Don Уважаеми форумци,

помня в детските си години бях записал в една окъсана тетрадка названията на книгите, които бях прочел, и на тези, които трябва непременно да прочета. Не помня вече къде е този списък, но сега лежа болен и ми се прииска да разбера какво чете българинът и какво цени най-много. Ще ми се да ви предложа да напишете петте книги, които са ви впечатлили най-много или са оказали забележимо влияние върху вас. Ето моето виждане, колкото това и да е условно:

- Томас Уулф - Няма връщане назад

- Рей Бредбъри - Марсиански хроники

- Достоевски - Идиот

- Хашек - Швейк

- Стиховете на Сергей Есенин

Разбира се, съзнавам, че този списък е много условен, утре може би нито една от тези книги няма да влезе в него, но е хубаво да направим една моментна снимка на нашата духовност.

E.T.-clone2
1. Markets

2. Strategii

3. Markets i strategii

4. Strategii i markets

5. Marketing i strategizing

Анонимен3
Sand, моля да публикувате космическия адрес на горното извънземно както и планетарния му домейн. Благодаря.
Анонимен4
То отлетя!
E.T..5
"E.T." is the best!!! Long live Lucas and let's God blesses America!
Анонимен6
yep, crusader!
вълк7
Днес хептен сте я изперкали. Някой да може да ми намери книгата "Почти серьезно" на Юрий Никулин? В оригинал.
Анонимен8
Ще има в скоро време разобличаване на извънземни. Май.
RED HOT 5 книги за цял живот са много малко - човек е склонен да изброи тия, които последно са в съзнанието му. Изброявам засега петте, които са ми оформяли вкуса и вероятно характера в детството.

1. Чичовци

2. Дейвид Копърфилд

3. "12-те стола" и "Златният телец"

4. "Война и мир"

5. Смешно не смешно - "Конникът без глава"!!!

Booya Това си е направо философски въпрос.Като става дума за оформяне, вероятно ще трябва да напиша книгите, които съм препрочитал като дете.Ето част от тях:

1.Ламята-Н.Хайтов

2.Мечо Пух

3.Пипи

4.Лъвицата Елза

5.Съкровището в Сребърното езеро

Бързо оздравяване!

Щях да забравя-Тил Уиленшпигел

Booya Сега положението е следното:

1.Венедикт Ерофеев-събраните съчинения

2.Даниил Хармс-тоже

3.Онази за ремонта на мотоциклети и източното учение

4.Остър-Нюйоркската трилогия

5.Властелинът на пръстените, мога да го препрочитам безкрайно

Ани Преди да тръгна, да си споделя, та да ми олекне на душата:

1. "Алхимикът" на Паоло Коелю

2. "Малкият принц" на Екзюпери

3. "Пипи Дългото чорапче" (не се смейте, чели ли сте я след навършване на пълнолетие... хм...)

4. "Дон Кихот" на Сервантес

5. Всичко останало на Коелю и На Тери Пратчет ( за Тери не се смейте, чувството му за хумор е невероятно)

Има и още. В понеделник ще допълвам, чества дума.

Сега тръгвам, че бирата ми съвсем изветря.

smisloff Фани Попова - Мутафова -

1.“Солунският чудотворец”,

2.“Дъщерята на Калояна”,

3.”Иван-Асен II”

Захари Стоянов -

1.“Васил Левски”,”Четите в България”, (Филип Тотю, Хаджи Дамитър и Стефан Караджа),”Христо Ботев”

Свобода Бъчварова –

1. “Литургия за Илинден”

Василий Смислов - всичко

ЗВЯР Йордан Йовков - Вечери в Антимовския хан

Херман Мелвил - Моби Дик

Джек Лондон "Мартин Идън"

А. Грин "Корабътж с алените платна"

Елин Пелин - Ян Бибиян

ЦАРЯ на Форума ЗВЯР, много си интелигентен! Браво, животното ми, браво!
steppenwolf Don, аз предлагам да увеличим бройката на десет, ако нямаш нещо напротив?

Повече материал за дискусия.

Don Никакъв проблем, steppenwolf, цифрата е съвсем условна.

Даже е интересно да кажем с какво ни е грабнала някоя книга.

AvonWest Ивлин Уо! Горещо го препоръчвам на всички. Жесток английски хумор, особено в ранните парчета, а в The Loved One черен и антиамерикански. А "Завръщане в Брайдсхед" ми беше настолна, докато не я запокитих по-нависочко, че щях да я намразя от препрочитане.

Авторът мощно е преведен на български и руски.

Room За да разнообразя малко тази класация ще напиша петте книги, които, така да се каже, са ме впечатлили най-малко. Това са все книги за коити много се говори и са ми били препоръчвани горещо , но срещата ми с тях се е оказвала твърде разочароваща. Т.е., може да се приеме , че това са най-лошите книги които съм чел. Разбира се имало е и по-лощи в чисто художествено отношение , но те не са били натоварени с толкова високи претенции.

Хемингуей – За кого бие камбаната

Джеймс Джойс- Портрет на художника като млад

П.Коелю – Алхимикът

Стайнбек – Гроздовете на гнева

У. Еко – тук се колебая коя да сложа “ В името на розата” която беше умерено разочарование или “Островът от предишния ден” която бе наистина ужасна, но пък не бе чак толкова бурно акламирана , така че не съм сигурен дали се вмества в горните условия.

P.S. Списъкът е условен. Направих го от раз , така , че си запазвам правото ако се сетя за по-големи разочарования да го редактирам

P.P.S. Забелязвам, че някои от гореспоменатите книги фигурират в спиъка на любимите на някои форумци. Свят голям, хора всякакви. Не го приемайте на нож.

P.P.P.S. Списъкът с моите фаворити още се пече. Малко ми е трудно да си огранича бройката.

Don A какво ще кажете за Черният принц на Айрис Мърдок?

Лично аз не бях чел по-добър мъжки изказ, написан от жена.

RED HOT Който има деца, Овреме да им даде:

"Незнайко", Н. Носов

Жул Верн - може би най-добре да се почне от "Децата на капитан Грант", после "Капитан Немо" и накрая "Тайнственият остров".

Ерих Кестнер - "Двойната Лотхен", "Емил и детективите", "Антон и Точица", "Хвърчащата класна стая" - че да могат, като пораснат, да проумеят "Фабиан".

Дюма - Мускетарите, после Графа.

..........още мисля.

-----------------------------

Може би с тия трябваше да почна:

Старогръцки митове!

Илиада, Одисея, Енеида... - като за възрастта!

-----------пак ще мисля

Abridged Илиада, Одисея, Енеида!

Редактирано от - Red Hot на 25/8/2002 г/ 21:10:01

bgtopidiot "Карлсон, който живее на покрива"!

User Алиса в страната на чудесата! И отвъд огледалото!
bgtopidiot И Мечо Пух да слушат децата задължително!

smisloff ...докато не са попаднали със Джелсомино в страната на лъжците и потърсят Лукчо
ЦАРЯ на Форума ЗВЯР, аз те хваля, а ти ме обиждаш? Защо, животно мое любимо?
ЦАРЯ на Форума Ех, защо ме притеснявате, изчакайте да прочета първата книга в живота си и веднага ще напиша заглавието й!

Редактирано от - ЦАРЯ на Форума на 26/8/2002 г/ 01:17:32

ШУТ Стана ли ви ясно - ЦАРЯ на Форума чете бавно!
asja29
"Malkijat princ"-Exjuperi

Prikazkite na Andersen

"Parishkata Sweta Bogorodica"-Jugo

"Lawina"-B.Dimitrowa-da si priznaja mnogo mi dopada ...

i oste mnogo , ama posle....

Анонимен30
Така и неразбрах какво значи една книга да е "натоварена с толкова високи претенции"

Ако някои четат книги, като конни надбягвания, в които очаквват техния кон да победи, той пък взема че финишира последен, ще има още дълго да попълват отрицателни класации....

Ани Забравих Удхаус, ама в петък много бързах. Абе, ако почна да изреждам ще станат много.

Но ако трябва да определя коя е книгата на моя живот - тук съм категорична: "Алхимикът" на Паоло Коелю.

Sundance Kid32
Мнението на някой си room ми прилича повече на заяждане. Като не можеш да се сетиш за книга, която ти е направила впечатление, издаваш сам нивото си аланкоолу.
Буч Касиди33
Какви говеда има във Френска Полинезия?
Butch Cassidy a.k.a. Room34
А ти най-добре си стой в Сънданс и чети книжки, че като гледам май единственото нещо което си чел досега и за което си си позволил да се изкажеш е мнението ми.

Нищо , може и това да спомогне за образованието ти.

Ако не можеш да кажеш нищо конкретно ЗА или ПРОТИВ книгите които съм написал , повече да не се хабя ?

ШУТ Steppen..., твоето истинско име да не е "скука" ?

Редактирано от - ШУТ на 27/8/2002 г/ 17:02:55

ШУТ Steppenwolf, посвещавам ти темата: "Стадо вълци и овца единак"!
Haasan ot Haamburg37
Mislja, che 5 knigi sa malko za spisaka.Trjabva da sa pone 100, no stom ste kazali 5 taka da e.

1.Prikazki- Bratja Grim.

2.Prikljuchenijata na Lukcho- Jani Rodari

3.Ogneni Gori- Emilio Salgari

4.Kletnizite- Viktor Jugo

5.Bel Ami- Mopasan

6.Bratja Karamazovi- Dostoevski

N.....

100. Spomeni- Pavel Sudoplatov

Aide , che pak se uvljakoh.

родител38
Разбрах че за децата пишем?

Гогол. Ранните повести от фантастичния фолклор.Без Гогол няма разбиране на Дджойс и Кафка и мн др по-късно.

Тургенев. За сантименталните дребни госпойци преди, да посегнат към американските лигни. Ще попият стил и незабелязано хумор.

Оскар Уайлд. Почти за всяка възраст.

За българска литература е по-трудно е да се дават съвети. Не знам защо. Ако някой знае и това е тема.

beni Ох, къса ми се сърцето от повторението на любимата на Ани книга- ама и на мен Алхимикът ми е Библията, също и самата Библия, също и

-всичко от Булгаков

-всичко от Паустовски

-всичко от Александър Грин

-всичко от Астрид Линдгрен

СТАНАХА ЛИ ПЕТ?

beni Уф, пропуснах "Записките на клуба Пикуик" и целия Дикенс

Димитър Димов, Талев, Йовков, Елин Пелин, Ивайло Петров ......

и Оскар Уайлд

и пиесите на Тенеси Уилиямс

и "Вино от глухарчета"

и "Арфата на тревите"

и "Всичко живо е трева"

и ииииииииииииииииииииииииии

Шекспир

Дон, с кой акъл задал си тоз въпрос, моля те?

mishka 1.Приключенияна на Лукчо

2.Тримата Мускетари плюс останалите книги от трилогията

3.Всичко от Д.Талев и особено тетралогията "Железният Светилник"

4.Тереза-Фреди Германос

5.поезията на Вапцаров и на десетки български поети

и въобще трудно е да напишеш само 5

ava Здравейте, аз съм нова във форума, но той ми бише препоръчан и вижда, с право. "Подхвърлям" двама автори, извинете отклонението от правилото: Милан Кундера, Макс Фриш
Атила Майстора и Маргарита - Булгаков

Юлиан - Гор Видал

Време разделно - А.Дончев

Приложението на метода - Алехо Карпентиер

Шагренова кожа - Балзак

Трилогията на Фани Попова-Мутафова

Авел Санчес - Мигел де Унамуно

Диви разкази - Хайтов

Есента на патриарха - Маркес

Океан-Море - Алесандро Барико

Тримата мускетари - Дюма

Приключенията на Моливко и Сръчко...

Всичко на Вапцаров, Гео Милев, Смирненски, Д.Димов, Йовков, Алеко, Яворов.....

Дон, защо ни ограничи така с някаква бройка?

Don Няма бройка, приятели!

Просто ми се прииска да усетя с какво сте израстнали.

Оказва се, с вкус!!!

Атила Препоръчвам горещо на всички, които не са я чели "Леля Хулия и писача" на Марио Варгас Льоса! Така ми се е дочело сега от нея, но някой пропусна да ми я върне Вече си водя бележки на кой какво давам

Дон,

как си, оздравя ли?

Don Здрасти, Атила!

Оздравях, но няма да повярваш какво четох, докато пъшках от борбата с летния вирус.

"Наследникът от Калкута"

Атила Толкова любима книга, че няма за къде... Защо да не повярвам? Най-чудното е, че си спомням имената на всички герои, дори датчанина Оге Йенсен си спомням!
Booya Имената на героите не си ги спомням, но се сещам за предговора на книгата.Там се обясняваше нещо от сорта, че авторът измислил романа, като разказвал край лагерния огън тази история на младите комсомолци, с цел да им обясни същността на класовата борба и колко лоша е буржоазията.
Атила Да, имаше нещо такова - минно-геоложка експедиция в Сибир, млади комсомолци, усилен труд, лагерен огън и т.н. То накрая и книгата така свършва - с нещо като "града на слънцето" на о-в Чарлз, но

книгата е ВЕЛИКОЛЕПНА!

Booya Моя екземпляр го задигнах от библиотеката, дето беше до старата маслобойна.Сега я няма , така че няма да ме търсят с полиция

Оня ден препрочетох отново"Джелсомино в страната на лъжците" на Родари.Много поучително нещо!

beni Ами да споменем тогава и за "Двамата капитани" на Каверин.
Атила Бени, привет!

Каква е тази книга, дори не съм я чувал; също и автора?

beni Атила, това е Вениамин Каверин. Бих ти я пратила, но не знам до къде. Като я четях, мама все ми казваше- "Ами ти с двамата капитани лягаш, с двамата капитани ставаш". Малко като увличане в интригата прилича на "Наследникът от Калкута". Май трябва да я прочетеш.

Пратих ти снимки дигитални от Берлин, това лято. Имам още сто.

Обаче сканираните от Сопот излязоха тъмно, жалко, а тях точно исках да ти изпратя.

Поздрави.

Редактирано от - beni на 05/9/2002 г/ 22:29:47

Атила Привет от Пловдив, Бени, и честит празник! Благодаря ти за снимките, получих ги, а сега остава да си потърся и книгата, за която ми говориш.

Имам снимки от почти всяко кътче на България, в което съм бил. Фотографията ми е хоби. Ако не ме домързи, ще сканирам снимки от пътешествията ми тази пролет и лятото до Истанбул и северна Италия. Във Венеция и Равена, както и в църквите "Хора" и "Св.Стефан", направих страхотни снимки, гордея се с тях.

Но тъй като форумът е за любимите книги ще спра до тук. А ако не си чела книгата, за която писах по-горе - "Леля Хулия и писача", то прочети я, няма да съжаляваш. Тези дни си я препрочетох за n-ти път.

beni Ще я намеря, Атила.

Приятни дни и честит празник и на теб.

ШУТ Ето моите пет любими книги:

"Сексуални тайни" от Ник Дъглас и Пени Слингър

"Радостта от секса" от Алекс Комфърт

"Повече радост от секса" от същия автор

"Всичко за секса" - пълен справочник

"Сутрешни оргазми" от Елисавета Багряна

Колкото до "Кама-сутра" на Ватсяяна, още в пубертета установих, че изданието не е пълно и написах цяла глава за използването на презерватива. Именно с този пропуск си обяснявам демографския взрив в Индия и в цяла Азия. Индийците са открили твърде рано оргазма, но са закъснели фатално с откриването на презерватива. За щастие нашите прадеди тук в Европа първо са открили презерватива и после оргазма!

Don Пособие за секс от англоезични? Ти, ШУТ, вероятно си се объркал.

Ричард Олдрингтън в "Смъртта на героя" описва такова напътствие със следните думи. Сексапилна дама въвежда своята приятелка в брачните тайни:

- I know, dear, it's disgusting, but do as I did with my Edward - just close your eyes and think of England!

ШУТ Не можа да ме убедиш, Don. С цитат от книга на второразряден писател искаш да затъмниш славата, величието и великолепието на Бакалавъра по медицина и Доктора по философия АЛЕКС КОМФЪРТ ! ХА! Чувствам се предизвикан да открия тема за изясняване на този въпрос.

И така, Don, заглавието на темата е: И на запад правят разлика между секса и кекса!

Добре ли е?

Ако е добре, да започваме!

Don Ричард Олдтингтън - второ разряден?

Прощавай , ШУТ, колко си годишен?

Doctora ШУТЕ ,

добави си и Еncyclopedia Of Unusual Sx Practices, Brenda Love, 1992 .За да се отдалечиш от Август Форел

P.S. Разликата е в броя на яйцата, разбира се.

Редактирано от - Doctora на 11/9/2002 г/ 00:34:27

ШУТ Достатъчногодишен съм, Дон, и съм чел достатъчно!

Докторе, благодаря, много ми помагаш!

Маня Тука сериозно ли се пише или се подигравате.

1) Кралица Марго от Дюма

2) Пролетни води от Тургенев

3) Пипи дългото чорапче от А.Линдгрен

4) Господарката на Мандърлей. не помня автора

5) Анна Каренина от Толстой

6) Сестри от другия Толстой Ал.

7) Куршуми на свободна практика от волен Митев

Имам и ощел Не знам дали може? МАНЯ

Don Може, Маня.

Добре дошла!

Маня Благодаря1!

И още Ал. Грин: Алени платна и Бягаща по вълните . Утре ще пиша още, сега трябва да свършвам. Благодаря!

Атила Препоръчвам на всички "Макгахан - животът и походите на един американски военен кореспондент" от Дейл Уокър и репортажите на самия Макгахан. Репортажите са на издателство "Стрелец" и от съвесем скоро са на пазара.

Като бях във Варна си препрочетох две книги от един автор - "Синухе египтянина" и "Черният ангел" - Мика Валтари.

Бени, разполагам две "Леля Хулия и ......" Едната си я купих миналата седмица, веднага след като писах в този форум от една антикварна, а другата Атилица се сети след това на кой съм я дал, обадих му се и той ми я върна.

Ще ти подаря едната.

Полов нагон66
ШУТ, изпрати ми книгата "Сутрешни оргазми" на Елисавета Багряна, искам да я прочета!
beni Маня- поздрави, "Ребека, господарката на Мандерлей", от Дафни дю Мюрие /май така е на български авторката/ и аз харесвам много. Ал.Грин го обожавам, също от него "Златната верига", разказите му, целият му живот е приказка, загадка и много тъга.

Атила, "Леля Хулия.." ми разказа Звън, чел я много отдавна, ами то доста отдавна е издавана, той я няма, обаче.- С удоволствие ще се ползвам от твоя екземпляр, защото не знам наистина къде да намеря. Той както ми я разказа ми се стори страшно нестандартна интересна история.

ШУТ Откраднаха ми я, Полов нагон! Разпитай за нея извън Форума! Тук, както гледам, не се вълнуват от еротична литература - още са на ниво приключенско-развлекателна за деца и възрастни!
кака Кичка69
Извинявам се, тези хора така усърдно ли плагиатстват ?

Фразата - "това е ужасно, но затвори очи и мисли за Англия!" съм я чела със собствените си оченца в Дневниците на майор Томсън, от Пиер Данинос.

Може би да е някаква английска смешка, ползвана от много писатели, включително и френски такива.

Защо не изброим -

любимите си смешни книги?

пак кака Кичка70
Спомнете си книгите, които сте чели, заобиколени от хора - в къщи, на дивана, в транспортно средство, в клас или на лекции - под чина, и сте прихвали внезапно, и сте се смяли на глас, за ужас и стряскане на околните.

Кои са тия книги?

Радина71
Такава книга е "Без дом"-Х.Мало))

Майка ми ми гасесцхе лампата в стайата , а аз се измаквах и я 4етйах на светлината на 1 реотан на електри4еската пе4ка))

Сигурно има и други такива като мен....

Радина72
Съжелявам за грешките по-горе , но до сега все пишех на латиница.....
beni Направо ми е неудобно да си спомня, това беше спален вагон до Прага, четях за първи път в живота "Златния телец" и от смях паднах от втория етаж от леглото долу-на пода.Това е истина и приятелките ми дето пътувахме заедно го напомнят и до сега.
beni Радина, "Без дом" помня и до сега, но да четеш на един реотан- ти си направо връх! Има такива книги, дето и аз като дете четях където сваря. С ток или на свещ. Помня една такава, но не е смешна и я пропускам.
Грациан Като малък най-много съм се смял на: "Записки до Земята" (Марк Твен); " Трима души в една лодка...(Джеръм х 2); и разбира се на Швейк и Остап Бендер. Най-, ама наистина "НАЙ" за мен си остана обаче Зошченко. Просто го чувствувам най-близък и толкоз...имам слабост и към Радой Ралин (носталгичност ли да го наречем, не знам, но той беше ИКОНАТА...колкото пъти сме се засичали из улиците на София, във вегетерианския ресторант или на джаз-фестивал...винаги съм му свалял шапка( е, ако не съм носел такава, винаги съм му казвал: Браво. Пълниш ми душата и на него му ставаше драго, че ей така...непознати хора го спират и окуражават.)...а иначе по-късно дойдоха и Уди Алън и Кърт Вонегът и кой ли още не. По принцип обожавам хумора и музиката.

И все пак ако трябва да избера един единствен ама най-най-смешен момент ( с търкаляне) това ще да е четенето на един разказ на който дори не помня името публикуван в някаква хумористична антология в края на 60те...авторът беше италианец( на който съм забравил името), а сюжета:някаква абсурдна гротеска в която генерали говорят за война в стил "на си ти кукличките, дай си ми парцалките"(ако някой се сеща...), трябва да съм бил в седми или осми клас, но ето значи все още помня този момент като че ли беше вчера.Впечатляващо!

AvonWest Граци, това италианското не беше ли sci-fi?Имам такъв смътен спомен.
кака Кичка77
Сладостта на забраненото четене.

Някой да е чел книга, поставена на пода, осветявана от процеждащата се светлина през долната цепка на вратата, защото родителите ти са в хола, а теб са те сложили да спиш в спалнята. Главата ти е провесена надолу и кръвта ти шуми в ушите. При всеки подозрителен звук буташ книгата под кревата и заемаш хоризонтално положение.

Четене в тоалетната - бива различно. Ако се забавиш много, след като си се заключил, и ваште разберат, ти гасят лампата отвънка. Ако обаче си си взел фенерче, ядец! Можеш да продължиш още малко.

Четене на книги на пюпитъра на пианото. В това време свириш гамите и упражненията, етюдите на Черни. Майка ти слуша от кухнята, защото трябва да свириш най-малко час. Когато започнеш много да зацикляш на една фраза (забравил си да смениш упражнението), майка ти притърчава от кухнята, взема ти книгата от пюпитъра и те прасва с нея по главата (е, не много силно).

Под юргана - с фенерче, стандартна ситуация. Малко е задушно, плътно си се покрил да не се вижда светлина, та затова отвреме навреме загасваш фенерчето и надигаш глава да поемеш въздух.

Четене на книга в чекмеджето на писалището, докато уж си пишеш домашните.

И така нататък, и така нататък.

Абе, има ли сега такива деца?

Атила Е-ех, спомени.

По два начина четях скришно. Първият, съответно по-ранният, беше под юргана, гушнат с книгата и нощната лапма. Същата беше възможно най-неудобната за тази ми дейност. Още я помня - дървен постамент, ако така мога да се изразя, една пластмасова палма с найлонови листа, в които беше боцната ел.крушката, и една, пак пластмасова, камила, до чиито копита беше копчето - "включи/изключи".

Вторият начин, вече като 12-13 годишен, беше в коридора на къщата ни. Имаше старовремски скрин, до скрина гардероб, с метър и половина по-висок. Образуваха нещо като буквата "Г". От другата страна на гардероба беше хладилника, срещу него - моята стая, и на 80-100 см. от него вратата от спалнята на родителите ми. Имитирах приготовление за сън, изчаквах да заспят, покатервах се върху скрина, облягах се на гардероба, който ме прикриваше, и се зачитах сладко. Ако майка ми се покажеше, гардероба ме прикриваше и тя само гасеше осветлението, мислейки си, че аз съм го забравил включено, без да подозира, за укритието и дейността ми. Спомням си много добре кя книга изчетох така до сутринта - "Робин Худ" на Р.Л.Грийн. Същият ден си я бях закупил от книжарница, в която получаваш книги, срещу бележка за върнати вторични суровини.

Със сълзи съм се смял на бае Ганевите приключения, както и на цитираната тук книга на Марио Варгас Льоса - "Леля Хулия и писача. А преди повече от 10-11 години ни изгониха от "Ялта" заради истеричен кикот от Др.Драгановата "Краткосмешна история". А колкото и пъти да прочета: "... заяви лицето с юбилеен глас", веднага де разхилвам. Дори и сега. Ами "Фаталните яйца"!??... Ами "12-те стола" и "Златният телец"!?? Ами четиристишията на Кирил Христов!?? Стига толкова.

Поздрави.

Turn По хронологичен ред:

1.Саймък - Резервата на таласъмите

2.Клавел - Шогун

3.Хелър - Параграф 22

4.Булгаков - Майстора и Маргарита

5.Еко - Името на розата

Грациан Не...доколкото спомените не ме лъжат това беше сборник със заглавие "Хумористични разкази от цял свят" (или нещо подобно)...антология с разкошни миниатюрки: имаше вътре доколкото си спомням О'Хенри, Назъм Хикмет, няколко съветски автора, няколко американски...изобщо различни стилове и съставителите имаха доста сходно на моето тогавашно чувство за хумор( което предполагам не се изменило кой знае колко) защото си спомням че ми беше любимата книга по онова време.( то тогава имаше "лексикони" където твои съученици те "интервюираха" и ти трябваше да покажеш що за птица си...та тогава - 1968 си спомням, че Умрех да се правим на интелектуалец и моите предпочитания бяха предимно "авангардни" (за вкуса на 14 годишен) творци - Куросава, Чарли Паркър и Майлз Дейвиз...

Лъвчо Грациане, не знаех, че Марк Твен е написал и "Записки до Земята"!
ясенево Уже знаешь!
кака Кичка83
За смешните книги - разбира се, Марк Твен, но съм го чела на руски, от едно 12-томно издание. Ех, ограмотяваха ни хората и почти без пари. Та там имаше едни прелестни нещица - Простаки за границей, още си спомням рецептата за приготвяне на кафе по немски, а също и трактата за синтаксиса на немския език.

Как да кажа 5 смешни книги?

Швейк, Остап Бендер и производни - те са от разряда на книгите, които формират цели социални групи, общуващи помежду си с цитати от по 1-2 думи, след което са заливат от бурен смях.

Ако ме запитат - кои са признаците на междучовешката хармония, бих казала, че между общите неща, вкусове и наклонности най-важното е - не толкова че сте дарени с чувство за хумор, колкото еднаква класация на смешните неща. "Обичате ли Брамс?" сякаш не е толкова важно, колкото радостното откритие, че от една книга имате запомнени общи пасажи, които ви радват еднакво. А индивидуалната ви класация на смешните вицове? Еднаквите децибели смях?

Е, от англоезичното - Тримата в лодката, а също и Празните мисли. Още оня със супата - Уудхаус ли беше, или нещо подобно.

Пропуснах още едно славянско бижу - Апокрифите на Карел Чапек. Имаше едно есенце за Ромео и Жулиета, бих могла да го разказвам наизуст.

Пиер Данинос, разбира се, също. И определението му за хумориста - дете, което си свирка, защото го е страх, когато минава през тъмни коридори.

Ей тия книжки да си ги имаш заедно до теб - може и от интернет да се лишиш.

батко Чепатко84
Don, ти и кака Кичка ли стана вече!
кака Кичка85
Благодаря за комплимента, не съм Дон. Тоест, той не е аз. Има малка разлика в списъка на любимите ни книжки. Може да ми викаш на галено и Донка, не възразявам. И той няма да възрази, запознат е с основните правила на семиотиката. Така ми се струва поне.
Don Уф, аз пък от снощи се дзверя в чата най-отгоре, и се питам, защо ли са ме нарекли кака Кичка?

А то кво било!

Не съм Кичка, но ми харесва как пише.

Когато бях 10-годишен, родителите ми строяха къща във Варна. Не успяха да я завършат преди зимата, само я покриха, остъклена беше само една стая, и цялата фамилия се сбутваше там. По-малкият ми брат постоянно ме издаваше, че чета под юргана с фенерче, но когато и той стана на десет години, започна да чете така, като че ли трябва да изчете всички книги. Преди мен прочете Швейк и постоянно ме тормозеше с цитати от Хашек. Принудих се да го прочета и оттогава ми е любимо четиво.

А днешният контрапункт - телевизията срещу книгата просто издава падението ни. Телевизията е като капризна любовница, която търчи и те кара да и се отдаваш изцяло. Докато книгата е като любяща съпруга, където я оставиш, знаеш, че тя пак е там, и е готова да се отгърне на същата страница, и желае да се понесе с теб отвъд лустросаните картинки.

Които, освен всичко друго, ме убеждават да си купя и превръзки...

батко Чепатко87
Don, не се преструвай, ти си кака Кичка! Как може да се "дзвериш" от снощи в чата, когато кака Кичка е разгърнала прелестите и "дарбите" си тук, в твоята тема, а ти преглеждаш темите си час по час! Нали виждам с каква бързина отговаряш на приятелчетата си, когато кацнат на твоя територия! Лъжеш, Don!
Don Не лъжа, бе човек!

Снощи се прибрах от дълъг път, няколко дни ме нямаше в цивилизования свят, Мярнах само, че някой ме кръщава и заспах в 21:30. Това е.

Како Кичке, обади се, за да престанат да ме подозират, че вече си говоря сам!

батко Чепатко89
Глас в пустиня!
Кака Кичка90
Признавам си , ДОН съм
Don Како Кичке,

и ти ли си влюбена в мен?

fierce Дон, мисля че трябва да се пазим повече от човек прочел само една книга в живота си, отколкото от непрочелия нито една.
Батко Чепатко Пази се от себе си, "жесток, свиреп, яростен" СЛАГАЧ! Правилно ли те преведох, "fierce"?

Редактирано от - Батко Чепатко на 20/9/2002 г/ 02:57:34

кака Кичка94
е, ама затуй съм анонимна. Че много се следите, дърлите и не четете по същество какво искат да кажат хората. То пък и системата ви една - кой по колко минути къде седял и какво чел. Тук си говорим кой каква книга е прочел, а не в каква рубрика е надничала железарията на PC-то му.

И какво значи, че някой се бил разпрострял в темата на Дон? Той думата ли дава или що?

Разбрах, че от семиотика не разбирате, но пък от друга страна, трябва ли?

Аре, чао, ще се появявам с кратки и изразителни двойки думи с означения за роднинство. Ако намеря интересна тема, де - тази на Дон ми хвана окото. Всеки има какво да каже за петте си любими книги, за петте си любими музикални парчета, картини, пейзажи и т.н. Има някои теми, които обединяват, и много, много повече - които разделят. А някои пък се изхитрят да се натресат в тема от първите, за да се държат като че ли са във вторите. Жалко, ама интернет, кво да го чиниш.

Don Добре дошъл, fierce,

в най-интелигентния български форум. Не обръщай много внимание на грубите закачки, то това си е стил на някои, за да ги забележат. След това откриваш, че зад хулиганските муцуни се крият нежни и раними души, които имат нужда от приласкаване.

А иначе си много прав. Страшно е да срещнеш полуинтелигент. Много по-страшно от срещата с хора на първичното възприятие. Те поне не се преструват.

Бъди здрав и ни посещавай по-често.

beni Хареса ми това за петте любими музикални парчета на кака К.

Давай да обърнем темата, Дон.

Това не е слагачество, напротив.

Don Съгласен, beni!

1. Бетовен - увертюра "Егмонт"

2. Guns'n Roses - November rain

За останалите ще си помисля.

Грациан Ама сега на музика ли минаваме? Ами, добре...дай да помислим...парчета, викаш...ами то много широкообхватно така...а пък и само 5...хммм...

Айде, да се отдам на потока на мисълта...да видим къде ще ме откара.

1.Peaches at Regalia - Frank Zappa

2.Strawberry Fields Forever - Beatles

3.With a Little Help From My Friends - Joe Cocker

4.Waterloo Sunset - Kinks

5.Половетцки танци от "Княз Игор" - Бородин

Така. Сигурно дискриминирах стотици други мили ми отрязъци от "оцветено време", ама това ми дойде "от вуле"...пък може и те да са топ-5, знаеш ли...обикновенно инстинкта не лъже, кой знае колко.

fierce Братко Чеп, да не си чел само Английско-българския речник?
beni Седя и мисля операта музикално парче ли е, и май само седя.

Затова почвам от по-далеч

Joe Dassin - L'ete Indien; Et si tu n'existais pas

Dinah Washington - Cry Me a River

Sarah Vaughan- Whatever Lola Wants

Nat King Cole- Autumn Leaves

Billie Holiday - Gloomy Sunday

Ella Fitzgerald- Basin Street Blues

любима българска музика мога да добавям до утре

Сибила Ама тема, задръстих се, може ли да се продължава списъкът?

Записки по българските въстания

Под игото

Железният светилник

Целият Йовков

Целият Елин Пелин

Част от Любен каравелов

Димитър Димов

Николай Лилиев

Станка Пенчева

Яворов

Александър Геров

Антон Дончев

Легенда за Сибин-преславският княз

Вера Мутафчиева

Фани Попова-Мутафова

Димитър Димов

Славчо Красински

Кирил Христов

Любомир Левчев

Пенчо Славейков

Валери Петров

Шекспир

Приказките на Андерсен

Приказките на Оскар Уайлд

Том Сойер

Носов -Незнайко

Теофил Готие

Тургенев

Гогол "Повести в селцето край Диканка"-"Тарас Булба"

Есенин

Пушкин

Лермонтов

Алексей Толстой-Петър Първи

Балзак

Флобер-Мадам Бовари, Саламбо

Сенкевич

Волтер-Философки новели

Монтен

Камю

Сартр

Сто години самота

Пруст-По следите на изгубеното време

Теодор Щорм-Именското езеро

Гьоге

Юго

Фицджералд

Колдуел- Божията нивица

Фокнър

Ъпдайк

Едгар Алан По

Агата Кристи

Борис Виан , Франсоаз Саган- Бонжур тристес

Джон Уиндъм, Робърт Шекли, Хърбърт Уелс

Александър Грин

Александър Беляев

Рей Бредбъри

Стивън Кинг

Има още много, много.......

Редактирано от - Сибила на 20/9/2002 г/ 19:48:52

beni Сибила, шашна ме! Такова писане. И при това всеки може да се съгласи с теб.

Кажи ми кой е Славчо Красински, моля.

Сибила Добър вечер, добър вечер....

Лека нощ и лека нощ......

Славчо Красински

Редактирано от - Сибила на 20/9/2002 г/ 21:20:55

стринка Тинка104
Бени, що Automn leaves, а не Feuilles mortes. То, впрочем, не е необходимо да е свързано с изпълнител на оригиналния език, макар че все си спомням как го пееше Ив Монтан - с глас, който идва издълбоко и гали като кадифе.

А пък обратен пример - имаше една негърка, Ърта Кит, дето пък пееше C'est si bon както малко французи го пеят.

Ех, Joe Dassin. И с една дума, шансона - класическия и романтическия. Обичам го и заради текста. Същия Дасен - Salut les amoureux! -

On s'est aime comme on se quitte

tous simplement sans penser a demain

a demain qui vient toujours un peu trop vite

aux adieux qui quelquefois se passent tres bien.

Ох, а канцонето, канцонето! Гъдел в гърлото и сълзи като боровинки...

Там текстът е по-семпличък, но сърдцераздирателните извивки на белкантото -

- Ma oggi devo dire che ti voglio bene...

- Un amore grande, grande como il cielo,

Хлъц! Има ли някой кърпичка?

Простете за старомодното включване, но ако някой си затананика нещо от упоменатия десен, ще ми е достатъчно. Щото и за песните важи същото, което и за смешките.

И като взема да си извадя сега едно CD с емпетройки хитовете на 70-те, ще видите вие!

beni Десена ми започна с рано отишъл си певец, нали няма критерии за подбора? Мъртвите листа на Превер също са ми познати, само че простите англичани са направили една простотия с текста, обаче човекът Cole го направил да не се разбере. Емпетройки не ползвам. Заглавията ги праснах напосоки, първите дето ми дойдоха в главата.

Сибила, лека нощ и на теб, благодаря, че ми отговори. Не ме е срам , че съм проста.

Room Сибила , аз затова и не ги написах моите, любимите ми...

Някак се страхувах , че няма да кажа всички.

Виж и ти не ги докара до хиляда

Но за музика няма проблем

От първа помисъл

1 U2- Mysterious Ways

2 U2 - Bad

3 U2 - With Or Without You

4 U2 - Where the Streets Have No Name

5 U2- Untill The End of The WorlD

и още твърде много други...

Интересно ми е дали (кога) тези списъци ще еволюират до любими филми

Атила Просто ми е невъзможно да изброявам музика - денят ми започва с музика и с нея свършва. Ще ви кажа какво слушам сега, и се топя, топя се - "Хвалите Господа с'небес" - Йоан Кукузел - мъжки хор със солист отец Бончо Чаков, вълшебство някакво, честна дума, и "Велико Славословие" от Петър Динев в изпълнение на Н.Гюзелев - не мога, а е и тъпо да се опитвам да описвам..... Слушам...

---

Руми, "До края на света" ти е любим? Имаш ли СД-то? Има още Cave, Crime and the City Solution, Jully Cruiz,...

Сибила Бени, защо така, приятелко? Нищо няма да ме огорчи повече, ако по някакъв начин съм те обидила. Едва ли има десет човека в България, които знаят кой е Славчо Красински. Той е от времето на Асен Разцветников и си води поет-комунист, а е писал и за деца. Истинското му име е Венцеслав Генков Кръстев, мисля, че псевдонима му е даден от Димитър Полянов. Малко хора го познават, много е забутан. Но аз навремето/под влияние на баща ми/ страшно харесах неговата лирика/. Дълго търсих стихосбирката му/любимата ми/, даже в мазето слизах, но уви -не се намери.А исках да ти пратя стихотворение, да се убедиш, че има защо. Само за това се сетих. Не знам защо те е наскърбило.Съжалявам, наистина.

Яд ме е, че пропуснах друг от моите любимци-О Хенри.

Мечо Пух

Фойхтвангер

Франсоа Мориак-също и Емил Зола-с Терез Ракен.

Просто е невъзможно това, Рум, не си струва да продължавам.

Сибила Пет първи песни на Юрайа Хип

И пет първи песни на Стинг

Пет първи песни на Флоид

И пет първи песни на Майк Олдфийлд

Пет първи песни на Крис Риа

И пет първи песни на Алфавил

beni Сибила, извинявай, това пълнолуние снощи ми се зле отрази, то и от песните дето писах си личи. Сигурно си заслужава Славчо Красински, щом си го писала, наверно има защо, или ти е свързано с нещо хубаво поезията му.

The falling leaves

Drift by the window

The autumn leaves

Of red and gold

I see your lips

The summer kisses.....

Абе не е като оригинала на Превер, но пак е красиво. Напразно обидих британците, обаче нали пълнолуние........ще ми мине.

Сибила Това дето си го написала на Жак Превер ли е превод?

Les feuilles mortes se ramassent a la pelle?

Батко Чепатко fierce , не аз, а Джак Изкормвача ти е брат на тебе! Искаш да разбереш какво съм чел ли: отиди на списъците с любимите книги и автори на Сибила и прибави към тях Английско-българския речник, и ще добиеш смътна представа за това, което съм чел!... Нека сега и аз да те попитам нещо: ти да нямаш роднини в някоя от книгите на Маркиз дьо Сад?... А на Don ще кажа следното: забележително е, че в клуб Литература, под темата "Книгите на нашия живот" се изброяват и коментират музикални парчета! /По идея на кака Кичка, която си отиде! Кака Кичка идва и си отива, но кичът остава!/ Жалко, че и Сибила, която показа ниво, също тръгна след стадото.

Стадото на Don! Накъде ще ги поведеш сега, Don - подкарай ги към изобразителното... - там още не са пасли!

Редактирано от - Батко Чепатко на 21/9/2002 г/ 17:00:25

beni Сибила, това е свободната интерпретация на английски език, няма нищо общо с текста на Превер, както виждаш, песента е същата, но на англ. е също поетично.

По-горе някой писа за изпълнението на Ив Монтан. Чудесни са и американските изпълнения, но текста е този дето ме четеш.

But I miss you most of all, my darling

When autumn leaves start to fall

и разни хубави думи , обаче свободно

в тази красива есен това ми е приятно на мен

Ти верно ли харесваш Стивън Кинг? Почти се изумих, като прочетох. Аз освен затвора Шоушенк май нищо друго не понасям

Room Батко Чепатко, ти или си глупав или се правиш на такъв. И в двата случая засега заслужаваш само презрението ми. Дали коментираме музика, литература, живопис или кулптура всичко е изкуство. И няма висше и нисше изкуство.

Редактирано от - Room на 21/9/2002 г/ 17:22:36

beni Oh! Je voudrais tant que tu te souviennes,

Des jours hereux... nous etions amis,

En ce temps-la, la vie etait plus belle,

Et le soleil plus brilliant qu'aujourd'hui.

Les feuilles mortes se ramassent a la pelle.

..........

Това музика ли е, или литература?

Нещата са мъничко общи, затова стадото отиде в музиката, а ако намери и връзка- в изобразителното изкуство.

Doctora Колеги,

по книжарниците вече има една доста рядка книга: Космогония на розенкройцерите" на Макс Хайндл ( Rosicrucian Fellowship )издание на "Алфиола", Варна.

Батко Чепатко И двете, Room: глупав съм и се правя на глупав! Трябва да удвоиш презрението си! Второ: Запомни от мен: културата не е изкуство, обратното - изкуството е култура! Трето: Има си и висше, и нисше изкуство - висшето се нарича шедьоври, а нисшето - кич! Достатъчно ясен ли съм за умната ти глава!

beni, самоиронията ти ми харесва! Абе, ще си вдигнете вие нивото като поработя още малко над вас!

Room "Глупак който се преструва на глупак" е пример за класически парадокс.

Първо "кулптура" да се чете като "скулптура" ( Впрочем драги Чепатко трябваше сам да се сетиш предвид изброяването )

Второ- доколкото знам кичът си е кич изкуството-изкуство.

Трето - когато споменах нисше и висше изкуство аз имах впредвид гореизброените видове изкуства. Музиката не е по-нисше изкуство от литературата.

Достатъчно ясен ли съм ?

Батко Чепатко Room, сега забелязах, че си редактирал текста си на осма страница, в който си оставил емоциите да замъглят разума ти! Чудя се, Room, какво толкова си оправял в него, след като си пропуснал да махнеш излишната буква в думата "кулптура"

Че махни я, де! Влез повторно и я махни!

beni Ами аз не искам никой да работи върху мен, кич е нещо - ами какво ли е???

Тук се уча засега - на ум, разум и правопис.

Това е засега.

Батко Чепатко Room, моят текст, в който те подканям да махнеш излишната буква в думата кулптура да се чете преди твоя текст, в който ти добавяш нова буква към същата дума! Съобщението ми закъсня по независещи от мен причини и твоето е изпреварило моето. Това първо!

Второ:Признавам, че успя много елегантно да се измъкнеш от конфузното положение, в което сам се вкара с думата кулптура като измисли съвършено нова дума скулптура, и то в последния момент, точно, преди да те разгромя окончателно и завинаги!

Room Сега може би си разбрал, че буквата не е излишна, а липсваща.
Анонимен123
Големи гении сте тук!
Don От сутринта си тананикам един мотив и все не мога да разбера какво е, музика, поезия или кич?

Под дъжда, който чука невидим в листата,

двама крачим без път и сами.

Няма вик на дървар, ни пътека позната.

Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла

като гълъб, спасен от дъжда.

Отстрани на косата ти свети изгряла

една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.

Нека тя да ни води в леса.

Може би ще намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.

Равнодушни недей ни прави.

Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,

топлинка само в нас остави!"...

Но в косата ти вече звездата не свети.

Мълчаливи вървим из леса.

Ах, къде да намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса?

Room А предишният ми постинг да се чете преди твоя

Като гледам стана чудесна ситуационна комедия

Освен да плеснем с ръце и да се прегърнем

Батко Чепатко Музиката, Room, наистина не е по-нисше изкуство от литературата, но какво търси тя в клуб Литература? Мястото и е в клуб Музика! Достатъчно ясен ли съм?
Doctora Припомнете си този стих на Миряна Башева:

" Граждани!

Известни, анонимни,

гражданки,

народонаселение!

Граждани!

Пазете се взаимно!

Някои от вас

са гении.

Батко Чепатко НИВОТО СЕ ВДИГНА!

Аз се оттеглям!

кака Кичка Кичозната129
Ето ви малко литература - Павел Матев, ако някой не се сети.

И да стихнат големите страсти,

и да легна под земен покров -

ще си взема за спомен и щастие

неспокойната дума Любов.

Неспокойния образ ще взема,

две големи и плахи очи -

две заглавия на поема,

дето твоето име звучи.

Едно Черно море - да ме носи;

една чайка - над мен да кръжи;

и тракийските коловози -

да ме водят при вити лози.

Един тръпен завой на Марица;

една южна, печална звезда;

една сянка от бор и елица;

един извор със снежна вода.

Един бял лист, на който ще пиша,

със един неумиращ копнеж

И две сълзи - които ти скришом

на прощаване ще ми дадеш.

Ако някой от вас не се сдържи и си затананика, затънали сте до гушата в КИЧА.

Ще пусна още няколко парчета, за кич от форумите не гонят.

beni Не се оттегляй!!!!!

Нали ще плеснем ръце и прегърнем?

Дон, помниш преди почти година каква пародия направи Звън на тоя стих след Дайнов?

Мога да я пусна, но направо ми неудобно, защото тук е за серизна литератера страницата.

king Dobur vecher na vsichki. temata suzdadena ot Don e naistina bezkraina. Eto i moiat top 10 (suvsem uslovno, zashtoto trudno gi podregdam knigite)

0. Bibiliata (Vethia i novia zavet)

1. J. Stainbek, Ulica Konservna/ Blagodatniat chetvurtuk

2. J. Omerson, Istoria na skitashtia evrein

3. Umbero Eko, Imeto na rozata

4. Az Klavdii

5. Hristo Botev, stihotvorenia

6. N. Haitov, Divi razkazi

7. Spengler, Zalezut na zapada (t1. i t.2)

8. Aristotel, Politika

9. A. Lindgren, Emil ot Lioneberia

10. G. Markov, zadochni reportagi za Bulgaria

Редактирано от - KING на 21/9/2002 г/ 20:43:20

учинайка Райка132
А 10-те любими стихотворения?

Ама тия, дето можеш да ги кажеш наизуст!

А?

beni Казвай, слушаме те

и аз мога , ама не са на български и ми е неудобно

обаче ще помисля и продължа, трябва ми начален старт

Батко Чепатко Кака Кичка да не би да е в размножителния си период! Първо се пръкна стринка Тинка, сега - учинайка Райка! От мен какво се очаква, и аз ли да започна да се размножавам!... На стихотворението, Кичке Кичозна, всичко си му е добре, само тези "тракийски коловози" да ги нямаше - само те те издават!

Редактирано от - Батко Чепатко на 21/9/2002 г/ 21:32:10

beni Недейте спорите, ами започвайте

че да се включа ако мога

/сериозно говоря/

Don beni, пускай го!
леля Неделя137
ма кво да ги правя коловозите, Чепатко,

човека така го е написал. Аз Павел Матев не мога да редактирам, някакси ми е неудобно, пък и не е жив човекът.

Нещо ми се чини неконструктивен диалогът с тебе.

Няма обратна връзка.

А ако се подкачаш за смешка, не знам защо не ми е смешно. Сигур не се смеем с теб на едни и същи вицове. Случва се така в живота. В повечето пъти.

Я да си ходя аз при кича. А теб те оставям да се чепатиш.

Батко Чепатко Казах ви аз - в размножителния си период е!
tante Brillante - за Бени139
За Бени - с тананикане.

Il faut savoir

encore sourire

quand le meilleur s'est retire

et qu'il ne reste que le pire

dans une vie bete a pleurer

Il faut savoir

coute qui coute

garder toute sa dignite

et malgre ce qui nous en …..

s'en aller sans se retourner.

Face au destin

qui nous desarme

et devant le bonheur perdu

il faut savoir

cacher ses larmes

mais moi mon coeur

je n'ai pas su

Il faut savoir

quitter la table

lorsque l'amour est desservi

sans s'accrocher l'air pitoyable

mais partir sans faire de bruit

Il faut savoir cacher sa peine

sous la masque de tous les jours

et retenir les cris de haine

qui sont les derniers mots d'amour.

Il faut savoir rester de glace

et taire un coeur

qui meurt deja

Il faut savoir garder la face

mais moi je t'aime trop

mais moi je ne peux pas

il faut savoir mais moi

je ne sais pas

Йори Дон, мотивът ти мисля беше по стихове на Ханчев и го пееше Г.Кордов. Не помня композиторът.

Ето още няколко неспоменати хубави книги - "Цялото кралско войнство", "Зима в планината", "Калки", "Старт в живота".

smisloff Писмо до далечен приятел

Далечни приятелю

прочетох Вашето писмо

как ли изглежда си помислих

ами просто ще прилича на някого

представих си как някой ден когато дойдеш да ме видиш

неизбежно ще ни бъде неудобно

боя се че няма да има какво да си кажем

щом се погледнем ще притаим в душите си чувствата

всеки ще иска да вземе връх

боя се че ще мълчим безсловесни

което е трябвало да кажем вече ще сме казали

и тук и там

всички си прекарваме еднакво дните

и тук и там

четем едни и същи романи

боя се че няма да ми се говори за големите дела на държавата

и лице в лице с теб страшно ще ми се доспи ще сподавя прозявка

боя се че няма да разбера твоя хумор

ще опуля очи ще зяпна с уста

като дървена кукла

боя се че от твоята достолепна осанка и изискани маниери

ще се стресна и ще стана непохватен

с ръкава ще съборя чаена чаша с цигара ще си изгоря пръстите

боя се че с твоята безукорна учтивост с вежливия ти вид

ще ме накараш да се чудя накъде да гледам

погрешно да разбирам казаното

ту ще се чеша по крака

ту ще си бъркам в ухото

далечни приятелю

не е лесно да станем приятели

ако ти с ритник отвориш моята врата и викнеш

«Аз съм еди кой си!»

мога само да отговоря:

аз съм Ю Дзиен.

вуйна Руйна142
И се размножава чрез пъпкуване!
Don Прав си, Йори, музиката беше на Йосиф Цанков, ако някой си спомня за него.
beni "Под снега, кайто гугли във бяло в гората,

сам си крача без път и без ски,

няма вик на дървар, ни пътека позната,

само Жълтия ватър шуми.

Вземам тихо ръката си хладна и бяла,

като гълъб, спасен от снега,

отстрани на брадата ми свети, изгряла......."

Дон, това си припомних по памет, не можах да намеря файла, но обръщението е - Уважаеми Дон, позволете едно кратко описание. Първом беше чудесният стих на Ханчев-после го запя Кордов.Като в Библията- началото бе словото, сетне музиката, сетне купоните.....

Това, Дон ти писа моят любим и единствен, -- преди месеци- в момента го няма, не мога да намеря файла...

Редактирано от - Beni на 21/9/2002 г/ 22:45:32

Атила Що не пееш мила птичко?

Що потрепваш тъй с крилца?

Ето, тук си имаш всичко -

и водица и зрънца!

......

.....

Това е първият куплет от първото стихотворение, което научих наизуст. И голям рев му ревах - птичето накрая умира, пък и отгоре на всичко в книжката бяха изрисували кафеза, и пилето, с крачетата нагоре

---

Атила Това слушам в момента, с това ви поздравявам -

---

THE LOOM OF THE LAND

It was the dirty end of winter

Along the loom of the land

When I walked with sweet Sally

Hand upon hand

--

And the wind it bit bitter

For a boy of no means

With no shoes on his feet

And a knife in his jeans

---

Along the loom of the land

The mission bells peeled

From the tower at Saint Mary's

Down to Reprobate Fields

---

And I saw that the world

Was all blessed and bright

And Sally breathed softly

In the majestic night

---

O baby please don't cry

And try to keep

Your little hand upon my shoulder

Now go to sleep

---

The elms and the poplars

Were turning their backs

Past the rumbling station

We followed the tracks

---

We found an untrodden path

And followed it down

The moon in the sky

Like a dislodged crown

---

My hands they burned

In the folds of her coat

Breathing milky white air

From deep in her throat

---

O baby please don't cry

And try to keep

Your little head upon my shoulder

Now go to sleep

--

I told Sally in whispers

I'll never bring you harm

Her breast it was small

And warm in my palm

---

I told her the moon

Was a magical thing

That it shone gold in winter

And silver in spring

---

And we walked and walked

Across the endless sands

Just me and my Sally

Along the loom of the land

---

O baby please don't cry

And try to keep

Your little head upon my shoulder

Now go to sleep

Сибила Йори, за "Зима в планината"-поздравления-наистиа бях забравила-как се сети.

Бени-Стивън Кинг-наистина, ако се абстрахираш от предразсъдаците-страхотен е!

Но са повече от 50 романа. Кой да ти препоръчам-може би "Дългата разходка"

Ако повярваш на твърде дългият ми литературен вкус.Въобще не обръщай внимание на ужасиите-те прикриват една много добра философия и наблюдения върху нещата от живота-най-неподправено.

beni Сибила,

Аз много ти вярвам. Има у дома доста негови книги, но не и тази.

Просто пропускам

Тази страница ми хареса, мога да пиша наистина какво ми е на душата.

Стадо???

Харесва ми.

Чок觧 Ето пък моите първи стихчета :

Котенца вървели трички-

едно братче, две сестрички.

Срещнали след десет крачки

две мишлета със мустачки.

Щом мишлетата съзрели,

котенцета онемели!

И като юнаците,

скрили се в трънаците!

************

Катеричка Рунтавелка,

със опашчица къделка.

Цял ден тича и не спира,

цял лешници събира!

Та когато дойде зима,

тя храница да си има!

************

Аз съм Петльо-хубавец,

с глас на оперен певец!

Във Бояна аз живея

и на селяните пея: Кукуригууууу!

*********

Мъничката Аничка

рита в топла ваничка.

Чипа, чипа, чипа,

оле колко рипа!

Мамичка я мие,

мамичка я трие!

За да бъде чистичка,

къпана умитичка!

********

Има и една песен, на която съм запомнил само началото .Ако някой знае и останалите куплети, нека ми ги напише!

Любили сме, любили

и разлюбвали!

Губили сме, губили

и погубвали!

но една БЪЛГАРИЯ

сме обичали!

И в земята черната

сме се вричали!

Редактирано от - Чок觧 на 25/9/2002 г/ 23:37:56

beni Нямаш нужда от продължението

Тези последни 6 реда са ти достатъчни, ако ме разбираш?

лека нощ

са НИ достатъчни-на нас, тук

лека нощ, приятел

Редактирано от - beni на 21/9/2002 г/ 23:52:30

Чок觧 Защо изчезват интервалите между куплетчетата?

Как да ги запазя?

beni 146

много благодаря ти, много

стрика Мика153
Из Златна книга за нашите деца.

Тичат с колелата

Катето и Жори

Всеки се отдръпва

Път да им отвори

А отсреща Шаро

гледа и се чуди

Вятъра ли гонят

тез дечица луди?

*****

Лястовичке, мила птичке,

със забрадка като Радка,

с бяла шийка кат Марийка,

научи ме да летя

като тебе по света.

**************************

******************************* ****************

Дядо Господи, прости ме,

моля ти се от душа,

с ум и разум надари ме

да не мога да греша.

Дай на мама, дай на татко

здраве, сила и живот,

мир, любов на всички братя

и добро на цял народ.

******************************* *

Тихо се сипе първият сняг.

Галено щипе бузките пак.

Где е на двора старият пън.

Снежко затрупал всичко навън.

Шаро е още малко кутре.

Може ли Шаро да разбере,

Колко си глупав, Шаро, сега,

Колко страхливо гледаш снега.

******************************* *****

Всяка нощ, когато спя на меко

и в огнището светлее жар,

нейде по родопските пътеки

тихо, тихо ходи граничар.

******************************* *******

Първото стихотворение на хиляди селски деца в годините 1950-1970.

Горе на Балкана

бие барабана,

долу в дерето

пече се кюфтето.

Дядо Попе, кажи на детето

да не яде кюфтето,

че ще му се пръсне шкембето.

******************************* ******

Я кажи ми, облаче ле бяло,

отгде идеш, где си ми летяло,

не видя ли бащини ми двори

и не чу ли майка да говори.

******************************* *******

Мила мамо, напиши ми

пак за наше село,

от салкъма откъсни ми

едно цвете бело.

Пиши ми за гъдуларя,

дето свири по седенки нощем

За момата що обичам -

не пиши, че зле боли ме.

Синко,.гъдуларя гърбав

свири клетник още.

И свирнята му се чува

пак по цели нощи.

В къщи всеки шум е стихнал

И салкъма бели веч увяхна.

А момата ти почина

На уста със твойто име.

******************************

ЛЕДА МИЛЕВА

Зайченцето бяло

цял ден си играло

в близката горичка

със една сърничка.

Вече се стъмнило

слънцето се скрило,

зайчето разбрало,

че е закъсняло.

Почнало да плаче

малкото юначе

на кого да каже

път да му покаже.

Малката светулка

на щуреца булка

пътя му огряла

сълзите му спряла.

*****************************

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

Няма вече да оправям

вечер твоето креватче,

приказки да ти разправям

за небесното ти братче,

песни да ти пея тихо,

да не чуваш зимен вихър,

топличко да те завивам

и над тебе да заспивам.

Няма вече да те водя

в улиците за ръчица,

да ти соча в небосвода

нейде полетяла птица

и да сещам как прелива

в сложената доверчиво

мъничка ръчица твоя-

щастието и покоя.

Аз ще скитам безутешна

в безучастната чужбина.

Твой връстник когато срещна,

просълзена ще отмина. . .

Ти ще си играеш кротко,

ще отиваш на разходка

и понявга - нявга само

ще запитваш: "Де е мама?"

*************************

ЕМИЛИ ДИКИНСЪН

Казват, лекувало времето.

Времето не лекува.

Мъката е като жилите,

с възрастта се подува.

Времето е проверката

за болестта голяма.

то би помогнало само там,

където болест няма

**************************

Сърцето иска първо удоволствие,

а после - да не го боли,

а после - малките упойки, със които

страданията да понамали.

А после да заспи, заспи за дълго,

А после - че ще бъде най-добре,

щом иска неговият Инквизитор,

да има свободата да умре. .

Превод: Цветан Стоянов

*****************************

ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

king DON, s tazi tema postupi napravo bezobrazno! imam tolkova rabota, a sega v glavata mi nahluha zaglavia, spomeni, geroi .... I mnogo tuga po lipsata na vreme za chetene ... Vse pak namerih, che triabva zadulgitelno da dobavia niakolko knigi kum gornia spisuk:

1. Heminguei - Sbogom na orugiata, Starecut i moreto. 2. Omir - Iliada i Odiseia, 3. Duma, Graf Monte Kristo, 4. Maistora i Margarita, 512-te stola i edna strahotna kniga bez koiato polzvam ot godini 5 William Press - Numerical recipes (The art of scientific Computing).

патриотин155
Пълният текст на "Мила Родино", с пропуски - от паметта

Родино мила, теб привет! О майко, теб привет!

1.

Теб, Българио, чада сме,

ти си наший дом свещен,

ти мил си кът незабравим,

с чудна прелест надарен.

2.

Бог щедро, майко, е снага ти

обсипал сякаш със брилянти

един от тях ........................

.............пропуск....2 реда.............

3.

Ний благоговеем пред него и пеемМ

Горда Стара планина!

Над теб Дунава синей!

Слънце Тракия огрява

Над Пирина пламеней,

о, мила, наша (преход в последния куплет) ..

4.

Мила Родино,

ти си земен рай,

твойта хубост, твойта прелест ... и т.н. оттук всички го знаете.

Забележка. Четирите куплета се изпълняват в четири различни мелодии.

Който е имал удоволствието да слуша това в изпълнение на някой голям български хор, никога няма да го забрави.

Атила Чоки -

Аз слагам по две-три тиренца след всеки куплет!

king FORUMCI, izvinete no ime edno neshto koeto ne mi dava mira. Predi vreme imah edna knigka koiato podlo mi otkradnaha. Ne si spomniam avtora, beshe bulgarin, t.e; knigata e bulgarska imam molba, ako niakoi ia e chel, ili i poznava avtora, neka mi kage imeto i ako moge ot kude moga da ia namera.

Knigata se kazva SAMOTNI SUZTEZANIA i se govori za edni timadgii, s aeroplani tim-racing....

Oshte vednug, mnogo vi blagodaria i dano niakoi ia znae...

PS. Malko neshta sa me vpechatliavali taka, kakto "Sbodom na orugiata". Pomnite li ia?

Редактирано от - KING на 22/9/2002 г/ 06:18:21

beni Patriot 162

имам страхотното усещане, че това дето си писал е уникално

но е вече късно-2 ч.направо умирам за сън

можеш ли да ни го поясниш утре? моля те

beni King

ами как да не помним "Сбогом на оръжията"??????

имаш ли я? ако не- веднага ти я пращам там, където ми посочиш

Атила Бени, Кинг, добра нощ!

Ако не сте чели "Христос отново разпнат", горещо ви я препоръчвам. Преди малко започнах "Четецът" на Бернхард Шлинк, Усещам, че ще ми хареса.

king Dobra nost i na teb Atila, foruma e strahoten, nali?

Beni, - "Sbogom na orugiata" ia imam s men postoianno . redovno ia preprochitam, no ne cialata, ami otgushtam niakude i pochvam ... heminguei e izkluchitelen s tova - ot kudeto i da go pochensh, vinagi e na nivo. Samo edin paragraf, i veche si govorish s nego ...

No, blagodaria ti mnogo za otzivchivostta !!!

Az obache pitah za Samotni suztezania, niakoi chel li e tazi izkluchitelna (strahotna ) bulgarska kniga?

Редактирано от - KING на 22/9/2002 г/ 02:13:00

ЗВЯР king, ти ми напомни нещо.

Алън Силитоу - Подпаленото дърво и Самотния бегач на дълги разстояния.

Кейт Уотърхаус - Били лъжецът

Да убиеш присмехулник.

Въобще , сърдитите млади хора.

Сибила Джек Лондон-12 тома

Как забравихме тази изумителна книга-Доктор Живаго-книга за човешката скръб и доброта.Никога няма да я забравя

А сега-за разтоварване:

ХУАНА ИНЕС де ла КРУС

----------

Един обичам той ме изоставя.

Друг мен обича-аз съм отегчена

Измъчва ме един, но аз не стена,

измъчвам друг, а той ме обожава

--------

Студен брилянт обичам до забрава,

за друг блестя като брилянт студена.

Лукаво от един съм победена,

към друг пък аз самата съм лукава.

----------------------

Накажа първия-от скръб умирам;

Помоля втория-честта си губя;

и тъй и инак аз съм все нещастна

--------------

Тогава изход по-добър намирам:

Към оня, който ми е чужд съм груба,

напускам тоя, който в скръб ме тласна

---------------------

Редактирано от - Сибила на 22/9/2002 г/ 14:46:40

Сибила Зорба Гъркът
Патриотин 162165
Бени, думите и мелодията на тази песен са ми спомен от детството, който, както знаеш, трудно се изтрива. Майка ми и баща ми имаха чудесни гласове и пееха в хорове - не от най-високото ниво, професионалните, но от добрите самодейни. Едно време с това хората доста се разтоварваха и си запълваха свободното време. Тя-алт, той-тенор, и в къщи непрекъснато се пееше. И до днес имам мелодиите в главата си и си ги тананикам, но само по повод.

А тая песен тогава не беше химн, химнът беше друг. И те я пееха, и ние, децата с тях, само на път. Щото е тържествена, не е лирична - в къщи се пееха романсите. Под наплива на съответни чувства. Често пътувахме с един Запорожец към роднини в Средногорието. И като се зареждаха ония хубави картини по подбалканския път, след като някой възкликнеше - ех, че хубаво, гледайте, гледайте, и щастливи от това, че сме заедно, че пътуваме с колата (не беше това ежедневие тогава), че отиваме на гости при хубави хора и че ни заобикаля такава красота, подхващахме песента (обикновено майка ми я захващаше). Чудесно беше, два красиви почти професионални гласа и две детски гласчета да пеят тия хубави думи и тази хубава мелодия. Знаеш как се пее в кола и как кънтят гласовете. Всред зелените подбалкански полета, Розовата долина и т.н. Звучи страшно кичозно, нали? Но е хубаво, на мен ми е добре, като си го спомням.

Така стоят нещата от сантименталната страна. А от фактическата - извинение за простотията, значи, но авторът на текста на държавния ни химн е известен. В неговите неща може да се намери целият текст.

А за мелодията - наистина жалко, не знам какво бих дал да намеря този запис, на каквото и да е. Преди да стане химн, тази песен се изпълняваше почти на всички хорови концерти, особено тържествени. След това вече не вървеше някакси - кога да станеш, на последния ли куплет само?

Ама чудесно, нали - Бог щедро, майко, е снага ти

обсипал сякаш със брилянти...

Трябва да се поразтърся по познати музиканти, занимаващи се с хорово пеене.

Ако някой пък се сети и подскаже, ще има моето - благодарско.

Сибила Моето семейство и други животни

Стефан Цвайг

Андре Мороа

Кой ще ми припомни как се казваше авторката на "Обяд", млада французойка направила истински бум.Изпотрепах се да я търся в моята ужасно разхвърляна библиотека. Мерси предварително.

Редактирано от - Сибила на 22/9/2002 г/ 15:00:08

king Zviar

Chuval li si za ili chel li si "Samotni suztezania"??

Sibila - privet. Ne poznavam avtorkata za koiato pitash, i za sugalenie ne moga da ti buda polezen, pozdravi.

Room Един въпрос по принцип с невъзможен отговор - защо Зорбас, а не "Последното изкушение" ?

И май никой не каза Оруел. Толкова ли е НЕлюбим ?

Сибила Рум, Зорбас ми се стори много особена книга, най-вече за жени.Тази вдовица...дълго се опитвах да си я обясня.Както и този истински железен мъж с типичните мъжки пороци....А Последното изкушение май е някак скандална, не че не е хубава.

Какво ще кажеш да поговорим вече не за любими книги, а за такива, които по някакъв начин са ни скандализирали.Има книги, които съм чела изчервена, въпреки че съм съзнавала, че авторите им са големи майстори.Мога да посоча-

Хенри Милър-Тропика на Рака, Клаус Кински-Автобиография, Американски психар, Гийом Аполинер-11 хиляди камшика.Пред тях маркиз дьо Сад е като невинна девойка с пухкави бузки...Обяд, за чиято авторка питам също е от този вид, макар без непристоен език.

Да не се обидиш пак по темата Карбовски-сега се сетих-не Американски психар имитира, а Хенри Милър-същичкият.

Редактирано от - Сибила на 22/9/2002 г/ 16:44:56

king Bravo ROOM ! kak propusnahme Oruel?? Nazdrave za nashata bulgarska "Animal Farm".

Pozdravi!!!

king Sibila, na Henri Miler niakak si mu idva otvutre, prirodno ili ne znam kak da kaga.. Abe niakoi hora prosto umeiat da govoriat cinichno, i na vsichkoto otgore tova ne pravui (mnogo) losho vpechatlenie na okolnite.. No tova az lichno go vuzpriemam kato char. Sluchaia na Karbovski ne e takuv, toi moge da se pravi, no vsiako sravnenie e napravo neumsetno (pone spored men).

Vuprosa e niakak si na manier, koito Karbovski go niama ...

Кичка Кичовска172
Историята на О.
Сибила Кинг, някои от най-добрите му книги са били първоначално забранени-Тропика на Рака, Сексус, Плексус и Нексус.

Джордж Оруел е първият, който го оценил по достойнство.След това се надпреварвали да хвалят, кой от кой повече:Елиът, Олдъс Хъксли, Кенет Патчън

"Един от най-великите романи на нашето столетие"-Норман Мейлър

"Най-великият жив автор"-Карл Шапиро

"Ако в тази книга е разкрита способността да шокира, да нарушава дълбокият сън на безжизнените хора, нека се поздравим; защото трагедията на нашия свят е именно в това, че вече нищо не е в състояние да го събуди от летаргията.Няма вече ярки сънища, няма ободряване, няма пробуждане. Ние се носим с времето и се борим със сенки.Имаме нужда от преливане на плът и кръв.

И тази книга ни дава кръв и плът.Напитки, храна, смях, желание, страст, любопитство-простичките истински неща.Тази книга докарва със себе си вятъра, който събаря мъртвите листа и кухи дървета, чиита корени са изсъхнали и загубени в безплодната почва на времето.Тази кника стига до корените и копае по-надълбоко, търси подземни извори"-Анаис Нин-1934.

Да, отзивите за "Тропика на Рака" са блестящи. Хенри Милър е освободен човек, без предразсъдъци-"свещенослужител на душата на плътта".

Пък ние-не го разбираме ли?

king Sibila, purvia put kato prochetoh "seksus" i vednaga sled tova "pleksus" napravo me udari hormona . togavashnoto gadge se zainteresuva kakvo tolkova cheta ta sum taka vesel. Sle dvreme gi poglednah pak, i togava zad nagona i mrusnite repliki vidiah neshto suvsem choveshko. Edva togava razbrah , che Henri Miler ni predstavia samo oshte edna gledna tochka vurhu nashia si givot. Mai togava razbrak kolko strashna e dumichkata tabu. Sexus me nakara da se zamislia che tova koeto sega se smiata za perverzia moge niakoga da stane suvsem normalno i obratno. I che e dobre poniakoga da mogem da poglednem i razberem tova koeto stava s nas bezpristrastno , otstrani i po vuzmognost bez shabloni i ogranichenia. Ako chovek se zadulbochi malko, tazi kniga moge spokoino da mu razbie vsichki egocentrichni predstavi, taka mislia az.

PS. Tropika na raka ne sum ia chel. Shte navaksam propuska!

Room По повод отсъстващите – случайно забелязах , че липсва Оруел , но сега като се загледах по внимателно открих доста любопитни липси. Може би малко опошлявам нещата, но наистина ми е мвого интересно на какво се дължи и как може да се изтълкува липсата на такива “заслужили майстори” като –Набоков, Чехов, Хелър (един единствен път споменат), Достоевски,.... По-добре да не продължавам.

Що се отнася до книгите които са ме шокирали или скандализирали , никога не съм страдал от прекомерни дози “буржоазен морал”. Затова ако трябва да посоча книга , коята ме е “изкарала от кожата” то това ще да е не заради сексуална и прочие прекомерност.

Сега като се замислих по-добре , май литературното произведение което е предизвикало най-голям шок у мен безспорно беше “Архипелаг ГУЛАГ” както се казваше в един филм “Ужасът, ужасът”

Всъщност не знам доколко тя попада в графата литература.

П.П. Сетих се за една , обявена за доста скандална книга ( превърната в още по-скандален филм) която мислех да спомена когато стана дума за най-забавните за нас книги, но май пропуснах –“Портокал с механизъм”

П.П.П. Карбовски сам признава, че се влиял от Ч.Буковски , който пък според някои е повлиян от Милър, а според мен си самороден.

Йори И аз съм чело една книга, но забравих как се казваше. Помня само, че началото и много ми хареса. До края не стигнах.

Моля, ако някой знае коя е, да ми я изпрати, заедно с два големи млечни шоколада. Обещавам, да му я върна неупотребявана.

А сега нещо сериозно, което ще ме свали в очите на Сибила. Аз съм издателят на книгата "Едно" на Карбовски.

Сибила Кинг, искаш да кажеш, че си бил непрекъснато възбуден като си ги чел и това е допаднало на гаджето ти? Не се притеснявай и на жените действа така, в края на краищата този хитрец Милър успява да постигне и това и казвам ти пак за Тропика, с чужди думи, понеже моите не са така достатъчни:

"Днес"Тропика на Рака" е една от десетте или двадесетте най-велики книги на столетието.Постижението на Милър е невероятно.Той ви кара да цвилите от смях, но в секса хич не се шегува, реалистичен и в същото време поетичен в най-високо степен.Целта му не е да пише еротика, а да пише цялата истина за живота, такъв, какъвто той го познава.Това е една книга, която би могла, ако това въобще е възможно, да възроди нашият апетит към първичните реалности на живота"

Тъй, че прочети я-радвам се, че се сетих за нея.

king sibila, malko presileno mi opisa sustoianieto kato chetoh Miler, no
Сибила Йори, аз в края на краищата не съм такава моралистка, понасям всякакви стилове, но там където им е мястото.Нека Карбовски да си пише колкото си иска освободени книжки-той е филолог-мисля че е завършил българска литература, но той тоя секс го пробутва буквално навсякъде.Прилича на обсебен-сексуален маняк. Чак понякога си мисля, че има някакъв проблем, иначе , какво е това-най-тривиална статия, интервю, анализ и имаш чувството, че се намираш непрекъснато в спалнята на Карбовски или пък той въобще не смогва да излезе от нея.Ми що не си я натовари на гърба и така да си ходят, като едно по-сложно съставено същество.

Рум, авторите, които споменаваш са великани, чели сме ги, но това не значи, че са ни любими.Затова сигурно липсват.

Ей, как се сетих, че Карбовски имитира Милър, никъде досега не бях го чувала, Рум го спомена, значи ставам за литературен критик.

Редактирано от - Сибила на 22/9/2002 г/ 19:08:48

Сибила Лолита я харесах, най-вече, естествено, заради Джеръми Айрънс.

Не е спомената и "Отнесени от вихъра"

Йори Като чух за поредният грузинец, застрелян днес в центъра на Варна, и се сетих за още една велика книга - "Дата Туташкиа".
Room Сибила, аз не те критувам или твърдя , че не са ги чели, просто изказвам учудване, че от 50 човека един не си ги е заплюл. На мен пък тези четиримата са ми сред любимите и затуй малко( ама съвсем малко) криво ми стана.

Йори, да не би да е била "Шоколад" ?

Анонимен183
застрелян е македонец
Йори Единственото сигурно е, че убийството е станало в "Тропс къщата" срещу хотела, че убиецът е избягал по "Баба Рада" и че убитият е с две дупки от куршуми в главата. Другото ще се потвърждава тепърва.

Руми, верно че имаше такава хубава книга на Дж. Харис. Сетих се и за още една, писана от жена за жени, която много ми хареса, без да отговарям на условието - "Дневникът на Бриджит Джоунс". Вярно, че няма да влезе сред 100-те книги на века, но искрено ме забавлява.

Батко Чепатко Ако продължите в тази посока, ще стигнете до Батай! Не ви го препоръчвам, въпреки че е съвършен естет! Него да го чете кака Кичка Кичозната и да си "издига нивото"!

Защо забравихте Рабле? Без него една библиотека е като пустиня без оазис!

Грациан Неувековечени от вас в тази нишка книжки с трайни последици в характероизграждането ми(тъй като много от градивните вече са изброени от предишни участници аз се помъчих да издълбая други-неспоменати от вас):

1. Есента на патриарха - Маркес

2. Тенекиения барабан - Гюнтер Грас

3. Децата на Арбат - Анатолий Рибаков

4. Коженият пъпеш - Йордан Радичков

5. Дневниците на Казанова

6. "Преди изгрева на слънцето" (не знам дали е превеждана на български, аз я четох на английски тук, а не можах да я немеря и на руски дори...сигурно е излизала в нещо като "Огоньок" или там някое друго такова списание...трябва до проверя из нета...) - Михаил Зошченко

7. Дон Кихот - Сервантес

8. Без пера - Уди Алън

9. Одисей (Улисес) - Джеймс Джойс

10. ВСИЧКО НА ФРАНЦ КАФКА!

Сигурно пропускам много от любимите си книги(а може и да повтарям някои вече споменати - "ма кой че ти вари кафе", демек), но все пак това е само една мъничка ревизийка, все пак...а през последните години нещо чукчата в мен става все-повече "писател" и все по-малко "читател".

Анонимен187
Е то няма начин да не станеш чукча, щом си прочел Улисис.

Но щом прочетеш ВСИЧКО от ФРАНЦ КАФКА - хлебарката не ти мърда.

кака Кичка188
В крайна сметка, като се изключат някои приятни отклонения ОКОЛО книгите,

изброяването е абсолютно безсмислено. Не случайно, след като надзърнах тук, навързах допълнителните въпроси - как сме чели в детството, как си ги спомняме тия книги, любими музикални мммм, пиески, любими смешни неща, че и любими стихотворения. Ако погледнете по-нагоре, до началото на дискусията, ще видите, че в гореизброените случаи стрелката е била насочвана от мен. Това е истината - какво ми е дало четенето, с какво го свързвам, а не - какво съм чел.

Всяко друго изброяване - на 5, 10, че дори и на 100!!! любими книги е абсолютно безсмислено за човек, да речем, на средна възраст, който е чел - литература! - интензивно през живота си, без това да му е занаят. Прилича на тъпите въпроси, с които интервюират звездите - вашата любима книга, вашия любим артист, вашия девиз, какво обичате най-много, какво мразите най-много и т.н. Колко е хубаво, че никога не са ме интервюирали по този начин, сериозно би ме притеснило сдържаното желание да напсувам интервюиращия.

И така, аз като човек по-проздичък, не бих могла да цитирам нито 5, нито 10, нито дори 100 любими книги. Може би някой ще се сети защо.

Продължете упражненията по литература - не забравяйте и класиците на всички възможни литератури - като почнете от древногръцката, минете през средните векове, и нататък, та до съвременните. Може и да покриете конспектИТЕ по съответните литератури за филологическите факултети - ВСИЧКИ СПЕЦИАЛНОСТИ!

Ученик от горните класове на гимназията несъмнено би се затруднил да изброи само 5 любими книги. Какво остава за по-възрастните.

Иначе всичко беше прекрасно, само формулировката, формулировката...

С най-добри пожелания.

Чок觧 Бени, благодаря за топлите думи! Извинявай, че не ти отговорих веднага-бързах да си легна, защото в неделя съм на работа-така сме в Азия! За разбирането те разбирам!

Кичке, не изпадай в нарцизъм! И реши за последно в мъжки или женски род ще пишеш! Жо Дасен го търси на http://www.kulichki.com/dassin/fr/index.html ! Лека нощ!

Анонимен190
Кака Кичка е хермафродит!
Батко Чепатко Кичке Кичозна, нали и аз това казвам - всичките глупости, които са се случили в този клуб, са по твоя инициатива. Жалко, че успя да подведеш толкова много хора. Сега ще покажа какво е литературен кич, за да те разпознават по-лесно. За целта ще си послужа с цитат от блестящото есе на Херман Брох: "Някои бележки върху проблема за кича", включено в книгата му "Песента на Нерон" ("Народна култура" - 1984 г.):

"Дори вглъбеността на немския романтизъм непрекъснато заплашва да се плъзне към кича... вгледайте се например във "Вечерен пейзаж" на Айхендорф, чиито първи шест стиха:

Надува рог овчарят,

далечен гръм ехти,

реките разговарят

с леса без глас почти.

И само над билата

трепти вечерен плам -

представляват навярно най-добрия образец на пестелива прецизност в немската лирика; и след това съвършенство той лепва два стиха, които не са нищо друго, освен сантиментално-блудкава имитация на народна песен, а именно:

Ах, где са ми крилата -

да полетя натам!

Кичке Кичозна, как пропусна да изтъкнеш, че си гостувала и на Айхендорф!

Редактирано от - Батко Чепатко на 23/9/2002 г/ 20:06:01

beni До кака Кичка- по темата не какво съм чела, а с какво го свързвам четеното- това четено го свързвам с форума:

Краят на лятото

Но колко пъти почвам нов живот?

Това не е по силите ми вече.

Дървото дава всяко лято плод.

У мен ентусиазмът се отсече.

--

Дървото знае ясно своя цвят,

сезона си, реколтата дължима.

Човек приема всякакъв обрат,

налага му се да цъфти през зима.

--

Дървото пуска корен по-дълбок.

Човекът го изтръгва постоянно.

Чрез грохот абдикира всеки бог.

Човекът свършва тъжно и смълчано.

--

Къде ще почвам? Вече за кога?

Добре съм си със своите крушения.

И свети бавно моята тъга

далече от стремеж към поучения......

---

ПОЗНАХТЕ ЛИ ГО - Радой Ралин, 1972 г.

Gan Tree - къде си?

тук за дървета се говори,

а ти пусна ли сайта?

пиши нещо

Чоки! поздрави и приятна работа и почивка също

Йори До едно момиче, с име на туристически комплекс и публично търговско дружество:

--

Кажете добрите думи.

Недейте за утре отлага.

Може би те са нужни

някому днес, веднага.

Може би в нечий мозък

нещо със вик се къса..

--

Зъзнат в пространства голи

думи, пристигнали късно..

Йори Преди да дойдат французите и Простотията, такива работи нямаше в Полинезия.
Кичка Кичозна195
Не тревожься, братко Чепатко,

няма да се появявам повече тука.

Когото съм подвела, подвела съм -

да падат с рогите напред -

в пропастта на Кича.

Ако мож ги оварди с гегата, оварди ги!

И по-строгичко и по-редовно ги налагай!

Аз си взех сбогом с предишния постинг, не го ли разбра?

Отивам на гости на Мишо Шамара.

Обръщенията ти към мен да се схващат в бъдеще като литературно-полемически похват.

Анонимен196

ВИДЕНИЕ

Така прозрачна, тъй далечна

не съм те виждал досега.

И знам, че има нещо вечно

в минутата или мига.

Пространството се откроява.

Излитат птици на ята.

И полетът им продължава

нататък — към безкрайността.

Ревнива музика се стапя.

Страстта напуска своя път.

И в тая липса на внезапнос7

лежи поверие за смърт.

Какво отмина? Нещо вечно

от любовта или мига?

Необходимо и далечно,

неоспоримо и сега.

Don Защото всичко е родено от Вятъра и Нощта. Той е вездесъщият, зефирът и тайфунът с женски имена, пърхащи в ритъма на значенията, в телата, които се борят да го надмогнат в костния мозък на мъжа, в нишката на всичкото, аеролитът на града, който прекосява стремително кепенците и увлича тлението на телата, възрастите, вкусовете и илюзиите, пазарната глъчка, размишлението върху офертите на красотата, небулозите, уличната паника, звука на вечността във витрините; издига се като ветрило да прехване празното пространство, гребе в корените и пукнатините на светлината, запалвайки свеж фойерверк в образите на словото, предавайки златното руно на совооката Атина:

Сякаш е повял Вятър.

Димитрис Калокирис.

2001

beni

Редактирано от - Beni на 24/9/2002 г/ 00:01:04

Мишо Шамара199
За Бога, не идвай!
Батко Чепатко Сбогом, Кичке, няма да ми липсваш!

Шамар, приеми я, моля ти се, подслони я, приюти я...

случаен минувач201
И в Литература ли се дърляте и обиждате като в Политиката?

Жалко дали и в Музика ще е същото. Казват, че изкуството облагородявало. Но не в Интернета. Дали защото не си виждаме очите?

Room Йори, преди време използвах част от това по повод твоя милост. Сега го лепвам цялото.

За почитателите на У.У.

-

O Captain! My Captain!

1

O CAPTAIN! my Captain! our fearful trip is done;

The ship has weather'd every rack, the prize we sought is won;

The port is near, the bells I hear, the people all exulting,

While follow eyes the steady keel, the vessel grim and daring:

But O heart! heart! heart!

O the bleeding drops of red,

Where on the deck my Captain lies,

Fallen cold and dead.

2

O Captain! my Captain! rise up and hear the bells;

Rise up—for you the flag is flung—for you the bugle trills;

For you bouquets and ribbon'd wreaths—for you the shores a-crowding;

For you they call, the swaying mass, their eager faces turning;

Here Captain! dear father!

This arm beneath your head;

It is some dream that on the deck,

You've fallen cold and dead.

3

My Captain does not answer, his lips are pale and still;

My father does not feel my arm, he has no pulse nor will;

The ship is anchor'd safe and sound, its voyage closed and done;

From fearful trip, the victor ship, comes in with object won;

Exult, O shores, and ring, O bells!

But I, with mournful tread,

Walk the deck my Captain lies,

Fallen cold and dead.

beni Room, четох те съседствто-при глупав тест на Грациан- , преди месеци пратих на приятели справка от най-обикноваен търсачка, май Гугъл беше - за нобелисти в литературата - там Елиас Канети беше с държава Bulgaria - сигурна съм.

Просто това е истината- има я България в нобелистите.За литература.

Room Ние не се напиваме като ирландците. Ние си се напиваме по уникален начин , в съпровод с уникални наши си песни

Ето какво пише за Канети в интернет страницата на Нобеловия комитет( горещо ви я препоръчвам. Убива времето идеално)

The Nobel Prize in Literature 1981

"for writings marked by a broad outlook, a wealth of ideas and artistic power"

-

Elias Canetti

United Kingdom

b.1905

(in Rustschuk, Bulgaria)

Mother tongue Ladino

(archaic dialect of Spanish).

d.1994

А наградата както обичат да казват "отива в" Австрия...

Редактирано от - Room на 24/9/2002 г/ 00:13:02

beni Room, не знам какво намекваш с напиването и с ирландците, но явно ме бъркаш . Там никога не съм била. За Ирландия писа Круела, но и това нищо не значило.

Миналата година, в декември, изпратих на мои приятели копие от страница в нета за литература-Нобел награди, там Канети беше с България. Сигурна съм. Защото това беше целта на пощата ми. Сега това го няма-проверих, видях, пише- Residence Great Britain

С това приключвам , накрайна сметка аз не съм българка и не трябва да ме интересуват тези неща. Нали така ви харесва на всички? да няма българи

Поздрави.

Room, ама извини ме- сега видях , то Простотията нещо пуснала за това, просто нея рядко я чета, а сега случайно погледнах и разбрах

Жалко, много жалко

Редактирано от - Beni на 24/9/2002 г/ 00:56:44

Old Mare206
Простотио,, аз па съм Простио Саймън.
beni Простащината също задължава, както казваше дедо Иван. Тя трябва да се защитава с постоянство и упоритост.

Ти я имаш.

beni "Толкова те търсих, че земята

заприлича цялата на теб,

толкова те исках, че нарекох

с името ти всяка своя вещ........"

/пак по памет/

хареса ли ти?

beni Ако тази фраза френска си пуснал за Царя, аз ще ти кажа- "Жал ми е, жал ми е, за всички непрокопсали...."/да ме прощава Миряна/

и за цялата мъка тук

Ама не това е темата-нали?

Дон иска да направи място за душата, а навсякъде се намесва някой, дето много умен!

ЕЛИАС КАНЕТИ210
КАНЕТТИ Элиас

(Австрийский писатель и драматург Нобелевская премия по литературе, 1981 г.)

Комментарии пользователей

Информация

род. 25 июля 1905 г.

Австрийский писатель и драматург болгарского происхождения Элиас Канетти родился в сефардской еврейской семье в Рущуке (Болгария), многонациональном портовом городе в нижнем течении Дуная. Он был старшим из трех сыновей в семье процветающих коммерсантов, родным языком которых был ладино, диалект испанского, на котором говорили сефарды. Дед К. с отцовской стороны знал семнадцать языков, а родители Элиаса, Матильда (Ардитти) и Жак Канетти, получивший образование в Вене, дома говорили только по-немецки - на этом же языке стал писать и их сын, Элиас.

Когда К. было 6 лет, его семья переехала в Манчестер, где мальчик поступил в школу, выучил английский язык и начал читать классиков, на чем настаивал его отец, которому в свое время пришлось забросить литературу и заняться традиционным в семье хлопчатобумажным производством. По словам К., отец сказал ему: 'Ты будешь заниматься тем, чем захочешь'. Менее чем через год отец К. скоропостижно скончался, и мать возвратилась с детьми на континент, где стала заниматься с К. немецким, чтобы мальчик смог поступить в школу в Вене. Именно влиянием матери К. объясняет свою любовь к этому языку. Позднее он писал, что без матери и немецкого языка, которые тесно переплелись в сознании писателя, его 'будущая жизнь стала бы бессмысленной и непостижимой'.

После трехлетнего обучения в венской школе К. с 1916 г. по 1921 г. учился в Цюрихе, который он впоследствии назовет 'раем своей юности'. В эти годы юноша создает свое первое литературное произведение, пьесу в стихах 'Юний Брут' ('Junius Brutus'). В 1921 г. мать К., обеспокоенная тем, что сын живет в Цюрихе слишком беззаботной жизнью, отвезла его во Франкфурт в надежде на то, что суровые условия послевоенной Германии вернут юноше чувство реальности. Здесь К. за три года прошел школьный курс, после чего вернулся в Вену, где, уступая желанию матери, поступил в Венский университет на химический факультет, который и закончил в 1929 г. Тем не менее из-за давнишнего желания стать писателем, а также из-за полного отсутствия интереса к химии молодой человек целиком посвятил себя литературе. В это время К. посещает известного австрийского сатирика Карла Крауса, влияние которого, по словам самого К., заключалось в появившемся у него стремлении научиться. 'совмещать язык и личность'. Позднее К. говорил, что именно Краус научил его искусству слушать: 'Слушая его, я уже не мог потом не слушать самого себя'.

Побывав в 1928 г. в Берлине, где К. встретился с Бертольтом Брехтом, Исааком Бабелем и Георгом Грошем, начинающий писатель задумал серию романов о человеческом безумии, в каждом из которых герой должен был представить тот или иной тип маньяка.

Так, в 1935 г. появился роман 'Ослепление' ('Die Blendung') - первый и последний из задуманной писателем серии о безумцах. Герой романа Кин, ученый-отшельник, живет в венской квартире, забитой его огромной библиотекой. Помешательство Кина начинается с того, что он скоропалительно женится на своей домашней хозяйке, которая вывозит его в 'свет' погрязшего в разврате города, отчего герой окончательно сходит с ума и кончает с собой.

Роман, в котором, по мнению критиков, К. удалось опередить свое время и разоблачить фашизм, получил высокую оценку Томаса Манна и других крупных писателей довоенного времени. Через несколько лет после выхода романа он был официально запрещен в нацистской Германии. Впоследствии английская писательница Айрис Мердок назвала 'Ослепление' 'одной из немногих великих книг нашего столетия'. Мер-док посвятила К. свой роман 'Бегство от волшебника', а сам К., возможно, послужил прототипом для ее 'волшебника', всесильного философа, главного героя романа.

В 30-е гг. К. написал две пьесы - 'Свадьбу' ('Die Hochzeit', 1932) и 'Комедию тщеславия' ('Die Komodie der Eitelkeit', 1934), в которых зло высмеиваются человеческие слабости и которые являются предтечей театра абсурда. Более поздняя драма К. 'Ограниченные сроком' ('Die Befristeten', 1952), поставленная в Англии в 1956 г., - это философская пьеса об обществе, в котором каждый знает точный момент своей смерти; как и в ранних пьесах, в 'Ограниченных сроком' драматург пользуется приемами театра абсурда.

Распространение нацизма и систематическое преследование евреев в Германии вынудили К. уехать из Вены в Париж. Когда же нацистская петля над Европой стала затягиваться еще туже, писатель переезжает в Лондон, где и живет по сей день. В Лондоне К. приступает к многолетней научной работе, в результате которой создает свой шедевр 'Масса и власть' ('Mass und Macht', 1960), многогранное исследование о массовых движениях с привлечением фольклора, мифологии, литературы и истории. Мысль об этом труде возникла у К. под влиянием событий того дня, который он назвал самым решающим в его жизни: 15 июля 1927 г. будущий писатель стал свидетелем пожара в венском Дворце правосудия, подожженного группой бунтующих рабочих. Глубоко потрясенный увиденным, К. решил заняться психологией толпы.

В 1981 г. К. получает Нобелевскую премию по литературе 'за произведения, отмеченные широтой мировоззрения, богатством идей и художественной силой'. В своей приветственной речи Йоханнес Эдфельд, член Шведской академии, высоко оценил 'великий роман 'Ослепление' как самое выдающееся из произведений К.', добавив при этом, что 'в книге так много фантастического и демонического, что поневоле напрашиваются ассоциации с такими русскими писателями XIX в., как Гоголь и Достоевский'. Затем Эдфельд назвал 'Массу и власть' 'авторитетным трудом, цель которого объяснить и обличить... религию власти'. Хотя К. присутствовал на церемонии награждения, Нобелевской лекции он не читал.

Выпустив в свет свой капитальный труд, К. продолжает писать книги о психологии литературного творчества. Таков, например, 'Еще один процесс Кафки: письма к Фелице' ('Der andere Prozess: Kafkas Briefe an Felice', 1969), где делается попытка нащупать связь между жизнью и творчеством Кафки. К. выпускает и две книги автобиографического характера: 'Спасенный язык' ('Die gerettete Zunge', 1980) и 'Факел в ухе' ('Die Fackel im Ohr', 1982).

Ко времени получения Нобелевской премии К. лучше всего был известен западноевропейским читателям, которые владели немецким языком и могли по достоинству оценить ясный экономный язык в традициях Гете. Один из переводчиков К., Иоахим Нойгрошель, считал, что стиль К. в разное время бывал разным: 'В его ранних произведениях очень сложный синтаксис, зато воспоминания его прозрачны и непосредственны. Хотя он и пишет по-немецки, язык этот является для него выученным, отчего стиль его произведений отличается большей точностью, разнообразием и богатством'.

Подобно многим писателям своего поколения, К. был вынужден перенести изгнание, которому не раз подвергались его предки. 'Поскольку я еврей, язык моего интеллекта остается немецким, - говорил К., - однако я несу в себе наследие всех народов'. 'У К.-изгнанника, - как отмечалось в докладе Шведской академии, - есть только одна родина, и родина эта - немецкий язык'.

Благодаря 'Ослеплению' К. занял видное место в той традиции европейской литературы, которую представляет Кафка, а после того как этот роман был переведен на другие языки, К. получил признание как у широкого западного читателя, так и в академических кругах, где его слава постоянно продолжала расти. За свои произведения, обладающие общечеловеческими достоинствами, он был назван 'писателем XVIII в., живущим в XX'. По словам критика Джорджа Стайнера, 'сам факт существования такого писателя, как К., является честью для литературы'.

Айрис Мердок заметила, что 'К. совершил то, что должны делать философы и что они раньше делали... Он также продемонстрировал взаимодействие 'мифического' с повседневным в человеческой жизни'. Американский критик Сьюзан Зонтаг отозвалась о К. как о человеке, 'остро чувствующем ответственность за слова; в своих произведениях он старается поделиться тем, что узнал благодаря своему внимательному отношению к миру. И это не какая-то догма, а смесь боли, горячности, скорби и эйфории. Страстное сознание порождает страсть'.

В 1934 г. К. женился на Венеции Тоубнер-Калдерон, с которой он впервые встретился на одной из лекций Карла Крауса в 1924 г. После ее смерти (1963) писатель женится во второй раз на Гере Бушор и живет вместе с женой и сыном в Цюрихе и Лондоне. Британское гражданство К. получил в 1952 г.

Помимо Нобелевской премии (К. стал первым болгарином - Нобелевским лауреатом) писатель был удостоен многих других литературных наград, в том числе Международного Парижского приза (1949), Писательской премии г. Вены (1966), Мюнхенской премии Георга Бюхнера (1972), Дортмундской премии Нелли Закс (1976) и премии Кафки (1981), одной из наиболее престижных литературных наград Австрии.

Йори Рум,

Чак ми стана мъчно за мене си !

минувач случаен212
Така е, темата беше МОИТЕ ЛЮБИМИ книги, а стана надцакване с копиране цитати от енциклопедия. И премерване на съответни органи. Но не слухови.
Muncho Podigovski Йори, аз сигурно съм чел по-малко книги и от теб. Но не ми пречи да попитам дали има наоколо някой, който да е влюбен в Толкин колкото мен, да е чел Клифърд Саймък не по-малко от 3 пъти, и да знае почти наизуст "Граф дьо Монте Кристо". Толкова са ми познанията, плюс текстовете на Pink Floyd, но те не се броят. Търся си сроден идиот.

Благодаря!

Атила Почти наизуст знам "мускетарите"! А за Пинк Флойд, смея да твърдя, че съм горд притежател, освен на официалната им дискография, на още 10-тина много редки буутлега и то точно от най-любимия ми флойдовски период - 1968/1972 год - Atom Heart Mother на живо - фантазия; или пък никога не издавани парчета като Trip on Mars, Jupiter's eye.... За съжаление на касети, но не знам дали въобще ги има на дискове. Записите ги е правил брат ми, преди 12-13 години, от един негов приятел - хърватин.
Muncho Podigovski Атила, давам мило и драго за да ги чуя. Не знам как би могло да се уреди, но ще съм ти признателен до гроб за това. Ако стане, разбира се. За момента мога само да си изпея с теб (наум) нещо от "Чиния, пълна с тайни". Останалото мога да го сумирам със вица за многоначетената жена, дето се омъжила, (горката).

Първа брачна нощ и тя му казва:

- Скъпи, бих искал да ме обичаш като Ромео, да ме ревнуваш като Отело и да ме любиш като Казанова.

(А той й отговаря)

- Съжалявам, мила, но мога само да те захапя за задните части, защото съм чел единствено "Баскервилското куче".

Та и аз така.

Йори Никой не е чел по-малко от мен. И каквото съм прочело, съм го забравило. А в свободното си време преча на другите да четат. И накрая - най-лошото. Пиша.
Don

Ако да пишеш е лошо, то тогава тук сме се събрали все покварени типове...

Сибила Йори, не се притеснявай, приличаш на Грациан, той първи си го призна/този напън за повече писане/, а и на всички нас.

Да пишеш, то е да си суетен, а кой е по суетен от магарето, не и пауна, той просто няма такива забележително мъжествени данни.

Атила Ми, нямаш грижи, само кажи на какъв адрес да ти ги изпратя, ще ти ги запиша, при условие, че не ми даваш зор със срокове! Най-ценни за мен са три - Around the mystyc; London '71 и USA' 75. Имам и Nick Mason - Fictitious sports и Rick Wright - Wet Dreams /касета/. За другарите Уотърс, Гилмор и лудия Барет, е излишно да говоря. А, на Уотърс имам един проект от 1970 год. - Music from the Body, луда работа, но много ме кефи.

В момента дори си слушам Grandchester Meadows, на живо, с "пуканки", и попява не само Уотърс, но и др.Гилмор - преобладаващо! 19.10.1969 год., Лондон. Завиждай!

BTW, Diamanda Galas да си слушал?

Пп - ти не беше ли женско?

--

поздрав на всички, най-вече за дамите:

МОНГОЛСКО ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ

--

Тук го плениха жив. Понеже с нас се би със цялата си храброст,

услуга му предложихме: той предпочете пак на своя

Принц да служи, дори със свойта смърт.

--

След туй отрязахме без жал до кокала и двата му прасци:

той махаше с ръце, на свойто че държи. Без жал

отрязахме и двете му ръце:

но той пак виеше от преданост към Него.

--

Очите пощадихме, защото той не е подлец, а храбър воин:

отрязахме главата му със почит и със болка, и

както храбреците със кумис го преляхме

тъй както правим при нашите обреди,

с единствена молба:

Когато се родиш отново Чен Ху-Шанг, стори ни тая чест

да се родиш при нас.

--

Виктор Сегален

--

пп - Бени, аз и за теб имам подарък! Драсни къде, и ще ти го изпратя!

beni Атила, благодаря ти много много много. Ще ти пиша мейл с адреса си.

Дон, оформила съм вечеря на някои хора от форума у дома в София, познай кой ще дойде на вечеря по мобилния в Бургас!

Don

beni, много си мила. Естествено, че ще се чуем.

Ние ще направим всичко възможно да се включим от Бургас във форума.

beni А ние в таз историческа вечер решихме само гласовете си да чуем.

На компютъра няма да се включим. Стига форум- живи хора сме.

beni Писах на фондация Нобел мейл да ми кажат в 81-ва година като какъв са обявили Канети- сега да видя какво ще ми отговорят, като съм прочела, че е от България с очите си. Ако щете ми вярвайте. Ако ми отговорят-ще ви кажа веднага.

В Русе видях къщата, дето се е родил. Някой знае ли я?

направо се ядосвам на разни енциклопедии, а като се ядосам полудявам

Анонимен224
АТИЛА, ако искаш по имела да ти открият Ай Пи-то и да ти се поровят в компютра- пращай! Мунка и приятелчето и са специалисти в тази област!
Анонимен225
Атила, имам на МР3 диск 19 албума на Пинк Флойд-руски пиратски диск
beni като го имаш, давай на всички да го слушаме

и стига плашил Атила , той си знае работата

Анонимен227
хей хей, тихо говорете за вечерята че санд ще вземе да иска % като вършите далавери на "негова земя"
steppenwolf Ей, най-после оживление в тази тема. Сега разбирам многословността на Грациан откъде идва - Кафка.

Тоя Площад Славейков ще ме вкара в конкурс май....

Booya Една статия днес и няколко мнения под нея ми припомниха две любими книги, които да споделя тук:

1.Пътят на Икар-Л.Дилов

2.Тежестта на скафандъра-Л.Дилов

Със здраве!

Лъвчо Ано 236, извини ме за невежеството: коя е "Мунка"?
ФОРЕСТ ГЪМП-СИН Да добавя една великолепна книга ( защото на днешния ден през 1923 г се е родил нейният автор - Владимир Войнович) , "Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин".

Don Днес беше хубав, останал от лятото ден. Отворих преди малко една стихосбирка и вижте на какво попаднах:

Ако в чая въздъхнат горчиви треви

И потръпне червената риза на клена,

Иде време за горест, иде мраз несъмнено,

А сърцето на лятото още кърви.

Атила То прегърна студените морски скали,

гъвкав размисъл слиза - жадуван го чакам

и ръцете по-нежни свършват с нокти на дракон,

а сърцето на лятото още боли.

......

На мъглите през мрачното млечно море,

завърни се от някъде, излъжи ме навеки,

и ябълка матова, донеси от далеко,

И сърцето на лятото няма да спре.

..

по памет

Room Препоръчвам ви "История на света в 10 глави и 1/2 " на Джулиан Барнс - изключително полифонична книга !!
MGM Wow, ... Rick Wright - Broken China and Wet Dreams .....mmmmmmm

Брях, има ли йощ таквизи маниаци ?

Muncho Podigovski Маниаци за Floyd винаги ще се намирват.

А намират ли се маниаци на Вонегът? Защото светът започна да заприличва на "Котешка люлка", с лек привкус на "Сирените от Титан".

MGM Бог да те поживи, мистър Мунчо Подигорски, не е задължително да си луд, за да четеш Вонигът, но все пак помага, особено с чаша питие в ръка, може би с няколко бучки лед 9

About Face на г-на Гилмор също се ядва!

Атила А на "Слвейков" вече, срещу 7 лв., човек спокойно може да си закупи и Сид Барет!

МГМ, спомням си, че през юни 1984 год., бях болен от пневмония. Един невероятно горещ юнски следобед бях в поликлиниката за поредната инжекция. Там на една масичка беше оставено "БТА Паралели"! Разлистих го, и - о - Дейвид Гилмор, дори със снимка - кратичка колонка за новия самостоятелен албум на г-н Гилмор.

Откраднах списанието.

Мистер Мунчо, дали сте чули на живо Green is the Color Grandchester Meadows?

MGM Атила, не бъркаш ли годината? Не че съм сигурна, но 1984 май не е на Гилмор.

Инак и аз имам разни дискове и плочи... Лично съм си купувала от вън двойният Pulse, и Umma Gumma - студиен и концерт, рових се много и за плочи...от едно време. Инак май повечето неща са ми на CD Честно казано - предпочитам ги заедно, отколкото по отделно. Може би Rick с Broken China и Wet Dreams е най-силен като соло...Кое по-точно имаш предвид, говорейки за Медоус на живо?

Да сте слушали Dreamland на Плант?

Редактирано от - MGM на 03/10/2002 г/ 14:44:50

Атила Не, МГМ, не греша, помня много добре и годината и месеца.

Първото соло на Гилмор е от 1978 год. - прекрасно.

Имам един странен Уотърс - Music from the Body. 1970. Странен. И хубав.

MGM Не, не е странен - това е всъщност истинския Уотърс Мисля че зная за какво и кое говориш. Може би всичко останало от него е някакъв римейк на The wall и The final cut. На какъв носител имаш този Body Music?

Редактирано от - MGM на 03/10/2002 г/ 15:22:54

Атила пп - иначе от 84-та е и "автостопа" на Уотърс. Със Сайнборн и Клептън.
MGM Бих ти го отмъкнала - ако можех но няма как и да го смъкна на лента барем

Е, приятно слушане на Body Music, аз хващам автостопа - отдавна не бях се сещала за него. Само хаос

Редактирано от - MGM на 03/10/2002 г/ 15:45:38

MGM По темата - "Бреговете на мълчанието" Кенет Уайт

"Les rives du silence" Kenneth White

Редактирано от - MGM на 03/10/2002 г/ 15:53:47

Атила За жалост - имам го на касета. Най-ценните ми Флойдове са на касети. Не съм ги срещал на сидита. Аз съм фен на Уотърс! Последните Флойдове не са ми най-любимите. Предпочитам периода 1968-1983 и най вече 68-73 год.. Уотърс 87 ми е много любим.
MGM Ясно - почитател на Коня - много психар, малко музика, въпрос на вкус)))
Атила Малко музика ли???

Хайде да не изброявам неговите композиции, че няма да ми стигне времето!

JULIA DREAM!

Set the control...

careful with that axe, Eugene

.....

целите анималс, стената, файнъл кът....

недей така

ясенево Вождь, хоть бы до 75-го дотянул... Сид Барета специально уважили. Remember when you were young you shone like the sun...

MGM Атила, не се цупи - говоря за късния Уотърс Amused to Death например е интересен, но Автостопа е твърде маниакален Това, което изброяваш ти е просто Флойд Флойд 100%, който аз страхотно харесвам. Особено Animals and Atom heart Mother, Saucer full of Secrets, The Dark Side - много много силни.

.

Ясеново точно казва - Crasy Diamond-а е приказно парче - то разкрива целия Флойд

и въобще май Дарк Сайд е отличителен белег за този период.

Редактирано от - MGM на 04/10/2002 г/ 09:11:19

Muncho Podigovski Здравейте, приятели!

Атила, благодарско за касетите! Слушам си с кеф. In return мисля да ти пратя моето CD с Floyd. (Цял диск пълен с мп-тройки + един файл с текстове). Смъкнах го преди 3 години от един български сървър и 5 дни след това закриха общия достъп до него, защото се оказало, че трафикът е изумителен, та задрганичният им провайдер ни прати всичките на у-у-уката. Надявам се, че ще имаш на какво да си ги слушаш тези мп-тройки.

Muncho Podigovski MGM, аз израстнах с The Dark Side of the Moon, Wish You Were Here и Animals. В 9-ти клас на бригадата направихме рецитал по стихове на Ст. Цанев с музиката на Shine On You Crazy Diamond и до днес в даскалото се говори за това.

А спомените ми за поменатия албум на Гилмор от 1984 са също горещо-летни. Благодарение на него си взех всички изпити на лятната сесия

MGM Мунчо, по груби сметки значи съм почти на възрастта на майка ти, но ме радва, че Флойд се слуша все още, за туй и моята разпаленост не на място,

Поздрави

Muncho Podigovski MGM, за наша обща радост ще ти кажа, че навъртащите се тук в епсилон околност студенти, макар да слушаха и много нова музика, която аз все не успявам да оценя, също си падат по Флойд и откак се запознаха с по-обстойно с него, вече рядко слушат друго.

Поздрави с "High Hopes" от Division Bell

MGM Където тревата бе по-зелена, и слънцето - по-ярко?

Тази Divsion Bell бе изумителна за мен - доста дълга пауза я предхождаше!

а пък меланхолията ...

Muncho Podigovski На мен най ми харесва краят: "Forever and ever"...

Изобщо, цялата песен ми звучи като един разказ за пътя, по който върви човек в търсене на прекрасното и нетленното. Не случайно, мисля, са я сложили като последна в диска. Тя като че ли обобщава всичко.

Уважаема MGM, благодаря ти за приятната компания. Хубаво си помечтахме. Ще се опитам да поработя нещо с освежен от приятни спомени ум (доколкото изобщо го имам, де).

Поздрави! Ще наминавам чат-пат и да видя дали Атила ще отговори на въпроса за мп-тройките.

Have a nice one!

ясенево Welcome to the Machine
Muncho Podigovski Ясенево, Keep Talking!

ясенево Keep shining, keep smiling...
MGM Two suns in the sunset
ясенево ... and do you think you can tell

blue skies from pain? ...

Грациан Открийте разликите(за любители на Пинк Флойд):

Редактирано от - Грациан на 04/10/2002 г/ 16:11:02

ясенево Разница в том, что первый альбом (первая картинка) названа Wish You Were There
MGM Ged you filthy hands off my desert, Sysyphus! At least this is Grand vizier's garden party!

Редактирано от - MGM на 04/10/2002 г/ 16:36:21

Атила Не се цупя!

Вчера бях малко нефелен, та не вникнах много в това твое изречение - "Бих ти го отмъкнала - ако можех но няма как и да го смъкна на лента барем".....

И сега не го разбирам - искаш ли нещо? Ако да - казвай, тъкмо съм набрал инерция! Знам каква тръпка е музиката.

Аз си търся "Помпей" на видео, примерно! Лентата ми се накъса преди години.

Поздрав с "Embrio", мили дами и господа!!!

MGM Атила, в Понеделник ще ти кажа дали ще го имаш или не Помпея - просто трябва да го намеря в къщи - след ремонта обаче трудно откривам разни неща. Иначе го имам на CD live Лека вечер!
Атила МГМ, мерси!

Ти искаш ли нещо? Grandchester Meadows - live? И още - Atom Heart Mother? И още....

Приятна събота и неделя.

Редактирано от - Атила на 04/10/2002 г/ 18:09:48

Анонимен267
Хм, май става дума за Pink Floyd, The Final Cut, "Get You Filthy Hands Off My Desert"

P "Да убиеш присмехулник"

"Записки по българските въстания"

"Братя Карамазови"

"Улица "Консервна"

Тери Пратчет, Айзък Азимов, Илф и Петров

Сибила Може ли да ми каже някой откъде да си изтегля Дейвид Самборн, особено най-любимата ми - Лято.

Откраднаха ми диска.

steppenwolf Сетих се една книга от моето детство, която искам да добавя:

"Чудното пътуване на Нилс Холгерсон с дивите гъски". Препрочитал съм я десетки пъти като малък, още си спомням за Ака от Кебнекайзе.

Сега си взех от София често цитирания и прехвален във форума Дъглас Адамс (сборната книга). Да видим какво толкова култово има в него....

Room степни вълко , да на се засегнеш , но на колко години си след като не си чел Пътеводителя - най-неуместно цитираната книга след Библията, може би ?
steppenwolf Room,

не виждам защо трябва да се сърдя. Нека и аз да имам някой и друг недостатък, че току-виж ми излезло име. Колкото до конкретната книга, май съм я почвал веднъж, но стилът не ми хареса. Видях че Магарето я цитира, а уважавам неговото мнение и реших да се помъча еще раз.

P.S. За годините - мисля че все още съм в първата половина на определеното ми време за живеене

Клио Ако все още е време да се добавят книги - ето:

Джеръм Селинджър - "Спасителят в ръжта", "Девет разказа", "Семейство Глас"

Жорж Перек - "Животът, начин на употреба"

Луи-Фердинан Селин - Voyage au bout de la nuit, Casse-pipe /не знам как звучат на български/

Борис Виан - L'é cume des jours

Вечното "Червено и черно" на Стендал

Набоков - "Покана за екзекуция".... и още много, много...

Най-грижливо си записах тези от цитираните, които не съм чела, и понеже много вярвам на форума, ще ги прочета.

Още нещо - напоследък, гледам, тук е надделяла музикалната тема - ако има анахронични романтици като мен, влюбени във френския шансон, знайте, че имам пълен архив.

Най-вече, Бени, на Joe Dassin.

Клио А, забравих още:

Милан Кундера

Сан Антонио /но не романчетата от черната серия/- напр. Ma femme s'appelle Maurice

Виктор Пасков - "Балада за Георг Хених" /мисля, че така беше, цитирам по памет/

и още Солженицин с "Ракова болница"... но млъкни, сърце!

Room Първата на Селин на български е "Пътешествие до края на нощта"

Вече не вярвах, че някой друг българин я е чел. Уникална книга ! Дваж по-уникален автор! Заслужават да се обсъдят

Клио Рум, не знаех, че е преведена на български. Не можеш да останеш безразличен към нея. Или я захвърляш още в началото, или отиваш докрай и после променяш погледа си върху всяка друга.

Много мастило и слюнка са изхабени по Селин. Това е може би най-скандалният, най-оплютият, най-неразбираният... и най-високо цененият поради неговата своеобразност френски автор на 20 в.

Дали го разбирам, не знам, опитвам се ... всичко е замесено у него в толкова сложен коктейл. Обаче като чета Форума, често си мисля за Бардамю: като него бродим по света /на информацията/ в търсене на виновник /за българските несрети/. А намираме какво? нов начин на писане и общуване, може би /май така е станало и със Селин/.

Трябва да се изключвам, времето ми е преброено, но по-късно ще намина пак... Развивам нещо като форумна зависимост...

Booya Сан Антонио е КЛАСИКА!Клио, моля, не изключвай така черната серия за неповторимия комисар и Берюрие.Най малкото заради огромния принос на последния за създаването на неологизми
Muncho Podigovski size=2]Здравейте!

И аз да добавя "На изток от рая" на Стайнбек.

А защо не и "Мечо Пух"?

ЗВЯР Мунчо бре, чети! Първите страници още са ги отбелязали.
Muncho Podigovski Извинявай, ЗВЯР! Просто не успях да прочета всичко. Ще се старая и аз като Йори да чета преди да пиша.

Поздрави!

Клио Боя, нищо не изключвам от Сан Антонио /Фредерик Дар/, опазил ме Бог, само казвам, че романите му извън черната серия са за мен далеч по-интересни, но не от гледище на неологизмите. А пищния му френски обожавам като човек, превърнал го в своя професия.

Мунчо, ама как без Мечо Пух? Има ли по-жизнеутвърдителна философия от тази:

"Today is a good day for being Pooh.

And here is a good place for being Pooh.

Every reason I can think of is a good one for being Pooh"

Пожелавам на всички да се поглеждат сутрин в огледалото с тези думички.

Muncho Podigovski А някой да е писал за "Сто години самота"?

Като казах та се сетих за едно интервю на Маркес от преди десетина години, когато ходил до Европата с Конкорд. Самолетът излетял в 11. часа сутринта от (вече не се сещам къде точно из Южната Америка) и кацнал на Орли в 10.00 сутринта на същия ден. По този повод бе споделил, че ако умът на съвременния човек може да смели подобна нелепица, то той решително не иска да бъде смятан за съвременен. В скоби бе казал, че повече няма да лети до Европа, поне не по този начин.

Muncho Podigovski Клио,
Muncho Podigovski Като антипод на жизнеутвърждаващата философия на Мето Пух се сещам (много смътно) един откъс от дневниците на Макс Фриш, който не мога да забравя (и ще разберете защо). Макс излязъл едно утро на моравата. Било пролет, вече разлистваща се и дъхтяща на цветове. Вдишал дълбоко и изглежда се прибрал да си пие кафето. В резултат на което изпод перото му излязло едно описание на природата, което може да затрогне до дъното на душата и най-закоравелия ленивец и да го накара да си подаде носа на двора. Това описание е кратко и зашеметително. Едва ли някой може да остане незатрогнат.

Обаче...

Накрая завършва с изречението:

"Ах, този храбър хлорофил!"

Послеслов.

Верно е, че дочетох дневниците. Инат.

bgtopidiot Аз пък от Южна Америка до Европа си пътувам с кораб, щото капитанът ми каза, че така е по-бързо отколкото да шляпам бос по водите

Muncho Podigovski БГтоп, аз бях с впечатление, че си си в БГ-то. Явно пак нещо съм пропуснал.

Впрочем, има ли пак Конкорди из небето?

bgtopidiot Обяснявам плуванията, а не къде живея. А Конкорди вече няма май. То и без това бяха грозни с тези носове!

Muncho Podigovski Аз все още живея с надеждата да видя на живо Конкорд. Преди 7 месеца обявиха, че ги пускат пак, ама оттогава не съм се интересувал. Грозно или не, бързо лети. Почти като постингите във форума.
bgtopidiot Да, ама във Форума може да забиеш нос в клавиатурата безболезнено. Кофти е да си самолет

Muncho Podigovski Понятно.

Ако си Боинг и НЕ СЕ забиевш в Пентагона, е болезнено за Белия дом.

bgtopidiot О, не, не! Сакън!! Тука е за книги, не за политика. Апропо, защо никой не е включил в списъците Рабле, Волтер или Марк Твен?
ясенево ... И Джерома и О'Генри
Muncho Podigovski Добре че ме подсети. Хъкълбери Фин е чел идиотът. Една от любимите (в детство) и една от най-трудно даващата се в оригинал. Но беше кеф след като вече знаеш превода. Например, сещам се за бащата на Хъкълбери, който, като се напиел, почвал да псува. Първо псувал всички поименно, но понеже не бил сигурен, че е споменал всеки, когото познава, най-накрая доизкусурявал една за всички, за да е сигурен, че не е пропуснал никого.

Авторът не казва каква е била тази обобщаваща сентенция.

Но виждам, че починът е просуъществувал и до днес.

Muncho Podigovski Ясенево, ще съм ти много признателен ако намериш отнякъде (особено ако е на руски) онзи пасаж от "Трима на бумел" където се описва историята със сиренето, дето било пренесено по влака.

Само като си помисля за нея и почвам да се хиля, ама ще се радвам ако можеш да доставиш това Джеромско удоволствие на всички приходящи.

Благодарско предварително. Дори и да не стане.

bgtopidiot Сетих се, че Грациан беше включил и Зощенко. Верно е голяма работа! А после к'ва плеяда се развихри: Райкин, Хазанов, Жванецки, Петросян, Задорнов...

Авторът я беше казал заключителната сентенция, но във форума, в който за първи път си беше публикувал произведението, е бил включен речника на лошите думи. А коректорите в идателството като видяли **** *** *** ** ***! са решили, че е зациклила някоя буква и не са я включили

Анонимен296

Кой каза Rabelais?

Атила Хм...Вчера се присетих за "Сто години самота"! В това време ми иде и аз да ям мазилка.
ясенево Сыр не брынза


Сыр, как и керосин, слишком

много о себе воображает. И он, видите ли, желает заполнить собой всю

лодку. Он становится хозяином положения в корзине с провизией и придает

запах сыра всему ее содержимому. Вы не можете сказать в точности, едите вы

яблочный пирог, или сосиски с капустой, или клубнику со сливками. Все это

кажется сыром. Сыр очень уж силен по части благоухания.

Как-то раз один из моих друзей купил в Ливерпуле несколько головок

сыра. Это был изумительный сыр, острый и со слезой, а его аромат мощностью

в двести лошадиных сил действовал с ручательством в радиусе трех миль и

валил человека с ног на расстоянии двухсот ярдов. Я как раз оказался в

Ливерпуле, и мой друг, который должен был остаться там еще дня на два,

спросил, не соглашусь ли я захватить этот сыр в Лондон.

"С удовольствием, дружище, - ответил я, - с удовольствием!"

Мне принесли сыр, и я погрузил его в кэб. Это было ветхое сооружение,

влекомое беззубым и разбитым на ноги лунатиком, которого его владелец в

разговоре со мной, забывшись, назвал лошадью.

Я положил сыр наверх, и мы припустились аллюром, который мог бы сделать

честь самому быстрому из существующих паровых катков, и все шло превесело,

словно во время похоронной процессии, пока мы не завернули за угол. Тут

ветер пахнул ароматом сыра в сторону нашего скакуна. Тот пробудился от

транса и, в ужасе всхрапнув, помчался со скоростью трех миль в час. Ветер

продолжал дуть в том же направлении, и не успели мы доехать до конца

улицы, как наш рысак уже несся во весь опор, развивая скорость до четырех

миль в час и без труда оставляя за флагом всех безногих калек и тучных

леди.

Чтобы остановить его у вокзала, кучеру потребовалась помощь двух

носильщиков. И то им, наверно, это не удалось бы, не догадайся один из них

набросить свой платок на ноздри лошади и зажечь обрывок оберточной бумаги.

Я купил билет и гордо прошествовал на платформу со своим сыром, причем

люди почтительно расступались перед нами. Поезд был переполнен, и я попал

в купе, где уже было семь пассажиров. Какой-то желчный старый джентльмен

попытался протестовать, но я все-таки вошел туда и, положив сыр в сетку

для вещей, втиснулся с любезной улыбкой на диван и сказал, что сегодня

довольно тепло. Прошло несколько минут, и вдруг старый джентльмен начал

беспокойно ерзать.

"Здесь очень спертый воздух", - сказал он.

"Отчаянно спертый", - сказал его сосед.

И тут оба стали принюхиваться и скоро напали на верный след и, не

говоря ни слова, встали и вышли из купе. А потом толстая леди поднялась и

сказала, что стыдно так издеваться над почтенной замужней женщиной, и

вышла, забрав все свои восемь пакетов и чемодан. Четверо оставшихся

пассажиров некоторое время держались, пока мужчина, который сидел в углу с

торжественным видом и, судя по костюму и по выражению лица, принадлежал к

мастерам похоронного дела, не заметил, что это вызывает у него мысли о

покойнике. И остальные трое пассажиров попытались пройти в дверь

одновременно и стукнулись лбами.

Я улыбнулся черному джентльмену и сказал, что, видно, купе досталось

нам двоим, и он в ответ любезно улыбнулся и сказал, что некоторые люди

делают из мухи слона. Но когда поезд тронулся, он тоже впал в какое-то

странное уныние, а потому, когда мы доехали до Кру, я предложил ему выйти

и промочить горло. Он согласился, и мы протолкались в буфет, где нам

пришлось вопить, и топать ногами, и призывно размахивать зонтиками

примерно с четверть часа; потом к нам подошла молодая особа и спросила, не

нужно ли нам чего.

"Что вы будете пить?" - спросил я, обращаясь к своему новому другу.

"Прошу вас, мисс, на полкроны чистого бренди", - сказал он.

Он выпил бренди и тотчас же удрал и перебрался в другое купе, что было

уже просто бесчестно.

Начиная от Кру купе было предоставлено полностью в мое распоряжение,

хотя поезд был битком набит. На всех станциях публика, видя безлюдное

купе, устремлялась к нему. "Мария, сюда! Скорей! Здесь совсем пусто!" -

"Давай сюда, Том!" - кричали они. И они бежали по платформе, таща тяжелые

чемоданы, и толкались, чтобы скорее занять место. И кто-нибудь первым

открывал дверь, и поднимался по ступенькам, и отшатывался, и падал в

объятия следующего за ним пассажира; и они входили один за другим, и

принюхивались, и вылетали пулей, и втискивались в другие купе или

доплачивали, чтобы ехать первым классом.

С Юстонского вокзала я отвез сыр в дом моего друга. Когда его жена

переступила порог гостиной, она остановилась, нюхая воздух. Потом она

спросила:

"Что это? Не скрывайте от меня ничего".

Я сказал:

"Это сыр. Том купил его в Ливерпуле и просил отвезти вам".

И я добавил, что она, надеюсь, понимает, что я тут ни при чем. И она

сказала, что она в этом не сомневается, но, когда Том вернется, у нее еще

будет с ним разговор.

Мой приятель задержался в Ливерпуле несколько дольше, чем ожидал; и

через три дня, когда его все еще не было, меня посетила его жена.

Она сказала:

"Что вам говорил Том насчет этого сыра?"

Я ответил, что он велел держать его в прохладном месте и просил, чтобы

никто к нему не притрагивался.

Она сказала:

"Никто и не думает притрагиваться. Том его нюхал?"

Я ответил, что, по-видимому, да, и прибавил, что ему этот сыр как будто

пришелся очень по душе.

"А как вы считаете, - осведомилась она, - Том будет очень расстроен,

если я дам дворнику соверен, чтобы он забрал этот сыр и закопал его?"

Я ответил, что после такого прискорбного события вряд ли на лице Тома

когда-нибудь вновь засияет улыбка.

Вдруг ее осенила мысль. Она сказала:

"Может быть, вы возьметесь сохранить сыр? Я пришлю его к вам".

"Сударыня, - ответил я, - лично мне нравится запах сыра, и поездку с

ним из Ливерпуля я всегда буду вспоминать как чудесное завершение

приятного отдыха. Но в сем грешном мире мы должны считаться с окружающими.

Леди, под чьим кровом я имею честь проживать, - вдова, и к тому же,

насколько я могу судить, сирота. Она решительно, я бы даже сказал -

красноречиво, возражает против того, чтобы ее, как она говорит, "водили за

нос". Мне подсказывает интуиция, что присутствие в ее доме сыра,

принадлежащего вашему мужу, она расценит как то, что ее "водят за нос". А

я не могу позволить, чтобы обо мне говорили, будто я вожу за нос вдов и

сирот".

"Ну что ж, - сказала жена моего приятеля, - видно, мне ничего другого

не остается, как взять детей и поселиться в гостинице, пока этот сыр не

будет съеден. Я ни одной минуты не стану жить с ним под одной крышей".

Она сдержала слово, оставив дом на попечение поденщицы, которая, когда

ее спросили, сможет ли она выдержать этот запах, переспросила: "Какой

запах?", а когда ее подвели к сыру вплотную и велели как следует понюхать,

сказала, что чувствует слабый аромат дыни. Отсюда было сделано заключение,

что создавшаяся атмосфера сравнительно безвредна для этой особы, и ее

решили оставить при квартире.

За номер в гостинице пришлось заплатить пятнадцать гиней; и мой друг,

подведя общий итог, сосчитал, что сыр обошелся ему по восемь шиллингов и

шесть пенсов за фунт. Он сказал, что хотя очень любит полакомиться

кусочком сыра, но этот ему не по карману; поэтому он решил отделаться от

своей покупки. Он бросил сыр в канал, но его пришлось выловить оттуда,

потому что лодочники с барж стали жаловаться. У них начались

головокружения и обмороки. Тогда мой приятель в одну темную ночь прокрался

в приходскую покойницкую и подбросил туда сыр. Но следователь по уголовным

делам обнаружил сыр и страшно расшумелся. Он заявил, что под него

подкапываются и что кто-то вздумал воскрешать покойников с целью добиться

его отставки.

В конце концов моему другу удалось избавиться от сыра, увезя его в один

приморский городок и закопав на берегу. Городок тотчас же после этого

приобрел большую известность. Приезжие говорили, что никогда раньше не

замечали, какой тут здоровый воздух - просто дух захватывает, - и еще

многие годы слабогрудые и чахоточные наводняли этот курорт.


Сибила Ваше Топовие, че как се усъмнихте, че аз не съм включила Волтер? Включила съм го и още как, със "Филисофски новели"

Гаргантюа и Пантагрюел се чете малко трудно, трябва кураж и търпение.

А "Островът на пингвините"-каква прелест.

Мунчо, "Сто години самота"- пак от мен.

Muncho Podigovski Ясенево, Бог с тобою! Смях се и още се смея. На руски е още по-великолепно. Знаех си аз.

Поклон за добрината!

Muncho Podigovski A Зощенко!!!!

"Вьiдача трупов от трех до четьiрех" в онзи разказ за болницата.

Ама недейте така бе, хора! Както сте почнали, ще се хиля до неделя!

Ух, вьi!

Muncho Podigovski Ей го на, затъпял съм. Не мога да се сетя Ребека ли ядеше вар или Амаранта. Ама май Ребека беше. Или пак бъркам? Да не би Ремедиос Красивата?
steppenwolf bgtop,

не четеш форума!!! Марк Твен е споменат още на първа страница.

Аз добавям Хоторн, Стивън Крейн и стиховете на Гинзбърг.

А и "The Electric Kool - Aid Acid Test" на Tom Wolfe. Следващите му неща обаче са бози.

Редактирано от - steppenwolf на 07/10/2002 г/ 21:09:41

Room АРТУР КЬОСТЛЕР - МРАК ПО ПЛАДНЕ

чел ли е някой този роман ?

bgtopidiot Привет, Степни Вълко!

Първо, аз никога не съм казвал, че чета Форума. Аз пиша в него!

Второ, ти си упоменал някакви двама автори Т. Сойер и Х. Фин, които някак смътно ми напомнят нещо, но все още мисля. Пуснах първа страница дори през търсачка, обадих се на "Изгубени вещи" и на частна застрахователна фирма, занимаваща се с издирване на длъжници, но дори и те не откриха гореобсъждания господин. Може би ще трябва да помоля да го потърси ония журналист, който беше успял да вземе интервю от него. Или от починалия му близнак, не си спомням точно

beni Nathaniel Hawthorne, ами без него се усеща липса, така е. Във всяко любимо изброяване. Разказите му. И нещо, дето аз си харесвам, пък не имало успех в началото - Fanshawe

Клио, здравей, шансона си е вечен. И аз имам пълни събрани съчинения там.

Грациян е писал за Марк Твен, при него изгубени вещи няма.

Редактирано от - beni на 07/10/2002 г/ 22:16:33

bgtopidiot Пак нещо съм се объркал. "Алената буква" не беше ли от Димитри Иванов?
steppenwolf

Повредата не е във вашия телевизор!

Редактирано от - steppenwolf на 08/10/2002 г/ 09:26:59

bgtopidiot
steppenwolf Сега остава да убедим Санд да увеличи контингента от smileys.

А и да премести жабите!

Който е "ЗА" - да гласува.

Редактирано от - steppenwolf на 07/10/2002 г/ 22:26:14

bgtopidiot Е па той е добавил цели 3 страници. Колко още?
steppenwolf Яяяя верно бе!

Глей къв съм идиот!

Topdownidiot!

Sorry, Sand!

Редактирано от - steppenwolf на 07/10/2002 г/ 22:33:00

Sand hehe
steppenwolf

bgtopidiot Санд, що не използваш копчето Kirilizca->Кирилица ?

И сложи жабите отпред, нищо че са по-големи и развалят фасона. Едно мнение го пиша 3 минути ако използвам и трите

steppenwolf А ето и едно smiley за сисадмина:

Анонимен317

До следващото лято

Златни петна във прозорците тръпнеха.

Лятото свършваше пак.

Вятърът, скитал из топлите улици,

легна пред мойта врата.

Капеха бавно листата по двора ми.

Небето се сви от страх.

Може би искаше да ми каже,

че няма да дойдеш пак.

Влюбени птици от тука отлитаха.

Лятото свършваше пак.

Тъжни следи по небето се нижеха.

Търсеха топла страна.

"Сбогом!" - до другото лято си казахме.

Минаха много лета.

Може би искаше ти да ми кажеш:

"Сбогом!" - до есента.

М.Белчев

steppenwolf Не знам кой е постнал горното, но се сетих за едно друго от Михаил Белчев. Изпълняваше го Тоника СВ ако не се лъжа. Посвещавам го на Beni, защото е почитателка на Хоторн.

Къде си, лято

Михаил Белчев

Тръгна си от тук лятото горещо,

но остави пак следи във нас.

а една вълна дълго ще ни търси,

за да ни нашепне почти без глас.

"Защо оставихте да стене самотното море

и то ме прати за да ви намеря.

Защото този бряг е пуст и няма го смехът,

със който се прегръщахме до вчера."

Още си е там пясъчния замък,

който вятърът не разруши.

Може би сега, скрит зад някой камък,

чака да разтвори за нас врати.

Защо оставихте да стене самотното море,

с крила написа тръгващото лято.

Без вас какво е този бряг и синьото небе,

без вашата любов какво е лято?

Връщай се при нас, мило наше лято,

огън върху пясъка да накладем.

Връщай се при нас, мило наше лято,

слънце във косите си за да заплетем.

beni Мен ме няма-до следващото лято

обаче благодаря ти, много...

Атила Бени,

весело да ти е, където и да си!

----

МГМ,

поща - и от вчера, и от днес!

Благодаря много.

Чок觧 Бени, иди на http://www.kulichki.com/dassin/fr/index.html и ще намериш и текстовете и песните на Реал Плеър на Джо Дасен! И то на няколко езика-френски, английски и испански или италиански!

Към книгите на моя живот бих добавил "Китайски народни приказки", издание

1956 или 1957г и една книга, на която не знам автора, защото и липсват първите и последни 2-3 страници, но заглавието и е "Зидари на новото", със стария шрифт с "двойно е" и "ижица"! Като казах:"първите и последните", та се сетих, че "Първият и последният ги изяждат мравките!"-от къде беше това?

beni Атила, дано четеш, ако си още тук, благодаря ти много, много, тази книга е страхотна, бавно я чета и с огромно удоволствие. Наистина- сама си завиждам за това.

Пращам ти дъха на моето лято- нещо като "Вино от глухарчета"- това, което изживях тук, във фотографии, макар любителски.

Поздрави, Атила, благодаря ти за всичко. Най-красиви неща ти пожелавам и много късмет.

Атила Благодаря,

но някак тъжно прозвуча!

Заминаваш.....

Здрава бъди!

beni Чоки, благодаря на теб, за Жо Дасен. Аз имам музиката му, всичко, изживях това, слушам я. Няма нищо старомодно- вечна е.....

Чок觧 Между другото, някой сеща ли се за името на автора на научно-фантастичния

роман "Чоки"?

Анонимен326
Wyndham. John Wyndham.

Awtor i na Zawrustaneto na trifidite.

E-e-e-eh Galaktichni wremena!

Атила Мунчо,

благодаря!

Don Михаил Лермонтов

КАЗАЧЬЯ КОЛЫБЕЛЬНАЯ ПЕСНЯ

Спи, младенец мой прекрасный,

Баюшки-баю.

Тихо смотрит месяц ясный

В колыбель твою.

Стану сказывать я сказки,

Песенку спою;

Ты ж дремли, закрывши глазки,

Баюшки-баю.

По камням струится Терек,

Плещет мутный вал;

Злой чечен ползет на берег,

Точит свой кинжал;

Но отец твой старый воин,

Закален в бою:

Спи, малютка, будь спокоен,

Баюшки-баю.

Сам узнаешь, будет время,

Бранное житье;

Смело вденешь ногу в стремя

И возьмешь ружье.

Я седельце боевое

Шелком разошью...

Спи, дитя мое родное,

Баюшки-баю.

Богатырь ты будешь с виду

И казак душой.

Провожать тебя я выйду -

Ты махнешь рукой...

Сколько горьких слез украдкой

Я в ту ночь пролью!..

Спи, мой ангел, тихо, сладко,

Баюшки-баю.

Стану я тоской томиться,

Безутешно ждать;

Стану целый день молиться,

По ночам гадать;

Стану думать, что скучаешь

Ты в чужом краю...

Спи ж, пока забот не знаешь,

Баюшки-баю.

Дам тебе я на дорогу

Образок святой:

Ты его, моляся богу,

Ставь перед собой;

Да, готовясь в бой опасный,

Помни мать свою...

Спи, младенец мой прекрасный,

Баюшки-баю.

1840

steppenwolf А не е зле към списъците да се прибави и Хорхе Луис Борхес. Сега се сетих, но по-добре късно, отколкото бла-бла....
Бреййй

x x x

Край любимый! Сердцу снятся

Скидры солнца в водах лонных.

Я хотел бы затерятся

В зеленях твоих стозвонных.

По меже, на переметке,

Резеда и риза кашки.

И вызванивают в четки

Ивы - кроткие монашки.

Курит облаком болото,

Гарь в небесном коромысле.

С тихой тайной для кого-то

Затаил я в сердце мысли.

Все встречаю, все приемлю,

Рад и счастлив душу вынуть.

Я пришел на эту землю,

Чтоб скорей ее покинуть.

( 1914 )

steppenwolf СКАЗКА О ПОСТАРЕВШЕМ АРЛЕКИНЕ

Когда я гулял по улицам,

шахматисты толпами таскались за мной

и мысленно решали свои комбинации

на моих штанах.

И когда приходил я в театр,

все куклы глазели на Арлекина,

и старательно прятали нитки,

за которые дергали их руки и ноги.

И когда я закладывал за спину руки,

они были похожи на белые букеты,

лежащие на синем ковре,

и ахала Коломбина с балкона мне вслед,

когда уходил я домой.

И когда износил я мои штаны,

Коломбина сказала, что руки мои похожи

на репейники в голом поле.

А куклы все вышли замуж.

И теперь в опустевшем замке

сидим мы с Рексом-дворнягой на старом диване,

пьем кофе, ругаем сиамских кошек

и читаем стихи Евтушенко.

20 октября 1958

Подмосковье

Генадий Айги, руски поет от чувашки произход

Бианка332
Михаил Лермонтов

Смерть поэта

-----------------------------------------------------------------

А вы, надменные потомки

Известной подлостью прославленных отцов,

Пятою рабскою поправшие обломки

Игрою счастия обиженных родов!

Вы, жадною толпой стоящие у трона,

Свободы, Гения и Славы палачи!

Таитесь вы под сению закона,

Пред вами суд и правда - всё молчи!

Но есть и божий суд, наперсники разврата!

Есть грозный суд: он ждет;

Он не доступен звону злата,

И мысли, и дела он знает наперед.

Тогда напрасно вы прибегнете к злословью:

Оно вам не поможет вновь,

И вы не смоете всей вашей черной кровью

Поэта праведную кровь!

Booya Милорад Павич!
Анонимен334
Минах през този форум и ми се стопли душата, толкова хубави

книги си припомних.Този DON е направо гениален!

Божо Така е, гениален е.

Лично го познавам.

А сега, уважаеми господа,

и най-вече дами,

не бихте ли искали да преживеете отново една друга красота, една тъй незаслужено забравена и опошлена напоследък поезия, още по-красива от това, че е и изпята ?

1. Филип Кутев

2. Гюрга Пинджурова

3. Борис Машалов

4. Трио Българка

5. Николай Кауфман

нещо Здравей.Моите 5 книги са:Властелинът на пръстените, Малкият принц, Мечо Пух, Тери Прачет-автор е, но всичко от него ми харесва.Стига за сега.А ти да оздравяваш бързо.
steppenwolf На утрешния ден (през 1913) е роден Alber Camus. Да ме прости Сибила, че не помествам това прочуто есе на френски. На български пък изобщо го няма в нета.

The Myth Of Sisyphus

The gods had condemned Sisyphus to ceaselessly rolling a rock to the top of a mountain, whence the stone would fall back of its own weight. They had thought with some reason that there is no more dreadful punishment than futile and hopeless labor.

If one believes Homer, Sisyphus was the wisest and most prudent of mortals. According to another tradition, however, he was disposed to practice the profession of highwayman. I see no contradiction in this. Opinions differ as to the reasons why he became the futile laborer of the underworld. To begin with, he is accused of a certain levity in regard to the gods. He stole their secrets. Egina, the daughter of Esopus, was carried off by Jupiter. The father was shocked by that disappearance and complained to Sisyphus. He, who knew of the abduction, offered to tell about it on condition that Esopus would give water to the citadel of Corinth. To the celestial thunderbolts he preferred the benediction of water. He was punished for this in the underworld. Homer tells us also that Sisyphus had put Death in chains. Pluto could not endure the sight of his deserted, silent empire. He dispatched the god of war, who liberated Death from the hands of her conqueror.

It is said that Sisyphus, being near to death, rashly wanted to test his wife's love. He ordered her to cast his unburied body into the middle of the public square. Sisyphus woke up in the underworld. And there, annoyed by an obedience so contrary to human love, he obtained from Pluto permission to return to earth in order to chastise his wife. But when he had seen again the face of this world, enjoyed water and sun, warm stones and the sea, he no longer wanted to go back to the infernal darkness. Recalls, signs of anger, warnings were of no avail. Many years more he lived facing the curve of the gulf, the sparkling sea, and the smiles of earth. A decree of the gods was necessary. Mercury came and seized the impudent man by the collar and, snatching him from his joys, lead him forcibly back to the underworld, where his rock was ready for him.

You have already grasped that Sisyphus is the absurd hero. He is, as much through his passions as through his torture. His scorn of the gods, his hatred of death, and his passion for life won him that unspeakable penalty in which the whole being is exerted toward accomplishing nothing. This is the price that must be paid for the passions of this earth. Nothing is told us about Sisyphus in the underworld. Myths are made for the imagination to breathe life into them. As for this myth, one sees merely the whole effort of a body straining to raise the huge stone, to roll it, and push it up a slope a hundred times over; one sees the face screwed up, the cheek tight against the stone, the shoulder bracing the clay-covered mass, the foot wedging it, the fresh start with arms outstretched, the wholly human security of two earth-clotted hands. At the very end of his long effort measured by skyless space and time without depth, the purpose is achieved. Then Sisyphus watches the stone rush down in a few moments toward that lower world whence he will have to push it up again toward the summit. He goes back down to the plain.

It is during that return, that pause, that Sisyphus interests me. A face that toils so close to stones is already stone itself! I see that man going back down with a heavy yet measured step toward the torment of which he will never know the end. That hour like a breathing-space which returns as surely as his suffering, that is the hour of consciousness. At each of those moments when he leaves the heights and gradually sinks toward the lairs of the gods, he is superior to his fate. He is stronger than his rock.

If this myth is tragic, that is because its hero is conscious. Where would his torture be, indeed, if at every step the hope of succeeding upheld him? The workman of today works everyday in his life at the same tasks, and his fate is no less absurd. But it is tragic only at the rare moments when it becomes conscious. Sisyphus, proletarian of the gods, powerless and rebellious, knows the whole extent of his wretched condition: it is what he thinks of during his descent. The lucidity that was to constitute his torture at the same time crowns his victory. There is no fate that can not be surmounted by scorn.

If the descent is thus sometimes performed in sorrow, it can also take place in joy. This word is not too much. Again I fancy Sisyphus returning toward his rock, and the sorrow was in the beginning. When the images of earth cling too tightly to memory, when the call of happiness becomes too insistent, it happens that melancholy arises in man's heart: this is the rock's victory, this is the rock itself. The boundless grief is too heavy to bear. These are our nights of Gethsemane. But crushing truths perish from being acknowledged. Thus, Edipus at the outset obeys fate without knowing it. But from the moment he knows, his tragedy begins. Yet at the same moment, blind and desperate, he realizes that the only bond linking him to the world is the cool hand of a girl. Then a tremendous remark rings out: "Despite so many ordeals, my advanced age and the nobility of my soul make me conclude that all is well." Sophocles' Edipus, like Dostoevsky's Kirilov, thus gives the recipe for the absurd victory. Ancient wisdom confirms modern heroism.

One does not discover the absurd without being tempted to write a manual of happiness. "What!---by such narrow ways--?" There is but one world, however. Happiness and the absurd are two sons of the same earth. They are inseparable. It would be a mistake to say that happiness necessarily springs from the absurd. discovery. It happens as well that the felling of the absurd springs from happiness. "I conclude that all is well," says Edipus, and that remark is sacred. It echoes in the wild and limited universe of man. It teaches that all is not, has not been, exhausted. It drives out of this world a god who had come into it with dissatisfaction and a preference for futile suffering. It makes of fate a human matter, which must be settled among men.

All Sisyphus' silent joy is contained therein. His fate belongs to him. His rock is a thing Likewise, the absurd man, when he contemplates his torment, silences all the idols. In the universe suddenly restored to its silence, the myriad wondering little voices of the earth rise up. Unconscious, secret calls, invitations from all the faces, they are the necessary reverse and price of victory. There is no sun without shadow, and it is essential to know the night. The absurd man says yes and his efforts will henceforth be unceasing. If there is a personal fate, there is no higher destiny, or at least there is, but one which he concludes is inevitable and despicable. For the rest, he knows himself to be the master of his days. At that subtle moment when man glances backward over his life, Sisyphus returning toward his rock, in that slight pivoting he contemplates that series of unrelated actions which become his fate, created by him, combined under his memory's eye and soon sealed by his death. Thus, convinced of the wholly human origin of all that is human, a blind man eager to see who knows that the night has no end, he is still on the go. The rock is still rolling.

I leave Sisyphus at the foot of the mountain! One always finds one's burden again. But Sisyphus teaches the higher fidelity that negates the gods and raises rocks. He too concludes that all is well. This universe henceforth without a master seems to him neither sterile nor futile. Each atom of that stone, each mineral flake of that night filled mountain, in itself forms a world. The struggle itself toward the heights is enough to fill a man's heart. One must imagine Sisyphus happy.

Room Поклон, степнивълко за припомнянето....
ясенево

Бывают мысли, которых не выскажешь вслух, но которые поднимают тебя высоко надо всем, в вольный свежий воздух

Альбер Камю. Записные книжки. Март 1951 - декабрь 1959

steppenwolf Спасибо большое!

Корабли постоят и ложатся на курс,

Но они возвращаются сквозь непогоду.

Не пройдет и полгода, и я появлюсь,

Чтобы снова уйти на полгода.

*

Возвращаются все, кроме лучших друзей,

Кроме самых любимых и преданных женщин.

Возвращаются все, кроме тех, кто нужней.

Я не верю судьбе, а себе - еще меньше.

*

Но мне хочется верить, что это не так.

Что сжигать корабли скоро выйдет из моды.

Я, конечно, вернусь, весь в друзьях и в мечтах,

Я конечно, спою - не пройдет и полгода.

Редактирано от - steppenwolf на 08/11/2002 г/ 15:35:42

Атила Горещо препоръчвам на всички "Четецът" на Бернхард Шлинк.

---

Утре се навършват 123 години от рождението на големия Йордан Йовков.

Редактирано от - Атила на 08/11/2002 г/ 21:51:30

Атила --

Мрак.

Сред мрака - мъртвешко сияние. С безнадеждна усмивка чезне луната. Черно - навсякъде. Тук - таме сиво. И мъничко бяло.

Мъгла.

И студ, и скреж, и кал на кристали.

Самотна звезда припламна в очакване. А после угасна.

Вцепенени цветята от лед се пропукаха. Те бяха първите. След тях -

няколко гарвана. Няколко кучета. После слаба и бледа жена.

Нощ е. И утро. И ден -

Ледът се обагри в червено.

Всред кръв и слуз аз пропищявам.

Вторник.

Ноември.

Непрогледна мъгла.

--

за Божо343
ииих, Божо!

Заблеяло ми агънце, Гугутка гука по двори, Полегнала е Тодора, Вечеряй Радо, Прехвръкна птичка, Лале ли си, зюмбул ли си, Майчинко, абе.....

Благодарим!

beni Атила, здравей,

в този ден исках страшно много да напиша за Йордан Йовков това, което ми беше любимо през съзнателен живот, мислих, наистина целия ден. Защото съм изчела абсолютно всичко, но имам един любим разказ, той не е много известен. Обаче реших за него да напиша. Нищо, че някой не го е чел дори. А дори днес реших, че има нещо общо с есето за Сизиф, което прочетох с огромно удоволствие- благодаря ти, Steppen Wolf - ти рядко се обаждаш, но навреме. И винаги високо качество.

За Йовков- любим ми е разказ "През чумавото". За който не го е чел: чума удря едно село, времето е нездраво, задушно, няма капка дъжд. Жените се вайкат, мъжете гледат в земята. Хаджи Драган, в това мъртвило, жени дъщеря си Тиха за Величко. В деня на сватбата прелитат ята орли, като лошо знамение, тъмно и мрачно, сълзи в очите, идва млад мъж на кон, почернял, очи като въглени, с черни петна, пристъпва към булката. Всички бягат с викове- чумав! Пада пред олтара. Майка му го познава, но избягва с викове- чумав!

"Тогава Тиха тръгна към чумавия - Величко беше, позна го още щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, после седна на каменното стъпало пред олтаря, тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото и падна и закри неговото и нейното лице.

Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си."

beni 346- Don е просто един уникален добър човек.

Ужасно талантливо пише, ние си знаем, щото четем!!!

Редактирано от - beni на 10/11/2002 г/ 01:28:02

steppenwolf
Сибила Бени, аз обожавам Йовков, такова преклонение пред красотата, да,"През чумавото", спомням си го, така ме развълнува.

Аз обичам като че ли най-много/даже и това е относително, можеш ли да избереш?/-"Най-вярната стража", припомни си-за най-хубавата мома , отвлечена от хорото за харема на султана. Тя била толкова хубава, че той я избрал за своя любима жена, 20 години не я пускал да посети родното си място, ревнувал я, не желаел никой освен него да бъде свидетел на нейната рядка красота, позволил й да се отдели от него само веднъж, когато починал един от родителите й, но как станало това-тя пристигнала на кон, с голяма свита, а от двете й страни яздели нейните и неговите двама синове, красиви-като нея и те били неговата най-вярна стража, а баща им бил спокоен, че така никой няма да му я отнеме.

Страхотно като внушение, нали?

Тази лудост-любовта.

Booya Намерих и отговорите на Димитър Абаджиев :

- Кои книги са ви направили най-голямо впечатление и най-често си спомняте за тях?

- Тук не мога да се стърпя да не спомена отговора на Оскар Уайлд при задаването на същия въпрос. Той казва, че най-голямо впечатление от всички книги са му направили готварската книга на майка му и чековата книжка на баща му. Ако е така, то и аз трябва да дам подобен отговор, но се страхувам, че няма да е толкова остроумен и затова ще си го спестя. Ето защо трябва все пак да спомена някои от книгите, които наистина са ми направили голямо впечатление с риск да забравя други. Това са: “Пипи дългото чорапче” “Малкият принц” от Екзюпери, “Престъпление и наказание” и “Идиот” от Достоевски, “Майстора и Маргарита” от Булгаков, “Храбрият войник Швейк”, “По пътя” от Джек Керуак, “Полет над кукувиче гнездо”, “Япония като за Япония” от Марко Семов, “Лавина” и “Лице” от Блага Димитрова. Не искам да продължавам, защото списъкът ще стане дълъг.

На пръв поглед книгите, които изброих, нямат нищо общо помежду си. Но това общо аз съм го направил за себе си. И то е отново именно свободата на човешкия дух, неговата извисеност над пошлостта, еснафщината и дребнавостта.

hamer Вооуа, здравей! Ето и моя принос към хубавите книги:

Моби Дик

Наследникът от Калкута

Пътеводител на галактическия стопаджия

Време разделно

Братя Карамазови

Тенекиения барабан- Гюнтер Грас

Том Джоунс-Хенри Филдинг

Сивата мишка-Вил Липатов

и много Дикенс, и много Айрис Мърдок, и много, и много.....

beni hamer

как се сети,

как се сети за Вил Липатов

Ами "Талвег"!!!!

hamer Бени, за много книги се сещам и ги обичам всички. Когато започна да чета една книга, дори и нищо да не струва, не я оставям непрочетена, все се надявам, че има нещо, че не е издадена напразно... Едно от нещата, за които ще съжалявам когато умра, е краят на четенето. Сега в някаква степен конкуренция на четенето за мен е Интернет, но вечер, в събота и в неделя не мога да се вредя до компютъра у дома така, че продължавам да чета.

Вооуа спомена за Пол Остър и това предизвика вълна от приятни спомени при четенето на "Нюйорска трилогия". Лошото е, че с възрастта започвам да забравям подробности и трябва да взема книгата, за да се присетя....

beni Здравей, Hamer,

У дома е същото, четем си всичко и нищо не изхвърляме, дори нечетаемото.

В последните дни, по определен повод, се сещам за Арт Бъкуалд и как съм се смяла с глас на фейлетоните му. Особено "Лувъра за пет минути"-

опитвал ли си да пробягаш Лувъра за пет минути? и на 2-3 шедьовъра да кажеш по едно изречение? Например пред Нике да кажеш "Тая никога няма да полети!"

а на Мона Лиза да и кажеш- какво пък толкова и харесват .....

Иначе на компютъра се вреждам.

Бреййй Да !
steppenwolf 22/11/1916 умира:

NOVELS

The Abysmal Brute (1911)

Adventure (1911)

Before Adam (1907)

Burning Daylight (1910)

The Call of the Wild (1903)

The Cruise of the Dazzler (1902)

A Daughter of the Snows (1902)

The Game (1905)

The Iron Heel (1908 )

Jerry of the Islands (1917)

The Little Lady of the Big House (1916)

Martin Eden (1913)

Michael, Brother of Jerry (1917)

The Mutiny of the Elsinore (1914)

The Scarlet Plague (1912)

The Sea-Wolf (1904)

The Star Rover (1915)

The Valley of the Moon (1913)

White Fang (1906)

THE SHORT STORY COLLECTIONS

Children of the Frost (1902)

Dutch Courage and Other Stories (1922)

The Faith of Men & Other Stories (1904)

The God of His Fathers & Other Stories (1901)

The House of Pride & Other Tales of Hawaii (1912)

Lost Face (1910)

Love of Life & Other Stories (1907)

Moon-Face & Other Stories (1906)

The Night Born (1913)

On the Makaloa Mat (1919)

The Red One (1918 )

Smoke Bellew (1912)

A Son of the Sun (1912)

The Son of the Wolf (1900)

South Sea Tales (1911)

The Strength of the Strong (1914)

Tales of the Fish Patrol (1905)

The Turtles of Tasman (1916)

When God Laughs & Other Stories (1911)

Uncollected Stories

Source: http://sunsite.berkeley.edu/London/Writings

Редактирано от - steppenwolf на 22/11/2002 г/ 12:47:10

Don Да, steppenwolf, с Джек Лондон израстнахме, и колко по-бедни духом щяхме да сме, ако го нямаше!
Room ти пък Буя, сега , кои били любимите книги на Д.Абаджиев....

Еми вчера Д.Вълчев твърдеше , че най-любими му били "Черният Обелиск" и "Мечо пух"

Атила Хей, Руми, къде се губиш бе, човек??? Привет!
Сибила Ей , Степен, не си споменал "Хиляда дузини".

hamer Вооуа, каква е връзката ти с Д.Абаджиев, специален колегиален /в смисъл колеги по пофесия /интерес ли имаш към него?. Питам, защото веднъж под един твой постинг беше изписан е-mail на Д.Абаджиев, съжалявам, че тогава не обърнах внимание... Разбира се, можеш да не ми отговаряш, приеми го като опит за усмивка...
steppenwolf Така е Дон. Може да звучи като клише, но ако има някой който да е формирал мирогледа ми през ученическите години, това е той. И в този смисъл не завиждам на сегашните Властелинопръстеновци и Харипотърци. Магии в живота няма. Всичко опира до любов, истинско приятелство и работа върху себе си. Три основни теми при Лондон.
Room Преквалифицирам се , вожде

а иначе днес, освен годишнина от смъртта на Дж.Лондон

е и рожден ден на Андре Жид.

и датата на която бе застрелян Дж.Ф.К. (котео може би по-подходящо за секция политика)

и е роден Тери Гилиъм (монти пайтън) което отива в кино.

и един истински генерал дьо Гол.

и моя скромност....

steppenwolf Хей Room, Честит Рожден Ден!!!

От Стрелец на Стрелец:

Здраве, повече футболни успехи на ЦСКА и повече форумни изяви в горната част на форума!

Атила Руми,

бъди капитан на съдбата си; и здрав като бик!

Наздраве!

---

Ние с теб сме май една порода

Room Скъпи steppenwolf, живея с убеждението , че съм скорпион, но това не е важно. Важното/тъжното е , че установявам , че вече не раста ами старея....

За съжаление Санд предлага само виртуална бира, кола и пуканки. Бонбони няма. но нищо и това не е малко - за мое здраве.

П.П. Изявите си ги пазя за през зимата, сега почти нямам време даже да мисля. Да пиша съвсем

Йори Не искам да те плаша, но всичките ми големи любови са били скорпиони.

Трудно забравима зодия.

steppenwolf Наздраве Room!

По зодиййния въпрос уж ме осветляваше Сибила наскоро...

Атила Скорпионите танцуват сами

---

Обичам само теб,

твоите дълги игли.

Пронизващи само мен,

скорпион със лилави черти.

Ти мислиш за отровата в мен,

някой ти е казал, нали?

Ако искаш да вярваш на тях,

махни се от пътя ми!

Танцуват скорпионите

своите мрачни игри.

Отрова нямат те -

ела и не се плаши.

На брега на морета са

кристалните светове -

един Бог със сребърни пръчици,

спокойно сам яде.

Обичам само теб,

Твоите студени очи,

пронизващи само мен -

човекът със лилави черти!

Някъде в мен останаха

мяукащи котки - лъжи,

но античният вятър студен,

ми каза, че това си ти!

Скорпионите танцуват сами!

---

Д.Воев

beni Що не съм Скорпион

ами нещастен телец...

Сибила Хей, Рум, здрав бъди, да хилядиш.

И още по-хубаво, че не си Скорпион, а Стрелец, най-хубавото възможно.

Вече не мога да сброя колко щом и степен вълк, то си е едно истинско изобилие тук от нас.

Затова е весело и волно, когато ние пишем.

А и генерал де Гол, казваш....

Личи си му отвсякъде.

Защо пишеш толкова рядко?

Вдигам чаша червено за теб, от най-хубавото, пазя си няколко такива будилки за моя рожден ден.

И той наближава.

Бени, телците сте страхотна зодия.

Не се тюхкай, де, приятелко любима.....

Room Йори , признавам си –уплаших се.

Надявам се и последната ти да е такава....

Room Атила , чудесно. Откъде го намери?
Room Сибила , събирам сили за дългите и мрачни зимни вечери. Затова и засега предпочитам да пиша по малко глупости отколкото много глупости.

И все пак защо ми смени зодията ? аз лично , по-скоро и по-добре като скорпио се чувствам..... във всеки случай съм на границата. Май затова си имаше някакви специални категории... Не знам.

Атила Знам го наизуст, Руми! Ей сега ще си я пусна! Пак те поздравявам!
Booya Hamer, връзката с Д.А. е строго дигитално-гугълска, нищо общо освен образованието.Просто подхождаше на темата
hamer Вооуа, отдъхнах си облекчено!
цъфте Димчо Дебелянов

Пеньо Пенев

Чудомир

Драгомир Асенов

Ангел Каралийчев

Пушкин

Байрон

Чейс

Агата Кристи

Михаил Шолухов

мисля, че са достатъчни за сега.

si

цъфте прочетете ако си намерите книгата Гаргантюа и Пантагрюел от Франсуа Рабле

si

Божо Уважаемо цъфте, на колко години си , все пак ?
цъфте на толкова на колкото си мислиш ти

si

slanchice Moite prekrasni 5 knigi

1.Virginia Ulf - "Da ubie6 presmehulnik"

2. - "Sinovete na velikata me4ka"

3.Astrid Lindgren - "Pipi dalgoto chorapche"

4. Rafael Sabatini - "Skaramush"

5.Karl Mai - "Vinetu"

I taka moga da prodalja o6te. Ponyakoga gi otvaryam i di prepro4itam.Mnogo 4esto te mi davat bezkrai mnogo otgovori.Ima edna koyato bih vmaknala sled "Da ubie6 presmehulnik" - "Malkiyat prince" Na Ekzuperi.Tya mai e edna ot ve4nite, nali taka.

leo

Йори Слънчице,

Не знаех, че Виржиния Улф е написала "Да убиеш присмехулник"

Да не вземеш сега да ме убиеш, ей?

цъфте Шолохов със сигурност няма да прочетеш, ама вземи прочети "Мизари" на Стивън Кинг

si

Редактирано от - цъфте на 10/12/2002 г/ 20:21:35

Sven 1 Джек Лондон - всичко издадено у нас

2 "Граф Монте Кристо"

3 "Доктор Живаго"

4 "Алената буква"

5 "Цялото кралско войнство"

slanchice Йори поправям се....Много се чудих дали да "Убиеш пресмехулник" е от Вирджиния Улф.Имах големи съмнения. Ти окончателно ги потвърди.Благодаря за поправката.Що се отнася да убийството - не му се притеснявай, освен да те ухапя, друго няма да ти се случи.

leo

bgtopidiot Хубаво си ортувате ама откак тръгнахте да му мислите за девствената вълчица, почнахте и да се хапете!

Извод: Магаре от вълк се не бои! А от вълци.

slanchice Скъпи bgtopidiot, не знам за девствените вълчици.Аз лично по бих се страхувала от вълците, не че те не могат да бъдат узаптени, ама...........

leo

Don E, не мога да се удържа постингът с номер 400 да бъде мой.

Приятно ми е тук.

цъфте ходих, ходих па се спрях и от нашият форум по-добър не видях

si

цъфте

ЧНГ 2003 БЪДЕТЕ МНОГО, МНОГО ЩАСТЛИВИ

si

Редактирано от - цъфте на 01/1/2003 г/ 20:16:41

Божо Присъединявам се с благодарност и задоволство към хубавите пожелания.

Честита Нова година !

Пипилота391
1. Тримата шишковци

2. Питър Пан

3. Човекът, който се смее

4. Време разделно

5. Идиот

цъфте

si

Боцко393
Вместо книги, по-удачно е според мен, да се изреждат автори. Ето моите:

1. Фьодор Достоевски

1. Антон Чехов

1. Венедикт (а не глупакът Виктор) Ерофеев

1-2. Владимир Набоков

2. Патрик Уайт

2. Гор Видал

2. Робърт Пен Уорън

2. Труман Капоти

2. Норман Мейлър

3. Марио Варгас Льоса

3. Габриел Гарсиа Маркес

(Испанците ги изписвам със всичките имена, защото са много фонекрасни.)

4. Ерих Мария Ремарк

4. Макс Фриш

5. Г. П. Стаматов

5. Йордан Радичков

5. Елин Пелин (законодател в нашия езика)

То стана цяла библиотека.

цъфте

si

Редактирано от - цъфте на 07/2/2003 г/ 00:30:28

Ментолка Виктор Пелевин, Димитър Воев, Набоков, Дъглас Адамс, Екзюпери, Тери Пратчет (заради "няма по-добър повод за война от покушението върху принца на народа" или нещо такова), Капушчински, Капоти, Норман Мейлър, Маркес, Йордан Радичков and many more

Редактирано от - Ментолка на 11/2/2003 г/ 14:24:28

steppenwolf Борис Пастернак е роден на днешния ден (1890).


Илья ЭРЕНБУРГ

«Борис Пастернак»

(из книги «Портреты современных поэтов»)

28 декабря 1920 года, — в городе Москве, под вечер, в мою комнату вошел поэт. В сумерках я не мог ясно разглядеть его лица. Были очевидны лишь смуглая чернота и большие печальные глаза. Он был обмотан широким шарфом. Меня поразила застенчивость и вызов, обидчивость внешнего самолюбия и бесконечная стыдливость всех внутренних жестов. После долгих и мучительных выступлений он начал читать стихи об исхлестанных крыльях Демона. Тогда я понял, кто пришел ко мне. Да, 28-го декабря, в 5 часов вечера, прочитав номер «Известий», я беседовал с М. Ю. Лермонтовым, и все это отнюдь не теософские «petits Leits», а просто отчет об очередной встрече с Б. Л. Пастернаком, самым любимым из всех моих моих собратьев по ремеслу.

Итак, портрет начинается с генеалогии. Это, конечно, не наследственность недуга, но живучесть определенного строя чувств, который, погребенный могильщиками — просто и историками словесности, вновь воскресает в моменты самые неожиданные. Станет ли кто-нибудь после Пастернака утверждать, что романтизм — это лишь литературная школа. Правда, очень легко соблазниться историческими параллелями, глагольствовать о порождении послереволюционного периода и прочее, но это приличествует лишь критикам из, слава Богу, вымерших «толстых» журналов. Построение мира иного, с необычайными сочетаниями обычных форм, с отчаяньем пропорций и с сумасбродством масштабов, является вечной потребностью человека.

При всей традиционности подобных занятий Пастернак не архаичен, не ретроспективен, но жив, здоров, молод и современен. Ни одно из его стихотворений не могло быть написано до него. В нем восторг удивленья, нагроможденье новых чувств, сила первичности, словом, мир после потопа или после недели, проведенной в погребе, защищенном от снарядов. Для того, чтобы передать эту новизну ощущений, он занялся не изобретением слов, но их расстановкой. Магия Пастернака в его синтаксисе. Одно из его стихотворений называется «Урал впервые», все его книги могут быть названы «Мир впервые», являясь громадным восклицательным «о», которое прекраснее и убедительнее всех дифирамбов.

Говорить с Пастернаком трудно. Его речь — сочетание косноязычия, отчаянных потуг вытянуть из нутра необходимое слово и бурного водопада неожиданных сравнений, сложных ассоциаций, откровенностей на явно чужом языке. Он был бы непонятен, если б этот хаос не озарялся бы единством и ясностью голоса. Так, его стихи, порой иероглифические, доходят до антологической простоты, до детской наивной повести о весне. Конечно, Бунин понятнее, и легче добывать огонь с помощью шведских спичек, нежели из камня. Но сердца зажигаются искрами кремня, спичками же лишь папиросы.

Ритм Пастернака — ритм наших дней; он неистов и дик в своей быстроте. Кто мог думать, что эти добрые ямбы с тяжелыми крупами могут скакать поверх барьеров, как арабские скакуны.

Я даже не понимаю, как, пролетая с такой быстротой в экспрессах, можно успевать различать все цветы полян, пофилософствовать, любить обстоятельно и нежно, как любили в «доброе старое время».

Поразительна эта, очевидно, естественная в романтических полушариях, связь между титаническими восприятиями и микроскопическими предметами. Декорация для любви, классикам не уступающей, совсем неклассическая для скромных жильцов, и неподстриженный парикмахером чуб самого Пастернака. Но все эти убогие детали превращаются им в действительно связанные предметы новой мифологии.

Себя Пастернак, разумеется, в небожители не претворил, и подвержен различным человеческим заболеваниям. К счастью для него и русской поэзии, под рукой были быстрые и хорошие лекарства. Он честно переболел детской корью, которая в данном случае называлась «центрифугой».

Он мог бы легко впасть в сентиментальность Ленау, но его спасает, как некогда Гейне, значительная доза иронии. Порой его музыкальность стиха сбивается на Игоря Северянина, но выручает ум, а может быть, и занятия философией в Марбургском университете. От иных занятий легко впасть в худосочие умствований, но здесь приходит на помощь лиричность чувств и т. д.

Я часто сомневаюсь в жизнеспособности лирики. Как ни прекрасны стихи Ахматовой, они написаны на последней странице закрывающейся книги. В Пастернаке же ничего нет от осени, заката и прочих милых, но неутешительных вещей. Он показал, что лирика существует и может впредь существовать вне вопроса социального антуража.

Может быть, люди покроют всю землю асфальтом, но все-таки где-нибудь в Исландии или в Патагонии останется трещина. Прорастет травка, и начнутся к этому чудесному явлению паломничества ученых и влюбленных. Может быть, и лирику отменят за ненужностью, но где-нибудь внук Пастернака и правнук Лермонтова возьмет и изумится, раскроет рот, воскликнет мучительное для него, ясное и светлое для всех «о»!


Don А днес е родена Миряна Башева

ВИЕ, НИЕ И АЗ

Вие

честно ми посвещавате

стихове, щом ми стане мъчно.

Обща мъката, обща славата,

обща - сметката ни в кръчма.

Аз

съм ваше момче, момчета!

Ваше - духом. И мимоходом.

Не настръхвайте в обща четина.

Днес мискетът е превъзходен.

Вие

доблестно се усмихвате

на нахалството - да съм ваша.

И си пишем - надменни стихове.

Отбраняваме се. И плашим.

Ние

с вас сме същински стриди -

само трошене ни отваря.

Аз

обаче ще си отида.

Поздравете от мене бара.

Аз

ще хвана такси пред ВИТИЗ.

Сам-самичка ще се отправя...

Поздравете от мен жените си!

И изобщо - много здраве

Жива и здрава, Миряна!

Редактирано от - Don на 11/2/2003 г/ 16:24:30

Боцко398

Знаете ли, че в Австрия (преди и по време на първата световна война) Карл Краус издавал списание Факел. Той бил и мислител - нещо като Андрей Райчев и Димитри Иванов в едно. Той казвал така: "Истинските герои са тези, които НЕ отидоха да воюват".

цъфте

честит рожден ден

si

Божилов
ПРИКАЗКА

Заспиваш ли, аз май че те събудих,

прости ми, че дойдох при теб сега.

Душата ми се стяга до полуда

в прегръдките на свойта самота.

Самичък съм, а тъй ми се говори,

устата ми залепва да мълчи ...

Не ме пъди, ще си отида скоро,

аз дойдох тук на бурята с плача.

Ще седна до главата ти, ей тука

и ще ти разкажа приказка една,

в която е положил зла поука

един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал

и нивга не се връщал у дома,

вместо сърце, под ризата си скрита

той носел зла и кървава кама.

Преварвал той замръкнали кервани

и само денем криел своя нож,

а ножът му ръжда не хващал,

човекът като дявола бил лош.

Но кой знай, един път от умора

и той на кръстопът заспал.

Подритвали го бързащите хора

и никой до главата му не спрял,

а само малко дрипаво момиче

челото му покрило с листо.

Заплакал той за първи път обичан,

заплакал той, разбойникът, защо ?

Какво стоплило туй сърце кораво,

нестоплено в живота никой път !

Една ръка накарала тогава,

сълзи от поглед в кърви да текат.

Една ръка, по-топла от огнище,

на главореза дала онова,

което той не би откупил с нищо

ни с обир скъп, ни с рязана глава.

Но ти заспа, а тъй ми е студено,

туй приказно момиче, где е то ?

То стоплило разбойникът, а мене

ти никога не стопли тъй, защо?

цъфте На кого е това страхотно нещо, просто думи нямам.

Божилов да не би ти да си автора.

Душата ми е флейта,

очите в океан,

а сърцето мие муза на някой неразбран,

а аз какво да правя незнам.

si

Редактирано от - Цъфте на 12/2/2003 г/ 21:03:02

Nathalie Цъфте, това е "Приказка" от Дамян Дамянов.

Невероятна е нали? За теб, Цъфте, отново Дамян Дамянов!

*****

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!

Не ме оставяй сам с вечерта.

Ни себе си, ни мене не залъгвай,

че ще ни срещне някога света!

Светът е свят ! И колкото да любим,

и колкото да плачем и скърбим,

като деца в гора ще се изгубим,

щом за ръце с теб не се държим.

Ще викам аз и ти ще се обръщаш.

Дали ще те настигне моят глас ?

Ще викаш ти - гласът ти ще се връща

и може би не ще го чуя аз.

И дните си така ще доживеем

във викове, в зов: "Ела! Ела!"

Ще оглушеем и ще онемеем,

ще ни дели невидима скала.

Ще се превърнем в статуи, които

една към друга вечно се зоват,

но вече няма глас, ни пулс в гърдите

и нямат сили да се приближат.

Че пътища, които се пресичат,

когато някога се разделят

като ранени змии криволичат,

но никога от тях не става път...

Не си отивай!

Чуваш ли?

Не тръгвай!

цъфте Познавам ли те, или не. Мисля, че да.

si

п.п Просто е прекрасно и поражда много смесени чуства в мен.

Редактирано от - Цъфте на 12/2/2003 г/ 22:04:32

цъфте Наталия нещо от Багряна казва се "Унес"

Говори, говори, говори -

аз притварям очи и те слушам:

- Ето, минахме сънни гори

и летим над морета и суша ......

Вляво кървава вечер гори,

вдясно тъмни пожарища пушат. -

Да не стигнем, кога зазори?

Този път накъде лъкатуши?

Там ли, дето свободни ще бдим

ище бъдем два пламъка слети,

и в ноща, сред безбройни звезди,,,

като двойна звезда ще засветим?

- Ти не знаеш? Аз също незнам -

но води ме, води ме!

si

Редактирано от - Цъфте на 13/2/2003 г/ 20:49:10

Eisblock Уважаеми Дами, бях веднаж споменал на едната от вас, че името й ми навява силни спомени. Когато го чуя това име, сърцето ми спира.... С риск да си довлека недоброжелателни коментари, си позволявам да ви доверя нещо много лично и съкровено:

На Любимата ми

Мила Наталия, моля кажи -

обичаш ли ме още, но не лъжи!

Носиш ли в тебе, под твойто сърце

чувства големи, кат' неродено дете?

Обичаш ли още спомени прежни,

когато бяхме млади и много, много нежни?

Когато трепет дъх ни запира

и кръвта буйна бързо завира?

Първа целувка, поглед засмян,

искри в очите, развят перчам?

Ученическа плитка, луничаво носле

и трепкащо бързо моминско сърце?

Топлината обща на двете тела,

слели се впървом в сладка нега?

Годините следват, дървото цъфти

и бързо пристигат съпружески дни.

Детето ни първо, после - деца

и радостта ни нежна в съдбата една?

Мечтите летящи към далечни земи,

сбъднати идеали на наш'те души?

Аз вярвам в тебе, мое Сърце,

в твоето умно, спокойно лице!

Аз вярвам, че двама сме в същност едно

и че любовта продължава в Далечно место!

G., 10.09.1991

Наталия почина на 12.05.1991г.

Редактирано от - Eisblock на 26/3/2003 г/ 01:22:51

цъфте Е нещо малко тук се е оживило

Стигнахме: за среща с бога няма как да закъснееш.

И какво са се разпели злобно ангелите бели?

Или е звънче, което от сълзите се люлее,

или е гласът ми, хукнал след конете полудели?

Успакойте се за миг! Защо не слушате-

не летете тъй бързо, коне!

Придирчиви сте, коне, като вихрушки сте...

Щом тъй кратко живях - да допея поне!

Ше допея куплета,

ще ви напоя-

нека още за миг на ръба постоя.

това бяха част от Капризните коне на Висоцки.

Минавам от тук Дон, поздрави

Но както се казва, лучше поздно ...

Минах и оттук

И пак интересни находки

Aman Защо сте заебали тази хубава тема?

Сега чак я забелязах.

Може и да ми се смеете, но най-хубавата книга, с която съм израснал, е "Педагогическа поема" на Макаренко.

коткката409
защото другите изобщо не я забелязват
Анонимен410
голем майтап е таа книга. и знамена на кулите също
Анонимен411
steppenwolf Не сме я "заебали", това е най-ценната тема във форума. Но напоследък не остава време за четене. Ще се наваксва, няма как.
Анонимен413
ногу тъпа тема. кой чете днеска книги, при тия сериали и сеири по телевизията?
steppenwolf
котката415
Ано, ти си тъп кой ги гледа тия простотии.

Книгите, книгите там му е майката на знанието.

Анонимен416
ама тая цензура напредва, а? преди беше само за п...., а сега гледам и е... излиза само с първата буква
Хийтклиф417
Май никой не е посочил "Брулени хълмове".

Някога беше знакова книга.

Е, и аз не я харесвам.

Писи Хийтклиф, филмите претаковаха книгите. Наскоро в пристъп на безсъние гледах тв вариант на "Брулени хълмове", не повярвах на очите и ушите си. Представям си с какви впечатления ще останат по-младите, дето не са чели първо романа.

А някои автори въобще не се поддават на киносване. Например Дикенс, докато сме на английска тема. Радвам се, че не съм гледала "лентите" по Джейн Остин.

Но щом американосите правят гръцката митология на шварценегегизирана анимация, какво да очакваме още.

Поздрави на Кати

etego "Педагогическа поема"!

Ха познайте какво работя

«Бивш» Хулиганин420
Etego, ти вероятно работиш в «детска педагогическа стая»! ...Макар да не съм бил никога сигурен защо педагогиката трябва да се упражнява в СТАЯ, а не на открито.

A propos, има някои неща, на които не приляга да се кваливицират като «бивши» - те винаго си остават НАСТОЯЩИ...

И един въпрос: ВСЕ ОЩЕ ЛИ има в България «детски педагогически стаи», или Глобализмът ги премахна и тях (не съм информиран по въпроса, защото имам сривове в паметта - «черни ментални дупки», навярно вследствие алкохолни интоксикации)!!!

Don Тази дъждовна сутрин разрових отдавна не докоснат рафт и се зачетох в една популярна на времето си книга. Ето една фраза от нея:

"Corn, corn, Miami, corn."

Досещате ли се коя е книгата?

slanchice Nathalie Toва е за теб Ти пак ме гледаш с ласкави очи

и питаш пак "Боли ли те за нея?"

Тешиш ме за разтуха:

"Не плачи! Ще я забравиш!

Аз ще ти попея!......"

И аз се стапям в нежния ти глас

и аз забравям минали обиди.

Но милвам теб, а мисля за оная,

която преди тебе си отиде.

Тя никога не милваше така,

тя като теб не можеше да пее,

но аз жадувам нейната ръка

и гледам теб, а виждам само нея.

Ах, твойта усмивка тъй добра

пред мен света отваря

като книга, но обичта - ти -

обич на сестра - повярвай за

сърцето ми не стига.

Eisblock Слънчице - хубаво е! И то много. Идва като продължение на моето за Наталия от предната страница!

Апропо Натали! Къде е тя? Имам лошото чувство, че аз я прогоних неволно. Искренно съжелявам. Нейният Ник ми носеше, всеки път много радост и ... мъка. Бих искал всеки ден да го виждам. Знам, че е само заместител на някого, на една друга Натали. Но.. все едно. Името възбужда спомени, а те са винаги живи и не са отлетели заедно с Нея във вечността!

Натали, върни се отново! Можеш ли?

Това е от един поет, загубил своята любима.

Много е тъжно и съжалявам за твоята Натали!

АНАБЕЛ ЛИ

Отдавна, преди много, тъй много лета,

в едно царство в приморски земи,

девойка живя, нека знаете това,

тя казваше се Анабел Ли.

Живя там тази девойка с мисъл една -

с любов вечна мене да дари.

Дете бе още тя, дете също бях аз

в това царство в приморски земи,

но обичахме се с обич дивна тогаз –

аз и моята Анабел Ли.

Заради таз обич серафими над нас

пожелаха ни с чувства най-зли.

И стана така, че преди много лета,

в това царство, обвито в мъгли,

зад облак скрил се, вятър леден връхлетя;

той мойта Анабел Ли уби.

Дойдоха роднини знатни, чули вестта,

и отнеха я от мен, уви.

Те във гроба скриха навеки паметта

в това царство на морски мъгли.

Ангели в рая, не познали любовта,

да завиждат способни били.

Да, аз знам: затова - знаят всички сега

в това царство в приморски земи -

зад облак скрил се, вятър леден връхлетя;

уби той мойта Анабел Ли.

О, как силна беше обичта ни тогаз!

Нечувана по тези земи!

Така други не биха могли.

И нито ангелите райски в този час,

нито земните демони зли,

ще разделят нашите души.

Ах, моя свидна Анабел Ли!

Щом изгрее луна, все бленувам с тъга

за прекрасната Анабел Ли

и живея с мечта за таз нежна снага

на богинята Анабел Ли.

А щом падне нощта, лягам аз до гръдта

на моята любов, невеста и съдба,

и пак сме заедно както преди

там в гроба й до морските вълни.

И като сте започнали с Достоевски защо липсва "Престъпление и наказание"?

И къде е Толстой и "Ана Каренина", а също и Стендал и "Червено и черно"?

Редактирано от - Tя на 26/2/2004 г/ 21:35:41

натали Здравейте, чета всичко тук най-вече и по-малко в другите теми.

Благодаря ви и на двамата: добре съм, същото желая и на вас. Няма какво да ви кажа за това не пиша.

Слънчице, ти отдавна не си била на сам.

Редактирано от - натали на 29/10/2003 г/ 13:14:00

Eisblock Натали, Тя - ,

много е хубаво, пък и пасва в значителна степен, дори и името може да се подмени... Минах вече 12 год. и все едно, че е вчера. Поне вече усещам, че си влача самаря, докато в първите 5...7 год. нямах никакво чувство и никакво усещане....

Знай, че сродните души все някога се срещат. Аз поне го вярвам.

Поздрави пак с едно преведено стихотворение/ не съм сигурна кой точно го е превеждал от английски/, но този път на Емили Дикинсън. И за нея, както за Едгар Алан По и за Гьоте се смята, че са много стари духове. Поне стиховете им го показват.

Предното беше на Едгар Алан По.

***

От добрия приятел,

обикновено се получава

съвършен предател.

Ако идавш наесен-

лятото ще отстраня,

с усмивка и досада-

както се пъди муха.

Ако след година дойдеш-

месеците наред

ще навия на кълбета

в моето чекмедже.

Ако векове те чакам-

с пръсти ще ги горя

докато паднат пръстите

на голата земя.

Ако съм докрай сигурна,

че ще те срещна отвъд

живота си бих захвърлила

като люспа на път.

Емили Дикинсън

Eisblock Благодаря Тя, знам го. Дори съм сигурен, че пак ще сме заедно. Но времето (за тук) много бавно тече. Трябва да имам търпение - поне се опитвам...

Не знам какво да те посъветвам.

Може би междувременно да подариш на някой друг тази твоя любов.

Един мой много добър приятел ми изпрати това. Написано е от мъж и предназначено за жена. Дълго мислих как може някой толкова силно да обича, че да напише такова красиво нещо.

Мъжете вечно търсят жената-мечта. Копнеят да я видят. Искат поне да знаят,

че съществува. Аз нямам нужда от това. Защото Я познавам! Виждам Я как идва

към мен. При всяка крачка по дължината на тялото Й се плъзга вълна от

грация, а ханшът Й се поклаща изкусително. Тя приближава към мен. Без дрехи

е и нежната Й като праскова кожа сякаш ме кани да Я помилвам. Погледът ми

се изкачва по тялото Й и среща Нейния. Очите Й са красиви. Сякаш са кафяви,

но може би са и пъстри. Ирисите са по-тъмни към външната част и изсветляват

към зеницата - привличат ме и ме поглъщат с красотата и дълбочината си.

Протягам ръка към лицето Й. Косата Й е красива и толкова мека на допир, че я

усещам като целувка върху кожата си. Дланта ми се плъзга по бузата Й -

гладка и нежна, като полъх на морски бриз. Лицето Й е красиво и мило. Когато

Тя се усмихне, Слънцето Й благодари, а ако се намръщи Боговете се натъжават.

Пръстът ми нежно се изкачва нагоре по гладкото Й чело и се спуска надолу.

Проследява внимателно фината извивка на носа Й, докосва устните Й. Не мога да

сдържа желанието си и Я целувам леко. Усещам нежността на розов цвят и

аромата на небето. Когато отделям устни от Нейните, краката ми вече не

стъпват по земята. Тя се усмихва леко и прекрасните Й зъби заслепяват

погледа ми...

Приближавам се и лекичко близвам ухото Й. Следвам нежната му форма.

Изследвам дълбините му. Тя простенва леко от удоволствие и Нейната въздишка

ме изпълва със щастие. Езикът ми се разхожда по изящната извивка на веждите

Й, която ме повежда надолу по скулите Й, бузата и нежната шия. Допирът до

нея е като допир до коприна, но излъчва топлина като влюбено сърце.

Дланите ми покриват раменете Й и се плъзгат надолу по съвършените Й ръце.

Пръстите ми обхващат нейните длани и лекичко си играят с дългите и фини

пръсти, завършващи с изящни нокти. Ръцете ми се изкачват нагоре отново и се

срещат на гърба Й. Той е гъвкав като тялото на анаконда и нежен като

вдъхновение. Пръстите ми се плъзгат нежно надолу по него. Тя притваря очи и

ме прегръща. Усещам как се прибирам у дома, обгърнат съм от уют, сигурност,

щастие, любов. Вече знам къде е Раят - в Нейните прегръдки. Притискам Я до

себе си и усещам гърдите Й. Техният фин допир разпалва кръвта ми и

косъмчетата на врата ми настръхват. Притискам се по-силно и плътно до

гъвкавото Й тяло и усещам дишането Й и ударите на сърцето Й. Тя плъзга

бедрото Си нагоре по моето и то се спира в извивката на талията ми. Формата

му е съвършена, а кожата - гладка и нежна. Обхващам го с ръка и я плъзгам

надолу. Улавям финия Й глезен с дланта си и усещам колко е малък и изящен.

Връщам ръцете си нагоре и отново потъвам в прегръдката Й. Нежният Й дъх гали

гърдите ми, а ръцете Й леко допират врата ми. Реалният свят изчезва от

погледа ми. Аз съм в Света на мечтите.

Мисля за Нея. Тя е навсякъде около мен и в мен, в ума и чувствата ми.

Нейното присъствие изпълва моя свят, но не го запълва, а само му придава

красота и умиротвореност. Когато Тя говори, чувам гласа Й - нежен и галещ,

като слънчев лъч. Всяка Нейна дума трепти в мен, изпращайки вълни на нежност

из цялото ми тяло и ум. Всяко Нейно действие прави хората малко по-щастливи

отколкото са били преди това. От цялата Й същност струи Живот и Сила. Сякаш

Тя е въплъщение на Жизнеността на Вселената. Нейното присъствие дарява

сигурност, а нежността Й може да отведе човек на Небето. Добротата Й я

обгръща, а изяществото на всяко Нейно движение кара Природата да изпитва

възхищение. От Нея се излъчва толкова силен сексапил, че само мисълта за

това кара слабините ми да горят, а кръвта ми - да кипи.

Тя е силна и смела. Когато настъпи критична ситуация, запазва спокойствие и

реагира разумно, рационално и адекватно. Има търпението да постигне целите

си, движена от силна воля и упоритост. Но е достатъчно толерантна към

хората, за да им прощава грешките, давайки им нов шанс да бъдат по-добри. Тя

е инициативна и амбициозна и мисли позитивно. Тя има мисленето на Победител

и побеждава, постигайки целите Си с усърдие, ентусиазъм и решимост. Тя е

почтена и има чувство за чест, собствено достойнство и отговорност. Отнася

се справедливо към всички. Има остър ум и усет за всяка ситуация. Тя

притежава чаровно чувство за хумор - смее се красиво и сладко и умее да

създаде добро настроение у хората. Смехът й кара птиците да пеят, а времето

сякаш спира, докато щастието извира от същността Й.

Когато съм с Нея, съм щастлив. Когато не сме заедно, мисълта за Нея ме

изпълва с радост. Аз не търся жената-мечта, защото Я познавам.

А това съм го писала аз на мой любим човек.

Теб

Липсваш ми понякога, когато

седя и си мечтая скришом.

Приличаш толкова на лятото,

което идва и си заминава неоткрито.

Търся те навсякъде около себе си,

но не те откривам, няма те.

Ако можех само да се вгледам

във луната нощем и да видя Теб.

18.09.2003

Лека нощ и красиви сънища! И не тъжи!

Поне в сънищата си можем да се срещаме с любимите си хора, когато и както желаем.

Eisblock Тя, благодаря ти!

Бих могъл да застана зад всяка дума, Тя беше точно такава. Беше и това за мен. Ако е имало облаци, причината е била в мен. Два Скорпиона с 9 дена и 4 години разлика. Невъзможна комбинация? Не бих казал - точно обратното. И като подарък преди смъртта й ни беше подарено същото душевно единение, както тогава далеч в младостта ни. Това направи раздялата още по-тежка. Не тръгнах след нея, не че не съм бил 3 пъти на ръба.., заради две неща:

* Нямаме право да взимаме чужд или собствен живот.

* Нямах право да изоставя децата ни.

Истински чувства не мога да имам към друг човек, не и такива. Връзката ни продължава и до днес, с възможност всеки един момент да ... но така или иначе тя не е тук.

Сънищата не са надежден път - има ги понякога, но най-често - не.

Скъпи, Ейс, аз знам какво е болка, защото съм я изпитвала и знам какво е Любов, защото съм обичала.

Помисли, моля те, че си щастливец, защото любовта ти е била споделена и защото от нея са се родили деца.

Представи се само как би се чувствал ако си открил човека, но не можеш да бъдеш с него по незавизещи от теб причини, защото просто е вече късно. И си само на 36 и животът е пред теб.

Аз съм Риби и затова съм душевно близка със скорпионите. И сина ми е от тази зодия. Знам колко чувствителни, любвеовилни и нежни сте.

Накрая си помисли какво ни остава:

да бъдем това, което сме, да се радваме на живота и да погледнем бъдещето през очите на децата ни.

Аз си колекционирам мисли от разни велики личности, но запомни и нещо от мен самата:

Животът ни може да бъде както един откраднат миг, така и едно безкрайно очакване и това зависи само от нас самите.

Написах ти нещо лично за теб!

***

Как става тъй,

че онези,

които обичаме,

ни изоставят?

И не е ли по-мъдро

да не дирим намеса,

а да се молим тихо

и просто да даваме.

01.11.2003

Таня

Два равина правят всичко възможно, за да обезпечат духовния комфорт на евреите в нацистка Германия. В продължение на две години, изплашени до невъзможност, те бягат от своите преследвачи и изпълняват религиозните си функции в различните общества. В края на краищата, попадат в затвора. Един от равините, ужасявайки се от това, което може да се случи с него, се моли постоянно. Другият, въпреки всичко, през целия ден спи. "Защо постъпвате по този начин?" — попитал изплашеният равин. "За да запазя силите си. Аз знам, че те ще ми потрябват по-късно" — казал другият. "Но нима не сте изплашени? Ние не знаем какво може да се случи с нас." "Аз се страхувах до момента, когато ни заловиха. Сега, когато съм затворник, няма от какво да се страхувам. Времето за страх свърши, сега е времето на надеждата".

Учителят казал: "Воля. Това е нещо, към което хората дълго време са се отнасяли с подозрение. Колко неща проваляме, защото не ни достига воля, и колко други - понеже те са рисковани? Пример за това, което погрешно смятаме за липса на воля: един разговор с чужд човек. Ние рядко се обръщаме към непознати хора, било за разговор, молба или просто да попитаме нещо. А винаги казваме, че с питане се стига по-далече. По този начин ние не се вълнуваме дали ще ни помогне или не Животът. Нашата отчужденост ни прави важни и уверени в себе си. В действителност обаче ние не позволяваме да се чуе гласът на нашия ангел чрез думите на другите".

П. Коелю

Най-приказна от всички книги

е книгата на любовта

и аз внимателно я четох:

малко страници радост,

много свитъци мъка,

а раздялата цяла глава.

Гьоте

Дон, защо тази хубава тема се е затрила? Толкова ли малко хора четат днес или предпочитат да говорят за политика, Левски и ЦСКА и какво ли не щеш още?

Eisblock Благодаря от !

Зная как да ценя всичко това!

Don Не зная защо тази тема се е затрила така. Понякога си мисля, че аз не уцелих въпроса. Понякога, че хората имат други грижи сега. Но всеки път, ще ви призная, влизам тук случайно, на някоя страница в средата, за да видя моят съвременник от какво се е опиянявал, кой, хванал го за ръка, го е водил в слънчевия следобед далеч, далеч зад хоризонта? Кой е подпалвал дърво, а кой е убивал присмехулник.

И винаги виждам себе си. Над езерото, над тръстиките, прегърнал колене, в очакване на писъка на следобедния влак, невидим, само пронизителната свирка го откроява от залязващото слънце. Седем без петнайсет, през лятото. Залезът обагря северните прозорци на къщата. За пръв път виждам такова нещо, необяснимо е. До тогава винаги, ден след ден слънцето грее от юг. И само веднъж или дваж, в средата на лятото краят на деня свети в северните прозорци. Не може да бъде, казвам си, не, не може да бъде, смутен се прибирам и отново виждам в северната стая тънък слънчев лъч, спрял се в стария часовник, Само след минута видението е изчезнало, слънцето се е скрило зад планината, а аз ровя книжките си. Не може, казват те, в нашето полукълбо слънцето да свети от север. Не може.

Но аз видях. И го запомних. Като душевен трепет го запомних. Писък на влак, на фона на слънчев лъч от север.

Повече не живяхме в тази къща. Но всяка година в началото на лятото аз тайно идвах на това место. И всяка година по няколко дни слънчев лъч от северната страна на къщата сгряваше бръшляна по нея. И никой не забелязваше, че книгите казват иначе. Не смеех да изрека на глас, че вече не им вярвам.

Един есенен ден баща ми ни заведе в гората до езерото. Мен , с брат ми. Дълго бродихме по опадалата шума и аз се бавех нарочно за да видя отново този залез. Баща ми неусетно ме хвана за ръка и изчака слънцето да се скрие. “ Защо през лятото е от север, татко, защо само тогава беше от север?”

Не ми отговори. Години след това разбрах, че е искал сам да открия защо.

И го открих.

И пак в книгите.

Товаен Ищо435
Мисля, че темата никога не се е закривала, но винаги е имало твърде ограничен брой хора, които да я дискутират. Просто трябва винаги да търсиш, с надеждата, че ще попаднеш на подходящите хора, за които всичко това има значение. Голямото мнозинство, обаче, са пропиляни хора - и то не по тяхна вина. И те са били отначало надарени, както казва Екзюпери, с оная тънка Моцартовска чувствителност, присъща на ранната младост, но животът се е отнесъл по-късно твърде грубо с тях, подиграл им се е. И ето, те вече не са способни да мислят по тази или онази тема. Те вече са способни да мислят само върху твърде елементарни всекидневни теми. Не става дума дори за Левски и ЦСКА. Това с Левски и ЦСКА е само отработване на психологическо напрежение. Зад него, зад напрежението, стои пак онзи повседневен елементарен стереотип на размисъл единствено върху темата: "Защо съм толкова нещастен и жалък?" Това е и обяснението на феномена "отчуждение" - никой не иска другите да осъзнаят, че хероят е жалък и нищожен, и затова хероят се затваря в черупката си и не дискутира никакви теми. Само крещи по улиците пристрастията си по отношение на Левски или ЦСКА. Но не може да излъже никого - просто защото всички останали са също такива "херои", които изживяват все същите неща, макар и всеки по своему...

Милиони пъти съм се питал как бих могъл да помогна на хората, за да слезе при тях Бог...

Анонимен436
Privet kompania, dobre si govorite, nestata ne sa taka lesni.
натали Айс, чета ви с Тя и си мисля ако не любов то уважение с някоя сродна душа можеш да споделиш. Може би човек понякога има нужда и от това, ако не от любов. Времето минава, спомена остава и нищо не може да го заличи.

Редактирано от - натали на 04/11/2003 г/ 16:10:43

MGM Напоследък не чета. Мога да си намеря безкрай оправдания за това. Пък кому са нужни те? Май само единствено за мен има значение. Но затова пък слушах... Литература в действие. Беше един перформанс в BackStage на 25ти Октомври. Ще се опитам да постна преведени и в оригинал стиховете на някои от участниците - млади съвременни автори от България, Англия, Йордания. Честно казано - бях впечатлена. От начина, по който бяха поднесени лириката и разказите. От музиката на Блуба Лу - невероятни младежи!!! И май най-много харесах Георги Господинов. И Марк Робинсън. Стихът следваше музиката, музиката следваше ритъма на строфите. Всеки от авторите сам представяше словото, изпяваше го, изживяваше го... Няма как да го опиша, просто споделям ... желанието си да слушам...
Eisblock Натали,

нещата са многопластови. Същината ни обикновенно е затрупана с ненужните скрижали на ежедневието. Пласт над пласт. Но .. така трябва. Искам да изразя, да го наречем, подтиснатост от живота. От мой лични или дори чужди сблъсъци, от произлизащите конфликти. Колкото и да се опитвам да ги игнорирам, то всеки един оставя следи. Разочарование след разочарование. А всяко едно ново отравя една част от първоначалната чистота и непорочност наша. Най-отдолу, под всички тези пластове се намират те, първоначалните слоеве на настоящето ни АЗ. Там пазим нещата който манифестират нашата същност. Можем да ги наречем първичният Код на личността ни. Когато нараняваният стигна до тях, тогава се поставя на карта екзистенца ни.

Може, разбира се, при разрушаване на тези структури и по-нататък да се запази равновесие. Да се продължи "нататък". В същност за Никъде! Може да ги осъзнаваш тези неща или пък не. Вторият вариянт е по-лесен: Само Левски / Само ЦСКА синдром. Има и трети, най-хубавият! Да можеш да сгънеш оклното около себе си и да направиш един кокон. Да прекъснеш всяка "рзаумна" връзка с обкръжението ти. Да загубиш Расъдък!

За съжаление нямах този късмет. Минаха доста години докато успях да изградя отново нещо което да извози остатъците от най-долните пластове по нататък. Този вехикъл, протеза ако щеш, бе изграден най-вече с помощтта на мойте книги! Или както е заглавието на темата тук: - Книгите на моят живот! С тях, преплитайки фентъзи действителности с моето настояще, прозирайки важни взимни връзки на тази и отвъдната страни, можах да изградя нова увереност и да добия сила за по-нататък. Но зад мен оставих изпепелените сегменти на Азът. А без тях не може да имам предишните качества. Има само ерзц на базата на разсъдъка. И инстинктите. Също държани в клетка.

Всичко друго си остава само добро пожелание. За което и съм благодарен.

Получи се прекалено философски, без съмнение едно доказателство на горнонаписаното. Но и инак не става. Тук, в това ъгълче ми се струва, че съм намерил едно (все още?!) спокойно място без диващините по другите, плътно населени ивици на форума. Вероятно ще се огранича най-вече да чета тук.

Дерзай!

Товаен Ищо440
Привет на всички участници в тази дискусия!

Ваш: Товаен Ищо

/Т.е. "това е нищо" - би могло да бъде и по-лошо!

Не се ли изразява по този начин най-добре оптимизъма, който ни е така нужен?/

Товаен Ищо441
Ето я картинката, която по-горе не можа да се види, поради забранен символ в името й (запетайка!):

MGM За Сибила по повод нейн постинг от 20 Септември мин. година - някъде в началните страници на тази тема

Тръгнал с песен отдалече,

някой шумна из ръжта:

- Добър вечер.

- Добър вечер. -

Тишина и тишина.

*

От косените ливади

лъхна вятър медовит -

от меда на устни млади

някой сладко е упит.

*

Грей замаяна луната,

сякаш спала у сено -

две пътеки през нивята:

- Лека нощ! -

и:

- Лека нощ.

*

Славчо Красински 1938 г

Никога не се е казвал Венцислав. Псевдонимът Красински получава от Страшимиров, когато печата във "Ведрина". Сетне отива в "Златорог". Ляв по убеждения, но не комунист или социалист. След 9-ти Септември 1944 лежи в лагерите Белене и Бобовдол, заради "Пропаднали революционери" и роднинството си с генерал Атила Захариев и Цанков.... Едва през късните 70 е възстановен в СБП. ... Това е невероятна личност с невероятен живот.

Редактирано от - MGM на 05/11/2003 г/ 09:28:36

MGM А това е от Performing Literature

Едисон

Надежда Радулова (Родена 1975 г.)

Досущ котка захапала малкото за вратлето

Светлината ме влачи из цялата стая

Докато жили издуят стените

И килимът изплюе своето вълнено синьо сърце.

В къщата няма стопани

Само желания:

Да се измъкна от пола си

От лявата си половина

От последната си твърдина литературата

Котката е къпина която гори в средата на стаята

Там се сбъдват всички желания

Без умора

И без да оставят ненужни следи

После котката спи под кревата

После отново танцуваме

Сипвам мляко в паничката

Даже млякото свети

За приятелка имам махарани от далечна страна.

MGM А това е от моя набор 1968 който ми е любимец всред младите български автори.

Новини

Георги Господинов

*

Тя затваря вестника и казва:

Чете ли, в Айова

Паднал град - парчета

Като топките за голф.

Така е, казвам аз, защото

Там прекаляват с голфа,

Изгубили са много топки

И те сега се връщат,

Той им връща топките,

Нали разбираш, Оня шегаджия.

Но тя не се засмива,

Извръща се и казва ужасена:

Той винаги улучва.

Редактирано от - MGM на 05/11/2003 г/ 09:51:39

MGM Сега нещо друго:

*

ПОТЪВАМ в меката трева –

Роден дом

Земята нежно ме обгръща

Откривам там света

Увиснал е на паяжина тънка

Люлее се окъпан в светлина

Превръща се в паяче зелено

Издига се

В него съм сега....

Г.П.2002

Редактирано от - MGM на 05/11/2003 г/ 11:35:35

Анонимен446
I az haresvam Georgy Gospodinov, makar che sam nabor 67. Na men pak mi e zemliak, zashtoto e roden v Iambol. V petak e v Stara Zagora / tuk jiveia ot veche pochti 20 godini/ na edin poetichen konkurs, posveten na Hanchev i shte gledama da sam zadaljitelno tam vapreki rabotata, koiato me e zatrupala naposledak i vapreki problemite. Niamam net po opredeleni prichini, no vi cheta.

Don, ti da ne si pisatel? Opisvash neshtata sas sas strahotno chuvstvo.

Pozdravi na vsichki,

Tq- Tancheto

Ais, poviarvai v chudesata i prodaljavai da se razdavash na drugite! Pazi krasivite spomeni!

ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ

ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ - роден на 7 януари през важната за всички 1968-а, в Ямбол. Автор на лапидариума "Лапидариум", 1992 г. (награда за дебют "Южна пролет", стихосбирката "Черешата на един народ", 1996 г. и съавтор на българската христоматия "Българска христоматия", 1995 г. Редактор в литературния вестник ("Литературен вестник". Кръстен на дядо си Георги Господинов.

РОДЕН НА 7 ЯНУАРИ

(Носталгиите ни)

Носталгия по пощенските картички, които

баща ми е събирал в чекмеджето си,

по техните изрязани сърца и надпис -

"Щастливи като тези двамата".

Носталгия по Жан Маре, Лолобриджида,

по стари руски филми за войната,

по снимките "На всеки километър"

(аз имам огледалце с Митко Бомбата).

Носталгия по стария креват на село

със изрисуваната табла - турскосиньо,

две лодки в езеро пред замъка,

а в езерото лебеди (масло).

Носталгия по стенното ковьорче

и Тя, извезана във профил със червено,

първата жена в живота ми - конецът

на лявото й рамо е протъркан.

Носталгия по тихите следобеди

и по унесеното бръмкане на уморените

мухи на шейсетте - измрели са отдавна,

наверно още същия следобед.

Носталгия по селските ни гробища,

по каменните кръстове, напечени от август,

в които меря ръста си и сричам

първите си думи - о... печа... ле... ните.

И нека новата 68-а разкъса мъката

и озари на Щастието пътя Ви...

След седем дни ще се родя и ще забравя.

Pishe mnogo osobena poezia, koiato e dosta trudno razbiraema i mnogo razlichna.

Анонимен447
верно е... особено тежок случай... добре че е поет, това е горе-доле безвредно
MGM Аз намирам тази "различна" поезия за особено привлекателна, но в интерес на истината първото нещо, което чух от него е 7 и 9 /седем минути и девет секунди/. След това прочетох Естествен роман и .... се влюбих Хубаво е, че имаме млади автори, които да разчупят съвремието ни, да нахлуят смело и със замах, да ни разтърсят със строфите си.... Георги е много искрен. Без излишна маниерност или претенции да открива топлата вода в постмодернистичната литература. Той просто "преживява" всяка своя дума. За това му "вярвам"....И той е един от "обречените"

Редактирано от - MGM на 12/11/2003 г/ 16:32:53

Да ти кажа честно, остаряла съм сигурно или просто съм голяма романтичка. Разочарована съм страшно от конкурса, а и от журирането. Сигурна съм, че е имало и стихове, които да напомнят и да приличат по нещо на онези прекрасни стихове на Ханчев, които винаги са ми били любими /"Посвещение", "Пръстен", Красота"/, които си пишехме в тетрадки и рецитирахме едно време. Каква е тази грозна и агресивна поезия?! Както написах и в темата на цъфте, много съм разочарована.

Ето и нещо на Георги Господинов, което пейстнах там и на което приличаха онези стихове снощи. Не мога да кажа, че харесвам нещо, което просто звучи грозно, колкото и да е искрено.

ЛЮБОВНО

Ти си топчето в моята супа

Аз съм квадратчето на покривката

Ти си солницата дето не пуска

Аз съм оцетникът в края на масата

Ти си мушицата винена в него

Аз съм Бьоф Строганов покрай празник

Ти си горчицата гор-чи-ца след празника

Не прекалявай с горчицата скъпа

Не прекалявай с горчицата казвам

Аз съм стомахът на твоята язва

Виж обаче този разказ е страхотен и си струва да се прочете. Лично си го спомням като Гошо Центъра:

Човекът с многото имена

Само празните ходове са печеливши.

Гаустин

Никой в градчето не знаеше нито откъде се е появил, нито какво е истинското му име. Според онова, което вършеше, той сам си избираше имена. От деня, когато осъмна в града, бяха минали двайсетина години. Някой твърдяха, че в началото, когато бил по-нормален са чували самият той да казва, че рожденото му име било Гаустин. Гаустин обаче не означаваше нищо за тукашните хора и те сами го прекръстиха на Гошо, Гошо Центъра. На центъра можеше да бъде видян винаги. Беше от онези градски луди, кротки и незлобливи, които по онова време можеха да бъдат открити като по разпределение във всяко градче. Носеше се слух, че на младини се побъркал от много четене (за всички това беше основателна причина за побъркване). Знаел гръцки и латински и бил изчел де що имало написано на тези езици. Така се говореше в градчето и този слух помагаше на хората да обяснят доброто си здраве и непокътнати спосособности.

Гаустин, или Гошо Центъра, освен на площада обичаше да се разхожда и по пазара (той самият именуваше пазара тържище) и да философства на всякакви теми. Често около него можеха да се видят малки групи, които се забавляваха да слушат странните му приказки. Хората от града си го обичаха, черпеха го, а той пък си плащаше черпнята с нова беседа. От това живееше и не се боеше, че ще остане гладен. Доскоро още се помнеха в градчето беседите му за мухата и червея, които били двата ангела небесни на безсмъртието и вечния кръговрат. Защото техният неблагодарен труд бил в това да връщат всичката леш обратно в земята, да разлагат органичното в неорганично, а се знае, че тъкмо неорганничното е нетленно.

Помнеше се и беседата му за розата, която неслучайно растяла по-къса от човешки ръст, за да може човек, като иска да я помирише, да се наведе, сиреч да й се поклони. Знаете ли, питаше, на кого се покланя човекът, когато се покланя на една роза. И ако някой избърза и рече, ами на кого, на розата се покланя, той пак ще запита: а на тази ли само роза се покланя, или на всички рози в градината, а може би се кланя на една идеална роза, която съществува някъде. И като те обърка съвсем, ще си признае, че и той самият не знае точния отговор, а трябва много да се търси. И можело да се окаже, че като се наведеш да помиришеш розата, се кланяш и на градинаря, отгледал тази роза, ама и на Оня Градинар, който е отгледал и розата, и градинаря й.

Ей така говореше, и от едно нищо и никакво цвете, можеше да те заведе където поиска. Хората не си даваха труда да го слушат много внимателно, пък и не всичко разбираха, но усещаха, че това, което казва не ще да е никак глупаво.

Запитат ли го наистина ли се казва Гаустин, ще отвърне, че понякога, в пазарен ден, името му е Сократ. И ще обясни добронамерено как някой си Кратил твърдял, че имената били правилни по природа, но същият този Кратил не знаел, че природата никога не е една, и според многото природи, едно и също нещо можело да придобива много имена. Или нещо подобно. Никой не можел да запомни и предадде точно думите му.

По някое време Гаустин, Гошо Центъра или Сократ, ще седне на бордюра пред Безистена, ще извади омачкано тефтерче и нагризан химически молив, ще го плюнчи, докато езикът му стане син, и ще драсне нещо в тефтерчето. И ако някой по същото време го запита: "Е, Сократе, какво пишеш сега?", той ще отвърне, без да вдига глава: "Когато пиша, аз вече не съм Сократ, а Платон."

Ей такива работи приказваше. С което не даваше голяма информация на гражданите. За тях Платон беше доста мътна и объркана работа и по-начетените го свързваха единствено с платоничната любов, нещо, което определено не одобряваха.

Ако пък някой го свареше на реката да лови риба, загледан в мътните лениви води на Тунджа, и го запиташе примерно: "Ей, Гаустине, Гошо, Сократе или Платоне, кълве ли рибата, кълве ли?", той щеше да отвърне спокойно:

"Когато съм край реката името ми не може да бъде друго освен Хераклит."

И щеше да добави, че никой не може да извади две риби от една и съща река.

Този човек със сигурност сменяше имената си по-често отколкото дрехите си, тъй като носеше един и същ пуловер лете и зиме и ходеше винаги бос. Добре, че тук зимите бяха меки. Брадата му, все още черна, растеше на воля, макар няколко пъти милиционерите да му я бяха стригали, заради нарушаване на общественото приличие, но скоро и те вдигнаха ръце от него. Нощем не спеше, а продължаваше безкрайните си обиколки из площада, слизаше до градинския мост, бродеше край реката и като нямаше с кого да си говори, изнасяше беседите си на жабите.

Покрай Нова година той беше неизменният Дядо Мраз (по-късно замалко и Дядо Коледа). Градската управа го обличаше с един съшит от юрган червен костюм, нахлузваха му обуща, ръсваха му малко трици на брадата и децата търчаха да се снимат с него. За няколко дни можеше да носи новият си костюм и новото си име и тогава усмивката не слизаше от брадата му. Разказвачът на тази история също се гордее с подобна детска снимка. И това беше снимката от последната година, в която човекът с многото имена беше Дядо Коледа. Една седмица по-късно го намериха удавен в хладните януарски води на Тунджа. Но за това накрая. Преди няколко години един приятел на семейството, д-р Асъзов, ми разказа следната история, в която участва и човекът с многото имена. Предавам тук разказа на доктора (сам участник в историята), както съм го записал в онази вечер.

Бяхме се събрали точно на първи януари вечерта при Омира да изтрезняваме. Омир държеше един гараж и му беше турил името "Илиада", а на входа стоеше стар поцинкован щит на Ахил от реквизита на театъра, който приличаше повече на капак от казан за варене на компоти, ама това е друга история. Лирическа натура. Оттам му остана и името. Късно беше и бяхме останали само тримата в гаража - аз, Омира и един приятел, редактор на хумористичната страница в местния вестник и сам епиграмист. Пием си ние по малко, приказваме си, тъкмо бях почнал да разправям една история и в гаража влезе Сократ. Така си беше решил да се казва онази вечер, така му и казвахме. Поканихме го веднага на нашата маса, поръчахме му едно червено вино, дадохме му виличка и той сам предложи тази вечер да сме си направели един симпозиум, както сме се събрали тука четиримата. Омир понечи да протестира, понеже мразеше комунистите барабар с конгресите и симпозиумите им, но Сократ обясни, че симпозиум било гръцка дума и щяло да рече нещо като пиене и приказване на няколко лица заедно, а можело да се разбира и като пир. Съгласихме се веднага и пирът започна. После Сократ раздаде на всички ни имена. "Ти ще бъдеш Ериксимах", и посочи мен. Кой е Ериксимах, Сократе, запитах аз. "Лекар като тебе", отвърна кратко той. После даде на нашия приятел сатирика името Аристофан, което наистина му прилягаше, а на Омир, демек съдържателят, даде абсолютно непознатото име Агатон, понеже така се казвал някой си домакин у Платон.

Тъй като при идването на Сократ бях вече започнал да разправям една история с мен като дете и как се бях много изложил тогава, решихме да си я довърша и после всеки от нас да разкаже също по една история за първата си преживяна конфузия или лична история за първото крушение, както го определи Сократ. Предупредих ги, че моята е малко гнусна и не е много за маса, но те настояха да разказвам. И започнах:

Като дете много мразех кисели краставички. И ги мразех не за друго, а защото, като дойдат гости, баща ми все ме пращаше в мазата да вадя от големия бидон кисели краставички за ракията. Колко страх съм брал тогава само аз си знам.

Та по това време нашето семейство беше поканено на вечеря у едни много важни тогава и по партийна и по всякаква друга там линия хора в града. Помня, че нашите започнаха да се приготвят от обед за тая вечеря. Майка ми смени три рокли, докато избере най-подходящата за една брошка, баща ми си удари две контри, поряза се под носа и псува в банята, а на мене ми сложиха костюмчето, с което свирех в оркестъра по училищните празници. За малко да закъснеем. Стигнахме най-сетне, звъннахме на вратата, звънецът изсвири "Катюша" до половината и влязохме. Няма да разказвам за обстановката вътре и за огромните кожени кресла. Усетих, че и нашите се притесняват. Аз обаче забравих всичко, като видях дъщеря им. Невероятно русо, щях да кажа руско, създание, което на всичкото отгоре се казваше Зинаида. Имаше и за нас място при големите, сервираха ни в края на масата по една чинийка кисели краставички и сок от вишни и майката на Зинка каза да си правим сами компания. Бях толкова срамежлив, че никаква дума не излизаше от устата ми и механично се тъпчех с краставичките, за да имам някакво извинение за темерутщината си. Знаех че с пълна уста не се говори. Изобщо не усещах вкуса на омразните кисели краставички. За нула време опразних чинията. Питаха ме искам ли още и аз само завъртях глава. Така и не помня как изпразних втора, после трета чиния. Зина ме гледаше стреснато и както ми се стори трогната от моите способности. Баща ми няколко пъти ме погледна особено, майка ми се опита да каже, че никога преди не съм обичал кисели краставички, но нищо не даваше резултат. Добре че майката на момиченцето предложи да отидем да си играем в детската. Този път нямах нищо против, но още като затворихме вратата на стаята усетих такава остра болка долу в стомаха, че само успях да се сгъна надве и ... с извинение, се насрах за секунда. Един миг гледах като идиот момиченцето, което се беше облещило от ужас срещу мен и хукнах към тоалетната. Заключих се отвътре, пуснах чешмата и се разревах. След малко майка ми и баща ми цъфнаха пред вратата, увещаваха ме да отворя, но аз бях пуснал непоколебимо райбера и за нищо на света нямаше да изляза. Исках начаса да умра, там, в тоалетната, да се напъхам целия в гърнето и сам да си дръпна казанчето, та да потъна завинаги. Час и половина по-късно проговорих с плачлив глас и поставих моите условия, за да изляза. Накарах всички да се махнат и да угасят лампите навсякъде. Като утихна в коридора отворих рязко вратата, с няколко скока стигнах до входа и изчезнах в тъмнината на квартала. Е, това беше историята, такъв срам, да се накензаш пред първата жена в живота си, дето се вика.

Всички се смяха до сълзи на тази история и най-вече Сократ. Така дойде ред на Омир, пардон на Агатон, да подхване историята си. Тук ще добавя, че той пописваше, ала тайно. Което ще рече, че за това му занимание знаеха много повече хора, отколкото ако беше публикувал някъде, но както и да е. Беше най-младият сред нас, току-що уволнил се, и разказа как като ученик в началните класове по време на един рожден ден на някой си от класа, след като свършили филиите с лютеница и курабийките, решили да играят на шише. Смела игра за онези години и Агатон призна, че благодарение на нея същата вечер за пръв път целунал момиче. Та тази първа целувка се превърнала в първата конфузия или крушение пред другия пол. Угасили значи лампата, Агатон тръгнал да целува момичето, намерил го криво-ляво, само допрял с устни бузата му и като запалили лампата, всички в стаята изпопадали от смях, защото мазната от лютеницата Агатонова уста се била отбелязала на бузата на онова момиче. Този случай струвал на нашия приятел осем години време до втория опит за целувка. Одобрихме историята на Агатон и подканихме Аристофан да започне. Доколкото си спомням, той разказа нещо, което лично на мен ми се струваше, че съм чувал като виц, но Аристофан се кълнеше, че наистина му се е случило и ако се е превърнало в анекдот, той даже би се гордял. Накратко историята беше от времето, когато Аристофан работел няколко години като готвач в ресторанта към хотела. Една вечер гостувал някакъв намахан софиянец, извикал лично готвача и го попитал какво може да му приготви за вечеря. Аристофан самонадеяно отвърнал, че всичко, което си помисли оня, може да му го предложи. Не щеш ли, софиянецът рекъл уж на шега: "Тогава искам камилско око с лук." Аристофан се замислил малко и отвърнал, че след два часа го има. Оня се облещил и казал, че ако му сервират след два часа камилско око с лук, веднага му брои сто лева на ръка, а ако не - Аристофан ще му се извинява цяла вечер по микрофона на оркестъра. Хванали се на бас и гостът излязъл да се разходи из града, докато стане окото. Като се върнал след час и нещо софиянецът изумен видял една камила кротко да пасе теменужките пред хотела, а едното й око превързано с черно парцалче. Влязъл той съкрушен в ресторанта, извадил парите. Аристофан обаче го посрещнал още по-омърлушен и му рекъл да си прибира парите, щото той камила намерил, обаче по това време било такава криза за лук в района, че не можал да открие кьорава глава.

Така, викаше Аристофан, загубих сто лева заради една глава лук и трябваше да се извинявам официално по микрофона на оркестъра. Добре, че не осакатих камилата на цирка, който беше тогава в града, ами само й вързах парцалчето колкото да взема акъла на онова леке.

Това му беше историята на Аристофан, но аз и досега смятам, че е съчинена. Както и да е, дойде ред и на Сократ да разкаже своята. Той помълча минута-две и когато всички очаквахме да започне, най-неочаквано се разрева. Разрева се като малко дете, сълзите му течаха от очите, а ние се чудехме какво да направим. След малко утихна, избърса с ръкав лицето си и каза, че самият той не разполага с нито една лична история. Каза, че може да разкаже историите от всички книги, които е прочел, да беседва до сутринта и да тълкува историите, които току-що изслушал, но колкото и да рови в паметта си, не може да извади нито една собствена история.

А личните ни истории са единствените ходове, така каза, единствените ходове, с които ни се удава да отлагаме замалко една партия с предизвестен край. И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края. Дори това да са истории за крушения, каза Сократ и се усмихна, а очите му бяха още мокри. И тогава никой от нас не знаеше, че това ще бъде последната ни среща.

Такава беше историята за онзи страховит симпозиум, която ми разказа докторът. Няколко дни след това щяха да намерят човека с многото имена удавен в реката. Тялото му се било заплело в тръстиките близо до градинския мост. Говореше се, че в безкрайните си нощни бдения може да е станал нежелан свидетел на обир или убийство, каквито тогава не липсваха в градчето. А може просто да се е опитал да направи един изпреварващ ход и сега да лови риба с Хераклит в някоя небесна Тунджа. Още на следващия ден из града се появи некролог, който съобщаваше за смъртта на Гаустин, Гошо Центъра, Сократ, Платон, Хераклит, Дядо Мраз и Дядо Коледа.

MGM Не е до годините, Тя Просто не всеки автор пише нон-стоп стойностна поезия, не всеки намира достатъчно силен изказ за да се себеизрази, понякога това се превръща в една игра с думите, една еквилибристика, едно излишно маниерно интелектуалничене. И насред смешните напъни на бъдеш "интересен", "различен", "отхвърлящ каноните на поетиката" - изведнъж изпраскаш нещо такова, като онова, което си постнала по-горе Не смея да твърдя, че познавам творчеството на Герги. Той определено е провокативен. Това е присъщо на младите. Носи агресия, това пък е присъщо на онези, които носят болката си и страданието като някакъв кръст, нежелаейки да го оставят там, на своята Голгота, а все го разнасят и крещят.... Но честно казано, има и стихове, които просто те блъсват, удрят, разтърсват, толкова са искрени, така болезнени, че .... те остават в съзнанието ти като онова, което бележи автора като дамга. Може би аз винаги ще свързвам Георги с първия му стих, който прочетох. Нямам някакви особени очаквания от него. Просто ми харесва - мигът, атмосферата, чувството... Не бих могла да се разочаровам от някого, когато нямам каквито и да е очаквания от него. За това и не мога да съдя, нямам право да съдя и отсъждам, просто си казвам - това - Да! - това ми харесва... Има нещо там, в тази глава, в това съзнание, в тази душа. Па дори да е скрито в един единствен стих... или разказ.
Права си, МГМ!

Знаеш ли защо обичах повече математиката в училище?!

Защото при нея няма субективни оценки. Ако има пет начини на решение- ще реша и петте, за да сравня резултата и да съм сигурна в отговора. Докато в литературата няма точни оценки и точни отговори. Всеки харесва различни неща и е пристрастен към тях, разбира се. Миналата година ходихме на един друг конкурс, на който пък жури беше Евтим Евтимов.

Там пак бях разочарована, но по друга причина. Там наистина присъстваха талантливи млади хора и чух прекрасни стихотворения. Оказа се обаче, че бащата на носителката на първа награда е капацитет в града. Такива едни неща стават, но няма значение. То като че ли си е в рамките на нормалоното и част от ежедневието ни.

Да се върна на темата с любимите книги.

Как можах да забравя "Приключение в два града" на Дикенс. Или "Ема Лайона", "Сан Феличе" и "Двете Диани" на Александър Дюма - баща. А не на последно място и първообраза на моята любима опера "Травиата". "Дамата с камелиите" на Дюма-син. А може би едно от първите неща, които съм чела е "Кавалерът Дармантал". Наскоро пак си я четох. "Тримата мускетари" ми хареса повече на филм и като че ли винаги съм я смятала за книга за момчета.

Eйс, ти къде се загуби! Не ми се сърди за личното отношение! Просто дълбоко ме трогна историята ти. Това е.

Написах ти нещо:

***

След теб ми остана

само душа,

надежда голяма

и трайна следа.

И една истина,

че мога да плувам

в океан от мисли

и море от думи...

Бъди здрав и не се отчайвай.

Ето ти нещо, което е част от една книга за прераждането, която четох наскоро /"Само любовта е истинска"/

Д-Р БРАЙЪН УАЙС

Не винаги сключваш брак с тази сродна душа, с която си най-силно свързан. Може да има повече от един човек за теб, тъй като семействата сродни души пътуват заедно. Може да решиш да се ожениш за приятел на душата си, с който си по-слабо свързан, но който трябва да те научи на нещо специално или да научи нещо от теб. Може по-нататък в живота си да разпознаеш сродната душа, след като и двамата вече сте се обвързали с настоящите си семейства.

Или пък най-силната ти духовна връзка може да е с родител, дете, брат или сестра. Или пък най-силната ти духовна връзка може да е със сродна душа, която не е се е преродила в този живот, а те наблюдава от другата страна, като ангел-хранител.

Понякога сродната ти душа желае връзка с теб и е на разположение. Той или тя може да усети пламъка или тръпката между вас, неуловимата с просто око близост, която подсказва, че сте били свързани в много прераждания. И все пак той или тя може да са вредни за теб. Зависи от развитието на душата. Ако едната душа е в по-малка степен развита и по-невежа от другата, във взаимоотношенията им могат да се появят насилие. , алчност, ревност, омраза и страх. Тези наклонности вредят на напредналата душа, макар източникът ими да е сродната душа. Често въображението ражда идеи за спасение: “Мога да го променя; мога да й помогна да израсне.” Ако той не позволява да му се помогне или ако тя със свободната си воля реши да не се учи, да не израсне, тази връзка е обречена. Може би ще има друга възможност, в друг живот, освен, ако той /тя/ не се пробуди по-късно в този. Късните пробуждания са възможни.

Понякога сродните души решават да не сключват брак, докато са в човешки тела. Те се уговарят да се срещнат, да останат заедно, докато изпълнят задачата, която са си поставили, и след това да продължат нататък. Техните графици, учебните програми за целия им живот, са различни и те не искат или нямат нужда да прекарат цялото прераждане заедно. Това не е трагедия, просто става въпрос за обучение. Вие ще сте заедно цяла вечност, но понякога може да имате нужда да влезете в различни часове.

Сродната душа, която е на разположение, но не е пробудена, е трагична фигура, която може да ви причини голяма болка. Непробудена означава, че той или тя не вижда живота ясно, няма представа за многото нива на съществуване. Непробудена означава, че не знае за душите. Обикновено мислите от ежедневието пречат на пробуждането.

Ние постоянно чуваме оправданията на съзнанието: “ Прекалено млад съм; имам нужда от от повече опит; още не съм готов да се установя; ти си от различна религия / или пък раса, район, социално положение, интелектуално ниво, културна среда и така нататък/.” Всичко това са просто оправдания, тъй като нито едно от тези качества не е характерно за душата.

Човекът може да усети тръпката. Привличането определено съществува, но той не разбира произхода на тръпката. Илюзия е да се смята, че тази тръпка, това разпознаване и привличане лесно могат да бъдат намерени отново с друг човек. Такава сродна душа не се среща всеки ден – може би само веднъж или два пъти за цял живот. Божественот благоволение може да възнагради доброто сърце, душата, която обича.

Никога не се притеснявайте за срещата със сродната душа. Такива срещи са въпрос на съдба. Те ще се случат. След срещата диктува свободната воля на двамата партньори. Решенията, които ще бъдат или няма да бъдат взети, са въпрос на свободна воля, на избор. По-малко пробудените ще вземат решения, които се определят от умовете им и всичките им страхове и предразсъдъци. За съжаление това често води до главоболие. Колкото по-пробудена е двойката, толкова по-вероятно е решението да е основано на любовта. Когато и двамата партньори са пробудени, блаженството е на една ръка разстояние.

“ И знай, че ще се завърна от дълбоката тишина... Не забравяй, че ще дойда пак при теб... След известно време, след миг почивка върху вятъра, друга жена ще ме роди.”

Калил Гибран

“Моята доктрина е: живей така, че да пожелаеш отново да живееш – това е твое задължение, защото така и така отново тук ще бъдеш.”

Ницше

Don И нещо много съзвучно, макар, че е на повече от 70 години.

Кирил Христов

Есенен дъжд

Вън есен е. Развяват се булата

На дъжд. Като прашец, ситни, ситни.

Налита вятърът, звънтят стъклата.

Ненаваляло се - редица дни.

Минава татък шоп, нехайно цопа

Из локвите. Дъждецът си вали.

Врата се някъде от вятра хлопа.

Аз слушам и душата ме боли.

Black Swans Как ми се допи хубаво кафе и ми се дослуша приятна музика .... Ма пусто - няма!
MGM Мммммм... в този притихнал и мек следобед си е само за ароматно кафе и .... хубава музика - в същност кой каквато я предпочита Хей, ама вие сте епикурейци от класа!
Анонимен457
Skapi Eis, da si jiv i zdrav!

Jelaia ti samo hubavi neshta!

Chakam temata ti

Tq

Натиснете тук

Sega neshto lichno ot men!

Натиснете тук

натали Айс, бъди щастлив

и една виртуална

наздравица от мен

приятни почивни дни

на всички

Натиснете тук

Редактирано от - натали на 14/11/2003 г/ 20:40:18

ФЪРКАТИЧКО Айс, вече е 15.

Честит Рожден Ден !!!

Пожелавам ти път , изпълнен с мъдрост, любов и светлина !

Наздраве ! - от мен

Наздраве ! - от б.б.

Анонимен460
Mit 70 Jahren noch so perfekt,

das schreit geradezu nach Sekt.

Ich wü nsche Dir zu Deinem Geburtstag recht viel Glü ck,

und denk dran: immer vorwä rts - nie zurü ck!

Атила Честито, Айс! Жив и здрав бъди! Наздраве!

любовта на скорпиона

Чака той, виж го как чака!

Единствен той може така.

Самотен стои, дори не стои,

а неподвижно изгаря -

то трудно се вижда,

но проследиш ли го тихо във мрака

и право в звездата му черна попаднеш -

фаталния пламък -

ти, трябва да видиш, ти - трябва!

Пази се тогава. Отрязан е пътя назад.

Разказват, че във звездата се криел

и дебнел в засада -

астралният знак потвърждава това.

Звездата е черна - от там без пощада,

той мигом напада; и

гледай - само ти - гледай,

как преди да убие, ще впие в гърба си

отровната страст.

Редактирано от - Атила на 15/11/2003 г/ 01:00:41

Анонимен462
таквия са си скорпионите - ако нема кой да преебе, че се тресне сам отзад
Eisblock Благодаря на всички Приятели от сърце! Също и на Ано-Шегаджийски (малко си пресилил с годините - ако ги достигна, обади се да те почерпя- стига да можеш, стига да искаш десетилетие и още нещо отгоре, да чакаш)!

Ще бъда сам с малката дъщеря. Имам си доста работа - дори и в Събота...

Анонимен464

Кефурко Говорите ли си още за книгите на вашия живот?
von Strelcha За какви книги става въпрос? Ако е за любими книги-- моята е "Стършел", от италиански.Малко необичаен избор, А?

Какво ще кажете?!

Кефурко Чудно наистина. На колко си години?

Да ти призная и аз - Дикенс. Избирателно вече , смешните страници.

Кефурко ...яа и не е ОТ италиански... Извинявай.
von Strelcha А кой беше всъщност автора на "Стършел"? Имаше и филм.

А чели ли сте някога "Петнадесет-годишния капитан Дик Сенд" ??

Беше ми любима в детството.Четяхме я на глас в къщи...

Don Авторът на Стършел е Етел Лилиан Войнич. Англичанка, умира през 1960 г. на около 90 годишна възраст.

Освен с авторството си на романа, тя е известна и с това, че е много активен сътрудник на първите независими руски вестници в началото на века

Редактирано от - Don на 20/12/2003 г/ 20:26:03

Don На този адрес Натиснете тук можете да си поръчате книгата, доставна цена 6, 30 лв. доставка до няколко дни, в София на следващия ден.
Честита Коледа на всички читатели! Живи и здрави!

В навечерието на Коледа не трябва да забравяме да включим тук и "Коледна песен" на Дикенс.

Дон, ти къде се губиш? Имаш страхотно стихотворение в темата на цъфте. И изобщо пишеш много хубаво. Бих казала си направо писач от класа.

Мили поздрави

Редактирано от - Tя на 26/2/2004 г/ 21:32:00

Анонимен473
не е само писач от класа
Don Tя ме ласкае. Но ми е приятно, не мога да излъжа.

Весели празници на всички! И на тия, които пишат, и на тия, които четат!

rubstone Весели празници Дон!

И от мен здраве и живот! Щастливо посрещане на Коледата!

За много години! Живи и здрави да сте!

Дон, не те лаская. Това е една от най-хубавите теми, но защо никой не пише?

Напиши поне ти нещо хубаво!

Искрена съм, макар че искреността е най-трудното нещо на света, а ласкателството е най-лесното, ако перефразирам един от любимите си писатели Достоевски.

Не четат ли тия хора

Да продължа с припомняне на любими книги:

"Малки жени" и "Отнесени от вихъра" - първата част на Маргарет Мичъл. Добре, че давах филмите, та да си ги припомня.

Също и - "Чърлстън" на Александра Рипли и "Севера и юга" на Джон Джейкс. По последната имаше също прекрасен сериал с Патрик Суейзи и Лесли Ан Даун, но не знам защо не са го давали още по БТВ. Изобщо - американците пишат доста хубаво и ми харесва американската литература.

Чао и поздрави от сърце

Анонимен477
Много интересна тема - еваларка А май само Поповски е влюбен в Шекспир? Дон - доколкото схаващам ти се занимаваш нещо с литература? Какво мислиш за съвременните български автори?

Сега за моите книжлета (без номерация и с по-длъжък списък):

Алан Маршал - "Мога да прескачам локви" и "Разкажи ми за пуйката, Джо" (изестния ви сборник разкази на "Панорама"

Алън Силитоу - "Старт в живота"

Дейвид Стори - "Спортен живот" (покрай тва сигурно зарязах спорта ; кой знае)

Джак Керуак - "По пътя"

Ярослав Хашек - "Приключенията на добрия войник Швейк"; Разкази (от том І избрани творби) - заради тях взех да уча чешки

Карел Чапек - "Фабрика за абсолют"

П.Г. Уудхауз - "Замъкът Бландингс и неговите обитатели"

Хофман - "Лешникотрошачката"

Херман Хесе - "Демиан"

Чарлз Дикенз - преди всичко "Оливър Туист"

Ф. М. Достоевски - "Бесове", "Братя Карамазови" (не знам дали съм достатъчно подготвен и сега да ги разбирам. Ма тва е автор, който винаги има защо да се препрочита)

Владимир Соловьов - "Смисълът на любовта". Така започнах да търся смисъла на любовта не само във философията, но и в живота

Чудомир - оня сборник разкази "Не съм от тях како Сийке"

Вапцаров - не мога конкретно

Димчо Дебелянов - същата работа

Димитър Кирков - "Хълмът", "Балкански грешник" - за него по-конкретно ми е въпроса за съвременните автори. Впечатлен съм особено от втория роман!

Ама списъкът не може да бъде спрян току-така... Все някой ще изпусна, а доколкото схващам това не е опит да си преразкажем библиотеките Това обаче определено са книгите, които са имали някакво отношение към моето поведение и глупостите, дето ми се мотат в тиквата

amigov Ako naistina vi vylnuva, i az shte vi dam nabyrzo edin nenomeriran spisyk:

Umebrto Eco - Imeto na rozata; Mahaloto na Fuko

Paul Auster - The New York Trilogy

Gabriel Garcia Marquez - Sto godini samota

Dostoevski - Bratq Karamazovi; Prestyplenie i nakaznie; Idiot

Tolkien - Lord of the Rings

John Fowles - The French Lieutenant's Woman

Douglas Adams - Pytevoditel na agalakticheskiq stopadzhiq

Mihail Bulgakov - Majstoryt i Margarita

Ilf i Petrov - Dvanadesette stola; Zlatniqt teletz

Jonathan Swift - Gulliver's Travels

Julio Cortazar - Lotariqta

Nikos Kazandzakis - Aleksis Zorbas

J.D. Salinger - Spasitelqt v ryzhta

Joseph Heller - Paragraf 22

Jorge Luis Borges - VSICHKO! (koeto sym chel )

Ako shte minavame na poeziq: (oh, mnogo sa...) Blok, Lermontov, Keats, Yeats, Eliot, Vaptzarov, Qvorov, Debelqnov, Verlaine, Baudelaire, Rilke, Cuasimodo, Seferis, Brodsky...

etc.

Imam si i klasatziq na naj-bokluchavite avtori, oglavqva se ot nedorazumenieto, narecheno Paolo Coelho...

Редактирано от - amigov на 22/1/2004 г/ 19:30:39

Don Когато запитах кои са петте най-важни книги на вашия живот, аз нямах и най-малката представа какво ще излезе от това. Не допусках и че толкова много хора ще се разкрият пред другите. Защото да напишеш кои са любимите ти герои си е един вид разсъбличане, разголване на душата, една преодоляна скромност, един вик какво не ни достига тук, от какъв стремеж сме обладани.

Удивен съм от толкова много искреност, прозвучала в тази тема. И ако някога ви се наложи да бъдете това което сте наистина, помнете, че сте го правили. И при това с удоволствие.

Но заедно с това нека си дадем сметка какво е книгата в нашия живот. Ако съдим по постингите, изброените от всеки заглавия са определяли в голяма степен ценностите, изповядани от нас през годините. Но заедно с това те са и свидетелства за нашите скитания в търсене на истината за това, кои сме ние и защо сме на този свят. И ведно с победителите в тези търсения, победените също са нравствено извисени, никой не е възприел поражението си като фатална предопределеност.

И заедно с това, забелязвам нещо много тревожно. Липсват автори от последните 10 – 20 години. С изключение на Толкин. Това не е идеологема, не ме разбирайте превратно. Просто няма автори в това последно десетилетие, такива автори, от чиито слова да се прехласват очите на читателите, смело настъпващи в своята зрялост. Дали няма въобще значими писатели или няма търсене на такива разказвачи? Ако погледнем литературния пазар, ще видим отчетливо господството на литературата на факта – интервюта, репортажи. Изключителна рядкост са произведения, продаващи “образи”. Няма ги, изчезнаха.

Не искам да заприличам на стар мърморко, недоволстващ от експанзията на младите в някоя духовна област и почувствал се застрашен от това. Точно обратното, липсва именно тази експанзия. Младите хора вече не се вдъхновяват от написаното и не си изграждат образи. Подозрението ми е, че присъстваме на революция в способите за комуникация между хората и тази революция носи всички характерни за революциите рискове. Ако Гутенберг преобърна света и създаде масовото книгопечатане, днешната революция създаде масовия образ. Забележете, ако книгите ви внушаваха образи, то го правеха по един ненатрапчив начин, вие сами изграждахте в себе си Чайлд Харолд и много често този образ не съвпадаше с образа , който вашият приятел си бе съградил. Днес това внушение е повече от директно. Обраите, които се генерират вече и програмно, са удивително унифицирани. Създава се един въображаем свят, конкуриращ се с действителността. Днешният Харолд е еднакъв от Ванкувър до Владивосток. И все повече е рожба на компютърна анимация. И ако се запитаме чии граждани сме, ще разберем с удивление, че сме граждани на свят, до голяма степен създаден от новите форми на комуникация между хората. И тъй като е невъзможно да сме навсякъде в този свят, пък и едва ли е необходимо при тази унификация, историята, която телевизията ни показва, е едиствено възможната история.

Ришард Капушчински разказва за своето пребиваване в Москва по време на атаката срещу парламента в 1993 г. : “Като цяло градът беше спокоен. Зрителят на Запад гледаше кадрите на горящ танк, а не знаеше, че двеста метра по-нататък имаше нормална опашка, защото тъкмо бяха докарали тикви.”

- Вече се появиха поколения деца, които повече време прекарват в нереалния свят, отколкото в реалния – казва той. В този свят промените стават много лесно. Тези деца стават възрастни без да са усвоили най-важния урок, че променяйки света, ти променяш всички край теб. И никой не им е внушил, че тази промяна е свързана с огромната им отговорност да не навредят на другите край себе си. И я няма онази литература, която се докосваше до божественото и го правеше достояние на милиони, същевременно предпазвайки ги от най-одиозните изстъпления?. Днес като че ли няма нужда от това.

И когато се изправя пред всички, имали и желанието, и готовността да назоват своите кумири, аз се питам – дали след още 20 години ще има някой да запита приятелите си: “Кого обичахте?” Дали въобще са обичали или отговарят по инерция? И ако са обичали, какъв ли е бил той?

Don Чували ли сте за град Гринък, на реката Клайд, някъде около Глазгоу? Някаква асоциация сигурно ще възникне у вас, нещо като Upper Klide Ship Building? Днес няма да ви говоря за големите корабостроителни трейдюниони, а за един клуб в това малко градче, създаден до сами реката в януарските дни на 1801 година. На 25 януари. Точно преди 203 години.

В това малко градче има прекрасни старинни здания, има даже и музей, но тук няма нито кино, нито дискотека. Затова пък има клуб, най-стария във Великобритания клуб на Робърт Бърнс. Невероятно съвпадение. Самият Робърт е роден също на днешната дата през 1759 година.

Тази вечер, точно в 19:30 местно време, членовете на този клуб ще седнат около старинна дъбова маса. Нищо от греховните 19, 20 и 21 век няма да им напомня за външния свят.Пред всеки от тях ще има сборник стихове на Бърнс. Прдседателят ще започне своят “Тост за здраве”, подхванат на онова старинно шотландско наречие, на което е писал поета. И на което юношата Робърт е говорил с първата си любов, Мери Кемпбъл, наречена след години “Highland, шотландската Мери” за своята вярност на народностните традиции. Тази любов е завършила трагично. Младият Робърт бил принуден да се ожени за Джийн Армър, която е чакала дете от него, а Мери е починала скоро след това, заболяла от тиф. Погребана е в Гринък. И ето че този клуб поставя в далечната 1801 година паметник на гроба на Мери

Когато четците завършат с биографичните детайли, в залата ще се внесе супа от петел, именно от петел, защото е възпята от Бърнс и ще се раздаде общия вопъл - Gie her a Haggis! - в чест на едноименната ода.

И когатo всичко е изядено, изпито и изпято, приятелите на Робърт ще си тръгнат сред зимния вятър, и както и през 1788г ще пеят Auld Lang Syne, чийто чудесен превод на Владимир Свинтила ние имаме удоволствието да чуем днес, в рождения ден на Робърт Бърнс.

Кога и кой ще измени

на старата любов?

На миналите златни дни

и старата любов?

За старата любов -

докрай!

За миналите дни!

Ти чаша нежност ми подай

за миналите дни!

Със тебе пихме от дъха

на тия равнини.

И с тебе двама към върха

вървяхме дълги дни.

Преминахме ний длан във длан

реки и планини.

И раздели ни океан

след тия златни дни.

Но пак сме днес със теб ведно.

Ръката ми хвани.

Налей от старото вино

за миналите дни.

Налей и чашите не брой.

Догоре ги пълни.

Да пием с тебе, друже мой,

за миналите дни.

За старата любов -

докрай!

За миналите дни!

Ти чаша нежност ми подай

за миналите дни!

Редактирано от - Don на 25/1/2004 г/ 14:42:10

Кире Don, определено присъстваш на революция в комуникацията Даже участваш в нея Ако продължа по мисълта ти (ако разбира се я схващам правилно) бих казал, че тя е в основата на следващото "Ограничено общество". Оръдие му е и интернет...

Ценностите се променят, също както и формите на комуникация - сега е по-важно с колко пари разполагаш и никой не се интересува от личните качества, освен ако не носят пари. Защо му е на някой бизнесмен някой си, дето разполага с въображение и представи за определен литературен герой? Сега хората търсят и искат да намират информация възможно най-бързо, трябва да са в състояние бързо да я сдъвкват и да я използват по начин, по който да е достъпен и приет от масата. Трябват конкретни резултати, изобщо трябват факти. Чичо Фичо може да каже, че това е основата на Прогреса.

Всъщност новата информация изобщо не цели да бъдеш осведомен и знаещ, това са сурогати. Именно те обаче, оформят потребителското поведение, създават моди и тенденции. Станеш ли различен, значи нещо не си наред, значи трябва изолатор

За мен обаче основният въпрос е какъв е смисъла от всичко това. Прогресът изобщо става достъпен на масите, заради група хора. Тая група в последните 20-30 години става интернационална, консолидира се и търси резултати. Прогресът също така е невъзможен, ако няма подкрепата на масата (дето му викат - на потребителя). Подкрепата на потребителя всъщност означава създаване на властови ресурси (заради пари), които са пък базата на следващо развитие. При това развитие, посочено от тоя, дето плаща. Не може никой да излезе от тая формула, защото чрез нея всеки индивид живее, съвсем физически го мисля, на най-битово равнище. И тъй накрая излиза, че всеки един от нас трябва да назубри нещо, да се специализира - бе, някакъв капацитет в определана област. И се продава и живее съответно, в зависимост от своите умения.

Представи си, че утре някой пич открие лекарството за СПИН. Каква е ворятността лекарството да е безплатно? Мисля си, клони към 0, дори самият откривател да го иска. Със сигурност ще почнат някакви лицензи и права на някоя фармацевтична компания. Иначе вървим към комунизъм Ега ти, май откривам топлата вода

Без значение, начесах графоманията

Ирационално

В напрегнатата атмосфера

на бързащи, задъхани роботи,

в съдбата ми праволинейна,

угасвам в скука и пороци.

В машината на тоя скапан свят,

затънал в сметки и налудничави схеми

и имащ за завивка пълен мрак

угасваме, защото с теб не сме родени инженери.

Test, test: v. Es482
"От Ванкувър до Владивосток" няма нищо, само солена вода и някоя риба или птица гладна: общо Смърт!
Don Кире, на мен ми се струва, че тази революция е по-глобална, не е само в комуникациите. Само до преди десет години културите, по цялата земя, се развиваха в някаква дуалност – заедно с това, което се купуваше и продаваше, те притежаваха и един неотчуждаем фонд от лични и колективни ценности, фонд, завещан ни от хилядолетия. Всяка здрава и жизнена култура е считала, че не подлежат на продажба например любовта, вдъхновението, истината, красотата. Не подлежат на продажба и проверените колективни ценности – родния език, националната територия, националните интереси, гражданския и войнския дълг.

Днес се чувства влиянието на една икономическа тенденция, непозната, но доста лесно различима, която е болезнено ревнива към самия факт на съществуването на тези неотчуждаеми ценности. Докато те съществуват, тази сила се чувства ограничена и непълна – има ли хора, които не могат да бъдат купени, тя ще се сблъсква с неприятни за нея сюрпризи. Днешната “постмодерна” атака срещу вечните и нетленни ценности може да бъде разбрана само в светлината на амбициите на икономическата власт да смаже и последните съпротивляващи се “гарнизони”. Докато всичко на този свят, според тях, не се превърне в стока, със съответната цена, подлежаща на продажба, тази икономическа власт не може да се успокои – тя просто не може да стане всеобхватна и не подлежаща на контрол. В нейна помощ дойдоха модерните социални утопии – идеите за либерално устроено общежитие, които смазват всичко това, което все още не е придобило статуса на стока, обявяват го за отживелица на назадничав традиционализъм. Те виждат края на историята като край на процеса, в който старите ценности се превръщат в прозаична стока със своя продавач и купувач.

Ако мога да резюмирам, икономическата власт се чувства суверен само там, където е фиксирано от кого да купи и колко да плати за изгодните за нея решения и действия.

Докато има по белия свят национални мислители, интелектуални лидери и бляскави литератори, светът ще изглежда чаровно ирационален, изплъзващ се от калкулация и пълен със сюрпризи. Но когато в храма влязат търговците, продаващи своя интелект и находчивост, своята способност да влияят на евентуални преговори или пък на изхода от сражение, тогава светът се принизява до лесно манипулируем пазарен обект. Този свят става предсказуем и затова подвластен. В него властта се измерва с количеството пари, предназначени за поредния подкуп. Само в този свят най-богатите са придобили най-много власт. Ако бях от тези търговци аз бих знаел, че първата стъпка към този свят е тоталната дискриминация на извъникономическите ценности, цялостното изчистване от културата на обществото на онези ценностни острови, които априори се противопоставят на пазарната експанзия.

Значи работата се състои в нова глобална културна революция. Такава революция, която трябва да разгроми досегашните културни ценности. Защото именно те не дават възможност на икономическата целесъобразност да властва над човека и над неговия Бог.

Как и защо става възможно това – може би ще го напиша утре, а може и след това...

Анонимен484
...... та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му.

Откровение на Св.Йоан, глава тринадесета

Don Има огромен парадокс в това, че настъплението на “либералната демокрация” и съпътстващата я културна матрица тихомълком отрича едно ключово за културата ни понятие – политическия суверенитет на народа. Независимо от това, че режимите до тук са го неглижирали, никой не посмя да го подложи на съмнение. Днес обаче то открито се атакува и като теоретическо положение, и като практика. Отказва се референдум, изземат се правомощия за решение на ключови проблем. Тънкостта е там, че ако този суверенитет съществува, националните интереси НЕ МОГАТ да бъдат обект на покупко-продажба. И чрез тях цялата културна парадигма. За да станат такъв “продаваем” обект, елитът трябва да приватизира суверенитета, да получи пълна свобода и безконтролност в международната политика. Националният интерес трбва да стане стока, а елитът, безмислено сменящ се, а всъщност оставащ на власт – притежател на тази стока, и при това не обвързан от никакъв императивен мандат от страна на нацията

И ето, в тази обстановка по света крачи с нова мисия новият, “икономически” човек, превръща се неусетно в доминиращ обществен и културен типаж. Той трябва да направи отчуждаеми онези ценности, които до сега и по закон, и по морал бяха неотчуждаеми, да ги въвлече в търговския оборот. Глобалната власт е невъзможна, докато някъде все още съществуват подобни неотчуждаеми ценности.

И тук трябва да откроим една съществена промяна в днешното възприемане на “икономическия типаж” в сравнение с отминалите времена. Вековната културна традиция се отнасяше към този типаж като към прозаичен еснафски мироглед, който не се интересува от политика, въобще обществените нагласи са му ако не чужди, то много далечни. И едва днес, в светлината на края на процеса, отчуждаващ всички ценности и превръщащ ги неумолимо в обекти на покупко-продажба, този типаж се превръща в новия, неусетен диктатор на вкусове, поведения и ценностни ориентации.

Скритата същност на този процес е в това, че икономическият типаж успя да присвои паричен еквивалент на всичко, което доскоро се считаше за неотчуждаемо и неподлежащо на обмен. И обществото не успя да се защити от вербалната агресия, която денем и нощем го убеждаваше, че ако не си за новата либерална идеология, ти си тоталитарист, и като такъв подлежиш на лустрация. Плачевният резултат от тази безпомощност е налице – ликвидират се постепенно всички други властови ресурси, изчезва многообразието на властовите форми. Изчезва и многообразието на световните културни формирования. Подобно на революциите от 19 и 20 век, икономическият типаж отново претръска целия му достъпен свят. Толкова дълбоко го претръска, че в ситото остана единствения субстрат, единствения абстрактен агент – парите.

Привързаността към националните културни традиции, към потвърдените от живота поведенчески реакции пречи на глобалната икономическа власт да се справи окончателно с останалите форми на обществена активност. Изведнъж се оказа, че либералният проект, превръщащ довчерашните местни културни жреци в пазарно мотивирани граждани на света, си има своята цена. Неподозирана, но въпреки това реална - отмирането на всички досега известни мотиви за достойно поведение. И заместването им с икономическа изгода.

За да създадеш “граждани на света”, без никаква представа за културна самостойност, просто трябва да им внушиш едномерна мотивация.

Внушиха я.

Кире Don, определено мисля, че говорим за едни и същи неща. Само дето ти пишеш по-добре, някак по-убедително и ясно

Кире Размишления в началото на ХХІ век

Александър Солженицин

Настоящият текст е транскрипция на лекция, четена в международната философска академия, преведена на английски от Еромолай Солженицин. Оригиналното й заглавие е “Отлъчването от Бога”.

МОСКВА

Какво е мястото на морала в съвременната политика?

Еразъм е вярвал, че политиката е етическа категория и предизвиква единствено морални рефлекции. Но това, разбира се, е било през ХVІ в.

После, през просвещението, философът от ХVІІІ в. Джон Лок заявява, че не е уместно общоприетите морални норми да се спазват от държавата в официалната политика. Така политиците – машите на официалната политика – получават теоретически обосновано оправдание за липсата си на морал.

Моралът в политиката открай време куца, но в навечерието на ХХІ в. последиците от това са повече от фатални.

Естествено, критерийте за морал на отделния човек, на семейството и даже на общността не могат да се съпоставят едно към едно с етичните стандарти на политика и държавника. Поне в момента не е възможно такова отъждествяване. Но държавите се управляват от политици, а те са обикновени хора. Тези обикновени хора с действията си управляват останалите обикновени хора. Нещо повече – държавният механизъм не търпи колебания в поведението на политиците. Ето защо – до една! – моралните норми, които важат за обикновените хора като индивиди, трябва с още по-голяма сила да задължават политиците. Всъщност, ако държавите, партиите и обществената политика не се управляват с морал, човечеството е загубено. Обратно, ако политиците и държавниците се придържат към нормите на индивидуалната етика, човечеството не само ще процъфтява, но и благоразумно ще построи бъднините си.

Руснаците например разбират морала като “правда”, а моралното поведение – като “жить по правде” (да живееш според истината). У тях никога не е угасвал този порив. Така е било дори в мракобесните години от края на ХІХ в., когато с християнските си възгледи философът Владимир Соловьов призовава за органична връзка между морала и политиката, за политически действия изцяло в услуга на правдата и морала и за отлъчване от църквата на онези управници, които използват поста си за лично облагодетелстване.

Ето защо ми е толкова болно да призная, че в Русия днес повече от всякога и повече от всякъде стремежът към правда е разколебан и потъпкан. След седем десетиления амторитарен режим и политически натиск хората получиха пълна и неограничена свобода на действие и се оказаха неподготвени за нея. Повсеместната бедност и липсата на контрол поощриха изявите на по-безскрупулната половина на човека и резултатът е пълна морална разруха. Странното е, че тя засегна и хора със значителен интелектуален и морален потенциал. С този щрих картината на днешна Русия изглежда още по-зловеща, а моралните щети – по-страшни и от физическите страдания. Но нека не окайваме съдбата си и да не се оплакваме пред другите нации за собствените провали. По-добре да се вгледаме в изплъзващия се смисъл на понятието “морал”.

Заветът на Бентам

ХVІІІв. ни е оставил завета на Джеремайа Бентам: Морално е това, което доставя удоволствие на много голям брой хора, а човек трябва да върши единствено онова, което ще спомогне за съхраняването на собственото съществуване. Поразително бързо човечеството започва да възпроизвежда този модел на поведение!

Хладнопресметливите отношения на бизнеса се възприемат навред по света. Непростим грях в света на богатите и преуспелите е да дадеш предимство или да помогнеш по какъвто и да е начин на съперника ти. Всяко начинание е морално, ако е законно. А законът е създаден, за да ограничи неморалното поведение. Е, понякога успява, но много често именно законът поощрява неморалните действия. Можем само да благодарим на Бог, че все пак човешкото у нас понякога надделява, че не се подава “законови” хипнози, че преодолява духовната летаргия и апатия. Многобройни са случаите, когато преуспели западняци откликват на зов за помощ с пари или стока, а понякога с лични усилия.

Безграничният прогрес

Познанията и способностите на човека непрекъснато се увеличават. Така и трябва да бъде. Пак през ХVІІІ в. е започнало светкавичното развитие на обществените дейности. Ан-Робер Тюрго характеризира процеса с гръмкото название “прогрес”, като смята, че икономическият подем неизбежно ще обнови и ще издигне човешката нравственост. Думата прогрес се възприема бързо по цял свят като житейска философия: Трябва да прогресираме! Учени и мъдреци не закъсняват да провъзгласят вярата си в прогреса. Всички еднозначно приемат, че прогресът е добрата фея, която ще облагороди човешкия живот. В подобен позивистичен дух е построена теорията на Маркс: без помощта на Бог историята сама ще ни изведе до правдата. След време става ясно, че прогресът е надхвърлил очаквания размах, но без да оправдае възлаганите му надежди. Науката и техниката достигат все нови и нови върхове, особено във военната индустрия и битовата техника – все луксозни залъгалки за дома. Да не говорим, че целеустремените ентусиасти от ХVІІІ в. не са имали и представа за доста пагубни последици от световния прогрес.

Кире Прогресът в криза

Прогресът също има своите критични точки.

Първо: Ограничените природни ресурси не могат да осигурят неограничен прогрес. Не толкова отдавна открихме, че трябва да поддържаме природата, а не да я покоряваме. Вече почти сме изчерпали полагащия ни се дял от околната среда. А после?

Второ: Човекът изобщо не е станал по-човечен от прогреса. Напротив. Загърбихме душата и духовното и сега нямаме ориентир. Позволихме материалните потребности да вземат връх. После започнахме да измисляме все нови и нови предприятия, за да задоволяват непрестанно нарастващите нужди на хората – и какво? Ще успеем ли някога да ги задоволим? Едва ли.

Безкрайното трупане на материални придобивки само по себе си никога няма да доведе до пълно удовлетворяване. Отдавна е известно, че материалната собственост трябва да е подчинена на друг, по-висш принцип. Само духовното осмисляне на заобикалящия свят според Николай Бердяев може да предпази човека от гибелната власт на вещите.

Модерните технологии направиха възможно почти мигновеното пътуване по целия свят. Сателитните връзки и телевизията ни пренасят до всяка точка по всяко време. Но защо ни е всичко това, ако не можем да преодолеем собствените си човешки граници? Душата ни се дави в морето от информация, губи се сред авангардните постижения, линее в сянката на технологичния напредък. Така е и с културата – тя винаги остава на втори план в новините, рядко измива очи в някой спектакъл, роман или платно. Всичките ни битови удобства, създадени за облекчения и свръхкомфорт, всъщност правят мързелив духа. Пресищането оскотява нравите и, което е по-лошо, ставаме по-тъжни и по-несигурни. Сякаш усещаме, че сме приклещени в капана, който прогресът ни е заложил, че въртопът от удобства скоро ще ни задуши. Не отричам, прогресът много ни е дал, но още повече е взел. Признайте поне пред себе си, че цялото това главоломно препускане някъде нещо пропускаме. Престанахме да питаме, престанахме да търсим смисъла, престанахме да се вслушваме във вътрешния си глас. А той ни кара да копнеем по нещо друго – чисто, крехко и красиво.

Вътрешните въпроси

Никой не може и не трябва да спира прогреса. Просто не бива да го благославяме! Нека мислим за него като за изключително важно изпитание на собствената ни воля.

Даровете на телефона и телевизията, изкуственото удължаване на живота, компютрите – всичко това ни откъсва от естествено свързания с природата живот, увеличава пропастта между поколенията, лишава ни от жизненоважни човешки взаимоотнешения. Отчуждението и апатията се разраснаха неимоверно. Потъвайки в света на материалното, хората откриват само огромна празнина и самота. Това подхранва и екзистенциализма. Прогресът ще ни изяде, ако не се опитаме да го впрегнем в услуга на духовността, ако не кодираме в неизчерпаемата му мощ повелите на вътрешния глас. Защото въпреки смайващия си технологически напредък човечеството буксува на същия исторически кръстопът, на който е оставило без отговор вечните въпроси.

Подредихме бита, а забравихме битийното, убихме халмонията между духовното и телесното. Почти безвъзвратно изгубихме онази първична чистота на духа, която различава Доброто от Злото. Опростенческата ни философия за удобство реши, че те са “равностойни”.

Нищо не издава по-добре днешната немощ на духа и мисловната безпътица от загубата на ясното, спокойно отношение към смъртта. Неистовият ужас на човека от модерната епоха пред отвъдното, непознат на древните, е резултат от ненаситния, шумен и стремглав живот. Човекът е изгубил съзнанието за себе си като ограничена частица от всемира, може би единствената, притежаваща свобосна воля. Той е започнал да се възприема за център на целия заобикалящ свят, не да се нагажда към света, а да нагажда света към себе си. Така мисълта за смъртта става непоносима: тя означава внезапен край на целия всемир.

Като се отказахме от неизменната Висша сила над нас, запълваме пространството с лични потребности, за да установим, че животът изведнъж се е превърнал в неспирно угризение.

В навечерието на ХХІ в.

Скоро ще прекрачим в третото хилядолетие. За да сме модерни, ще го обявим през 2000, а не през 2001 г., както би следвало. Кой не би искал да го отпразнува порядъчно? Когато са празнували настъпването на ХХ в., хората са очаквали тържество на разума, а не войни и насилие. Само Достоевски смразяващо ясно е предрекъл мрачния марш на тоталитаризма. ХХ в. започва и завършва с убийства, моралът и духовността са в пълен крах. Не казвам, че това не е логично продължение на един доста продължителен процес. Но защо тогава очакваме въоражения до зъби ХХІ в. да е по-добър? Помислете за екологичните катастрофи, прирастта на населението, проблемите на Третия свят. Доста странно е това определение “Трети свят” – та той обхваща по-голямата част от света. И все повече ще се разширява. Потикнато от глада и мизерията, населението в него ще предявява своите искания към по-развитите страни. Това не е нова идея, само ще ви припомня, че през 1921 г. татарския националист и комунист Султан Галеев е призовал да се основе интернационал на колониалните и полуколониални народи, който да установи диктатура над развитите индустриални страни.

След Студената война Западът се изправи пред проблема със стотиците имигранти и намери решението в бюрократичните крепостни стени. Но това е временно спасение. Но това е временно спасение. Кой знае – може екологичните проблеми да доведат до глобални климатични катаклизми и тогава войните ще бъдат не само за територии, но и за оцеляване.

Не му е лесно на Запада! Той трябва да съхрани плурализма, да запази непокътнато уважението към всички култури, да открие решение за наболели социални проблеми и в същото време да защити собствените си ценности, да брани и отстоява с всички законни и морални средства онази уникална стабилност, която осигурява независимост и свобода на всеки отделен гражданин.

Самоограничаване

Времето ни притиска и ограничава възможностите ни. Трудно е да се жертваш, за да постигнеш самоотрицанието, когато отдавна сме захвърлили златния ключ на мярата и въздържанието. Но самоограничаването е единствения верен и мъдър път за постигане на свободата. Трябва да се смирим, без да чакаме някакво чудо или космическа сила да ни подтикват към това.

Трябва да се научим да се въздържаме и разумно да приемаме неизбежния ход на събитията. Всеки сам си знае колко трудно е това в личния живот, а какво остава за политиката или за обществения живот!

Говоря за самоограничаване, което ще ни помогне да виждаме по-далеч от икономическите интереси на момента. През 1991 г. екологичните организации призоваха да се приложат спешни мерки и ограничения, за да се опази околната среда. Противопоставиха им се “от най-високо равнище”, а някои от държавите изобщо не им обърнаха внимание. сякаш не живеят на тази планета, сякаш не тровят себе си и децата си.

И друг пример – след рухването на комунизма в много краища на Съветския съюз се възродиха неонационалистически тежнения за териториално преразпределение. Посегнаха лакомо дори на исторически и етнически чужди земи.

Ако се научим да се самоограничавеме и да се въздържаме, много от проблемите на сами ще намерят решението си. Отчитам, че милиони хора по света не са готови на подобен акт, дори са далеч от подобни мисли, но всеки личен или обществен опит за самоограничаване рано или късно ще постигне целта си, ще придобие необходимия отзвук. Може да започнете, като ограничите консуматорското си поведение – това неизбежно ще се отрази на производителите.

rubstone Честита Баба Марта Дон!
Кин-Войло490

Click on the icon!

...И Честита Баба Марта, Don!...

Don Честита и на теб, rubstone! И на теб Кин-Войло!

И на всички, които се отбиваха тук.

За да ни кажат, че това, което са прочели, им е направило неизгладимо впечатление.

Отбивайте се!

Не всичко е прочетено, не всичко е изживяно.

Дон, къде се загуби?

Поздрав с цитат от моя любима книга:

“... щом тия произведения не досягат сърцето, те се отдалечават, струва ми се, от истинската цел на изкуството. Колко сладостно е сред житейските разочарования да можеш да се унесеш мислено към благородни характери, към чисти чувства и картини на щастие...”

“МАДАМ БОВАРИ”, Гюстав Флобер

Don Тук съм. Малко боледувам.

Честит рожден ден!

Да си жива и здрава!

И повече оптимизъм.

Божо Don,

само погледни, не коментирай !

...

Тексты песен Михаил Гулько

Песня: Больно.

Мне сегодня так больно,

Слёзы взор мой туманят,

Эти слёзы невольно я роняю в тиши.

Сердце вдруг встрепенулось

И, как птица, забилось,

И былое проснулось, если любишь прости.

--RF-- Мой нежный друг, слёзы часто роняю,

И с тоской вспоминаю дни прошедшей любви.

Мне без тебя так больно,

Но не будь таким жестоким,

Мой нежный друг, умоляю прости.

Две прощальные розы-

Вот всё то, что осталось,

Только горькие слёзы нагоняют они.

Твои письма читаю, не могу оторваться,

Лепестки роз целую, вспоминаю те дни.

--RF-- Пиши, мой друг, даже редкие строки,

Ведь любовь моя большая

Всё равно простит тебя.

Люблю тебя, как прежде,

Но не будь таким жестоким,

Мой нежный друг, если любишь прости.

Я сижу в одиночке и плюю в потолочек,

Пред людьми я виновен, перед богом я чист.

Предо мною три года и запретная зона,

Где маячит на вышке надоевший чекист.

Дон, защо нищо не пишеш?

И никой ли не чете вече и не иска да сподели кои са книгите на неговия живот? Да, наистина само една е такава за мен от последните прочетени от съвременен автор – “Единайсет минути” на П. Коелю.

Тук си открих случайно едно ценно издание на “Капитанската дъщеря” 1950г., превода е на А. Каралийчев. И тъй като Пушкин ми е един от любимите автори, пускам стихче с поздрав:

С мисъл се боря любовна,

мъча се да те забравя,

Маша, ако те оставя,

ще се почувствам ли волен?

Тез очи, що ме плениха,

пред мене са всеки час,

те душата ми смутиха,

спокойствие нямам аз.

Щом узнаеш как се мъча,

Маша, имай жал над мен,

виждаш тежката ми участ,

че от теб съм аз пленен.

Приятна вечер!

Don На ръба на 20-те и 30-те... Неволно мисълта ми скача там, в ония години, и проверявам за кой ли път моите представи за тогавашните хора. Странства в мъгла един Ричард Олдрингтън, носейки в себе си Смъртта на героя. Но заедно с нея носи и утвърждава чувствеността на изгубеното поколение. В Германия братята Ман издигат немския дух съвсем не към Хитлер, пардон, тогава ефрейтор. Млади хора създават квантовата механика, мисловен подвиг, който не е надминат и досега. Светът като усещане е повече глобален, отколкото сега, нищо, че материално е мизерен. Зелда обича Скот Фитцджералд, Юджин О’Нийл пише Луна за несретници, Линберг лети през Атлантика, Екзюпери изпълва мечтите си в малки книжки, Южна поща се чете и сега на един дъх.

Помните ли “Вино от глухарчета”? Денят, в който настъпва лятото? В 1927 година Америка е по-далеч от нас, отколкото Антарктида днес. Все още тъмно утро, град, потънал в тишина, лятото идва, с него и напевния слог на Жени Божилова, великолепната разказвачка на тази удивителна история. Само стани, ме придумва тя, покажи се на прозореца и ще усетиш как започва истинската свобода, живота. Започва първия ден на лятото.

Тук, край морето, не усещаш кога почва то. Нямаш усещане за пристигането му днес, тази сутрин, непременно в този ден. Но има един безкраен празник на багри и вълнения, който е само твой. Изпълнен от първия ден с тъга заради тайното знание, че в края на есента безкрайността му ще се стопи. И ноември ще го отвее като желана, но недокосната моминска гръд.

Юнска утрин, юлско пладне, августовска вечер. Your Daddy''s rich, and your Mamma''s so good looking... Всичко премина, свърши се завинаги, замина си. Остана паметта. Все по-неуслужлива.

Ще дойде, ако е рекъл Бог, дълга есен, бяла зима и, хладна, зеленикава пролет. Ласкав дъжд пак ще плисне прашните бутилки, а ние пак ще се спускаме в избата, ще ги вдигаме срещу слънцето, докато не ни заболят очите. От взиране в мимолетните драскотини на лятото.

Щастливи са тези, които прочетоха Бредбъри като юноши. Дваж повече тези, които го помнят през десетилетията.

Благодаря на Жени за удоволствието да открия себе си в Рей Дъглас Бредбъри.

Дон, както винаги е удоволствие да те чете човек. Благодаря ти!

Пак те поздравявам с нещо подходящо:

ПОЧИВКА НА МОРЕ

Този август има твърде женски характер -

мъже сме, ще се къпем отвътре с мискет.

А нали и животът ни, морето сладко,

е също плаж - с бял огън и мургав късмет.

Ето, святкат зъбите му млади - целувай,

събличат се даже тополите в такава нощ.

Пет пари всички горди успехи не струват,

когато един мъж със жените е лош.

После светят децата... Създадени с обич,

те са таланти, гении - точно тези деца!

Те спасяват света, те го вадят от гроба -

те са земния празник, небесния танц.

А септември ще дойде цял във слънчева пепел.

А пристигнал сред вас, ще ви кажа със стих:

почерняло е тялото, но душата ми свети.

И съм влюбен все тъй - пред сина си съм чист!

ПАСКАЛ АНДОНОВ

Редактирано от - Tя на 04/5/2004 г/ 15:47:37

Don Сещате ли се откъде е този откъс?

Преди минута в Охайо беше зима: затворени врати, закрити прозорци, стъкла, ослепели от скреж, стрехи, обшити с ледени висулки: деца препускат по баирите със ски: жени в кожи, като черни мечки, бродят из заледените улици.

Но ето че изведнъж могъща топла вълна кръстоса градчето; заля го море от горещ въздух - сякаш някой бе оставил отворена вратата на пекарна. Знойна жега запулсира около къщите, храстите и децата. Ледените висулки падаха от стрехите, разбиваха се и се топяха. Вратите се разтваряха. Прозорците се открехваха. Децата събличаха вълнените си дрехи. Жените захвърляха премените си от мечи кожи. Снегът се топеше и под него се показваха миналогодишните - бледозелени полянки.

Ракетно лято. Тези две думи минаваха от уста на уста в разтворените, приветливи къщи. Ракетно лято. Жаркият пустинен въздух променяше скрежните рисунки върху прозорците, премахваше изкусните резби. Ските и шейните изведнъж станаха ненужни. Снегът, който се сипеше над градчето от студеното небе, се превръщаше в топъл дъжд още преди да докосне земята.

Ракетно лято. Хората се навеждаха от верандите, под дъждовните капки и гледаха нагоре към червенеещото се небе.

Ракетата стоеше на космодрума и изхвърляше розови огнени кълба и пещен жар. С всяко вздихание на мощните си тръби ракетата твореше лято в студеното зимно утро. Ракетата въздаваше климати и за кратко време из цялата околност настъпи същинско лято.

ФЪРКАТИЧКО Не Дон, не се сещам.

Разказ или роман ?

Анонимен500
доне, нема вече кой да ги чети тиа убавини. пофарникарите си свршия работата
ФЪРКАТИЧКО Рей Бредбъри ?
Анонимен502
рей като ракета
Don Да, Рей Бредбъри е това, началните строфи на Марсиански хроники.

Но ме възхити моят приятел от 505 - алюзията за Фаренхайт 451 е много убедителна.

R is for Rocket, S is for Space!

Don Преди много години във филмотеките мина филм на Франсоа Трюфо - 451 градуса по Фаренхайт. Почти буквално по романа на Бредбъри. Но имаше и нещо от французина. Впечатляващо, по моему. Всички изгонени от "великото консуматорско общество" се събираха високо в планините и си разказваха запомнените наизуст произведения, начисто опожарени долу, в "цивилизацията". Те имаха предимство пред нас. Днес никой не си спомня Гай Монтег. Няма ги даже тези, които налудничаво, на пръв поглед, пренасяха бисерите на цивилизацията през пустинята на поколенческата неграмотност.

В този смисъл Интернетът е колкото и проклятие, толкова и надежда.

ФЪРКАТИЧКО Дон , разбира се, спомням си много добре филма на Франсоа Трюфо.

Много добре направен , а краят никога няма да забравя.

Как вървяха из гората и рецитираха Шекспир.

"Марсиански хроники" - чела съм ги , но беше толкова отдавна.

Явно вече започвам да забравям.

Добре, че е форумът. Тук си припомням толкова неща.

Божо А спомняте ли си този човек ?

И какво направи той за душите ни ?

...

ЗВЯР Три деня веч ни мъчиш?

И поради что?

Кажи го най-после кой е тоз юнак.

Да не би да е изобретил вечния двигател?

Божо Моля да ми простите забавянето.

Нямам оправдание.

Разбира се, става дума за Станислав Лем.

Роден в Лвов; постъпва в Лвовския медицински институт, който не завършва заради започването на втората световна война. Участва в съпротивителните движения. След края на войната завършва медицинския факултет на Ягелонския университет в Краков.

Първата му публикация е през 1946 г. От началото на 50-те години е професионален писател. След събитията през 1980 г. заминава от Полша и живее в Западен Берлин, Австрия, Италия. Връща се в Полша се в края на 80-те години.

Почетен доктор на Вроцлавския политехнически институт, лауреат на много национални и чуждестранни премии, в това число и Държавната премия на ПНР през 1976 г., Държавната премия на Австрия през 1986 г., лауреат на премията на Франц Кафка, Кавалер на Ордена на Белия Орел (1996).

Божо Степен,

Убеден съм, че и животът и творчеството на този човек заслужават уважение, а защо не и детайлно проучване и осмисляне, все пак първата му оценка е дадена не от кого да е, а от Пастернак.

Просто се смущавам от мисълта, че тъкмо неговата поезия е една от петте книги на твоя живот.

Ще признаеш, надявам се, че не звучи много убедително в тази тема...

steppenwolf Петте книги на моя живот съм отбелязал още на първа страница от темата.

А Айги го пуснах тук, защото ми се стори подходящо място.

Все пак темата е за литература.

Анонимен511
лем е известен полски кумуняга. ногу му обичам првио роман
ФЪРКАТИЧКО Ано, не знам комуняга ли е, но "Соларис" е чудесна книга.

Спомням си и "Приключенията на звездния навигатор Пиркс".

Като търсих да пусна нещо за филма на Тарковски попаднах на едно мнение в нета за липсващи страници от книгата в руското издание. http://www.argon.acad.bg/ksx/humour/Solar is.txt

Спомних си за същия проблем с руско издание на "2001 година" на Артър Кларк, където липсваха и първата и последната глава.

На български книгата излезе в пълния си обем.

Дон, ще си кажа и аз книгите на живота.

Ама след първите две запецвам , тези ли са , не са ли тези и не мога да се разбера със себе си. Но ще си избера, четящ човек съм, все пак.

Поздрави на всички приятели тук !

ФЪРКАТИЧКО Книгите на живота ми - тези, които са ми били учители, другари и любими спътници в живота...

1. Приказките на Андерсен и Братя Грим

2. Михаил Лъкатник - "Белият кораб"

3. Александър Дюма - "Тримата мускетари" и "Граф Монте Кристо"

4. Маргарет Мичел - "Отнесени от вихъра"

4. Димитър Димов - (всичко от него, но най-вече "Осъдени души"

5. Голдинг - "Златният храм"

6. Достоевски-"Братя Карамазови"

7. Братя Стругацки - "Трудно е да бъдеш Бог"

8. Екзюпери - "Малкият принц"

9. Фицджералд- "Нежна е нощта"

-----------------------

Джон - Роджър Питър Макуилямс - "Лошите мисли са лукс, който не можем да си позволим"

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 22/5/2004 г/ 15:42:16

Don Това е книга и за Бога, а може би, за отсъствието му. Хоукинг тръгва да търси отговор на знаменития въпрос на Айнщайн - имал ли е Бог въобще някакъв избор, заемайки се със създаването на Вселената? Толкова по-неочакван е изводът, до който води това търсене - Вселена без край в Пространството, без начало и край във Времето, без каквото и да е занимание за Създателя.

Това е мой несръчен превод на един абзац от предговора на Карл Сейгън към руското издание на знаменитата книга на Стивън Хоукинг - A Brief History of Time From the Big Bang to Black Holes (Краткая история времени. От большого взрыва до черных дыр). Държах "потрепаната" книжка в книжарничката на един варненски букинист, Милан - преди десетилетия бяхме приятели, след това животът ни разпиля в различни страни - и изведнъж ми присветна, че тая мисъл е провокирала Сейгън да напише "Контакт".

Не ми е известно българско издание на тази книга. Познато ми е само едно издание на "Първите три минути от създаването на света".

Но думата беше за "Контакт". Чели ли сте го? Осъществихте ли контакта?

Анонимен515

ПУШКИН Александр Сергеевич [26 мая (6 июня) 1799, Москва 29 января (10 февраля) 1837

Натиснете тук

ДОН

Блеща средь полей широких,

Вон он льется!.. Здравствуй, Дон!

От сынов твоих далеких

Я привез тебе поклон.

Как прославленного брата,

Реки знают тихий Дон;

От Аракса и Евфрата

Я привез тебе поклон.

Отдохнув от злой погони,

Чуя родину свою,

Пьют уже донские кони

Арпачайскую струю.

Приготовь же, Дон заветный,

Для наездников лихих

Сок кипучий, искрометный

Виноградников твоих.

* * *

Во глубине сибирских руд

Храните гордое терпенье,

Не пропадет ваш скорбный труд

И дум высокое стремленье.

Несчастью верная сестра,

Надежда в мрачном подземелье

Разбудит бодрость и веселье,

Придет желанная пора:

Любовь и дружество до вас

Дойдут сквозь мрачные затворы,

Как в ваши каторжные норы

Доходит мой свободный глас.

Оковы тяжкие падут,

Темницы рухнут - и свобода

Вас примет радостно у входа,

И братья меч вам отдадут.

* * *

Я вас любил: любовь еще, быть может,

В душе моей угасла не совсем;

Но пусть она вас больше не тревожит;

Я не хочу печалить вас ничем.

Я вас любил безмолвно, безнадежно,

То робостью, то ревностью томим;

Я вас любил так искренно, так нежно,

Как дай вам бог любимой быть другим.

Анонимен516
Видях, че само Сибила обича Пушкин. Няма значение.
Анонимен517
чекайте да пущим и я един цитат да видим че го познаете ли

Да си призная, репетициите малко ме изморяваха, струваше ми се нощем, че цяла вечер съм надувал автобус през ауспуха и че всичките му стъкла са дрънчали.

Don Това да не е некой нов Ани Илков?

А аз дълго, много дълго не обичах Пушкин. Всичко започна с едни родителски амбиции - детенцето добре да знае езици. Тия амбиции се въплъщаваха в наизустяване на дълги поеми, Руслан и Людмила, например. Опротивели ми бяха всички персонажи, тайно се питах за какво ги е писал всички тия щуротии поета? Минаваха години, но аз все така не можех да го възприема. Свободно ползвах руска литература, но щом опреше въпроса до Пушкин, нещо блокираше в мен. Пред мисления ми взор минаваше цялата поема, наизустена за цял живот, дума след дума, но не можех да се отпусна да го заобичам, тоя Пушкински слог.

Бях вече около 30-те, когато за пръв път ми попадна един автор-фантаст, Кир Буличов, Чудеса в Гусляре. Тогава можехме да си позволим да четем поне руснаците в оригинал. И като се отпуши, та като тръгна, всяка новела можех да я издекламирам, тя вече се съдържаше в наизустения стих. И колчем стане дума за този автор, аз неизменно го свързвам с пролога на Руслан и Людмила

У лукоморья дуб зеленый;

Златая цепь на дубе том:

И днем и ночью кот ученый

Все ходит по цепи кругом;

Идет направо - песнь заводит,

Налево - сказку говорит.

Там чудеса: там леший бродит,

Русалка на ветвях сидит;

Там на неведомых дорожках

Следы невиданных зверей;

Избушка там на курьих ножках

Стоит без окон, без дверей;

Там лес и дол видений полны;

Там о заре прихлынут волны

На брег песчаный и пустой,

И тридцать витязей прекрасных

Чредой из вод выходят ясных,

И с ними дядька их морской;

Там королевич мимоходом

Пленяет грозного царя;

Там в облаках перед народом

Через леса, через моря

Колдун несет богатыря;

В темнице там царевна тужит,

А бурый волк ей верно служит;

Там ступа с Бабою Ягой

Идет, бредет сама собой,

Там царь Кащей над златом чахнет;

Там русский дух... там Русью пахнет!

И там я был, и мед я пил;

У моря видел дуб зеленый;

Под ним сидел, и кот ученый

Свои мне сказки говорил.

Анонимен519
не е доне, даже си е ногу читав автор. това е доказателство, че истинските майстори секогаш си звуча актуално
Анонимен520
обаче явно не са ти попадали по-късни неща на кир булычов. тоа е по-тежок случай и от ани илков. оно бива, бива, ама да се пишеш дисидент по тоа начин - еби му мамата
Don Признавам, че от Чудесата насам не съм го чел.

Сега ще скоча при Мошков да потърся нещо по-ново.

Ти ме заинтригува, страх ме е само, че доста от моите кумири се срутиха в процеса на по-близкото ми запознанство с тях.

Ако и той е като тях...

Разбрах само, че е починал.

ФЪРКАТИЧКО Дон, и на мен припомни, благодаря ти !

Учиха го наизуст децата ми, и двамата в руско училище.

Ако знаеш колко си опреснявах знанията покрай тях.

Анонимен523
и я мойте сам ги учил на тиа работи.

те го и епилого

Лукоморья больше нет, от дубов простыл и след.

Дуб годится на паркет, - так ведь нет:

Выходили из избы здоровенные жлобы,

Порубили те дубы на гробы.

Распрекрасно жить в домах на куриных на ногах,

Но явился всем на страх вертопрах!

Добрый молодец он был, бабку-ведьму подпоил,

Ратный подвиг совершил - дом спалил!

Ты уймись, уймись, тоска

У меня в груди!

Это только присказка -

Сказка впереди.

Здесь и вправду ходит кот, как направо - так поет,

Как налево - так загнет анекдот,

Но ученый сукин сын - цепь златую снес в Торгсин,

И на выручку, один - в магазин.

Как-то раз за божий дар получил он гонорар:

В Лукоморье перегар - на гектар.

Но хватил его удар. Чтоб избегнуть божьих кар,

Кот диктует про татар мемуар.

Ты уймись, уймись, тоска

У меня в груди!

Это только присказка -

Сказка впереди.

Тридцать три богатыря порешили, что зазря

Берегли они царя и моря.

Каждый взял себе надел, кур завел и там сидел

Охраняя свой удел не у дел.

Ободрав зеленый дуб, дядька ихний сделал сруб,

С окружающими туп стал и груб.

И ругался день-деньской бывший дядька их морской,

Хоть имел участок свой под Москвой.

Ты уймись, уймись, тоска

У меня в груди!

Это только присказка -

Сказка впереди.

А русалка - вот дела! - честь недолго берегла

И однажды, как смогла, родила.

Тридцать три же мужика - не желают знать сынка:

Пусть считается пока сын полка.

Как-то раз один колдун, - врун, болтун и хохотун,-

Предложил ей, как знаток бабских струн:

Мол, русалка, все пойму и с дитем тебя возьму.

И пошла она к нему, как в тюрьму.

Ты уймись, уймись, тоска

У меня в груди!

Это только присказка -

Сказка впереди.

Бородатый Черномор, лукоморский первый вор -

Он давно Людмилу спер, ох, хитер!

Ловко пользуется, тать, тем, что может он летать:

Зазеваешься - он хвать - и тикать!

А коверный самолет сдан в музей в запрошлый год -

Любознательный народ так и прет!

И без опаски старый хрыч баб ворует, хнычь не хнычь.

Ох, скорей его разбей паралич!

Ты уймись, уймись, тоска

У меня в груди!

Это только присказка -

Сказка впереди.

Нету мочи, нету сил, - Леший как-то недопил,

Лешачиху свою бил и вопил:

-Дай рубля, прибью а то, я добытчик али кто?!

А не дашь - тогда пропью долото!

-Я ли ягод не носил? - Снова Леший голосил.

-А коры по сколько кил приносил?

Надрывался издаля, все твоей забавы для,

Ты ж жалеешь мне рубля, ах, ты тля!

Ты уймись, уймись, тоска

У меня в груди!

Это только присказка -

Сказка впереди.

И невиданных зверей, дичи всякой - нету ей.

Понаехало за ней егерей.

Так что, значит, не секрет: Лукоморья больше нет.

Все, о чем писал поэт, - это бред.

Ты уймись, уймись, тоска,

Душу мне не рань.

Раз уж это присказка -

Значит, дело дрянь.

ФЪРКАТИЧКО БРЕГЪТ

Князът

Към тези скръбни брегове неволно

ме тегли някаква незнайна сила.

Тук всичко ми напомня миналото,

любимата, макар и скръбна повест

за младостта ми волна и прекрасна.

Преди бях срещан тук от любовта,

свободната, кипящата любов.

Безумец-бях щастлив и се отказах

най-глупаво от собственото щастие.

Мечти, изпълнени с печал, с печал,

бях съживен от вчерашната среща.

Злочест баща ! О, колко бе ужасен !

Днес може би отново ще го срещна

и той ще се реши да изостави

леса и дойде в къщи...

Русалчицата излиза на брега.

Що за чудо !

Ти откъде си прелестно дете ?

--------

РУСАЛКА

превод Стоян Бакърджиев

Утре ще го потърся и на руски.

Знам, че звучи прекрасно.

Поздрави !

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 08/6/2004 г/ 23:00:02

Don Ако в Гугъла напишеш лукоморье ще се покажат поне двайсетина линка към пародии на знаменития стих. Понякога и много повече. Но забележете, всички те са свидетелство в какъв убог свят живеем. Нито един не се доближава до оная тайнствена пушкинова атмосфера, пълна с живот и увереност в утрешния ден.

Въпреки това смея да декларирам, че ги чета с повече настървение от оригинала, и само си повтарям, щастливец си ти, къдрокоси, че не си бил принуден да пишеш това, което на мен ми харесва днес да чета.

Анонимен526
ти па сега и висоцки че изкараш пародист
ФЪРКАТИЧКО А ето-част от писмото на Татяна до Онегин - превод на Григор Ленков

Писмо ви пиша-по неволя.

Какво да кажа друго аз ?

Оставям се на вашта воля

да ме презрете в тоя час.

Нещастна, милост аз не моля,

но имате ли капка жал,

ще разберете моя дял.

Аз сигурно си бих мълчала;

повярвайте ми:моя срам

аз нямаше да ви издам,

да бях с надеждата живяла

през седмицата, в рядък час,

поне веднъж да виждам вас,

да слушам вашта реч гореща,

сама да ви мълвя едва,

да мисля после за това

и ден и нощ до нова среща.

Но казват , че сте нелюдим,

че сте скучаели тук вечно,

а ние...с нищо не блестим,

но радваме ви се сърдечно.

Специален поздрав за Тая, която със сигурност обича Пушкин.

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 08/6/2004 г/ 22:20:25

ФЪРКАТИЧКО И нещо от "Каменният гост"...

Които са гледали Висоцки в тази роля, ще си го припомнят-мъжествен, чаровен, неустоим.

И Наталия Белохвостикова (не съм сигурна) в ролята на Дона Анна.

Дона Ана

О, знам-красноречив е Дон Жуан,

о, чувала съм-хитър изкусител,

безбожен развратител, демон същ.

Кажете, колко са жените бедни,

погубени от вас ?

Дон Жуан

Не съм обичал до днеска ни една.

Дона Анна

И аз ще вярвам,

че Дон Жуан се влюбва първи път,

че аз не съм поредната му жертва !

Дон Жуан

Ако желаех вас да мамя, щях ли

да назовавам името, което

не можете да чувате без гняв ?

Къде ти тук обмисленост, коварство ?

Дона Анна

Кой може да ви знае ? Как можахте

да се явите тук7ще ви познаят

и неизбежно ще последва смърт.

Дон Жуан

Смъртта ли ? Целият живот ще дам

да бъда с вас единствен миг.

Дона Анна

Но как, непредпазливецо,

ще се измъкнеш ?

Дон Жуан

(целувайки ръка)

В тревога сте за бедния Жуан !

И няма вече старата ненавист

в душата ви, небесна Дона Анна ?

Дона Анна

Ах, ако можех да ви ненавиждам !

Но времето е вече за раздяла.

превод Константин Павлов

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 08/6/2004 г/ 22:41:37

Don Висоцки завършва песента си иначе:

Ты уймись, уймись, тоска, душу мне не рань,

Раз уж это присказка - значит,- сказка - дрянь

Сказка - дрянь.

Божо Айде сега, пак вадим нещо "от контекста"...
Анонимен531
добре де, щом не уважавате наште класици, те ви пушкин

А.С.Пушкин

Е В Г Е Н И Й О Н Е Г И Н

Мой дядя, самых честных правил,

Когда не в шутку занемог,

Кобыле так с утра заправил,

Что конюх вытащить не смог.

Его пример - другим наука:

Коль есть меж ног такая штука,

Не тычь ее кобыле в зад -

Как дядя, сам не будешь рад!

С утра, как дядя Зорьке вправил,

И тут инфаркт его хватил.

Он состояние оставил,

Всего лишь четверть прокутил.

И сей пример - другим наука:

Что жизнь?! Не жизнь- сплошная мука:

Всю жизнь работаешь, копишь,

И недоешь, и недоспишь.

Уж, кажется, достиг всего ты.

Пора оставить все заботы,

Жить в удовольствии начать,

И прибалдеть, и приторчать...

Ан, нет- готовит снова рок

Последний, жесткий свой урок.

Итак, пи@дец приходит дяде.

Навек прощайте водка, б@яди.

И, в мысли мрачны погружен,

Лежит на смертном одре он

А в этот столь печальный час,

В деревню к дяде вихрем мчась,

Ртом жадно к горлышку приник

Наследник всех его сберкниг.

Племянник, звать его Евгений.

Он, не имея сбережений,

В какой-то должности служил,

И милостями дяди жил.

Евгения почтенный папа

Каким-то важным чином был.

Хоть осторожно, в меру хапал

И много тратить на любил,

Но все же как - то раз увлекся,

Забыл, что можно, а что нет...

Как говорится, папа спекся

И загудел на десять лет.

А будучи в годах преклонных,

Не вынеся волнений оных,

В одну неделю захирел,

Пошел посрать и околел.

Мамаша долго не страдала-

Такой уж женщины народ!

"Я не стара еще",- сказала,-

"Я жить хочу, еб@сь все в рот!"

Сказав, дала от сына ходу,

Уж он один живет два года.

Евгений был практичен с детства.

Свое отцовское наследство

Не тратил он по пустякам.

Пятак слагая к пятакам,

Он был великий эконом,

То есть умел судить о том,

Зачем все пьют и там, и тут,

Хоть цены все у нас растут.

Любил он тулиться, и в этом

Не знал ни меры, ни числа.

Друзья к нему взывали - где там!

Ведь член имел как у осла.

Бывало, на балу танцуя,

В смущеньи должен был бежать-

Его трико давленья х@я

Не в силах было удержать.

И ладно, если б все сходило

Без шума, драки, без беды,

А то ведь получал мудило

За баб не раз уже пиз@ы.

Да только все без проку было:

Лишь оклимается едва,

И ну пихать свой мотовило

Всем, будь то девка иль вдова.

Мы все еб@лись понемногу

И где-нибудь, и как-нибудь,

Так что поебкой, слава Богу,

У нас не запросто блеснуть.

Но поберечь не вредно семя:

Член к нам одним концом прирос,

Тем паче, что в любое время

Так на него повышен спрос.

Ну, вот! Я, кажется, зарвался.

Прощения у вас прошу

И к дяде, что один остался,

Явиться с вами поспешу...

Ах, опоздали мы немного.

Старик уже в бозе почил.

Так мир ему, и слава Богу,

Что завещанье настрочил!

Вот и наследник мчится лихо,

Как за блондинкою грузин.

Давайте же мы выйдем тихо -

Пускай останется один...

Ну, а пока у нас есть время,

Поговорим на злобу дня.

Так, что я там пизд@л про семя?

Забыл... Ну, это все х@йня!

Не в этом зла и бед причина,

От баб страдаем мы, мужчины.

Что в бабах прок? Одна пиз@а.

Да и пиз@а не без вреда.

И так не только на Руси-

В любой стране о том спроси,

"Где бабы",-скажут, - "быть беде".

Chercher la femme, ищи в пиз@е!

От бабы - ругань, пьянка, драка,

Но лишь ее поставишь раком,

Концом ее перекрестишь

И все забудешь, все простишь,

Да только член прижмешь к ноге

И то уже tout le monde age.

А ежели еще миньет,

А ежели еще... Ну, нет!

Черед и этому придет,

А нас уже Евгений ждет.

Но тут насмешливый читатель

Возможно, мне вопрос задаст:

"Ты сам то с бабой спал, приятель?

А, может быть, ты педераст?

Иль, может в бабах не везло,

Коль говоришь, что в них все зло?"

Его без гнева и без страха

Пошлю интеллигентно на х@й.

Коль умный - он меня поймет,

А коль дурак - пускай идет!

Я сам люблю (чего скрывать!)

С хорошей бабой лечь в кровать.

Но баба бабой остается,

Пускай, как черт она еб@тся...

Деревня, где скучал Евгений,

Была прелестный уголок.

Он в тот же день без рассуждений

В кусты крестьянку поволок.

И, преуспев там в деле скором,

Спокойно вылез из куста,

Обвел свое именье взором,

Поссал и молвил: "Красота!"

Один среди своих владений,

Чтоб время с пользой проводить,

Решил в то время наш Евгений

Такой порядок учредить:

Велел он бабам всем собраться,

Пересчитал их лично сам.

Чтоб было легче разобраться,

Переписал их по часам.

Бывало, он еще в постели

Спросонок чешет два яйца,

А под окном уж баба в теле

Ждет с нетерпеньем у крыльца.

В обед - еще и в ужин тоже.

Да кто ж такое стерпит, Боже!

А наш герой, хоть и ослаб,

Еб@т и днем, и ночью баб.

В соседстве с ним и в ту же пору

Другой помещик проживал.

Но тот такого бабам деру,

Как наш приятель, не давал...

Звался сосед Владимир Ленский.

Столичный был, не деревенский.

Кпасавец, в полном цвете лет,

Но тоже свой имел привет.

Похуже баб, похуже водки.

Не дай вам Бог такой находки,

Какую сей лихой орел

В блатной Москве себе обрел.

Он, избежав соблазнов света,

Затянут был в соблазн иной:

Его душа была согрета

Наркотика струей шальной.

Ширялся Вова понемногу,

Но парнем славным был, ей Богу!

И на природы тихий лон

Явился очень кстати он.

Ведь наш Онегин в эту пору

От ебли частой изнемог.

Лежал один, задернув штору,

И уж смотреть на баб не мог.

Привычки с детства не имея

Без деле долго пребывать,

Нашел другую он затею

И начал крепко выпивать.

Что ж, выпить в меру - худа нету,

Но наш герой был пьян до света.

Из пистолета в туз лупил

И, как верблюд в пустыне, пил.

О, вина, вина, не давно ли

Служили идолом и мне?

Я пил подряд: нектар, говно ли

И думал, истина в вине.

Ее там не нашел покуда.

И сколько выпил, все .....

Но пусть не прячется, паскуда,

Найду, коль есть она вобще!

Онегин с Ленским стали други.

В часы свирепой зимней вьюги

Подолгу у огня сидят,

Ликеры пьют, за жизнь пиз@ят.

Но тут Онегин замечает,

Что Ленский как-то отвечает

На все вопросы невпопад

И уж скорей смотаться рад,

И пьет уже едва-едва...

Послушаем-ка их слова.

- Куда, Владимир, ты уходишь?

- О, да, Евгений, мне пора.

_ Постой, с кем время ты проводишь,

Скажи, ужель нашлась дыра?

- Ты угадал, но только-б только...

- Ну, шаромыга, ну народ!

Как звать чувиху эту? - Ольга.

- Что, не дает? Как не дает?!

Ты, знать, не верно, братец, просишь.

Постой, ведь ты меня не бросишь

На целый вечер одного?

Не ссы, добьемся своего!

Скажи, там есть еще одна?

Родная Ольгина сестра?

Все хорошо! - Ты шутишь? - Нету.

Ты будешь тулить ту, я эту.

Так что ж, мне можно собираться?..

И вот друзья уж рядом мчатся.

Но в этот день мои друзья

Не получили ни х@я.

За исключеньем угощенья.

И, рано испросив прощенья,

Летят домой дорогой краткой.

Мы их послушаем украдкой.

- Ну, как у Лариных? - Х@йня!

Напрасно поднял ты меня.

Е@ать там никого не стану,

Тебе ж советую Татьяну.

- А что так? - Друг мой милый Вова!

Баб понимаешь ты хуево.

Когда-то, в прежние года,

И я драл всех, была б пиз@а.

С годами гаснет жар в крови.

Теперь не будешь по любви.

Владимир сухо отвечал,

А после во весь путь молчал.

Домой приехал, принял дозу,

Ширнулся, сел и загрустил.

Одной рукой стихи строчил,

Другой х@й яростно дрочил.

Меж тем, двух еб@рей явленье

У Лариных на баб произвело

Такое впечатленье,

Что у сестер пиз@у свело...

Итак, звалась она Татьяна.

Грудь, ноги, ж@па без из''яна.

И этих ног счастливый плен

Еще мужской не ведал член.

А думаете, не хотела

Она попробовать конца?

Хотела так, что аж потела

И изменялася с лица.

Но, все же, не смотря на это,

Благовоспитанна была,

Романы про любовь читала,

Искала их, во сне мечтала

И целку строго берегла.

Не спится Тане - враг не дремлет,

Любовный жар ее об''емлет.

- Ах, няня, няня, не могу я.

Открой окно, зажги свечу!

- Ты что, дитя? - Хочу я х@я.

Онегина скорей хочу.

Татьяна рано утром встала,

Пиз@у об лавку почесала

И села у окошка сечь,

Как Бобик Жучку будет влечь.

А Бобик Жучку шпарит раком -

Чего бояться им, собакам!?

Лишь ветерок в листве шуршит,

А там, длядишь, и он спешит...

И думает в волненьи Таня:

"Как это Бобик не устанет

Работать в этих скоростях?"

Так нам приходится в гостях

Или на лестничной площадке

Кого-то тулить без оглядки.

Но Бобик кончил, с Жучки слез

И вместе с ней умчался в лес.

Татьяна у окна одна

Сидит, печальных дум полна.

А что ж Онегин? С похмелюги

Рассолу выпил целый жбан

(Нет средства лучше - верьте, други!)

И курит топтаный долбан.

(О, долбаны, бычки, окурки!

Порой вы слаще сигарет.

Как мы не ценим вас, придурки,

Иль ценим вас, когда вас нет.

Во рту - говно, курить охота,

В кармане только пятачок

И вот в углу находит кто-то

Полураздавленный бычок.

И крики радости по праву

Из глоток страждущих слышны.

Я честь пою, пою вам славу,

Бычки, окурки, долбаны!)

Еще кувшин рассолу просит

И тут письмо служанка вносит.

Он распечатал, прочитал,

Конец в штанах мгновенно встал.

Себя не долго Женя мучил

Раздумьем тягостным, и вновь

Так как покой ему наскучил,

Вином в нем заиграла кровь.

В мечтах Татьяну он представил,

И тук, и сяк ее поставил.

Решил: "Сегодня ввечеру

Сию Татьяну отдеру".

День пролетел, как миг единый,

И вот Онегин уж идет,

Как и условлено, в старинный

Парк. Татьяна ждет.

Минуты две они молчали.

Подумал Женя: "Ну, держись!;

Он молвил ей: "Вы мне писали?"

И гаркнул вдруг: "А, ну, ложись!"

Орех, могучий и суровый,

Стыдливо ветви отводил,

Когда Онегин член багровый

Из плена брюк освободил.

От ласк Онегина небрежных

Татьяна, как в бреду была

И после стонов неизбежных

В шуршаньи платьев белоснежных

Свою невинность пролила.

Ну, а невинность- это, братцы,

Воистину, и смех, и грех.

Но, если глубже разобраться,

Надо разгрызть, чтоб с''есть орех.

Но здесь меня вы извините,

Изгрыз, поверьте, сколько смог.

Теперь увольте и простите -

Я больше целок не ломок...

Ну, вот, пока мы здесь пизд@ли,

Онегин Таню отдолбал.

И нам придется вместе с ними

Скорее поспешить на бал.

О, бал давно уже в разгаре.

В гостинной жмутся пара к паре

И член мужчины напряжен

На баб всех, кроме личных жен.

Да и примерные супруги

В отместку брачному кольцу,

Кружась с партнером в бальном круге,

К чужому тянутся концу.

В соседней комнате, смотри-ка,

На скатерти зеленой - ика,

А за портьерою в углу

Еб@т кого-то на полу.

Лакеи быстрые снуют,

В гостинной - так уже блюют.

Там хлопают бутылок пробки...

Татьяна же после поеб@и

Наверх тихонько поднялась,

Закрыла дверь и улеглась.

В сортир бежит Евгений с ходу:

Имел он за собою моду

Усталость ебли душем снять,

Что нам не вредно перенять.

Затем к столу Онегин мчится

И надо же беде случиться -

Владимир с Ольгой за столом

И х@й, естественно, колом.

Он к ним идет походкой чинной,

Целует руку ей легко.

- Здорово, Вова, друг старинный!

Je vu vine pris бокал "Клико"?

Бутылочку "Клико" сначала,

Потом "Зубровку", "Хванчкару".

И через час уже качало

Друзей, как листья на ветру.

А за бутылкою особой

Онегин, плюнув вверх икрой,

Назвал Владимира раз''ебой,

А Ольгу - ссаною дырой.

Владимр, поблевав немного,

Чего-то стал орать в пылу,

Но бровь свою насупив строго,

Спросил Евгений: "По еблу?!"

Хозяину, что бегал рядом,

Сказал: "А ты поди поссы!"

Попав случайно в Ольгу взглядом,

Стянуть решил с нее трусы.

Сбежались гости. Наш кутила,

Чтобы толпа не подходила,

Карманный вынул пистолет -

Толпы прпал мгновенно след,

А он, красив, могуч и смел,

Ее меж рюмок отимел.

Потом зеркал побил немножко,

Прожег сигарою диван.

Из дома вышел, крикнул: "Прошка!"

И, уж сквозь храп: "Домой, болван!"

Метельный вихрь во тьме кружится,

В усадьбе светится окно.

Владимир Ленский не ложится,

Хоть спать пора уже давно.

Он в голове полухмельной

Был занят мыслию одной

И под метельный ураган

Дуэльный чистил свой наган.

"Онегин - су@а, бл@дь, зараза,

Раз''еба, пид@р и говно!

Как рассветет - стреляться сразу.

Дуэль до смерти - решено!"

Залупой красной солнце встало.

Во рту с похмелья - стыд и срам.

Онегин встал, раскрыл ебало

И выпил водки двести грамм.

Звонит, слуга к нему вбегает,

Рубашку, галстук предлагает,

На шею вяжет черный бант.

Дверь настежь - входит секундант...

Не буду приводить слова.

Не дав ему пиз@ы едва,

Сказал Онегин, что придет.

У мельницы пусть, су@а, ждет.

Поляна белым снегом крыта.

Да, здесь все будет шито-крыто.

"Вот секундант",- сказал Евгений.

"Вот он, мой друг, monseur Charpreuse".

И вот друзья без рассуждений

Расходятся между берез.

"Мириться?" - "На х@й эти штуки!

Наганы взять прошу вас в руки".

Онегин молча скинул плед

И тут же поднял пистолет.

Он на врага глядит сквозь мушку.

Владимир тоже поднял пушку,

И не куда-нибудь, а в глаз

Наводит дуло, пид@рас!

Онегина мандра схватила.

Мелькнула мысль: "Убьет, мудило!"

Евгений сразу жопой взмок

И первым свой нажал курок.

Упал Владимир, взгляд уж мутный,

Как будто полон сладких грез.

И, после паузы минутной:

"Пиз@ец!"- сказал monseur Charpreuse

Don Мужик на лето в огород

Наняв Осла, приставил

Ворон и воробьев гонять нахальный род.

Осел был самых честных правил:

Ни с хищностью, ни с кражей незнаком,

Не поживился он хозяйским ни листком

И птицам, грех сказать, чтобы давал потачку;

Но Мужику барыш был с огорода плох.

Осел, гоняя птиц со всех ослиных ног,

По всем грядам и вдоль и поперек

Такую поднял скачку,

Что в огороде все примял и притоптал.

Увидя тут, что труд его пропал,

Крестьянин на спине ослиной

Убыток выместил дубиной.

"И ништо!- все кричат,- скотине поделом!

С его ль умом

За это дело браться?"

гроздобер книгите на моя живот са:

1. Бай Ганьо

2. Чичовци

3. Златният телец

4. В търсене на изгубенето време.

5. Всички романи на Даря Донцова

Редактирано от - гроздобер на 20/6/2004 г/ 12:25:41

Don Добре дошъл, гроздобер!

Коя е Даря Донцова?

в ред. Признавам си, за пръв път чувам за нея.

Редактирано от - Don на 16/6/2004 г/ 18:37:55

Анонимен535
Те ти един цитат от нея:

Из любой, даже самой противной и злобной свиньи можно получить хороший кусок ветчины.

Don

Този цитат е ефектен, но едва ли е достатъчен да го изпрати в орбитата на петте книги.

Също като оня парижки лумпен, дето днес се изцепи, че макар и незнаещ, знаел достатъчно, за да направи на пух и прах един вагон книги.

Вестоносец537
Дон, това никак не звучи като шега! Той наистина може да направи на пух и прах цял вагон книги. Даже ще му е най-лесно да ги струпа на камара, след това - един бидон бензин и... Знаеш какво следва, нали?

И то именно защото не е прочел нито една от тях. За съжаление такива хора не са станали все още окончателно пресонажи от историята! И надали някога ще станат!...

Анонимен538
абе дон нема предвид граци
гроздобер да се чете донцова е много голямо удоволствие. за съжаление на български са преведени само две книги. "Опасни наследници4 и "след всички зайци" от издателство Инфодар. Но на руски са окло 50 и ги препоръчвам на всички, които не прекарват по цели нощи над Одисей на Джойс.

Редактирано от - гроздобер на 20/6/2004 г/ 12:26:32

Анонимен540
ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН,

ДОН!

Бъди здрав и много щастлив!

* * *

Вот оно, глупое счастье,

С белыми окнами в сад.

По пруду лебедем красным

Плавает тихо закат.

Здравствуй, златое затишье,

С тенью березы в воде,

Галочья стая на крыше

Служит вечерню звезде.

Где-то за садом несмело,

Там, где калина цветет

Нежная девушка в белом

Нежную песню поет.

Стелется сизою дымкой

С поля ночной холодок

Глупое, милое счастье,

Свежая розовость щек.

Поздрави!

Don Понякога не зная какво да кажа. И как да го кажа.

И ето че сега ще сбъркам. Чувствам го, усещам го с порите си, но не мога да му устоя.

За пръв път чух Есенин във Враца, в казармата. На един сбор, както се казваше по казионному, а ние си го наричахме запас. Та пристигна една вечер в летния театър на Школата за Преподготовка на Запасни Офицери (ШПЗО) грузинският вокално-инструментален състав ОРЕРА - с Вахтанг Кикабидзе (години след това той направи знаменития филм "Не горюй". Представете си, дълбока звездна вечер в подножието на оня величествен Балкан, стотина запасняци притихнали в тъмнината и една ярко осветена сцена, на която се лее музика, доста различна от нашата представа за съветската естрада. Та там чух за пръв път "Не жалею, не зову, не плачу". Чувал бях, разбира се, за Есенин, и за романа му с Айседора Дънкан (танцуваща Интернационала), но не бях прочел ни ред от него. Заслушах се и усетих едно възприемане на света, наглед юношеско, но въпреки това много, много дълбоко. И оттогава, та до днес, откривам в тези стихове мотивите, които карат всяка възраст да живее себе си така, като че ли е на 16.

Не жалею, не зову, не плачу,

Все пройдет, как с белых яблонь дым.

Увяданья золотом охваченный,

Я не буду больше молодым.

Ты теперь не так уж будешь биться,

Сердце, тронутое холодком,

И страна березового ситца

Не заманит шляться босиком.

Дух бродяжий! ты все реже, реже

Расшевеливаешь пламень уст.

О моя утраченная свежесть,

Буйство глаз и половодье чувств.

Я теперь скупее стал в желаньях,

Жизнь моя! иль ты приснилась мне?

Словно я весенней гулкой ранью

Проскакал на розовом коне.

Все мы, все мы в этом мире тленны,

Тихо льется с кленов листьев медь...

Будь же ты вовек благословенно,

Что пришло процвесть и умереть.

Благодаря ти!

Анонимен542
ЧРД! Венциремус!
Don Венци.
rubstone Я кой имал рожден ден...

Честит празник приятелю, жив и здрав да си ни!!!

Жалко , че няма да сме на Джулая при тебе, но ти ще ни разпишеш нали?

Don There I was on a July morning - I was looking for love.

With the strength of a new day dawning and the beautiful sun.

At the sound of the first bird singing I was leaving for home.

With the storm and the night behind me and a road of my own.

With the day

came the resolution

I'll be looking for you.

Don Ако Дъглас Сполдинг живееше сега и имаше Интернет, той щеше да прилича на мен. Оня Дъглас Сполдинг, 12 годишното момче от Dandelion Wine, което гледаше с поглед над обувките, въпреки, че много му се искаше да разбере как и защо бързат тези обувки. Когато бях на неговите години, очите ми бяха широко отворени, ушите наострени и сякаш кожата ми придобиваше безброй нови рецептори, така че да почуствам всеки нов досег на света с мене.

Дъглас си има Джон Хаф, чудесен приятел, който запълва в душата му онова место, останало недостъпно за другите му връстници. Аз имам само десетина мъдреци – фаровете на моето поколение. Чета Вино от глухарчета всяко лято, в края на престоя горе, и колчем стигна до момента, в който Джон си тръгва, ми иде да изкрещя. Крещя, защото вече знам, усетил съм с порите си това, което Дъглас Сполдинг прави със себе си – от незнание, от липса на житейска мъдрост, от мъката, налегнала го от внезапното прозрение, че Джон Хаф си заминава, завинаги. “Вие сте мръсник, Джон Хаф!”. Крещи това, без да съзнава, че отрича не само мястото на Джон в сърцето си, но и факта, че е сторил това място сам, защото се е нуждаел от това. И сега всеки път препрочитам този пасаж с вътрешната убеденост, че аз никога, ама никога няма да повторя грешката на Дъглас Сполдинг.

Но не всичко там е грешка. Когато си играят на статуи, той замразява Джон само за да се убеди, че помни всеки негов детайл. И аз искам да запомня всичко от моите приятели, всичко което ги прави неповторими. Това е оня дух, вселен в нас незнайно от кого. Ние нямаме какво да отнесем от този свят. Ние сме това, което сме оставили тук, нещо като фотографии, като замръзнали щрихи, като ветрове над тръстиките. По тях ще ни съдят. По тях ще ни въздигат и низвергват. По тях ще си спомнят за причудливите ни страсти, надежди и опасения.

Това е като обещание за живот - да препрочиташ Вино от глухарчета. И клетва, че няма да се сгънеш пред лицето на възможните болки и колизии, които ще ни съпровождат оттук нататък. И плаха подкана да обгърнеш тревата, снега, планината, човешките ръце, разплакано от щастие лице, музиката, бриза, всичко на този свят.

С благодарност, че го е имало.

beni Чудесно е че го пренесе тук.

Както знаеш, силата на твоята поезия е в прозата.

поздрави!

Анонимен548
"Life's but a walking shadow, a poor player

That struts and frets his hour upon the stage

And then is heard no more: it is a tale

Told by an idiot, full of sound and fury,

Signifying nothing."- Shakespeare

Taka zapo4va edna sashtistvashta kniga na mozhe bi nai-amerikanskia pisatel na 20 vek. Veroiatno ve4e e diskutirana po-gore, no......, pone slovoto Mu pri edno znamenatelno subitie ne uspiah da merna v predishnite stranici , i go copy/paste sega:

"I feel that this award was not made to me as a man, but to my work — a life's work in the agony and sweat of the human spirit, not for glory and least of all for profit, but to create out of the materials of the human spirit something which did not exist before. So this award is only mine in trust. It will not be difficult to find a dedication for the money part of it commensurate with the purpose and significance of its origin. But I would like to do the same with the acclaim too, by using this moment as a pinnacle from which I might be listened to by the young men and women already dedicated to the same anguish and travail, among whom is already that one who will some day stand where I am standing.

Our tragedy today is a general and universal physical fear so long sustained by now that we can even bear it. There are no longer problems of the spirit. There is only one question: When will I be blown up? Because of this, the young man or woman writing today has forgotten the problems of the human heart in conflict with itself which alone can make good writing because only that is worth writing about, worth the agony and the sweat.

He must learn them again. He must teach himself that the basest of all things is to be afraid: and, teaching himself that, forget it forever, leaving no room in his workshop for anything but the old verities and truths of the heart, the universal truths lacking which any story is ephemeral and doomed — love and honor and pity and pride and compassion and sacrifice. Until he does so, he labors under a curse. He writes not of love but of lust, of defeats in which nobody loses anything of value, of victories without hope and, worst of all, without pity or compassion. His griefs grieve on no universal bones, leaving no scars. He writes not of the heart but of the glands.

Until he learns these things, he will write as though he stood among and watched the end of man. I decline to accept the end of man. It is easy enough to say that man is immortal simply because he will endure: that when the last ding-dong of doom has clanged and faded from the last worthless rock hanging tideless in the last red and dying evening, that even then there will still be one more sound: that of his puny inexhaustible voice, still talking. I refuse to accept this. I believe that man will not merely endure: he will prevail. He is immortal, not because he alone among creatures has an inexhaustible voice, but because he has a soul, a spirit capable of compassion and sacrifice and endurance. The poet's, the writer's, duty is to write about these things. It is his privilege to help man endure by lifting his heart, by reminding him of the courage and honor and hope and pride and compassion and pity and sacrifice which have been the glory of his past. The poet's voice need not merely be the record of man, it can be one of the props, the pillars to help him endure and prevail."

Strahotia!!!

-------------------------

i edin drug velik filosof, poet, eseist, rektor na universitet, 4ieto ime sushto ne vidiah sred favoritite , po4inal nelepo ot surde4en udar sled kato se izrep4il na nekakuv fashistki shapkar s dumite /v prevod na angliiski/:

"At times to be silent is to lie. You will win because you have enough brute force. But you will not convince. For to convince you need to persuade. And in order to persuade you would need what you lack: Reason and Right"

fashistkata reakcia bila: dolu inteligenciata! da zhivee smurtta!

Isaak, father of Solomon, mnogo si padashe po tozi filosof, estet, tvorec....etc.....

Don Дали някой ще направи този експеримент - да вземе всички споменати тук книги и да се опита да изживее живота си с тях? Не мога да си представя какво би излязло от това. Но че този колективен портрет на епохата и на нашето място в нея е много показателен, малцина ще го отрекат. Още повече след като по много приятен начин Ано 553 спомена Уйлям Фокнър и Мигел де Унамуно. Признавам, че текста беше малък и само Гугъл помогна за Унамуно.

Благодаря!

Признателен съм.

Редактирано от - Don на 28/8/2004 г/ 20:26:37

Анонимен550

i edin drug velik filosof, poet, eseist, rektor na universitet, 4ieto ime sushto ne vidiah sred favoritite

5.2 Есетата на Унамуно и Хосе Ортега И Гасет

Don Верно, още на първа страница steppenwolf ги е посочил.
егон Та какви бяха книгите на вашия живот???
Кати А на Твоя?

Тук всеки говори за книгите на Своя живот.

егон Много са....да кежем: "Сто години самота", например или "Вълшебната планина"?
Don Една от публикациите в днешния вестник гласи

-Моряк загина по време на парти на яхтата на Ъшър –

Този Ъшър не ви ли напомня двама автори, написали произведения със същото заглавие?

Сещате ли кои са?

егон Не, кои са...?
steppenwolf Дай някакъв хинт де. С идентично заглавие, така ли?
Don E, добре.

Единият е Едгар Алан По - The fall of the house of Usher.

Познайте другия - заглавието му е само част от заглавието на По.

Анонимен559
ДЖЕК ЛОНДОН.
Don Не е Джек Лондон.

Студено.

steppenwolf Рожденичката по-спокойно де! И аз мисля че ша е нещо с Дж ( J.J.).

Ъшър на ирландско ми звучи.....

steppenwolf А и Честит юбилей с малко закъснение!
Don Вторият разказ е писан 50 години по-късно.

Рей Бредбъри - Usher II.

ФЪРКАТИЧКО Ех, Дон ! Не успях да се сетя , макар че си блъсках главата.

И макар че много обичам и двамата автори, особено Рей Бредбъри.

Добре е да има гатанки от време на време.

Не обичам кръстословиците.

И никога не си губя времето с това.

Но виж-тук е интересно, защото информацията е много по-богата.

Пък ако има и награди...

Поздрави !

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 02/9/2004 г/ 23:24:44

Don Благодаря, Фър!

* * *

beni,

дълго е да ти се обяснява и вероятно няма да го схванеш, но в Usher II на Бредбъри има дословно същата сцена, като онази, разиграла се на борда на яхтата на Usher III. А самият Бредбъри черпи вдъхновения от Къщата на Ъшър на Едгар По. Дотук по фактологията.

А сега по етични въпроси. Тоя добитък, твоята приятелка, ще бъде трита при всеки опит да влезе в някакъв контакт с моите виждания и усещания. А след като нейния обиден сленг предизвика твоята защита и, по същество, твоеето пригласяне в уличния и жаргон, за мен е безмислено да продължавам да контактувам с теб. Ти явно се задоволяваш с нейния интелектуален потенциал. Защо тогава да се мъчиш и да се опитваш да надскочиш себе си?

Остани си там, в торището на оная осмърдяна душа.

Ние ще се справим някак си.

ФЪРКАТИЧКО Добро утро, Дон !

И аз разчистих тук.

Думите нямаха адресат, в буквалния смисъл на думата.

Поздрави и хубав ден !

Геновева Тази тема ми е много, много скъпа.

Отворена е преди 2 години. И още изскача, почти няма такава стара тема, която да излиза периодично отгоре на списъка.

Скъпа ми е затова, защото тук за пръв път се появих във Форума, плахо, анонимно, респектирана от авторитетите тук, от блестящата репутация на този Форум, за който само бях чувала.

Само това, че темата беше литературна и много по човешки формулирана, ми даде смелост да напиша нещо.

Взех си ник анонимен кака Кичка, от с. 5 до 15 съм писала. Некакъв много агресиван Батко Чепатко ме награби, нагмечи, насини - само за нахалството ми да имам друг поглед върху книгите на моя живот - не чрез простото изброяване, а чрез пречупване през собствения жив спомен в реална ситуация. Впрочем, той беше агресивен и към другите. Некой известен форумец се е крил под този ник, знам ли го кой е. Не знам къде е сега, но аз съм тук. Още. Като ме подгони, му намигнах със серия от анонимни никове - стринка Тинка, вуйна Руйна етс.

След това се оттеглих. Но не и от Форума, разбира се, това ме окуражи да се регистрирам, първо като баба Лили, във връзка с носталгичните спомени на Грацко и Доктора за софийските потайности, а после, по повод на енергичното развяване на мониторските непрани гащи - като известната многострадална. Другите никове ги оставих.

Ако Дон не беше изтрил всичко това от последната нощ, бихте могли да разберете с какво са се променили нещата и с какво не, за изминалите 2 години.

С една дума - ние пак сме тук. И пак сме същите.

Да го чете който както иска, аз лично се гордея с тази непромяна.

Рядък посетител568
Много отдавна не съм влизал във форума - не само в литературната му част, но и където и да било другаде. Не съм влизал даже не само във форума на "Сега", но и из останалите електронни медии на български. И не защото заниманията в един форум са времеядно удоволствие (а сме хора и с много други - в това число и професионални - задължения), а защото участието в един форум неволно ме ангажира с вземане на отношение по редица проблеми от политическо естество, за които дори не си струва да отделим и минута време.

Разбира се, бих могъл и аз - както правят мнозина в литературната част на този форум - да не вземам отношение по никой сериозен актуален въпрос, а да я карам на манифестации на добрите си чувства към останалите участници във форума и толкоз: тук, в литературната му част, се срещат имената само на най-свястния четвърт процент от цялото Форумско Войнство, тъй че добрите чувства са си на мястото. Но аз не мога така - аз съм човек, който тъгува за България и кърши ръце от съзнанието за собственото си безсилие да помогне на тази страна, та някой ден тя да се измъкне от омагьосания кръг, в който е попаднала.

Единственото, което може да се направи в тази насока от трибуната на един електронен форум, е да внушаваме - на съучастниците си, както и на самите себе си - високи естетически критерии, с което да се противопоставим на политическата безизходица; защото един от най-съществените компоненти на тази (предизвикана) политическа безизходица е разлагането на естетическите ни критерии и довеждането им до състояние на тотално загниване. Ето защо, аз високо ценя това, което се прави тук, в литературната част на форума на "Сега" и специално благодаря на няколкото човека, които са стълбовете-крепители на това начинание.

Един от тези стълбове е Дон. Току що отново пробягах с поглед по всичко, което той е писал в тази рубрика и бих могъл да кажа, че ако сам той се заеме някой ден с извличането и подреждането на всичко, написано тук от него, както и с публикуването му в отделен сайт, би се поучила една прекрасна колекция от литературни есета, за която аз бих приветствувал всяко усилие по пропагандирането й сред колкото може по-широк кръг читатели.

Това е и причината, поради която - връщайки се във Форума за краткото свободно време, с което разполагам - да вляза именно в рубриката на Дон и да дам и аз своя принос по темата - доколкото ми е по силите.

Досега никога не съм отговарял на въпроса: "Кои са онези пет книги, които са оказали най-съществено значение за твоето оформяне?" И до този момент смятам, че на този въпрос не може да се отговори! Да кажеш, че са те оформили САМО ПЕТ книги, е не по-различно от това да кажеш, че те е оформила ЕДНА КНИГА. А знаем, че от времето, когато мислителите все още са предпочитали да изказват важните си мисли на латински, до нас е достигнало предупреждението: ТРЯБВА ДА СЕ БОИМ ОТ ХОРАТА НА ЕДНА КНИГА...

Естествено, мнозина от форумците, отговарящи на въпроса на Дон, са се оказали достатъчно хитри, че да посочат имената на ПЕТ АВТОРА и да подчертаят, че ЦЯЛОТО ТВОРЧЕСТВО на всеки един от тях е оказало решаващото въздействие. Което, наистина, звучи съвсем по друг начин... Но за мен и така е твърде трудно да отговоря, защото никога не бих могъл да твърдя, че абсолютно всичко, написано от един автор, е равностойно на няколкото върхове в творчеството му. Въпреки, че и у мен има една тенденция да се захващам с даден автор изцяло и за един ограничен период от време да се опитам - доколкото мога - да обхвана цялото му творчество, заживявайки в авторовата атмосфера и "нахлузвайки неговите обувки"...

Така че и този път май няма да отговоря както трябва по темата! Всъщност, преди може би има-няма вече две години, когато за първи път влязох в литературния форум, аз се натъкнах именно на настоящата тема на Дон. И изглежда това е повлияло на решението ми да създам и аз своята тема: "КРИСТАЛИТЕ, КОИТО ЛЕКУВАТ НОСТАЛГИЯТА". В къщи имам цял един претъпкан долап с хартийки и хартийчици, на които през годините съм си записвал разни извадки от книгите, които са ме впечатлили най-много, когато съм ги чел и препрочитал. Хванах тези хартийки и започнах да ги въвеждам във форума. Така мислех, че ще е най-дообре да отговоря на въпроса на Дон, но това пак се оказа отклонение от темата, защото така аз всъщност отговарях на въпроса: "Кои са онези ПЕТ ХИЛЯДИ книги, които са оказали най-силно влияние върху теб?".

Съжалявам, че между мен и Дон не се получи комуникация. Твърде различни сме. Аз имам твърде фриволно отношение към много от нещата в живота, което е съвсем естествено да се получи, когато животът "поогруха" и "поотръшляви" човека по неговия житейски път (простете ми селскостопанската терминология!). На Дон такъв подход очевидно му се струва несериозен и е естествено той да реагира с недоверие. Обикновено това се получава при психологическото разминаване между хората от различни поколения. Ще рече човек, че Дон е момък на двадесет или двадесет и пет години, който е скандализиран от "неавторитетното подбъзикване" на един дядка на пенсионна възраст. Но - доколкото схващам от всичко писано в тази тема, - Дон и аз сме на почти една и съща възраст. Остава другото обяснение - че с него сме отраснали в различни "ниши". Не става дува за такива генерализации като "различен социален произход", които са твърде старомодни. Става дума именно за "ниши". Чували ли сте за теорията за нишите?

С риск да се отклоня съвсем от темата и да го ударя на "раздумка по общи въпроси", ще отворя тук една скоба и ще хвърля известна светлина върху засегнатата концепция за "нишите". В Северна Америка класифицират нашите няколко следвоенни генерации като "бейбибумъри". С други думи - след войната са се народили много деца, защото родителите са били стреснати от опустошенията на войната и инстинктивно са се били отдали на бурно генетично възобновяване. Това в общи линии е вярно само за Америка и съвсем не е убедително да твърдим и за България такива неща, но като цяло всички следвоенни поколения вредом по света биват отнасяни към категорията "бейби-бум". Какво е характерно за "бейбибумърите"? Най-същественото, което може да се каже за тях е, че в настъпилия относителен икономически разцвет след Втората Световна Война (както в Америка и Западна Европа, така и в Съветския Блок, към който принадлежахме и ние), повечето от тези генерации можеха да се развиват така, като че ли "им е поднесено на тепсия". Това съвременните социолози на Запад обозначават като "осъществяване на личността в НИША", т.е. в място, където личността е завардена в по-голяма или по-малка степен от житейските бури, при което наистина отделни единици могат да достигнат истински "върхове", но мнозина са и тези, които - ако не се окажат абсолютни некадърници, - ще са склонни към едно мижаво посредствено съществование. Съвременните теоритици смятат, че резултатите от тази ситуация са застрашителни - това било водело към гарантирано загниване на обществото. Ето защо, напоследък като доминираща доктрина започнаха да налагат т.н. "Социален Дарвинизъм", което ще рече: индивидите да бъдат оставени ВЪН ОТ НИШАТА, сами на себе си, тъй че да бъдат провокирани да покажат какво могат, при което да оцелее само най-пригодното за живота. Това е една безмилостна философия, която сега е инфилтрирана и в нашата страна, от което произтичат и основните ни проблеми. Всеки опит да се критикува "Социалния Дарвинизъм" се квалифицира като обагрено в червени тонове желание за връщане назад към пошлия популизъм от времето на комунистическата номенклатура. Всъщност, "Социалният Дарвинизъм" е и всичко, което трябва да се подразбира, когато се употребява термина "демокрация"; в действителност за ДЕМОКРАЦИЯ в точния смисъл на това древно понятие въобще не става дума.

Ние добре си даваме сметка, че НИШИТЕ от номенклатурния период в историята на нашата страна бяха болезнен проблем. Цялата некадърност на чиновническия апарат през Априлската Епоха беше култивирана в добре темперираните НИШИ. До голяма степен това се дължеше и на силно централизираната държавна власт. Днес, когато върху държавната власт в България са хвърлени всички предпоставки тя да бъде "разхлабена", очевидно е, че място за НИШИ няма, но западните теоритици не са съобразили нещо много важно - разхлабената държавна власт е рай за престъпността.

Силна държавна власт - нищожни шансове за "Социалния Дарвинизъм"! ...Но и нищожни шансове за криминализъма!...

Ето защо, човек се пита - прехвърлайки през главата си заглавията на ПЕТТЕ КНИГИ, които са го формирали като личност и гражданин, - дали все пак нашето фромиране не се е извършило благодарение на това, че сме отраснали в някоя уютна НИША? И - колкото и презряно по комунистически да звучи: дали все пак - за нашата страна, която има такива стари хайдушки кърджалийско-даалийски традиции, - дали не е по-добре ние да имаме силна държавна власт и ниши, отколкото да се радваме на стипчивите фрукти от дървото на "Социалния Дарвинизъм"?...

Don Само физическата леност може да обясни непростимия факт, че едва днес отворих Литературата, и то защото един друг форумец ми съобщи за постинга на Кин-Войло. Известно не много убедително оправдание би могло да бъде и професионалното напрежение, не позволяващо ми да се отпусна и да генерирам текстове, което, ще призная, е върховно удоволствие за мен. Но така или иначе дискомфорта в живота ми - със съвършено личен генезис - през тези летни месеци е тягостен и ми пречи да съм свободен от всякакви скрупули и притеснения. Всеки от нас е минавал през такива изпитания и вярвам, че ще ме разберете.

Добър текст, Кин-Войло, повярвай, ще се отнеса към него с всичката сериозност, каквато той заслужава. Но тази вечер искам да разсея една заблуда. Да, не се получи комуникация между нас, но причината съвсем не е в това, че по твое предположение сме израсли в различни ниши, нито пък, че липсата на ниша е социален експеримент, социален дарвинизъм. Тази тематика ми е много близка и щом има интерес към нея, за мен това е достатъчен импулс да напиша нещо по нея. Но комуникaцията между две светоусещания е толкова тънък процес, толкова невероятен, че случването му прилича по-скоро на чудо, отколкото на закономерност. Така че, разминаването е естествено състояние на нещата, status quo, и по моему, е богато с изходни възможости за изследователя, нещо като виртуалния фон у Дирак и Фейнман.

Естествено, че ми направи впечатление твоята тема за кристалите. Нарочно няма да я отворя сега, за да се предпазя от днешни влияния, и ще ти разкажа защо не писах там, какво е сегашното ми разбиране за нещата.

Преди всичко, не обичам мистиката. При това мистика, експлоатираща онази част от човешкото съзнание, която с готовност приема невероятните изходи. По образование съм физик и от ранна младежка възраст, във всички разсъждения, съм минавал през една методологическа хитрост – демона на Максвел. Трудно е да се разкаже на непосветени, но той е модерния вариант на бръснача на Окам – ненужно е да се създават повече същности от тези, които могат да обяснят света. Максвел постулира допълнителни ограничения и постанови, че състояния които са малобройни в целия пространствен ансамбъл, са и невероятни като темпорални възможности.

Стига, че ставам досаден, като школски даскал. Ти от самото начало създаде някакъв ореол на тайнственост около внушенията там и публиката се заплени по неподозирани възможности, по скоро по лекотата, с която могат да бъдат достигани. Разбери ме добре, не критикувам, твоята теза има право на съществуване не по-малко от моята. Просто аз не се вписвам в такъв род мисловни конструкции. Моят мозък не може да роди нищо съществено в този план. Някой би казал, че и в друг план раждам несъществени мисли, но това е форумен фолклор.

Накрая днес искам да ти благодаря за добрите думи, наистина пулсът ми се ускори, съзнавах, че ме ласкаеш, но въпреки това ми беше приятно.

А за социалния дарвинизъм – чакай скоро нещо, което ми хрумна под влияние на твоите думи.

Редактирано от - Don на 16/9/2004 г/ 20:54:23

Кин-Войло570
Здравей Дон!

Благодаря, че се обади. И аз в този момент не мога да си позволя много време за форума, защото започвам да работя по един нов проект. До вчера, разбира се, бях относително свободен и успях малко да се поналудувам в една от съседните теми. (Нали знаеш: докато мъдрите мъдруват, ние - лудите - лудуваме; по-точно казано - аз, лудия, лудувам - защото с изключение комай само на мене, останалите форумци са сериозни хора, с позитивни устои в тоя живот...)

И така - да кажа няколко думи за свое оправдание. Аз съм в този форум (както и в който и да било друг форум), за да се забавлявам. Това, разбира се не значи, че не се занимавам и със сериозни неща. Професията ми ме заставя да бъда сериозен. Аз съм софтуеърен инженер, математик по образование, и също се ръководя от принципа на Окамовия бръснач. Аз се занимавам с моделиране на една действителност, която сама по себе си е достатъчно сложна. Тази сложнотия не може да се избегне; може само да се сведе до по-приемливи мащаби, ако си представим картината на света като пресъздадена от мозаечни плочки. Всяка плочка сама по себе си е проста - едноцветна, със стандартни размери и форма. Оттам нататък, изграждайки модела на действителността посредством множеството от тези плочки (или камъчета, или стъкълца) ние отново се доближаваме до изначалната сложност на Битието, но - при добро стечение на обстоятелствата - с един "градус на сложност" по-ниско.

Някога, когато прочетох за първи път "Тъй рече Заратустра" (в прекрасния превод на Мара Белчева, за който казват, че бил колективен труд, поделен между нея и Пенчо Славейков), аз бях силно впечатлен от двете конструкции на Битието, които Ницшевия герой представя: Аполоновото начало, довеждащо света до ефирно-трептяща простота (с помощта на Окамовото средство), и Дионисиевото начало, където нещата са оставени на извечната тенденция за връщане към първоначалния хаос. Още тогава си казах, че Дионисиевото начало е истинското - с него никога не ще можем да се преборим, но все пак сме длъжни да служим пред Олтаря на Аполон, защото диоколкото сме човешки същества, сме слаби и по тази причина - изправени пред Хаоса - фатално ще се объркаме и ще загинем.

Но, повярвай ми - пред Олтаря на Аполон е разположено не друго, а едно Прокрустово ложе. Близостта до Прокрустовото ложе изсушава човешката душа. Моят инстинкт за самосъхранение тогава ме тласка в убежището на "моята лудост".

"Моята лудост" се състои с колекциониране на ГЛУПОСТИ. Една от тези забавни и реазвлекателни глупости е "херменевтиката", която е моето първо и най-главно хоби. Интересувам се и от лъженауката "нумерология", както и от методите на древните кабалисти да шифроват посланията си. Даже и пълният ми ник по форумите е Кин-Войло Кабала. Това е сигурно причината някои хора да виждат ореол на мистицизъм около главата ми. За мен, разбира се, това си остава една голяма купчина забавни глупости и толкоз. То е същото като увлечението ми да пиша стихове. Аз не съм поет - поетите пишат стиховете си, за да пресъздадат душевния си мир. Аз пиша стихове така, като се пишат компютърни програми - задоволявайки амбицията си да видя парченце от сложното битие поставено върху Прокрустовото ложе на поетичната форма - като съм съумял да извърша насилието без съществени осакатявания на словесната плът... Това е търсене на равновесие между двете начала - Аполоновото и Дионисиевото: действие, което силно ме забавлява.

Що се касае до Социалния Дарвинизъм - това е нещо, към което се отнасям изключително сериозно. Това е една доктрина, която връща на хората хаоса; за някои хора очевидно Хаосът е жадуваното от тях състояние. Аз не мога да се помиря с това. От друга страна аз се отвращавам и от другата крайност - от всичко онова, което ни принуждава към казармено-Аполонов порядък. Днес в България хората се люшкат от едната крайност в другата - това е сериозен политически прблем, който ако не се реши, не ни чака нищо добро. Аз търся! Търся някаква нова идеологическа конструкция, която да се превърне в ръководеща доктрина на нашето общество и която да намери оптималната (макар и неравновесна) средна точка между двете равновесни състояния. Ако можеш, помогни ми в тая насока!

22-22571
Кин, пусни пак моляте, двата сайта...

някой е трил по темите и всичко е заминало в небитието.

Анонимен572
абе да пуща кво му душа сака, само да не почне стихове
Butterfly* Мълча, мълча. Скривам се в едно ъгълче.

Препрочитам си "Нежна е нощта". Напук на всички несгоди и напрежение, които искат да ме задушат.

Кин - Войло, прекрасен постинг!

Дон заслужава ласкателства от всякакъв род.

Поздрави!

Анонимен574
Ако обаче се стигне до секса, хич не му е до ласкателства !
myrmorko 1.Валери Петров - Цялата му поезия!

2.Астрид Линдгрен - "Карлсон" и "Емил от льонеберя"

3.Ерих Кестнер - романите му за деца

4.Едуард Успенски - "Крокодилът Гена", "Чичо Фьодор"

5.Йордан Радичков - всичко!

Hauptmann
Don Когато в края на 50-те или началото на 60-те се появиха Марсианските хроники на Рей Бредбъри, феновете на американската фантастика у нас ги намираха под щандовете на руските книжарници. Малко джобно издание, с меки корици, библиотека Зарубежная фантастика. Невероятно четиво. Нищо общо с Жул Верновските традиции, с които бяхме обръгнали вече. Един нов свят, на живи, пълнокръвни герои, и време, поставящо всичко на изпитание. Въобще, цялата тази библиотека тогава беше англо – американска. Пък и каква друга да бъде, след като в тези години англичани и най-вече американци публикуваха бисер след бисер? Това Артър Кларк, Джон Уиндем, Айзек Азимов, Робърт Шекли, Фредрик Пол, Сирил Корнблът – трябваше непременно да имаш любовница в книжарницата, за да купиш книжката. И цяло щастие беше, че преводите бяха толкова хубави. Те понякога придаваха неземно звучене на иначе съвсем тривиални автори. Но срещнат ли се Майстор и тънко чувстващ го Преводач, резултатът беше смайващ. Бредбъри намери себе си в превода на Леонид Жданов. Ако ви попадне и най-добрият български превод, този на Жени Божилова, ще усетите колко поетичен е славянският изказ на едва загатнати от автора настроения.

Но хубавият превод понякога има и непредвидими последици. В предпоследната новела на хрониките - There Will Come Soft Rains, в превод – Будет ласковый дождь, има стихотворение със същото название :

Будет ласковый дождь, будет запах земли.

Щебет юрких стрижей от зари до зари,

И ночные рулады лягушек в прудах.

И цветение слив в белопенных садах;

Огнегрудый комочек слетит на забор,

И малиновки трель выткет звонкий узор.

И никто, и никто не вспомянет войну

Пережито-забыто, ворошить ни к чему

И ни птица, ни ива слезы не прольет,

Если сгинет с Земли человеческий род

И весна... и Весна встретит новый рассвет

Не заметив, что нас уже нет.

С леката ръка на възторжените поклонници на Бредбъри, това стихотворение бе приписано нему и ето вече над 40 години в Източна Европа почти никой не забелязва, че това не е истина .И на запад не забелязват това. В испанския предговор на Хрониките Хорхе Луис Борхес допуска същата грешка То в хрониките си го пише, но ние не искаме да го прочетем. Ето го и оригиналът:

There will come soft rains

There will come soft rains and the smell of the ground,

And swallows circling with their shimmering sound;

And frogs in the pools singing at night,

And wild plum trees in tremulous white;

Robins will wear their feathery fire,

Whistling their whims on a low fence-wire;

And not one will know of the war, not one

Will care at last when it is done.

Not one would mind, neither bird nor tree,

If mankind perished utterly;

And Spring herself, when she woke at dawn

Would scarcely know that we were gone.

А авторът е Сара Тисдейл, американска поетеса, творила в началото на 20 век. Тези от вас, които знаят английски, нека се вгледат в текста. Тия, които не знаят, нека си го преведат с някое помагало, така обилно шарещи в нета. Не бързайте, почакайте, проникнете се във всяка дума.

Но и до утре да се взирате, няма да откриете оня космически студ, веещ от руския текст - Не заметив, что нас уже нет. Английският текст е някак по мек, там други чувства преобладават. Тисдейл умее да предаде усещането на отстраненост, непричастност, даже безразличие. Там ясно се чувства, че Земята няма да знае, нито пък ще се интересува въобще дали човечеството е дошло. Или пък е заминало оттук. Лично за мен това е най-тревожната перспектива, усещана някога у един поет, но въпреки това тук няма трагедия в оня, древногръцкия смисъл.

Затова не е изненадващо, че един от първите кандидати за авторство, които ни идват наум, е Бредбъри, още повече, че сме чели много негови разкази по тази тема, а една от новелите в Хрониките е и озаглавена с тези думи. Но ние все още не сме си отговорили на каверзния въпрос. Защо руският превод навява авторство на Бредбъри, а английският текст - не? Защо думите на американската поетеса от 20-те години на миналия век ни се струват по-неприложими към автора на Марсианските хроники, отколкото стиховете на руския преводач, живял в края на 50-те в комунална квартира в Москва?

И тук се налага да погледнем от другата страна на ключалката. Историите на Бредбъри имат неповторим аромат, вълшебен чар не само защото са майсторски разказани. Те ни предават дълбокия смисъл на трагедията на човешкото битие – загубите, ежедневните загуби на ония светли частици от детството, загуби, които ни съпровождат през целия ни съзнателен живот.

Почти е невъзможно да не харесаш поемата на Сара Тисдейл. Самият аз, израстнал в нерната обстановка на грядущата ядрена война, четох тия стихове с тайната надежда, че даже ако хората са тук само за да се анихилират едни други, то Земята ще въздъхне и за миг ще се отърси от нас.

И Пролет ще има, и някакво подобие на Рая, но без нас. Израствайки обаче, започваш да разбираш, че трагизмът винаги ще съпътства човешкия род и неговия път през звездите, че ако Бредбъри е усетил неизбежността на окончателното ни отпътуване, неговият преводач ни е направил по-близки съучастници във великия мисловен експеримент на тоя симпатичен дядка.

И пак се питам – какво е накарало оня московски интелигент да вложи чара на Бредбъри в ония стихове? Какво го е накарало да подмени чувствата, които ние, читателите, ще изпитаме? Може би си е представял нас и нашите копнежи десетилетия напред? Усещал е може би какво ще изпитваме в настъпващото с желязна пета бъдеще? И е плакал за нас – неродените още.

Кога щял да бъде този ласкав дъжд? Those soft rains?

A? Август 2026?

Ми то дошло, бе...

Редактирано от - Don на 27/11/2004 г/ 19:27:31

Don Зимата в Прага не е уютна. Още повече за студент, пристигнал само преди няколко месеца там. Бях поканен у един мой приятел от курса на вечеря, да ме представи на родителите си, в елитен квартал, Masarykova ctvrt, това последното се чете чтврт, само чехите го могат. Означава квартал, но още означава и една четвърт. И докато се спусках с трамвайчето към Вълтава студът на мъгливи талази прииждаше и ме караше да се свивам. Спомням си, че доста често в тази първа зима пишех по изпотените стъкла на трамваите- Мило лято, где си? - с апломба на варненско ефе.

Родителите на Бохуш бяха словаци, щом влязох в къщата, неволно се почувствах като у Иречека и се заусмихвах заради притеснителната ситуация. Но нищо страшно, те не познаваха нашия литературен герой. Бяха извънредно деликатни хора и през цялата вечер ми даваха да разбера, че се интересуват от това какъв човек е приятелят на сина им. И как се чувства един млад човек в Прага, далеч от близки хора. Хрумна ми малко да се поизфукам, през лятото си бях купил във Варна една двуезична книжка - The Fog Horn на Рей Бредбъри и превод на руски под заглавието Ревун. Освен, че беше огромно удоволствие да я отварям отвреме навреме, но беше и много приятно помагало за изучаване на английски.

Та започвам аз с малко фалшивата увереност, че тази зима много напомня оная мъгла, в която героите на Бредбъри всяка вечер запалват фара и как , също като тях I’m feeling like a bird in the grey sky, горе в Храдчани, студентското общежитие. По това време вече говорех криво ляво чехски и този английски цитат беше много претенциозен и издаваше галфона в мен . Но бащата на Бохуш прояви интерес, оказа се, че е не само любител, но и познавач на фантастиката, и много внимателно ме разпитваше за разказа, как го възприемам, как си представям тоя звяр от морските дълбини. Трябваше да бъда внимателен, трябваше, но как да се спре едно момче на 20, как в такава мъглива вечер да спотаиш копнежа по родния град, по онова море и оня фар? Неусетно разговора мина през сирената на Бредбъри към моето море, към моята представа за него. Бащата на Бохуш ме водеше неудържимо, аз горях от напиращото желание да го разкажа морето, да го предам на тези добри и деликатни хора. Да разкажа за Табаната, за рибната борса, за гръцката махала, за смокините в арменските къщи. Зад прозорците в Прага - студена мъгла. И пак за Сирената. Другите на масата слушаха внимателно. Не може, твърдях аз, и край Варна някога да не дойде странния посетител, преживял милиони години в очакване на зова на себеподобните. Не може да ни отмине вълнуващата среща, която геният на Бредбъри е усетил - вие всички знаете как говори един възторжен млад човек.

И тук, изглежда, аз се провалих. Бащата се пресегна, даже без да гледа към стената с книгите, взе една, подвързана в черно и я разгърна. Постепенно спрях и го загледах въпросително. Той се усмихна и ми каза - Прочети това!

Загледах се, непознат текст, на руски. Но със всяко изречение настръхвах. И как иначе? Та съдете сами:

"Среди океана живет морской змей в версту длиною. Редко, не более раза в десять лет, он подымается со дна на поверхность и дышит. Он одинок. Прежде их было много, самцов и самок, но столько они делали зла мелкой рыбешке, что бог осудил их на вымирание, и теперь только один старый, тысячелетний змей-самец сиротливо доживает свои последние годы. Прежние моряки видели его - то здесь, то там - во всех странах света и во всех океанах.

Живет где-то среди моря, на безлюдном острове, в глубокой подводной пещере царь морских раков. Когда он ударяет клешней о клешню, то на поверхности воды вскипает великое волнение. ".

Какво е това? От кого е? Кога е писано?

Господин Берка, бащата, внимателно измъкна книгата от ръцете ми - Петдесет години преди Бредбъри. Листригони, от Александър Куприн. Писано е там , на твоето Черно море. Балаклава.

Бях сразен. Не знаех кой е тоя Куприн, кои са тези листригони, къде е това Балаклава. И не ме интересуваха. Моят кумир, вълшебникът от Илинойс, заплашително се клатеше и все повече се вглеждаше в замръзващите кални локви. Значи не е негова идеята за звяра от дълбините, значи преди него са се вълнували от това? И са разказвали легенди? И Fog Horn e плагиат? Не знаех какво да мисля. Не исках тази книга, не, за какво ми я дават? Аз си имам своето море, не ми е нужна някаква Балаклава. И не е ли време да си вървя?

Тази нощ у мен се отвори един нов прозорец. Не Куприн, не, него го заобичах едва след десет години. Един прозорец с мъгливи стъкла, и постепенно усещах, че за да виждаш през него, трябва да се взираш. Сега зная, че тоя взор продължава цял живот, клепачите са уморени, но се надяваш, че мъглата ще се вдигне някой ден.

За какво ви разказвам всичко това?

Разбира се, не за да ви накарам да повярвате, че Fog Horn е плагиат. Той не е. Този разказ е такъв апотеоз на несподелената любов, че едва ли има толкова красива безнадежност у някой друг автор

И не заради каверзната мисъл, че Куприн е автор на идеята за дълбините на звяра. Той не е. Само е преразказал един мит на потомците на древните гърци.

Но когато усетиш как този мит пали душите ни, неволно си даваш сметка на колко хора дължим начина, по който идва в съня ни Сирената. И как тя отзвучава.

А аз ви го разказвам затова, защото преди година - две намерих на тавана, между прашасалите книги, две томчета със саморъчен печат на титулната страница - Ex Libris Dusan Berka.

Куприн, Листригони.

И Чапек, Война със саламандрите.

Най-ценни са книгите, които си забравил да върнеш.

Анонимен579

Пет книги? Ама защо само пет? Е, хайде, нищо, ще се опитам да ги натъкмя:

1. "1984" - Джордж Оруел;

2. "По пътя" - Джак Керуак;

3. "Алхимикът" - Паулу Коелю;

4. "Полет над кукувичето гнездо" - Кен Киси;

5. "Граф Монте Кристо" - Александър Дюма

и... "Война и мир"...

Но за съжаление само това съм чел от него!

А колко още могат да се изброят!!!

Сега свърших една великолепна книга на Кен Киси, казва се "Песента на моряка" и съветвам всеки, който обича своя свят ВЪПРЕКИ ВСИЧКО, да я прочете

Захра Из прозореца

Из прозореца си южен

всякой ден като поглеждам,

мощна Витоша съглеждам

в плащ зелен ил теменужен.

Виждам тамо кръгозора

със лазура му дълбоки

през тополите високи

на съседа ми във двора.

Често виждам, в блян унесен,

други гледки по-далечни,

сякаш сенки бързотечни,

сякаш някаква си песен,

чудни някакви градини,

цъфнали с надежди злати,

с бури, с устреми крилати -

вази, млади ми години!

Ив. Вазов

za@ra

Захра Аз искам да те помня все така...

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален -

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!"

- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай - пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежа прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила. -

Аз искам да те помня все така...

Д. Дебелянов

za@ra

Захра Молитва

Сложи ръка на мойте устни,

когато, морна да блуждае,

крила душата ми отпусне

и безутешна възроптае;

сложи ръка и запази ме!

Да не надвие скръб безмерна,

и в гняв, и в горест твойто име

с похулни думи да зачерна!

Д. Дебелянов

za@ra

Rebel 1) Джордж Байрон

2) Оскар Уайлд

3) Малкият принц - Ексзюпери

4) Ана Каренина - Толстой

5) Мъртви души - Гогол

Има и още много, но ще мине доста време докато ги изброя всички. Между другото Don поздравявам те за дадената тема, наистина има какво да се каже по нея.

Don

И пак е август. Като в оная далечна вече 2002 година, когато се зачена разговора за книгите на нашия живот.

И въпреки, че посещенията тук са редки, темата продължава да присъства в първите 25 вече четвърта година. Малко теми могат да се похвалят че са толкова стари.

Това, естествено, не се дължи на факта, че аз съм отворил тоя разговор. А на съпричастността на участниците към необяснимия феномен - да съпреживееш тук и сега онези дивни копнежи по неосъществимото, вълнували други хора.

В други времена.

На друго място.

И все пак, тук и сега.

Анонимен585

Don

Когато силно задуха навън, тук е по-уютно.

JJ6

Особено, ако запалим и камината ...А вятърът да свири в тръбите/водосточните/...

Но само сухи цепеници, молим.

"АКО МИ КАЖЕХА, ЧЕ И СЛЕД 20 ГОДИНИ СЕГАШНИТЕ ДЕЦА ЩЕ ЧЕТАТ ОНОВА, КОЕТО СЪМ НАПИСАЛ, И ЩЕ ПЛАЧАТ НАД НЕГО, ЩЕ СЕ СМЕЯТ И ЩЕ ОБИКНАТ ЖИВОТА, ЩЯХ ДА МУ ПОСВЕТЯ ЦЕЛИЯТ СИ ЖИВОТ И ВСИЧКИТЕ СИ СИЛИ"

Лев Толстой, по случай 20-годишнината от написването на "Ана Каренина"

Тоест-казани преди повече от 100 години.

Don Идолопоклонникам от творчества или Не сотвори себе кумира

Руслан Алов

----------------------------------------- ---------------------------------------

В музее жизни – экспонатов,

как песка.

Паркет тропинками протоптан

вдоль шедевров.

Творим кумиров, чтобы

~ Им ~

рукоплескать,

сплетая в комплекс

паутиновые нервы.

Глотая пыль, порой,

с чужого полотна,

картины мира

пришлой

смысла штукатурку

вдыхаем с трепетом,

чтоб ощутить сполна

свою причастность к

~ Ним ~,

хотя бы эхом гулким.

Наш выбор прост –

бояться стрел или творить.

Свобода воли

гарантирована

свыше ...

А грех один:

с толпой смешавшись,

изменить

всему, что любишь

~ Сам ~

и чем душою дышишь.

Редактирано от - Don на 22/11/2005 г/ 18:26:29

Don

Мъглата постепенно се вдига, дядо Яким Трамвая жуми срещу слънцето, поема от ръцете на жена си листчето със списъка на покупките – зер днес е сбор , гости ще дойдат -, обръща се и бавно слиза надолу. Бастунът му, повече фасон отколкото необходимост, мерно почуква по плочника пред училището, спира се вътре в двора и енергично разравя дебелото покривало от жълтеникави есенни листа. Отдолу се показват зеленясали помеднени релси, траверси с упоителния мирис на креозот и едно съоръжение, което старите знаят като източната стрелка.

Наричат дядото Трамвая, защото през 60-те, бидейки млад учител по физика, построява модел на трамвай – две вагончета с големина на детска количка, с дървени обшивки, лакирани в червено и жълто, релсов път около училището и два коловоза пред шадравана. Миниатюрни стълбове, контактна мрежа, пантографи. В ония години демонстрациите на чудната машинка са били в събота следобед и даже пътуващото кино и Радж Капур не са събирали толкова зрители. Кръжоци по електротехника и физика са разработвали пултове за управление на движението на двете вагончета. След пенсионирането си дядо Яким се радва на почитта на авренчани, и всяка година на сбора на селото трамвайчето обикаля няколко часа, грижливо почиствано и излъсквано седмици преди демонстрацията. Най-големите, осмокласниците, получават честта и удоволствието да почистят, да пуснат в движение машинката и да оберат неизменните овации.

Но тази година бай Яким е тъжен. Само часове до сбора, а релсите покрити с кални листа. Няма кой да разчисти даже. А да не говорим, че трябва да се изнесе трамвайчето, да се постави, да се включи в мрежата... Кой да го направи? Осмокласничките са дванадесет и все момичета.

- Все някой ден, дядо Якиме, - нарежда бакалина – трябваше да се случи, кой ще ти чисти бракмата половин век?

Старецът бавно се усмихва на себе си, сигурно си спомня ония следобеди с хорото пред училище и със звънчето, престорено стряскало здраво сплетени ръце. В бакалницата е топло и сладка дрямка унася спомените му. Толкова сладка, че не вижда как Люса е повела останалите осмокласнички и те чистят, та пушек се вдига. Гимназисти с едва наболи мустаци носят вагончетата и внимателно ги поставят на релсите. Не им се вярва много, че това допотопно чудо ще тръгне. Но то тръгва. Даже и звъни, и изтръгва дядо Яким от обятията на Морфея. Озърта се и вижда щръкналата русолява плитка.

– Благодаря ти, Люса!, Бог да те поживи – безвучно мърда устни той.

Някой ще попита коя е Люса.

Разказвал съм ви вече.

Магистралното курве.

От Харамията.

Чок觧 Дон, !
СТИЛИСТЪТ591

Афедерсян, Бучакчиоглу Дон-ефенди. И друг път съм се прехласвал от твоя вкус да посочваш с пръст горчивите истини. Правиш го с изящество и чувство за мярка!

Don Владимир Набоков в своята записна книжка - Странно е, споделя той, че у руснаците в чужбина изцяло липсва чувството за хумор, и това при наличието на такива изумителни хумористи като Гогол, Достоевски, Чехов, Зощенко или пък този двуединен гений – Илф и Петров.

Мой приятел ми беше на гости и ми обърна внимание на един постинг на модератора бот, където той обяснява защо ми е наложил едномесечен бан във форума на в-к СЕГА. Накратко, наказанието било затова, че съм бил написал обидни думи към него.

Странна ситуация. Модераторът доста фамилиарно се обръща към останалите участници в една от темите:

– Здравейте, момчета-спиртисти :-)

Натиснете тук

Аз му отговорих напълно в този фамилиарен тон

– Здравей, бледа спирохето.

На което модераторът отвръща с бан за един месец.

Напушва ме смях, ей богу. Да не усетиш хумора в играта на думи спИртисти и спИрохета е все пак допустимо, самият Набоков го констатира в горния цитат.

Но да се впуснеш във фамилиарничене с тези, които си назначен да модерираш и след това да режеш достъпа им само защото са участвали в тази игра, е признак на не съвсем точно служебно съответствие.

Понеже в оня форум няма достъп с нито един от никовете си, използвам тази възможност да обявя, че достъпът ще ми бъде възстановен на 17.12.2005. Според както казва модераторът. Днес.

Редактирано от - Don на 07/12/2005 г/ 16:01:39

Кин-Войло593

Дон, чувството за хумор е чудесно нещо, но е твърде уязвимо и винаги отстъпва две крачки назад, когато пред него се появят Комплексите от Детските Години. Аз не заная как се казва модераторът ни ( не ми е събсем ясно Б.О.Т. дали не е някаква абревиатура) , но защо да не допуснем, че по фамилия е Спиридонов. Знаеш как е през учиническите години - само заради специфичното име на някого, цялото училище започва да го сочи с пръст, да му се подиграва и да се гаври с името му, което - знаем много добре - е най-голямата възможна простащина. Допускам, че в училище нашият модератор са го наричали "Спиро", което намеква за "бледа спирохета". Човешката природа е твърде брутална и това лъсва особено ясно в детските години, когато все още не са налице МОДЕРИРАЩИТЕ наслоения на възпитанието на което ни подлага самото общество посредством своя дресировъчен камшик. Всъщност човешката природа запазва бруталността си завинаги, само се научава да я прикрива. Това е причината повечето хора във Форума да предпочитат да се представят с никове, а не със собствените си имена: не дай Боже дадена личност да не е социално утвърдена - тя рискува в миг да стане прицел на насмешки и гавра, която изглежда изпълва гаврещите се с особен род задоволство. А да си говорим откровено - и социално утвърдените индивиди също не са застраховани.

Това, за което пиша тук, е сигурен сипмтом за упадъка на нравите...

furkatichko Дон, ама днес е 07.12., а не 17.12.
steppenwolf Дон, желаещите да те четат, знаят къде да те намерят.

За твоето слово модератори нема открити, нема открити!

Иван Радославов596

БОДЛЕР ИЛИ ТУРГЕНЕВ?

Настъпило е, струва ми се, и у нас време на един по-интензивен морален и идеен живот в областта на литературата, време, когато нищо друго не характеризира тъй силно нейната способност на живот, както разнообра-зието в мненията и вкусовете, които се защищават или нападат. И колкото по-громък, по-страстен и по-мъжествен е тонът на противниците, толкова е по-хубаво и по-благотворно и за книжнина, и за читатели. Време е може би затуй, мисля аз, защото отдавна на хоризонта на нашето изкуство са се очертали силуетите на немалко насоки, които живеят отделно, без фокус, без обединяваща цел; защото, разпокъсани и неоформени, както е разпокъсан и неоформен самият наш живот, се хвърлят от време на време идеи и мнения, които говорят, че върху въпросите на изкуството изобщо много писатели и много читатели нееднакво мислят; защото най-сетне може би затуй, че намирам достатъчно сила и кураж да Ви отправя публично настоящото писмо, което, ще се съгласите и Вие, преди десетина години би било невъзможно или най-малко безсмислено.

Пред мен са преведените „Стихотворения в проза" на Тургенева с предговор от Вас. Ето този предговор или по-право няколкото реда, които ще намерите цитирани по-долу, са предмет на настоящото ми писмо.

Преди всичко може да Ви се види странно моето недоумение, но нека го споделя с Вас. Отде тая разница в маниера и начина на писане у един писател и неговите идеи? Защото, несъмнено е, че ако Вие сте писали „Зидари" и „Змейова сватба" под влиянието на немските символисти, както Ви укориха посвоему Сп. Ганев и В. Юрданов, то цитираните редове съвсем не са катехизисьт на тяхното направление. Или тук има малко недоразумение? На свое място в писмото си аз ще се помъча да си обясня това противоречие тъй, както аз го схващам, разбира се, но аз Ви бил твърде, твърде благодарен, пък и не само аз, ако не си скъпите труда и разсеете недоумението ми.

Това недоумение, нека Ви призная, ме накара да препрочета няколко пъти цитираните места. Исках да разбера дали Вашите думи нямат предвид бездарните подражания на модернизма у нас и в Русия. Дали възмущението Ви не е възмущение на писател с вкус, който при всичките си чувства и симпатии към самото направление, на което принадлежи, не може да не възнегодува пред окарикатурването на школата? Ала се убедих, че не. Наопаки, стана ми съвършено ясно, че не тези бездарни упражнения и подражания имате предвид Вие, но великите техни образци, които са такъв ценен вклад в съкровищницата на изкуството днес. И убедих се аз най-напред от това, че превеждате Тургенева, а после вече от това, че днес, своред думите Ви, са изложени на изпитание „най-драгоценните качества на Тургеневия художествен талант - неговата конкретност, ясност, обектив-ност и любов към изящното и завършеното;" от това по-нататък, че „този култ към всичко ъгловато, мъгляво, нестройно и неорганизирано се пренася и у нас и утешава и насърчава много ленивци на ума и саморасли труженици на перото" (като че това не е съдбата на всяка литературна школа и на всяко литературно направление); от това, че „Тургеневите произведения се явяват у нас да покажат пак на онова истинско, непроменено и здраво изкуство, което от времето на древна Гърция и до наши дни шествува победно над всички увлечения, временни моди и лутания"; оттуй най-после, че за да сгреете още повече възторга си от превеждания писател, Вие говорите за „нашумелите" стихотворения в проза на Бодлера тъй, че давате да се чувствува едно не особено благосклонно отношение към бащата на всичко нездраво, променливо и неистинско в изкуството, както би излязло, ако се перефразират горните Ви думи. Надявам се, че не съм погрешил и че съм попаднал тъкмо на тази следа, която води към пълната и ясна Ваша мисъл по тези въпроси.

Като е тъй, и Вие ще се съгласите, че между нас, които четем, превеждаме и пишем, имайки предвид книгите на Метерлинка, Уайлда, Пшибишевски и цялата фаланга около тях; и Вас, за който всичко това е нездраво, променливо и неистинско, между нас и Вас има малко точки на допиране. Нещо повече. Ние принадлежим на два различни лагера. И тъкмо затова ние, към които са отправени Вашите думи, искаме да си послужим със символите, с които Вие сте си послужили, за да изразите мисълта си. Тургенев и Бодлер! Ето действително знамена, достойни и за едната, и за другата страна! Ние оставаме на Вас да изнесете честно и неповредимо Вашето знаме, което ние не искаме с нищо да запетним, защото знаем и помним какво му дължим, знаем неговото грамадно историческо значение за литературата. Ние ще защищаваме своето знаме, знамето, на което не признават правото още да се кръстосва с другите знамена през време официалните тържества на българското изкуство! Ние ще го защищаваме с жар и вдъхновение, тъй както подобава на хора, които са кръвно свързани чрез него със страстните мъки и страдания на времето си и в победата на което виждаме едничкия залог за възраждането на нашето родно изкуство.

Ние четохме „Село" на Тургенев, първото стихотворение в проза в началото(1). Чели ли сте Вие „Благодеянията на луната"(2) от Бодлера? Надявам се, въпреки това, че не можете да го търпите. Ето два свята, два мирогледа. И нам като нему са чужди тихите и мирни пейзажи, залеени от силното лятно слънце; нам са чужди и неестествени милите, но остарели вече декорации: „с равна синева е заляно цялото небе: само едно облаче на него ни плава, ни изчезва";" „конопите са избуяли и изпускат своя тежък, но приятен дъх". Ние по-хубаво разбираме и по-силно се упиваме от страшната, обвеяна с някакъв лъх на задгробно настроение приказка за луната, тъй както дълбоко се упиваме от жлътналата и хубава есен с нейната меланхолична чаровност; от есенната, дъждлива нощ, от грамад-ните градове с тяхната страшна и тайнствена музика: „от неузнатите земи и зловещите цветя, които приличат на кадилници от непозната религия".

Това са нашите вкусове.

А нашето верую?

Ето го.

Вън от нас няма действителност, понеже тя е такава, каквато нам се представя, разнообразна толкова, колкото индивидуалности има. Еднич-ката неизменна и вечна същност остава душата, нашата велика и много-образна, но все пак една и неразделна субстанция. Тя е едничката - няма друга действителност. Изкуството, което има за източник творческите сили на тая същност, няма и не може да има друга задача и друга цел от задачата и целта да отрази тая неизмерима, вън от пространството и времето същност, тъй както се проявява тя вътре в нас. И колкото по-малко е участието на мозговия апарат в това отражение, толкова безспорно е по-верно, по-хубаво и по-върховно полученото отражение.

В проявите на нашата душа няма логика, няма стройност, няма система. Тя е тъй свободна в устрема и движенията си, както е свободен широкият, безграничен океан, който е ту огледално спокоен, ту бурен и стремителен във вълненията си. И защото няма логика в нея, затова не може да има такава и в произведенията на изкуството. Както се раждат и умират настроенията, емоциите, чувствуванията, всички тези усещания, които лежат в обсега на подсъзнанието, също тъй трескаво и изменчиво трябва да бъдат обективирани навън. Пейзажът, който съзерцаваме, душата, в която прозираме чрез майсторството на художника, трябва да бъдат само намек, само средство да се проникнем от настроенията и сънищата, които са царували в душата на художника при създаването им. Но само непосредствеността не е достатъчна. Нужно е чрез възсъздаване да се издигнем много високо над обикновената делнична действителност и от нашите неприветливи работни килии да царствуваме в разкошните замъци на нашето въображение. Нужно е изкуственост, тая изкуственост, за която Бодлер още говори и която аз не се боя да перефразирам тука. Защото наистина понятна е красотата на модерната жена, илюзията, която се създава за красиво чрез нейното елегантно облекло от коприна, скъпоценни кожи и подправено лице, отколкото хубостта на селското момиче с неговата примитивна и оттласкваща външност, червени и груби бузи и грамадни ходила. Тая изкуственост, изкуствеността на Метерлинка, Уайлда, Балмонта, Едгар По, която е по-естествена от всяка естественост, защото е нещо повече от нея. Защото в тия наглед изкуствено построени драматически творения на Метерлинка, не се ли чувствува дълбоката, неумираща и вечна правда на нашето съществувание, каквото се проявява то най-добре в царството на нашето подсъзнание?

Но изкуството по-нататък, тъй както ние го разбираме, не може да бъде само отражение на нашите непосредни усещания; не може да бъде само средство, което ни измъква от една своя собствена, илюзорна среда на бляновете ни. Изкуството за нас е нещо повече. И оттам според нас неговото универсално значение, което от приложна наука го превръща в откровение.

Ние сме изгубили вече вярата в знанието, което довчера даваше илюзии, че може да разреши върховните въпроси на живота, които повече от всичко и повече от всеки друг път вълнуват нашето време. Самото знание отдавна се отказа от разрешаването на тези велики проблеми и скромно, безшумно се оттегли в лабораториите и кабинетите на специалистите. От това, разбира се, горещината на въпросите не намаля. Наопаки, изгубило илюзорната си подпора, човечеството още по-страстно и още по-стремително се хвърли в пътя на изследванията. Познанието на света и разрешението на всички проблеми чрез обикновеното знание се измести от познанието чрез интуицията, свръхестественото познание, при чиято светлина само станаха достъпни за нашето духовно око многобройните истини, недостъпни никога на обикновения разум. Думите на Анатол Франс, „че не с ум и размишления, а с чувство се постигат най-великите и най-чистите истини", за нас не са фрази, не са даже парадокс, а истина над истините. Чрез своята собствена душа и нейните превръщения, чрез самоуглъбяване ние се приобщихме към истини, които ни помагат да си отдъхнем от всенощните бдения, които цедят капка по капка кръвта на душата ни. Телепатията и окултизмът са едни от пътищата, които водят към познанието на тези истини.

Ала те не могат да ни откриват тъй ярко и тъй непосредно върховете на туй познание, както грандиозната мълния на творчеството. Сам далече надминал събратята си, художникът има всичката възможност да ги съзерцава и да ни ги открива. Ние осезателно чувствуваме действителността на световете, през които той ни води, и шествуваме уверени и смели, разрешили всеки за себе си поотделно проблемите на живота и смъртта. От нашия велик учител Ницше ние узнавахме пътя към това върховно познание, а Метерлинк и Уайлд ни дават средствата, с които трябва да си послужим.

Ето така разбираме ние призванието на изкуството, тъй разбираме ние неговите цели и задачи, както обикновено се изразяват у нас. И ние, които идем по-късно, несъмнено стоим в разбирането си една степен по-високо от предшествениците си. Защото, ако тяхното разбиране на изкуството е означавало да предявяваш каквито и да било изисквания от него за нас, то не е само туй. За нас - то е нашият собствен живот, душата ни, разпъвана по духовните кръстопътища на живота, изстрадана и измъчена. То е нашата сълза, проливана незнайна и невидена за света, нашата кръв, обливала сърцето ни при страстното търсене на истини и покой. За нас то не е забава и поучение - за нас то е религия, на която трябва да се служи с всичката страст и горещина на душата.

Ние не знаем направления и школи или, по-добре, за нас има толкова школи и направления, колкото индивидуалности има. Разбирането на истините и приобщаването към тях е работа лична, дълга и мъчителна. Има школи там, където разумът пречи на полета на художествената потребност и й налага окови, които държат в плен най-прекрасните особености на душата. Ето защо и Тургенев принадлежи и е глава на цяло направление в литературата. Ето защо тъкмо затуй той не ни е дал най-ценното, което е носил в своята богата душа, а Достоевски ни е завещал безсмъртната красота на своите произведения и остава до днес велик учител.

Душата ни хвърля всичките си дрипи, с които са я прикривали досега, и ни се явява съвършена в безсмъртието си, което е красота.

Тъй че Вашият позив „Назад към Тургенева!" не намира отзвук в сърцата ни. Ние премного живеем с безверието и мъката на времето си, за да можем спокойно да съзерцаваме света и да се отдаваме на невинни размишления. В своите първи години ние сме се вълнували от крепката вяра на Базарова и сме плакали със сълзите на чистия юноша върху изчезващата красота на миналото. Но днес ние даже не извръщаме глава назад. Нам е чужда вече тихата и спокойна родина на живота ни - ние се стремим към незнайните, обвити в мъгла далечни блянове...

А Вашите чувства ние разбираме. Разбираме и това противоречие, което изтъкнах още в началото на писмото си. Вие твърде много принадлежите на миналото си. И въпреки влиянието на новото, Вие и другарите Ви от същото поколение чувствувате твърде много симпатии към туй „здраво и непроменено" изкуство. В гърдите Ви, като в гърдите на Фауста, живеят две души и Вашето място в нашата литература е място на разпятие. Ние обаче ненапразно идем след Вас и в гърдите ни може да има повече от две души, но във всеки случай не само две. Ние принадлежим без остатък на времето си. Ние храним само уважение към миналото и - толкоз. То не ни съгрява, не ни задължава. Ние идем в душата си с новото, готови да го дадем, готови да изгорим с него. И ако в тази страна се е достатъчно мислило, страдало и живяло, ние смело заявяваме, че поне едно десетилетие от нашето литературно развитие е наше. Ако ли не - ние ще си отидем, светнали, без да изгреем, както си отидоха толкова други литературни направления у нас, увехнали, преди да цъфнат.

Но във всеки случай не съвсем безследно. Доказателство за това, вън от другите, е и настоящото ни писмо.

----------------------

БЕЛЕЖКИ:

1. Ив. Тургенев. Стихотворения в проза.

2. Шарл Бодлер. Поеми в проза.

Анонимен597

Анонимен598

Възникна проблем!:

Забранено ви е да добавяте съобщения в този форум. Ако искате да промените положението си моля свържете се със системния администратор на bot@segabg.com

Don

Има един жанр в руската литература, ненаучная фантастика. Ако си мислите, че това е нещо сродно на англоезичното fantasy или на Amazing Stories, грешите. Това е друга литература, фантастика, но със засилен елемент на чудесните превъплъщения.Струва ви се, че е непостижима логиката на произходящото.

Та нещо толкова чудно, колкото и чудеса в Гусляре, ми се случи в изминалата нощ. Както знаете, бях баннат, сега няма да разисквам справедливо или не, до 14 януари 2006 г. Запомни тази дата, любезни ми читателю.

Естествено, не можех да пиша, не ме пускаха там. Така че не съм имал възможност повече да се изявя. Но тази сутрин се случи чудото. Прегледах си профила и установих, че датата на последната санкция е 17 януари. Чудесното превъплъщение се беше случило. Без да съм писал нито ред в оня форум, съм получил още 3 дни забрана. Не е ли достойно за ненаучната фантастика? Достойно, и още как...

Издателите могат да се свържат с мен чрез адвокатите ми.

EGATI Мразим коельо-то/немам по -малки буквета за да израза отвращение /

а иначе слинджър

уди алан

кен киси

Р.П.Урън

-Цялото кралско войнство

Уйлям Уортън-"отбой в полунощ"

Дюма

Стайнбек "

Улица консервна"

Анонимен601

Бай Егати, браво бе!Такова чак съвпадение с моето литературен вкус/като махнем малко Дюма-чак токоз не си падам по него аз-че и по другата им френска класика също/?!

Хайде да прехвърля за теб от оттатък тогава едно от Роберт Пен Уорън, дето съм го турил там заради друго, ето го и за теб-заради доброто съвпадение:

"...

Тя казваше:

-Ако си обичал някого ще познаваш това, за което говоря, изтръгването на сърцето, за да го дариш, а то е голяма радост.Дори, ако боли и ако другият не го желае, а само го погледне и го захвърли със смях, като че това е нищо, стъпче го и си отиде...Но...чуй, Мъри, ще ти открия нещо!

И го доближи.

-Няма да се огорчиш, защото то...сърцето ти ...им принадлежи и без това.Дори, когато го захвърлят и си отидат, ти си щастлив.Може да е ужасно, но си щастлив...

...

"

Robert Penn Worren

"Meet Me In The Green Glen"

EGATI аа бравост з а цитата!

Р>П>УОРЪН

е един от малкото получвали награда за проза и поезия едновременно

аз израснах с него така да се каже

чета от 5 годишен м а8 бях из4ел сички приказки дет ги имаше после за4етох литература от тоя сорт[/list]

Анонимен603

steppenwolf Не му е тук мястото, но в чата ми се видя още по-неуместно:

Честито внуче, Дон. Дай Боже да вземе от теб повечето необходими неща за житейския си път!

Цъфти

Дон, честито и от мен, да е живо и здраво и да те радва

si

Асол Дон, да ти е живо и здраво внучето!
Don

Почина Павел Матев.

Поклон.

Ти сън ли си?

Или те има?

Или си утринна звезда -

далечна, но със близко име,

която свети без следа?

И ту засвети,

ту угасне

на моята любов лъча.

Аз ту те нарека прекрасна,

ту изненадан замълча.

Къде отиваш?

Де изчезна

надеждата да бъдеш с мен?

Сърцето ми - тревожна бездна -

живей щастливия си плен.

Мечта ли си?

Или те има?

Ти огън ли си?

Или дим?

Защо си тъй неповторима,

щом този свят е повторим?!

furkatichko Ти отмина. Ти отмина. Ти отмина.

Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,

сякаш пролет и есен, и зима...

Твойта сянка над младата ръж се изви

като кърпа синя.

Непрежалена тъжна шега като яребица

се заобажда.

И една ароматна тъга почна лекичко

да те възражда.

Аз се спрях, аз се спрях и затворих очи,

вероятно да те преживея.

А душата виновно, виновно мълчи,

само сянката мина през нея.

Само вятърът, вятърът вейна едва,

пиле някакво изписука.

Ах каква, ах каква синева сме забравили

някога тука.

Синева, синева...

Павел Матев

Don Из светлите дебри, когато се наливаха основите. Кой му беше автора на това блестящо описание?

Именник на форумските никове

Нека се знае, че след великите канове Авитохол, Аспарух, Крум Страшни, след Царете Борис и сина му Симеон, Асен и Калоян, след игото на неверниците и след царете Фердинанд и Борис и след старейшината бай Тошо и във времената когато във Артиеното Здание Иван уж не беше командир а командише и Симеон беше уж цар, а не царуваше, ами с недвижимости се занимаваше, бе Златният век на светия форум Логрия и мнозина бяха великите му герои.

Сред рицинцарите и ламите, които сядаха около кръглата маса в Камелот бяха такива славни никове като меценатката маркиза Сибила ПроНИКцателната, която покровителстваше темата Литература в Будоара; най верният от всичките й почитатели Цар Пишман Салтан, който винаги изненадваше всички с това, което казва; мадам Геновева и лейди Биомунка, дамата на Морското свинче, двете от Мохитор; Фи-дебел Бей, когото при запознанство дамите все питаха “ама верно ли”, а той отвръщаше, че не размерът има значение и се опитваше да ги заговори за поезия; граф Попара, който по време на турнири винаги намираше някой параграф, по който да спечели, макар че на пръв поглед не бе кой знае какъв боец; мрачният сър Гарван; Граф Оман Гра Циян, който сега някъде в дълбокия север се скита из опустелия лабиринт от фуги на минотавъра на есента Клен Гулд; барон Щирлиц Баварски, известен с това, че от години се опитваше да стигне до края на едно подчинено изречение, но все почваше ново; самият Атила Пич Божий; сър Шантон Великолепни със своя говорящ меч Каламбур, който след като бил пречупен в главата на един неразбиращ от шега Великан, бе изкован на ново като ЕксКаламбур и дамата на неговия хард-диск мадам Пена; Симплипримус Решителни; вдъхновеният поет и рекламатор Звън Пелевин, корифей на всички копилефтъри; Матроната Клио; бледният Йорик Отдеизмъдри, чийто череп сега украсява театър Глобус и търсенето на чиято опашка бе едно от великите приключения на онези дни; Сър Ести Трималхион, който сноубордираше като никой друг из виртуалното пространство; любителят на пивото светлейший княз Синята Бира’; дъблокосмисленият Дон на Заврен; кавалерът Игнорамус, който знаеше по нещо за всяка тема; Книжна Цъфте Умиленская, която винаги искаше да знае какво четете; князь Ясенево Московски, който понякога хващаше метрото и се лог-ваше при нас; Патриарх Семафор, който по-късно бе вкаменен от анатемата на конкурентен синод и край него се събираха всички пажове и дамзъли да си играят на Пусни-ми-ще-ти-пусна (кърпичка); виночерпецът сър Бос де Медианис, верен последовател на Бакхус; влахът граф Драка; шляхтич Скандалунгел Пронстакевич от университета в Коньовица в Речь Напсувита; сър Бастардо Арморикански; Генерал Форцаздрава, който винаги първи и безогледно громеше класовия враг; херцогиня Пиквик, чийто чай в пет бе известен с това, че чаят й беше черен-та чак син; неподкупният сир Митни де Солун, Пазител на Кулата; доня Фърка-и-Тичка; цар Кару Фаетонски; Заро фон ВИИ, който за всяко нещо имаше петгодишен план; Кралският Старши CopsteBUL Симеоновски; Доктор Ох Жени; Йезуитът Е-гатий Триола, благородник от страната на банските и воин, който намираше бог във всичко (точно така, във абсолютно всичко! Веднъж дори на дъното на една бъчва Ейл, което беше сред най големите му теологически подвизи); сеньора Бени, от чиято мишка се възхищаваха всички кавалери; БаГаТуР ага, чиято пика винаги бе резбована по-най интересен за ламите начин; Лапландската повелителка на информационните масиви, монахинята Инокия 3310, която беше прочела всички архивни единици на света и, като всички лапландци, имаше толкова големи лапи, че успяваше да пише по няколко постинга едновременно с 3310 знака в минута, че даже и да добавя по нещо на латински накрая; Един рицар, който имаше някакъв дефект в говора и за това бе известен като сър Сгугню поразяващия постинг; доведените братя сър Гене Тик и сър Антибио Тик, единият от които беше фармацевт, а другият отровител, но никой не помнеше кой точно беше какъв; лейди Орак, осмата и единствено оцеляла от прочутото братство Седморката на Блейк, всички погинали когато накрая за наша скръб злия великан Биби Си потопи галерата Освободител. Тя сънуваше сини пророчески сънища и за това бе известна и като Оракъл; Кара Кту бей Янински; лорд Фанта ди Портокал, за който после се пусна лъжливия слух, че бил прост Алтай; мосю Афориз, майстор лафьор; рицарят Карпеден, който вадеше пирони със зъби; кавалер Армадило ди Курило Целомъдрени, който никога не сваляше бронята си; Шейх Хюджин. От огледалния си замък, увита в розов тюл, обсипана в бисери, златни пайети, дужфки, дантели, плитчици, звънчета и скъпоценни камъни с фанфари и фойерверки, всяка събота при нас идеше винаги радостната Княжна Джой Тараканова да търси някакъв си генерал Бойко Орлов от далечния остров Ипон, който някога я пленил на един омагьосан кораб и те цяла нощ играли вълшебен шах, а на сутринта тя открила, че той й е хакнал паролата и й е оставил куп вируси плюс незаконен ехе фаил и повече не се повил никога. Героят на труда, многостаночникът и ударникът Плюс Марксически, за когото времето вървеше назад; сир Берсерк Бесния; Сенатор Сванс Черни; Бесноватият Жупан Стефан Чолак, който падна сред първите жертви на Лъчана и сега безутешния му призрак витае в езерото лох Медияпул и е осъден да пейства до безкрай един и същи постинг; Каноникът Митя Поп-ъпски, който изчисли, че центърът на вселената е точка от окръжността, образуваща се когато с равнината на еклиптиката се пресече сферата на главата му, чийто хард-диск бе разбит за вечни времена от маркиза Сибила и който след това все не можеше да разбере дали чува гласове или просто има газове. Един рицар, който никога не се представи, а казваше, че само минавал от тук в преследване на някакво свое приключение и даже един човек, падащ от Марс. И мнозина други все велики и славни, напреднали и златни!

Нека паметта за тях да не оскъднее и всеки верен юзър да споменува имената им в блог, чейн мейл или прост файл и да пази паметта за делата им.

Амин

Редактирано от - Don на 10/2/2006 г/ 18:16:40

zarolina Достоевски, А. Камю, Даниил Хармс, Уилям Уортън, Борис Виан, Ем. Станев, Павел Вежинов, Ангел Каралийчев, Константин Делов, Георги Господинов, .... Не бих искала да конкретизирам със заглавията, защото въздействието от творчеството им е натрупано с не една книга. Просто за мен са фундаментални моментите, от книгите в които съм откривала нещо ново, непознато, но близко до същността ми, нещо, което ме е вдъхновило да мисля по нов начин.
Don

Леле, каква изненада - след десет месеца отново някой е пожелал да каже нещо за любимите си книги.

Сега чета Българските хроники на Стефан Цанев. Уверявам ви, след като я прочетете, по друг начин ще гледате на нашата история.

D-r Zvezdnikov И аз я имам тази книга на Цанев.

Анонимен613
А колко ще е хубаво, когато я прочетеш...
D-r Zvezdnikov Аз не мога да чета, само пиша.

Чок觧 Личи си !
Don

Те ти картинка, щом не четеш...

Божо А !

Ми това нещо има дупка в главата ?

Не е лесно прозрението...

Don

Имаше един филм навремето:

- Омбре, направи ми дупка в корема...

Tekila Птиците умират сами - Koлин Макалоу

Отнесени от вихъра - Маргарет Мичъл

Черна светкавица - Димфна Кюсак

Джейн Еър - Шарлот Бронте

Брулени хълмове - Емили Бронте

Лунната долина - Джек Лондон

Малкия принц - Екзюпери

Всичко от Удхаус

Всичко от Дан Браун

Редактирано от - Tekila на 16/12/2006 г/ 10:19:00

Tekila Никога няма да забравя книгата, на която съм се смяла най-много - "Как станах кинозвезда" - български юношески роман, за амбициите на една майка да направи от дебеличкия си син кинозвезда. За съжаление на си помням автора, ако някой се сети да ми каже, бих искала отново да си я купя тази книга, четох я преди около 20 години и отдавна съм я загубила някъде.
D-r Zvezdnikov Помня го този филм, Don. Мексиканеца-каубой така казва, като го простреляха.

`Омбре` е човече/човеко - като обръщение към някого.

Krydderi Книгите с които сме израсли, тези които продължиха да ни правят компания и имат не малка роля в това което сме днес.

Като хлапе разбира се започнах с историите на Карл Май, Хариет Б. Стоун, Марк Твеновите истории. С Марк Твен си останах дружка и като пораснах - Американци в Европа и разбира се великолепните Писма от земята и .... още. После открих руската класическа литература а след това попаднах на писателя скиталец и неговия Дзен или искуството да караш мотоциклет и Лайла. Кафка - след разказите му дойде ред на мрачната Америка, убиеца на представата ми за американската мечта, която бе доубита от милъровия търговски пътник. Имаше и едно пацифистко залитане с Пилето и Джони грабна пушката, какти и залитане в посока Волтер и Русо. Няма да изброявам всички, само любимците. Откачения Вонегът разбира се, мога да си го чета пак и пак както и Стайнбек. И Андерсен, единствения автор който съм чела на три езика, обичам го. О-о-о Тери Пратчет, изключително забавление. Обичам начина по който строи обществата и взаимоотношенията в тях, страхотна фантазия. Що ми трябваше да казвам думата фантазия, ами там си е отделен свят където правят вино от глухарчета, има резервати за таласъми, какавиди разни, а пък един се движи на стоп в космоса като никога не забравя да вземе хавлията със себе си. А на последък, много малко време за съжаление, подслаждам си един Джарет Даимънд, на час по лъжичка, за да не свърши бързо.

Don Натиснете тук
Бай, бейби!624
Например:" Всичко живо е трева".
генек Когато четеш - ставаш дете. каквото си бил. Ако си бил арогантно, просто, мързеливо дете - така и четеш, през пръсти, за отбиване на номера. Нормалните деца обичат да четат. Защото не искат да са в тоя свят, а някъде другаде. Където и ще да е. Ето защо на колккото и години да сме - оставаме деца в четенето. С което само се обяснява сълзливостта на женските четива, опитите на мъжете да изглеждат по-големи, връщането в приказките / фентъзите/. Та - не мога да изброя петима, нито десет автори. Много са. Като започнете от първата ми книжка 'Незнайко в Слънчевия град" на Николай Носов и стигнете до последната мания - Тери Пратчет. Лаком съм - чета и Балдачи, и Мерл, и Камю, и Сименон, и Юго, и Дюма, и Вазов /препрочетох "Нова земя" - знаете ли, интересна е/, и Омир. Та - да живее свободата на избора и многообразието.
Анонимен626
Лаком си, явно, и оттатък за едни пържоли се точиш...
Ahtamar "Мечо Пух" - А. Милн

"Алексис Зорбас" - Н. Казандзакис

"Полет над кукувиче гнездо" - К. Киси

"Татко" - У. Уортън

"Дона Флор и нейните двама съпрузи" - Ж. Амаду

"Дао Дъ Дзин" - Лао Дзъ

"Четирите споразумения" - Дон Мигел Руис

Сонетите на Пабло Неруда

Омар Хайям

Руми

Редактирано от - Ahtamar на 08/6/2007 г/ 23:12:34

Анонимен628

Петте книги на моя живот са ( както следва ):

1. Битие ( което определяло било съзнанието - ниц! )

2. Изход ( изход нема, другари! )

3. Левит ( само налево - никогиш на десно! )

4. Числа ( айде сега - само на едни голи числа че караме! )

5. Второзаконие ( т.е. нещата могат да се правят и по "втория начин"; което е по-срамежлив начин да говорим за беззаконието, което цари! )

Анонимен629
"Дядовата ръкавичка"

"Макс и Мориц"

"Пипи Дългото чорапче"

"Вълшебникът от ОЗ"

"Малкияят принц"

Анонимен630
Полет над кукувиче гнездо
Don

Тази тема скоро ще навърши пет години.

Благодаря на събеседниците тук. За удоволствието, с което четяха и дваж по-голямото удоволствие, с което пишеха.

Анонимен632

Станислав Лем

ПАРАДОКСИТЕ НА ЛИТЕРАТУРАТА

Струва ми се, че в повечето случаи животът на книгите не е много по-дълъг от живота на техните автори. Писатели, които преди няколко години са били масово четени, разграбвани и модни, престават бързо да съществуват, след като капакът на ковчега се затвори над тях. Капацитетът на читателите е несъмнено ограничен и новите книги на новите автори, дори и несериозно предприети, тласкат съм некропола на литературата произведенията на предшествениците. Много малко заглавия остават жизнени и след живата на писателите. Често актуалната в световен мащаб известност на бестселърите ни най-малко не предвещава и не гарантира устойчивост на някогашните успехи и което е любопитно, колкото и обществените ситуации да имат несъмнено влияние върху живота на книгите, благодарение на което например Конрад се е радвал по време на окупацията на повишено внимание, няма някакво правило, което да свързва предопределено популярността на книгата с обществените настроения. Ако бъде сравнена със сито, което прави възможно едни заглавия да стигнат до бъдещите поколения, а други задържа, историята е такъв особен вид сито, че няма начин да се открият ясни правила за книгите, които отсява.

Прегледаме ли двутомника на полската литература, издаден в стохилядни тиражи, ще стигнем до извода, че авторите са действително едно гробище. Което наистина е странно, защото не можем да твърдим и че безмерната, пламенна и възторжена популярност им е осигурила сигурна устойчивост на читателския интерес. Това засяга не само редовите писатели, защото от всеобща смъртност на произведенията им страдат и лауреатите на Нобелови награди. А някои не много на брой произведения запазват своята жизненост, иначе казано - търсени са и се намират в издателския, книжарския и читателския оборот, но доколкото ми е известно, никой никога не се е опитвал да направи поне статистически съпоставки, от които би могло да се отделят общите черти на заглавията с дълъг живот. Всяка езикова общност, всяка народност има своите класици, но много малко от тях се издигат на световна висота. Също така продължителността на индивидуалната кариера не се определя от момента, когато книгата се появява на бял свят.

Не зная дали това е истина, но достигат до мене слухове за национален спад на интереса съм Трилогията на Сенкевич. Ето защо се заех с един експеримент, основаващ се на това, че препрочетох поред книгите, написани, както се е изразил в послеслова им авторът, "за подкрепа на сърцата". Ако става въпрос за мене, Трилогията издържа изпита благодарение най-вече на това, че тя е, по думите на нейния противник Гомбрович, "един съвършен разказ". Трилогията е жива преди всичко заради езика си, който не е остарял изобщо, защото не принадлежи на никоя епоха. Сенкевич е извършил истинска фракционна дестилация и е отделил от пълната с макаронизми стилизация, превърнала се в негов "татарски плен", дълготрайни елементи, издънки от изконния полски език, рядко само пронизвани от пестелив латински. Фабулата на книгите на някои места не е нищо особено, но каквото имат да казват, е изразено с несравнима точност, преодоляваща бариерите на времето. Съвременните на Сенкевич критици са се разделили на два противоположни лагера: апологети и на отрицатели. Времето е усмирило и двете крайности. Към Трилогията може да се връщаме така, както се връщаме в родния си дом. Наистина, не бих казал като Сенкевич, че четивото наистина служи за подкрепа на сърцата. Има там в него нещо загнило, нещо като предизвестие за разделянето на Полша, което напомня за съжаление някаква фалшива нота, характерна за днешното време. Такива са парадоксите на литературата.

21 февруари 2003 г.

От полски: Павел Б. Николов

Анонимен633

Станислав Лем: "Висококачественото творчество е възможно само там, където господствува съпротивлението на материала - на човешкия материал - или: съпротивлението на хората, към които е адресирана творбата…"

Анонимен634

Последната глава на "Соларис" от Станислав Лем, в която са включени и двете "арестувани" страници, орязвани във всички издания на книгата по комунистическо време:

.....................................

Григор Гачев: ...дали този цензуриран отрязък е щял да навреди на „социалистическото“ ни общество. Моето скромно мнение е, че това общество никой не го бутна, то само си падна.

.....................................

Старият мимоид

Седях до големия прозорец и гледах към океана. Нямах никаква работа. Рапортът, изготвен за пет дни, сега беше сноп вълни, който се носи през безкрайността някъде зад съзвездието Орион. Когато се добере до тъмната прашна мъглявина с обем осем трилиона кубически мили, която поглъща всеки сигнал и светлинен лъч, ще се натъкне на първия от дългата верига предаватели. Оттук той ще се предава от една радиостанция на друга, в скокове от милиарди километри ще се носи по огромна дъга, докато последният предавател, металически блок, претъпкан с най-точни прибори, с удължената муцуна на насочената си антена не го концентрира за последен път и го тласне по-нататък в пространството към Земята. После ще минат месеци и един също такъв сноп енергия, повлякъл зад себе си бразда от ударни деформации в гравитационното поле на Галактиката, изстрелян от Земята, ще достигне челото на космическия облак, ще се плъзне край огърлицата от свободно движещи се предаватели и усилен от тях, без да намалява скоростта, ще се устреми към двете слънца на Соларис.

Океанът под високото червено слънце беше по-черен от обикновено. Кафява мъгла го сливаше с небето. Денят беше изключително горещ, сякаш предвещаваше една от ония много редки и невъобразимо яростни бури, които се появяват на планетата няколко пъти в годината. Съществуват основания да се допусне, че единственият обитател на планетата контролира климата и сам предизвиква тия бури. Още няколко месеца ми предстоеше да гледам през тия прозорци, от високо да наблюдавам издигането на бялото злато и морната червенина, които от време на време се отразяват в някаква течна ерупция, в сребристия балон на симетриадата, да следя движението на наклонените от вятъра стройни колони на „бързачите“, да се натъквам на полуизветрелите, вече разпадащи се мимоиди. Един ден всички екрани на визиофоните ще се изпълнят със светлина, ще оживее цялата отдавна замряла инсталация на електронната система, задвижена от импулс, изпратен от стотици хиляди километри, за да съобщи за приближаването на металния колос, който с провлечения гръм на гравитаторите си ще се спусне над океана. Това ще бъде „Одисей“ или „Прометей“, или някой друг от огромните кръстосвачи за далечни пътешествия. Когато се кача на него по стълбата от плоския покрив на Станцията, ще видя на палубата му редици масивни роботи с бяла броня, които не делят с човека първородния грях и са толкова невинни, че изпълняват всяка заповед, докато унищожат себе си или преградите, които стоят на пътя им, ако така е била програмирана осцилиращата им от кристали памет. А после корабът ще тръгне безшумно, по-бързо от звука и ще оставя зад себе си конус от достигащи до океана разломени на басови октави гърмежи и лицата на всички хора в миг ще засияят при мисълта, че се връщат у дома.

Но аз нямах дом. Земята ли? Мислех за нейните огромни претъпкани и шумни градове, в които ще се загубя, ще изчезна почти така, както ако бях направил онова, което бях решил през втората или третата нощ, когато исках да се хвърля в океана, който тежко се вълнуваше в мрака. Ще потъна всред хората. Ще бъда мълчалив и внимателен и затова ценен от всички другар, ще имам много познати, дори приятели и жени, а може дори само една жена. Известно време ще бъда принуден да се усмихвам, да се покланям, да ставам, да правя хиляди дребни неща, от които е съставен земният живот, докато престана да ги чувствувам. Ще си намеря нови интереси, нови занимания, но няма да им се отдам изцяло. На нищо и на никого — никога вече. И може би ще гледам нощем нататък, където на небето тъмнотата на прашния облак като черна завеса скрива блясъка на двете слънца. И ще си припомням всичко, дори това, което мисля в тоя момент, и ще си спомням отново със снизходителна усмивка, в която ще има и малко тъга, но и малко чувство на превъзходство, своите безумия и надежди. Съвсем не считам себе си от бъдещето за по-лош от Келвин, който беше готов на всичко за делото, наричано Връзка. И никой няма да има право да ме осъди.

В кабината влезе Снаут. Огледа се, после хвърли поглед към мене. Станах и се приближих до масата.

— Искаш ли нещо?

— Струва ми се, че нямаш никаква работа, а? — попита той, като примигваше. — Бих могъл да ти намеря, трябва да се направят известни изчисления, разбира се, не е толкова срочно…

— Благодаря — усмихнах се аз, — но това не е необходимо.

— Бих предпочел да не мислиш толкова.

===(Тук започва изрязаният от цензорите текст)===

— А, ти изобщо не си представяш за какво става дума. Кажи ми… ти… вярваш ли в бога?

Снаут ме погледна проницателно.

— Какво? Кой вярва днес…

В очите му светеше безпокойство.

— Всичко това не е така просто — започнах с безгрижен тон. — Всъщност мен не ме интересува традиционният земен бог. Не разбирам от религия и може би нищо ново не съм измислил. Не знаеш ли случайно, съществувала ли е някога вяра в слаб бог, бог-неудачник?

— Неудачник? — учуди се Снаут. — Какво искаш да кажеш? В някакъв смисъл богът на всяка религия е бил слаб, нали са му приписвали човешки черти, само че преувеличени. Богът на Стария Завет, например, е бил избухлив, жадувал е за преклонение и жертви, завиждал е на другите богове… гръцките богове заради своите свади и семейни раздори също са били чисто по човешки неудачници…

— Не, — прекъснах го, — имам предвид бог, чието несъвършенство не е свързано с простодушието на хората, които са го сътворили, неговото съвършенство е основна, иманентна черта, това е бог, ограничен в своето всевиждане, всесилие, той греши в предсказанието за бъдещето на своите начинания, ходът на които зависи от обстоятелствата и може да го застрашава. Това е бог… инвалид, който винаги иска повече, отколкото може и не веднага разбира това. Бог, който е изобретил часовника, а не времето, което той измерва, изобретил е системи или механизми, служещи на определени цели, а те са надраснали тези цели и са им изменили. Той е създал безкрайността, която е трябвало да покаже неговото всемогъщество, а е станала причина за неговото пълно поражение.

— Някога манихейството… — неуверено започна Снаут.

Странната сдържаност, с която той се обръщаше към мен в последно време, изчезна.

— Това няма нищо общо с доброто и злото — тутакси го прекъснах. — Този бог не съществува извън материята и не може да се избави от нея, а жадува точно това…

— Не познавам такава религия — каза Снаут след кратко мълчание. — Такава никога не е била нужна. Ако правилно съм те разбрал, а се боя, че съм те разбрал правилно, ти мислиш за някакъв еволюиращ бог, който се развива с времето и расте, възнасяйки се на все по-високо ниво на могъщество, дораствайки до осъзнаването на своето безсилие! Този твой бог е същество, за което неговата божественост е станала безизходно положение; разбирайки това, богът е изпаднал в отчаяние. Но нали отчаялият се бог — това е човекът, драги мой! Ти имаш предвид човека… Това е не само негодна философия, то е слабичко даже за мистика.

— Не — отговорих аз упорито, — нямам предвид човека. Може би някои черти на моя бог биха съответствували на такова предварително определение, но само защото то далеч не е пълно. На нас само ни се струва, че човекът е свободен в избора на цел. Нея му я налага времето, в което той се е родил. Човекът служи на тези цели или въстава срещу тях, но обектът на служене или бунт му е зададен отвън. Пълна свобода в търсене на целта е възможна, ако човекът е съвсем сам, но това е нереално, защото човекът, който не е израснал сред хората, никога няма да стане човек. Този… мой… бог е същество, лишено от множествено число, разбираш ли?

— Ах, — каза Снаут, — как веднага…

Той посочи с ръка към океана.

— Не, — възразих аз, — и той не. Затваряйки се твърде рано в себе си, той е пропуснал в своето развитие възможността да стане божество. Той е по-скоро отшелник, пустинник на космоса, а не негов бог… Той се повтаря, Снаут, а онзи, за който аз мисля, никога не би го направил. Ами ако той възниква точно сега някъде в някое ъгълче на Галактиката и тъкмо започва с юношески плам да гаси едни звезди и да запалва други. Ние ще забележим това след известно време…

— Ние вече сме го забелязали — кисело проговори Снаут. — Новите и свръхновите… по твоему, това са свещи пред неговия олтар?

— Ако се опитваш толкова дословно да разбираш това, което говоря…

— А може би именно Соларис е люлката на твоя божествен младенец, — забеляза Снаут. От усмивката около очите му легнаха тънки бръчици. — Може би именно той е зародишът на отчаяния бог, може би жизнените сили на неговото детство засега превъзхождат разума му, а всичко това, което се съдържа в нашите соларистични библиотеки е просто дълъг списък на неговите рефлекси на младенец.

— А ние за известно време бяхме негови играчки, — довърших аз. — Да, възможно е. И знаеш ли какво ти се удаде? Да създадеш абсолютно нова хипотеза за планетата Соларис, а това не е шега работа! Ето ти обяснение защо не може да се установи Контакт, защо няма отговор, откъде се взимат някои — да ги наречем така — екстравагантности в отношението му към нас. Психиката на малкото дете…

— Отказвам се от авторството — подхвърли Снаут, спирайки се до илюминатора.

Дълго гледахме черните вълни. На източната страна на хоризонта от мъглата изплува бледо продълговато петно.

— Ти откъде си взел идеята за несъвършения бог? — попита изведнъж Снаут, без да откъсва очи от залятата със светлина пустиня.

— Не знам. Тя ми се стори дълбоко вярна. Това е единственият бог, в който аз бих могъл да повярвам. Неговата мъка не е изкупление, тя никого не избавя, на нищо не служи, нея просто я има.

===(Тук свършва изрязаният от цензорите текст)===

— Мимоидът… — каза тихо, с променен глас Снаут.

— Какво? Ах, да, забелязах го още преди. Много е стар.

И двамата гледахме ръждиво замъгления хоризонт.

— Ще полетя — обадих се неочаквано. Още повече, че никога не съм напускал Станцията, а това е добър случай. Ще се върна след половин час…

— Какво приказваш? — разшири зеници Снаут. — Ще полетиш? Къде?

— Там — и аз посочих бледожълтото петно, което мъждукаше на хоризонта. — Какво лошо има в това? Ще взема малкия хеликоптер. Ще бъде много смешно, ако на Земята се наложи някога да призная, че съм соларист, който никога не е дори стъпвал на Соларис.

— Сигурен ли си в това? — попита той, като гледаше през прозореца.

— Да. Размишлявах за разни неща и…

Отидох при гардероба. Започнах да ровя между комбинезоните. Снаут ме гледаше мълчаливо и най-после каза:

— Това не ми харесва.

— Какво? — обърнах се с комбинезона в ръка. Беше ме обхванала отдавна неизпитвана възбуда. — За какво говориш? Открий си картите! Страхуваш се, че нещо… глупости! Давам ти дума, че не мисля за такова нещо. Не, наистина не.

— Ще полетя заедно с тебе.

— Благодаря ти, но предпочитам сам. Това все пак е нещо ново, нещо съвсем ново — говорех бързо, като навличах комбинезона. Снаут говореше още нещо, но аз не го слушах много. Търсех нещата, които ми трябваха.

Той дойде с мен на летището. Помогна ми да изтегля машината от хангара до стартовата площадка. Когато си нахлупвах скафандъра, внезапно попита:

— Дадената дума има ли още някакво значение за тебе?

— Боже мой, Снаут, ти още ли мислиш за това? Има. И вече ти я дадох. Къде са резервните бутилки?

Той не каза повече нищо. Когато затворих прозрачната куполка, махнах му с ръка. Той задвижи асансьора и бавно се издигнах върху Станцията. Моторът се събуди, забуча провлечено, тройната перка се завъртя и апаратът се издигна удивително леко, като оставяше зад себе си все по-малкия сребрист диск на Станцията.

За пръв път бях сам над океана. Впечатлението беше съвършено различно от онова, което се получаваше през прозореца. Може би това се дължеше на ниската височина на полета, намирах се само на няколко десетки метри над вълните. Едва сега не само знаех, но и чувствувах, че следващите една след друга издутини и хлътналости на бездната с мазен блясък се движат ритмично, не като морски прилив или облак, а като животно. Непрестанни, макар и извънредно бавни спазми на мускулесто, голо туловище — така изглеждаше това. Като се обръщаше сънно, хребетът на всяка вълна се заливаше с червенината на пяната. Когато направих завой, за да взема курс към острова на мимоида, слънцето ме удари право в очите, заблестя с кървави отблясъци в изпъкналите стъкла, а океанът стана мастиленосин с тъмноогнени петна.

Кръгът, който направих не особено сполучливо, не ме заведе до целта; мимоидът остана назад като разлято светло петно, което се отделяше от океана с неправилно очертание. Той загуби розовия си цвят, който му беше придала мъглата. Беше възжълт като изсъхнала кост. За момент изчезна от погледа ми и вместо него видях в далечината Станцията, която наглед висеше над самия океан подобно на някакъв огромен старовременен цепелин. Повторих маневрата, като напрегнах цялото си внимание — и ето, масивът на мимоида започна да нараства пред мен със своето стръмно, гротескно очертание. Стори ми се, че мога да се закача в някой от най-високите му заоблени хълмове и така рязко насочих хеликоптера нагоре, че той загуби скорост и цял се разлюля. Излишна предпазливост, защото облите върхове на чудноватите кули минаха много ниско под мене. Изравних полета на машината с носения от течението остров и бавно, метър по метър, започнах да намалявам височината, докато ронливите върхове се издигнаха над кабината. Островът не беше голям. От единия до другия му край имаше приблизително три четвърти миля, а беше широк едва няколкостотин метра. Тук-таме личаха силни стеснявания, което значеше, че там скоро ще се пресече. Той навярно представляваше отломък от несравнимо по-голяма формация. За мащаба на Соларис това беше дребна пръска, късче, което не се знае от колко седмици или месеци съществува. Между жилоподобните възвишения, прекъснати над самия океан, забелязах нещо като бряг. Няколко десетки квадратни метри доста наклонена, но почти плоска повърхност, и насочих машината нататък. Кацането се оказа по-трудно, отколкото предполагах, насмалко не блъснах перката в една издигната стена, но успях да избягна навреме опасността. Веднага угасих мотора и вдигнах нагоре капака. Изправен на крилото, проверих още веднаж дали хеликоптерът няма да се подхлъзне в океана; вълните лижеха назъбения бряг на островчето на двадесетина крачки от мястото на кацането, но той стоеше стабилно върху широко разположени една от друга плази. Скочих на „земята“. Това, което преди сметнах за стена, в която едва не се блъснах, беше огромна, надупчена като решето ципесто тънка костна плоча, сложена вертикално, покрита с подобни на галерийки надебелявания. Няколко метра широка цепнатина разрязваше косо наклонената площ и както нейните големи и неравномерно разхвърляни отвори, показваше как изглежда вътрешността. Изкачих се на най-близката наклонена част от стената и като се уверих, че обувките на скафандъра ме задържат необикновено добре, а той не затруднява движенията ми, озовах се на някакви си петнадесет метра над океана, обърнат към скелетовидния пейзаж — едва сега можех да го обхвана изцяло с поглед. Приликата му с някакъв старинен полуразрушен град, с някакво екзотично мароканско селище от преди векове, съборено от земетресение или друг катаклизъм, беше поразителна. Съвсем ясно виждах криви, отчасти засипани и задръстени от развалините тесни улици, техните стръмни, заплетени спускания към брега, който се миеше от гъста мазна пяна; по-горе оцелели бойници, бастиони, кръглите им основи, а в изпъкналите и хлътнали стени — черни отвори, които напомняха счупени прозорци или крепостни изходи. Целият този остров-град, наклонен тежко на една страна сякаш полупотопен параход, се движеше безцелно, като се въртеше много бавно, за което говореше привидното движение на слънцето по небосклона, като поклащаше лениво пропълзяващи между купищата развалини сенки. Понякога между тях се промъкваше слънчев лъч и стигаше до мястото, на което стоях. Качих се още по-нагоре, като рискувах много, докато от стърчащите и надвесени над главата ми израстъци не започнаха да се сипят на струи ситни отломъци от развалините. Те изпълниха с големи кълба прах кривите теснини и улички; мимоидът, естествено, не е скала и неговата прилика с варовика изчезва, когато бучката се вземе в ръка. Тя е далеч по-лека от пемзата, дребно шуплеста и поради това необикновено въздушна.

Аз бях вече толкова високо, че усетих движението му: той не само че плаваше напред, тласкан неизвестно накъде от ударите на черните мускули на океана, но и се навеждаше ту на едната, ту на другата страна, извънредно бавно; всяко от тия навеждания беше съпроводено от провлечения лепкав шум на тъмнокафява или жълта пяна, която се стичаше по бреговете му. Това люлеене той беше придобил от доста отдавна, навярно от създаването си, и го беше запазил благодарение на своята грамадна маса. След като разгледах всичко, което се виждаше от възвишението, внимателно слязох долу и едва тогава — удивително нещо — разбрах, че мимоидът съвсем не ме интересува и че долетях тук да се срещна не с него, а с океана.

Седнах върху грапавата попукана „земя“ на петнайсетина метра от хеликоптера. Черна вълна тежко припълзя на брега, разля се и същевременно стана съвсем безцветна, а когато се отдръпна, по брега на сушата се стичаха трепкащи нишки слуз. Слязох по-надолу и протегнах ръка към следващата вълна. Тогава се повтори онова феноменално явление, което хората за пръв път бяха забелязали почти преди сто години: вълната се поколеба, отдръпна се, обля ръката ми, без да я докосва, така че между повърхността на ръкавицата и вътрешната й стена, която изведнъж измени своята консистенция и от течна се превърна в почти месеста, остана тънък слой въздух. Бавно вдигнах ръката си, а вълната или по-точно нейното тясно разклонение, се издигна заедно с нея нагоре, като продължаваше да я обкръжава с все по-светла мръснозеленикава маса. Изправих се, защото иначе не можех да вдигна повече ръката си. Стръкът желеподобна субстанция се напрегна като опъната струна, но не се скъса. Основата на съвършено сплесканата вълна като чудновато същество, което търпеливо очаква края на тия изследвания, легна на брега около краката ми, също без да ги докосва. Изглеждаше, че от океана израства разтеглив цвят, чашката на който обкръжи пръстите ми и стана техен точен негатив, при все че не ги докосваше. Аз отстъпих. Стръкът затрептя и сякаш неохотно се върна назад — разтеглив, колеблив, неуверен; вълната го всмука в себе си, нарасна и изчезна зад стръмния бряг. Аз повтарях тази игра, докато най-после пак както преди сто години не зная коя поред вълна отплува равнодушно, сякаш се беше наситила на нови впечатления. Знаех, че за да се пробуди любопитството й, ще трябва да чакам няколко часа. Отново седнах, но сякаш възроден от това теоретически добре известно ми явление, което предизвиках; теорията не можеше, не умееше да предаде реалното преживяване.

В зараждането, растежа и разпространяването на това творение, във всяко негово движение поотделно и във всички едновременно се проявяваше някаква — човек би казал — предпазлива, но не и плашлива наивност, когато страстно и бързо се мъчеше да опознае, да обгърне новата, неочаквано срещната форма и бе принудено да отстъпи на половината път, щом трябваше да наруши границите, установени по силата на някакъв тайнствен закон. Колко неизразимо контрастираше тая жива любознателност на гиганта, който с блясъците си достигаше всички хоризонти! Никога досега не бях чувствувал така неговата исполинска реалност, мощното му безусловно мълчание, равномерното му успоредно с вълните дишане.

Загледан, втрещен, аз слизах в недостъпни наглед райони на безсилие и в нарастващата интензивност на унищожението се сливах с тоя течен, сляп колос, сякаш без най-малко усилие, без думи, без никаква мисъл му прощавах всичко.

През цялата следваща седмица се държах така разумно, че недоверчивият поглед на Снаут най-сетне престана да ме преследва. Външно бях спокоен, но дълбоко в душата си, без да си давам сметка за това, очаквах нещо. Какво? Нейното завръщане? Как бих могъл? Нито за миг не съм вярвал, че тоя течен гигант, който бе донесъл гибел на стотици хора, с когото от десетки години цялата моя раса напразно се опитваше да създаде поне най-малка връзка, че той, който ме повдига несъзнателно, като че ли съм прашинка, ще се трогне от трагедията на двама души. Но неговите действия бяха насочени към някаква цел. Наистина, дори в това не бях уверен напълно. Но да си отида, значеше да зачеркна тоя нищожен, може би съществуващ само във въображението ми шанс, който криеше бъдещето. И така — години сред предметите, които сме докосвали заедно, които още помнят нейното дихание? В името на какво? На надеждата, че тя ще се върне? Не се надявах. Но в мене живееше очакването, последното нещо, което ми бе останало от нея. Какви преживявания, подигравки, какви ли мъки очаквах още? Не знаех нищо, но твърдо вярвах, че не е минало времето на ужасните чудеса.

Анонимен635

Ключовият пасаж, заради който са инкриминирани въпросните страници, е:

...имам предвид бог, чието несъвършенство не е свързано с простодушието на хората, които са го сътворили, неговото [не]съвършенство(*) е основна, иманентна черта, това е бог, ограничен в своето всевиждане, всесилие, той греши в предсказанието за бъдещето на своите начинания, ходът на които зависи от обстоятелствата и може да го застрашава. Това е бог… инвалид, който винаги иска повече, отколкото може и не веднага разбира това. Бог, който е изобретил часовника, а не времето, което той измерва, изобретил е системи или механизми, служещи на определени цели, а те са надраснали тези цели и са им изменили. Той е създал безкрайността, която е трябвало да покаже неговото всемогъщество, а е станала причина за неговото пълно поражение.

-------------------------------

(*) Да се чете НЕСЪВЪРШЕНСТВО, вместо наложеното вероятно от източника на английски ( от който е преведен инкриминирания текст ), където е СЪВЪРШЕНСТВО; досадна грешка, която е довела до опасност от нелогично интерпретиране на основаната идея.

-------------------------------

Според замисъла на Станислав Лем тук "бог" е алегория на ТОТАЛИТАРИЗМА; това е един "бог"-инвалид, който сам генерира в лоното си силите, които ще го унищожат. От гледна точка на всяка тоталитарна доктрина такава трактовка е абсолютно деструктивна и неприемлива в плоскостта на идеологията. Това е станало причина и за инкриминирането на текста по комунистическо време.

Интересно е, че в наши дни Григор Гачев, който иначе е един изряден идеолог, вярва силно в саморазрушителното ( "от самосебе си" ) проклятие, което виси над насилническите и корумпирани режими. Това го е подтикнало да даде и оценката, че "комунизмът сам си е паднал", че "никой не го е бутнал"... Такъв възглед, разбира се, не е съвсем верен: това, което Гачев пропуска да осъзнае е, че - например - колкото и бруталния "мутренски" порядък ( какъвто е нашият днес! ) да генерира свои естествени "гробокопачи", то такива революционни реформатори все пак биха се оказали "поредица от нули", които ще придобият количествен и качествен смисъл едва когато пред тях застанат "критически мислещи единици". И че няма да им помогне обстоятелството, гдето в наши дни реформаторът е хилядократно по-интелигентен компютърен професионалист и дори "хакер", отколкото са били "движещите сили" в миналото, които е трябвало с мъка "да се образоват и осъзнават - идейно и класово". Добрата организация на един ПРЕХОД е не толкова въпрос на интелигентност, колкото на СПОСОБНОСТ ЗА ВЛИЯНИЕ ( което в посредствеността на ежедневието ни обикновено се постига с много пари ).

teti636
moite 5 lubimi knigi sa:

1"mamino detence"na Luben Karavelov

2"stixotvoreniq "na ivan vazov

3vsi4ko na bratq grim

4me4o pux

5patilanci

q

ki sa a ko 6te kajete

ai ne6to 6te kajete li a?4akam

Don

Гео Милев

Фашизмът

Фашизмът е последната уж спасителна идеология на агонизиращата днес Европа. Европа, поклонница на "демокрацията", в ужаса на своето отчаяние, пред прага на гибелта си снема маската на "демокрацията" и оголва истинския си лик – фашизма. Демокрацията значи реакция – най-черна реакция – и в Европа, и у нас. Тъмните сили на едно минало, което е вече нравствена, биологическа и историческа невъзможност, се надигат озверени против идеалите на бъдещото човечество, което се заражда днес; надигат се с целия арсенал на минали нелепици, които звучат като абсурд в днешния век – и с тях уж искат да спасят света. Това е реакция, това е фашизъм – един исторически абсурд, нещо повече – невероятна за XX в. глупост. Думата не е силна. Защото ето как формулира задачите на фашизма един от видните мъже на днешна Европа, Джовани Папини, автор на прочута книга "Животът на Исуса":

"Фашизмът е противодействие на латинския ум и на католицизма против чудноватостите и изражданията в модерния дух. Модерната мисъл, която се е родила в протестантската реформация, е изгубила силата си вече. С фашизма и неговия дух на назадничавост настъпва една нова ера.

Ние протестираме против всички секти.

Оставете на италианците тяхната сиромашия – това е вдовицата на техния уважаван св. Франциск.

Оставете им тяхното невежество – то е невежеството на рибаря апостол Петър.

Оставете им тиранията на папата, тя е тиранията, създадена от Христа. Ние сме от средните векове и вярваме, че никой не може да бъде спасен, ако не е послушен поданик на римския митрополит.

Ние сме против електричеството и машините.

Ние сме против просветата. Изискваме, щото веднага 70% от народните училища да бъдат затворени и 70% от учителите незабавно да бъдат уволнени. В училищата, които ще останат, настояваме да се преподава: граматика, катехизис, свещена история, Новия завет и по аритметика да се учат само таблиците. И всичко трябва да се преподава от верни католици.

Да се намали коренно числото на средните училища и да се приемат в тях само най-способните деца, които искат да се подготвят за университета. Основата на всичко, което се преподава в средното училище, трябва да е католическото богословие.

Да има само два университета, които да приличат на храмове и в които да се преподават главно богословието и средновековната философия.

Тая величествена (?) програма може да се осъществи само чрез папата, господаря на света, след предстоящото рухване на "демократическата цивилизация".

Ясно и кратко – припадък от откровеност. Реакцията казва: аз съм реакция – черна, хищна, жадна за поробване. Това се пише от автора на благочестивата книга "Животът на Исуса", преведена на всички езици, също и на български (само част – в сп. "Хиперион", год. II). Това, което за здравия ум е невероятна в XX в. глупост, е съкровено намерение на днешната реакция – и в Европа, и у нас, – на днешната буржоазна демокрация в съюз с религията. Може да се каже: една конспирация против човечеството.

Vozhd638

D-r Zvezdnikov

А кретена-свободолюбец Георги Милев не видя това „читайте” на вожда заедно с повеляет?! Само фашизма му пречи??

Don

Тов. Астро,

глаголът е повелевает.

Анонимен641
Esterr Още за книгите в живота - http://4etene.bnt.bg/bg/interview/view/8

Честито Рождество и много здраве през 2009 на Дон и за всички -пишещи, четящи

Анонимен643
Натиснете тук
Don

Mисля си да направя едно преброяване на форумните пристрастия от тази тема и да ги сравня с резултатите от голямото четене.

Дали ще има големи разминавания?

Don

Резултати от Голямото четене на БНТ:

1.Под игото - Иван Вазов

2. Време разделно - Антон Дончев

3. Тютюн - Димитър Димов

4. Железният светилник - Димитър Талев

5. Малкият принц - Антоан дьо Сент-Екзюпери

6. Майстора и Маргарита - Михаил Булгаков

7. Властелинът на пръстените - Дж. Р. Р. Толкин

8. Осъдени души - Димитър Димов

9. На изток от Рая - Джон Стайнбек

10. Граф Монте Кристо - Александър Дюма

11. Пътеводител на галактическия стопаджия - Дъглас Адамс

12. Сто години самота - Габриел Гарсия Маркес

Esterr Дон, , съжалявам , че не мога да споделя изцяло възторга ти по инициативата на БНТ за “любима книга” .По смислен и адекватен ми е твоят вариант и ако имаш възможност , направи “едно преброяване на форумните пристрастия” по темата .Интимно , самотно занимание си е четенето .И си е процес, в който, ако се зарибиш е, докато си жив.Така мисля аз.За съм : “Ако импресионистите , станат зъболекари “ и всичко на Уди Алън ; “Железният светилник” и всичко на Д Талев ; В Пелевин ; С Минаев ; Фр.Форсайт ...и не мога да спра :-)
Анонимен647
"Ако импресионистите бяха зъболекари" е заглавието.
Esterr мерси , Анонимен ...нещо се омотах ...сега си се движа с "Квит сме..." и не мога да се измъкна от "Моята философия "
Rednik South O.Z. Разбирам го като книгите, които са оказали най силно влияние върху живота ни, а не тези, които считам за най-добри.

1. Моя живот сред индианците - автор неизвестен (за мен) - чел съм я къде 20 пъти, за последен път - в трети клас.

2.Децата на капитан Грант -Жул Верн

4.Не съм от тях, Как'Сийке - Чудомир

3.Дик, 15-годишния капитан - Жул Верн

5. Светът като воля и представа - Шопенхауер

6. ДелиДимови одумки - пак Чудомир

7. Раждането на трагедията от духа на музиката - Ницше

8. Меракът на чичо Денчо -Михалаки Георгиев

9. Диамантената Сутра на Буда

10. Бранислав Нушич - Автобиография/Доктору.

В обратната ми класация - за най слаба/надценявана книга - начело е макия принц на екзюпери. ол дю риспект към тези , които го харесват, ама като го четох, щях да повърна.

Вазов=България. Не може да си българин и да не харесваш Вазов, няма по-естествено от това. Па той Вазов ни прави българи. Ако извадим Вазов от българина и няма българин, има нещо друго. Извадим ли Вазов от школските тетрадки и библиотеките, ни давам като етнос на-много 20 години. Едно поколение.

Mitnicharъ
Само народите, които обичат себе си, ще оцелеят. Тия, които не се обичат, няма.

Eваларка, колега, за последните постинги по темата "Вазов и любимите романи", и наздраве! Когато си най-зле, сетака да си. Само, малко си объркал аудиторията, обаче, това пък не зависи единствено от теб...

Don

Радостен съм да ви съобщя, че приключих с броенето на авторите и произведенията им във всичките 649 постинга на тази тема. Посочени са 254 автора и 431 книги. Ако се условим, че всяко споменато произведение носи 1 точка, то списъкът на книгите на нашия живот изглежда по този начин:

Екзюпери.........................Малкият Принц...................9

Алън Милн......................Мечо Пух.............................7

Достоевски....................Братя Карамазови.............6

Астрид Линдгрен............Пипи дългото чорапче.......6

Михаил Булгаков............Майсторът и Маргарита....5

Александър Дюма..........Тримата мускетари..........5

Ярослав Хашек...............Швейк................ .................5

Илф и Петров..................Златният телец................5

Александър Дюма...........Граф Монте Кристо.........5

Илф и Петров.................12 стола.............................5

Габриел Гарсия Маркес..Сто години самотa...........5

Маргарет Мичъл..............Отнесени от вихъра........4

Достоевски.....................Идиот..... ...........................4

Рей Бредбъри..................Вино от глухарчета..........4

Джон Стайнбек...............Улица Консервна..............3

Антон Дончев.................Време разделно................3

Джани Родари.................Приключенията на Лукчо..3

Р.Р.Толкин........................Властел инът на пръстените........3

Умберто Еко....................Името на розата..............3

Пол Остър.......................Ню-Йоркска трилогия.......3

Кен Киси..........................Полет над кукувиче гнездо............3

Паулу Коелю...................Алхимикът........ .................3

Харпър Ли......................Да убиеш присмехулник....3

Лев Толстой..................Анна Каренина....................3

Джек Керуак..................По пътя................................3

Дъглас Адамс................Пътеводител на галактическия стопаджия......3

Андерсен........................Приказки. ............................3

Луи-Фердинан Селин.....Пътешествие до края на нощта.........................2

Николай Хайтов.............Диви разкази ......................2

Станислав Лем..............Соларис................. ..............2

С по 2 точки има още около 50 книги. Подробните таблици и графики ще постна в сайта www.radio.bg - вероятно в края на седмицата.

Don

Първите 40 автора се нареждат по следния начин:

Достоевски

Александър Дюма

Илф и Петров

Астрид Линдгрен

Екзюпери

Габриел Гарсия Маркес

Джек Лондон

Рей Бредбъри

Алън Милн

Йордан Йовков

Станислав Лем

Александър Грин

Михаил Булгаков

Кен Киси

Димитър Димов

Александър Пушкин

Оскар Уайлд

Фани Попова-Мутафова

Джон Стайнбек

Иван Тургенев

Чарлз Дикенс

Лев Толстой

Ярослав Хашек

Марк Твен

Йордан Радичков

Тери Пратчет

Николай Гогол

Джани Родари

Захари Стоянов

Антон Дончев

Иван Вазов

Омир

Елин Пелин

Маргарет Мичъл

Гор Видал

Р.Р.Толкин

Чудомир

Дъглас Адамс

Робърт Пен Уорън

Виктор Юго

Алан Силитоу

Умберто Еко

Клифърд Саймък

(от 15 до 4 точки).

furkatichko Дон , и благодарност !!!

Rednik South O.Z. А, Д-ре, радвам се да установя, че си alive & kicking. И аз не се оплаквам - кат сме най зле, тъй да сме. Аудиторията ми е добре подбрана и отбрана. В смисъл с с Църни съм обменил толкова постинги с годините, колкото с никой друг - сигурно половината. Останалата половина се дели м/у Комбата и всички останали. Изпитани, хилядократно проверени хора, с които се разбираме от четвърт звук, респективно, четвърт псувня. Аз от тях по-близки във форума нямам. Кои, ако не те? С времето научих да си подбирам аудиторията; направих грешка едно време в тоя форум - клатех лодката, където и когато не трябваше, и се обърна. Няма да я повторя.

А като се заговорихме за аудитория - тая, твоята, ако ти беше подходящата, нямаше да се вясваш от дъжд на вятър, ако изобщо. Наздраве и хубави дни, мерси за добрите думи.

вулканов Защо никой не си спомня за книгите на Петър Бобев? Той е написал около 70 книги за юноши. Невероятни приключения, пред които като дете ми спираше дъхът.