висок, строен, с правилни пропорции на тялото и винаги съм го намирала много красив. А тогава гледах охлузени-те му обувки със засъхнала по тях кал, с които ходеше на работа в дъждовни дни, ярко контрастиращи на снежната покривка, на лъсналия се под краката ни лед, и едва се сдържах да не се раз-хълцам от обида. Като че ли бе тръгнал за бригада в селското стопанство, а не да посрещне своя първороден син.
Мама се опита да го оправдае пред мен, като ме уверяваше, че всичко това е било от обхваналото го вълнение. Тя твърдеше, че когато поемал бебето от дежурната акушерка ръцете му тре-перели, нещо което аз не забелязах. Само ми направи впечатле-ние с какво учудване разглеждаше лицето му, като че ли то бе на извънземно същество, попаднало по някакво недоразумение в неговите ръце.
- А ти какво очакваше да направи! - кипваше мама на тези мои приказки. - Да започне да се премята през глава ли, за да ти до-каже, че наистина приема факта за раждането на сина си? Сте-фан се държа дори много нормално!
Отново си спомних очите на дежурната акушерка, която ме прие в болницата:
- Успокой се, мила, няма нищо страшно. Всяка жена минава през това изпитание.
Чувах нейния приятен алтов глас, усещах пръстите й, докосващи деликатно кожата ми: проверяваше дали бебето е тръгнало вече към своето раждане. Но не можех да се успокоя. Всяка клетка от моето тяло вибрираше против волята ми.
Въпреки опасенията на акуширащия лекар, телесната ми тем-пература си остана в границите на нормалното. Само първия ден след раждането живакът се покачи малко над тридесет и ос-мото деление.
Погледнато теоретично нямаше видима причина да ме тресе, въпреки това бях разтърсвана от някаква треска и се чувствах много зле. Като че ли бяха ме прекарали през месомелачка.
Около три денонощия останах в състояние на унесеност: нито заспала, нито будна. Изглежда от време на време бълнувах. Же-ните от съседните легла в стаята току ме питаха: “Какво каза?”
Нищо не бях казала. Нито имах желание да казвам. Мислите, които се въртяха тогава из моя ум, си бяха само мои. Отде на-къде щях да им ги казвам?
Още щом ме пренесоха от родилната зала в болничната стая с още 8 родилки, настанени там, веднага ме включиха на система за преливане на кръв от стъкленица, закрепена на статив. Капки-те се плъзгаха една по една по прозрачна тръбичка, като проле-тен капчук от размразяваща се ледена висулка. Буквално при-бягваха по улейчето и се шмугваха в моята артерия. Имах жела-ние да прочета името на човека, който бе дал тази вълшебна течност. То бе написано върху специално предназначен за целта етикет. Но не ми се отдаваше. Не можех да различа буквите.
Като същински факли в главата ми горяха въпроси.
Дали Стефан бе узнал вече, че е станал баща? Ако родители-те му го бяха уведомили, щеше ли да се върне веднага от Со-фия, където бе заминал уж по някаква работа? Нещо, в което съвсем не вярвах. Просто той си намери повод да се измъкне, без да се замисли че оставам сама в този чужд за мене град.
Какво име щяхме да дадем на бебето, записано в регистрите все още само под номер 19? Преди да се роди бях решила, ако е момче да настоявам да бъде Илия. Ако е момиче - Вяра.
Сега се колебаех.
За име на момиче Стефан изобщо не бе и мислил. Още когато му съобщих, че ще си имаме бебе, след кратко мълчание, той рече без никакво колебание:
- Ще го наречем Александър! Той ще бъде велик човек.
Случи се някъде към полунощ. Той бе прескочил оградата на военното поделение и вече съблечен лежеше до мен.
Ами ако сменят бебето с друго, хрумна ми. При толкова много бебета, които си приличаха като капки утринна роса, това бе на-пълно възможно. Тревога, измъчваща всички майки.
Какво щеше да стане с нас след няколко дена, когато напус-нехме болницата? Тогава аз не подозирах, че състоянието ми е било твърде критично и са очаквали да получа усложнения.
Щяха ли най-после бащата и мащехата на Стефан да се при-мирят с факта, че въпреки тяхното нежелание и настойчива съ-протива нашето бебе вече се е родило. На пук на всички пред-виждания на Евдокия, че може да му има нещо, то се роди живо и напълно здраво.
Дали тя и занапред щеше да ми подхвърля своето подозрение, че Стефан може и да не е негов биологичен баща. Само една бездетна жена, каквато беше тя, би могла да си служи с подобни недостойни обвинения.
Измъчваше ме ужасна жажда, а не ми даваха да пия вода. Са-мо квасеха устните ми. Жаждата се появи още докато бях в ро-дилната зала, където беше задушно като в пещ, макар да бе люта зима и температурата отвън да бе значително под нулата по Целзий.
Акушерката, водеща раждането ми, в началото също бе много мила. Докато ме успокояваше тя записваше в някакъв дневник същите данни, които вече беше записала нейната колежка при приемането ми преди по-малко от час.
Име, собствено, фамилно.
Дата, място на раждане, местожителство, домашен адрес, про-фесия, образование, месторабота и тъй нататък.
После същите данни за бащата.
Болките, които ме разкъсваха отвътре, ставаха все по-остри. Интервалите между контракциите - все по-къси. А тя питаше и питаше. Идваше ми да й изкрещя: “Махай го бащата! Ела до мен, защото бебето напира, а няма кой да го поеме.”
Нейната мудност ме плашеше. Казах й го.
- О, бъди спокойна - отвърна с равен глас. - До раждането има време. Първото раждане не става така бързо.
Този отговор ме ядоса. От майка си бях чувала, че тя ме бе ро-дила около час след като са започнали родилните й контракции. Станало така изненадващо, малко преди обяд, че акушерката не успяла да притича от дома си до дома на моите баба и дядо. Когато пристигнала, аз съм била вече увита в пелени. Тогава в по-малките селища не е имало стационарни болници.
Акушерката обаче не обърна внимание на това мое пояснение. Измъкваше се с нейното равнодушно: “Има време”. Как можеше да разбере, дали има време, след като стоеше на няколко метра встрани от мен, при това с гръб, защото продължаваше да по-пълва своя проклет дневник?
- По виковете на родилките! - отвърна равнодушно тя.
Аз тогава бях още със силна воля и издържах търпеливо на болките.
- О, не се безпокой! - отвърна уверено тя. - На тия болки не се търпи!
Недоумявах защо се изписва толкова хартия, след като дежур-ната при приемането ми записа съвсем добросъвестно всичките тези данни? С очите си видях като ги нанасяше във формуляра.
- Такъв е редът - обясни жената.
- Но това е мъчително... В такъв момент... - простенах.
- Знам - рече с досада тя. - Нищо не може да се направи обаче. Искат го от нас. В противен случай ще ме накажат.
Чудовищно! След като нито аз, нито някоя от останалите жени, които идвахме в Родилния дом сами, по собствено желание, имахме намерение да бягаме. Но даже и да бихме искали да го сторим, нима можехме при тези разкъсващи корема ни болки!
Последното не го казах на глас. Нямаше смисъл.
Примирих се с реда и не възразих, когато на сутринта пристиг-на служителка от отдел “Гражданско състояние” със своя си формуляр и ми зададе същите въпроси.
- Знам че вече сте отговаряла, но аз събирам тази сведения по друга линия.
Каза го преди аз да бях изразила своето недоволство. Чувст-вах се толкова зле, че едва говорех. И то като в просъница. Би могла да изчака няколко дена, докато се съвзема... След прека-раната мъчителна нощ ми идваше да я пратя по дяволите - за-едно с формулярите й, заедно даже и със самия Стефан, стига той да се бе появил отнякъде.
По това време Стефан е бил вече във влака. Мащехата му го събудила заранта с телефонно позвъняване в дома на негова-та леля, сестра на родната му майка, където бе отседнал. След 2 дена той навършваше 25 години и тя му казала:
- Идвай да си получиш подаръка за рожденния ден!
- Какво сте ми купили? - запитал сънения още Стефан по на-чин, с който искал да каже - според Евдокия - която ми разказа след време за състоялия се между двамата тогава разговор, че ако е нещо незначително по негова преценка, няма да се мръдне дори от леглото.
- Имаш син! Честито. Тежък е 4 килограма и 200 грама.
На което Стефан отвърнал: “Само аз мога да направя такова бебе! Тръгвам!”
Значи бе сметнал за значително събитие раждането на сина си, което е объркало сметките на Евдокия. Във всеки случай малко след като вече ме бяха изнесали от родилната зала, което стана след осем часа заранта, д-р Христо Ботев, който бе водил раждането, пристигна при мен с красив букет от калии и ми пре-даде, че ми ги пращат моите свекърва и свекър със специални поздравления. Помислих че той ме е сбъркал с друга родилка и изобщо не обърнах внимание нито на цветята, които бяха поста-вени по негово разпореждане от една акушерка във ваза върху шкафчето до леглото ми, нито на неговите думи: “Те преди мал-ко бяха при мен.”
Не можех да допусна, че двамата ще се вдигнат толкова рано заранта, за да дойдат от единия край на града в другия да се ин-тересуват какво е станало с мен в това мразовито време. По улиците имаше сняг, който на места достигаше до гърдите. И то за да засвидетелстват внимание към мен.
Била съм твърде неопитна и по-точно невежа по отношение на човешката психика, за да се досетя, че раждането на едно дете е наистина изключително събитие, което обръща мисълта и дей-ствията на хората в обратна посока. Освен това, тогава бях пре-калено изтощена, за да мога изобщо да разсъждавам. От друга страна аз бях в пълно неведение по отношение на близката родствена връзка на д-р Ботев със семейството на Стефан. Не бях чувала, че съпругът на неговата леля (сестра на родната му майка) има брат акушер-гинеколог...
Затова изявлението на д-р Христо Ботев, докато той държеше току-що родения Илиян в ръце: “Това бебе много ми прилича на някого!” на мен ми се видя много странно. Бебето приличаше на одран заяк. Приликата с дядо му Илия се очерта по-после.
Изобщо сметнах, че след малко грешката ще се установи и цветята, заедно с картичката, затъкната зад целофана и със специалните поздрави, ще бъдат прехвърлени към друго легло.
- Местожителство? - повтори няколко пъти своя въпрос служи-телката от отдел “Гражданско състояние”.
Аз гледах тавана и мълчах. Треската ми се засили и отново всяка клетка на моето разнебитено тяло започна да се свива и отпуща. Жената се изплаши така силно, та хукна панически да вика лекар. А всъщност до леглото ми имаше стажант-лекар, който наблюдаваше кръвопреливането и ако имаше нужда от по-мощ сам би потърсил. Разбира се, той също се паникьоса, под влияние на нейната уплаха. Може би си помисли, че конвулсиите на моето тяло се дължат на реакция от кръвна несъвместимост. Причината обаче беше в моята несъвместимост с морала на Стефановото семейство и на част от обществото в този град.
Моето законно местожителство беше в град Варна. Това бе по-служило за коз на Евдокия да ме изгони от Русе. Веднъж об-себена от тази своя идея тя вероятно бе се догадила в процеса на изпълнението й, че може да постигне още нещо. И то много по-значително в битката си срещу мен и моето бъдещо бебе.

Създадено: 27.12.2004 г. 03:47:45   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046
-

-
.
Ивайло на 1 януари 1971 година

Създадено: 27.12.2004 г. 03:54:58   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046
[darkblue] 17.
.
Когато акушерката от женската консултация в кварталната по-ликлиника отказа да ме пусне в лекарския кабинет понеже не съм била жителка на Русе, аз избухнах. Навлизах вече в петия лунарен месец на своята бременност, а все още не бях усетила бебешко движение, което силно ме тревожеше. Разчитах лека-рят да ми даде някакви съвети. Или пък, ако наистина у мен нямаше никакво бебе, това да се изясни най-после. Защото този въпрос ме безпокоеше болестно.
Бе към втората седмица на месец септември 1968 година. Не-поносимата горещина ме бе изнервила. Мъчеше ме безсъние. Това от своя страна вероятно се отразяваше и на бебето, ако наистина го имаше, поради което - мислех си аз - то се задушава и не може да се размърда. Обаче в същото време ме обхваща-ше и ужас. Липсата на движения потвърждаваше предположени-ето на Евдокия, че изобщо не съм бременна. Потвърждаваше също така и обвинението й, че съм една най-обикновена измам-ница, каквато тя се стремеше да ме изкара.
Нещо, което буквално ме смазваше.
Изведнъж стана ясно, че не мога да получа достъп до лекар в този град, защото не съм била негова жителка.
- Но аз имам спешна нужда да се срещна с лекар! - повиших тон.
- Я, недей крещя! - сряза ме акушерката. - Върви да го потър-сиш във Варна!
Между двете ни избухна истинска свада. Накрая тя се смили и ме посъветва да отида в социалния кабинет при някаква юрис-консултка на отдел здравеопазване. Написа ми на едно картонче адреса и името на юристката, обясни ми търпеливо как да я на-меря и ме отпрати.
Отидох веднага, но не намерих там никого. На вратата беше отбелязано, че работното време на кабинета е само сутрин от 8 до 12 часа, а бе вече следобяд.
Прекарах една дълга, неописуемо кошмарна нощ, убедена че дори да съм бременна, то бебето ще умре до заранта. Въпреки силното ми желание да го спася, не можех да се овладея. Чув-ствах се срината. Все ми се струваше, че съм получила вече кървене. От прочетените книги по въпроса знаех, че първият признак за начало на спонтанен аборт е започнало кървене. За-щото в тези книги аз четях най-внимателно именно пасажите за патологичните отклонения. Евдокия бе насочила натам своите словесни стрели.
Местожителство?!
Господи, колко човешки съдби станаха жертва на това без-плътно чудовище!
За да имаш правото да живееш в дадено селище, трябва да си получил от съответното кметство жителство. Което ще рече раз-решение от специална комисия, назначена към общината. По то-зи начин искаха да контролират движението на населението от един район в друг, от селище в селище. Особено болезнен бе въпросът за големите градове.
Без да е жител на дадена община никой нямаше право да за-почне каквато и да е работа към предприятие, намиращо се в нейния обсег. Не можеше да притежава жилищен имот, нямаше право да живее повече от няколко седмици. И то само като гос-тенин с регистрация при кого е отседнал.
И досега се вцепенявам от чувството, което ме завладява, щом си спомня един останал назад спомен, когато веднъж баща ми ме помоли да потърся кутийка с аспирин в джоба на сакато му. Той не беше добре и лежеше на леглото с компрес върху че-лото. Когато бръкнах в единия джоб вместо аспирин ръката ми улови някаква сгъната хартия. Разтворих я инстинктивно и пог-леда ми се плъзна по редовете. Беше официално писмо, подпи-сано от кмета на Варненската община. С него разпореждаха на баща ми да напусне заедно с цялото ни семейство в срок от 3 дена пределите на града, понеже не сме били законни жители. Предупреждаваха го, че ако не изпълни тази заповед, ще бъдем изхвърлени принудително с милиция.
Получих такъв стрес, като да ме бе ухапала отровна змия. То-гава бях студентка в първи курс, брат ми - ученик в гимназията. Живеехме на квартира. И по-точно в една малка стая, с едно ле-гло, две кушетки и маса за хранене, която ни служеше едновре-менно за кухненски шкаф и за писалище.
Тогава провеждаха кампания за изселване на такива като нас, които бягаха от родните си места с плахата надежда да започнат един по-достоен начин на живот. Отиваха с камион и милиция, арестуваха хората, товареха багажа им на камиони, изкарваха ги извън пределите на града и там - насред полето - ги стоварваха. На кинопрегледи показваха кадри от подобни изселвания без ни-какви угризения, за да принудят останалите, които не са изпъл-нили заповедта сами да се пренесат в своите селища, ако искат да си спестят неудобството да бъдат захвърлени насред път и да се чудят как да се придвижат по-нататък - с деца, с багаж... За властниците законът беше по-важен от съдбите на хората. За-щото той бе създаден в подкрепа на тяхната комунистическа идеология.
Унизително до ужас.
Върнах листчето на мястото му. Усещах тялото си изтръпна-ло. Значи баща ми от това се бе свлякал на легло. А около десе-тина дена по-късно майка ми направи първата хипертонична криза. Тогава тя бе на 36 години.
С помощта на влиятелни приятели баща ми оправи нещата. Размина ни се. Обаче по този позорен начин тогава бяха изселе-ни доста семейства. Официалните информации за тези изтъпле-ния на комунистическата власт оставиха трайни белези в моето съзнание.
Варна е по-голям град от Русе. Аз можех да заменя своето жи-телство срещу Русенско, обаче обратното не можеше да стане. При моето нестабилно семейно положение би било безумие да се реша на подобна промяна. Аз държах да си запазя статута в моя град, където баща ми има къща, където съм завършила средното училище, после университет... Имах осигурена работа, която ми позволяваше да отгледам своето бъдещо дете без да разчитам на Стефан. Това бе едно голямо предимство, което не можех да си позволя да загубя в сегашното мое положение.
На сутринта се срещнах с юрисконсултката. Тя беше жена в пенсионна възраст и работеше само 4 часа на ден. Трябва да имаше над 65 години, но може да бе и по-стара. Видът й бе мал-ко странен за българските ми представи. Както сама сподели, тя бе от румънски произход. И то й личеше. Излъчваше екстрава-гантност чрез силно нарисуваното си лице, неподходящите за възрастта си дрехи и натрапливото ухание на силен парфюм около нея.
Посрещна ме много любезно. Дори изискано. Разпита ме под-робно за моите затруднения. След като се убеди, че възнамеря-вам твърдо да не приемам ново жителство, както и да родя бъ-дещото си бебе в Русе, тя ме посъветва да поискам разрешение от прокуратурата. Написа изложение, показа ми къде да го под-пиша, след което ми даде подробни указания къде да го занеса и на кого лично да го предам. Доколкото си спомням, дори се оба-ди по телефона на съответната служителка, за да я предупреди че след малко ще бъда при нея. Обърна й внимание за моето положение, за да бъде деликатна и да придвижи колкото може по-бързо въпроса.
Бях трогната от нейната отзивчивост и напуснах канцеларията й с повдигнато самочувствие.
“Има и много добри хора около мен” - мислех си докато бук-вално летях към посочения ми от нея адрес. Откъде можех да допусна, че това е клопка.
Наистина там всичко се уреди светкавично. Назначиха ми час за среща с някакъв прокурор след два дена. Идваше ми да запея от радост, убедена че въпросът ще се реши в моя полза. Или по-точно в полза на моето бъдещо бебе, което неизвестно защо не бързаше да даде сигнал, че го има някъде у мен. Дори се обадих на регистратурата в поликлиниката, за да си запазя час за среща с акушер-гинеколог след 3 дена. Защото независимо, че настъп-ваше разведряване около мен, моите страхове в основата си съвсем не се разпръснаха. Ако у мен нямаше бебе, всички тези усилия щяха да бъдат напразни, а конфузът ми пълен.
Дори юрисконсултката не се опита да ми вдъхне малко кураж. Когато споделих това си опасение, тя отвърна че в нейната практика имало и такива случаи. Разбира се, посъветва ме да положа усилия и да не мисля по този въпрос докато не получа мнението на лекар-специалист, за да не увредя с нервното си състояние своето бъдещо бебе. След което подчерта, че поня-кога майките сами допринасят със своите тревоги, децата им да получат тежки деформации още в утробен период, поради което те или се раждат мъртви, или пък с различни уродства.
Като че ли всички в Русе се бяха наговорили и съюзили по този тревожен за мен въпрос. Вместо да се опитат да разпръснат мо-ите страхове, напротив - сгъстяваха ги.
Моята приятелка и състудентка Рада, която бе единствената моя стабилна опора тук, също се включи дейно в решаването на въпроса. Беше си уговорила среща с един от шефовете на Ок-ръжния съвет, където тя работеше, за да поиска неговото съдей-ствие. Без да я моля, тя сама настоя да ме придружи за кураж след 2 дена при срещата ми с прокурора.
Макар да не бях спокойна, защото бебето упорито си траеше през тези следващи 2 дена, все пак не бях и крайно тревожна. Тревогата ме завладя когато двете с Рада стигнахме до прокура-турата и се натъкнахме там на Стефан и на баща му. Просто влекачът на Стефан се бе случил този ден в пристанището! При това двамата нито се изненадаха от моето присъствие, нито пък с нещо показваха че ме познават. Напротив, обърнаха си гърбо-вете.
- Това пък какво е? - проплаках пред Рада.
Тя предположи, че вероятно Стефан като баща също трябва да даде своето съгласие аз да родя неговото бебе тъкмо в гра-да, на който той си беше редовен жител. Баща му пък е дошъл с него в ролята си на телохранител. На всички беше известно, че го държаха на разстояние от мен. Не ни позволяваха дори да разговаряме помежду си спокойно. Евдокия неизменно стоеше помежду ни. Поведението им Рада обясни с факта, че аз не бях ги уведомила за появилата се трудност.
Само това оставаше! Както бяха настръхнали срещу мен най-малко на тях можех да разчитам.
После ни повикаха двамата със Стефан. Баща му също влезе при прокурора, но той го върна от вратата, с което моето поло-жение още повече се усложни. Старият се засегна непростимо. Изглежда остана с впечатлението, че аз съм уредила предвари-телно той да бъде отстранен и по този начин отново да се възползувам от “малодушието” на Стефан, за да го отмъкна със се-бе си към Варна.
Загубих и ума, и дума. Като да ме бяха полели с вряла вода, такова усещане имах докато прокурорът - мъж в предпенсионна възраст, с чисто бяла коса, едър, пълен - се нахвърли върху Стефан с някакво недодялано нравоучение. Какво точно искаше да постигне навярно и на самия него не му беше съвсем ясно, защото речта му бе хаотична. В нея нямаше и намек по въпроса за правото ми да посещавам Русенска поликлиника и да родя своето бебе в този град. Дали бяха грешно придвижили въпроса или пък имаше друга причина не можах да си отговоря. Запом-них само едно негово изречение:
- Погледни каква съпруга имаш, Стефане, хубаво дете ще ти роди! Хвани я за ръката и се грижи за нея и за своя наследник!
Сега си мисля, че може би той, след като ме бе видял, е про-менил становището си и съответно изменил на уговорката, ако е имало такава.
След малко влезе и бащата на Стефан.
Като че ли целият свят се бе съюзил срещу мен. Дори и моето бебе. И по-точно мечтата ми за него. Ако го имаше наистина в моята утроба, от този мой психически трус, то би се откъснало и би тръгнало окървавено навън. А не стана нищо такова.
Обхвана ме някаква болезнена яснота, след като вече бях на-вън и Рада ми държеше съчувствено ръката. А именно: бях на-пълно опозорена.
Рада се опита да спре Стефан и баща му, когато те минаха след малко покрай нас, за да си изясним кое как е. Те обаче от-минаха нататък. Върху лицата им се бе изписало пълно презре-ние. Всъщност, това вече нямаше никакво значение за мен. Аз повече нямах нищо общо с тези двама мъже, щом утробата ми явно бе празна.
Рада ме поведе нанякъде. Мисля пихме плодов нектар в някак-во кафене, след което тя ме заведе на автобусната спирка с уго-ворката, че ще отида у тях и ще я чакам.
- Мама е в къщи. А може и сестра ми да се е върнала от лек-ции...
После автобусът пристигна, тя ме бутна вътре с думите: “Горе главата! Няма да се оставим на тези еснафи да ни смажат!”
След няколко спирки слязох от автобуса. Тръгнах на север, в посока към реката. Навлязох в крайречния парк, прекосих го и стигнах до самия бряг. Намерих някаква пътечка, която водеше до водата.
.

[/darkblue]http://forum.skycode.com/pic/3 0635-dunav.jpg
.
Да! Наистина целият свят беше против мен!
Стоях на сантиметри до водата, чийто хлад усещах. Тя се вла-чеше край мен - мътна, тъмно жълта, някак обречена да търси нещо... Всъщност вървеше към своя край. Към своята гибел. От-тук до вливането й в Черно море оставаха броени километри. А беше пропътувала кажи-речи три четвърти от територията на Европа...
Чувството на пустота, което се бе вмъкнало у мен още докато бяхме в прокуратурата, ставаше все по-всеобхватно, по-плътно, по-властно. Позорът се разширяваше, увеличаваше своята те-жест и буквално ме смазваше.
Наведох се, загребах шепа вода, за да напръскам лицето си. Хладината й ме върна към действителността. Макар да беше мътна, образът ми се отрази като рехава сянка върху повърх-ността на реката. Ако се наведях още малко и... би ме погъл-нала. В мисълта ми блесна спасителната мисъл: това е най-дос-тойният изход.
Свлякох се върху наклонения песъклив бряг. Беше края на ля-тото и водата се бе смалила, бе слязала на по-ниско ниво. Обув-ките ми почти я докосваха. Предусещах блаженството на нищо-то. На разтварянето в нейната безнадеждност. На сливането с вечния покой.
Тогава се сетих за моите близки. Трябваше да им оставя про-щален знак. Бях длъжна да им засвидетелствам своето уваже-ние и да им кажа сбогом.
Снех ръчния си съветски часовник, марка “Зора”, после събух мокасините от краката си и го пъхнах в едната от тях. Защо там, сама не знам. Разрових ръчната си чанта. Нямах празни бели листи, затова написах няколко изречения върху гърба на някакъв документ. Върнах го обратно, дръпнах ципа, поставих чантата до обувките. Бях напълно готова да тръгна с водата към моето Чер-но море...
Изправих се. Пръстите на ходилата ми вече бяха потопени в нейния вечен хлад. Мисълта ми се прощаваше с един вражде-бен към мен Свят, който някакъв зъл магьосник бе разцепил на три части - източна, западна и развиваща се. Обръщах гръб на една още по-враждебна от него лична Съдба.
Тялото ми бе напълно изтръпнало, бе се примирило със своята участ. Чувствах го като чуждо. Само в стомаха ми нещо шава-ше, бунтуваше се, драскаше отвътре.
Но аз не му обръщах внимание. Мисълта ми, доколкото бе ос-танала, се опитваше да си възвърне някаква трезвост и да отго-вори на смътния въпрос: трябва ли да засвидетелствам върху хартия последно сбогом, отправено лично към Стефан?
Почти бях стигнала до отговора: не! Той не се интересуваше от мен. Не ме обичаше. За него аз бях бреме. Тогава защо да му досаждам със своята шлагерна сантименталност?
А в стомаха ми или май малко по-надолу драскането продължи на интервали. Като че ли там имаше малко коте, което искаше да ме погали с крехките си ноктенца. Сложих ръцете си върху това място, за да му подскажа, че му благодаря за неговото съ-чувствие. Значи все пак имаше нещо, което знаеше че аз не съм измамница, не съм лъжкиня, не съм долнопробна играчка на въже.
В тоя миг си спомних думите на моята приятелка и съученичка от Икономическия техникум Величка, която се бе омъжила преди няколко години и вече имаше около 2-3 годишен син на име Гошо. Едно красиво, миловидно създание, което много обичах и с гордост извеждах на разходки из Морската градина.
- Първите движения на бебето са като котешко драскане в ко-рема на жената - беше споделила някога тя.
Тази мисъл ме измъкна от моето вцепенение.
Седнах. След малко се опънах по гръб върху полегатия пясъ-чен бряг, за да се отпуснат коремните ми мускули и да се уверя, че драскането не е мираж. За известно време настъпи пълен по-кой, но после моето бебе драсна още няколко пъти отвътре и из-глежда се умори. Но аз вече бях получила неговата блага вест: “Мамо, дръж се! Аз съм тук. Аз ти вярвам. Аз ще им докажа...”
...И пак образът на оная лигла, дъщеря на главен лекар от дру-га болница, обсеби моето съзнание. Тя отказа категорично да кърми своето бебе, въпреки увещанията на цяла потеря нейни роднини, намъкнали се в нашата стая, която и без това бе пре-населена с родилки, в нарушение на забраната да се пущат вън-шни лица в това болнично заведение.
Не помня вече името й. Помня само очите й - воднисти, студе-ни, като на змия, въпреки усилията които тя полагаше да изглеж-дат само високомерни.
Ако бях на мястото на съпруга й, нямаше да я моля с превит гръбнак, а бих уловила една цепеница и - по задника, докато по-синее. Тази 19 годишна госпожа, омъжена веднага щом е завър-шила гимназия за млад лекар, не можеше да се примири, че я бяха принудили да си изреже маникюра. Условие, задължително за всички жени, които постъпваха в тази болница. Наричаше медицинския персонал: “сган, простаци, мръсни селяндури”, без да й мине през ума, че ако не бяха те, може би нямаше сега да е в състояние да говори, а бебето й би се родило мъртво. Или щеше да бъде половин сираче още преди да е погълнало пър-вата глътка въздух. Бе се появило чрез сложна операция.
Разярена от всичко това и защото бебето й се струваше много грозно, майка му настояваше да го запишат в акта за раждане с името Грозьо. Доколкото помня с големи увещания я придумаха да носи името Мартин.
Въпреки снежната виелица и затрудненото движение по желез-ниците, Стефан действително се върна от София още същия ден - 12 февруари 1969 година - към полунощ. Пътувал бе от Со-фия до Русе около 16 часа, поради засипаните с преспи сняг ли-нии. Два пъти повече от нормалното.
Как стана самото раждане, не помня. Помня само, че чух силен бебешки рев и разбрах, че бебето се е родило. Първият мой въпрос беше дали е момче.
- Мъжко! Честито - вдигна го нагоре докторът.
Дотук всичко мина съвсем нормално. Мисля нито лекарят, нито акушерката предусетиха последвалите след около половин час усложнения. Те настъпиха неочаквано. Плацентата не се отлепи, а бе изтекало нужното време за това.
В родилната зала заприиждаха един след друг сънливи лека-ри, които с влизането се оживяваха.
После - суетящи се около мен зелени и бели сенки, разговори, от които не проумявах нищо - преобладаваха латинските думи; д-р Христо Ботев, който миеше ръцете си с йодов разтвор, надя-ваше гумени ръкавици (държеше му ги новопоявила се акушер-ка), а докато вършеше всичко това крещеше: “По-бързо! Бутилка с кислород, система, скалпели, спринцовки...”
Вързаха ме с кожени колани за леглото, на което лежах и за-почнаха. Беше като в ад. Дори и когато от време на време сла-гаха етерна маска на лицето ми, усещах непоносими болки... Не се решаваха да ме упоят напълно, защото ако загубех чувстви-телността си нямаше да могат да разберат, в случай че се получеше пробив в здравата тъкан. По решение на лекарския съвет не ме бяха подложили на операция, както се постъпва в такива случаи.
Д-р Ботев настоял да запазят моята способност да родя и дру-го дете, ако някога пожелая. Бях случила на добър специалист, казваха един измежду най-опитните в града.
Болките обаче бяха влудяващи, а екипът около мен като че ли изобщо не се съобразяваше с тях. Обхвана ме неистово жела-ние да умра, за да не усещам. На няколко метра вдясно от мен моето бебе плачеше с пълно гърло. Буквално се дереше. Гледах го и си казвах: “Само то ми съчувства”. Свивах пръстите на ръ-цете си в юмруци, за да ми дойде още малко сила.
Изглежда през тези няколко часа - най-жестоките в живота ми - Илиян изплака всичкия си плач, който му се полагаше по бе-бешките норми, защото след това стана необичайно кротко бе-бе. Гласът му не се чуваше. Дори когато започна да гука, звуците излизаха от устата му като гукане на млади гълъби - нежно, при-глушено.
Никога няма да забравя очите на д-р Ботев, такива каквито ги видях тогава: тревожни, съсредоточени и умни. Като всички ос-танали от екипа той носеше на носа и устата маска от марля, поради което виждах само очите.
За пръв път тази вечер си дадох сметка колко отговорно и до-стойно е да бъдеш лекар. Често ми се случва да мисля за д-р Ботев. Винаги с чувството, че съм му длъжница, макар да съз-навам, че това, което той направи за мен, беше негов професио-нален дълг.
Едно разсейване, малка небрежност, изблик на нервност, треп-ване на ръката и... може би нямаше да ме има, за да отгледам своето бебе. Човешкият живот е като пламъче на свещ, колко му трябва за да угасне? Един полъх на вятъра.
А д-р Ботев също е човек, нелишен от всички човешки добро-детели, но и чудатости. Сигурно и той си имаше своите дребни недостатъци, но - за разлика от нас - нямаше право да греши. Лекарските грешки са съдбовни. А грешките на останалите? И само грешките ли?
Когато се върна от работа, Рада влезе в стаята в която лежах още изтощена от случилото се, прегърна ме емоционално и съ-общи тържествено: “Щом се разделихме нахлух като агресор в кабинета на председателя на съвета, за да поискам помощ. Той повика веднага шефа на отдел “Народно здраве”, за да се осве-доми какъв е законът. И знаеш ли какво стана?”
- Какво? - надигнах се аз.
- Всичките разкарваници са инсинуации! Няма такъв закон, който да забранява да родиш детето си където ти самата поже-лаеш. Дори комунистите са по-човечни когато става дума за раж-дането на човек! Оная мръсница го върти това зловещо колело, но... нейната мамица! Да знаеш че накрая тя самата ще падне под зъбците му. Аз вярвам, че има Бог! Има провидение.
Не бях в състояние да го проумея тогава. Още по-малко сега. Да речем Евдокия имаше личен интерес да ме отстрани, да ме оклевети, да ме махне от погледа си. Но другите? Не, не става дума само за един човек. Тя бе успяла да впрегне в своята не-почтена игра волята и силата на цяла верига от хора, които съв-сем съзнателно, напълно трезво извършваха действия, които в никакъв случай не могат да се определят само като грешки.
Никой ли от тях не се замисли, никой ли не си каза, че ако днес те постъпват по този начин с мен и моето напълно безпомощно, тогава още неродено бебе, то утре някой подобен на тях може би ще им погоди същото?!
Знам, някои от тях биха излезли с оправданието, че са били просто подведени. Включили са се за добро, защото... Защото са били наивни, не са имали време да се замислят по-сериозно върху случая.
А едва ли има българин, да не е чувал онова народно преда-ние за разбойника, който след като убил и окрал много пътници и търговски кервани със стока, решил да заживее праведно и се обърнал към един отшелник и мъдрец с въпроса какво добро де-ло да стори, за да бъдат опростени от Бога неговите смъртни грехове. Мъдрецът го посъветвал да построи страноприемница на оживен кръстопът където да угощава и да подслонява всички минаващи оттам пътници. След това му дал една обгоряла глав-ня със заръката да я забоде пред входа и да я наблюдава вни-мателно. Когато тя се разлисти, това ще е Божия знак че е направил достатъчно добри дела и греховете му са опростени. Минали години, много хора се извървяли - спали, яли - без да плащат, но главнята си оставала черна и суха.
Един ден ханджията-разбойник дочул конски тропот по пътя и излязъл да посрещне поредния си гост. Конникът обаче профу-чал край него в лудешки галоп и отминал.
“Може би тъкмо този е пътникът, който трябваше да отседне в хана, за да бъдат опростени греховете ми” - помислил си раз- бойникът, кипнал от гняв. Отвързал мигновено той своя жребец, грабнал пушката и хукнал да гони неуважилия го странник, за да го върне. Викал след него, но онзи дори не се обърнал. Тогава разяреният и обиден мъж вдигнал пушката и гръмнал. Когато умът му обаче се прояснил, видял че убитият е свещеник.
Обхванало го отчаяние и сломен той тръгнал обратно към сво-ята страноприемница с намерението да я срути и да се махне от това място. Когато обаче стигнал пред входа, с удивление ви-дял, че чудото е станало: главнята била разлистена.
На другия ден се изяснила и причината - попът бил тръгнал да разваля две сватби в съседното село.
Поуката е ясна!
Може ли лековерието да се нарече грешка? Особено след като е минало границата, зад която е платено с нечие чуждо страда-ние. Нещо повече, с една или повече срутени човешки съдби.
Лековерие ли подтикна дежурната акушерка в родилната зала - името й беше Чернева - веднага щом остана насаме с мен, да се захване да ме увещава да се откажа от своето още неизнесе-но от залата мое момченце, за да го осинови някакво семейство с много високо социално положение? След време разбрах, че член от това семейство бил високопоставен юрист.
- Те могат да му осигурят всичко! Докато твоето положение, доколкото съм осведомена, е нестабилно...
Като че ли ме клъвна змия.
- Щом са така всесилни, нека да си родят свое дете, защо по-сягат към моето? - отвърнах.
- Много си злобна! - изсъска тя.
Веригата работеше по своята предварителна програма. Оче-видно тя също бе невежа по отношение на човешката психичес-ка нагласа и не допущаше, че Евдокия вече си е сменила ума.
Докато аз разсъждавах върху правото на хората да грешат, Христо и неговите приятели се надпреварваха да говорят за не-достига на петрол, последица от Суецката криза, за начините по които можеш да се снабдиш с купони за евтин бензин и за какво ли още не от този род. Накрая стаята се насити с бензинови из-парения и миризма на изгорели газове.
Зави ми се свят. Усетих как въздухът около мен се сгъстява и потъвам в мрак. Когато се съвзех, до слуха ми достигна същият разговор: мотори, гуми, спирачки, амбриажи. Никой от тримата не бе забелязал какво става с мен. Можех да стана, да прекося стаята от единия до другия край, да изляза навън, захлопвайки шумно вратата, уверена че те нямаше да усетят моето изчез-ване. Тяхното безразличие към моето присъствие ме подразни силно. Хрумна ми да предизвикам автопроизшествие.
- Би-би-и-и-п! - изпищях яростно. - Пазете се, изпуснах корми-лото, спуках гума, ще ви премажа.
Не последва никакъв отклик от тяхна страна. Продължиха да препускат все така бясно със своите проклети автомобили, само-надеяни до нахалство, като всички собственици на моторни пре-возни средства.
- Мухльовци! - изкрещях.
Пак не ми обърнаха внимание. Тогава ритнах масичката, около която бяхме насядали. Тя се катурна с трясък, изсипа всички прибори и чаши, които се разпиляха със звън върху пода.
Тримата скочиха като по дадена команда.
- Какво ти става? - ококори очи Христо.
- Аз на кого казах! - тържествуваше Крачун. - Такива са жените! В желанието си да притежават вниманието на мъжа какво ли не могат да измислят, само и само да му отровят живота.
Малчо пляскаше с ръце върху бедрата си и се смееше до пре-мала с гърлест глас.
Простенах, уж че ме боли някъде.
- Поряза ли се? - спусна се към мен разтревоженият Христо. Улови дланите на ръцете ми и започна да ги разглежда внима-телно.
- Да! - излъгах аз, за да го принудя да се чувства гузен.
- Нищо й няма на ръцете! - натърти Крачун, за да покаже че е запознат с всички възможни женски хитрости, но пред него тези номера не минават. - Болежката й е вътре в главата.
- Ах, хитруша такава - продължаваше да подскача щуро Малчо. - Нали ви казах преди малко, че тя е като морето. Гледаш го, гъ-не се леко, като разстлана коприна пред очите ти. Но речеш ли да нагазиш, току виж разпенило вълни, заблъскало те с тях, както див жребец с копитата си...
Христо стоя известно време безмълвен и леко стъписан. Като че ли се колебаеше какво да предприеме при създалото се поло-жение. После влезе в спалнята и се върна с тъмно сини плажни гащета в ръка.
Погледнах ги, после обърнах погледа си към Малчо. Едва не се задавих от напористо напушилия ме смях. Та той можеше да си направи палатка от тях и целият да се скрие в нея.
Крачун се присъедини към смеха ми и рече на пресекулки: “Но ние ще ходим да се къпем в градския басейн, а не да даваме цирково представление!”
Малчо се почеса сконфузен по плешивото теме, погледна ме срамежливо, пък току се присъедини към нашия смях, прихванал се с ръце през корема.
Само Христо остана сериозен и нямаше никакво намерение да ни последва.
- Хайде омитайте се, докато не съм ви изхвърлил през прозо-реца! - прецеди през зъби и показа вратата на двамата натрап-ници.
- Ти какво си вкиснал днеска? - подхвърли Малчо. - Като че ли снощи си спал в бутилка с оцет.
- Ухапала го е испанска муха - додаде авторитетно Крачун, до-като отстъпваше към входната врата на заден ход.
Христо тръгна да ги изпрати.
Тримата не бяха напуснали още хола, когато поривисто цвиле-не процепи въздуха в стаята. Стените и прозорците издрънчаха, като блъснати от мощна ударна вълна. После настъпи тишина.
Всичко стана твърде светкавично, та не можах да установя кой от тримата издаде този звук. Помислих си дори, че може би това бе от скърцащата спирачка на минаващ по булеварда вън тро-лейбус. В следващия миг отхвърлих категорично това си предпо-ложение.
По булеварда наистина минаваше тролейбусна линия, но про-зорецът на тази стая бе обърнат към вътрешен двор и едва ли една спирачка би могла да разтресе тъй-чувствително стените. Сградата бе масивна, строена преди панелите да са настъпили така масово в жилищното строителство, за да се повлияе от зву-ка на някаква си тролейбусна спирачка.
Не бях се съвзела напълно от своето объркване, а цвиленето се повтори, потрети... Като всяко следващо ставаше все по-ясно, по-драматично.
Очевидно, беше цвилене на млад жребец в силата си, препъ-нат с железни букаи.

Създадено: 27.12.2004 г. 04:36:32   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046
18.
.
Зазорява. Стъклата на прозорците бавно избледняват.
Изгасям нощната лампа. Трябва да се опитам да дремна. Предстои ми тежък ден.
Поглеждам към Илиян. Цяла нощ се бе мятал неспокойно в ле-глото си. Сега спи кротко. В края на нощта сънят му става здрав.
Знам, още щом отвори очичките си, ще ми зададе неизменния си въпрос, с който ме измъчва вече месеци наред: “Кога ще се върне баща ми?”
След което се обосноваваше съвсем делово, като възрастен човек, че не му е хубаво дето го очаква, а той все не идва и не идва...
Какво ще му отговоря?
Мисълта ми отново се нажежава. Вземам лист, молив и записвам:
.
Недей ме пита, мъничък, къде е татко?
Ще дойде ли? Кога? Къде да го намеря?
Недей ме пита. Моля те, недей.
Не знам. Отиде си. Това е всичко.
Не го търси след време из архивите.
Напразно ти не тичай по адреси.
Недей го търси, сине! Той е в тебе.
.
В темела ти вграден е вечно неговият ген.
Последната среща между двамата се състоя преди две години. Посрещнахме Стефан на летището. Връщаше се от ремонт в Ротердам. Както винаги, от управлението на Океанския риболов не ни дадоха верни сведения кога той ще се завърне, та се на-ложи да пътуваме от Варна до Бургас три пъти за период от око-ло 2 месеца. Обичайна практика. Нито моряците от корабните екипажи, нито ние - близките им - знаехме до последния момент кой ще получи смяна и ще се завърне след 7-8 или повече месе-ци, прекарани в океана, като същински каторжници, и кой не.
Обикновено сменените екипажи пристигаха със самолет. В един полет имаше събрани хора от няколко кораба. Това създа-ваше бъркотии и бе причина посрещането да се превърне в не-що, като кошмарен сън. На летището пристигаха близките на мо-ряците от всички тези екипажи. Най-често напразно. Тъй както ние бъхтихме два пъти напразно разстоянието между Варна и Бургас с Илиян, придружени от моя брат. Стефан пристигна едва при третото ни отиване.
Това изнерви всички ни. Както винаги, чакаше го и баща му. Дядо Илия остана изненадан, че и ние сме там. Вървеше срещу нас. По-точно, разхождаше се в предверието на летището. Щом го зърна, Илиян се откъсна от нас и се втурна към него с въз-торжен вик.
- Дядо-о-о! - ехти в паметта ми и досега детското му гласче.
В първия момент старият се стъписа, спря и тъкмо когато дете-то беше на крачка от него, обърна гръб. После тръгна с бавна крачка обратно. Илиян се почувства засегнат и се разплака. Сви-детелите на това зрелище, които не бяха малко, като че ли само това бяха чакали, някой да взриви тяхното нагнетено търпение. Навярно митничарската униформа, с която Стефановият баща бе облечен, също допринесе за да се засили гнева на тълпата. Избухнаха във възмущение, което всеки изразяваше по свой си начин. Някои от свидетелите дори се нахвърлиха с груби ругатни и псувни. Той обаче пристъпваше в този гневен шпалир с вдиг-ната глава и като че ли изобщо не ги забелязваше.
А може би всичко това наистина не достигаше до неговото съз-нание. Само преди около два месеца бе погребал Евдокия. Ней-ни колежки от Русенския клон на Държавния застрахователен институт, които по своя инициатива идваха понякога при майка ми, бяха споделили, че тя обвинявала мен за сполетялото я не-щастие. Била съм я прокълнала да умре, била съм й направила магия... Аз обаче не вярвах на тези им приказки. Както не вярвах също, че Евдокия е неизлечимо болна от рак. Бяха я оперирали наистина и то в София. Значи при възможно най-опитни лекари. Брат й е известен архитект, има влияние. Освен това тя бе жиз-нена, напориста жена. Не се спираше пред нищо. Бе премного властна, за да се предаде да я повали някаква болест.
- Мамо, това са само клюки. Евдокия е озлобена, но не е неве-жа жена, за да си внуши такива глупости - казвах на майка ми. - Още по-малко да не може да надделее над една болест.
Та тя бе успяла да подчини на волята си непреклонния и из-глеждащ неподатлив на чуждо влияние Стефанов баща. А сами-ят Стефан водеше буквално за носа.
Не се й съмнявах, че тези нейни колежки бяха взели моята страна и през цялото време намираха канал да ме осведомяват за двуличието на Евдокия. Правеха го за мое и на детето ми до-бро. Но техните сведения само усложняваха още повече нашите отношения.
Да, намеренията им се обръщаха в своята противоположност. Очевидно Евдокия действително злословеше пред тях срещу мен, за да оправдае своята непримиримост срещу свършения факт, че Стефан бе обвързан с мен и чрез най-здравата връзка: кръвното родство. Все пак то бе много степени над нейната връзка с него. Наистина тя бе съумяла да убеди своя съпруг да осинови неговия син, под предлог да не плаща повече абсурд-ния данък, който бе наложен над всички неженени или бездетни жени и мъже в страната.
Дали свекър ми й бе поставил наистина преди брака си с нея условието, че тя няма да има право да настоява да си родят де-те, защото е бил вече в напреднала възраст, на около 46 навър-шени години - както твърдеше тя - аз не знам. Никога не съм чу-вала неговото мнение по този въпрос. Обаче, като имам пред вид нейното влияние над него, склонна съм да мисля, че е по-ве-роятно тя самата да не е желаела да роди дете, чийто баща да е той. Или просто не можеше да забременее.
Но осиновяването е акт на съдебната власт, докато кръвната връзка чрез общо дете, е преди всичко по природен закон. Значи вечна. Законите, създадени от парламентите се менят, но при-родните - не!
Ето, това изкарваше Евдокия от кожата й. Тя не искаше да до-пусне аз да имам някакво предимство в живота на Стефан. Раз-късваше се от ревност. Защото на всичко отгоре аз бях по-млада от нея. И най-вече бях достатъчно хубава. Стефан не можеше да скрие, че не е безразличен към моята външност, нито изобщо се е опитвал да го крие.
Илиян бе на годинка и няколко месеца, когато получихме от Евдокия колет, в който бе изпратила заедно с играчките, панта-лонки и елече във вишнаво червен цвят, изплетени от самата нея, със заръка да му ги обличам по-често против уроки, като се обосноваваше, че той става все по-хубав на вид и може да пре-дизвика в нечие зло око лоши помисли. Не мога да не призная, че тя буквално се бе вкопчила в детето ми. Вероятно защото виждаше в него самия Стефан. И то до такава степен, че непрес-танно повтаряше: “Същински бащичко!”. Разбира се, аз не вяр-вам на такива предразсъдъци, но още на следващия ден обля-кох детето с тези дрешки и го заведох да го фотографират в студио, което бе на главната улица, за да й изпратя снимка.
На връщане, когато почти подминавах църквата “Свети Нико-кола”, построена някога със средства на рибари и моряци в чест на светеца техен покровител, усетих че някакъв висок мъж се из-равни с дясното ми рамо и се наведе, за да надникне в ляво към количката, в която седеше Илиян. Стана ми приятно. Останах с впечатление, че той се заглежда именно в детето ми. Извърнах глава и изтръпнах. Беше Стефан.
- О, значи си позна сина, а? - възкликнах.
Не го бе виждал няколко месеца, а в тая възраст бебетата рас-тат и се променят с дни.
- Загледах се в майката, а не в бебето - рече той. - Какъв по-зор за мен, да задирям на улицата собствената си жена! При-вличаш погледа дори и с гърба си с тия хубави крака и източено тяло.
Почувствах се смъртно обидена, че той не забелязваше при-съствието на сина си. Чуждите хора се спираха и се възхищава-ха на Илиян, а той говореше с мен, без дори да погледне към де-тето, което издаваше радостни звуци и махаше с ръчички готово да ги подаде. Разбира се, не защото бе познало баща си, а така бе свикнало - хората да му се радват. И понеже бе много об-щително бебе, подаваше ръчички на всеки, който спре пред не-го. След като го наругах, Стефан взе Илиан на ръце, целуна го и тръгнахме заедно към Морската градина, където седнахме на една пейка, за да поведем поредния си побъркано безсмислен разговор, докато Илиян се гушеше и притискаше по много необи-чаен начин главицата си към лявото рамо на баща си. Нещо, ко-ето впечатли и самия Стефан, поради което той ме попита защо сина му се притиска така особено. Значи ли нещо това? Естест-вено, аз нямах отговор на този въпрос. До този момент не бях забелязвала подобно поведение от страна на Илиян.
- Май кръвта влече - продума замислен Стефан.
- Не знам. Може би. Божа работа!
Обаче знам, че за своето заболяване от рак първо на гърдата, а в последствие и на белия дроб - или обратно, не съм осведо-мена точно - Евдокия си бе виновна сама. Преди всичко, защото повече от 25 години беше пушила цигари. По няколко кутии дне-вно, още по времето, когато Стефан ме заведе за пръв път в Русенския им дом. Освен това пушеше най-ниското качество - серт, марка “Ударник”. Тя дори не поглеждаше американските с филтър, които по-късно Стефан й носеше от своите задгранични пътувания. Казваше: “Това не е тютюн, а трева!”
Тя намираше тази своя привичка за така естествена и дори не-обходима, та се бе ядосала когато Стефан, който не беше прис-страстен пушач, спря изобщо да пуши. Бе го свързала с моята непоносимост към тютюневия дим и го изтълкува като жест от негова страна, за да ми угоди. Съответно тя се бе почувствала пренебрегната, щом го е споделила със свои колежки. А аз ня-мах никакво отношение към това му решение.
Тъй както нямах нищо общо и с изречените от Стефан думи към баща му: “Ако не се бе родил Илиян така приличащ на теб, щях да си остана завинаги със съмнението дали ти наистина си мой роден баща.”
Дядо Илия бе дълбоко засегнат от това изказване на сина си и бе напълно убеден, че аз съм му го внушила, без да си даде сметка, че ние двамата със Стефан почти не сме оставяни наса-ме след раждането на сина ни, за да мога аз да му внуша какво-то и да е. А когато все пак открадвахме някой момент, обикнове-но спорехме за нашите си отношения. Ако може да се предполо-жи странично вмешателство, по-скоро това би могла да го стори Евдокия. Та тя изпадаше в истерия, винаги когато случайно аз подхвърлех че Стефан има външни черти и на баща си, което си е самата истина. А също, когато някой споменеше в нейно при-съствие за приликата между Илиян и дядо му.
- Как тъй ще прилича на дядо си! - кипваше в такива случаи тя. - Илиян е хубаво дете...
Що се отнася до клетвите и магиите, тези й самовнушения, ако ги е носела в ума си, са дошли откъм нейната собствена гузна съвест, а не откъм мен.
При положение, че наистина бих била във възможност да пра-вя магии, то щях да успея да си задържа мъжа и бащата на моя син. Въобще, намирам за наивно и смешно да се говори за клет-ви и магии във време, когато човекът проникна даже в космоса.
Нея я свали отмъщението на собствения й микрокосмос, който тя самата бе замърсила значително над допустимото с отровата на недостойни постъпки. Казано образно, така тя сама бе създа-ла условията в съзнанието й да зейне озонова дупка, откъдето да проникнат поразяващите слънчеви лъчи на истинската исти-на. Защото съвестта има силата на атомното облъчване, което самата природа е вложила у човека, за да го предпазва от деградация. А също тъй и, за да го довежда до нравствен катарзис след сторени от него грехове преди да напусне земния си живот.

Създадено: 27.12.2004 г. 04:51:19   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046
19.
.
Войната срещу мен и нашето бъдещо дете бе започната по внушение на Евдокия. Водеше се изцяло под нейно командване. Когато Стефан ме заведе за пръв път в бащиния си дом рано заранта на 7 ноември 1967 година, тя беше на 41 години, мъжът й на 56.
Дядо Илия, както свикнах да го наричам след раждането на Илиян, ме прие много радушно. Той се прибра от смяна някъде към 8 часа заранта. Зарадва се като ни видя. Разтича се да под-реди празнична трапеза. Дори отскочи до кварталния магазин за покупки. На връщане се бе заприказвал със съсед на площадка-та пред апартамента. Стефан ме привика да чуя какво казва ба-ща му.
- ...като пъпка е. Не му се надявах аз на моя щурак да си наме-ри свястно момиче. Напразно съм го подценявал. - Говореше приповдигнато. Беше явно развълнуван. А не е в нрава му да из-карва чувствата си на показ. Нито е обичайно да употребява в своя речник грапави думи, като щурак например. Очевидно бе се изпуснал случайно, защото не е намерил в този момент друга по-подходяща. Още по-малко бе в неговия характер да лицеме-ри. Освен това Стефановият баща не знаеше, че ние го слуша-ме в антрето зад входната врата.
Ако наистина бе преценил, че не съм подходяща да му стана снаха, защо би се хвалил - при това пред съсед от същия жили-щен блок, с който се разминава всеки ден в асансьора или по стълбището - че синът му е довел момиче от Варна? Та той съв-сем не бе лекомислен, нито пък контактен по нрав човек.
Неговото обръщане против мен стана по-късно, когато със Стефан решихме да се женим. Тогава той още не бе посетил родното ми селище, не бе получил от местния кмет сведенията, че съм с “буржоазен произход” и според комунистите моето се-мейство е вписано в черния списък “врагове на народа”, за да се изплаши.
Пък и аз му бях разказала съвсем откровено всичко за моите родители, както и за двата рода, от които те произхождат още по времето на моя пръв тридневен престой в дома му. Нищо не скрих. Дори той остана, мисля, доволен, че моята майка бе внуч-ка на свещеник, а прабаба ми Димана бе сестра на свещеник. В Стефановото семейство религията бе на почит, независимо, че комунистите я бяха отрекли и забранили. Дядо Илия остана при-ятно изненадан и по-късно, когато узна че Илиян бе кръстен с християнски обред в църква още докато бе бебе на 11 месеца, нещо което малко млади хора си позволяват вече.
Отворихме дума и за моето образование. Разказах му изчерпа-телно своята усукана студентска одисея.
След първите две учебни години в специалността Икономика на търговията аз стигнах до извода, че този път, по който съм тръгнала не е за мен. Бе премного политизиран. Освен това, ве-че бях наясно, че Комунистическата крепост е изградена върху пясъка на налудничава доктрина. Бе крепост висока, със здрави стени, но без врати и прозорци за връзка с останалия Свят, а са-мо с наблюдателници на всеки сто метра.
Моят баща често казваше: “Всичко това ще се срути в някой ден и ще ни затрупа живи.”
Самата аз имах усещане че съм обърната с главата надолу и стъпвам не върху твърдостта на земята, а по въздуха. Учебната програма също бе обърната с главата надолу. Като че ли това не беше университет, а учреждение за разрушаване на логично-то човешко мислене.
Моето съзнание се противеше на това всеобхватно побърква-що безумие. Имах усещането, че съм попаднала в школа за под-готовка на фанатизирани партийни кадри. Всекидневно вбиваха в мозъците ни комунистическата си идеология, която трябваше да превземе и с нашето лично участие умовете на цялото чове-чество. Това ме плашеше и отблъскваше едновременно. Невъз-можността да дам отпор на този идеологически порой, който на-подобяваше много на масово умопомрачение, ме правеше апа-тична. Моето съзнание се съпротивляваше упорито на насилие-то. Учебните часове за мен ставаха все по-неприятни, тягостни и скучни.
През лятото на 1961 година за пръв път, след установяването на комунистическото господство в България, дадоха право на всички желаещи да кандидатстват в повечето висши учебни за-ведения на страната. Отпадна предварителното политическо пресяване, което правеха местните общински съвети. Вероятно го бяха сторили, за да изпълнят някакво международно изискване. Но скоро след това бе проведено политическо прочистване и започна изключване на студенти от всички университети и спе-циалности. Първо от редиците на комсомола, а непосредствено след това и от съответното учебно заведение.
За да няма изненади и съпротива бe проведена предварител-на подготовка с най-покорните и плашливите измежду нас. Съби-рани са на тайни събрания, където е уточнен редът, по който ще преминат откритите обсъждания - кой какво, против кого от на-белязаните за изключване наши състуденти ще говори. А също и как да се парализират евентуални непредвидени обрати.
Това аз го узнах по-късно от моята приятелка Юлия Стоянова, която бе присъствала на предварителната, тъй да се каже, репе-тиция. Нейният баща е бивш професор по политическа икономия в нашия университет отпреди да дойдат на власт комунистите.
Изключителна личност! Изумителен като външност, като еруди-ция и като възпитание. Мъж с интелектуална нагласа, с обаяние, с артистичност! Мога с гордост да заявя, че съм гребала от него знания и мъдрост с пълни шепи.
Син на някогашния директор на Мъжката гимназия в града, той бе защитил докторат в Германия и по-точно в Бавария, поради което председателят на тъй наречения “народен съд” - юристът-комунист Гено Гутев - го бе обявил за фашист. Та бе получил и присъда от този съд: затвор и конфискация на имуществото му.
Самият Гено Гутев беше тогава професор по политическа ико-номия на капитализма и шеф на едноименната катедра. Препо-даваше ни също “Теория на държавата и правото”. Човек-звяр! Всички изпитвахме ужас от него. А по време на изпити изпадах-ме в шок. Държеше се с нас, студентите, като че ли бяхме чер-веи, които трябва да бъдат стъпкани. И сега дори, щом си помис-ля само за него, косите ми настръхват.
Когато се запознах с Юлия Стоянова баща й бе вече на свобо-да, но с отнети права да упражнява своята професя. Разбира се, тя и цялото й семейство премълчаваха този факт. Ние, съучени-ците й, го знаехме от странични източници. Спомням си, че кога-то минавахме край една красива къща на ул. “Македония” тя казваше, че е била тяхна, но после са я продали. Не смееше да признае, че са им я конфискували. А може и да не е знаела. Дос-та родители предпочитаха да не казват истината на своите деца, за да не се натрупват у тях комплекси за малоценност.
Те живееха тогава под наем на квартира в сутеренния етаж на друга хубава и голяма къща, която май също бе иззета от друг “враг” на комунистите.
Та Юлия бе една от много наплашените, затова ми довери ед-ва след второто събрание за предварителната подготовка, при която присъстващите са били предупредени, че ако някой от ве-че осведомените си позволи да сподели с някого за предстоящо-то прочистване, също ще бъде изключен.
Имало е предложение и за мен, но когато се заели да търсят благовидно основание, установили, че не могат да открият тако-ва. Аз бях енергична по природа, участвах в представителната танцова трупа, бях включена във волейболния отбор на универ-ситета, бях взела дейно участие във всички бригади, в няколко специализирани кръжока, присъствах редовно на лекции и упра-жнения, вземах си навреме и с приличен успех изпитите, държах се скромно, бях изискана в отношенията си с колегите и с пре-подавателите. Та в последния момент решили, че не е редно да ме изключат. След това обаче сигурно са съжалявали.
.
На самото събрание половината от присъстващите, включи-телно и аз, бяхме в пълно неведение по въпроса за какво е сви-кано то. Комсомолският ни секретар Иван прочете кратко встъп-ление, в което изтъкна, че в нашите редици се забелязват напос-ледък упадъчни явления, позорящи името на българския сту-дент. (Думата упадъчно бе често употребявана от комунистите в борбата им с инакомислещите българи.) Ние сме били бъдещата управленческа прослойка на страната, добави той, поради което това било недопустимо. После съобщи, че събранието е свикано с цел да се разгледат дисциплината и проявите на всеки от нас и онези, които не получат добра оценка, да бъдат отстранени от нашия колектив. След което започна да чете направените ни предварителни характеристики. От оповестеното стана ясно, че в нашата специалност има трима човека за изхвърляне: Дечо, Ваня Куцарова от Варна и Ваня Бояджиева от Бургас.
Дечо, защото се обличал с капиталистически дрехи, носел ита-лиански шушлек (много модерна и скъпа на черния пазар тогава връхна дреха), Ваня Куцарова защото се държала надменно с колегите ни, носела златен пръстен и не взела участие в годиш-ния студентски фестивал. Ваня Бояджиева пък била със свобод-но държание (в какъв смисъл не стана ясно), отказала да пее в хора на нашата специалност и имала дръзко поведение по време на семинарните упражнения... Това бяха приблизително офи-циалните обвинения срещу тримата. Накрая Иван, с плувнало в пот лице, обяви че всеки от нас има право да си каже мнението.
И се започна. Един след друг се надигаха наши колеги, с които до предния ден сме били в най-дружески отношения. Изказваха съгласие с прочетеното от Иван и притуряха още основания сре-щу тримата вече набелязани за жертви - от нелепи по-нелепи.
Слушах и не вярвах на ушите си. Огледах се назад, защото по навик стоях на първата редица. Какво да видя? - всички прили-чаха на овце с наведените си погледи, изчакващи да им дойде реда, за да изблеят поредната измишльотина. Имах усещане, че участвам в представление на абсурда. Вече бяха се изказали десетина от 70-те студенти, когато не издържах и скочих на кра-ка, изхвърлена от пружината на чувството ми за справедливост...
- Какво става с нас, колеги? - запитах ги, извърнала се цялата към тях. - Защо всички сте заболи погледи в пода и говорите кле-вети по адрес на Дечо и двете Вани? Когато през лятната вакан-ция Дечо работи като сервитьор в курортния комплекс “Златни пясъци”, за да изкара пари за своята издръжка, повечето от нас се мотаеха по плажовете, нали? А сега му завиждаме, че си е ку-пил италиански шушлек. За какви капиталистически дрехи гово-рим ние, бъдещите ръководители и организатори на търговията в страната? С какво ще пълним магазините, когато напуснем сту-дентските аудитории? Нима с цървули и като внесем фесовете, които Кемал Ататюрк хвърли насилствено от главите на нашите турски съседи, за да превърне Турция от изостанала в съвре-менна модерна държава? Ако ще търсим дори в стоките за по-требление политика и вражеска пропаганда, тогава защо е нуж-но да трием дрехите си по тези чинове? За такава търговия е до-статъчно да можем да смятаме с пръстите на ръцете си...
Кому пречи златният пръстен върху пръста на Ваня Куцарова? И ако тя наистина ни дразни с умението си да се облича елегант-но и да подчертава своята красива външност, значи ние нямаме качества да бъдем търговци! Търговията е вид стопанска дей-ност, а не политическа пропаганда. Бих добавила още и: най-важния цикъл в движението на капитала - пари-производство- стоки-пари. Какви специалисти по търговията ще бъдем, ако сме развлачени, без развито естетическо чувство? Или пък ако из-питваме нетърпимост към подобните на Ваня Бояджиева. Не е ли по-добре тя да бъде за нас образец на личност с мислещ и буден ум? Ваня наистина задава често на нашите преподавате-ли логични въпроси, които те отминават, все едно че не са ги чули. Но това говори зле за тях, а не за нея! Икономиката на една държава се нуждае от мислещи специалисти...
Говорих дълго.
Изглежда никой не бе психически подготвен за това мое им-провизирано изказване, защото ме оставиха да се изкажа без да ме прекъсват.
Седнах. След мен се надигаха един след друг останалите. Ни-кой не се противопостави на споделеното от мен. Подкрепиха ме. Дори и онези, които бяха вече издекламирали подадените им от предварителния сценарий реплики, станаха повторно и се отрекоха от казаното. После гласувахме с пълно единодушие, че в нашата специалност няма студенти за изключване. От петте специалности на нашия втори курс и от всички останали - до пети - ние бяхме единствените, които не изключихме никого.
Провъзгласиха ни за отцепници. Иван получи мъмрене, че е изпуснал положението. И с това се приключи. Тогава за пръв път си дадох сметка какво значение има в една група от хора някой да подаде уверено тон. Все едно грешен или не, подемат го. И колко лесно се поддава обикновения човек на внушения!
Особено ужасяващо се отразяваше върху моето душевно рав-новесие обстоятелството, че почти всички мои състуденти по-глъщаха материала, който ни бе преподаван, като нещо нормал-но, напълно в реда на нещата. Пред очите ми тези млади хора се превръщаха не само в приемници на един абсурд, но и в него-ви фанатични поддръжници.
Във всеки учебен час, по всички дисциплини, на нас ни бе втълпявано, че капитализмът е остаряла, напълно изчерпана форма на държавно стопанско управление. Затова с нашите съз-нателни и всеотдайни усилия, той трябваше да бъде сринат до основите и час по-скоро да бъде заменен под ръководството на Великия Съветски съюз с исторически неизбежната комунисти-ческа форма на управление. Само комунизмът можел да осигури пълно щастие, равенство, братство и не знам още какво предим-ство за всички хора по света... И то при положение, че вече се бе състоял прословутия конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз, на който сам Никита Хрушчов изнесе потреса-ващи факти за избиването на милиони напълно невинни съвет-ски граждани, за масовия терор, провеждан от Сталин, за застой в съветската икономика и прочие.
Още щом стана ясно, че мумията на Сталин е изнесена от мав-золея, за да бъде погребана пред Кремълската стена, моят ба-ща без да е изучавал политическа икономия рече: “Всичко това е театър! Комунизмът не може да бъде направен по-добър! Той е престъпен в корена си и трябва да бъде срутен...”
По силата на факта, че моят род бе включен в черния списък, аз имах доста подробни - напълно достоверни - сведения за ме-тодите, с които се налагаше “диктатурата на пролетариата”, как-то комунистите наричаха своите изстъпления.
- Това не е учебно заведение за специалисти, които ще управ-ляват стопанския живот на държавата! - заявявах. - Това е пси-хиатрия.
И по-точно, университетът ни бе превърнат в институция, коя-то въртеше своето тежко колело, за да унищожи здравия разум в нашите млади тогава умове. Нещо, с което аз не можех да се примиря.
Така в ума ми назря идеята да се пренасоча към лекарската професия, където мислех че няма намесени политически моти-вации. От една година във Варна бе разкрит факултет по меди-цина, чиято сграда е на около стотина метра от нашата къща. Всеки ден се разминавах със студенти-медици. Имах и доста лични приятелки и приятели сред тях.
Но скоро разбрах, че не е толкова лесно да се запишеш за сту-дент там. Приемът е изцяло политизиран. Успехът на кандидати-те е без особено значение. Или поне има толкова значение, кол-кото да се извърши някаква привидна селекция в различните ни-ва на привилегии. Кандидатите се разделят по окръзи, в които се включват само малките градчета и селата; жителите на окръж-ните градове се състезават отделно и прочие. Но най-значите-лен дял заемат специалните привилегии според политическите заслуги на родителите на кандидатите. Предвидена е нищожна бройка, отредена за свободен прием - на общо основание. Всич-ко това се нарича “Държавно планиране на кадрите”.
Изобщо комунизъм, това означава абсолютен монопол на дър-жавата над всичко. А в нашата държава според наложената от комунистите конституция има само една законно управляваща партия - тяхната, която има за помощник Земеделския съюз. Разбира се, без този съюз да има по закон право на мнение и глас. Управляващите наричаха това демокрация и свобода.
И тъй, кандидатствах три учебни години подред. На двата кон-курсни изпита получавах отлични оценки, но така и не ме приеха.
Пак според закона, за да имам правото да кандидатствам в Медицинския факултет, трябваше да си изтеглям документите от Икономическия. Т.е. да не се водя студентка другаде. Секре-тарката на Търговско-стоковедния факултет беше разбрана же-на, та два пъти ми даде оригиналната диплома за средното ми образование без да ме заличава от студентските списъци. Така че, след приключването на приемната кампания, аз се връщах в следващия пореден курс. Преди да кандидатствам за трети път обаче, вече бях почти завършила семестриално икономическото си образование. Казвам почти, защото оставих само един непо-ложен изпит. Иначе губех правото да уча в друго висше учебно заведение като редовна студентка. А в медицинското обучение няма задочна форма. Оставаше ми само един изпит плюс дър-жавната сесия и можех да получа своята диплома. Само че, при новото положение, секретарката се побоя да направи нарушение за трети път. Наложи се да подам молба за напущане на Иконо-мическия институт. Отписах се оттам без колебание. Но пак не ме приеха в другия. В този случай, според закона, трябваше от-ново да кандидатствам на общо основание в Икономическия, все едно че преди не съм учила там, да издържа с висок успех двата приемни изпита, за да ме приемат отново, след което да ме за-пишат направо в последния курс. После да положа отложения си
някога последен семестриален изпит и накрая да се явя пред специална комисия, за да си получа дипломата.
Разбира се, вероятността да не ме приемат беше голяма. С всяка година местата за привилегированите кандидати се увели-чаваха, защото се увеличава и броят на самата им каста, а за тези с класация на общо основание се намаляват. Получи се следния парадокс: колкото по-назад във времето се оттегля да-тата на комунистическия преврат, толкова по-лавинообразно се увеличават заслужилите “дейни” участници в него. За някои, ако се изчисли възрастта им, излиза че по времето на онези кървави събития са били в детска възраст. Властта все повече заимства от феодалните принципи на държавно управление и методично подготвя кадри от средата на червената олигархия. Но така или иначе, губех предстоящата учебна година. Налагаше се да доча-кам следващото кандидат-студентско лято. Започнах работа във Водния транспорт.
Имах на ум да опитам още веднъж своя късмет в Медицинския факултет и тогава да мисля дали да се върна към Икономичес-кия. Постепенно обаче тази моя идея се саморазпадна... С годи-ните бях изтрезняла. Едновременно с това, Съдбата ме завъртя в семейно-майчинския лабиринт...
Аз осведомих Евдокия и Стефановия баща за всичко това още при първата ми среща с тях. Споменах и за своето колебание дали наистина да приключа с икономиката или да не опитам в някаква друга специалност. Тогава още ние не бяхме се под-скокоросали със Стефан да се женим. Неговият баща ме посъ-ветва да се дипломирам, след като съм се доближила докрая, а след това да мисля за нещо друго.
Евдокия обаче се хвана за цялата тази история, като удавник за сламка. Разчепка я, разду я, изкриви я, обезобрази я до неуз-наваемост. Тогава за пръв път осъзнах, че от една обикновена до баналност истина, може да се надуе такава тежка лъжа, чий-то валяк да премаже не само мен.
Както вече споделих, аз не съм крила този факт от никого. Сте-фан и неговото семейство го знаеха от самата мен до най-мал-ките подробности. Но щом със Стефан решихме да се свържем в семейство, тогава Евдокия ме обвини в лъжа. След това - според нея - се превърнах в авантюристка и каква ли още не.
Разбира се, макар да бях вече майка, аз се явих на конкурсни изпити, издържах ги успешно, приеха ме, записаха ме в послед-ния курс, прехвърлиха ме по мое искане във факултета за задоч-но обучение и хем си гледах детето, хем ходех на работа, хем учех и си вземах изпитите, които вместо един бяха станали още около десетина на брой. В периода, когато не съм била студент-ка, бяха усъвършенствали учебната програма с нови модерни тогава дисциплини, като кибернетика, не знам си каква висша математика, научно управление на труда и разни други от този род. Така че имах известно предимство пред дипломиралите се преди мен мои състуденти. Бях наляла в ума си повече знания от тях. Нашето време става все по-технизирано, все по-услож-нено. Съответно аз бях по-добре подготвена. Друг е въпросът дали самата съм привърженица на това сляпо увлечение по но-вото. Някак интуитивно долавях, че човечеството се юрва да го-ни необосновано някакъв мамник, който го вмъква в един наис-тина нов, дяволски улей. Като че ли някаква демонска сила се стреми да превърне живия човек в подобие на робот.
Все едно, аз вече бях получила тези нови познания и моята ди-плома съответно имаше по-голяма тежест. Но това мое преиму-щество бе обърнато от Евдокия не само в недостатък, а в мой смъртен грях.
Или, което е по-вярно, тя изобщо спря времето до момента, в който се бях отписала от студентските списъци в самото навече-рие на моето някогашно дипломиране като икономист. За нея бе без значение, че съм го сторила не за да зарежа изобщо своето образование, а защото исках да си избера една по-осмисляща живота ми професия.
Значи не от авантюризъм, не от мързел, не от нехайство. Не-що повече, аз се бях натоварила да усвоя много детайлно мате-риала по двата предмета химия и биология, по които се полагат конкурсни изпити в Медицинския факултет. В икономическия тех-никум бях в специалността стокознание и там изучавах специа-лизиран курс по химия, с насоченост към химическия състав на стоките в търговията. Конкурсният изпит за медицината бе върху програмата по химия за обикновените гимназии. Наложи се да усвоявам сама, с помощта на учебниците от четири поредни го-дини, материала. Освен това, в техникума, който бях завършила, предметите биология и естествознание изобщо не бяха застъпе-ни в учебната програма. Подготвих се сама, като едновременно си вземах редовно изпитите в Икономическия институт. И не са-мо се подготвих, а и в три поредни кандидат-студентски конкурса аз получих отлични оценки и по двата предмета. Но тъкмо тези отлични оценки ме хвърлиха в пореден шок. Около месец след като обявиха резултатите и разбрах, че отново съм извън списъ-ка на приетите студенти, аз си изтеглих кандидатските докумен-ти от Медицинския факултет. В късо време след това неочаква-но излезе министерско разпореждане по случай 20 годишнината от комунистическата победа в страната, че онези кандидати, ко-ито имат отлични оценки по двата конкурсни предмета, също са приети за студенти. Денят, в който бе обявено това, стана ед-новременно радостен и трагичен за мен. Веднага изтичах в ад-министрацията със свитъка документи. За мой ужас разбрах, че в момента в който съм ги изтеглила, аз - според някакъв си там техен правилник - съм се самоотказала от кандидатстването си. Това бе един от много големите сривове в моя живот. Мисля тогава разбрах какво страшно чудовище е бюрокрацията.
Обходих много инстанции, но всички свиваха рамене със заключението, че сама съм си виновна. Не бивало да си изтеглям документите! Но нали те бяха регистрирани вече в безбройните дневници? Нали конкурсните ми работи бяха при тях? Според същия този правилник те си оставаха в архивата на факултета.
Постижение и крах едновременно.
Тогава нещо у мен се прекърши.
Около две години не знаех по какъв път да тръгна. Цяла годи-на страдах от упорито безсъние. По това време Съдбата кръсто-са моя житейски път с този на Стефан. Той също беше в подоб-но на моето положение. Някак разочарован или може би объркан в себе си. Бяха го изключили от Военното училище дни преди държавната сесия. За наказание трябваше да служи във военно поделение за срок от една година, поради проявено непокор-ство. И досега не знам в какво се състоеше неговото провине-ние, макар той да ми го е обяснявал. Не съм го запомнила.
Евдокия обаче бе сложила този факт под чержето, застлано пред вратата на апартамента й, в което си изтриваше обувките преди да влезе вътре. Или пък бе го прибавила като обвинение срещу мен, макар че когато се запознахме със Стефан той вече беше извършил деянието и съответно получил наказанието си.
На изпитите в Икономическия университет се явявах с вече ро-дения Илиян. Получих диплома. За Евдокия обаче аз си останах докрая необразована, значи недостойна да имам за съпруг Сте-фан, който се дипломира като инженер преди мен през лятото на 1968 година.
Поне тя самата да имаше висше образование, бих я разбрала в претенциите й към мен. Но тя бе завършила само гимназия. И ако бяха ни подложили тогава на тест за интелигентност, щях да получа много по-високи резултати от нейните.
Въпреки че носех тежестта на едно политически неблагоприят-но досие, аз съм с пъргъв ум, впечатлителна, любознателна. Не-зависимо, че някога бях мързелива ученичка - не отварях учеб-ници в къщи, предпочитах да чета книги, разчитах на запомнено-то в часовете, оставах неизменно в групата на отличниците. Ко-гато идваха на посещение инспектори от просветата, учителите изкарваха мен пред черната дъска, уверени че ще се представя добре и няма да ги злепоставя.
Имах дар слово, дадено ми от Господа, та умеех да се изразя-вам доста добре тогава. Често съм заставала на трибуни и вина-ги успявах да привлека вниманието на слушателите си. Притежавах - пак дадено ми от Бога - някакво излъчване. Където и да се появях, забелязваха ме. Бях висока, с дълги стройни бедра, тънка талия, с пропорционално тяло, добре оформен бюст. Мом-четата ми досаждаха с ухажване. Като студентка ме наричаха хубавата Юлия.
От завист ли, от що ли, някои хора не искаха да признаят фак-та, че успях да се дипломирам, въпреки моето заплетено семей-но положение. Как така дъщеря на “врагове на народа” ще има висше образование?! Каква несправедливост бе за тях това?! Пропагандата наистина бе успяла да набие в съзнанието на българите своите измислени понятия, като: врагове на народа, монархо-фашизъм, класови врагове, предатели на родината, ро-доотстъпници, бивши буржоазни елементи и прочие. Да, така се изразяваха за нас, които според властта бяхме “бившите”!
Дори казваха: “Дали й диплома!”. Като че ли не бях полагала усилия да изуча нужната материя, крадейки от съня си, а някой ми я бе дал ей така, даром, воден от благородни подбуди.
Особено стръвно погледна на това една служителка от счето-водния отдел. Най-впрегнатата комунистка в цялата админис-трация, която се ползваше със славата че е била надзирателка в женския сектор на концентрационен лагер. В тия лагери комуни-
стическата власт напъха почти всичките свои политически про-тивници - истински или набедени. Повечето от тях бяха унищо-жени чрез особено жесток режим и средновековни средства на умъртвяване. Със свирепост, която би изумила дори и палачите от всички нацистки лагери по време на Втората световна война.
В това отношение българските болшевики надминаха по изо-бретателност дори и съветските. В своя първично циничен атеи-зъм на хора с примитивно мислене, те оползотворяваха до пос-ледно “класовите си врагове”. Чрез своите трибунали първо ги ограбиха най-брутално. Конфискуваха им всичко - фабрики, ра-ботилници, къщи, имоти, пари. Изнасилваха жените и дъщерите им. Семействата им изселиха принудително от родните им гра-дове и села. Закарваха ги в затънтени краища, стоварваха ги на улиците - без да имат право да напущат района и ги оставяха да се оправят кой както може. Никой не се съобразяваше, че сред изселваните има деца, стари хора, болни. Нито пък, да речем, че е зимен сезон.
Виелици, лапавици и захвърлени под открито небе хора, чиято единствена вина бе, че са се трудили, за да си осигурят приличен дом, добро образование, уважавани професии и прочие. Всички те бяха изхвърляни само с по една пътна чанта от домо-вете им, след като техните съпрузи и бащи бяха избити или раз-пратени по концлагери и затвори. В повечето случаи без съд и присъди, а после заравяни набързо в общи ями из горите.
В техните къщи веднага са настанявани комунисти, които ста-ваха законни собственици както на жилищата, така и на цялото имущество вътре.
Такава бе висшата им комунистическа справедливост!
Бе настъпила ерата на пролетарската диктатура! Т.е. на лум-пените, на несретниците, на пияниците и пройдохите. Защото на 9 септември 1944 година, когато танковете на Червената армия прегазват северната граница на България, само те са били бед-няци. Наемните работниците по фабриките и занаятчийските ра-ботилници не са били многобройни. В страната тогава не е има-ло кой знае каква индустрия. България е била основно страна със земеделски поминък, а земеделецът не остава без храна.
Всеки ликвидиран чрез непосилен труд и зверски изтезания за-творник в комунистическите концлагери, вместо да бъде погре-бан в земята или поне изгорен, е хвърлян за храна на прасетата, отглеждани в специално създадена за тази цел ферма на тери-торията на остров сред река Дунав. Прасета след това са изпра-щани в държавните кланици, откъдето са разпределяни в тър-говската мрежа. Защото въпреки комунистическия “възход”, спо-ред червената пропаганда, магазините все по-забележимо се из-празваха от стоки. Включително и от хранителни.
Така един народ, приел християнството за държавна религия още през 865 година, създал своя собствена писменост - третата в Европа - и уникална култура, бе превърнат от комунистите, без той да подозира, в канибалски. Нещо, което никога не е бивало в неговата над 20 вековна история – 13 на Балканите и още поне 7-8 на изток.
Когато това се разчу, старите хора се кръстеха скришно и шеп-тяха: “Господи, защо ни наказваш? Нали и твоят син Исус по майка носи прабългарска кръв?”
Но Господ беше забравил Българската държава. Беше я оста-вил на волята на Сталин и на неговите сатрапи, бивши емигран-ти в Съветския сююз. Някои от тези празноглавци, хукнали няко-га към Сталиновия рай, подмамени от червената пропаганда, ко-ято е прониквала лесно из земите, опиращи до бреговете на Черно море, дори са прекарвани през преизподнята на Сибирс-ките архипелази. Тъкмо те, имащите личен опит, озверели в чуж-дата държава, изградиха репресивната машина на България.
Българската трагедия обаче остана неописана, неогласена пред Света. Всички, които се опитваха да сторят нещо в тази на-сока, биваха изпращани в небитието. Дори и шепата политичес-ки емигранти, успели да се доберат до Западните държави, не-мееха от страх. Близките им, останали в България, биваха под-лагани на жестоки репресии. Немалко от емигрантите бяха от-вличани от чужбинските им домове и върнати в България по тай-ни канали. Вкарваха ги в тъмнични затвори или ги разстрелваха като предатели.
Западът се правеше на сляп и глух. Успокояваше си съвестта с разни комитети за защита на човешките права, които бяха фор-мални бюрократични организации.
След приключилия Нюрнбергски процес, на който само 18 вис-ши нацисти получиха смъртни присъди и бе заклеймен само фа-шизмът и неговият баща - Хитлер, който не бе нищо повече от един недостатъчно възприемчив последовател на Сталин, на-стъпи безвремие от двете страни на Берлинската стена.
На Запад обръщат парите си в капитал, капиталът - в стоки и обратно, но в това въртене човещината центробежно отскача встрани. На Изток пък се върти руската рулетка на бясната про-паганда и прочистване на “излишните хора”. В същото време, зад лицемерни приказки за защита на човешките права, военно-промишленият комплекс на Варшавския пакт плете своите ко-варни планове за налагане на пълна комунизация в целия свят. В тази част човещината е насилствено премазана от веригите на съветските танкове по пътя им към Берлин.
Желязната завеса бе спусната между Запада и Изтока по вза-имно споразумение между Сталин, Чърчил, Рузвелт и Труман. Атомните бомби бяха вече избумтяли в Хирошима и Нагазаки, за да сложат най-зловещата точка на един етап от развитието на човешката цивилизация. Западът си бе отвоювал отсрочка, за да може да продължи търкалянето на своите топки по безбройните голфкортове и бейзболни игрища.
От държава със селскостопански поминък, България бе пре-върната по насилствен начин в индустриална. Обезземлените с помощта на властническата тояга земеделски стопани ги нагъл-таха набързо зиналите, като уста на ламя, огромни заводи. Кооперираната земя вече не дава онази реколта, която бе хранила българския народ векове наред. Пък и голяма част от произведе-ното отива на изток, към огромната Съветска империя.
Но за тези неща се говори шепнешком и се доверява на ухото само на близки, в чиято дискретност си абсолютно сигурен.
В Съветска Русия се намери един кинорежисьор - Михаил Ром - човек с будна съвест и проницателен ум, умеещ с помощта на своя талант да казва истината в подтекст, между редовете, както е прието да се казва в подобни случаи, който създаде докумен-талния филм “ОБИКНОВЕН ФАШИЗЪМ”. Едно измежду най-сил-ните произведения на киното след Втората световна война. С него той искаше да предупреди онези, от другата страна на два-та океана - Атлантическия и Тихия - които все още имаха доста-тъчно сила, за да се противопоставят на комунистическата екс-панзия, че по същия начин към тях настъпва бащата на Хитлер - духът на безсмъртния Йосиф Сталин, макар той самият да бе в земята.
Посланието на Михаил Ром обаче остана глас в пустиня. На запад от Берлинската стена хората са се отдали на забавления, докато на изток от нея Призракът на комунизма убива всеки чо-вешки порив към веселие.

Създадено: 27.12.2004 г. 05:01:34   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046
20.
.
С какви методи Евдокия успя да обърне против мен първо мъ-жа си, а след това и Стефан, не ми е известно. Най-куриозното е, че когато обосноваваше своето несъгласие да бъда съпруга на сина му, Стефановият баща изтъкваше мои качества, които според морала на всяко нормално човешко общество се смятат за добродетели.
- Хубава си, а хубавите жени са за общо ползване - бе казал веднъж в лицето ми той, с което ме засегна жестоко.
Смяташе, че аз съм изрядна домакиня, докато Стефан бил па-лачор. Стефан наистина не е суетен и не обръща понякога вни-мание на външния си вид, за разлика от баща си, който винаги е безупречно облечен. Но той е много чаровен и хубав, та и с дри-пи да тръгне, биха му отивали. Освен това аз си го харесвах та-къв какъвто е! Обаче по времето когато баща му определи мен като образцова домакиня, аз не бях въобще никаква домакиня. Майка ми не позволяваше да й се бъркам в къщната работа до-преди да се роди Илиян, та нямах кой знае какви умения в тази насока. И разни други от този род.
През цялото време Евдокия изпълняваше ролята на много за-грижена за нашето бъдеще майка, която полага неимоверни уси-лия да придума двамата мъже да се примирят със създаденото положение и да се съгласят да не се разбива нашето младо се-мейство. Според нейното думи това й се отдавало много труд-но, защото те изобщо не искали да я слушат. Щом отворела ду-ма по този въпрос, Стефан и баща му напущали стаята, твър-деше тя.
Стефан непрекъснато повтарял, че по-скоро ще приеме никога да няма свое семейство, отколкото да възстанови отношенията си с мен, които той смятал за необратимо влошени, изцяло по моя вина. Тя се възмущаваше пред мен, че той е започнал лю-бовна авантюра с някаква възрастна и леконравна жена. Дори според нея бил доста увлечен, та тя и баща му били сериозно разтревожени.
- Как ли не ги увещавам, как ли не ги моля да се вразумят, но и двамата са се заинатили. Казвам им, аз ще се поболея, ако в най-близко време детето и Юлия не дойдат тук. Все едно че го-воря на вятъра.
Гласът й беше твърд, натъртен, но жив и артистичен. Тя участ-
ваше в някаква самодейна театрална трупа, имаше опит и играе-ше доста сполучливо своята житейска роля, измислена от сама-та нея.
По същото това време дядо Илия идваше във Варна да си ви-ди внука, носеше му подаръци. Илиян беше на около 4-5 месеца, когато изпълни бебешкото кошче и крачетата му опряха в пре-плетените пръчки. Вървеше доста едър. Дядо му донесе тогава от Русе красиво детско креватче и дюшек, напълнен с пречист-вана и развлачвана по специален начин вълна.
Илиян беше на около три и половина месеца, когато той ми да-де пари със заръка да си купя злато и да си направя от него пръстен. Понеже имам тънки пръсти, готовите не ми прилягаха. Тогава купих една златна халка и я дадох да ми изработят пръс-тен с прозрачен камък. Оттогава не съм го снела от пръста си. Като талисман ми е. Ако той ме мразеше истински, както му вну-шаваше дори на самия него Евдокия, то нима този пръстен не би се изхлузил сам от пръста ми?!
Когато изпращахме с Илиян дядо му на гарата при едно от по-редните негови посещения във Варна, той най-неочаквано за мен притисна лицето на детето до своето и с насълзени очи призна: “Стефан онзи ден направи скандал. “Вие сте виновни за всичко - упрекна ни. - Съсипахте ми живота...” От известно вре-ме той прекалява с алкохола... Обаче... - въздъхна - все още не е възможно да дойдете да живеете при нас.”
Аз мълчах. Не знаех какво да кажа. Когато той биваше твърд и хвърляше в лицето ми упреци, несъгласия или претексти, че Стефан не е житейски зрял, за да бъде глава на семейство, като пренебрегваше факта, че синът му е вече баща, значи и глава на семейство, макар разбито, винаги намирах думи, за да го оборя. В случая сам се предаваше. Но и той, като Стефан, сти-гаше само до признанието, след което се заковаваше там.
Защо?! Този въпрос никога не е излизал от моето съзнание. Така е срастнал с моята същност, че го смятам за кодиран в лич-ните ми гени. Винаги искам да си отговоря защо това или онова е така, а не инак. Не мога да приемам готови формулировки. Та-кава е моята личностна нагласа: съзнанието ми да разчепква, да търси отговор на въпроса защо. Тъкмо това ме отличава от мно-зинството около мен. То е което ме прави да изглеждам, като врабче албинос в сивото птиче ято или черната овца сред крот-ко пасящото стадо...
Може би това е най-същественото у мен. Илиян май само това е наследил откъм моя страна: въпроса защо? Вероятно и него-вият житейски път не ще е лишен от стръмнини, препятствия и внезапни остри завои... Хората се плашат от този прям въпрос. Особено, когато в страниците на живота им има скрити петна, ко-ито не са за показване.
Та нашето семейство се разпадаше не по моя воля, а по тях-на! В такива моменти имах усещане, че аз съм се забъркала в семейни взаимоотношение с трима луди. И никак не ми беше яс-но какво всъщност искат те. Или по-точно какво прикриват в гън-ките на своето кърпено семейство. Аз съвсем не изпитвах жела-ние да живея в техния дом. Просто настоявах да си изградим със Стефан наше семейно гнездо отделно от тяхното. Изобщо недоумявах защо трябва да живеем под един покрив, след като техния апартамент не позволяваше в него да се вместят две се-мейства? Стефан съвсем нямаше нужда от тяхното опекунство. Напротив, то го парализираше, препъваше го, объркваше го, сваляше го надолу.
Това не беше нормална бащина обич, а тирания, някакво безумно вкопчване на един баща в личния живот на сина. Дори не отношение на баща към син, а отношение на робовладелец към роб. Див фанатизъм, който и да е имал някакъв смисъл, аз не го откривах. От моя гледна точка това безспорно бе някаква пато-логия.
Гледани отстрани, ние приличахме на артисти, които играят на сцената на живота театрална пиеса в модерния абсурден стил. Дори и след като ми е казвал недобри думи, при среща и раздя-ла дядо Илия винаги ме целуваше, макар и бегло, по челото. Значи въпреки своята съпротива, въпреки че не бе изрекъл бла-гословия дори и след раждането на внука му, той с действията си признаваше, че ние със Стефан и сина ни сме семейство. А това също бе вид благословия, дадена ни скришно от Евдокия.
Имаше нещо пъклено, нещо трагично и същевременно абсурд-но в цялата тази побъркана история.
Когато в средата на май на 1968 година двамата със Стефан пристигнахме в селцето на родната му майка, за да ни венчее с църковен обряд неговият дядо, свещеникът и попадията изпад-наха в паника. Очевидно те изпитваха страхопочитание към своя зет. Дори допущам, че тежкият, несговорчив нрав на дядо Илия е допринесъл за ранната смърт на тяхната първородна дъщеря, макар че в последствие той е пренесъл причините за това тра-гично събитие върху Стефан. Понеже той се е родил едро бебе - около 5 килограма - и по всяка вероятност раждането е било с усложнения, баща му се е възползвал от това, за да формира своя син по своята си воля, като му е казвал : “Ти умори майка си, сега искаш да умориш и мен”. Това ставало, за да го накара да яде повече отколкото Стефан е желаел сам. Дори за по-силно въздействие му е показвал някакви брадавични израстъци по тялото си.
Така синът бе получил разширен стомах и в последствие на-пълнял неестетично. Когато се срещнахме за пръв път той дори си беше дебеланко. Лелята на негов приятел, която бе близка с моето семейство ми подхвърли, че Стефан много ме харесал. Аз я погледнах учудена и съвсем непринудено възкликнах: “Този дебелия!?” Тя бе му го казала.
При следващата наша среща, която стана след около месец, Стефан бе смъкнал около 10 килограма и аз не можах да го поз-ная веднага.
До този момент двамата старци не бяха виждали втората съпруга на Стефановия баща, която бе заела мястото на тяхното чедо. Никога няма да забравя погледа на попадията, когато две-те с нея коленичихме пред гроба на дъщеря й. Не, нямаше сълзи в очите й. Те бяха изпълнени с благоговение. От цялото й тяло като че ли се излъчваше тъжно сияние. Една вечна, но смирена от времето болка.
От порцелановата снимка върху паметника се усмихваше крот-ко една красива млада жена, която изглеждаше по-млада от мен.
- Как така без благословията на баща ти! - възкликна попадия-та и лицето й прибледня, щом чу за какво сме пристигнали.
- Ха! - отвърна нехайно Стефан. - Този въпрос засяга мен, а не баща ми.
Когато влязохме на другия ден в малката църквица, дядо му бе така объркан и не на себе си от вълнение, но може би и от упла-ха, че върши нещо недотам редно - той бе кротък, свит човек - та не можеше да попълни венчалното свидетелство. Допущаше грешки, наложи се да скъса няколко формуляра. Това не бе до-бра поличба, помислих си. Стефан, който е доста суеверен, съ-що стана неспокоен от този факт. Накрая не издържа измъкна припряно писалката от ръцете на дядо си Христо и сам го попъл-ни. Свещеникът и попадията го гледаха смаяни от неговата кате-горично проявена увереност.
Тогава Стефановия жест не ме впечатли, но като се връщам днес към този вече избледняващ в паметта ми спомен, като че ли най-ярко там се очертава именно моментът когато той измък-ва писалката от дядовата си ръка. Това бе последната му пос-тъпка, извършена изцяло по неговата воля. То бе бунта на роба, който къса робската верига. Миг, в който Стефан, макар и за кратко, възмъжа, стана свободен, независим човек...
Някой би си помислил, че тази сцена е литературна добавка, за да му изваям ореол, да го издигна в очите на другите. Но не е. Когато баща му и Евдокия не бяха около него, той наистина ста-ваше уверен в действията и решенията си.
Бях обаче смутена от обстоятелството, че старите също не възприемаха своя внук като зряла личност, като мъж, който е в правото си да решава сам своята житейска съдба. Или пък наис-тина се бояха от баща му. Макар че Стефан беше прав, като на-блегна тогава, че тъкмо те имат най-голямото право да благо-словят нашата обич. Бяха го отгледали от 3 до 12 годишна въз-раст. Баща му само е идвал през това време да го види за по няколко дена 2-3 пъти в годината и отново заминавал.
От гроба на Стефановата майка аз си взех няколко шепички пръст. Като се върнах във Варна я сложих в саксия и засадих там розови стайни теменужки. От нейното красиво лице, изобра-зено върху порцелановата плочка, вградена на каменния памет-ник, именно от тях се излъчваше душевна нежност.
Тази саксия стана мой олтар. В най-тежките, в най-безнадеж-дните мигове на своя живот заставах пред саксията и отправях молитва към Богородица, която за мен винаги бе с образа на Стефановата майка. И тя неизменно ми вдъхваше сила, за да устоя. Подсказваше ми изхода от поредната задънена житейска плетеница. Някак естествено стана моя предана закрилница.
Сигурно затова Илиян заприличва повече на нея както по вън-шност, така и по душевна нагласа, макар когато се роди да при-личаше повече на дядо си Илия. Това за мен бе знак, че аз съм получила нейната майчина благословия. Значи нейният дух зна-еше колко много обичам сина й. Беше проумяла, че никой не го милее повече от мен на тази грешна Земя!
Навярно този наш семеен водевил би продължил още много дълго, ако едно случайно недоразумение между Евдокия и Ста-рия не я постави в изключително конфузно положение, което срти за няколко минути, като при земетръс, сградата на нейния замък, с името ДВУЛИЧИЕ.
Със Стефан почти нямах връзка, пазеха го много усърдно да не би да се срещне с мен и двамата със сина му да го придър-паме при нас.
Може би тук е мястото да споделя, че - в първите години след като окончателно се прибрах във Варна - наши съседи виждаха Стефан да се навърта около къщата ни в по-ранните часове на вечерите. Дали не се припознаваха, не мога да кажа. Но ние из-падахме в неловкост, защото хората оставаха с впечатлението, че не му позволяваме да се среща със сина си, та затова той разчита да го зърне зад прозореца, преди да са спуснати пер-детата. Според мен обаче истината бе друга: най-вероятно той се е срамувал или колебаел, ако техните приказки, разбира се, не бяха фантазии.
Аз само веднъж го мернах. Беше в началото на есента, малко преди да започнат да се спущат мъглите. Моята приятелка от ученическите ни години Юлия бе донесала за Илиян кошница с последните набрани от лозето на баща й праскови. Той тогава да е бил на около 3 годинки. Изпратих я до пътната врата. Докато гледах как тя прибягна и се скри зад ъгъла, погледът ми се за-кова на мъжка фигура. Стоеше в сянката на още необезлистена-та липа, но на няколко метра встрани имаше улична лампа и ми се стори, че това е силуета на Стефан. Бих отишла до него, за да се убедя в своето предположение, обаче косата ми бе нама-зана с подхранваща билкова маска, което ме възпря.
На другия ден Юлия ми телефонира в службата и съобщи, че е видяла снощи Стефан под липата. Тя мина на крачка разстояние от мъжката фигура и можеше да различи добре лицето му. И все пак не бях напълно убедена, че е бил именно той. Тя се движе-ше бързо, почти на бегом. Възможно е да се бе припознала.
Никога не посмях да отворя дума пред Стефан по този въпрос при нервните ни редки срещи. Въздържаше ме опасението да не би той да отрече и така да разбие моята илюзия, че все пак... Макар да бе по-вероятно да си замълчи. Дори и да беше обика-лял наистина около дома ни във Варна, едва ли би си го приз-нал, воден от опасението да не се разчуе и слухът да стигне до Евдокия, която бдеше отчаяно да му държи юздите. Пробойните на нейното владение обаче ставаха все по-многобройни. Тя очевидно усещаше това и измисляше нови и нови сценки за на-шата водевилна семейна пиеска.
.
Илиян бешe още бебе, може би нямаше половин навършена годинка, когато тя ме подлъга да отида с него в Русе за предсто-ящо завръщане на Стефан от пореден рейс по реката. Когато обаче пристигнахме, стана ясно, че корабът е спрял в друго при-станище и ще тръгне на нов рейс без да спре в Русе. Оказа се също, че тя не е успяла да “подготви Стария”, поради което трябваше да отседнем в дома на Рада. На другия ден Евдокия дойде - дядо Илия бе дежурен - и ни отведе с Илиян в техния апартамент да й погостуваме за няколко часа. Да, именно да го-стуваме, като че ли бяхме някакви съвсем чужди хора.
Още щом детето подмокри първите гащички тя ги изпра въпре-ки моята съпротива. Носех достатъчно негови дрешки за прео-бличане и съвсем не бе нужно да се пере. След това ги окачи на въжето, опънато на закрития балкон, залепен до кухнята. От притеснение обаче аз забравих да ги взема на тръгване.
Това й даде основание да пристигне на следващия ден у Радини и през сълзи да разкаже какъв скандал вдигнал дядо Илия, като видял бебешките дрешки. Беше неубедителна, но нали ми бе внушила какъв неадекватен човек е дядо Илия, та макар той да бе идвал преди седмица у нас във Варна, за да си види вну-ка, приех без да се замислям, че може би нещо го е прихванало. По съвет на мама не смеех да кажа пред нея за тези негови посещения.
Играта на криеница бе блокирала моята логика, бе ме омотала в своите кълчища и аз просто не знаех какво да мисля. Вероят-но бих се въртяла още дълго на тази дяволска въртележка, ако майката на Рада не се вклини непредвидено в траекторията й, както блуждаещ метеорит навлиза в атмосферата на Земята.
И тъй, окончателният разрив между мен и Евдокия стана годи-на по-късно при една моя служебна командировка в Русе. По на-стояване на Рада взех със себе си и Илиян. Той тогава бе на го-динка и шест-седем месеца. Беше мисля в началото на септем-ври. Ленинградчанката Наташа Акуленко, приятелка на Радина-та сестра Марина, вече бе пред заминава за Русия, след като преди това бе прекарала около месец у нас, във Варна.
Вероятно аз съм осведомила Евдокия за това наше пътуване, но може и Рада да го бе сторила. Не съм съвсем сигурна. Обаче на Стефановия баща нито аз съм се обаждала, нито пък Рада би посмяла да помисли за такова нещо, като знаехме какъв тежък нрав има той.
За всеобща изненада още на другия ден заранта към 10 часа дядо Илия пристигна с играчки и лакомства да си види внука. Стоя около два часа. Може и повече да беше. Игра с Илиян, но в същото време води и разговор с Наташа, която бе за втори път гостенка на семейството. Той владееше доста сносно руски език, от което и самата Наташа бе впечатлена. Всички се държахме деликатно с него. Разговорът вървеше с лекота, защото говорех-ме за най-обикновени неща. Никой не отвори дума по болните въпроси. Майката на Рада - леля Цветанка - донесе някакъв сладкиш за почерпка и добродушно заприказва колко е пораснал Илиян, колко кротко и добро дете е. Тогава дядо му се просълзи и рече:
- Ех, така е! Ама редно ли е да се радвам на своя единствен внук в чужда къща? Не е редно! Обаче... Това е то повторията - надена греда.
После притисна детето и зарови главата си на гърдите му, докато овладее нервите си. Илиян го улови с тържествен вик за оредялата и побеляла вече коса. Когато дядо му вдигна лицето си, очите му бяха мокри. Ние мълчахме.
Евдокия дойде някъде около 5 часа след обяд - също с пода-ръци за Илиян. Беше емоционална и шумна жена. Още от пътна-та врата, докато прекосяваше двора по тясната пътечка, тя го-вореше на висок глас: “Ах, къде ми е пиленцето! Нямам търпе-ние да си го видя, да си го целуна...”
Тя наистина грабна в прегръдката си току-що събудилия се от следобеден сън Илиян, който залепна за нея. Той е общително дете. А Евдокия привличаше вниманието му с артистичния си глас. Игра си дълго с него. Разказва му приказки, като от време на време подхвърляше: “Ах, този твой баща! Живота ни ограби той! Лиши ни от тебе, мило детенце. Къщата ни е глуха и празна, а ти палуваш и пълниш чужди къщи...”
След това се обръщаше към мен с обяснение, че все още нито Стефановата глава е увряла, нито на Стария. Така наричаше тя дядо Илия - “таткото”. И добавяше, че е упорита и докато не постигне своето, нямала да престане да ги убеждава, че така не може да продължава дълго. След което отново се зае да ми обеснява твърдоглавието на двамата мъже, които не искали да чуят нито за мен, нито за Илиян. И така се увлече, че започна да си противоречи. Само преди няколко месеца, при свое гостуване във Варна, тя разказа как Стефан празнувал първия рожден ден на сина си със свои приятели. На масата била поставена по-следната снимка на Илиян. Тя му казала: “Детето трябваше да е сега тука, за да го видят какво чудесно момченце е станал, а не снимката му да показваш на своите приятели.” На което Стефан отвърнал: “Аз също искам детето ми да си е в нашия дом и все някой ден ще си го взема, но майка му не ща ни да я чуя, нито да я видя!”
Сега твърдеше, че той и за Илиян не искал да чуе.
Отношението си към своя внук мъжът й го бе показал само преди няколко часа и то в присъствието на няколко свидетели, които в този момент стояха пред нея и недоумяваха как може да е така безогледно нагла в лъжите си. Тогава за пръв път се за-питах дали тя знаеше за посещенията на мъжа й у нас. Той ид-ваше по служба, като митнически служител с международния влак, който пътуваше с туристи от Москва за Варна. Пристигаше предиобед и отпътуваше в обратната посока късно вечерта.
Слушах я мълчаливо. В душата ми се разстилаше мъглата на сивкава угнетеност. Можех да й възразя, както съм го правила много пъти, но вече бях проумяла, че с тази жена не мога да се дуелирам. Нейната рапира беше интригата. А аз това бойно из-куство просто не го владея.
Ние с Марина, сестра на Рада, и с Наташа мълчахме деликат-но. Всъщност Наташа понечи да каже нещо, но Марина я сбута и тя разбра, че не бива да осведомяваме на Евдокия за посещени-ето на дядо Илия.
Всичко би приключило без усложнения, ако леля Цветанка не бе влязла внезапно, почервеняла от ярост. Като всяка чисто-сърдечна, непокварена обикновена трудова жена, тя не владее-ше тънкостите на дипломацията. За разлика от нас - претенди-ращите за някаква интелигентност - тя се изправи пред Евдокия с ръце на кръста. И като й отвори една уста, не я затвори докато не издума всичко, което знаеше. Оная се вцепени. Пребледня и онемя.
- За какъв татко говориш ти, ма? - питаше я прямо леля Цве-танка. Лицемерието на Евдокия я бе раздразнило и тя бе изляза-ла от своето търпение. - На тебе той ти е мъж, на Илиян е дядо, на Юлия - свекър. Баща е на Стефан, а не на тебе. Кого лъ-жеш?! Мъжът ти беше тука преди обяд и плака пред нас, защото не му даваш да посрещне внука си в къщата му. Настанила си се там и се разпореждаш с живота на чуждия син, на чуждия внук... Какво си мислиш ти, че хората край тебе са идиоти и не разби-рат какви ги вършиш? И колежките ти разправят, че си мръсни-ца. Подиграваш се с наивността на тази майка с малко дете. Пред нея говориш едно, а зад гърба й обратното. Затова всички те мразят...
По някое време Евдокия се освести, изглежда се уплаши да не би леля Цветанка, която размахваше емоционално ръце на крач-ка пред нея и засилваше нагоре октавите на своя глас, да на-лети на бой. Междувременно Илиян се разплака, дойде при мен, вдигна ръчички да го взема на ръце. Без да отрони нито дума Евдокия скочи от стола и тръгна да си върви с бързи стъпки. Изведнъж у мен изригна някакъв гняв, толкова дълго потискан, че сам изби навън, като гейзер. Последвах я на двора с Илиян на ръце и извиках подире й:
- Ти си виновна детето да остане половин сирак при жив баща. Но Бог гледа отгоре и вижда кой какво върши. Хубаво да не видиш нито на този, нито на онзи свят!
Тя вече беше до пътната вратичка. Спря, обърна се. Гледаше с безумен поглед.
Това беше всичко, което й казах. Не го отричам. Нито пък съ-жалявам за думите си. Още по-малко бих се самоупрекнала ня-кога, задето й казах истината в очите.
Моята майка одобряваше Стефан и всичките й усилия бяха на-сочени в посока да се постигне някакво уталожване на страс-тите. Докато баща ми не даваше и дума да се отвори за помире-ние. Особено след като узна, че Стефановият баща е ходил в родното ни селище, за да събира сведения за рода ни. По съ-щество, в това негово действие баща ми не намираше нищо ло-шо. Той обаче остана дълбоко засегнат от обстоятелството, че дядо Илия бе потърсил сведенията си не от друг, а от дългого-дишния тогавашен кмет Косьо Баланов.
.
Бивш бъчварин, а след комунизирането на България новопо-кръстен комунист. Човек примитивен, полуграмотен. Съученик на баща ми от отделенията. Дори е имало време когато са седя-ли на един чин. Неговата дъщеря пък беше моя съученичка в Икономическия техникум във Варна.
Те бяха примитивно семейство, силно ощетени от природата както в умствено отношение, така и във физическо. На ръст бяха едри, дебели, с отблъскващи лица. В интелектуално отношение - невъзприемчиви за знанието. Дъщерята не можа да прескочи ба-риерата на изискванията в елитното училище и отпадна още на втората година. Веднага се омъжи за някакъв пройдоха. Макар да беше доста закръглена, с голяма глава, ниско чело, ръцете и краката й да бяха окосмени като на мъж, все пак се намери мла-деж да я хареса.
Аз й бях противоположност и вероятно съм предизвиквала не само нейната завист, но и това на цялото им семейство.
Единият от синовете на този кмет, мисля името му беше Янко, се бе прочул неотдавна със инквизициите, които бе приложил над войници-новобранци в едно военно поделение, като щатен старшина. Между потърпевшите младежи е имало синове на ви-соко поставени бащи, които разбутаха случая. Последва военен съд, изнесоха потресаващи факти в пресата за изтезания, които нормалния човешки ум трудно може да проумее.
Очевидно в народността ни има някаква генетично увредена прослойка, с изразени садистични наклонности. Вероятно такива има във всички нации. Но в комунистическите държави от тази прослойка е изградено ядрото на властта.
Цялото кметско семейство бе преминало отдавна на комунис-тически принцип на живот. Влизаха в магазини, в ресторанти, ка-фенета, в ателиетата за услуги, разположени на територията на общината, вземаха си каквото им бе нужно и излизаха без да плащат. Сметките им плащаше съответният персонал. Хората роптаеха, но нямаше пред кого да се оплачат. Грабителството на властниците е също обичайна практика за цялата страна.
По същество комунистическото управление е изградено на принципите на италианската мафия. Разликата е само в това, че българските имат предимството да действат от позиция на упра-вляващи без опозиция в страната. Затова няма кой да ги прес-ледва. Напротив, те вършат своите безчинства, охранявани от всички законни силови институции в държавата ни.
Властта отдолу догоре насърчава умело проявите на жесто-кост, за да се поддържа страховата психоза сред населението. И ако все пак понякога се дава гласност на тези изстъпления, както в случая със сина на кмета, то това се допуща само когато раз-вилнелият се самоуправник е засегнал близък човек на управни-ци от по-високите нива на държавната власт. Разбира се, според мен, това също бе метод да се поддържа страха. Всеки обикно-вен трезвомислещ човек, узнал чрез пресата за извършени звер-ства над човек от кастата на привилегированите, си казва: “Щом те тормозят без причина своите си, какво би станало, ако аз сгреша съвсем малко?”
Съчетанието на посредственост с власт е нещо страшно. Но тъкмо благодарение на тоя тип българи, които бяха поставени на всички възлови места във местната и централна държавна власт, бе възможно страната да бъде превърната в един строг тъмничен затвор. Населението е буквално парализирано от бру-талността на управляващите и им се подчинява безропотно.
Този кмет управляваше моето родно селище и съставните към общината по-малки селца в екип с още някои подобни нему, до преди няколко години. Те успяха да съсипят безброй човешки съдби с техните анонимни и “строго секретни” досиета. Много младежи не можаха да получат прилично образование, защото без специалното разрешение на общините, на които младите хо-ра бяха жители, те нямаха право да кандидатстват в никое учеб-но заведение. В някои средни и висши инситути пък можеха да учат само дъщерите и синовете на онези родители, които бяха във властта.
Мен също нямаше да ме пощадят, ако през юни 1961 година, когато завърших средното си образование, законът за разреше-нието от общините не бе отменен.
Моят баща се почувства смъртно засегнат от постъпката на Стефановия баща, който бе търсил сведения за нас от един пре-стъпник. Затова когато той пристигна в един горещ летен ден, за да се споразумее с моите родители за примирие и съответно да ни отведе - мен и внука си - в своя дом, моят баща не даде сво-ята благословия. Вместо да приеме поканата за обсъждане на въпроса, баща ми го запита без никакви заобикалки:
- Къде е синът ти, свато? Той е баща на това дете, което ти държиш сега в ръцете си. Значи той е този, който трябва да дой-де да си прибере жената и сина, след като така безотговорно ги остави на волята на съдбата...
Майка ми дипломатично го прекъсна и се опита да върне раз-говора към добрия тон. След малко обаче баща ми отново взе думата: “Аз не съм с висше образование като тебе, свато. Не съм толкова заможен, колкото си ти, но моите деца и внуци рас-тат и ще растат занапред в моя дом, под моето крило.”
Мама дълго време след това укоряваше баща ми, че се е дър-жал рязко и високомерно, на което той отвръщаше:
- Аз съм почтен човек, живял съм винаги достойно, защо да му прекланям глава? Дадох им дъщеря за чудо и приказ, те я омас-кариха. Роди им внуче, като ангел-херувим, те го изритаха от къ-щата си. Идват да си го искат сега, когато детето е вече отгле-дано. И то защото станаха за резил в Русе. Илия сам си казва, че слуша редовно предаванията на забранените у нас западни радиостанции, а в същото време се стреми да се отърка около миризливия задник на някой от тези убийци и разбойници - ко-мунистите.
- Хайде сега, ние сме на тясно, трябва да преклоним глава! - отвръщашe му мама.
- Защо да сме натясно! - кипвашe той. - Те ме засегнаха на чест, аз това не мога да им го простя. Нямам им вяра на тия хо-ра. Ще ги приберат, колкото да си изтрият срама от лицето, а след някоя година току виж онази яловица пак побесняла и ги из-бутала навън. По тяхната свирка ние повече няма да се водим.
Да вървят по дяволите! С пъдар на червената власт аз роднинс-тво не искам да правя!
Така наричаше баща ми всички милиционери, служителите на Държавна сигурност и митничарите: пъдари на властта.
- Това хубаво дете се нуждае не само от майка, но и от баща. Ще порасте, ще пита... Какво ще му отвърнем?
Щом чуеше подобни на тия думи от устата на мама, баща ми повишаваше още повече глас:
- Ще му кажем истината, че баща му е овца, а дядо му Илия - селски кирпич. Оставили се на една...
Мама беше сдържана, умерена, великодушна. Стараеше се да обърне баща ми. Той обаче остана непреклонен.
Пред Стефановия баща рече с половин уста:
- Аз не мога да решавам вместо дъщеря си, нито да й кажа да-ли да тръгне с детето, но тя трябва да знае, че ако сега излезе от моя дом, повече тук не може да се върне. Цигании аз не мога да понасям.
След този случай той не даваше дума да се издума аз и Илиян да отидем в Русе, макар че всъщност дядо Илия не посмя да постави отново този въпрос на разискване, макар да идваше - вече по-рядко - през лятото да си вижда внука.
Баща ми обичаше много силно Илиян и мисля, че изпитваше ревност задето другият му дядо се появяваше от време на вре-ме. Обикновено след това той казваше: “Митничар! Човек на властта! Овчарско куче, което се е сдушило с вълците против ов-чето стадо...”
В нашето родно село, което се намира в подножието на Стара планина, се разказваше някаква история за кучето на местен ов-чар, което уж се съешило с вълците и заедно се гощавали с уду-шени от тях млади агнета. Имаше ли някаква истина в това един Бог знае. Овчарят отдавна бе заминал със своето си вре-ме. Останала бе само приказката: “Верен като на чобан Вельо кучето!” Изричаха я, когато искаха да кажат за някого, че е про-дажник, омесил се с разбойници.
Баща ми често я употребяваше в своя, изпъстрен с народни мъдрости всекидневен речник. Не пропусна и този път.

Създадено: 27.12.2004 г. 05:09:36   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046

21.
.
Успяхме да се доберем до Стефан след дълги перипетии. И разбира се, за кратко. Процедурите на граничната и митническа проверки бяха доста дълги. Всеки от чакащите искаше да разбе-ре дали неговият близък е в групата на пристигналите. А това бе невъзможно. Завърналите се мъже бяха някъде из вътрешните помещения на сградата. Посрещачите се скупчиха около врата-та, откъдето трябваше да излизат. Всеки искаше да бъде по-напред и стана блъсканица. Истинско стълпотворение от изнер-вени до крайност хора. Слънцето напичаше до непоносимост от-вън въздуха и земята. Климатична инсталация вътре и да е има-ло не работеше. Беше задушно и мъчително.
Ние стояхме най-накрая, дори на известно разстояние от тъл-пата. Веднага, щом пристигащите бяха докарани от самолета в сградата, някой от граничната администрация прояви милост към децата и ги заведоха да се видят за кратко с бащите си. Аз държах Илиян за ръчичката и дори не помислях да го пусна с тях, защото се боях че може би Стефан няма да го познае. Доста време не се бяха срещали двамата. Но един от митничарите, който бе видял сцената с дядо Илия, дойде, взе го и го отведе.
Тези петнайсетина минути ми се видяха цяла вечност. Всички деца излязоха, а Илиян не беше между тях. Втресе ме. След малко Стефан го изнесе до изходната врата от някакав страни-чен коридор. Държеше го на ръце, а Илиян сияещ бе обвил ръ-чичките си около шията му.
Баща му го пусна на пода, махна ми с ръка, извика нещо, но в това гъмжило от надприказващи се хора бе невъзможно да чуя какво казва.
Когато най-после Стефан излезе навън с багажа си, беше къ-сен следобяд. До него вървеше баща му с пакети в ръце. Дори не ни погледна докато синът му разговаряше с нас. Илиян се вкопчи в ръката на баща си и едва успях да го увещая да я пус-не. Уговорихме се къде и в колко часа да се срещнем на следва-щия ден.
Ние се отправихме към автомобила на брат ми, Стефан и ба-ща му - към таксиметровата стоянка. Брат ми бе уловил ръчич-ката на Илиян, който бе обърнал глава назад и със свободната махаше за довиждане към баща си, който се бе спрял на крачка зад дядо Илия с вдигната ръка. Докато не се скрихме от погледа му Стефан не мръдна от мястото си, макар че баща му очевидно настояваше да побърза. Виждах го как жестикулира с ръце, кое-то не му бе в природата при нормална обстановка.
На другия ден се разходихме из Бургаската морска градина. Брат ми остана да ни чака в колата. Аз исках да сторя същото. Но Стефан поиска да тръгнем заедно.
- Детето ще се чувствува по-добре, ако и ти си с нас - настоя.
Той носеше със себе си фотоапарат и си правихме немалко снимки. Какво стана с тях не ми е известно. Допущам че баща му ги е унищожил. Ако ги имаше, Стефан би ни изпратил копия.
На раздяла той обеща на Илиян, че след десетина дена ще дойде във Варна и ще бъдат по-дълго заедно. Наистина дойде, имахме да уреждаме заедно съдебни въпроси. Срещнахме се двамата, но с Илиян отказа да се види.
Тогава Стефан възнамеряваше да се жени за поредната “ма-дама”, както сам наричаше жените, които неговият баща му из-бираше за съпруги. По професия тя бе агрономка. Дори ми пока-за златните халки, които беше купил за този случай. Но очевид-но успя да се изхлузи в последния момент от примката.
Не помня вече колко пъти дядо Илия му избираше подходяща булка, с дейната помощ на свои роднини и приятели. Но в край-на сметка сватбите все се осуетяваха. Стефан не бързаше да уреди раздялата си с мен. Оказваше пасивна съпротива. Това беше негова лична стратегия: съгласяваше се уж с нещо, прие-маше уговорките и всичко изглеждаше като течащо по вода до момента, в който уговорката трябва да се изпълни. Тогава обаче той създаваше суматоха, осуетяваща взетите решения, или пък изчезваше в дън земята. Не бе възможно да бъде.
Никой не можеше да проникне в Стефановите мисли. Баща му явно се опасяваше особено много, че синът му дълбоко в съзна-нието си не може да приеме нашата раздяла, затова полагаше усилия да ускори този процес. И тъкмо с това натискане засилва-ше вероятно съпротивата му. По природа Стефан не е човек на лесните промени. Между взето решение и изпълнението му при него най-често нямаше никаква връзка. Защото всяко решение бе изградено само от приказки. В действията си той беше наис-тина пословично муден. Такава му е нагласата.
Със своето агресивно вмешателство в личния живот на сина си, дядо Илия бе нанесал в душевността му непоправими вече поражения. Нарушен бе центърът на тежестта в Стефановата личност. Всички заложби, които природата бе изсипала така ще-дро у този млад мъж, се разсипваха една след друга от принуди-телно наклонената му човешка същност.
Аз имам прям характер и неведнъж съм изтъквала пред дядо Илия, че разрушава сина си, от което той оставаше докачен, за-щото бе абсолютно убеден, че Стефан има безброй недостатъ-ци и се нуждае от бащиното си опекунство.
Уверена съм, времето ще докаже че съм била права. Ще го до-каже и синът ни, който е копие на баща си. Надявам се, че аз няма да повторя грешките на дядо Илия.
Всяка поредна подготовка за сватба ставаше претекст Стефан да откаже да отдели време от отпуските си, за да се срещне със своя син. Но аз се досещах, че причината е друга. Той съвсем не беше убеден, че иска да се раздели с нас. За него беше по-поно-симо всичко да се влачи докато този въпрос се реши от само се-бе си. А дотогава да не ни вижда, особено детето. То беше мно-го силен магнит за него. Той нямаше сили да устои на изкушени-ето. Но нямаше така също и смелост да се противопостави на бащината си воля. А както вече споменах, волята на баща му бе всъщност воля на Евдокия. Той се бе вкопчил в жена си, а тя от своя страна - в сина му.
Гордевият възел на моя живот!
Нямах сила да го разсека, нито власт да го развържа.
Странно, но Илиян въобще не помни последната среща с баща си. А беше достатъчно голям - на пет и половина години.
- Мамо, искам си го! - настояваше упорито той.
Едва ли някога би проумял колко безпомощна се чувствувах.
На писмата, които му изпращах по този въпрос, Стефан не от-говаряше. И понятие нямам дали всичките стигаха до него или попадаха в ръцете на непреклонния му баща, който навярно ги унищожаваше.
Не можех да тръгна да го търся в океана. Когато беше в отпус-ка на брега, дядо Илия го охраняваше така усърдно, та пеперуда да бях, пак не бих била в състояние да проникна до него.
Нелепа до непоносимост е тази история, за която не ми се мисли, а съм принудена да търся път към Стефан, да преглъ-щам своето огорчение от неговото бездушие и да продължавам да разказвам на сина му какви ли не измислици, за да не се на-пълни душата на детето ми с отровно разочарование и ненавист към този, който е негов създател.
И тъй, Стефан сменяше една след друга “мадамите”, пропиля-вайки всяка поредна отпуска с някоя от тях. А синът му оставаше все да го чака. Защото човек има един единствен баща и не мо-же да го замени с друг. Нито пък да си го купи от някой магазин, както си купува шоколад, играчки, книги, дрехи, хляб...
Напрягам ума си, за да съчиня поредната лъжа за пред Илиян, макар да съзнавам, че това не може да продължи до безкрай-ност. Скоро той ще бъде първокласник. Няма как да го забавя да усвои азбуката. Ще може сам да пише писма до баща си. Как то-гава ще обяснявам Стефановото мълчание, което не се и съм-нявам, ще става все по-непроницаемо, все по-плътно, особено ако дядо Илия успее да го впрегне в каруцата на ново семейс-тво, нямам представа вече как.
Традиционно българката е жена е с ограничен мироглед по от-ношение на семейните въпроси, гледа с недобро око на децата от предшестващ брак на своя съпруг. Затова намирах за наив-ност да разчитам на промяна към по-добро в бъдеще време от страна на Стефан.
Разбирам го, не е лесно да застанеш очи в очи пред собст-вения си първороден син без да имаш истинско оправдание за бягството си от живота му. Но от това не ми става по-леко.

Създадено: 27.12.2004 г. 05:14:10   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

*Теодора Астро*
[Златен]
от USA

Общо мнения: 2046
До тук поместих 243 страници. Остават още 290, които ще поместа в следващите дни.
.

.
Ивайло (с черните дрехи) през пролетта на 1993 година по време на посещение в Лондон, след като току-що бе завършил университета в Аризона и вече бе приет за аспирант.
Така изглеждаше баща му на същата възраст.

Създадено: 27.12.2004 г. 05:48:57   Поща до автора   Интернет страница на автора   Редактирай мнението   Изтрий мнението

 

Натиснете тук За да затворите темата, само за Администратори и Пазители

3 Стр.   от 22 5     Мнения - 325 Скрий анонимните   Добави мнение по темата  Предишна тема Следваща тема

 © 1999-2011 СкайКод ООД Речник | Превод | Преводач 309,223 - 52,325,382 - 7,935 Страницата е генерирана за 0,046875 секунди.