nesnaecht Не знам дали на някой ще му е интересно , но все пак сме българи , и няма да е лошо да знаем това което сме пропуснали или не сме имали достатъчно като информация ! Все пак ще е добрe кой къде какво намери по нета свързано със историята на БГ , няма да е лошо да участвува , а и знаете че понякога връзките са трудни за да идете на сайта където се намира ! Преценете

******************************************* ******

История во кратце

о болгарском народе славенском

*

написа Иеросхимонах Спиридон Габровски в лето 1792

Предисловие

На когото се случи, най-много от очакване, да вникне в моя беден ръкопис, да чете или да преписва, моля смирено да ми прости, ако открие погрешност в него, или погрешност в ръкописането, или в граматиката, да не хули, нито да укорява, понеже не владея художественото писане; и не писах аз с намерението да поучавам или да показвам моя художествен разум и да получа /за товa/ похвала; но като виждах, че този славен преди това народ, сиреч царски и патриаршески, както и чадата му апостолски, бе доведен до такова крайно забвение и унижение, че нито един, и не само от простите, но и от учените хора не знаеше /за товa/. И нито се споменава за българското царство или патриаршество в сегашните векове. Поради това аз съжалих своя народ, и макар да не съм учен, дръзнах и написах кратко и малко, за да не остане в забвение до край. И не се удивлявай ти, възлюблени читателю, понеже аз писах не заради изкуството, а заради любовта си. За нашия славянобългарски народ е много трудно да се узнае истината и да се намери корена на рода му и от кое племе идва. И не само българите, но и целия славянски род, понеже те в древните времена на своя език писание не са имали, но писанията от чужди езици намираме, сиреч от чуждите летописи. На чуждите езици са писали за своите, и само за някои случки са писали за нашите, и ако са писали, не всичко е еднакво и вярно, затова казах че е много трудно. Свети Димитър Ростовски в своя летопис пише така: от шестия син Иафетов - Мосох - произлязоха кападоки, миссини, иллирийци, още и целият славянски език от Мосоха произлезе. Привежда и свидетел - светият пророк Иезекиил говори именно, че Мосох е бил руски княз, обаче някои не се съгласяват: едни /казват/, че не е от Мосох, а от Рифат, сина на Гомер; други /казват че/ от Догорм, брата на Рифат; а трети /казват че/ от Сармоф, праправнука на Арфадзад, синът на Сим. И за нашия български народ пишат, че българите са дошли от река Волга в лято господне 428. И като повоювали в Дация, сиреч Влахия, в лято господне 484 преминали Дунав и завоювали Мисия, сиреч Доброджа. А в друг летопис пише, че българите са дошли на Дунава от Азовско море по времето на цар Уалент, и като помолили Уалента, той им дал земя и се населили по Дунава. В друг летопис пише, че даки и мисагити са дошли от северните страни и се заселили от двете страни на Дунава. В своя летопис Йоан Зонар именно даките и сърбите нарича мисагитови българи; а в друг летопис пише: и дойдоха мисагититев лято от сътворение мира 4522 /986 преди Христa/ и се заселили от двете страни на Дунава, и се нарече тая /земя/ Мисиния от тяхното име. На юг от Дунав е Голямата Мисиния, а на север Малка Мисиния. И наскоро след като дойдоха, поставиха крал на име Иллирик. А след това тази земя се нарече Иллирик, вземайки името на княз Иллирик. И след като мина много време, в лято от сътворение мнра 4785 /723 преди Христа/, се родиха от рода на Иллирик два сина: единият по име Болг, а другият Брем, сиреч двама братя; те не можаха да живеят заедно, но разделиха земята и Брем взе /земята/ на север от Дунав, а Болг на юг от Дунава. Произлезлите народи от Брема се нарекоха бреми или пеми, а от Болга - болгаре. От пемите произлязоха словаки, а от болгарите - серби. Всички тези народи са иллирически.

За това свидетелствуват древните летописи: "Буфиер франзиский, георграф, говори: където преди беше земята Миссия, сега се нарича Сербия и Болгария, а дето ое зовеше Иллирик, сега се зове Славония". И пак Барний говори, че има град в Иллирик, сиреч в Мисия и Дакия, наричан Сардика, сега се нарича Средец, той беше столичен град болгарски посред Болгария. И пак унгарския летописговори така: Чешкия княз Брем произлезе от Иллирик, дето беше цялата словенска войска и дето се беше заселил целият български народ; и отиде на запад да иска за себе си земя в немските страни и се заседя между реките Висла и Албин и Висурка, сиреч Венсера, за които се знае, че са в немската земя, и на тези води построи град здрав и му даде име Бремен или Брземен, сиреч от обременение се успокои. Това е свидетелство, че и словени, и болгари, и чехи, всички са иллирически народ. И ако някой рече, че иллириците не са славянски народ, аз ще докажа със свидетелство, слушано във времето на римския цар Диоклетиан.

Тук Скарг отстъпва малко от Барония, за древността на нашия славянски народ говори така: "даже до тази година беше възможно да се съмняват какъв е този народ, който се нарича слави или склавини, или словене, или болгаре, или беми за тях се споменава в летописите отпреди няколко столетия, както че и са се заселили близо до Константинопол и гърци, и далмати, и в други страни, даже до Панония и Иллирия, дето сега е венгерската земя, но и до тази година като идваме и като четем французките летописи, не можем да се съмняваме, че тези народи са наши: полски, чешки, руски, словенски, болгарски, харватски, далматски и прочие. Понеже немците и до сега наричат чехите "бенами", и това е името на техния вожд - Лион. Приемаха за начален този народ, и нашият, рече, такова подобно име имааше. И за удобство се разбра, че от тези страни произлизат тези народи, дето сега е полската, чешката, руската и московската земя, даже до Волга - от нея /ca произлезли/ волгаргите или както се наричат болгари; и там, в източните страни, дето умножиха, тук отново отчасти се върнаха тия народи в първото свое поселение. Сиреч: когато бяха изгонени от Трояна кесаря, дойдоха в Русия. По времето на Уалента се завърнаха, искащи своето отечество и колко войни водиха с гуните, които сега се наричат венгри, показвайки древните свои /полстии/ предели; и съседство имаме с тях". Това пише Скарг.

История во кратце о болгарсом народе славенском

При смъртта на Ной синовете и внуците му, още в оная Арменска източна страна, при Араратската планина, живяха достатъчно дълго време. И като се разплодиха в такова множество, че вече им стана тясно в тая страна, тръгнаха от изток, и вървейки, дойдоха от пространната и плодоносна земя, своята родина, че да не притесняват своето множество /хорa/ и да имат в изобилие земни блага. Идвайки към тази страна, в нея преди тях отиде и Арфаксад със своето племе, и намериха поле равно и място пространно в земята Сенаар, по-късно наречена /тая земя Халдея и Вавилония/, и се заселиха там между реките Тигър и Ефрат в място красиво и плодоносно.

Като се преселиха на това място /от Армения в Сенаар/, техният живот се промени. След смъртта на Ной, хората отхвърлиха страха от Бога, и като следваха своята похот, повдигнаха божия гняв. И бяха разпилени по земята и езиците им - разделени. Беше тогава цялата земя пуста и единна и езикът на всички еднакъв. И рече човекът на своя ближен: "Елате да направим тухли, да ги изпечем на огън и да съградим за себе сиград и столп /кула/, на която върхът да стигне до небесата, и да оставим за себе си име славно преди да се разпръснем по лицето на цялата земя. " И се хванаха за делото, и тухлите им станаха на камъни и варовика на тиня. Тяхното дело не беше угодно на Бога, понеже се възгордяха не за славата божия, но да прославят своите имена; нехаеха за Бога, но за своето величие внимаваха.

Предводител на това небогоугодно дело бе Немрод, син Хусов, внук Хамов, етиопец /ара6ин/, исполин. Той задължи всички да /участват/ в стълпотворението; противно на Бога, така говореше на хората.

Жестоко и немилостиво е за човешкия род, което ще кажа; хората като безумни бързаха повече към злото, отколкото към доброто; посшахаха този богопротивен съвет и се покориха на Немрод като на свой началник и започнаха зданието.

Евер, един син от праотците Христови, син на Сал, внук на Каинан, правнук на Арфат, пра правнук на Сим; този праведен мъж и истинен богочетец, не одобряваше това богопротивно дело и се отлъчи със своето племе. Тия, които /работиха/ на това неполезно столпоздание, се трудиха четиридесет години и го вдигнаха по-високо от облаците, но не можаха да го завършат според своето намерение. Дойде Бог и размеси езиците им на седемдесет и един езика, а седемдесет и втория отана Еверовия, който от Адама започваше. Понеже Евер не взе участие в зидането на столпа, то и езика праотечески, негов и на племето му, се запази. И тогава неговото племе бе наречено евреи, а езикът му се нарече еврейски.

Като бяха разделени езиците на племената един от друг, и князете, които бяха началници всеки на свето племе, когато зидаха столпа бяха седемдесет и един князе, а над тях Имрод, като цар и владика, беше повелител. Като се размесиха езиците им, те не се разбираха един друг при беседа; ония които зидаха, нареждаха да им донесат камъни, тия им носеха вода; ония нареждаха да им донесат тухли, тия им носеха тиня или друго някое вещество. И бяха като изумени и ужасени, защото и страх ги обзе от господното невидимо пришествие и треперещи слизаха от височината на столпа долу. И тогава божия повеля и дух бурен падна върху тях и разруши голяма част от столпа, и уби много от тях, които с усърдие принадлежаха на зданието, и така преустановиха делото си.

Веднага след помитането на езиците, хората се разотидоха по вселената, всеки във своята част, от праотеца определена. Защото свети Ной в годината от своя живот 930 или в годината от сътворението на света 2572 /по Георги Кедрин/, по божие повеление, събра своите синове Сим, Иафет и Хам и раздели земята между тях; на Сим заповяда да приеме Азия, Иафет - Европа, а Хам - Африка, и всеки да се засели на своята част с племето си; заповяда им да не преминават границите си един друг, да не повдигат помежду си свади, вражди и войни, но всеки да живее от своя дял.

Говори и това Георги Кедрин, че този завет Ной е написал и връчил на Сим като най-голям от синовете. Тогава той бил /по Кедриновата повест/ на 431 години от рождението си. Обаче братята и племената им не съблюдаваха завета на своя отец Ной, а започнаха един друг да се притесняват и озлобяват, търсейки разправа, както по нататък ще разкажа.

Симовите племена, от синовете и внуците му произлезли, се разселиха в източните страни на Азия; Иафетовите племена заеха западна Европа и северните страни; Хамовото племе, което трябваше да иде в Африка и южнитестрани, остана в Азия, в Симовата част, при Немрод. Защото Немрод не замина оттук, но изгони от Вавилон Симовото племе и се засели тук с народа си. Обаче племето на Иафет не отиде цялото в Азия, за това ще разкажа по-долу.

Иафет имаше седем сина:

1. Гомер - от това племе излязоха гомирити и галати, още и кимери, пo-късно наречени цимбри.

2. Магог - от него произлязоха масиагити, готи, скити, а от тях турци и татари.

3. Мадай - от него произлязоха миди.

4. Иоан или Иован - от него: ионийския народ и греки.

5. Товал - от него: халвити, ивери и испани.

6. Мосох - от него: кападоки, мисени, илирийци, още и целия славянски език от Мосоха произлиза: за това говорят мнозина, както и свети Димитър Ростовски привежда свидетелството на светия пророк Иезекиил, говорейки именно, че Мосох е бил руски княз, но някои не се съгласяват:/едни считат, че славянския език е произлязъл/ от Рифат, Гомеровия син, други - от Тогорм, брата на Рифат, а трети - от Сармоф пра-правнук на Арфаксад, син Симов. Също и сам свети Димитър Ростовски не е съгласен, сиреч не потвърждава нарочно, че славянския език е произлязъл от Мосох. А говори, че Рифат и Тогорм са внуци на Иафетови, синове същи на сина му Гомер. От него /Гомер/, от кимврите или цимбрите произлиза бившия славянски език. Поради това всичко е съмнително.

7. Седмия син Иафетоф е Тирас - от него /произлязохa/ траки или тарсини.

Говори Зунар: веднага след размесването на езиците в годината от сътворението на света по числото хронографско 2774, хората се разпръснаха по родове по цялата земя и двама от Иафетовите синове тутакси дойдоха на север и се заселиха на две планини, много големи; името на едната планина е Тавер, а на другата Аман. И се умножиха там, и като слязоха от ония планини, дойдоха на реката наричана Танаис /Дон/. И се разпръснаха на изток и даже на запад, обаче кои синове Иафетови са, не споменава, само говори: "от имената на синовете Иафетови се наименуваха и местата". Ако всичко е така, то за удобство може да се разбере, че те не са други освен Гомер и Магог, но е опасно да се изисква, защото те бяха най-голеите синове Иафетови. Защото третия син Иафетов - Мадай - остана в Азия с цялото си племе, сиреч в Мидия; четвъртия син Иован отиде на островите; петия син Товал остана в Азия при ппанината Капсийска; шестия син Мосох остана в Азия, даже до теснината на Понтийско море и премина в Европа и се засели с целия свой народ, и се нарече тая земя на негово име Тракия.

За татарите

Понеже Зунар говори, че според имената на синовете Иафетови, се наименовали и местата. И казва: името на едната планина е Аман, "аман" е дума татарска, природна, тя има значение и по славински: "ох" или "оле". Другата планина е Тавер или Таур. Географите говорят, че има една планина в Азия, която се нарича Таур - започва от Черно море и отива на изток, разделя Азия на две и стига даже до океана - море голямо, широко и е висока повече от всички земни планини. Наричат я с различни имена: в Персия и в Индия я наричат Тавер, а в Черкезия и в Горизина и в Татария се нарича Карбаз: "карбиаз" също е природна дума, татарска. По славянски ще рече "сняг бял". Оттук става ясно, че някои татарски народи са от племето на Магог. И още от Каръбазските планини, от двете страни на Каспийско море, на север и на изток, даже до океан - море са се заселили татарски народи: Бактария, Кинезия, Калмики, Сибер, Казан, Астрахан. И съд сквернейшии, даже до последния човек. За тях светото писание говори: че ако и пред страшния съд изпязат и пред второто пришествие на Господа наш Иисус Христос, ще ядат човешки тела. Всички тия племена са от племето на Магог.

За цимбрите

Другият Иафетов син, за когото говори Зунар, е Гомер, който е най-големия син на Иафет. От него произлязоха: гомерити, и галати, и кимери, наречени по-късно цимбри. Както говори Зунар, преди всички те слязоха на реката Танаис и се разпръснаха по западните страни. Те били цимбри, както и Стриковски, и прочие летописци пишат: цимбрите имат своето родство от най-големия син Иафетов - Гомер. От него първо се назоваха гомери, после бяхаа наречени цимбри. Като се размножиха по родове, едни останаха в дивите поля, други над реките Дон и Волга, трети над река Богом, и други над Днепър и над други реки, и други над Черно море, дето е Очак, Крим и над езерото Меотис или Азовско море; едни останаха дето е Волен и Подолие, Подляшие, Жмуд и Литва, защото от тези цимби произлезе и литовския народ. Говори Стриковски: от този цимбрийски народ, през времената , произлязоха хора, които бяха наречени: еднии готи, епиди и половци, и печенеги, но всички те бяха цимбри - народи войнски, мъжествени. И когато от северните страни, по-точно където сега са литви, пруси, шведи, заради неплодородната земя, дойдоха до Франция и Испания, после от тук до римляните. Римляните не искаха да си дадат земите, но те започнаха война с римляните и много пъти ги побеждаваха, и разшириха своята територия, и се размножаваха както искаха. После, но не много скоро, като поживяха в мир в тези изобилни страни, разбогатяха се и се обърнаха пак към воинските дела, но внезапно от някой римски вожд на име Марий, бяха безпощадно победени. Поради това, като отслабнаха силите им, цимбрите пак се върнаха в северните страни, и седяха в различни места и страни над горе речените реки и всички се различаваха по вяра: едни бяха християни, други си останаха поганци. До тук от Синопсис печерский.

Оттук става известно, че ако не бяха цимбрите славянски род, първо, никога не е имало славяни в Испания или Франция, или в Рим, и пак са се върнали назад да търсят своята земя и второ: всички по вяра се различават - едните са християни, а другите поганци. Славянският народ, колкото е божията милост, всички са християни: болгари, серби, руси, великоруси, литви и прочие - целият славянски народ; а малка част /изповядват/ неправа вяра: лехи, чехи, харвати, обаче не са поганци.

За Мосох, прародителя славяно-български и за племето му

Както говори Зунар, Мосох е шестият син Иафетов. От имената на Иафетовите синове се наименували и местата /където живеели/. След унищожаването и размесването на езиците в годината от сътворението на света по числото хронографско 2774, веднага в Азия, между Черно и Бяло море /Мосох/ се засели с племето си, и то като се умножи в Азия, настъпвайки от ден на ден, достигна до Каръбазските планини, до главата на Черно море, в северните страни. И се заселиха, както говори Зунар, на хълми, наричани Месхи - има такава планина между Иверий и Черно море - сега там живеят два рода: гере и лигии, на реката, наричана Термодонт. От името на /Мосох/ се назова и тая земя Месиния, а ппанината - Месха. - До тук от Зунар. Защото и Стриковски говори: по /времето/ на потопа, Мосох излезе от Вавилон с племето си веднага в Азия и Европа, над бреговете на Понтийско и Черно море, и остави народи мосховити от неговото име; и оттук народът се умножи, настъпвайки от ден на ден към северните страни зад Черно море, над Дон и Волга и над езерото Меотис, дето Дон се влива, и над дунавските и днепровските и днестровските поля, нашироко засели своето /племе/, което се разпространи според намерението на своя отец Мосох. Защото ако /думата/ "иафет" се тълкува като "разширение" или "разширителен", така подобно се казва и за /думата/ "мосох", равна на "разтягащ се" или "надалеко протягащ се". И така, от Мосоха, славянския праотец, по наследство идва не само Москва, но и целия славянски народ.

За Илирик, първия български крал

Българският народ, който е един от най-първите и най-стари народи в християнство и царство, глава и предводител на целия славински род, води племето си от Мосоха, както и другите славински народи. Първо излезе иззад Черно море в годината от сътворението на света 4522 /986 преди Христa/ и се засели от двете страни на Дунав, и се наричаха тогава мисини, поради което и тая земя се нарече Мисиния по името на праотеца Мосох; на север от Дунава тая земя се нарече Малка Мисиния, а на юг от Дунав се нарече Голяма Мисиния. Първият, който се постави за крал бе по име Иллирик, и този Иллирик първи се би с тракийския крал Ираклий и го победи и го прогони зад морето. Беше Иллирик голям юнак и се биеше с околните народи и винаги побеждаваше. И разшири своята земя от Черно море дето се влива Дунав, към запад от двете страни на Дунава, даже до река Слава или Сава, дето сега е Белград. И построи три града над Истър, сиреч Дунав: първия Радостол - Силистра; втория град Преслав, тоя град беше недалеко от Шумен и беше разрушен от гръцкия цар Цимехв лято господне 992, сега едва се разпознават градските стени. В следващото слово ще разкажа подробно; третият град бе Тернов, гърците го наричат Мисипопол, а четвъртия град построи над река Сава и го нарече на своето име - Иллирик. И защото беше голям юнак и славен, нарече народа и земята на името си Иллирик - иллирици.

За Бладилий, втори крал илирически

След Иллирик дойде втори крал на име Бладилий в годината от сътворението на света 4685 /823 преди Христa/. Той първи се би с македонските царе и ги победи, и ги направи поданици, и като живя достатъчно време, умря.

За Колад, трети крал илирически

След Бладилий дойде трети крал на име Колад в годината от сътворението на света 4745 /763 преди Христa/. Той беше много нечестив, зъл, сластолюбив, блудник, суров и, просто да кажа, баща на всяка неправда, а най-много мъчител немилостив. Поради това сатаната го залюби и го постави отдясно на себе си, отдавайки му чест, достойна за делата му. Когато се смесиха с елините и римляните, иллирийците видяха, че те имат кумири и идоли и им се покланят. И Колад пожела да бъде бог и да му се покланят като на бог, а не като на крал. И роди два сина: името на първия бе Болг или Боу; и когато се роди първият му син Болг, заповяда на народа си по цялата негова земя да тържествува, сиреч да празнува в месец декември, 24 ден - да ядат и да пият и да пеят песни сиреч "Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе", и прочие /словa/ повтарящи многократно и споменаващи името Колад. Даже и до днес има такъв празник у българите. Ако и да се покръстиха, българите не забравиха този дяволски обичай. След това Бог го уби с гръм и така измоли окаяната си душа.

За Брем, четвърти крал илирически

След смъртrа на Колад дойдоха синовете му Болг и Брем в годината от сътворението на света 4785 /723 преди Христa/, и защото много крале победиха и много земи завладяха, възгордяха се и не мируваха помежду си: разделиха своята земя на две части, сиреч Брем взе /земите/ на север от Дунав и на запад и завоюва земите даже до Балтийско море до Померания, и се заселиха там и /народа му/ се назова по името на своя крал - бреми или пеми - сегашните чехи. Померания, която е земята Брандбурия и не само Брандбурия, но и Сведия и великата Скандинавия, която сега се нарича Данимарко. И когато се върна отгам, отиде срещу сарматите и русите и ги победи, и град построи в земята им и го нарече Нов-город. До тогава русите нямаха град, ни села: живееха като диви в къщи по полята, сиреч прехождаха от място на място. И когато се върна оттам в Сармация, бе убит от своите.

За Болг, петия крал илирически

Болг беше брат Бремов и завоюва Тракия, Македония, Далмация, /стигнa/ даже до Бяло море и Рим. И той бе подобен на своя баща - голям мъчител: заповяда на народа да се нарича на неговото име болгаре, и от това време иллирийците се наричат болгари, а не както някои мислят, че от река иде /името/ болгари. Гърците като нямат словото "буке" /буквата "Б"/, не могат да кажат болгари; а римляните, имащи буквата "Б" могат да кажат болгари.

За Лил или Ладо, шести крал български

След Болг дойде шестият крал на Болгария на име Лил или Ладо, в годината от сьтворението на света 4920 /588 преди Христa/. Зунар пише за този Лил или Ладо: дойде срещу Рим с голяма войска, и излезе да го посрещне римския цар на име Таркиний Лука, и като се примири с него, върна се назад. Този български крал и до днес се помни и като бог се почита. В навечерието на /деня/ на свети Василий, в първия ден на януари, се събират юноши и девици на едно високо място, събират пръстените си и ги полагат в едно котле и пеят песни, /в които/ често се споменава името на този бяс: "Ладо, тъй Ладо", сиреч вечерта срещу свети Василий, слагат пръстените си в едно котле, да пренощуват пръстените в това котле, а сутринта пак се сьбират на едно високо място и пеят песни, изпитвайки своето щастие, сиреч пеят песни различни - щастливи и нещастливи; и когато запеят щастлива песен, тогава една девица пъха ръката си в котела, разбърква пръстените и гледат чий е този пръстен - на когото е пръстена, той ще бъде щастлив; така като прелъщават себе си, покланят се на идола.

За Перун или Пеперуд, крал български

След смъртjа на Ладо, дойде Перун или Пеперуд. По това време се роди Александър Македонски, и той /Пepyн/ взимаше данък от Филип Македонски, докато порасна /синът му/ Александър. Когато Александър възмъжа, дойде срещу Перун и разби войската му, уби Перуна и зароби двата му сина.

Сега българите почитат Перуна по време на суша: събират се юноши и девици и избират един, или от девиците, или от юношите, и го обличат в мрежа като в багреница, и му плетат венец от бурени в образа на крал Перун, и ходят по домовете, играят и пеят и често споменават този бяс. И поливат с вода и този Перун и себе си. Хората са безумни, дават им милостиня, а те като съберат милостинята, купуват ядене и пиене и правят трапеза. Ядат и пият за славата на този Пеперуд. И като правят това, кланят се идола, и не считат това за грях. Така и във вечерта на Рождество Христово ходят цяла нощ, пеят песни богомерзки и не считат това за грях.

За Александър Македонски

След смъртта на Перун, Иллирикия остана под властта на Александър. И взе Александър цялата войска иллирическа и двата сина на Перун и тръгна да бие вселената. Когато Александър се завърна от Индия, иллирийци поискаха от Александър част от земята си и той им даде Македония, своето отечество, в годината от сътворението на света 5038 /470 преди Христa/; и им даде писмо написано на кожена хартия със златни слова: "народ славен и непобедим"; /даде им/ още и царска титла за преголямата храброст и за преславната победа, с която победи с тях вселената, а сам остана във Вавилон. И от тогава приеха българите името славяни и македонци да се наричат. И така, както рекох:/българите/ владееха не само изток, но и запад, Германия, Франция, Италия, и самия велик Рим, даже до годината 5604 /96 след Христа/.

За Троян римски кесар

В годината от сътворението на света 5604, от Рождество Христово 96, дойде за цар в Рим по име Троян. Този Троян като прие скиптъра на римското царство, запита съветниците си: "Има ли в света царство, което да не ни се покори?" Съветниците отговориха: "има, царю, народ див, славянски, който воюва с Александър Македонски; този народ не само че няма да ти се покори, но още и дан взимаше от римските царе". Троян запита съветниците: "Какъв е този народ, когато вселената се покорява на великия Рим?". Защото тогава Рим държеше под властта си не само западните страни: Франция, Германия, Испания, които са в Европа, но и цяла Африка, и Азия, Понт, Армения, Колфия, Иверия, Алвани, Сирия и всичките източни страни бяха под негова власт. "Нетърпейки - говори Иапиан, ритор римски - срам, /Троян/ събра безчислена войска от различни езици и дойде срещу Декефал, словенския крал, за да му отмъсти". Това свидетелствува Иапиан ритор в 23-то слово, написано за римляните. Не търпеше всяко лято да им дава данък, а пожела да им отмъсти, защото тогава славяните имаха крал на име Декефал. Неговият народ вече бе се преименувал на даки и той имаше престол в Будим. Като видя Декефал, че Троян иде срещу него с голяма сила, изпрати посланици в източните и северните страни и призова целия славянски народ: руси, алани, сармати, костобоки, печенеги, пеми, болгари. В станалото сражение, първите словени убиха много от фригите, много от римляните бяха ранени и падаха, защото се намериха в това обкръжение, и сам Троян раздра дрехите си и ги превърза. И завладяха тая страна много трудно и римляните се приближиха до палатите на Декефал. Като видя това Декефал изпрати посланици при Троян да рекат: "Предавам ти оръжието и нашата хитрост и всички твои искания ще изпълня, мир направи с мене". След това дойде сам и му се поклони до земята като на самодържец. След това Троян се върна в Италия, водейки със себе си славянските посланици. И като дойдоха на събора, свалиха оръжието си и като свързаха ръцете си като пленници, беседвака много и помолиха за мир и се примири с тях. И като сключи мир, те развързаха ръцете си и облякоха оръжието си. След това Троян направи тържество в Рим по случай победата над славяните. Но след кратко време Декефал не удържа на думата си и пак се вдигна срещу Троян. Троян събра голяма войска и дойде пак срещу Декефала, и направи мост на Дунава, такъв какъвто е невъзможно да се каже сега. И с голяма мъка преминаха Дунава, и Троян победи славяните и ги гони чак до Нестра. Декефал като се отчая от живота, закла се сам.

Говори свети Димитър Ростовски: Троян не би победил Декефала, ако християнската войскане бе с Троян, защото по това време в Рим имаше много християни, които тайно служеха на истинския бог, и те бяха не само от простите /люде/, но и благородници. А след това с венци мъченически се сподобиха - на своите угодници Бог даде Траянова победа. А останалите славяни, сармати, руксоалани направиха от Нестър даже до Дунав окоп /ров/ и отново се опълчиха , срещу Троян, и като не можаха да го победят, се върнаха. И дето е окопа, той и до днес стои, го нарекоха Троян. А останалият славянски народ от Нестър даже до Дунав /Троян/ събра и пресели в Далмация, а да не би като се отрече от него, пак да въстане, и ги нарече шерби, сиреч по римски език - роби. И тогава този народ се нарече серби, и колкото се намираха в неговата земя курви, разбойници, и тия които се намираха в Италия, ги пресели в Дация, сиреч дето сега живеят влахите, защото влахите от Италия водят племето си. И построи Троян над река Прут палати и постави стража, сиреч предел или граница. И постави там 20 хилядна войска, а сам премина Дунав при Никопол и заповяда да се построят каменни мостове над реките от Дунав даже до Бяло море, през цялата България - дето и до днес тези мостове се знаят. И от тогава остана Итллирик или Болгария роб на римляните чак до великия Константин.

За великия Константин и Ликиний

. . .

Тази електронна публикация е създадена с некомерсиална цел.

Използвани са следните издания:

- Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском, превод М. Г. Минчев (c), ред. П. Тотев, худ. доц. Ив. Кънчев (c), предп. инж. Д. Кънев, печ. УИ "В. Априлов" - Габрово, ИК "Луна", 2000 г.

- Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском 1792, пр.Б. Христова, проф. Б. Райков, БАК при НБ "Св. Св. Кирил и Методи", И "ГАЛ-ИКО", София, 1992 г.

tribal.abv.bg/spiridon

Редактирано от - nesnaecht на 09/7/2003 г/ 12:40:02

стилист Незнаещ, ти вероятно имаш обяснение защо сме доведени до такова забвение и унижение? Каква е причината ти да се наречеш Незнаещ и ние да не знаем - мимикрия като средство за самозащита, заговор, изпитание. Кой е нашият враг - ние самите ли? Не вярвам всички тези отговори да са някаква тайна.
nesnaecht Стилист здрасти , прав си за въпроса кой е виновен ?

Ясно е че сме си ние, но все пак някой пък има интерес така да е , но кой е той ? Там е целия проблем , както и ти така и аз когато сме учили история навремето мислиш ли че си го учил това , аз не ! Чак сега го откривам , и грешката е че тия които са го знаели не са го разпространявали особено след 1944 ! А нема начин да не са го знаели !

А и това е причината за да си избера ника НЕЗНАЕЩ

*****************************************

.

Кубрат Велики ни завеща да бъдем единни!

.

Боянови, Аспарухови, Куберови, Котрагови, Алцекови българи, нека пазим Завета Отечествен!

В IX век българите приеха три различни религиозни доктрини. Тогава тяхната философия гласеше: "Ако тръгнем вкупом да търсим истината, можем вкупом да попаднем на зло. Затова нека приемем и доразвием християнството, мохамеданството и юдаизма. Но винаги ще помним, че Бог е един и вечен, тъй както ние сме единни в името си българско, и затова сме вечни!"

Българите по света са все още единна общност заради своя алтруизъм, благородство, великодушие, веротърпимост, липса на шовинизъм и историческа злопаметност, и заради ината непрестанно да облагородяват света с духовността си българска, въпреки различните религии, които изповядват.

Тази страница е посветена на трите основни групи българи, разделени от религиозните доктрини - христянство, мохамеданство и юдаизъм. Разделени, но не и отродени! И ще бъде ден, когато Вярата ще е отново Истина.

Доста време разделно! Дойде време съзидателно!

p.s. Vere (lat.) = Вера (бълг.) = Истина

tribal.abv.bg

Редактирано от - nesnaecht на 10/7/2003 г/ 11:17:41

nesnaecht
*

Българи християни

*

Според проф. Ганчо Ценов, македонските българи са приели християнството още през I в. от самия апостол Павел. Християнски проповедници по нашите земи в това време са били също и евангелистът Лука, Тимотей, Сила, Тит. Апостол Андрей е проповядвал християнството сред българите в Скития.

.

Тук е необходимо да се направи едно пояснение. Горните твърдения, за наличие на българи на Балканите през I в. от н.е. очевидно са в противоречие със съществуващия днес историографски модел. Нека го припомним накратко: По нашите земи в античността живеели "траки", които в самото начало на Новата ера били завладяни от римляните. Няколко века по-късно "траките" изчезнали (Непокорните били изклани, а останалите - "романизирани". И изобщо главното свойство на "траките", според науката, е да се "елинизират" и "романизират". Смешно, нали?! ). До колко е вярно това твърдение, можем да преценим, като сравним "изчезването" на "траките" ("Най-голямият народ на света след индийците", според Херодот) за три-четири века и оцеляването на българите под Византийско и Османско робство (общо 7 века). Очевидна е несъстоятелността на научната констатация за унищожаването на "траките". "Траките" са компонент от българската народност, и то най-малкото равностоен на другите два - "славяни от българската група" и "кутригури", "уногундури" и т.н., на които науката е прикачила странния термин "прабългари".

.

След като направихме горното пояснение, и имайки предвид факта, че ранното християнство (I-IV в.) на Балканския полуостров се е разпространявало главно сред противници на агресора Рим, то нека обобщим - местните (автохтонни) народи по нашите земи (наименувани с общностното название "траки" са главният проводник на християнството на територията на днешна България. Именно те са една от трите основни части, съставляващи българския етнос днес.

.

Що се отнася до северните съседи на "траките", така наречените "скити", болшинството антични, средновековни, а и някои съвременни автори причисляват към тази общност от родствени народи и българите. Не малка част от тях са покръстени още в I в. от апостол Андрей. Интересен е фактът, че Алцековите българи, заселили Апенините в ранното средновековие най-вероятно са били християни още преди преселението, тъй като техният най-почитан светец е именно апостол Андрей, а болшинството от църквите, построени на територията на днешна Италия от Алцековите българи носят името на светеца. Днес потомците на тези българи са немаловажен компонент от италянската нация - повече от три милиона души, според Винченцо Д'Амико.

.

Знае се със сигурност, че Кубрат Велики е бил християнин. Той е покръстен във Византийския императорски двор още като младеж. Най-вероятно синът и внукът на Кубрат - Аспарух и Тервел също са изповядвали християнската религия. Отец Паисий дори пише в своята "История славянобългарска", че по времето на Тервел българите са приели християнството. С годините обаче се отрекли от него, след което през IX в. при цар Михаил отново се покръстили:

"...Първият е свети крал Тривелия, наречен монах Теоктист, живял в 703 г., малко след шестия вселенски събор, приел светото кръщение и през неговото царуване се кръстил целия български народ...".

"...После в Търново, както рекохме, тоя цар (Михаил) бил втори покръстител на българите след цар Тривелия. В 845 г. се кръстил и чрез него Бог показал чудеса на българите...".

.

Едно от възможните обяснения на множеството покръствания на българите е съществуването на голям брой течения в християнството още от самото му зараждане като религиозна доктрина. Така например ако един народ е бил християнски (изповядвал е определен вид християнско учение) преди даден църковен събор, то след събора много често се оказвало, че става дума за народ, изповядващ "ерес" и дори народ "езичник"(не почитащ Тората). Сиреч, ако християнството, изповядвано от българите по времето на Тервел е обявено от някой от църковните събори за ерес, то е очевидно, че църквата ще се стреми да "покръсти" българите наново, а последователите на старата религия (може би християнското учение , което е в основата на "еретичното" или дори "езическото" богомилство?) ще преследва.

Малко известен е например фактът, че обявения за "тюркски" бог Тангра е главен бог (отговарящ на Саваот в днешното християнство) на манихеите - една "ерес" ("езичество"?), появила се в Мала Азия през III в. на основата на християнство и зороастризъм. Неин основоположник е Мано (Мано е българско име - виж статията "Българите в Мала Азия". Днес е доказана връзката между манихейство, павликянство, богомилство - все учения, в чиято основа стои и християнството.

Не можем да не споменем и арианството - една много силно разпространена "ерес" на територията на днешна България през късната античност. Една "ерес", която е имала своя епископ (Улфила, роден в Никополис ад Иструм - днешното село Никюп, през IV в. ), който е превел Библията на "беси-готски" преди това да сторят римляните, и за целта е "изнамерил" азбука. Поставяме терминът "ерес" в кавички, тъй като за огромен брой хора (и дори цели държави) в средновековието "еретичните" учения са били истинското Христово откровение. (Че различните течения в религиозните доктрини са играли и играят важна роля в обществения и политически живот на човечеството, можем да се уверим и днес - достатъчно е да погледнем непримиримата борба за независимост на протестантите в Ирландия, или кръвопролитната гражданска война между католици и източноправославни християни в бивша Югославия).

Може би е необходимо да се върнем на арианството, защото поне на мен ми се струва, че то е опрделящата религиозна доктрина за българите на север от Балкана във вековете на така наречената "Vulgar era" , което ще рече раннохристиянска ера(I-IVв.). Не е ли странно, че римляните, които превеждат Библията след "беси-готите" (разположени на територията на днешна България), наричат свещената книга "Vulgata" или "Vulgara"(Българската книга), a и до днес е просъществувал терминът "Vulgar era"(Българска ера)? На всичкото отгоре до нас е достигнал един препис(от XI в.) на карта от IV в., която изобразява България там, където се намира тя и днес - на мястото на римската провинция Мизия. Въпросите остават открити.

.

Нека споменем и наложената от днешните научни среди версия за покръстването на българите:

852-889 г. - Управление на Борис I (Михаил).

863 г. - Нахлуване на Византия в българските земи и поражение на българите. Сключен е мирен договор , задължаващ българския владетел да разтрогне съюза си с немския крал Людовик и да приеме християнството от Византия като покръсти и целия народ.

864 г. Покръстване на българите. Борис получава името Михаил от своя кръстител - византийския император.

---------------------------

ВРЪЗКИ

- Проф. Ганчо Ценов

- Траките са българи

- Алцекова България

- VINCENZO D'AMICO - I BULGARI STANZIATI NELLE TER RE D'ITALIA NELL'ALTO MEDIO EVO

- История славянобългарска (благодарение на Слово)

- Българите в Мала Азия

Редактирано от - nesnaecht на 10/7/2003 г/ 11:48:40

nesnaecht
*

Българи мохамедани

*

Голяма част от българите днес изповядват мохамеданска вяра.

Религиозната доктрина ислям е създадена от Мохамед с цел обединение на арабските племена. Разбира се, с течение на времето, както всяка друга воинстваща религия, мохамеданството си поставя за цел да завладее целия свят. Тази е основната предпоставка за преминаването на множество неарабски народи в лоното на исляма. По една или друга причина това са сторили и Волгокамските българи.

В летописа на волгокамските българи, писан през 1229-1246 г. от Гази Барадж, който летопис е съставна част на сборника "Джакфар тарихи", приемането на исляма от българите се обяснява със заплахата, идваща от страна на юдейска Хазария:

"След това дошли (при Айдар - владетеля на българите) пратенеци на хакана и заявили:

- Ти вече пет години не си плащал данък на Хазария, а през това време границите ти и доходите на твоята държава многократно се увеличиха. Ако и сега откажеш да платиш - хаканът ще те накара със сила!

Тогава Шамс - секретар на канцеларията на българския владетел Айдар, отишъл при него и му казал:

- О, велики кане! Не гледай на това нашествие като на обикновена война - та нали хаканът ще успее да събере 100 хиляди конници и ние няма да можем със своите сили да му се противопоставим!

- Какво да правим? - попитал владетелят.

- Ти и твоите хора трябва да приемете исляма. Тогава всевишният ще намери начин да ни спаси! - отговорил Шамс.

Айдар приел незабавно исляма и изпратил на хакана двуостър алмански меч с думите - Изпращам ти този меч, за да знаеш, че откакто приех правата вяра, Тангра поразява всички мои врагове с две остриета"

.

Приемайки исляма, българският владетел е потърсил политическа подкрепа от арабския халиф в борбата си срещу Хазария. Това е станало около 820 г. Трябва да се отбележи, че мохамеданската религия не е била приета от всички българи, което е довело до множество граждански войни във Волгокамска България.

Сто години по-късно от споменатия съдбовен момент българският владетел Джафар изпраща представители в столицата на халифата с молба да му бъде оказана парична помощ за строителство на крепости в защита от хазарите, а също и да му бъдат изпратени учители за укрепване и разширяване влиянието на мохамеданската религия в царството .

Халифът откликнал на молбата и изпратил делегация. Сред пратениците на арабския владетел (тръгнали от Багдат на 21 юни 921 г. и пристигнали при българите на 12 май 922 г.) е бил и неизвестният за историята Ахмад ибн Фадлан. Въпреки, че науката не знае много за личността на този арабски специалист по религиозно право, той е допринесъл доста за добиване на информация за културата, законите и бита на волгокамските българи, чрез своя пътепис Пътешествие до Волжска България, писан по време на мисията.

.

Въпреки че приемат арабската религиозна доктрина, българите в Поволжието не забравят българския си корен. До наши дни се е запазил техният епос "Сказание за дъщерята на кана", в който се откриват спомени за древната и изначална българска религия и за родството на българите с народа на Александър Велики.

.

Историческата съдба на Волгокамските българи мохамедани през вековете е била не по-лека от тази на другите две големи групи от нашия народ - българи християни и българи юдеи. Политическите и религиозни междуособни войни (подстрекавани от външни сили), нашествието на пълчищата на Чингиз хан и последвалото татарско иго, войните с Русия, налагането на омразното име "татари" от страна на съветската власт - всичко това е допринесло да бъде заличен спомена за великата държава на волжските българи. Но днес в сърцата на много от потомците на древните българи гори пламък, който скоро ще разпали пожара на историческата истина!

.

Нека всички проумеят -

има Българска земя.

И от завист да бледнеят,

че е дом на светлина!

Само знанията могат

този свят да променят.

На невежеството - Сбогом!

Ний пробуждаме се, брат!

Г.Тукай

.

Другата основна група българи мохамедани живеят на Балканите. Днес се смята, че сред мохамеданското население в България, български корен имат единствено помаците, а другите групи , изповядващи исляма са с турски произход. Колко е погрешно това схващане можем да разберем от думите на Мидхад паша (българин-помак, бележитит реформатор на Османската империя, и едновременно с това най-решителен противник на национално-освободителното движение на българите), публикувани в статия на френското списание "La revue scientifique de la France et de l'etrancer" бр. 49 от 8.06.1878 г.:

.

"Трябва да се има предвид, че между българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както се вярва повсеместно; те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоюването и след това. Те са синове на тази страна, на същия народ, излезли от същите социални слоеве. Измежду тях има и такива, които говорят само български език."

.

Повече от един милион българи мохамедани в 1878 година! И само част от тях говорят единствено български език (помаците). Къде са техните потомци днес? При положение, че християнското българско население за 120 години е нарастнало около 2, 5 пъти(от 3 на 7, 5 милиона), то днес би трябвало в България и европейската част на Турция да живеят повече от 2, 5 милиона БЪЛГАРИ с мюсюлманско вероизповедание. Очевидно е, че огромната част от мохамеданите в България са българи - потомци на доброволно или насилствено ислямизирано местно население. Всичко друго е политика. Именно политиката забрави нашите братя - 500 000 българи в Югоизточна Тракия, и ги остави беззащитни в среда на яростна асимилация от страна на турските власти. Господа политици, българското малцинство в Турция е несъизмеримо по-многочислено от крепостните селяни (предимно българи мохамедани) на Лукановото отроче Меди Доганов и неговата противоконституционна партия на верска основа - ДПС!

.

Малко се знае за една трета група българо-мохамедани - Малоазийските българи , живеещи около планината Булгардаг в южен Анадол. Информацията, която имаме за тези българи е доста оскъдна. Не малко "български" фондации, спонсорирани от Сорос, се занимават с малцинствата в България, но на нито една от тях не е хрумнало да събира информация и да издава книги за българските малцинствени групи в Турция например. А такива има, и информацията за тях би създала работа на не една фондация за години напред.

Наскоро Катерина Венедикова публикува книгата "Българите в Мала Азия - от древността до наши дни". Въз основа на преведената от нея средновековна история на караманските владетели, в книгата се изнасят данни за съществуването на Българска държава в Анадола. Тази държава пада под ударите на османската империя в началото на XVI век, когато десет хилядната войска на българската кралица Катерина е разбита от султан Селим (1516 г.).Спорен е въпросът дали населението на тази Българска държава е изповядвало мохамеданска или християнска религия.

Интересна подробност, която се откроява сред историческите сведения, съдържащи се в "История на караманските владетели" е , че докато за българи в Анадола през XIII-XV се говори непрекъснато, то турци в Мала Азия по това време сякаш няма(етнонимът "турчин" или "тюрк" се споменава едва 3-4 пъти).

-------------------------------------------

ВРЪЗКИ

- Волгокамска България

- Пътешествие до Волжска България (благодарение на Васил Карлуковски)

- Сказание за дъщерята на кана

- "Българите в Мала Азия - от древността до наши дни" - книга от Катерина Венедикова

- "Необикновената история на малоазийските българи" - книга от Димитър Шишманов

- "Българщината в Мала Азия" - книга от Петър Коледаров

- Българите в Мала Азия

- Българите в Югоизточна Тракия

- Guestbook на Болгарски Национален Конгрес

- Pan Bolgar Message Board

Редактирано от - nesnaecht на 10/7/2003 г/ 11:37:02

nesnaecht
*

Българи юдеи

*

Престолонаследник на трона на Велика България след смъртта на Кубрат става неговият първороден син Боян (Бат Боян). Държавата е поделена административно между петте братя - Боян, Кубер, Котраг, Испор (Еспер Рикс, Аспарух) и Алцек. Само няколко години по-късно Испор , поради несъгласие с политиката на Боян, се отцепва и започва да управлява Дунавска България самостоятелно. Някои средновековни автори смятат , че причина за това е допускане на хазарска династия (сроден народ с българския) в управлението на държавата от страна на Боян. Каквато и да е причината, един е резултатът - разцепване на България на парчета.

Боянова България (Хазария) просъществува до средата на X в. когато е присъединена към Киевското царство, а множество от населението й се разселва из цяла източна Европа. Стотина години по-рано (около 810 г.) в Боянова България се извършва смяна на държавната религия - поданиците й приемат юдаизма. Така огромен брой българи стават евреи по религия. Днес потомците на тези "хазари" са основният клон(90%) от еврейството - ашкеназите. Ашкеназите говорят езика "идиш", който е смес от старобългарски и старогермански ("готски". Очевидно е , че те нямат родова връзка с библейското давидово племе, а са евреи само по религия и българи+хазари по род.

.

През Втората Световна война беше извършен най-голямият геноцид в историята на човечеството - бяха умъртвени по особено жесток начин милиони човешки същества. В тази ужасна месомелачка намериха смъртта си и над четири милиона ашкенази - болшинството от които потомци на Бояновите българи. Поклон пред паметта на невинните жертви на Холокоста (Жертоприношението).

.

Едно от последствията на Жертвоприношението бе появата на държавата Израел. И до днес в Израел продължава преселване на народи, изповядващи религиозната доктрина юдаизъм. Пристигайки в Обетоновата земя (Обещаната земя) те започват да изучават изкуствено създадения език иврит(на основата на библеиския от преди 2000 години), и се опитват да забравят езика, бита и културата на народа и страната, в която са родени и живяли до този момент. До колко успяват, ще ни покаже една ашкеназка песен, която в превод гласи :

.

"Един ден Слънцето ще изгрее, един ден цветята ще разцъфнат, един ден всички ние ще разберем, че сме българи..."

.

Като стана дума за песни, нека цитираме българина-ашкенази Николай Кауфман, който е изследвал народното песенно и музикално творчество на евреите в България. В своята статия "Поглед върху народната музика на балканските евреи" ("Българи и евреи" - втора част, Книга 13 от поредицата на фондация "Тангра" той дели българските евреи на "романьотски" (антични балкански евреи, говорещи гръцки диалект), "сефарадски"/"шпаньолски" (преселници от Испания в XV век, говорещи езикът "джудезмо" - испански диалект от времето на Сервантес) и "ашкенази" (говорещи средновековен немски диалект "идиш" , с много примеси от славиянски езици).

.

Оказва се, че народното песенно творчество на тези три групи евреи почти няма нищо общо помежду си, въпреки пропагандирания единен произход и пет вековното общо съжителство на Балканите, и то съжителство в една затворена система, каквато са еврейските общини.

Ето какво пише Кауфман:

"Трябва да подчертая, че по тематика, мелодика, стихосложение, маниер на изпълнение и т.н. приликиа между ашкеназките народни песни, които се пееха в северната част на Балканския полуостров, и сефарадските народни песни няма. Липсва близост дори в настроението.

Богатата инструментална музика на ашкеназките евреи е напълно непозната в музикалната практика на сефаридските, старинните "романцеро" на сефарадите са непознати на ашкеназките и т.н. Знаменитите песни без думи на ашкеназите (нигун) са непознати на сефарадите, хасидските танци, песни, знаменитите цигулари клезмери и т.н. са приоритет на ашкеназите."

.

Кауфман обяснява тези различия така:

"Очевидно те (ашкеназите) са приели твърде много от културата на европеиските народи, която сефарадските са подминали, преселвайки се от Пиринейския полуостров на Балканския".

Това обяснение на Кауфман е несъстоятелно. То не дава отговор на въпроса - защо музиката на ашкеназите е много по-близка до балканската(за разлика от сафарадската), след като ашкеназите в много по-малка степен са се заселвали на полуострова, за разлика от сафарадите, които вече 500 години живеят тук. И още нещо - има цял дял от музикалното народно творчество на ашкеназите, които мелодии и песни се наричат не по друг начин, а с името "булгар" и "булгариш".

.

Символ на родството между ашкеназите (Бат Боянови българи) и Аспаруховите българи е днешният химн на Република България, който е написан на основата на стара ашкеназка мелодия. Ето какво пише Кауфман по този въпрос:

.

"Когато през 1964 г. държавният глава на Народна Република България Тодор Живков свиква комисия, за да приеме "Мила Родино" за химн, той среща съпротивата на акад. Петко Стайнов, композитор, роден в гр. Казанлък. Стайнов твърди, че мелодията е еврейска (ашкеназка - бел. Трибал), това не дава основание тя да бъде химн на българите. Към 1900-1910 г. в Казанлък са идвали еврейски (ашкеназки - бел. Трибал) музиканти откъм Дунав, за да свирят на сватби и други тържества. Те свирели ХОРО (подчертано от Трибал), чиято мелодия напълно се покрива с мелодията на "Мила Родино". Живков освобождава Стайнов от комисията, съставена от музиканти и поети, и "Мила Родино" става национален химн. Акад. Добри Христов също споменова, че мелодията е заимствана от еврейска (ашкеназка - бел.Трибал) инструментална мелодия , която вероятно Цветан Радославов, живял в Свищов, е възприел от клезмерите(ашкеназки музиканти - бел.Трибал).

.

Интересното е, че Николай Кауфман в своята статия, в прав текст, признава и Голямата Истина:

.

"Трите групи евреи ги свързва само общата израилтянска религия и Светото писание , според което всички евреи водят началото си от Аврамовия род. Староевресйския език ("иврит", общ за всички в прародината, вече се използва само в синагогата и постепенно става понятен само за духовенството - равини , кантори и др."

.

Николай Кауфман пропуска само да спомене, че ако приложим еврейския "матриархален принцип" (евреин е този, чиято майка е еврейка), то родовия признак за дефиниране на понятието "евреин" е неоснователен, защото Аврам е имал двама сина и нито една дъщеря, следователно евреин е само аврамовия син Исак (и то при положение, че майка му Сара е била еврейка) но не и неговите потомци. Сиреч, твърдението "всички евреи водят началото си от Аврамовия род" е дълбоко погрешно.

.

Остава в сила единствено "общата израилтянска религия" - евреите представляват РЕЛИГИОЗНА ОБЩНОСТ. Сред народите изповядващи тази религиозна доктрина първенсто държат Бат Бояновите (хазарски) Българи - ашкенази (90% от обикновените евреи днес).

.

Информацията за българите, изповядващи юдаизъм, е извънредно оскъдна. Предполагам, сами се досещате на какво се дължи това...

--------------------------

ВРЪЗКИ

- Ашкеназката музика "булгар" и "булгариш"

помнещ Темата е интересна. Аз не помня да съм чел нещо такова за Българи юдеи/не ме е интересувало/. Както и за произхода ни от Ной. Какви са източниците? Това само книги ли са, или са подтвърдени с някакви документи, факти?
nesnaecht Помнещ, щом има източници значи има и факти които са описани във книги !

Сигурно е така , друг начин не виждам ! А виж и завета на хан Кубрат в по предните постинги ! А и затова казах във първия постинг да пейства кой каквото намери и къде намери ! Знам ли може да си наваксаме това което незнаем ! Така си мисля , поне няма да станем по-незнаещи отколкото сме !

Редактирано от - nesnaecht на 10/7/2003 г/ 12:22:50

помнещ Наистина ми е интересно и не искам да влизам в безсмислени спорове. Питам за документи и факти. И Жул Верн е писал книги, но неговите не се основават на факти. По тази логика /има източник има факт/ може да се "докаже" всяко твърдение, дори и невярното.

nesnaecht Е помнещ ,

трябва да се търсят и сигурно има тия факти и документи някъде по нета ! А мисля че не е изсмукано от пръстите , има някаква база за да се започне да се говори , и не е току така !

А за Жюл ВЕРН си прав , но не забравяй че подводница не е имало тогава , а сега има и значи че неговото писане по негово време е Фантастика а това по-горе е ИСТОРИЯ !

А виж и това може да ти даде повече информация

Натиснете тук

Забравих виж и това в текста и се прехвърли на сайта . там намери Аврамово наследство /История ! Бе разрови се ще видиш има ли нещо свързано със Българите !

Натиснете тук

Превъзходният коментар на John Murray, The Epistle to the Romans (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1965), съдържа разширен анализ на Римляни 11, частта, която се занимава с бъдещото покаяние на евреите. Мъри подчертава, че възстановяването на Израел от Бога води до заветни благословения, които нямат подобни в човешката история. Но Израел, за който се говори в Римляни 11, твърди Мъри, не е националният или политическият Израел, а естественото потомство на Авраам. Това изглежда означава генетичният Израел.

Тук се появява голям исторически проблем. Има известни доказателства (макар и не окончателни), че мнозинството от тези, които се наричат днес юдеи ашкенази, са наследници на приелото юдаизма тюркско племе на хазарите. Между европейските историци е добре известно, че това обръщане става около 740 от Хр. Източноевропейските и руските евреи може да идват от тази група. Те са се женили, обаче, за други евреи: сефардитите или евреите от диаспората, които са избягали предимно към Западна Европа. Йеменските евреи, които са останали в земята на Палестина, също са наследници на Авраам. Свидетелствата против тази теза за хазарите като съвременни евреи са предимно лингвистични: езикът на източноевропейските евреи, идиш, няма никаква следа от тюркски език. За царството на хазарите виж: Arthur Koestler, The Thirteen Tribe: The Khazar Empire and Its Heritage (New York: Random House, 1976).

Редактирано от - nesnaecht на 10/7/2003 г/ 14:17:02

помнещ Благодаря незнайко.

Ще прегледам внимателно това което посочваш и това което си постнал тук. Ако срещна нещо интересно по въпроса ще го пратя.

До скоро.

nesnaecht

ТЪРСЕТЕ И ДОКАЗВАЙТЕ ЧЕ МОЖЕТЕ , ГОСПОДА И ДАМИ ЗЛАТНИ ФОРУМЦИ .

Забравеният д-р Ганчо Ценов

.

Когато за първи път срещнах името на д-р Ганчо Ценов (някъде из трудовете на проф. Бешевлиев), ми направи впечатление, че ставаше въпрос за единствения български учен , който твърдял за българите, че имат "тракийски" произход. Разпитах мои познати историци и археолози, дали знаят нещо за този български историк. От тях не можах да изкопча абсолютно никаква информация.

Започнах да търся книгите на Ценов. Повечето открих много трудно. Оказа се, че в Народната Библиотека "Св.Св. Кирил и Методи", на мястото на неговите изследвания са поставени рецензии на други учени върху трудовете му. Най-интересните му книги намерих в частни библиотечни сбирки на мои познати и приятели.

Когато се запознах с изследванията на професора, осъзнах, че Ганчо Ценов е заслужено инкриминиран от "историците". Неговите трудове бяха толкова Български, че нито един академичен "учен" не би допуснал този човек в университетските висши среди. Както е и станало. Опитите на Ганчо Ценов да защити докторат в Университета и да учи Българската Младеж на Българска История са ударили на камък. Научната си титла (доктор по история) Ганчо Ценов е получил в Берлинския университет.

В своите научни дирения д-р Ценов допуска и не малко грешки. Но пътят към истината е труден и неравен за всеки изследовател, още повече за този, който сам с много труд се бори срещу клишетата в науката.

.

Ще ви представя част от послеслова на Ганчо Ценов към книгата му "Кроватова България и покръстването на Българите", издадена в 1937 година.

.

Глава II

Наука и политика

Двете обществени течения в България

.

Турската и гръцката тирании бяха свели българския народ до най-ниското стъпало на човешка култура , но българизма му те не можаха да изкоренят. Под съзнанието на народа все още бяха останали зародиши от национален усет. Българският народ съзна, че е бил народ и е имал своя самостоятелна държава и успя даже да си извоюва своя народна църква. Русия освободи една част от българския народ. Освободените българи се повикаха за самостоятелно управление , но те се разделиха по атавизъм на два дела.

Херодот разправя за нашите прадеди кимериите или скитите следното:

Веднъж персите ги нападнали. Те се събрали на съвет да решат, какво да правят. По-имотните казали , че трябва непременно да се защитават, та ако и всички би погинали. "Ако избегаме от тук , къде можем да идем и каква ще бъде нашата съдба" казали те. Другата партия била на мнение да не се бият , а да бегат. И понеже била по-многобройна и по-силна , тя се нахвърлила върху оние, които искали да се бият и ги избила. Тогава нахлули персите и безпрепятствено заели кимерийската земя. Избегалите отишли да си търсят прехрана у други народи. Херодот ги нарича "доулои" т.е. слуги , роби , което латинците отсетне нарекоха склавени (слуги, роби), а по-новите писатели ги нарекоха славени.

След освобождението българският народ се разделил на два дела. Единият дел, който се наричаше славянофили, бе на мнение, че България требва да се постави под протектората на Руся , защото тя сама не могла да се управлява.

Другата партия, която се наричаше патриоти, беше за една самостоятелна България. Ожесточените борби между тези две партии пълнят историята на България от освобождението до световната война. Русофилите се засилиха от разните модерни течения , като комунисти, социалисти и други исти , които за народност и отечество лула тютюн не даваха. Отечестволюбието се счете за порок , за назадничавост. Тежко тому, комуто излезеше дума , че е патриот.

Когато в 1907 година аз издадох моята книга "Праотечеството на Българите", от която излизало, че българите са били нещо по-добро от онова, което се мислеше досега за тех, аз бидох обявен за патриот и, следователно, за човек, който стои извън законите. Всички , които ме критикуваха , критикуваха ме не по съдържание, не защото посочените от мен данни са неверни, а защото съм бил патриот, който изнасял факти, че българите са били и храбри и културни, когато според мнението на моите противници било очевидно, че българите са създадени от природата за тор на чужди ниви.

...

Моят шовинизъм, като доказвал, че Тракия и Македония са стари български земи, заплашвал от една страна Русия, която аспирираше за Южна Тракия, като хинтерланд на Дарданелите, а от друга страна - панонските славяни , които аспирираха за Солун.

...

Ягич написа една обширна студия в изданията на Виенската академия на науките на тема: "Как е настанал църковнославянският език", в която натъртено викаше , че преводът на св. Кирила трябва да се нарича славянски и само славянски. На българите да не се обръщало внимание. Под българи той разбираше св.Климента и другарите му, които (от шовинизъм) се наричали българи. Ягич беше против названието старобългарски , защото от него би се разбрало , че македонците са българи, а не славяни, а Ягич искаше да са славяни, а не българи. Какво значение имаше тая теоря в времето около Балканската война , всеки разбира.

...

Становището на панонските слависти се поддържаше и от българските учени.

д-р Ганчо Ценов

.

.

.

Списък на книгите, писани от Ганчо Ценов:

1. Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt? Ebering, Berlin, 1900. Reprint:Kraus, Waduz, 1965

2. Праотечеството и праезикът на българите. - 1907 г.

3. Българите са по-стари заселници на Тракия и Македония от славяните. - 1908 г.

4. Критически разбор на българите. - 1910 г.

5. Произход на българите и начало на българската държава и българската църква. - 1910 г.

6. Първите религиозни борби в България. - 1912 г.

7. Покръстването на българите - обяснение. - 1914 г.

8. Хиляда години ли от смъртта на Св. Климента ? - 1915 г.

9. Кой е Климент Охридски ? - 1915 г.

10. Произход на хуните. - 1915 г.

11. Русия и завоевателните стремежи на сърбите. - 1915 г.

12. Goten oder Bulgaren. Leipzig, Dyk, 1915

13. Geschichte der Bulgaren. Steiwetz, Berlin, 1917

14. Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven. - 1930 g.

15. Geschichte der Bulgaren und der anderen Subslaven. - 1935 g.

16. Препирните по народността на българите - в що се състоят и защо се водят. - 1936 г.

17. Кроватова България и покръстването на българите. - 1937 г.

18. Прокоповите хуни и Теофановите българи. - 1938 г.

19. Народността на старите македонци. - 1938 г.

20. Хуните, които основаха българската държава. Техният произход и тяхното християнство. - 1940 г.

21. (статия) Седмичните дни като белег на старо християнство у славяните. сп.Преглед, 1907 г

Простотия Козата е греховно животно, она си сака пръч, не козар!

Българското племе е от овчарье, ама има ногу да пасеш още докато го проумееш

nesnaecht Eпископ Улфила, но къде съм казал че трябва да се дискутира един или друг постинг ! И целта ми е като обикаляте насам-натам из нета дето примерно ние не сме ходили или връзките са трудни , де се пействат нещата които са интересни и свързани със Историята и да се четат !

Нищо повече от това , разходка във Знайни и Незнайни факти писаници за Българската история ! А темата няма да я местя мястото и е Тука ! Поздрави

Редактирано от - nesnaecht на 12/7/2003 г/ 23:47:22

Чок觧 Незнаещ, хубаво е когато публикуваш нещо, да даваш и източника! Мъгляви обяснения като: Връзки-Ашкеназката музика "болгар" и "булгариш", нищо не ми говорят! Да оставим на страна и това, че доста неща в "Българи-юдеи" не издържат дори на елементарна критика от любители-историци като мен!

1. Опростенческото превеждане на Хазария като Козария:

- Жителите на Хазария са били предимно търговци, а не козари!

- Нормално би било след като са приели юдаизма, да се търси в името еврейският корен. На иврит "хазар" е "връщам се". Превежда се също и като "разкайващи се, върнали се към вярата в Бога(еврейския, естествено)"

2."Днес потомците на тези "хазари" са основният клон(90%) от еврейството - ашкеназите."-неверно твърдение! Ашкеназките евреи са предимно живеещите в Западна Европа и най-вече в Германия евреи! Езикът "идиш" е 90% немски думи! По една случайност имам под ръка идиш-иврит- френски речник и от първите 20-30 страници само 2-3 думи ми звучаха "по български: мама, тата и гост. Има извистин процент руски думи, но и в българският има турцизми, нали?

3."Оказва се, че народното песенно творчество на тези три групи евреи почти няма нищо общо помежду си, въпреки пропагандирания единен произход и пет вековното общо съжителство на Балканите, и то съжителство в една затворена система, каквато са еврейските общини. "-Какво общо имат песните от Родопско, с тия от Шопско и с тия от Добруджа? Различен ритъм, различно звучене...Всяка от еврейските общности носи със себе си традициите и мелодиите на "първородината си", ако мога така да кажа-гръцките-гръцкия ритъм и мелодичност, сефарадските-испанските, ашкеназите-немските.

Да, живели са в затворена система, но сефарадите в сефарадската община и в сефарадската синагога, ашкеназките-в своята синагога! Едва след 9.9.44г, когато затвориха повечето синагоги и създадоха културно-просветната организация на евреите, сефаради и ашкенази започнаха да се събират заедно, но винаги се е чувствало надменноста и високомерието на вторите над първите!

Бих могъл да ти изброя още разминавания, като това, че причината за изчезването на Хазария не е юдейската религия, както се опитва да твърди Илия Илиев, а това че през 9 век нивото на реките рязко се повишава и 2/3 от територията на държавата остава под водата, като по този начин икономически и военно тя отслабва.

nesnaecht Здрасти Чоки хубаво е че правиш забележки , но трябва и да ме убедиш че си ходил там във постинга както обясних на Помнещ ! Нямам против това което казваш , но трябва и да ми докажеш това което казваш защото аз незнам повече поне за момента ! А Ценов е казал още преди че Готите са Българи и го е доказал , а готите доколкото знам са немци ! Лотика брат а не само четене ! А това че едните евреи са по-различни от другите , високомерие и незнам си какво не съм много във връзка със това ! А ти като знаеш търси сайтове и доказвай или неща които са във връзка със историята ! Мисля че отначалото казах че това е информация където какво намеря и намерят и другите ! И все пак иди на обяснението което дадох на Помнещ , нема да сгрешиш ! А и тук във Франция всеки департамент или местните жители си имат своя музика и танци а са католици протестанти та даже има и провославни ! Така че няма място за сравнения музиката , а доколкото аз разбрах употребата на Старобългарски думи или ритъм , или отда да знам какво ! И пак прочети отначалото може и да ти просветне за какво иде реч !

Забравих мислиш ли че Старите българи които са отишли във ИТАЛИЯ говорят сегашния български ??? Я ме не карай да се смея ! Разбира се че има разлика във всичко , но корените са важните извори приятелю а не какво е сега или 1944 ! Виж все пак верно препрочети го по-бавно и включи за да разбереш верно за какво става дума ! Хубав човек би трябвало да разбереш нема начин !

Редакция за смяна думата християни със правословни !

Мерси Сиби

Редактирано от - nesnaecht на 16/7/2003 г/ 23:33:45

Сибила Мон ами,

но нали и католиците и простестантите също са християни?

Сигурно си пропуснал да добавиш "православни" към християни...

Чок觧 Първо, не се пенявя!

Второ, Видях "Новата хипотеза" в интернета

Трето, ако има българска версия, дай линка, макар, че и аз ще потърся, сега нямам време-отивам на работаНатиснете тук

Желая ти лек ден и успех във всичко!

nesnaecht Мерси анонимен !

Раждането и възходът на “Другата България

Водени от своя девиз “Искаме да бъдем велики!”, през Х-ти век волжките българи овладяват огромни територии от река Кама до Каспийско море

Проф.д-р Реза БАРИЕВ *

Възникването на българската държава в района на Средна Волга тъне в мрак, доколкото не са открити никакви писмени сведения за събитията от този период. Изследователите продължават да спорят, кога точно българите, водени от Котраг, са се появили в района. Някои дори се съмняват, дали именно вторият син на великия Кубрат ги е довел там. Все пак, повечето стигат до извода, че “под натиска на хазарите значителна група от оногуро-българското обединение се насочила на север, докато други, водени от Аспарух, били изтласкани на Запад”. Приблизително по същото време, когато Аспарух стига бреговете на Дунав,

Българите, водени от Котраг

се отзовават в земите между средното течение на Волга и река Свияга. Рядко населени, покрити с гъсти гори, обширни поляни и тучни пасища по крайбрежието на двете реки, тези земи им се сторили подходящи и те решават да се установят там. Каква е етническата обстановка в региона, когато там се появяват първите българи? Северните и западните му покрайнини се населяват от фино-угорски племенни общности, а на изток, отвъд река Кама, живеят древно-унгарските племена, създали през VІІ-VІІІ век (т.е. времето на появата на Котраг) могъщ съюз, известен като “Велика Унгария” и обхващащ земите между Волга и Урал. В непосредствено съседство с българите живеят и т.нар “суаси” – хунско племе, част от което се смесва с марийците, поставяйки началото на днешните чуваши, докато останалите се вливат в българския етнос и заедно с него се преселват на левия бряг на Волга и по бреговете на река Кама.

Според арабския учен Ал-Фазари, през целия VІІІ век волжките българи запазват независимостта си от хазарите. По онова време последните са ангажирани в непрекъснати войни с арабите, водени най-вече в Задкавказието, и нямат никаква възможност да следят какво става на север. А от многобройните походи на “войните на Аллах” особено страдат южните части на Каганата, населени предимно с т.нар. “сребърни българи”. Това принуждава последните да предприемат голям поход на север, достигайки в средата на VІІІ век района на река Свияга, където ги посрещат техните сънародници – потомците на Котраг. Естествено, земята се оказва съвсем недостатъчна за изхранването на масово прииждащите от юг племена. Така че водачите им трябвало да помислят за завоюването на нови територии. По неизвестни причини, те не се насочват нито на север, нито на запад, предпочитайки вместо това да се прехвърлят през Волга, атакувайки “Велика Унгария”. В средата на ІХ век, голяма българска армия, водена от Айдар хан, разгромява окончателно маджарите, принуждавайки ги да се преселят в района между Дон и Днепър и поставяйки началото на по-нататъшното им движение към Централна Европа.

Разширявайки територията си, българските племена се разселили на нея по следния начин: основната част от потомците на Котраговите българи останали в района между Волга и Свияга, изграждайки там град Ишла, превърнал се по-късно в столица на отделно княжество. “Сребърните българи” пък заемат земите по левия бряг на Кама при вливането и във Волга. Останалите потомци на Котраг, заедно със суасите, се прехвърлят на левия бряг на Кама, основавайки град Болгар, станал столица на домонголска България. Южно от тях се заселват друга част от българите, поставили основите на град Сувар. Интересно е, че напук на всички теории за произхода на старите българи, арабските историци и географи от VІІІ-ІХ век ги наричат “ас-саклаб”, т.е.”бледолики, светлокоси хора”.

Краят на ІХ век е белязан с

Мощния подем на Волжка България

(в същата фаза впрочем се намира и дунавската и посестрима). Малко по-късно арабският автор Масуди определя българите на Волга като “велик, могъщ и храбър народ, подчинил всички съседни племена”. През 921 в двореца на халифа Джафар ал-Муктадир се появява пратеник на българския хан Алмас, изявил желание да приеме, заедно със своя народ, исляма. Има няколко възможни отговора на въпроса, защо елитът на волжките българи решава да се откаже от традиционната си религия – тангризма. Най-правдоповодният е, че е разчитал на арабската подкрепа в продължаващия няколко столетия остър конфликт с юдеите-хазари за контрол над търговските пътища от Изтока към Европа. Според арабския летописец Ибн Фадлан, участвал в ответната мисия изпратена от халифа, ислямизацията протекла сравнително гладко, като изключим бунта на едно от българските племена – “суварите”, което продължило да изповядва култа към Тангра още няколко десетилетия. В крайна сметка, ислямът се оказва религията, която окончателно консолидира отделните български ханства на Волга в единна държава (чиито владетели започнали официално да се титуловат "емири", помагайки на българите да не се разтворят сред съседните немюсюлмански народи, независими от силния натиск на православните руси и тюрките, в чието обкръжение те живеят през следващите столетия.

Особено силна съпротива на политиката на хан Алмас и наследниците му за централизацията на държавата оказват племената около град Сувар, които окончателно са подчинени едва при внука на Алмас – емир Мумин, през 976, когато приключва и последната гражданска война на територията на вече единната държава.

През целия Х-ти век Волжка България се намира в период на небивал политически, културен и икономически разцвет. Усвояват се нови територии, върху които се строят крепости и градове. В големите центрове се изграждат внушителни джамии, расте броят на училищата към тях. В столицата Болгар например, още през Х-ти век има водопровод, а улиците са покрити с каменна настилка. Процъфтява земеделието и традиционното в миналото животновъдство, появява се далеч по-съвършена техника за обработка на земята.

Страната поддържа тесни връзки не само със съседните земи, но и с много държави в Европа и Азия. Така, според една унгарска хроника от ХІІ век, през 970 група българи, водени от Била и Бакш (за последните се твърди, че принадлежали към елита на град Болгар), основават на брега на Дунав град Пеща и получават околните земи за вечно владение. Неслучайно някои средновековни автори наричат Волжска България и Унгария с едно и също име – “Билер” или “Келар”. Към края на Х-ти век българската държава на Волга става широко известна не само в Централна Азия и Кавказ, но и в Арабския изток, Киевска Русия, Скандинавия и Западна Европа. По онова време българските търговци стигат чак до Китай и Индия. Очевидно е, че за да създаде централизирана държава, където господства исляма, да разшири значително нейната територия, да превърне постепенно отделните племена в един народ, да демонстрира толкова значим подем буквално във всички отрасли на тогавашната икономика, да извършва походи чак до Унгария, да търгува с десетки страни на територията на Евразия, да смазва проявите на сепаратизъм и да воюва успешно с противниците и конкурентите си, българският народ е трябвало да притежава наистина колосална енергия, което е присъща само на етнос, намиращ се във фаза на върхов подем. Именно през тази епоха, доминиращият сред волжските българи стремеж, се е изразявал със следната знаменателна фраза:

“Искаме да бъдем велики!”

И те действително са били такива. След краха на Хазарския каганат през 965, българите разпространяват влиянието си и по долното течение на Волга, превръщайки се единствената феодална държава в най-източния край на Европа и контролирайки цялата територия от река Кама до Каспийско море, което по онова време започнало да се нарича “Българско”.

Постепенно основен партньор (и съперник) на Волжка България за контрола на търговските пътища от Изток става създадената от скандинавските викинги Киевска Русия. От края на ІХ век между столиците на двете държави Киев и Болгар функционира оживен търговски път. През 985 обаче киевският княз Владимир І предприема голяма поход срещу българите на Волга. Наред със скандинавските наемници, към армията му се присъединили и голям брой тюркски номади от южните степи. Дълго време се е спорело за истинските причини на този първи сблъсък между двете страни, доминиращи в тогавашна Източна Европа. В крайна сметка надделява хипотезата, че в основата му е бил опитът на българите да се намесят в междуособните борби, разгорели с в Киевска Русия, подкрепяйки в тях по-големия брат на Владимир – княз Ярополк. А походът на Владимир изглежда е бил най-вече демонстрация на сила и стремеж българският вледетел Мумин ибн Талиб да се откаже от династичните си претенции към киевския престол (при българите намерила убежище дъщерята на Ярополк) и да изтегли своите войски от Русия. Което и било постигнато със сключването на “вечен мир” между двете държави

и брака на Владимир с българската принцеса Милолика.

След тези събития, между Волжка България и Киевска Русия се установяват тесни търговски отношения, а мирът между тях продължава през цялото следващо столетие. Известен брой киевски търговци се установяват в Болгар, а техни български колеги - в Башту (както българите наричали Киев). Неслучайно една от най-известните творби на големия български поет от ІХ век Микаил Башту е започната именно в Киев, а е завършена в Болгар.

Съперничеството, разбира се, продължава. За което говорят два интересни факта: малко преди Владимир официално да приеме християството при него се явяват претеници на българския емир, опитващи се да го убедят в предимствата на Исляма. На свой ред, през 990, Владимир изпраща във Волжка България византийския философ Марк от Македония да проповядва там християнската вяра. Казват, че в резултат от дейността му четирима български князе приели християнството и се преселили в Киев.

Така, през Х-ти век

Единният свят на българите между Кама и Дунав

и от изворите на Дон до Черно море и Северен Кавказ се разделя окончателно. Българите край Дунав приемат православието и попадат под силното славянско влияние. В района на Средна Волга възниква нов етнос – волжките българи, които в най-голяма степен съхраняват някогашната общобългарска “етноноосфера”, съчетавайки я с исляма и арабската култура. Що се отнася до българите, останали по бреговете на Дон, те още известно време пазят старата си култура и вярата в Тангра, но неспособността им да се обединят и създадат собствена държава води до това, че част от тях постепенно попадат под влиянието на Киевска Русия, приемат православието и окончателно биват “порусени”, докато останалите по-късно се присъединяват към братята си на Волга.

Днес българо-татарите са пред прага на възраждането на своята държавност в състава на Руската федерация, на своята култура и език. Но успешното движение на българския народ към бъдещето, където ще заеме достойно място сред другите нации, като равен сред равни, е невъзможно без той да познава истинската си етническа и културна история, а не онази, измислената, която му е бе натрапвана в продължение на столетия.

--------------------------------------------------------------------------------

* Авторът е сред най-известните изследователи на историята на Волжка България, професор в Университета на Санкт Петербург. Статията публикуваме с любезното съдейсвия на Марсел Болгар и приятелите от кръга “Толмач” в Казан

nesnaecht Нема що да се чудите ИСТИНАТА РАНО ИЛИ КЪСНО ЩЕ ИЗЛЕЗЕ НА БЯЛ СВЯТ !

********************************* *****

ПРОИЗХОДА НА БЪЛГАРИТЕ

.

От първия син на Ной - Сим, произлязоха 25 народа. Те живеят на изток. Имената на синовете на Сим са:

Елам, от който са еламците;

Асир, от който са асирийците;

Арфаксад, от който са халдеите;

Лух, от който са лазите;

Харам, от който са игурите или етхес;

Лебул, от който са лидийците;

Гатсера, от който са гасфените;

Халмодат, от който са индиите;

Сала, от който са бактрийците;

Арам, от който са арабите;

Идурам, от който са гамериите;

Одерма, от който са мардиите;

Лезел, от който са партяните;

Десмем, от който са гедрусите;

Асал, от който са хискиите.

Асал породи Мелхи, който имаше двама сина - Мелхи и Мелхиседек.

Авимелех, от който са хирканите;

Сабеби, от който са араните;

Мамсвир, от който са армените или амените;

Евилат, от който са гимнософистите;

Зиези, от който са българите.

Теориите за произхода на българите най-грубо може да се разделят на две групи:

А) Българите са пришълци от изток (тюрки, или славяни, или друго "племе", или пък смес от такива народи);

Б) Българите са местно население в централната и североизточната част на Балканския полуостров.

Вечният календар на българите е един от най- древните в света. “Поради това, че някогашните прабългари са били доста многоброен народ, а не шепа хора, техният старинен календар е оставил дълбоки следи в българските народни традиции.” - Празници като Игнажден, Трифон Зарезан, конните надбягвания на Тодоров ден, петровското пиле на Петровден и оставянето на първия сноп при започването на жетвата са прабългарски обичаи, които са били в последствие обвързани с църковната традиция. Те липсват при славянските народи. Дванадесетцикловият характер на българския календар и съвпадението на отделни понятия, някъде мнимо, с понятия от тюркския циклов календар сякаш "бетонираха" изказаната още в края на XVIII в. теза за тюрко-алтайския произход на българите. В подкрепа на тази теза се приема и фактът, че българи и хуни почти синхронно се появяват в латинската и гръцка историопис от края на IV и началото на V в. "Хуно-тюркската" гледна точка става толкова хипнотизираща, че голяма част от придържащите се към нея автори полагат

огромни усилия по някакъв начин да съгласуват с нея противостоящите й факти, вместо да потърсят деформиращата причина в самата нея. Очакваният езиков материал не идва и от Волжска България. По-голяма част от изследователите приемат, че към XIII в. българите-мюсюлмани са загубили своя език и са приели огузо-кипчагския. Няма нито един извор, който да сочи какъв е бил литературният език във Волжска България в домонголско време. Между XII-XIV в. в. език на религията и науката е арабският и най-значимите

паметници в ислямския свят са създавани на него.

От времето на първите известия за тях, та до ден днешен българите непрекъснато се наричат българи.” и“...разликата между българите от времето на Авитохол, Курт/ Кубрат/ и Аспарух и съвременните дунавски българи е дори по-малка и несъществена, отколкото различието между елините от времето на Омир и днешните гърци.”, “Историческите и езиковите податки недвусмислено сочат, че българите са един от най-старите народи, които са съумели да оцелеят до днес.”

Плиний Секунд също твърди, че в Кавказ на чупката към Рипейските планини живеят 300 племена с различни езици и римляните били принудени да "водят делата си" с помощта на 130 преводачи. Ибн-Фахид (IX в.) говори за 72 племена в Северен Кавказ, които не се разбирали помежду си без преводач и пр. Еднозначното свързване на дадена археологическа култура с определен етнос и то по отделно, фрагментарно взети белези, също е ненадеждно, макар че в практиката си археолозите често търсят такива паралели. Затруднения ражда и ранното разпокъсване на българския етнос - още в Средна Азия, а по-късно по пътя към Европа и в самата нея. В историческите изследвания, с някои изключения (П. Коледаров например), все още рядко се използуват големите възмож-ности на историческата география, а и не винаги е търсен системен подход към наличните писмени източници.

.

.

.

354 г. - Българското име се споменава в анонимен латински хронограф, изграден върху по-стар гръцки оригинал и е запазен в два преписа. Събитията в единия препис достигат до 234 г. и в него българското име липсва. Преписът, датиран от Момзен, А. Куник, В. Розен към 334 г., включва в числото на семитските народи с техните родоначалници и българите. "Ziezi ex quo Vulgares" - Зиези, от който са българите.

.

.

.

422 г. - В 409 г. хуните покоряват аланите, бастарните, а също и германските племена гепиди, вандали, готи, лангобарди и др. и се настаняват в Панония. В началото на V в. българите нанасят поражение на лангобардския крал Агелмунд и пленяват дъщеря му. Събитието е станало в северните склонове на Карпатите и е отразено от Павел Дякон и Фредегарий. В. Бешевлиев го поставя в 422 г., а за първоизвор сочи епоса "Херварарсага". Тази синхронност с хунското нашествие в Европа дава основание за извода, че воювалите с Агелмунд българи са част от увлечените в хунското нашествие нехунски племена. Любопитно е, че през "хунския период" българите повече не се появяват с родовото си име в изворовия материал за Централна, Източна Европа и Балканите. Когато след смъртта на Атила синовете му се опитват да разделят помежду си съюзените народи "като роби", нехунските народи се разбунтуват под водачеството на бившия Атилов съветник - гепидския крал Ардарих и в 454 г. нанасят съкрушително поражение на хуните при р. Недао. От всички германски племена пръснати в Централна и Източна Европа в най-тесни дружески отношения с българите са гепидите. Фактът, че българите участвуват в разгрома на хунската империя, не се оттеглят с хуните на изток и не участвуват в опитите на Денгизих да възроди хунската държава са едно от сериозните основания да се твърди, че българите не са хунско племе. След разпадането на хунската държава, гепидите създават своя от р. Тиса до Трансилвания и на юг до р. Дунав. През следващите десетилетия българите са чести "гости" на Илирик. Българският летописец е отбелязал тези събития в приписка към превода на Манасиевата хроника с мнението, че в това време българите започват да завладяват свойта си земя. В конфедеративни отношения с гепидите или като самостоятелно държавно формирование, но при всички случаи със свой владетел те се разполагат от другата страна на р. Дунав южно от гепидите.

.

480 г. - Византийският император Зенон (474-491) се обръща към българите за помощ срещу готите. Враждата между остготските вождове Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, приключва в 479 г. Същата година е датиран и бунтът на Маркиан. В опит да изпълнят молбата на имп. Зенон, българите са отблъснати от Теодорих, сина на Триарий. Той умира през 481 г., което поставя събитието в 480 г. За това свидетелствува Йоан Антиохийски. Северната граница на империята е открита, което принуждава императорът да назначи в 483 г. Теодорих Амалеца за магистър милитум презенталис в Долна Мизия с център гр. Нове.

.

.

.

488 г. - Теодорих тръгва за Италия по римския крайдунавски път. Гепидите, подкрепени от български отряди, се опитват да спрат и отклонят остготите в сблъсък при р. Улка. Загива вождът на българите Бузан (П. Дякон). Българското присъствие на Балканите вече е почти постоянно.

.

.

.

493 г. - Същият хронист съобщава, че докато Теодорих воювал в Италия срещу Одоакър, българите опустошавали Тракия.

.

.

.

498 г. - Според Анастасий Библиотекар, българите бродели между Илирик и Тракия "преди да се узнае за тях".

.

.

.

499 г. - Решаваща българска победа при р.Цурта над главнокомандуващия военните сили на империята в Илирик - Арист. От византийска страна в сражението участвуват 15000 бойци и 520 коли. На бойното поле намират смъртта си над 4000 византийци и четирима военачалници - Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин (Комес Марцелин). Вардарско-Моравският път веднъж за винаги е "разпечатан" за варварски набези в империята, която повече не успява да създаде ефикасен контрол над него. Запазеният топонимичен материал потвърждава, че това е районът на първото трайно българско присъствие отсам р. Дунав.

.

.

.

502 г. - Комес Марцелин, Теофан, Кедрин, Зонара, Ландолфус свидетелствуват, че българите вече имали навик безпрепятствено да кръстосват Тракия и Илирик

.

.

.

504 г. - Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум. Намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.

.

513 г. - В бунта на Виталиан Тракиецът за защита на православието участвуват хуни-федерати и българи

.

.

.

519 г. - Българите отново нанасят катастрофално поражение на византийската войска в Илирик. По-късно възкачилият се на престола Юстиниан I (527-565) търси решение на "проблема Илирик" като назначава за стратег отделилия се от Теодорих Мундо.

.

.

.

530 г. - Мундо успява да разпръсне група българи, нахлули в Тракия. Пленниците изпраща за устройването на триумф в Константинопол. След триумфа те са зачислени в състава на византийската армия в Армения и Лазика

.

.

.

535 г. - Българите отново се споменават като участници в битката при р. Йатрус.

.

.

.

538 г. - Анастасий Библиотекар пише за ново българско навлизане отсам Дунава под водачеството на Булгер и Дронг.

.

.

.

539 г. - Прокопий Кесарийски свързва появата на комета-знамение с мощно българско навлизане в империята. Обхватът е чудовищен - от Константинопол до Йонийския залив и Адриатика. Завладени са с пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени са над 120000 пленници.

.

.

.

546 г. - Византия често използува услугите на българите във войните си с готите. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия (Италия) е било поверено на българина Одолган.

.

548 г. - От византийска страна в областта Кампания (Италия) военните операции срещу готите с българска помощ води стратегът Йоан. Той губи доверието на българите и те минават на страната на готския крал Тотила.

.

.

.

548 г. - Козма Индикоплевс в съчинението си "Християнска топография" (кн. III) изброява от изток на запад християнизираните племена и народи. Споменати са и българите след иркани (хиркани), херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.

.

.

.

552 г. - Новият главнокомандуващ на византийските сили в Италия - Нарсес, възстановява доверието на българите в съюза с Византия и с тяхна помощ при Б. Галорум нанася съкрушително поражение на готския крал Тотила

.

.

.

560 г. - Виктор Танунски съобщава за български набег в Тракия, който стига чак до предградията на Константинопол

.

.

.

567 г. - Аварите в съюз с лангобардите нанасят решително поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.

.

573 г. - Юстин II сключва мир с аварския хаган. Като залог за мира той иска децата на хагана, но военачалникът Тиберий, явно добре познавайки действителната вътрешна конфигурация на властта в хаганата, поискал заложниците да са от децата на "скитските началници" - несъмнено децата на българските вождове. Българското присъствие вече е било така осезаемо, че те започват да оказват влияние върху снаряжението, тактиката и стратегията за водене на бойни действия от византийската армия. В "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий от края на VI в. на конниците във византийската армия се забранява да носят български наметала.

.

В походите на Балканите българите действуват като поданици на аварския хаган, но явно са се ползували с една твърде широка автономия и са били почти равностойни на аварите като държавнотворен народ. Успехите на главнокомандуващия византийската армия Приск при Сингидунум се съобщават като изгонване на българите от града

.

.

.

595 г. - Авангардът на византийската армия, командувана от Петър - брата на императора, попада на отряд от около 1000 българи, които се движили без предохранителни мерки впредвид мирния договор между империята и аварския хаган. Българите заявили, че се придържат към договора и не желаят кръвопролития. Въпреки това Петър заповядал на авангарда да атакува българите с копия, а след това да ги доунищожи с мечове. Българите се строили рамо до рамо в обичайния си боен ред и обърнали византийците в бягство, след което спокойно се оттеглили, следейки за поведението на противника. Византийският император бил принуден да поднесе извиненията си на хагана за нарушаването на мирния договор. Сведението дължим на Теофилакт Симоката

.

.

.

631/32 г.- Повратна точка в съдбата на хаганата е несполучливият поход от 626 г. срещу Константинопол. Пет години по-късно междуособицата сред управляващата върхушка в хаганата излъчва двама претенденти за престола - аварин и българин. Аварите вземат надмощие и 9000 българи търсят убежище при франкския крал Дагоберт. Благосклонен в началото, по-късно кралят издава заповед пришълците да бъдат избити. Малка група под водачеството на Алцек се отскубва от екзекуцията и се отправя към Пентаполис в Равенската област (Фредегарий). На Алцек е присвоена титлата "дукс". В 663 г. българите търсят мирно убежище при лангобардския крал Гримоалд (662-671). Причините за тази постъпка може би са "неуспеха на Констанс II да очисти Италия от лангобардите" и желанието за единение с българския етнически елемент в Беневент натурализиран по времето на Албоин. Алцековите българи са изпратени при Ромуалд - сина на краля. В Беневент вождът на българите получава титлата "гасталдиус". За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон.

.

От писмените извори за българите, съхранени в латинската и гръцка историография, могат да бъдат направени следните изводи. Необременена от щампи и типични архаизации латинската историография отбелязва българското народностно име още в средата на IV в. От началото на V в. българите са активен участник в етнокултурните процеси обхванали Централна Европа, Апенините и Балканите. Тази първа българска миграционна вълна не ще да е била малобройна. Тя се разлива от Черно море до Горен Дунав и от Карпатите до Илирик и Беневент. По-компактни групи българи усядат в днешна Южна Бавария, Беневент, Пентаполис, Илирик и особено Южна Панония. Макар че в епохата на Великото преселение на народите Панония се превръща в своеобразен разпределителен пункт за пришълците от изток, към различни краища на Европа, самостоятелно или в конфедеративни отношения с други племена и народи (гепиди, хуни, авари и др.) българите устояват и се задържат там без да изгубят етнокултурния си облик до появата на втората българска миграционна вълна. Тя е резултат от хазарския натиск върху Кубратова България. В началото на 60-те години на VII в. северно от р. Дунав се появяват две групи българи, водени от Кубер и Аспарух. По утъпканите пътища на първата миграционна вълна Кубер се отправя към Панония, приема върховенството на аварския хаган и се заселва в Сремската област. Владее "смесен народ", в който освен българското ядро от двете миграционни вълни са се включвали потомци от смесени бракове на пленници и изселници от многобройните варварски набези в Илирик. От "Чудесата на св. Димитър Солунски" научаваме, че тези пленници копнеели за "бащините си земи".

.

674/75 г.- Кубер повежда своя народ на юг към Македония. Нанася шест поражения на преследващия го аварски хаган и се установява в Керамисийското поле. По това време Византия трудно удържа арабите на изток и се отнася благосклонно към молбата на Куберовите българи за мирно заселване. В следващите години Кубер прави опит да завладее Солун и да създаде своя държава. Централна роля в това рисковано предприятие играе най-довереният човек на Кубер - Мавър, интелигентен, дипломатичен, владее еднакво добре български, славянски, латински и гръцки език. Опитът е несполучлив.

Навлизането на Аспаруховите българи от североизток, минаването им южно от р. Дунав и устройването на Дунавска България подробно и многократно са излагани в родната ни историография. След разчитането на надписите около Мадарския конник историците са почти единодушни, че е имало съгласуваност в действията на Аспарух и Кубер при овладяването на земите южно от р. Дунав и в опитите им тук да пренесат центъра на българския държавен живот

.

Значително по-труден за разчитане е хронотопът на българите в Кавказ. Неговото начало може да се смята за неустановено. Първото писмено свидетелство дължим на арменският историк Мовсес Хоренаци (Моисей Хоренски), който се позовава на сириеца Мар Абас Катина за преселване на българи от клисурите на великата Кавказка планина на юг в плодородните полета на областта Басиан южно от Кол (Ког, Кох).

.

Може би преселението на българите в Армения се дължи на хунския натиск от североизток и е станало при царуването на Аршак II (351-367) или по-вероятно при Аршак III (378-389). Ако към това прибавим факта, че авторът на Анонимния латински хронограф, който явно добре познава народите от Западна Азия и Северен Кавказ почти по същото време поставя българите именно сред този кръг народи, то предложената датировка изглежда твърдо установена. Я. А. Манандян сочи края на IV в. като време, в което живее и работи Мар Абас Катина и така косвено потвърждава датирането на българското преселение в Армения към IV в. В IV в., а може би и много по-рано, в областта на север от Кавказките планини около р. Кубан и Азовско море докъм р. Днепър са обитавали тюркоезични племена известни на византийски, латински и ориенталски автори под общото название "българи". Но освен у Прокопий Кесарийски податки за историята на Мар Абас Катина се съдържат и у Себеос. В уводната част на своя труд той ползва анонимната "Начална история", която от своя страна се опира на историческото съчинение оставено от Мар Абас. Последният там е наречен Мараба Мцурнски. Селището Мцурн е основано във II в. и в IV в. вече е било в развалини след сполетяло го земетресение. Следователно Мар Абас Катина най-вероятно е творил в края на III - нач. на IV в.

.

В средата на VI в., според В. Генинг и А. Халиков не по-късно от 558 г., тъй като са споменати аварите, но не и тюркютите, Захарий Ритор поставя между народите, населяващи Северен Кавказ и българите (изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит". Той специално отбелязва, че само българите и аланите са имали градове

.

След оттеглянето на аварите към Централна Европа в Северното Причерноморие и Кавказ се появяват тюркютите. Между 568-576 г. земите на българи, алани и други севернокавказки народи стават покрайнини на Западния тюркски хаганат. Конюнктурата обаче се променя твърде бързо. Бунтът на Турум-хан (583 г.) и нанeсеното им от персите поражение (588-589 г.) кара тюркютите да се свият почти в старите си граници. През 590 г. гр. Боспор отново е във византийски ръце. Инициативата за окончателното изтласкване на тюркютите от Северното Причерноморие и Кавказ явно е поета от българите, защото през следващите десетилетия започва възходът на оглавената от кан Кубрат Велика България. Византия поддържа изключително тесни дипломатически отношения с Кубратова България и вижда в нейно лице надеждно прикритие срещу налитащите от североизток номадски племена. Тази дипломатическа позиция на империята към кавказките българи не се променя чак до средата на X в. Константин Багрянородни (913-959) в съчинението си "За управлението на империята"(параграф 12)е кратък и ясен: "Знай, че така наречената Черна България може да воюва с хазарите".

.

Края на VI и първата половина на VII в. на север от Кавказ, в районите на реките Валданис и Псевхрос са поставени българите с етноплеменни имена Купи Булгар, Дучи Булкар, Огхондор Блкар - пришълци, Чдар Болкар.

.

Ал-Фазари (772/73 г.) нарича дунавските българи "Бурджан" и определя владенията им с размери 1500 на 300 фарсаха (един фарсах около 5250-5760 м.). Сведенията си събира по административен път през времето на халифа Мансур. Интересно е, че поставя българите на запад от хазарите и аланите, като последните са в една държава без да включва и българите в нея. Този факт може да говори само за едно. Авторът е знаел, че макар и част от българите да остават под хазарска власт, България като цяло, отстъпвайки източните си територии, е местила центъра си на запад, за да съхрани независимостта си.

.

Интересно е свидетелството на Ибн-Надим (987/88 г.), че българите употребявали китайско писмо и писмото "Мани". Вероятно една от причините за разноречивостта на арабските свидетелства е и фактът, че българите действуват и са активен фактор в стопанския и политически живот на един изключително широк за епохата географски периметър. Ако изключим търговията по море, сухопътните трансконтинентални търговски маршрути са били под контрола на българи и хазари. Тръгвайки от Индия и Китай през Пешавар - Балх - Хорезм - Задкавказието и свършвайки в средиземноморските пристанища Венеция, Генуа и на запад чак до Прованс и Мавританска Испания, българите не само пазели от тюркски набези търговските пътища на кръстопътя между двата континента, но и са обслужвали като посредници търговията между Китай, Индия, Иран, Средна Азия и Европа.

.

За езика на българите свидетелствува, че не прилича нито на славянския, нито на тюркския. Истахри, Хаукал, Бекри, Йакут намират прилики между хазарския и българския език, но твърдят че двата езика не приличали нито на тюркски, нито на персийски.

.

Арабите трудно различавали "тюрки" от "фини", поради което Хволсон изказва съмнение в арабските оценки, че българите са тюрки.

.

Волжските българи се делят на три колена:

.

берсула

.

есегел;

.

болгар,

.

а относно начина си на живот и трите дяла са били на една и съща степен в развитието си. Вместо монети използували разменната стойност на кожички, като стойността на една кожичка се равнявала на 2, 5 дирхема. "Българският народ е земеделски и произвежда всякакъв вид зърнени храни като: пшеница, ечемик, просо и др." - твърди Ибн-Даста. Освен със земеделие и скотовъдство, българите са се занимавали с лов и пчеларство. Волжските българи са били изкусни в занаятите и корабоплаването. Велики Болгар е бил построен от борово дърво, а стените му от дъб. Пътуването от него до Константинопол траело два месеца. Наоколо живеели безчет тюркски народи, от което може да се направи извод, че за Ал-Бакуви българите не са били тюркски народ.

.

Две свидетелства обаче заслужават специално внимание. Димашки вижда в Багдад българи-поклонници на път за Мекка. Те му казали, че са "родени между тюрките и славяните". От тук по-късно много историци правят извода за етнически смесения характер на българите изобщо и на волжските в частност. Но отговорът на поклонниците е визирал географското положение на Велики Болгар, а не етническия характер на населението му.

Второто свидетелство ни насочва към региона, от който тръгват българите в похода си на запад.

.

Времето от края на VII и началото на VI в. пр. Р. Х. е белязано от скито-кимерийската борба за надмощие. Като главна военна сила на север се утвърждават скитите. В асирийските клинописни текстове те са наречени саки. През 514-513 г. пр. Р. Х. отбиват похода на Дарий I.Между IV-III в.пр.Р.Х. постепенно са изтласкани от родствените им по език и култура сарматски (савроматски) племена и се консолидират в района на Крим, където заедно с автохтонното население образуват ранна робовладелческа държава. Сарматите пречупват скитското могъщество във II в. пр.Р.Х. и завоюват земите им до долното течение на р.Дунав.От сарматските племена и племенни обединения най-известни са аорсите, сираките, роксоланите, язигите

.

Освен със скотовъдство, уседналите в Кубанската област сармати са се занимавали и със земеделие. Имали са силно развито занаятчийство и приложно изкуство. Последните появили се в Източна Европа ираноезични сарматски племена са аланите в I в.сл.РХ.

.

През III в. в Северното Причерноморие от северозапад се появяват готите. За кратко те налагат волята си над вече установилите се там народи, но в 70-те години на IV в. от изток се задава нова преселническа вълна, водена от еверните хуни. В 209 г. пр. Р. Х. хуните образуват голямо племенно обединение ("Хунну" в Северен Китай. В средата на I в. пр. Р. Х. то се разделя, като южните Хунну са подчинени и асимилирани от Китай, а северните формират своя държава в днешен Източен Казахстан

.

През I в. северните хуни се придвижват на запад по Каспийското крайбрежие. По-късно като тайфун преминават през земите на алани и готи и установяват центъра на своята огромна империя в Панония. Хунският удар разцепва аланите и една част се оттеглят към Централен Кавказ, а другите, увлечени от хуните, достигат Централна Европа. След разногласия с хуните през първото десетилетие на IV в. аланите заедно с вандалите продължават на запад и през Пиренеите преминават в Северна Африка, където създават обща държава. Победата на обединените народи над Атиловите синове пръсва хунските племена и слага край на хунската хегемония в Източна Европа.

В края на VI в. Западният тюркски хаганат установява своята власт над Приазовието и в предпланинието на Северен Кавказ. Пред себе си те изтласкват аварите. Етноисторическата картина можем да завършим с хазарите, наложили владичеството си в посочените райони през втората половина на VII в. В тази панорама изследователите търсят хронотопа на българското етническо присъствие.

.

През различни времена българските племена влизали в многоплеменния хунски съюз; в тюркютския, уйгурския, телеутския и през VIII в. отново в тюркютския хаганат, въпреки че получават самостоятелна изява още във II в. пр. Р. Х.

.

Интересно е, че с малки изключения историците приемат българската поява в Европа доста преди хуните... и това съгласуват с тяхната “тюркоезичност", като ги обявяват за първи тюркски рекрути в Северен Кавказ и Приазовието.

.

Отсам Дунава древните българи са били значителна етническа маса, при това в Североизточна България хомогенно доминираща чак до края на IX в. По-вероятно е другото, че Зливкинската серия носи белезите на по-мощна метисация с монголоидни расови типове.

.

Керамиката открита в европейските поселища на българите има своите най-близки аналози в средноазиатската.

.

Възлизането до главния етаж на тронната палата в Плиска ставало чрез външна рампа, разположена по надлъжната ос на сградата - съоръжение типично за укрепените замъци в Средна Азия, а храм №1 в Плиска оприличава на храма в Сурк Котал (Афганистан), строен 160-80 г. пр. Р. Х. Българите укрепвали селищата си, строяли землени валове.

.

Върховната българска титла е "кан", а не "хан". Но докато при българите тя е предпоставена (канасювиги Омуртаг), при татаро-огузите тя е по типично тюркски маниер задпоставена (Угедей-каан, Тимур-каан, Мунка-каан, Кубилай-каан. Следите водят назад във времето и на юг в пространството към древната вътрешна Скития. Към Средна Азия ни водят следите и на древнобългарския календар. Запазен фрагмент от VII в. в китайска география от X в. ни съобщава, че китайците са възприемали като любопитен факт употребата на 12 годишен цикъл за календарни цели от населението между Самарканд и Бухара. Те "не са познавали 12 годишния животински цикъл като летобройна система извън 60 годишния цикъл". До днес той остава несравним по своята точност, прецизност и функционалност. Явно възникнал в смесена етническа среда, неговите извори се губят някъде във II хил. пр. Р. Х. Тюркският циклов календар дължи доста от особеностите си на древнобългарския

.

Имената на Аспарух, Безмер, Борис, Гостун, Кардам, Кубрат, Кубер, Мостич, Омуртаг, Расате, Пресиан и др. намират своето естествено етимологично схождане към ирано-авестийски корени.

.

Българите едва ли са били класически степен народ. Те са се чувствали еднакво удобно както в планините, така и в степта. При превъзхождащ ги чужд етнически и военно-политически натиск те са се оттегляли в планините и при промяна в конфигурацията на силите са заемали постепенно предпланинието и равнините. По правило средищните райони на своите протодържавни и държавни формирования изграждат в близост до планини, които са използували като естествена природна цитадела. Българите едва ли са били и класически номадски народ. По-скоро за тях номадството е било белег на "странствуващи по неволя хора". След себе си тези странни "номади" са оставяли градове (Бакат, Хумар, Болгар); фортификационни съоръжения, държави.

.

Изводът, който в случая пряко ни интересува е, че ранносредновековната арменска историография, подкрепена и от други източници ни дава достатъчно основания да продължим от границата между старото и новото летоброене пътя си на изток в търсене прародината на древните българи.

Първото им споменаване отнася към 103 г. пр. Р. Х. Като номадски народ ги локализира твърде широко: от Аму-Даря и Сър-Даря на запад; до езерото Байкал и Източна Монголия на изток; на север до р. Иртиш и Северен Алтай; а на юг до Памир и Тибет Другите възможни решения се търсят в кръга на източноиранските народи от сакско-масагетската общност. Собственото име Барис (Борис) не е славянско, а типично иранско и е твърдо установено, че в именната система на славяните то влиза като привнесено от българите. Така, че в близост до гр. Агура в Ария е живяло племе, чието име може би е звучало и като "болги

.

Хуните населявали земите от Соленото езеро(Аралско море) на запад до Великата стена на изток. Техни разезди на юг стигали чак до Кян (Тибет). Възходът им започва при владетеля Моде. Моде бил даден заложник у юечжи. В хода на дипломатическите сплетни между Китай и Хунну се предвиждала и неговата смърт. Моде успял да избяга, убива баща си и заема престола, след което нанася поражение на Китай и му налага данък. Печели голямо сражение и срещу юечжи (176/175 г. пр. Р. Х.) и убива владетеля им. Лаошан, наследникът на Моде, нанася второ голямо поражение на юечжи и те окончателно се оттеглят южно от Небесните планини (Тян-Шан). Съгласно други свидетелства усуните(иседоните) изтласкали големите юечжи от Илиския окръг, което може да значи само едно, че хуни и усуни са действували съвместно срещу юечжи. Типични монголоиди и номади по начин на живот, хуните не будят спорове по идентификацията си както в китайската, така и в гръко-латинската историография.

Пространството, южно от р. Или и северно от Тян-Шан, освен от юечжи до изселването им се е населявало още от народа "Се" и усуните. В движението си на запад големите юечжи разбили сеския владетел и той бил принуден да се прехвърли на юг през "висящите проходи". На тези земи останали усуните и затова между тях имало племенни групи от народа "Се" и юечжи. Както и хуните усуните били номади, но по външен вид коренно се различавали от тях. Китайските автори свидетелствуват, че усуните имали сини очи и рижи бради - белези, по които в Европа различавали аланите от хуните. Те разполагали с няколко десетки хиляди бойци смели и опитни в бой. Владеели огромни стада и табуни с коне. Богатите имали по 4-5 хил. коня и обичайният техен подарък бил няколко десетки отбрани коня. За известно време били васали на хуните, след което взели страната на Китай. Попаднали между чука и наковалнята, те до такава степен се обезсилват, че в първите векове на новата ера също се оттеглят на югозапад и около 436 г. под ударите на жужанците поели към високите долини на Памир. Усуните са били пряко подложени на хунски натиск. Европейската история ги свързва с иседоните (essedones). Иседоните се споменават още от Аристей(VII в. пр. Р. Х.) в поемата "Аримаспея" и по-късно от логографа Геланик в "Скития". Скитите потеглили на запад и юг, изтласкани от иседоните "многочислени и много добри войни, богати с конете и стадата от овце и бикове", "горди със своите дълги коси". От тези свидетелства тръгва и Херодот. Любопитно е, че иседоните се споменават от Помпоний Мела в Северен Кавказ и до Меотида.

.

След краниологични изследвания една книга посочва като област, в която се е формирал българския етнос района на днешен Източен Казахстан. Според нея древните българи са били част от населението, влизало в кръга на племената от усунската общност

.

Третата голяма племенна общност е тази на юечжи. След нанесеното им от хуните поражение те минават през Даван (Фергана) и завладяват Дахя/Дася (Гръко-Бактрия). Изграждат столицата си на десния бряг на р. Аму-Даря. Страбон сочи като завоеватели на Гръко-Бактрийското царство асиите, пасианите, тохарите и сакараулите. Юечжи могли да мобилизират над 100000 бойци. Големите юечжи били разделени на пет дома - Хюми, Шуанми, Гуйшуан, Хисйе. След около 100 години, приблизително към I в. пр. Р. Х., гуйшуанският княз покорил останалите и се обявил за господар

.

Като етнос българите са били част от голямата индоарийска общност. При нейното разпадане попадат в групата на североизточните ирански племена от сакско-масагетския свят на Средна Азия. Станали потърпевши от борбата за надмощие в региона между Китай и Хунну, заедно с други северно- и източноирански племена те мигрират на югозапад към Бактрия и Согдиана. В състава на племенния съюз известен като "юечжи" участвуват в изличаването на Гръко-Бактрия от политическите реалности. Окончателното разпадане на огромния етнически масив, към който са принадлежали древните българи става в III-II в. в. пр. Р. Х. и заедно с това се преоформят новите общности, от които се раждат Партянското и Кушанското царства в Азия, а в Източна Европа се появяват сарматите. Настъпилите промени в сарматската култура през средносарматския период (I в. пр. Р. Х. - I в. сл. Р. Х.) обикновено се свързват с появата на последните сармати в Европа - аланите. След казаното по-горе, логично е в тази последна сарматска вълна да включим и първите български рекрути от Средна Азия. Каква е била конкретната причина за тяхното изселване от пазвите на Имеон можем само да предполагаме - Даванската експедиция на Китай в края на II-началото на I в. пр. Р. Х.; ударът на северните хуни над Средна Азия през 50-те години на I в. пр. Р. Х.; пак по същото време опитът на Гуйшуанския владетел да централизира политическата власт, подчинявайки останалите княжески домове на юечжи или друго подобно събитие. Част от българския етнос е мигрирал по старите пътища на юг към Северна Индия, а останалите вторично се разцепват. Едната част формират втората, по-мощна изселническа вълна към Европа, която тласкана или увлечена от хунския поход на запад се появява през 70-те години на IV в. при сънародниците си в Северен Кавказ. Останалите преживяват тюркизацията, а по-късно и ислямизацията на Средна Азия като се оттеглят във високите непристъпни долини на Памир. Днес това са реликтовите етноси, сред които П. Добрев открива езикови прилики с българския

.

През II в. пр. Р. Х., когато Средна Азия се превръща в арена на съперничество между Китай и империята Хунну, българите, заедно с други северно- и източноирански народи, са принудени да мигрират на югозапад. Така започва и разпадането на българския етнически масив. В сърцето на Средна Азия те попадат в една синкретична, но рядко хармонична в многообразието си културна среда, в която се пресичат персийски, северноиндийски, китайски и елинистични влияния - последните донесени тук от войните на Александър, Селевкидите и утвърдени от владетелите на Гръко-Бактрия. Тази културна среда ражда две мощни държавни образувания - Партия и Кушанската империя. Вероятно още там българите са се разделили с класическия номадски бит. И втора важна особеност - при българите, както и при партяните и кушаните, родовият строй пряко се проецира върху структурата на ранните протодържавни и държавни формирования, които те изграждат по-късно в Европа

.

В края на старото или началото на новото летоброене, под външен натиск, а може би и в резултат на борби за политическа централизация е изхвърлена първата българска миграционна вълна към Европа. По древните търговски пътища българите достигат Северен Кавказ и както свидетелствува арменската историография най-старата "Земя на българите" там е била в планините. Дори когато почувствували силата си постепенно започват да овладяват лесостепната зона, тази земя остава естествена цитадела на българското етническо присъствие в Северен Кавказ поне до Аспарух, ако не и по-късно. Макар и преселението на запад за известно време да консервира отделни черти от номадския начин на живот, както вече отбелязахме българите не са класически номади, сиреч пастири, които следват стадата си в тяхната естествена сезонна миграция. В Северен Кавказ те усядат, строят градове, прилагат самобитна фортификационна система за защита. Древните българи са били отлични скотовъди; майстори на приложните занаяти - кожари, грънчари, с вещина са обработвали различни метали. Векове те държат монопола върху търговията с кожи от Северна Индия до Западна Европа. Не им е било чуждо и земеделието. Това е дало основание на средновековните хронисти и генеалози без колебание да ги поставят в числото на старите библейски народи като яфетити, коляно от "дома на Тогарма".

Редактирано от - nesnaecht на 17/7/2003 г/ 18:39:45

Ziezi Брей, много съидейници тука!

Ще почерпя с един документ, който доказва, че Улфила е българин от Кападокия, дошъл да търси българите на Балканите в IVв. за да ги просвети в Истинското християнство. Неговото житие се е объркало с житието на Константин Филиософ. Всъщност най-вероятно Кирил, който е систематизирал КИРИЛИЦАТА е именно Курила от IV век /Вулфила - волф- вълк - курт/, а Константин Филисоф е друг исторически образ от средновековието, създал заедно с брат си Методи ГЛАГОЛИЦАТА.

Сол унска легенда

Чок觧 А ето и още нещо:

Натиснете тук

*

Натиснете тук

Ziezi Чок觧 писа:

2."Днес потомците на тези "хазари" са основният клон(90%) от еврейството - ашкеназите."-неверно твърдение! Ашкеназките евреи са предимно живеещите в Западна Европа и най-вече в Германия евреи! Езикът "идиш" е 90% немски думи! По една случайност имам под ръка идиш-иврит- френски речник и от първите 20-30 страници само 2-3 думи ми звучаха "по български: мама, тата и гост. Има извистин процент руски думи, но и в българският има турцизми, нали?

Кое е неверно ?

Би ли дал някакво друго обяснение от къде са се взели ЕШКЕНАЗИТЕ в Европа ?

Би ли оборил аргументирано някое от следните мои твърдения:

1. ЕШКЕНАЗИТЕ /90% от еврейството/ са потомци на българите на Велика Кубратова България. Хазарите са доказан родствен народ на българите. Те заедно с българите се превръщат в ЕШКЕНАЗИ защото приемат юдаизма в 9 век. ЕШКЕНАЗИТЕ днес /подчертавам ДНЕС/ говорят ИДИШ, който е смес от старогермански и старобългарски.

2. ЕШКЕНАЗИТЕ са основната жертва на ХОЛОКОСТА /жертвоприношението/ - 99% от умъртвените евреи са ЕШКЕНАЗИ. Нещо повече, евреите които живееха в България и Турция и са САФАРИДИ, бяха "спасени".

3. Но основата на горните два факта можем да заключим, че ХОЛОКОСТА е жертвоприношение спрямо българите по род , а юдеи само по религия. Сиреч ХОЛОКОСТА е геноцид спрямо БЪЛГАРИТЕ !

Чок觧 Здравей Зиези!

1.. ЕШКЕНАЗИТЕ /90% от еврейството/ са потомци на българите на Велика Кубратова България- не е верно.

След разрушаването на Първия храм в 586г пр.н.е. започва първото разселване на евреите- напускане на Обетованата земя, като единият поток бежанци се е насочил на североизток-през Сирия, Месопотамия и Персия до Каспийско море и Кавказ. Това са били (според мен) евреите, които в последствие заедно с хазарите и българите са образували Хазарското царство.

Вторият поток бежанци са се насочили през Египет(Александрия) на Запад, разселвайки се в цяла Северна Африка-Египет, Либия, Алжир, Тунис и Мароко, като някои постепенно се прехвърлят в Испания. Имало е и еврейски общини в Южна Италия, Сицилия и Гърция.

При разрушаването на Втория храм през 70г от н.е нова, по-мощна вълна от бежанци напуска Израел, като единствено в Ерусалим и Цфат остават евреи(няколко десетки хиляди).

Този път голяма част от евреите се заселват в Европа-Испания, Галия, Германия, Панония, Италия и Византийската империя. Практически са се разселили в цялата Римска империя, с изключение на Британия.Най-голямото струпване на евреи в Германия е било в Колония Агрипина-по поречието на Рейн. Там и тогава вероятно е започнал да се заражда изкуственият език идиш,

а евреите да се наричат ашкенази-немски евреи(Ашкеназ-Германия-ивр.)

2.. ЕШКЕНАЗИТЕ са основната жертва на ХОЛОКОСТА /жертвоприношението/ - 99% от умъртвените евреи са ЕШКЕНАЗИ-верно е!

3.Но основата на горните два факта можем да заключим, че ХОЛОКОСТА е жертвоприношение спрямо българите по род , а юдеи само по религия. Сиреч ХОЛОКОСТА е геноцид спрямо БЪЛГАРИТЕ ! - НЕ Е ВЕРНО! Холокоста бе геноцид предимно срещу евреите, НО бяха избити и милиони славяни, цигани и други народности, което ще рече Геноцид срещу човечеството!

Редактирано от - Чок觧 на 19/7/2003 г/ 16:53:29

Ziezi Здравей Чоки!

Попрочети пак книжките, и прецени, как отделни преселения на еврейски общини ще създадат превес на точно определена група - ЕШКЕНАЗИ 90% от всички други ?!

Няма как, освен ако "многобройните като пясъка в морето" българи и хазари не са поюдейчини. А те са! Огромния Хазарски каганат приема юдаизма в 9 век, а в 10 вече е унищожен, и населението му се пръска из Цяла Централна и Източна Европа. Това са ЕШКЕНАЗИТЕ.

Чок觧 Здравей, Зиези!

Не искам да приемаш с пълно доверие това, което пиша! Възможно е и авторите целенасочено да са изопачили някои данни. Просто в книгите и сайтовате които чета, пише така. По-долу ще ти дам няколко адреса, за да можеш и ти сам да прочетеш и прецениш кое доколко е правдоподобно.

Аз също не приемам всяка информация като "последна инстанция".

Добре е да се публикуват различни мнения и хипотези, колкото и невероятни понякога да изглеждат, защото във всяка от тях може да се открие по зрънце истина или детайл, пропуснат и незабелязан от другите историци и иследователи.

Натиснете тук

*

Натиснете тук

Чок觧 Вижте, не разбирам защо за събития, станали преди стотици години, трябва да пишете анонимно?! Хайде за Царя, Мангаля, комунягите-да! Още са живи и донякъде опасни! Изберете си някакъв ник, както Зиези например и да знае човек с кого разговаря и с кого и за какво спори!

*

Владимир Бацалев, в статията си "Страна городов(Булгарский емират)"/Загадки древних времен-издателство "Вече"2001г, цитира Ахмед Ибн Фахлан, съветник изпратен от Багдатският Халифат във Волжска България през 921г, който описва столицата на българите-Булгар/Биляр така:

""Биляр е заемал обширна подобна на правоъгълник платформа, ориентирана по посоките на света и затворена от вписани един във друг насипи и ровове, които разделяли града на 2 основни части: вътрешен и външен.

Първият е бил обграден с две линии укрепления, площа му е 130 хектара. Външният град е бил заграден с три линии укрепления, състоящи се от насипи, укрепени и подсилени с ограда от колове и ровове, посредата на които минавал ред от заострени колове. Общата площ на града била 620 хектара."

Активните разкопки през последните десетилетия са установили, че всъщност града се е делил на 4 части. В центъра на вътрешният град са намерени остатъци от военна крепост, оградена от дървена стена, а извън пределите на градските укрепления, "сателитно селище", осигуряващо на столицата селскостопанска продукция. Заедно с него площа на Биляр е била около 800 хектара. Той е бил един от най-големите градове в средновековният свят и съвършенно незаслужено не е получил славата на древен мегаполис."

Явно, че за българите е било традиция да строят селища на голяма площ

проф.А.Пантев се майтапи28
Римски (византийски) императори, почти всичките от български произход:

• Максимин Тракиец ...-238г., роден в Силистренско село, Мизия

• Деций (Gaius Messius Quintus Trajanus Decius) 240-251г., роден 201г. до Серм, Панония (Долна Илирия)• Гал (Vibius Trebonianus Gallus) 251-254г., роден в Мизия

• Клавдий II Готски (Marcus Aurelius Claudius) 269-270г., роден 215г. в Далмация (Горна Илирия)

• Аврелиан (Lucius Dominitius Aurelianus) 270-275г., роден 212г. в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Проб (Marcus Aurelius Probus) 276-282г., роден 232г. в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Диоклетиан (Gaius Aurelius Diocletianus) 284-305г., от 286-305г. август на Тракия, Азия и Египет, роден 245г. в Диоклеа, Далмация (Горна Илирия)

• Максимиан Херкула (Marcus Aurelius Valerius Maximianus) 285г. цезар, 286-305г. август на Италия, Сицилия, Африка, роден 240г. до Серм, Панония (Долна Илирия)

• Галер (Gaius Galerius Valerius Maximianus) 293-305г. цезар на Илирия и Гърция, 305-311г. август на Ориента и Италия, роден 242г. в Дакия

• Констанций Хлор (Flavius Valerius Constantius Chlorus) 293-305г. цезар на Галия, Испания и Британия, 305-306г. август, роден 264г. в Илирия

• Св. Константин I Велики (Flavius Valerius Constantius Magnus) 306-337г., роден 285г. в Ниш, Дардания, наложил християнството като държавна религия по българските земи, пренесъл Рим в гр.Бизантин вместо в Сердика, както го съветвала майка му - българката св.Елена

• Константин II (Flavius Claudius Constantius) 317-326г. цезар, 337-340г. август на Галия, Испания и Британия, роден 317г. в Арелат

• Костант 337-350г. август на Италия и Африка

• Констанций II (Flavius Julius Constantius) 324-337г. цезар, 337-339г. август на Азия и Египет, от 339г. и на Балканите, от 340г. и на Галия, Испания и Британия, от 350-360г. и на Италия и Африка, роден 317г. в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Юлиан Отстъпник (Flavius Claudius Julianus Apostata) 355г. цезар на Галия, 360/361-363г. август

• Йовиан 363-364г.

• Валентиниан I (Flavius Valentinianus) 364-375г. август на Западната римска империя, роден 321г. в Илирия

• Валент (Flavius Valens) 364-378г. август на Източнната римска империя, роден 328г. в Илирия

• Грациан (Flavius Gratianus) 367-375г. съуправител, 375-383г. август на Западната римска империя, роден 359г. в в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Теодосий (Flavius Theodosius) 379-395г., роден 346г.

• Аркадий 395-408г.

• Теодосий II 408-450г., роден в Тракия

• Марциан 450-457г., роден 391г. в Тракия

• Лъв 457-474г., роден в Тракия

• Анастасий 491-518г.

• Юстин I 518-527г., роден 450г. в Бедериа, Дардания/Тракия

• Юстиниан I Велики (Управда) (Iustinianus I) 527-565г., роден 482г. в Таурезиум, Кюстендилско, Македония/Дардания/Тракия

"След като римската власт се разпространи толкова много към изток, Балканският полуостров стана център на Римската военна сила. От тук римляните провождаха войски за Азия, Африка; от Панония те държаха в респект Галия, Британия и Испания.

Войските си обаче те събираха отначало предимно, а от сетне изключително от Балканския полуостров. Отличилите се войници достигваха до чин военоначалник, а някои от отличилите се военачалници се провъзгласяваха за императори, тъй че в последно време Балканският полуостров или българският елемент стана ръководител на Римската империя изобщо.

Ако хвърлим един поглед нагоре, ние ще видим, че почти всички императори, започвайки от Деция произлизат от Илирия и Панония. Понеже тези императори са били повечето селски па и робски синове от Илирия, Далмация, Дакия, Дардания (Ниш), то би могло да попитаме, от каква народност са били те. Гърци сигурно не са били, а и латинци не са били. Те са произлизали от местното население, което е живяло по тези места.

Тези императори прочее, произлизащи от дунавските поселници и опиращи се на това население в своите военни походи, пренесоха столицата на Римската империя в Бизантиум и с това туриха начало на бъдещата Византийска империя.

Ние можем да попитаме, чия или каква е била Византийската империя във времето на Юстиниана: гръцка ли, латинска ли?

Чия и каква е била тогава Византийската империя, би трябвало да се разбира по само себе си от гореизложеното."

из “Произходът на Българите и начало на българската държава и българската църква”, 1910г.

проф. д-р Ганчо Ценов

Седмочисленик29
Древните българи и "Блъгариянството" - тяхната космоцентрическа религия на 7-те планети

http://rain.prohosting.com/lut/bulgarian2 .htm

http://216.239.37.104/search?q=cache:t8mXpZMj8KEJ:www.ncf.ca/bg-ottawa/Cyril.html+%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8+%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D1%82%D0%B5+%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B8&hl=bg&ie=UTF-8

понеже www.ncf.ca/bg-ottawa/Cyril.html не бачка!!!

http://www.bgns.net/Bg/otech/history/sred na/cult/rosette.html

УЧИТЕЛЯТ ПЕТЪР ДЪНОВ - ЖИВОТ И ДЕЛО

IV. ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

1. Оценката на времето:

Една личност от ранга на Учителя Петър Дънов не може да остане незабелязана за своите съвременници. Разбира се, не бива да се очаква всички вкупом да разпознаят поредната изява на Мировия Учител, да му се поклонят в знак на смирена почита и да последват по трънливите друми на живота. Ала блазе на онази душа, която го стори! Вековете и хилядолетията се сменят в ритъма на Вечността, прецеждат безпощадно дребното, делничното и тленното и остава да блести със сияйна красота само скъпоценният образ на непреходното.

Тук ще приведем мисли и преценки на велики личности за Учителя П. Дънов, които едва ли се нуждаят от коментар, понеже са произнесени от хора, записали със златни букви имената си в човешката история.

“В днешната епоха най-големият философ, който живее на земята, е Петър Дънов” (папа Йоан ХХIII, който като кардинал Анджело Ронкалий е бил посланик на Ватикана в България преди II св. война, в периода 1924-1934 г.).

“България е една велика страна. На нея и на цялото славянство предстои да изиграят голяма роля в бъдеще” (д-р Рудолф Щайнер, основател на Антропософското общество).

“Аз съм един мъдрец, Учителят е в България” (Онисабуро Дегучи, водач на японското движение Оомомото).

“Мировият Учител е в България” (Джиду Кришнамурти – в речта си на световния конгрес на Теософското общество, 1932 г., гр. Оомен, Холандия).

“Учителят е истински пратеник на Небето. Той е най-големият магнит, който е слизал някога на Земята” (Рене Генон, 1947 г., Франция).

Изследователи на живота на Лев Н. Толстой свидетелстват, че през 1910 г. той потеглил на път за България. Не достигнал целта си, понеже по пътя се разболял и починал. (Според биографията на Толстой от Бирюков, с. 241). Не са малко онези, които смятат, че мотивът му да предприеме това пътуване е било желанието му да се срещне с Петър Дънов, в чието лице той разпознал Мировия Учител.

През 1955 г. завършва живота си един от най-блестящите гении не само на ХХ век, но въобще на нашата цивилизация – Алберт Айнщайн. По Френското национално радио е излъчено обширно предаване за него. Цитирани са множество негови изказвания по различни проблеми, между които и следното: “Целият свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред Учителя Петър Дънов от България!”

Анонимен30
Инициативата на нашия Chargé d'Affaires в Тайланд е похвална, но в изложението му има доста противоречиви неща.

Не е вярно, че българите за 3-тата най-стара раса в Европа след Римляните и Византийците, тъй като:

1. Римляните и Византийците не са раси

2. В народонаселението на Рим и Византия Българите са един от основните народи. Особено в Източната Римска империя, която едва от 17 век историците започват да наричат Византия, Българите съставляват най-голямата част от народонаселението.

3. Българите=Траките=Пеласгите са най-древното население на Балканите

4. Българската цивилизация е една от 21 древни цивилизации и вероятно най-древната

Анонимен31
Bwlgariq e bila naistina 3. imperiq, kato Rimskata i Vizantiq (Iztochen Rim).
Маразиада32
По-долу вижте статията в "Тайм" за изложението "Златото на Тракия" през 1998г. в САЩ, в която се говори за Гърци и за "загадъчния народ" Траки, изчезнал безследно (въпреки че Траките са били най-многобройния народ на Земята след Индийците, както казва Херодот).

Бъкел няма, че Траките са Българи.

http://www.online.bg/kultura/my_html/2034 /b_maraz.htm

Организатора на изложбата, "траколога" проф. Маразов и до днес учи студентите и говори по телевизията, че невероятните тракийски златни съкровища, каквито в Гърция въобще няма, са изработвани от Гърци по поръчка на тракийските царе.

Скоро чух една уредничка на Пловдивския археологически музей, вероятно гръкоманка, да разправя по телевизията, че намерените по българските земи предмети от 4000 години пр.н.е. били оставени от Елините, въпреки че тогава не е имало никакви Елини, а Пеласги и Траки.

Ако отворите гръцките страници в Интернет, ще видите, че според гърците май въобще не е имало Българско царство. Войните на България срещу Византия са представени като "възстания" на местното население срещу византийската (гръцката) власт.

В общи линии това знаят за нас по света в резултат на десетилетната "народополезна" дейност на червените български историчари.

Ферхойген неотдавна призна, че сме най-старата европейска държава, но му личеше, че скоро е научил новината.

Европа за България33
1942 година

Берлин, 5 януари

"БЕРЛИНЕР БЬОРЗЕН ЦАЙТУНГ":

Впечатление от едно пътуване в България. Българското селячество имаше щастието да остане в същината си недокоснато от разрушенията на либерализма. Социалният въпрос в България премина непосредствено от фазата на патриархалните отношения към идеите на модерна Европа. Индустрията се представя от каменовъглените мини в Перник, които имат огромно стопанско значение за целия Балкански полуостров, и от химическите и металургическите фабрики. Останалите индустриални клонове, като преработка на тютюни и производство на захар, спадат към областта на земеделието и вървят напълно в такт с ритъма на българското стопанство. Този ритъм няма нищо общо с ориенталската бавност.

Който опознае по-отблизо българското селячество, той веднага се освобождава от предразсъдъка, че има пред себе си един славянски народ. Българинът няма нищо общо със славянската пасивност...

Българите познават цената на традицията. Те запазиха своята жизнерадост и своя весел характер въпреки тежката си съдба. Ето защо, в кръга на танцуващите български младежи ние се чувстваме почти като у дома си и само мелодията на селската музика ни подсеща, че се намираме в чужда страна. Българските села и къщи са чисти. Носиите и къщите съдържат ценни образци на традиционното изкуство.

Българският селянин е привързан към религията, която за него е станала елемент от националността, но общественият живот в страната стои много далеч от всякакъв клерикализъм. Българските манастири, които някога са били огнища на националното съпротивление срещу чуждото господство, в които са били създадени и запазени български национални ценности, днес са по-скоро национални спомени, отколкото места на религиозна дейност. Ако Рилският манастир през миналите векове е давал подслон на повече от хиляда каругери, днес са останали само четиридесет. И тези калугери вземат дейно участие в живота като занаятчии, художници и учени. Самосъзерцанието, което е играло в гръцката черква толкова голяма роля, е чуждо на българите. Селското население, обаче, колкото и по причина на национални и религиозни традиции да е свързано с черквата, подрежда собствения си живот напълно практично и светски.

Българското войнство е много по-здраво свързано с българското селячество, отколкото е случаят в западните страни. Българското войнство има добродетелите на българския селянин: естественост, чистота, способност за приспособяване и самосъзнание. Той има войнишко държане. Българите, които поради нуждите на времето, за първи път в Европа създадоха трудовата повинност, реорганизират армията си и по-особено от нас. Трудовата повинност и войската не са поставени както у нас една след друга, те съществуват една до друга. И двете си съперничат в постиженията и успехите. Българската армия и трудовата повинност са годостта на българската нация, защото те са идеалният израз на най-добрите им морални сили.

Истанбул, 9 януари

"ХАБЕР":

Оригинално българско произведение. Ромер Кяшиф Налбантоглу, който познава много добре България и българите, преведе и издаде труда на Алеко Константинов "Бай Ганю Балкански". Анализите и сравненията в този труд, писан преди 50 години и карикатуризиращ тогавашните български нрави, са извънредно силни. Контрастът изпъква още повече като се има предвид, че българите са един от най-напредничавите народи не само на Балканите, но и в Европа...

Бай Ганю е не само българин, той е балканец. Той олицетворява всички балканци. Затова и авторът му е прикачил фамилното име Балкански. В този труд ние съзираме и себе си. Болестта, от която българите са страдали, е наша обща и ние я преодоляваме през режима на Републиката. Този недъг се нарича "ориенталщина".

Това произведение има голяма заслуга за издигането на България от изостанала страна в страна, която служи за пример.

Берлин, 12 януари

"ДОНАУЦАЙТУНГ":

Българската социална политика. Едно проучване върху социалните застраховки в България показва, че тя е много напреднала в социалната политика. Обществените почини в България в това отношение засягат почти изключително земеделското население, защото работничеството в България е сравнително малобройно. Броят на осигурените фабрични работници възлиза на 250 000 души. Въпреки сравнително малкият процент фабрични работници България се радва на едно напълно модерно социално законодателство, чието начало трябва да се търси още преди войната. Социалното законодателство започна със защитата на детския и женския труд. В 1905 г. се гласува закон за спомагателните каси за работниците в обществения сектор; в 1907 г. се създаде занаятчийски инспекторат, последван от застрахователен фонд за работниците от някои индустрии. В 1911 г. се уреждат законодателно неделните дни и празниците. В 1915 г. се създава един работнически застрахователен фонд, а през 1918 г. се прокарва закон за хигиената и сигурността в индустриалните предприятия...

Това, което трябва да се смята за голяма придобивка и напредък в социалната политика, обаче, са социалните осигуровки. В тома отношение България служи за пример, защото тя въведе още в 1918 г. задължителната застраховка за злополуки и болести. В настоящия момент всички чиновници и работници в обществени и частни заведения са осигурени срещу болест, злополуки, инвалидност, старост и смърт. Самостоятелни занаятчии, дребни търговци, селяни и др могат също да станат членове на държавната осигурителна каса.

Берлин, 21 януари

"НАЦИОНАЛЦАЙТУНГ":

В полите на Витоша. Наближаваме София. Ондалеч блести под ясното зимно слънце покритата със сняг Витоша. Софиянци не са по-малко горди със своята Витоша, отколкото с Целокупна България, както я наричат днешната Велика България. Навсякъде по витрините в София се виждат географски карти на нова Велика Бълтария, а в някои кафенета под стъклото на масата също стои по една карта. Тази нова карта дава поводи за горди размишления и за темпераментни разисквания върху събитията.

Прави впечатление, че когато българинът говори за великото си отечество, той рядко подчертава държавно-политическата страна на въпроса и се занимава повече с културното единство на нацията. Светите Кирил и Методий, както и Св. Климент Охридски, това са създателите на религиозния, духовния и въобще - на културния живот на България. Тук се отразява интересният факт, че България е създадена, оформена и развита по-скоро чрез културния фактор, отколкото чрез държавно-политическия. Ето защо българинът днес чувства културния фактор много по-силен в обединението на българския народ, отколкото политическия.

Берлин, 24 януари

"ДОНАУЦАЙТУНГ":

Черноморското пространство (статия от Георг Шройтер). Само на едно място Европа не е херметически затворена, а именно на южния фланг от източния фронт, където се намира открито, неизяснено, междинно пространство. Тук е старият съобщителен път на Черно море, за чието господство се води борба от 150 години между великите сили, без да се е стигнало до разрешение. Въпросът за Черно море и за господстващите над него Проливи накараха Царска Русия да възприеме в началото на този век обкръжителната политика на Англия и да разклати установения от Бисмарк мирен ред между европейските сили. Световната война от 1914 г. за Царска Русия бе борба за господство в Черно море. Руските политици загубиха цялата си империя във фанатичтия си стремеж към Цариград. Лишената от фантазия външна политика на червените наследници в Кремъл заложи със същата лекота всичко в играта по пътя към панславянското "спасяване на света"...

В България, която имаше всички предимства (сравнена с Румъния), че не е непосредствено руски съсед, Русия успя да запази илюзията за най-добрия приятел...

Земеделска България можа да намери свой интерес за стопански възход в централна Европа. Тя се приобщи към техническия напредък и духовния свят на Германия... По този начин България се открои като здрав стълб на новия европейски ред.

Париж, 5 февруари

"ПАРИЗЕР ЦАЙТУНГ":

Българското стопанство през 1941 г. България може да смята годината, която току що изтече, като един относително благоприятен период. През изтеклата година България постигна напредък както в индустрията, така и в земеделската област. Увеличи се обемът на нейните земеделски и индустриални произведения. Чувствително покачване отбелязва и трафикът на стоки и обменът с разни чужди страни. Индустриалното производство през 1941 г. отбелязва увеличение от 5, 4% спрямо производството от предишната година. Книжната индустрия увеличи производството си с 28, 1%, металургичната и машинна индустрии с 25, 9%, производството на храни с 13, 5%, минната индустрия с 4, 2%...

Загреб, 19 април

"НОЕ ОРДНУНГ":

Годишнина от обединението на България (дописка от Олег Бертинг). На 20 април, на православния Великден, българските войници преминаха старата граница и бяха посрещнати от едно ликуващо население. Този факт бе от особено значение за религиозния български народ. На този ден понятието за Възкресение се свързва с понатието за политическо възкресение... Тази година за пръв път ще бъде празнуван Ден на обединението на България, 12 април...

Българите са един силен и творчески норад с изключително чувство за напредък, както в културно, така и в цивилизационно-техническо отношение. Българинът съзнателно се стреми да се освободи от балканизма, от духовните и морални норми, в които изразът "Балкани" намира своето отрицателно звучене. Той обаче не иска да се европеизира само с външно подражателство. Той иска да запази националния си характер и да абсорбира европейската култура чрез собствените здрави и силни народни черти - да бъде европеец с подчертана национална българска физиономия.

Париж, 5 май

"ТАН":

София (дописка от Жантизон). По време на освобождението й, в 1878 г., София - бившата Сердика на римляните, Средец на славяните и Триядица на византийците, е била една малка паланка. Тогава нейното население е възлизало на 18 000 жители. Днес населението на София надминава 400 000 души и се движи към половин милион. Това бързо развитие често кара човек да сравнява София с някой американски град. За 64 години малката паланка се превърна в метрополия... Някогашните колиби изчезнаха. Целият град е павиран с гранитни блокчета. Повечето от министерските сгради, които в началото на това столетие представляваха скромни къщи, днес са солидни здания. За отбелязване е постройката на Съдебната палата с 480 стаи, от които 23 заседателни зали. Това здание е най-голямата сграда на Балканите. Внушителна е и сградата на новата Народна Банка с нейната големина, обширност и представителност. Във всички тия строежи (нека цитираме университетската библиотека и сградата на министерството на вътрешните работи) бяха избегнати грешките и увлеченията на следвоенния стил. Старият и новият стил са в пълна хармония, защото българските архитекти избягват всеки рязък преход между минало и настояще... Този град няма нищо грубо и нищо неприятно, което да дразни окото на човека. София е истински портрет на упоритостта и на постоянството на българския народ. Всичко там е чистота, ред и пропорция. Всичко в столицата на България е синтез на матирия и дух.

Първото ми впечатление в България е, че макар войната на вилнее в три четвърти на Европа и макар целият свят да е разстроен, София и заедно с нея цяла България, са напълно спокойни. Спокойствието цари навсякъде. В цялата страна народът работи както обичайно и животът си тече леко. Нощно време София блести със светлините си... Присъствието на някои германски сухопътни и морски щабове не изменя живота в столицата. Кината, театрите и дори операта са препълнени. Ритъмът на живота бие нормално.

Тази констатация не бива да води до погрешни изводи. Погрешно би било да се мисли за каквото и да е безразличие от страна на българите. България е спокойна, но тя наблюдава и бди. Тя има, както всяка балканска държава, силно развита ролитическа чувствителност.

Париж, 26 май

"ТАН":

Българинът е роден войник (дописка от Пол Жантизон). Българинът е роден войник. "Вземете 20 българи от която и да е професия - ни каза чужд дипломат - сложете ги да маршируват заедно и вие ще ги превърнете веднага във войници." Като гледате стегнатите и дисциплинирани роти да маршируват по улиците на София, въображението веднага ви рисува решителни атаки. Офицерите, които се срещат по булевард "Цар Освободител" впечатляват с коректното си държане. Българите се приспособяват повече от всички други към униформата. Метаморфозата на студента, селянина и на работника във войник се извършва с учудваща лекота. Трябва да кажем, че от освобождението насам българските героични бойни традиции са били винаги поддържани и осъществяване от войните. Няма днес българин на зряла възраст, който да не е участвал в няколко войни.

Хотелът, в който живея в София, се намира близо до царския дворец. От прозореца на моята стая виждам двамата войника, които бдят на входа на парка. Тези двама часови са изправени един срещу друг и през цялото време стоят като статуи, с пушки на рамо, при дъжд, сняг и вятър. Всеки ден в 16 часа чувам маршировката на сменящия се пост. Прокънтява заповедта. Крачката, която до тогава е нормална, става изведнъж тежка и отсечена. Това обаче не е германската крачка. Според българския израз, войниците "печатат стъпките си", т.е. удрят силно по земята, за да отпечатат ритъма на своята походка. Понякога духова музика отмерва ритъма на маршировката. А понякога самите войници пеят боен марш, който изтъква спомена за минали войни, надеждата за бъдещи победи и завета за величието на страната.

Будапеща, 21 юни

"ПЕСТЕР ЛОЙД":

Българското Беломорие. Дали някой хан или народна песен даде на тази прекрасна страна името Беломорие, не може сега да се установи. От впечатляващите развалини на древното Филипи се вижда, че хан Пресиян е упражнявал своята власт върху Бяло море още в ІХ век. Един запис в базиликата във Филипи напомня, че хан Пресиян е изпратил своя кафхан да се бори срещу славянските племена. Борис и Симеон Велики също владееха Егея. Българите успяха в борбата за Егейско море така да разклатят византийското иго, че Иван Асен ІІ и Иван Александър станаха господари на това море ХІІ-ХІІІ век.

Загреб, 21 юни

"СПРЕМНОСТ":

На българския браг на Егея (статия от Стине Мознер, аташе по печата в хърватската легация). Днешната българска област Беломорие обхваща земите от Югоизточна Македония и Западна Тракия. В нея се намират два ценни паметника от миналите времена, които свидетелстват за борбите на народите за тяхната култура и тяхната цивилизация: древният град Филипи и остров Тасос. Те са свидетели на траки, финикийци, перси, гърци, македонци, ремляни, византийци, българи, турци и други, и други, от чиито походи са останали следи...

Стигаме развалините на Филипи. Необятна маса от камъни, релефи, колони, плочи, надписи, всичко разхвърляно в безредие, обрасло с трева, а голямото пространство, покрито с червени макове, вероятно е двор на някакъв дворец. Влезе ли човек между камъните, започне ли да обикаля отделните колони и да разглежда надписите и релефите, любопитството и удивлението у него нарастват. От двете страни на пътя навред има следи от големи сгради, чиито основи са запазени. Всред развалините на една Базилика във Филипи е намерен гръцки надпис, в който се говори за българите.

Първият паметник на българското владичество е надписът за българския хан Пресиян, който през 847 г. изпратил кавкана Ичбула отвъд Родопите, за да покори тамошните племена, между които и славяните смолени, между реките Струма и Места. Ичбул водил тежки битки с византийците, които победил при Одрин и около Пловдив. От тогава започва владичеството на българите по тези краища...

На остров Тасос намираме село Булгаро. Основано е от българи. Според преданието една българска княгиня е дошла тук да се лекува и в знак на благодарност съградила черква. Остров Тасос представлява голямо богатство със своите овощни дървета, маслини, силно развито пчеларство и бубарство. Тасос има всички условия да се развие в първостепенен курорт, където посетителите ще се радват на красота и природа.

Привечер се връщаме в Кавала. Оставяме Тасос тих и величествен. Класическите места в днешна България по Егейското крайбрежие са голяма културна придобивка за приятелската на хърватите страна.

Виена, 30 юни

"НОЕС ВИНЕР ТАГБЛАТ":

Пътуване из Македония (дописка от д-р Ирнгард Мюлер). Скопие е град с около 65 хиляди души. Столицата на Македония трябваше да стане център на сърбизма, трябваше да бъде заличен българския й характер и трябваше да бъде посърбена с всички средства. Българските войници, които влезнаха в града миналата година, бяха посрещнати от населението с възторг. В разговор с български чиновници ние узнахме, че установяването на българскта власт е станало навсякъде спокойно и без инциденти и че администрацията на Македония е чисто българске и е обганизирана по български образец. Скопие работи за възстановяване на своето стопанство и култура.

Искам да предам някои разговори с македонци, от които узнахме жестоката съдба на тази страна: "Тук в средата на ХVІІІ век започна възраждането на целия български народ. Българите от Скопие бяха първите, които през 1828 г. поискаха от Цариградския патриарх български владика..."

Берлин, 2 юли

"ДОНАУЦАЙТУНГ":

Из Беломорието (дописка от Герхард Херман). Високо в Родопите, на самия път, е разположено малкото планинско село Чорбаджийско. Няколко руси деца от селото предлагат скромни планински цветя. Но тези скромни цветя трогват много повече от пищните дарове на южния бряг. Защото те ни говорят за жителите на село Чорбаджийско, които в продължение на десетилетия са гледали отгоре водите на Бяло море и са чували неговата песен. Този морски бряг е толкова близък и толкова недостижим, въпреки че представляваше една необходимаст за дтопанския живот на селото и на цялата страна. След това ние влизаме в малка бяла стая на хубава планинска къща, посрещнати с песни от децата. Това бяха детски песни, които възпяваха копнежа към свобода. Веднага след това ние чухме песен от Шуберт "спи, спи сладко момиченце" на български език, изпята от български детски гласове, високо сред Родопите, в село Чорбаджийско, хиляди километри далеч от Виена, където е родена тази песен - едно ехо и един глас от Европа, който стига до тук и един отговор от тези далечни планини, отправен към същата Европа.

Когато слушахме тези планински български деца, руси и срамежливи, да пеят подобно на германски селски деца, нашите мисли се върнаха назад. Ние си спомнихме сгушеното в склоновете на Пирин спокойно и приветливо Банско с неговите старобългарски къщи, където ни се стори, че се намираме в Харц или всред Ризенгебирге. Всред тази тешина, в едно гробище, се издига стара българска църква, наполовина построена в земята, защото чужденците, които господствали тук, не търпяли високо издигащи се нагоре към небето черкви. Тая черква е лишена от своята камбана, защото българите много късно получили право да имат камбани в своите черкви. Песните, които се пееха в тази, приличаща на зимник, черква се чуваха навън до гробовете, където покойниците приживе не можеха да се молят изправени... Днес обаче децата в село Чорбаджийско могат свободно да пеят песните си, както и ходжата може свободно да пее от минарето, въпреки че в тая страна господстват християни.

Борбата между боговете, която струва на Балканите толкова много кръв, както и борбата между народите е завършена. Остава само ниският портал на черквата, през който хората се навеждат, като че ли това е един поклон пред мъките на миналото.

Остров Тасос показва още по-ясно, че съревнованието между боговете нук е много по-старо от християнството и исляма. Учудващо богатият и интересен музей на Тасос крие високи египетски богове, персийски богове-животни и финикийски божествени маски, както и някой Аполон, Хермас, някоя Афродите... Грижата за тези ценности е предоставена на българите.

Загреб, 26 юли

"НОВА ХЪРВАТСКА":

Златна Македония (статия то Стипе Мознер). Пътят, по който вървим, енов - построен от българите. При отстъплението си сърбите са унищожили всичко, знаейки че никога няма да се върнат.

А какво да кажем за синия Охрид, крайната точка на нашето пътуване? Тук, където всеки камък носи белезите на славното българско минало, където всяка педя земя е напоена с българска кръв, където всяко дете знае за славните български царе, за Свети Климент и Свети Наум, стотици и хиляди години не е преставала да кънти българска песен и не е заглъхнал българският език... Това, което прави Македония по-близка за нас, хърватите, е нейната съдба, сходна с нашата. Еднакви страдания, еднакви изпитания в миналото, робуване на един и същ подтисник, постигнатата свобода в едно и също време... Хърватите познават българите и Македония не от вчера. Неуморимите учители и мъченици братята Миладинови издадоха с хърватска помощ своите песни, които по-силно от всичко друго говорят за българския характер на тези краища. Това е било преди 40 години. А преди 15 години нашият Поглавник вдигна глас в сърцето на Македония против подтисничеството и защити младите македонски студенти в скопския процес...

Македония е наистина скъпоценен бисер на българската царска корона, която сияе от слава, величие и храброст...

С тия мисли напускаме Македония, копнеещи да видим отново македонското небе, да подишаме нейния чист въздух, да се любуваме на нейната хубост и да се намерим отново между хората, които са толкова близки на нас, хърватите.

Берлин, 2 август

"ДОНАУЦАЙТУНГ":

Македония върху нова основа. Многобройните законодателни мерки, които се отнасят до вътрешността на страната се прилагат и в Добруджа, Тракия и Македония. Особено впечатление прави Битоля, където се образува една областна санитерна служба със шест областни лекари, 15 санитарни служби, едно отделение против заразни болести и две санитарни станции за борба против маларията. Днес 80% от населението получава безплатна медицинска помощ. Освен създаването на болници, уреди се и специална служба за борба с детските болести. Тук, в Битолска област са открити повече от 300 основни училища, които се посещават от 80% от селските деца и 95% от градските. По селата са открити многобройни летни почивни станции, както и дневни домове за наглеждане на деца. Уредени са и специални трапезарии за изхранване на бедните деца. Едно напълно непознато по тия места нововъведение са работническите осигуровки срещу нещастни случаи и безработица. Към това се прибавят и почивните станции и лагерите за работниците...

Когато България присъедини Македония, тя намери във Върдарска област 18 хил.дървени рала. Ето защо българското правителство се намеси тук решително, за да подпомогне земеделието в Битолска област с въвеждането на българските реформи и земеделски машини.

Загреб, 13 август

"НОВА ХЪРВАТСКА":

През македонските градове (статия от Стипе Мознер). Най-красивият, най-славният и най-западният град на България е Охрид. На хубавото синьо Охридско езеро. Мъчно е да се опише красотата, историческото значение и високото национално съзнание на този град на българските царе Борис, Симеон и Самуил, на българските учители и просветители Св.Климент и Св.Наум, градът на Пърличев, Димитър Миладинов и на мнозина още борци от миналото столетие. Охрид е свещен град за всички българи. Той е бил българският Ерусалим и цялата негова история е изпълнена с борби за величието на българското име.

Охридското езеро и околността днес са любимият кът на обединена България, най-хубавото летовище, най-хубавият курорт за отмора и приятно прекарване сред природата. Градът Охрид се издига гордо над езерото. Жителите му възлизат на 12 хил.души, грамадното мнозинство от които са българи. Рядко друг български град е бивал толкова много възпяван, както Охрид и неговото езеро. Всеки ще разбере причината веднага, ако има щастието да го види поне веднъж.

Стигаме и историческия град Битоля. Разположен е на река Драгор, под планината Пелистер, чийто връх има и лятно време сняг. Старата Хераклия от времето на Филип Македонски се е намирала малко по-далеч от днешния град. Останките са още запазени... Рядко има друг град, който да се похвали, че е дал толкова борци за свобода, както Битоля. От близкото село Смилево произхожда легендарният войвода от Илинденското въстание Даме Груев. Българският характер на града и околността е отбелязан отдавна, още по времето на кръстоносните походи. Споменава се, че кръстоносците са минали по тези краища, където живеят българи... Днес Битоля представлява един от най-плодоносните кътове на Македония.

В Прилеп, градът на българския юнак Крали Марко ни посрещат най-сърдечно. Тук и лекарят, и ветеринарът, и учителите, и агрономите, и аптекарите са загребски възпитаници. Всички говорят добре хърватски. Пътувайки за Прилеп ние още от далеч сме впечатлени от остро очертаните в небето зъбери на Баба планина. Над самия Прилеп се издигат Марковите кули - останки от дворците на храбрия Крали Марко, който е български янак. А нима не пя и нашият Качич-Мйошич: "Босна слави Бошнянина, Булгария - Кралевича Марка". Стигаме в Прилеп срещу Св.Иван. Пред някои дюкяни младежи пеят и се молят за дъжд и добра летница. Даряват ги и те отиват да извият хоро пред други дюкяни. Старите обичаи в Македония се пазят...

Упътваме се към Скопие и се любуваме на Шар планина, чиито върхове делят два народа. Над Скопие е Скопска Черна гора... Стигаме града на Мара Бунева и Борис Дрангов. Отиваме най-напред да се поклоним на мястото на Вардар, където македонската героиня Мара Бунева уби насилника Прелич. Простият железен кръст, постоянно окичен с цветя, говори за всички жертви. Посетихме някои забележителности и останките на стария водопровод извън града. Посетихме Куршумли хан. Стигаме до тъмницата, студена и дълбока изба, където през 1903 г. е бил затворен Тодор Александров. Зданието е строено през ХV век по план от хърватски архитекти. Днес този някогашен хан и прословут затвор е превърнат в музей.

Черквата Св.Спас, отвън малка и неугледна, като някаква селска къщица, крие богатство с огромна художествена стойност. В нея се намира един от най-хубавите паметници на резбарското изкуство - прекрасен иконостас, прочут в целия свят със своята изработка.

Съдебната зала, където Подглавникът е защитавал македонските студенти в известния скопски процес, днес е историческо място, което се показва на чужденците като символ на общата борба на хървати и българи против общия враг. Напускаме Скопие и се връщаме в София без да спираме в Куманово и Крива Паланка. Слушали бяхме с каква жажда македонските жители са копнеели за българска книга, за българска реч, българска песен и българска просвета. Пребиваването на българи от Македония в пределите на стара България е цяло народно тържество в истинския смисъл на думата. Често сме имали възможност да гледаме разни групи ученици, учители, земеделци и други съсловия, които идват в старите предели. Разглеждат и слушат всичко с някаква набожност. Някога те само са чували от по-старите за това, а ето сега се движат тук свободно и се чувстват като у дома. Наблюдавах преди няколко дни голяма група от македонски селяни на път за Царския дворец. Върви по улицата една колона. Най-напред носят икона в прекрасна рамка от дърворезба. След иконата трима селяни носят голям хляб и паничка със сол, а други след тях - голям сноп узрял клас. Отиваха да се поклонят на своя Цар - царят на всички обединени българи.

Букурещ, 31 август

"ПОРУНКА ВРЕМИЙ":

Браво, българи! (уводна статия от д-р Илия Радулеску, директор на вестника). Българите не са само работливи, умерени и сериозни, но и великолепни стопани и най-вече - хора, проникнати от повелите на един фанатичен национален егоизъм. Хуманитаризмът, с който се хвалят толкова други, не ги е засегнал със своите фалшивости и отрицания. Нека дадем само един пример. Преди други, които се считат по-предвидливи, българите взеха своевременно мерки срещу трудностите на изключителното военно положение, въпреки всички проповеди за международно сътрудничество. Те рационализираха продоволствието с главните хранителни продукти и с облеклото; систематизираха производството на стоките, които се търсят повече на европеския пазар; организираха по такъв начин износа, че стигнаха до там, да получават максимум стойност за всичко, което изпращат извън граница... Без да имат петрол, злато, минерали или количества храни в излишък, българите надскачат с техвия лев парите на другите валути. Без да имат овощни градини и лозя с облагородени лозови насаждения, българите изнасят плодове за 3-4 милиарда лева годишно...

Берлин, 6 септември

"ДАС РАЙХ":

Пътуване из Тракия (дописка от Рудолф Хайдер). Въпреки договора за преселване, българското население се е задържало в градовете и селата на Беломорието, и особено в планините. Към българското население се смятат и помаците, които въпреки промяната на вярата си, и като мюсюлмани запазиха напълно българския си език. Българите трябва наново да организират учебното и просветното дело, защото от миналото нищо не е останало. Църквата, културните и професионални сдружения, стопанските организации, които са тъй силни в стара България, тук се създават сега...

С една моторна лодка потеглихме към остров Тасос. Капитанът отвори прозореца на каютата си, повика моряците до себе си и запчна с тях една песен, рефренът на която изпяваха заедно с всички пътници: "От Черно море до Охрид, от Дунава до Бялото море, един народ живее."

Загреб, 10 септември

"НОВА ХЪРВАТСКА":

Развитието на българското земеделие, занаяти и индустрия. Царство България тази година за пръв път участва в Загребския есенен панаир. Лицевата страна на павилиона е украсена при входа с голямо пано фотографски картини, показващи прекрасни български краища. В павилиона намираме мостри от твърде развитата индустрия за парфюми и химически произведения, разни кожи за обувки, кожи за зимни дрехи. Показано е развитието на българското земеделие, текстилната индустрия и каменовъглената мина Перник... България е изложила много земеделски произведения, което е обяснимо...

Първата изложба на Царство България в Загреб има твърде голям успех.

Заглеб, 20 септември

"НОЕ ОРДНУНГ":

Задачата на България в Македония. Българското държавно ръководство не изпада в грешката на предишното сръбско управление, което виждаше своята задача в изграждането и засилването на централната държава за сметка на новоприсъединените области. България бръкна в собствения си джоб и вложи парите на старото Царство в полза на ноноосвободените области... Българите подобряват здравословното състояние на градовете с големи строежи на канали и с поправяне на водопроводи. Същите грижи за населението се полагат и в провинцията. Създават се детски приюти, изпращат се лекари и ветеринари, изграждат се училища и здравни служби и по такъв начин се повдига здравното и културно ниво на населението. Първобитните земеделски инструменти на селяните се заменят с модерни уреди.

Рим, 9 октомври

"ТРИБУНА":

Пътят България - Адриатическо море. Трябва да подчертаем възможността на конвенцията, подписана онзи ден от граф Чано и българския министър, според която едно шосе ще свързва пряко и сигурно пристанищата Дурацо и Антивари със столицата на България и с град Русе. Касае се за едно напълно римско дело, предназначено да засили през Албания политическите, икономическите и културните връзки между двете държави, които днесимат обща граница. Адриатическо море ще се свърже с Черно море посредством Дунава.

Букурещ, 13 октомври

"КУРЕНТУЛ":

Мостът на Дунава. Войната още не е свършила, а между народите вече се говори с убеждение и топлота, нещо, подчертано отново при посещението на българските журналисти...

Мостът на Дунава ще се построи. Този мост ще бъде паметник на приятелството. Той ще бъде осветен от сълзите, които са текли от едната и от другата страна на Дунава.

Берлин, 17 октомври

"ДОНАУЦАЙТУНГ":

Един мост (дописка от Герхард Херман). На Балканите цели столетия се говореше за този мост, но въпреки това той не бе построен, макар че, както е известно, скоро след основаването на княжество България в 1881 г., се почувства нуждата от него. Изготвяха се и се отхвърляха проекти и това продължи до преди шест години, когато най-после поне се създаде един ферибот, който въпреки качествата си, има и един недостатък - през зимата не може да се използва. Така пътници и стоки, както правилно се забелязва, могат да стигнат по железница направо от Пекин до Париж или от Мадрид до Владивосток, но не и от София до Букурещ. Това бе едно трагично положение, в което се намираха Балканите по времето, когато Англия, Франция и Русия спореха за господство в тази област и бяха единни само в намеренията си да попречат на единството на Балканите. Преди всичко, руските закони караха заинтелесованите правителства да мислят, че постройката на този мост не е желателна, тъй като руският натиск за разширение към Цариград не трябваше да се подпомага по този начин... Всички съзнаваха ясно, че когато Русия говори за българските братя, тя мисли за пътя към Цариград. Фюрерът бе този, който след посещението на Молотов в Берлин попречи на подобно ощактливяване на България с руски гарнизони. След като англичаните и Съветите бяха изгонени от европейския Югоизток, сега има условия и за един мост, като вече не се говори само за проекти, а се строи... Касае се строеж на мостове към Европа.

Хелзинки, 21 октомври

"УСИ СУОМИ":

Политическото положение в България е стабилно. Онзи, който обективно следи общественото мнение в България, и то не само в старите й граници, но и в новоприсъединените области, трябва да признае, че след Балканската война, а и изобщо след всички войни, положението в България върви с големи крачки към равновесие. Така че България се връща към нормалния си живот. Комунистическата пропаганда, която благодарение на саботажните действия и внушения на Лондон и Москва преди години имаше временно влияние върху населението, за сега се проявява слабо... Особено силна е моралната подкрепа, която народът получава от примера на българската войска, където всички от офицерите до последния войник устояват против всяка противодържавна пропаганда. Неотдавна издадените полицейски наредби в българска Македония не целят потушаване на някакви смутове или революция, за което бяха разпространени слухове, а са издадени като предпазна мярка за вътрешното спокойствие на страната. Тъй като в продължение на няколко месеци, било в българска Тракия, било в другите новоприсъединени области, не е имало нито един случай на комунистически саботажни действия, то не може и дума да става за сериозна опасност или за противодържавна дейност... Отношенията с Турция, които винаги са причинявали не малко грижи на България, и които враговете й искаха да разстроят съвсем, днес са най-добросъседски и от ден на ден се подобряват, особено в стопанско отношение... Въпреки факта, че дипломатимеските отношения със Съветска Русия не са прекъснати, ония топли чувства към "великия славянски брат" не са вече същите, понеже българите не желаят да споделят участта, която сполетя Русия.

Кьолн, 21 октомври

"КЬОЛНИШЕ ЦАЙТУНГ":

Задачите на България в новата област. Зад привлекателната външна страна се крият трудни задачи и проблеми, двойно по-трудни, като се има предвид че Беломорието е една област с трагична история, една област, преминавала от ръце в ръце. България има да разрешава тук големи задачи, за да може да използав богатствата на областта. Че Тракия не е гъцка, личи от следния факт: дори през 1919 г., когато още продължава опиянението от победата, гърците не се осмелиха да припишат тази страна на себе си. Тя бе обявена за мандатна област на победителите, т.е. на петте велики сили...

След присъединяването на Тракия и Източна Македония в България забелязаха с изненада, че там са останали още твърде много българи, които се чувстваха щастливи да се присъединят към своето етечество. Те нямаха нито български училища, нито им се позволяваше да общуват със своите сънародници в България, на тях им беше забранено да говорят български дори в семействата си. Имаше специални подслушвачи, които съобщаваха на властите за всяко нарушение на забраната. Наказанията бяха парични глоби или изгонване. Чудное, че въпреки това, българските семейства не пожелаха да се разделят със земята на бащите си, но запазиха своите обичаи и език, те представляваха един невидим, но здрав корен на българщината...

Но не само изгонването определи отношенията между българи и гърци. В България и днес се говори за толкова тежкото духовно иго на гръцките свещеници и учители, които имали задачата да погърчат политически повалената българщина. Колкото повече човек навлиза в тази област, толкова повече той ще чуе да се повтаря историята на онзи гръцки владетел отпреди 1000 години, който е накарал да бъдат ослепени 10 хиляди пленени българи и оставил само по един с едно око, който да заведе ослепените в родината, като свидетелство за тяхното голямо поражение. Може би и гърците разказват подобни неща. Но българите не ги забравят, макар че - предвид задачите, които сега са поставени, те трябва да се забравят. Тези задачи са от стопански характер и са толкова важни, че трябва да бъдат поставени на първо място.

Трябва при това да се накара гръцкият селянин да използва всичките сили на земята, защото той засяваше в своето самодоволство и спокойствие винаги само толкова, от колкото имаше безусловна нужда, а не това, което земята можеше да му даде. За тази цел има закони и е създадена организация. Времето за оран и посев е точно определено. Определено е също така колко пъти и колко дълбоко трябва да се оре. Тези, които не спазват предписанията, са заплашени с отнемане на земята и присвояването й от държавата. Затова няма вече както някога необработени земи, и вместо една реколта, отсега нататък ще се прибират три реколти годишно: най-напред ръжта, след това памукът, и накрая - царевицата, която може да се сее даже и късно през лятото. Където има безстопанствена земя, където не достигат работните сили, там се намесва българският войник, който е роден селянин. А там, където българите отново могат да заемат своята земя, страната се превръща в градина. Българинът, противно на гъркът, е оседнал земеделен, не жали труд, докарва вода от километри, обработва своите ниви и въпреки че му липсват машини, той компенсира липсващите му помощни средства с труда на своите ръце...

Вече са планирани работите по пресушаването на блатата, които сега са център на маларията, а също и по залесяването на областта... Започна обща разяснителна акция, която обяснява на населението как да се пози само от малария. Ако някога залесяването бъдедоведено до край, тогава ще се заговори за българска Ривиера, защото твърде горещият през летните месеци климат ще бъде смекчен от горите.

Трябва да се облагородяват милиони маслинови дръвчета. Гърция притежаваше толкова много маслинови гори, че не обръщаше никакво внимание на богатите маслинови находища в тази област. От 12 милиона дръвчета бяха облагородени само около 1 милион и само те бяха използвани. А България иска да използва всяко едно дръвче и да не изгуби нито грам масло. По-късно ще бъдат залесени и други култури...

Друга трудна задача е скотовъдството. За разлика от стара България тук има малко стада. При преселването гърците са откарали и стадата. Има разкошни пасбища. От България са докарани развъдни животни, а коленето на млад добитък е строго забранено.

По-нататъшна задача е прокарването на пътища. Към нейното изпълнение се пристъпи веднага. Вече е построена една ж.п. линия, която свързва страната със стара България, минавайки през Кресненското дефиле. За сега тя е теснолинейка, но се разширява, за да стане нормална. Хвърленият от гърците мост на Марица вече е възстановен. Подновени са съобщенията с източния края на областта. Строят се и други различни пътища от юг на север, тъй че брегът се свързва със своя хинтерланд. В тези строежи са заети повече от 40 хил. български трудоваци. Този труд дава вече своите резултати.

Градове като Драма и Серес стават центрове на богата област, на истинско Елдорадо, където селяните (за разлика от старите предели) имат достатъчно земя, както и тютюнопроизводителите - достатъчно работа, за да могат да живеят от нея. В Серес има български квартал, който се е запазил от всякакви гръцки влияния.

Важен е и проблемът с използването на водите. Гърците не отдават никакво значение на евтината водна енергия, на "белите въглища". Те навсякъде са си служили с дизелови мотори. Българите не мислят да ги поправят или подобряват, тъй като се предвижда използването на водната сила.

Берлин, 30 октомври

ГЕРМАНСКА ТЕЛЕГРАФНА АГЕНЦИЯ

Български принос във военната авиация. Към края на месец октомври преди 30 години двама офицери от българското въздухоплаване за първи път в световната история използваха самолета като бойно средство. Тези двама офицери, които бяха получили подготовката си в завода "Албатрос" в Берлин - Йоханстал, извършиха през есента на 1912 г., през време на Балканската война, едно много отговорно разузнавателно летене със самолет "Албатрос" снабден с мотор "Аргус" от сто конски сили.

Рим, 31 октомври

"ГЕОПОЛИТИКА":

Възстановяване на Велика България. Традиционната й геополитическа тежест е логична последица от географското положение, особеностите на стопанството и духа на българския народ. България трябвашепостепенно да насочи действията си и почините си към народите, способни да защитават и разбират нейните духовни и стопански интереси... Този геополитически стремеж помогна на България да достигне териториално разширение, каквото тя е имала по време на цар Симеон, като при това успа до увеличи престижа си в Европа дотолкова, че присъствието й да има стопанско и политическо значение в бъдещата организация на голямата европейска територия... Италия, която граничи с България посредством Албания, трябва да има предвид тези факти.

Милано, октомври

"ЕВРОПА":

Българският петгодишен земеделски план. Проектът за питгодишен земеделски план обхмаща 11 тома, в които се разглеждат не само всички въпроси, засягащи различните производствени отдели, но и тези, които се отнасят до селяните - главният фактор на националния живот, техните социални условия, образование и културата им...

Други мерки целят да подобрят разпределението на земята чрез премахването на малките стопанства, създаването на селски високодоходни стопанства и преселването на земеделци от извънредно гъстонаселените области в тези, на които липсва земеделска работна ръка. Предвиждат се и мерки за напояване и бонификация и разработването на 750 хиляди хектара необработваема земя...

Петгодишният план е изработен от Министерството на земеделието. Поради присъединяването на Тракия и Македония този план беше преработен, тъй като първоначално бяха предвидени само старите предели.

Кьолн, 25 ноември

"КЬОЛНИШЕ ЦАЙТУНГ":

Връщане към Егейско море. Някога мъртва област, днес тук кънти нов живот. Камиони, коли - цели кервани се движат по шосетата. Това е пътят на заселниците. Същият път преди двадесет години, но в обратна посока вървяха същите хора. Тогава съкрушени и тъжни, днес радостни и с вяра в бъдещето. Те се връщат отново в своята родина. Едно истинско преселение на народа. Около 250 хиляди напуснаха тогава Тракия и Източна Македония, схващани днес под името Егейска област, и бяха принудени да живеят и работят в неплодородни области. Това не беше приятна размяна. И днес не всичко с връщането е точно и в ред, не всички щети са изгладени. Едно изселване и заселване оставя дълбоки следи в живота на народа... Българската държава се грижеше за изселниците. Строиха им къщи, получиха земя, даде се добитък, инвентар, семена и даже облигации...

Завръщането сега е уредено така, че всеки, който иска да се върне, трябва да подаде заявление. Оказа се, че всички изселници искат да се върнат, а има и много други, които също искат да се заселят там. Заселването, обаче не може да бъде проведено изведнъж, тъй като има и гръцки бежанци. Сега не могат да бъдат заселени повече от 100 хиляди души, докато желаещите са 300 хиляди. Между тях има българи от Северна Добруджа, които не си намериха място в Южна Добруджа, а и много други българи, които живеят в планинските области и имат оскъдно препитание. Те са слушали за богатата морска страна и биха желали да опитат там щастието си...

...Раздават се само освободени и изоставени стопанства. Около 80 хиляди гърци са избягали и сега на тези имоти се настаняват заселници. Има извънредно много пасбища и пустеещи земи, покрити с храсти. Сега се разорават.

Заселването означава за държавата една нова тежест. На времето, преди 20 години, тя покри разноските със Заема за бежанците, който стана по-късно средство за политически натиск на великите сили срещу България. Държавата днес трябва да извърши заселването със свои средства и показва, въпреки това, не по-малка готовност. Някогашните бежанци, които са изплатили задълженията, счита им се като тяхно състояние. Държавата сега им дава, както някога земя, къща, строи черкви, училища за новите села, дава им добитък, семена и кредит от 50 000 лева, с които да започнат работа...

Букурещ, 25 ноември

"УНИВЕРСУЛ":

Италия и България. В първата половина на месец октомври министърът на търговията Н.Захариев подписа в Рим два договора. Първият се отнася за размяната на стоки между двете страни, а вторият предвижда построяването на едно шосе от Адриатическо море до Дунава. Това шосе ще тръгва от Дурацо - Албания и от Антивари - Черна гора, ще прекосява македонските планини, стигайки до София, от там - до Русе на Дунав... Построяването на шосето Дурацо - Антивари - Скопие - София - Русе ще бъде поверено на едно смесено итало-българско дружество. Новият път ще допринесе много за засилването на политическите, стопанските и куртурните отношения между Италия и България...

Берлин, 26 ноември

"ДОНАУЦАЙТУНГ":

Българското просветно дело (дописка от Г. Хайдер). Българският народ винаги е полагал грижи за своето училищно дело. Споменът за това, че преминаването от гръцката азбука към славянската кирилица се извърши от славянските братя Кирил и Методий, остана жив повече от хиляда години и българските училища, когато презнуват Светите Братя, носят в шествията направени от цветя букви на тази църковна славянска азбука. Ако някога н Германия се създаде понятието, че войните за единение през миналото столетие се спечелиха от германските учители, същото важи във висша степен и за българските учители, без които обединението на българския народ би било немислимо.

Днес между източните народи единствено в България няма неграмотни, във всяко българско село не църквата, а училището е най-представителната сграда - това е цялата дълбочина и непоколебимост на българската вяра в образованието. Поради тази причина министърът на народното просвещение може да бъде сигурен, че всички негови финансови искания, служещи за изграждането на училищното дело, ще бъдат гласувани от народните представители в Народното събрание.

Не бива да се обърква понятието "образование" с тъй нареченото "висше образование". Учащата се младеж в страната е наклонна да смята за свършено своето образование само ако е завършила гимназия, а по възможност - и университет. Това явление води до един поток от селото към града, а от друга страна - към пролетаризиране на студентството, което така вече няма нищо общо с едно здраво студентство. Това създава обедняване, което се изразява в ниско заплащане на висшистите и носи със себе си големи политически опасности, защото на мястото на големите очаквания в университетската младеж настъпва тежко разочарование. Ръководните среди на България добре съзнаха тази опасност, но избраха единствения правилен път, като не органичиха възможността за висше образование, а полагат усилия да създават такива висши училища, които да дават научна основа за практически и финансови специалисти...

При всичко това, истински първи боец за българското възраждане, редом с университетския професор, остава селският учител, който често при тежки условия и недостатъчна заплата върши примерна работа и благодарение на него се повдига средното ниво на българския народ...

Цюрих, 23 декември

"ДЕР БУНД":

Протокол за строежа на маста на Дунава. Напрежението между България и Румъния трая цели тридесет години - от втората Балканска война до споразумението в Крайова през 1940 г. След щастливото уреждане на добруджанския въпрос, двете правителства се постараха да поддържат старото си приятелство с взаимни посещения и да оживяват стопанските си отношения. Така напоследък се подписа в Букурещ един много важен протокол, който предвижда започването от идното лято на строежа на Дунавския мост. Той ще се строи между двата града Гюргево и Русе и ще има две железопътни линии, път за останалите видове транспорт, а от двете страни - път за пешеходци. Разноските се оценяват на около един милиард франка. Целта на моста е да свърже Балтийско с Бяло море и да насочи транспорта на Средна Европа вместо през Черно море и Дарданелите, направо към Бяло море.

1, 234
Die heiligen Wohnplдtze der Gцtter

unter den Menschen

Die Phantasie der Alten lieЯ ihre Dichtungen, ьber der Wirklichkeit schwebend, allmдhlich sich vom Himmel zur Erde niedersenken. Sie heiligte die Plдtze, wo nach der Sage der Vorwelt die junge Gottheit neugeboren zuerst in jugendlichem Glanz hervortrat oder wo ein Land oder eine Insel so glьcklich war, in ihrem SchoЯe ein Gцtterkind zu pflegen.

Sie weihte auch die Цrter, wo in Orakelsprьchen die Gottheit ihre nahe Gegenwart offenbarte; und jeder Platz, den irgendeine Gottheit nach der alten Sage zu ihrem Lieblingsaufenthalte sich wдhlte, ward in der Dichtersprache zu einem schцnen Namen, an welchen sich der Begriff der Gottheit selber knьpfte, die unter irgendeiner besondern bedeutenden Gestalt auf diesem Fleck verehrt ward.

Nun fand die Einbildungskraft so viele Ruhepunkte, worauf sie sich heften konnte, als Tempel waren, welche die Menschen den ьber den Wolken thronenden Gцttern weihten, die oft zu ihnen herniederstiegen und in ihre geringsten Angelegenheiten sich mit zдrtlicher Sorgfalt mischten.

135
24 година след Р . И . Хр . Въстание на траките

Aufstand der Thraker. [b]

Schreckensherrschaft in Rom mit Denunziantentum und Majestдtsbeleidigungsprozessen. Hofintrigen der Agrippina (d.Д.), Witwe des Germanicus.

Internet Router
Йордан Янев Пламен Павлов

СВЕТОВНАТА

БЪЛГАРИЯ

ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА

Това изследване се публикува с подкрепата на Фондация “Свободна и демократична България”

Издателство “Светлоструй”, София

2000

--------------------------------------------------------------------------------

На всички сънародници по света,

които носят в сърцето си България.

Авторите

Българите по света! Колкo са? Къде са? Каква е историческата им съдба? Какви са причините да напуснат България? Какво представляват те извън естествената си среда? Как живеят във втората си родина? Какво е нивото, до което те се реализират в “другото” общество? До каква степен специфичните национални, културни и исторически характеристики се проектират върху живота на българите и българските общности зад границите на днешната българска държава? Това са на пръв поглед нови, а всъщност с дълга и сложна история екзи­стенциални въпроси за нацията. Едва в годините, когато България започва да търси своя съвременен демократичен път на развитие, те се изправят пред нас и пред държавата ни с цялата си специфика, негативни наплас­тявания и невъобразим хаос от пробле­ми, премълчавани истини и още повече изказвани полуистини.

Пъстра е картината по отношение на терминологията, използвана през десетилетията, с която се обозначават сънародниците ни по света. След Освобождението за българите, останали извън териториалните граници на Отечеството, се говори като за “поробени българи”, а след Балканските войни и Първата световна война, когато България губи част от Добруджа и Западните покрайнини - за “български малцинства”. След края на Втората световна война, във времената, когато изкуствено се създава “македонска” нация, сънародниците ни извън България стават “българи в чужбина”.

Българите извън България (израз, предпочитан от тях, наместо отчуждава­щата ги още повече дума "чужбина" са едно мозаечно и разнолико "метаобщество" (по-скоро за съжаление все още сбор от микро - и протообщества). То може би е най-пъстрото и нехомогенното спрямо "външните" сънародници на дру­гите народи в Европа, а защо не и на ця­лата планета.

Защо е така всеки може да си отговори сравнително "лесно", когато се обърне за миг към нашето по-далечно и дори най-близко минало. "Седеммилионний българский народ" от XIX век, в който нашите възрожденци с право виждат най-значимата и креативна етнокултурна сила на Балканите, неведнъж е разкъсван по волята на историческите превратнос­ти и вездесъщите "Велики сили". Изкон­ни български земи са направо "погълна­ти" от съседите, окуражавани от своите покровители и режисьорите на балканс­ката политическа сцена. Тъй че около два милиона от днешните "външни" българи никога не са напускали българското етни­ческо пространство. Тези българи не са потегляли към някаква далечна, неизвест­на "пуста чужбина", напротив - стотици хиляди българи от същите тези земи, пре­следвани заради българския си корен, език и самосъзнание, потеглят към... държа­вата България! Или пък, гонени от немо­тията, търсят начин да оцелеят, прекосявайки огромни пространства, дости­гайки чак до Америка и Австралия.

Българи извън България са и потом­ците и участниците в многото "вълни" на икономическа и политическа емиграция, тръгнали от самата българска държава през изминалите десетилетия от новата й история. Тези хора, част от които в недалечното минало са дамгосвани с груби и непристойни квалификации от рода на "родоотстъпници" и "врагове на народната власт", също обаче са много различни помежду си. В техните среди продължават - понякога неестествено остри - политическите разногласия. Изминалите години, в които “идеологическата правоверност” се опитва да измести националната и духовната принадлежност, за съжаление все още трудно могат да бъдат загърбени.

В крайна сметка, в общата гама от "българи извън България" влизат както българите, които са имали шанса да оста­нат едноплеменни с дедите си, така и оне­зи, които силом са пресътворявани в "македонци", "славяногласни елини", “добруджанци” и "гагаузи", а напоследък - според нормите на същия елементарно зловещ сценарий - и в "шопи", "помаци" и т. н.

Българската нехомогенност има своите не само "многодържавни", но и етнографс­ки, диалектни (архаични източнобългарски, "павликянски", "македонски", езико­ви (да речем например тюркофонията при гагагузите) и конфесионални проекции. Нашите сънародници извън държавните ни граници са не само християни (били те православни или пък католици, както е с общността на банатските българи), но и мюсюлмани. Тази общност (или отделни общности), която е най-малко познатата и най-рядко обект на последователни дей­ствия за нейната защита и подкрепа, жи­вее в няколко достатъчно различни по­между си държави - Гърция, Македония, Албания, Косово в Югославия, както и в Турция, където в течение на последния век се заселват различни "потоци" от бълга­ри мохамедани. При това на територията на Турция тези потоци идват както от България, така и от изброените малко по-горе съседни държави. Пак в тази наша южна съседка на няколко пъти се устано­вяват (процес, който и днес има своето развитие) големи групи от български тур­ци - хора, които дори и след т. нар. "възро­дителен процес" с цялото му откровено негативното съдържание, продължават да се чувстват психологически и етнокултурно свързани с България, с българската култура, дори и с българското име.

Всичко това, както и много още детай­ли, е нагледно доказателство, че задгранична българска общност е може би най-разноликата в целия свят. Тази мозаечна "външна България", съставена от много "малки" или по-големи "отделни Българии", днес наброява близо четири милиона души - потенциал, който не може да бъде пренебрегван на фона на демографските процеси в днешна Бълга­рия. Някои от тези общности, например бесарабската (и тя обаче е в две държави, Украйна и Молдова, а и със "собствена" диаспора в днешното постсъветско про­странство), са достатъчно мащабни и все още, за щастие, по своему хомогенни. В случая с Македония (за нея специално тер­минът "чужбина" е определено неподхо­дящ), колкото и деликатен и специфичен да е той сам по себе си, нещата също имат своята специфика.

Въпросът за значимостта на "българите извън България” не се нуждае от доказване, защото вече сам доказва и все повече ще доказва своя жизнено важен за нацията смисъл. От освобождението на България през 1878 г. и до днес обаче на практика отсъства цялостна държавна стратегия - както към сънарод­ниците ни, останали извън днешните ни скромни граници, така и към многоброй­ната "мозаечна" диаспора. В продължение на няколко десетилетия тази политика се свежда главно до въпро­са за националното обединение на разпо­късаната от Берлинския конгрес Санстефанска, целокупна, както се казва то­гава, България. Войните и последвалите ги национални катастрофи обаче не реша­ват за съжаление, а усложняват още по­вече политиката на страната. Както е до болка известно, те задълбочават из­вънредно много проблемите на отделни­те български общности зад граница, как­то и на всеки отделен българин в чужда, често откровено враждебна държавно-политическа среда.

Ако политиката на България към нейните “външни” общности, преди всичко спрямо населяващите етническата територия, е основният израз на българският национализъм до Втората световна война, то след нея централно място е отредено на “класовия подход”, на тоталната идеологизация. Изградените държавни институции много последовател­но се стремят не да обединяват, а да ра­зединяват българите особено в страните на Западна Европа и Америка. И до днес ре­дица представители на т. нар. “стара емиграция” трудно се отърсват от по­дозренията, предизвикани от конюнктурно-пропагандното отношение на комунистическия режим към тях.

Фактически едва след началото на демократичните промени в страната, от 1992-1993 г., когато е учредена Агенцията за българите в чужбина, държавата България започва да развива по-цялостни, ориентирани към всички общности инициативи за работа с бълга­рите по света. В обществото категорично се налага разбирането, че българите по света исторически са утвърдени като неразделна част от българската нация. Все повече става ясно, че без идеята за духовното единство на всички българи е невъзможно да вървим напред в един свят на политическа и икономическа глобализация, да отговорим на предизвикателствата на новото време. В това отношение изоставането, дори и в чисто хронологически план, е много сериозно, особено в срав­нение със страни със също така значител­ни общности зад граница като Гърция, Унгария, Полша и много други.

Съвременните реалности категорично повеляват необходимостта от държавна стратегия. Такава, разбира се, не може да бъде изградена стихийно или самоцелно като усилие само на една институ­ция, обществена организация, партия и т.н. Чуждият поло­жителен опит, например унгарският (до­колкото именно с Унгария ние имаме може би най-близки проблеми в това отноше­ние), показва, че държавно-общественото начало, специализираните фон­дации и конкретни глобални и регионал­ни програми нямат алтернатива. Още по-важно от институционалното решение е на­мирането на пътя за организирането и самоорганизирането на самите "външни" (пък и на "вътрешните"...) българи около идеята за духовното ни единство в днеш­ния глобализиращ се свят. Някои страни (Гърция, Унгария, Полша и т. н.) имат свои Световни съвети, в които са обе­динени на свободни начала многочислени организации от цял свят.

Общата рамка на политиката на държавата към българите по света може условно да бъде сведена до опазване, развитие и възраждане на българската духовност, култура и национална принадлежност сред сънародниците зад граница и запазване на българското етническо пространство в страните, където е налице компактен български елемент - естествена опора на българските национални интереси. Целта е всички българи, независимо къде живеят, да бъдат духовно приобщени към днешния ден на България и да съдействат за по-нататъшното й демократично изграждане и развитие. Разбира се, че сънародниците ни зад граница си остават и лоялни граждани на своята “втора родина”.

Радващо е, че вече са поставени жалоните на една нова политика, изчистена от конюнктурни и партийно-политически съображения. Новоприетият Закон за българите, живеещи извън Република България регламентира изключително важните въпроси за статута и правата на сънародниците ни по света и техните отношения с българската държава и българското законодателство. Друго вярно решение е Законът за българското гражданство, който облекчава редица процедури в тази материя. Гражданската инициатива също си пробива път. Нагла­сата за задълбочаването на работата с българите извън страната намира израз в предложената от колек­тив учени, включително експерти от Аген­цията за българите в чужбина, национал­на стратегическа програма "Защита и ду­ховно обединение па българите по света".

Постигането на една модерна и перс­пективна политика към българите и българските общности по света не може да бъде постигано само с практиката на "малките стъпки". Тази приоритетна национална задача безспорно изисква по­вече инициативи и от страна на българс­ката държава, и от структурите на граж­данското общество, академичните, стопанските, културните среди и организации, а и от страна на самите българи по света. Нужно ли е да се доказва, че една последователна политика на защита от стра­на на държавата към всяка една общност и дори към всеки конкретен българин винаги ще има по-силен ефект в сравнение с реак­циите, понякога необмислени на една или друга обществена организация, или плакатни и високопарни на един или друг “патриот”. А не е ли най-рационално ако различните субек­ти на такава активност - държавни и граж­дански - намират начина гласовете им в защита на българските права да зазвучат в по-строен хор? Още по-добре би било пък, ако отделните български общности по света контактуват помежду си и съгласуват своите позиции и интереси в рамките на голямото европейско "семейство" и "световното село"!

+ + +

Формирането на българските общности извън днешните граници на България е дълъг процес и е резултат на различни исторически обстоятелства и фактори, на определена етническа мобилност. Той започва през V - VI век с разселването на българските славяни в политическите граници на днешна Македония, Албания, Румъния, Турция, Гърция, развива се непосредствено след турското нахлуване на Балканския полуостров и продължава с различна интензивност през столетията. Емиграцията по политически и икономически причини на компактни български маси през Възраждането /Русия, Румъния/; насилственото откъсване на български територии с българско население след Освобождението и войните 1912 - 1918 г. /Западни покрайнини, Македония, Албания, Гърция/; икономическата емиграция от края на XIX век и началото на XX век /Европа и Америка/; политическата емиграция преди и след Втората световна война /Америка, Австралия, Западна Европа/; изселването на български граждани с турско самосъзнание по време т. нар. “възродителен процес” /Турция/; новата емигрантска вълна след 1989 г. /по целия свят/ маркират основните изселнически потоци, водещи до изграждането на българските общности в различни страни по света. Към тях можем да прибавим и лицата от небългарска народност, които са били български граждани и в повечето случаи приемат България за своя родина. Такива са българските евреи и българските арменци.

Естествено е, че географските, политическите, икономическите, демографските, културните и религиозните условия, в които се развиват и съществуват, внасят специфика във вътрешното им състояние и проблемите, пред които са изправени. Така например, на Балканите и в страните от ОНД е налице изявен и компактен български етнически елемент, съхранил в значителна степен българското си самосъзнание. Същевременно той е обременен с тежки проблеми, резултат от икономическа криза, религиозни и други конфликти. Съществуват и се задълбочават процесите на национална, културна, религиозна и икономическа асимилация, особено в съседните балкански страни.

През последните няколко години се проявява желание българи от Украйна, Молдова, Казахстан, Русия трайно да се установяват в нашата страна. Причините за това са свързани със стопанска и политическа нестабилност, с напрежение от различен характер в тези райони. Не може да се подценява и засилващият се стремеж - родов и духовен - на нашите сънародници да се завърнат в своята прародина.

В различна ситуация са българите, живеещи в страните на Европа, Америка и Австралия. Като цяло те са сравнително добре интегрирани в обществото, благодарение на своето високо образователно равнище и професионална квалификация. Съществуват немалко групи и лица с изявени възможности в политическата, културната и стопанската сфера.

От друга страна, в редица от държавите, в които има български общности са налице значителни проблеми за пълноценната им национална изява. Макар и прокламирани, техните права не винаги се осигуряват на практика - не се допуска в достатъчна степен изучаването на български език; ограничават се културни и религиозни изяви; целенасочено се стагнира икономическото им развитие; налагат им се административни, митнически, финансови и други пречки и забрани; чрез преднамерено административно деление се създават възможности за промяна на етническия баланс в райони с компактно българско население и т.н. Не са редки случаите и на политически, полицейски и съдебен натиск върху сънародници, особено в СР Югославия. Това определено създава ситуации на естествен страх от изява на националната принадлежност сред тях.

Вече се спомена, че близо четири милиона българи живеят извън пределите на родината си. Донякъде това число има условен характер, тъй като липсва официална българска статистика по този въпрос. Освен това, съществува и разминаване между отечествената и чуждестранната информация за българите по света. Всъщност, в това несъответствие прозира и един от големите проблеми, пред които се изправят българите и българските общности извън България.

Например, официалната румънска статистика сочи, че българите в тази страна са точно 9935. Числото фактически покрива - и то далеч непълно - само броя на банатските българи. Според последното преброяване на населението през септември 1994 г., българи в Македония няма. Това е резултат от официалната политика на македонската държава, която в преброителните протоколи дори не включва графа за лица, определящи се като българи. Преброяването в СССР през 1989 г. показва, че сънародниците ни във всички републики там са 372 941. Тази количествена характеристика не отчита факта, че в бившия Съветски съюз по време на сталинския режим много българи са репресирани или изселени като представители на българския народ, чиято държава е третирана като сателит на нацистка Германия. В резултат на това, много наши сънародници са принудени да приемат руска, украинска или молдовска националност.

Освен Македония, още три държави - Гърция, Турция и Албания - отхвърлят твърдението, че на тяхна територия съществува население от български произход. За броя на българите в Съединените щати също може да се говори с уговорки, тъй като през първото десетилетие на ХХ век българи, сърби и черногорци се регистрират заедно при имигрирането си в Америка.

От десетилетия в общественото пространство битува разбирането, че България граничи сама със себе си. Колкото и горчива да е тази констатация, тя отразява в значителна степен историческата ни съдба, към която времето не е много справедливо. И за каква справедливост може да се говори, когато след Междусъюзническата и Първата световна война само тогавашното Кралство на сърби, хървати и словенци увеличава своята територия с 26 367 км2. за сметка на стародавни български земи. Заграбени са близо 40 % от площта на историко-географската област Македония.

Изстрадана истина е, че историческите документи и източници по недвусмислен начин потвърждават българския характер на Македония. Според официални статистически и етнографски данни до 1900 г. на територия от 65 000 км2., 52, 6 % от населението е българско, 22, 8 % - турско и 10, 3 % - гръцко. В издадения през 1899 г. тритомен речник на Л. Касъров е отбелязано, че по официални турски данни в Македония живеят общо 2 258 224 души. От тях 1 181 336 са българи /1 032 533 християни и 148 803 мюсюлмани/.

Българското население във Вардарска Македония е подложено на терор и насилие, в резултат на които избухват Тиквешкото и Охридско-Дебърското въстание. Сръбските власти обявяват за “Стара Сърбия” територия, на която Българската екзархия има 6 епархии начело с митрополити, 761 църкви, 833 свещеници, поддържа 641 училища, в които преподават 1013 учители на 37 000 ученици. Резултатът от етническото прочистване, започнало непосредствено след Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., както и на насилствената асимилация е изселването на близо 680 000 хиляди македонски българи. Една част от тях намират подслон в отечеството, а други поемат пътя на емиграцията в САЩ, Канада и Австралия.

В годините до и след Втората световна война близо 60 000 македонски българи заплащат с живота си волята да отстояват своята национална принадлежност. Обезбългаряването на Македония от страна на сърбите върви паралелно с опитите на комунистическото правителство в София през първите години след 9 септември 1944 г. да застави българите в Пиринския край да се откажат от българското си самосъзнание и национална идентичност и да се обявят за “македонци”.

Днес в Република Македония официално са признати за българи само 1850 души, предимно преселници от Западните покрайнини. Въпреки това, след разпадането на Югославия бавно, но постоянно, расте броят на жителите на новообразуваната държава, които се определят като българи.

В Западна и Северозападна Македония живеят и т.нар торбеши - българи мохамедани. За тях се предполага, че са потомци на богомилите, развивали своята религиозна и книжовна дейност през средновековието.

Печален е резултатът за българската нация и държава след Междусъюзническата и Първата световна война и последвалите ги национални катастрофи. През 1913 г. в пределите на държавните граници на днешна Гърция остава Егейска Македония - около 34 153 км2. В началото на ХХ век българите там са близо 400 000 и съставляват около 2/3 от населението на Южна Македония. Заедно с българите мюсюлмани те наброяват към половин милион души. Вторият голям удар е нанесен на Парижката мирна конференция през 1919 г. , когато западната част на Южна Тракия е отстъпена на Гърция.

В продължение на десетки години обезбългаряването на Егейска Македония и Беломорска Тракия е официална политика на гръцката държава. Десетки и стотици хиляди българи са принудени да емигрират в България или да потърсят нов живот и препитание в САЩ, Канада или Австралия. Закрити са българските църкви и училища.

За да прикрие процесите на денационализация гръцката историография въвежда понятия като “славяногласни елини”, “славяно-македонци”, “гърци-славофони”. В гръцка Западна Тракия живеят и около 37 000 - 40 000 българи-мюсюлмани, определяни от официалната власт като “помаци”. Те са причислени към единственото признато малцинство - мюсюлманското, което включва предимно турци и малко цигани. С публикуването през 1996 г. в Солун на Помашко-гръцки речник, Гръцко-помашки речник и Граматика на помашкия език се прави опит на основата на български диалекти да се създаде писмена норма на един нов, съчинен “помашки език”.

Въпреки асимилацията, репресиите и насилствената емиграция, в Гърция живеят близо 200 000 българи-християни, съхранили в някаква степен своя национален идентитет. Това се признава и от международни неправителствени правозащитни организации, като “Human Rights Watch”. След промените в България в края на 80-те години, е налице стремеж в българската общност за културна и организационна изява и за търсене на контакти с родината. Израз на това са образуваните три дружества в Солун, Лариса и Атина.

Българите в Албания са наследници на славянските племена от българската група, заселили се от началото до средата на VII век в почти цяла днешна Средна и Южна Албания. В това си качество те са част от българската народност, а в отделни периоди и от българската държавност в средните векове. Това се запазва и по време на Османското робство, без да са в политическите граници на българска държава.

След създаването на албанската държава през 1913 г. в нейния състав остават два района с компактно българско население. Това са Мала Преспа /районът югозападно от Преспанското езеро и по горното течение на р. Девол в Корчанско/ и Голо Бърдо /едноименната планина западно от Дебър/.

Днес в Албания българите са около 65 000 души. Огромното болшинство от тях изповядват мохамеданската религия, но има и цели райони и села /например в Мала Преспа/, където всички българи са християни. Немалко българи намират препитание в по-големите градове във вътрешността на Албания. Българи живеят и в девет села на околия Кукъс, областта Гора, в северната част на страната.

Независимо от някои неблагоприятни фактори, като македонистка и гръцка пропаганда сред българското население, възраждане и изява на национално самосъзнание вече е налице. През последните години се оформят и организационни структури. Такива са Културно-етническото дружество “Голо бърдо” в град Тирана, както и Работническото дружество “Голо бърдо” В Елбасан. През м. май 1992 г. в село Върбник е основан Църковен комитет. Преди няколко години в Тирана се основава още едно дружество, в което членуват изключително българи-интелектуалци от албанската столица.

По волята на историческите обстоятелства Румъния остава в периферията на Османската империя. Благоприятното й положение мотивират десетки и стотици хиляди българи да преминат р. Дунав в търсене на възможности за по-добър живот и главно за развиване на политическа, стопанска и търговска дейност. По време на Възраждането те намират прием и разбирателство в Румъния, строят църкви и училища. Санстефанският мирен договор, а след него и Берлинският конгрес, определят Северна Добруджа да бъде предоставена на Румъния. Резултатът е, че 15 566 км2. са откъснати от България.

За втори път Румъния се облагодетелства по време на Междусъюзническата война, когато заграбва нови 7 696 км2 от територията на Южна Добруджа. По този начин общо 23 262 км2 с близо 700 000 души българско население с развита образователна и църковна мрежа се оказват в политическите граници на друга държава.

Крайовският договор връща Южна Добруджа на България, но северните части на областта отново остават в румънските граници. Договорът е несъвършен и несправедлив към България, защото по него са разменени 60 000 българи - коренни жители от Северна Добруджа за колонисти - румънци от Южна Добруджа. Така не само земята, но и имотите и къщите на българите попадат в чужди ръце.

По неофициални данни днес българите в Румъния наброяват 20 000 - католици, живеещи в Банат, Трансилвания и Влашко, и към 200 000 - 300 000 православни във Влашко и Северна Добруджа. Разделени по религиозна и географска принадлежност те са организирани в две структури - Съюз на банатските българи и Дружество “Братство” в Букурещ.

Признала по Конституция наличието на национални малцинства на територията на Румъния, държавата дава свобода и на вероизповеданията. Българите - католици в Банат са подчинени на Римо-католическата църква, а нашите сънародници - православни - на Румънската православна църква. Румънската държава е толерантна и по отношение на политическото присъствие в публичната власт, като нормативно гарантира избор на представители на всички признати малцинства в парламента.

На територията на Румъния се намират и други езикови и исторически общности, за които някои изследователи смятат, че имат връзка с българските говори и етнос. Това са т.нар крашовени, които населяват седем села в Банат, и свиничени, които са жители на с. Свиница в същата област. Осен тях съществува и малката група бунгардски българи /шкеи/, населяващи Бунгард до град Сибиу, Трансилвания. В миналото вероятно те са били католици или лутерани, а днес са православни.

Трагична е участта на българите в Турция. Драмата започва с още от Берлинския конгрес 1879 г, който определя Одринска Тракия да остане в границите на Османската империя. Обезбългаряването и геноцидът над българското население продължава с различна интензивност няколко десетки години. След разгрома на Илинденско-Преображенското 20 000 българи намират спасение в България. По време на Междусъюзническата война турските войски завземат територия от 13 664 км2 с близо 280 000 души население от български произход, което е подложено на тотално физическо изтребление. Оцеляват тези, които напускат родните си места и се установяват в Беломорска /Западна/ Тракия и в България.

Българското население в Източна Тракия представлява само една част от българите в южната ни съседка. Цариград е мястото с най-голяма концентрация на българи по време на Възраждането. Към 1870 г. в столицата на Османската империя живеят близо 50 000 българи. След Руско-турската война 1877-1878 г. и особено след Балканските войни 1912 -1913 г., българската колония в града рязко намалява за да се стопи до 500 семейства, живеещи понастоящем в Цариград. Според едно специално преброяване на българската одринска епархия през 1912 г., отнасящо се за 1908 г., в Източна Тракия /без Цариград/ живеят 135 472 българи. В тази цифра не влизат българите патриаршисти, българите - мохамедани и католици /униати/. На Лозанската конференция през 1922 - 1923 г. се споменава за 200 000 души българи на територията на Турция. След Първата световна война близо 165 000 от тях се изселват в България.

Както се спомена, Турция не признава наличието на българско национално малцинство на своя територия. Към това трябва да се прибави и посегателството върху исторически паметници на българската култура. Духовната семинария, старата сграда на Българската екзархия и болницата в Цариград отдавна са отнети от турските власти. На практика български са останали полуразрушения храм “Св. Георги” в Одрин, храмът “Св. Стефан”, който се нуждае от сериозен ремонт, новата сграда на Екзархията, един метох и едно гробище в Цариград.

Наличието на българско малцинство на териториятана Югославия е резултат от подписания на 27 ноември 1919 г. между Антантата и България Ньойски мирен договор. По силата на акта “по стратегически съображения” към Кралство Югославия /до 1928 г. Кралство на сърби, хървати и словенци/ преминават земите около Царибродско, Кулско, Трънско и Босилеградско - една територия, на която живеят в 107 селища близо 120 000 души българи.

Повече от 70 години Сърбия провежда национална, културна, духовна и икономическа асимилация на българския етнос. /Връщането на Западните покрайнини в държавните граници на България през годините 1941 - 1944 спира асимилационните процеси, но периодът е твърде кратък за да има един по-траен положителен ефект и да заличи нанесените дълбоки поражения./ Забраняват се българското национално име, език и литература, а самото население е подложено на репресии, като за няколко години са избити десетки българи. Всички български училища и църкви са закрити, техните архиви - унищожени, а учителите и свещениците са прогонени в България.

Процесът на насилствена денационализация на българите в Югославия прозира и през официалните статистически данни, получени по време на преброяване на населението. През 1961 г. българите в бивша Югославия са 63 000, през 1971 г. - 58 000, а през 1991 г. са само 25 000 души. Числата отразяват не само количествените характеристики на обезбългаряването, но и ерозията на националното самосъзнание и загубата на национална историческа памет сред част от българите в този район - резултат от дългогодишния асимилационен натиск.

На територията на Югославия, в областта Косово се намира и група българи, която сама нарича себе си - горани. Името идва от географско-историческата област Гора, която се поделя между Югославия и Албания. Във Войводина, в района на т.нар Сръбски Банат /Иваново/, живеят и българи - католици. От няколко години сред тях протичат процеси на възраждане на националната и културната им самобитност.

През последните години българите изграждат организации, които защитават правата на сънародниците ни в Западните покрайнини. Такива са Демократичният съюз на българите в Югославия /ДСБЮ/, регистриран като политическа партия, “Солидарност” и неправителствената организация “Хелзинкски наблюдател”.

През XVIII и XIX век възникват поселенията на българите в Бесарабия и Северното Причерноморие. Те са свързани преди всичко с многото войни, които Руската империя води с Турция по това време. Изселническите вълни са с различна интензивност и обем, но най-голямото преселение е през 1829 - 1830 г. Тогава повече от 150 000 българи заминават за Русия, като повече от 60 000 от тях се установяват в Бесарабия. Потомците на тези емигранти са днешните бесарабски, таврийски, олшански, одески, кримски и прочее българи.

Историята на българите в тези земи до наши дни е изпъстрена с драматични обрати и сложна житейска съдба, породени от неколкократното преминаване на Бесарабия от една държавна територия в друга, поделяна между Русия, Румъния, Украйна и Молдова. Поселенията на българите в Приазовието възникват в резултат на разделянето на Бесарабия през 1856 г., когато нейната южна част е предоставена на Румъния. Тогава половината от Болград и 24-те села около него се преместват в Русия, в Приазовието. След 1878 г. цяла Бесарабия отново влиза в пределите на Руската империя, но през 1918 г. - 1940 г. е включена в държавните граници на Румъния. През 1940 г. Бесарабия става част от СССР, а от 1941 до 1944 г. - в хода на Втората световна война - е окупирана от немски и румънски войски. Тази историческа нестабилност има сериозно негативно отражение върху демографската, културната, стопанската характеристика на българския етнос по тези земи. Най-голям удар българите понасят след войната, когато една част от бесарабските българи са изселени в Сибир и Средна Азия, а през 1946 -1947 г. близо половината от българите в северното Причерноморие измира от глад. Кримските българи - около 14-15 000 - са изселени също в Сибир. Върналите се близо 3 000 души приазовски българи в България по време на войната, след 1944 г. отново са откарани в СССР и въдворени в Сибир, където по-голяма част от тях намират смъртта си. Така за няколко години броят на бесарабските българи намалява почти наполовина.

Според официалните данни от общонационалното преброяване на населението в Украйна, проведено през 1989 г., българите в тази страна са 233 800. От тях 134 061 живеят в селата и 99 739 - в градовете. Най-много българи има в Одеска област - 168 800 и Запорожка област - 34 600.

Законът за националните малцинства в Украйна от 1992 г. гарантира равнопоставеност на гражданите на Републиката в политическо, социално, икономическо и културно отношение, независимо от тяхната национална принадлежност. В нормативния акт е предвидено участие на малцинствата във всички нива на държавното и местното управление, както и правото им за национално-културна автономия.

През последните няколко години се оформят структури на българското национално малцинство. Процесите на консолидация намират израз в учредяването на Асоциация на българските национално-културни дружества и организации - институционална структура, имаща за цел по-ефективното решаване на общите проблеми на българите в страната.

Според преброяването на населението на Република Молдова от 1989 г. и от документ на Комитета за статистика на републиката от март 1990 г., българите в тази страна са 88 419 души. В столицата Кишинев сънародниците ни са около 10 000.

Най-значителният проблем на българската общност в Молдова е изкуственото отделяне на близо 135 000 българи гагаузи в автономна република “Гагауз ери”. Макар да са етнографска група българи, да притежават българска именна система, обичаи, фолклор, граматически особености в говорения от тях тюркски език, днес гагаузите са в процес на загубване на българско национално самосъзнание.

След разпадането на СССР се задълбочават процесите на културна и национална определеност сред сънародниците ни в Молдова. За това спомага и политиката на държавата, която им гарантира широки права. Административна автономия получава Тараклийският район, в който се намира значителна част от българите в републиката. Открити са училище с изучаване на български език в Кишинев, Колеж лицей и народно читалище в град Тараклия, към Молдовската академия на науките е изградено Дружество на българистите и организационен кръг на интелектуалци около сектор “Българистика” на академията. На базата на всички български организации в страната е създадена Българска община в молдовската столица.

Нов момент в състоянието на българската общност в Молдова е създаването на Свободна икономическа зона в село Твардица. По този начин се търси не само икономическото обединяване на българите, но и взаимодействието на стопанските фирми, които се ръководят от българи.

През последните няколко години се наблюдава активизиране на българите, живеещи и на територията на Русия. Лишени дълги години от възможност за национална и културна изява, сега те образуват свои организации. Сред тях са Културно-просветно дружество “Паисий Хилендарски” в Москва, Културно-просветен фонд “България” в Санкт Петербург, Българско земляческо дружество в град Сургут, Тюменска област, Българска община в град Пятигорск, Северен Кавказ и др.

Почти е невъзможно да се даде отговор за точния брой българи, които живеят на територията на Русия. Споменатото вече официално преброяване, проведено в СССР през 1989 г., посочва цифрата от 33 000 души, но тя трябва да се приема с големи резерви. Пак по същата статистика българите в Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Туркменистан са около 14 000. Най-голям е броят на сънародниците ни в Казахстан - повече от 11 000. Те са потомци на репресираните по времето на колективизацията в СССР българи. Сега са признати за малцинство и имат представители в парламента.

Напоследък голям обществен интерес предизвиква въпросът за волжко-уралските българи. Една част от населението в автономните републики и области, като Чувашия, Татарстан, Башкирия и Балкария, декларират българскипроизход и честват годишнини от основаването на Волжка България.

Историята и състоянието на българските общности в страните на Централна и Западна Европа не притежава драматизма, характерен за сънародниците ни в съседните на България държави. Причините за тяхното формиране, обаче, също са свързани със значими и преломни политически събития в многовековното развитие на българската нация и държавност. Характерна особеност за сънародниците ни от тази част на континента е участието им в благотворителни и хуманитарни акции и помощи за България.

Заселването на българи в Унгария започва непосредствено след падането на България под Османско робство. Немалък брой българи търсят по-спокоен живот и просперитет в южните части на страната, както и в самата столица Буда. Втората голяма вълна е свързана с разгрома на Чипровското въстание през 1688 г. Тогава немалка група българи-католици напускат родните си места и се установяват в областта Банат, която по това време е в границите на Австро-Унгарската империя. Българи основават градовете Винга, Бешенов и др., сега намиращи се в Румъния. Близо 290 000 българи - главно търговци и градинари гурбетчии - от търновско, русенско, свищовско, шуменско, севлиевско, сливенско, видинско, банско се преселват в унгарските земи за периода 1857 - 1882 г.

Днес българите в Унгария са около 5 000 души. Най-голяма е българската колония в Будапеща и околностите - над 1 000 -1 200 души. Освен с традиционното градинарство, развивано в продължение на повече от един век, и търговията със селскостопански произведения, българската колония постепенно издига своето материално и образователно - културно ниво. Оформена е прослойка от българска интелигенция. Важна роля в това отношение има българското училище в Будапеща, основано през 1918 г. Българската църква, построена със средства и дарения на сънародниците ни през 1931 г., е единственият източноправославен храм на територията на страната. През 1914 г. българските градинари в Будапеща основават Дружество на българите в Унгария. Организацията издава списание за обществен живот, култура и литература “Хемус”.

По Закона за правата на националните и етническите малцинства в Унгария такъв статут получават и българите, като общност със 100 годишно присъствие в историята на страната. С този акт се урежда въпросът за двойното гражданство на съотечествениците ни, живеещи в тази страна. Толерантното отношение към националните малцинства и преди всичко гъвкавата политика, съобразена с националните интереси на Унгария, е в основата да се предостави Републиканско самоуправление на малцинствата.

Формирането на българската общност на територията на Чехия и Словакия преминава през различни етапи. Началото е сложено още в средата на миналия век, когато дейци на българското национално-освободително движение намират убежище и подкрепа сред чешкия и словашкия народ. В първите две-три десетилетия на нашия век значителни групи от български градинари се установяват в Чехия, Моравия и Силезия. След Втората световна война - през годините 1946 -1950 - започва т.нар. трудова миграция, в резултат на която около 2 500 българи остават да живеят в страната. Друга голяма група са българските студенти, които получават своето образование в чешки и словашки учебни заведения още през 60-те и 70-те години на ХIХ век. По това време се създава и Дружеството на българските студенти “Българска седянка” - първата легална форма за сдружаване на българите в Прага.

Превратът на 9 юни 1923 г. и последвалият го разгром на Юнското, а след това и на Септемврийското въстание, оформя потокът на политическата емиграция от земеделци и комунисти към Чехословакия. Няколко хиляди са емигрантите, установили се по това време в страната.

По официални данни от 1989-1990 г. в Чехия и Словакия живеят 5 700 души българи, а броят на временно пребиваващите е 619. Предполага се, че нашите сънародници по тези земи са около 7 - 8 000, които със семействата си наброяват над 20 000 души. Техният социален състав е доста разнообразен, като в по-големите административни центрове като Прага, Бърно и Братислава, преобладаващият състав на българската колония е от хора с висше образование.

Най-големият проблем на българите в Чехия и Словакия е свързан с получаването на двойно гражданство. Ситуациите в двете държави са различни, но сънародниците ни там притежават само българско гражданство и български паспорти, което им създава немалки проблеми. Това ги принуждава да се откажат от родното си гражданство, което е обезпокоителна тенденция.

Българската общност в Австрия днес наброява около 6 000 души. Нейното развитие започва още от края на миналия век, активизира се през 20-те и 30-те години и особено по времето преди и след Втората световна война. Този процес продължава и в наши дни, когато много българи се установяват в тази страна.

Българите в Австрия имат свои организационни и образователни структури. Първата организация е “Дружество на българските земеделско-стопански предприятия”, както и Българската културно - просветна организация “Св св. Кирил и Методий”, които развиват разнообразна културна дейност и понастоящем. Църковната община “Св. Иван Рилски” е основана през 1968 г.

Огромното мнозинство от сънародниците ни са специалисти - лекари, инженери, музиканти, артисти, художници, адвокати, архитекти. През последните години в резултат на новата емигрантска вълна се увеличава броят на българите, пребиваващи постоянно или временно на територията на Австрия и осъществяващи стопанска дейност там.

Още от края на миналия век българи започват да се установяват в Швейцария. Първите са студенти, останали там след завършване на образованието си. По време и особено след Втората световна война нараства броят на политическата емиграция. Оформя се една компактна маса от около 400 - 500 българи с висок образователен и имуществен ценз. По-голямата част от сънародниците ни са интелектуалци - художници, артисти, архитекти, дипломати, философи, историци, лекари, зъболекари. Има и индустриалци и търговци със солидно присъствие в стопанския живот на Швейцария.

В Хърватска живеят немалко българи. Броят им е трудно установим, на по косвени данни може да се приеме, че те са около 10 000 - 15 000. След разпадането на СР Югославия, държавата провежда политика на толерантност и уважение към малцинствата на нейна територия. В резултат на това през 1994 г. се създава Хърватско - българско дружество, в което членуват българи и хървати с висок социален статус в обществото. Дружеството има клон в град Осиек, а понастоящем са в процес на организационно изграждане и клонове в Сплит, Задар и други градове. Възраждането на културната и национална принадлежност сред сънародниците ни в Хърватия е в основата на образуваната през 1999 - 2000 г. българска църковна община.

Българите в Германия са значима общност, с високо образователно ниво, което спомага за добрата им професионална реализация и интегрирането им в немското общество. По неофициални данни техният брой е около 30 000 - 35 000. Те са разпръснати на територията на цяла Германия, но най-големите колонии са в градовете Берлин, Лайпциг, Мюнхен, Щутгарт, Франкфурт на Майн, Хамбург, Кьолн, Дюселдорф, Бон и др. От дълги години съществуват немско-български културни дружества, които развиват интензивна и разнообразна дейност и днес. Техният брой е повече от 20. Тази смесена организационна форма е характерна за Германия и само за няколко други държави, в които живеят българи. Дружествата издават бюлетини, списания, малки вестници и пр.

След Втората световна война - главно по политически и икономически причини - много българи поемат пътя на емиграцията към страните на Северна Европа - Швеция, Финландия, Норвегия, Дания, Холандия и Белгия. Изграждането на българските общности в тези страни се осъществява през 60-те - 70-те години на ХХ век. Техният социален състав е пъстър, но преобладават българите с висше образование . лекари, инженери, музиканти, художници. В шестте страни броят на сънародниците ни е около 10 000 души, като най-значими са българските общности в Швеция и Белгия.

Днес българската общност във Франция наброява между 8 000 и 10 000 души. Повечето от постоянно живеещите българи във Франция имат френско гражданство /по произход или по натурализация/. Сред българската общност е налице тенденцията за възстановяване на българското гражданство след обществено-политическите промени през 1989 г. Френската държава толерира института на двойното гражданство, което улеснява и стимулира посочената тенденция.

Социалната характеристика на българската общност е най-разнообразена. Близо 2/3 от постоянно живеещите във Франция българи са лекари, инженери, музиканти, художници, учени, архитекти, филолози, журналисти. Сред тях има интелектуалци със значимо присъствие във френската култура и общество.

Париж е естественият център на съсредоточаване на българската общност. Големите градове, като Лион, Марсилия, Ница, Страсбург и общините около тях са другите области, където са уседнали нашите сънародници.

Българската общност във Франция и отделни българи създават през 80-те и 90-те години няколко организации, които провеждат разнообразна културно-просветна и хуманитарна дейност - организират изложби, концерти, тържествени събрания, благотворителни инициативи и пр. Такива са Дружество “Иван Вазов”, Асоциация “Децата на България”, Асоциация “Силви Вартан”, Асоциация “Проф. Христофоров”.

Като цяло българите във Франция са източноправославни. Важен фактор за сплотеността на общността е Православната църковна община “Св. Патриарх Евтимий Търновски”, както и българската черква в Париж, открита през 1985 г.

Формирането на основната част на българската общност в Италия става след Втората световна война. Тогава много български интелектуалци - художници, музиканти, изкуствоведи, оперни певци, архитекти се установяват в тази страна. В края на 80-те години българите там са около 1 500. Поради високия си социален и образователен статус те са значително над средното за страната ниво и са отлично интегрирани в италианското общество. Някои от тях имат изключителен принос в световната култура на ХХ век.

Броят на постоянно живеещите в Италия българи рязко е увеличен след 1989 г. По официални италиански данни към края на 1993 г. сънародниците ни там са повече от 6 000 души. Най-голяма част от българската общност е съсредоточена в Северна Италия в големите градове - Милано, Торино и околните общини, а също и по крайбрежието на Централна Италия - пристанищните градове на Лигурия и Лацио.

Още преди Втората световна война българите създават свои обществени организации и землячески сдружения, които за съжаление прекратяват дейността си в края на 80-те години. Единственият духовен център е изградената от Борис Христов Академия за изкуство и култура в Рим.

През 1960 г. към Ватикана се създава “Български църковен център”, обединяващ католическите свещеници от български произход. По Радио Ватикана се осъществяват предавания на български език. В Торино по частен радиоканал се излъчват програми на български език.

Първата емиграционна вълна към Испания е непосредствено след септември 1944 г. и тя има подчертан политически характер. Вторият поток е през 70-те години и е свързан с известно либерализиране на пътуванията извън България по това време. Третият етап е след 1989 г., когато политическите, икономическите и социалните промени у нас създават условия за свободен избор на установяване и житейска реализация.

По неофициални данни сега на територията на цяла Испания пребивават повече от 3 000 българи. Представителите на най-старата българска емиграция имат утвърден престиж и влияние в испанското общество и висок социален статус. Сред елита са крупни индустриалци, търговци, предприемачи, хора на интелектуалния труд. Във втората и третата вълна емигранти също присъстват хора - интелектуалци със значимо присъствие в културния живот на Испания.

Приблизителният брой на българите във Великобритания е между 3 и 4 000. Политическата емиграция е първата група, която формира българската общност. Преди и след 9 септември 1994 г. около 1 000 сънародници търсят политическо убежище в страната. Близо 1/3 от общия брой на българите са със смесени бракове с британски граждани, сключени през последните 20 години. Третата група са емигрантите от последната вълна след 1989 г., която е и най-многобройна. Концентрацията на българите е предимно в големите градове - Лондон, Бирмингам, Саутхямптън, Норуич.

Първите опити за обединяване на постоянно живеещите българи във Великобритания са в края на 60-те години и началото на 70-те години. От тогава датира и изграждането на Българската културно-просветна организация и православна църковна община “Св. Иван Рилски”. Тя издава бюлетина “Вести”, които е регистриран в Британската библиотека.

Новият свят привлича не само преселници от Западна Европа, но и българина, който тръгва към Америка още в средата на ХIХ век. Хронологически вторият поток от българи емигранти за Съединените щати и Канада е след Освобождението 1878 г. и особено след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., когато хиляди македонски българи търсят спасение и нов живот отвъд океана.

По американски данни през 1977 г. българите в САЩ са около 70 000. В различни източници и изследвания, обаче, общият обем на българската общност там е между 80 000 и 150 000. Високата мобилност, присъща на американския начин на живот се отразява и върху днешната българска общност, която е разпръсната по цялата територия на страната. Това обстоятелство рефлектира върху контактите и взаимовръзките между тях, които не са с голям интензитет.

Изграждането на обществени организационни започва още в началото на ХХ век, когато се учредяват и първите църкви - предимно от македонски заселници. През 1963 г. се стига до Голямата схизма, при която една част от българските църкви на територията на САЩ и Канада признават Светия синод, а друга - Американската православна църква.

В големите градове, където има по-компактни маси българи, възникват различни по характер, цели и дейност структури - землячески дружества, културни и просветни организации, чисто стопански организации. От чисто политическите структури най-голяма и най-влиятелна е Македонската патриотична организация. Близо 70 години тя издава вестник “Македонска трибуна”, в който се отстоява българския национален интерес.

По отношение на България най-активна е т.нар. “стара емиграция”, установила се в Америка до средата на ХХ век. При следващите генерации значително намалява процентът на хората, поддържащи контакти с България. Тези поколения са и на доста по-високо равнище на социално положение и материално състояние. То може по-категорично да се определи като средно за американските стандарти.

Източниците за броя на българите в Канада също не са категорични. Със уговорки старата емиграция в тази страна се определя между 120 и 220 000. От тях съответно 100 или 200 000 са българите от Македония, а останалите - от държавните предели на България. Торонто, Отава, Монреал са местата, където живее основната част от българската общност в Канада.

Още в първите години на ХХ век българите започват изграждането на църковни общини, културни и просветни дружества, землячески организации и храмове. Такива са основани в Торонто /три храма/. Там са съсредоточени и културните институции на българите. От 1995 г. функционира българско училище в Отава. В Торонто се издава списание “Македоно-български преглед “Вардар”.

Основно българската диаспора в Австралия се формира между двете световни войни главно от икономически емигранти. Български бежанци се заселват на континента обаче, още в началото на века, непосредствено след Кресненското въстание и Илинденско-Преображенското въстание. Не липсва и политическа емиграция, заселила се след 9 септември 1944 г. От края на 80-те години много българи също намират подслон в Австралия. Подобно на ситуацията в САЩ и Канада, и тук българите от Македония са значителна част от българската диаспора.Според някои субективни данни в Аделаида има 252 български семейства, в Сидней - 162 и 210 в Мелбърн. По приблизителни изчисления българската общност е около 5 000 души. Извън този обем остават българите от Вардарска Македония, които са около 100 000.

След Втората световна война българската общност изгражда свои организационни структури. Австралийско-български дружества са основани в Аделаида, Мелбърн и Перт, както и Българска културно-обществена и патриотична организация “Родина” в Уевърли. В Мелбърн е Българското женско дружество “Баба Тонка”. Освен тези организации са изградени и две църковни общини “Св. Св. Кирил и Методий” в Мелбърн и “Св. Петка” в Аделаида.

Понастоящем българите в Австралия проявяват завидна активност за изграждането на образователни структури. В Сидней са открити две училища - “Иван Вазов” и “Любословие”, в Аделаида също има българско училище. 2. Българите в Латинска Америка:

Българската общност е разпределена неравномерно на територията на всички държави на Латинска Америка. Най-много българи живеят в Аржентина. Техният брой се определя от 6 до 15 000. Второто и третото поколение лица от българска народност са приблизително към 20 - 25 000.

Българите в Аржентина са концентрирани предимно в столицата Буенос Айрес, Берисо, Роке, Саене Пеня, провинция Чако и пр. Формирането на българската общност в тази страна обхваща периода между двете световни войни, но има и значителна емиграция непосредствено след първата национална катастрофа 1913 г. Основна характеристика на старата емиграция е нейната икономическа насоченост. Голяма част от тях са работници в селското стопанство, заводи и фабрики, петролната промишленост.

В Аржентина българите не изграждат църковна община, но имат немалко организации, които функционират и сега. Такива са Аржентино-българската фондация в Буенос Айрес, която издава и “Български вести”, Българското културно дружество “Иван Вазов” в град Берисо, Българската общност “Христо Ботев” в провинция Чако, Българската общност “Васил Левски” в град Лас Бреняс, Българската общност “Св. Св. Кирил и Методий” в град Комодоро Ривадавия, Българо-аржентинска асоциация “Хан Аспарух” в столицата.

В останалите страни на Латинска Америка също има българи. По неофициални данни техният брой варира между 4 000 и 7 000. Най-много - около 2 и 4 000 - са сънародниците ни в Бразилия. Между тях има бесарабски и таврийски българи, както и немалък брой български евреи и арменци.

Най-голямата общност от българи на африканския континент са намира в Република Южна Африка. Тя е предимно от нова икономическа емиграция, която заедно със старата колония, наброява между 7 и 10 000. Претория и Йоханесбург са двата основни центъра, където живеят сънародниците ни.

Социалният състав на общността е разнообразен, но преобладават хората със висше образование. Специалистите в областта на електрониката, компютрите, инженери, лекари, медицински сестри съставляват основната част от новата емиграция. Високото образователно ниво позволява за по-бързото интегриране в обществото на тези хора, чиито социален статус е около средното за тази страна ниво. По-заможни индустриалци, предприемачи и търговци има от старата емиграция.

През 1996 г. се създава Дружество “Български християнски културен център”. То има за цел изграждането на културен център с библиотека и постоянно действащо неделно училище, в което да се преподава история, география, литература и български език. Сънародниците ни си поставят и друга важна задача - изграждането на българска църква. Набирането на необходимата сума за това започва непосредствено след създаването на дружеството, като много българи дават значителни суми за изграждането на центъра.

Общността на българските евреи в Израел датира от периода 1948-1951 г., когато близо 50 000 от тях се преселват в Обетованата земя. Макар и непринадлежащи към българския етнос, тази значителна група е дълбоко свързана с България, и българската култура. И сега в Израел те издават два вестника на български език, поети и писатели - обединени в своя организация - творят изкуството си на Кирило-Методиевата азбука.

В Тел Авив, Йерусалим, Хайфа и други градове развиват активна дейност клоновете на Съюза на българските евреи в Израел. Заедно с Дружеството за приятелство “Израел - България”, през последните няколко години те оказват значителна хуманитарна и материална помощ на България.

Българските евреи в Израел представляват единственото реално българско лоби зад граница. Техните големи възможности в областта на световната търговия, предприемачество, туризъм и финанси, могат да бъдат от изключителна полза за България, която българските евреи възприемат като своя втора родина.

+ + +

Това са българските общности, които в своята съвкупност са “Световната България”. Проблемите пред тях са много и сериозни. И ако да сега те не са решавани по най-добрия начин, то "вините" за това не могат да бъдат само на едната от страните в тази сложна система от "диалози" между ро­дината и нейните деца, пръснати по четирите посоки на планетата. Тъжно и трудно разбираемо е, когато в една конкретна държава съществуват десетки български дружества (понякога от различни типове: български, "македонски", македоно-български), а няма разбиране, че една конфедеративна структура например ще осигури много повече позиции, средства и влияние в самото та­мошно общество. Не е ли назрял моментът личностните, груповите и всевъзможни дребнави противоречия да отстъпят мяс­то на общата кауза? В тази посока бълга­рите като вековен, исторически зрял народ би трябвало отдавна да сме преболедували "детските болести" на собствения ни манталитет. Стихийният възглас "България (ни) е длъжна..." също е вече твърде изхабен. Той е обиден и за родината-майка, и за всеки българин по широкия свят. Какво е всъщност България, онази "държава на духа", която съществува дори и във вековете на чуждото робство, ако не всички ние, българите...

nesnaecht През 1688 г., след тежките поражения, нанесени на Турция от австро-полско-венецианската коалиция, чипровските водачи решават, че момента е дошъл. Българите от цялата област хващат оръжието. Избухва Чипровското въстание, което е договорено с коалицията. Но военно-политическата конюнктура се променя. Въстанието е оставено без подкрепата от войските на коалицията. То е жестоко смазано от озлобените от неотдавашните си поражения еничари. Цялата област е съсипана, а много от жителите й избягват в съседните християнски държави.

Има историци, които смятат, че поражението на Чипровското въстание, е било решаващо за обществените нагласи в България. До този момент българите са разчитали на помощ от Запада, за да се освободят от мюсюлманския гнет. Подир въстанието погледите се обръщат към въздигаща се Русия.

Натиснете върху снимката.

Редактирано от - nesnaecht на 01/9/2003 г/ 11:39:34

nesnaecht

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния, а на 5-6 септември 60-хилядна румънска армия вече е унищожена в крепостта Тутракан. След няколко дни пада и Силистра. Други български части превземат Добрич. Над румънската армия в Добруджа надвисва катастрофа.Натиснете върху текста.

++++++++ това са два различни сайта++++++++

От военния дневник на Ротмистър Никола Батоев

1 септември 1916 г., с. Хюсеинлар, Разградско

Обявяването на войната с Румъния завари Първи картечен ескадрон от 9-ти конен полк на румънската граница в с. Хюсеинлар в състав 2 офицери, 106 долни чина и 140 коня. Ескадронът остана на мястото си, като се взеха мерки да бъде готов за поход всеки момент.Натиснете и върху снимката.

Редактирано от - nesnaecht на 01/9/2003 г/ 12:17:02

nesnaecht Приятели знаете ли колко се радвам че не съм сам , във начинанието ми !

Дано стане това което мисля , да се върне честа на българина и да я разпространя по света със ваша помощ !

И затова който чете каквото и да намери от историята на БГ където и да е по НЕТА да го пейства тука , за да ми е по-лесно при превеждането на други езици ! Вярвам ви че сте ме разбрали !

Благодарим на анонимния за постинга , върна ме във времето когато мойта баба ми разказваше за румънското нашествие 1916 !

Заеби, такъв героизъм няма никъде !

nesnaecht Забравих да кажа , като препийствате каквото и да било трябва да го знам , за да нямам проблем със авторските права ! А пък аз ще се оправям със тях не се кахърете , знам че никой няма да откаже да помогне !

Забравих , слагайте всичко в тази тема за да ми е по-лесно да намирам какво ми трябва иначе ще тичам като настинал кон !

Редактирано от - nesnaecht на 03/9/2003 г/ 02:41:26

nesnaecht Ей , приятели като говорите за нещо обяснявайте къде какво , за да идем да видим по нета мааму !
nesnaecht
Граници и териториален обхват на Третата българска държава*

Антон Ж. Иванов

*

На 1 (13) юли 1878 г. в Берлин представителите на шестте Велики сили и на Османската империя подписват договор, с който да се уредят “въпросите, повдигнати на Изток от събитията” през 1875-1878 г. “и от войната, на която прелиминарният Сан-Стефански договор тури край”. С Берлинския договор се признава правото на българите да имат “самостоятелно трибутарно княжество под върховната власт на Султана”. С този акт, 482 години след завладяването на Видинското царство, се възстановява българската държавност.

*

Новосъздаденото княжество обхваща земите между Дунава и Балкана (с изключение на Северна Добруджа) и Софийския санджак. Неговата повърхност е 62 777 кв. км. На юг от Балкана до Родопите, Сакар и Странджа се разпростира автономната провинция Източна Румелия, чиято територия възлиза на 35 208 кв. км.

На 6 (1 септември 1885 г. в Източна Румелия се извършва преврат и български революционен комитет прокламира Съединението на областта с Княжество България. Два дена по-късно княз Александър I (Александър Батенберг) издава в Търново “Указ за Обединението”, с който утвърждава извършения революционен акт. На свиканата на 24 октомври (5 ноември) 1885 г. в Цариград посланическа конференция Великите държави и Османската империя, след разгрома на Сърбия в Сръбско - българската война, са принудени да признаят Съединението и с Топханенския акт от 24 март (5 април) 1886 г. управлението на автономната област е поверено на българския княз. От Източна Румелия обаче са откъснати и включени в състава на империята селата в района на Тъмраш, които още от 1880 г. отхвърлят административното управление на Директората в Пловдив, и Кърджалийският кантон (околия) с обща територия 1640 кв. км. След признаването на Съединението повърхността на България фактически нараства до 96 346 кв. км.

*

На 22 септември (5 октомври) 1908 г. Княжество България обявява своята независимост от Османската империя и е провъзгласено за царство. Независимостта е легитимирана на следващата година с подписването в Цариград на Турско - български протокол от 6 (19) април 1909 г., с който формално е узаконен актът на Съединението от 1885 г. и е потвърден българският суверенитет над цялата територия на страната.

*

В края на 1912 г. Балканският съюз разгромява Османската империя и скоро след това започват преговори за мир и за разпределяне на турските владения в Европа. Същевременно, възползвайки се от ангажираността на България във войната и обосновавайки се с евентуални нейни големи придобивки в Македония, Румъния поставя искането да получи компенсация в Южна Добруджа. След неуспешни българо-румънски преговори в Лондон двете страни приемат посредничеството на Великите сили и в Санкт Петербург се свиква посланическа конференция. Конференцията препоръчва България да отстъпи на Румъния град Силистра и на 26 април (9 май) 1913 г. в столицата на Русия е подписан Протокол относно българо-румънската граница в Добруджа. С това споразумение Румъния придобива град Силистра и района на запад и на юг от него в радиус от 3 км с обща повърхнина от около десетина кв. км.

*

На конференцията за мир, свикана в Лондон на 3 (16) декемри 1913 г., България, подкрепяна от съюзниците си, настоява границата й с разгромената империя на турците да минава по линията, свързваща залива Малатра на Черно море, намиращ се на юг от град Мидия с град Родосто, на Мраморно море и да опира на шийката на Галиполския полуостров. Поради противопоставянето на някои от Великите държави на тези претенции се стига до споразумението бъдещата граница в Тракия да бъде прокарана на север и, според подписания на 17 (30) май 1913 г. в британската столица мирен договор, Османската империя отстъпва на държавите от Балканския съюз всичките си европейски владения до линията Мидия-Енос, с изключение на Албания. Принадлежността на турските острови в Бяло море трябва да бъде определена от Великите сили. Поради последвалите събития Лондонския мирен договор остава нератифициран и след няколко месеца е ревизиран.

*

Възникналите противоречия между балканските съюзници за поделянето на Македония, въпреки предварителната договореност между България и Сърбия за разграничаване на “спорна” и “безспорна” българска зона в тази област, предизвикват въоръжен сблъсък, който прераства в междусъюзническа война. Скоро след това румънската и турската армии нахлуват в България и тя е принудена потърси мир.

*

На мирните преговори, проведени в Букурещ, бившите съюзници се споразумяват за подялбата на Македония в ущърб на България, а Румъния постига ревизия на договореността от Санкт Петербург и откъсва от България Южна Добруджа с територия 7 696 кв. км. С Букурещкия мирен договор от 28 юли (10 август) 1913 г. е съкрушен идеалът за обединение на българите от Мизия, Тракия и Македония в свободна и независима българска държава.

*

Петдесет дни по-късно на 16 (29) септември 1913 г. в Цариград е сключен мирен договор между България и Османската империя, с който общата им граница се премества навътре в Тракия до Източните Родопи, Сакар и през Странджа. Турция си възвръща около 14 000 кв. км., загубени от нея четири месеца по-рано в Лондон.

В резултат на Балканските войни българската територия нараства с 15 491 кв. км. до 111 837 кв. км, от които 23 187 кв. км са на освободените райони в Тракия и Македония.

*

След избухването на Първата световна война двата противникови лагера правят усилия да привлекат България на своя страна. През втората половина на 1915 г. Царството се ориентира към участие във войната против Сърбия, в съюз с Централните сили. Българското правителство обаче настоява за териториални отстъпки от Османската империя, която е притисната от десанта на войски на Антантата на п-ов Галиполи. Преговорите по този въпрос завършват с подписването на Софийската конвенция от 24 август (6 септември) 1915 г., според която Турция отстъпва принадлежащите й земи на запад от Марица и една ивица по левия бряг на реката в дълбочина до 2 км (с изключение на градовете Одрин и Енос и техните покрайнини), а също и северозападната половина на района заключен между теченията на Марица и Тунджа и българската граница. С тази ректификация (поправка) на границата Царството придобива територия с площ 2588 кв. км и постига най-голямото си разширение - 114 425 кв км.

*

През войната, след разгрома на Румъния, последната е принудена да подпише в Буфтея на 5 март 1918 г. прелиминарен (предварителен) мирен договор със силите от Четворния съюз, като им отстъпва Добруджа. Два месеца по-късно на 7 май 1918 г. в Букурещ предварителните условия са потвърдени с мирен договор, според който България си възвръща Южна и част от Северна Добруджа в резултат на ректификация в нейна полза на старата граница между тях от преди 1913 г. Държавите победителки получават в кондоминиум (съвладение) останалата част от Северна Добруджа до южния ръкав на дунавската делта Св. Георги. България, която е неудовлетворена от разпокъсването на Добруджа, изисква цялата област да бъде включена в нейните предели. След преговори на 24 септември 1918 г. в Берлин е подписан протокол между Германия, Австро - Унгария, Турция и България за отстъпване изцяло във владение на последната на Северна Добруджа, а България се задължава да възвърне на Османската империя левия бряг на Марица. Така цяла Добруджа с площ от приблизително 20, 6 хиляди кв. км (без делтата на Дунава - 2, 7 хиляди кв. км) за пръв и последен път се озовава в пределите на Третата българска държава. За съжаление, четири дена по-късно Царството капитулира, подписвайки на 29 септември 1918 г. в Солун примирие с Антантата, а до края на войната румънският парламент така и не ратифицира договора от Букурещ, чиято валидност за Германия и Румъния е отменена с Версайския мирен договор (28 юни 1918 г.), а за България това е потвърдено в чл. 171 на Ньойския мирен договор.

*

На мирната конференция в Париж, проведена през 1919 г., България е унизена и съкрушена най-вече с отсъдените й несправедливи и грабителски териториални постановления. Според диктата от Ньойи сюр Сен (27 ноември 1919 г.) Царството загубва 11 278 кв. км българска земя. От тях Кралството на сърбите, хърватите и словенците присъединява 2 566 кв. км, а именно: 1. Ивица, широка средно около пет километра по долното течение на река Тимок, почти до устието му, включваща територии от Кулска околия (172 кв. км) и Видинска околия (17 кв. км); 2. Райони в басейна на река Нишава - от Царибродска околия 418 кв. км и от Трънска (земи от горното поречие на река Ерма) - 278 кв. км; 3. Водосборният басейн на горното течение на река Драговищица (Босилеградско) - 661 кв. км от Кюстендилска околия. Изброените области, известни като Западните покрайнини, с обща територия 1545 кв. км се намираха в пределите на България още от 1878 г. ; 4. Райони в басейна на река Струмица и по горното течение на река Лебница (Струмишка околия и югозападната периферия на Петричка околия) - 1021 кв.км, включени в състава на България през 1913 г.

*

На юг Главните Съюзени и Сдружени Сили от Антантата откъсват 8 712 кв. км, с правото по-късно да се произнесат за принадлежността им, от които 6 499 кв. км са земи освободени през 1913 г. и 2213 кв. км, присъединени към България през 1915 г. Тяхното географско разпределение е: 1. Горното поречие на Дяволска река в Източна Македония (югозападния дял на Пашмаклийска околия) - 253 кв. км; 2. Западна Тракия - около 8, 2 хиляди кв. км; 3. Левия бряг на Марица, разположен в покрайнините на Източна Тракия (останал в пределите на България след като Народното събрание не успява да ратифицира Берлинския протокол от 24 септември 1918 г.) - приблизително 300 кв. км. Впоследствие тези територии са поделени между Гърция и Турция.

*

След Първата световна война (към 1920 г.) територията на Царство България намалява до 103 146 кв. км.

*

През Втората световна война българската държава успява чрез мирна ревизия с подписването на 7 септември 1940 г. на Крайовската спогодба с Румъния да си възвърне Южна Добруджа в границите й до 1913 г - 7 696 кв. км и повърхността на България нараства до 110 911 кв. км. След края на войната на Парижката мирна конференция от 1946 г. България , с подкрепата и под протекцията на Съветския съюз съумява да защити териториалната си цялост и Парижкия мирен договор, подписан на 10 февруари 1947 г., потвърждава границите й от 1 януари 1941 г.

*

От 7 септември 1940 г. до днес международно признатите български граници остават непроменени, ако не се отчитат някои гранични спорове и съпровождащите ги спогодби и международни споразумения за: принадлежността на нововъзникнали острови във водите на Марица в граничния участък между България и Гърция; съвместното коригиране на коритото на река Тимок по границата с Югославия; урегулирането на спора с Турция, възникнал след изместването на коритото и талвега на река Резовска при устието й; определянето на обхвата на българското териториално море и на континенталния шелф и пр. Според последни изчисления територията на Република България е 110 994 кв. км.

*

1.07.1998

*”Ние” бр. 5-6/1998

nesnaecht ДИМИТЪР МИТЕВ

кандидат на историческите науки

*

БРИТАНСКИ ДОКУМЕНТИ ЗА СЪДБАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЕННОПЛЕННИЦИ СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

*

Последствията от участието на България в Първата световна война се определят от българската общественост още в онези години като „национална катастрофа". Определението се оказва вярно и точно, то издържа проверката на времето и по-късно единодушно се приема от българската историография.

Действително резултатите от присъединяването на България на страната на Централните сили, които са разгромени, оказват отрицателно влияние на цялостното обществено-политическо и икономическо развитие на българския народ в ново и най-ново време. Събитията в България през 1918 г. привличат вниманието на много изследователи. Хиляди страници са посветени на бурните процеси в българското общество през относително краткия период, обхващащ първите няколко следвоенни години. Най-различни аспекти от политическия, духовния и стопанския живот на българското общество се подлагат на исторически анализ. Съществува обаче един въпрос, и то немаловажен, който досега не е изследван , въпросът за българските военнопленници и заложници от Първата световна война и съдбата им след примирието.

Трябва да се подчертае, че става дума за десетки хиляди синове на България. За тях се знае малко. Основната група са т. нар. заложници, предадени на съглашенското военно командуване по силата на Солунското примирие. Точка 5 от явната част на Военната конвенция* предвижда разоръжаването и предаването в плен на всички български военнослужещи, намиращи се в деня на примирието западно от Скопския меридиан. По този начин в ръцете на неприятеля попадат 1-ва пехотна софийска дивизия, 6-а пехотна бдинска дивизия, сборната дивизия и българските части в състава на 302-ра германска дивизия.

В българската историческа книжнина е прието, че броят на предадените в плен тогава е около 100 000 офицери и войници1. По прецизни данни в това отношение дава Ел. Евстатиева2, която привежда сведения, произхождащи от, генерал Кантарджиев, който бил натоварен да изпълни точка 5 от Военната конвенция за примирие. Според него през есента на 1918 г. в заложничество остават 86475 офицери.Става дума за Вогината конвенция, с която на 29 септември 1918 г. в Солун се сключва примирие между България и Съглашението.

*

1 Христо в, Х. България, Балканите и мирът 1919, С., 1984, с.

23; М и т е в, Д. Съг-лашенските държави и Солунското примирие през 1918 г. - Истор. преглед, 1988, № 2, с. 14; Кръстев, П. Заложническата трагедия през 1918 г., Видин, 1932, с. 1. и други.

2 Евстатиева, Е. Към въпроса за числения състав и загубите на българската войска по време на Първата световна война. - Военноистор. борник, 1956, № 6, с. 33-39. Британски документи... 165офицери и войници.

*

Формално те се водят като заложници, а не като военнопленници, но на практика разлика в статута им няма. Към тях следва да се прибавят и предварително пленените български военнослужещи. Според Ел. Евстатиева към 1 март 1918 г. броят на българските военнопленници възлизал на 95 офицери и 11 506 войници или общо 11 601 души3. Сведения за пленени след 1 март 1918 г. до 29 септември 1918 г., когато се сключва примирието, авторката няма, но би могло да се предположи, че има и нови случаи на попадане в плен. Освен това трябва да се прибавят и военнопленниците, останали във вражески ръце още от Балканските войни. Явно е, че става дума за неголяма група, но все пак и те трябва да се имат предвид, тъй като в документите се срещат сведения за подобни случаи. Така че може да се приеме, че непосредствено след примирието от 29 септември 1918 г. броят на българските военнопленници възлиза приблизително на 100000 души. Част от тези хора съглашенското военно командване освобождава в непродължителен период от време след примирието. Друга част обаче са предадени на сръбските и гръцките власти и именно тяхната съдба е твърде тъжна. Освобождаването им се проточва чак да 1920- 1921 година. Поставени при тежки условия на живот4, много от тях не се завръщат по домовете си. Няма точни данни за броя на задържаните от сърби и гърци военнопленници, липсват и исторически проучвания по този въпрос. Затова отново сме принудени да прибегнем до предположенията и приблизителните изчисления. Документите сочат, че става дума за над 30 000 български военнопленници, които съглашенското командуване предава на балканските си съюзници Сърбия и Гърция.

От краткото изложение дотук става ясно, че въпросителните са много повече от известните факти, свързани с въпроса за съдбата на нашите военнопленници от Първата световна война. Липсата на документални източници е била и ще бъде основна пречка при проучванията по този проблем. Малко са запазените документи от български про изход, съдържащи данни за съдбата на останалите в плен офицери и войници. При това положение чуждите документални източници ще играят все по-важна роля в бъдещите проучвания. Особено ценни в това отношение са документите, съхранявани в архивите на великите сили победителки в Първата световна война. От една страна, те са по-лесно достъпни в сравнение с архивите на балканските държави, а от друга, именно великите сили често пъти са били решаващият фактор при определянето на хода на политическите събития на Балканите. Дори в случаите, когато действията на малките балкански държави са били определящи, осведомителните служби на съглашенските сили са се грижели да се трупа богата информация по различни въпроси, включително по интересуващия ни проблем за съдбата на българските военнопленници от Първата световна война. Ръководен от съображението, че трагедията на тези хора е незаслужено

*

3 Евстатиева, Е. Пое. съч., с. 38-39.

4 Кръстев, П. Пое. съч.; Българските пленници в Гърция и Сърбия, С., 1920; Д и-м и т р о в, П. За нашите пленници, Сливен, 1919; Животът на 8 пехотен полк през време на заложничеството 1918-19 г. (ръкопис, съхранява се във ВИБ), и други. 166 Димитър Митев.

*

пренебрегната от българската историческа наука, авторът на публикацията предлага документи, извлечени от богатия архив на британското Министерство на външните работи (Форин офис), които съдържат ценни сведения по този въпрос. Всички те са отложени в т. нар. клас „Политическа кореспонденция", включващ преписката на британските дипломатически представителства с външното министерство в Лондон. Част от тази документация е закупена от българската държава и във вид на фотокопия се съхранява в някои наши архиви. Фотокопията на предлаганите оригинални английски документи се съх-раняват в Централния държавен исторически архив със сигнатурен номер КМФ-04, инв. № 485/14 и 448/7. По целесъобразност на документите са обозначение оригиналните сигнатурни номера, използвани в Британския държавен архив, а именно Public Record Office, Foreign Office (PRO, FO) 371/...

Документите обхващат времето от юни 1920 г. до края на същата година, т. е. периода, когато пленническият въпрос е един от най-болезнените за България. Те съдържат разнообразни сведения за следвоенната история на България. По тях могат да се проследят няколко основни момента:

- развитието на българския военнопленнически въпрос след примирието от 1918 г., отношението на сръбските и гръцките власти към пленниците, усилията на българското правителство за освобождаването им и трудностите в това отношение.

Важни са и сведенията за политическата линия, към която се придържа английското прави-телство по военнопленническия въпрос. Тя най-общо би могла да се определи като не много активно, ала все пак съдействие за уреждането на този болезнен за България проблем с оглед на целите, които преследва Великобритания по онова време - умиротворяването на Балканите с цел утвърждаването на следвоенното териториално-политическо устройство. Английските източници позволяват да се правят косвени изводи и за политиката на другите съглашенски велики сили и специално на Франция. Предлагаме на вниманието на българската историческа наука избраните документи от архива на Форин офис, убедени, че те ще попълнят и разнообразят достъпната изворова база и ще бъдат от полза при бъдещите проучвания на българския военнопленнически въпрос след Първата световна война.

*

ДОКЛАД НА БРИТАНСКИЯ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ПРЕДСТАВИТЕЛ В СОФИЯ Х. ДЕРИНГ ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ ЛОРД КЪРЗЪН, ОТНОСНО РЕПАТРИРАНЕТО НА БЪЛГАРСКИ ВОЕННОПЛЕННИЦИ ОТ ГЪРЦИЯ.

*

ПРЕПРАЩА СЕ КОПИЕ ОТ НОТА НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ДО ГЛАВНОКОМАНДУВАЩИЯ СЪГЛАШЕНСКИТЕ ВОЙСКИ В БЪЛГАРИЯ № 181 София, 25 юни 1920

*

Г. Милорд, във връзка с моята телеграма № 174 от 22 т. г., в която докладвах, че гръцката военна мисия е оповестила предстоящото репатриране на български военнопленници, имам честта с настоящото да предам копие от нота на българското правителство до генерал Де Фурту, командуващ френските войски в България, която ми беше изпратена от г-н Стамболийски за сведение.

Радващ е фактът, че българските власти са взели точно тези мерки, за кои-то убеждавах министър-председателя и за които Ви докладвах в моята телеграма № 126 от 20 миналия месец. От четвъртия абзац за пръв път научих, че е предвидено наказание съгласно моето настояване за тези, които все още укриват гръцки деца. Г-н Стамболийски пита за мнението на щаба на съюзническото командуване относно това, дали децата с български произход от Македония под гръцка власт, трябва да се предават на гръцкото правителство, като той смята, че това не трябва да става. Аз съм склонен да вярвам, че горният щаб, ако въобще изпрати отговор, вероятно ще е на същото мнение както българското правителство.

Всекидневно се явяват признаци, които сочат, че френските власти тук проявяват тенденция да се отнасят благосклонно към българите в сравнение с гърците явно с цел да спечелят още по-големи симпатии в страната. В този конкретен случай, макар че вероятно няма да се консултират с мен, смятам, че гръцкото правителство няма други основания да иска от българското правителство нещо повече от връщането на децата с несъмнен гръцки произход, чиито родители в Гърция искат тяхното репатриране, или децата, чиито родители са изчезнали, но техният гръцки произход е доказан още преди войната . Хърбърт Деринг

*

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА № 5916

*

ПРИЛОЖЕНИЕ КЪМ ДОКЛАДА НА Х. ДЕРИНГ № 181 ОТ 25 ЮНИ 1920 г. ДО МНОГОУВАЖАВАНИЯ ГЛАВНОКОМАНДУВАЩ ИЗТОЧНИТЕ СЪГЛАШЕНСКИ АРМИИ София, 23 юни 1920 г.

*

Министерството на външните работи има честта да уведоми Генералния щаб на представителя на главнокомандуващия при Съюзническите източни армии, че взетите мерки от административните български власти за издирването и репатрирането на всички гръцки деца, които по силата на известни обстоятелства са в България, дадоха значителни резултати. За да реши окончателно този въпрос, Министерството на вътрешните работи изпрати преди известно време в провинцията двама полицейски инспектори със задачата да направят необходимото, за да бъдат издирени и отправени към военната гръцка мисия в София не само лицата, фигуриращи в списъците и представени от гръцката страна, но също така всички деца от гръцки произход, принадлежащи към същата категория. На всички околийски управители бяха дадени телеграфически заповеди в този смисъл.

Имайки предвид получените резултати, българското правителство има всички основания да смята, че формулираните възражения по този повод от гръцката страна ще бъдат задоволени. На основата на получените сведения от Министерството на вътрешните работи, всеки Бригански документи. .. 169· ? ден много лица от тази категория се предават на гръцките власти в София. Министерството pa външните работи в близко време ще доведе до знанието на многоуважаемия Генерален щаб цифрите на извършбните репатрирания.

Министерството на външните работи смята за целесъобразно да упомене също, че със заповед № 658 от 1 юни, издадена от г-н министъра на вътрешните работи и публикувана в Държавен вестник, се призовават всички, при които все още се намират гръцки деца, да ги предадат на властта в срок от 7 дни.

Предвидени са наказателни и полицейски санкции за тези, които не изпълнят тази заповед в установения срок.

Българското правителство се надява, че добрата воля, която то доказа в този случай, направените усилия и получените резултати ще бъдат оценени от съюзническите власти. От друга страна, бе съобщено за млади хора от Гръцка Македония от българска националност. Това са деца на български бежанци или сираци с българска националност, приети по милост в България през войната. Тъй като тези млади хора не са включени в списъците, представени от гръцката страна, и понеже направените възражения се отнасят само за деца от гръцка националност, министерството счита, че тези български деца не трябва да бъдат предадени на гръцките власти. Министерството не се съмнява, че това мнение се споделя от уважавания Генерален щаб. При все това, ако последният има някакви съмнения, които предпочита да бъдат проучени от френската разузнавателна служба в София според процедурата, предвидена в писмо № 2229/S, министерството ще изготви разпореждания, децата от бъл-гарска националност да бъдат отправяни към разузнавателната служба.

Министерството ще се радва да бъде запознато със становището на уважавания Генерален щаб. PRO, FO, 37114671, р. 4-7. Машинопис., Прев. от англ.

-

ТЕЛЕГРАМА НА ГРЪЦКИЯ ПЪЛНОМОЩЕН МИНИСТЪР В ЛОНДОН КАКЛАМАНОС ДО Д-Р ФРИТЬОФ НАНСЕН, В КОЯТО ДАВА СВЕДЕНИЯ ОТНОСНО БРОЯ И ПОЛОЖЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЕННОПЛЕННИЦИ, НАМИРАЩИ СЕ В ГЪРЦИЯ 21 юни 1920 г. Д-р Фритьоф Нансен, Кристиания*

*

Във връзка с моето писмо № 2934 имам честта да Ви съобщя следната информация. В Гърция има понастоящем 9584 български пленници, от които 68 офицери, 968 подофицери и 8548 войници. Към всички тях се отнасят както към гръцката войска и получават редовно заплатите си. Много от тях са заети със земеделска работа срещу заплащане. 348 гърци все още са задържани в България.

Съгласно приетите мерки в Обществото на народите тези пленници бяха поканени да заявят дали имат някакви оплаквания във връзка с отношението към тях и отговориха, че нямат никакви оплаквания, а искат само да бъдат върнати в родината им. В желанието си да даде ново доказателство за добра воля гръцкото правителство реши, въпреки че няма такова за задължение, тъй като договорът за мир не е влязъл в сила, да репатрира всички български пленници с изключение на 600 души, които ще бъдат предадени веднага щом българското правителство репатрира 348-те гръцки деца, които все още са задържани в България. Гръцкото правителство поиска от българското правителство да изпрати свои представители в Солун, които заедно с гръцките представители ще образуват смесена комисия, натоварена със задачата за репатриране на военнопленниците.

Какламанос PRO, FO, 37? 14671, p. 11. Машинопис. Прев. от англ. * Днес Осло. 170 Димитър Митев

*

ВЕРБАЛНА НОТА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА ДО ФРЕНСКОТО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО В СОФИЯ ОТНОСНО ТЕЖКОТО ПОЛОЖЕНИЕ, В КОЕТО СЕ НАМИРАТ ГРУПА БЪЛГАРСКИ ВОЕННОПЛЕННИЦИ В МАЛА АЗИЯ.

*

АПЕЛИРА СЕ ЗА ТЯХНОТО НЕЗАБАВНО РЕПАТРИРАНЕ София. 4 юни 1920 г. МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА № 5195

ДО УВАЖАВАНИЯ ВЪРХОВЕН КОМИСАРИАТ НА РЕПУБЛИКА ФРАНЦИЯ* В ГРАД СОФИЯ

*

ВЕРБАЛНА НОТА

*

Според точни сведения, с които разполага министерството, една група от приблизително 360 български военнопленници, задържани в Гърция, са били изпратени в Смирна (Мала Азия), където ги използват за работа по пътищата. Военнопленниците са в тежко здравословно състояние, застрашени от унищожение поради климата и голямото телесно изтощение, от което страдат.

И така, апелирайки към хуманните чувства на многоуважавания Върховен комисариат на Република Франция, царското Министерство на външните работи има честта да призове съответните служби, които да помогнат за изтеглянето на въпросните военнопленници от Мала Азия и репатрирането им колкото е възможно по-бързо. Министерството благодари предварително на уважавания Върховен комисариат по този повод. PR О. FO, 371f4671. p. 14. Машинопис. Прев. от фр.

*

ДОКЛАД НА БРИТАНСКИЯ ПРЕДСТАВИТЕЛ В СОФИЯ Х. ДЕРИНГ ДО ВЪНШНИЯ МИНИСТЪР ЛОРД КЪРЗЪН ОТНОСНО АПЕЛА, ПРЕДАДЕН МУ ОТ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА СОФИЙСКОТО ГРАЖДАНСТВО В ЗАЩИТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЕННОПЛЕННИЦИ В СЪРБИЯ И ГЪР-ЦИЯ № 194

София. 4 юли 1920 г.

*

Милорд,

Във връзка с моята телеграма № 174 от 22 миналия месец относно репатрирането на български военнопленници от Югославия и Гърция, имам честта с настоящото да предам апел в тяхна защита, съставен на публичното събрание, което беше открито на 6 миналия месец в София от българското Общество (Лига) за самоопределение ра нациите и от софийските научни дружества.Председателят и г-н Матеев, които са подписали апела, ме посетиха днес с молба този апел да бъде предаден на правителството на Негово величество.

Те ме уведомиха, че са представили подобен документ на моя френски колега. Аз им съобщих, че съгласно последната ми информация от моя колега в Атина гръцкото правителство съвсем няма желание да задържа българските военнопленници, но настоява българското правителство да изпълни условията, наложени от гръцкото правителство в това отношение.

Бях осведомен, че гръцката военна мисия тук е съобщила на дружеството на българския· Червен кръст, че е започнало репатрирането на български военнопленници. * До възобновяването на нормални дипломатически отношения между България и бившите й противници от Съглашението, последните се представляват в София от върховни комисариати начело с върховен комисар.

Британска документи... 171

По отношение на военнопленниците в Сърбия също така разбрах, че връщането им продължава. Уведомих г-дата Мишев и Матеев, че българското правителство многократно се е обръщало към мен по този въпрос и че правителстяото на Негово величество вече се е заин-тересувало от хуманна гледна точка по въпроса за бързото връщане на военнопленниците. Добавих, че съм готов да изпратя предадения ми документ. Изразих обаче надежда, че след като е започнало репатриране на военнопленниците, в скоро време всички те ще бъдат вър-нати обратно в България. Моите събеседници обаче проявиха съмнение в това отношение и казаха, че се наблюдава прекомерно забавяне. Все пак те ме помолиха да предам смирената им благодарност към правителството на Негово величество за предприетите действия в защита на българските военнопленници. Имам честта да Ви поднеса, милорд, моите най-дълбоки почитания Покорно Ваш Хърбърт Деринг PRO, FO. 37114671, р. 16-17. Машинопис. Прее. от англ.

*

НОТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПЪЛНОМОЩЕН МИНИСТЪР В ЛОНДОН ДИМИТЪР СТАНЧОВ ДО ЛОРД КЪРЗЪН, ПРИДРУЖЕНА С ИЗЛОЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ОТНОСНО ЗАДЪРЖАНИ БЪЛ-ГАРСКИ ВОЕННОПЛЕННИЦИ ОТ ЮГОСЛАВСКИТЕ ВЛАСТИ В НИШ-КАТА КРЕПОСТ И АПЕЛ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕТО ИМ № 468

Лондон, 18 декември. 1920 г.

*

Милорд,

Имам честта да· уведомя Ваше Превъзходителство за получената от българското царско правителство достоверна информация, че в Нишката крепост са затворени при най-лоши условия няколко български офицери и войници, някои от които са вече на границата на смъртта.

Имената на тези офицери и войници не са включени в списъка на българските военни престъпници, поискан от правителството на Сръбско-хърватско-словенската държава и из-пратен от Конференцията на посланиците. Имам честта да Ви изпратя приложено резюме на нотата на българското Министерство на външните работи а също, да Ви помоля да обърнете благосклонно внимание на този въпрос, за да бъде спасен животът на тези нещастни войници, които все още са задържани в затвора, след като мирният договор беше ратифициран още преди няколко месеца.

*

Ваше Превъзходителство,

моите най-дълбоки почитания. Покорно Ваш Д. Станчев

Приложение Българското министерство на външните работи има честта да уведоми българската царска легация в Лондон, че според получената в Генералния щаб на българската армия информация от бившите военнопленници в Сръбско-хърватско-словенската държава, а именно: майор Васил Пеев и някои български редници и подофицери, в настоящия момент в затвора на Нишката крепост все още са задържани като военнопленници няколко български офицери и войници, след като Ньойският мирен договор беше ратифициран още преди няколко месеца и съгласно чл. 105 от този договор Сръбско-хърватско-словенската държава трябваше да освободи всички български пленници веднага след размяната на ратификационните документи.

*

Горепосочените български офицери и войници са следните:

*

1. Подполковник Любомир Димитров Стоенчев, който от самото начало на мобилизацията до август 1918 г. е бил командир на 6-и македонски пехотен полк, а след това командир на 28-и пехотен полк.

В списъка на военните престъпници, търсени от Сръбско-хърватско-словенската държава, такова име не съществува. Преди много години полк. Стоенчев е бил един от македонските водачи на въстанията срещу турците.

2. Капитан Илия Петров Петров - командир на 8-а рота на 32-ри пехотен полк - който през цялата война е бил на фронта. В сръбско-хърватско-словенския списък на български военнопрестъпници под № 311 е посочен Илия Петров от Добруджа.

3. Поручик Александър Стоянов Манов, командир на 10-а рота на 9-и пехотен полк, който през цялата война е бил с полка си на фронта. В сръбско-хърватско-словенския списък на български военнопрестъпници под № 240 е посочен Александър Манолов, подофицер, началник на околия Баневац.

4. Подпоручик Стефан Николов Янев от 10-и пехотен полк. От самото начало на мобилизацията до 9 май 1917 г., когато е взет в плен, той е бил с полка си. В сръбско-хърватско-словенския списък на български военнопрестъпници под № 274 е посочен поручик Николов, преподавател в Софийската гимназия, офицер, командуващ лагера в Пловдив.

5. Подпоручик Атанас Коидов Бъчваров от 32-ри пехотен полк. От 10 септември 1915 г. до 2 май 1916 г. служи като редник в 11-и пехотен полк; от 2 май 1916 г. до 15 септември 1916 г. е във Военното училище (школа) за запасни офицери в Скопие, а след това до вземането му в плен служи в 32-ри пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък на български военнопрестъпници под № 37 е (Британски документи... 191) посочен Коньо Бъчваров или Бъчварев от 25-о планинско артилерийско отделение, а под № 208 е посочен поручик Кондов. 6. Подпоручик Йордан Попов Алексиев от 22-ри пехотен полк. От мобилизацията до капитулацията на полка си е бил с него на фронта. В сръбско-хърватско-словенския списък на български военнопреетъпници под № 5: - Алексов, околийски полицейски началник.

7. Подпоручик Коста Христов Станчев - от 48-и пехотен полк. От мобилизацията до май 1916 г. - редник в 10-а рота на 37-и пехотен полк. След тази дата до септември с.г. - във Военното училище в Скопие, а след това до вземането му в плен в края на войната - в 48-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския сгисък под № 69: Коста Христов, поручик, команду-ващ офицер в лагера за военнопленници (в Йена или Яна).

*

ВОЙНИЦИ

*

1. Редник Стоян Илиев Вълчев от село Смядово, Преславска околия, випуск 31. Служил през цялата война в 4-а рота на 31-ви пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък няма такова име.

2. Редник Стоян Маринов Кокалов, от село [.. .]1* окръг Пловдивски, 38-и випуск. Служил е през цялата война в 10-а рота на 9-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък няма такова име.

3. Редник Пеньо Марков Манев от град Айтос, 35-и випуск; през цялата война е слу-жил в 16-а рота на 35-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък под № 238 е посочен подпоручик Петър Манев, командуващ офицер в лагера при Плевен.

4. Редник Петър Христов Василев от село [. . .]2* Ямболска околия, випуск 26; през цялата война е служил във 2-ра рота на 46-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък няма такова име.

5. Редник Васил Колев Богданов от село Ботево, Ямболска околия, 30-и випуск; служил е през войната в 8-а рота на 80-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък под № 39: подпоручик Богдан Богданов от София, офицер от 11-а рота на 25-и пехотен полк.

6. Редник Петър Ангелов Метев от село Караалан3*, Борисовградска4* околия, 34-и випуск; през войната е служил в 14-а рота на 10-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък под № 255 е посочен ефрейтор Петър Мин-чев от отделение за преследване на бунтовници.

7. Редник Иван Серафимов Танчев от с. Хамбарли6*, Пловдивска околия, 35-и випуск; през войната е служил в 6-а рота на 44-и полк. В сръбско-хърватско-словенския списък няма такова име.

8. Редник Шабан ИбрямовЮмеров от село Карагьозлер6*, Осман-пазарска7* околия, 42-ри випуск; служил е в 3-а рота на 29-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък няма такова име.

*

Освен тези български офицери и войници в различни сръбски затвори са все още за-държани следните български военнопленници:

№ 1. Иван Димитров Петров от с. Калбунар8*, околия Горна Оряховица.

№ 2. Ценьо Ценов Катунски от с. Галиче, Оряховска околия. . И двамата са в затвора в Скопие.

№ 3. Никола [Я]нев Буданов от с. Ку ручеите9*, Хаскорска околия.

№ 4. Петър Найденов от гр. Враца. И двамата са в затвора в Ниш.

*

От горния списък се вижда, че имената и чиновете на тези офицери и войници не е сьвсем* ясен текст.8* Дн. с. Брягово, Първомайско. 4* Дн. гр. Първомай. 5* Дн. с. Житница, Пловдивско. в* Дн. с. Каравелово, Шуменско. 7* Дн. гр. Омуртаг. 8* Неуточнено. 8* Дн. с. Горски извор, Хасковско. 192 Димитър Митев, съвпадат дори с най-близките подобни имена от сръбско-хърватско-словенския списък на български военнопрестъпници.

В действителност сръбско-хърватско-словенските власти нямат претенции да им бъде предаден нито един от тях, но въпреки това всички тези хора са задържани през цялото време след примирието и сега са хвърлени в сръбски затвори при най-лоши условия, оскъдно хранени и без всякакви лични вещи.

Според получената достоверна информация може да се предположи, че сръбските власти задържат полковник Стоенчев и неговата група поради революционното минало на полковника в Македония под турска власт.

МВРИ моли българската легация в Лондон да се обърне към британското правителство с молба да направи постъпки за освобождаването на тези офицери и войници, преди да е станало много късно.

Забележки на служители на Форин офис по повод на българската нота.

Да се изпрати копие в Париж и да се помоли лорд Хардинг9 да повдигне въпроса пред Конференцията на посланиците. Да се информира българският министър. Х. Никълсън*0 21 декември 20 г.

Но това е въпрос главно между България и Сърбия. Да се попита г-н Станчев дали българското правителство е правило постъпки директно пред Белград и ако е така , какъв е бил резултатът.

Подпис - нечетлив 22 декември [19J20 г. PR О, FO, 37114672, р. 25-29. Машинопис и ръкопис. Прев. отангл. БЕЛЕЖКИ

*

БЕЛЕЖКИ

*

1 Лорд К ъ р з ъ н (Джордж Натаниъл Кързън; 1859-1925) - виден английски политически деец, член на Консервативната партия. Министър на външните работи на Великобритания през 1919-1924 година.

2 Д-р Фритьоф Нансен (1861-1930) - норвежки изследовател и дипломат. След Първата световна война активно участвува в изграждането на Обществото на народите. От името на международната организация ръководи благотворителни акции в помощ на пострадалите от войната, гладуващите в Съветска Русия и други.

3 Н о е л Бъкстон {1869-194 - виден английски политически деец, член на Лейбъристката партия. Дългогодишен ръководител, на Балканския комитет.

4 Д-р Христо Татарчев (1869-1952) - виден деец на националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско след Берлинския конгрес 1878 година. Член на ЦК и първи председател наВМОРО. Впоследствие задграничен представител на организацията.

6 Клод Ръсел - служител в британската легация в Атина. ?

7 Политне - министър на външните работи на Гърция.

8 Георги Радев - по това време главен секретар на Министерството на вът-решните работи и изповеданията. "Чарлз Род - служител в английското дипломатическо представителство в София.

9 Лорд Хардинг - британски дипломатически представител в Париж.

10 Х а р о л д Никълсън (1886-196 - известен английски дипломат, специалист по балканските и близкоизточния въпроси. Участвувал при изработването на Ньойския мирен договор.

nesnaecht

ЦАР САМУИЛ

НАЙ-ТРАГИЧНИЯТ

През 971 г., след едно опустошително нашествие на киевския княз Святослав, византийците превземат българската столица Преслав. Плененият цар Борис II е отведен в Цариград и лишен от императорския си сан, а брат му Роман - скопен публично за разтуха на тълпите. За император Йоан Цимисхи едва ли има някакво съмнение, че с българската държава е вече свършено завинаги.

Но не така смятат четиримата братя Давид, Мойсей, Арон и Самуил, влиятелни феодали от Македония - твърде скоро те и освобождават окупираните източни земи, и изнасят военните действия в гръцките области. След смъртта на първите трима братя спасяването на потъващия държавен кораб ляга изцяло върху плещите на Самуил, който не прибира меча в ножницата цели четиридесет години. Зловещата схватка със следващия василевс Василий II се води дълго с променлив успех и е един от най-кървавите периоди в историята на Балканите.

Странно наистина, но в ония макбетовски времена, когато след поредица от щастливи военни походи България отново изглежда силна както преди, а Самуил разполага с всичко, за да се обяви за неин пълновластен господар - този благороден човек не само не узурпира короната, но и се отнася към царския род с поразителна лоялност. През 977 г., когато Борис II е вече мъртъв, Самуил предлага престола на избягалия от Цариград скопец Роман, оставайки му верен и след повторното му пленяване от византийците през 991 г. чак до смъртта му в затвора през 997 г. Едва тогава той обува червените ботуши и облича пурпурната хламида, получавайки бързо международно признание.

Началото на края настъпва след тежкото поражение от 1014 г., когато Василий II, наречен от гърците Българоубиец, ослепява взетите в плен 15 хиляди български войници, оставяйки на сто души по един човек с едно око - за да ги води. Суровият воин Самуил умира също от разрив на сърцето - когато ужасната процесия се добира до резиденцията му в Охрид (днес в Република Македония).

През 1018 г. България губи своята независимост.

Редактирано от - nesnaecht на 08/10/2003 г/ 16:46:54

nesnaecht Добрев изтрих ти го единия защото не работи !
nesnaecht 5 октомври - БАЛКАНСКА ВОЙНА /1912-1913 г./

Това е война на страните от Балканския съюз /България, Сърбия, Гърция и Черна гора/ срещу Турция. Повод за войната става отказът на турското правителство да даде автономия на Македония и Одринско. Военните действия започват на 26 септември 1912 г. между Черна Гора и Турция. Другите балкански съюзници се намесват на 5 октомври. Силите на Балканския съюз възлизат на 902 422 души и 1 800 оръдия. България мобилизира 607-хилядна армия със 1 116 оръдия, която за кратко време разбива главните турски сили в Източна Тракия и стига до Чаталджа /на 40 км. от Цариград/. Българските победи при Селиоглу, Гечкенли, Ескиполос, Петра и малко по-късно при Бунар хисар и Люле Бургас вписват светли страници в новата ни история. Значителни успехи постигат съюзниците в Македония и Албания. Воюват не само редовни армии - с тях са десетки чети на Вътрешната македоно-одринска революционна организация/ВМОРО/, които действат в тила на противника.Воюва целият български народ. Дори сънародници, изселили се отвъд океана - в САЩ и Канада, бързат да се завърнат, за да дадат своя принос в борбата с вековния поробител. Турското правителство се обръща към великите сили да посредничат за прекратяване на военните действия. Започналите в Лондон преговори за мир са прекъснати на 23 януари 1913 г. след младотурския преврат. В последвалите сражения турските въоръжени сили безуспешно атакуват българските позиции при Чаталджа. Блестящи са победите ни при Булаир и Шаркьой. Съюзниците завладяват важните крепости Янина, Одрин и Шкодра. На 17 май 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор, според който Турция отстъпва на страните от Балканския съюз земите на запад от линията Мидия-Енос заедно с егейските острови.

Снимки от военно-историческия музей Балканска война 1912-1913

Б-г позиции при ОДРИН

****

****

****

****

КОДЖА -ЧЕШМЕ 1913

****

******

ЗА ПОВЕЧЕ ПО ЕПОПЕЯТА НАТИСНЕТЕ ВЪРХУ СНИМКАТА

Редактирано от - nesnaecht на 10/10/2003 г/ 10:38:27

Viva Райна Дрангова /1935 г./, внучка на легендарния полковник Борис Дрангов /3 март 1872-26 май 1917/ казва, че в техния род национализъм не е лоша дума, а висша форма на патриотизъм. Нейният дядо е един от най-големите ни военни тактици. Ентусиазиран идеалист, Дрангов воюва до края на живота си за освобождението на Македония. Той участва последователно в три войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна и във всички тях не познава поражение. Като командир на роти

печели славни битки

- при с.Гечкенли /22 октомври, 1912 г./, Чаталджа /17 ноември, 1912 г./, Одрин / 13 март, 1913 г./ и др.

На 22 април, 1916 г. става началник на школата за запасни поручици в Скопие. Година по-късно поема командването на девети пехотен пловдивски полк и на 26 май, 1917 година пада убит при завоя на Черна.

"Дрангов е бил твърд характер, оформен от ясни, алтруистични идеи. Предан другар на войниците, верен съпруг и любящ баща, рицар на слабите, талантлив писател, човек, който владее в пълнота гражданските, войнишките и човешки добродетели" - така характеризира Райна Дрангова личността на дядо си.

Борис Дрангов умира млад - на 45 години. "Чудно ми е как е могъл за толкова кратък живот да бъде навсякъде блестящ" - разсъждава Райна. Пред своите войници и деца Дрангов обичал да казва, че животът се мери единствено по съдържание.

Внучката му Райна е завършила право в СУ "Св.Климент Охридски". Била е дълги години юрисконсулт в ЦКС и за малко в Съюза на архитектите. Гласът на кръвта, обаче, винаги я е

теглил към ВМРО

казва тя. Затова приела да стане заместник-председател на организацията.

Брат й, Борис Дрангов /1937/ , който продължава името и фамилията на дядо им, завършва Духовната семинария. По-късно става асистент в нея по история на изкуството. През 1974 г. по искане на Македонската патриотична организация, Дрангов-внук заминава за Канада. Преди това е ръкоположен за свещеник. Сега ръководи българо-македонската църква "Св.св. Кирил и Методий" в Торонто.

Райна Дрангова твърди, че днес малко българи знаят нещо за произхода на дядо й, както и за неговото семейство.

Борис е син на богатия скопски търговец на дървен материал Стоян, който бил съдружник на бащата на Гоце Делчев. С красивата Гюргена имат 5 деца - Тодор, Михаил, Борис, Мария и Екатерина. Година преди смъртта си Стоян пише завещание.

С него дарява много пари на двете църкви в Скопие,

както и на обществото на бедните в града. На децата си оставя по-малко средства като казва, че най-голямото богатство е трудолюбието. Първородният му син- Тодор става търговец. Михаил е дълги години уважаван учител в Скопие, а двете му дъщери Мария и Екатерина имат талантливи деца, завършили висше образование. Синът на Мария- Трайко, учи инженерство и медицина в Белгия и работи до края на живота си в Конго.

За разлика от братята си Борис мечтае да бъде юнкер във Военното училище в София. Със заповед номер 192 от 1891 г.е зачислен в първа юнкерска рота. На 1-ви януари 1899 г. е произведен в чин поручик и е назначен във втори пехотен полк в гр.Лом. Тук, на брега на Дунава, Дрангов среща първата си голяма любов - Райна, дъщеря на Денко Николов Попов от с.Мало Нагоричане, Куманско. Денко е бил четник от четата на дядо Ильо войвода, взел участие в Сръбско-турската война. През Руско-турската война 1877-1878 г. той влиза с отряда на генерал Гурко в София. Участва в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. и в Балканската война през 1912 г. като опълченец. Дядо Денко харесва от пръв поглед Борис за свой зет. Допада му неговата прямота и безкористен патриотизъм. На първия портрет, който младият Дрангов подарява на годеницата си личи следният надпис:

"Всеки пожънва що сее. И както постила- спи.

Човек е роб на свойта воля, но господар на свойто дело създател на съдбините си."

Пред Райна Борис казвал, че най-голямата грижа на командира е войниците му да бъдат добре. Веднъж разярен излял върху главата на готвача казана с лошо сготвената войнишка чорба. "Да ври, да ври казанът - там е силата на войника", постоянно напътствал той немарливите към войнишкия бит офицери.

През 1903 г. Дрангов е семеен с две деца и трето на път. Под предлог, че отива по служебна работа, той оставя красивата Райна сама и се запътва към поробената все още Македония. От Кюстендил на 17 август й изпраща писмо: "Мойта невеста,

Ти отлично знаеш как стоят работите в нашата родна земя. Там юнашка кръв се обилно лей. Никога по усилно време за майка Македония не е било. Аз отлично чувствам това и като нейн мил син, не мога да не се притека на мъченическия й зов.

Аз заминавам, мойта драга невеста!

В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая,

поставям Отечеството по-високо от семейството,

неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага.

Не тъжи за мен. Предопределеното от горе с тъги не можеш измени. След Отечеството, теб и децата най-много обичах в тоя свят. Бъди разумна, живей економично, тури си за цел в живота- да отгледаш децата- и ти ще намериш в това щастието си.

Целувам теб и децата най-горещо.

Борис"

Като войвода на 120 юнака Дрангов прехвърля границата. На планината Плавица, над Кратово, четата се сражава храбро с аскера.

След Илинденското въстание Дрангов решава да се учи на висше военно изкуство. От 1904 до 1907 година следва в Николаевската генералщабна академия в Петербург, която завършва с отличие. "Драгомиров и Суворов бяха неговите богове"- спомня си един от съучениците му. През 1910 година е назначен за преподавател по тактика във Военното училище в София. През този период започва да пише във военни издания, предимно в сп."Народ и армия". През 1914 г. е даден под съд, че критикува в печата военния министър и висши военни. Оправдан е от съда, но началниците му го разкарват да служи в редица градове. Семейството се мести с него.

Всичките му деца: Кирил, Мария, Денко и Виктория, кръщават по-късно синовете си с името Борис. (Дрангов е имал и още един син -Стоян, който умира като дете.)

Полковникът възпитавал строго децата си. Държал да спят на дъски с обикновени одеала. "Не може бъдещите войници на България да спят в пухени завивки"- казвал. Веднъж Кирил, който тогава бил на 12 години, накарал ординареца на баща си да му лъсне обувките. Като видял това Борис Дрангов пратил войничето да занесе едно писмо до Военното училище. Пътят до там бил доста кален. Когато ординарецът се върнал, Дрангов накарал сина си да му почисти обувките. "Правя това, за да разбереш, че трябва да се трудиш и че не бива да унижаваш с нищо обикновения войник"-казал той.

Кирил има интересна съдба

Той следва право в Софийския университет. Когато е предпоследна година студент влиза във ВМРО и зарязва учението. После го продължава с прекъсване в Монпелие, Берлин и Инсбрук.

Като приятел и съмишленик на Ванчо Михайлов е непрекъснато преследван в България. Семейството му постоянно се мести от град на град. Децата му Райна и Борис още помнят този тежък живот. Вечерта на 8 юни, 1946 година в София са избити 200 михайловисти. Между тях е и Кирил. Точно като баща си и той загива на 45 години. Неговата дъщеря Райна твърди, че баща й, както и дядо й обичали да казват: "В смъртта няма нищо страшно, защото е сладко да се мре за България".

Viva Моля да ме извините, горният пасаж е от в."Сега", 10.08.2002
nesnaecht Варна през Руско-турската война от 1828-29 г.

--------------------------------------------------------------------------------

*

*ЗАСАДАТА НА ВАРНА*

Съперничеството, стремежа за влияние върху Проливите и решаването на черноморския проблем изобщо били причина за обявяване на поредната война между Русия и Турция.

На 14 април 1828 г. руския император обявил война на Турция, а само след месец Втора армия вече била отсам Дунава. Основните сили били насочени към Шумен, а към Варна тръгнал малък отряд от около 4500 войници начело с генерал Сухтелен. Пристигайки в околностите на укрепената Варна русите били пресрещнати от турския гарнизон и принудени да отстъпи към крайградските възвишения. Това дало възможност на турците да подсилят отбраната си с още войска и оръжие. В крепостта вече имало над 200 оръдия с близо 50000 снаряда. Флотът на Кавас паша, състоящ се от 16 неголеми, но тежко въоръжени и маневрени кораби пазел града откъм морето. За отбраната на крепостта от Портата във Варна изпратили капудан Мехмет Иззет паша.

*

*АЛЕКСАНДЪР ДРЕЙГ*

След падането на Анапа на 22 юли руския флот начело с флагмана "Париж" вече бил в залива Саганлък (Евксиноград). Съставляван от осем линейни кораба, пет фрегати, три бомбандира, бриг и бригантина, както и множество по-малки съдове, флота бил командван от командира на Черноморския флот и опитен флотоводец адмирал Алексей Грейг. Той веднага предложил на Мехмет паша да предаде крепостта и така да се избегнат безсмислени жертви и от двете страни, но категоричния и пренебрежителен отговор дал на Грейг свобода на действие. По обяд на 26 юли между фрегатата "Евстафий" и бреговите батареи започнала престрелка. По-късно, под прикритието на нощта руски катери с абордажни групи се промъкнали към турските кораби и въпреки яростната съпротива успели да ги завземат всичките 16. Бил пленен и самият Кафас паша, както и малцината останали живи турски моряци. След няколко дни били готови и шестте редута, в близост до северната стена на крепостта, а разположението и устройството им създавали условия за продължителна обсада. Обградена, варненската крепост, и особено цитаделата била подложена на всекидневен постоянен обстрел от бреговите батареи и корабите. На 7 август в продължение на 3 часа крепостта била обстрелвана от целия руски флот. За подсилване на бреговите позиции на 18 август пристигнал адмирал Фадей Белинсхаузен (откривателя на Антарктида) и руските сили стигнали да 30000 души и 118 оръдия. От корабите били снети още 50 далекобойни корабни оръдия, а част от екипажите сформирали пеши отряди. В края на август петхилядния отряд на генерал Головин преодолял езерото и установил позиции на възвишенията под Галата.

*

ОБСТРЕЛ СЪС РАКЕТИ*

Приключил подготовката за обсада, адмирал Грейг отново предложил на Мехмет паша предаването на града, но дори и личните посещения на двамата в лагера на другия не довели до споразумение. За турците имало добри новини - те очаквали помощ от силен турски отряд идващ по море и не искали да отстъпят града. Тези новини, потвърдени и от техни източници разтревожили руснаците, тъй като биха попаднали под двоен огън, а това неминуемо щяло да доведе до вдигане на обсадата. На 15 септември на борда на адмиралтейския кораб "Париж" било взето решение за ускоряване на атаката срещу крепостта чрез едновременни и съгласувани действия. Турците усетили какво ги очаква и поискали подновяване на преговорите, като при Грейг се явил помощника на Мехмет паша Юсуф паша. Турските военни били склонни на капитулация, но варненските турски първенци се възпротивили на мирното предаване на града, и под техен натиск командването решило да продължи съпротивата.

*

КАПИТУЛАЦИЯ НА МЕХМЕД ИЗЗЕТ ПАША*

Съгласуваното настъпление започнало на 28 септември през нощта, като били атакувани няколко бастиона, а стотина матроси от флагмана проникнали в крепостта.По време на атаката били използвани и бойни ракети, изстрелвани от батареите на генерал Засядко. Сражението било наблюдавано лично от руския император Николай І, който установил своя щаб на Турна тепе (паметника на Българо-съветската дружба над кв. Чайка). До обяд на другия ден руските войски напълно овладяли Варна. В 14 часа Мехмет Иззет паша се предал в плен и предал ключовете на града на императора.

С настъпването на зимата обсадата на Шумен и Силистра била прекратена, във Варна останали за зимуват само един отряд канонерки. През 1829 г. военните действия се изместили към българското южно черноморие и дунавските градове. На 14 септември 1829 г. с подписването на Одрински мирен договор Османската империя капитулирала. Свободата на руското корабоплаване по Дунав, в Черно море и Проливите била потвърдена, много от земите, овладeни от руснаците им били предадени, но Варна трябвало да бъде върната на Турция. С напускането си през 1830 г. руските войски разрушили по-голямата част от варненската крепост, като от нея останала само цитаделата (Барутхане). Заедно с тях от града тръгнали и голяма част от българското население, което се заселило в Бесарабия.

*

В памет на завземането от руските войски на крепостта Варна името й е дадено на малко, основано през 1842-43 г. погранично село в Русия.

nesnaecht
Руско-Турска Освободителна Война 1877 - 1878г.

.

****************

ГЕНЕРАЛ ГУРКО

****************

ГЕНЕРАЛ СКОБЕЛЕВ

****************

.

Начало и ход на войната

.

Още през есента на 1876г. руското правителство обявява частична мобилизация и започва непосредствена подготовка за предстоящата война. Формирани са две армии - Дунавска и Кавказка. Дунавската армия под командването на на брата на императора, Великият княз Николай Николаевич, наброява около 190 000 души, а Кавказката брои 80 000 души. В хода на военните действия съставът и на двете армии се увеличава.

.

Срещу тази военна сила Османската иперия противопоставя почти 500 000 армия, която е въоръжена с най-модерното за времето си оръжие. В нейната армия работят и западни военни мисии. По-голямата част от турските войски са съсредоточени на Балканския полуостров. В хода на военните действия турската Дунавска армия достига до 380 000 души.

.

В заключителния етап на военната подготовка на страната на Русия се включва Румъния с 40 000 армия, Черна гора с 25 000 армия, а след падането на Плевен и Сърбия с 56 000 армия.

.

На 10 април руският канцлер княз А. Горчаков съобщава на руското дипломатическо тяло, че Русия е принудена да защити достойнството на Европа. Два дни след това, на 12 април 1877г., войната е обявена с Манифест на император Александър ІІ, прочетен в Кишинев.

.

В периода април-юни руските войски се съсредоточават на р. Дунав. На 10 юни Долнодунавският отряд на ген. Цимерман форсира реката между градовете Браила и Галац. Като преследва отстъпващите турски части, той достига до линията Черна вода-Кюстенджа. Това първо преминаване на юг от дунав има за цел да заблуди турското командване за мястото на основния руски десант. След обстойно проучване на укрепителната система, от руска страна се взема решение главният удар да бъде нанесен при Свищов. Тази отговорна задача е поверена на ген. Драгомиров и командваната от него 14-та пехотна дивизия.

.

На 15 юни руските войски форсират реката и приминават на българския бряг. Отлично изпълнената бойна операция дава възможност за бързо преминаване на основната част на Дунавската армия на завзетия плацдарм. Тук руските войски се разделят на три отряда-Източен, под ръководството на престолонаследника Александър Александрович, Преден под командването на ген. Гурко и Западен, с командващ ген. Криденер.

.

Източният отряд в състав от около 70 000 души има за задача да напредне на изток и да блокира големите военни бази Разград, Русе, Шумен и Варна, без да прави опити за тяхното превземане. Предният отряд в състав 12 000 бойци, между които са и българските опълченци, трябвало да настъпи по посока Търново - Старопланинските проходи в централната част на Балкана. На Западния отряд се поставя задачата да овладее Никопол и да развие по-нататъшно настъпление в западна посока. Неговата численост е 35 000 души.

**************

**************

В началото военните действия се развиват според разработения план. Източният отряд напредва успешно и стига до р. Янтра и р. Черни Лом. Тук той преминава към позиционни действия в изпълнение на поставената му задача. Западният отряд превзема Никопол, но поради забавяне дава възможност на Осман паша и войските му, напуснали Видин, да завземат гр. Плевен. Първият опит за овладяването на града на 8 юли от корпуса на ген. Шилднер - Шулднер завършва с неуспех. Предният отряд постига най-големи успехи. След като освобождава Търново, той преминава през Хаинбоаз, завладява Подбалканската долина и атакува турските позиции на Шипченския проход в гръб от юг. В същото време от север напредва габровският отряд на ген. Дерожински. На 7 юли Шипка пада в ръцете на руската армия. Това е една изключителна победа, тъй като Шипченският проход е основната връзка между Северна и Южна България в централната част на Стара планина. Три дни по-късно, на 10 юли, Педният отряд превзема Стара Загора.

.

Успехите на ген. Гурко и застрашителният му марш принуждават турското командване да прехвърли срещу него армията на Сюлейман паша, в състав от 40 000 души. Тя има задача да овладее отново Шипченския проход, да се свърже с армията на Осман паша, след което с общо настъпление русите да бъдат изтласкани зад Дунав. В боевете при Стара Загора на 19 юли българските опълченци и руските войски показват чудеса от героизъм, но са принудени да отстъпят под натиска на превъзхождащия ги противник и да съсредоточат своите усилия за задържане на Шипка.

.

Отбраната на прохода е поверена на ген. Столетов. Отрядът му включва Орловския полк и пет опълченски дружини. Общият брой на защитниците на Шипка е около 5 500 души. По-късно към тях се присъединява и Брянският полк. Срещу този отряд е хвърлена 30 000 войска от армията на Сюлейман паша. Най-ожесточените сражения се развиват в периода 9-11 август. В най-критичния момент, когато всичко изглежда загубено, пристига помощ от 205 стрелци, изпратени от ген. Радецки. Отбраната е стабилизирана, а замисълът на турското командване пропада.

.

Междувременно продължават бойните действия на Западния отряд. На 18 юли е предприета втора атака на Плевен, но въпреки огромните загуби на жива сила, градът остава в ръцете на турците. Третият щурм се провежда в края на август 1877г. Жертвите от руска страна са 15 000 души, но Плевен и този път не е превзет. Едва след третата атака руското командване поставя града в пълна блокада. За целта от Русия е извикан ген. Тотлебен, който съумява да прекъсне всички връзки на Осман паша с външния свят. Загубили всякаква переспектива, турските войски правят опит за пробиване на блокадата на 27 срещу 28 ноември. Неуспехът принуждава Осман паша да капитулира и на 10 декември Плевен пада в ръцете на русите.

*****************

*****************

Превземането на Плевен е повратна точка в развитието на на военните действия. Въпреки тежките зимни условия руската армия форсира Балкана чрез Западния отряд под командването на ген. Гурко, чрез Троянският отряд под ръководството на ген. Карцов и от Шипченският отряд с командващ ген. Радецки. След превземането на София на 23 декември отрядът на ген. Гурко се насочва към Пловдив. В същото време ген. Карцов освобождава Карлово и Подбалканските полета и обединява войските си с тези на ген. Гурко. На 4 януари 1878г. е завзет Пловдив, а войските от армията на Осман паша панически отстъпват към Бяло море.

******************

******************

На 27 и 28 декември отрядът на ген. Радецки разбива и пленява 22 000 армия на Вейсел паша при Шипка-Шейново. Обединените руски сили се насочват на изток и на 14 януари 1878г. Одрин е превзет.

.

Настъпателни действия предприема и Долнодунавският отряд на ген. Цимерман, който първоначално, заедно с Източния отряд, има задача да блокира четириъгълника Силистра-Русе-Шумен-Варна. На 16 януари е превзет Добрич, а на 10 февруари в руски ръце пада и Силистра.

.

Военният разгром на Османската империя принуждава Високата порта да иска примирие. То е сключено на 19 януари 1878г. в Одрин.

©2003. Mannlicher. Всички права запазени.

nesnaecht

Решението за разпокъсване на България взето на Берлинския конгрес (1878 г.) никога не е било приемано от народа. Като последица от решенията от 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.), което през 1885 г. довежда до обединението на Княжество България и Източна Румелия. Избухва и Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.).

Редактирано от - nesnaecht на 13/10/2003 г/ 00:39:21

nesnaecht

.

Добруджанската конница

Посвещава се генералу Колеву

.

.

.

Не конница — морски

Вълни побеснели,

Сонмъ зверове горски

Отъ гневъ пощърклели;

.

.

.

Не конница — буря

Отъ бесни демони,

Що сичко катуря,

Илъ тъпче, илъ гони.

.

.

.

Не конница — хала

Отъ сабленъ звенъ, блясъкъ,

Огъ цвилъ „ура"! — цяла

Отъ топотъ и трясъкъ.

.

.

.

Блянъ вихренъ понесенъ

Надъ степь ековита,

Ужасната песень

На конски копита.

.

.

.

Не конница — лава

Въ димящи талази,

Въ прахъ, гърмотъ и слава

Летящи витязи.

.

.

1916 г.

.

Ив. Вазовъ

.

.

.

.

През 1916 г. български войски влизат в Букурещ

********

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния, а на 5-6 септември 60-хилядна румънска армия вече е унищожена в крепостта Тутракан. След няколко дни пада и Силистра. Други български части превземат Добрич. Над румънската армия в Добруджа надвисва катастрофа.

.

Вярна на съюзническия си дълг русия праща цяла армия в подкрепа на Румъния. Тя се състои от 61-а и 115-а пехотна дивизия, Трета конна руска дивизия, пехотна дивизия от сърби и хървати, живеещи в Русия, артилерийски корпус Само тези сили бяха равни по численост на действащата в Добруджа Трета българска армия в състав I, IV, VI и Конна дивизия.

Наистина, в помощ на българите бяха 25-а турска дивизия (слабо обучени сирийски араби) и една германска бригада от 4 дружини. Но до русите се биха пет румънски дивизии и една конна бригада, артилерийски полкове и картечни роти. Руско-румънските сили имаха 70 дружини (срещу 43 български и 19 съюзнически). Флангът на тези сили бе осигуряван от огромния руски черноморски флот: съставен от няколко нови броненосци, стотици миноносци, подводници, катери. Артилерията им покриваше едва ли не половин Добруджа. Срещу тях имахме 6 миноносци от типа на "Дръзки".

.

Българското командване се страхуваше, че войниците няма да се бият срещу освободителите си от 1877-1878 г. Опасенията се оказаха неоснователни. Различно бе само отношението към пленниците. И офицери, и войници дълго не предаваха заловените в пленнически лагери, канеха равните по чин в землянките, където ги хранеха и пояха и тъжно разсъждаваха върху криволиците на съдбата, изправила ги един срещу друг.

.

След пограничните сражения яростни боеве пламнаха на 5 септември край Добрич. Руската 61-а дивизия атакува българските позиции край града, подпомогната от 6 руски ескадрона. Руските ескадрони бяха избити до последния човек от атакуваните български батареи. С ужасяващи загуби бе отблъсната и руската пехота.

.

В следващите дни пламнаха боеве по цялата линия в Добруджа - от Дунав до Черно море. Към Добрич русите насочиха още две дивизии. Българското командване можа да противопостави само нестроеви войници (готвачи, санитари) и добрички граждани - доброволци, въоръжени с пушки на убитите в предишните дни. Тази шарена войска атакува с "ура" на нож руските вериги. Русите дочакаха храбро удара, но бяха сметени и след кратък бой побягнаха назад, кой знае защо също с "ура". Поради това собствените им картечни роти в тила ги сметна за настъпващи българи...

.

На 7 септември в боя влезе и сърбохърватската дивизия, която се оказа според ген. Христов, летописец на събитията, най-коварния противник на Добруджанския фронт. Тя едва не проби българските позиции. Наложи се конната дивизия на ген. Колев (бесарабски българин) да я удари във фланг и тил.

.

Сърбохърватската дивизия изчезна почти изцяло под сабите на български конници, в които сякаш си събуди духа на Аспаруховите бойци, препускали си точно по тези места преди 12 века. Впрочем големият герой в тези дни бе именно Конната дивизия на ген. Колев. Тя запушваше дупки в тила, разкъсваше вражи позиции, нападаше във фланг, или изненадващо налиташе на походни колони в дълбокия тил. След години немският генерал Гудериан ще каже: "Учил съм се на танкова война от действията на ген. Колев с конницата му в Добруджа".

След провала край Добрич руско-румънските войски се оттеглиха в Северна Добруджа на готовата Кубадинска дивизия - на няколко километра от линията Кюстенджа-Черна вода.

Вече беше свободна Южна Добруджа, която румънците ни бяха отнели през 1913 г. Но през пристанището на Кюстенджа руската армия стоварва попълнения, - артилерия, казашка конница. На свой ред румънците насочват цяла нова армия - Трета, като българската.

След безуспешна атака на Кубадинската позиция (17-19 септември) Трета българска армия минава временно в отбрана. Трикратното превъзходство на противника не безпокои българите. Но руското командване настъпва на 1 октомври към височините край с. Енгес и Казичи, и българските позиции при Бетаул и Софулар.

.

Цял ден бойците на 3-а армия, неколкократно по-малко от руснаците, отбиват атаките. Надвечер в конраатаката тръгва дивизията на ген. Колев. Мрачната слава на българската конница смразява русите и те побягват.

.

Пак тогава Трета румънска армия минава Дунав при Рахово в тила на Трета българска. Двете стоварени румънски дивизии имат срещу себе си две български гранични роти, които се бият цял ден и отстъпват едва надвечер. През нощта обаче граничните внезапно нападат румънците, които не знаят колко малко са нашите, побягват и губят заетите позиции. Сред румънците настъпва пълно безредие. Мостът им е скъсан от мина и в паниката генералният щаб си връща войските в Румъния. Българските граничари два дни не могат да се опомнят от победата си.

.

На 19 октомври Трета българска армия започва атаката на Кубадинските позиции и ги пробива на 21 октомври. Единствено русите оказват съпротива. Особено страшна е битката на Кубадин, в която 4-а пехотна дивизия се бие "на нож" с русите цели 6 часа. Руската дивизия е унищожена, пленено е бойното й знаме. По-късно са пленени и знамената на другите две дивизии. Трите флага и днес са във Военноисторическия музей на България.

.

Преследването на разбитите части поради дъждовете е тежко. И разбити, руси и румънци още са повече и ариергардите им се сражават до край. В края на октомври русите дори пробват контранастъпление.

.

Руските атаки бяха отбити с огромни загуби. Българските войски останаха по-малко, тъй като Първа шопска дивизия вече бе минала Дунав и настъпваше към Букурещ. При р. Адрисен шопите смазаха две румънски дивизии и след няколко дни влязоха в Букурещ, където почиваха малко в луксозните квартали на "Малкия Париж". И днес в къщи край София могат да се видят "сувенири" от румънската средна класа. До 5 януари 1917 г. изцяло бе изчистена и Северна Добруджа.

.

Оцелелите руски части се предадоха на Трета българска армия. Българо-руския фронт се установи на р. Серет в Молдова. Но в Русия, вследствие на пораженията, изгубиха февруарската революция и активните бойни действия са прекратени.

nesnaecht Мога само да те поздравя Ано, нямам какво да добавя ! Само дето темата ще започне да се развива , ктига да има интерес човек към четенето !

nesnaecht
22-о Народно събрание;

І І редовна сесия от 28.10.1928 г. - 30.06.1929 г.

33 заседание, сряда, 23 януари 1929 г.

.

Питане от народния представител И. Ингилизов към министъра на вътрешните работи и народното здраве относително предаването от Дирекцията на полицията бежанеца Христо Димитров на сръбските власти

.

.

.

.

Председателствуващ В. Димчев: Има думата народният представител г. Иван Ингилизов, за да развие своето питане.

.

И. Ингилизов (мак): (От трибуната) Г. г. народни представители! Неоправданото с нищо предаване на българчето Христо Димитров от нашите полицейски власти на кърволоците сърби ми дава възможност да кажа няколко думи по македонския въпрос.

Всички смятаме, че този въпрос е много ясен, че ни е познат. Ще ме извините, ако кажа, че малцина го познават и затуй често пъти грешим при нашите разсъждения по него или с нашите настроения. Мога да греша, но аз така мисля, защото, ако държавниците на свободна България познаваха навремето добре този въпрос, едва-ли нашето племе щеше да изживее тия събития, тия войни и едвали щеше да изпадне в туй положение, в което е понастоящем.

Какви народи населяват Македония — по това няма нужда да говоря, вие го знаете много по-добре от мене. Факт неоспорим е, че до 1912 г., благодарение на помощта, която се е давала и от свободните българи, в Македония българският елемент бе станал господствуващ и в културно, и в икономическо отношение. Може би щяха да изминат по-малко години, отколкото се изминаха от войните насам, и българският народ щеше да бъде изцяло свободен и политически, ако българските държавници познаваха добре положението в Македония и ако не бяха правили за сметка на Македония пазарлъци със сърбите, които, може би, не опознаваха.

Г. г. народни представители! Никой не е чужд на идеята за едно славянско разбирателство. Всеки от нас знае, че, ако има близки по кръв, по обичаи, по език славянски племена, това са българското и сръбското племена. Но никой, от друга страна, не може да отрече, че сръбското племе винаги е било зле настроено спрямо българското и винаги е гледало да му пакости само.

Още при завладяването на Балканския-полуостров от турците, тогава когато в решителния момент ...

.

Министър-председател А. Ляпчев: Това няма нищо общо с питането Ви.

.

И. Ингилизов (мак): То е във връзка с моето питане. — ... когато Сигнзмунд Маджарски искаше през 1396 г. да помогне на българите при Никопол, сръбският княз помогна на турския Султан Баязид I окончателно да зароби България. По-късно, в по-ново време, макар че е имало сръбски поети, които са приказвали за славянско братство и разбирателство, ние знаем, че в 1844 г. сръбският министър-председател Илия Гарашанин изработи една програма, според която всичко на Балканския полуостров, което се именува "славяни", трябва да бъде претопено в сърби. Тази програма продължава и до днешно време. Благодарение на туй погрешно, според мене, разбиране за славянско единство от страна на сърбите, ние никога не сме били в приятелски отношения с тях и никога не сме могли да бъдем в едно истинско братско разбирателство. Сърбите и в 1862 г. предадоха българския отряд ...

.

Министър-председател А. Ляпчев: Това не е по питането Ви.

.

И. Ингилизов (мак): Това е във връзка с моето питане.

.

С. Златев (з. в): Добре е, добре е.

.

Д. Каранешев (д): Хубаво е да се напомни малко историята.

.

Министър-председател А. Ляпчев: Прави се едно питане и се иска отговор.

.

И. Ингилизов (мак): Аз имам право, според правилника, да говоря 15 минути и искам да ги използувам.

.

Д. Зографски (з. в): Продължавайте, г. Ингилизов.

.

Г. Чернооков (д. сг): Как можете в 15 минути да обсегнете историята на няколко века?

.

И. Ингилизов (мак): Ще се помъча да сторя това много набързо. — Казвам, сърбите в 1862 г. предадоха онези българи, които им помогнаха да се освободят от турския гарнизон в Белград. Сърбите през 1885 г. обявиха предателска война на българите заради съединението. Сърбите през всичкото време са работили против българщината в Македония. И в днешно време сърбите, които искат да претопят българския елемент в Македония, не се задоволяват само с туй, но в своите военни читанки пишат, че трябва да прострат своето владичество до Искъра и Черно-море даже, защото всичко това трябва да стане сръбско.

Г. г. народни представители! Имаше една велика славянска раса, която наброяваше повече от 150 милиона— руският народ — която искаше да обедени цялото славянство под свое владичество, за да може да има само владичеството, но никога не си поставяше за задача да претопи това славянство, да го направи руско. Знаем, че белградските българи в Бесарабия до последния момент си останаха със своите училища. Сега една Сърбия, една жаба, се е напънала да гълта един слон. Тя мисли, че е глътнала Македония, но глътнала е змия пепелянка, която или ще я изяде, или ще я отрови, но тя няма да съществува и да се развива така, както тя мисли да се развива.

Г. г. народни представители! След като се знае поведението на сърбите спрямо нашето българско население в Македония; аз мисля, че всеки български държавник ще помисли малко, преди да реши да предаде на сърбските власти един българин, избягал от Сърбия. Ние, македонците, най-много нападахме режима на земледелците, но през земледелско време няма такъв случай — българин да се предаде на сръбските власти. (Ръкопляскания от някои земледелци)

.

И. п. Янчев (з. в): Добре че сега го признавате.

.

И. Ингилизов (мак): Случката, която стана преди известно време с Христо Димитров, ни натъкна и на други много такива случаи, които са вършени от български чиновници. Не мога да обвиня българското правителство, защото знаем, че, според законите, даже за интернирането на един български гражданин трябва да се вземе съгласието на министра на вътрешните работи. А тук нямаме нито интерниране, нито екстерниране, нито, както погрешно казва г. проф. Генов във в. "Македония", екстрадиция. У нас се заловиха гръцки разбойници и се водеха преговори с българското правителство кога и как да бъдат предадени те на гръцките власти. А сега се предаде едно българче на сръбските военни власти на границата, без да се разпитва, без да го търси някой, без да е направило никакво престъпление. Това момче се изпрати на границата, без да бъде уведомен даже г. министър-председателят.

Христо Димитров е от с. Негрело. По произхождение то е помаче, покръстено през 1912 г. и усиновено от Никола Иванов Негревски, който също биде убит от сърбите. Същото момче се е оженило за българка, живяло е като българин, изслужило си е сръбската военна повинност. За нещастие, обаче, жена му започнала да му изневерява, и вследствие на това се явява едно търкане между него и учителя, който е бил в селото, и то е било поставено под полицейски надзор. Впоследствие, обаче, това момче е било изпратено на границата да носи някакви, дрехи на сръбските войници. Минавайки покрай постовете, то вижда, че може да мине лесно границата и я минава. Най-искрено то изповядва, че е избягало по такъв начин, както пред полицейския инспектор в Горна-Джумая, така също и пред военните власти, и в Дирекцията на полицията тук. Аз лично се срещах с това момче, приказвах с него, разпитвах го за всичко и понеже познавах положението му, щом дойдох тук, още на другия ден сутринта — с един и същи влак пътувахме от Горна-Джумая — аз помолих г. директора на полицията не да го не предава — защото никога не ми е минавало през ума, че може да бъде предаден един българин на сърбите, ами, предполагайки, че ще бъде изпратено на друго място — съгласно известни разпореждания, според които избягалите от юг се изпращат на север, а избягалите от север се изпращат на юг — да бъде върнато и установено на местожителство в Горна Джумая, за да може да си изкарва там прехраната или, ако не може, да прекара там между свои роднини. И г. директорът ми обеща. Може би е изумил да каже това. И когато след десетина дена аз се върнах отново тук от Горна-Джумая, аз научих, че Христо Димитров е бил предаден на сърбите. След като той е бил държан 10 дена тук, в Дирекцията на полицията, бил е изпратен с едно писмо до военните власти в Калотино. Там това момче е плакало, молило се е да не го предават на сърбите и е казало: "Имам всичко сто лева, давам ви ги да ги изпиете за Бог да прости. Застреляйте ме, но не ме предавате на сърбите, за да не ме мъчат" Намерил се е един български офицер, българин сигурно, който не само че не го е предал на сърбите, ами го е нахранил, накарал да го избръснат, обърнал се е до своето началство тук и от тук му заповядали да върне момчето обратно в София. Този офицер — капитан Васков — със знанието на своето началство, сигурно, с писмо го връща до тукашната инспекция на полицията. Когато аз поисках да проверя преписката по връщането на това момче, понеже началникът на отдела, който го е върнал, г. Светозар Митев, ми я даде на разположение, аз не видях писмото от Софийската инспекция на полицията. Търсих г. инспектора няколко пъти в канцеларията му и по телефона, обаче, за голямо съжаление, не можах да го намеря, сигурно, защото службата му е такава, да не се навърта в канцеларията си. Така че писмо го не можах да видя. Факт е, обаче, че това писмо го има и че инспекторът на полицията от София пак е пратил момчето в Дирекцията на полицията. Питам в Дирекцията на полицията: след като е върнато веднъж момчето, защо повторно го изпратихте обратно? Каза ми се: "Не знаем кой го е изпратил". А, доколкото зная, резолюцията на писмото е в обратен смисъл, "да се изпрати". И тогава вече не е предадено на военните власти на границата, а е изпратено до някой си Неделчев, паспортен пристав в Драгоман, който с един стражар го изпратил в Цариброд и там е предадено на сърбите.

Г. г. народни представители! Това момче е предадено на сръбските власти, без да има някаква вина, без да го търси някой. След като то е дошло, попада в категорията на така наречените бежанци, то е станало български подданик, защото, съгласно закона за българското подданство, както и съгласно закона за бежанците, всеки българин, минал в пределите на България, става български поданик. Даже в закона за българското подданство е казано, че някой, ако е роден българин и вън от пределите на България, той пак си остава български поданик. А това момче и по произход, и по чувства е било добър българин, обаче, въпреки това, то е било предадено на сърбите.

И какво правят сърбите с него? Развеждали са го по всички градове из Македония в Щипско, карали са го да приказва какви ли не нелепости по адрес на българските власти, че те са псували македонците, че казвали да ги изколят сърбите — което не вярвам да му е казвано, но са му го внушили — и най-после между Кочани и Царево село го намушват с щикове и го оставят на пътя. Още тогава се дадоха сведения, че е намерен един труп на млад човек, но не се знаеше, че е това момче. След като неговите близки са го търсили из затворите в Щип, Царево село и Кочани и не са го намерили, нямало го е и у дома, тогава се установява, че този млад човек е Христо Димитров.

Аз разбирам нашите власти да правят известна политика, да връщат даже такива хора, които са напуснали своята страна без паспорт, но ако имаха работа с една правова страна, ако имаха работа с една държава, с един народ, който цени човешкия живот, а не със сърбите. Нашите власти предадоха това момче като овца на заколение.

Напоследък аз се заинтересувах да разбера точно кои са били мотивите, защото, когато момчето е било изпратено към Калотино, когато е стояло при поста, намерил го е един калугер, пред когото то е плакало и е казвало, че само мен познава в София, стояло е 10 дена тук, в София, и сигурно е помолило да съобщят в братството за него. От Дирекцията на полицията ми казаха, че никой не бил се заинтересувал. Кой го познава и кой му е дал възможност да намери някого тук? Даже да го пуснат в София, не може да намери никого. А Дирекцията на полицията имаше възможност да провери кой е, от къде е и какъв е. Но дирекцията не е направила това. Обаче за обяснение и за свое оправдание чиновникът, който е резолирал на два пъти писмото да бъде върнато момчето, ми показа едно дознание от военните власти на границата, в което дознание се казва, и е подчертано със зелен молив, че Христо Димитров е бил по-рано на сръбските постове и от там е минал границата и, следователно, допуска се, че той е минал границата като сръбски шпионин. Г-да! Да речем, че това е оправдателно. Но писмото от границата трябваше да се получи преди предаването на Христо Димитров, за да може да се предполага нещо за него. Христо Димитров е бил предаден на сръбските власти на 24 октомврий 1928 година, а писмото е зарегистрирано в Дирекцията на полицията на 26 октомврий с. г., значи два дена след като момчето е било в ръцете на сръбските власти. Това показва, че се е търсило да се изскубят мотиви от ноктите.

Кой е този човек, който го е изпратил към границата? Това е началникът на отдела за държавната охрана, някой си Светозар Митев. Не е само този случай с това македонче, извършен от Светозар Митев. Има много такива случаи, извършени от този човек. Такава е, напр., и следната случка. Четирима ученици от горните класове от Скопско дошли в Зайчар на екскурзия и като видeли, че могат да минат границата, минала са я и са били държани тук цели 23 дена, без да им се даде възможност да се обадят на когото и да било, и на 23-ия ден са били предадени на сръбския консул тук. Какво е станало с тях, не знам. По-нататък, други трима велешани, също така избягали, Панчо и Борис Ангелови Докурчеви и Илю Стречков, които са имали тук свои родители и са дошли да се установят на работа, са били взети от тухларниците, където са работили, и са били изпратени да бъдат предадени на сръбските постове при Струмица. Вярно е, че някои са направили престъпления, та в Петрич са били улеснени да се освободят. И тези хора сега са мирни граждани на България и продължават да работят тухли около гробищата. Предаден е също така един турчин български четник, Али Абдулхарманов, който също е заклан. Предаден е на гръцките власти като грък и някой си Иван Димитров Кралевски, родом от Търново. Може да е бил развей плява, скитал се е нагоре надолу и най-после минал българската граница, а след това попаднал в Дирекцията на полицията и през Кула-чифлик е изпратен в Гърция. Аз не съм бил в Търново и не зная, дали там има гърци, но този човек имал в Търново майка и сестра.

Тези факти ни навеждат на мисълта, че този не е единствен случай, но този случай ни е накарал да се заинтересуваме и да видим какво е настроението в известни среди на чиновниците. Най-голямото нещастие аслъ, г-да, на нашия македонски, па и български въпрос е в непознаване на този въпрос. Ние си създаваме настроения, без да го познаваме, без да знаем какви са тежненията и какво трябва да се направи за облекчение положението на този наш народ. Ако бихме се заинтересували да проучим това, нямаше да си създаваме такива настроения, така да ги нарека македонофобство, по-право българофобство, защото мисля, че македонските българи не са по-лоши от българите в свободна България. Ако познавахме македонския въпрос, тук, от тая трибуна, нямаше да се кажат много нелестни работи за нашия край, попаднал в пределите на България, за Петричкия край, нямаше в този край да има военно положение в продължение на две години и, както каза г. министър-председателят, и занапред ще продължава да съществува. Ако други не се интересуват, народното представителство може да се заинтересува, да проучи този край и да види, че ако има население в България, което да уважава българските закони, това е населението от Петричкия окръг. Подсмива се г. Чернооков. Аз му препоръчвам да отиде да види, че е така. Вярно е, че там са станали работи, които до известна степен са накарали известни български среди да мислят, че там не се зачитат законите. Наистина, обвиняват се там някакви революционни организации. Г-да! В Петричкия окръг трябваше да бъдете в 1919/1920 г., да бъдете там и сега, за да видите какво нещо беше там и какво е сега. В 1919 г. аз бях в Струмица, когато, г-да, в Струмишка околия нямаше нито един сърбоман; имаше само гъркомани, но сърбомани — нито един. Тогава окръжен управител там беше някой си г. Начев, а околийски началник — Гюдерев, първият — радикал, а другият — широк социалист. Аз бях там, когато първите българи молеха българското правителство по-скоро да освободи Струмишко от разбойниците и от българската администрация, околийски началници, пристави, акцизни и т. н., които бяха почти съдружници на разбойниците.

.

В. Кознички (нац. л): Това не може да бъде истина. Българската власт не е способна на такова нещо.

.

И. Ингилизов (мак): Проверете го и ме оплюйте, ако не е вярно.

През 1919 г., г-да, Петричкият край се беше обърнал на един змиярник: никой гражданин или селянин не можеше да излезе на два километра вън. Аз поменавам имена. Казвам, че имаше властници, които се бяха сдружили с разбойниците. Хората се оплакваха от разбойничество. И ако нямаше една стегнатост, трябваше властта да я създаде, за да може да се освободи този змиярник от тия змии, които щяха да го унищожат. Днес в Петричкия окръг, мисля, че е по-добре, отколкото във всички други окръзи на България. Там няма нито убийства, нито кражби, нито разбойничество, нито даже женкарлък. Г-да! Казвам, че всичко това, което е било досега, то е било само от полза както за оня край там, така също и за управлението на България. Никой от Петричкия край не се е противопоставял на законите и на властта в страната. Остава малко повече българското правителство да обърне внимание за икономическото съвземане на този беден, гол край.

Предаването на Христо Димитров е едно престъпление, и аз мисля, че подаването на оставка не е достатъчно. Аз ще моля, провиненият чиновник да бъде даден под съд не за една грешка, а за едно престъпление.

.

Председателствуващ В. Димчев: Има думата г. министър-председателят.

.

Министър-председател А. Ляпчев: Г. г. народни представители! Преди всичко аз съм дължен да отбия ония уводи, които г. запитвачът направи съвсем неуместно по това питане. Той, както каза един от народните представители, в 15 минути, през които говори, искаше да събере 15 века. И естествено е, че имаше грешки много големи. Преди всичко към нищо добро не може да води един ругателен език, какъвто държа г. запитвачът спрямо един съседен народ. Не с такива думи можем да уредим ние нашите отношения, за да бъдат отношения на народи, които искат да живеят в мир, в спокойствие, да се развиват и да бъдат способни за благоденствие. Досежно казаното за българските държавници, дали са знаели или не, не зная. Но сигурен съм, че тия, които са водили знамето за свободата на Македония, най-малко са знаели положението на македонския въпрос. И аз имам тая смелост, не, този дълг да го заявя, защото, ако българските държавници имат някакъв грях, то е тъкмо затова, защото са държали малко повечко сметка за своите чувства и така добитите настроения, отколкото за действителните интереси, както на тая, които са днес в границите на царството, така също и на ония българи, които са извън неговите граници.

Досежно самото питане. Безспорно, печален е фактът, че един забягнал човек в наша територия е бил предаден на сръбските власти по описания начин от запитвача. По това не може да има никакъв спор. Още по-печално е, че надлежните чиновници по такъв важен въпрос не са счели за нуждно да осведомят своето началство, разбирам министра, мен. Аз тая работа не я зная. Но фактът е факт —този човек, Христо Димитров, е предаден на сръбските власти. На какво се дължи това? На някаква зла умисъл ли, на някаква система ли, да се предават забягналите от съседното кралство в България българи? Не Това е невярно. Това се дължи на една заблуда в някои чиновници, които са превишили властта си, като са извършили предаването, без да запитат, повтарям, висшето си началство. Отде произлиза тая заблуда? Каза я сам г. запитвачът не това момче, преди да се предаде на българските военни постове, е било забелязано от тях, че другарува със сръбските военни постове. И донесението на Дирекцията на полицията не е от 26 октомврий, както казва г. запитвачът, а е с писмо от 10 октомврий — 14 дена преди предаването.

.

Д. Дерлипански (з. в): Тогава защо е уволнен началникът на държавната сигурност, г. министре?

.

Министър-председател А. Ляпчев: Чакайте, г. Дерлипански. Вижте го тоз сега! Той държи пък на друго.

Обаче установява се, че подозрението спрямо този човек не е било основателно. Па и не може да се сметне такова едно донесение за някакъв факт, защото самото момче е казало, че по този начин само — като е занесло пране, изпрали дрехи на сръбските постове — е могло да се измъкне и да прехвърли границата. Това е неговото обяснение. Но заблудата е започнала; тя е продължила и се е свършила с поменатия печален случай. След като аз узнах за тоя случай, наредих издирване, и се установи, че не един, а двама са виновни: единият, че е дал ход, без да се допита, без да провери, а другият, защото не е доложил, както трябва на своето началство, Светозар Митев не е достатъчно съобразил своя дълг и постановленията на законите спрямо донесенията на своя подведомствен, който е проверявал. Поради това и двамата тия господа днес са вън от службата на Дирекцията на полицията.

Това е, което мога да отговоря на г. запитвача.

.

Председателствуващ В. Димчев: Моля запитвача г. Ингилизов да отговори, доволен ли е от отговора на г. министър-председателя.

.

И. Ингилизов (мак): Аз съм дължен да обърна вниманието на г. министра, че писмото, което той цитира, от 10 октомврий, е писмото, с което момчето е изпратено от Горноджумайската инспекция на полицията, а това, за което аз приказвам, то е писмо с вх. № 3755, от 26 октомврий, получено от военната погранична власт.

.

Министър -председател А. Ляпчев: Аз на него не обръщам внимание, а само на писмото от 10 октомврий, което е придружено с дознание, в което се релевира този факт, че момчето е отивало на сръбските постове да носи пране и по този начин е могло да се изскубне. А това е дало повод за заблуда, искам да ви кажа, да се мисли, че този човек не е било лице, което търси прибежище, а може би нещо друго.

.

И. Ингилизов (мак): Доволен съм от отговора на г. министра, но бих молил тоя чиновник, който е виновен, да бъде даден и под съд, а не само да се уволнява.

.

Министър-председател А. Ляпчев: Ще си понесат отговорностите.

.

С. Златев (з. в): Има и други случаи, не е само един.

.

Министър -председател А. Ляпчев: За други случая не ме пита, за да отговоря. Той ги изброи сега, не мога да ги знам на изуст, нека ме запита.

**********

nesnaecht Кой пръв използва самолета като бомбардировач или кратка история на Балканската война 1912-1913

--------------------------------------------------------------------------------

България и нейните съюзници (Сърбия, Гърция и Черна гора) обявяват война на Османската империя на 3 октомври 1912 г. Целта на войната е да освободи останалите Българи под Турско робство. За броени дни българската армия достига и обсажда непревземаемата Одринска крепост.

Балканската война опровергава думите на френския маршал Фош, че авиацията е спорт и за армията тя е нула. Българските летци, които по това време са на обучение в чужбина бързо се завръщат в България. Идват и много чуждестранни авиатори доброволци - руснаци, италианци, германци, французи и др. Пристигат и много журналисти и военни аташета.

На 15 октомври 1912 г. България има следните самолети:

· 3 самолета Albatros

· 4 самолета Farman

· 1 самолет Voisin

· 1 самолет Somer

· 1 самолет Sikorsky

· 1 самолет Bristol

· 2 самолета Nieuport

· най-малко 10 самолета Blerio (според някои данни до края на войната България има общо 21 самолета Blerio) Това прави най-малко 23 самолета.

*

*

На 15 октомври 1912 г. пилотът Радул Милков и наблюдателят Продан Таракчиев получават заповед да разузнаят турската армия в Одринската крепост. На 16 октомври 1912 г. с този полет започва действието на българската авиация в Балканската война. На този ден на аеродрума присъстват много журналисти и военни аташета. Преди полета пилотите взимат и бомби, които са поставени в кошове, отстрани на самолета. Бомбите са пуснати над военен обект - гарата Караагач. След полета се установява, че самолетът е уцелен и има пробойни. Това е ПЪРВОТО В СВЕТА ИЗПОЛЗВАНЕ НА САМОЛЕТА КАТО БОМБАРДИРОВАЧ. След този ден българската авиация започва активно да използва самолета в Балканската война.

*

*

На снимката е първия бомбардировач в света - Албатрос Ф-2.

Според немското издание "Geschichte des Luftkriegs", Militarverlag der DDR, Berlin, 1975 - през 1912 г. Великобритания има 23 самолета в армията, Русия - 99, Германия - 46, Италия - 22, Япония - 10, САЩ - 3. От това се вижда, че България със своите 23 самолета изпреварва страни като САЩ, Япония, Италия и се нарежда до Великобритания. Балоните също активно са използвани в Балканската война за коригиране на артилерийския огън. В крайна сметка Одринската крепост капитулира. България и нейните съюзници печелят войната.

Полетите над Одрин въобще не са били безопасни, защото крепостта е разполагала с противобалонни оръдия, които са били използвани и като противосамолетни.

*

*

Първото военно летище в света край Мустафа паша (днес Свиленград) 1912 г. На земята има най-малко седем самолета, а във въздуха - два.

*

*

Скоро тези бомби ще бъдат изсипани над Одрин...

*

*

За да се подобрят попаденията от въздуха поручик Симеон Петров разработва авиационна бомба. Тя има аеродинамична форма както и кръстовиден стабилизатор. Образува яма с дълбочина над 1 метър и диаметър - 4-5 метра. По-късно плановете на бомбата са предадени на Германия и тази бомба се ползва чак до края на Първата Световна Война.

Материалът е предоставен от bulgarian_aviation

nesnaecht Атаката на торпедоносеца "Дръзки" срещу турския крайцер "Хамидие" през
Балканската война

--------------------------------------------------------------------------------

След поражението при Одрин и значителните материални загуби турската армия изпитвала голяма нужда от нова техника, боеприпаси и продоволствие. Помощта, която Австр-Унгария и Германия изпращали стигала до румънското пристанище Кюстенджа. От там ценните товари трябвало да бъдат превозени до Цариград, а единствения начин бил това да стане по море. За целта били наемани египетски товарни параходи, охранявани от бойни кораби. В същото време съвсем реална била опасността от турски бомбардировки и десант по българските брегове - блокадните действия започнали още със самото начало на войната. Стигнало се до там, че на 15 октомври 1912 г. командира на крайцера "Хамидие" Хюсеин Рауф бей поискал Варна и Балчик да се предадат, като в противен случай щели да бъдат разрушени. За щастие това не станало. Поради малката далекобойност на бреговата артилерия и несъвършената техника в мобилизационния план било заложено дозорната служба във Варненския залив и по крайбрежието, от Шабла до Емине, да се води от отрядът от шест торпедоносци.

***

***

На 7 ноември в щаба на флота се получило сведение, че от Кюстенджа за Цариград тръгват два египетски кораба. Бреговите постове потвърдили движението на турски военни кораби край Калиакра и веднага била издадена заповед торпедоносците да излязат и заловят или потопят вражеските кораби. Допълнително било разпоредено да не се чакат други нареждания, а да се действа според обстоятелствата. В 22:30 отрядът, състоящ се от флагмана "Летящи", "Смели", "Строги" и "Дръзки" излязъл през северния проход на минното заграждение и при пълна светомаскировка се отправил да пресече пътя на конвоя. Командир на отряда бил кап. II ранг Димитър Добрев. Половин час след полунощ на 32 мили от Варна, в дясно от курса бил забелязан силуета на голям кораб. Постепенно се разузнава, че това е един от крайцерите "Хамидие" или "Меджидие". В 00:40 от флагмана е подаден сигнал за атака и 5 минути по-късно от разстояние 500-600 метра "Летящи" дава първия торпеден залп.

***

***

В този момент започнала ожесточен артилерийски обстрел от "Хамидие". От по-близка дистанция атаката провели и "Смели" и "Строги", като "Смели" получил попадения в борда си от избухнал наблизо 155-мм снаряд. Било повредено рулевото му устройство и кораба започнал да се върти надясно, изчезвайки от погледа на следващия го "Строги". Това създало твърде критична ситуация, тъй като притеклите се на помощ турски контраминоносци също открили силен огън по нашите кораби. Така под противниковите изстрели, в продължение на половин час матросите поправяли пораженията, минали на ръчно управление и се отправили към сборния пункт след атаката.

***

***

Последен от отряда торпедо пуснал "Дръзки", командван от мичман I ранг Георги Купов. Изстрелът бил даден от дръзкото разстояние 50-60 метра и бил единственият успешен. Няколко секунди след него избухнал силен взрив и над "Хамидие" се издигнал висок воден стълб. Крайцерът бил уцелен в носовата част, получил пробойна от около 10 кв.м., и само тихото море го спасило от потъване. Имало и 8 убити и 30 ранени. В атаката "Дръзки" получил само едно попадение от шрапнел в димохода си. След кратък артилерийски двубой той също се отправил към сборното място. На сутринта отряда се прибрал във Варна. В битката българските моряци дали само един ранен - подофицер-артилерист от "Смели".

***

***

Тази морска победа на българския флот над многократно превъзхождащ го противник нанесла сериозен морален и материален ущърб на турския флот. Тежко повреден и полупотънал "Хамидие" е провлачен до Цариград. Това станало с кърмата напред, тъй като носовите отсеци били запълнени с вода, която покривала бака на кораба.

***

***

На 15 октомври 1942 г. поради неправилно съхранение на барут на борда на "Дръзки" става взрив и торпедоносеца потъва на кея във Варна. Скоро ремонтиран той отново влиза в състава на ВМФ. През 1950 . е бракуван и разоръжен, след което е използван за плаваща мишена. След няколко години, във връзка с наближаващата 45-годишнина от торпилирането на "Хамидие" се ражда идеята корабът да бъде превърнат в музей. Но по това време "Дръзки" е подходящ единствено за вторични суровини - натоварените за претопяване останки са в района на гара Горна Оряховица. Върнати са само димохода, едно оръдие и някои по-дребни атрибути, които са монтирани на еднотипния торпедоносец "Строги". На 21 ноември 1957 г. командващият ВМФ контраадмирал Бранимир Орманов открива Тържествено кораба-музей "Дръзки" в района на Военноморския музей във Варна. На откриването присъства и о.з. кап. I ранг Георги Купов, командир на "Дръзки" в онази нощ.

***

***

nesnaecht
Мъдростта на древните българи

*

*

Къща върху която падне гръм се изоставя. Това

е проклятието на Тангра, който вижда всичко.

Човек, върху когото падне огънят на канския гняв,

се превръща в пепел, а вятърът разнася пепелта по четирите посоки на света.

IYI

Черният цвят е цветът на нощта, знак на небитието.

Всички ние идем от нищото, а то е тъмнина, и се стремим към неясната

далечина, която е светлина - жълтата светлина на запалената в мрак свещ,

на раздухания огън, окото ни осветява така, че Тангра ни вижда отвън и

отвътре, от близо и далеч, защото ...

... ако някой търси истината, бог вижда и ако

някой лъже, бог вижда...

IYI

Да, по-лесно е да посадиш дръвче, отколкото да

го отгледаш, по-лесно е да забиеш копие в земята и да кажеш "Тая земя е

моя !", а по-трудно е да оградиш същата тази земя с яка стена, да я направиш

неуязвима за враговете и после, не само да я увеличиш, но и да заставиш

съседите си да те почитат като неин владетел.

IYI

Небето мълчи. Винаги мълчи.

За него хората говорят.

А слънцето ... Да се вярва ли на слънцето?

(и на слънцето нямай вяра...)

IYI

Възмъжаването стана тогава, когато птиците от

забава станаха повод за научаване на стари мъдрости и за сравнение с хората.

IYI

Незнаещият е избавен от хиляди беди.

IYI

Една погрешна стъпка води друга и в такива дни

се разбира кой е умен - онзи, който се старае да поправи грешката си, докато

глупавият се стреми да се оправдае.

IYI

Успокоението идва после, когато смутното време

отмине - ако няма беди, няма и герои. Освен това за миналото всеки съди

мъдро.

IYI

Лоша е онази шега, в която няма половин

истина...

IYI

Познатият крив път е по-кратък от непознатия

прав път.

IYI

Слънцето е едно, ала за всекиго грее различно

IYI

И медът започва да нагарча, когато го вземаш

за лекарство.

IYI

Човекът се опознава при общуване - конят в път.

IYI

Петната на змията са отвън, а на човека - отвътре

IYI

Лисицата не може да проумее храбростта на лъва,

както и лъвът не може да проумее извратливостта на лисицата.

IYI

Обратният път винаги ни се струва по-кратък.

IYI

Стопанина го е яд за онова, което е отнесъл вълкът,

а вълка за онова, което е останало в кошарата.

IYI

За глухия няма гръм, за слепия няма светкавица.

IYI

Птица, ранена от лък, се бои от всяко криво дърво.

IYI

Щастлива е къртицата, че живее под земята и не

вижда света

IYI

В чуждите народи и хора харесваме онова, което

самите ние не притежаваме.

IYI

Мръсен е смехът на оня, който се радва на чуждата болка

IYI

Верността със злато не се мери, защото ако ти дадеш сто,

противникът ти ще даде двеста и ще ти забие нож в гърба.

Търси, сине, хора близки по кръв и мисъл, прави ги свои побратими,

чрез велики дела. … ти знаеш това, аз само ти го припомням.

И друго: ти разширяваш границите, но завладявай толкова,

колкото можеш да задържиш.

IYI

Колко е самотен човек, който е принуден да принуждава другите.

Всяка дума–заповед ни отдалечава от тия, които са ни подчинени –

дори когато ги награждаваме…, защото властта е власт тогава,

когато награждава и наказва

IYI

Пак ще летим на бойните си коне, допрели лица да буйните гриви;

пак ще прегазваме вражи воини, размахали саби над главите им.

Ромеите ще отстъпват пред нашия устрем. Ще станем голяма, силна държава.

Три такива държави ще има в света и една от тях ще е България.

IYI

Тайната на смелостта е да надвиеш страха и като постъпваш тъй,

че никой около тебе да не се досети какво изживяваш.

IYI

Разликата между умните и глупавите хора не е тази,

че умните вършат само умни неща, а глупавите само глупави.

И умните могат да грешат, както и глупакът

в някои случаи измисля нещо умно. Умният човек обаче се старае

една и съща своя глупост да не повтаря поне по един и същи начин

IYI

Миговете неусетно се стапят в дни,

във всеки изгрев се виждат отблясъците на залеза…

IYI

Белият и синият цвят са свещените цветове на небето,

цветовете на Тангра. Зиме небето е сиво,

но затова пък всичко наоколо се белее така силно…

IYI

Ханското лице е като месечина зад облак.

Ще се струпат още облаци и то съвсем ще изчезне,

ще остане само името, ще останат само знаците,

по които всички са се отличавали от другите творения на Бога-небе.

IYI

Но Тангра вижда всичко. Тангра бди!

Както в сражение е меч срещу меча, копие срещу копието,

така и в мир – вяра срещу вяра, свой Бог срещу чужд Бог!

IYI

Разпънатият бог учи слабите да стават още по-слаби,

а силните да се превръщат в слаби –

покорството е самата същина на тая странна вяра

IYI

Защото миналото всъщност непрекъснато се превъплъщава,

без напълно да изтлее

IYI

Само безумецът размахва меч, когато срещу него не стои никой!

IYI

Незнайни са пътищата на съдбата.

Ако Тангра е решил да ги съедини, мечът едва ли ще ги разедини

IYI

Най-добрите закони не са друго освен измамен полъх на вятъра,

щом няма желание да бъдат изпълнявани

IYI

Огънят е наш приятел и съюзник, но не го ли опазиш,

позволиш ли му да лази, дето поиска, превръща се в най-лют враг.

Така е и с виното. То весели сърцето, дава отмора,

но прекалиш ли с него, впива се като змия в пазвата ти...

Всичко зависи от човека

IYI

Няма по-страшна крепост от човека, когато брани земята,

върху която се е родил, и която го храни

IYI

Насочеше ли поглед нагоре, човек започваше да се чувства дребен,

нищожен, за да изгуби скоро представа за собствената си личност

и да се почувства като частица от великото цяло, наречено вселена

IYI

За българина боец, който се ражда и умира като войн,

поваленият не е враг, понеже оръжието е изтръгнато от ръцете му

бнс

Редактирано от - nesnaecht на 14/11/2003 г/ 17:39:42

nesnaecht ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ

открития

Астрологическата символика на Мадарския конник

*

*

В опита си да разгадаят древните археологически паметници учените по света стигат до извода, че те са в пълна хармония и съответствие със съзвездията и с планетите. Мегалитните съоръжения в Стоунхендж представляват прецизни астрономически обсерватории, eгипетските пирамиди са построени така, че да отговарят на звездите от съзвездието Орион, т.е ключът към загадките на Земята се намира на небето.

.

За съжаление, в официалната българска наука никой не поглежда към небето, към звездите, а уникални по своя характер паметници са обявявани за ловни сцени. Такъв е случаят с релефа на Мадарския конник. Официалните версии са две:

.

Изображението представлява ловна сцена, в която българският владетел убива с копието си лъв и е следван от вярното си куче.

.

Във втората версия е потърсена някаква символика и конникът е свързан с хан Тервел, който побеждава византийците, изобразени символично от лъва, а кучето е просто куче.

.

Неоснователността и на двете версии е видна от факта, че лъвът е с вдигната опашка, следователно не е убит от „копието”, копието е в кавички, защото, първо, е много късо и, второ – завършва с полумесец, което е изключително нехарактерно за едно копие.

Какво всъщност изобразява релефът край Мадара?

Моментът на създаването на първата българска държава в Европа от кан Авитохол през месец април 165 г. Тази точна дата е дадена в Именника на българските канове, съставен през 765 г. по повод 600-годишнината от основаването на България. (вж. Петър Добрев – Царственик на българското достолепие, 1998 г.) В Именника тази дата е посочена като ДИЛОМ ТВИРЕМ, т.е. годината на Змията, месец четвърти.

.

Календарът на древните българи е базиран на 12-годишния цикъл на планетата Юпитер. Имената на съзвездията в древнобългарския календар са както следва: Мишка (Водолей), Вол (Риби), Тигър (Овен), Заек (Телец), Дракон (Близнаци), Змия (Рак), Кон (Лъв), Овца (Дева), Маймуна (Везни), Петел (Скорпион), Куче (Стрелец), Свиня (Козирог). Календарът започва с Мишка (Водолей), защото е възникнал 2-3000 години преди Христа, когато най-късият ден, избран за начало на новата година - 22 декември, е бил в съзвездието Водолей. Поради прецесията на земната ос на всеки 2160 г. има отместване на началото на годината с по един зодиакален знак и през 165 г. първият месец от новата година е започвал в съзвездието Козирог (Свиня). В този случай четвъртия месец носи името (Тигър) Овен.

.

Нека да обърнем поглед отново към релефа на Мадарския конник, представляващ двойно кодирано хороскопно изображение на момента на основаването на българската държава.

*

фиг.1

*

Първи план на тълкуване на символиката на релефа

В един хороскоп главната фигура е Слънцето. Върху релефа тя е изобразена от конника, който не е въоръжен с копие и стрели, както се предполага, а държи в лявата си ръка пастирска гега, положена върху рамото му. Фигурата олицетворява Слънцето, небесния пастир. А „копието” всъщност е жезъл, който символизира положението на Слънцето в съзвездието Тигър (Овен) - фиг.1. При по-внимателно вглеждане в животното под конника ще видим, че то ни най-малко не прилича на лъв, както се твърди. Лъвът има характерна грива и е значително по-едър. Изобразеното животно е тигър или барс - името, с което древните българи са наричали това животно.

.

В предните си лапи тигърът държи змия, чието изображение е силно ерозирало, но все пак различимо. Тя е символ на годината на Змията – 165 г., когато е основана българската държава.

.

Кучето, което следва конника, е планетата Венера, която в този момент е могла да бъде наблюдавана много ясно след залеза на Слънцето като Вечерница. (фиг.1).

Втори план на тълкуване на символиката на релефа

На 08.04.165 г. на небето се наблюдава още едно събитие, астрологически много по-значимо от позицията на Слънцето в съзвездието Тигър (Овен) – това е съвпадът на могъщия Юпитер с войнствения Марс (фиг. 1). Докато Слънцето е небесният пастир през деня, то Юпитер е небесният пастир през нощта. Той е и планетата, която е била на особена почит у древните българи, самият календар е съобразен с неговия 12-годишен цикъл. В астрологията Юпитер се нарича Големият добротворец, носител е на слава, щастие и успех. На релефа той е изобразен като ездача на коня. Самият кон е съзвездието Кон (Лъв), в което Юпитер се намира.

.

Тигърът в краката на коня е планетата Марс, която е управител на съзвездието Тигър (Овен), и затова е изобразена със същия символ. Кучето в този план на тълкуване много точно изобразява позицията на Луната, която в този момент се намира на същото разстояние от съвпада на Марс и Юпитер, на което се намира Венера от Слънцето (фиг.1). Змията отново символизира годината на събитието – 165г. сл.Хр.

Заключение

Първата българска държава е била създадена в подножието на Кавказ от кан Авитохол след преселението на българите от районите на Памир и Хиндокуш през 165 г. Подобно скално изображение на конник съществува в Кавказ. Идвайки на територията на днешна България, нашите прадеди увековечават това събитие чрез релефната композиция край Мадара, за да подчертаят древността и приемствеността на българската държавност, а също и да покажат благословението, дадено от звездите в лицето на могъщия съвпад на Юпитер и Марс в знака на Коня (Лъва), подкрепен от лъчите на Регул (звездата на царете), която в този момент е само на 5 градуса отстояние по еклиптиката от двете планети. Подобно разположение на звездите и планетите може да се повтори едва след 26 000 години! Колко малко знаем за звездната мъдрост и богатата духовна и астрологична култура на древните българи! Мадарският конник е единственият по рода си мащабен скален релеф в Европа, а уникалната звездна кодировка към момента на основаването на българската държава го прави уникален в света.

Кирил Стойчев

Редактирано от - nesnaecht на 15/11/2003 г/ 00:46:59

steppenwolf Незнаещ, благодаря!

10x

nesnaecht Здрасти Степен, бе аз много не разбирам от астрология , но съм 100% сигурен че доста неща създадени от хората независимо къде във света е свързано със звездите и тяхното разположение ! Остава да се търси обяснението което хората са изразявали във древността за да се разбере кои сме , както ние така и другите народи !

Виж и това май обяснява и представеното по-горе за Мадарския конник !

Розетата от Плиска

*

*

През 1961 година в старата българска столица Плиска при археологически разкопки е открит медальон, прецизно изработен от бронз, известен като Розетата от Плиска. Датировката й е от периода VII-IX век и по всяка вероятност е използвана за астрономически изчисления. Според изследователите седемте лъча на розетата символизират седемте планети познати в древността – Слънце, Луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера, Сатурн.

*

*

В центъра на медальона, от обратната страна е изобразен руническият знак IYI - символ на българския Бог Тангра и древния български владетелски род Дуло, от който произхождат създателите на три български държави- Стара Велика България, Дунавска и Волжко-Камска България.

Тази находка е една от най-известните от предхристиянския период в българската история, и заедно с древния български календар са ярки доказателства за богатите астрономически познания на древните българи.

БНС.

Редактирано от - nesnaecht на 15/11/2003 г/ 13:03:14

nesnaecht

БИТОЛСКИ НАДПИС НА ЦАР ИВАН ВЛАДИСЛАВ ОТ (1015-1016) ГОДИНА

Bitolski nadpis na Car Ivan Vladislav ot 1015-1016 godina

*

*

ПРЕЗ ГОДИНА 6523 (1015-1016) ОТ СЪТВОРЕНИЕТО НА СВЕТА ОБНОВИ СЕ ТАЗИ КРЕПОСТ, ЗИДАНА И ПРАВЕНА ОТ ИОАН, САМОДЪРЖЕЦ БЪЛГАРСКИ, СЪС ПОМОЩА И С МОЛИТВИТЕ НА ПРЕСВЕТАТА ВЛАДИЧИЦА НАША БОГОРОДИЦА И ЧРЕЗ ЗАСТЪПНИЧЕСТВОТО И НА ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ.ТАЗИ КРЕПОСТ БЕ НАПРАВЕНА ЗА УБЕЖИЩЕ И ЗА СПАСЕНИЕ , И ЗА ЖИВОТА НА БЪЛГАРИТЕ .

ЗАПОЧНАТА БЕШЕ КРЕПОСТТА БИТОЛЯ ПРЕЗ МЕСЕЦ ОКТОМВРИ В 20-И ДЕН, А СЕ ЗАВЪРШИ В МЕСЕЦ ..... КРАЯ . ТОЗИ САМОДЪРЖЕЦ БЕШЕ БЪЛГАРИН ПО РОД , ВНУК НА НИКОЛА И НА РИПСИМИЯ БЛАГОВЕРНИТЕ , СИН НА АРОН , КОЙТО Е БРАТ НА САМУИЛ , САМОДЪРЖАВЕН , И КОИИТО ДВАМАТА РАЗБИХА В ЩИПОН (ИХТИМАН) ГРЪЦКАТА ВОЙСКА НА ЦАР ВАСИЛИИ , КЪДЕТО БЕ ВЗЕТО ЗЛАТО .... , А ТОЗИ В ..... ЦАР РАЗБИТ БИДЕ ОТ ЦАР ВАСИЛИИ В ГОДИНА 6522 (1014) ОТ СЪТВОРЕНИЕТО НА СВЕТА В КЛЮЧ И ПОЧИНА В КРОЯ НА ЛЯТОТО"

*

НАДПИСЪТ Е ИЗПИСАН ВЪРХУ КАМЕННА ПЛОЧА , УПОТРЕБЕНА ВТОРИЧНО КАТО СТРОИТЕЛЕН МАТЕРИАЛ ПРИ ИЗГРАЖДАНЕТО НА ДЖАМИЯ ВЪВ БИТОЛЯ.

"Prez godina 6523 (1015-1016) ot sutvorenieto na sveta obnovi se tazi krepost, zidana i pravena ot Ioan, samodurjec bulgarski, s pomoshtta i s molitvite na presvetata vladichica nasha Bogorodica i chrez zastupnichestvoto na dvanadesette i na vurhovnite apostoli. Tazi krepost be napravena za ubejishte i za spasenie i za jivota na bulgarite. Zapochnata beshe krepostta Bitolia prez mesec oktomvri v 20-i den, a se zavurshi v mesec... kraia. Tozi samodurjec beshe bulgarin po rod, vnuk na Nikola i na Ripsimia blagovernite, sin na Aaron, koito e brat na Samuil, caria samodurjaven, i koiito dvamata razbiha v Shtipon (Ihtiman) gruckata voiska na car Vasilii, kudeto be vzeto zlato... , a tozi v... car razbit bide ot car Vasilii v godina 6522 (1014) ot sutvorenieto na sveta v Kliuch i pochina v kraia na liatoto."

Nadpisut e izpisan vurhu kamenna plocha, upotrebena vtorichno kato stroitelen material pri izgrajdaneto na djamia v Bitolia.

Редактирано от - nesnaecht на 16/11/2003 г/ 10:29:28

nesnaecht

Дунавската флотилия на хан Омуртаг прави десант в тила на немците

Марин Българина е първият ни пират

Подвизите му са описани във венецианските архиви от XIII век

Проф. д-р Божидар ДИМИТРОВ

.

Каквото и да си говорим за "България на три морета" през средновековието държавата ни е владяла сигурно и трайно само западния бряг на Черно море. До Егейско и Адриатическо само сме се докосвали за периоди от по 10-15 години. Следователно и морските ни усилия са се развивали и са можели да се развиват само в Черно море. Боен флот в Черно море българските владетели наистина не създават. И правилно. За да бъде равностоен на византийския, той трябва да има поне 200-250 галери - толкова има Византия. Екипажите им общо трябва да наброяват 50 000 моряци и бойци. Не че това е невъзможно за ресурсите на средновековна България, но на западния бряг на Черно море няма нито един затворен пристанищен басейн. Византийският флот си стои зад Босфора (който при война се прегражда с вериги) и е недостъпен при флотско нападение от Черно море. А нашият флот би бил достъпен за нападение от Босфора и унищожен още в пристанищата, докато трае мобилизацията на екипажите. Затова хановете и царете предпочитат 50 000 бойци на коне вместо на корабните палуби. Че това е така, личи от факта, че боен флот на Дунав, който пък е недостъпен за Византия, имаме. Румънците дори откриха едно от пристанищата му на о-в Пъкуй, с кейови стени от здрав варовик. Биографът на Карл Велики - Айнхард, и "Аналите" на манастира Фулда в Германия твърдят, че през 827 -829 г. български бойни кораби проникнали по Дунав в Тиса и Сава и стоварили десант от конни отряди в тила на немците, с които успешно воювал хан Омуртаг. За български военен флот на Дунав се пише дори по времето на цар Иван Шишман. Веднага след като военният флот на Византия се разпада (в края на ХIV в.), а Венеция и Генуа имат само по 4-5 галери в Черноморския басейн, деспот Добротица създава боен флот от 14 галери, които успешно воюват по цялото Черно море. Това е доказателство, че само геополитическите условия са били пречка за военноморските ни начинания в Черно море. Иначе търговията ни главно с големия консумативен център Константинопол е изцяло по море и до голяма степен осъществявана от български търговски кораби - за това има изрични сведения в старите хроники. И през средновековието, и през османската епоха. Това е нормално. Превозът на сто тона жито от Добруджа до Цариград по суша изисква сто каруци, сто коняри, двеста коня и двадесет-тридесет дни път. А цялото това количество може да се докара за два-три дни до Балчик, Калиакра или Варна и оттам само с един стотонен кораб да се докара за 24 часа до Цариград. Българите са и отлични рибари. В 1841 г. френският историк и разузнавач Ксавие Омер дьо Хел пише: "Българите са земеделска и морска нация. Те държат монопола на риболова в Черно море." Любопитно е, че и родопчани от Смолян и Момчиловци държат риболова в Беломорието. През риболовния сезон те се спускат в Беломорската равнина, а през останалото време си гледат овцете в Родопите. Не се отказваме и от пиратлъка. И правилно - пиратството е доходен занаят. Във венециански архиви от края на ХIII в. се споменава често кораба на неуловимия Марин Българина, действал в Бяло море, и корабите на някой си Кривич (Кривия), действал в района на Созопол. В 1352 г. друг Кривич (вероятно негов потомък) вече е управител на града. Вероятно точно като знаменития Френсис Дрейк и Кривич е действал с тайното съдействие на българския двор и е отделял за царя процент от плячката. А иначе къщите ни по морето наистина са с гръб към него. Но така е по цял свят, където има сурови зими и вятърът може да вкара половината море в стаите през прозорците. По същата причина на северния бряг и в Созопол, и в Несебър доскоро въобще нямаше къщи.

.

.

.

.

В научния свят от време на време припламва люта дискусия по въпроса морска нация ли сме или не. Едни твърдят, че сме били винаги в историята си тъпи и глупави континенталци, които не са се възползвали никога от възможностите, които създава за един народ морският бряг. Като доказателство, че не сме моряци, тези автори привеждат безспорните факти, че никога в средновековна България хановете или царете ни не създават военен флот, който да има хегемония поне в Черно море. Освен това, казват тези автори, че дори търговските ни гемии не стигат по-далече от Цариград и си нямаме нито един велик географски откривател. А най-сигурното доказателство, че не сме били морска нация, бил фактът, че къщите по крайбрежните ни селища били обърнати с гръб към морето. Противниците на това мнение казват, че дали една нация е морска си личи от това дали поне крайбрежното й население се храни от морето, а не от това какъв военен флот е създала държавата му и колко битки е спечелил. Българите също са били и рибари, имали са търговски гемии и пиратите в цялата си история, казва втората група учени. Къде е истината? Никога няма да я проумеем, ако не отчитаме геополитическите условия, в които се е развивало българското морячество.

nesnaecht Все пак !

Натиснете тук

dumb ass foreigner blagodarja
цъфте Незнаещ, сайта си го преместих и къде мене,

нема да се сърдиш нали, хубав е

si

nesnaecht Благодаря ви приятелчета , но го намерих във чест на Петко Войвода ! Днеска се навършват 105 години от смъртта му ! Велик българин , а навремето работех във тая продукция на БГ киното та знам какво беше въпреки че не съм го преживял но чувствата са нещо велико ! Бе какво да ви казвам разтапям се като си чуя нещо което цена няма !

Натиснете тук

цъфте ПЕТКО ЛЬО, КАПИТАНИНЕ

Музика и текст: народни

Петко льо капитанине,

Петко льо командирине,

Петко льо командирине.

Яла сай Петко остави

от това пусто хайдутство,

от това пусто хайдутство.

От това пусто хайдутство,

на майка ти сай додяло,

на майка ти сай додяло.

На майка ти сай додяло,

по деня хляба месенье,

по деня хляба месенье.

По нощам ризи перанье,

юнашки глави скиванье,

юнашки глави скриванье.

Петко льо капитанине,

Петко льо командирине,

Петко льо командирине.

цъфте РУФИНКА БОЛНА ЛЕГНАЛА

Руфинка болна легнала

на високана планина,

никой до нея немаше

сал стара и майчица.

Тя си Руфинки думаше:

- Руфинко, моя дощеро,

мила ли ти е рубана,

рубана още либено?

- Майчинко, мила и драга,

не ми е мило любено,

ам ми е мила диньоса,

че са е пролет пукнала,

всичко от земя излиза,

пък я ще в земя да влеза.

Иди ми, майчо, порукай

мижова Фатма да дойде,

да си и придам, майчинко,

моено либе да води,

моена руба да носи.

цъфте

Натиснете тук

si

nesnaecht Така де да се знае !

ЗАКОН

ЗА ДОСТЪП ДО ДОКУМЕНТИТЕ НА БИВШАТА

ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Глава първа

ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

Чл. 1. Този закон урежда достъпа, разкриването и използването на информация, съхранявана в документите на бившата Държавна сигурност.

Чл. 2. Не се считат за източници на информация по смисъла на този закон документи, които са били противоправно отнети и съхранени.

Глава втора

ПРОВЕРКА ЗА ПРИНАДЛЕЖНОСТ КЪМ БИВШАТА

ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Чл. 3. (1) Извършва се проверка за принадлежност към бившата Държавна сигурност съгласно § 1 от допълнителните разпоредби на лицата, заемащи следните длъжности:

1. (обявена за противоконституционна от КС на РБ)

(президент и вицепрезидент на Република България)

2. народни представители;

3. (обявена за противоконституционна от КС на РБ)

(членове на Конституционния съд)

4. членове на Висшия съдебен съвет;

5. съдии от Върховния касационен съд и Върховния административен съд;

6. прокурори от Главна прокуратура;

7. директор на Националната следствена служба и неговите заместници;

8. членове на Министерския съвет, заместник-министри и главни секретари на министерствата;

9. председатели, заместник-председатели и главни секретари на комитетите при Министерския съвет;

10. областни и заместник областни управители;

11. членове на Управителния съвет на Българската народна банка и членове на надзорните съвети, управителните съвети и съветите на директорите на банките и застрахователните компании с над 50 на сто държавно или общинско участие;

12. членове на Управителния съвет на Агенцията за чуждестранна помощ;

13. членове на Комисията за защита на конкуренцията;

14. членове на Надзорния съвет и изпълнителен директор на Агенцията за приватизация;

15. членове на Сметната палата;

16. председател и заместник-председатели на Националния статистически институт;

17. председател на Главното управление на архивите;

18. председател на Държавната спестовна каса;

19. управител и подуправител на Националния осигурителен институт;

20. членове на Комисията по ценните книжа и фондовите борси;

21. директор на Националното бюро за териториалното убежище и бежанците;

22. изпълнителен директор на Центъра за масова приватизация;

23. началник на Главно управление "Държавен резерв и военновременни запаси";

24. председател на Агенцията по чуждестранните инвестиции;

25. председател на Агенцията за българите в чужбина;

26. директор на Дирекцията по вероизповеданията;

27. председател на Патентното ведомство;

28. членове на Висшата атестационна комисия;

29. директор на Националния център за изучаване на общественото мнение;

30. главен секретар на Народното събрание;

31. генерални директори на Българската национална телевизия, Българското национално радио и Българската телеграфна агенция;

32. всички други, назначени с акт на Министерския съвет или на министър-председателя.

(2) Такава проверка се извършва за всички лица, кандидатстващи за изброените в ал. 1 длъжности, както и за кандидатите за кметове и общински съветници.

(3) В срок до една седмица от влизането на закона в сила ръководителите на институциите по ал. 1 представят на министъра на вътрешните работи информация за трите имена по паспорт, ЕГН и заеманата длъжност на лицата по ал. 1.

Чл. 4. (1) Създава се комисия в състав: председател - министърът на вътрешните работи, и членове - ръководителите на Националната служба за сигурност, Националната разузнавателна служба, Военното контраразузнаване, Разузнавателното управление на Генералния щаб, Националната служба за охрана и Служба "Архив" на Министерството на вътрешните работи.

(2) В срок до един месец от влизане на закона в сила комисията по ал. 1 извършва проверка за принадлежност на лицата по чл. 3, ал. 1 към бившата Държавна сигурност.

(3) Лицата по чл. 3, ал. 1, за които е установена принадлежност към бившата Държавна сигурност, се уведомяват от комисията и в срок от една седмица същите имат право да се запознаят с документите за тях и да подадат възражения пред комисията.

Чл. 5. Резултатите от извършената проверка за лицата, за които е установена принадлежност към бившата Държавна сигурност, се докладват от министъра на вътрешните работи пред Народното събрание.

Чл. 6. Докладът по чл. 5 съдържа:

1. трите имена по паспорт и ЕГН;

2. заеманата длъжност по чл. 3, ал. 1;

3. качеството на лицето по § 1 от допълнителните разпоредби;

4. структурната част на бившата Държавна сигурност;

5. периода от време за качеството по § 1 от допълнителните разпоредби.

Глава трета

ИЗПОЛЗВАНЕ НА ДОКУМЕНТИ НА БИВШАТА ДЪРЖАВНА

СИГУРНОСТ ОТ СТРАНА НА ЗАСЕГНАТИ ЛИЦА

Чл. 7. (1) Всеки български гражданин може да поиска с писмена молба до министъра на вътрешните работи да му бъде извършена справка, дали за него е събирана информация от бившата Държавна сигурност.

(2) Комисията по чл. 4 извършва проверка и за резултата уведомява писмено молителя.

Чл. 8. (1) Засегнатите лица, за които бившата Държавна сигурност е събирала и обособила информация в самостоятелни преписки и дела, имат право на достъп до нея при депозирана писмена молба до министъра на вътрешните работи.

(2) Министерството на вътрешните работи уведомява писмено молителите за времето и мястото за запознаване с документите.

(3) Засегнатите лица и лицата по чл. 11 могат да получат справка за съдържанието на документите при депозиране на молба до министъра на вътрешните работи.

Чл. 9. Всяко засегнато лице има право да поиска засекретяване на документи или части от тях, съдържащи лична или семейна тайна, след подаване на писмена молба до министъра на вътрешните работи.

Чл. 10. Засегнатото лице определя времетраенето на засекретяването по чл. 9, но за не повече от 100 години от раждането му.

Чл. 11. Ако засегнатото лице е починало, достъп до информацията по реда на тази глава имат съпруг (съпруга), родители и деца, ако са български граждани. Същите имат право да определят времетраенето на засекретяването на информацията по чл. 9, но за не повече от 25 години от смъртта на засегнатото лице.

Чл. 12. Комисията по чл. 4 гарантира анонимността на действащите сътрудници на съвременните служби за сигурност, на трети лица и на информация от значение за националната сигурност на страната.

Глава четвърта

ИЗПОЛЗВАНЕ НА ДОКУМЕНТИТЕ НА БИВШАТА ДЪРЖАВНА

СИГУРНОСТ

Чл. 13. До изтичане на една година от влизането на закона в сила документите на бившата Държавна сигурност се предават в Централния държавен архив по реда на глава трета от Закона за държавния архивен фонд след изтичане на срока по чл. 10, ал. 4, т. 1 от Закона за държавния архивен фонд.

Чл. 14. Разпоредбата на чл. 13 не се прилага за документи на бившата Държавна сигурност, които по преценка на комисията по чл. 4 са от значение за националната сигурност на страната. За тях се прилага разпоредбата на чл. 10, ал. 5 от Закона за държавния архивен фонд.

ДОПЪЛНИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ

§ 1. По смисъла на този закон:

1. "Щатни сътрудници" са българските граждани, които са били на служба в бившата Държавна сигурност.

2. "Нещатни сътрудници" са българските граждани, които са изявили писмена готовност да доставят информация и/или са доставяли информация на бившата Държавна сигурност.

3. (Обявена за противоконституционна от КС на РБ)

("Картотекирани сътрудници" са българските граждани, чиито имена и псевдоними фигурират в справочната картотека и в регистрационния дневник на бившата Държавна сигурност.)

§ 2. По смисъла на този закон:

1. "Засегнати лица" са българските граждани, за които бившата Държавна сигурност е събирала и обособила информация в самостоятелни преписки и дела.

2. "Трети лица" са лица, чиито имена са споменати в документи на бившата Държавна сигурност, без да са били сътрудници или засегнати лица.

3. "Лична или семейна тайна" е информация за засегнато лице или неговите роднини по права линия и съпруг (съпруга), която няма обществен характер.

4. "Документ" е всеки веществен носител на информация, създаден по установения нормативен ред.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНА РАЗПОРЕДБА

§ 3. Изпълнението на този закон се възлага на Министерския съвет.

nesnaecht И контра удара на КС !

РЕШЕНИЕ N: 10

от 22 септември 1997 г.

по конституционно дело N: 14 от 1997 г.

(Обн., ДВ, бр. 89 от 07.10.1997 г.)

Конституционният съд в състав: председател: Асен Манов, и членове: Младен Данаилов, Цанко Xаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Димитър Гочев, Иван Григоров, Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев, Георги Марков, при участието на секретар - протоколиста Галина Добрева разгледа в закрито заседание на 22 септември 1997 г. к.д. N: 14 от 1997 г., докладвано от съдията Николай Павлов.

Делото е образувано по искане на 52 народни представители от 38-о Народно събрание за обявяване за противоконституционен изцяло на 3акона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (ЗДДБДС - ДВ, бр. 63 от 1997 г.). Твърди се, че законът противоречи на чл. 4, ал. 2, чл. 8, 29, чл. 32, ал. 1, чл. 34, ал. 1, чл. 56, чл. 117, ал. 2, чл. 120 и 122 от Конституцията. Развити са оплаквания, че с възлагането на изпълнението на закона на Министерския съвет изпълнителната власт се поставя над законодателната и съдебната в грубо противоречие с принципа за разделение на властите и с принципа за независимостта на съдебната власт.

Изтъква се, че ЗДДБДС противоречи на чл. 56, чл. 117, ал. 1, чл. 120, 122 и на принципите и духа на Конституцията, като се отнема фактически и юридически правото на гражданите да се защитят, когато са засегнати техните права и законни интереси. Конституционният съд е приел, че искането е допустимо и допуснал делото за разглеждане по същество. То е направено от оправомощен съгласно чл. 150, ал. 1 от Конституцията субект на инициатива и цели упражняването на правомощие на Конституционния съд по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията.

Предвид предмета на делото и на основание чл. 21, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността му, Конституционният съд е определил като заинтересувани страни президента, Народното събрание, Министерския съвет, Висшия съдебен съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд, главния прокурор, Националната следствена служба, министъра на правосъдието и правната евроинтеграция, министъра на вътрешните работи, Българската народна банка и Сметната палата.

В постъпилите становища от Народното събрание, министъра на правосъдието и правната евроинтеграция, министъра на вътрешните работи и Българската народна банка се твърди, че 3аконът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност не противоречи на Конституцията.

Не са изразили мнение президентът, Висшият съдебен съвет, Върховният касационен съд, Върховният административен съд, Националната следствена служба и Сметната палата.

Становище, че отделни разпоредби на закона противоречат на Конституцията е застъпил главният прокурор.

За да се произнесе, съдът взе предвид следното:

1. По чл. 3, ал. 1, т. 1 от 3акона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност

В България проверката за сътрудничество с бившата Държавна сигурност на висшите държавници не се извършва от независим орган, а от представители на изпълнителната власт, излъчени от съответната управляваща партия. Изложеното налага от кръга на лицата да бъдат изключени определена категория длъжности, като за тях законодателят създаде друг конституционосъобразен ред за проверка.

На първо място това се отнася за президента и вицепрезидента. Президентът е държавен глава и представлява страната в международните отношения. Той олицетворява единството на нацията. Държавният глава се избира пряко от народа и не е подчинен на законодателната и изпълнителната власт. Напротив, в определени случаи той формира последната (служебното правителство). Работата на изпълнителната власт по Конституция е да осъществява вътрешната и външната политика на страната, а не да проверява каква дейност е извършвал или извършва президентът. Дейността му може да се проверява само в определени случаи от Конституцията, и то от Конституционния съд (при държавна измяна и нарушение на Конституцията). Този конфликт би се задълбочил, ако правителството и президентът са от различни политически сили, и евентуално да доведе до злоупотреба от страна на изпълнителната власт и нарушаване на неговия конституционен статус на държавен глава. Още по-неприемливо е президентът да бъде проверяван от свои служители, чието задължение е да го охраняват.

По морални съображения нашият държавен глава изказа желание да бъде проверен за сътрудничество с Държавна сигурност, но законодателят е длъжен да уреди проверката и огласяването й по конституционосъобразен начин.

2. По чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗДДБДС

а) Проверката на членовете на Конституционния съд за принадлежност към бившата Държавна сигурност е въпрос, който е предмет на законодателна уредба. Необходимостта от такава проверка е въпрос на целесъобразност и се преценява от висшия законодателен орган. В съответствие с принципа за равенство пред закона на всички български граждани - чл. 6 от Конституцията, на законодателна уредба следва да се подчини и проверката на конституционните съдии. Тази уредба обаче трябва да бъде съобразена както с конституционния статус на съда като орган, така и с гарантирания от Конституцията статус на всеки негов член. Принципът на равенство на гражданите подчинява конституционните съдии на закона, но не освобождава законодателя от задължението да се съобрази с техния конституционен статус при създаване на законовата уредба.

Конституционният съд заема особено място в системата от държавни органи. Мястото и значението му се определят от:

- компетенциите, които са му възложени от Конституцията;

- начина на конституиране на съда;

- личния статус на съдиите.

Конституционният съд осъществява върховенството на Конституцията, като упражнява контрол върху актовете на Народното събрание и президента и решава спорове между тях и правителството - чл. 149, ал. 1 от Конституцията. С оглед на тези негови компетенции и гарантиране на неговата независимост, в избирането, съответно назначаването на неговия състав, участват с равни квоти законодателната и съдебната власт и президентът. При определянето на съдиите от своята квота те действат независимо в преценката на професионалните им и нравствени качества. Конституцията изключва всякаква намеса на която и да е от властите в преценката и избора на друга власт в това отношение - Решение N: 11 от 20 октомври 1994 г. по к.д. N: 16 от 1994 г. - ДВ, бр. 92 от 1994 г. "Функциите на конституционно установените органи показват, че те се ползват с конституционноправен статус, който не може да бъде накърняван не само чрез намеса и подчинение, което би съставлявало непосредствено нарушение на основното начало на разделение на властите, но и чрез засягане на престижа и достойнството им по начин, който не се отнася пряко до изпълнението на функциите им" - Решение N: 14 от 1995 г. по к.д. N: 23 от 1995 г. за тълкуване на Конституцията - ДВ, бр. 85 от 1995 г.

Този принцип се проявява и в личния статус на отделния конституционен съдия. Дори той да е, извършил тежко умишлено престъпление, проверката за това се извършва от самия Конституционен съд, и то с квалифицирано мнозинство - чл. 148, ал. 2 от Конституцията. Недопустимо е от гледна точка на Конституцията изпълнителната власт чрез свои органи самостоятелно да проверява за определена дейност в миналото или настоящето конституционните съдии.

б) Статусът на съда и на отделните негови членове, в който е зачетен принципът на разделението на властите ( чл. 8 от Конституцията), налага процедурата по проверката да гарантира нейната независимост и обективност, а оттам - истинността на установените факти. Процедурата трябва да изключва опасността от политическо и обществено дискредитиране, както и опитите за манипулиране и изнудване на отделни конституционни съдии чрез извращаване на фактите.

Ето защо проверката на членовете на Конституционния съд за принадлежност към бившата Държавна сигурност трябва да отговаря на установени стандарти, произтичащи от конституционния им статус.

Тези стандарти се изразяват в гарантиране на:

- независимостта на органа за извършване на съответната проверка до представянето й на Конституционния съд;

- процедура, зачитаща конституционно гарантираната независимост на Конституционния съд и създаваща условия за равноправното му участие в установяването на наличните доказателства за собствените му членове, включително чрез достъп на всеки конституционен съдия до справочната картотека и регистрационните дневници на бившата Държавна сигурност;

- секретност на процедурата по установяване на сътрудничество на конституционните съдии по смисъла на § 1, т. 1 и 2 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС;

- законово гарантиране на конституционното право на проверяваните лица да се защитят срещу неправилни решения на органите по проверката, като се забрани оповестяването на тези решения до окончателното произнасяне на Конституционния съд.

Конституционният съд намира, че доколкото процедурата за проверка по ЗДДБДС не е съобразена с конституционния статус на съда и на неговите членове, включването им в кръга на лицата по чл. 3, ал. 1 ЗДДБДС е противоконституционно.

3. По § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС

а) Правото на обществото да получава информация, която представлява интерес за него, е основно конституционно право. Същевременно по своя характер това право не е абсолютно. Тъкмо обратното, абсолютни по своя характер са конституционните ограничения на това право, изрично записани в чл. 41, ал. 1 от Конституцията.

При законодателна уредба на правото на информация, какъвто е случаят със ЗДДБДС, държавата е длъжна да се съобрази с тези конституционни ограничения. При предоставяне на информация тя е длъжна да предвиди законови гаранции за защита на посочените в чл. 41, ал. 1 от Конституцията конституционни ценности и основни права - правата и доброто име на гражданите, националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. Тази конституционна уредба възпроизвежда утвърдени международни принципи в защита на човешките права - чл. 10, ал. 2 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.

б) Поначало принадлежността към бившата Държавна сигурност не засяга доброто име на проверяваните лица. Тяхната дейност е била правно регламентирана дейност и като цяло нейната аморалност може да бъде имплицирана само ако действащото по това време право е било обявено за противоконституционно. Безспорно е, че една голяма част от сътрудниците на бившата Държавна сигурност са осъществявали дейност, която и днес съответства на моралните норми - предотвратяване и разкриване на терористични действия, на действия, насочени срещу териториалната цялост и националната сигурност на България, и т.н. Това се потвърждава и от факта, че самият закон закриля тези сътрудници на бившата Държавна сигурност, които продължават да сътрудничат на съвременните служби за сигурност - чл. 12 ЗДДБДС. Тяхното поведение очевидно не се счита за аморално.

в) Независимо от това, в общественото съзнание отделни форми на такава дейност се считат за несъответни на обществените норми на морал, т.е. за опозоряващи. С оглед на функциите на бившата Държавна сигурност е ноторно преобладаващото обществено мнение за укоримост на такова сътрудничество. Общественото съзнание пренася отрицателното си отношение към органите на бившата Държавна сигурност върху нейните сътрудници без оглед на конкретната им дейност. Конституционно недопустимо е обаче законодателно да се създава колективна презумпция за укоримост на определени категории правно регламентирани дейности без установяване на конкретната дейност на определено лице. Създават се условия за накърняване на достойнството и правата на гражданите, които са конституционно защитени ценности. Българската държава е длъжна законово да гарантира достойнството и правата на личността ( чл. 4, ал. 2 от Конституцията), като същевременно осигури правото на информация на обществото при спазване на конституционните условия на чл. 41, ал. 1 от Конституцията.

г) Конституционният съд констатира, че разпоредбата на § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС не отговаря на посочените изисквания. Понятието "сътрудник" поначало е квалифицирано правилно в т. 1 и 2 на посочения параграф. Очевидно е, че щатните сътрудници са получавали възнаграждение, което сочи за съзнателно извършвана от тях дейност по доставяне на информация на бившата Държавна сигурност. Обективно може да се установи дейността по доставяне на информация и от нещатните сътрудници по т. 2 - там е посочено, че такива са лицата, "които са изявили писмена готовност да доставят информация и/или са доставяли информация".

В § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС като картотекирани сътрудници се определят лицата, "чиито имена и псевдоними фигурират в справочната картотека и в регистрационния дневник на бившата Държавна сигурност". За тези лица няма доказателства, че те са "доставяли информация". Законът предполага наличието на "сътрудничество" единствено въз основа на записа в картотеката и регистрационния дневник.

д) От представените по делото инструкции и заповеди на бившата Държавна сигурност е видно, че справочната картотека и регистрационните дневници се съставят и съхраняват едностранно от органите на бившата Държавна сигурност. Съдържанието им се пази в тайна от сътрудниците. Те нямат достъп нито до картотеката, нито до регистрационните дневници. Нещо повече, от Заповед N: 3900 от 11 ноември 1974 г. на министъра на вътрешните работи е видно, че при разработване за вербуване от вербуваните лица е укриван дори фактът за принадлежност на оперативния работник към определена структура на Държавна сигурност.

Картотекирани и регистрирани са били не само действащите сътрудници, но и лица, подготвяни за вербовка, както и лица, чиято вербовка не се е състояла (чл. 50 от Инструкцията за оперативния отчет на ДС-1-20 (20.I.1978 г.).

Картотекирани и регистрирани остават и сътрудниците, които са изключени поради предателство към органите на бившата Държавна сигурност, за нечестно сътрудничество или отказ от сътрудничество. Очевидно всички тези лица не могат да бъдат еднозначно определени като лица, "доставяли информация" по смисъла на сътрудничеството.

Уредбата показва, че съществуват условия за вписване в картотеката и в регистрационните дневници, както и за съставяне на лични и работни дела на лица без тяхно знание и съгласие и без те да са извършвали дейност по доставяне на информация на бившата Държавна сигурност. Броят на такива случаи едва ли е малък, като се има предвид, че оперативните служители са се стараели да отчитат повече "картотекирани сътрудници", тъй като това е било основен показател за тяхната дейност. Не може априори да бъде изключена и възможността отделни лица да са били картотекирани и регистрирани и да са им създадени лични и работни дела без тяхно съгласие с оглед на бъдещото им компрометиране. Такива примери са известни в другите бивши социалистически страни (Ян Каван в Чехия, Лех Валенса в Полша и др.).

Поради изложените съображения съдът счита, че качеството на едно лице като "сътрудник" на бившата Държавна сигурност следва да се определя само във връзка с наличието на безспорни доказателства за съзнателно доставяна информация на органите на бившата Държавна сигурност.

е) Унищожаването на някои лични и работни дела на картотекирани и регистрирани лица не е доказателство за наличието на такова сътрудничество. Това, че са унищожавани такива дела, не означава, че всички те са създадени въз основа на действително сътрудничество. Доказването на такова сътрудничество е задължение на държавата. Технологията на работа на органите на бившата Държавна сигурност задължително е включвала прилагане на копия от събираните сведения в делата на разработваните обекти "оперативни дела". Това означава, че един донос съществува не само в работното дело на картотекираното и регистрирано лице, а и в делото на лицето, срещу което е донасяно. Унищожаването на делата на сътрудника не доказва унищожаването на доставяните от него сведения. Последните могат да бъдат открити в оперативните дела на разработваните от Държавна сигурност лица. Откриването на такива доказателства за доставяне на информация от картотекираното и регистрирано като сътрудник лице е задължение на държавата, която съхранява целия архив. В този случай лицето, за което се докаже, че е доставяло информация, автоматично попада в обсега на § 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС (лицата по тази разпоредба също са картотекирани и регистрирани).

ж) Определянето за "сътрудник" на лице, за което няма никакви изхождащи от самото него доказателства, че е доставяло информация на бившата Държавна сигурност, по недопустим начин прехвърля тежестта на доказване от държавата, която твърди, че лицето е "сътрудник", върху гражданин, който е в обективна невъзможност да доказва минали отрицателни факти ("недоставянето на информация", "несътрудничеството". Нарушава се принципът на справедливостта като основна конституционна ценност (Преамбюла на Конституцията) и се посяга върху основните човешки права на чест, достойнство и добро име - чл. 32, ал. 1 от Конституцията.

Поради изложеното разпоредбата на § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС е противоконституционна.

4. Конституционният съд не намира основания за обявяване за противоконституционни на останалите разпоредби на закона.

На основание посочените съображения Конституционният съд

Р Е Ш И :

Обявява за противоконституционни чл. 3, ал. 1, т. 1 и 3 от Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (ДВ, бр. 63 от 1997 г.) и § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби на същия закон.

Отхвърля искането в останалата му част. Решението е подписано с особено мнение от съдиите, както следва: Асен Манов - по чл. 3, т. 1 и 3; Младен Данаилов - чл. 3, ал. 1, т. 5 и 6; Цанко Xаджистойчев - § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби; Станислав Димитров, Иван Григоров, Николай Павлов - в уводната част по чл. 3, ал. 1, т. 1 и 3 от закона и § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност; Пенчо Пенев - чл. 5 и 6; Тодор Тодоров - чл. 3, ал. 1, т. 4 - 7, чл. 5 и 6; Димитър Гочев - чл. 3, ал. 1, т. 5 и 6; Александър Арабаджиев - чл. 3, ал. 1, т. 5, 6 и 7, чл. 4, 5 и 6; Георги Марков - чл. 3, ал. 1, т. 5 и 6 и чл. 4, ал. 3 относно последните думи "пред комисията" от същия закон.

*****

ПП тука има и подробности по точките обявени за противоконституционни !

Натиснете тук

Редактирано от - nesnaecht на 25/2/2004 г/ 21:28:28

nesnaecht 2004 г.

На този ден в България през:

1353

Османските турци завладяват голямата черноморска крепост Галиполи, охраняваща най-тясната част от протока, който разделя Азия и Европа. Силно земетресение принуждава жителите и охраната на крепостта да излязат извън нейните стени. Сюлейман с неговия отряд, който се оказва наблизо, влиза в крепостта и отказва да я върне на ромеите. Контролът над Дарданелите се оказва в османски ръце. Стабилната и трайна изходна база постепенно превръща османските набези за плячка във война за завладяване на балкански територии.

1660

Изготвен е османски документ, който показва, че бягството на селяните от техните селища е повсеместно явление във всички български райони. Той е “Изложение на османските първенци от казата Разлог”, адресирано до султана. Според него в регистъра са записани осемстотин осемдесет и три данъчни единици на данъка джизие, който се събира от немюсюлманите, но повече от половината от тях са напуснали селищата и са се разбягали. Срещу рязкото увеличение на броя и размера на данъчните тежести българските, а и турските селяни реагират с масови бягства. Става невъзможно да се събират данъците в предвидения им размер. Това се превръща в постоянно състояние на османската хазна.

1878

Във Виена е постигнато споразумение между Русия и Австро-Унгария относно условията на мирния договор.

1896

Княз Фердинанд I е признат от Великите сили и получава султански фермани за княз на България и главен управител на Източна Румелия.

1900

Обявява се Положение за устройство на флота, с което се определят за пръв път задачите на Военноморския флот в системата на въоръжените сили.

1913

Войските на 2-ра армия получават заповед № 56 на командващия генерал-лейтенант Н. Иванов, според която щурмът на Одринската крепост ще се извърши на Източния сектор.

1941

От Варна отпътува корабът "Гедеон II" със 170 български евреи, тръгнали за Палестина.

1951

Пощенската спестовна каса се преобразува в централен влогонабирателен институт под името Държавна спестовна каса (ДСК).

1963

Роден е Таню Киряков - олимпийски шампион през 2000 г. по спортна стрелба.

1982

В Хага се провеждат консултации между министерствата на външните работи на България и Холандия за развитието на двустранните отношения и по международни въпроси.

nesnaecht Олег Офренов

[Напреднал]

от Bulgaria

Общо мнения: 54

"По същата логика може да се каже , че редица български царе са гърци и че са ни управлявали гърци"

Ами те гърците отдавна го разправят това, докато "мдам" и други наши комплексари с промити от чуждоземската пропаганда мозъци се борят срещу българизма в услуга да иностранни ...изми.

Римски (византийски) императори от 3-ти до 6-ти век, почти всичките от български произход:

• Максимин Тракиец ...-238г., роден в Силистренско село, Мизия

• Деций (Gaius Messius Quintus Trajanus Decius) 240-251г., роден 201г. до Серм, Панония (Долна Илирия)

• Гал (Vibius Trebonianus Gallus) 251-254г., роден в Мизия

• Клавдий II Готски (Marcus Aurelius Claudius) 269-270г., роден 215г. в Далмация (Горна Илирия)

• Аврелиан (Lucius Dominitius Aurelianus) 270-275г., роден 212г. в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Проб (Marcus Aurelius Probus) 276-282г., роден 232г. в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Диоклетиан (Gaius Aurelius Diocletianus) 284-305г., от 286-305г. август на Тракия, Азия и Египет, роден 245г. в Диоклеа, Далмация (Горна Илирия)

• Максимиан Херкула (Marcus Aurelius Valerius Maximianus) 285г. цезар, 286-305г. август на Италия, Сицилия, Африка, роден 240г. до Серм, Панония (Долна Илирия)

• Галер (Gaius Galerius Valerius Maximianus) 293-305г. цезар на Илирия и Гърция, 305-311г. август на Ориента и Италия, роден 242г. в Дакия

• Констанций Хлор (Flavius Valerius Constantius Chlorus) 293-305г. цезар на Галия, Испания и Британия, 305-306г. август, роден 264г. в Илирия

• Св. Константин I Велики (Flavius Valerius Constantius Magnus) 306-337г., роден 285г. в Ниш, Дардания, наложил християнството като държавна религия по българските земи, пренесъл Рим в гр.Бизантин вместо в Сердика, както го съветвала майка му - българката св.Елена

• Константин II (Flavius Claudius Constantius) 317-326г. цезар, 337-340г. август на Галия, Испания и Британия, роден 317г. в Арелат

• Костант 337-350г. август на Италия и Африка

• Констанций II (Flavius Julius Constantius) 324-337г. цезар, 337-339г. август на Азия и Египет, от 339г. и на Балканите, от 340г. и на Галия, Испания и Британия, от 350-360г. и на Италия и Африка, роден 317г. в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Юлиан Отстъпник (Flavius Claudius Julianus Apostata) 355г. цезар на Галия, 360/361-363г. август

• Йовиан 363-364г.

• Валентиниан I (Flavius Valentinianus) 364-375г. август на Западната римска империя, роден 321г. в Илирия

• Валент (Flavius Valens) 364-378г. август на Източнната римска империя, роден 328г. в Илирия

• Грациан (Flavius Gratianus) 367-375г. съуправител, 375-383г. август на Западната римска империя, роден 359г. в в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Теодосий (Flavius Theodosius) 379-395г., роден 346г.

• Аркадий 395-408г.

• Теодосий II 408-450г., роден в Тракия

• Марциан 450-457г., роден 391г. в Тракия

• Лъв 457-474г., роден в Тракия

• Анастасий 491-518г.

• Юстин I 518-527г., роден 450г. в Бедериа, Дардания/Тракия

• Юстиниан I Велики (Управда) (Iustinianus I) 527-565г., роден 482г. в Таурезиум, Кюстендилско, Македония/Дардания/Тракия

"След като римската власт се разпространи толкова много към изток, Балканският полуостров стана център на Римската военна сила. От тук римляните провождаха войски за Азия, Африка; от Панония те държаха в респект Галия, Британия и Испания.

Войските си обаче те събираха отначало предимно, а от сетне изключително от Балканския полуостров. Отличилите се войници достигваха до чин военоначалник, а някои от отличилите се военачалници се провъзгласяваха за императори, тъй че в последно време Балканският полуостров или българският елемент стана ръководител на Римската империя изобщо.

Ако хвърлим един поглед нагоре, ние ще видим, че почти всички императори, започвайки от Деция произлизат от Илирия и Панония. Понеже тези императори са били повечето селски па и робски синове от Илирия, Далмация, Дакия, Дардания (Ниш), то би могло да попитаме, от каква народност са били те. Гърци сигурно не са били, а и латинци не са били. Те са произлизали от местното население, което е живяло по тези места.

Тези императори прочее, произлизащи от дунавските поселници и опиращи се на това население в своите военни походи, пренесоха столицата на Римската империя в Бизантиум и с това туриха начало на бъдещата Византийска империя.

Ние можем да попитаме, чия или каква е била Византийската империя във времето на Юстиниана: гръцка ли, латинска ли?

Чия и каква е била тогава Византийската империя, би трябвало да се разбира по само себе си от гореизложеното."

из “Произходът на Българите и начало на българската държава и българската църква”, 1910г.

проф. д-р Ганчо Ценов

Създадено: 05.3.2004 г. 10:10:51

nesnaecht Атентатът в Арабаконак

В ранното утро на 14-ти април 1925г. неизвестни лица нападат автомобила на цар Борис ІІІ, пътуващ по пътя София - Орхание (дн. Ботевград), в прохода Арабаконак, в Стара планина. Кой и защо стреля по Царя. Въпреки започнатото разследване, нито Обществена безопасност, нито тогавашната буржоазната преса успяват да осветлят обществеността по този въпрос. Ето как водещите тогава ежедневници коментират събитието:

-

Вестник "Зора" от 16.04.1925г.

-

"Избавлението на Негово Величество"

"Както вече е известно, Н. В. Царят се е връщал от лов, когато е бил нападнат от разбойниците. От няколко години Царят е отивал редовно всеки два-три месеца в Балкана, между Орхание, Арабаконак и Етрополе, гдето има вековни гори, и където е било открито от него едно свърталище на глухари… В неделя Царят се отправил на обичайния си лов и оставил автомобила си на два километра от Орхание, на открито. След това се отправил придружен от Делчо Илчев, ротмистър Стаматов и от ловеца си Петър Котев за планината…Така, че, разбойниците са знаели или са могли да бъдат осведомени за тия излети на Царя, и да се осведомят за присъствието на автомобила му близо до Орхание…"

(По нататък в статията си вестник "Зора" упорито започва да застъпва тезата си, че тези които са нападнали царския автомобил, са имали за задача да ликвидират цар Борис.)

"…Когато е бивало само с цел за обир, разбойниците са спирали колите с даден знак с ръка или с изстрел. В случая, обаче, подобно нещо не е констатирано. Разбойниците са стреляли направо по автомобила, по шофьора и по стоящия до него. Тъй като Н. В. Царят винаги сам кара, или стои до шофьора - това разбойниците не са могли да не знаят - стреляно е било по тия две места. Само по една случайност, по една щастлива случайност, Царят тоя път не бил седнал на предните места в колата."

Вестник "Мир" от същата дата дава описание на случилото се, където главно място заема, както можем да се досетим всички - Н. В. Цар Борис ІІІ.

"Когато царският автомобил изпреварил пътническия омнибус, на двеста крачки, край шосето, изскочил един от разбойниците, вероятно главатарят, и с парабел в ръка, насочен срещу автомобила, извикал: "Стой!" Същевременно, чува се един изстрел, куршумът улучил смъртоносно царския ловец Петър Котев. Инстинктивно шофьорът на Н. В. Царя изпуска кормилото, автомобилът се насочва извън шосето, отстрани на което се спуща дълбока пропаст - един миг и колата наедно с пътниците, между които лежи вече и един труп, ще се строполи в бездната. В този критичен момент Н. В. Царят, запазил пълно самообладание, хваща кормилото и чрез умело маневриране, насочва автомобила към шосето, но връхлетява ново нещастие - колата се удря силно в телеграфен стълб, който пада. Телеграфните жици се омотават и препречват пътя на автомобила…Делчо Илчев и ротмистър Стаматов стрелят с пушките си и дават възможност на Н. В. Царя да отстъпи назад…На няколко крачки от него спира пътническия автобус, от който изплашените пътници изскачат и се хвърлят в различни посоки. С голямо хладнокръвие Н. В. Царят успява да успокои повечето пътници и да ги качи в автобуса. Н. В. Царят със самообладанието си внася успокоение между пътниците. За да не се внесе паника в града от слуховете, които биха се разнесли от пътниците, Царят ги отвежда право в казармите, гдето се дават бързи разпореждания да заминат войници с автомобили за местопроизшествието."

Още същия ден федерацията на запасните офицери и подофицери започват да раздават по улиците на София на гражданите следния патриотичен апел:

"Българи!

Елате в 10ч. преди пладне, днес, на 15 април, на площад "Св. Александър Невски", за да манифестираме нашето възмущение против родоотстъпниците, които дръзнаха да посегнат даже върху живота на нашия върховен вожд Негово Величество Царя.

Елате да изразим предаността си към Царя и Отечеството.

Да живее България!"

На 15 април към 11 часа е отслужен тържествен молебен, на който присъстват всички министри начело с министър-председателя Александър Цанков, много народни представители и граждани. Всички дружно "заклеймяват" предателите и "цареубийците". Официалната преса и управляващите директно обвиняват за това комунистите и земеделците. А полицията е безсилна. "Вездесъщата" Обществена безопасност започва разследване. По дирите на атентаторите са изпратени полицейски и военни части, което не довежда до никакъв резултат.

На 16 април е взривена софийската катедрала "Света Неделя". Атентатът е организиран от Военната организация на Комунистическата партия. Убити са 150 души, а ранени около 500. В отговор на това, правителството започва жестоки репресии срещу своите политически противници. Избити и безследно изчезнали са хиляди души. Ликвидирани са и известни дейци на изкуството и литературата като Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст, Георги Шейтанов и др. Този атентат веднага поставя Арабаконашкото нападение на по-заден план. И въпреки това за нас е от съществена важност да разберем, какво точно се е случило около 10.30 часа, сутринта, на 14 април 1925г. в прохода Арабаконак. Сведенията по този въпрос са минимални и много противоречиви. От една страна се застъпва тезата, че атентаторите са имали за цел да заловят Царя и да го държат за заложник докато правителството не пусне задържаните политически затворници. От друга страна, има версия, че атентатът е станал съвсем случайно, тъй като на атентаторите им бил мокър кибритът и един от тях слязъл на шосето да си поиска от някоя от преминаващите коли и тогава хората на Царя започнали да стрелят по него, и той и другарите му отвърнали на стрелбата.Доказателствата за тези твърдения са малко и много противоречиви.

Целта на това изследване е да бъдат изнесени максимален брой обективни факти, както и да бъдат разгледани основно всички съществуващи версии.

Самият атентат е дело на четници от Копривщенската анархо-комунистическа чета, която е в състав: Васил Икономов, Васил Попов - Героя или Доктора, Нешо Тумангелов и братята му Нягол и Атанас, братята Никола и Рашко Юрукови, Нешо Мандулов, Стоян Тороманов и Антон Ганчев. От тях Рашко Юруков, Атанас Тумангелов, Нешо Мандулов и Антон Ганчев са комунисти, другите останали са анархисти. Четата е създадена в края на март - началото на април 1925г. Целта и е била продължаване на въоръжената съпротива срещу правителствени военни и полицейски части, както и срещу банди на ВМРО, които тероризирали населението след преврата на 9 юни 1923г., когато е свалено от власт земеделското правителство на Александър Стамболийски, и след неуспешното Септемврийско въстание от същата година. В четата преобладават антиединофронтовски позиции, въпреки участието на комунисти в нея.

В атентата срещу Борис ІІІ участват четниците: Васил Икономов, Васил Попов - Героя, Нешо Тумангелов, Нешо Мандулов и Антон Ганчев.

Два дена преди атентата на 12 април Икономов, Героя и Тумангелов правят тайна среща в дома на своите ятаци Мирко и Цона Мирковски (Копривщица(?)). На срещата присъстват Георги Попов и Петър Лингорски - участници в Троянската анархистическа чета. Петимата дълго обсъждат политическата обстановка в страната и възможно ли е, и има ли смисъл от сформирането на единен фронт срещу правителството. За акция срещу Борис ІІІ въобще не е ставало въпрос. След тази среща, на 14 април 1925г., Икономов, Героя и Тумангелов осъществяват връзка с Мандулов и Ганчев, които ги очакват в гората под връх "Гълъбец", на около 150 метра от шосето в прохода Арабаконак. Тук се взема решение да се продължи за Орхание като преди това се направят няколко засади по шосето, с цел набавяне на средства. Факт, който е задължително да бъде отбелязан, е, че четниците не са носели със себе си пушки. Били въоръжени само с пистолети система "Парабел" и бомби, тип "бухалки". Фактът, че не са носили пушки, автоматично отхвърля версията за предварително подготвено нападение срещу Царя.

Към 10 часа, групата, заела позиция на височината, намираща се до шосето, малко преди то да направи остър завой пред тях, след това то се загубвало за миг от погледите им и се появявало на около километър по-нататък. На завоя застанал Антон Ганчев. Към 10.30 ч. по шосето се задали три коли, последната от които била пътнически автобус. От височината, където се намирали четниците, едва ли са могли да разпознаят царя, дори и през бинокъл. Групата взела решение да се пропусне първата кола и да атакуват втората. След като я пропуснали, Ганчев се появил изненадващо зад завоя. Идващият с голяма скорост автомобил ударил внезапно спирачки и от него проехтели изстрели. Стреляли ентомологът Илчев и ротмистърът. Ганчев успял да залегне и също стрелял. Веднага Икономов, Тумангелов, Мандулов и Героя отговорили с масирана стрелба. Колата дала на заден ход, но поради лошото маневриране, се блъснала в телеграфния стълб, намиращ се до шосето. Почти веднага Икономов хвърлил две бомби, от които едната избухнала близо до стълба и успяла да повреди и обърне царския автомобил. От колата изпаднал ловецът Петър Котев, който бил убит от изстрелите на четниците. Вероятно, ентомологът Илчев е загинал по същото време от парчетата, разхвърчали се от бомбите на Икономов. Ротмистърът Стаматов успял да залегне в канавката и продължил да стреля срещу нападателите. Шофьорът на автомобила изпълзял от автомобила и избягал в гората. След него, през шубраците и по завоите на шосето побягнал и царят. Тук се появява вече версията, че целта на четниците е била да вземат царя за заложник. Според нея, бягащият през храстите Икономов се провикнал след Борис ІІІ: "Пусни политическите и ще те оставим жив!" Царят, обаче, вече бил твърде далеч и извън обсега на куршумите. Той спрял, като махал с ръце към идващия пред него автобус, качил се и заедно с пътниците успял да се добере до местната казарма в Орхание, откъдето поискал помощ. По време на пътуването, от напрежение получил кръвоизлив от носа, а главата му била разранена от удара при преобръщането на автомобила и от храстите, през които след това се провирал (по-късно буржоазната преса оприличила тези рани като брутални удари, нанесени с приклад, въпреки че четниците не разполагали с пушки). Икономов, Тумангелов, Попов и Мандулов, след като лесно успели да отблъснат и прогонят, все още отбраняващия се, ротмистър Стаматов, претърсили автомобила, взели пушките на ловеца и ентомолога, както и бинокъла, раницата, и ловната пушка на Царя, след което се оттеглили в гората. Към тях, от другата страна на завоя, се присъединил и Антон Ганчев.

Съществува и друга версия, при която колите са две, а не три - тази на Царя и автобусът, а нападателите били само Икономов, Тумангелов и Героя (с Мандулов и Ганчев се свързали след нападението). Според нея, на четниците се бил намокрил кибритът и Героя слязъл на шосето да потърси от минаващите коли и каруци друг, докато другите го чакали залегнали на близката височината. По пътя се задали автомобил и автобус. Героя вдигнал ръка и извикал предупредителното "Стой!". Пътуващите в колата се стреснали от неочакваната поява на Попов и ентомологът и ротмистърът започнали да стрелят от страничните прозорци. Героя бързо залегнал и отговорил на стрелбата. Тогава Икономов хвърлил бомбите и преобърнал колата. От техните осколки загинал Илчев, а царският ловец Котев бил тежко ранен и доубит по-късно с пистолет, след като нападателите прегледали колата. Царят успял да се измъкне. За личен шофьор на царския автомобил, въобще не става въпрос. Най-вероятно е шофирал Борис ІІІ и заради това нападателите не са му обърнали никакво внимание, оставили са го да избяга, а са разбрали, че е той чак след като са претърсили колата и са намерили царските вещи.

Има и трета версия, предложена от буржоазната преса. Според нея на шосето се появил въоръжен с "Парабел" мъж, който, след като извикал "Стой!", стрелял по колата и успял да убие Петър Котев (четниците в малкото свои разкази пред приятели и другари винаги са отричали да са стреляли първи). Веднага от двата странични прозореца на автомобила било отвърнато на стрелбата. От счупените стъкла бил наранен шофьорът. Цар Борис ІІІ, като помислил, че той е много тежко ранен или убит, хванал волана и тогава колата се ударила в телеграфния стълб и се обърнала. Илчев, Стаматов и Борис изпълзели от колата и започнали сражение с нападателите. При престрелката ентомологът бил убит. Царят, под прикритието на Стаматов, успял да се оттегли и се добрал до казармата в Орхание. От там, той, начело (какъв герой !?!) на рота войници и полиция, се върнал обратно на мястото на атентата. Тук заварил ротмистъра, залегнал зад колата, още да се сражава с четниците. Войската и полицаите успели да прогонят нападателите (веднага възниква въпросът: кога Икономов и другарите му са успели да оберат автомобила?).

Каква е по-нататъшната съдба на участниците в Арабаконашкото нападение?

В края на месец май към Копривщенската чета се присъединяват четници от Средногорската чета на Йордан Кискинов. След извършването на няколко успешни акции, малка група от четници, в която влизали Васил Икономов и Нешо Мандулов се отправя по маршрута Копривщица - Пловдив, за да се свърже с ятаци. На 19 юни Икономов и Мандулов вземат решение групата да нападне бързия влак София - Пловдив, с цел събиране на средства. Поради предателство в нощта на 20 юни 1925 г, в района на село Белица (Пирдопско) полицията изненадва заспалите четници и успява да убие спящия Васил Икономов. Върху гърдите му агентите на Обществена безопасност откриват царския бинокъл и така установяват първия нападател срещу Борис ІІІ. След около година при неизяснени обстоятелства в ръцете на полицията попада и царската раница. Ловната пушка на Царя четата скрива заедно с други пушки в хралупата на едно дърво близо до село Слатина (Карловско). След 9 септември 1944 г. четникът Георги Башикаров я намира и я предава в Музея на революционното движение в София (днес вече този музей не съществува).

Нешо Мандулов участва в Троянската чета на Георги Попов. Заедно с останалите четници емигрира, първо в Гърция, а оттам отива в Югославия. Впоследствие заминава за Съветския съюз. В Москва завършва радиоинженерство. През 1939 г. е убит от хора на НКВД, по време на Сталинските репресии.

Антон Ганчев емигрира в Югославия и от там успява да се прехвърли в СССР. В Москва завършва Международната ленинска школа. През 1937 г. участва като интербригадист по време на Испанската гражданска война. Той е военен инструктор по картечно дело към 7-ма бригада на Републиканската армия. Загива при обсадата на Мадрид.

Нешо Тумангелов, също успява да премине на югославска територия. Според някои източници, там той постъпва на работа в Кралската полиция (този факт не е потвърден). През 1941 г. сформира отряд, с който се опитва да премине на българска територия. Край селата Бериловци и Градищница (Пиротско) четата е обкръжена от германски военни части. При завързалото се сражение Тумангелов е убит.

Васил Попов - Героя (Доктора), след като напуска Троянската чета, заедно с Кольо Кацаров сформират нова чета. През 1926 г. Героя е ранен и се прехвърля в Югославия. През пролетта на 1927г. четата отново е на българска територия и започва да действа в района на Троянско и Ловешко. Тя се превръща в страшилище за местната власт, която по всякакъв начин се опитва да я унищожи. Същата година при опит да обере Троянската банка Васил Попов е обкръжен от полиция, и при завързалата се престрелка, се самоубива.

Цар Борис ІІІ надживява своите нападатели. През 1942 г. успява да въвлече България в гибелната за нея Втора световна война, като застава на страната на нацистка Германия. На 28 август 1943 г. (за разлика от своите нападатели, които загиват всички от насилствена смърт) Царят умира от сърдечен удар в двореца "Врана" до София.

Атентатът в Арабаконашкия проход е част от историята на анархистическото движение в България и на цялото четническо движение през 20-те години на 20-ти век.

Ние абсолютно отхвърляме версията на някои от анархистките среди, които твърдят, че нападението е имало за цел залавянето на Борис ІІІ и размяната му срещу политически затворници. Ако хора като Икономов, Тумангелов и Героя са били предварително подготвили тази засада, Царят никога е нямало да остане жив.

За съжаление, тази царска династия продължава да играе важна роля в живота на българския народ и се опитва отново да го въвлича в безсмислени войни и национални катастрофи.

Използвана литература

1923 - 1944 За народна свобода (албум), С. 1970

Атентатите в България, С., 1995

Георги Башикаров, Кискиновата чета, С. 1964

Георги Наумов, Атентатът в катедралата "Света Неделя", С.1989

Дончо Даскалов, Анархизмът в България, С. 1995

Страници от зона мълчание. (биографичен портрет на Георги Попов) С. 1989

Списание "Антени" бр. 104, С. 1989

Спомени на Петър Узунов за Тумангеловата чета и Септемврийските събития от 1923 г. (циклостилно издание, дата не е посочена)

Кратки биографични данни за участници в Копривщенската чета.

Нешо Тумангелов (1898 - 1941)

Роден е на 6 март 1898 г. в Копривщица.

Завършва гимназия в родния си град. По убеждения се оформя като анархист.

В навечерието на Септемврийското въстание заедно със Салчо Василев (ръководител на копривщенските комунисти) са арестувани и жестоко бити в полицейското управление на град Пирдоп. След освобождаването му, Нешо минава в нелегалност. Участва в Кискиновата чета, а по-късно е един от организаторите на Копривщенската чета, където довежда братята си Атанас и Нягол. Участва и в Троянската чета на Георги Попов.

През 1925 г. Тумангелов емигрира в Югославия. През 1941 г. сформира чета и прави опит да премине в България. Убит при престрелка между селата Бериловци и Градищница (Пиротско).

Васил Икономов (1898 - 1925)

Роден е на 9 август 1898 г. в Айтос.

Учи в родния си град, и завършва Втора мъжка гимназия в София. През 1917 г. е взет в Школата за запасни офицери и оттам изпратен на фронта. След края на войната записва да следва в Юридическия факултет на Софийския университет.

По убеждения е анархист. Организира цялата терористична и пропагандна дейност на анархистическото движение в България. Участник е в десетки акции и престрелки с полицията.

През 1923 г. участва в подготовката и провеждането на Септемврийското въстание в Копривщица. След това се завръща в София и минава в нелегалност. През 1925г. Икономов е един от организаторите на Копривщенската чета. На 20 юни същата година е убит в района на село Белица.

Стоян Тороманов (1901 - 1930)

Роден е на 7 февруари 1901 г. в Копривщица.

От малък е принуден да работи най-мръсната и зле платена работа.

Оформя се като един от най-дейните анархисти в Копривщица и региона. През 1925 г. е заплашен с арест и става четник в Копривщенската чета. Емигрира в Югославия. Две години по-късно се завръща в България и живее нелегално в Копривщица. През 1928 г. отново емигрира в Югославия.

Убит е при неустановени обстоятелства през 1930 г.

Васил Попов - Героя /Доктора/ (1899 - 1927)

Васил Попов е роден на 4 август 1899 г. в плевенското село Микре. Премества се в Ловеч, където изкарва два последователни класа в местната гимназия, но не успява да я завърши. Още в училище се проявява като убеден анархист. Тук получава и прозвището си "Героя", заради това, че в час по математика успява да реши някаква особено трудна задача. По-късно, когато вече е четник започват да му викат и "Доктора", заради склонността му винаги да носи в себе си медицинска чанта.

Попов минава в нелегалност през 1923 г. заедно с Петър Букурещлиев и Хитров (след като застрелва плевенския околийски началник). Участва в Копривщенската, а впоследствие и в Троянската чета на Георги Попов. След напускане на четата заедно с Кольо Кацаров създават самостоятелна чета. През есента на 1926 г. се прехвърля в Югославия. През пролетта на 1927 г. четата му се завръща в България и започва да действа в Троянско и Ловешко. През същата година Васил Попов загива при опит да обере Троянската банка.

Нешо Мандулов (1902 - 1939)

Роден е на 30 октомври 1902 г. в Копривщица.

Завършва гимназия в родния си град. Участва в туристическото и есперантисткото движение в града. По убеждения е комунист.

През 1924г. е арестуван и жестоко бит в ареста на полицията в Пирдоп. След освобождението му минава в нелегалност и се присъединява към Копривщенската чета. През 1925 г. емигрира в Югославия, а по-късно и в Съветския съюз. В Москва завършва радио-инженерство. Убит по време на Сталинските репресии през 1939 г.

Антон Ганчев (1898 - 1937)

Роден е на 28 март 1898 г. в град Пирдоп.

При много големи лишения и бедност учи в родния си град, а по-късно и в София, но не успява да завърши гимназия. От 1918 г. е член на БКП.

През септември 1923 г. участва в Септемврийското въстание. Ръководи въстанически отряд около селата Карлиево и Челопеч.

След разгрома на въстанието е арестуван и хвърлен в затвора. Освободен е през 1924 г. Установява се на работа в Копривщица и започва да подържа връзки с Икономов, Тумангелов и др. По късно заедно с тях сформира Копривщенската чета. Участва като четник и в Троянската чета на Георги Попов. Емигрира в Югославия и от там се прехвърля в Съветския съюз. В Москва завършва Международната ленинска школа.

През 1937 г. Ганчев умира като доброволец в Гражданската война в Испания.

Никола Юруков (1904 - 1927)

Никола Юруков е роден на 3-ти ноември 1904 г. в Копривщица. Завършва прогимназия в родния си град, но поради липса на средства не успява да завърши и напуска училище. Работи, а в свободното си време се самообразова. Анархист по убеждение.

Заедно с брат си Рашко участват в Копривщенската и Троянската чети. Участва във всички акции и се проявява като изключително смел човек (пряк изпълнител е на всички смъртни присъди издавани от четите).

През 1925 г. емигрира през Гърция в Югославия. Връща се като нелегален в България през 1927 г. На 10-ти юни 1927 г. е проследен и обкръжен от агенти на Обществена безопасност в "Борисовата градина" в София. Води престрелка до последния патрон, след което възпламенява бомба, ляга върху нея и загива разкъсан на парчета.

Атанас Тумангелов (1904 - 1929)

Роден на 18-ти 1904 г. декември в Копривщица. Заедно с братята си Нешо и Нягол участва в Копривщенската, а в последствие и в Троянската чета. Член на Българския Комунистически Младежки Съюз.

През 1925 г. емигрира в Гърция, откъдето се прехвърля в Югославия. Умира на 4-ти юни 1929 г. в Любляна от тежко заболяване.

За четниците Рашко Юруков и Нягол Тумангелов не разполагаме с биографични данни.

Приложение

Показания дадени пред съда от Иван Хлебаров от гр. Етрополе по делото за атентата в църквата "Св. Неделя", за срещата му с четниците стреляли по колата на Борис ІІІ в прохода "Арабаконак"

"Аз бех дошъл в с. Буново по покупка на агнета. Като се връщах от селото и дойдох на билото на Балкана, поисках да се върна обратно в Етрополе. Когато изминах 50 крачки от билото, един човек се появи на пътя и каза: "Стой! Откъде идеш?" Говорът му не беше като нашия. Мисля, че така говорят в Панагюрско.

Понеже мястото беше стръмно аз трябваше да сляза от коня. Но докато сляза, гледам: от другата страна изскочиха други четирима.Този, който ме залови беше с руси коси, небръснат, а останалите чернокоси. Всички имаха бради. Бяха облечени обикновено. Дрехите им бяха разнообразни. Носеха на главите си каскети. Трима от тях имаха добър и спокоен поглед. От тях имаше един с черни коси, висок, със сив каскет, носеше чисто нова жълтеникава раница, прилична на войнишките - за него казваха, че бил доктор, други трима бяха наметнати с чисто нови, жълти мушамички…

Мене ме срещнаха близо до Предела към 12 и половина на обед и оттам ме повърнаха обратно за към Буново. По билото нямаше говедари, нито овчари. По едно време аз им се примолих:

- Моля ви пуснете ме защото ще стане късно!

- Нищо ще вървиш по тъмно, и ние пътуваме нощно време - ми отговориха те.

Започнах да плача, а те ме погледнаха и русият каза:

- Дай си легитимацията!

Дадох им легитимацията си. По едно време този на когото викаха "Доктора" се вгледа в мене и рече:

- Ти си на фурнаджията синът, нали? Я кажи работи ли още дърводелското училище?

- Работи - отговорих много учудено, че ме знаят.

- Ами има ли там един майстор Йончев?

Тогава русият отново се обади:

-Тебе какво ти е работата, че си заразпитвал такъв? Да не се помъкнем към Етрополе сега? Само това ни трябва.

След малко се обади трети:

- Ти Иване ще дойдеш с нас. Я да видим какво носиш.

Взеха ми парите и документите, които носех от Буново. След малко той ми каза:

-Ще те пуснем бъди спокоен, и ще ти върнем всичко. Не се бой, не сме тръгнали да убиваме, а да въдворим ред и спокойствие. За това идем от Сърбия.

Някой се обади:

- Ще дойдем и ние на власт!

Тогава разбрах какви хора са. Казах им, че съм земеделец и те почнаха да се отнасят към мен по-добре. Убеждението им, че съм земеделец ме спаси.

Вървяхме сигурно още към 2-3 километра и седнахме да починем на една поляна. Тогава имах възможност да ги огледам по-добре. Най-старият беше около четиридесет, а най-младият, този който пръв ме срещна някъде към тридесетте. Носеха пушки "Манлихери", на коланите им висяха "Парабели" и бомби. Един от тях беше преметнал през рамото си много хубава ловна пушка. Двама имаха бинокли в кожени калъфи. "Доктора" отвори жълтата раница и подхвърли:

-Я, какво дал днеска Господ…

На тънка покривка наредиха много бял хляб, салам от тези скъпите гастрономически магазини, дето ги има само в София, пастърма и едри парчета осолен паламуд… Каниха ме да ям, отказах.

Явно познаваха добре местността, защото по едно време ниският взе три манерки и отиде да налее вода. След като се нахрани онзи с чифтето започна да щрака с куроците.

-Стига си ми чаткал на глава - му подвикна "Докторът".

Имаше между тях един непрестанно начумерен, който непрекъснато си гледаше часовника:

-Сега е три часа…Вече е три и половина…

На поляната останаха до четири и половина, като постоянно гледаха към София. После ми върнаха всичко и русият ми подхвърли:

-Като слезеш долу, ще чуеш голяма новина!

Като слизах към Буново се обърнах още веднъж да ги видя - те още и петимата стояха на билото подпрени на пушките си и гледаха към София. Като наближих село, на три-четири километра забелязах полицаи и войници, които се изкачваха нагоре. Отидох при началника им и всичко му разказах."

Редактирано от - nesnaecht на 09/3/2004 г/ 13:41:36

nesnaecht Българският принос в Европа и света

Здравко Даскалов

в-к "Македония", брой 5, 3 февруари 1999 г.

Прав е Румен Стоянов със статията си в бр. 34 от 1998 г. на "Македония". Ние сме строителите не само на европейската, но и на световната култура. Най-старата писменост в света отпреди 6000 и повече години е открита във Варненско и Врачанско. Пак във Варненско и в Ст.-загорско са открити следи от най-старото металолеене в света. Във Варненския некропол отпреди 5500 г. е намерено най-старото, но и най-многото злато на едно място, при това изящно изработено. Тук са царските гробове с корони и жезли, далеч преди началото на познатата ни човешка цивилизация. Наша е и тракийската култура, неотстъпваща на елинската. Стенописите на Казанлъшката гробница са от върховете на световното изобразително изкуство. Рогозенското, Панагюрското, Вълчитрънското, Врачанското и останалите десетки тракийски съкровища са сред най-добрите в световната металопластика и с високи технически постижения. Връх на които е Вълчитрънското, чиято украса и днес е техническа загадка, Продължител на тракийската култура е старобългарската с величествените си дворци от камък в Плиска и Преслав, а не Цариград, който строял с тухла.

Най-големият средновековен град е Плиска - 24 км2 с над 30 църкви, великият Рим е 11 км2, Цариград - 16 км2, Париж - 4 км2, Киев - 1, 5 км2, а Биляр, столицата на Котраг - пълно копие на Плиска със 7 км2. В Плиска е внушителният Кругов дворец с най-масивните основи в света. Българските дворци са били канализирани, водоснабдени с отоплителни инсталации. Тук е намерено най-старото плоско стъкло и за пръв път прозорците се остъкляват. А голямата й базилика от 3000 м2 туря началото на романския стил. Фантастичната рисувана цветна керамика на икони и украса на дворците и църквите е световно постижение.

Епохално е делото на българите св. св. Кирил и Методий, разбили триезичната догма със създаването на българската писменост. Гордеем се с богомилството, първото социално движение, шествало победно из цяла Европа. Българин е и създателят на източноправославното църковно пеене - Йоан Кукузел, живял в XIII в.

С Боянските стенописи на гениалния художник Илия, 1276 г., започва Европейското възраждане. Невярно се сочи Джото, роден през 1266 г. Тези стенописи са последвани от Йвановските, тези в Хрельовата кула, църквата "Св. Георги" в София и другаде.

Предисторическото изкуство не изчезва, продължава се от тракийското, което се доразвива от старобългарското. Руническото писмо от Караново и Градешница и Магурата не изчезва, а продължава в траките. Това са руните от Рогозенското съкровище и други тракийски паметници. Същата писменост намираме в и българска държава. Хилядите знаци, открити в Плиска, Преслав и другаде и върху съкровището Наг Сент Миклош, са доказателство за писменост на един народ с многохилядолетна култура. Тези знаци днес откриваме по шевиците на българката и украсата на тавани, врати, долапи и др. Световни са постиженията на миниатюрата през II българска държава, венец на която е цар Иван-Александровото евангелие.

През турското робство българинът продължава да твори шедьоври, като стенописите в Земенския и Кремиковския манастир и църквата "Св. Петка" пред ЦУМ и блясва наново чрез ръката на примитивистите като поп Пунчо и завърши с гения на Захарий Зограф.

Световен учен е д-р Петър Берон, името му е записано със златни букви на фасадата на Сорбоната в Париж наред със строфа на Христо Ботев. и през ХХ век българите са водещи. Във Видин е роден гениалният художник Жюл Паскен, в Русе - писателят нобелист Елиас Канети, а дядото на Стефан Цвайг е също от Видин. Най-добрият майстор на женския портрет в света е проф. Никола Михайлов. Не по-малък е прерафаелистът Борис Георгиев, а проф. Бенчо Обрешков, Кирил Петров и Наум х. Младенов през 1936 г. на художествената изложба на Парижкото световно изложение обират всичкото злато. Обрешков печели голямата награда, а двамата - двете първи. Ямболията Георги (Жорж) Папазов създаде сюрреализма и е не по-малък от Пикасо. Учени с изключителен принос в света са братята математикът акад. Кирил Попов и биологът Методи Попов. Още по-изявен математик е акад. Никола Обрешков, признат за гениален. Българин е създателят на съвременното самолетостроене Асен Йорданов. А триумфът по световните сцени на Борис Христов, Кирил Вишегонов, Люба Величкова, Николай Гяуров, Димитър Узунов, Гена Димитрова и други е неповторим. Магията на гласовете на народните ни певици, прозвучали в Космоса, където руските кораби летят с уникални български прибори, като тези на младия Фипип Доков, доказват народностната ни надареност. Компютърът е дело на българина Джон Атанасов. Революцията в скоростната кутия на автомобилите направи преди 10-ина години пак българин.

Гениалният диригент Херберт Фон Караян е с корен от Гевгели. Родното му име е Караянев. Великите световни борци Никола Петров и Дан Колов са българи, да не забравяме потомците им, нашите златни олимпийци и световници, както и световните ни шампиони щангисти и лекоатлетите начело със Стефка Костадинова.

Езиковед No 1 на ХХ век е акад. Стефан Младенов, владеел 44 езика, и акад. Владимир Георгиев, разчел езика на етруските. Нашата математическа школа от ученици и студенти от 20-ина години е сред най-добрите в света, както и новите ни шахматисти. Ще бъде непълна представата за българина, ако не посочим другия ни клон - Волжко-Камския с Казан. Днес там има пълно възраждане на българщината. Повече от половината в скандално наречената република "Татарстан" води епични за българското си признаване. Те са установили, че династията на Рюриковци е българска, а Толстой, Тургенев, Гогол, Ахматова, Цветаева, Юри Венелин, Скрябин, Аксаков и Алабин и много други са БЪЛГАРИ! Дунавска България при 1317 години живот, от които 653 в две робства, като феникс възкръсва от пепелищата и по време на робствата е пак с принос в световната и европейската култура, както и след Ньойския договор и по време на комунистическата сатрапия. Не само Европейкият съюз е Европа. Демокрацията не е негов монопол, тя е и на САЩ, и на Япония, Индия, Южна Корея, Бразилия и други. Сегашната ни катастрофа не е по наша вина, а на азиатския болшевизъм и агентурата му. Влизането ни в Европейския съюз не значи, че откриваме Европа, а връщането ни към демократическите ценности, на които бяхме носители до преврата на 9.ИХ.1944 г. и от които бяхме насилствено откъснати. По икономика през 1939 г. България бе втора след Англия, а в света - трета.

С обезличаване няма да влезем в Европейския съюз. и да ни приемат, ще бъдем в кюшето. Никой не тачи безличниците. Никой от 15-те не се отказва от своята национална самобитност и история, дори я подчертават. Най-малко това трябва да направи българският народ, който е със звезда на челото от хилядолетия. Пропуснах да кажа, че историците Кръстю Мутафчиев и проф. Петър Добрев установиха, че един от българските клонове е управлявал династично Асирия 1000 г. начело с великия Навуходоносор. Това е изрично записано в "Именника на българските царе". Проф. Добрев го публикува в книгата си "Царственик на българското достолепие".

nesnaecht

Истината е една

Заговорът Христо Ботйов по никакъв начин да не остане жив и театърът с подготовката на "въстанието" и "четите"

В този заговор участвуват Никола Обретенов, Никола Войновски

и един-двама странични помагачи.

Кой уби Стоян Пенев? Кой предаде Ангел Кънчев? Кой предаваше Левски? Кой уби Иларион Драгостинов? Кой уби Тома Кърджиев? Кой уби Бачо Киро? Кой уби Бенковски? Кой уби ХаджиДимитър? Кой отрови Захари Стоянов?

Русенски свещеник за Обретенов:

"Господи, как е възможно човек да живее с толкова много грехове!"

Иван Вазов

"Та вие сте издигнали паметник на предателството!"

Дамян Дамянoв

"Паметници има право да вдига само времето! "

Смъртта на Христо Ботев

"След като професионалисти, снабдени с всички средства на съвременната криминалистика, не могат да разкрият едно извършено вчера на някоя от софийските улици престъпление, какви са шансовете дилетанти да направят решаващи разкрития по заличени следи отпреди 120 - 130 години? Май че никакви. "

Константин Илиев

Убийството на Христо Ботев има ритуален характер, (както на Ботев, така и на Стефан Караджа, главите са отсечени - говори се, че и главата на Ангел Кънчев има същата съдба - къде са черепите и за какво служат - знаят малцината, които са свързани с този сатанинско- масонски ритуал. Не е тайна, че Баба Тонка, масонка, се е занимавала с черна магия.)

Вола? Околчица? Милин камък?

Леонид Спасов: "Ботев е убит от неизвестен българин или българи, за да бъде ограбен."

Никола Обретенов: ...и "за да се изпълнят собствените му думи: "В редовете на борбата да си найда и аз гроба!" (В "Спомени по българските въстания" Обретенов косвено потвърждава тази теза, като твърди, че Ботев е убит от неприятелски куршум. Това, което премълчава, е че куршумът е български).

...и за да му се запуши устата, "тази уста, която никога не преставаше да говори", както каза

Захари Стоянов.

Илия Стоилов: Хипотеза на един юрист

"Загадката за смъртта на Ботев съществува от самата му смърт. Натрупани са много съмнения, подозрения, колебания и накрая... буржоазните историци заключиха, че Ботев е убит от турски куршум. След 9 септември БАН утвърди тази истина."

Няма смисъл да се продължава

...В Румъния Ботев е бил подведен от погрешната информация, че народът е готов или вече е въстанал, че трябва да му се помогне с чета и оръжие. Местното население не оказва никаква помощ, апостолът Стоян Заимов не отговаря на двата призива и, преоблечен в женски дрехи, се крие във врачанските лозя, турски аскер и башибозук е залял околните села и градове, а през нощта все още се виждала червената заря на догарящите пожарища на изток.

Куршумът не е турски, а неприятелски

Кой е неприятелят на Ботев?

Никола Обретенов сам признава, че са лъгали за смъртта на войводата. Той лъже без свян и в други моменти.

Четата е обречена на гибел. И Ботев решава да спаси живота на младите борци. Решава да се оттегли в съседна Сърбия.

Обретенов не е съгласен... Войводата отхвърля предложението му и става да отиде при бойците си.

И когато става да тръгне, към него се отправя последният аргумент - куршум в гърдите ... Спорът е спечелен - противникът е премахнат завинаги.

След първоначалното объркване идва окопитването. Първом решават да приберат у себе си по-ценните вещи от трупа; второ - да изоставят тялото на произвола на съдбата, и трето - да не съобщават на четниците за смъртта на войводата. И така направили.

Тръгват, но групата се бави и изостава от четниците, защото Перо е ранен, и то в коляното; мъчно се движи, а той е и единственият потенциален издайник за смъртта на Ботев. Два сериозни проблема - как да бъдат решени? На "помощ" идват турците. Един от тях се премерва точно в Перо, стреля един път и "Перо пада по очите си, ударен в сърцето".

"Свидетели няма да има"...

Кои са "и другите лъжи" на Никола Обретенов.

Първата: Не Ботев ги поканва да приседнат до скалата, а Обретенов иска това, защото е крайно нетърпелив да научи за подозираното му решение.

Втората: Не Перо, а Обретенов е укорил Ботев за взетото от него решение. Перо би бил най-отявленият поддръжник на Ботевото предложение да преминат в Сърбия. Само в Сърбия той ще може да лекува крака си и ще може да избегне турския куршум или турски плен.

Третата: След смъртта на Ботев негов законен наследник и водач на групата става Никола Обретенов, а Перо Херцеговинът е онемял от престъпното дело на другарите си и изгубената едничка надежда за спасяване на своя живот. Затова не Перо "съветва", а Обретенов "нарежда" "да приберат всичко от Ботйова".

Четвъртата: Начинът, по който описва смъртта на Перо. За да прикрие истината, той сам се оплита в обясненията и дава указанията как да се открие истината. Обретенов сам признава, че вечерта не са се присъединили към четата, а стигнали до нея и заспали. Сутринта не са се събудили от глъчта на приготовляващите се да тръгват четници, а от "конски тропот". И те първи посрещнали удара на турците не затова, че са били "на първа линия срещу потерята", а защото в момента около групата не е имало четници.

И така, сценарият за убийството е готов и сам Обретенов го описва твърде картинно, като на филм. Георги Апостолов може само да потвърди не само затова, че е герой във филма с убиването от него на убиеца на Перо, но най-вече той от много години е верен и помощник на Обретенов (Гюргево, София и Враца). Другите двама - Димитър Тодоров и Сава Пенев, които са от обкръжението на Обретенов, също могат да свидетелстват успешно.

Никола Обретенов има типичното поведение на един обвиняем при убийство. Той отрича всичко; той активно не участва в онова, което става. Той е само присъстващ, слушател и изпълнител. Ботев поканва да приседнат, Перо отправя укора към Ботев. Перо съветва да приберат всичко от Ботев, Апостолов убива турчина; само всички решават да укрият смъртта на Ботев, а Димитрµто и Пенев стоят зад кулисите.

Ако подозрението пада преди всичко върху Никола Обретенов, никой не му е виновен... Той сам се е оплел в многото си лъжи

Георги Тахов

"Къде е ударен Ботйов?"

Или изстрелите са били два...

Ако в Ботйов е стреляно два пъти – в гърдите, както твърди Никола Обретенов, и в челото, както свидетелстват повечето от четниците, екзекуцията не би могла да бъде "случайна". При първия изстрел Христо Ботйов би трябвало да се повали незабавно, без значение дали той е ударен в сърцето или в челото. Следователно вторият изстрел е даден от упор, когато е рухнал на земята. Мнение по тези обстоятелства даде и полк. Никола В. Попов от Националния институт по криминалистика:

"При изстрел в черепа, слепоочието или челната част и при изстрел в корпоралната област, и по-точно в сърцето, тялото моментално прекъсва жизнената си дейност и изгубва контрол, тъй като неминуемо настъпва екзитус (смърт). При това положение простреляният не би могъл да се задържи прав по никакви физически закони. Ако трупът е обстрелян с два изстрела – в челото и сърцето, това едва ли е станало едновременно, тъй като още при първия изстрел простреляният би трябвало да е паднал на земята. Заключението е, че след рухването му в него отново, за втори пореден път е стреляно."

Известно е, че в науката всеки един довод би могъл да се обори само с друг казус. Никола Обретенов иска да ни внуши, че след изстрела в сърцето, той и Георги Апостолов били поели тялото на простреляния Ботйов. Нека се върнем на думите му: "В същия момент изгърмя пушка, Ботйов падна на гърба си, поддържан от двете страни от мен и Апостолов, пронизан в сърцето от куршума" (Н. Обретенов. Спомени... С., 1970, с.297).

Остава съмнението, че е прострелян и в главата. Как би могло да стане това без втори изстрел – от упор?!

При положение, че изстрелите са два, твърдението за изстрел "от храстите" е неубедително. Ясно е всъщност, че става дума за екзекуция, за два поредни изстрела. Истината е, че първият куршум незабавно предизвиква екзитус и той несъмнено е отправен от Войновски, а вторият изстрел е от някой около Ботйов и това е Обретенов. За пред "своите" Никола Обретенов може да е търсил довод, че Ботйов така и така е прострелян и не бива да се измъчва. Никола Войновски, потресен от деянието си, вероятно не е останал на лобното място и незабавно е хукнал към откъснатия вече от четата отряд. При Ботйов остава Обретенов – да се изземат вещите на убития и по възможност да се покрие, за да не може скоро да бъде разпознат. Приказките за тежкото изживяване на гибелта от негова страна са естествени. Този акт ще го преследва до гроба – зловещ и престъпен по същност. Една сентенция гласи, че престъпниците обикновено живеят дълго, за да изкупват греховете си. И той наистина живее до дълбока старост, безпокоен непрекъснато от въпроса: "Кой уби Христо Ботйов?!!". И е търсил обективни и субективни доводи.

Това, че картата е била пронизана от куршум, е било доказателство за неговото становище, за спонтанно съчинената му версия. Тя го превръща в своеобразен летописец на Ботйовата епопея – гонел го е страхът някой да не надделее в доказване на истината, в оспорване на онова, което вече е казал. В напреднала възраст се вдига да повтори пътя си към Йолковица, за да помогне за установяване на лобното място. Жестоко е да се спомене, че стара истина е, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението. Откровено казано, неговата драма не е по-малка от тази на Христо Ботйов, както спомена в един разговор Владимир Свинтила: "По същността си тя е Шекспировска драма! Обретенов многократно е съпреживял този момент, без да може да се освободи както от картината на поваления труп, така и от видението на окървавеното чело, в което не би могъл да стреля друг при втория изстрел, освен той."

Разделението на мненията – в сърцето или в челото е убит войводата – започват още непосредствено след екзекуцията и малко след изоставянето на трупа на лобното място. Тези, които са между очевидците на разстрела, отбелязват изстрела в сърцето. Давайки си клетва да мълчат, те не могат да приемат, че екзекуцията е със съекзекутори, т.е., че съществува и изстрел в главата. Не е било възможно да заровят трупа – покриват го с клони, и то шипки, т.е. с трънак, който някой едва ли би се заел да разплита. Четниците научават за гибелта и някои от тях минават след Обретенов и приятелите му през лобното място. Виждат простреляното чело, проронват сълзи и отминават. Малцина са могли да допуснат, че Ботйов е бил убит "от свои", за да търсят доказателства. По-късно ще им се обяснява, че няма изстрел в главата; че кръвта там е, "защото са изваждали трупа и кръвта се е стекла към лицето". Трудно е можел някой да се върне и да провери. А че не са свидетели само Обретенов и останалите му другари, за това свидетелства изявлението на члена на щаба Димитър Икономов. Научавайки, че Ботйов е убит, той се е считал длъжен да се озове на лобното място. В "Материали за Хр. Ботевата чета" (1926), издадени от брат му Пенчо Икономов, на стр. 33 революционерът и другарят на Ботйов дава следните подробности:

"Като гръмнат останах, като научих, че воеводата Ботйов е паднал убит. Отидох на лобното място и сварих го в предсмъртна агония. От други узнах как е станала тази печална случка: като изсвирила тръба в лагера на турците, Ботйов полюбопитствал да види, ала в този момент пукнала вражеска пушка, един куршум се забил в челото му, той паднал на земята и вече нищо не продумал. Алена кръв шуртела от раната му. Дълго време не можехме да се бавим на това опасно място..."

Димитър Икономов признава, че от други узнал "как е убит", но много ясно свидетелства: "Един куршум се забил в челото му" (с.33). Най-малко Димитър Икономов би си съчинявал версии къде е бил ударен Ботйов. "Алена кръв шуртеше от раната", свидетелства той (с.33). Става дума за рана и всякакви приумици, че трупът бил навеждан и кръвта от областта на сърцето "отишла чак до челото", звучат нелепо.

Нещо повече, Димитър Икономов твърди, че когато пристига на лобното място, заварва Ботйов все още в агония. Много по-късно пристига четникът Цанко Минков. В "Какво разказва един жив Ботйов четник. (Принос към миналото ни)" (1935) той отбелязва, че всякакви признаци на живот при войводата са угаснали, но се е говорело, че е прострелян: "Ботйов, Ботйов е ранен!" – се предаде от уста на уста светкавично печалната вест. Настъпи общо смущение. И, наистина, милият ни и непрежалим войвода лежеше мъртъв на земята. Сякаш от дни убит. Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа на части. Горкият! Колко съкрушителен е бил ударът, че в предсмъртната минута не е могла да се отекне ни дума от сладкодумната му уста – "тази уста, която никога не преставаше да говори", както каза Захари Стоянов. Нито най-сетне – последно сбогом от вярна дружина или прошка от майка мила (...). Четата остана без водител – без душа" (с.20).

По силата на каква логика бихме могли да приемем, че всички тези четници са си измислили изстрела в челото, а единствената истина е казал Никола Обретенов. Нещо повече, когато излизат от печат спомените и на Димитър Икономов, и на Цанко Минков, Обретенов е жив, но не ги оспорва. Продължава единствено да повтаря онова, което веднъж е казал, считайки се за единствения свидетел и единствен арбитър, и вярващ, че ще отнесе в смъртта цялата истина. Докато Димитър Николов-Дишлията, един от най-големите опоненти на Обретенов по този въпрос, умира на 11 май 1878 г., Димитър Икономов – на 19 февруари 1896 г., а Никола Обретенов чак на 10 октомври 1939 г., Цанко Минков е последният жив четник и умира последен – на 5 октомври 1944 г. Съдбата му отрежда дълъг, но тежък живот. Той не парадира, както Никола Обретенов в Русе, който "допълва" спомените си и дава интервюта:

"Преди да ослепея – споделя в книгата си Цанко Минков, - макар със саката ръка се захващах за някоя работа, изкарвах по някой друг лев, та можех отчасти да удовлетворя необходимите си нужди, но днес, при толкоз тежък и скъп живот и с толкова малка пенсийка, се намирам в извънредно мизерно положение" (Вж. също: П. Карапетров. "Последният жив Ботев четник Цанко Минков за своя войвода" - в–к "Кооперативно земеделие", № 130, 2 юни 1953; също сп. "Наша родина", 1956, № 6).

Този ли биограф би тръгнал да лъже и да записва: "Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа му на части"? Едно от последните доказателства, че е имало изстрел в челото. С други думи, щом Никола Обретенов твърди, че е имало изстрел в сърцето, фактите говорят, че е стреляно и втори път, т.е., че е осъществен заговор Христо Ботйов по никакъв начин да не остане жив. И че в този заговор са участвали както противникът на неговата тактика – военният командир Никола Войновски, така и Никола Обретенов, за съжаление – с един-двама странични помагачи.

Това са фактите, които отговарят на въпроса "Кой уби Христо Ботйов?". И те не са наши умозаключения, нито наша презумпция, а почиват на доказателствата на четниците. Като се започне от свидетелстването на Спас Соколов за заповедите, давани "на ухо", и се стигне до твърденията на всички, които споменахме. Защото не би могло да има две истини. Истината е една. И тя винаги е свята. И никой няма право да я изопачава под каквито и да е "благородни намерения". Читателят би да знае.

Ако в Ботйов е стреляно два пъти – в гърдите, както твърди Никола Обретенов, и в челото, както свидетелстват повечето от четниците, екзекуцията не би могла да бъде "случайна". При първия изстрел Христо Ботйов би трябвало да се повали незабавно, без значение дали той е ударен в сърцето или в челото. Следователно вторият изстрел е даден от упор, когато е рухнал на земята. Мнение по тези обстоятелства даде и полк. Никола В. Попов от Националния институт по криминалистика:

"При изстрел в черепа, слепоочието или челната част и при изстрел в корпоралната област, и по-точно в сърцето, тялото моментално прекъсва жизнената си дейност и изгубва контрол, тъй като неминуемо настъпва екзитус (смърт). При това положение простреляният не би могъл да се задържи прав по никакви физически закони. Ако трупът е обстрелян с два изстрела – в челото и сърцето, това едва ли е станало едновременно, тъй като още при първия изстрел простреляният би трябвало да е паднал на земята. Заключението е, че след рухването му в него отново, за втори пореден път е стреляно."

Известно е, че в науката всеки един довод би могъл да се обори само с друг казус. Никола Обретенов иска да ни внуши, че след изстрела в сърцето, той и Георги Апостолов били поели тялото на простреляния Ботйов. Нека се върнем на думите му: "В същия момент изгърмя пушка, Ботйов падна на гърба си, поддържан от двете страни от мен и Апостолов, пронизан в сърцето от куршума" (Н. Обретенов. Спомени... С., 1970, с.297).

Остава съмнението, че е прострелян и в главата. Как би могло да стане това без втори изстрел – от упор?!

При положение, че изстрелите са два, твърдението за изстрел "от храстите" е неубедително. Ясно е всъщност, че става дума за екзекуция, за два поредни изстрела. Истината е, че първият куршум незабавно предизвиква екзитус и той несъмнено е отправен от Войновски, а вторият изстрел е от някой около Ботйов и това е Обретенов. За пред "своите" Никола Обретенов може да е търсил довод, че Ботйов така и така е прострелян и не бива да се измъчва. Никола Войновски, потресен от деянието си, вероятно не е останал на лобното място и незабавно е хукнал към откъснатия вече от четата отряд. При Ботйов остава Обретенов – да се изземат вещите на убития и по възможност да се покрие, за да не може скоро да бъде разпознат. Приказките за тежкото изживяване на гибелта от негова страна са естествени. Този акт ще го преследва до гроба – зловещ и престъпен по същност. Една сентенция гласи, че престъпниците обикновено живеят дълго, за да изкупват греховете си. И той наистина живее до дълбока старост, безпокоен непрекъснато от въпроса: "Кой уби Христо Ботйов?!!". И е търсил обективни и субективни доводи.

Това, че картата е била пронизана от куршум, е било доказателство за неговото становище, за спонтанно съчинената му версия. Тя го превръща в своеобразен летописец на Ботйовата епопея – гонел го е страхът някой да не надделее в доказване на истината, в оспорване на онова, което вече е казал. В напреднала възраст се вдига да повтори пътя си към Йолковица, за да помогне за установяване на лобното място. Жестоко е да се спомене, че стара истина е, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението. Откровено казано, неговата драма не е по-малка от тази на Христо Ботйов, както спомена в един разговор Владимир Свинтила: "По същността си тя е Шекспировска драма! Обретенов многократно е съпреживял този момент, без да може да се освободи както от картината на поваления труп, така и от видението на окървавеното чело, в което не би могъл да стреля друг при втория изстрел, освен той."

Разделението на мненията – в сърцето или в челото е убит войводата – започват още непосредствено след екзекуцията и малко след изоставянето на трупа на лобното място. Тези, които са между очевидците на разстрела, отбелязват изстрела в сърцето. Давайки си клетва да мълчат, те не могат да приемат, че екзекуцията е със съекзекутори, т.е., че съществува и изстрел в главата. Не е било възможно да заровят трупа – покриват го с клони, и то шипки, т.е. с трънак, който някой едва ли би се заел да разплита. Четниците научават за гибелта и някои от тях минават след Обретенов и приятелите му през лобното място. Виждат простреляното чело, проронват сълзи и отминават. Малцина са могли да допуснат, че Ботйов е бил убит "от свои", за да търсят доказателства. По-късно ще им се обяснява, че няма изстрел в главата; че кръвта там е, "защото са изваждали трупа и кръвта се е стекла към лицето". Трудно е можел някой да се върне и да провери. А че не са свидетели само Обретенов и останалите му другари, за това свидетелства изявлението на члена на щаба Димитър Икономов. Научавайки, че Ботйов е убит, той се е считал длъжен да се озове на лобното място. В "Материали за Хр. Ботевата чета" (1926), издадени от брат му Пенчо Икономов, на стр. 33 революционерът и другарят на Ботйов дава следните подробности:

"Като гръмнат останах, като научих, че воеводата Ботйов е паднал убит. Отидох на лобното място и сварих го в предсмъртна агония. От други узнах как е станала тази печална случка: като изсвирила тръба в лагера на турците, Ботйов полюбопитствал да види, ала в този момент пукнала вражеска пушка, един куршум се забил в челото му, той паднал на земята и вече нищо не продумал. Алена кръв шуртяла от раната му. Дълго време не можехме да се бавим на това опасно място..."

Димитър Икономов признава, че от други узнал "как е убит", но много ясно свидетелства: "Един куршум се забил в челото му" (с.33). Най-малко Димитър Икономов би си съчинявал версии къде е бил ударен Ботйов. "Алена кръв шуртеше от раната", свидетелства той (с.33). Става дума за рана и всякакви приумици, че трупът бил навеждан и кръвта от областта на сърцето "отишла чак до челото", звучат нелепо.

Нещо повече, Димитър Икономов твърди, че когато пристига на лобното място, заварва Ботйов все още в агония. Много по-късно пристига четникът Цанко Минков. В "Какво разказва един жив Ботйов четник. (Принос към миналото ни)" (1935) той отбелязва, че всякакви признаци на живот при войводата са угаснали, но се е говорело, че е прострелян: "Ботйов, Ботйов е ранен!" – се предаде от уста на уста светкавично печалната вест. Настъпи общо смущение. И, наистина, милият ни и непрежалим войвода лежеше мъртъв на земята. Сякаш от дни убит. Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа на части. Горкият! Колко съкрушителен е бил ударът, че в предсмъртната минута не е могла да се отекне ни дума от сладкодумната му уста – "тази уста, която никога не преставаше да говори", както каза Захари Стоянов. Нито най-сетне – последно сбогом от вярна дружина или прошка от майка мила (...). Четата остана без водител – без душа" (с.20).

По силата на каква логика бихме могли да приемем, че всички тези четници са си измислили изстрела в челото, а единствената истина е казал Никола Обретенов. Нещо повече, когато излизат от печат спомените и на Димитър Икономов, и на Цанко Минков, Обретенов е жив, но не ги оспорва. Продължава единствено да повтаря онова, което веднъж е казал, считайки се за единствения свидетел и единствен арбитър, и вярващ, че ще отнесе в смъртта цялата истина. Докато Димитър Николов-Дишлията, един от най-големите опоненти на Обретенов по този въпрос, умира на 11 май 1878 г., Димитър Икономов – на 19 февруари 1896 г., а Никола Обретенов чак на 10 октомври 1939 г., Цанко Минков е последният жив четник и умира последен – на 5 октомври 1944 г. Съдбата му отрежда дълъг, но тежък живот. Той не парадира, както Никола Обретенов в Русе, който "допълва" спомените си и дава интервюта:

"Преди да ослепея – споделя в книгата си Цанко Минков, - макар със саката ръка се захващах за някоя работа, изкарвах по някой друг лев, та можех отчасти да удовлетворя необходимите си нужди, но днес, при толкоз тежък и скъп живот и с толкова малка пенсийка, се намирам в извънредно мизерно положение" (Вж. също: П. Карапетров. "Последният жив Ботев четник Цанко Минков за своя войвода" - в–к "Кооперативно земеделие", № 130, 2 юни 1953; също сп. "Наша родина", 1956, № 6).

Този ли биограф би тръгнал да лъже и да записва: "Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа му на части"? Едно от последните доказателства, че е имало изстрел в челото. С други думи, щом Никола Обретенов твърди, че е имало изстрел в сърцето, фактите говорят, че е стреляно и втори път, т.е., че е осъществен заговор Христо Ботйов по никакъв начин да не остане жив. И че в този заговор са участвали както противникът на неговата тактика – военният командир Никола Войновски, така и Никола Обретенов, за съжаление – с един-двама странични помагачи.

Това са фактите, които отговарят на въпроса "Кой уби Христо Ботйов?". И те не са наши умозаключения, нито наша презумпция, а почиват на доказателствата на четниците. Като се започне от свидетелстването на Спас Соколов за

заповедите, давани "на ухо",

и се стигне до твърденията на всички, които споменахме. Защото не би могло да има две истини. Истината е една. И тя винаги е свята. И никой няма право да я изопачава под каквито и да е "благородни намерения". Читателят би трябвяло да знае."

(Тези материали са взети от електронното издание на Литературния форум "Словото" на орбител.бг. Благословени са търсачите на истината!)

Плетци на лаврови венци

ЗА ОБРЕТЕНОВИ

"Баба Тонка- най-голямата и храбра наша революционерка "

"Никала Обретенов - герой и патриот"

"Да отдадем почит и признателност към неуморните усилия, вложени от Обретенов за историческото движение напред."

Авторката на този апел към русенската общественост, научен сътрудник тогава, когато е писан, "от позициите на достигнатото обществено развитие и от хребета на социалистическото време", най-добре виждала "безпримерните подвизи и саможертви" на патриоти и герои като Обретенов.

За нея синът на "легендарната баба Тонка", е извървял героичен и свободолюбив жизнен път с принос към българската история. Той е герой и строител, предизвикваш чувство на висока патриотична гордост у русенските граждани, отправящи взор към изминалите десетилетия.

Редактирано от - nesnaecht на 02/4/2004 г/ 12:28:12

Tim Незнаещ,

Благодаря за изчерпателното изложение.

А съм наполвина русенсец и съм чувал слухове, че Никола Обретенов сам е загатвал, че са се разправили с Ботев. Според тия слухове той е отмъстил на Ботев заради това, че преспал с една от сестрите му, а после я зарязал. Общо взето има доста намеци оттук и там, че Ботев си е падал по "тънката" част и е имал подвизи в Букурещ. Та като се видяло, че т.н. масово въстание не нито масово, нито подготвено да бъде масово, че българите изобщо не са го подкрепяли (да си спомним ония селяни, дето искали Ботев да им плати овцата) полека-лека натъпва голямо разочарование и вътрешни конфликти.

Обретенов общо взето е действал с мотива, че Ботев го е бивало да пише пламенни поеми, да посяга на сестра му, ама като се стигне до криза в изпада в униние и слабохарактерност, та при такива обстоятелства се е стигнало до убийството му.

Доколко точно тази версия е вярна, а не само правдоподобна - не знам.

Стефан-Влахов Мицов имаше преди десетина години една книга за Ботев, в която показваше, че е бил убит от свои хора.

Истинските мотиви, разбира се не бяха коментирани.

Аз мисля, че е твърде вериятно да има чисто лични мотиви от типа на гореизказаните.

Големият проблем на априлското въстание е, че там има доста подобни ситуации поради факта, че основната му цел не е да освободи България директно (което едва ли е било възможно), а да прати на заколение невинни българи, за да се накървавят и турци и българи, та белким се намеси Европа и да застави Турция да оправи положението.

Мисля, че това е най-порочното нещо, което са могли да измислят и оттук се пораждат маса трагедии като убийството на Ботев, предателството на Бенковски и т.н.

Ще ми е интересно да прочета и други материали.

Дай още нещо.

Поздрави!

nesnaecht

НИКОЛА ОБРЕТЕНОВ

Псевдоними: 54, Кола, Кобра, Кила (убиецът?), русчуклията Никола, Каврък, Кубрат, Комедаджия, Комик, Тихо, Кольо, слуга, дядо Никола, Тропчо (псевдоним на Левски).

"Историята ще покаже коя е Тиховата фамилия"

(28 май 1849 - 10 окт. 1939 г.)

Биографична справка

Роден в богатото търговско семейство на Тихо и Тодорка Обретенови. Брат на Петрана, Ангел, Георги, Петър и Анастасия Обретенови.

Набеден революционер, идеализирал сам и с помощта на масони от Русе от различни ритуси ролята си в историята на града и на България. Фалшификатор на събития, съдби и дейности на съратници и политически врагове. Злоупотребявал със средства, със служебно положение, с придобитото доверие на революционни дейци, активен масон и екзекутор. Поради масонската му роля историците приемат лъжите от "Спомените по българските въстания" и не изследват ролята му в убийствата на Стоян Пенев, Христо Ботев и Ангел Кънчев. Не е изследвана ролята му нито като член на русенския комитет, нито като апостол на БРЦК, нито като ботевски четник. Свързан с различни чужди дипломатически мисии и най-вече с турските тайни служби, той не оставя следи. Погрижил се добре за ореола си още по време на събитията, той се грижи и за унищожаване на всички уличаващи го документи и закупува мълчанието на свидетели със методите на шантажа, заплахата и служебното си положение. Вероятно и с физическо унищожение, дискредитиране и подкупи. Захари Стоянов, негов зет и събрат по възгледи и дейност, полага усилия за затвърдяването на историческото му алиби.

Ако има някакво логическо обяснение за поведението му, възможно е това да е отмъщение за смъртта на баща му, който сигурно е бил ликвидиран от тайния комитет в Русе за предателство и злоупотреби. Не е ясна ролята на майка му, Тонка Обретенова, и на братята му, като участници в българските чети. Не е ясна и смъртта на някой от тях. Членството им в масонските ложи обяснява нещата донякъде.

Едно не може да се отрече от никого - тяхната алчност за пари и влечението им към тъмното, зловещото, подлото, ненавистта им към Бога... И манията им за величие.

Учение

Получава основно образование (без да го завърши) в Русе (2 години в Приготовителното и 2 години в Главното училище), след което баща му го урежда като 15-годишен за две години (1864-66) като учител (?) в Исакча (Добруджа). Разбира се, поради нелепостта на подобно действие (дори и в тези години), е принуден да напусне, но не заради намесата на "гръцките фанариоти", които дори искали да го убият, а поради липсата на право да преподава без образование. Прави неуспешен опит да учи във Военното училище в Одеса и вероятно в Лицея на Мидхат паша в Галата Сарай през 1869 г., но вероятно по същите причини не го приемат. По това време баща му е изпаднал в немилост поради финансови злоупотреби, което стига и до отравянето му.

Ходил ли е Обретенов в Цариград? И да е ходил, не е бил приет в мечтания лицей. Но по това време се учредява тайната полиция на Али паша в Русе. След това тръгва с Никола Сакеларев за Одеса, но и там не го приели и се връща в Русе.

Слуга в читалището

"Читалищен слуга" в "Зора" Обретенов става след напускането на Пенчо Черковски, библиотекар до 1867 г. Слуга на читалището е и Никола - Табаков.

Заплатата му била 3 златни наполеона на месец (300 гр. на месец). В касовата книга, където се завежда членския внос, не намираме вноските му като член, само разноските за него. Майка му дарява 10 гр. на читалищен бал на 10 януари 1874 г. Името й стои до това на Али ефенди Мюфатиш, дарил 60 гр.

Ангел Кънчев и комитета в Русе

Участвал ли е Кънчев в учредяването на русенски комитет с председател Никола Обретенов?

На 29.09.1871 Кънчев пише писма до Обретенов и Данаил Попов от Ловеч. На Обретенов Кънчев няма доверие и не праща писмата чрез него, а по канала - Турну Мъгуреле. Дори в това писмо отрича да се е срещнал с "оногова", за когото дошъл, защото го нямало. От това личи, че Обретенов лъже, когато казва, че след 29 юни 1871 г. пощата минавала през него. На 29 юни Никола лъже, че се е срещал с Каравелов в Букурещ, защото Каравелов е в Белград от началото на месеца, след спирането на вестника. Цялата история с пренасянето на оръжие от семейството му е измислица. Оръжие по това време не се е купувало и пренасяло по този начин. Лъжа е и историята с учредяването на комитета по поръчение на Каравелов и Кънчев. Ако това беше верно, комитетът щеше да е съставен още през август, когато Кънчев е в Русе.

Не само Кънчев, но и Христо Иванов Големият, натоварен от Левски да уреди поща през Русе и да състави комитет, докато е стоял в Русе при Манол Мартинов, е разпитал кой от "младите" става за работа, и за Обретенов е добил впечатления и сведения, че следва духа на "старите". Велко Абаджиев, по настояването на самия Обретенов, е ходатайствал за него пред Иванов, но Левски не е бил склонен да рискува без да го провери.

("На 4 май 1871 г. Юрдан Симеонов ми писа от Табор между другото: "Хей, адаш! да си отваряш ушите, очите, устата, че да чуеш тази моя тукашна новина: ще видите подир три месца Ангела в книга завит при вас." Странно обръщение на един Юрдан към един Никола. Ако писмото не е било до Обретенов, какво прави у него?)

За дейността на Обретеновата дружина

Според устава на БРЦК от 1871 г., приет на събранието от май 1872 г., само членовете на тайната полиция са имали правото да издават и изпълняват смъртни присъди, задължително потвърдени от ЦК.

Ако приемем, че Комитетът в Русе съществува официално от декември 1871 г. и не е бил изграден структурно по невлязлия още в сила Закон, не можем да отминем факта, че членовете му вече са били запознати с Привременния закон, по който "се били организирали и водели". Затова повече от странно е убийство на друг комитетски член да се извърши по начина, по който е извършено.

Според Захари Стоянов, който също е комитетски член, макар и от по-късна дата, комитетът в Русе взел решение на 15 февруари 1872 г. за "убийството на п о з н а т о едно лице, което с подлото си поведение" излагало на опасност народното дело. Правото да извърши убийството било дадено на всеки един от комитета, т. е. на номер 54, 59, 41 и 104. Протоколът бил писан от номер 80, писарят Ради Иванов. Георги Икономов (91), не е присъствал на събранието.

Кои са всъщност членовете на комитета в Русе ?

Кога, от кого и защо са писани русенските "протоколи" ?

Никола Обретенов цитира други лица: 80, 54, 104 и 91. Той твърди, че номер 54 бил той, Тома Кърджиев бил номер 104, 80 бил писарят Ради Иванов, а 91 - касиерът Георги Икономов. Цитираните от Захари Стоянов присъствали на събранието дейци с номерата 59 и 41 засега остават загадка. Тях той цитира не само в "Записки по българските въстания", но и в статията "Любен Каравелов и неговите клеветници", където става въпрос за убийството в Русе, за предателството на Ангел Кънчев и Левски, които някои дейци смятали за жертви на Каравелов. Захари Стоянов цитира целия протокол точно. Оригиналът (?) се пази в Русенския музей. Само "греши" псевдонимите на присъстващите, взели решението и извършили убийството.

Кои са комитетските членове, според протоколите на Обретенов? Виж и писмо бр. 25 от 9 март 1870 г.

Натиснете тук

на читалището.

предс. .Никола Обретенов .........- Н, 54, Кавръков

писар ..Ради Иванов .................- Р, 80, 91, Аспарух (до 27.8.)

член ...Тома Кърджиев..............- К, 104, Твердо

(член . .Костаки Симеонов.........- К, 5, (умрял 3.3. 1872)

касиер.Георги Икономов............- И, 91,( до 16.2.1872)

? ??.....Иларион Драгостинов ....- 45 1|2, Берислав, лудо Юруче

секрет.Ганчо Ц. Карамаждраков - Динсиз

От 28 август 1872 г. всички членове на комитета са рекрутирани от английският масон Иван Ведър и се разпръсват, настанени от него, както следва:

Иларион Драгостинов - чиновник по железниците Русе-Варна, Ганчо Карамаждраков - секретар на турския комисар по железниците, Ради Иванов, Захари Стоянов и Никола Табаков - чиновници по линията Цариград - Одрин - Пловдив, Одрин - Търново, Сеймен - Харманли.

Тома Кърджиев отива в Червена вода и става учител.

Само Никола Обретенов остава в Русе, опитвайки се да се довнедри в организацията на Левски и да се докопа до кореспонденцията му.

Левски хващат след няколко месеца.

Куриоз

Така наречените "протоколи" на русенския комитет са единствените, "запазили се" от комитетската мрежа на Вътрешната комитетска организация до наши дни. (За да се "съшие" историята на един народ, е важно да се издирят оригиналните документи, да се унищожат и на тяхно място да се изфабрикуват други. Върху оригинални свидетелства, които могат да послужат и на фалшификаторите, се добавят лъжи, и тези сведетелства стигат до нас с поправките. Спомените на участниците се манипулират с манипулирането на авторите им. Някой се изчакват да умрат, или им се помага да се явят преди време пред своя създател. Затова пътят на архивите е важно доказателство за това - кой е "писал" историята ни. Един от "авторите" е Обретенов, друг - неговият зет Захари Стоянов. Обретенов познава силата на документа и затова използува всеки случай, и в Русе, и по време на заточението си, да записва кога какво е станало, за да може по-късно да го използва за своите си цели. Този съвет той дава и на Стоянов. Резултатите са налице.)

Други "неточности"

Но и самият Обретенов допуска своите "грешки" в "Спомените" си, макар да е притежавал протоколите и да е присъствувал на повечето събрания, както сам твърди. Според него веднъж писар на комитета е номер 80 (Ради Иванов), втори път номер 91 - Аспарух (Г. Икономов), друг път дава номер 80 на член, "който си подал оставката". Подавал ли е Ради Иванов оставката си? Кога напускат Русе Ради Иванов и Георги Икономов и защо? Кога е даден псевдонимът Аспарух на Икономов?

Кой е касиерът?

В протокол № 11 от 11 февруари 1872 г. пише, че комитетът в Русе дал пари на Ангел Кънчев срещу разписка. Присъствали 54, 80 и 104. Номер 91 - Икономов (касиерът "Аспарух"!) не присъствал. Когато членовете се бележели с букви-псевдоними, под буквата "И" може да се крие Иванов Ради, Икономов Георги, Иларион Драгостинов или някой друг, например Иван Ведър, "К" е Кърджиев Тома, Карамаждраков Ганчо, Кънчев Ангел, но и Костаки Симеонов (номер 5). Той е оня, който бил се "поминъл неотдавна" - ...записан на 1 март 1872 г. в регистъра на мъртъвците, редом с Ангел Кънчев и Стоян Пенев - тримата предали богу дух в разстояние на една седмица! И който липсва в списъка на протокола, с който е взето решението за убийство. Каква съдба за русенския "революционен" комитет!

Бил ли е Никола Обретенов представител на Русе в Букурещ?

Ако Обретенов е бил пуснат от затвора и е бил в Букурещ на събранието, той не е бил одобрен от Търново за това, тъй като Русе е имала друг представител - Иларион Драгостинов, който не присъствува в протоколите на Обретенов като член. В спомените, писани години след това, той изведнъж дава на Драгостинов номер 45 1|2, но протокол за изпращането и приемането на Драгостинов за член в Обретеновите протоколи няма. Той пише на 1 май 1872 г.: "Като не можахме да се споразумеем с Търново, ...решаваме да отиде 54-и в Букурещ ... да вземе участие в Народното събрание. Подписали: 91, 104, 114, 54 и 80."

Как е подписан протоколът от номер 91 - Икономов, който би трябвало да е в Гюргево след като е "убил" Петев? Мистер! Ще кажете - отворена вратичка: Икономов е и 80. Но и 80 е подписал.

Значи на 1 май 1872 г. Обретенов е още в Русе и без пълномощия отива в Букурещ, където е най-рано на 2 май. Остава да видим кога е подписал протокола в Букурещ. Никой не знае. Защото подписът му е вмъкнат допълнително. Дали не е подписан след Освобождението? Мистер!

Обретенов и "комитетската" му дейност в Русе

"Спомени за българските въстания"

"През 1869 г. се издаваха в Букурещ българските вестници "Народност", "Свобода" и "Отечество"... В. "Дунавска зора"... излизаше в Браила. Макар всички тия вестници да бяха забранени в България от правителството, аз ги получавах тайно. От тях се виждаше, че става нещо в България, но ние в Русе не го разбираме. Когато през 1870 г. Хр. Г. Данов, който имаше книжарница в Търново, взема от Русе за управител на книжарницата си Велко Абаджиев, един от другарите ни в читалището, аз поръчах на тогова да забележи какви са отношенията между младежите в Търново и да ми яви."

Писмо от Христо Иванов Големия от 7 юни 1871 г.

"Господин Никола!

От много време се каня да ви пиша, за да ви поздравя с искрено сърце, но да ви се не види някак криво, защото не ви веровах на младите години, но сега, като ме увери В. Г. Абаджиев за вази, че сте следвали по младия дух, и не ме стърпя, за да ви пиша и да ви помоля, ако е възможно, за да ми станете верен кореспондентин, ако сте за по-много в стоенето си в Русе, но и то требува да вардите добре и пазите тайната си, защото имам кореспонденти, но надалеч и много мъчно се споразумявам, но оттук през Русе е по-скоро някак си по-добре да ми се види. Така също дано ни снабдявате с новини по-скоро, както и ние можем от тук да ви снабдим. Ви може да ме сте забравили, но аз ке ви се явя. На ум да ви е, когато стоях в Маноловото кафене през зимата и дохождам да се разговаряме с вази в читалището, туй съм ази то. За сега ще прекъсна дългите си разговори, додето се сдобия с вашите отговори на постоянството ви!

Ваш както щеш: Хр. Ив. Книговезеца, Търново"

Ясно е, че пратеният от Левски Христо Иванов да проучи кой става за комитета в Русе, след разговори с Обретенов е преценил, че от него революционел не става, защото следва духът на "старите", които са против революция. Едва когато протежето на Иван Ведър, Велко Абаджиев, "ходатайства" за него, без какъвто и да е изпит Христо Иванов му се доверява, въпреки заповедта на Левски всеки да се изпитва, дори и ако вече е бил член на комитета от по-ранни години.

Христо Иванов - наивник? Или?

Още едно писмо на Големия до Левски от 4 май 1872 г., където, смята се, става дума за Обретенов и комитета в Русе.

"Господин Драгане,

Дохожда от Русе един човек и ми даде сметката, щото са събрали и разнели, похарчили..(?!?!?.) Затова ви молим и ни требува да им припознайте тези пари и им изпроводите билетите.(?!?!?)

Г-н Драгане, вий ми пишете за р(еволвера ми) да ви го проводя и ази ще го провода...???, когато не можа веки да върша работа, че тогава не ми и требува....

Засега оставам ваш: Драган Цанков"

Значи - ако лицето е Обретенов, той е отишъл да вземе втори път билети за похарчените пари, за които вече е получил бележка от убития Кънчев.

Каква доблест!!!

Тук никъде не става дума за изпращането му в Букурещ за представител, и е верно, че с Търново не е успял да се споразумее, защото Русе вече има представител, който е заминал за събранието - Иларион Драгостинов. Може би Обретенов едва сега се опитва да представи дружината си за комитет, но Иванов не е посмял да реши какво да прави и затова избира пътя - Левски да реши редовни ли са или не Обретеновите членове, но за парите той явно смята да се признаят като разходи на комитет.

От писмото става ясно отношението на Левски към Христо Иванов - Левски му иска оръжието обратно!! Апостолът е недоволен от работата му и не го отстранява съвсем, но го наказва твърде категорично. Защо ли? Христо Иванов един път доказва, в свадата си със Стоил Попов, че не умее да работи по закона на конспирацията. Дали е прозрял за миг Левски, че само след три години Големия му приятел ще се мъдри в списъка на Комитета на "апостолите" на Стамболов-Обретенов-Заимов-Георги Икономов, Георги Апостолов, Захари Стоянов. Смътно и едва ли. Защото му дава генерално пълномощно от името на БРЦК в Българско. Но авантюризма на Иванов и на Димитър Общи Левски чувствува инстинктивно, а да вземе мерки не успява.

Гюргевския революционен комитет и апостолът на Софийски окръг

В четата на Ботев - без коментар

След това

..."заловен жив, но по застъпничеството на чужди консулства наказанието било заменено с вечно заточение в същата крепост Сен Жан-Д Акр, където е бил затворен брат му още през 1866 г."

Като масон, Обретенов не вярва в бога, не желае причастие на смъртния си одър, въпреки, че е споделил, без да се разкае, делата си със православен свещеник и последното му желание е да бъде изгорен и прахът му да бъде разпраснат в Дунава.

В бога не вярва и не е вярвал никой от клана Обретенови, но издънката на рода вапца стенописи и се надява Никола Обретенов да се радва от рая на тази му доходна дейност.

О, времена, о, нрави! О, православие! О, християни! О, русенци! О, столичани!

Галина Минчева е оплела още един венец:

"... Днес внукът на Лиляна, Ненко Балкански-младши, ходи поне веднъж в годината в Русе.

"Там всички са ни роднини, защото ни обичат", споделя младият мъж. Ненко обожава своята баба Лиляна и казва, че тя е права, когато го съветва да рисува, подобно да дядо си всеки ден - независимо в какво настроение е. Младият художник предполага, че баба му Лиляна ще остане доволна от стенописите, които рисува, тъй като им е посветил много време.

"И това ще бъде особено щастлив ден в моя живот, казва Ненко, защото вярвам, че и дядо ми, който гледа отгоре, ще мисли като нея."

Tim Незнайко,

Прегледах доста от материалите дето си ги публикувал и са много хубави.

Я виж сега ей тук Натиснете тук

Надявам се да ти харесат тия документални фотографии!

nesnaecht Убийството на русенския словослагател на в. "Свобода" Стоян Пенев,

предателството на Ангел Кънчев и смъртта на Костаки Симеонов

"Коя невидима ръка и защо отне живота на един млад българин от Русе,

бивши словослагател на "Свобода"? Мистер!!! Историята чака осветление..."

Ат. Андреев

Около това убийство след Освобождението възникват спорове. Някой обвиняват Каравелов като подбудител за убийството на Стоян Пенев и на Ангел Кънчев.

Версията на Обретенов

Никола Обретенов пише, че Стоян Пенев, словослагателят в печатницата на Каравелов в Букурещ, бил предател.Той дошъл (около 15 февруари 1872 г.) от Букурещ в Русе, взел от валията 50 лири за изпълнението на някаква шпионска мисия в Сливен и се "похвалил" на техен приятел,

че знае кои са дописниците на Каравелов и можел да ги качи на въжето. Обретенов пише, че се взело решение Пенев да бъде убит от "членовете на комитета "Георги Икономов, Ради Иванов, Тома Кърджиев и от него.

"Дайте ми факти, и аз съм готов да изоблича сам себе си.

Каравелов

Скандалът с дописниците на Каравелов от Русе

През есента на 1870 г. Каравелов публикува дописка във вестника си "Свобода", подписана с псевдонима "Н". (Псевдоним и на Никола Обретенов.) Тя била от Русе. Дописката цели да бъде оклеветен Георги Живков, представен на читателите като турски шпионин. Възможно е Стоян Пенев, също русенец, да е знаел кои са авторите.

Дописката не остава без последици - разразява се полемика, която води почти до разцепление в комитета. Между защиниците на Живков се подписва и някой с инициалите А.К. Освен Антон Кисяков, този псевдоним пасва и за Ангел Кънчев, който,

макар и в Табор, чете "Свобода" и пише във вестника.

Каравелов отстранява бившия редактор на вестник тъпан Иван Мънзов с интрига, скарва се с много от членовете на БРЦК и се заканва, че докато е жив, няма да остави на мира онези, които "искали да го премахнат от пътя си". Стоян Пенев, новият му словослагател, е убит.

По-късно, когато Левски почти осъществява намерението си да издава чисто български вестник с главен редактор - поп Кръстьо, Каравелов не забравя за "обидата" и публикува дописката, която увековечава попа от Ловеч като предател на Левски. Разбира се, интригите и действията на Каравелов водят до спирането на вестника от май до октомври 1871 г. и той заминава временно за Белград.

Стефан Стамболов

"ЗНАЕТЕ ЛИ КОЙ СЪМ АЗ?"

Народен бях, дорде бях гол

и нямах хляб да ям;

за народа си бях готов

и живота си да дам.

Народен бях, дорде имах

аз нужда от народа;

цели пет години крещях

за чест и за свобода.

Но видях аз - свободата

парички не печели;

сал кражбата у хората

лежи в меки постели.

И видях аз, че всичкото

продава се с парици;

на почит са само онез -

богатите с жълтици.

И заклех се пред себе си

парички да добия;

с дявола станах ортак,

мекере на Сърбия.

Продавах аз народа си

за лъскави жълтички,

продавах аз брата си

за пустите парички.

Ще каже някой, на тоз свят

че подлост съм направил

и юнаци без срам, без грях

на онзи свят отправил.

Но... хвала ми! Спечелих си

две хиляди жълтички;

ще хванат те веч от сега

да се въдят самички.

Ще стана аз човек почтен,

не ще съм вагабонтин

и аз ще да спусна корем

и пак ще съм "народен".

Ще ми стискат ръчицата

нашите великаши;

"Пълна му е торбичката",

ще казват, "той е наши".

И аз, честит, ще си купя

файтон с два бели хата,

ще се разхожда по Букурещ

в него мойта Ната!

Причината:

"препятствията, които се предвидиха от дохождането в града ни на познато едно лице, което по подлото си поведение туря в опасност народното дело."

(15 февр.1872 г.)

За какво народно дело става дума? В Русе нищо не се еправило по това време, групата на Обретенов не е писаладописки в "Свобода", комитетът имал само няколко сбирки и още не работи, членовете му нямат никаква връзка с

Левски или информация за "делото". Тогава?

"Познато едно лице"

може да е и друго едно лице, което е в Русе, застрашавайки хората от "комитета" или техните по-висши ръководители. Самият Ангел Кънчев също би могъл да бъде това "познато лице". Той е бил масон, вероятно до момента, в който решава да работи за Левски и за България.

Знаейки за идването и на Стоят Пенев, групата решава да ликвидира словослагателя, заради нещо, което не е било угодно на Каравелав и на Обретенов, и идвайки в Русе, за предварителна среща с Кънчев, е трябвало да бъде убит, а за убиец да бъде набеден пред турската полиция Кънчев, нищо не подозиращ? И с един удар да се ликвидират и Кънчев, и Пенев? Обретенов, макар да не е имал правото, се е мъчил да добие сведения за Левски от Кънчев, и единствено той е могъл да го предаде или обвини пред властите. А ако на практика има и едно убийство на словослагател от Букурещ, който е знаел, че Кънчев е бил дописник на вестника - това за турската полиция е мотив за убийство. Убиецът с "мотив"е Кънчев.

Тази версия за предателството на Ангел Каравелов натрапва още на 11 февруари в "Свобода" - странно как е получил в Букурещ тези сведения за това - какво мислела полицията и какво се е говорело в Русе, та да може и да го отпечата на 11 февруари?

Обретенов свързва смъртта с Никола Българов от Шумен, който издал Кънчев за комитетски пари, които останали у него от комитета на Левски през 1869 г. А Захари Стоянов твърди, че Ангел имал списък на всички комитетски дейци (според Обретенов - без тези от Русе !?!), и за да не ги издаде, се

самоубива.

Съвпадения

На местото на убийството имало, според Захари Стоянов, който присъствевал случайно, няколко европейски консули, високи чиновници, между които Делвер паша, който питал присъствуващите - не познава ли някой тоя човек? Всички до тук споменати, включително авторът, са масони.

Интересно дали и Ведър не е бил случайно на пристанището. Би могъл да се запознае с Делавер паша още тогава, а не да се налага да му прави масонския знак едва през 1878 г., когато спасявал Русе от "брат си" пашата.

Убийството на Кънчев съвпада с една масонска сбирка нависоко ниво в Русе на 4 - 5 март 1872 г. в къщата на ДимитърНенчев, във връзка с решаването на черковния въпрос. В деня на погребението на Ангел Кънчев - 6 март, русенската делегация от "братята" П. К. Арнаудов (който на 3 март пътува с Кънчев от Бяла до Русе), Ив. А. Попов, Д. Ненчев, П. Д. Ганевич, Хр. Г. Данов ( чрез книжарнацата на когото е издаден фалшивият билет) и Стоил Попов (таен верен приятел на цариградчани) заминават за Видин. Антим I минава от Видин през Русе на път за Цариград на 12 март.

Със сигурност на 6 март е арестуван Димитър Енчев, а Кънчев "се самоубива" на 5 март. Костаки Симеонов се поминал на 7 март, а Стоян Пенев е убит на 1 март.

Какви случайности!

Каква слепота от страна на всички изследователи, които лягат и стават с лъжите на Обретенов и сие! Или възнаграждавано мълчание?

Решението:

Лицето "да се изтреби час по-скоро, ако и без знанието на Ц.Б.Р.К."

"Познатият агент Кънчев" дошъл в Русе на 11 януари, "когато му броиха" 1000 гроша, и после бил пак в града на 11 февруари, "когато му броихме 2 лири турски, срещу които ни даде формални разписки", пише

Обретенов.

Дали "познатото лице" не е "познатият агент" Кънчев? Кънчев един път "взема" 1000 гр. и втори път те "му дали" 2 лири турски. Парите ли са причината за убийството му? Захари Стоянов пише, че някой бил "обрал" крадените им пари, и че щели да убият взелият парите, ако знаят кой е.

На 11 февруари Кънчев присъствал на събранието, на което е дал разписка и за 1000 гроша от януари, а на следващото събрание, след четири дена, "познатото лице" е осъдено на смърт без да се гледа устав и закон.

Ако присъда е изпълнена на 16 февруари, къде е бил Кънчев тогава? Ако Кънчев е бил в Русе, трябвало е да му кажат за решението - той е от БРЦК. И ако е присъствувал на събранията през януари и февруари, като заместник на

Левски е трябвало да знае колко и кои са членовете накомитета. Обретенов пише, че освен тримата, арестувани за убийството на Пенев, Кънчев никого не познавал, макар в комитета да имало вече много членове. Ангел Кънчев,

заместникът на Левски, който им бил помогнал да се учредяти бил на техни сбирки, получавайки комитетски пари срещу разписка, не знаел кои били в комитета и към кого да се обърне за фалшиво тескере, преди да го разстрелят?

Едва ли има в нашата (а и в световната иcтория) спомени, пълни с толкова лъжи, както в спомените на Обретенов. Целият му живот е една лъжа - една верига от престъпления!

Тайната полиция в Русе

Захари Стоянов споделя, че русенския комитет (на Обретенов б.м.) имал функциите на тайна полиция, отговорна за борбата с "предателите". За същата функция на същия русенски комитет пише и Стоян Заимов.

Но такъв комитет на В.Р.Ц.К., в мрежата на Левски в Русе, няма.

Както тримата летописци, така и членовете, споменати до тук в протоколите, са били масони. И единствено от тях имаме сведения, че те са комитета на Б.Р.Ц.К. в Русе в този период.

Едно е ясно:

Убийствата имат връзка с дописници на Каравелов от Русе, или с Ангел Кънчев, изпратен с неприятна и опасна за Каравелов мисия, който въпреки предупрежденията за провал минава през Русе, вероятно с "подлото намерение" да предотврати нещо, което става причина за ранната му смърт.

Ясно е, че валията е дал пари и поръчка на някого за да извърши черното дело. Ясно е, че убийците са Никола Обретенов (и 59 и 41?), а 80 и 104 са знаели за това. Извършителите са били поне двама, защото Обретенов

говори в множествено число. Според Обретенов извършителят бил Георги Икономов. Той, Кърджиев и Иванов присъствували на този "изпит"..

НЕ Е ЯСНО

Кога и как е станало убийството на Стоян Пенев?

Още на следващата вечер, (16 февруари 1872 г.) във Влашката махала, след уговорка през деня за тази среща, за която свидетелствал очевидец в турската полиция, четирима от "тайната полиция" убили Пенев. Извършителят

Икономов бил ранен, което говори, че Пенев е имал оръжие и е бил подготвен за вечерната среща. През нощта Икономов изпратили по техния канал в Гюргево при Горов. Тома Кърджиев си загубил колана, какъвто носели само турските ефендита, на мястото на убийството, явно послужил за връзването на Пенев по време на екзекуцията.

Друго описание от Обретенов няма. Но много подробно е описано как, "щом свършили с Пенева", майка му се погрижила за раните и дрехите на Икономов.

Арестувани на 17 февруари 1872 г. в читалище "Зора" ?

Вместо да се покрият, "тайните полицаи" се оставили да бъдат арестувани от турската полиция в читалище "Зора", като за четвърти, вместо Икономов бил арестуван Никола Табаков. Защо турската полиция е арестувала тъкмо тях по едно показание, че Пенев говорил през деня с "четирима русенци"? И защо е заподозряно читалището, преди Ангел Кънчев

да го е компрометирал с коментарите във вестниците след смъртта му, разпространени светкавично от Каравелов в "Свобода"? И защо Обретенов не споменава, че Димитър Енчев, тогавашният председател на "Зора", също е бил арестуван във връзка с убийството?

Дали не е трябвало нашите екзекутори да имат алиби за последвалите събития? Или полицията е арестувала групата уличена в обири по криминални причини, и за да ги пусне, е вербовала някой от тях за убийствата, извършени по времето на "ареста" им?

Следствието и ареста

Когато довели свидетеля, който дал показания за срещата на Пенев с четиримата, като ги видял кои са, (чак тогава?) ги познал и се отрекъл от показанията си, като казал, че имал пред вид 4 ч. по турски, а не четирима души. Турците му повярвали, но ... държали арестуваните 40 дни (т.е. до 28 април 1872 г., сякаш за да успее Обретенов да присъствува на Общото събрание в Букурещ като русенски представител, въпреки, че Русе има за избраник Иларион Драгостинов.) Кой е избрал Драгостинов, след като ядрото е било в затвора? И кога? Драгостинов не е в списъка на

Обретенов като член на комитета. Кога са избирани и другите членове, за които Кънчев не знаел, и от кого?

В протоколите други няма.

40 са дните, в които "техният агент" Кънчев е трябвало да мине

Дунава, без официалната помощ на русенските си бивши покровители и приятели от читалището, в момент, когато е станал враг №1 за турци и някои българи.

Изненадата

Всеки може да погледне в регистъра на Русенската черковна община в Русе и да направи справка - кога точно е бил убит Стоян Пенев, какво е отразено срещу смъртта на Ангел Кънчев и кой е членът на русенския комитет на Обретенов, "поминал се неотдавна".

Стоян Пенев не е убит на 16 февруари

Неоспоримата дата на убийството (отразена дори с протокол) в спомените на единия от "убийците" е 16 февруари 1872 г. Но в официалният регистър на църковната община, която е за това -да отразява кой кога се ражда и умира, няма умрял гражданин на име Стоян Пенев нито на, нито около 16 февруари. Стоян Пенев е заведен като починал на 1 март. Само 4 души го делят от Ангел Кънчев, "на 20г., от Чикур махлеси, с пушка отсам".

Смята, че се е самоубил на 5 март 1872 г. Задаваме въпроса:

Защо (и арестувани ли са изобщо) "тайните полицаи от читалище "Зора" на 17 февруари 1872 г., преди да е имало убийство?

Ако вярваме на Обретенов, на 16 февруари е убит не Стоян Пенев, а някой друг. Ако е вярна историята с ареста, убийство е извършено, но на друго лице.

На 7 март като починал е заведен Костаки Симеонов, първият новоприет член, "поминал се неотдавна", както бегло споменава Обретенов между другото. От какво е починал Симеонов?

Три умрели за една седмица - и тримата комитетски членове

Ако вярваме на протоколите, убийство е планувано, но не се знае кой е убитият. И кога (след 16 февруари, до началото на март), е извършено. Възможно е да е Стоян Пенев, на 1 март, на Кънчев - 5 март 1872, а Симеонов - на 7 март. Тогава Георги Икономов няма нищо общо с убийството? Той е бил в Румъния при Горов, с част от 2000-те откраднати пари на комитета, "от 16 февруари 1872 г."..

Ако четиримата са арестувани веднага след убийството на Пенев, т.е. на около 1 март и са били 40 дена арестувани Обретенов не е присъствувал на събранието на БРЦК в Букурещ, което е проведено от 1 до 5 май 1872 г. Протоколът е подписал по-късно. Тогава какъв е състава на комитета

в Русе? Кога и как се е "вмъкнал" Обретенов? И защо?

Всичко - лъжа? За да се прикрие истинския убиец?

В този случай този някой е задължен "до живот" за услугата.

Всичко е верно?

Тогава писарят в черковната община е фалшифицирал официалния регистър на Черковната общена. Но защо? Всички смъртни случаи са станали веднага обществено достояние и все пак са били записани с дата 1 март.

Другите "смъртни случаи" в Русе

Ангел Кънчев е изпратен с важна мисия, но минава през Русе, въпреки предупрежденията за предателство. Знаел дори, че "българчетата от читалището" били арестувани зарадиубийството на Пенев (научил го от в Търново на 2 март, ден преди да дойде в Русе , което значи, че убийството е станало малкопреди 1 март, но в никакъв случай - на 16 февруари. Левски щеше веднага да разбере и да забрани на Кънчев да минава от там.

Убийството е заварило Кънчев на път и той е трябвало да вземе решение на место. За него е било важно отиването в Русе, защото убийството

на Пенев е имало връзка с него. С Пенев вероятно е трябвало да се срещнат във връзка с Каравелов. С предупреждение за нещо, касаещо живота му? За това нещо "тайната полиция" е знаела на 15 февруари. И издава присъда, изпълнена с пристигането на Пенев в града, преди срещата му с Кънчев.

Мистерия! Историята чака своето обяснение

На 14(21) февруари 1931 г. вестник "Отечество", орган на запасното офицерство, публикува статията на "Макдъф" - "Любен Каравелов или Ангел Кънчев" , където Каравелов е посочен като причина за смъртта на Кънчев. Самият Каравелов, веднага научил по неведоми пътища за смъртта на Кънчев, успява да напише, набере за печат и публикува статия, в която свързва убийството на Пенев със самоубийството на Кънчев. Той оставя впечатление у читателите, че Кънчев се е страхувал от Пенев, че Пенев е бил предател, че Кънчев го убива, и че става въпрос за дописките в "Свобода", а не за нещо друго. Не е ясно, защо, ако Пенев е убит от Кънчев на 16 февруари, бяга през Русе на 5 март в Румъния? И то не по "собствения си канал" - т.е. на комитета?

Самоубил ли се е Кънчев?

Кънчев бил "с пушка", "отсам". Тоест бил намерен убит? с пушка?, отсам Дунава, на русенския бряг. Захари Стоянов се опитва да твърди, че е бил свидетел на смъртта, но денят, който описва, не е денят, в който Кънчев е застрелян с пушка. Кънчев е имал револвер без патрони и не е могъл да се застреля. Ако прочетем внимателно спомените на всички очевидци, можем да допуснем, че в него е стреляно и той не се е самоубил. Но и Левски, изпитвайки "по-изтънко", е оставен в заблудата, че Кънчев се е самоубил от страх. Ако Левски можеше да знае истината, нямаше да стане жертва на същата машинария, която взема живота на Ботев, на Кънчев, и неговия...

Последните часове на Кънчев в Русе

Първи вариант

Ангел Кънчев научава за ареста на Обретенов от учителя си Петър Арнаудов, с когото пътувал от Бяла за Русе.Арнаудов е член на читалището и е разказал на Кънчев за станалото убийство на Пенев и обвинението срещу четиримата читалищни дейци. Кънчев дори взема мерки и

остригва брадата си, за да не го познаят и арестуват, заподозирайки и него като съучастник. Това става в Пановия хан в Бяла, където двамата отседнали. Ако убийството е извършено на 16 февруари, то на 3 март, когато Арнаудов и Кънчев са били в Бяла, Арнаудов е предупредил Кънчев.

Втори вариант

Убийството става в последните дни на февруари и Петър Арнаудов също не знае за него. Кънчев научава за случилото се в Русе. Въпросът е, защо Тонка не го е прехвърлила по канала, както е прехвърлила Икономов, а се е наложило той да се изложи на смъртна опасност?

Възможният отговор:

Кънчев не е ходил в Обретенови. Тодорка Обретенова умишлено не му е помогнала.Или Кънчев е имал друг комитетски канал за прехвърляне, който е казал на Обретенова. Той се обръща за помощ към хората на Никола Живков,

чрез които се осъществявало пренасянето на комитетските материали от Русе за Румъния. Алекси п. Ангелов разказва, че Ангел трябвало да пътува с австрийския параход, с който пренасяли комитетската поща. Именно Ангелов му осигурява пропуск чрез книжарницата на Христо Г. Данов и Никола Живков, който бил неин представител в Русе. За прехвърлянето на Кънчев отговарял Стефан Гаази. Но полицията е знаела кой пропуск е фалшив, явно уведомена от някой, който е разбрал за нередовния пътник.

В какво е обвинен Ангел Кънчев?

Каравелов пуска слуха, че полицията в Русе е смятала Ангел Кънчев за възможния убиец на Стоян Пенев. Това е внушено и на хората на Левски, които разследвали смъртта му.

Възможно ли е това?

Ако Обретенов казва истината, от убийството до пристигането на Кънчев в Русе са изминали 18 дена - т.е. повече от две седмици, през които той или е стоял в Русе и не е бил арестуван, а е чакан да мине границата с фалшив паспорт, за да го хванат, или е избягал след убийството, но се връща в Русе, за да мине в Румъния и да го арестуват. Ако са търсили Кънчев като убиец на Пенев, значи убийството е станало току що (малко преди 3 март).

А спомените на Обретенов? Протоколите?

Едва ли има в нашата (а и в световната история) "спомени", пълни с толкова лъжи, както в спомените на Обретенов. С него може да се мери само Захари Стоянов. Целият им живот е една лъжа - една верига от престъпления!

Свидетелят Захари Стоянов

Захари Стоянов пише, че присъствувал на "самоубийството на Кънчев", което станало в неделя, в който ден очаквали Антим І, и описва цялата обстановка при това посещение, но в този ден, когато Кънчев е бил застрелян, не е имало нищо подобно, защото посещението на Антим е на 11 март, една седмица след това, и е било събота, а не неделя! А 5 март, както той твърди, не е неделя, а събота.

Лъжата е издигната на трон в храма на мерзостта!

Редактирано от - nesnaecht на 03/4/2004 г/ 10:01:56

nesnaecht БЕЗ КОМЕНТАР !

Комунистическата диктатура. Жертви. Народен съд. Лагерите.

Цветан Бакърджиев - 17 Юли 2003

На 9 септември 1944 г. властта в България е иззета насилствено от Отечествения фронт. В края на декември Министерски съвет приема наредба за откриване на “трудово-възпитателни общежития за политически опасни лица”.

В концентрационния лагер в Белене и подобните му, в годините на комунистическата диктатура попадат 23 531 души.

На 9 септември 1944 г. властта в България е иззета насилствено от Отечествения фронт. Новото комунистическо правителство налага своето управление с железен военен юмрук.

В нарушение на конституцията Министерският съвет освобождава от длъжност старите регенти и назначава нови. Двадесет и петото Обикновено народно събрание е разпуснато. Създава се Народната милиция.

На 17 септември 1944 г. министър-председателят Кимон Гергиев обявява програмата на комунистическото правителство. Тя предвижда създаването на Народен съд, който да накаже виновниците за издевателствата над борците за народна свобода и мирното население в България. В програмата се говори за социална справедливост чрез промени в стопанската, социалната и духовната област. Отечественофронтовата власт се обявява за възстановяване на принципите на Търновската конституция и демократизация на политическия живот чрез гарантиране правата и свободите на гражданите.

За националния комитет на ОФ обаче “вън от ОФ не може да съществуват демократични организации”. Още с първите си действия новата комунистическа власт нарушава конституцията. Шумно обявената “народна демокрация” се изражда в диктатура на комунистическата партия.

Водещите дейци на партията се обявяват против всички, които не споделят техните възгледи. Министерството на вътрешните работи и Министерството на правосъдието, ръководени от представители на комунистическата партия, задържат много хора и ги обвиняват в различни политически престъпления. В страната плисва вълна на беззаконие под прикритието, че се унищожават “фашисти”.В центъра й се намират политическата и лична мъст, жестокостта и алчността.

Народният съд заседава от декември 1944 г. до април 1945 г. За това време той образува 135 процеса с 11 122 подсъдими и издава 9155 присъди. От тях 2730 са смъртни. Осъдени са трима бивши регенти, 22 министри от правителствата, управлявали България от 1941 г. до 1944 г, 18 царски съветници, 67 депутати, военни, журналисти и интелектуалци. Ръководството на комунистическата партия превръща Народния съд в средство за политическа саморазправа. Осъдени са хора заради различни възгледи и идеи - нещо недопустимо за правораздаването в демократичните държави.

В края на декември 1944 г. Министерски съвет приема наредба за откриване на “трудово-възпитателни общежития за политически опасни лица”. Без съд и присъда в т.нар. лагери са изпратени хиляди хора. В тях попадат културни дейци, учени, лекари. Още в първите дни след 9 септември 1944 г. са арестувани около 20 000 души. Голяма част от тях са екзекутирани в края на септември и началото на октомври. Избитите са заравяни в общи гробове и изхвърляни като боклук в кладенци, реки, шахти и др.

Според Специалната комисия, разследвала жертвите на лагерите, от 1944 г. до 1962 г. през тях преминават 23 531 души, от които 2089 са жени. Най-голям е броят на лагеристите в Белене - 9933. Осъдените по политически причини са 14 647 души.

Гурбет Гюро Незнайко,

Ще ме прщаваш, че използвам твоята тема за долното съобщение, но поне ти няма да се разсърдиш. Става въпрос за сбирка на почитателите на Учителя Петър Дънов и "Бялото Братство", та живеещи в Канада и наоколо, които биха искали да участват в оповестеното долу събитие, нека четат:

*

"Здравейте ,

Каним Ви да присъствате на празника , който организираме по

случай 140 години от рождението на Учителя.

8 май събота , 10-15:30 ч.

лекции, концерт и изложба

в Националната библиотека на провинция Квебек, Канада -

1700 rue St Denis , Монтреал.

Вход свободен.

Дори и да не можете да присъствате, ще се радваме да препратите

тази информация на ваши приятели, които биха могли да дойдат.

Сърдечни поздрави.

Екипът на www.bratstvoto.net"

*

Спорна среща!

От салкъма цвете бело!

nesnaecht Априлското въстание – триумф на българския дух

Цветан Бакърджиев - 20 Април 2004

На 19 април една конна полицейска група от Пловдив, предвождана от Неджиб ага, пристига в Копривщица, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет.

Баташката черква и следите от потушеното въстание.

С признаването на независимостта на българската църковна общност се определят етническите граници на българската нация в Османската империя. Осъществяването на българския духовен идеал дава тласък на борбата за политическо освобождение. Заражда се националноосвободителната идеология. Формирането на националноосвободителното движение на базата на организирани революционни действия е свързано с делото на Георги Раковски, на Васил Левски - стратег и идеолог на българската национална революция, на писателя Любен Каравелов, на поета Христо Ботев...

След неуспеха на четническата тактика в Букурещ е създаден ръководен център на националнореволюционното движение - Български революционен централен комитет, изгражда се и Вътрешна революционна организация, която обединява българите за революционни действия.

В подготовката на Априлското въстание се включва и българската революционна емиграция в Румъния. Тя полага усилия за набиране на средства и изпращане на опитни военни кадри и подпомага организирането на чети. Съгласно решението на Гюргевския революционен комитет ръководителите на IV-ти революционен окръг свикват на 14 април 1876 г. събрание в местността Оборище, на което да обсъдят състоянието на извършената подготовка и решат някои важни въпроси за предстоящото въстание.

Предателството на един от присъстващите депутати става причина местните турски власти да научат за взетите решения и предприемат незабавни контрадействия. На 19 април една конна полицейска група от Пловдив, предвождана от Неджиб ага, пристига в Копривщица, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. Революционерът Тодор Каблешков, заедно със свои другари, напада конака, където се е установила турската полицейска част. При завързалата се престрелка част от турските заптиета са убити, а други, начело с Неджиб ага, успяват да се измъкнат и избягат. Акцията срещу конака става начало на въстанието в Копривщица (20 април).

Тодор Каблешков изпраща до Панагюрище, където се намират ръководителите на IV-ти революционен окръг писмо, подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета. То остава в историята като “Кървавото писмо” и с него Каблешков приканва всички българи към повсеместен бунт. Веднага след получаването на писмото в Панагюрище Георги Бенковски обявява началото на Априлското въстание.

Васил Левски - сткратег и идеолог на българската национална революция.

На 22 април в Панагюрище се освещава въстаническото знаме, изработено от учителката Райна Попгеоргиева Футекова - Райна Княгиня. Постепенно въстанието обхваща селищата, разположени в западната част на Средна гора, долината на р. Марица и подножието на Родопите. В Средногорието се създават според предварително изготвения план няколко укрепени пункта - Панагюрище, Копривщица, край с. Петрич и под връх Еледжик, където се съсредоточава въстаналото население.

Пламъците на въстанието обхващат и Югозападна България, главно по поречието на р. Струма и р. Брегалница. Изпратените многобройни башибозушки орди обаче сломяват съпротивата на населението към средата на май.

В края на май и началото на юни 1876 г. въстанието е потушено навсякъде в България. Само за един месец падат убити над 30 000 мъже, жени и деца. Опожарени и разграбени са стотици села и градове. Хиляди въстаници са хвърлени в затворите или изпратени на заточение.

nesnaecht

Литографията "Сбободна България" на Георги Данчов

Не се поучихме от историята си

Санстефанска България е пример за историческа справедливост

Санстефанският договор роди българския национален идеал, на който не бе съдено да се реализира

Димитър Попов

бивш премиер на РБългария

Априлското въстание през 1876 г. бе осъдено на неуспех още като идея. Не бе подготвено добре. Апостолите му пренебрегнаха завета на Левски, че националната революция ще е сполучлива само ако е отлично подготвена и обхване "цялото Българско". То нямаше никаква международна подкрепа. Дори Дядо Иван не си мръдна пръста. Едва след като научиха за турските зверства, безчинства и погроми, за закланите над 30 000 беззащитни жени, деца и старци и кой знае още колко хиляди обезчестени и изтезавани, за над 80-те опожарени и над 200 разграбени и разгромени селища, Европа и светът заговориха за България. Откриха ни. Източният въпрос доби нова актуалност.

В края на юни 1876 г. императорите Александър II и Франц Йосиф обсъдиха възможността за създаване на автономни славянски области в рамките на империята. Англия не се съгласи. С частична мобилизация в края на 1876 г. Русия тласна Великите европейски сили към дипломатическа активност. През декември 1876 г. и в началото на 1877 г. се проведе Цариградската конференция на Великите сили. Тя предложи на турското правителство създаването на автономна българска област, обхващаща сегашната територия на България, Македония, Добруджа, Западните покрайнини. Турция отхвърли предложението. Русия заплаши с война. Последният опит за мирно решаване на българския въпрос като част от източния бе Лондонската конференция през март 1877 г. На нея Русия, Австро-Унгария, Германия, Англия, Франция и Италия подписаха протокол. С него те поискаха от Турция да изпълни предложенията на Цариградската конференция и да проведе предвидените реформи. Несъгласието на Турция отвори вратите на войната. Александър II я обяви през април 1877 г. Ненапразно Бенковски "подпали" България. Кочо Чистеменски заби ножа си в сърцата на жена си, невръстното си дете, а накрая и в своето. Петлешков изгоря между два огъня, Ботев загина на Околчица, а жителите на Перущица потърсиха спасение в божия храм.

Руската армия премина Дунав. Във войната взеха участие около 300 000 руски солдати, 60 000 на Румъния, 30 000 на Черна гора и 56 000 на Сърбия. От равнините си България видя как на Шипка се бият 7500 опълченци. Други 35 000- 40 000 въоръжени българи участваха във войната, организирани в стотици въстанически чети в помощ на руските войски във всички краища на България. Победена, Турция подписа на 31 януари 1878 г. примирие в Одрин, а на 3 март в Сан Стефано - мирен договор с Русия. След пет века робство, кланета, потурчвания и геноцид България възкръсна. Като Княжество, в чиито граници влязоха Добруджа, Мизия, Тракия (без Одринско и Гюмюрджинско) и Македония - почти всички земи, населени с българи. Трети март стана велика дата за народа и държавата ни, символ на Освобождението и националното ни обединение. Русия знаеше, че европейските сили няма да приемат договора, защото се страхуват, че тя ще доминира новата и могъща славянска държава. Но се погрижи да си създаде позиция, от която все пак да си осигури изгодни придобивки в резултат от военната победа. Преплетоха се сложни интереси на Великобритания, Австро-Унгария, Германия и Русия. Русия се видя изправена пред опасността да воюва с обединена срещу нея Европа, за което не й достигнаха сили. И тръгна към отстъпки. Три месеца по-късно бе свикан Берлинският конгрес с участието на Великите сили.

Допусната бе и победената Турция. Балканските държави, чиято съдба изцяло или частично се решаваше, останаха навън да чакат орисията си Решението на Берлинския конгрес бе съсипващо за България. Отрязаха ни и върнаха на Турция Одринско, Беломорието и Македония. Румъния получи Северна Добруджа, а Сърбия - Нишкия санджак. Осакатената ни територия остана с Княжество България (включващо Северна България и Софийския санджак) и зависимата от Турция Източна Румелия. Възрожденският ни идеал за свободна, обединена, независима и щастлива България не се осъществи. Но той се превърна в национален идеал, цел и съдба на Третата българска държава, общ стремеж на освободените и на все още поробените българи. Свободна България не забрави останалите в робство. В Търновската конституция се прие уникален текст: "Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия" (чл. 61, ал. 2). Този текст не е случаен. Той има точно определен адресат. Страната ни бе заобиколена от земи с поробени наши сънародници, които продължават да се борят за свободата и присъединяването си към отечеството. Всеки от тях знаеше, че има България, където ставаш свободен само с факта на стъпването си в нея. Без заявления, прошения и разрешения

Решенията на Берлинския конгрес не поставиха българския народ на колене. Той продължи борбата си. Обединиха усилията си старите и младите поборници, като започнем със Захари Стоянов, Стамболов и Олимпи Панов и завършим с П. Славейков и Антим I. Създадоха се мощни вътрешни революционни организации. Нови апостоли разпалиха идеите на Васил Левски. Многобройни добре въоръжени чети поеха защитата на раята. От Княжеството и Източна Румелия към поробените краища тръгнаха доброволци и войводи. Заредиха се Кресненско-Разложкото въстание, Съединението, войната през 1885 г., военната организация на ВМОРО от Странджа до Албанските планини. Избухнаха Горноджумайското, Илинденското и Преображенско въстание. И дойде Балканската война. Никога в най-новата ни история българският народ не е бил така единен. Свободата отново огря поробените краища, дошла този път с българските бойни знамена и окървавени щикове. Пак възкръсна вярата в Обединението не на "Велика", а на истинската, реална България, нежелаеща и неприемаща нищо чуждо. Това не се получи.

Болезнено амбициозният, недалновиден и некадърен монарх Фердинанд проигра победите и шанса на страната ни. Не съумя да постигне споразумение със съюзниците. Покорната му и сервилна българска дипломация претърпя най-голямото си и срамно поражение в историята ни. Набута България в пълна изолация. За да стигнем до унизителния, несправедлив и позорен за България Букурещки мирен договор от 1913 г. Джеймс Баучер го нарече "по-лош от Берлинския договор... най-голямото дипломатическо престъпление на века". Загубихме спечелени територии срещу трохи и оставихме милиони българи отново под ятаган и огън. Към отечеството потекоха безкрайни колони от бежанци, търсещи спасение и покрив. Надеждата за обединение не угасна. Търсеха се пътища и съюзници. България още не бе излекувала раните си от Балканската и Съюзническата война, затова нямаше право на грешка. Но станахме съюзници с Централните сили. Монархът и няколко министри, без да вземат съгласието на Народното събрание и в нарушение на Търновската конституция, обявиха на 1 октомври 1915 г. война на Сърбия. В следващите дни Англия, Франция и Русия обявиха война на България.

Освободихме Македония На Южния фронт армията ни стоя три години, за да ангажира военни сили на Съглашението и по този начин косвено да помогне на Германия на Западния фронт. България загуби тази война. На 29 септември 1918 г. се подписва зловещото Солунско примирие, вещаещо тежка участ на родината ни. Тя е окупирана. Български войски остават в плен. Изгладнял, обосял и обезверен, народът търси отговорност. При Владая, пред София се сражават българи с българи. Оттук нататък народното единство ще изпадне в тежка криза. На 2 октомври 1918 г. най-после виновникът за погромите на България цар Фердинанд е изгонен от царството. Твърде късно. Тронът се заема от цар Борис III. На 27 ноември 1919 г. Ал. Стамболийски подписва Ньойския мирен договор. Отнемат ни се освободените български земи. Откъсват се нови части от България - Западните покрайнини (Струмишко, Трънско, Кюстендилско, Кулско) и Беломорска Тракия. Дава се възможност на българското население да избере къде ще живее в бъдеще: в робство или в осакатената, но все пак свободна България. 400 000 избират второто, като водят и децата си България трябва да изплаща 37 години репарации. Ньойският договор е безчовечен, жесток, унизителен, позорен, унищожаващ.

Занизаха се години на съвземане. Назря нова война. Не се поучихме от историята си. Съюзихме се с тези, които я загубиха. Отново ни изгониха от Беломорска Тракия и Македония. И за пореден път подписахме, пак в Париж, мирен договор като победена страна. Нов окупатор запази целостта ни - имаше интерес от това. Последва нова катастрофа. Един държавен ръководител дори поднесе независимостта на България на тепсия на Големия брат, без той да я иска. И като по-мъдър отказа този дар. След 123 години Санстефанска България си остава пример за историческа справедливост. Трети март е символ и празник на освобождението и независимостта. България се утвърди такава, каквато е. Или друга - каквато трябва да бъде: по-щастлива. Какъв, за Бога, е сега националният ни идеал?

nesnaecht

КОНСТИТУЦИЯ НА БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО

ПРИЕТА НА 16 АПРИЛИЙ 1879 ГОДИНА

Отменен, изм., ДВ, бр. 15 от 1893 г., бр. 149 от 1911 г.

Глава първа

За територията на Царството

Чл. 1. Намаляване или уголемяване територията на Българското Царство не може да стане без съгласието на Великото народно събрание.

Чл. 2. Изправление границите, ако не става в места населени, може да бъде разрешено и от Обикновеното народно събрание (чл. 85, т. I).

Чл. 3. Територията административно се дели на окръжия, околии и общини.

Особен закон ще се изработи за наредбата на това административно деление върху начала за самоуправление на общините.

Глава втора

Каква е Царската власт и какви са нейните предели

Чл. 4. Българското Царство е монархия наследствена и конституционна, с народно представителство.

Чл. 5. Царят е върховен представител и глава на държавата.

Чл. 6. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Българският Цар носи титла Негово Величество Цар на българите, а престолонаследникът - титлата Царско Височество.

Чл. 7. Без съгласието на Великото народно събрание, българският Цар не може да бъде същевременно управител на друга някоя държава.

Чл. 8. Лицето на Царя е свещено и неприкосновено.

Чл. 9. Законодателната власт принадлежи на Царя и на народното представителство.

Чл. 10. Царят утвърждава и обнародва приетите от Народното събрание закони.

Чл. 11. Царят е върховен началник на всички военни сили в Царството както в мирно, така и във военно време. Он раздава военните чинове по закона. Който постъпя на военна служба, дава клетва, че ще е верен Царю.

Чл. 12. Изпълнителната власт принадлежи Царю; всите органи на тая власт действуват от негово име и под негов върховен надзор.

Чл. 13. Съдебната власт в всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действуват от името на Царя. Отношенията на Царя към тия места и лица се определяват чрез особени наредби.

Чл. 14. Царят има право да смекчава или да отменява наказанията спроти начина, който е определен в правилата на криминалното съдопроизводство.

Чл. 15. Царят има право за помилване в криминалните дела. А правото за амнистия принадлежи на Царя, заедно с Народното събрание.

Чл. 16. Изложените в чл. чл. 14 и 15 правдини на Царя не се простират и на присъдите, по които са осъдени министри за някакво нарушение Конституцията.

Чл. 17. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Царят е представител на държавата в всичките й сношения с другите държави. От негово име правителството преговаря и сключва с другите държави всички договори, които се утвърждават от Царя. Тия договори се съобщават от министрите на Народното събрание, щом като интересите и сигурността на страната допускат това (чл. 92 от Конституцията).

Обаче, договорите за мир, търговските, както и всички договори, които налагат разходи на държавата или съдържат изменения на съществующите закони, или засягат публичните или гражданските права на българските поданици, стават окончателни само след приемането им от Народното събрание.

В никой случай тайните постановления на един договор не могат да унищожават явните му постановления.

Чл. 18. Наредбите и разпорежданията, които излизат от Царя, имат сила в такъв случай, когато те са подписани от надлежните министри, които приемат на себе всичката за них отговорност.

Глава трета

За местопребиванието на Царя

Чл. 19. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Царят е длъжен да се намира постоянно в Царството. Ако на време излазя от него, той си назначава за наместник Министерския съвет. Правата и длъжностите на наместничеството ще се определят с особен закон. За излизането си и за назначаването наместник Царят съобщава на Министерския съвет, който оповестява за това чрез "Държавен вестник".

Чл. 20. Наследникът на престола такожде трябва да живее в Царството и може да излиза из него само с съгласието на царя.

Глава четвърта

За герба на Царството, за печата и за народното знаме

Чл. 21. Българският държавен герб е златен коронован лев на тъмночервено поле. Над полето Царска корона.

Чл. 22. На държавния печат се изображава гербът на Царството.

Чл. 23. Българското народно знаме е трицветно и състои от бел, зелен и червен цветове, поставени хоризонтално.

Глава пета

За начина, по който ще става престолонаследието

Чл. 24. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Царското достойнство е наследствено в мъжката низходяща права линия по реда на първородство на Негово Величество Царят на българите, Фердинанд I Сакс-Кобург-Готски. За престолонаследието ще се издаде особен закон.

Глава шеста

За пълнолетието на Царя, регентството и за настойничеството

Чл. 25. Царствующият Цар и наследникът на престола се считат пълновръстни на 18-та си година.

Чл. 26. Ако Царят встъпи на престола преди да е достигнал тая възраст, то до пълнолетието му се отрежда регентство и настойничество.

Чл. 27. Регентството състои от троица регенти, които се избират от Великото народно събрание.

Чл. 28. Царствующият Цар може още преживе да назначи трима регенти, ако наследникът на престола е непълновръстен, но за това се иска съгласието и утвърждението на Великото народно събрание.

Чл. 29. Членовете на регентството могат да бъдат министри, председателят и членовете на върховното съдилище или пък лица, които са заемали безукорно тия длъжности.

Чл. 30. Членовете на регентството, при встъпването си в тая длъжност, дават в Великото народно събрание клетва, че ще бъдат верни на Царя и на Конституцията. След това чрез прокламация към народа, те обявяват, че наченват да управляват Царството в пределите на Царската власт и от името на Царя.

Чл. 31. Царят, от как достигне пълнолетие и даде клетва, встъпва в управление на Царството и за това известява на народа чрез прокламация.

Чл. 32. Възпитанието на непълновръстния Цар и управлението на имота му се поръчва на овдовялата Царица и на настойници, назначени от съвета на министрите по съгласие с Царицата.

Чл. 33. Членовете на регентството не могат да бъдат и настойници на непълновръстния Цар.

Глава седма

За встъпването на престола и за клетвата

Чл. 34. След смъртта на Царя, наследникът му встъпва на престола и незабавно се разпорежда за да се свика Великото народно събрание, пред което той дава следующата клетва:

"Кълна се во име всемогущаго Бога, че свето и ненарушимо ще пазя Конституцията и законите на Царството и че в всичките си разпореждания ще имам пред очи само ползата и доброто на Царството. Бог да ми е на помощ."

Глава осма

За обдържане на Царя и на Царския дом

Чл. 35. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Народното събрание с особен закон определява на Царя и на неговия двор цивилна листа.

Чл. 36. Народното събрание определява обдържането на наследника на престола от как той достигне пълнолетието си.

Глава девета

За верата

Чл. 37. Господствующата в Българското Царство вера е православно-християнската от източно изповедание.

Чл. 38. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Българският Цар не може да изповядва никаква друга вяра освен източно-православната. Изключение се прави само за нинецарствующия Цар.

Чл. 39. Българското Царство от църковна страна, като съставлява една неразделна част от българската църковна област, подчинява се на Св. синод - върховната духовна власт на българската църква, гдето и да се намира тая власт. Чрез последнята Царството съхранява единението си с вселенската възточна църква в всичко що се отнася до догмите на верата.

Чл. 40. Християните от неправославно изповедание и друговерците, било природни поданици на Българското Царство, било приети в поданство, а така също и чужденци, които постоянно или само временно живеят в България, ползуват се със свобода на вероизповеданието си, стига изпълнението на техните обряди да не нарушава съществующите закони.

Чл. 41. Поради религиозни убеждения никой не може да убегнува от изпълнението на действующите и задължителни за всекиго закони.

Чл. 42. Църковните работи на християни от неправославно изповедание и на друговерци управляват се от техните духовни власти, но под върховния надзор на надлежния министър, според законите, които ще се издадат за тоя предмет.

Глава десета

За законите

Чл. 43. Българското Царство се управлява точно според законите, които се издават и обнародват по начина, който е показан в Конституцията.

Чл. 44. Ни един закон не може да се издаде, допълни, измени и отмени, докле той по-напред не се обсъди и приеме от Народното събрание, което има право така също и да тълкува неговия истински смисъл.

Чл. 45. Приетия от Народното събрание закон се представя на Царя за утвърждение.

Чл. 46. След като се утвърди от Царя, законът в пълния си текст трябва да се обнародва. При обнародване на закона трябва да се каже, че той е приет от Народното събрание. Никой закон нема сила и действие, докле той не се обнародва.

Чл. 47. Ако би държавата да се заплашва от некоя външна или вътрешна опасност, а Народното събрание не би могло да се свика, то само в такъв случай Царят, по представление на Министерския съвет и под обща отговорност на министрите може да издава наредби и да прави разпореждания, които имат задължителна сила като закон. Такива извънредни наредби и разпореждания се представят за одобрение на първото, свикано след това, Народно събрание.

Чл. 48. Показаните в по-горния (47) член разпореждания в никой случай не могат да се отнасят до нареждане данъци и държавни берии, които всякога стават със съгласието на Народното събрание.

Чл. 49. Само Народното събрание има правото да решава, опазени ли са всичките, показани в тая Конституция, условия, при издаването на някой закон.

Чл. 50. Разпорежданията, за да се въведе един закон в действие и да се вземат потребните за това мерки, зависят от изпълнителната власт.

Глава единадесета

За държавните имоти

Чл. 51. Държавните имоти принадлежат на Българското Царство и с тех не могат да се ползват нито Царя, нито неговите роднини.

Чл. 52. Начинът, по който ще се отстъпват и залагат самите имоти, а така също и разпореждането с приходите, ще се определят със закон.

Чл. 53. Държавните имоти се управляват от надлежния министър.

Глава дванадесета

За гражданите на Българското Царство

ДЕЛ I. Общи правила

.

Чл. 54. Всички родени в България, които не са приели друго поданство, също и ония, които са родени другаде, от родители български поданици, броят се поданици на Българското Царство.

Чл. 55. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Чужденци могат да приемат българско поданство, според наредбите на особен закон, който ще се издаде.

Чл. 56. Всеки поданик на Царството може да се отрече от поданството, след като си отслужи по-напред военната си служба и като изпълни другите си длъжности спрямо държавата, по особен закон, който ще се изработи.

Чл. 57. Всичките български поданици са равни пред закона. Разделение на съсловия в България не се допуска.

Чл. 58. (Изменен на 15 май 1893 г.) Титли за благородство и други отличия не могат да съществуват в Българското Царство.

Чл. 59. (Изменен на 15 май 1893 г.) Царят има право да раздава ордени. Учреждението на ордените става с особен закон.

Чл. 60. С политически правдини се ползуват само гражданите на Българското Царство, а с граждански правдини спроти законите се ползуват всички живущи в Царството.

Чл. 61. Никой в Българското Царство не може нито да купува, нито да продава человечески същества.

Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, освободен става, щом стъпи на българска територия.

Чл. 62. Законите за благоустройството и полицейските закони еднакво са задължителни за всички лица, които живеят в Царството.

Чл. 63. Всички недвижими имоти, които се намерват в Царството, макар би че принадлежали и на чужденци, се намират под действието на българските закони.

Чл. 64. В всички други случаи, положението на чуждите поданици се определява от особени за това закони.

ДЕЛ II. За държавната и обществена служба

.

Чл. 65. Само български поданици могат да заемат длъжности по държавна, обществена и военна служба.

Чл. 66. И чужди поданици могат да се приемат на служба, но за това всекой път се изисква разрешението на Народното събрание.

ДЕЛ III. За правото на собствеността

.

Чл. 67. Правата на собствеността са неприкосновени.

Чл. 68. Принудително отстъпване имот може да стане само заради държавна и обществена ползи, и то с справедлива предварителна заплата. Начинът, по който може да става такова отстъпване, има да се определи по особен закон.

ДЕЛ IV. За даждията и държавните берии

.

Чл. 69. Всекой поданик на Българското Царство, без изключение, длъжен е да плаща определените, по закона, даждия и държавни берии и да носи тегобите.

Чл. 70. Царят и наследникът на престола се освобождават от всекакви даждия, държавни берии и тегоби.

ДЕЛ V. За военната служба

.

Чл. 71. Всекой държави поданик е длъжен да служи в военна служба, по наредения за това закон.

Чл. 72. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Един особен закон ще определи кои криминални работи, извършени от военни лица на действителна служба, се съдят от военни съдилища и кои - от общите съдилища.

ДЕЛ VI. За личната неприкосновеност, за неприкосновеността на жилищата и кореспонденцията

.

Чл. 73. Никой не може да бъде наказан без присъда от надлежния съд, която е вече добила законна сила.

(Нова алинея от 11 юлий 1911 г.) Не могат да се създават изключителни съдилища или следствени комисии под никакъв предлог и под какво и да е наименование.

В военно време, или когато при належаща опасност, произходяща от външно нахлуване или въоръжено възстание, страната или част от нея се обяви в военно положение, действат предвидените в закона военно-полеви съдилища.

Военното положение се обявява с закон, ако Народното събрание заседава, или с указ, под обща отговорност на министрите, ако не заседава. В последния случай Народното събрание се свиква в пет дни за потвърждение на издадения указ.

Чл. 74. Затвори и претърсвания по къщята могат да стават само според правилата, които са изложени в законите.

Чл. 75. Никому не може да се наложи наказание, което не е установено от законите.

Мъченията при какво да е обвинение, също и конфискуване на имот, се запрещават.

Чл. 76. (Отм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.)

Чл. 77. Частни писма и частни телеграфически депеши съставляват тайна и се броят неприкосновени.

Отговорността на длъжностните лица за нарушение тайната на писма и депеши ще се определи по особен закон.

ДЕЛ VII. За народното учение

.

Чл. 78. Първоначалното учение е безплатно и задължително за всите поданици на Българското Царство.

ДЕЛ VIII. За свободата на печата

.

Чл. 79. Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуска, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите.

Когато писателят е познат и живее в Царството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват.

Чл. 80. Свещеното писание, богослужебните книги и съчинения от догматическо съдържание, определени за употребление в православните църкви, тъй също и учебниците по закон Божий, назначени за употребление в училищата на православните, подлежат на предварително одобрение от Св. синод.

Чл. 81. Престъпления по делата на печата се съдят по закона, в общите съдебни установления.

ДЕЛ IX. За свободата на събранията и за съставяне дружества

.

Чл. 82. Жителите на Българското Царство имат право да се събират мирно и без оръжие, за да обсъждат всякакви въпроси, без да искат по-напред за това дозволение.

Събрания вън от зданията, под открито небе, напълно се подчиняват на полицейските правила.

Чл. 83. Българските граждани имат право да съставляват дружества без всякакво предварително разрешение, стига само целта и средствата на тия дружества да не принасят вреда на държавния и обществен порядък, на религията и добрите нрави.

ДЕЛ X. Право за подаване прошения

.

Чл. 84. Всеки български поданик има право да подава на надлежните власти прошения, подписани от едно лице или от много лица (колективно). Учреждения, установени по закона, имат право да подават прошения чрез своите представители.

Глава тринадесета

За народното представителство

Чл. 85. Представителството на Българското Царство се заключава в Народното събрание, което бива:

I. Обикновено.

II. Велико.

Глава четиринадесета

За Обикновеното народно събрание

ДЕЛ I. За състава на Обикновеното народно събрание

.

Чл. 86. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Обикновеното народно събрание се състои от представители, избрани направо от народа, по един представител на двадесет хиляди души от двата пола. Представителите се избират за четири години.

Избиратели са всички български граждани, които имат възраст по-горе от 21 година, и се ползуват с граждански и политически правдини.

Избираеми за представители са всички български граждани, които се ползуват с граждански и политически правдини и са на възраст по-горе от 30 години и да са книжовни (грамотни).

За редът на изборите ще се изработи особен избирателен закон.

Чл. 87. Представителите представляват не само своите избиратели, но и целия народ. За това те не могат да приемат от своите избиратели никакви задължителни за себе си инструкции (наставления).

На представителите се дава пълна свобода да обсъждат нуждите на България, според собственото си убеждение и съвест.

Чл. 88. Щом се открие заседанието, Народното събрание, под председателството на най-стария по годините из между членовете си, пристъпва веднага към избора на председател и подпредседатели.

Чл. 89. Народното събрание избира помежду своите членове толкоз секретари, колкото му са потребни за работите.

Чл. 90. Министрите могат да се намират в заседанията на събранието и да вземат участие в препирните. Събранието е длъжно да изслушва министрите всякой път, когато они искат думата.

Чл. 91. Царят може наместо министрите, или заедно с них, да назначава особени комисари, за да дават на събранието обяснения по внесените проекти и предложения. Комисарите в тия случаи имат, като министрите, правата, които са показани в предидущия 90 член.

Чл. 92. Събранието може да подканва министрите и комисарите да дойдат в заседанието, за да дават потребните сведения и разяснения. Министрите и комисарите са длъжни да дойдат в събранието и да дадат лично исканите обяснения. Министрите и комисарите, под своя отговорност, могат да премълчат такива работи, за които, ако се разгласи не у време, може да се повредят държавните интереси.

ДЕЛ II. За свободата на мненията и за неприкосновеността на членовете от събранието

.

Чл. 93. Всекой член на събранието има право да изказва свободно своето мнение и да дава глас по свое убеждение и съвест.

Никой не може да иска от него за изказаното мнение сметка, или да повдига за това срещу него гонение.

Чл. 94. Правата на председателя и отговорността на членовете от събранието за ред и приличие в заседанията определят се в особен правилник за вътрешния ред на събранието.

Чл. 95. За сторените в заседанието на събранието от членовете му погрешки и престъпления, които са предвидени от криминалните закони, виновните в това могат да бъдат теглени на съд, само по решение на събранието.

Чл. 96. Членовете на Народното събрание пет дни до отварянето и през всичкото време докле траят заседанията, не могат да бъдат затваряни и съдими, освен в случаите, когато они се обвиняват за престъпления, за които се налагат по криминалния закон най-тежки наказания. В тия случаи за затварянето трябва незабавно да се яви на Народното събрание, само с разрешението на което може да стане тегленето на съд.

Чл. 97. Представителите не могат да бъдат затваряни за дългове пет дни до отварянето и през всичкото време докле траят заседанията на събранието.

Чл. 98. Редът, по който става заместването на умрелите или излезлите членове на събранието, определява се по избирателния закон.

ДЕЛ III. За публичността на заседанията в Народното събрание

.

Чл. 99. Заседанията на Народното събрание стават дверем отвереним.

Чл. 100. Председателят, министър, комисар, а също членове на събранието, на брой не по-малко от трима, могат да предложат да не се пускат в заседанието външни лица.

Такова предложение се разглежда дверем затвореним и се решава от присъствующите членове, по вишегласие.

Чл. 101. Казаните в чл. 100 решения на събранието председателят обявява дверем отвореним.

Чл. 102. Никой с оръжие не се пуска в залата на заседанията, нито в зданието, гдето е събранието.

Военни стражи и въобще, въоръжени сили не трябва да се турят ни при вратите на залата на заседанието, ни в самото здание, ни близо до зданието, освен ако събранието, по вишегласие само пожелае това.

Чл. 103. Събранието има своя вътрешна полиция, която е подчинена на председателя.

Чл. 104. Събранието само си определява вътрешния ред и делопроизводство.

Глава петнадесета

Какви работи има да върши Народното събрание

Чл. 105. Народното събрание има:

1) да обсъжда законопроекти според чл. 44;

2) да обсъжда предложения за държавни займове, за уголемяване, намаляване или туряне данъци и всякакви берии, а също и за разхвърлянето и за реда на събирането им;

3) да опрощава изостанали даждия и всякакви недобрани берии, на които прибирането се вижда невъзможно;

4) да обсъжда ежегодния бюджет на приходите и разходите;

5) да преглежда сметките за разнасяне на сумите, които са назначени по бюджета;

6) да преглежда сметките на Върховната сметна палата, която е длъжна да му представя подробни изложения за изпълнението на бюджета;

7) да подига питания за отговорността на министрите.

Чл. 106. Събранието има право да приема всякакви прошения и жалби и да ги предава на надлежните министри.

Нему се предоставя право да назначава изпитателни комисии по управлението.

Министрите, като ги запитва събранието, длъжни са да дават обяснения.

Чл. 107. Членовете на събранието имат право да правят на правителството запитвания, а надлежните министри са длъжни да отговарят на тия запитвания.

Глава шестнадесета

За реда, по който се внасят и разглеждат проектите и предложенията

Чл. 108. Законодателната инициатива принадлежи на Царя и на Народното събрание.

Чл. 109. Законопроектите и предложенията на правителството се внасят в Народното събрание от надлежните министри, по Царска заповед. Всеки представител също може да внесе в Народното събрание законопроект или предложение, ако те са подписани от една четвъртина от присъстващите представители.

Чл. 110. Всекой законопроект или предложение, които са внесени в събранието могат да се вземат назад, ако не е станало съвършено гласоподаване.

Чл. 111. Народното събрание може да прави в внесените проекти изменения, допълнения и поправки.

Чл. 112. Ако правителството не склони на измененията, допълненията и поправките, направени върху законопроекта му, оно може или да си го вземе назад, или да го внесе повторно, както е било изпърво, с обяснения и забележки, или пък да го внесе с ония изменения и допълнения, които найде за сгодни.

Чл. 113. Ни един законопроект, еднаж отхвърлен на цяло от събранието, не може да бъде внесен без изменение в събранието през същата сесия. Такъв проект може да бъде внесен в друга сесия.

Чл. 114. (Изменен на 15 май 1893 г.) Гласоподаването върху влезналия в събранието проект се допуска само в такъв случай, ако се намират в заседанието повече от една трета от всичките представители.

Чл. 115. (Изменен на 15 май 1893 г.) Членовете на събранието трябва да гласоподават лично и явно. Гласоподаването може да бъде и тайно, ако това поискат не по-малко от десет члена и Народното събрание одобри искането им.

Чл. 116. Събранието решава по висшегласие.

Чл. 117. Ако гласовете се разделят на равно, проектът или предложението се брои отхвърлено.

Чл. 118. За всякоя наредба, станала в събранието и представена на Царя, решението Царско трябва да се даде докле трае същата сесия.

Глава седемнадесета

За бюджета

Чл. 119. Бюджетът се представя на Народното събрание за разглеждане ежегодно.

Чл. 120. Бюджетът, откак се приеме от Народното събрание, представя се на Царя за утвърждение.

Чл. 121. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Народното събрание, разглежда проекта на бюджета статия по статия.

Чл. 122. Когато се случи да не може да се свиква събранието, а трябва да станат разноски, които не могат да се оставят за после, има сила и действие бюджетът на последната година, под отговорност на министрите, докле се одобрят нихните разпореждания от Народното събрание в първата сесия, която има да стане.

Глава осемнадесета

За държавните займове

Чл. 123. Ни един заем не може да се направи без съгласието на Народното събрание.

Чл. 124. Ако би, не в периода на заседанията на събранието, да се види, че е нуждно да се направи за държавата заем, за покриване на извънредни разноски, които не могат да се оставят за после, то се свиква незабавно Народно събрание извънредно.

Чл. 125. (Изменен на 15 май 1893 г.) Ако би за свикването на Народното събрание да се посрещнат важни спънки, то Царят по представление на Министерския съвет, може да разреши заем до три милиона лева, с условие, че той ще се одобри от най-близкото Народно събрание.

Чл. 126. (Изменен на 15 май 1893 г.) За статии, за които не е бил отреден кредит, Царят може, по реда и в показаните в предидущия 125 член случай, да разреши разноски от парите на хазната, но тия всички разноски не бива да надминават един милион лева.

Глава деветнадесета

За свикването на Народното събрание

Чл. 127. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Царят свиква Народното събрание редовно всяка година. Сесията трае от 15 октомврий до 15 декемврий и от 15 януарий до 15 март. Но, по някои важни работи, събранието може да се свика извънредно.

Чл. 128. Мястото и, както е речено в чл. 127, времето на събранието се показват в разпореждането на Царя за свикването на събранието.

Чл. 129. Редовните заседания на събранието, може да се продължат по взаимно съгласие на Царя и Народното събрание.

Чл. 130. Царят отваря и затваря събранието или сам, или поръча това на друго лице, което е особено за това упълномощено.

Чл. 131. Пред отварянето на събранието всите му членове у едно време, според обрядите на вярата си дават тая клетва.

"Кълна се во име единаго Бога да пазя и да браня Конституцията и, при извършването на длъжностите си в това събрание, да имам едничко пред очи общото благо на народа и на Царя, колкото ми стига разумът и съвестта. Бог да ми е на помощ. Амин".

Чл. 132. Духовните лица клетва не дават, но се обричат тържествено да вършат всичко по съвест, като имат пред очи само общото благо на държавата и на Царя.

Чл. 133. При отварянето на събранието, в Царското слово се описва положението на държавата и се показват проектите и предложенията, които има да бъдат внесени в събранието за разглеждане.

Чл. 134. На Царското слово събранието представя Царю адрес за отговор.

Чл. 135. След като свика събранието, Царят може да забави срокът на неговите заседания, но не за повече от два месеци. Ново отлагане през същата сесия може да стане само по съгласие на самото събрание.

Чл. 136. Царят може да разпуска събранието и да назначи нови избори за народни представители.

Чл. 137. Нови избирания трябва да станат не по-късно от два, а новото събрание трябва да бъде отворено не по-късно от четири месеци, след разпускането на прежното Народно събрание.

Чл. 138. Членовете на Народното събрание не могат да се събират на сесия, без да бъдат свикани от Царя; също те не могат да се събират на заседания, след като се отложи, затвори или разпущи събранието.

Чл. 139. (Изменен на 15 май 1893 г.) Всичките представители получават дневни пари, а пътни получават само тия, които живеят не в същото място, гдето заседава Народното събрание.

Глава двадесета

За Великото народно събрание

ДЕЛ I. Какво има да върши Великото народно събрание

.

Чл. 140. Великото народно събрание се свиква от Царя или от регентството, или от Министерския съвет.

Чл. 141. (Изменен на 15 май 1893 г.) Царят свиква Великото народно събрание:

1) за да обсъжда въпроси за отстъпване или разменяване на някоя част от територията на Царството,

2) да се произнесе по случая, предвиден в чл. 7 от Конституцията;

3) за да измени или прегледа Конституцията.

Решенията на тия предмети изисква висшегласието на две трети от всите членове на събранието.

Чл. 142. Великото народно събрание може да бъде свикано от регентството само за да обсъди въпроси за отстъпване или разменяване на някоя част от територията на Царството.

Тия въпроси се решават по висшегласие от членовете, които са в събранието.

Чл. 143. Министерският съвет свиква Великото народно събрание:

1) за избиране нов Цар, в случай, ако би царуващия Цар да се помине, без да остави подире си наследник. Избирането става по висшегласие на две третини от членовете, които са в събранието;

2) за избиране регенти, когато наследникът на престола е непълновръстен.

Избирането става по висшегласие на членовете, които са в събранието.

ДЕЛ II. За състава на Великото народно събрание

.

Чл. 144. (Изменен на 15 май 1893 г.) Великото народно събрание се съставя от представители, избрани направо от народа. Числото на тия представители е равно на двойното число членове от Обикновеното народно събрание, като се вземат по двама представители от всеки двадесет хиляди жители от двата пола.

За реда на изборите ще се издаде особен избирателен закон.

Чл. 145. Председател, подпредседатели и потребното число секретари се избират от самото събрание измежду членовете му. А преди избирането им председателствува най-стария по годините измежду членовете на събранието.

Чл. 146. Великото народно събрание има да разглежда само ония работи (чл. 141-143), заради които по Конституцията то е било свикано, и разпуска се щом се свърши решението им.

Чл. 147. Към Великото народно събрание се отнасят и членовете 87, 90, 92, 93-104, 114, 115, 131 и 132 от тая Конституция.

Глава двадесет и първа

За върховните правителствени уредби: за Министерския съвет и министерствата

Чл. 148. Върховните правителствени уредби са:

1) Министерския съвет;

2) министерствата.

Чл. 149. Изпълнителната власт, под върховния надзор и ръководството на Царя (чл. 12), принадлежи на министрите и на техния съвет.

Чл. 150. Министерският съвет, се състои от всичките министри. Един от тях, по избор на Царя, назначава се за председател на съвета.

Чл. 151. Освен общите длъжности в обикновено време, на Министерския съвет в някои долуспоменати случаи се присвояват тия права и длъжности:

1) кога се случи да се помине Царят, без наследник, Министерският съвет поема управлението на Царството и вътре в един месец свиква Великото народно събрание за избиране нов Цар;

2) Министерският съвет поема управлението на Царството и тогава, когато Царят при смъртта си не отреди регентство. Великото народно събрание, за избиране регенти, трябва да бъде свикано такожде вътре в един месец (т. 1);

3) ако, подир смъртта на Царя, овдовялата Царица остане непраздна, то, докле тя роди, управлението на Царството принадлежи на Министерския съвет;

4) ако би да се помине някой от регентите, то Министерският съвет свиква Велико народно събрание, за да избере нов регент на место починалия, по определения ред в т. 2;

5) Министерският съвет в ония случаи, що се споменуват в точка 1-4 от тоя член като поемва управлението на Царството, обявява за това с прокламация на народа;

6) докле Министерският съвет управлява Царството, он не може да менява министрите;

7) членовете от Министерският съвет, когато временно управляват Царството, добиват само министерската си заплата.

Чл. 152. Министрите се назначават и уволняват от Царя.

Чл. 153. Министрите са отговорни пред Царя и Народното събрание съвкупно за всичките общи мерки, които те вземат, и лично всякой един за всичко, което е той извършил по управлението на поверената нему част.

Чл. 154. Всякой официален акт, какъвто и да е, като се подпише от Царя, трябва да бъде такожде подписан или от всичките министри или само от надлежния министър.

Чл. 155. Народното събрание може да предава министрите на съд за измяна на Отечеството или на Царя, за нарушение на Конституцията, за предателство или някаква вреда, причинена на Царството за лична полза.

Чл. 156. Предложенията за предаване министър на съд трябва да стават писмено и да съдържат едно по едно всичките обвинения, и да са подписани най-малко от една четвъртина от членовете на Народното събрание.

Чл. 157. За да се предаде министър на съд, изискват се гласовете на две третини от присъствующите членове.

Чл. 158. Министрите се съдят от особен държавен съд, на който съставът да бъде определен по особен закон.

Чл. 159. Царят не може да опрости един обвинен министър без съгласието на Народното събрание.

Чл. 160. Изпълнението на законите се поръчва на върховни управителни наредби, които се наричат министерства.

Чл. 161. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Министерствата са десет:

1) Министерство на външните работи и на изповеданията;

2) Министерство на вътрешните работи и народното здраве;

3) Министерство на народното просвещение;

4) Министерство на финансите;

5) Министерство на правосъдието;

6) Министерство на войната;

7) Министерство на търговията, промишлеността и труда;

Министерство на земеделието и държавните имоти;

9) Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството, и

10) Министерство на железниците, пощите и телеграфите.

Чл. 162. На чело на всяко едно министерство намира се министър.

Чл. 163. Царят има право да назначава лица на всичките правителствени длъжности.

Чл. 164. Всяко едно длъжностно лице дава клетва, че ще е вярно на Царя и Конституцията.

Чл. 165. Всяко длъжностно лице отговаря за своите действия по службата си.

Чл. 166. Длъжностните лица, които са назначени на служба от правителството, имат право да добиват пенсия, основата и количеството на която ще бъде определена по особен закон.

Глава двадесет и втора

За начина, по който да се изменява и преглежда Конституцията

Чл. 167. Предложения за изменение или преглеждане Конституцията стават по същия начин, който е нареден и за издаване законите (ср. чл. 108 и 109).

Чл. 168. Речените в горния 167 член предложения се считат приети, ако за тях подадат глас повече от две третини от всичките членове на Народното събрание.

Чл. 169. За разглеждане речените в чл. 167 предложения свиква се Велико народно събрание, което, по висшегласие на двете третини от всичките членове на събранието, решава въпроси, които се отнасят до изменението и преглеждането на Конституцията.

--------------------------------------------------------------------------------

-o0o-
nesnaecht Нещо от архивите на Стария мост !

НАШЕНЕЦ ОХРАНЯВАЛ ДВОРЦИТЕ НА ЦАР БОРИС ТРЕТИ

В Чамкория царят го учил да кара ски

79 - годишния Георги Христов Янакиев от квартал Гарата е от малцината местни хора, които помнят и лично познават цар Борис и цялото му семейство. Година и половина като войник младият Георги е охранявал дворците на царя в Чамкория, Царска бистрица, Съръ гьол, Кричим и Куртово конаре.

Останал сирак още двегодишен, Георги Янакиев имал бедно и тежко детство. Като младеж силно впечатление му направили разказите на съседа му Иван Георгиев Порязов, който служил като охрана на царския дворец в Чамкория /Боровец/. Порязов разказвал с огромно възхищение за Негово Величество и за изключително доброто му отношение към хората. Войничетата, които охранявали дворците, се хранели на маси с бели покривки и можели да избират от 6 вида ястия.

Когато през 1939 година Георги Янакиев отишъл доброволец да служи в Симеоновград, мечтата му била да се срещне с царя. След два месеца желанието му се сбъднало. Бил изпратен да охранява дворците в Чамкория заедно със Стоян Севов Панайотов от село Младиново, Желю Тонев Желев от село Рупките, Чирпанско и Димитър Иванов Милчев от село Мезек.

- Познавах цялото царско семейство - спомня си дядо Георги. - Царят и царицата често разговаряха с нас - войниците. Държаха се непринудено и естествено, никога надменно. Нямаше случай царят да не приеме отдаване на почест от нас, уважаваше ни като хора.

Царят се развличал, като често излизал на лов и риболов. Когато се връщал от разходка, той имал навика да предупреждава отдалече войниците на пост, като удрял по парапета на моста над река Марица.

- Карал съм ски заедно с Негово Величество - разказва Георги Янакиев . - Цар Борис бе моят пръв учител в този спорт. След като ги опознах, изпитвам възхищение от членовете на царската семейство. Те са пример за подражание. Времето през което охранявах дворците, бе най-хубавото в моя дълъг и нелек живот.

Димитър ГЮЗЕЛДЖОВ

1999 свиленград

*****

Свиленградчани плачат за царицата майка

Българската царица Йоанна вдига на ръце своя син във влака на гара Свиленград, минути преди да напусне родината завинаги. Многолюдната тълпа изпращачи вика “Симеон! Симеон!” и избухва в несдържан плач при появата на царския престолонаследник. Тази сцена в късния следобед на 16 септември 1946 г. е запечатана в съзнанието на живите още свиленградчани, станали свидетели на прощаването с царското семейство, прокудено от народната власт в България.

Царица Йоанна почина на 26 февруари след кратко боледуване в португалския град Ещорил. Съпругата на цар Борис издъхна на 92-годишна възраст.

През юни 1946 г. новото отечественофронтовско управление уведомява царицата, че предстои референдум за република. Предлагат й да остане в България с децата си, но при условие, че ще бъдат обикновени граждани. Йоанна решава да иде в Египет при своя баща крал Виктор Емануил. Тя тръгва за Нил с влак на следващия ден след обявяване на републиката заедно с дъщеря си Мария Луиза и малкия Симеон. Заедно с тях е и сестрата на Борис ІІІ - княгиня Евдокия. Маршрутът на изгнаниците е Истанбул, а оттам с параход да стигнат Александрия. Последната спирка на българска територия е Свиленград. Още в тъмни зори стотици граждани и селяни окупирали гарата, за да изпратят царското семейство, по спомените на очевидци. Когато тренът спрял, всички започнали да викат “Симеон”. От прозореца се показала царица Йоанна и попитала : ”Защо искате да видите царчето, щом не го искате в България?”. Ние го искаме, царице, и умираме за него, отвърнала тълпата. Тогаз царицата се върнала в купето, взела 9-годишния Симеончо на ръце и го вдигнала за последно да го видят всички. Нямаше сила, която да спре сълзите на народа, си спомня днес 72-годишният свиленградчанин Димитър Николов.

След 47-годишно изгнание вдовицата на българския цар Борис стъпи на българска земя през 1993г. 2 години по-късно тя посети България отново преди да склопи очи завинаги.

2000 свиленград

*****

керпеден_1 Незнайко, в къщи има няколко монети от 50 лв. , сребърни. Едната от тях е дадена на майка ми лично он Н.В. Цар Борис ІІІ , когато през 1942г. е посетил тяхното село и тя като лична мома го е посрещнала с хяб и сол.Но в тъмните времена тези неща се криеха и сега съм си нарекъл една монета , че е тя и толкоз. Преди селото се казвало Ишикли , а след това Борисово. Помня баба ми кълнеше кмета на селото дето Царят му дал 50000 лв. за чешма , а той се направил плевник... Скришом като дете, баба и дядо са ми показвали банкноти от царско време и са ми казвали: Ето това е нашият Цар... Такива ми ти работи..
nesnaecht
БЕЛЕЖИТИ ДАТИ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

В превод на съвременен български език името , , българин" означава , , Син на светлината".

Средата на ХП-то хилядолетие пр. Хр.

Зараждане на пра-хуно-рите и древните българи в днешен Източен Кюрдистан.

I-та половина на X х. пр. Хр.

Начало на разселването на прахунорите и древните българи.

X х. пр. Хр.

Заселване на пра-хунорите и древните българи вТаримската долина и по-сетнешната пустиня Такла-Макан.

VII х. пр. Хр.

Начало на разселването на праскитите.

V х. пр. Хр.

Заселване на траки и илири на Балканския полуостров.

V х. пр. Хр.

Възникване на хунорската и древно-българска философска система - , , Учение за Върховното Единство".

V х. пр. Хр

Възникване на хунорските и древно-български астрономия, времечисление и календар.

Около 5000 г. пр. Хр.

Възникване на Великата Хунорска империя.

Краят на IV и началото на III х. пр. Хр.

Прахунори и древнибългари започват придвижване към Предна Азия.

II х. пр. Хр.

Хунори и древни българи трасират Великите Копринени пътища - от Азия за Европа.

1750-1150 г. пр. Хр.

Владичество на хунорите-касити в Междуречието.

Краят на XVIII в. пр. Хр.

Завладяване на Египет от хуноритехикси.

XVII и XIV в. пр. Хр.

Могъщество на Хунорската Хетска империя в Мала Азия.

XVI в. пр. Хр.

Преселване на хунорите-хети на Балканския по-луостров и пораждане на древния македонски народ.

XVI в. пр. Хр.

Завземане на Ханаан от хунорски племена.

XIII в. пр. Хр.

Живее и проповядва на Балканския полуостров в пл. Родопи

скитохунорът тракиец - Орфей.

XII в. пр. Хр.

Троянската война.

VII в. пр. Хр.

Образуване на Македонската държава.

VI в. пр. Хр.

Живее и проповядва всред китайците българинът Боян, наречен от тях Лао-Дзъ.

VI в. пр. Хр.

Група българи се преселва от Родопите на големия Британски остров край Стоун-Хендж.

VI в. пр. Хр.

Скито-хунорският сакски княз Сакие-Муни, наречен Буда, създава будизма.

V в. пр. Хр.

Формиране на първите тракийски царства на юг от Дунава.

336 - 323 г. пр. Хр.

Царуване на Александър III Велики (Македонски).

280 -212 г. пр. Хр.

Келтско Царство на Балканския полуостров.

IV в. пр. Хр. - 221 г. пр. Хр.

Китайците построяват Великата стена срещу хунори и древни българи.

Около 198 г. пр. Хр.

Великият хан Мотун - владетел на Великата Хунорска империя, пленява китайския император Лиу Панг заедно с 320 000-та му армия и поставя Китай във васална зависимост.

146 г. пр. Хр.

Рим завладява Македония.

74 - 71 г. пр. Хр.

Въстание на Спартак (вожд на тракийскотоплеме меди, пленен от римляните, гладиатор) срещу римското владичество.

46 г. пр. Хр.

Рим завладява Мизия и Тракия.

40 г. пр. Хр.

Гибел на Великата Хунорска империя.

Около Рождество Христово

Възникване на Великата Кушанска империя.

51 г.

Посещение на Св. Апостол Павел по бъдещитебългарски земи.

II в.

Във Великата Кушанска империя, по време на царуването на великия хан Ишка, се провежда Световен Будитски конгрес, на който било прието

Учението за Колесницата.

330 г.

Преместване столицата на Римската империя във Византион-Константинопол-Цариград.

348 г.

Готският епископ Улфила действа по бъдещите български земи. Около

375 г.

Гибел на Великата Кушанска империя.

Възникване на Великата Хунска империя.

375 г.

Под ударите на хуни и българи започва Великото преселение на народите.

395 г.

Разделяне на Римската империя на Западна и Източна.

451 г.

Битка между Хуно-българските войски под предводителството на великия хан Атила и римската коалиция на Каталаунското поле. Атила произнася на латински език знаменития си израз , , Аз съм Атила - Бич Божий".

452 г.

Атила пред Рим.

468 г.

Гибел на Великата Хунска империя.

Възникване на Велика България

513 г.

Започва преселването на славяните в бъдещите български земи.

627 г.

Великият хан Кубрат разгромява със 100-хилядна конница персите и спасява Византия.

643 г.

Разделяне на Велика България на: Хазарска България (хан Бат''''Боян),

Волжка България (хан Котраг) и Дунавска България (хан Исперих и Кубер).

22.ХП.643 г.

Основаване на Първото Българско Царство.

666 г.

Заселване на група българи (хан Алцек) в Италия.

705 г.

Хан Тервел провъзгласен за кесар (съуправителсъвладетел) на Византия.

Византия става дуалистична империя.

717 - 718 г.

Хан Тервел разгромява арабите под стените на Цариград и спасява

Византия от завладяване от Арабския халифат.

20.VII.792 г.

Хан Кардам разгромява византийците при Маркели. 799 - 809 г. Хан Обадия въвежда в Хазарска България иудаизма.

25-26.VI.811 г.

Хан Крум разгромява византийците (Никифор I Геник) във Върбишкия проход.

855 г.

Съставяне на славяно-българската азбука от Константин-Кирил и Методий (потомствени български благородници - Царю и Страхота). 860 - 862 г. Апостолска мисия на Кирил и Методий в Хазарска България.

866 г.

Хан-княз Борис I въвежда официално християнството в Дунавска България.

4.III.870 г.

Решение на VIII Вселенски събор за поставяне на Българската църква подюрисдикцията на Цариградската патриаршия.

880 г.

Вселенски събор в Цариград утвърждава независимостта на Българската архиепископия.

882 г.

Микаил Бащу Ибн Шамс Тебир написва епоса на българите , , Сказание за дъщерята на хана".

893 г.

Преместване на Столицата в Преслав.

913 г.

Цариградският патриарх провъзгласява Симеон за Цар.

922 г.

Хан Алмаз въвежда исляма във Волжка България.

927 г.

Въвеждане на Българската църква в патриаршеско достойнство. Средата на X в. - Възникване на Богомилството.

969 г.

Превземане на Преслав от русите.

971 г.

Превземане на Преслав от византийците. Преместване на патриарха в Дръстър.

977 - 985 г.

Обръщане на Хазарска България в исляма.

978 г.

Преместване на столицата в Пряспа.

17.VIII.986 г.

Самуил разгромява византийците (император Василий II) в Ихтиманския проход.

990 - 997 г.

Преместване на столицата в Охрид.

1014 г.

Поражение на цар Самуил при с. Ключ. Ослепяване на 14 000 български войници по заповед на Василий II Българоубиец.

1015 г.

Преместване на столицата в Битоля.

1018 г.

Попадане на България във васална зависимост от Византия – до1093 г.

1018 г.

Възникване на Охридската архиепископия.

1071 г.

Пръв допир между турци и византийци – битката при Маназкерт.

1083 г.

Разгром на Хазарска България от Киевска Ру-сия. Възникване върху нейните развалини на Печенежко-куманския племенен Съюз.

1093 г.

Гибел на Първото Българско Царство. Пряко присъединяване на България към Византия. Византия престава да бъде дуалистична империя.

Установяване на византийско владичество надБългария. Първа национална катастрофа.

1184 г.

Възобновяване на Българската държава -Второ Българско Царство;

столица - Търново.

13.IV.1204 г.

Превземане на Цариград от войските на IVКръстоносен поход

8.XI. 1204 г.

Сключване на Уния между България (цар Калоян) и Рим (папа Инокентий III).

14.IV.1205 г.

Разгром на кръстоносците от българските войски (цар Калоян). Пленяване на император Балдуин I.

1223 г.

Битката при Калка. Печенежко-куманският племенен съюз се подчинява на монголо-татарите.

IX.1129 г.

" Овнешката битка", в която волжките българи разбиват Чингиз хан.

9.III.1230 г.

Победа на българските войски (цар Иван АсенII) над епирско-гръцските (император ТеодорКомнин) при с. Клокотница.

1235 г.

Възстановяване на Българската патриаршия. Волжка България се подчинява на монголо-татарите.

1344 г.

Карвунското деспотство става самостоятелно.

1352 г.

Унгария завоювала войводство Молдова.

1352 г.

Турците превземат крепостта Цимпе и стъпват трайно на Балканския полуостров.

1355 г.

Видинска област става самостоятелно царство.

1359 г.

Войводство Молдова завоюва Южна Бесарабия.

1360 г.

Войводство Угро-Влахия получава автономия в рамките на Царство България.

1369 г.

Войводство Угро-Влахия си присъединява Мала Влахия.

1370 г.

България попада във васална зависимост от Унгария - до 1396 г.

1388 г.

България се признава за васал на Турция до 1686 г.

Турция става дуалистична империя.

1391 г.

Угро-Влахия става турски васал.

17.VII. 1393 г.

Турците завземат Търново с измама.

1396 г.

Турците завземат Видин.

1402 г.

Битката при Ангора - Тимур-ленг разгромява турците и пленява Баязид I.

1403 г.

Въстание на Константин и Фружин (цар Пресиян III) в Северозападна България.

1412 г.

Въстания в Източна и Югозападна България.

1416 г.

Въстание на Махмуд Бедри-ед Дин. Волжка България отхвърля властта на Златната орда.

10.XI. 1444 г.

Битката при Варна - поражение и гибел на Владислав III Ягйело.

1449 г.

Кримското ханство - наследник на ХазарскаБългария и Печенежко-куманския племенен съюз, отхвърля властта на Златната орда.

29.V. 1453 г.

Турците завладяват Цариград

XV в.

фактическо закриване на Търновската патриаршия.

II-та половина на XV в.

Възникване на Рилския манастир като Духовно средище на българския народ.

XV в.

Въздигане на Българската Охридска Архиепископия.

Краят на XV в.

Възникване на казачеството.

Краят на XV в.

Кримското ханство става васал на Турция.

1516 г.

Разгром на Българската държава в Мала Азия кралица Катерина.

1524 г.

Волжка България признава върховенството на Турция

1547 г.

Цар Иван IV Грозни обявява претенциите на Русия над България.

2.Х. 1552 г.

Русия завладява Казан.

1557 г

Балкария приема руско поданство.

1564 г.

Селскн бунт в Прилепско.

1566 - 1572 г.

Яков Крайков отпечатва първите български книги във Виена.

1569 г.

I Руско-турска война.

1571 г.

Поражение на турския флот при Лепанто.

1573 г.

Действия на хайдушка дружина начело с Толевойвода в Прилеп.

1575 г.

Бунт на войниците в Панагюрище.

1584 г

Русия покорява окончателно Волжка България.

1586 - 1587 г.

Политическо пътуване на Охридския архиепископ Гавраил из Европа.

1590 г.

Политическо посещение на Търновския митрополит Дионисий Рали в Русия.

1595 г.

Хайдути преминават Дунава и завземат София. Хайдушки дружини действат в Югозападна България. Хайдути преминават Дунава и превземат Плевен.

Краят на XVI в.

Начало на повторното заселване на българи в Украйна.

1597 г.

Преговори на Тодор Балина и Павел Джорджич с австрийския император Рудолф II.

1598 - 1606 г.

Първо Търновско Въстание.

1597 - 1599 г.

Политическо пътуване на Охридския архиепископ Атанасий из Европа.

1601 г.

Мавро Орбини написва , , Царството на славяните".

1588 - 1607 г.

Цезар Бароний написва , , Църковни анали".

1618 г.

Действия на хайдушки дружини начело с Бързак войвода и Пею Иванов в Софийско.

1637 г.

Действия на хайдушка дружина от 200 души в Западна Македония.

1645 г., 1647 - 1649 г. -

Политическо пътуване на Петър Парчевич из Европа.

1656 г.

Политическо посещение на Петър Парчевич при австрийския император

фердинанд III.

1657 г.

Политическо посещение на Петър Парчевич при украинския хетман Богдан Хмелницки.

XVII в

Изтласкване на българското влияние от обществения и държавен живот на Влахия и Молдавия под ръководството на фанариотите-гърци и със съдействието на турските власти; насаждане на романизирана гръцка култура и език.

1666 г.

Хайдути нападат Битоля.

1667 - 1681 г.

II Руско-турска война.

1673 - 1674 г.

Политическо пътуване на Петър Парчевич из Европа.

1673 г.

Петър Богдан Бакшев написва , , История на България".

1680 г.

Бахши Иман написва , , Джагфар тарихи" - Събрание на български летописи.

1683 г.

Поражение на турците при Виена.

1686 г.

Второ Търновско въстание.Пряко присъединяване на България към Турция. Турция престава да бъде дуалистична империя. Гибел на Второто

Българско Царство Окончателно установяване на турското влади-чество над България. Втора Национална Катастрофа.

1688 г.

Чипровско въстание.

1689 г.

Въстание в Моравско и Северна Македония (Карпош). Действия на хайдушкия вожд Страхил войвода и войниците в Североизточна Тракия.

Краят на XVII в.

Началото на повторното заселване на бълга-ри в Банат.

1690 - 1698 г.

Действия на хайдушка дружина в Северозападна България.

1697 - 1699 г.

III Руско-турска война.

Нач. на XVIII в.

Начало на повторното заселване на българи в Седмоградско (Трансилвания).

1705 г

Действия на хайдушка дружина начело с Чока във Видинско.

1711 - 1713 г.

IV Руско-турска война.

1713 г.

Действия на хайдушките дружини в Средна и Западна Македония.

1716 - 1717 г.

Бунт във Видинско начело с Капитаните Георги, Филимон и Димитър.

1730 г.

Въстание в Силистренско.

1735 - 1739 г.

V Руско-турска война.

1737 г.

Въстание в Моравско.

1741 г.

Христофор Жефарович написва , , Стематография" (, , Родословие".

40-50-те години на XVIII в.

Покръстване на част от волжките българи-чувашите.

Средата на XVIII в.

Начало на повторното заселване на българи в Бесарабия.

1758 г.

Сражение между хайдушките дружини и турски войски в Софийско.

1760 г.

Франц Ксавер Иван де Пеячевич написва , , История на българите".

1761 г.

Блазиус Клайнер написва , , История на България".

1761 г.

Написана , , 3ографска" история - , , Кратка история на българския славянски народ".

1762 г.

Сражения на хайдушката дружина на капитан Прою срещу турските войски във Воденско.

1762 г.

Отец Паисий Хилендарски написва , , История славянобългарска". Начало на Българското Възраждане.

1766 г.

Вълнения в Белослатинско.

16.I.1767 г.

Закриване на Охридската архиепископия.

1768 - 1774 г.

VI Рускотурска война.

1774 г.

Начало на , , Смутното време" (траяло около 40години) - кърджали и даалии.

1780 г.

Руската императрица Екатерина II обявява , , Гръцкия проект" за създаване , , Гръцка империя" под руско покровителство.

1783 г.

Русия унищожава Кримското ханство.

1787 г.

Вълнения в Русенско.

1787 - 1791 г.

VII Руско-турска''''война.

1892 г.

Иеросхимонах Спиридон написва , , Кратка история на българския славянски народ".

1793 г.

Бунт на Мехмед Синап и Дертли Мохамед в Чеч.

1794 - 1805 г.

Самостоятелно управление на Осман Пазвантоглу във Видин.

XIX в.

Създаване на общобългарски книжовен език на волжките българи въз основа на средновековния общ език , , български тюрки".

1806 - 1812 г.

VIII Руско-турска война.

1807 г.

Действия на хайдут Велко срещу размирниците. 1810 г. Въстание в Русенско, Разградско, Варненско иСредна Стара планина.

1811 г.

Пехливан паша разгромява Гагаузката , , република" в Добруджа.

1823 г.

Йован Раич издава , , История на разни славянски народи и най-вече на българи, хървати и сърби".

1827 г.

Русия присъединява към себе си Балкария.

1828 г.

Открита Дворцовата библиотека на Търновските царе;

1838 г.

Открита Патриаршеската библиотека. И двете унищожени по заповед на търновския митрополит-фанариот Иларион Критски. По същото време в Света гора - Атон - масово про-чистване и унищожаване на български книги.

1828 - 1829 г.

IX Руско-турска война.

1829 г.

Юрий Венелин написва , , Древни и сегашни българи".

1829 г.

Сърбия става автономно княжество.

1829 г.

Гърция става автономно княжество.

1829 г.

Влашко и Молдова стават автономни княжества.

1835 г.

Въстание в Нишко.

1835 г.

Велчова Завера.

1836 г.

Вълнения в Пиротско, Берковица (начело с Манчо Пунин) и Белоградчишко.

1837 г.

Въстание в Чипровско начело с Върбан Панов и Кръстю Нешин.

1841 г.

Въстание в Нишко.

1841 г.

Първи Браилски бунт.

1842 г.

Втори Браилски бунт.

1843 г.

Опит за трети Браилски бунт.

1844 г.

С. Радулов издава , , История на славянобългарския народ".

1844 г.

Илия Гарашанин съставя своето , , Начертание", което става манифест на великосръбските стремежи в ново време.

1844 г.

Йоанис Колетис поставя начало на великогръцката идеология , , Мегали идеа" (, , Велика идея".

1847 г.

Захари Княжески написва , , Въведение в историята на българските славяни".

1849 г.

Бунт във Видинско начело с Пую войвода.

29.У.1850 - 21.1У.1851 г.

Въстание в Северозападна България.

Средата на XIX в.

Начало на повторното заселване на българи в Задкарпатието.

1853 г.

Г. Раковски организира , , Тайното общество.

1853 - 1856 г.

X Руско-турска (Кримска) война.

1854 г.

Букурещките българи създават , , Средоточно попечителство".

15.IV.1856 г.

Великобритания, Франция и Австро-Унгария сключват договор за

съхраняване независимостта и целостта на Турската империя.

1856 г.

Опит за въстание в Габровско начело с капитан Дядо Никола.

1856 г.

Начало на организираната борба за Църковна Независимост.

1856 г.

Димитракиева буна във Видинско и Белоградчишко.

1856 г.

Иван Кишелски изработва програма за националноосвободителна борба.

1858 г.

Г. С. Раковски съставя първия си План за освобождение на България.

1858 г.

В Москва е основан Славянски комитет.

1858 г.

Гавраил Кръстевич издава в Цариград , , Кратко изследване на българската древност".

1860 г.

Г. С. Раковски издава , , Няколко речи о Асенюпервому". 3.IV. 1860 г. Отхвърляне на властта на Цариградската патриаршия.

1860 г.

Драган Цанков подписва акт за Уния с Римо-католическата църква.

1861 г.

Г. С. Раковски съставя втория си План за Освобождение на България.

1861 г.

Добри Войников написва , , Кратка българска история".

1861 - 1862 г.

Тайни преговори между Сърбия и Гърция за съюз и подялба на

българските земи.

1862 г.

Г. С. Раковски организира Привременно българско началство в Белград.

1862 г.

Г. С. Раковски организира Първата българска легия.

1862 г.

Въстание в Търновско и Гарбовско (Хаджи-Ставрева буна).

1862 г.

Г. С. Раковски изработва Статут на Привременното българско началство.

1862 г.

Преименуване на Средоточното попечителство в Добродетелна дружина в Букурещ.

1866 г.

В Букурещ е основан Таен Централен Български комитет (ТЦБК).

1866 г.

Г. С. Раковски създава , , Върховно българско тайно гражданско началство" в Букурещ.

1867 г.

Четите на филип Тотю и Панайот Хитов преминават в България.

1867 г.

Л. Каравелов пише против плановете на Сърбия и Гърция за подялба на българските земи.

1867 г.

Л. Каравелов основава в Белград , , Български комитет" и изработва , 3акон и наредба" за неговата дейност.

1867 г.

Четата на Иван Кулин, Еремия Българов и Найден Петов преминава в България.

1867 г.

Никола Войводов и Цвятко Павлович загиват в престрелка с турците на кораба , , Германия" в Русе.

1867 г.

формиране на Втора българска легия в Белград.

1867 г.

Сключване на договор между Сърбия и Гърция за подялба на българските земи.

1868 г.

В Букурещ е създадено , , Българско общество".

1868 г.

Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава в България.

1868 г.

Първа обиколка на Васил Левски в България заподготовка за въстание.

1868 г.

Сключване на договор между Сърбия и Румънияза подялба на българските земи.

1868 - 1874 г.

А. Хилфердинг издава своите Събрани съчине-ния, в които описва историята на отделните сла-вянски народи.

1869 г.

Основаване на Българското книжовно дружество (впоследствие - Българската академия на науките) в Браила.

1869 г.

Основаване на Български Революционен Централен Комитет (БРЦК) начело с Л. Каравелов в Букурещ.

28.II.1870 г.

Издаден е султански ферман за самостоятелнаБългарска църква и създаване на Българска екзархия.

1870 г.

Създаване на Вътрешна Раволюционна Организация (ВРО) - Привременно Правителство – от В. Левски в Ловеч.

1871 г.

Гавраил Кръстевич написва , , История българска".

1872 г.

Цариградската патриаршия обявява на събор в Цариград българския народ, българската църква и българския екзарх за схизматици (отлъчени).

1872 г.

Плебисцит за присъединяване на македонските епархии към Екзархията.

26.XII.1872 г.

Васил Левски е заловен от турците в Къкринско-то ханче.

1874 г.

Стефан Веркович издава в Белград български народни песни от

предисторическо и предхристиянско време, издирени и записани от Иван Гологанов - , , Веда словена".

1875 г.

Константин Иречек издава , , История на българите".

1875 г.

Въстание в Старозагорско, Русенско, Шуменско и др.

14/26.IV. 1876 г.

Събрание на народни представители от IV революционен окръг в Оборище.

20.IV.1876 г

Обявяване на Априлското въстание в Копривщица, Панагюрище, Клисура

26.1 V.1876 г.

Пада Клисура.

29.IV. - 7.V.1876 г.

Борба на четата на поп Харитон и Бачо Киро в Дряновския манастир.

30.IV. 1876 г.

Пада Панагюрище.

1.V.1876 г.

Четата на Цанко Дюстабанов излиза в Габровския балкан.

1.V.1876 г.

Предава се Копривщица.

1.V.1876 г.

Пада Перущица.

5/17.V.1876 г.

Баташкото клане.

6.V.1876 г.

Предава се Брацигово.

6-9.V.1876 г.

Действия на Тревненската чета на Христо Патрев.

7-12.V.1876 г.

Действия на Сливенската чета начело с Иларион Драгостинов, Стоил Войвода и Георги Обретенов.

16.V.1876 г.

Четата на Таню Стоянов преминава в България.

17.V.1876 г.

Четата на Христо Ботев преминава в България.

V-VI. 1876 г.

Четата на Петко войвода действа в Източна и Западна Тракия.

12.V.II.1876 г.

Четата на Сидер Грънчаров преминава в България.

30.XI. -10.ХII.1876 г.

Цариградска посланическа конференция.

14.IV.1877 г.

Обявяване на XI Руско-Турска (Освободителна) война.

21-25.VIII. 1877 г.

Боевете на Шипка.

3.03.1878 г.

Подписване на предварителния Сан-Стефански мирен договор.

Възобновяване на Българската държава - Трето Българско Царство; столица -София.

13.VI. - 1.VII.1878 г.

Берлински конгрес. Берлински договор.

5.Х. 1878 г.

Начало на Кресненско-Разложкото въстание.

20.III.1879 г.

Основаване на първата франк-масонска ложа в България - в Русе.

1878-79 - 1914 - 1922-24-26 г.

Изселване на българите от Мала Азия.

16.IV.1879 г.

Приемане на Търновската Конституция.

15.V.1879 г.

Александър Богориди - гл. управител на Източна Румелия.

IV.1884 г.

Гавраил Кръстевич - гл. управител на Източна Румелия.

II.1885 г.

Създаден Таен Революционен Македонски Комитет.

6.IX. 1885 г.

Съединение на Княжество България и ИзточнаРумелия.

2.XI. - 17.XI. 1885 г.

Сръбско-българска война.

II.1887 г.

Бунтове на русофилите.

23.Х. 1893 г.

Учредително заседание на ВМРО в Солун.

1895 г.

Образувана Македоно-Одринска организация (МОО) и Върховен Македоно-Одрински Комитет (ВМОК).

23.IX. 1902 г.

Избухва Горноджумайското въстание.

15-16.1V.1903 г.

Солунски атентати, извършени от , , гемиджиите".

20.VII.1903 г. - 6.V.III.1903 г.

Избухва Илинденско-Преображенското въстание.

22.IX. 1908 г.

Княз фердинанд обявява във Велико Търново независимостта на България - България става Царство.

1910 г.

Д-р Ганчо Ценов издава , , Произход на българите и начало на българската държава и българската църква".

5.Х.1912 г.

Начало на Балканската война.

30.V.1913 г.

Сключване на Лондонския мирен договор.

29.VI.1913 г.

Начало на Междусъюзническата война.

10.VIII. 1913 г.

Сключване на Букурещкия мирен договор.

IX. 1913 г.

Въстание в Дебър-Струга-Охрид срещу сръбската окупация.

I.Х. 1913 г.

Сключване на Цариградския мирен договор.

1913 г.

Д. П. Даскалов издава , , Българите - потомци на царските скити и сармати".

4.Х. 1915 г.

България влиза в Първата Световна война.

X.1917г.

Волжките българи създават република , , Идел-Урал" с президент Садри Максуди; разгромена от съветската власт.

1917 - 1940 г.

В Златарски издава , , История на Българската държава през средните векове".

1918 г.

Основано , , Бялото братство" - от Петър Дънов.

V. 1919 г.

XXII конгрес на БРСДП: окончателно превръщане в слуга на руските

болшевики; преименуване в БКП (Т.С.)

27.XI.1919 г.

Подписване на Ньойския мирен договор.

1919г.

Съветската власт започва раздробяването на вол-жките българи на: башкири -през III.1919 г. създава Башкирската автономна република;

татари - на 27.V.1920 г. създава Татарската автономна република;

чуваши - на 24.V1.1920 г. създава Чувашката автономна област,

която през 1925 г. преобразува в Чувашка автономна република.

1919 г.

Основано Теософско общество.

1920 г.

Разгром на казачеството от съветската власт.

1921 г.

Съветската власт започва раздробяването на кав-казките българи на: балкарци - на 20.I.1921 г. създава Планинската автономна република,

на 16.I.1922 г. създава Кабардино-Балкарската ав-тономна област,

на 5.XII. 1936 г. създава Кабар-дино-Балкарската автономна република; карачаевци - на 12.I.1922 г. създава Карачаевско-Черкезката автономна област,

през 1926 г. създава Карачаевската автономна област, която ликвидира през 1944 г.,

на 9.I.1957 г. създава Карачаевско-Черкезката автономна област. През 1944 г. всички балкарци и карачаевци са депортирани в Средна Азия поради сътрудничество с германците; върнати през 1956 г.

1922 г.

Основан Съюз , , Кубрат".

9.VI. 1923 г.

Държавен преврат начело с Александър Цанков.

1923 г.

Основана Вътрешна Западноукраинска Революционна организация , , Въртоп" (ВЗРО). Съществува до19.V.1934г.

1923 г.

Основан Съюз , , Родна защита".

23.IX. 1923 г.

Начало на просъветския комунистически метеж, наречен , , Септемврийско въстание".

1923 г.

Стоян Шангов издава , , Българска история".

1924 г.

Въстание на българите в Бесарабия срещу , , Велика Румъния".

1924 - 1934 г.

формиране становището на Коминтерна за съще-ствуването на

, , добруджанска", , , македонска" и , , тракийска" нации.

1925 г.

Основана Добруджанската Революционна Организация (ДРО). Съществува до 1940 г.

16.VI.1925 г.

Комунистически атентат в църквата , , Св. Неде-ля" в София.

1927 г.

Основан Всебългарски съюз , , Отец Паисий".

1929 г.

М. Д. Димитров издава , , 3латните съдове от гробницата на цар Аспаруха".

1930 г.

Основан Съюз на Българските национални легиони.

1933 г.

Основан , , Ротари-клуб".

19.V.1934 г.

Държавен преврат начело с Кимион Георгиев.

1936 г.

Димитър Съслов издава , , Пътя на България".

1936 г.

Основан Съюз на ратниците за напредъка на българщината.

16.VI.1938

Основана , , Българска орда" от Димитър Съслов и Николай Станишев.

7.IX. 1940 г.

Сключен Крайовският договор - Румъния връща на България Южна Добруджа.

1.III.1941 г.

България влиза в Тристранния пакт.

19.1V.1941 г.

Българските войски заемат част от Моравско, по-голямата част от

Вардарска Македония, Югоизточна Македония и Югозападна Тракия.

1941 г.

Основан , , Бранник".

25.XI.1941 г.

Българския влиза в Антикоминтерновския пакт.

13.XII.1941 г.

България обявява война на Великобритания и САЩ.

1942 г.

Преселване на българите-таврийци в България; 1944 г. - връщане в СССР.

1942 г.

Николай Станишев издава , , Кратка история на българите"

1943 г.

Иван Пастухов издава , , Българска история".

1943 г.

Петър Мутафчиев издава , , История на българския народ".

1.VIII.1943 г. - 17.IV.1944 г.

Бомбардировки на англоамериканската авиация над България.

V-VI. 1944 г.

Депортиране на кримските българи и татари в Средна Азия поради сътрудничество с германците; връщане след 1990 г.

2.V.III.1944 г.

Комунистическо сборище в манастира , , Св. Прохор Пчински", на което Вардарска Македония е обявена за Югославска република.

4.IХ. 1944г.

Декларация на българското правителство за скъсване отношенията с Германия и обявяване на неутралитет.

5.IX. 1944 г.

СССР обявява война на България.

6-8.IX. 1944 г.

България обявява война на Германия.

6.IX. 1944 г.

Германия обявява независимостта на Македония под свое покровителство.

8.IX. 1944 г.

Съветската армия нахлува в България.

9.1Х.1944 г.

Военно-комунистически преврат начело с Кимон Георгиев. фактически край на Третото Българско Царство. Установяване на Съветското владичество над България. Трета Национална Катастрофа

20.IX. - 7.Х. 1944 г.

Първа вълна на масов комунистически терор - без съд и присъда са избити 28-30 000 души - цвета на българския народ.

10.IX. 1944 - 14. V. 1945 г.

Война на България срещу Германия -31 000 жертви.

4.Х. 1944 г.

Издаване на , , Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея".

9.Х. 1944 г.

Московска сделка между Сталин и Чърчил;

България окончателно е продадена на СССР.

28.Х.1944 г.

Сключване на примирие между България и СССР, Великобритания и САЩ.

19.Х. 1944 - 1.II.1945 г.

Заседания на , , Народния съд" – Втора вълна на масовия комунистически терор - избити 2730 души.

IX.1944 - VI.1945 г.

I етап от борбата на българския народ срещу комунистическата власт - нелегална опозиция. .

7-9.1.1945 г.

" Коледни кланета" на български родолюбци във Вардарска Македония. Избити 1260 души.

20.11.1945 г.

Издаване на 3 наредби - закони за създаване на Трудово-възпитателните общежития. Започва Третата вълна на масовия комунисти чески терор.

31.VII. 1945 г.

II етап от борбата на българския народ срещу комунистическата власт - начало на легалната опозиция.

8.1Х.1946 г.

Незаконен , , референдум" за промяна на държавното устройство от монархическо в републиканско. 1-ва Република.

16.IX. 1946 г.

Цар Симеон II и Царското семейство са прогонени от България.

1946 - 1949 г.

Гражданска война в Гърция, в която 40% от участниците на страната на комунистите са българи от Югозападна Тракия и Южна Македония.

10.11.1947 г.

Подписване на Парижкия мирен договор.

IX. 1947 г.

Разгром на легалната опозиция от комунистите.

4.XII. 1947 г.

Гласуване на първата Републиканска (Димитровска) Конституция.

1947 г.

Начало на III етап от борбата на българския народ срещу комунистическата власт – горянско движение.

23.XII. 1947 г.

Национализация на фабриките и мините.

27.XII.1947 г.

Национализация на банките.

11.VIII. 1948 г.

Създаден Български национален комитет , , Свободна и независима България" - в чужбина.

VIII. 1948 г. - III.1949 г.

Прекратяване съществуванието си БРСДП, НС , , 3вено" и Радикалната партия, погълнати от комунистите и Оф.

1948 г.

Създаден Съюз на българските безвластници в чужбина.

1948 г.

Създадена БСДП - в чужбина.

27.XII. 1948 г.

Създаден Български национален фронт - в чужбина.

I.1949 г.

Създаване на СИВ. България влиза в него като основател.

1.I.1951 г.

Прогласяване на Българската Екзархия за Патриаршия.

17.VII. - 27.Х.1952 г.

Разгром на съпротивителната организация , , 3авера" (основана 1950 г.) с ръководители Благой Златански, Борислав Юрданов и Петър Пейчев.

II.1953 г.

Създаден Съюз на българските правници в чужбина.

1954 - 1956 г.

Приключва пълното , "коопериране" на земеделските стопани.

Х.1954 г.

Създаден съюз на свободните българи до 1957 г. в чужбина.

14.V. 1955 г.

Създава се Варшавския договор. България влиза в него като основател.

14.XII. 1955 г.

България става член на ООН.

2-6.IV. 1956 г.

Априлски пленум на ЦК на БКП.

Есента на 1956 г.

Започва Четвъртата вълна на масов комунистически терор.

Есента на 1956 г.

Политическа стачка на Пернишките миньори.

24.XII.1956 г.

Разгром на антикомунистическата организацияна Константин Костов и Христо Гущеров (основана 1950 г.).

1956-1958 г.

Българския народ прекратява въоръжената съпротива срещу комунистическата власт - горянското движение

1958 г.

Създадено временно българско представителство - до 1962 г. - в чужбина.

1.XI. 1959 г.

Създаден Литературен кръг , , Лъч" - в чужбина.

1961 г.

Създадено Българско огнище - до 1985 г. - в чужбина.

1963 г.

Първи опит на Тодор Живков да присъедини България към СССР.

23.V. 1965 г.

Създадено в чужбина Българско академично дружество , , Д-р П. Берон".

18.V. 1971 г.

Приемане на II Републиканска Конституция.

1973 г.

Втори опит на Тодор Живков да присъедини България към СССР

XI. 1973 г.

Създадено Българско освободително движение -до II.1991 г. - в чужбина.

1985 г.

Създаден Български свободен център -до 1.1992 г. - в чужбина.

Ю.Х1.1989 г.

Дворцов комунистически преврат. Сваляне на Тодор Живков от власт.

1990 г.

Волжките българи създават Български национален конгрес.

10-17.VI.1990 г.

Избори за Велико Народно Събрание.

15.VIII.1990 г.

Основан Русенски Съюз , , Царство България".

12.У11.1991 г.

Приемане на III Републиканска конституция. Втора Република.

8.IX.1991 г.

Македония се обявява за независима.

13.XI. 1991 г.

Избори за Народно Събрание.

12-19.1.1992 г.

Избори за Председател на републиката.

2.II – 22III.1992 г.

Татарстан се обявява за независим в състава на Русия.

27.II – 5.V1992 г.

Крим се обявява за независим в състава на Украйна.

20.VII.1991 г.

Създаване на Конфедерация , , Царство България".

25.V - 16.VI.1996 г.

Посещение на Цар Симеон II и Царица Маргарита в България.

11.II.1997 г.

Писмо на Цар Симеон II до ръководителите на 22 монархически

организации, в което Той ги призовава да се обединят за предстоящите избо-ри за Народно събрание.

1.III.1997 г.

Национална среща на ръководителите на монар-хическите организации във връзка с Призива на Царя за обединение. 32 монархически организа-ции подписват документ за обединение. Коали-цията получава работно название , , Обединени за Царя".

4.IV.2001 г.

Завръщане на Цар Симеон II в България (Цари-ца Маргарита - на 5.IV.2001г.).

6.IV.2001 г.

Обръщение на Цар Симеон II към българския народ.

22IX.2001 г.

Възстановена Българската Орда под името , , Сдружение , , Българска Орда - 1938 г.".

Редактирано от - nesnaecht на 26/5/2004 г/ 13:48:00

nesnaecht
Корените: българите*

За пръв път със собственото си име българите се появяват в Европа през 354 година. Тъкмо по тава време един анонимен римски хронограф фиксира установяване на част от тях в земите на север от Кавказ. Но техните корени са били много по-стари, а изминатият исторически път - много по-продължителен. Откъде идват и кои са те? Къде се е намирала тяхната прародина и какъв е техният произход? Много са теориите, които се опитват да дадат отговор на тези твърде важни въпроси. Някои от тези теории са толкова причудливи, че едва ли заслужават отбелязване освен в най-специализираните изследвания. Днес с увереност може да се твърди, че мястото, където се е формирала българската племенна общност, трябва да се търси в Централна Азия, по-точно на северозапад от Памир и Тян Шан, в Алтай, а може би и още по на изток в Джунгария и Източна Монголия.

Основание за това съвременната наука намира в древнокитайските летописи, където те присъствуват с името пу-ку (пу-гу, бу-гу) и живеят в близост с уйгурски и хунски племена. Може да се твърди, че българите са част от тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която принадлежат още хуни, авари, хазари, огузи, печенези, кумани. Техният език - за него има категорични сведения, макар и в по-късно време у Захарий Ритор (т 553), папа Григорий Велики (590-604), в „Чудесата на св. Димитър Солунски" - се отнася към западнохунския клон на тюрк-ските езици и формира самостоятелна българска (или булгарска група), към която принадлежат още хазарският език, а от съвременните - чувашкият.

Не са никак малко и споровете около тълкуването на самото име българи, но в последно време се налага схваща-нето, че то има тотемен произход, т. е. свързва се с името на животното-прародител. Засвидетелствувано е в различни варианти като булг-ан/а, булг-ин, булх-ън, булг-ар или бул-гачин, т. е. белка, златка, самур. Или казано по друг начин, българи означава „ловци на самури".

Съдбата на българите между III-II в. пр. р. Хр. и II в. след р. Хр. е свързана трайно с хуните, а постепенното им движение от степите на Средна Азия към Европа е част от едно изключително социално и политическо явление, наричано Велико преселение на народите. Тази трайна връзка между българи и хуни е рефлектирала в най-значимия български исторически паметник от ранната епоха (VII в. ) „Именник на българските владетели". Там началото на българската държавна традиция се свързва с възшествието на хунската държава и преди всичко с името на Атила (Авитохол от „Именника". Тъкмо тази връзка - на социално, политическо и държавно ниво - отвежда българите от Азия в Европа, но твърде често ги оставя в сянка и затруднява съвременния изследовател, който трябва да възстановява историческото им минало. (Защото българите се явяват със собственото си име само тогава, когато действуват самостоятелно: случаят със заселването на част от тях в земите на север от Кавказ [354 г. ] е достатъчно убедително доказателство).

Този процес на движение не е равномерен (по време) и монолитен (по участие на всички българи), но неговите резултати са безспорни - докато една част от българите се установява в Северен Кавказ, друга - в Северното Черноморие (2), трета следва хуните чак до Централна и 3ападна Европа. Разгромът на хуните (451 г. ) и последвалата, смърт на Атила {453 г. ) довели до разпадането на могъщата, но ефимерна хунска държава. Срутването на Атиловата държава, която дълги години всявала страх в Източната и Западната Римска империи, довело до разсейване на нейните поданици. Една част от тях безспорно поела по познатите вече пътища, но в обратна посока и се завърнала в Източна Европа. Сред тях били и българите (или голяма част от тях). Готският историк Йордан съобщава, ч_е_ най-малкият Атилов син Ернах (Ирник от рода Дуло в „Именника" се заселил в „extremа minoris Scythiaе", т. е. крайния ъгъл на провинция Малка Скития (дн. Добруджа). Едва ли трябва да има съмнение, че заедно с хуните около дунавските устия са се настанили и българи. И оттук започва нова страница в историята на българите,

Освободили се от опеката на хуните - въпреки че останали дълго време под тяхната сянка и съвременните автори често ги смесвали, - българите навлезли в политическия живот на Източна Европа под собственото си име. През втората половина на петото столетие българите започнали все по-често да се появяват на Балканския полуостров първоначално като съюзници на Византийската империя във военните й действия срещу остготите (480, 486 г., а през 488 г. задно с гепидите), а наскоро след това като нейни врагове. За пръв път българите стъпили в земите на юг от. Дунав през 493 г., след това през 499 и 502 година. През 513. г. българите се намесили активно във вътрешнополитическия живот на империята, като взели участие в бунта на Виталиан, който разтърсил не само североизточните преде-ли на полуострова, но дори и Тракия. Макар и с различен ритъм, българските нашествия на Балканите продължили и до средата на VI век - 535, 540, 552 година. Пак по това време, през четвъртото и петото десетилетие на века, много български групи участвували като наемници във войните, които император Юстиниан I водел за отвоюването на Италия,

Картината се променила рязко през втората половина на VI век. Изведнъж името българи изчезва. от съчиненията на византийските историци и хронисти и като основни противници, а понякога партньори на Византия се появяват цвете тюркски племенни общности, обитаващи Северното Черноморие - кутригурите (около Азовско море и р. Дон) и утигурите (на изток от Дон), Очевидно това са били двете основни групи, които, някои автори (готският историк Йордан) наричат със събирателното понятие българи. Обособяването и укрепването на тези две големи групи българи принудили Византия да вземе мерки за тяхното неутрализиране. Обичайната политика на империята спрямо варварските народи - противопоставяне едни на други - довела до избухването на междуособна война между кутригури и утигури, в която последните (те били предводителствувани от Сандлих, титулуван от някои съвременни нему автори „цар" успели да надделеят. Дори едно от кутригурските племена (2000 воини заедно със семействата си) потърсило убежище във Византия. Но кутригурите скоро се съвзели и през зимата на 558-559 г. предприели голям поход срещу империята - една част от тях се насочила към Елада, друга към Галиполския п-ов, а трета, ръководена от техния вожд Заберган, атакувала Константинопол. Опасността за византийския престолен град била отстранена едва след като отбраната била поверена на прочутия и вече доста остарял пълководец Велизарий.

Усилията на Византия да отстрани опасността от кутригурите не дали резултат, но малко по-късно (около 562-565 г. ) това било сторено от сродното на българите племе на аварите. Идвайки от Изток, преминавайки през Северното Черноморие, аварите покорили ( или може би приобщили) кутригурите и увлекли част от тях със себе си към Централна Европа. По този начин отделни групи българи се настанили в Панония. Тези българи участвували във войните на лангобардския крал Албоин срещу Северна Италия и преди всичко във военните действия на аварите срещу Византия, своеобразен връх на който била голямата обсада на Константинопол (626 г. ). Около 631-632 г. българите, които живеели в границите на Аварския хаганат, оспорили престола, но победени, били принудени да потърсят убежище в Бавария. Там тяхната съдба била твърде нерадостна: крал Дагоберт наредил на своите поданици в една нощ да се разправят с пришълците. От безмилостното клане сполучили да се спасят само 700 души, които се отправили към Италия.

Източният клон на българската племенна общност също имал променлива съдба, но за разлика от своите съплеменници тези българи били обвързани трайно със Западно-тюркския хаганат, когато към 567-568 г. били победени от хан Силджибу.

Около половин столетие те били поданици на западнотюркските ханове и взимали активно участие в междуплеменните борби, чиято основна цел била притежание на върховната власт в хаганата. Сериозна промяна в политическия статут на българите настъпила към 630-632 г., когато, ръководени от Кубрат (Курт), вожд на българското племе уногундури, те успели да отхвърлят господство-то на западните тюрки и да създадат собствено държавно обединение, познато от византийските извори като Стара Велика (или Голяма) България.

Византийските автори са пестеливи, когато описват държавата на Кубрат (от рода Дуло), чиито корени според „Именника" били в общото минало на българите с хуните. Кубрат за пръв път в българската история сполучил да обедини под своята върховна власт всички или почти всички български племена от двата основни клона (източен и западен) - уногундури, котраги, оногури, утигури и остатъците от кутригурите (тези от тях, които не били увлечени на Запад от аварите). Границите на държавата, макар и с известна несигурност, могат да бъдат очертани но следния начин; на изток - р. Кубан, на юг - Азовско и Черно море, на север - р. Донец, и на запад - р, Днепър. Някои извори позволяват да се допусне, че средището (или дори столица-ти) на държаната се намирало в античния град Фанагория на Таманския полуостров. Освободил се от тюркската зависимост, Кубрат потърсил опора за своята самостоятелност във Византия. И той успял да я намери: през 635 г, българският хан сключил мир и съюз с византийския василевс Ираклий (610-641) и получил званието патриций.

Стара Велика Българин просъществувала около тридесет години. Кубрат починал наскоро след 663 и върховната власт била поета от първородния му син Батбаян (Баян). Тъкмо по това време на източните граници се появил нов и сериозен враг: хазарите. Събитията безспорно са били по-сложни от тези, които ни представят византийските автори, но резултатът е безспорен: българската държава се разпаднала на пет части - толкова, колкото били Кубратовите синове, - Батбаян начело на част от българите останал в старата родина и се подчинил на хазарите, друга част се отправила към Волга, където положила основите на нова държава (тя просъществувала до XIII в. ), трета начело с Кубер достигнала Панония, а след това се установила в Македония, четвърта, предводителствувана от Алцеко, достигнала до Италия.

Третият Кубратов син Аспарух (Исперих от някои български извори) повел най-известното българско племе уногундури към Балканския полуостров.

В продължение ни столетия българите водели номадски начин на живот. Основен техен поминък било степното подвижно скотовъдство в неговите три форми, а именно: 1. Всички членове на племето чергаруват; 2. Чергарува цялото население, но само през определено време на годината; 3. Чергарува само определена част от населението. Наред с това българите практикували лов и риболов, а по-късно и земеделие. Познавали занаяти като грънчарство, железарство, кожарство, обработка на кост, на метали, различни строителни занаяти. Техните селища представлявали най-често номадски станове, разположени край реки, или аули, съставени от 20-30 семейства. Постепенно тези станове се превръщали в постоянни селища, част от които не били укрепени, а друга - обградени с ров. Обичайното им жилище била юртата.

Основната социална единица сред българите била номадската родова община, която осигурявала общото ползване на пасищата и становете, а основното ядро в социалната и политическата структура било племето. През шестото-седмото столетие сред българското общество се забелязвало напреднало разслоение и се формирала аристокрация. Войската на българите (само конна!) до голяма степен съвпадала с целия въоръжен народ. Леката и тежката конница били въоръжени с копия, саби, бойни брадви, кинжали, аркани и носели защитни ризници и шлемове.

Българите имали добре развита система от религиозни вярвания, те почитали свещените животни и практикували тотемизма, имали силен култ към предците и към небесните тела, вярвали в задгробния живот и се кланяли на върховния бог Тенгри (Тангра). Сред погребалните им обичаи преобладавало трупополагането. Българите използвали календарна система, почиваща на дванадесетгодишен лунен зодиакален цикъл.

--------------------------------------------------------------------------------

*На читателя вероятно ще направи впечатление, че тук и по-нататъкупотребявам понятието българи вместо наложилото се пра[първо]българи.Обяснението, което дължа, е следното: На всички е добре исвестно, че изворитепредлагат едно-единствено име и то е българи (Boulgaries-bulgares, с различни деформации, разбира се); добре е известно и още нещо - понятието пра[първо]българиима научен произход. То се появява непосредствено преди Втората световна война, но се налага категорично веднага след нея от марксистката историография с идеята, че така се разграничават българите от формиралата се по-късно българска народност.Подобен подход, освен че противоречи на нашите извори, е и ненаучен. Това, чеимето е винаги едно и също(Boulgares-българи), а съдържанието му до известнастепен се променя, не е никакво основание за посегателство от съвременната наука.Крайно време е да възстановим историческата реалност и да отхвърлим еднабезспорна историческа несправедливост. -Бел. авт.

nesnaecht
Аспарух. Раждането на Дунавска България

Византийските автори, които описват разпадането на Кубратова България и съдбата на петимата му синове, са доста обстоятелствени на места, но пропускат един твърде важен детайл: движението на Аспарух и неговите българи (уногундурите, кутригурите и др. ) от крайбрежието на Азовско море до земите на север от дунавските устия. За щастие тази празнота е запълнена от едно писмо на хазарския владетел Йосиф (Х в. ) до испанския сановник Хасдай ибн Шафрут.

Ето какво четем там: „В страната, в която живея аз, преди живеели в.н.нт.р''ите (българите). Нашите предци, хазарите, воювали с тях, В. н. нт. р''ите били многобройни -така многобройни, както пясъкът в морето, - но не могли да устоят пред хазарите. Те изоставали своята страна и избягали, и те (хазарите) ги преследвали, докато не ги настигнали при реката на име Дуна (Дунав). Досега те са разположени на реката Дуна и в близост до Кустандина (Константинопол = Цариград), а хазарите заели тяхната страна и до днес. "

Този текст съдържа може би някои преувеличения (да-ли хазарите наистина са преследвали Аспарух до Дунава?), но безспорно представи много точно българо-хазарския сблъсък и документира един твърде важен факт; Аспарух е повел на запад към Балканския полуостров най-значимата и най-многобройната част от българите. А че това наистина е била така, свидетелствува и неизвестният съставител на „Именник на българските владетели", който без колебание отбелязва, че Аспарухова Българин е единственият и пряк наследник на Кубратовата държава: „Тези пет князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде отсам Дунава Исперих (Аспарух) княз също и досега. Исперих княз управлява 61 години. Родът му беше Дуло... " и т. н.

Може би придвижването на Аспарух не е било така стремително, както ни го представи канарският владетел Йосиф, но и едва ли е било много продължително. Вероятно на няколко етапа българите си успели да преодолеят разстоянието, което отделило Кримския полуостров от Балканския полуостров (пресичайки Днепър и Днестър, както пише Теофан Изповедник), и заели земите на север от Долни Дунав, Средището на Аспаруховата държава, която и български, и чужди летописци схващат като България, бил Онгълът, т. е. територията, разположена в най-южната част на междуречието Прут и Серет.

Избраното място, което от три страни се опирало на реки (Дунав, Прут и Серет), било укрепено. От север, откъм единствената незащитена от природата страна, е бил издигнат т. нар. Галацки окоп, който започвал от р, Серет, на 12 км от нейното устие, и е достигал до северния бряг на езерото Братеш (15 км на север от Галац).

Веднъж настанили се сигурно в течи земи, българите започнали твърде често да преодоляват Дунава и да нападат византийските провинции Малка Скития (дн. Добруджа), Долна Мизия (част от територията на дн. Северна България), а може би и Тракия. Колко години са продължили тези походи на юг от голямата река е трудно да се каже, но към края на 70-те години на VII в. Византия, след като отстранила временно опасността от арабите, заплашващи източните й провинции, започнала да съсредоточава войски в Тракия.

През 680 г., вероятно през лятото, византийският василевс Константин IV, „като въоръжил флота, потеглил срещу тях (българите) но суша и море, с намерение да ги изгони с война"... Византийската флота навлязла в Дунава и дебаркирала край Онгъла. Византийските автори Теофан Изповедник и патриарх Никифор, макар да представят малко пристрастно тези събития, но в общи линии те се развиват така: нито българите (в самото начало) са имали желание да напуснат укрепленията си, нито пък византийците са имали сили да атакуват Онгъла. Нещата се променили, когато след няколко дни византийският император напуснал войските си и се отправил към Месемврия (под предлог, че ще се лекува). Това събитие породило много слухове сред ромейските войски, разколебало ги и немалка част от тях се впуснала в бягство.

Българите не пропуснали да се възползват от този шанс и нанесли тежко поражение на ромеите, което се оказало решително за изхода на тази военна кампания. Нещо повече. Аспарух се проявил не само като добър тактик, но и като още по-добър стратег. Българските войски за пореден път преодолели р. Дунав и без особено усилие успели да овладеят трайно територията до Одесос (Варна). Това завоевание било предпоставка за следваща стъпка: нападения на юг от Стара планина в Тракия; нападения, които вероятно са били извършвани през 681 г. Византия трябвало да приеме поражението и да сключи унизителен мирен договор с Аспарухова България: „принуден от това (непрекъснатите нападения на българите в Тракия), императорът сключил мир с тях (българите), като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото им грехове. Защото чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, който с направил свои данъкоплатци всички - на Изток и на Запад, на Север и на Юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това СЕ е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски. "

Така годината 681 станала повратен момент в историята на българската държава. Българите успели да овладеят големи територии на юг от Дунав (или „отсам Дунава" според „Именника" и което е по-важно, да изтръгнат със силата на оръжието си признанието на Византия да ги владеят. Така границите на държавата били значително разширени. Макар и с известни колебания те могат да бъдат определени по следния начин: България си запазвала териториите на север от Дунава (части от Влашката равнина, дн. Мунтения и Молдова), като североизточната граница вероятно преминавала по р. Днестьр, на юг от Дунава източната граница била естествена - черноморското крайбрежие, южната граница без съмнение е преминала по Стара планина, а западната трупно би могла да бъде определена, макар и с известна точност, Важен акт, извършен вероятно още през 681 г., бил преместването на държавния център от Онгъла в Плиска.

Преобладаващата чист от населението на земите, завладени от Аспаруховите българи, било славянски. Този извод може да се направи от византийските извори, които почти не говорят за присъствието на ромеи в двете бивши имперски провинции. Може да се допусне, че до събитията от 680-681 г. ромейското присъствие там се е ограничавало със служители в гражданската, църковната и военната администрация, които са се изтеглили на юг след поражението на империята (разбира се, това не изключва наличието на отделни групи византийци, главно в големите крайморски градове).

Положението на славяните се променило. До 681 г, те били поданици на Византийската империя или по-точно нейни федерати. Събитията променили техния статут, но само в един основен пункт.

Славяните не били противници на Аспарух, не понесли тежестите и несгодите на войната, до голяма степен се намирали встрани от вихъра на военните кампании през 680-681 година. След окончателната победа на българите и сключването на мирния договор от поданици на Византия те станали поданици на Българя. Те продължили да изпълняват част от функциите си на федерати и преди всичко поели службата по охрана на границите на българската държава (седемте племена на запад срещу аварите, а племето севери на югоизток, около старопланинските проходи - Върбишкия или Ришкия). Наред с това те били принудени да се настанят в нови територии, за да освободят земи за онази част от българите, които се настанили трайно в областта между Стара планина и Дунав. Почти по същото време, между 682-684 г. ) на Балканския полуостров се установила още една група българи.

Това били българите, предводителствувани от Аспаруховия брат Кубер. След като прекарали петнадесетина години в Паноиия като поданици на аварския хаган, Кубер и негови-те сънародници заедно с голяма група потомци на ромеи -пленени и отведени в Панония преди няколко десетилетия, напуснали аварската държава, преминали Дунав и се спуснали на юг. Първоначално Кубер се настанил в Керамисийското поле (в близост до Битоля), а след това се придвижил още по на юг към Солун и направил опит с помощта на своя приближен Мавър да овладее този голям византийски град.

След несполуката на този опит и преди всичко на опита да се създаде втора България, паралелна на Аспарухова България (някои откъслечни извори говорят за неясни връзки с Плиска), Куберовите българи се пръснали по територията на Македония и отчасти на Тракия, заживели на изолирани групи, които постепенно, в продължение на няколко столетия, били асимилирани от ромеите.

Краят на седмото столетие заварил на Балканския полуостров сериозна промяна - демографска, етническа, държавно-политическа. За пръв път от столетия хегемонията на Византия била нарушена и на полуострова се появила още една държава. Пробивът бил направен от България, която обхващала територии на север от Дунав, Добруджа н темите между Дунав и Стара планина. В продължение на две десетилетия, прекарани в мир, българската държава успяла да стъпи здраво на новите земи и да пусне корени.

Изтичането на тези две десетилетия съвпаднало не само с края на едно столетие и началото на друго, но и със смъртта на първостроителя на държавата хан Аспарух. Ето как я представя неизвестният автор на „Български апокрифен летопис" (XI в. ): „Цар Испор (Исперих - Аспарух) царува на българската земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава. " Историческата наука отдавна е освободила този текст от легендарните елементи и неясноти и е доказала, че хан Аспарух загинал в сражение с хазарите, на североизток от дунавските устия към 700-701 година.

nesnaecht
В борба с Византия

Осмото столетие за България преминало под един знак - знака на борбата с Византия, борба, в някои моменти на живот и смърт, борба за оцеляване, самоопределение и самоутвърждаване. Тази борба била неизбежна и за двете страни - Българин трябвало да съхрани вече постигнатото, а Византия, като не забраняла позорното си поражение, се стремяла да възстанови предишните си позиции.

Първите две десетилетия на VIII в. обаче имали съвсем друг облик. При хан Тервел (701-71, син и наследник на хан Аспарух, България от първична, стихийна сила се превърнала в държава - партньор на могъщата Византия. През 704 г. българският владетел се отзовал на молбата на сваления император Юстиниан II (685-695), заточен в гр. Херсон (на Кримския п-ов), и решил да го подпомогне в опита му да си възвърне престола. На следната година с решителната подкрепа на българските войски Юстиниан П сполучил да овладее Константинопол. Новият василевс не закъснял да се отблагодари на българите и техния владетел за оказаната помощ: Тервел бил удостоен с най-високата титла „кесар", която дотогава се давала само на императора и. членовете на семейството му; войските му получили богато възнаграждение, а към българската държава била присъединена областта Загоре (земите около Айтос, Сливен и Ямбол).

Следващото десетилетие отношенията между двете страни били противоречиви. На първо време Юстиниан нарушил мира и се опитал да си върне отстъпените земи (708 г. ), но неуспешно, а след това, когато тронът му бил отново заплашен, бил принуден пак да потърси помощта на Тервел. Но тогава нахлуването на български войски във византийска Тракия не могло да помогне на василевса.

През 716 г. двете страни сключили така необходимия им мирен договор, с който се очертавали границите, фиксирал се годишният данък, който Византия продължавала да изплаща, определяло се връщането на политическите бегълци и се регламентирали икономическите връзки. Реална последица от уреждането на двустранните отношения била намесата на България за отхвърляне на арабската обсада на Константинопол (717-71.

Повече от три десетилетия и половина съдбините на България остават тайна за съвременните учени - липсата на извори не позволява те да бъдат изучени. Дори имената и редът на Тервеловите наследници предизвикват колебания,

Картината се променя, когато насочим нашия взор към втората половина на VIII век. Тогава в продължение на четвърт столетие България била обхваната от първата, и то доста силна социална и политическа криза. Тази криза имала две измерения - вътрешно и външно. Във вътрешен план се характеризира с междуособици и отслабване на владетелската власт, а във външен план със сериозен военен натиск от страна на Византия. Докато на българския престол само за двадесет години се сменили шестима владетели (някои от тях били принудени да потърсят убежище във византийския престолен град), византийският император Константин V Копроним (741-775 ) организира серия от девет похода (първият през 756, а последният през 775 г. ) срещу България - по суша, но понякога и комбинирано с флота. Макар че държали страната в постоянно социално и военно напрежение, тези походи не постигнали търсения резултат. Нещо повече, неуспехът на последната военна кампания бил причина за смъртта на василевса.

Смъртта на Константин V, отстраняването на вътрешните смутове н появата на личности като хановете Телериг (768-777) и Кардам (777-803), които съумели да обединят българското общество, довели до постепенното преодолява-не на тежкото състояние, в което била изпаднала страната. В самото начало на деветото столетие тя отново била в състояние да се развива пълноценно и да се противопоставя успешно на съседна Византия.

Хан Крум, който през 803 г. наследил хан Кардам, е този български владетел, с чието име се свързва първото успешно десетилетие на България през новия IX век. Ако трябва само с няколко кратки слова да се характеризира външнополитическата дейност на хан Крум, тя би изглеждала така: приобщаване към България на всички земи, населени с българи и славяни, сродни на тези, които вече били български поданици. Основните географски посоки на тази програма били: Юг - Югоизток - Македония (преди всичко по долината на Струма) и Тракия; северозапад, в посока към р. Тиса (тези земи били отвоювани от аварите, чиято държава била унищожена от Карл Велики) и североизток от Долни Дунав. Тази политика довела и до териториално разширение, особено на север от Дунав - една територия, която византийските автори наричат „България отвъд р. Дунав".

Заслужава отбелязване стратегията на хан Крум по отношение на Византия: той не само се стремял към овладяване на земи в Македония и Тракия, но на няколко пъти предприел масови изселвания на византийското население на Тракия (то било прехвърляно в „Отвъддунавска България" с цел да промени демографския и народностния облик на тази византийска област и по-лесно да я приобщи към България.

Най-добре засвидетелствувани в изворите са отношенията на хан Крум с Византия. Инициативата е била в ръцете на българския владетел. През 808 г. българската войска извършила успешен поход по долината на Струма, а на следващата, 809 г. хан Крум овладял Сердика (Средец) и нанесъл сериозен удар в стратегическите планове на империята. Две години по-късно, през 811 г., Византия преминала в контранастъпление, успяла да овладее българската столица Плиска (Крум се бил оттеглил от нея), но на 26 юли 811 г. император Никифор I, който се завръщал триумфално, е напълно разбит в един от старопланинските проходи (вероятно Върбишкия) и намерил там смъртта си. Тази победа очертала пътя на българските войски към Тракия и те в продължение на две години - 811-813 г. - били почти пълни господари на тези земи. Хан Крум достигнал до Константинопол и се опитал да го обсади, но настъплението му било прекъснато от внезапната му смърт в началото на 814 година.

Ползотворна е държавническата дейност на хан Крум. Една интересна византийска енциклопедия, наречена „Свидас" (Х в, ), разкрива законотворчеството на този бележит български владетел, което имало за цел да се замени обичайното право на българи и славяни (или част от него) със закони за „всички българи". Макар и нестроен, текстът, който е запазен, подсказва какви социални прояви и отношения са регулирали те: наказателни дейности срещу кражбите, клеветничеството и лъжесвидетелството, изкореняване на лозята (?) с цел ликвидиране на пиянството, преследване и унищожаване на просячеството (опит за спиране на обезземляването на селяните, както приемат някои учени).

В българската медиевистика се водят спорове за наследниците и приемника на хан Крум. Неяснотите на част от изворите дават основание на някои учени да твърдят, че през 814 г. върховната власт в Българин преминала в ръцете на Дукум и веднага след това на Дицевг - Диценг. Едва през 815 г. за български хан бил провъзгласен Омуртаг. По-вероятно е второто положение, при което за наследник на Крум се приема Омуртаг (или Муртаг, както го назовават повечето средновековни автори), вероятно негов син. Седемнадесетгодишното властвуване на Омуртаг твърде произволно се характеризира като мирно (противопоставено на десетилетието на Крум).

Внимателното проучване на това властвуване показва, че подобна характеристика е невярна. Наистина новият владетел побързал да преустанови състоянието на война с Византия и сключил 30-годишен мир с империята, който бил спазван. Нещо повече, през 823 г. българският хан се притекъл на помощ на император Михаил II, като му помогнал да ликвидира опасността от узурпатора Тома Славянина (823 г. ).

Историческите извори показват недвусмислено, че Омуртаг, след като уредил отношенията си с Византия, бил принуден да обърне своя поглед към териториите на България, намиращи се отвъд Дунава. По-сериозен бил конфликтът с франкската империя по времето на император Людовик Благочестиви.

Причина за този конфликт, прераснал скоро във война, било отцепването от българската държава на славянските племена браничевци и абодрити, конто проявили стремеж да се приобщят към франкската държава. Военните действия, съсредоточени в няколко военни кампании, започнали през 826 г. и продължили през 827 и 829 година. Българите използвали дори флота по Дунава и Драва и особено упорито воювали по течението на р. Тиса (според един от българските възпоменателни надписи в р. Тиса се удавил българският военачалник Онегавон или Негавон). Войната приключила с мирен договор, който определил точно границите между България и франкската империя.

Почти по същото време българската войска преминала р. Днепър, която фиксирала крайните североизточни предели на българската държава (друг български надпис е посветен на копан Окорсис или Корсис, намерил смъртта си във водите на Днепър) и се намесила в гражданската война, която по това време бушувала в Хазарския хаганат.

С името на хан Омуртаг се свързва изграждането на нова административна структура на България (ликвидиране на федеративния принцип и замяната му с държавни служители), разгърнатото монументално строителство, което трябвало да заличи пораженията от нахлуването на Никифор I (преди всичко опожаряването на Плиска) и жестокото преследване на християнската религия, проповядвана от византийски пленници, доведени в България по времето на хан Крум. По нареждане на българския владетел били екзекутирани епископите на Адрианопол (Одрин) и Девелт с част от най-приближените им хора.

Хан Омуртаг починал през 831 г. (българско пратеничество при Людовик Благочестиви свидетелствува за това събитие). Той имал трима синове. Съдбата на най-стария, Звиница, е неизвестна (обикновено се допуска, че той е починал преди 831 г. ); вторият, Енравота (или още Войн), бил наказан със смърт заради привързаността си към християнството. Така български хан станал най-малкият му син Маламир (831-836), Краткотрайното управление на Маламир е твърде слабо познато. Няколко български надписа и откъслечни текстове от съчинения на византийски автори извеждат на преден план действията на капхан Исбул, който ръководил един сполучлив военен поход в Тракия, завършил с овладяването и присъединяването към България на Филипополис (Пловдив).

Каква е била съдбата на Маламир не се знае, но през 836 г. български хан вече е бил Персиан (836-852), син на Звиница и внук на Омуртаг. Откъслечните сведения, с които разполага науката, показват недвусмислено, че и този български владетел следвал традиционната вече политика на България, а именно: териториално разширяване на базата на приобщаване към българската държава на земи, населени с българи и славяни.

Тази политика определяла военните действия на юг и преди всичко на югозапад. И наистина към 837-838 г. български войски достигнали до западната част на Халкидическия полуостров, постигнали важна победа край Сяр, овладели град Филипи и установили крайната южна точка на българските граници край устието на р. Струма. Няколко години по-късно (839-842?) българска войска се отправила на запад срещу сърбите, но тази военна кампания завършила с неуспех. Тези няколко събития, изцяло във външнополитически план, почти изчерпват това, което знаем за управлението на хан Персиан.

nesnaecht
Княз Борис (852-889); въвеждане на християнската религия

Средата на деветото столетие донесла не само промяна на българския престол, но и открила нова епоха в българската история. Тази епоха или по-точно нейното начало се свързва с името на хан Борис (852-889), оставило трайни дири в паметта на българската църква и на целокупния български народ. Тази необичайна почит, единствена по рода си в българската историческа традиция, се дължи на ролята, която хан Борис е играл във въвеждането на християнството в българската държава.

Година след възшествието си на българския престол хан Борис в съюз с Велика Морава воювал срещу Людовик Немски. Изворите не разкриват напълно мотивите на българския владетел, започнал тази война, но не скриват неговото поражение. Със същия успех Борис воювал за пръв път в българската история срещу младата хърватска държава, а през 855-856 г. претърпял тежко поражение срещу традиционния си противник Византия. Неуспехът срещу ромеите, за разлика от първите две войни, довел до сериозни териториални загуби: България била принудена да се откаже от някои от черноморските градове, областта Загора и Филипопол (Пловдив).

Тази поредица от неуспехи не отказала хан Борис от активно участие в международния живот в Централна и Югоизточна Европа. В началото на 60-те години на IX век се формирали две коалиции, на които предстоял тежък военен конфликт: Борис и Людовик Немски срещу сина му Карломан и Велика Морава. На по-заден план, но в никакъв случай пасивно, стояла Византия. И този път действията на българите не били много успешни, но особено решително било поражението във войната срещу Византия. Наистина България, въпреки че била победена, получила обратно областта Загора, но била принудена да приеме твърде сериозно политическо условие: да се откаже от съюза си с Людовик Немски и да въведе християнската религия с по-мощта на Константинопол.

По този начин империята си разчиствала пътя към Централна Европа (по същото време за Велика Морава заминали византийските мисионери Константин Философ и Методий) и здраво привързвала към себе си България, вече християнска държава.

Налагането на новата вяра за задължителна религия в България било стъпка с изключително значение за българския народ и за българската държава. И е съвсем логично тази стъпка да бъде обвита с много легенди, които затрудняват разграничаването на действителността от измислица-та. Така Краткото Кирилово житие (Успение Кирилово), както би трябвало да се очаква, отдава твърде много на покръстителната мисия на св. Кирил в областта на р. Брегалница, а Пространното Климентово житие пък отрежда голяма роля на св. Методий в кръщението на българския народ. Византийските автори съсредоточават своето внимание върху един по-интимен, по-личен план. Така например някои хронисти търсят влиянието на Борисовата сестра (прегърнала новата вяра, когато била във византийски плен) при вземането на важното решение, докато други пък приписват голяма роля на въздействието, което оказала върху българския хан картината „Страшният съд" (Второто Божие пришествие), нарисувана в един от Борисовите дворци от византийския монах и зограф Методий.

Легендите затова са легенди, защото представят нереално реалните исторически събития и процеси. Българската историческа наука е склонна да приеме две възможности (или два пътя) за християнизирането на страната: бавно и постепенно приобщаване на българите и славяните към християнската вяра или насилствено и бързо налагане на новата религия.

В първия случай би трябвало да се проследят възможностите за подобна бавна еволюция и фактите, които я подкрепят. А те не са много: християнската религия, разпространявана и съществувала на територията на Малка Скития и Долна Мизия преди идването на Аспарух, но понесла тежък удар след това; християнизирането на славяни и българи, които обитавали византийските земи, присъединени към България през VIII - IX в.; най-сетне мисионерската дейност на византийските пленници н първите десетилетия на IX в., която завършила с жестоки репресии, които засегнали първородния син на хан Омуртаг Енравота (Войн), Мануил, епископ на Адрианопол, епископа на Девелт и др. Както се вижда, тези събития едва ли говорят за постепенното приобщаване на поданиците на българския владетел към християнската религия.

Втората възможност - насилствено, бързо налагане на новата вяра по решение на владетеля, също изисква мотивация. Какво е накарало българския хан да вземе подобно решение и защо го е взел точно тогава? Очевидно военното поражение от Византия през 863 г. би могло да бъде само повод, само събитие) което е ускорило решението или дори принудило Борис да изостави първоначалното си намерение за въвеждане на християнството с помощта на немски свещеници (част от споразумението с Людовик Немски) и да приеме посредническата роля на империята. Тогава? България вече била узряла, за да стори тази решителна стъпка. В продължение на две столетия тя успяла да се запази от външни въздействия, да съхрани собствения си облик. Но както нейното вътрешно развитие (процес на формиране на единна народност), така и безспорният факт, че бъдещето на Европа била в посока на универсалната християнска религия, подсказвали новия път. И това безспорно е определило решението на българския хан. А дали е било правилно, ще видим по-долу.

Легендите затова са легенди, защото ни поднасят действителността в романтична обвивка, в емоционална атмосфера, фактите са факти, защото са суховати, но в замяна на това точни. Много спорове са водени в коя година се е извършил самият акт на покръстването. Сочат се 863, 864, 865 или дори 866 година. А не липсва и компромисно решение: началният или първият акт (покръстването на самия Борис, който възприел името на своя кръстник - византийския василевс Михаил III, и най-приближените му) е бил извършен през 864 г. (или в края на 863 г. ), а целият процес е продължил най-малко две-три години и приключил през 866 година.

Какви са били действията на хан Борис в тягостната атмосфера на сблъсъка между старото и новото? От своя духовен наставник (патриарх Фотий) той получил едно ръководство, което трябвало да насочва действията му и да го направи християнски владетел или както гласи насловът на това обширно съчинение: „Из посланието на светейшия константинополски патриарх Фотий до архонта на България - Каква е работата на архонта" (най-практическото заглавие, съхранено само » един от ръкописите). Но съветите и препоръките в това „ръководство за владетеля" били едно, а действителността в България - нещо съвсем друго. Конкретната реализация на кръщението - в индивидуален план отказ от старата вяра и прегръщане на новата, а в колективен - разрушаване на старите светилища (българските капища) и построяването на новите християнски храмове - довела до възникването на сериозна опозиция в страната. Последвалите събития, които могат да се характеризират като краткотрайна и може би локална гражданска война, са отразени преди всичко от западноевропейските хронисти, пишещи на латински (византийските летописци разказват за тези събития съвсем бегло), т. е. автори, които са били далече от мястото на събитието и са черпели сведения от втора и трета ръка. Това, разбира се, не означава, че те трябва да бъдат лишени от доверие.

А събитията са се развили съвсем просто: обясненията, че ханът „дал лош закон" и „отстъпил от бащината чест и слава", бързо прераснали в открит бунт, който обхванал Плиска с нейните околности и десетте комитата (така наречената Вътрешна област). Потушаването на бунта е обвито, както би трябвало да се очаква, Б легенди, а основна роля в него играят трансцедентни сили. Но то е факт. факт е и жестоката разправа на Борис с водачите на българската опозиция (избиване на 52 боили и техните семейства). Ликвидирането на тази съпротива на Българската знат, която не желаела да се раздели с миналото, с традицията, с ежедневието си, открило пътя към масовото християнизиране на българи и славяни, към превръщането на християнството в задължителна за всички религия, към разрушаване на всички, пътища за връщане назад, към езичеството (първа глава от съставения наскоро след това „Закон за съдене на хората" обявявала всеки поданик на българския хан, предприел подобен опит, за престъпник).

Последиците от покръстването трябва да се търсят не само в религиозен, но и в политически план. С приемането на християнството България встъпила във византийската общност, българският народ бил включен във „византийското семейство на народите", а българският владетел бил обявен за „духовен син" на византийския василевс, който според византийската политическа идеология стоял начело на това семейство от народи и владетели. Тези изменения във вътрешното положение и в международния статут на България създавали реална опасност от пълно подчинение на страната както в духовната област, така и в сферата на външната политика. Българският владетел трябвало да реагира по някакъв начин и да се опита, макар и частично, да излезе от византийския кръг. И той не закъснял да го стори.

Опитът на Борис да получи някаква форма на автономия за младата българска църква от Константинопол завършил с неуспех. Посланието на патриарх Фотий, за което вече стана дума, разглеждало въпросите на християнската религия в личен и морален аспект, но не и в социален и организационен план. Ето защо българският хан решил да се обърне към римския папа.

В края на август 866 г. в Рим пристигнало българско пратеничество в състав: Петър, Йоан и Мартин. То предало на папа Николай I обширен текст с много въпроси, които вълнували Борис (в същото време друго българско пратеничество се отправило към Регенсбург с молба към Людовик Немски да проводи в България епископи и свещеници). Папа Николай I не закъснял да отговори на 115-те въпроса на българския хан в църковно-каноническата, религиознообредната, правнонаказателната сфера, ежедневието, военното дело. Текстът, изготвен в папската канцелария, бил по-близък до действителността, до живота от Фотиевото послание, но и той не давал положителен отговор на основното искане на Борис - автономия на църквата. „Отговорите" били връчени на хан Борис на 13 ноември 866 г. от папско пратеничество в състав: епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски (в началото на 867 г. в Плиска пристигнало и немско пратеничество, ръководено от епископа на Пасау Херменрих, но тъй като заварило в България римската делегация, напуснало страната).

Присъствието на римското духовенство в България, както и неговите действия за приобщаване на българите прозелити към римската църква положили началото на сериозен конфликт между Рим и Константинопол. Какво е било участието на Борис в този конфликт? Българският владетел съвсем не е бил пасивна фигура. Напротив, той твърде действено преследвал своята цел. През 867 г. в Рим пристигнало второ пратеничество (Петър, Сондоке, Георги, ичиргу-боилът Стазис), което изложило пред папата молбата на Борис епископ Формоза да бъде ръкоположен за български архиепископ. Николай I отказал. Същата позиция по българския въпрос имал и неговият приемник Адриан II (867-872) (Николай I починал на 13 ноември 867 г. ), който проводил в България ново пратеничество в състав: Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски. Наскоро след това, през февруари 868 г., заедно с Формоза Портуенски и Павел Популонски в Рим пристигнал постоянният пратеник на Борис Петър, който представил пред римския първосвещеник новото искане на българския хан: за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Мартин. Адриан II отново не приел българското предложение и се опитал да наложи своя кандидатура в лицето на поддякон Силвестър.

Папското протеже не закъсняло да пристигне в Плиска, но след като се сблъскало с нежеланието на българите, било принудено да се върне в Рим. Борис отново настоял за едно от двете си предложения, а Адриан II отново се опитал да продължи тази игра на нерви, но вече било късно.

Българският хан разбрал, че всичките му усилия са напразни, и отново насочил своя поглед към Константинопол. А там заседавал поредният Вселенски събор (5 октомври 869 - 28 февруари 870 г. ), който не само свалил патриарх Фотий и избрал за нов патриарх Игнатий, но и до известна степен помирил двете църкви. Но най-важното предстояло. На 4 март 870 г. на извънредно заседание, на което присъствувала и българска делегация (ичиргу-боилът Стазис, багатур Сондоке и др. ), младата българска църква била поставена под върховенството на Константинополската патриаршия. Така българският църковен въпрос намерил своето частично решение.

Решението на събора довело до отстраняване на римското духовенство от България, до ръкополагане на първи архиепископ на българската църква - Йосиф {според други извори Стефан), до разгърнато строителство на храмове и изграждане на първите епископски средища.

Римската църква, макар и отстранена, не се отказала от целта си да постави под своя юрисдикция България, Особено активен бил папа Йоан VIII, който многократно се обръщал с писма към хан Борис (872, 874, 878, 879 г. ). Но българската църква вече била тръгнала по път, от който трудно би могла да бъде отклонена.

Нейната позиция укрепнала значително към 886 г. -промяна, свързана със съдбата на Кирило-Методиевото дело във Велика Морава. За по-голяма яснота трябва да се върнем към събитията от 60-те години на века. През 862 г. в Константинопол пристигнало пратеничеството на Ростислав, княз на Велика Морава. От името на своя владетел това пратеничество се обърнало към Михаил III (842-867) с молба в тяхната страна да бъдат изпратени духовници, които да проповядват Божието слово на славянски език. Изборът на византийския василевс се спрял на Константин философ и по-стария му брат Методий, които отдавна се готвели за такава дейност и вече били изпълнявали мисионерски задачи.

За кратко време, с помощта на създадената славянска азбука, двамата братя превели от гръцки на славянски език необходимата богослужебна литература. На следната, 863 г. Константин философ и Методий, придружени от своите следовници, заминали за столицата на Велика Морава Велеград. Там тяхната дейност продължила повече от три години. През декември 867 г. те пристигнали в Рим, където били приети радушно, а папа Адриан II осветил славянските книги. По време на пребиваването си в Рим Константин философ заболял тежко и приел монашеската схима и името Кирил. На 14 февруари 869 г. той починал и бил погребан в базиликата „Сан Клементе". След смъртта на Кирил делото на славянската книжовност останало в ръцете на Методий, който бил ръкоположен за архиепископ на Панония.

Но още през 870 г. Методий бил изправен пред съд на германски епископи в Регенсбург, осъден и затворен в Евланген, където прекарал три години, През 873 г. той бил освободен и поставен от папата за архиепископ на Велика Морава със седалище във Велеград, където подхванал отново своето дело. На 6 април 885 г. починал архиепископ Методий. Неговата смърт разкрила за немското духовенство възможности да се опита да унищожи делото на двамата славянски първоапостоли. И наистина ожесточените спорове между славянското духовенство и немските свещеници скоро преминали в гонения и жестока разправа с най-изявените ученици и следовници на св. Методий. Те били измъчвани, затваряни в тъмници и дори продавани в робство. Трима от най-изтъкнатите измежду тях - Климент, Наум и Ангела-рий - успели да се изплъзнат и да се отправят към България. Или както пише Климентовият житиеписец, „закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие". В Белград тримата били приети радушно от местния български управител и изпратени в Плиска, „защото [той] знаел, че България жадува за такива мъже". Наистина тримата (Ангеларий скоро починал) намерили най-топъл прием от българския хан и скоро пристъпили към организиране на две книжовни средища - Плиска (Наум) и Девол - Охрид (Климент).

През 889 г. в България била извършена неочаквана, промяна. След 36-годишно властвуване хан Борис се оттеглил доброволно от престола и се покалугерил. Според едни автори (Регино) тона се дължало на голямо християнско Благочестие, на обхваналия го силен религиозен мистицизъм, а според други (Теофилакт Охридски) решението било взето поради тежко заболяване. Властта в страната била поета от най-стария от четиримата Борисови синове Расате или Владимир (889 - 893). През 892 г. новият владетел сключил съюз с немския крал Арнулф (887 - 899), насочен срещу Велика Морава и косвен» срещу Византийската империя. Този ход породил недоволство в България, тъй като представлявал отклонение от традиционната провизантийска политика на Борис, провеждана в последните тридесетина години (някои изследвачи са склонни да допуснат, че Владимир е направил опит да забрани християнската религия и да възстанови езическите вярвания - действия, които допълнително засилили недоволството в страната).

Владимир нямал възможност да продължи и разшири тази си политика, тъй като неговият баща напуснал манастира, където прекарвал дните си, успял да залови първородния си син, да го отстрани от престола и да го накаже жестоко, като наредил да го ослепят. За владетел той провъзгласил третия си син Симеон.

nesnaecht
Цар Симеон (893-927): pax Symeonica

Възшествието на Симеон не е парадокс (както са склонни да го приемат някои учени), а историческа необходимост; неговото продължително царуване не е фойерверк на фона на средновековната тъма, а проявление на историческата действителност в България от края на IX и първите десетилетия на Х век. Роден към 863-864 г. (патриарх Николай I Мистик го нарича „дете на мира", отгледан и възпитан за разлика от първородния си брат като християнин, получил блестящо образование в най-изявения културен център на IX в. Константинопол (кремонският епископ Лиудпранд по-късно ще го нарече „полугрък", готвен за духовна кариера, Симеон изведнъж рязко променил пътя, който упорито следвал, и вместо глава на българската църква той станал княз на България. За щастие Симеон бил готов за подобно превъплъщение, готов бил да поеме историческата отговорност и да поведе България по нов път.

А България наистина имала нужда от нов водач - умен, прозорлив и решителен, защото положението й било трудно. От една страна, християнизирането давало възможност на България най-сетне да се приближи, да се приобщи към най-развитата съвременна цивилизация - византийската, и чрез нея да достигне до най-ценното на класическата древност, да се развива в рамките на универсалната християнска общност, която създавала устойчив облик на Европа през деветото столетие. В същото време, встъпвайки в така наречената Византийска общност, България била заплашена да попадне в широките обятия на византийското влияние, да бъде постепенно неутрализирана и дори обезличена, да стане лесна плячка на византийската реконкиста или както се изразяват някои учени, на pax Byuantina, т. е. да стане част от един свят, изграден по византийски образец и живеещ под византийско върховенство.

Симеон много добре разбирал това положение и за щастие бил твърде добре подготвен да насочи развитието на страната си по път, който би я извел от тази сложна и опасна обстановка. Израснал, възпитан и образован в Константинопол, той много добре схващал къде се криела истинската сила, истинското могъщество на империята - не толкова в нейните икономически възможности и човешки ресурси, колкото в нейната хилядогодишна култура, която давала възможност на всеки ромей да гледа презрително на всеки чужденец, на всеки „варварин". Младият български владетел разбрал добре, че трябва да направи преди всичко една решителна стъпка, а именно: да се изгради една нова цивилизация, която поне до известна степен би приближила българското общество или поне част от него до ромеите; цивилизация, която би вдъхнала увереност и самочувствие на българите, би им дала сили, макар и „византинизирани", да отстояват успешно собствената си идентичност.

Изграждането на новата християнска цивилизация започнало още през шестдесетте години на IX в., т. е. веднага след официалния акт на кръщението, и то в широк план - нова архитектура (строителство на храмове, предимно с базиликален план), ново право (превод на византийски законодателни текстове като „Еклога", „Номоканон", „Синтагма в 14 титула" и преди всичко изработване на български закони като „Закон за съдене на хората", подготовка и въвеждане на славянския език и славянската писменост в литургията (между 886 и 893 г. ) и др. Но тона бил бавен и продължителен процес, за който се изисквало много време (освен всичко друго той спомагал повече за устойчиво присъствие на „византинизма", отколкото за неговото неутрализиране). На Симеон са били необходими други явления и други процеси, друг тип развитие, което в сравнително кратко време да даде своите плодове и основата за успешна борба с Византия я идеологически и политически план.

И тук ролята на Симеон е безспорна. Цяла серия текстове от епохата - „Златоструй", „Похвалата за цар Симеон" („Симеоновият сборник", приписката на Григорий Презвитер Мних, бележка в късносредновековен ръкопис (XV -XVI в. ), „Български апокрифен летопис" - разкриват по категоричен начин действията на Симеон за изграждане на едно ядро на новата цивилизация, ядро, което в крайна сметка създава нейния облик.

Безспорно трябва да се започне с идеята за нова сто-лица. Преместването на държавното средище от Плиска (града, трайно свързан с българската държавност!) в Преслав (до 893 г. не особено значимо селище!) не е случайно явление. Без колебание анонимният автор на „Български апокрифен летопис" вмъква в своя текст: „И създаде [Симеон] градове велики по морето; и великият град Преслав той създаде, и там в него прие царството... И Преслав град той гради и създаде в 28 години... " Дали ще приемем числото за безусловно точно, няма особено значение. По-важно е друго. Замисляйки създаването на един нов Преслав - в това няма съмнение, - Симеон е следвал действията на Константин Велики. Очевидно Велики Преслав в Симеоновите представи е трябвало да се превърне за българите в това, което за римляните е бил Константинопол. Той е трябвало да стане символ на нова цивилизация, съперничеща на византийската, да възвести началото на една нова империя и да се превърне в резиденция на един нов император.

Новата столица не е била само елемент от идеологията на Симеон, не е била само абстракция, а и материален израз или въплъщение на част от идеите на българския владетел. В Преслав е бил построен нов дворец на Симеон (преди всичко Тронната зала), чийто архитектурен облик „няма точен паралел сред паметниците на старобългарската архитектура". Рожба на традициите от Плиска и новаторството в интерпретации на стари образци, преславският дворец е уникална сграда, впечатлила Йоан Екзарх, който ни е оставил блестящо описание на тази великолепна творба на старобългарската архитектура. Велики Преслав бързо става център на новите веяния в религиозната архитектура. Тъкмо тук се извършва решителен преход от трикорабната базилика към кръстокуполната църква - безспорно най-популярната християнска храмова сграда от тази епоха в съседна Византия. В разкритите досега над двадесет кръстокуполни църкви от българската престолнина се различават три основни групи, най-значима от които е първата (кръстокуполна църква с четири свободни подпори и предабсидно пространство), наречена още „константинополски вариант" поради установените близки успоредици с византийската столица. Тъкмо тази група църкви (№ 1 и № 2 на Аврадака, църквата на Мостич, № 1 в местността Бял бряг и др. ), която може да бъде наречена още и аристократична, е отговаряла най-добре на Симеоновите стремления за създаването на „цивилизация в цивилизацията".

Сякаш за да увенчае този „аристократичен" тип църковни сгради, но в същото време да се дистанцира от тях, Симеон е издигнал своята Златна кръгла църква. Нейният план (ротонда, съставена от три основни елемента, а именно: кръгъл наос, разделен на 12 екседри, правоъгълен притвор и квадратен атрий), необичайното за българската архитектура композиционно решение я превръща в единствена по рода си сграда. Тази констатация се подсилва от другия отличителен белег на Златната църква, т. е. пищна външна и вътрешна декорация-пластична, инкрустации с керамика и стъкло, пъстри подови настилки, мраморни плочи и керамична облицовка. Тъкмо за тази декорация се отнасят думите; „Промяната от едно публично и тържествено изкуство към едно частно и скъпоценно изкуство е може би най-впечатляващият облик на епохата... " И наистина кръглата църква е и дворцова {на владетеля), и манастирска. Но тя е частна църква. Тя изразява вкуса на едно лице и е предназначена да приютява него, семейството му и най-висшите представители на аристокрацията - светска и духовна. Широката строителна програма в Преслав и нейното изпълнение станали причина за раждането на един изключителен феномен, който обвързал здраво името на Велики Преслав с изкуството на десети век. Стана дума за прочутата преславска рисувана (художествена) керамика. Тя играе важна роля в развитието на преславското изкуство; тя е навсякъде - в стенната декорация и в подовата настилка (замества скъпите мрамори и още по-скъпите мозайки); тя е в църквата и в дома на българина под формата на икона (замества сполучливо дървената икона); тя е на трапезата на българския аристократ, подменяйки безценните и затова почти недостъпни златни и сребърни блюда.

Едновременно с изграждането на столицата, с развити-ето на изкуствата и художествените занаяти Симеон е отделял не по-малко време за. развитието на книжовността. Той е разбирал добре, че същината на новата култура {т. е. византийската култура), където и да се разпространява, си остава винаги една и съща - византийска. Симеон е намерил изхода в промяната на формата. Ръководейки изграждането на другоезична, негръцка писмена култура (славянска), Симеон успял да се разграничи (а заедно със себе си и българския народ) до известна степен от Византия, взе-майки от културата на империята това, което му е било необходимо, и избягвайки онова, което е криело в себе си заплаха за постепенното заличаване на народностния облик на българина.

Пристигането на свети Климент и свети Наум в Плиска, първите прояви на новата книжовна култура, въвеждането на славянския език в литургията, замяната на глаголицата с кирилицата са били първите крачки по път, който е трябвало да отведе българското общество до една нова по тип и по съдържание култура. И тъкмо тук са мястото и ролята на княз Симеон, Цитираните по-горе извлечения от някои творби на старата ни литература или приписки по някои ръкописни книги съдържат образа на владетеля, на „книголюбеца" Симеон. Това нито е случайно, нито е плод на ласкателните пера на дворцовите книжовници. Симеон твори, поръчва нови преводи, събира книги (гради библиотека!), тълкува ги... ! Кои са били неговите сподвижници? Техните имена, поне на най-изтъкнатите, са добре познати: Епископ Константин, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Тудор Доксов, Григорий Презвитер, и, разбира се, намиращите се в Охрид, но съпричастни към преславската духовна атмосфера Климент и Наум. Разбира се, имало е и много други, работещи в дворцовия скрипторий, чиито имена времето е изличило (пък и на тях не е било съдено да се наредят до най-големите!). Тук става дума за нещо друго, за тези няколко талантливи и подготвени творци, които са подпомагали княза; творци, пред които той е излагал своите идеи и своите конкретни планове; творци, с които той е беседвал и обсъждал както близките си намерения, така и по-далечните си цели; творци, които са формирали един частен или дворцов кръг на Симеон, едно „мислещо общество" (по подобие на Фотий), един интелектуален заряд на обществото, с който владетелят е прекарвал голяма част от времето си. Какъв е обемът, какво е съдържанието на книжовната продукция, излязла от Преславския дворцов кръг? Да се надникне в „работната програма" на този затворен кръг от интелектуалци (затворен, защото е съставен от избраници, от талантливи творци и защото действува в ограничена, недостъпна за всеки социална-среда) е и трудно, и лесно. Трудно е, защото липсва увереност, че познатите произведения са цялата продукция на Преславския кръг. И това естествено намалява нашите възможности за преценка. От друга страна, сред онова, което времето и враждебната ръка са пощадили, се открояват няколко основни групи книжовни произведения.

Групата, която би трябвало да бъде поставена на първо място, има проповеднически и поучителен характер, т. е, омилетична литература. Четирима автори оставят имената си като изявени майстори в тази област: Климент, Йоан Екзарх ( и двамата автори на многобройни слова и поучения за различни празници), Константин Преславски с „Учител-но евангелие" и цар Симеон със „Златоструй", съдържащ избор от слова на св. Йоан Златоуст. Омилетичната литература не е била достатъчна да запознае българина, особено по-образования, с всички тайни на християнската духовност.

Необходими са били съчинения, които в сравнително достъпен вид да предложат на българското общество поне част от постиженията на християнската култура. Към тази група книжовни трудове се отнасят „Небеса" (или „Точно изложение на православната вяра" на Йоан Екзарх, „Черковно сказание" на Константин Преславски, преводът на „Четири слова против арианите" на Атанасий Александрийски, извършен от Константин Преславски по лично указание на цар Симеон. Това са трудове, които по един или друг начин са разкривали основни „истини" на християнската вяра.

В същото време българското общество е имало нужда от творби с по-широк познавателен характер; творби, които разширявали кръгозора на българина от края на деветото столетие. Отговор на тази социална необходимост са така нареченият „Симеонов сборник" (познат по руски препис от 1073 г. ) и преди всичко „Шестоднев" на Йоан Екзарх. Не биха могли да бъдат пропуснати произведения, които се вплитат в жанрови групи като публицистика или апология („За буквите" на Черноризец Храбър), летопис (кратки хроники), агиография, светска и църковна поезия или химнография („Похвалата за цар Симеон", „Азбучна молитва", Каноните на Наум и епископ Константин).

Ето това е ядрото на новата християнска цивилизация, за чието съзиждане цар Симеон е положил толкова много усилия. Това е онзи тип цивилизация, създадена едва ли не по внушението на един човек, отговаряща на изискванията (в много случаи) на твърде тясна социална група, но с огромно интернационално звучене.

Изграждането на Преславската цивилизация е онзи феномен, който не само създавал собствения облик на българина, ограничавайки го до известна степен от ромея, но н му вдъхвал определена увереност, която позволявала да се стори и следващата крачка. Но изграждането на новата цивилизация не е вървяло спокойно. България е била принудена в продължение на едно десетилетие да воюва четири пъти с Византия (894-896, 896-899, 901-902 и 904 г. ). Това били войни, предизвикани от империята, и действията на Симеон са имали за цел възстановяване на статуквото или пък са преследвали малки териториални придобивки в една вече традиционна за българската политика посока - югозападните предели на полуострова. Симеон все още не е имал намерението да хвърли народа си в борба с могъщата империя. Макар че показал рядката способност да раздвоява своето внимание, ръководейки наред с другата си дейност военните стълкновения и дипломатическите ходове, той нямал желанието да се вплита в сериозни и продължителни военни конфликти. Времето за това още не било настъпило.

Отношенията между България и Византия се променя-ли коренно след смъртта на император Лъв VI (912 г. ). Престолонаследникът Константин VII Багренородни бил малолетен и управлението на империята било поето от неговия чичо Александър. Новият василевс не закъснял да прояви своето отношение към България. Той твърде грубо прекъснал разговорите със Симеоновото пратеничество в Константинопол, пристигнало за традиционното подновяване на мирния договор. Тази необмислена постъпка на Александър послужила на Симеон като повод да пристъпи към осъществяване на втората част от своята обширна програма.

През август 913 г. българският владетел начело на многобройна войска се появил край стените на Константинопол. След краткотрайна обсада двете страни се споразумели или по-точно империята била принудена да отстъпи: във Влахернския дворец патриарх Николай I Мистик благославил царската титла на българския владетел.

Веднага след това Симеон уговорил брак на една от своите дъщери с малолетния Константин VII и се завърнал в Преслав (по същото време вероятно и българският духовен глава получил сана патриарх), тъй като бил сключен „траен мир". Симеон се отправил към столицата си, тъй като бъдещето било пред него: василеопатор след осъществяването на брака (или след неговото окончателно договаряне), регент и съимператор на малолетния си зет и най-сетне „василевс и автократор на българи и ромеи". По този начин българският цар щял да постигне своята цел - да унищожи (или поне да видоизмени) византийската политическа идеология, да я подмени изцяло или отчасти със собствена политическа идеология с универсален характер. Тази негова програма била загатната с легендата на един печат, отсечен вероятно през 913 г.: "[На] Симеон василевс многая лета// Миротворец василевс многая лета". Какво означава миротворец? Разбира се не сключване на пореден мирен договор, а установяване на строго определен ред, порядък, политическа структура на Универса, които съответствували на политическите схващания на българския владетел за един pax Symeonica, т. е. Симеонов свят.

Теорията е едно, а политическата практика друго. Византия не е могла да остане безучастна към една подобна програма, чието осъществяване е заплашвало нейната позиция на вечна империя (aeternitas imperii). И наистина твърде скоро ново регентство под ръководството на императрицата-майка Зоя отхвърлило постигнатите през август 913 г. споразумения.

Този враждебен акт открил пътя за въоръжен конфликт между двете страни, който продължил пет години, т. е. до 919 година, И наистина още през 914 г. войските на Симеон нахлули в Тракия, овладели Адрианопол (Одрин) и опустошили част от Македония. Решителният сблъсък станал през 917 година. Двете страни положили много усилия, за да се подготвят за него. Дипломатическата ловкост на Симеон се оказала на по-голяма висота и България влязла в този двубой с редица предимства. На 20 август 917 г. край бреговете на р. Ахелой (между Несебър и Поморие) цар Симеон нанесъл тежко поражение на ромеите. Но военната кампания не приключила с това сражение- Българите не пропуснали да се възползват от благоприятните обстоятелства, навлезли дълбоко в Югоизточна Тракия и в едно нощно сражение край Катасирти (близо до Константинопол) постигнали нова победа. Но вместо да продължи към столицата, Симеон решил па прекрати военните действия и да ги продължи през следващата година.

Този ход, който на пръв поглед изглежда странен, бил добре премислен. Преди решителната атака на византийската столица Симеон "усмирил" сърбите, които, подтиквани от Византия, се опитвали да се противопоставят в гръб на българите, и веднага след това извършил разорителен поход в Елада и Пелопонес. И когато вече очаквал резултатите от този военен и политически натиск, т. е. да се възстанови споразумението от 913 г., в Константинопол станали събития, които още веднъж, и то още по-решително изменили политическата обстановка. Тази промяна била свързана със стремителната кариера на друнгария (командуващ византийския флот) Роман Лакапин. Ловкият арменец успял да отстрани Зоя и омъжил дъщеря си Елена за Константин VII, Така той станал тъст на василевса и получил титлата василеопатор (май 919 г. ). Оттук нататък било лесно. На 24 септември 920 г. Роман Лакапин бил провъзгласен за кесар, а на 17 декември същата година и за съимператор на своя зет. VI така целта, преследвана от Симеон, била постигната от Роман Лакапин. Това, което било много трудно за осъществяване от един български владетел, твърде лесно било решено от един арменец, който живеел в империята.

Събитията от 919 - 920 г. убедили Симеон, че този път към реализиране на неговата обширна политическа програма бил вече преграден. Но не желаейки да отстъпи, той бил принуден да потърси други средства. А изборът не е бил голям: очевидно оръжията са били единствената възможност. И Симеон не се поколебал да мобилизира силите си и да ги хвърли в атака срещу империята, за да постигне това, което му било обещано, но вече чрез война.

Военните кампании следвали една след друга. Редували се дипломатически натиск с наказателни действия в западните части на Балканския полуостров. През 921 г., т. е. веднага след решителните събития в Константинопол, българските войски настъпили в Тракия. Нанесли поредното поражение на ромеите край Катасирти, а след това достигнали до предградията на византийската столица, разбили наново изпратените насреща им войски и опожарили дворците, разположени в Пиги и Стенон. Но Симеон не успял да пожъне резултата от тези успешни действия, тъй като а неговия тил сърбите отново се раздвижили. Твърде бързо българското протеже княз Захарий успял да се наложи над съперника си Павел Бранович и Сърбия отново била върната в орбитата на българското влияние. Този изход на „сръбската криза" позволил на Симеон да насочи пак вниманието си към Византия. През 922 г. българските войски се отправили към столицата, но преди това превзели и опустошили град Виза, а след това достигнали императорския град и опожарили така наречените дворци на света Теодора.

Тези успехи на българските войски направили от Симеон почти пълен господар на Балканския полуостров, но не могли да осигурят крайния резултат от войната. Очевидно за превземането на Константинопол Симеон имал нужда от съюзник. И българският цар не се поколебал да го потърси първо в Египет, изпращайки свои посланици при Убайдалах Ал - Махди (909-934 г. ), а след това и в Багдад. За съжаление и двата опита - не без намесата на ромейската дипломация - завършили без успех.

Тази несполука не била единствена. През 924 г. сръбският княз Захарий, дотогава покровителствуван от България, проявил открито своите враждебни намерения към българската държава. Нещо повече, сърбите успели да разбият изпратената срещу тях българска войска. Това неочаквано поражение, което не можело да окаже сериозно влияние върху българо-византийски-те отношения, било компенсирано с овладяването на Адрианопол от българите. Но този успех не придвижил Симеон към целта. И той се решил на един неочакван ход: среща с Роман I Лакапин. Срещата била осъществена на 9 септември 924 г. край Космидион (близо до Златния рог), но не довела до никакво сериозно споразумение. Все пак временното прекратяване на военните действия с Византия позволило на Симеон да се заеме по-решително със Сърбия, в резултат на което тя била присъединена към българското царство. Но наскоро след това срещу България се изправило Хърватското кралство (и то подтиквано от Византия). В краткотрайната война българската войска претърпяла тежко поражение (така поне твърдят византийските автори). Това била последната война на българския цар, който починал на 27 май 927 година.

Преждевременната смърт на българския цар сложила край на едно продължително властвуване, което впечатлява със своите резултати. Наистина Симеон не сполучил да осъществи цялата си програма - това не било по силите на българския народ и на българската държава, - но дългогодишните му усилия довели до изграждането на Преславската цивилизация с нейното огромно интернационално звучене, до формирането на впечатляваща политическа идеология, pax Symeonica която макар и не доведена до край, донесла на българския владетел титлата цар, а на българския църковен глава сана патриарх. Този пробив във византийската политическа идеология преобразил България от „варварска" държава в християнско царство.

nesnaecht
Цар Петър (927-970): епоха на отшелници и дисиденти

Смъртта на цар Симеон довела до рязка промяна във външната политика на България. Наистина на първо време наследникът на престола цар Петър (първородният син Михаил бил лишен от правото на престолонаследие и принуден да стане монах), който управлявал заедно с активното участие на вуйчо си Георги Сурсувул, направил опит да следва действията на своя велик баща, но поредното нахлуване на български войски в Тракия било по-скоро военна демонстрация, напомняне за българските възможности, отколкото проява на сериозни намерения. И наистина българите твърде бързо напуснали византийската територия, а наскоро след това двете страни започнали преговори за мир. Споразумението било постигнато след размяна на пратеничества: сключен бил тридесетгодишен мир, който бил скрепен, дори гарантиран, с брак между българския владетел и Мария (тя променила името си на Ирина - име, което постоянно трябвало да напомня за „дълбокия" мир между двете страни), дъщеря на най-големия син на Роман 1 Лакапин и негов съимператор Христофор. Този мир сложил край на амбициозната политика на България, но все пак реално осигурил титлата цар на българския владетел и достойнството патриарх на водача на българската църква.

Сключеният през 927 г. мир (бракът на царствуващата двойка бил осъществен на 8 октомври в Константинопол и след това в Преслав) наистина бил дълбок и траен. Двете страни, макар и по различни причини, имали нужда от него и не го нарушили. Тъкмо тази липса на събитийност в двустранните отношения определила отсъствието на България от съчиненията на византийските хронисти. Онова, което е отбелязано там, дава само отделни идеи за някои посоки, в които се развивала българската външна политика - маджарските нашествия на Балканите (включително и в българските земи) - 934, 948 г., десетилетието между 948 и 958, 962 година. За съжаление ние знаем само тези дати и нищо повече. Почти същото би могло да се каже и за събитията от 943 г., рефлектирали в известния надпис на жупан Димитър (открит в Северна Добруджа).

За щастие някои събития от вътрешната история на страната са по-добре познати. Първият факт, който заслужава особено внимание, е политическата нестабилност в България след смъртта на цар Симеон. Както бе отбелязано, първородният син на Симеон по неизвестни причини бил лишен от престолонаследие. Възшествието на Петър (син на покойния цар от втори брак) не само че не уредило проблемите с върховната власт, но на първо време дори задълбочило кризата.

Година след като цар Петър поел управлението на страната, по-малкият му брат Иван направил опит да узурпира престола, но бил заловен и хвърлен в тъмница. Впоследствие с помощта на Византия той успял да избяга и се установил в Константинопол. Две години по-късно в страната бил направен нов опит за сваляне на цар Петър от престола. Този път начело на заговорниците бил Михаил, чиито първи действия били успешни, но неочакваната му смърт сложила край на бунта (привържениците на Михаил се прехвърлили във Византия и се установили в Епир, по крайбрежието на залива Арта).

Религията е онази страна от живота на българското общество от цар Петрово време, която поднася някои интересни явления и процеси. Още Симеоновата епоха се характеризирала с развитието на монашеския живот, който се движел в руслото на византийския монахизъм (манастирите в престолния град, Охрид, разкритият напоследък голям манастирски комплекс край с. Равна), Но следващите десетилетия са интересни с появата на ярка фигура от друг тип - фигурата на отшелника. Това бил св. Иван Рилски, който след много години пустиножителство и отшелнически подвизи основал прочутия си манастир в планината Рила. Въздействието на житейското поведение и личните качества на св. Иван Рилски било такова, че неговите житиеписци единодушно говорят за срещата, която цар Петър потърсил с прочутия отшелник; а Заветът на св. Иван, починал на 18 август 946 г., оставил трайни дири не само в историята на Рилската обител и неговото братство, но и в историята на целокупното българско монашество.

Царуването на Петър е свързано с още едно изключително важно явление - появата на богомилското учение и движение. Макар че съществуват някои неясноти или несигурности, т. нар. „Беседа" на Презвитер Козма (безспорно най-изявения писател в следсимеоновата епоха) не оставя никакво колебание: това учение, залегнало в основите на силно и трайно движение, наречено така по името на първосъздателя си Богомил, възникнало и започнало да се разпространява в България по времето на цар Петър. Както Козма, така и някои по-късни автори, предимно византийски, създават сравнително пълна представа за философската същност на богомилството, отношението му към основните стълбове на християнството, обществените и нравствените възгледи на неговите последователи.

Богомилството (в самото начало привържениците на това учение се наричали християни) не се появило в празно пространства. Веднага след покръстването в България се появили привърженици на редица движения, учения, ереси, които търсели почва за развитие. Но безспорно най-голямо влияние сред българите прозелити имало павликянството (то имало своите корени в манихейството и масалиянството), което се разпространявало масово във византийска Тракия, край южните граници на страната.

Основната философска идея, която формирала същността на богомилството, била дуализмът (той оказал силно въздействие върху богомилската космогония и есхатология). Богомилите говорели за небесно и земно царство, за невидим и видим свят, за „добро" и за „зло" и т. н. В своята теория и преди всичко в своята ежедневна религиозна практика те имали отрицателно отношение към книгите на Стария завет и отдавали Своето предпочитание към Новия завет, особено на четирите евангелия. Богомилите категорично отхвърляли църковните институции, не признавали решенията на вселенските събори, отричали необходимостта от храмове и духовенство, светото кръщение, причастието и изповедта, отнасяли Се с пренебрежение към култа към кръста, иконите и мощите на светците, към възкресението, чудесата и голяма част от църковните празници. Те отричали структурите на държавата и властта, проповядвали против богатствата и богатите, били за въздържание в личния живот.

Богомилството намерило добра почва предимно сред бивши свещеници и селяните, от които се формирали две категории привърженици на ереста: съвършени (от тях се излъчвали проповедниците и водачите) и обикновени последователи. Били организирани в общини (начело с дедец) и църкви.

Към средата на десетото столетие завършил в общи линии един сложен, понякога мъчителен и продължителен процес; процес, който постепенно обединил, слял българите, доведени някога от Аспарух, и славяните, които били заварени в долнодунавските земи, в една единна българска народност. Столетието, изминало от акта на кръщението, дало възможност на новите поколения да преодолеят различията, дори противоречията между едните и другите, да изповядват една обща религия - християнската, да творят съвместно една обща култура - християнската, да говорят на един общ език - славянския (той задължително звучал от амвоните на църквите и в ежедневието па всеки поданик на царя), да пишат - тези, които можели, разбира се - със славянски букви, да се обединят около българската царска идея и българската патриаршия, или казано по друг начин, да се почувствуват българи.

Богомилството - без да се преувеличава неговата роля в историята на България през втората половина на Х в. -довело до някои негативни процеси, разделящи или дори противопоставящи отделни слоеве от българското общество. Тези процеси и техните сетнини рефлектирали върху различни слоеве от българския народ, прибавени към латентното състояние на страната - в продължение на десетилетия тя нямала сериозни международни сблъсъци и проблеми във външната си политика, - наистина поставяли България в особено състояние, което би могло да се характеризира като царство, белязано от славата на минали успехи и намалена готовност за ответна реакция при една или друга опасност. А такава опасност назрявала. Вярно е, че години наред в страната съществувало безспорно спокойствие, което се държало на сключения през 927 г. тридесетгодишен мир, така и на състоянието на съседна Византия (липсата на политическа стабилност, която била резултат от противопоставянето на Роман I Лакапин и синовете му на законния василевс Константин VII, както и на проблемите, които империята имала с арабите на източните си граници).

През 60-те години на Х в. това положение се променило. От една страна, годините на мира, определени с договора от 927 г., отдавна били изтекли (след смъртта на царица Мария договорът бил подновен за неопределено време и гарантиран с присъствието на цар Петровите синове Борис и Роман в Константинопол, изпратени там като заложници), от друга страна, през 963 г. византийският престол бил узурпиран от прочутия пълководец Никифор Фока, чието име било обвързано с византийските победи срещу арабите.

Византийските историци отдават прекъсването на мирните отношения между България и Византия на емоционалната реакция или по-точно на избухването на новия василевс, предизвикано от пристигането на българското пратеничество във византийската столица, което трябвало да получи редовния годишен данък, плащан от империята на България. Плод на моментна реакция или на по-сериозни причини, но конфликтът между двете страни бил факт.

През 967 г. Никифор II Фока (963-969) предприел поход срещу България. Ромейската войска достигнала до Стара планина, но стъписана от трудностите, съпровождащи преминаването на проходите (а може би и под влияние на спомена за съдбата на Никифор I Геник през 811 г. ), се върнала в Константинопол, без да е сторила нищо.

Прославеният пълководец трудно можел да преглътне подобна несполука (особено след впечатляващите победи на Изток и освобождаването на остров Крит) и решил да се справи с България, като използва старата византийска практика да се потърси съюзник, който да поеме основната тежест в една война. Този съюзник бил намерен в лицето на киевския княз Светослав, който през 968 г. се появил с голяма войска на Дунава и овладял 80 селища и крепости, разположени по двата бряга на реката. България, която не могла да окаже сериозна съпротива на русите, била принудена да потърси помирение с Византия (между другото и империята съзряла в съюзника си вероятен силен противник). В същото време Светослав напуснал Балканите, тъй като печенезите заплашвали столицата му Киев. Но на следната година киевският владетел, съблазнен от перспективата за лесни завоевания или поне плячка, отново се появил в познатите му вече български земи. Българските войски пак били учудващо безпомощни и Светослав бързо станал пълновластен господар на Източна България. Междувременно цар Петър починал (30 септември 970 г. ), а завърналият се от Константинопол престолонаследник Борис (заедно с брат си Роман), пече български цар, не само че не можел да се противопостави на русите, но дори не бил в състояние да изпълнява истинските си функции на цар и самодържец на България.

Последните събития повишили самочувствието и, разбира се, апетита на Светослав, който съзрял възможността да стане господар на Балканите или поне на част от тях. На първо време руският княз имал известни успехи във византийска Тракия, но новият василевс Йоан I Цимисхий (969-976) успял да организира войските си, да потърси подкрепления от източните провинции и да се противопостави успешно на русите, появили се на Балканския полуостров в резултат на неумелите действия на византийската дипломация. Към края на 970 г. Светослав претърпял първото си поражение край Аркадиопол (дн. Люлебургас), но сериозният сблъсък предстоял. И наистина през пролетта на 971 г. ромейските войски се отправили на север (русите се били изтеглили отвъд Стара планина), превзели българската столица Велики Преслав и обсадили Дръстър, където се бил укрепил Светослав.

Обсадата, ръководена лично от Йоан I Цимисхий, продължила три месеца и приключила със споразумение, според което Светослав трябвало да напусне Балканския полуостров (той така и не могъл да се завърне и Киев, тъй като през зимата на 971-972 г. бил убит от печенезите). Йоан / Цимисхий останал пълен господар на източнобългарските земи, установил в тях системата на византийската провинциална администрация и отвел българската царска фамилия във византийската столица. Цар Борис П не само украсил триумфа на василевса, който следвал старата римска традиция, но н бил деградиран публично - един акт, който символизирал унищожаването на българското царство.

nesnaecht
Цар Самуил (976/997-1014): в борба за независимост

Събитията от 971 г. довели до унищожаването на българското царство или поне деградирането на цар Борис II символизирало подобно намерение на Византия. Но намеренията били едно, а действителността - съвсем друго. Йоан I Цимисхий присъединил източнобългарските земи към империята и ги включил в нейните провинциални административни структури. Но това съвсем не било достатъчно за унищожаване на българската държава. Изворите, с които разполагаме, не позволяват да се установи точната граница между покорените от Византия територии и онези, които останали извън обсега на военните действия, запазвайки своето свободно съществуване. Тъкмо тази западна половина на българското царство, която не била засегната от войната и не била обект на окупация, започнала да се консолидира.

Началните стъпки на консолидацията са свързани с имената на четиримата синове на комит Никола: Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Няколкото години, които последвали, дали възможност на братята да обединят около себе ги свободните български земи и да ги подготвят за нов

Па 11 януари 976 г. изненадващо починал византийският василевс Йоан I Цимисхий. Това събитие било сигнал за действия на българите, чиято цел била запазване на независимостта, възстановяване на българската държавност в естествените й граници. Какви са били първите стъпки на четиримата братя? Лаконичните исторически извори подсказват отчасти техните намерения и планове: още в началото на годината най-старият брат Давид се насочил в посока към Костур и Преспа, но загинал от ръцете на скитници власи; почти по същото време вторият брат Мойсей настъпил в Източна Македония, обсадил град Сяр, но скоро намерил "своята смърт край стените на града. Възобновяването на военните действия изненадало империята, заварило я неподготвена и тя не могла да реагира бързо и сполучливо. Но в замяна на тази си пасивност на бойните поля тя проявила активност в друга посока.

В Константинопол решили да освободят пленените през 971 г. цар Борис II и неговия брат Роман и да ги изпратят в България, разчитайки, че тяхната поява в страната ще внесе някаква промяна в положението или най-малко временно ще неутрализира действията на комитопулите (синовете на комит Никола).

Тези надежди не се сбъднали, тъй като бившият цар загинал случайно при преминаване на българо-византийската граница, а неговият брат Роман, макар че достигнал до страната, не могъл да окаже сериозно, влияние върху действията на Арон и Самуил. Византийските извори са противоречиви, " когато описват съдбата на Роман, но едно обстоятелство е безспорно: като зачитали неговия царствен произход, двамата братя нямали никакво намерение да го провъзгласят за български цар (може би слухът, че Роман е бил скопен по време на пребиваването си в Константинопол, не бил слух, а самата действителност). Така или иначе в продължение на двадесет години Роман присъствувал в българския политически живот (документирано чрез откъслечни споменавания в изворите), но в никакъв случай ролята му не била решаваща. Двамата останали живи комитопули били тези, от които зависели съдбините на България. Особено силно било присъствието на Самуил, Действията на Самуил (а до известно време и на Арон) били подчинени на добре обмислен план за военни действия. В първите години българите настъпили на юг, към Епир, Тесалия, Елада и Пелопонес. Това настъпление било успешно и довело до овладяването на някои важни градове, сред които била Лариса.

Разбира се, Византия не можела да не реагира и това водело понякога до сериозни промени в българските планове. През 986 г. младият василевс Василий П предприел първия си поход срещу България, полагайки началото на серия военни кампании, която продължила по-вече от тридесет години. Ромеите без особени затруднения (така поне говорят изворите) достигнали до Средец (София). Опитите им да овладеят града, който имал важна стратегическа роля, се оказали безуспешни и войската потеглила обратно. В прохода Траянови врата или наречен още Българска клисура (близо до Ихтиман) българите, чиито действия били ръководени от Самуил, нанесли голямо поражение на ромеите (17 август 986 г, ).

Това поражение, както и започналите междуособици в империята, които продължили около три години (987-989), позволили на Самуил да премине към осъществяването на своя обширен план. След един конфликт между двамата братя, който струвал живота на Арон (вероятно наскоро след 986 г. ), Самуил подготвил сериозно военно настъпление далече на североизток, което имало за резултат освобождаването на изконните български земи между Стара планина, Черно море и Дунав, както и на териториите отвъд дунавските устия (към 989 - 991 г. ). Тези успешни действия/ довели до възстановяването на някогашното единство на българската държава, до консолидирането на българите и до събирането на онези сили, които правели жестокия двубой с Византия равностоен. Самуил се оказал не само достатъчно прозорлив, но и успял да осъществи още една изненадваща акция - български войски овладели Драчката област, както и част и от Македония с градовете Верея и Серния.

Свободата, с която Самуил разполагал при своите военни операции, била ограничена към 991 година. Тогава Василий П, който успял да се отърси от междуособиците и да утвърди властта си вътре в империята, започнал нова кампания срещу България. Усилията му били насочени главно към пределите на Македония, продължили около четири години, преследвали преди всичко тактически цели и не довели до сериозни резултати, Към 995 г. ромеите били принудени да изоставят балканския театър на военни действия и да насочат вниманието си на изток, където арабите отново заплашвали византийските граници.

Самуил не закъснял да се възползва от изтеглянето на основните ромейски сили на Балканите и да заеме опразненото пространство. През лятото на, 995 г. той настъпил към Солун. Градът устоял на българската атака, но в сраженията между двете войски българите убили солунския дук Григорий Таронит и пленили неговия син Ашот. На следната година български войски отново настъпили в същата посока, но този път заобиколили Солун и нахлули в Халкидическия полуостров. Активните военни действия продължили и през 997 г., 1 когато българите, предвождани лично от Самуил, настъпили дълбоко на юг, към Пелопонес. Но край река Сперхей ромейска войска, командувана от Никифор Уранос, разгромила безгрижно стануващата там българска армия. Самуил и синът му Гаврил Радомир едва сполучили да се изплъзнат от смъртната заплаха.

Това поражение не повлияло сериозно върху хода на българо-византийската война. То по-скоро имало локално звучене и принудило българите да се изтеглят по-бързо -нещо, което те вече били започнали. Но същата 997 г. наистина донесла промяна в позицията в страната. Тъкмо към това време изворите отнасят смъртта на Роман (според други автори тогава той бил пленен и впоследствие постъпил на византийска служба). Това събитие или по-точно изчезването на последния представител на законната династия, позволило да се пристъпи към уреждане на положението на Самуил, който в продължение на двадесет години стоял начело на държавната власт, ръководел външната политика и военните действия, но нямал определен официален пост. Гибелта на Роман (или трайното му установяване във Византия), както и предшествуващата я смърт на Арон направили от Самуил единствен, неоспорван от никого и пълновластен господар на България. Не оставало нищо друго, освен той да бъде обявен за цар и самодържец на българите.

Първите стъпки на Самуил като цар били в изненадваща посока, но те безспорно били важни и значителни, тъй като целели укрепване на тила на България. През 998 г. български войски извършили дълбок и опустошителен рейд из сръбските земи, пленили княз Иван Владимир и установили българско влияние над част от далматинското крайбрежие. Почти по същото време Самуил сключил съюз с Унгария - съюз, който бил скрепен с брак между сина на българския цар Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския крал Гейза. Но войната между България и Византия щяла да се реши в пряк военен двубой в самото сърце на Балканския полуостров.

Решителният сблъсък започнал в самото начало на новото хилядолетие, и то оттам, откъдето преди три десетилетия започнал упадъкът на българското царство. През 1000 г. голяма византийска войска, командувана от Никифор Ксифий и патриция Теодорокан, настъпила срещу източнобългарските земи, които дотогава оставали почти настрана от театъра на военните действия. Ромеите без особени затруднения покорили земите на юг и на север от Стара планина. Веднага след това ромейски войски се появили отново в Македония (1001 г. ) и овладели градовете Воден, Верея, Сервия, Колидрон, а на следната година изненадващо навлезли в северозападните български предели и обсадили Видин. След тримесечна обсада градът бил превзет (в същото време маджарите, съюзът с които бил прекъснат, нахлули в отвъддунавските български земи) и Василий II се спуснал на юг. Той заобиколил Средец и достигнал до добре укрепения Перник, но защитниците на крепостта, командувани от Кракра, отблъснали всички атаки на ромеите.

Цар Самуил решил да отвърне на удара с удар, и то в изненадваща за византийския василевс посока. Той се придвижил устремно към Тракия, дори достигнал Адрианопол (Одрин), но този поход бил по-скоро демонстрация на военна сила, отколкото сериозно намерение за овладяване на тамошните земи. Така първите пет години на новото хилядолетие донесли решителни успехи за Византия, които сякаш подсказвали крайния резултат от големия сблъсък.

Следващото десетилетие не било лишено от военни действия, но те имали локално значение и били преход към по-решителни събития. И наистина през лятото на 1014 г. голяма византийска войска, предводителствувана отново от Василий II, настъпила през Солун по долината на Струма . и достигнала до планината Беласица. Там, близо до днешното село Ключ, на 29 юли 1014 е. Василий II нанесъл тежко поражение на цар Самуил - поражение, което оказало силни, дори решително влияние върху по-нататъшния ход на войната и оставило трайни следи върху българската историческа памет; поражение, което донесло гибелта на много български войници и пленяването на 14 000 българи. Тъкмо жестоката разправа с тях - ослепяването им (рядко срещана в историята!) - довършила и самия цар Самуил, който починал на 6 октомври 1014 г., покосен от сърдечен удар.

Синът и наследникът на Самуил Гаврил Радомир, поел властта след смъртта на баща си, продължил сполучливо военните действия. Той успял да победи една византийска войска, командувана от солунския дук Теофилакт Вотаниат (той паднал в сражението убит лично от българския цар). Но тази победа, която повишила самочувствието на българите, не възпряла ромеите и по-нататъшното им настъпление (по същото време друга ромейска войска овладяла, макар и временно, Битоля). За съжаление на следната година друго събитие променило хода на отношенията между България и Византия: цар Гаврил Радомир бил убит от своя братовчед Иван Владислав (единствения жив син на Арон), който овладял престола.

Новият цар направил опит да промени политиката към империята и за пръв път в тези тридесет години започнал преговори за мир. Този опит бил безуспешен, тъй като за него било твърде късно: Византия вече се виждала победителка. Василий II предприемал поход след поход и овладявал една след друга българските твърдини. В същото време българският цар проявявал учудваща липса на поглед върху положението на бойните поля и прахосвал и последните си сили, за да овладее Дирахиум (Драч-Дуръс). През 1017-1018 г Василий II засилил своя натиск (българите не сполучили да си осигурят помощта на печенезите, които по това време се намирали в земите на североизток от Долни Дунав), а Иван Владислав отново се озовал край стените на Драч, където безславно срещнал смъртта. Оттук нататък за Василий П било още по-лесно.

Голяма част от българските велможи, останали без върховен предводител, започнали да се предават заедно със своите крепости. Царица Мария от своя страна уведомила писмено Василий II, че му предава българското царство. Последните огнища на съпротива -тримата синове на Иван Владислав Персиян, Алусиян и Арон, както и Ивац (в планината Томор) и Нестонг (в Сирмиум - Срем) не могли да окажат влияние върху крайния изход на продължилата десетилетия война. И България престанала да съществува като държава.

nesnaecht
Под властта на Византия: 1018-1186

С покоряването на Българин Василий II осъществил една от вековните мечти на византийските василевси и отпразнувал един от най-големите си триумфи в петдесет-годишното си царуване. Победата сама но себе си имала много голяма стойност, но резултатите от нея не биха били дълготрайни, ако победените българи и тяхната земя не били приобщени към Византия. Усилията на Василий II били насочени в три посоки. Първата от тях имала етнодемографски характер и се изразила, от една страна, в приобщаване на българските велможи към византийската аристокрация (чрез раздаването на почетни дворцови титли, служби в администрацията и земи), а, от друга, в преселване на големи групи българи в най-отдалечените източни провинции на Византийската империя.

Втората мярка на византийския василевс засегнала териториалната цялост на българските земи, които били включени в системата на византийската провинциална административна структура. Земите между Стара планина, Черно море и Дунав били обединени в една административна единица или тема Парадунавон (Паристрион) с център Дръстър. Югозападните български области формирали темата България, като резиденцията на нейния управител (катепан или стратег) се намирала в Скопие. От най-отдалечените северозападни територии била създадена трета тема, наречена по името на града, в който пребивавал нейният управител, Сирмиум (Срем). Най-сетне, българските земи в Тракия, Черноморското крайбрежие и Източна Македония били присъединени към съседните им византийски теми. Българските земи на север от Дунав имали по-различна съдба: северозападът постепенно бил овладян от маджарите, а североизтокът след оттеглянето на ромеите попаднал под контрола на печенезите.

Третата грижа на византийския василевс била българската църква. Василий П веднага след края на войната унищожил Българската патриаршия и създал на нейно място автономната Българска или Охридска (по местопребиваването на архиепископа) архиепископия. Три грамоти, които василевсьт издал през 1019, 1020 г. и малко след това, регламентирали нейните позиции, структура и епархиална мрежа. Двадесетина години по-късно от архиепископията бил откъснат Дръстър и неговата епархия и така тя добила своя завършен вид.

Българските земи - в резултат на завоеванието и на последвалите го административни разпоредби - били въвлечени в значително по-развита икономическа система (както в земеделието, така и в занаятчийството, търговията и данъчната система), а българското общество (доколкото било оцеляло) било приобщено към едно общество със многовековни традиции - факт, който имал както положителни, така и отрицателни страни. Ежедневието на българите се влошавало от зачестилите печенежки нашествия - естествен резултат от унищожаването на българската държава. Византия се оказала без достатъчно сили, за да защитава новата си дунавска граница, и тази слабост открила централните части на полуострова за номадските племена, идващи от североизток. А българската култура, лишена от покровителството на държава и църква, изпаднала в тежка криза и забавила развитието си.

Но идеята за българската държавност и за българското царство се оказала много жизнена и рефлектирала в някои интересни текстове (преди всичко в „Сказание на пророк Исай" или наречен още „Български апокрифен летопис". Но по-важното е, че българите не само не се примирили с новото си положение, но и правели опити за възстановяване на българското царство. Тези опити могат да бъдат обособени в две групи. В първата могат да бъдат поставени всички усилия на българи „от горе" да променят нещата, т. е. чрез овладяване на централната власт в империята (или чрез силово въздействие върху нея) да се постигне така желаната възобнова на българското царство. Такива опити били правени през първите две десетилетия, последвали падането на България, а именно: Елемаг и Гавра през 1019 г, Богдан, Глава и Гуделис през 1028 г., Прусиян {син на цар Иван Владислав), който искал „да завземе царската власт" заедно с Теодора (сестра на императрица Зоя) към 1028-1029 г., но не липсвали и по-късно - Роман Воила през 1050-1052 г., Борил -между 1078 и 1081 г, Арон и Теодор Арон към 1107-1108 гойна. Несполуките на тези опити довели естествено и до другата възможност - масови движения „от долу" за възстановяване на българската държава.

Българите правели два пъти сериозни усилия да постигнат своята независимост: през 1040-104! г. под водачеството на Петър Делян, който бил провъзгласен за български цар, и през 1072-1073 г., но към тях могат да бъдат добавени и вълненията от 1066 (с център Тесалия и с участие на власите), от 1074 (бунт на Нестор в Дрьстър) и 1078 г. (спонтанни движения в Средец и Месемврия), Така в продължение на почти едно столетие българите не се примирили със съдбата си и сторили немалко, за да отхвърлят ромейската власт и да възстановят свободна и независима България. По ред причини тези усилия на българския народ не довели до успешен край, умората и примирението си казали думата и искрицата надежда загаснала.

nesnaecht
Иван I Асен* и Петър (1186-1197): възобновявяне на България

Движението на българите, ръководено от братята Асен и Теодор (Петър), към които не без основание трябва да се добави и името на Калоян, съвпаднало по време с изчезването на една династия, която властвувала във Византия в продължение на столетие, и с появата на първите признаци на тотална криза, която повела империята към гибел. Това решително за съдбата на България движение било не толкова въстание (както го определя византийската гледна точка), колкото подновяване на войната, прекъсната през 1018 г., начало на война за възстановяване на българската независимост, на война за възобнова на българското царство.

Първите стъпки, сторени от българите, символизирали тъкмо това: по-старият от братята Теодор приел името Петър (споменът за цар Петър I заемал трайно място в историческата памет на българите), назовал се „цар на българите" и сложил знаците на царската власт - златна корона и червени обувки. По същото време или дори по-рано бил провъзгласен и български архиепископ - Василий.

Следващите действия били не по-малко важни а също изпълнени със символизъм, След като не сполучили да освободят някогашната столица Велики Преслав (градът, който приел първия български цар), Асеневци избрали за свой и на царството престолен град Търново. Там те обявили и своята политическа програма, която византийският историк Никита Хониат формулира накратко така: „да обединят в едно управлението на мизи и българи", т. е, населението на севернобългарските земи, наричани от византийските автори Мизия, и обитателите на южните и югозападните български области, от които през Х1-ХП в. била сформирана византийската тема България. Или казано с други думи, целта на първите Асеневци била: възстановяване на българската държава в нейните етнически и политически граници от преди 1018 г. - действия, белязани от знака на приемствеността и дълговечната историческа традиция.

Каква била реакцията на Византия, след като през пролетта на 1186 г. българите вече овладели „градчетата и населените места оттатък Хемус"? През лятото на същата година ромейска войска, предвождана от император Исаак II Ангел, преодоляла Стара планина и се опитала да възстанови статуквото. Според някои извори Иван I Асен избягал на север от Дунав, а на брат му Петър било възложено управлението на земите между Балкана и голямата река. Василевсът решил, че е постигнал целта си и след като наредил да се изгорят все още неприбраните по полята храни, се завърнал в Константинопол.

Тържеството на ромеите било илюзорно. Иван I Асен едва изчакал оттеглянето на византийската войска и се завърнал от отвъддунавските земи с голяма помощна армия от кумани. И войната пламнала с още по-голяма сила. Исаак II Ангел реагирал веднага, но изпратените от него две войски, командувани от севастократор Йоан Дука Ангел и кесаря Йоан Контакузин, били разбити от българите.

Третият опит на ромеите да наложат волята си се провалил още в самото начало: Алексий Врана, който трябвало да ръководи византийските воини, се разбунтувал и се обявил за претендент за престола. Този метеж продължил до пролетта на 1187 г. и позволил на българите не само да се консолидират, но и да преминат в настъпление.

Иван I Асен (но това време и той получил царска титла и управлявал съвместно с брат си, дори в много случаи заемал първото място) успял да организира, да събере необходимите сили и нахлул в Тракия, Там воините на българския цар нанесли три последователни поражения на ромеите - край Лардея (близо до Карнобат), Берое (Стара Загора) и Филипопол (Пловдив).

Тези успехи на българите подсказали недвусмислено, че положението се е променило, но Византия все още не искала да се примири с това. През 1188 г. Исаак П Ангел успял отново да проникне на територията, която била сърцевината на възобновената българска държава. Византийският историк Никита Хониат твърди, че ромеите обсадили град Ловеч, където се били укрепили Асеневци. Малко неясното описание на тези събития подсказва, че обсадата продължила три месеца, завършила без успех за ромеите и военните действия били прекратени, след като най-малкият от тримата братя Иваница (Калоян) бил изпратен във византийската столица като заложник.

През 1189 г. международното положение на Балканите изведнъж се променило и България не пропуснала да се възползва от тази промяна. На полуострова се появили част от войските на III кръстоносен поход, предвождани от Фридрих I Барбароса. На кръстоносците веднага била предложена помощ - 40 000 армия - срещу византийците, в замяна на която Петър трябвало да получи „императорската корона на гръцкото кралство". Или казано по друг начин, само три години след тържествения акт на възобнова на българската държава Иван I Асен и Петър вече подхванали Симеоновата политическа програма. Наистина преговорите между българите и кръстоносците не довели до търсения резултат, но появата на самата идея на възобновения рах Symeonica е знаменателна.

Оттеглянето на кръстоносците от Балканския полуостров възстановило старото съотношение и разположение на силите и българо-византийската война избухнала отново. През 1190 г. Исаак П Ангел за трети път - нещо непознато в отношенията между двете страни - преодолял Стара планина и обсадил престолния Търновград. Но и този път обсадата не била резултатна за ромеите. Твърде скоро василевсът бил принуден безславно да отстъпи и в Тревненския проход претърпял тежко поражение. Тази важна победа на българите открила нов период в отношенията между България и Византийската империя.

През 1191 и през следната, 1192 г. Иван I Асен повел своите войски първо по Черноморското крайбрежие (околностите на Варна н Анхиало). След това изненадващо се появил в западните краища (край Средец и след това чак до Ниш) и най-сетне заплашил сериозно Филипопол. В отговор на тези действия византийският василевс посегнал не само към оръжията, но и към дипломацията. За да обезсили българо-сръбския съюз, сключен през 1189 г., Исаак II Ангел се опитал да привлече на своя страна унгарците. Тези усилия не довели до практически резултат, тъй като василевсът бил свален от престола от своя брат Алексий III Ангел. Новият император предложил на българите мир (той му бил необходим, за да стабилизира своята власт), но Иван I Асен отклонил това предложение.

Следващите две години били твърде успешни за българите. Първо те освободили Белград и Браничево м по този начин ликвидирали византийското присъствие в тази част на полуострова. Веднага след това Иван I Лсен нанесъл две последователни и тежки поражения на ромеите край Серес. Тази серия от успешни действия, която бавно, но сигурно водела към осъществяване на програмата, изработена и провъзгласена през 1186 г, , била брутално прекъсната. През 1196 г. в Търново бил организиран заговор (не без участието на пленения край Серес севастократор Исаак), начело на който бил Иванко.

Иван I Асен бил убит и ръководителят на заговорниците овладял върховната власт в страната. Но този акт не могъл да промени съществено положението в България. Иванко - той разчитал на сериозна подкрепа от страна на ромеите - не успял да се задържи н столицата и бил принуден да бяга във Византия. А властта в Търново (и в българската държава, разбира се) преминала в ръцете на цар Петър II, който бил подпомаган от най-малкия брат Калоян. За съжаление и тази двойка не управлявала дълго. Още на следната 1197 г. Петър загинал при неясни обстоятелства. Така царският престол и ръководството на българските съдбини останали за Калоя

--------------------------------------------------------------------------------

*Тук и по-нататък римската цифра се и. изписва след личното ИМЕ на съответния владетел, а не след фамилията му, тъй като тя означава поредния номер на едноименните лица от една или друга династия. - Бел. авт.

nesnaecht
Цар Калоян (1197-1207) и цар Иван П Асен (1218-1241):

Renovatio Imperii Bulgarorum et Graecorum

Иваница, или както бил наречен по-късно, Калоян, се споменава за пръв път през 1188 г., когато бил изпратен в Константинопол като заложник? Колко време той е прекарал там (Никита Хониат пише за „дом на Иваница" във византийската столица) не се знае с точност. Но няма съмне ние, че преди преговорите на Иван I Асен и Петър с Фридрих I Барбароса той вече се е бил завърнал в Търново \ (най-късно в началото на 1190 г. ). През следващите шест-седем години за него се говори рядко, но може да се твърди без колебание, че и при Иван I Асен (особено след оттеглянето на Петър и Преслав) и при Петър (между 1196-1197 г. )

Калоян е играл значителна роля в ръководството на държавните дела, преди всичко във военните кампании: „... грабеше и опустошаваше ромейските земи, подобно на покойния Асен, защото природата не бе вложила и у него никаква търпимост към нашата държава" (Никита Хониат).

Поемайки самостоятелно върховната власт в страната, Калоян имал една основна цел, а именно: освобождаване и обединяване на всички български земи, т. е. да следва политическата програма на братята си, обявена през 1186 година. В името на тази голяма цел той бил склонен да се съюзи дори с Иванко (той бил назначен от византийския василевс за управител на Пловдивската област) и с Добромир Хриз, който се обособил като самостоятелен владетел в Македония. Военните действия, водени на твърде широк фронт - Тракия (там действувал самият Калоян), Родопите (Иванко) и Македония (Добромир Хриз заедно с бившия византийски протостратор Мануил Камица), - продължили около пет години (1198-1202). Какви били резултатите от тях? Иванко след началните си успехи бил заловен и ликвидиран от ромеите, Добромир Хриз също бил неутрализиран, но Калоян успял да постигне малки, но важни успехи. Той установил свой преден пост в Тракия, като завладял Констанция (дн. Симеоновград), и сполучил да ликвидира окончателно византийското присъствие на север от Стара планина, освобождавайки Варна.

Петгодишната война завършила със сключването на мирен договор (той фиксирал извършените териториални промени), който бил необходим и на двете страни. За Калоян това била нова успешна стъпка, която трябвало да бъде затвърдена, а за Алексий III Ангел - получаване на известна сигурност откъм България, тъй като рицарите от IV кръстоносен поход вече били стъпили на Балканите.

Почти едновременно с военните действия срещу Византия България била принудена да воюва и на още един фронт, който се намирал в противна посока - далечния северозапад. Към 1202 г. маджарите окупирали Браничево, Белград и прилежащите им области - територия, която в продължение на столетие щяла да бъде обект на въоръжени конфликти между двете страни. Но твърде скоро българите успели да си възвърнат загубените земи и да възстановят статуквото на българо-унгарската граница.

Но едно събитие, което оставало в сянката на въоръжените сблъсъци, дало друга посока на българската външна политика. Към края на 1199 г. или самото начало на 1200 г. цар Калоян получил писмо от папа Инокентий III (1198-1216).

Това писмо било инспирирано от амбициозната политика на римския прелат, попаднало в плодородна почва и породило богата и интересна кореспонденция, продължила седем години (през това време Инокентий написал на Калоян седем писма, а българският цар адресирал до папата пет писма). В тази кореспонденция, която била словесен израз на сериозна дипломатическа битка, българският владетел се оказал на висотата, на конто се намирал безспорно неговият именит партньор. Калоян отговорил на първото папско писмо почти две години след неговото получаване (това изчакване трябва да се търси в събитията на Балканите, преди всичко в отношенията с Византия, а написването на отговора тъкмо по това време - преди 27 ноември 1202 г. - било предизвикано вероятно от превземането на Зара от рицарите на IV кръстоносен поход).

След това преписката (по-късно в кореспонденцията с папата се включили княз Белота, архиепископ Василий и други прелати) придобила много по-интензивен характер, в резултат на което трима пратеници на Инокентий III посетили Търново. Тържественият момент настъпил през есента на 1204 година. На 15 октомври в българския престолен град пристигнал папският легат кардинал Лъв, който на 7 ноември помазал и посветил архиепископ Василий за примас на българската църква (българите схванали този сан, който означавал само първи, първенствуващ, като патриарх), а на следния ден, 8 ноември, той коронясал и благословил Калоян за рекс (rex) - титла, конто българският владетел с мълчаливото съгласие на папата приел като цар ( = император). Всичко това било регламентирано със Златопечатника, с който Калоян формално приел върховенството на Римската църква (края на 1203 г. ).

Крайният резултат от преговорите между българския цар и римския папа, постигнат за сравнително кратко време, бил стимулиран от събитие, което щяло да определи бъдещето на Балканския полуостров за десетилетия напред. Това събитие било IV кръстоносен поход. И с него били принудени да се съобразят както Инокентий III, така и Калоян. Защото събитията се развивали много бързо и в неподозирана поне в началото посока. През ноември 1202 г. рицарите овладели с щурм адриатическия град Зара (венецианско владение, временно под властта на унгарския крал). На 18 юли 1203 г. флотата била вече край Златния рог, а на 1 август кръстоносците поставили на константинополския престол своето протеже Алексий IV. Само девет месеца по-късно, на 13 април 1204 г., рицарите овладели византийската столица (за пръв път в нейното почти деветстотин годишно съществуване). Новите господари на града край Босфора веднага пристъпили към подялба на Византия и изграждане на нова империи, позната като Латинска империя. На 9 май за император бил избран Бодуен, граф на Фландрия и на Ено, а на 16 май той бил тържествено коронясан в „Света София".

Как се отнесъл цар Калоян към събитията в Константинопол? Към края на 1203 г. той категорично отказал да признае върховенството на Византия - искане, отправено от името на Алексий IV след възшествието му на 1 август. Този естествен отказ на българския владетел не можел да не доведе до напрежение между двете страни и в същото време накарал Калоян да ускори преговорите с Инокентий III. През февруари 1204 г., независимо, че вече бил постигнал споразумение с папата, Калоян решил да се възползва от неизбежния сблъсък между рицарите и император Алексий V Мурзуфул (междувременно той успял да детронира Алексий IV) и предложил на ръководителите на кръстоносния поход да ги подпомогне със 100 000-на армия, ако му признаят суверенитета и царската титла. Рицарите отказали. След създаването на Латинската империя Калоян проводил ново пратеничество в Константинопол, този път с предложение за мир. И, разбира се, получил нов отказ.Нещо повече, заявено му било, че трябва да се откаже от престола, в противен случай латинците щели да нахлуят в Мизия (България).

Тази категорична позиция на новите владетели на Константинопол подсказала недвусмислено на цар Калоян, че предстои сериозен военен сблъсък. И българският владетел трябвало да бъде готов за него. Обвързването с Рим (ноември 1204 г. ) очевидно не е било достатъчно и той решил, че му е необходима помощ. Този път освен към традиционните вече съюзници на Асеневци - куманите, и така наречените туркомани (споменати в Морейската хроника), Калоян се обърнал към нов, но за момента естествен съюзник, а именно: византийската аристокрация от Тракия и Македония. Причини за този странен на пръв поглед съюз имало достатъчно. Ромейските аристократи били подложени от новите властелини на унижения, а в много случаи и на преследване. Те били готови да воюват с латинците, но не били в състояние да им се противопоставят сами. И видели в лицето на българския цар своя естествен поддръжник; „И те [ромеите] тайно взеха пратеници от всичките градове на страната - пише Жофроа дьо Вилардуен - и ги изпратиха при Йоанис [Калоян], който беше крал на Влахии и България, който беше воювал с тях и постоянно воюваше: и те му известиха, че ще го обявят за император и че всички ще му се подчинят, и че ще убият всички франки. И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като своите поданици... " Или ако трябва да се разтълкува този текст, представителите на ромейската аристокрация се съгласили да признаят Калоян за василевс на българи и ромеи и да започнат война срещу Латинската империи.

Калоян бил готов за подобно развитие на събитията и оттук нататък неговите действия били насочени към една основна цел: борба срещу латинците за наследството на Византия. И началото на този решителен конфликт не закъсняло. През ранната пролет на 1205 г. ромеите от Тракия въстанали срещу латинското господство и овладели някои от най-важните тамошни градове - Адрианопол, Аркадиопол, Димотика. Твърде скоро на юг потеглил и цар Калоян с 14 000 съюзници кумани и се установил край Адрианопол, където вече се намирала рицарската войска, предводителствувана лично от император Еодуен. След един лъжлив сблъсък на 13 април решителното сражение станало на 14 април 1205 година. Българите нанесли тежко поражение на латинците: император Бодуен срещнал смъртта си (според някои извори той бил пленен), граф Луи дьо Блоа и мнозина от най-висшите барони също били убити. Тази победа открила на цар Калоян пътищата за широко настъпление -първо към Константинопол, а към края на месец май - началото на юни той се насочил към Солунското кралство на маркиз Бонифаций Монфератски. Солун бил овладян (в ръцете на италианските рицари останал само акрополът на града) и Калоян решил да го постави под властта на своите ромейски съюзници и поданици.

Този жест на българския владетел за съжаление не могъл да заздрави българо-ромейското единство, което твърде скоро се пропукало. В Пловдив избухнал конфликт тъкмо на народностна основа и Калоян бил принуден да се намеси решително. Българският владетел не се поколебал да овладее града и след това се разправил безмилостно с водачите на ромейския бунт. Но това не помогнало за възстановяване на положението от началото на годината. С превземането на Пловдив бил сложен край на военните действия за 1205 година. Те били подновени още през януари 1206 г., когато българска войска разбила латинците край Русион (дн. Рускьой - Югоизточна Тракия - Турция), а през февруари сам Калоян потеглил към Тракия. Без особени усилия българите завладели голяма част от тамошните градове (тяхното население било прехвърлено на север, в България), а куманската конница безпрепятствено достигнала до Константинопол. След една безрезултатна обсада на Димотика (ромеите вече окончателно скъсали с цар Калоян) българите се оттеглили. Това позволило на латинците да организират поход, чиято цел била сваляне на обсадата на Станимака (Асеновград) и освобождаване на укрилия се там Рение дьо Три. Веднага след този малък успех на 16 август 1206 г. за император бил провъзгласен по-малкият брат на Бодуен, Анри, което позволило на Латинската империя отново да организира своите сили.

Следващата, 1207 г. започнала със създаването на съюз между цар Калоян и никейския император Теодор I Ласкарис, насочен срещу латинците. Българите отново воювали в Тракия и обсадили Адрианопол, а никейците настъпили в Мала Азия. Този път действията на Калоян не били резултатни главно поради неочакваното оттегляне на куманите и Анри, който успял междувременно да сключи мир с Теодор Ласкарис, за пръв път навлязъл в българските земи. Латинският император достигнал до старопланинските склонове и след като не сторил нищо повече, се оттеглил. Тази демонстрация не могла да промени съотношението на силите и затова в края на август 1207 г. Анри се срещнал със солунския крал Бонифаций и двамата постигнали споразумение за съвместни военни действия срещу Калоян. Този съюз не могъл да даде никакви практически резултати, тъй като на 4 септември българите нападнали край Мосинопол Бонифаций, който бил убит в сражението. Калоян не пропуснал да се възползва от това събитие, настъпил към Солун и го обсадил. За съжаление българският цар паднал убит в резултат на заговор, чиито нишки водели към ромеите от Солун (легендите представят св. Димитър Солунски като екзекутор на българския цар). Тялото на Калоян било пренесено в Търново и погребано в църквата „Св, Четиридесет мъченици", с което приключила една кратка, но забележителна епоха в историята на Второто българско царство.

Преждевременната смърт на цар Калоян открила трудно десетилетие за все още недостатъчно укрепналата България. Овакантеният престол станал обект на ожесточена борба между представителите на второто поколение Асеневци. Тази борба се водела предимно между братята Борил и Стрез и техния братовчед Алексий Слав, докато малолетните синове на Иван I Асен, Иван Асен и Александър били предварително отстранени и принудени да емигрират. В крайна сметка върховната власт била завзета от Борил, който за да легитимира позицията си, се оженил за вдовицата на вуйчо си Калоян. Този изход от междуособиците довел до известно разединение на България - Бориловият брат севастократор Стрез се обособил като самостоятелен владетел в земите по долината на Вардар. Същото сторил и Алексий Слав, но в Родопите. Това откъсване на важни територии от българската държава, преди тя да е постигнала окончателното си етническо и политическо обединение, се отразило твърде неблагоприятно както върху вътрешната й стабилност, така и върху международните й позиции.

В началото на своето царуване Борил се опитал да следва политическата програма на своя предшественик, но за съжаление практическите му действия нямали същите резултати. След едно несполучливо сражение срещу император Анри край Пловдив на 31 юли 1208 г. Борил потърсил съюзник в лицето на Никейския василевс Теодор Ласкарис. Действията на съюзниците не били особено успешни и поради това българският цар потърсил друга подкрепа (преди всичко своя брат Стрез) за война срещу Солун, но все със същия успех.

По това време Борил трябвало да обърне погледа си и към проблемите вътре в страната. През 1211 г. бил проведен събор срещу богомилската ерес, която взела големи размери, а в северозападните предели на страната избухнал бунт на местното болярство, за чието ликвидиране българският цар бил принуден да потърси съдействието на Унгария. Унгарците оказали търсената помощ, но Борил трябвало да заплати услугите им, като отстъпил земите около Белград и Браничево. По-нататъшните стъпки на Борил - съюз с Латинската империя, скрепен с брак между Калояновата дъщеря и император Анри (1213 г.) и Унгарското кралство, както и последвалата война срещу Сърбия - също не били особено плодоносни. Така дошла 1218 г, когато Търново бил обсаден от Иван Асен и Борил бил свален от престола.

* * *

Новият български цар Иван II Асен (1218-1241), син на „стария Асен", т.е. на Иван I Асен, бил изправен пред решаването на нелеки задачи - от една страна, да възстанови единството на страната, нарушено през 1207 г., и нейната вътрешна стабилност, сериозно разклатена през изминалото десетилетие; а от друга - да търси (и постигне!) така желаното териториално, народностно и политическо единение, което било основната цел на Асеневци, поставена още през 1186 година. В царуването на Иван II Асен могат да бъдат раз граничен и два добре обособени периода, а именно: 1218-1230 г. (той бил посветен предимно на решаване на първата задача, което било естествен преход към втората) и 1230-1241 година. Как са се развили събитията, довели до изпълнението на тази трудна и амбициозна програма?

Първата външнополитическа стъпка на Иван II Асен била наложена до известна степен от обстоятелствата, а именно: унгарският крал Андрей II, връщайки се от не особено сполучлив кръстоносен поход, бил принуден да сключи договор с българския цар, който бил скрепен с брак между Иван II Асен и дъщеря му Анна (Мария). Този брак донесъл на България двете области, Белградска и Браничевска, отстъпени на маджарите от Борил. По-нататъшната позиция на Иван II Асен била привидно пасивна. Тази пасивност се обяснява, от една страна, с умелото и търпеливо изчакване на българския владетел, а, от друга, с безспорната стратегическа позиция на България през това десетилетие - позиция, с която били принудени да се съобразяват останалите три страни в региона, а именно: Латинската империя, Никейската империя и набиращата сили Епирска държава на Теодор Комнин Ангел (от 1227 г. солунски василевс).

И наистина предложенията за съюз не закъснели. Към 1228 г. Теодор Комнин, в желанието си да си спечели подкрепата на България или поне да получи гаранция за нейния неутралитет при възможен бъдещ конфликт с Латинската империя, предложил на Иван II Асен договор, който бил скрепен с династически брак между Мария (дъщеря на българския цар от първия му брак) и деспот Мануил, брат на солунския василевс. По същото време, т.е. към 1228-1229 г., и латинците от Константинопол се обърнали към Иван II Асен. Но тук последвала доста сложна игра, която оказала сериозно въздействие върху международните отношения в европейския югоизток. На първо време константинополските барони наистина започнали преговори с българския цар, дори се разпространил слух за предложенияталсоитр те му направили (брак между малолетната дъщеря на Иван II Асен Елена и малолетния император Бодуен) - слух, който постепенно се превърнал в трайна легенда, достигнала до нашето сърино Сануто.

Но тези разговори били водени за прикриване на същинските действия на лйинцйте - преговори с бившия ерусалимскй крал Жан дьо Бриен. Докато българският цар приел с радост идеята за свързване на двете династии и очаквал нейното осъществяване, т. е. да стане тъст и настойник на малолетния император и да наложи своята воля в Константинопол, възпроизвеждайки Симеоновата програма, бароните тайно се споразумели с Жан дьо Бриен. Според това споразумение, подписано в италианския град Перуджа, дъщерята на бившия ерусалимскй владетел трябвало да се омъжи за Бодуен, а самият той поемал властта в Константинопол до пълнолетието на своя зет.

Такова било разположението на силите на Балканския полуостров - без да се забравя, разбира се, и Никейската империя, която изчаквала своя решаващ момент - и отношенията между тях към 1230 г. - година, която открила пътя към рязка промяна на политическата география на полуострова.

Пръв нарушил крехкото статукво солунският император Теодор Комнин и което е по-важно, първата му стъпка била погрешна. Вместо да търси по най-краткия път решение на основната си цел - възстановяване на Византийската империя в някогашните й граници и с някогашната й столица (Костантинопол), самоувереният епирски владетел насочил войските си срещу България, чиито неутралитет вече си бил осигурил. На 9 март 1230 г. край село Клокотница българите, предвождани лично от Иван Н Асен, нанесли голямо поражение на ромеите. Това поражение изведнъж сложило край на амбициите на Теодор Комнин, който заедно със семейството си попаднал в български плен. Нещо повече, епирската държава, която имала твърде кратко минало и не особено стабилна позиция, престанала да играе решителна роля в международния живот на европейския югоизток.

След победното сражение българските войски настъпили устремно и без да срещнат сериозна съпротива, овладели голяма част от Тракия (с Адрианопол, Димотика и Волерон), Македония (със Серес, Пелагония-Битоля и Прилеп), Велика Влахия (или част от Тесалия) и Албания, или както е казано в надписа от търновската църква „Св. Четиридесет мъченици", „от Одрин до Драч". Българският цар проявил гъвкавост спрямо местния ромейки етнически елемент, запазил част от ромейската провинциална администрация, а друга подменил с българска, назначил български епископи и митрополити. Унищожавайки ефимерната империя на Теодор Комнин и присъединявайки към България изконни български територии, а и такива, които били населени с ромеи, Иван II Асен завършил делото на своя баща и чичовците си, като възстановил някогашната политическа, държавна и етническа цялост на България. За да приключи окончателно този процес, той трябвало да стори още една стъпка, която на пръв поглед имала формален характер, но много силно идеологическо звучене. И той сторил тази стъпка, подготвена отчасти от неговите предходници: през 1230 г. Иван II Асен приел титлата „цар на българи и гърци", припомняйки на своите партньори за политически идеи от времето на цар Симеон.

Българският владетел не пропуснал да демонстрира тази своя нова позиция, а именно: отсякъл първата в българската история златна монета; следвайки традициите на византийските василевси, той приел под свое покровителство Света гора и издал дарствени грамоти в полза на редица тамошни манастири (Ватопед, Ивирон, Зограф, Великата Лавра „Св. Атанасий", Протата). В същото време, заблуден от латинските барони за възможен брак между дъщеря му Елена и Бодуен II, Иван II Асен вече се виждал и господар на Константинопол. Неслучайно той наредил в надписа ат „Св. Четиридесет мъченици" да се включи следната фраза: „Но и те [франките] се покоряваха под ръката на моето царство, и благодарение на мене те прекарваха дните си..." Илюзията продължила само една година.

През 1231 г. в Константинопол пристигнал Жан дьо Бриен н съгласно с договора от Перуджа (122, той бил провъзгласен за император до пълнолетието на своя зет Бодуен II. Тези събития сложили край на легендата за българо-латинската брачна и политическа обвързаност и показали на Иван II Асен, че амбициите му за властвуване над Константинопол са срещнали сериозна преграда. При това положение на българския цар не му оставало нищо друго, освен да търси съюзник при евентуален сблъсък с Латинската империя. Единственият възможен съюзник би могла да бъде Никейската империя.

Дипломатическата подготовка на бъдещия съюз започнала с преговори, в основата на които била съдбата на българската църква. Стремежите на Иван II Асен и осъществяването на голяма част от тях през 1230 г. влизали в противоречие със статута на българската църква, която все още, макар и до известна степен формално, била обвързана с Рим. Опитите за промяна на това положение принудили примас или архиепископ Василий да се откаже от своята катедра и да се оттегли в Света гора. Това улеснило двустранните разговори (от никейска страна те се водели от анкирския митрополит Христофор), в резултат на което през 1234 г. за негов приемник бил интронизиран бившият атонски монах Йоаким и било възстановено каноническо единение с православната църква.

Следващата стъпка вече била по-лесна. През 1235 г. в Калипол (Галиполи) се срещнали Иван II Асен и Йоан III Дука Ватацес, а веднага след това в Лампсак (на малоазийския бряг) в присъствието на българската царица никейският патриарх Герман извършил бракосъчетанието на българската княгиня Елена и престолонаследника Теодор Ласкарис. Последвали издаване на синодално решение за възстановяване на Българската патриаршия и политически съюз между България и Никейската империя.

Още през същата 1235 г. новите съюзници предприели общи действия срещу Латинската империя, които продължили и през следващата година, но вече без участието на България, тъй като операциите били но море (Йоан Ватацес безуспешно блокирал Константинопол). През същата година у Иван II Асен се прокраднали първите колебания относно политическата му обвързаност - колебания, които били предшествувани от нахлуване на маджарите в северозападните български земи и от писмо на папа Григорий IX. Българският цар разбирал, че губи първото място на Балканите и че няма да има Константинопол. Тъкмо по това време (1237 г.) починал Жан дьо Бриен и някои стари надежди на Иван II Асен пламнали отново, Той решил да се възползва от това събитие, прекъснал съюзния договор с Йоан III Дука Ватацес и предприел съвместни военни действия с латинците срещу Никея. Но твърде скоро той отново проявил своята колебливост, изоставил латинците, с които току-що се бил съюзил, и отново се върнал към договора с Никея (в някои извори се говори за „божие наказание", постигнало българското царско семейство: епидемии, разразила се в Търново, покосила царицата и едно от децата на царя, наказвайки по този начин неговата изменчивост).

По този начин Иван II Асен отново бил подложен на упреци от страна на папата, бил принуден да пропусне участниците в поредния кръстоносен поход, но за щастие унгарският крал Бела IV, подтикван от Рим, не успял да предприеме нищо сериозно срещу България. През 1238 г. Иван II Асен се оженил за трети път за Ирина Комбина, дъщеря на пленения през 1230 г. Теодор Комнин, и подкрепил своя тъст в желанието му да овладее властта в Солун. Влиянието на българския цар се чувствувало и в Сърбия, където управлявал зет му Стефан Владислав. И когато от изток се задавала новата опасност за Европа, татарите, Иван Ц Асен неочаквано починал (юни 1241).

Първите петдесетина години от историята на Второто българско царство били не само години на освободителни борби, на външнополитически действия, на опитите за осъществяване на широка политическа програма, но и години на изграждане на държавата. Едва ли трябва да се напомня, че този процес е бил твърде сложен - от една страна, България вече е имала създаден държавен модел, резултат от продължително развитие (VII-XI в.), но, от друга, настъпилите промени в политическото развитие на Балканите оказвали своето влияние върху формирането на българските държавни структури. За съжаление този сложен процес е познат твърде слабо, тъй като запазените исторически извори напомнят за отделни явления, но не и за цялата картина.

Държавната власт е била съсредоточена в ръцете на владетеля. Според политическата теория царската институция е имала божествен произход, но н същото време нейните функции са били наследствени. За съжаление паметниците от XIII в. не са засвидетелствували принципите на престолонаследието. Но ако се обърнем към текстовете от предходната епоха или към документи от следващото, четиринадесето столетие (грамотите на Иван Александър и Иван Шишман), ще добием сравнително ясна представа: царската власт се е предавала от баща на син и от брат на брат; само в редки случаи тя е могла да премине към други родственици. Първото десетилетие от историята на възобновена България предлага едно интересно явление, а именно: двувластието, споделянето на царското достойнство и особено върховната власт от двама души - Иван I Асен и Петър, Иван I Асен и Калоян, Петър и Калоян.

Юридически царската власт е била неограничена - принцип, добре изразен с понятието „самодържец", което е било част от титулатурата на българските владетели. Българският цар е имал правомощия както в областта на светското, така и на каноническото право.

Владетелят е управлявал държавата с помощта на многобройна администрация, чиито служители той наричал „работници на царството ми". Централният апарат е почти неизвестен. В началото на XIII в. се срещаме с коместабуларий Сергии, който оглавявал Калояновото пратеничество до папа Инокентий III, но не се знае каква е била неговата служебна позиция. Провинциално-административната струк

nesnaecht
България в сянка: 1241-1300

Преждевременната смърт на Иван II Асен поставила сериозен проблем през Асеневата династия и цялото българско общество. Покойният цар имал три брака и девет деца, сред които - двама сина, но и двамата непълнолетни. Овакантеният престол бил отреден за по-големия син Калиман Асен (1241-1246), който бил седем-осем годишен. Въз-шествието на непълнолетния владетел почти съвпаднало с първото нашествие на татарите в българските земи (1243 г.), но през тези години основният противник на българското царство била Никейската империя, чиято мощ непрекъснато укрепвала. По традиция България била обект на папската политика (с писмо от 21 март 1245 г. до българския цар римският първосвещеник Инокентий IV се опитал да върне българите към католическата вяра), а латинците от Константинопол вече не били в състояние да влияят върху събитията на Балканите. Но всичко предстояло, когато дванадесетгодишният Калиман Асен починал - според едни извори от естествена смърт, а според друго известие той бил отровен (септември 1246 г.).

Според вече установената традиция българският престол бил зает от по-малкия син на Иван II Асен, Михаил II Асен (1246-1256), роден от третия му брак с Ирина Комнина. Малолетният цар не бил в състояние да управлява страната и ръководството на държавните дела било поето от регентство, сред което основна роля играела царица Ирина. Смяната на българския престол станала по време, когато Балканите навлизали в нов период, открит с поход на никейския император Йоан III Дука Ватацес. Никейският владетел не пропуснал да се възползва от създалото се положение: ромеите овладели Серес, а сетне и Мелник. Този бърз успех бил ключ към понататъшните завоевания и в две посоки, а именно: в Македония, където на Йоан Ватацес се подчинили Стоб, Велбъжд, Скопие, Велес, Прилеп, Овче поле и Просек, и в Тракия, където под никейска власт попаднали почти без съпротива Станимака, Цепина и градовете и селата в Родопската област (гранична линия станала р. Марица). Едва след това между Търново и Никея бил сключен мирен договор и Йоан Ватацес заявил, че няма да предприема нови завоевания.

Тези събития показали, че регентството, управляващо от името на Михаил Асен, не било в състояние да организира сериозно противодействие (Ирина се грижела повече за своето положение в Търново и за съдбата на Комниновата фамилия), проявило престъпно нехайство, което довело както до големите териториални загуби в Тракия и Македония, така и до новото откъсване на Браничевска и Белградска област. Мирът от 1246 г. не само документирал бързия срив на България, второстепенната й позиция на Балканите, но и безспорния факт, че тя започнала да плава във водите на Никея: през следващата, 1247 г. българската държава вече воювала заедно с Никея срещу Латинската империя.

Пробуждането на България настъпило след шест-седем години. Трудно е да се каже на какво се дължи оживлението в българската външна политика - на израстването на Михаил Асен или на подмяната на хората около него, - но то е безспорен факт. През 1253 г. бил сключен договор с Дубровник, който уреждал търговските отношения между партньорите, но и изграждал политически и военен съюз срещу Сърбия, Към това време се отнася и един опит на България да подкрепи амбициите на Михаил Палеолог за овладяване на императорския престол в Никея. Но сигнал за по-резултатна политика, насочена срещу основния противник - Никейската империя, - била смъртта на Йоан III Дука Ватацес (ноември 1254 г.). Михаил Асен (или хората от обкръжението му) решил да се възползва от смяната на василевсите в Никея и да си възвърне поне част от загубеното през 1246 година.

В края на 1254 г. българските войски без особени усилия успели да овладеят Станимака, Перущица, Кричим, Цепииа, областта Ахрида (без крепостта Манион), Устра, Перперакион, Кривус, Ефраим. Но този успех бил временен. През следващата, 1255 г. отново без решително сражение между противниците новият никейски василевс Теодор II Ласкарис (зет на Михаил Асен) успял да си възвърне загубените в края на предишната година крепости, без Цепина.

Този неуспех на България показал, че страната нямала достатъчно сили и последователна политика срещу Никея. Нещо повече, Михаил Асен проявил пренебрежение и безсилие по отношение на загубените територии в Македония. През 1255 г. жителите на Мелник въстанали срещу господството на никейците. Това въстание можело да се превърне в централно и обединително ядро на масово движение за освобождаване на Македония. За съжаление Търново не оказало никаква подкрепа на въстаниците и опитът им не сполучил. Нещо повече, това безразличие било началото на постепенно загубване на интереса на България към Македония. Големи територии, населени с българи, били оставени сами на себе си, на византийската власт и на нарастващите сръбски претенции.

Несполучливите действия на Михаил Асен не свършили с това. През 1256 г., след като сключил мир с Унгария и си осигурил помощ от куманите, българският цар настъпил в Тракия. Но последвалите събития били изненадващи. Българите с активното посредничество на руския княз Ростислав Михаилович (зет на Бела II и тъст на Михаил Асен) се съгласили да сключат неизгоден мир с Никея (запазване на установените през 1255 г. граници). Тези несполучливи действия вероятно били една от причините за заговора срещу Михаил Асен, в който българския цар бил убит от първия си братовчед Калиман (син на севастократор Александър).

Тази насилствена смърт на втория син на Иван II Асен била белег за навлизането на България в дълбока политическа криза. Цареубиецът Калиман се задържал на върха твърде кратко време, скоро бил убит и българският престол бил овладян от болярина Мицо, зет на Иван II Асен. Но с това гражданската война навлязла в нова фаза. От вътрешно дело на Асеневите потомци, които си оспорвали престола, тя се превърнала в антидинастическа, антиасеневска. Българското болярство, недоволно от последните Асеневци, решило да противопостави на Мицо Константин Тих.

Последният получил сериозна поддръжка и успял да спечели двубоя. Това станало през 1257 година. Наистина Мицо не бил съкрушен окончателно и се оттеглил във владенията си в Месемврия, но към 1260-1261 г. той се споразумял с император Михаил VIII Палеолог, разменил владенията си срещу земи в областта на р. Скамандър (Мала Азия) и емигрирал във Византия. Така Константин Тих останал без противник вътре в страната.

Гражданската война приключила. Седемдесет години след възстановяването на българската държава за пръв път царските инсигнии били връчени на лице извън Асеневата династия. Въпреки изразената неприязън обаянието на първите Асеневци и почти трансцедентната идея за правата им върху царската власт били толкова силно вкоренени в съзнанието на българското общество, че новият владетел побързал да се приобщи към династията. Константин Тих сторил това по два начина. Първият бил съвсем елементарен, но в замяна на това твърде демонстративен: възприел фамилното име Асен. Вторият бил традиционен: оженил се за внучка на Иван II Асен, което го изравнило с Мицо, основния му съперник за царския венец.

Константин Тих Асен (1257-1277 ) е една от най-трагичните фигури в историята на Второто българско царство. Не му липсвали амбиции да възстанови някогашните позиции на България, но почти всичко, с което се захващал, завършвало с несполука. Сякаш някаква мрачна предопределеност тегнела над него. Две са посоките и страните, с които била обвързана трайно българската външна политика през периода 1257-1277 г: югоизток и северозапад, Византия и Унгария. Характерът на българо-византийските отношения се определял от миналото на двете страни, но сякаш на преден план изпъквала ролята, която са играли двете съпруги на българския цар - Ирина Ласкарина и Мария Палеологина Кантакузина. Ирина питаела силна ненавист към Михаил VIII Палеолог заради обезнаследяването и ослепяването на своя брат Йоан IV Ласкарис и тази ненавист оказвала силно влияние върху политическите решения на нейния съпруг.

От своя страна Мария мразела не по-малко вуйчо си Михаил VIII (по семейни и политически причини) И тази омраза давала облика на българо-византийските отношения през 70-те години на века. Трудно е да се разкрие точната причина - действие под влияние на съпружески гняв или качествата на Михаил VIII Палеолог като противник, но начинанията на Константин Асен нямали успех. Българският цар воювал неколкократно срещу империята -1262-1263, 1264-1265 г., опитал се да постигне нещо с мирния договор от 1268 или 1269 г. или па се включи в коалиции, организирани срещу Византия, но всичките му действия били напразни.

Ако се обърнем към другия край на диагонала югоизток - северозапад (към Унгария), ще се види, че и там картината не била по-радостна. Спец едно бързо нахлуване в Северин (1260) българската държава не могла да се похвали с нещо по-сериозно. И което е по-важно, била принудена да изпита върху себе си ударите на все по-активизиращата се унгарска политика в югоизточна посока. През 1273 г. България била обект на разорително татарски на-шествие, а след тази година татарите станали чести гости на Балканския полуостров и притискали все по-тежко българската държава. Външнополитическите усилия на Константин Асен надскочили балканските измерения, но усилията за приобщаване към антивизантийската лига, организирана от амбициозния неаполитански крал Шарл I Анжуйски, не донесли особени резултати.

Но най-неприятното за Константин Асен се зараждало вътре в страната. През 1277 г. в България започнало въо-ръжено движение срещу царя, ръководено от Лихана (според византийските автори), вероятно идентичен с Ивайло (от една приписка към български ръкопис от XIII в.). Това движение, което било опит да се реши започналата през 1256 г. династическа и политическа криза, чрез по-сериозна намеса на низините в българското общество, не могло да реши сериозните проблеми, но струвало живота на Константин Асен. В решителното сражение българският цар бил убит лично от предводителя на въстаниците (1277 г.).

Това открило пътя на Ивайло към Търново и през пролетта на 1278 г. столицата била обсадена. Царица Мария и най-приближените й боляри били изправени пред труден избор. Защото освен Ивайло се появила и още една, не по-малко сериозна опасност. Тази опасност идвала от юг и се наричала Византия. Събитията в България привлекли вниманието на Михаил VIII Палеолог, който като опитен политик не пропуснал да се възползва от тях. За тази цел той решил да привлече Иван Асен, син на Мицо. Младият потомък на Асеневци бил оженен за императорската дъщеря Ирина и провъзгласен за български цар. Едновременно с това била подготвена ромейска войска, командвана от Михаил Глава Тарханиот, която трябвало да настъпи към България.

Царица Мария и болярите били принудени да сторят най-добрия избор, като не забравяли, че и опасността от татарите също не била за пренебрегване. Те предпочели споразумение с Ивайло. Това станало през пролетта на 1278 г., когато водачът на бунтовниците бил допуснат в столицата и провъзгласен за български цар. А последвалият брак между него и овдовялата царица Мария легитимирал позицията на новия владетел. По този начин събитията в България били завързани в сложен възел. В най-трудно положение бил Ивайло, тъй като трябвало да защитава нещо, към което протягали ръце и други: от североизток отново нахлували татарите, а от юг - ромеите начело с Михаил Глава. Ивайло - правилно или не - се отправил срещу татарите, сражавал се многократно с тях, а според някои извори дори бил обсаден в Дръстър.

При това развитие на събитията южният фронт бил почти без защита и ромеите без особени усилия - така поне твърдят византийските автори - успели да навлязат в България. Но лесните победи не ги приближили значително до крайната цел. Едва когато се разнесъл слух за разгрома на Ивайло, „търновци" (вероятно висшата аристокрация) се решили да отворят портите на престолния град, да предадат царица Мария и сина й Михаил на ромеите и да приветствуват Иван Ш Асен като цар (пролетта на 1279 г.).

Оттук нататък България се оказала в странно положение: с цар, който воювал някъде на североизток срещу татарите и след това на юг срещу ромеите (през юли-август 1279 г. Ивайло разбил две ромейски войски, които идвали на помощ на Иван III Асен) и с още един цар, който господствувал едва ли не само над столицата и се чувствувал сигурен зад нейните стени. Това положение се изменило и усложнило още повече когато в Търново се заприказвало за заговор на Георги Тертер, зет на царя, деспот и без съмнение най-влиятелната личност в столицата.

И възелът започнал да се разплита: Иван III Асен и съпругата му уплашени напуснали Търново и през Месемврия се добрали до Константинопол; Георги Тертер изведнъж се оказал господар на столицата, а пък Ивайло скоро останал без необходимите сили. Така к края на 1279 или самото начало на 1280 г. страната вече била под скиптъра на цар Георги I Тертер (1280-1292) (междувременно Ивайло се опитал да намери подкрепа сред доскорошните си врагове татарите, но скоро бил умъртвен).

Смъртта на Ивайло, бягството на Иван III Асен и въз-шествието на Георги I Тертер възстановили единството на страната, но това не ликвидирало тежката криза, в която България била попаднала още н средата на столетието. Наистина само две-три години по-късно Георги I Тертер укрепил властта си, тъй като Иван III Асен окончателно се отказал от претенциите си към българския престол - факт, включен в поредния българо-византийски договор. Но това почти не подобрило вътрешното състояние на страната и нейните позиции в международния живот на Балканите. Видин и неговата област се обединили под господството на Шишман, в Бранчевско властвували братята Дърман и Куделин, татарите продължавали да опустошават страната (особено тежък бил техният рейд през 1285 г.) и да налагат все по-силно влиянието си. Дори престолонаследникът Теодор Светослав бил изпратен като заложник в двора на татарския вожд Ногай. По същото време сърбите започнали активно настъпление в Македония и за няколко десетилетия лишили окончателно България от изконни земи.

Единственият шанс за България да участвува активно в международния живот била замислената от неаполитанския крал Шарл I Анжуйски антивизантийска коалиция (заедно с Унгария, Сърбия и Венеция), но нейното формиране било преустановено след „Сицилианската вечерня" (1282 г.), т. е. след въстанието срещу анжуйците. И някак си съвсем естествено през 1292 г. Георги I Тертер се отказал от престола и потърсил убежище във Византия.

Властта в България преминала в ръцете на Смилец -един от най-изтъкнатите боляри в страната. Новият цар бил женен за дъщеря на севастократор Константин Палеолог (брат на Михаил VIII Палеолог), т. е. тя била братовчедка на император Андроник II Палеолог (1282-132. И безспорно той е разчитал на подкрепа от Византия. Смилец потърсил с подобни средства и уреждане на отношенията си със Сърбия: дъщеря му Теодора била омъжена за бъдещия крал Стефан Урош III Дечански.

Но този династически брак регистрирал само добра воля, но не възпрял сръбското овладяване на Македония. Като се прибави и вече традиционното татарско влияние, представата за безпомощността на българския цар да изведе страната си от тежката криза, става пълна. Шест години продължило царуването на Смилец. През 1298 г. той починал, без да е постигнал нещо по-значимо.

nesnaecht България пред залез: 1300-1393/1396

Със смъртта на Смилец кризата в България достигнала до най-високата си точка. По право престолът се падал на покойния му син Йоан или по-точно Йоан Комнин Дука Ангел Врана Палеолог, но реалната власт в страната била н ръцете на царицата-майка, която се опирала на своя зет Елтимир (брат на цар Георги I Тертер). Вдовствуващата царица, която търсела пътища за укрепване на своето положение в България, направила странен ход: предложила брачен съюз на сръбския крал Стефан Урош II Милутин -ход, който би трябвало да доведе до обединението на двете съседни страни. За щастие на българската държава тези опити срещнали нежеланието

на партньора и ловките действия на Византия.

Докато българската царица провеждала тази недалновидна политика, съдбата на България била вече решена другаде. Развихрилата се

гражданска война сред татарите довела до смъртта на могъщия Ногай и неговият син Чака решил да потърси спасение в България и „правата" си върху българския престол (той бил зет на Георги I Тертер). Положението в страната било такова, че той наистина постигнал целта си, не без помощта на своя шурей Теодор Светослав. Така престолът на Асеневци преминал в ръцете на един татарин и падението на България достигнало до най-ниската си точка.

За щастие това необичайно положение във върховете на властта продължило твърде кратко време. За Теодор Светослав възшествието на Чака било само временно, преходно положение. Само няколко месеца по-късно, когато войски на новия хан на Златната орда Токту се появили край Търново, синът на Георги Т Тертер успял да организира преврат, Чака бил умъртвен, а

главата му била изпратена на татарския владетел. Така Теодор Светослав (1300-1322) станал български цар.

Новият цар заварил една изтощена от половинвековна криза страна. Видин продължавал да съществува като независима територия и нейният владетел Шишман (а по-късно синът му Михаил Шишман) почти не се съобразявал с Търново. Подобна полунезависима област

започнала да се формира в Крън, където властвувал чичото на Теодор Светослав Елтимир (там на първо време намерила убежище и вдовицата на Смилец). Единственото благоприятно обстоятелство било в добрите отношения със Златната орда, която отстъпила на България земите между устията на Дунав и Днестър, с важния град Маврокастрон или Аспрокастрон (Белгород

Днестровски).

Основните външнополитически усилия на Теодор Светослав били насочени на юг, към Византия. Тази политика е напълно обяснима; от една страна, към нея я тласкала традицията (Сърбия все още оставала „незабелязана", а, от друга, във Византия намерили убежище, пак по традиция, двамата братя на покойния Смилец Радослав и Войсил, които в продължение на няколко години били остриетата на Византия в действията й срещу България.

Но в самото начало империята направила опит да използва за своите цели Михаил Асен, син на Константин Тих Асен. Претендентът наистина се появил в България, но след като не постигнал нищо, дирите му се загубили.

Наскоро след това срещу България, по-точно срещу Крън, настъпила византийската войска, командувана от Радослав. Ромеите били разгромени, Радослав бил пленен, ослепет и върнат във Византия, а останалите пленници били разменени срещу Георги I Тертер (бившият цар бил изпратен от сина си да управлява Червен, а наскоро след това станал монах в някой от

Ивановските скални манастири).

Българо-византийската война навлязла в решителна фаза през 1304 и продължила до 1307 година. Как се развили военните действия? Българската войска, предводителствувана от Теодор Светослав и Елтимир, без особени усилия овладяла територията между Стара планина и Странджа, с градовете Ктения, Русокастро. Месемврия, Анхиало, Созопол и Агатопол.

Византийците не останали безучастни и настъпили на север начело със съимператора Михаил IX Палеолог, Михаил Глава и Войсил. Сблъсъкът станал край р. Скафида на 23 август 1304 г. и завършил с краен успех на българите. Но византийците продължили своята кампания, като се насочили срещу Елтимир и овладели областта между Сливен и Копсис, а след това успели да си възвърнат и загубените през пролетта градове по Черноморието. Теодор Светослав и Елтимир също не бездействували и предприели ново настъпление (есента на 1304 г.), но били възпрени от каталански наемници.

През следващата, 1305 г. разположението на силите се променило - византийците успели да се споразумеят с Елтимир и той преминал на тяхна страна. Но това не разколебало българския цар, който без особени трудности ликвидирал съпротивата на своя чичо и присъединил неговите територии към българската държава. Решителните събития настъпили към края на 1306 г. и имали много неочакван характер: зимата на 1306-1307 г. била твърде

тежка за Константинопол, чието население изпитвало несгодите на тежък и продължителен глад. Теодор Светослав не пропуснал тази възможност за уреждане на двустранните отношения, доставил житото, необходимо за изхранването на византийската столица, след което бил сключен мир между България и Византия.

Мирът според обичайната практика бил съпроводен с брак между Теодор Светослав и Теодора, дъщеря на Михаил IX Палеолог. В продължение на петнадесетина години мирът между двете страни бил спазван стриктно

или поне липсват сведения за неговото нарушаване. Тази липса на събития на българо-византийската граница налагала пълно мълчание на византийските хронисти и историци и ние знаем твърде малко за българското минало от това време. На фона на това мълчание изпъква едно събитие - през 1314 г. в Маврокастрон (или Аспрокастрон), т.е. Белгород Днестровски, бил

убит един францискански монах. Това довело до конфликт между България и Генуа, до забрана на генуезката търговия с българските черноморски пристанища. Този конфликт приключил три години по-късно, през 1317 г. с възстановяване на търговските връзки между двете страни.

През 1321 или началото на 1322 г. Теодор Светослав починал и престолът бил наследен от сина му Георги II Тертер. Но изненадващата смърт на младия български цар (началото на 1323 г.) му попречила да разгърне своите действия - защита на Пловдив и настъплението към Адрианопол.

Прекратяването на Тертеровата династия изправило българската държава отново пред сериозен проблем, а именно: кой да поеме върховната власт в страната? Изминалите 50 (или дори 75) г. показали до каква степен стабилността на страната - във вътрешен и външен план - била в зависимост от пътищата и средствата, използвани за овладяване на царския трон, от

хората - понякога случайни, - които поемали короната и скиптъра и управлението на България.

Подобен извод безспорно е бил направен и българската аристокрация посочила за приемник на последния Тертеронец Михаил III Шишман Асен. Този избор не бил случаен. Безспорно деспот Михаил е бил сред най-авторитетните представители на най-висшата българска знат. Това

положение се дължало не само на позицията му на видински господар (от преди 1313 г.) и зет на сръбския крал Стефан Урош II Милутин, а преди всичко на произхода му - Михаил бил най-сериозният претендент за българския престол сред потомците на Асеновата фамилия (той бил

внук на Анна -Теодора, дъщеря на цар Иван II Асен от третия му брак).

Неговият избор означавал не началото на нова династии, а възстановяването на старата и славна династия на Асеневци.

Краткото царуване на Михаил III Шишман Асен (1323-1330) е познато добре само откъм една страна: външнополитическата и свързаните с нея военни действия. За щастие изворите позволяват да се възстановят не само конкретните стъпки на новия български цар, но и неговата цялостна външнополитическа програма. Като потомък на Асеновци царят прегърнал

основната идея на своите пред-ходници, а именно: създаването на една голяма българска „държава от Византион (=Константинопол) до Истър (= Дунав)", както и освобождаването на Македония от сръбска власт и нейното повторно (след времето, на Иван II Асен) обединение с България. Михаил Асен трябвало да осъществява своите намерения в сложна политическа

обстановка във Византийската империя (гражданската война между Андроник II Палеолог и неговия внук Андроник: III), от една страна, и все по-нарастващата сила на Сърбия, от друга.

Първите стъпки на Михаил Асен обаче имали много по-конкретна цел: възвръщането на земите между Несебър и Сливен, които Византия овладяла, възползвайки се от смъртта на Георгий II Тертер. Действията на българския цар били успешни, но в същото време те били помрачени от

нелепото падане на Пловдив в ръцете на ромеите. Оттук нататък цар Михаил Асен преминал в настъпление и се изправил лице в лице с младия император (или по-точно съимператор на дядо си) Андроник III Палеолог. Конфликтът приключил (1324 г.) със сключване на мир и брак на Михаил Асен с вдовицата на Теодор Светослав Теодора (сестра на Андроник III).

Мирният договор бил подновен през 1327 г., когато българският владетел се задължил да подкрепи Андроник Ш в борбата срещу дядо му, а византийският василевс трябвала да подпомага Михаил Асен в действията му срещу Сърбия. Наскоро след това събитие гражданската война във Византия избухнала отново и предимствата на Андроник III се очертали твърде бързо.

Развитието на военните действия подтикнало Михаил Асен ца се намеси в конфликта на страната на стария император и да се опита да овладее византийската столица. За съжаление българският цар не преценил правилно обстановката, не само бил принуден па изтегли войските си от подстъпите към Константинопол, но и след активната намеса на Андроник III Палеолог,

вече василевс и автократор (от 24 май 1328 г.7 когато неговият дядо абдикирал), бил принуден да сключи нов договор с империята (края на 1328 или самото начало на 132У г.).

Трудно е да се разшифрова формулировката „здрав и вечен мир и съюз", но последвалите събития показват, че в основата на договора залегнало българо-византийското сътрудничество, насочено срещу Сърбия.

И наистина през 1330 г. цар Михаил Асен, след като „византийската" му политика не била доведена до сполучлив край, се посветил на осъществяване на програмата си спрямо Сърбия, т.е. възпиране на сръбското настъпление в Македония, отхвърляне на сръбското господство над

северозападните български земи и в крайна сметка унищожаване на сръбската държава (в подялбата трябвало да участвува и Византия). Подготовката на военните действия (Михаил Асен привлякъл на своя страна освен Византия, разбира се, влашкия войвода Иванко Басараб,

Молдова и Черните татари) и първите стълкновения били сполучливи за българския цар.

Но на 28 юли 1330 г. нищо неподозиращите българи, които разчитали на временното примирие, били нападнати от сръбските войски, командувани от престолонаследника Стефан Душан, и претърпели сериозно поражение. Самият Михаил Асен бил тежко ранен и починал от раните си или както твърдят други извори, бил екзекутиран но нареждане на Стефан Душан.

Поражението край Велбъжд (дн. Кюстендил) открило пътя, за пръв път в българската история, за проникване на сръбско влияние в България. Под натиска на победителката Сърбия и лично на Стефан Урош III Дечански Иван Стефан - син на Михаил Асен от първия му брак. и лишен от престолонаследие през 1324 г. - бил измъкнат от несигурното положение, в което живеел вече шест години, и провъзгласен за български цар.

Властвуването на Иван Стефан била твърде краткотрайно, то продължило само седем-осем месеца и преминало под знака на външнополитически и военни несполуки и борби вътре в страната. Щом научил за гибелта на цар Михаил, Андроник III потеглил срещу Българин и без много усилия завзел Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русокастро и Ямбол. Тази териториална загуба довела до конфликт между просръбската партия, оглавявана от бившата царица Анна и Белаур (брат на Михаил III Шишман Асен) и привържениците на Асеневци.

Нещо повече, антисръбските настроения били достатъчно силни, за да доведат до открит бунт, който свалил от престола Иван Стефан и въздигнал за български цар Иван Александър. Иван Александър (син на деспот Срацимир и Кера Петрица, сестра на Михаил III Шишман Асен) бил сред най-изявените български боляри - той имал най-високото дворцово достойнство

деспот и владеел Ловеч и околните земи.

Потомък на Асеневци и Тертеровци, племенник на Михаил III Асен - всичко това го направило естествен водач на антисръбските сили в България

и най-изявен претендент на българския престол. И наистина през пролетта на 1331 г. Иван Александър вече стоял начело на българската държава, Това станало в труден за държавата и народа момент. Над България била надвиснала опасност от две страни -откъм традиционния противник Византия и от страна на Сърбия, която постепенно се превърнала н първа сила на

Балканите.

При това положение първите стъпки на новия владетел били направени на

международното поле. През юли 1331 г. Иван Александър успял да си върне загубените година преди това градове, а на 18 юли край Русокастро той разбил ромейската войска, предвождана от Андроник III Палеолог. Военните действия приключили с мирен договор, сключен от двамата владетели, който предвиждал брак между първородния син на българския цар Михаил Асен и

малолетната дъщеря на византийския василевс Мария (бракът бил сключен към 1338-1339 г.).

Сполучливо били решени и проблемите, които поставяли отношенията със Сърбия. През пролетта на 1332 г. сестрата на Иван Александър Елена се омъжила за сръбския крал Стефан Душан и този брачен съюз възстановил добрите отношения между двете съседни страни. Като се добави към тези два външнополитически успеха и ликвидирането на бунта на Белаур във

Видин, ще се види, че само една година след възшествието си Иван Александър държал здраво властта в България, сполучил да заличи пресните рани (поражението от Сърбия и териториалните загуби, понесени от Византия).

Изминало почти едно десетилетие в мир и относително спокойствие, за което Иван Александър заслужил похвалите на книжовниците. Но на 15 юни 1341 г. починал Андроник III Палеолог и династическият проблем за Византия се превърнал в интернационална политическа и междудържавна криза. Но преди това едно събитие в Константинопол пряко засегнало България.

Веднага след кончината на Андроник III във византийската столица се появил Шишман, един от синовете на Михаил III Шишман Асен (той пребивавал дълго време при татарите). Тази поява на възможен претендент за българския престол предизвикала смущение в отношенията между двете страни. Иван Александър се опитал да упражни влиянието си и да изиска Шишман да му бъде предаден, но не сполучил.

Но скоро събитията във Византия взели такъв обрат, че Шишман бил забравен. В империята избухнала поредната гражданска война между привържениците на малолетния Йоан V Палеолог (основните фигури в тази групировка били майката Анна Савойска и Алексий Апокавк) и узурпатора Йоан Кантакузин.

При това положение пред Иван Александър стоял въпроса: на чия страна да застане?На първо време Иван Александър заел изчаквателна позиция. Безспорно той искал да си изясни силите и намеренията на двете страни и едва тогава па действува. Привлечен от слуховете, че сред привържениците на младия император имало групировка, която предпочитала да премине на страната на българския цар, отколкото да се подчини на Йоан Кантакузин, Иван Александър нахлул в Тракия, но опитите му да овладее Адрианопол и

Димотика били безуспешни.

На следната, 1342 г. българите бездействували (за разлика от

сърбите) и едва през зимата на 1342-1343 г. Иван Александър, вече окончателно заел страната на малолетния Йоан V Палеолог, отново настъпил в Тракия и обсадил Димотика, където пребивавала Ирина, съпруга на претендента Йоан Кантакузин. Но флотата на смирненския турски господар Умур паша, която акостирала в устието на Марица, принудила войската на

българския цар да се оттегли.

Едва през 1344 г. Иван Александър успял да постигне тона, към

което се стремял през предните години. В замяна на помощ, която обещал на императрицата-майка Анна Савойска, той получил „градовете край Станимака и Цепина", общо девет: Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник. Иван Александър се задоволил с тази териториална придобивка и не бързал да изпълни обещанието си.

Той нямал намерение да се намесва по-активно в гражданската война във Византия и се отнесъл с безразличие към действията на Момчил (той умело лавирал между двете партии в империята), пропускайки възможността да разшири българската власт над Родопите (опитът му да задържи овладяната крепост Хиперперакион се оказал безуспешен). Оставен сам между два

огъня, Момчил загинал в решително сражение с войските на Кантакузин и неговия постоянен съюзник Умур паша. Докато българският цар играел на дребно, Стефан Душан успял да овладее голяма част от Македония (без Солун) и да се провъзгласи, не без българско участие, за цар.

С тези скромни успехи Иван Александър дочакал пролетта на 1347 г., когато Йоан Кантакузин влязъл в Константинопол като съимператор на своя зет Йоан V Палеолог.Гражданската война приключила н Византия, макар и чувствително отслабена, отново била единна държава. Като се добави и Сърбия на Стефан Душан, която в момента била най-могъщата държава на Балканите, както и турците, които вече били реална заплаха, разположението на политическите сили съвсем не било благоприятно за България. Ето защо

Иван Александър направил опити да изведе страната си от „балканската изолация".

Към 1346-1347 г, бил сключен договор с Венеция, потвърден през 1352 г. с писмо на Иван Александър до дожа Андреа Дандоло. През същата година били направени опити за установяване на подобни отношения с Генуа. Но главната опасност вече идвала от турците и тя все повече се засилвала.

Наистина през 1351 г. Йоан V Кантакузин направил опит да създаде коалиция от Византия, Сърбия и България, но усилията му се провалили поради нежеланието на Стефан Душан и подкрепилия го Иван Александър (вторият опит през 1363 г. също не довел до успех).

Този негативен резултат бил почувстван веднага: през 1352 г. турците се установили за пръв път на полуострова, а от 1354 г. вече трайно присъствували в неговите съдбини. Но това не било единственото нещастие за Иван Александър.

През 1363 г. в атмосферата на все по-нарастващата турска заплаха се водила последната българо-византийска война, а през 1365 маджарите овладели Видин и неговата област, откарали в плен Иван Срацимир и започнали да налагат католическата вяра сред българското население. За щастие маджарската окупация продължила само четири години, до 1369, когато широко интернационализираният конфликт бил разрешен в полза на България (разбира се, в замяна на някои отстъпки в Черноморската област).

Цар Иван Александър е този български средновековен владетел, който получил най-много хвалебствия от своите съвременници (разточителни със своите похвали приписки към деветнадесет ръкописа и сравнително многобройните портретни изображения). Но реалността била по-различна. Българин водила спрямо Византия станалата вече традиционна политика „на

дребно", оставила Сърбия да изпълнява безпрепятствено своята програма или пък не реагирала както трябва. Не по-добро било и вътрешното състояние на страната (въпреки борбата срещу различните еретически движения и силно изразеното покровителство на манастирите и исихазма).

Вследствие на определени процеси, развиващи се в българското общество, както и на проблеми, произтичащи от семейното положение на българския владетел (двата му брака и особено обстоятелствата при разрива и сключването на втория брак с еврейката Теодора), се очертавало разделение на страната. Между 1352 и 1355/ 1356 г. във Видин се настанил Иван

Срацимир (син от първия брак на българския цар), който направил всичко, което било по силите му да формира самостоятелно царство. В същото време за престолонаследник в Търново (с титлата „млад цар" бил посочен Иван Шишиман, първородният син на царя от втория брак.

Като се добави към тази нерадостна картина и формиращото се в Добруджа владение на Тертеровите потомци Балик, Теодор и Добротица, което придобивало все по-голяма независимост, ще се добие пълна представа за процеса на разпадане на българското царство на „три Българии", описани малко по-късно от германския рицар Ханс Шилтбергер и споменати в един византийски текст. Тази България оставила на своите наследници цар Иван Александър, който починал на 17 февруари 1371 г. Иван Шишман поел короната и скиптъра в изключително труден за България момент - момент, който би могъл да бъде характеризиран като „България на ръба на пропастта".

Търновска България или една от „трите Българин", начело на която стоял

младият цар, се изправила сама срещу турската опасност (както и останалите две). Историчес-ките извори не само че не съдържат данни за някакво сближение между трите разделени части на страната, но и говорят ако не за противопоставяне между тях, то поне за все по-голямо разделение (Добротица и Иванко отдавна процеждали самостоятелни действия във всички области на международната политика, а през 1381 г. Иван Срацимир прекъснал връзката си с Търновската патриаршия и получил митрополит, назначен от Константинопол).

Опитите на Иван Шишман да потърси съюзници извън кръга, в който били Видинското царство и Добруджа (Сърбия, Унгария), също не довели до положителни резултати и той сам трябвало да се противопостави на османците. И то само няколко месеца след възшествието си.На 26 септември 1371 г. при Черномен, на брега на Марица турците нанесли катастрофално поражение на братята Вълкашии и Углеш. Тази паметна битка имала реши-

телно значение както за целия Балкански полуостров, така и за България.

Иван Шишман бил принуден да преклони глава, да се признае за васал на султан Мурад и да пожертва сестра си Кера Тамара, която била изпратена в султанския харем.На пръв поглед този мир или по-точно това формално подчинение, осигурило на България едно спокойно десетилетие. Но това било само на пръв поглед. Наистина спокойствие имало, но само за териториите на север от Стара планина.

Всички български земи на юг от Балкана били оставени сами на себе си и естествено попаднали под османска власт. Тези завоевания били

плацдарм за по-нататъшни военни действия срещу северните, северозападните и югозападните територии на полуострова. Особено решително значение имало падането на София (1385 г.) поради изключителния стратегически характер на града. Наистина победата на сърбобошнаците край Плочник през 1387 г. възпряла османците (Иван Шишман плахо демонстрирал своята не-зависимост, като отказал да изпрати войски, които да подпомогнат Мурад), но това било само глътка въздух.

Още на следващата, 1388 г. Мурад решил да се справи с Търновска България и Добруджа. Голяма турска армия, командувана от великия везир Али Паша, преминала Стара планина, овладяла Шумен и Провадия (според някои извори и Търново) и обсадила Иван Шишман в Никопол. Българският цар бил принуден да разчита на милостта на султана, съгласявайки се да отстъпи Силистра. След оттеглянето на турците земите на Търновското царство били разделени на две - един санджак с център Силистра и една втора провинция с главен град Търново, която била дадена на Иван Шишман, отново като турски васал.

Съдбата на онова, което било останало от Търновска България и нейния владетел, била вече решена. Но Иван Шишман получил малка отсрочка. Султан Мурад решил първо да се справи със Сърбия, но намерил своята гибел на Косово поле (1389 г.), където сърбите претърпели пълно поражение. То определило и положението на Търново; опитът да се потърси унгарска помощ не сполучил и Иван Шишман със страх очаквал бъдещето(междувременно в съдбата на Добруджа се намесил един нов фактор - влашкият княз Мирчо I Стари, но неговите опити да овладее тази българска земя не сполучили, тъй като султан Баязид бързо ликвидирал усилията на власите). Краят на Търновското царство настъпил през лятото на 1393 г.

Голяма турска войска, предвождана от султана, преминала Стара планина и обсадила Търново (Иван Шишман отново се намирал в Никопол). На 17 юли 1393 г. престолният град паднал п ръцете на турците. Търновска България престанала да съществува, но нейният последен владетел продължил да бъде турски васал, пребивавайки в Никопол, още две години. На 29 октомври

1395 г. Иван Шишман бил обезглавен по нареждане на султан Баязид.

По същото време и Добруджа загубила своята независимост.Оставала „третата България" - Видинското царство.

Вероятно след турския поход през 1388 г. на север от Стара планина Иван Срацимир също станал турски васал и дори допуснал във Видин турски гарнизон. Надеждите на цар Иван Срацимир да запази силно ограничената си власт под турски суверенитет сякаш щели да се оправдаят. Нещо повече, през лятото на 1396 г. на Долни Дунав се появила армията на унгарския Крал Сигизмунд, която влязла във Видни, и неговият господар отхвърлил турската

зависимост. Но радостта била твърде кратка. На 25 септември същата година Край Никопол кръстоносната армия претърпяла катастрофално положение, което решило изхода на цялата кампания и в частност съдбата на малкото Видинско царство.

В края па 1396 г. турците завладели Видин, пленили Иван Срацимир и го отвели в Бруса, където завършил живота си. Така изчезнала и последната свободна българска територия и над българските земи легнал дълбокия мрак на робството.

nesnaecht Аврора , няма проблем и го гледам само като Писателско мнение !

Станислав Стратиев колкото и да е интелегентен и можещ , отразява действителноста през неговата призма която няма нищо общо със фактологията на историята поне за момента ! Днеска разчиствах авгиевите обори тука и ако знаеш какви глупости , картинки и емотикани без да забравя личните нападки към форумците и то анонимни съм изтрил ще ти падне шапката ! А моята идея за темата беше да се събират данни факти независимо откъде по Българската история и на какъвто ще да е език ! Че те тия изследователи може и да са пропуснали нещо някъде ! И ако не ги мързи да отворят и да прочетат все пак може да им помогне във изследванията! А иначе писателски творения бол ! Няма проблем и няма да го изтрия поне докато не остарее ! Постинга де , не ти !

nesnaecht От книгата на Петър Добрев

"Езикът на Аспаруховите и Куберовите българи "

2. СМЕСЕНИ ИЗРАЗИ, В КОИТО ЕДНАТА ЧАСТ Е ОТ АСПАРУХОВИТЕ И КУБЕРОВИ БЪЛГАРИ, А ДРУГАТА – ОТ ПРИОБЩИЛИТЕ СЕ КЪМ ТЯХ СЛАВЯНИ

Шарена – писана.

Ситни – дребни. Ситен-дребен босилек.

Старо – харо. Прати харо на вода и ти иди по него.

Здрав и читав.

Хубаво – любаво.

Кац-кац, калинке!

Буере-ведере, покажи си рогата (детско подвикване към охлюв).

Сурва, сурва година!

Леру-леру плетеница (детска игра, записана в ХI в).

Горе осо – долу босо!

Наниз телотен (златен наниз) – от др.бълг. телот (злато), аналогично с памирската дума ТИЛО (злато).

Не боре ве, войници от войска! – поздрав при среща с войска.

Същият старинен поздрав се среща и в още два израза:

Не боре те, мой мили татко! Не боре те, сноо Огненице! (БНТ, III, 77). Първата част от тези особени поздрави оставаше дълго неразгадана. Очевидно е, че думата НЕ в тях няма нищо общо със славянското НЕ, но какво значи тя, беше твърде трудно да се установи.

Едва когато се запознахме по-отблизо с народите, които обитават днес земите, населявани някога от древните българи, можахме да си обясним смисъла на тези на пръв поглед доста странни изрази. В някои райони на Памир и Хиндукуш думата НЕ означава нов, а думата БОРИ означава щастие, късмет. Подобно значение има коренът БОР и в келтските езици от гойделската група. Поздравите: "Не боре те и не боре ве!" означават следователно "Нов късмет, ново щастие на теб (на вас)!"

Зло и лошо – две злини са.

На ти кумице харанията, купих си ведрица!

Айде на бъх!

На бъх лъже!

Бъх не ватам! (не вярвам).

Жими Бога! (бога ми!) – срв. тал. ЖИМИ – мой.

Цигани - черни татули.

Калеш Ангя ханъма не става (от др.бълг. "калеш" – с черни очи, черноока).

Та стегнали сремова кучия!

(от сремова - "писана, красива" и кучия - каруца). Чрез тази дума разбираме какво е означавало името СРЕМ, с което българите са нарекли древния Сирмиум при своето идване на Балканите. На древнобългарски името Срем е означавало очевидно красив, украсен с рисунки и вероятно от същия корен произлязла и думата сърма - златиста украса на облекло.

"Кале ми е три чекара мермер

и три чекара дървета дъбови" –

Нар. песен, БНТ, III, 160 (превод "крепостта ми е три огради мрамор и три огради дървета дъбови.". Думата чекар тук е множествено число от др.бълг. ЧЕК – ограда, употребявана и до днес под най-различни форми в земите, обитавани някога от кавказките българи – като ЧЕГА – преграда, ЧИНГ – защитна стена, дига и др. (ЧРС, 506, 507). От същия корен е и името на една от най-старите български крепости ЧИКА, отбелязана още около 770 г. на гръцки като Тсика и разположена най-вероятно при днешното село ЧЕНГЕ.

"Да ми дадеш дрехи калугерски, да ми дадеш капа калибарка" –

из нар. песен "Гюрица войвода", БНТ, III, 189. С думите "капа калибарка" тук е наречена очевидно някаква старинна колобърска шапка. В Източен Кавказ високите мъжки калпаци се наричат и до днес КАПИ, а следователно изразът капа калибарка в от несъмнен древнобългарски произход.

"Армаганда си проводя на сестра кубра чапрази" –

нар. песен (БЕР, III, 81). Думата кубра в този израз е от несъмнен източен произход. В Памир и Кавказ тя се среща като женско лично име, поради което e доста вероятно споменатата народна песен да се отнася за жена с името Кубра.

Лосар - засевки.

Част от сватбения ритуал във Валовищко. В Памир ритуалното посипване с брашно се нарича ЛОС, а в земите на някогашните кавказки българи се среща думата ЛОВСА – сея. Двете думи лосар и засевки очевидно са паралелни названия на едно и също понятие. Само че едното - засевки е славянско, а другото - лосар е остатък от езика на Аспаруховите българи. От същия корен като лосар е вероятно и думата ЛОНСУ в диалектния израз АМА ЧЕ СИ ЛОНСУ (ама, че си разсеян).

"Летни, Боже, летни, да се роди просо!" (молитва за дъжд).

Летни в този неясен израз означава "вални, завали" и е от един и същи корен с думата ЛЕТЕШЛИВ – дъжделив, в основата на която стои изчезналото вече понятие ЛЕТЕШ - валеж. В Източен Кавказ се среща думата ЛЕЦ - сипя, давам, която вероятно е от същия корен.

Коня кулеша, коня кулаша, коня кулешана –

често срещано название на жълтите коне в народните песни. От думата КУЛ – жълт кон с др.бълг. суфикс -АС, ЕШ като в КАЛЕШ (черноок).

Виж я, що е кукужела (виж я колко е слаба, мършава).

Местен израз в Банско. Същата особена дума КУКУЖЕЛА се съдържа и в прякора на прочутия музикант Йоан Кукузел, за който се предполага, че е от български произход.

КУКУ-МИЖИ – вик при игра на криеница.

В Кавказ се среща думата КХУКХУ - крия, затрупвам (ЧРС, 246). А следоватално изразът КУКУ-МИЖИ значи буквално "крия се, мижай!".

ДИЛМАНО – ДИЛБЕРО, кажи ми как са седи пиперо (Нар. песен).

На памирски "дилман" значи сърдечна, а "дилбер" пленяваща сърцето. И двете думи произлизат от корена ДИЛ – сърце.

З. КАКВО Е НАСЛЕДИЛ СЪВРЕМЕННИЯТ БЪЛГАРИН ОТ ЕЗИКА НА СЪЗДАТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРИЯ

Всеки народ покрай множеството общи и съвпадащи с другите народи понятия има и думи, които са си само негови и не са познати нашироко по света. Българинът също притежава такива редки и познати само на него слова. Някои от тях, стига само да ги произнесе човек, донасят дъха на нещо дълбоко българско – нещо, наподобяващо гласа на онези старинни наши мелодии, които не се срещат никъде другаде по света.

Всеки българин е съпроводен с такива, само негови думи, още от рождената си люлка. Той не си дава сметка за тях, но те звучат над него още от мига, в които той се появи на света. Думи като БАЩА, МАЙКА, ЧИЧО, ЛЕЛЯ, КАКА, БАТИ... Когато българинът порасне, той някой ден се опитва да разбере само негови ли са тези думи, или ги има и някой друг народ. И тогава той с изненада открива, че наоколо няма нито един народ, който да нарича роднините си точно по този начин...

А после пред него се разкрива и още нещо. Оказва се, че и КЪЩАТА и СТРЕХАТА над главата му, СТАЯТА с МУШКАТОТО на прозореца, ЦИКЛАМАТА и КРИНЪТ в градината, КОКИЧЕТО, МИНЗУХАРЪТ И ТЕМЕНУЖКАТА, които се разпукват през пролетта, ЛЮЛЯКЪТ, БОЖУРИТЕ и ЧИМШИРЪТ, с които се плетат венци на 24 май, са си все особени български думи, които не се срещат сред околните народи, включително и сред славяните, които стоят най-близко до нас по език.

Навсякъде покрай нас звучат такива особени думи. Ние сме буквално потопени в тях. Те ни посрещат напролет в полето с гласа на ЧУЧУЛИГАТА, ГУРГУЛИЦАТА и ГУГУТКАТА, те ни се обаждат лете с гласа на КОСА и ПЪДПЪДЪКА, напомнят ни за себе си чрез пъстрия ПАПУНЯК, чрез църкащите в тревата ЩУРЦИ, чрез обаждащите се от тъмните гори БУХАЛИ, ЧУХАЛИ И УЛУЛИЦИ. В тези думи звучи нещо, което само българин може да разбере нещо, което няма в своя език славянинът, няма немецът и французинът, нито турчинът и гъркът. На тях тези слова са чужди, както е чужда думата ХОРО, както са чужди понятията ГАЙДА и СВИРНЯ, а също АНТЕРИИТЕ, ПОТУРИТЕ, БЕНЕВРЕЦИТЕ, ЦЪРВУЛИТЕ И МЕНТЕТАТА, с които българите играят своите народни свирни и КОНТОШИТЕ, СУКМАНИТЕ, ПАФТИТЕ и ОБИЦИТЕ, с които са излизали на мегдана българските жени.

Истински водопад от стари неразгадани думи шурти и до днес навсякъде в нашия език. И дори самата думата ШУРТЯ и ЧУЧУРИТЕ, от които шурти водата са част от този загадъчен водопад. От такива слова е изтъкано в прекия и преносния смисъл почти цялото облекло, което е носил българинът дълги векове. А и почти целият негов домашен бит.

Когато българинът пълни наесен своите БУРЕТА с ГЪМЗА той произнася две прастари и само негови слова. Когато прекосява селската МЕРА, минавайки покрай СИНУРИ, ХАВРИ и ВАДИ, също казва такива слова. Когато ВЪРВИ подир стадото си с ГЕГА или ТОЯГА и смята колко СТОКА има в неговото СТОПАНСТВО и каква ПЕЧАЛБА ше му донесат неговите ЙОСИ, ШИЛЕТА или ЩЕРИЦИ, или УГОЕНИТЕ му НЕРЕЗИ и ШОПАРИ, той пак казва думи чужди на славяни, турци, гърци и на кого ли още не.

Ето този водопад от особени и често твърде красиви думи ни е останал от древните българи. Защото единствените места по света, където се срещат подобни думи, са местата, откъдето е минал техният път към България - Памир и Кавказ.

В Кавказ и до днес има народи, които приспиват децата си с НАНИ-НА, които казват на пойните птички ЧУЧУЛИГИ, на пеперудите - ПЕПЕЛО, на свиреното - ШВИРИ, на шетането – ШЕТАНА, на сукмана – СУКБАН, на чичовците си ДЗИЯ, на батковците си БАТОНО, на целувката ОБЮЧ, а на омразата БРАЗИ. А в Памир звучат не само тези старинни думи, но и всички особени слова, белязани с характерното наше българско Ъ, което само българинът може да произнесе. Ето някои от тези слова, част от които вече споменахме по-горе, но тук ще повторим, защото заслужават да ги знае всеки българин:

БЪЛГАРСКА ДУМА............................ПАМИРСКА ДУМА

КЪЩА..................................... ........КЪШТА

КЪТ...................................... ..........КЪТ

КЪС (кратък)..................................КЪС

КЪРПА.................................... ........КЪРПА

ХЪШ...................................... .........ХЪШ

ТЪНЪК.................................... .......ТЪНЪК

ТРЪС (конска езда)........................ТРЪЦ (конска езда)

БЪЗ...................................... ..........БЪЗ (вид игра)

МЪСКА (катър)...............................МЪСК (смесен, мелез)

БЪДНЕ (вид гърне).........................БЪДНАЙ (гърне)

ВЪДЪК*................................... .......ВЪДЪК (кукла)

РЪЙ-РЪЙ...................................... ...РЪЙ-РЪЙ,

КЪЦИ-КЪЦИ....................................К ЪЦИ,

ПЪЦИ (межд.).................................ПЪЦИ

КЪШ...................................... .........КЪШ

* ВЪДЪК (ритуален сноп с форма на кукла)

Особените български роднински думи МАЙКА, ТАТКО, БАТИ, КАКА, ЧИЧО, ЧИНА, СТРИНА, БУЛКА, ЧАНА се срещат също в Памир. А следователно почти всичко специфично българско онова, по което нашият народ се отличава от другите народи, е дошло от изток и е донесено от древните българи - изселниците от Памир и Хиндукуш. Българинът е българин, затова, защото в него се е вляла и кръвта и говорът на древните българи. Той е наследил от тях не само тяхното име, но и най-важните особености на техния език. И българинът никога няма да опознае себе си, докато не се обърне към старинните думи, донесени откъм Памир и Кавказ. В тях е скрита тайната на неговия произход, неговата най-съкровена и свещена отлика от останалите народи.

Редактирано от - nesnaecht на 26/5/2004 г/ 17:50:50

nesnaecht Пак Петър Добрев

4. СЛЕДИТЕ ОТ ЕЗИКА НА ПАНОНСКИТЕ, АСПАРУХОВИТЕ И КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ ВЪРХУ КАРТАТА НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

А. Българите в Панония и съседните Балкански земи през периода IV-VIII в.

Обитавайки твърде отрано двете страни на Дунава, българите са оставили след себе си множество имена на крепости и градове. Техните крепости се разпознават по особените окончания ШИ, ИК, ИЧ (ЕЧ, ЕШ), с които завършват имената им, а също и по редица други древнобългарски особености.

Трансилвания получава от българите името Банат, което произлиза вероятно от източната дума БАН (планина), която се среща и до днес в памирските езици (АРС, 77) и в земите на някогашните кавказки българи. Банат по памирски значи буквално планините и е почти пълно копие на латинското име Трансилвания и славянското име на същата област – ЗАГУРА – от израза ЗА ГУРУ – зад планината.

Особеното българско име Банат се употребява през цялото ранно Средновековие успоредно със славянското име Загура (Загора). А на юг и запад от Трансилвания, по цялата територия между Дунава и Карпатите, се появяват десетки селища с древни български имена – Баиле, Бъилещ, Воилово (Боилово), Балванещ (от балван – идол), Турда (мина за сол), Туртава (по славянски Сланик – "солница", Жупанек, Чукич, Тилва (от – остър железен кол), Халънга, Турну Мъгурели, Пъунещ (от паун), Тояга, Балшъ, Кръгуещ (от крагуй), Телеш (срв. с името на кан Телец), Телеш – Бирнич, Хърсещ, Зидоне, Зиду, Сибин – от българското болярско име Сибин (преименуван от румънците на град Сибиу), Губера, Алмъжиу, Сегарча, Мъндра (вероятно едно и също с крепостта Мундрага, в която се е укрепил Симеон при войната с маджарите), Тамбурещ, Цигуреш, Цуцулещ, Тътъран (срв. с титлата Татрани в СПИ), Ботороджи, Белчуг, Текуч-Калиндеру, Талпа-Тривалия, Окаба, Петриш, Кужмир, Бихар (Бихаря), Хуст, Бълград (Дюла-Фейервар), Бекет и др.

Някои от тези имена имат свои близки двойници далеч на изток. Така например името Халънга напомня думата ХАЛАНГ, или ХАЛАНДЖ, характерна за волжките българи и Памир, а имената Бихара, Хуст и Бекет, напомнят за памирските градове Бухара, Хост и Бакат – последният от които е споменат още през 550 г. От древен източен произход е и името на някогашния град Пеща, което по памирски означава буквално "склонът, хълмът".

Повечето от посочените имена съвсем доскоро бяха запазени на румънските и унгарски географски карти, а някои от тях съществуват дори до днес. Почти цялата територия на днешна Румъния е изпъстрена с древни и средновековни български названия. А причините за това не е трудно да се обяснят, след като в най-стария български летопис – Именника на българските канове, съставен около 765 г. е отбелязано, че в течение на повече ог пет века българите са имали държава отвъд Дунава ("об ону страну Дунаiа".

Но такива следи се откриват далеч не само на територията на Румъния и Унгария. Те са запазени и в най-рано овладения от българите район отсам Дунава, разположен в днешната Източна Сърбия.

Както личи от историческите източници (ДА, 1971), първата трайно овладяна от тях земя на Балканите, призната от Рим, е Южнодунавска Панония, с основни градове Сирмиум, Сингиндунум и Бонония. Идването на българите в тази област е било белязано с цяла редица важни промени. Град Сирмиум получава новото име Срем, а реките Тимакус и Маргус биват преименувани на Тимок и Морава. Реката, протичаща на запад от Срем (днес посърбено на Митровица) получава името Колубара. Старият Сингиндунум става широко известен като Алба Булгарика (Български град), а от самите българи е наречен Белград. В съседство с него е изградена нова крепост с българското име Тетел. Всички тези промени настъпват в Южнодунавска Панония през пети-шести век, когато в нея се заселват древните българи. Дори до днес повечето реки, протичащи през сегашната Източна Сърбия носят имената, дадени им през древнобългарската епоха.

Промените, които внасят древните българи в имената на споменатите реки и градове, имат също своята интересна история. Защо например, реката, наричана през римско време Маргус бива преименована от тях на Морава? Причината за това е, че в източните краища, откъдето са дошли българите, се е срещала думата "мурава", която значи тиха, спокойна река. Като много други народи и българите са обичали да назовават нещата с прости и разбираеми за тях слова. И точно затова те са превели на своя език повечето чужди имена, които са намерили отсам Дунава. Това те са направили не само с имената на реките, но и с имената на градовете.

В най-старите български средища на Балканите – земите между Срем и Видин и до днес звучат множество древнобългарски градски имена. Крагуевац е получил например името си от названието на прочутите български ловни соколи – КРАГУИ, които се отглеждали от специално назначени хора – КРАГУЯРИ.

И до днес в Източен Кавказ в районите, населявани някога от българи, думата крагуй значи сокол. Село Кутугерци, Тимошко е получило името си от названието на някогашните български знахари, наричани кутугери, чието име по-късно става и едно от названията на българските богомили. Връх Тумба в Тимошкия край също носи старинно българско име. В един от надписите на Омуртаг издигнатата от него висока могила на средата на пътя между Плиска и Дунава е наречена със същата дума Тумба, а и до днес в старите български земи край Памир могилите носят името Туба и Тюбе.

Древно българско ехо долита и от имената на редица върхове и планини в този край – Връшка чука, Ком, Свърлиг, Кърлиг и Вискяр. Отглас от тези названия звучи и до днес в Памир, където вискяр значи в някои езици хълм, а чука значи връх, а също от българските земи в Кавказ, където Свърлиг значи буквално Врабча планина (от сварло – врабче).

Като спомен от древните българи в сремския и белградски край е останала и една старинна плоча с древнобългарски знаци, на която е издълбан двукратно най-типичния за древните българи символ IYI. Селото, край което е открита тази плоча носи също твърде старо име. То се казва Шудиково и е наречено в чест на някой забраввн вече българин с име Шудик. Подобно име – ШУДИК, се среща и днес в Кавказ сред съседите на някогашните Кубратови българи.

Освен тези древни български названия, в района между Видин и Белград се срещат и множество други заслужаващи внимание имена, например село Мургаш, едноименно със старопланинския врък Мургаш, а също селата Мадара, Калубре, Карановчич, Чикатово (от чигат – меченосец), Вели шатра, Белег, Чунгула, Хубава, Глобаре, Глободер, Стопаня, Чокотар, Чучуляга, Витош, Мърсач, Батуш, Бубя, Гъргуре, Лагатор, Кокошине, Цървулево, Прасковче, Свирци, Витошевец, Плана, Пръждево и др. Старинният български произход на всички тези названия е запечатан в самите думи, от които те произхождат.

Най-старото предмостие, създадено от българите при техните първи преселения на Балканите, е покрито цяло дори до днес с типични български следи. Особено са обилни те в Тимошкия краи, които е бил откъснат от България в сравнително късно време – през ХIХ в., след освобождението на Сърбия. Но и в Белградско и Сремско следите са все още доста много, тъй като те са били българска земя близо осем века – от края на пети век до средата на ХIV в. В по-стари времена Белград е бил известен най-вече с това, че в него са стъпили за първи път на българска земя Кирило-Методиевите ученици.

Там според житието на св. Климент Охридски те били посрещнати от българския управител – бори-таркан, които след това ги препратил при Борис в Преслав (ХБИ, I, 297). И титлата на управителя, и текста на житието не оставят никакво съмнение, че през девети век Белград е бил голяма българска крепост. По времето на Самуил Белград е бил също все още български град и е споменат между завладените от Василий II български селища в грамотата от 1015 г. (ХБИ, I, 145). При идването на рицарите кръстоносци в 1096 г. Белград и Ниш са споменати като български градове, управлявани от назначени от Византия дукове.

"Като преминал р. Мароа (дн. Сръбска Морава) – пише летописецът на кръстоносците Алберт Аквински, – водачът Петър Пустинникът навлязъл в огромната и обширна Българска гора... След това било проводено пратеничество при дука Никита, княза на българите в Ниш, за да получат разрешение да купуват храна." (ХБИ, I, 407).

Последните сведения за Белград като български град са от 1259 г., когато той е бил завладян от маджарите (ПК, II, 76-77). Два века по-късно, когато маджарите били изтласкани от турците отвъд Дунав, Белград попада в ръцете на сърбите, които по онова време са били васали на Османската империя. Благодарение на строго спазвания от тях васалитет, сърбите се настаняват трайно в завладения с турски ръце град и с течение на времето го превръщат в главна своя крепост.

nesnaecht Пак Петър Добрев

Б. Ранната българска гопонимика в югозападната част на Балканския полуостров

Според ранните исторически източници трайното настаняване на българите още през пети-шести век в Срем и Сингиндунум (Белград) е имало като своя последица и това, че в скоро време българите се заселват и на територията на някогашна Македония – "Долната Охридска земя". Преселението на българите в Македония е станало според сведенията, оставени от търновските царе, още в началото на шести век, по времето на император Анастасий.

"При Анастасии царе – пише в българския превод на Манасиената хроника, направен по времето на Йоан-Александър, – преидоша блъгари през Дунав. И поселиша се първо в Долна земя Охридска."

Този важен епизод от живота на древните българи също може да се проследи върху географските карти. Ако се спуснем откъм Срем, Белград и Видин (Южнодунавска Панония) в посока към Охрид, пътят ни ще премине през древната крепост Наисос, преименована от българите на Ниш през същата епоха, когато Маргус е станал на Морава, а Тимакус на Тимок. Названието, дадено от българите на този град, удивително съвпада с името на един от най-прочутите градове в близост до Памир – столицата на някогашната Партянска империя, наричана Ниса.

А в съседство с Ниш стои и още един град, кръстен някога от древните българи на техния особен език. това е Пирот, чието име наподобява източната дума ПИРГ – укрепление. От Пирот, преминавайки през Гостивар – един град, които носи в името си нещо от панонските българи, ще достигнем до Охридската земя – обетования край, с който българите са свързали съдбата си още през шести век и от които според старите български летописи е започнало постепенното настаняване на българите на Балканския полуостров.

Древното заселване на българи в Охридския край е белязано със същите следи, както техните заселвания в Дакия и Панония на север от Дунав и в областта Сирмиум между Срем и Видин. Идвайки край Охридското езеро, българите веднага донасят със себе си нови имена на градове. Някогашната Лихнида получава името Охрид, Лихнидското езеро става Охридско езеро, река Аксиос бива преименувана на Вардар, град Пелагония почва да се нарича Битоля, град Селасфор става на Девол, появяват се нови крепости, наречени Струга, Преспа и Прилеп.

Всички големи градове в този край получават нови названия при заселването на българите и тази особеност в отбелязана пряко в старите византийски източници.

Византийският поет Йоан Цецас, надсмивайки се над невежеството на някои свои съвременници, които не са знаели, че Вардар е новото българско име на река Аксиос, написва дори сатира по този повод.

"А пеонци (панонци) са българите! – възклицава убедено той. – Не вярвай на глупците, че пеонците са различни от тях. Те глупците – мислят, че Аксиос е различен от Вардара." (ИБИ, т. ХХII, 104) .

За Цецас е било просто смешно да не се знае, че българите са дошли в Охридския краи от Панония, наричана от средновековните гръцки автори Пеония и че точно тези нови заселници са преименували Аксиос на Вардар.

Но как точно са възникнали новите имена Охрид и Вардар и защо тъкмо българите са били тези, които са ги донесли на Балканите? Има признаци, от които личи, че и в тези названия древните българи са вложили някакъв свой особен смисъл. В Памир и Хиндукуш, където се е намирала тяхната прародина, думата ВАР означава могъщ. А реките там се наричат най-често Дар или Даря – Аму Даря, Сър-Даря, Сурхан-Даря и т.н.

Името Вардар следователно не само е било донесено от древните българи, но е произлязло от самия техен език и Цецас се оказва не само прав, но дори два пъти прав, когато се присмива над онези, които не са знаели за неговия български произход. А смисълът, които са вложили някогашните българи в това име, е твърде дълбок. В техния език то е означавало МОГЪЩА РЕКА, ЮНАШКА РЕКА.

Подобен красив смисъл са вложили българите и в името на главния град на Охридската земя – Охрид. То е свързано най-вероятно с думата ОКХРО (злато), която се среща и до днес в ареала на някогашната Кубратова България. Следи от тази стара българска дума са се запазили в понятието ОХРА – жълта боя, запазено и до днес в българския език. Охрид значи най-вероятно златен или златист. По всичко личи, че и това име едва ли е възникнало случайно. То има доста силна прилика със старото гръцко название Лихнидос, което значи лъскав, блестящ. И Охрид подобно на Вардара се оказва едно старо българско име, при това твърде красиво име – Златният град.

Останалите големи градове от Охридския край също носят древни български имена. Названията Струга, Преспа, Прилеп са разбираеми единствено за човек, който знае български език. С името "струга" се наричат и до днес в някои български говори тесните планински проходи или коридорите, през които се пропускат овцете към кошарата (нар. още и СТЪРГА), а Прилеп и Пряспа са две повсеместно разпространени в България и същевременно нехарактерни за славянските езици думи. Непонятното днес име Девол, с което е бил преименуван от древните българи град Селасфор има също твърде интересен произход. Подобни имена на селища се срещат единствено в района на Памир, където ДЕВОЛ значи повсеместно "висока ограда".

Следите, които са оставили след себе си древните българи върху картата на долната Охридска земя, наричана с право някога Долна България, са необикновено многобройни и се разпростират чак до брега на Адриатическо море. На територията на днешна Албания са известни от твърде рано крепостите Канина, Корча, Химар, Балши, чиито имена са от несъмнен древнобългарски произход.

Едното от тях – Химар, е сходно с името на столицата на Кубратова България – Хумар, а град Корча е съзвучен по име с друг голям град от Кубратова България – Корчев (днешният Керч при Азовско море).

За отдавнашното присъствие на българи в тези краища говори и намереният край Балши надпис от 866 г., в който се съобщава за покръстването на българите от кан Борис. Самото име Балши се среща освен в Албания още и на две други места – отвъд Дунава, където и до днес има селище Балши и в Софийско, където от същия тип е името на село Балша.

Характерно е също, че през периода до девети век някои от най-западните български градове са имали двойни названия – древнобългарско и славянско. Така например Балши се е наричал и Главиница, а Дубровник – тогава граничен с България град – Рагуза. Обичаят на древните българи да дават свои собствени имена на всеки по-забележителен град, се е проявявал твърде нашироко във всички краища, заселени от тях.

На своя език българите са наричали дори столиците на някои чужди държави. На Виена, например, те са казвали Беч или Печ, а на Австрия Бечко. Благодарение на това, че редица стари имена на градове са съществували в две и дори три форми, днес става възможно да се разбере техният скрит смисъл.

Така например, ако се надникне в земите на Изтока и по-специално в Памир и Кавказ, се оказва, че там думата БАЛШИ значи буквално възглавница т.е. същото, което е значела и старата славянска дума ГЛАВИНИЦА. Пак в Памир се открива и думата ПЕЧ, която означава буквално "извит, виещ се", т.е. същото, което е значела и старата славянска дума "виена" – извита – от глагола ВИЯ, ИЗВИВАМ. Българските и славянските имена често са близки подобия едно на друго, а и българските и гръцки имена са били понякога сходни по смисъл, както личи от названията Лихнида и Охрид.

Трудно е да бъдат обхванати всички следи, които древните българи са оставили в Охридския край и в Албания. Ще изредим само най-важните и най-интересни примери. В Южна Македония се срещат селищата Трапши, Колши, Гобеши, Белши, Грамши, образувани по същия модел, по който е образувано и древнобългарското име на Главиница – Балши. Завършъкът ШИ, характерен за тези имена, се съдържа и в древнобългарските думи ХУМШИ и ТУЛШИ от

Преславския надпис и представлява особен древнобългарски именен суфикс. От древен български произход в същия край са и имената Чука, Чука-боря, Табахон, Кулумрия, Окщуни (срв. името Охсунос), Жупани, Харуша, Харушасъ, Булгарец, Туран, Тумба, Тухольо (срв. др.бълг, ТОХОЛ в Ави-тохол), Куцака, Шишман, Ботун, Шареник, Крума, Косара, Лъойма, Сукаджиу (срв. др.бълг. сокачии, готвач), Плана, Мунега, Дзибрака и др.

В Средна и Източна Македония и Гръцка Тракия се срещат Синдел, Исперлик, Зузула, Царе (церът), Виняхи (ср. с кан Винех), връх Пресиан (над Кавала), връх Чавка, Кишино, Шамак (име на блато), Канарето (с. в Северна Гърция), връх Харвата (хаврата) и др.

В Албания са запазени имена като Камчишта, Шаран, Шарани, Мостачи, Жегуля (жегъла), Билеча, Цера, Плана, Шеварлие, Толише, Мърцине, Чукаси (чуките), Груемира-чесме (чешмата на Груемир), Букъмира, Бъхот, Брестус (брястът), Тана-и-булгаритъ (тана Българката), Мънику (мъничето), Кучи, Сасани, Куце, Цута-Жупанатъ, Стани-и-Мизъс (Стан-Мизиецът), Мушан, Приска, Балшени, Бардор (срв. с др.бълг. Бардуар), Вели-Калиман, Боричи, Бушниш (бучиниш), Рабоща (рабоша) и др. Запазил е името си и Драч на Адриатическо море, посочен като български град през VII век.

Ако се надникне в говора на населението от Охридско, Прилепско, Битолско, Корченско и други югозападни Балкански земи, ще се открие, че в тях и до днес са се запазили говорими форми от езика на Куберовите българи. Цяла редица необяснени досега думи и изрази като АПОТИНАНО (а пък ти, мамо), ЖИМИБОГА (Бога ми), ТУГИНА (чужбина), ВО ГЕРИЗОН (във вадата), КУЧЕНТО (кучето), КУКЯ (къщата), ТОЙНАКА, ТЯНАКА, АЗ, МИЕ (оня), ЕВО, ЕВЕ, ГЬОА (като-че), КОД (с, при) и др., се срещат и до днес на Изток в земите, обитавани някога от Памирските и Кавказките българи.

nesnaecht Пак П-Добрев

В. Промените в названията на селища и планини, възникнали при преселването на Аспаруховите българи в източната част на Балканския полустров

След като разгледахме следите от българите, оставени в западната част на Балканите, време е да обърнем своя поглед и на изток, към краищата, в които е построил своята столица Аспарух. Идването на българите в Добруджа и Дунавската равнина е ознаменувано с цяла редица важни промени, сходни с онези, които са станали в Охридския край. Две от наи-големите заварени крепости Дуросторум и Одесос са били преименувани от българите на Дръстър и Варна. Древният Дионисополис (Балчик), наричан от траките Круни, получава новото име Карвуна, а придобитият по-късно град Берое е преименуван на Боруй. Появяват се и нови градове и крепости, като Мадарската крепост, неизвестна по-рано, Тутракан (в близост до някогашната Трансмариска), Кебедже (до някогашния Дианополис – Девня), Шумен, Шабла, Синдел, Невша, Хърсово, Червен, а на юг от Балкана – Крън, Тутхон (някогашното Анхиало) и Ченге, наричано от гърците Цика.

Някои от градовете в Източна България имат през този период три имена – древнобългарско, славянско и гръцко – например Тутхон – Поморие – Анхиало. (срв. с: Кефалония – Главиница – Балши). А и новопостроената столица Плиска е носила отначало като че ли две имена – Плъсков и Абоба. Селото, в непосредствена близост, до което са открити нейните руини, се нарича от местното население Абоба.

Характерно и за източните български земи е, че почти всички големи селища през този период получават имената си от Аспаруховите българи. А и названията, с които те са наречени, са донесени най-често от изток и имат своя доста ясен и прозрачен смисъл. В прародината на Аспаруховите българи се среща и до днес думата "дръстър", която означава "крепък, трудно превземаем". Срещат се и думата "боруй", която означава просто град, думата "тутра" – стръмнина, откъдето иде вероятно името на Тутракан, а също и думата "абоба" – голям земен вал, откъдето иде най-вероятно едно от имената на Плиска – Абоба.

Името на главното българско светилище Мадара също е пренесено от изток. Следи от него се откриват както в Кавказ, където е бил центърът на някогашната Кубратова държава, така и недалеч от Памир. В Кавказ думата МАДАР означава и до днес "пазя, почитам" (ЧРС, 1980). А в прастарите езици, които са се говорили при западните граници на Памир – в Мохенджо-Даро и Харапа, свещенодействията са се наричали МАНДИРА, а жреците МАНДИРА-КАРАН. Санскритското понятие МАНТРА – свещен химн, също е свързано с тези прастари религиозни понятия. МАДАРА, както е известно, е била несъмнено свещената обител на някогашните българи.

Тази особеност е запечатана дори в самото нейно име, което на древнобългарски е означавало "свещеното място", или може би "благословеното място". По същия начин, както в по-късно време са възникнали множество селища с име Църква, Манастир, Манастирище, у древните българи е съществувало името Мадара – светилището, свещеното място. И тъкмо защото Мадара е била най-почитаното от някогашните българи място, в нейните скали е бил изсечен пантеона на основателя на българската държава – кан Аспарух.

Като цяло следите, оставени от Аспаруховите българи на картата на Източна България, са също толкова многобройни и ясно изразени, както и следите, оставени в Охридския край и в Албания. И на двете места българите още с идването си са назовавали със свои имена всички главни градове. В Охридския край това са Охрид, Битоля, Струга, Преспа, Прилеп, Кукуш, Костур и др. В Албания Драч, Балши, Девол, Канина, Корча, Химар, а в Източна България това са Дръстър, Варна, Карвуна, Мадара, Тутракан, Шумен, Шабла, Каспичан, Синдел, Ченге, Чирпан и новопостровната столица Плиска – Абоба.

Почеркът на държавните градежи у българите навсякъде е бил един и същ. А и имената, които те са давали на своите градове са били от един и същи тип. Те представляват най-често красиви източни епитети, които се срещат и до днес в земите, обитавани от древните българи преди преселението им към Кавказ и на Балканите.

Всички земи, които заобикалят днес България са изпъстрени с образните и красиви имена, донесени някога от древните българи. Подобни имена има както в Румъния и даже в Унгария (Бихаря, Пеща, Печ), така и в Източна Сърбия (Срем, Крагуевац, ыорава, Пирот, Ниш) и в цяла Македония и Албания. Чрез тези имена е очертано пространството, в което са живели българите. Те всички са клонки от голямото гнездо, съградено от тях при овладяването на Балканите.

Но далеч не само градовете в земите, които заобикалят днес България, носят твърде често древнобългарски имена. Такива имена носят и повечето планини, издигащи се на запад и юг от нас. Древнобългарски отпечатък е запазен в две от най-често срещаните планински названия на Балканите – ЧУКА и ЧУКАР. Тези две думи се срещат както в Румъния – в районите, населявани някога от българи, така и в Източна Сърбия – първото българско предмостие на Балканите, а също в Охридско-Скопската област, Албания и Северна Гърция.

Освен в балканския регион особеното название ЧУКА се среща само в един-единствен друг раион – в Памир и Хиндукуш. Там думата ЧУКА се произнася абсолютно по същия начин, както в България и означава висока, най-често гола планина.

Двете места на света, където се среща това географско понятие имат между себе си само едно общо нещо – това, че в тях някога са живели или живеят и сега българи. А следователно тази дума е едно несъмнено наследство, оставено от дедите ни. Това, че българите са били народът, коато е донесъл на Балканите думата чука личи и от производното от нея понятие – ЧУКАРИ. То е свързано с думата ЧУКА приблизително по същия начин, както старата българска титла БОИЛА е била свързана с производната от нея дума БОИЛАР (боляри). И в двете споменати двойки от думи се съдържа особеното окончание АР, с което в древнобългарския език се е образувало множественото число на съществителните имена. А следователно не може да има никакво съмнение, че този вид названия са от древнобългарски произход.

Имена като Чукич в Западна Румъния, Чукарица в ИзточнаСърбия, Чука и Чука-боря в Македония, Чуката и Чукара в Родопите, Чукас и Чукаси в Албания днес сочат като огромни крайпътни камъни обхвата на многовековната БЪЛГАРСКА ОЙКУМЕНА на Балканите. А имена като Връшка чука, в което едната дума е славянска, а другата древнобългарска, показват, че твърде отрано думата ЧУКА е преминала от древните българи у съседните с тях славянски народи. По всичко личи, че това комбинирано име е възникнало в един твърде стар период, свидетелство за което е архаичният епитет "връшка", който макар и да е славянски, днес не се среща в нито един от живите славянски езици.

От старинен български произход са и други три особени планински названия – РЪТ, РИД и УРВА. И трите се срещат на изток сред народите от памирския кръг. А и някои не толкова разпространени и изолирани имена на върхове и планински дялове, като Бурел, Вискяр, Руй, Руен, Миджур, Сюткя, Бунай, или на полета и градини като Зне-поле, Моско-поле, Бохот също идват от изток, от прародината на Аспаруховите българи.

Името Бурел произлиза наи-вероятно от "бур" – варовик, широко разпространена дума в Памир. Миджур – идва от "мидж" – черен, обичайно понятие сред народите, обитаващи земите на някогашните кавказки българи при Каспийските врати, Зне-поле идва от памирската дума "зне" – затворен, прикътан, Бохот – от "бох" – градина, а Сюткя в Родопите от SUTK – заоблен (СРС).

Доста отдалеч идват и имената на някои реки, блата и езера на Балканите. Освен Морава, Сава и Вардар, за които вече стана дума по-горе, свои източни двойници имат и реките Въча, Скът, Камчия, Бъта и Цибър, а имената Микре и Шамаг (блато в района на Скопие) напомнят за кавказката дума "микре" (блато) и старото българско име на езерото Балатон – Шомог.

Противно на предположенията, че древните българи са изчезнали без да оставят почти никакви следи, те са осеяли географската карта на Балканите с десетки и стотици свои имена. Паметта за тях е записана върху самата земя. И от тази неизличима и неунищожима земна памет най-добре може да се съди къде са живели древните българи, с какво са се занимавали, какъв е бил техният език.

Особена ценност за науката представляват най-старите български названия, останали на територията на днешна Румъния, Унгария и Сърбия, а също в Македония и Албания. Ако се взрем по-внимателно в тези прастари имена като Бихаря, Зиду, Турну, Стопаня, Калубре (Калубря), Мадаре (Мадаря), Битоля, Цера, Линя, Жегуля (жегвла), Рабоша, Мънику (мъникът) и пр., разпръснати околовръст из съседните с България земи, ще забележим една постоянно повтаряща се в тях особеност. Твърде често те завършват с определителните членове А, Я, У (О), характерни на Балканите единствено за българския език. По този признак старите български имена лесно могат да бъдат разпознати измежду имената на който и да е съседен балкански народ. Защото само древните българи са имали думи като Бихаря (бихарът, т.е. манастирът), зиду (зидо, зидът), или Турну (турно – кулата), Калубря (колобъра), Стопаня, Чигота (чиготът), Пиргу (пирго – укреплението), Бабуна (богомилът), Лескота (леската) и т.н.

Известно е, че само в българския език е могло да се каже някога ЗИДОН (зидът), или ЧУКАВА (чуката) и тази особеност е оцеляла и до днес в народните диалекти, където към думите се прикачват отзад най-различни определителни завършъци – срв. например вариантите ЖЕНАВА, ЖЕНАНА, ЖЕНАСА, които в различните български говори означават едно и също понятие ЖЕНАТА. В най-древните български имена, разпръснати нашироко в съседните земи виждаме прикачени отзад почти всички тези архаични определителни членове. Сред тях се срещат редом едни с други ЗИДУ и ЗИДОНЕ, а също Турда и Туртава (мината), Орша (стража, караулна постройка) и Оршава (стражата) .

Тази особеност се забелязва още от шести, седми и осми век в отвъддунавските български имена като Бихаря, Оршова, Турну-Северин, Турну-Мъгурели, Турда (Туртава). А тя се наблюдава през същия ранен период и в областта Сирмиум и Охридския край. Когато българите се заселват в тези райони през шести век, там се появяват имена като Мадаря, Колубря и Битоля (от старото българско понятие "битол" – сборно място, запазено и до днес в кимрския език под формата БИДОЛ). А твърде рано се появяват подобни типични български имена и в североизточната част на Балканския полуостров.

Съвсем скоро след идването на Аспарух източната част на старопланинската верига получава българското име ВЕРЕГАВА (буквално веригата), с което тя е спомената още около 830 г. в хрониката на Теофан. Завършъкът ВА в това ново име е същият като в старите отвъддунавски имена Туртава и Оршова, образувани от думите турта (турда) и орша. На изток – в Памир и Хиндукуш, имената от женски род получават в редица езици тъкмо този определителен член "ва". А названието Мадара, донесено несъмнено от Аспаруховите българи и запазено и в Източна Сърбия като Мадаря, показва че в езика на Аспарух се е срещал и определителният член А (Я), т.е. точно онзи определителен член, който се явява в отвъддунавските имена Бихаря и Пеща и в тимошкото име Колубря.

В Източна България Аспаруховите българи донасят и други названия от този тип. Едно от тях е името на нос Галата при Варна, което произлиза от древната българска дума ГАЛАТ (хълм), оцеляла и до днес най-вече в Памир и в кимрския език (CS, 89). Името Галата е означавало у Аспаруховите българи буквално хълмът, височината и то е образувано наи-вероятно от думата галат с помощта на определителния член "А", подобно на това както от древнобългарската дума ЧИГАТ се е образувала определителната форма ЧИГАТА. От същата стара българска дума ГАЛАТ е произлязло навярно и името на град Галац – един от големите стари градове по долното течение на р. Дунав.

От названията Мадара, Галата, Битоля, Верегава, Колубря и др. п. личи, че в езика на Аспаруховите българи всяка дума е имала две форми – определена и неопределена, нещо, което липсва в славянските езици. При това определената форма се е изграждала с почти същите членове, както и в съвременния български език. Членът за мъжки род е бил А, а за женски род най-често ВА и се е добавял отзад към определяната дума.

Посочената особеност на българските имена се среща и в множество други старинни названия. Така например, когато Йоан Рилски решава да стане отшелник, той отива отначало в една местност, която е носела името Скрино, т.е. Скринът (ХИБ, I, 463). Това е станало около 920 г., но името на самата местност несъмнено е възникнало по-рано – през осми или девети век. Около 920 г. е отбелязано в българските земи и голямото пристанище Конопа (т.е. Конопът) в днешната Северна Добруджа (ХИБ, 166). То е било едно от двете най-важни пристанища между устието на Дунав и Варна и се е намирало на север от Констанция (Кюстенджа).

Името на Конопа, съдържащо древнобългарския определителен член "А", несъмнено е било дадено от българите, при това много преди 920 г., защото към оня момент Конопа е била вече голям и твърде прочут град. А и в древнобългарското име на Плиска – ПЛЪСКОВА прозира отзад един особен определителен член. Наа-близкото до него понятие е кимрската дума ПЛЪСКО – център, среда, но отзад към него виждаме долепен добре познатият ни отпределителен член ВА (като в думите Верегава, Туртава, Оршова и др.). Името на Плиска – Плъскова, което на древнобългарски е значело най-вероятно центърът, столицата, е образувано по същия граматичен модел, както и Мадара – с помощта на задпоставен определителен член.

Твърде рано се появяват названия от подобен тип и във всички останали краища на някогашна България. Така например, когато през 1017 г., Василий й нанася смъртоносен удар на Самуилова България, последният неин защитник Ивац се оттегля в едно непристъпно планинско място, чието име гърците са записали като ВРОХОТ (ХБИ, I, 273). В Западна България думата ВРЪХ и до днес звучи на много места като ВРЪО, ВРЪОТ, ВРЪХОТ, а това показва доста добре, какво е могла да означава думата, отбелязана като ВРОХОТ. Пред нас е едно типично българско название, завършвашо с пълния определителен член ОТ (вариант на ЪТ), при това употребявано още преди десет века. А същият завършък ОТ се среща и в името Ботрот (от ботра – мандра), записано някога пак в Самуилова България.

Все през тази ранна епоха – около 1070 г., в Източните Родопи при Бачковския манастир са отбелязани имена като Великон (т.е. великият) и Лаханара т.е. градинаря (от гръцката дума лахан – зеле, зеленчук). В първото от тях се съдържа определителният член ОН, сходен с този в името Зидоне, а във второто – добре познатият ни определителен член А. В грамотите на различни църкви и манастири от Солунско и Охридско са открити през съшия период и мъжките имена и прякори Бухала (т.е. Бухалът), Бърдоквата, Бодина, Бряста, които всички показват, че особените членни форми в българския език са се употребявали твърде рано и не са възникнали през ХIII – ХIV в., както до неотдавна се предполагаше.

Още със самото свое идване отсам Дунава древните българи са донесли като най-важна особеност на своя език задпоставения член и затова имената, съдържащи задпоставени членове се срещат през VII – Х в. във всички български краища – в Северна и Отвъддунавска България, в Западна България и Долна България (Охридския край), в Източните Родопи.

Характерно е също, че във всички най-ранни имена, завършващи с български членни форми, се съдържат корени, неприсъщи на славянските езици. Думите ВЕРЕГА, ГАЛАТ, ПЛЪСКО, ОРША, ТУРДА, КОНОП, БИХАР, МАДАР, КОЛОБЪР, БУТРА, от които са образувани имената Верегава, Галата, Плъскова, Оршова, Туртава, Конопа, Бихаря, Мадара, Колубря, Бутрот не се срещат сред славяните и същевременно са широко разпространени в земите, обитавани от древните българи преди тяхното преселение на Балканите. А това показва, че задпоставените членни форми в българския език не са възникнали на славянска основа, а са наследени от езика на Аспаруховите и Куберови българи.

Последната особеност, която се открива, когато разглеждаме старите български имена на селища и планини, е че в тях се съдържат множество специфични думи, по които българският език и до днес се отличава от околните балкански езици. За да добием представа за това, нека извадим от старите български имена, разпръснати из Румъния, Сърбия и Македония, само онези, които звучат и до днес разбираемо за всеки българин.

Ето тези имена:

Зиду, Скрино, Конопа, Стопаня, Глобаря, Бръшляня, Хубава, Морунещ, Бирнич (Телеш-Бирнич), Чунгула, Цигурещ, Тамбурещ, Тояга, Бисерча, Белчуг, Гиздъвеш, Мургаш, Чукара, Чучуляга, Гущера, Мачката, Шарани, Хралупи, Гърлица, Гургул, Гъргур, Гургулят, Бухала, Куриля, Крагуевец, Тънгану, Глигану, Кучи, Мънику, Пряспа, Прилеп, Губера, Гъвана, Въртопу, Девесел (дивисил), Бъзън(бъзът), Тънтава(тинтяеа), Чубра, Бурен, Прасковче, Качулац, Кокошине, Кошерен, Кочине, Търло, Шипот, Балван, Чукич, Рабоша, Цървулово, Свирци, Обай гора, Баина баша и др.п.

Всички посочени имена са записани така, както ги открихме в Румъния, Сърбия и Македония т.е. с неизбежните преиначавания, възникнали под румънско и сръбско влияние. Но дори и в този си вид, те остават подчертано български и трудно могат да бъдат сгрешени със сръбски и румънски имена. Български (а не сръбски и румънски) са думите в тях, типично българска е и тяхната граматика и затова всеки българин може да ги разбере без преводач, докато румънците и сърбите не могат да ги разберат, ако някой не им ги преведе.

Но защо българинът може да разбере тези имена, докато за другите народи, включително и за славянските, те са тъмни и неясни. Причините за това са две – първо, защото славяните нямат повечето от особените думи, съдържаши се в тези старинни названия. Второ, защото другите славяни нямат и особените членни форми, чрез които да могат да си преведат техния точен смисъл. Единственият народ, който е имал подобни думи и подобни граматични форми на Балканите са били Аспаруховите бвлгари. А следователно всички изредени по-горе имена са останали най-вече от тях. Те са едно пряко наше наследство от техния особен език.

Не само историята, но и картата на България е до голяма степен сътворена и написана от Аспаруховите българи. Но този факт оставаше дълго време неизвестен. Трябваше да бъдат открити древните имена, разпръснати от българите навсякъде из Балканите, за да разберем каквъв народ са били те и какво са оставили отсам и отвъд Дунава.

Днес вече не подлежи на съмнение, че голяма част от имената, звучащи не само под днешното българско небе, но и в съседните балкански земи, са донесени от Аспаруховите и Куберови българи.

Сърбите си служат с техни думи, когато произнасят имената на Срем, Крагуевац, Ниш, Пирот и Морава. Румънците събуждат звук от техния хилядолетен език, когато произнасят имената на Бихаря, Оршова, Турну-Северин, Турну-Мъгурели и Бъалещ. А ние произнасяме техни думи, когато споменаваме Плиска, Мадара, Тутракан, Шабла, Каварна и още много други наши градове. А също, когато назоваваме Охрид, Вардар, Драч, Балши, Корча и Рагуза.

Съдбата на всеки голям народ като че ли винаги се е свеждала до това да даде нещо на околните народи и след това да потъне в себе си, подарявайки част от своите собствени творения и понякога дори забравяйки за тях. Но дори, когато някой народ напусне местата, които е обитавал, зад него остават имената на градове, реки и планини. И по тези имена всеки народ може да види кой е бил и къде е живял.

************

Допълнителни цитирани източници:

БЕР Български етимологичен речник. I-III, С., 1971-1989

ДА Д. Ангелов. Образуване на българската народност, С., 1971

ИБИ Извори за българската история, БАН

ХИБ Христоматия по история на България, I., С., 1978

Редактирано от - nesnaecht на 26/5/2004 г/ 22:49:36

nesnaecht Нищо че не знам !

НА ДНЕШНА ДАТА Е ПОЧИНАЛ

ВЕЛИКИЯ БЪЛГАРСКИ ЦАР СИМЕОН І

Цар Симеон

Край Босфора шум се вдига,

лъскат саби, щитове,

ето Симеон пристига,

воеводите зове:

"Съберете се, войводи,

храбри орляци безброй;

много войски и народи

паднаха под ножа мой.

Скоро гърда Византия

ще да бъде в нашта власт,

стягайте се смело вие,

на пристъп щъ водя вас!"

В Цариградските палати

разтрепера се Роман,

прати дарове богати

в Симеоновия стан.

"Не щъ дарове, ни злато! -

гордо викна Симеон, -

мойто царство е богато,

златен е и моят трон.

Сам Роман да се представи,

нека той да проси мир!

Нека поклон ми направи,

па видя-щем по-подир."

Мъчно, срамно на Романа;

но какво да чини той?

Веч войска му не остана,

нито сърце зарад бой.

И разплакан той излиза

из влахернските врата,

с чудотворческата риза

и с молитва на уста.

И когато той съгледа

българските редове,

гладни още за победа

и за нови боеве -

той падна пред Симеона,

унизено проси мир...

"Остави ми само трона,

давам всичко в тоя мир..."

Шумят войски и войводи,

вей се българският стяг,

Симеон умислен ходи,

гордо гледа своя враг.

СИМЕОН I Велики (864-27.V.927)

Цар Симеон изпраща пратеници до владетеля на Египетските араби Убайдаллах ал-Махди

Български княз (893-917) и цар (917-927), син на княз Борис I (852-889).

Получил блестящо за онова време образование в Магнаурската школа в Цариград. Наречен "полугрък", "цар книголюбец" и "нов Птолемей" от съвременниците си заради голямото му елино-византийско образование. Замонашил се още в Цариград.

След завръщането си в България (886) бил подготвян от баща си за глава на българската църква, но вместо това става български княз. Веднага след възкачването му на престола отношенията с Византия се изострили поради факта, че византийският император Лъв VI Философ преместил тържището на български стоки от Цариград в Солун. В защита на българските търговци, изложени на произволите на местните византийски власти, и след отказа на Византия за промяна на тази наредба С. I навлязъл в Източна Тракия и разбил византийците при Одрин.

Така в продължение на едно десетилетие той водил 4 войни с Византия, предизвикани от нея. През 913 обаче Симеон I сам се явил пред стените на Цариград. Византия се принудила да признае на Симеон I титлата цар на българите, но през 914 го анулирала.

Цар Симеон Велики разбива византийската армия при Ахелой (20.VIII.917).

Тогава българските войски нахлули отново в Източна Тракия и превзели Одрин. На 20 август 917 в Ахелойската битка византийската войска била об-кръжена и избита. През 918 се провъзгласил за император на ромеите, а българският архиепископ бил провъзгласен за патриарх.

През 921 една българска армия достигнала до Дарданелите, завладяла Галиполския полуостров и се опитала да премине на малоазийския бряг. През 923 цар Сшмион I отново се явил пред стените на Цариград. Византия поискала да започнат преговори за мир. Такъв не бил сключен, но българите снели обсадата. След това се насочил към Сърбия (924), която била превърната в българска провинция. Започнал нови приготовления за война с Византия, но починал от сърдечен удар.

По време на царуването на Симеон I България достигнала своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество: тя опирала на 3 морета - Черно, Бяло и Адриатическо; Симеон I имал титла и положение, равностойни на византийския василевс.

Той бил вторият владетел след Карл Велики, който придобил титла, равнозначна на тази на византийския император; българската църква си извоювала автокефалност; България се превърнала в духовен център на славянския свят; втората българска столица - Велики Преслав, станала един от основните културни центрове на Югоизточна Европа и град, който по великолепие съперничел на Цариград.

От други източници:

Изследванията показват, че първата война водена от княз Симеон с Византия, е от 894 г., но локализацията на сражението, в което българите побеждават ромейските войски, е някъде в тема Македония, без да се посочва конкретно Адрианопол. В отговор император Лъв VI влиза в съюзни отношения с маджарите, които нахлуват в българските земи и на територията на дн. Добруджа разбиват изпратената срещу тях войска на княз Симеон.

Князът и болярите му са принудени да се оттеглят в крепостта Дръстър и да започнат преговори за мир. По време на преговорите с Лъв Хиросфакт българският владетел успява да слючи съюз с печенезите и съвместно с тях да нанесе разгромно поражение на маджарите, принудило ги да се оттеглят в Панония.

След като укрепва тила си, княз Симеон насочва войските си на юг и през 896 г. нанася тежко поражение на ромеите при Булгарофигон. Византийският император е принуден да подпише мирен договор, с който се възстановява статуквото отпреди 894 г. От 894 до 913 г. отношенията между двете държави са мирни и сведенията за конфликти и стълкновения са редки.

Вероятно в този период българите трайно овладяват земите на днешна Западна Македония и Албания. През 904 г. арабите, водени от Лъв Триполитански, завладяват и опустошават Солун. От това се възползва и княз Симеон и макар войските му да не завладяват Солун, българо-византийската граница е изместена на 20 км северно от Солун, за което свидетелства пограничният камък от с. Наръш с надпис: "В година от създаването на света 6412, индикт 7 (904). Граница между ромеите и българите. Във времето на Симеон, от Бога княз на българите, при Теодор оглу таркана и при комит Дриста."

Войната започнала 913 г. е предизвикана от пренебрежителното отношение на съимператора Александър (поел властта поради малолетието на император Константин VII) спрямо българското пратеничество. През 913 г. чрез кавхан Петър българският владетел изказва желанието си да бъде увенчан от патриарх – регента Николай Мистик с титула василевс (равностойна на българската цясър).

На срещата между двамата във Влахеринския дворец патриархът поставя на главата на княз Симеон своя епирептарий наместо царска корона. Изследванията показват, че княз Симеон не е бил провъзгласен за "цар на българите" през 913 г. и в този смисъл императрица Зоя не би могла да отмени през 914 г. нещо, което не се е състояло. През 914-915 г. българските войски водят сражения едновременно в Югоизточна Тракия около Адрианопол, в Драчка област и в Солунската тема, като вероятно Адрианопол сам отваря врати пред българския владетел.

Явно българите не успяват да задържат града, защото през 923 г. той отново е обект на военни действия от страна на цар Симеон. След поражението при Ахелой и последвалото го второ поражение при Катасирти патриарх Николай Мистик апелира за спиране на войната и подписване на достоен мир. Междувременно византийската дипломация успява да раздвижи сърбите в тила на княз Симеон.

Симеон изпраща срещу сърбите войска начело с кавкан Теодор Сигрица и Мармиас, които залавят сръбския княз Петър Гойникович и поставят на престола княз Павел Бранович.

През 918 г. българските войски достигат Пелопонес и Егейските острови. Вероятно в контекста на тези събития трябва да се постави свикването на църковно-народен събор, на който българският архиепископ е провъзгласен за патриарх и като такъв коронова княз Симеон за цар на българите. През 921 г. българите поставят на сръбския престол княз Захарий Прибиславич, който обаче влиза в съюзни отношения с Византия и разбива изпратената срещу него българска войска начело с Теодор Сигрица и Мармаис.

През 924 г. българска войска, предвождана от кан, миник и ичиргу боил, налага българската власт в Рашка. Преговорите водени между цар Симеон и византийския император Роман Лакапин на срещата им на 9 септември 923 г. до Космидион, не постигат някакъв резултат.

Непосредствено след тях българите организират поход срещу Рашка, а през 925 (или 926) и поход срещу Хърватия, където българската войска, командвана от алабагатур претърпява пълно поражение. Вероятно към този период се отнасят и сведенията за контакти на цар Симеон с Римската курия и пристигането на епископ Маделберт и Йоан, дук на Кума, в България.

Редактирано от - nesnaecht на 27/5/2004 г/ 01:29:06

nesnaecht

Аз се гордея , а вие незнам нали съм незнаещ !

БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАР СИМЕОН (893-927)

C основание епохата на ЦАР СИМЕОН се сочи като най-висок връх в развитието на българското царство през средновековието. И това е така, защото през първата четвърт на 10в.българия е несъмнен хегемон в европейския югоизток и една от най цивилизованите държави в християнския свят.

При цар СИМЕОН Византия контролира едва 1/3 от балканските територии и с осноВание се тревожи за бъдещото си присъствие на полуострова. За по-прозорливите съвременници на тези събития е ясно, че СИМЕОН възнамерява да промени статуквото на Pax Byzantina и да създаде нова имперска система , в която да доминират българите.

Младият, когото Константинополския патриарх Николай Мистик нарича “СИНА НА МИРА”, е роден след Покръстването и получава християнско възпитание.

Първите десетина години от княжението на СИМЕОН протичат в съзидателно строителство и четири натрапени от обстоятелствата войни. Между 849г.и 904г.българските войски неколкократно нахлуват в пределите на Византия, вследствие на което са присъединени редица територии на югозапад. Опитът на империята да си послужи с “чуждата ръка”в лицето на маджарите не дава резултат. Княз СИМЕОН ги отхвърля далеч на северозапад и побива граничния стълб на 20км. северно от Солун.

Между 904 и 913г.протича последния мирен период в управлението на СИМЕОН. Доколкото Старобългарската литература го възвеличава като “нов Птоломей” и “книголюбец”, то визира именно това време. Смъртта на император Лъв VI и възцаряването на брат му Александър рязко Променят взаимоотношенията с империята. Нанесената на българските пратеници обида изважда княз СИМЕОН от благородния унес над книгите и го запраща по браните поля , където остава до края на дните си. През лятото на 913г.войските му се устремяват към Константинопол с намерение “да заграби царската власт” във Византия.

След ранната смърт на император Александър короната наследява малолетния Константин VII Багренородни, чиито регент става амбициозният патриарх Николай Мистик. Положението, в което се намира Византия, дава надежди на княз СИМЕОН, че с известни усилия и натиск ще може да получи мечтаната корона на ромейските василевси и ще положи началото на една българо-византийска империя с нова ориентация.

Но военните демонстрации и последвалите преговори не дават резултат. Византия отказва категорично да признае царското достойнство на българския владетел, което довежда до подновяване на войната. На 20.VIII.917г.при река Ахелой Византийците претърпяват поголовно поражение, подсилено с още една победа на българите при Катасири. След тези успехи СИМЕОН се провъзгласява с ЦАРСКО ЗВАНИЕ, а архиепископът на България придобива ПАТРИАРШЕСКИ САН.

ЦАР СИМЕОН УСПЯВА ДА ИЗДИГНЕ РАНГА НА БЪЛГАРИЯ КАТО ПЪРВОТО ТРАЙНО ЦАРСТВО В ХРИСТИЯНСКА ЕВРОПА И ДА УТВЪРДИ АВТОКЕФАЛНИЯ СТАТУТ НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА КАТО ПЪРВАТА ПОМЕТНА НАРОДНОСТНА ЦЪРКВА.

Така, защото през първата четвърт на 10в.българия е несъмнен хегемон в европейския югоизток и една от НАЙ-ЦИВИЛИЗОВАНИТЕ ДЪРЖАВИ В ХРИСТИЯНСКИЯ СВЯТ.

nesnaecht
nesnaecht На днешна дата

1878 г.

Подписана е тайна конвенция между Англия и Русия, с която един месец преди да започне Берлинският конгрес, Русия се съгласява да се намалят размерите на българското княжество и Санстефанският договор да се подложи на цялостна ревизия. Англия се съгласява да не прави пречки на руското разширение в Азия, а самата тя се компенсира със завземането на остров Кипър.

Христо Тамарин
Беседа против "триждипроклетата и богоомразна" богомилска ерес

"Случи се в годините на правоверния български цар Петър в българската земя да се яви поп на име Богомил, а по-точно казано Богунемил, който пръв начена да проповядва ерес в Българската земя.” (Из беседата на Презвитер Козма против богомилите).

С този постинг искам да покажа, че от гледна точка на българщината богомилството може да се характеризира достатъчно изчерпателно само с една дума – разрушителност. То не е българско учение, макар обикновено да се счита за такова. Разпространило се е и в Западна Европа, злоупотребявайки с честното ни българско име. Но да караме наред.

Времето AD 350-600

Под нашата част на света ще разбираме всички земи, които нашият земляк-балканец Александър Македонски е завладял или които някога са били част от Римската империя. В нашата част на света попада цялото Средиземноморие, по-голямата част на Европа и предна Азия. Извън нашия свят са Китай, Америка и по-голямата част от Индия и Африка.

През времето AD 350-600 нашият свят е бил "двуполюсен" – поделен е бил между две велики империи: Римската (Ромейската) и Персийската.

Днешните ни земи попадали в Римската империя заедно с цялото Средиземноморие и по-голямата част от Европа. От това време са останали най-много археологически паметници. Цариградската патриаршеска катедрала "Св. София" и храмът "Св. София" в Сердика (днешната София) са все оттогава. Оттогава е и Юстиниановият кодекс, по който юристите учат Римското право. Столица на нашата половина от света е бил Цариград – Константинопол (съкратено Стамбол).

Римската империя през времето AD 350-600 е била християнска. Именно на този факт се дължи и днешното положение на християнството като водеща религия в света в началото на третото хилядолетие.

Персийската империя е обхващала земите на днешен Ирак, Иран, Средна Азия, Афганистан, част от Пакистан. Тази империя не е била християнска. В нея вероятно са били разпространени няколко други религии, някои от които били много по-древни от християнството. Да си спомним, че дори светият евангелист Матей се позовава на авторитета на халдейските влъхви. Няма да уточняваме, а просто ще наричаме тези религии "източни". Но да повторим, тези източни религии са различни и от християнството, и от юдаизма – те изобщо не признават Бога на Авраама (или Абрахама, или Ибрахима, името на Авраама е известно под тези три форми).

Предполагаме, че в Персийската империя са живели и християни, и евреи, но те са били малка част от населението й. Признаваме, че за разлика от Римската империя, която е била теократична държава, Персийската империя се е отличавала с религиозна търпимост.

Години на прелом - беда след беда, беда по беда, и накрая победа

AD600 Суша.

AD601 Бунтове в Цариград против цар Маврикий.

AD602 Бунтовническият водач Фока заема царския трон. Маврикий е убит.

AD603 Персите нападат ромеите. Начало на поредната ромейско-персийска война. Най-съдбоносната. Свършва чак през AD628.

AD603-607 Редица победи на персите над ромеите. Загуба на територии. Сирия, Палестина и Финикия (Ливан) са оплячкосани.

AD609 Бунт в Цариград против цар Фока. Потушен.

AD609 Управителят на африканските земи Ираклий се обявява против цар Фока.

AD610 Войските на Ираклий обсаждат Цариград. Жителите с радост предават Фока. Ираклий (син) се възкачва на царския престол.

AD611 Персите завземат Антиохия.

AD613 Пред стените на Антиохия цар Ираклий претърпява поражение

AD614 Персите завладяват Палестина.

AD616 Персите завладяват Египет – ромейската житница. Глад в Цариград.

AD623-624 Победа на ромеите над персите на Кавказкия фронт. Българите се споменават като съюзници на ромеите.

AD626 Цар Ираклий си връща Сирия.

AD627 Победа на ромеите над персите при Ниневия.

AD628 Цар Ираклий завзема персийската столица. Пълна капитулация на Персия. Ромейската империя си възвръща всички земи, които персите са завладели.

Двама се карат – третият печели

Персите и ромеите воювали дълго и изтощително. Можем да кажем, че победител нямало - и двете империи били победени. Победени били от арабите, развели байрака на Исляма.

Началото на Ислямската религия се поставя от пророка Мохамед, който през AD622 (годината на Хиджрата) напуснал родния си град Мека и се установил в Медина, откъдето Мохамеданството тръгнало по света, водено от Свещения си Коран и най-вече от меча (или ятагана).

Ислямът скоро завладял половината от земите на Ромейската империя и всичките земи на Персийската империя. Нямало я вече Персийската империя. Ако тези две световни империи не бяха се омаломощили взаимно в онази двадесетгодишна война, Ислямът не би имал никакъв шанс.

Във всички завоювани земи арабите (мюсюлманите) установили теократична държава – халифат. Дори и днес ислямските фундаменталисти искат да си имат точно такава държава.

Ислямът в Южното Средиземноморие

Ерусалим паднал в AD638, Александрия – в AD642, след това цяла Северна Африка, след това Испания (AD711-714). В битката при Поатие (в днешна Южна Франция) през AD732 Карл Мартел, дядото на Карл Велики, най-сетне спрял ислямското нашествие и спасил Западна Европа.

Така арабите завладели около половината от териториите на Ромейската империя, трайно се настанили в онези земи и там една теократична държава била заменена с друга и една религия с друга.

Ислямът напира и към Балканите, към Нашенско

Ромейската империя също спряла арабите. Те не успели да преодолеят Цариград, нито трайно да се установят в Мала Азия. За наша чест, и българите сме имали значителен принос за преграждането на пътя на арабите насам. Още тогава сме били разбрали коя е нашата цивилизация.

Ислямът из териториите на Персийската империя, която вече я нямало

Става дума за земите на днешните Ирак, Иран, Кувейт, Афганистан, Централна Азия, Пакистан. Ето тук вече е било истинска трагедия – една толерантна в религиозно отношение власт се сменя с теократична държава.

Повечето от християните, които живеели там, вероятно са избягали в Ромейската империя. Повечето от евреите (юдеите), които живеели там, също се преселили. Но не в теократичната Ромейската империя, а някъде по-надалече. Част от евреите с кораби по Каспийско море стигнали до Хазария. От тях хазарите възприели юдейската религия и научили, че търговията, например с роби, може да е по-доходна от обикновеното разбойничеството.

Отношение на исляма към християните и юдеите

Аллах (Бог) е същият Бог на Авраама (или Ибрахима), в който вярват християните и юдеите. Според Исляма, Исус Христос е поредният от пророците, които Аллах (Бог) пращал на Земята, последният преди Мохамед, а Мохамед пък бил най-последният и най-великият от всичките пророци и след него Аллах нямало да праща други пророци. Все пак, според Корана и Шериата, съмнението във величието на пророка Мохамед, присъщо на християните и юдеите, не било причина те да биват убивани. Щом вярвали в Бога на Ибрахима (т.е. в Аллах) и спазвали десетте Божи заповеди, нека християните и евреите си живеят. Но нямали право да се ползват от някои облаги, които Шериатът давал на мюсюлманите. Например, Шериатът определя данък една четиридесетина (2.5%), но за християните се запазвал десятъкът (10%), както си е било в Римската империя.

Правилото за трите опции

Това правило изразява отношението на исляма към тези неверници, дето не вярват нито в пророка Мохамед, нито в Аллаха (в Бога на Ибрахима). А такива били повечето от жителите на бившата Персийска империя.

Те трябвало или да приемат Исляма, или да избягат надалече, или да бъдат убити (обезглавени) – това е правилото за трите опции.

Естествено, най-много били тези, дето възприели Исляма. Обезглавените били вероятно най-малко. Най-интересни тук сега за нас са бегълците и за тях ще поговорим по-нататък.

И тъй, по земите на бившата Персийска империя, заети сега от Исляма, старите "източни" религии били изкоренени.

Халдейските бегълци

Пътищата през Арабския полустров, Синай и Египет били затворени за тях – там владеел Ислямът. Онези, дето поели към Монголия, Китай и Индия, няма да ни интересуват. Интересуват ни тези, дето тръгнали към Европа през Мала Азия. От тях ние българите много сме си изпатили. Изпатили са си и гърците, и сърбите, и всички европейци-християни.

Халдейските бегълци вероятно не са били обикновени хора. Обикновените жители на бившата Персийска империя просто ще да са приели Исляма и ще да са си останали по родните места.

Халдейските бегълци вероятно са били свещеници (жреци, влъхви) от съответната стара източна религия. Били са високо образовани хора, носители на знанията и от Вавилонската древност, и от Елинистичната античност. Гръцкия език също са го владеели, наред с арамейския. Към християнството са се отнасяли с пренебрежение и снизхождение. И като истински влъхви са били и сладкодумници. А основната им цел е била да не допуснат изчезването на тяхната стара източна религия (която и да е била тя).

Нататък ще ги наричам халдейски езичници.

Халдейските езичници в Анадола

Там, естествено, е била първата им спирка по пътя към Европа и в частност към Нашенско.

Мала Азия била арена на битки между арабите и ромеите. Арабите били изтласкани, но особено във вътрешността на Анадола властта на Ромейския Цар-император и влиянието на Светата ни православна католическа Църква били отслабени.

И тъй, във вътрешността на Мала Азия халдейските бегълци намерили първата възможност да се окопаят. Голяма част от населението успели те да отвърнат от християнството, ученици подготвяли и книги на местни езици, включително на славянски, пишели.

Халдейските езичници стигнали и до Нашенско

По времето на благоверния ни цар Петър (AD 927-969), сина на великия ни цар Симеон, халдейското езичество стигнало и до България. Донесъл го сквернейшият поп Богомил (според синодика на цар Борил). Нарекли го с несполучливия термин богомилство. Така халдейското езичество вече имало база в самата Европа. И използвало тази база, т.е. нашата България, за да се разпространи и в останалата част на Европа. Честното ни Българско име било жестоко опозорено, защото халдейските езичници го използвали на Запад за фалшива самореклама.

Били ли са богомилите част от Българския етнос?

Днешният български етнос е възникнал по времето на царете ни Борис, Симеон и Петър, като е интегрирал изповядващите ромейското християнство и говорещите на славянски език поданици на Българския цар. Следователно, със следните три елемента може да се характеризира българският етнос: българско име (BG), славянски език (SL) и ромейско (православно или католическо) християнство (RX). Тъй като последната компонента RX при богомилите липсва, не бих ги причислил към българския етнос. Религиозната принадлежност през Средновековието е била най-важният белег за етническото определение и самоопределение. Всеки тогавашен българин, изпаднал от Светата ни Църква и поддал се на богомилството, се е самоизключвал от българския етнос, вероятно изключвайки така и своите потомци.

Борбата срещу халдейските езичници в Западна Европа

Там не са си поплювали. Дърва за кладите не са пестели и даже специални кръстоносни походи са организирали.

Борбата срещу халдейските езичници по Нашенско

Това, че по Нашенско и в Анадола по-малко гори за дърва има, отколкото в Западна Европа, бил по-малкият проблем, разбира се. Много по-големи проблеми имало: войните между християнските държави по Нашенско, слабата централна власт и на Ромейския, и на Българския цар, навикналите на бездействие и исихазъм църковни отци, сполетелите ни кръстоносни походи, насочени уж само към Божи гроб.

Все пак, и тук властта и Църквата се борели срещу богомилите. Например, цар Борил организирал през AD 1211, на 11 февруари, специален църковен събор в Търново, посветен на борбата срещу тях.

Въпреки това вътрешността на Анадола си останала крепост на халдейските езичници. Доста области с прекомерно разпространение на богомили имало и в България. А пък из планините по Западната част на Балканския полуостров те се чувствали съвсем като в свое царство-господарство.

След като християните по Нашенско не се справили с халдейските езичници, с тях се справили мюсюлманите

И тъй, наложило се Аллах, Господ-Бог, Богът на Авраама (Ибрахима) да прати в Анадола и по Нашенско мюсюлманите, за да изкоренят те оттук халдейското езичество. При помощта на правилото за трите опции, мюсюлманите се справили.

Изкореняването на халдейското езичество от Мала Азия

И сега има една страна Туркмения, бивша съветска република. Сега там например има много екзотична политическа система, но това е съвсем друг въпрос. Основното, дето тук ни интересува, е това, че някъде в граничните територии на бившата Персийска империя е имало турско-езично население, което, както се полагало по правилото за трите опции, арабите веднага обърнали в Исляма.

Няколко века след това, знаем, християни-кръстоносци отвоювали Палестина и Ерусалим от мюсюлманите. Но само за малко, за няколко десетилетия. Мюсюлманите отвсякъде войски събрали, за да си върнат Ерусалим и Палестина, имало и от Туркмения. И наистина успели тогава мюсюлманите да изгонят кръстоносците от Палестина. И мюсюлманската войска била разпусната.

Един отряд мюсюлмани, да го наречем за по-просто дружината на Осман, по език турци-туркменци, ветерани от войната срещу кръстоносците, отложили за неопределено време завръщането си в родния Туркестан (Туркмения) и се отдали на обичайното за ония времена разбойничество. Не щеш ли, във вътрешността на Анадола Османовата дружина попаднала в област, населена предимно с неверници-езичници. Нито властта на Ромейския император стигала дотам, нито влиянието на християнската Църква.

Решил Осман сам да се възцари там като султан, и както му е редът, приложил към местните хора известното му правило за трите опции. Така бившите халдейски езичници станали не само правоверни мюслюмани, а даже и турци-османлии. А тези, дето избягали, пак до Нашенско дошли, и богомилите по Нашенско още повече станали.

И все тъй разширявали из Анадола наследниците на Осман своя султанат, като от халдейските езичници правели верни свои поданици, турци-османлии, служейки си само с правилото за трите опции, докато съвсем изкоренили оттам халдейското езичество.

Заключителна и обобщителна справка за Анадола

През 6-ти век Мала Азия била населена от ромеи-християни. През 10-век там преобладавали халдейските езичници, християни-ромеи имало най-вече по крайбрежията. През 14-ти век преобладавали турците-османлии, християни имало пак предимно по крайбрежията.

На анатолийските християни скоро се наложило да живеят в Ислямска теократична държава, защото, както знаем, през AD 1453 гордата Ромейската империя се сдобила с надгробен паметник в историческото гробище и била заменена от Османската империя. Много християни от Мала Азия завиждали на съседите си – мюсюлмани, че плащат само 2.5% данък, а не десятък. Колко му е, си рекли мнозина от тях, особено изпадналите във временна неплатежоспособност, ще признаем Мохамед за най-великия пророк и ще си спестим десятъка.

И тъй християните в Мала Азия все по-малко ставали, а турците-османлии все по-много. Докато през първата половина на 20-ти век всички християни от Мала Азия били или изгонени, или изклани, но вече не по старото правило за трите опции, а по някакво друго много по-модерно и по-светско правило.

Изкореняването на богомилството (халдейското езичество) от Балканите

Края оставям за Вас, уважаеми читатели. Водени от своята интелигентност, ако наистина сте прочели дотук моя разказ, сами ще можете да си отговорите на следните въпроси:

- Кои точно части от днешна България са били области с прекомерно разпространение на богомилството?

- Как така изведнъж изчезнаха богомилите от България след падането й под властта на турците-османлии?

- Какъв е произходът на помаците в България и на славяноезичните или албаноезичните мюсюлмани в Босна и другаде из Западните Балкани?

- Какъв е произходът на турците по Нашенско?

А аз се оттеглям, за да размишлявам по следните въпроси, но изводите си не възнамерявам да споделям:

- Дали българските комунисти принадлежат към Българския етнос?

- И изобщо дали е жив все още оня Български етнос, възникнал по времето на царете Борис, Симеон и Петър? Или е жив, ама аганизира на смъртния се одър и не се знае още с какво ще бъде заменен?

Редактирано от - Христо Тамарин на 11/6/2004 г/ 21:20:58

nesnaecht Така де да не са загуби ! И благодарим на Кептан Бъди !

Captain Buddy

[Начинаещ]

от Bulgaria

Общо мнения: 20

ИВАН КОСТОВ ПРОФЕСИОНАЛЕН ЛЪЖЕЦ

Интервю на Петър Младенов за в. Континент, 13 май 1997 г.

Имах някои съмнения към това заглавие. В главата ми се въртяха КОСТОВ - СВЕТЕЦ ИЛИ ЛЪЖЕЦ, КОСТОВ - СВЕТЕЦ И ЛЪЖЕЦ. После съмненията се разсеяха. Думата светец има предимно религиозно звучене. В този смисъл представянето на Костов от сервилни политолози, социолози или медийни коментатори като политически светец не ми дава право да всявам смут в душите на религиозните хорица. Особено като се има предвид показната набожност на Иван Костов. Дори и да бях изрично обяснил, че политическият светец често е професионален лъжец, трябваше да обяснявам защо някои въздигат Иван Костов в този ранг. А това би направило този текст доста отегчителен. Така приех горното заглавие.

Имах съмнения и по построяването на изложението. Няма да представям алтернативните варианти, а само ще обясня структурата на текста, който четете.

Първо ще покажа някои от явните лъжи на Костов. Това ще направя като цитирам самия Костов и негови роднини. Цитатите са общодостъпни. Публикувани са в пресата. После ще се ангажирам с твърдението, че Костов е лъжец по професия - професионален лъжец. Доказателството ще бъде по-абстрактно, като още сега заявявам претенции за научен принос в тази материя. По-нататък ще анализирам някои действия на Костов като политик. Ще се позова на общественото мнение, установено в някои социологически проучвания. Това ще ми позволи да обоснова твърдението, че типичният политик е професионален лъжец. Той може да накара милиони избиратели да гласуват против своите интереси. Накрая съм принуден да усложня малко изложението. Ще премина към теорията и практиката на политическата игра в условията на демокрация. Ще покажа, че Костов не е феномен. Ще обясня защо Костов може да лъже хората вече осем години и все още да обитава политическото пространство.

Но да започвам.

Седем години Костов упорито разпространяваше две елементарни на пръв поглед лъжи. Многократно бе писано, че Костов е кандидатствал за член на БКП и че жената на Иван Костов - Елена Костова, е била червен партиен секретар.

Ето някои публикации от пресата, които ясно доказват, че Костов е лъжец.

В. Труд, 19 февруари 1996 г., стр. 10, Валерия Велева.

Лидерът на СДС не забравя думите на майка си: "Остави другите да говорят за теб."

Магистър Костов все още има да се доказва в политиката

- За БСП казва (Костов - б. м), че "не е партия, а клика от отмъстителни хора". Те пък извадиха на бял свят кандидат-членството му в БКП, чийто прием

бил планиран още през 1988 година. Той (Костов - б. м.) замълча. После стана ясно, че съпругата му (Елена Костова - б. м.) била партиен секретер.

В. Труд, 22 февруари 1996 г., стр. 12, Иван Костов.

Ако "Дума" поиска статия за "Орионгейт", синият лидер веднага би приел

Иван Костов: Който ме нарича "страхлив", да ми го каже

В отговор на портрета си г-н Костов изпрати в редакцията "биографични автокорекции", които публикуваме дословно.

Б. р. Изложеното от г-н Костов е първата негова лична изповед, представена на пресата. Данните в нея не противоречат, а допълват публикувания му портрет, за което му изказваме благодарност.

- "Бивш главен асистент" съм (Костов - б. м.), както съм бивш студент, ученик и пр. От 1991 г. съм доцент в Техническия университет в София.

- Всеки хабилитиран кадър по "идеологическа" дисциплина трябваше да бъде вкаран в компартията. Мен (Костов - б. м.) ме проучваха със същата цел. Имах "петна" в биографията. Не съм (Костов - б. м.) попълвал, подписвал и подавал молба за членство в БКП, т. е. не съм кандидат-членствал.

- Не може да е "станало ясно", че съпругата ми (Елена Костова - б. м.) е била партиен секретар, защото беше партиен касиер. Тя помогна да се разтури компартията в института, където работеше.

-За верността на горните 19 корекции се подписвам (Костов - б. м.).

Сп. СЕГА, 17 - 23 април 1997 г., Светослава Тадаръкова, снимки: Иво Хаджимишев

Честта на фамилията КОСТОВИ (на корицата)

Зад оградата на Костов

- Г-жо Костова, къде работехте преди?

- В института по автоматизация на производството. 23 години на едно място и нямах месец без заем. Била съм (Елена Костова - б. м.) и партиен секретар, но не платен, а изборен. Когато Лилов го издигнаха на конгреса, аз разбрах, че няма да се променят нещата, и разпуснах партийната организация.

В. Нощен труд, 2 - 3 февруари 1998 г.

ИВАН КОСТОВ ВИНАГИ Е БИЛ МНОГО ПОСЛУШЕН

БАЩАТА НА ПРЕМИЕРА РАЗПЛИТА ПРЕД РЕПОРТЕР СЕМЕЙНИТЕ ТАЙНИ

ОТКРОВЕНИЯТА НА ИВАН-КОСТОВИЯ ТАТКО СЪС СНИМКИ ОТ ФАМИЛНИЯ АЛБУМ - НА СТР. 4

Асистентът Костов кандидатствал в БКП, за да му помогне за доцентурата, но не го приели (коментар на НТ - стр. 1, ляв, горен ъгъл)

- "Той (Костов - б. м.) искаше да влезе в БКП, но те не го приеха. Направи го, защото трябваше да кандидатства за доцент. Затова му казаха - или партиец, или - не!", спомня си бай Йордан ...

И така, Костов е разобличен от Елена Костова - негова жена и от Йордан Костов - негов баща.

До този момент не съм попадал на опровержения от страна на Костов. Не ми е известно също Елена Костова и Йордан Костов да са дали изявления, че цитираните интервюта са направени в условия на заплаха и принуда.

Трябваше да минат повече от седем години, за да чуем от роднините на Костов това, което знаят много хора. Въпросът с червената партийна секретарка Елена Костова е обидно лесен. Не са малко хората, които знаят този факт. Много са и тези, които са го изпитали на собствен гръб. По-сложно е да се докаже, че Костов е кандидатствал в БКП. Нямам предвид изявленията на неговия баща. Имам предвид, че до този момент никой не е показал пред обществото "молбите" на Костов за кандидатстване в БКП. Всъщност това дава кураж на Костов, за да лъже. И въпреки това има доказателство за този факт.

Първо трябва да уточним един въпрос. Според една малка книжка със заглавие:

ИНСТРУКЦИИ НА ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ НА БЪЛГАРСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ - СБОРНИК с гриф ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ, четем:

ИНСТРУКЦИЯ

ЗА ЧЛЕНСТВО В ПАРТИЯТА

I. РЕД ЗА ПРИЕМАНЕ НА НОВИ ЧЛЕНОВЕ

НА БЪЛГАРСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ

1. Всеки гражданин на Народна република България, който желае да влезе в партията, представя в първичната партийна организация, където работи, учи или живее, следните документи:

а) заявление-въпросник за приемането му за член на БКП (по образец, установен от ЦК на БКП);

б) три препоръки;

в) автобиография.

2. Заявлението-въпросник се попълва точно и вярно лично от желаещия да влезе в партията.

.......

Непроучено и неразгледано от бюрото на първичната партийна организация заявление-въпросник и неоформени документи на кандидата за влизане в партията не могат да се предлагат за разглеждане на събрание на първичната партийна организация.

Нека сега да надникнем в един друг документ.

ПРЕПИС-ИЗВЛЕЧЕНИЕ

от ПРОТОКОЛ N 22, от заседанието на ПБ (Партийното бюро - б. м.) на 025 ППО (Първична Партийна Организация - б. м.) при ЦИД (Центъра по Идеологически Дисциплини при ВМЕИ "В. И. Ленин" - б. м.) 27.02.1989 г.

.........................

По точка 3-та от дневния ред бяха обсъдени кандидатурите на:

гл. ас. кин Цачо Йотов Милчев,

гл. ас. кин Иван Асенов Илиев и

гл. ас. кин Иван Йорданов Костов

за участие в конкурс за доцент към кат. Политическа икономия.

След обсъждането Бюрото реши:

............

2. Гл. ас. кин Иван Йорданов Костов не е член на БКП, но е планиран за прием от 1988 г. Проучвателният етап е почти приключен. В границите на един месец кандидатурата му ще бъде поставена на обсъждане от партийното събрание.

.............

София, 28.02.1989 г. Парт. секретар: (подпис)

/Доц. Ст. Георгиева/

Едва ли има необходимост от коментар. В светлината на ИНСТРУКЦИЯТА този документ е ясно доказателство, че Костов не само е кандидатствал в БКП, но и е бил "на един месец разстояние" от мечтата на всеки идеологически работник. Тук възникват някои по-интересни въпроси. Тяхното изясняване дооформя портрета на лъжеца Костов.

Костов твърди: "Всеки хабилитиран кадър по "идеологическа" дисциплина трябваше да бъде вкаран в компартията". Веднага се питаме: "Как така Костов е попаднал сред идеологическите кадри? Може би е бил насилен?" Но от интервюто му пред в. Нощен труд от 12 - 13 февруари 1998 г. разбираме, че Костов е предпочел да учи Политическа икономия - безспорно идеологическа и номенклатурна специалност, пред възможността да стане летец.

Малка скоба.

В това интервю Костов за пръв път открехва една неясна страна от своята биография. Кога и по какви причини е заминал за Украйна? Този факт Костов грижливо е криел. Този факт не съществува в нито една от достъпните му автобиографии! Но, нейсе. Да продължим. От интервюто с бащата на Костов виждаме, че семейство Костови има еднакви представи за успеха в живота, въпреки че на пръв поглед Костов-баща разобличава в лъжа Костов-син - "Той (Костов - б. м.) искаше да влезе в БКП, но те не го приеха. Направи го, защото трябваше да кандидатства за доцент. Затова му казаха - или партиец, или - не!", спомня си бай Йордан ...

Друг интересен въпрос е защо "враговете" на Костов от БСП, напр. "кадровикът" Николай Добрев, не извадиха пред обществото попълненото собственоръчно от Костов заявление-въпросник за кандидатстване в БКП? Да се отговори на този въпрос не е много трудно. Та каква е разликата между БСП и СДС? Не стана ли вече ясно, че много от днешните "сини лидери" са вчерашни "червени боклуци"?

Сега ще разгледаме един друг нюанс от отговора на Костов на публикацията на г-жа Валерия Велева.

Костов намеква, че е репресиран - Мен (Костов - б. м.) ме проучваха със същата цел. Имах "петна" в биографията.

Какви са тези петна?

На 15 април 1997 г. в рубрика СТРОГО СЕКРЕТНО - Цитати от едно досие във в. Труд се появи доста впечатляваща статия - Асистент по политикономия оспорва научни възгледи на Тодор Живков. Мамма, мия! И кой бил този асистент? Иван Костов. Да се шашнеш! На цяла страница, барабар със снимка на Костов и две факсимилета с гриф Строго секретно анонимен автор обяснява как "преди 10-и ноември" асистентът Иван Костов, сегашният вожд на сините, храбро е оспорвал научни възгледи на самия Тато! Така Костов изпада в немилост пред комунистическата власт и попада в лапите на ДС! Няма да преразказвам статията. Ще разкажа някои други неща. Месеци преди тази анонимка бях публикувал неща, които показваха как е завършило това разследване. Да, разследване е имало. И по линия на БКП, и по линия на ДС. Анонимният автор обаче е "пропуснал" да съобщи защо е правено разследването и най-важното - какви са резултатите от това разследване.

Точно това бях написал.

Защо е разследван Иван Костов. Причината е доста стандартна и има много общо с представите на Костов за средствата, с които се правеше "научна" кариера по онова време. Накратко. Костов знае, че най-сигурният начин да изпревари конкурентите си за хабилитиране - гаранция за "научна" кариера и признание за високо доверие на Партията, е ранното вливане в нейните редици. Костов знае, че партийният член е сигурен кандидат за "научните върхове". Но това знаят и неговите конкуренти. Някои от тях вече са партийци, други напъват не по-малко упорито от него. Но и Тато си знаеше работата. Обикновено "отгоре" се "спускаха" по-малко бройки от потенциалните кандидати. Това водеше до истински екшън. Доноси, компромати, удари под пояса. Именно в такава ситуация попада и Костов. Той е конкурент и трябва да бъде елиминиран. За чест на Костов няма факти, които да го уличават, че и той е използвал същите хватки. Костов е оклеветен. Но сега започва друга игра. Трябва да се направи проверка. Верни ли са доносите? Проверката е направена. Костов е напълно оправдан. Какво е платил за това? Тук липсват факти.

Не липсват обаче документите, които показват резултата от проверката. Единият е от шефа на катедрата проф. Алексиев. Подписан. Другият е анонимен. Не е подписан. Същият почерк като публикацията във в. Труд.

Почеркът на Шесто.

Какво показва тази проверка? Ето част от заключенията на двете инстанции.

Уважаеми другари,

Обвиненията, които се съдържат в материала /донос/ по адрес на Иван Й. Костов - гл. ас. по "Политическа икономия" при ВМЕИ "В. И. Ленин" имат твърде общ характер. Това дава основание те да се оценят като клеветнически, авторите им - най-малко като некомпетентни, но във всички случаи като тенденциозни и нечистоплътни.

Как стоят нещата по пунктовете на доноса? ....

д/ "отхвърля постановките на др. Тодор Живков като остаряли". Това е тежко обвинение, но не може с нищо да се обоснове, тъй като Иван Костов никога не си е позволявал подобно нещо. Напротив, той като консултант на РК на БКП и на ВУЗ комитет на БКП е разяснявал и утвърждавал теоретичеки разработки и подходи на др. Тодор Живков. ....

Иван Й. Костов е политикономист с твърде солидна подготовка и широки интереси. Той познава много добре произведенията на класиците на марксизма-ленинизма и е убеден марксист и защитник на нашата социалистическа система.

Иван Костов е известен на голяма част от нашата научна общественост в областта на икономическата наука и приет като твърде перспективен научен работник. На такива като на него трябва грижливо да се помага, а не да им се пречи. Затова ще бъде съвсем правилно да се разследва случая още по-конкретно и да се потърси най-строга отговорност на клеветниците и замърсителите на социалната среда и атмосфера. Вдъхновителите, организаторите или изпълнителите на това дело са сигурно от колектива на катедрата, в която работи. Техният кръг /брой/ е твърде ограничен и не е трудно да се открият.

София, януари 1984 г. (следва подпис)

Ето и част от анонимното сведение за Иван Костов.

Иван Костов е член на профкомитета при ЦИД вече два мандата. Оценката за работата му е много добра. Използван е като консултант по икономически проблеми от Левски РК на БКП, ВУЗ к-т на БКП. Понастоящем участвува в конкурс за млад лектор, организиран от ЦК на ДКМС с темата "Икономически аспекти на априлската стратегия на партията". Използван и търсен е като консултант: в КЕСИ, в колектив, ръководен от др. Мако Даков за разработка на модел в горското стопанство, в лабораторията на проф. Давид Давидов. Напоследък проявява интерес към неговите анализи и направени изводи в научните разработки др. проф. Иван Илиев. ...

Това, че Костов "отхвърля теоретическите разработки на др. Тодор Живков за новия икономически механизъм като остарели" не може да се възприеме. То би представлявало сериозен политически инцидент. Студентите не споменават нищо изобщо в такъв аспект. Като се има предвид възпитанието, характера, зрелостта на Костов трудно е дори в логичен план да се допусне такава проява. Напротив, той като консултант е разяснявал и утвърждавал теоретическите разработки и подходи на др. Тодор Живков. ...

Смятаме, че няма основание да се съмняваме в марксистко-ленинската убеденост и в наличието на добри политически качества на Иван Йорданов Костов.

София, април 1984 г. (сведението не е подписано)

Преди да докажа основната теза, че Костов е професионален лъжец, ще цитирам още два документа. Първо ще прочетем части от кандидатската дисертация на Костов. Така ще видим колко голям "учен" е Костов. После ще прочетем части от един твърде любопитен документ. Той ще ни даде ясна представа за колектива, в който е работил Костов, за приноса на Костов при обучението на студентите от ВМЕИ "В. И. Ленин".

Ето какво пише Костов в своя най-голям "научен" труд: "Икономическият растеж: структура и фактори в производството":

"Независимо от съществуването на общи елементи, идеи и постановки между теориите на растежа при социализма и капитализма, те съществено се различават една от друга. Съществена причина за това различие е обстоятелството, че теорията на растежа изпълнява идеологически функции. Тя представлява синтез на класовия политически и икономически интерес.

В социално-икономически и политически аспект икономическият растеж се представя като отражение и продукт на идеологията на управляващата класа и партия, и се свързва с нейния социален престиж, с възможностите й да осъзнава идеологически /т.е. теоретически/ общите икономически и други социални интереси, да осъществява политическото ръководство и управление на обществото. Поради това теориите за растежа на пролетариата и буржоазията изразяват коренно различни класови интереси, решават противоположни стопански проблеми и изпълняват разнопосочни социално-икономически и политически функции. Оригиналният източник на общите идеи и концепции в теориите на растежа не е буржоазната икономическа теория, както все още някъде се счита, а съветската икономическа мисъл и практиката на социалистическото строителство. Така, че никак не е необходимо анализът им да се провежда по интерпретациите на буржоазната икономическа мисъл.

Генезисът на теорията за икономическия растеж може определено да бъде отнесен към 20-те години на века. Идеен автор е Владимир Илич Ленин. Ленин е идеолог и стратег на индустриализацията, а именно концепцията за индустриализацията е първата макар и непълна форма на теорията за икономически растеж.

Към големите постижения на организаторската дейност на Ленин следва да бъдат посочени на първо място създаването на плана ГОЭРЛО, който той нарича втора програма на партията.

"Нашата програма на партията не може да остане само програма на партията, тя трябва да се превърне в програма за нашето стопанско строителство, иначе тя е негодна и като програма на партията." (Ленин)

Ленин формулира и решаващите фактори на икономическия растеж в работата си "Предстоящи задачи на Съветската власт".

В материалите на конгресите на ВКП б през 20-те и 30-те години се вижда как се запазват и доразвиват идеите на Ленин, как се проявява действената им сила като основа на икономическата стратегия и политика на партията за растежа на народното стопанство. ...

Особено тясна е взаимовръзката между всеобщия икономически закон за увеличение на производителността на труда и икономическия растеж. Изискванията на закона се постигат преди всичко чрез растеж в материалното производство. Модификацията на закона при социализма предполага, от една страна, стабилност и непрекъснатост в нарастването на производителността на труда и, от друга, по-високи темпове на този процес в социалистическите в сравнение с капиталистическите страни. Последното изискване е външно по отношение на народното стопанство, но вътрешно по отношение класовата форма на отношенията на растежа. То е свързано с необходимостта от

победа в икономическото съревнование и доказване преимуществата на социалистическия начин на производство. Върху темповете на растежа и тяхната комбинация се наслагват допълнителни изисквания. Те трябва да бъдат устойчиви, стабилни и изпреварващи тези в развитите капиталистически страни за да се постигне в историческа перспектива, по-високо равнище на производителността на труда при социализма."

Искам да уверя читателя, че тази извадка не е изключение от духа на останалата част на този велик труд. Не е трудно да се види също, че в тази област Костов признава за свой учител и предшественик единствено Владимир Илич.

Този труд Костов защитава успешно и получава "научната" степен "Кандидат на икономическите науки".

Да видим какви са били приоритетите на ЦИД при ВМЕИ "В. И. Ленин"- работната среда на Костов.

КОМПЛЕКСНА ПЛАН-ПРОГРАМА

ЗА ИДЕОЛОГИЧЕСКАТА ДЕЙНОСТ

във ВМЕИ "В. И. Ленин" гр. София

за мандатния период 1987-1991 г.

Комплексната план-програма за периода 1987-1991 г. е общометодологическо ръководство за организация и управление на идеологическата дейност на факултетите, центровете, филиалите и други звена на Института.

Тук са отразени основните направления, дейности и форми на идейно-възпитателната дейност в Института, съобразени с Решенията на XIII конгрес на БКП и новата партийна стратегия за качествено нов растеж, както в постановките на Юлския и Ноемврийския пленуми на ЦК на БКП (1987 г.) и на Националната партийна конференция (1988 г.). (...)

Идеологическата работа в Института се осъществява чрез координиране на дейността на партийната, комсомолската, профсъюзната организации, на поделенията, факултетите, филиалите, центровете и катедрите под ръководството на ВК на БКП и АС. (...)

Важна задача на идеологическата работа е ... да води активна контрапропаганда срещу буржоазното съзнание и влияние. (...)

ОСНОВНА ЦЕЛ: Комунистическото възпитание на студентите, преподавателите и служителите, формирането у тях на последователна класово-партийна и активна социална позиция за реализиране стратегията на Партията за качествено новия растеж. (...)

3. Показатели за оценка на качественото равнище на идеологическата дейност в Института. (...)

3.2. Използване на идеологическата дейност като средство за социален контрол, както и на критическата функция на марксистко-ленинската теория. (...)

3.5. Ефективно използване на марксистко-ленинската теория в управленската дейност на Института. (...)

3.7. Използване на идеологически критерии при приемането на работа и атестиране на преподаватели и служители. (...)

3.9. Качествено издигане равнището на идеологическата работа с чуждестранни студенти, аспиранти, специализанти. (...)

5. Основни дейности

Сектор ИВР извършва следните дейности.

5.1. Изучаване, пропаганда и приложение на решенията на XIII конгрес на БКП и решенията на Юлския и Ноемврийски пленуми на ЦК на БКП (1987 г.) и на Националната парийна конференция (1988 г.). (...)

5.3. Обществено-политическо и класово партийно възпитание. Борба срещу буржоазното влияние и идеологическата диверсия на империализма. (...)

5.9. Атеистично възпитание. (...)

5.21. Здравно, трезвено и сексуално възпитание на студентите.

6. Основни форми

1. Комунистическо възпитание чрез преподаване на различни учебни дисциплини.

2. Факултативни курсове по актуални проблеми на марксистко-ленинската теория и политика на партията и социалистическата държава. (...)

12. Изисквания към идеологическата работа чрез учебния процес. (...)

12.5. Чрез учебния процес популяризиране постиженията на съветската и на нашата наука и техника, на социалистическата икономика.

12.6. Разкриване връзката на науката и обществените потребности и развитие на социалната позиция в науката и техниката, както и класовия подход към научно-техническата революция.

12.7. Обосноваване прогресивната роля на съветската наука и техника за развитието на нашата страна.

12.8. Усъвършенствуване преподаването на обществените науки, като особено внимание се отделя на актуалните проблеми, на критиката на съвременната буржоазна идеология, на ревизионизма и антикомунизма.

12.9. Засилване хуманизацията на обучението, за да се подготвят висши кадри с висока обща култура, с утвърден марксистко-ленински мироглед.

12.10. Катедрите и факултетите работят по специален план за свързване на учебната работа с въпросите на идейно-политическото, класово-партийното и интернационалното възпитание на студентите.

Обърнете внимание на мандатния период - 1987 - 1991 г. Една година преди "революциите от 1989 г." шамани-идеолози преписват текстове от "Краткия курс" на Сталин!

От уважение към читателя не бих си позволил да коментирам тези цитати. Длъжен съм обаче да въведа терминология, която ясно ще постави един, сякаш случайно пропускан, въпрос. Какво всъщност е работил Костов? Костов е бил служител към идеологическата полиция, тоест - идеологически фатмак. "Академик" в тази организация е небезизвестният Александър Лилов. И ето ги днес двамата един срещу друг в "люта идеологическа схватка"! Трогателно, нали?!

Разбирам, че мога да бъда обвинен в тенденциозност при подбора на цитатите. Не крия това. Моята цел е да покажа как един обикновен фатмак от идеологическата полиция на Живков се преобразява в "истински, водещ демократ и антикомунист".

Изправяме се пред доказателството на тезата, че Костов е професионален лъжец. Ето логиката на това доказателство.

Костов преподава години наред Политикономия на социализма. Костов има и "научни" приноси в тази област. Но за "науки" като Политикономия на социализма има специален термин - лъженауки. А защо тогава да не наречем преподавателя по една лъженаука професионален лъжец?

На това място не мога да не отдам заслуженото на самия Тодор Живков. Ето какво казва Живков в доклад на среща на Политбюро на ЦК на БКП с представители на интелигенцията. Срещата се е състояла на 20 и 21 февруари 1989 г.

"Не можем да не видим, че нито Маркс, нито Енгелс, нито Ленин не са създали политическата икономия на социализма. Не са я създали и не са имали възможност да я създадат по понятни причини. Това, което се наричаше дълги години политическа икономия на социализма, е изградено на ненаучни основи."

Ясно и кратко Тато признава, че Политикономията на социализма е лъженаука.

Очевидно Живков не е оценил "научните" напъни на Костов.

Не се съмнявам, че приведените факти и съображения са достъпни за човек със интелигентност под средната. Какво да кажем тогава за тези студенти, които през зимата на 1996/1997 г. "положиха основите на гражданското общество в България". Именно към тях се обръщам в следващите редове. Колеги, през 1990 г. ваши предшественици се вдигнаха на стачка с основно искане: "Истината над всичко!" Повод за това бе разпространената в медиите информация, че тогавашният председател-президент Петър Младенов отрича да е произнесъл фразата: "Танковете да дойдат!" Твърдеше се, че тази фраза е произнесена в един критичен момент, когато множество хора бяха оградили парламента и настояваха за отмяна на известния Член първи. Студентите победиха. Петър Младенов подаде оставка. Смени го Желю Желев.

Та питам, колеги. След тези неоспорими доказателства, че премиерът Костов е лъжец, ще поискате ли неговата оставка?

Може би ще кажете, че Костов се е променил, че вече не лъже?

Да видим тогава какво ви обеща Костов и какво изпълни от обещанията.

Костов обеща, че ще извади досиетата, за да разбере обществото какви са хората, които доведоха България до поредната катастрофа. И какво стана? Фарс! Или вие сте разбрали как агентите на "бившата Държавна сигурност" са извършили това пъклено дело? И кои са тези агенти? Защо не бяха извадени досиетата на всички депутати и хора в Изпълнителната власт, които управляваха България именно в периода на нейното разграбване? А защо действащите агенти на "бившата Държавна сигурност" останаха на тъмно? Тогава бивша ли е "бившата Държавна сигурност"?

А какво да кажем за фарса със списъка на "кредитните милионери"? Погледнете внимателно закона "Каракачанов"! Защо "икономистът -математик"

Иван Костов допусна това недоносче? Защо специалистите от БНБ подхвърлиха нищо не означаващата цифра от около 2 трилиона лева невърнати кредити (приспадам 700 милиарда лева от публикуваната сума, за да отчета появилите се коментари, че някои числа са дублирани)? Или 2 милиарда германски марки по "бордовия" обменен курс. Няма да правим на въпрос за пропуснати длъжници като г-н Красимир Стойчев. Чували ли сте, колеги икономисти, за операцията осъвременяване на икономически величини? Нима могат да се сумират левове за периода от 1987 г. до 1996 г.? Направете това осъвременяване. Използвайте индекса на инфлацията или промяната на валутния курс долар/лев през този период. Ще попитате как ще стане това, като липсват данни за датата на отпускане на кредитите и за условията на отпускане на кредитите - лихви, наказателни клаузи. Случайно ли липсват тези данни? Питайте Костов! Но ако сте по-вещи в областта на математиката, можете да решите приблизително тази задача. Аз я реших и преди време публикувах резултата. Кредитната далавера струва на българина 100 милиарда германски марки. Ха сега кажете, има ли разлика между 2 милиарда и 100 милиарда? Ако си представите какво означава тази цифра при обявения БВП на България от 9, 5 милиарда долара, ще стигнете до доста важен извод. Фалитът на България е дирижиран! Точно това прикрива законът "Каракачанов". Прикрива и главните виновници! А Костов е от тяхната компания!

Може би Костов води борба на живот и смърт с организираната престъпност? А по какво личи? По смехотворните действия на Богомил Бонев? Много евтин номер. Основният критерии за успешна борба с организираната престъпност е намаляване на размера на икономиката в сянка. Числен белег за това е видимото нарастване на БВП и постъпленията в бюджета. А да сте забелязали подобно нещо в бюджета за 1998 г.? По-скоро се забелязва обратното! Е, няма да има пари за образование и наука, за пенсии, за медицинско обслужване, за заплати в бюджетната сфера, за инвестиции, за структурна реформа. Няма да има България такава, каквато ви я обещаваха така щедро.

Някой би могъл да ме обвини в субективизъм. Така е. Слава Богу, винаги съм бил субект. Но за привържениците на "обективните" оценки ще се позова на социологически проучвания, публикувани през лятото на 1997 г.

На 28 юли 1997 г. от страниците на в. "Демокрация" Мира Янова от MBMD предупреди управляващите, че нещо не са се разбрали с избирателите: "Икономическата реформа е изправена пред изпитанието на криворазбраните очаквания". Синята социоложка не посмя да изполва точната формулировка: И новите управляващи излъгаха електората. Изследването на MBMD ясно показва, че хората уж подкрепят реформата, но когато ги питат дали подкрепят конкретните съпки по осъществяването й, се получава точно обратното. Един пример. Седемдесет процента смятат, че "БНБ трябва да дотира бюджета, когато парите не стигат за заплати, пенсии и детски надбавки"! Тоест не приемат Борда! Много лесно е да бъдат обвинени хората, че не са разбрали какво са им говорили лидерите на СДС, но това не решава въпроса. Илюзиите се създават от илюзионисти. НЦИОМ също реагира: "81 на сто от българските граждани се обявяват за строг държавен контрол върху цените. 47 процента от българите смятат, че държавата е длъжна да поеме цялата тежест от кризата. 58 на сто от хората са за увеличаване на държавната намеса в икономиката." Още по-драстично е разминаването между очакването на хората и действията на правителството на Костов по въпросите на образованието, медицинското обслужване. Изводите са категорични. Хората не са знаели за какво са гласували.

Как реагираха управляващите? С мълчание. Престориха се, че не четат дори в. "Демокрация".

Какво показват подобни социологически проучвания? Показват, че нашите политици са научили най-важното нещо в политиката - да лъжат по време на предизборните кампании, за да накарат хората да гласуват против собствените си интереси.

Колеги, очаквам вашия смислен отговор.

Време е да изясня един важен въпрос. До този момент не съм разгледал лъжите на Костов от морална гледна точка. Само съм доказал, че Костов е лъжец. Не съм се ангажирал с оценки. Оценката прави самият Костов. Как? Костов непрекъснато подчертава своята дълбока религиозност. Значи признава моралната стойност на Десетте Божи заповеди. Една от тях повелява: Не лъжи!

Но има и нещо съвсем светско. Костов добре знаеше за правилото "Чисто минало" в СДС. Според това правило кандидатствалите в БКП не можеха да влязат в депутатските листи на СДС или в Изпълнителната власт. Но Костов излъга. Излъга и колегите си от СДС, и електората. Излъга неколкократно.

Сега ще навлезем в по-абстрактна материя. Сега ще се опитам да обясня нещо много важно.

Коя е причината за успеха на професионалния лъжец в условията на демокрация?

За известно време ще забравим Костов. Конкретният човек не е важен. Не бих искал да се остане с впечатление, че Костов е някакъв феномен, че Костов е някакъв модерен Остап Бендер. Вече казах, той е типичен политик.

Искам да отбележа нещо изрично. Следващите редове не трябва да се приемат като оценка. Те са анализ. Анализът е верен или неверен. Така е в науката. Теоремата на Питагор не може да се оценява с морални категории - добра или лоша. Тя е вярна.

Ще направя и една уговорка. Временно трябва да забравите това, което знаете за демокрацията, това, което медиите обилно разпространяват вече осем години.

Първо трябва да изясним един основен въпрос. Въпросът за властта.

В политическата мисъл наред с понятието власт се използва и понятието официална власт.

"В политиката и правото днес официалната власт се разбира като правото на някакво действие, включително и правото да се създават закони, както и по-второстепенни права, свързани с управлението. Трябва да се прави разлика между официалната власт (authority) и власт (power), разбирана като възможност да се налага подчинение." (Енциклопедия на политическата мисъл - Блекуел)

Официалната власт при демокрацията се свързва с три форми: законодателна, изпълнителна и съдебна. Медиите се приемат условно като четвърта власт.

Но къде е тогава властта? Това е ключът за разбиране на властовите отношения при демокрацията.

За по-авторитетно ще изложа гледната точка на американците. Българският читател има възможност да се запознае по-подробно с нея по преведените у нас книги на проф. Ноам Чомски. Тук ще предложа текст, който съм публикувал в пресата. Този текст отчита и събитията в България през последните години.

Кой е Ноам Чомски?

Ноам Чомски е един от най-сполучливите критици на американската демокрация. Той е професор в Масачузетския технологичен институт и е безспорен лидер в областта на математическата лингвистика, генеративните граматики и формалните езици. Независимостта на проф. Чомски от политическите кръгове му определя място на уникален критик, а неговите есета, монографии и най-вече гражданско поведение му носят определението "враг на Америка", и то от официални кръгове във Вашингтон.

В "Медиите под контрол" проф. Чомски прави анализ на структурата на властта в САЩ. Този анализ позволява ясно да се види разликата между власт и официална власт, а така също връзката между власт и политика. Проф. Чомски акцентира на четвъртата власт - медиите. Що се отнася до принципите на външната политика на САЩ, българинът има на разположение други две книги на проф. Чомски - "Петата свобода" и "Година 501-ва". От тези книги може да се разбере как влияят интересите на "великите сили" върху местната (туземната) власт в условията на неоколониализъм, в условията на т. нар. Нов световен ред.

Защо ни е необходим американският модел на властта? Та нали моделът, към който се стреми България, е с марка USA! Та нали Америка е страната на победилата демокрация!

Вашингтон прилага два "демократични модела". Единият е за метрополията на Империята на янките, другият е за колониите. Моделите са еднакви, ако повярвате на пропагандата, но много се различават, ако вникнете в тях.

Да разгледаме същността на двата модела.

Модел на метрополията.

Обществото се състои от три класи. Класа на богатите - това е "истинската власт". "Специална класа" - това се хора, които са доказали своята лоялност към богатите. Наричат ги политици. Те са представители на официалната власт. Те са добре подготвени. Те най-добре "разбират" интересите на обществото. Към тях е прикрепен обслужващ персонал - медии, политолози, социолози, учени. По-голямата част от обществото образува "обърканото стадо". Тук трябва да влизат останалите. Те работят и не се бъркат в управлението. Е, разрешава им се да избират хора от специалната класа, които да ги управляват.

Как се получава привилегията да станеш член на специалната класа? Каква е ролята на медиите? Ще цитирам проф. Чомски:

"... нуждаем се от нещо, което да опитоми "обърканото стадо", и това нещо е революцията в изкуството на демокрацията: фабрикуването на съгласие. Медиите, училищата и масовата култура трябва да бъдат разделени. От една страна, чрез тях политическата класа и онези, които вземат решенията, трябва да създават някакво приемливо чувство за реалност, от друга страна, те самите трябва да насаждат "правилни" вярвания и ценности. Сега си спомнете, че съществува една неизказана предпоставка. Дори отговорните хора чувстват нужда да крият от самите себе си, че тя е свързана с въпроса как са стигнали до позицията да имат власт да вземат решения. Начинът, по който са го сторили, разбира се, е чрез служене на истинската власт. Хората с "истинска" власт са онези, които притежават обществото и те са една доста тясна група. Ако "специалната класа" докаже, че може да служи на интересите им, то тогава тя става член на изпълнителната група. Това не трябва да се разчува. Хората в нея трябва да са си внушили убежденията и доктрините, които ще служат на интересите на властта. Докато не шлифоват в себе си това умение, те не могат да станат част от "специалната класа"."

Такава е теорията на американската демокрация. Такава е и практиката в метрополията. Пълна идилия!

Модел на колонията.

"Туземците" не са способни да се управляват сами. Американците най-добре "разбират" техните интереси. Последното трябва да е тайна за "туземците". Трябва обаче да им се внушава, че ще се развиват по "американски модел". Америка е еталон!

Такава е теорията. Практиката? "Туземците", следвайки "американския модел", също трябва да се разделят на три класи. С една малка подробност. "Истинската власт" и "специалната класа" имитират дейност, а по същество цялото "туземно" население влиза в състава на "обърканото стадо". Естествено, нещата все не стават като в Америка, но за това са виновни самите "туземци".

Къде са основите на модела на колонията? Проф. Чомски ги намира в "петата свобода" - правото на американците (и, не само на тях) да грабят и експлоатират Третия свят!

Разбирам риска, който поемам. Разбирам, че пропускам редица тънкости. Но нещата у нас са доста груби.

Каква е ролята на политиката?

Политиката е атрибут на демокрацията. Грубо казано, за демокрацията политиката е това, което е Бог за монархията и ленинизма за комунизма - дава легитимност на официалната власт.

А къде е властта?

Историята познава различни случаи. Понякога власт и официална власт са идентични. Така е при по-примитивните общества. Така бе и при комунизма, което е и доказателство за неговия примитивен характер. Демокрацията разделя власт и официална власт. Така властта остава анонимна. Нещо като организираната престъпност. Така е по-удобно. Когато говорим за разделение на властите, става въпрос за официалната власт. Властта стои над четирите власти - законодателна, изпълнителна, съдебна и медии, а разделението на властите е удобно средство в ръцете на истинската власт. От една страна това увеличава възможностите за маневриране, а от друга страна, елиминира възможността официалната власт да изземе функцията на истинската власт. И най-важното, властта не носи отговорност! Всичко се пише на сметката на официалната власт.

Приближаваме се към края. Остава да уточним някои малки, но важни подробности.

Особено важно е да подчертаем, че няма принципна разлика в поведението и ролята на политиците от метрополията и колонията. Ще дам пример.

Лъже ли Клинтън?

Този въпрос вълнува мнозина американци. Ще цитирам препечатеното във в. "Стандарт" мнение на Ричард Грениар, дадено за в. "Вашингтон таймс", във връзка с аферата "Моникагейт":

"Бил Клинтън е лъгал цял живот, забелязах го за първи път преди 5 г. И за мен е загадка защо на почти половината от американците въобще не им пука, че той лъже. Нашият президент непрекъснато повтаря, че не бива да каже какво е говорил пред голямото жури, защото така ще попречи на процедурата. Това изобщо не е вярно и това го знае всеки студент първокурсник по право."

Не мислете, че отдавам голямо значение на този пример. Той е само за илюстрация. В историята на политиката има много по-големи лъжи. Лъжи, донесли нещастие за милиони хора.

Разликата между политиците от метрополията и политиците от колонията е в друго. Тя се дължи на подчиненото положение на колонията. Когато политиците от метрополията защитават интересите на своите господари, задължително влизат в ролята на кадровици на туземния елит. Правилото е просто: за политици и бизнесмени в колонията се подкрепят туземци с посредствени качества и нисък морал. Подкрепата се изразява в създаване на черни каси, известни у нас като фондации и дружества. Туземните лидери биват канени на посещения-екскурзии в метрополията. Там ги потупват по рамото и обявяват колко са добри и послушни. Някои туземци "четат лекции". Естествено за това се плаща. Понякога се стига до смешни ситуации, напомнящи вицове за лудницата - пускат се "пиратски копия": "Кенеди", "Желязната лейди", "Сивия Кардинал", "Сирано дьо Бержерак" "Балцерович", "Джеферсън", дори и оригинали като "План Клинтън-Стоянов". Туземният елит трябва да чувства, че без подкрепата на метрополията не може да се пребори за лидерство. Такава кадрова политика гарантира успех в мисията на политиците от метрополията. Но най-страшното е друго. Некадърните, но амбициозни туземци отстраняват всички по-кадърни и национално отговорни свои съплеменници. Когато такава политика се провежда в продължение на едно-две столетия, статуквото метрополия-колония се гарантира практически за вечни времена. Такава политика, известна като политика на отрицателна селекция в туземния елит, елиминира творческия потенциал на цели народи.

Замисляли ли сте се защо българинът не уважава управниците си? Замислете се!

Искам да отбележа нещо много важно. Не трябва да се остава с впечатление, че днешният колониализъм, наричан обикновено неоколониализъм, представен тук предимно в неговия американски вариант, е голяма новост. Има нещо инвариантно в отношенията на метрополията към туземното население от колонията още от времето на първите известни империи, та чак до наши дни. Все пак трябва да отдадем заслуженото на американците. Те изучиха внимателно опита на предишните империи, отчетоха техните слаби места и осъвремениха "техническите средства". Съвремените сценарии се разработват от научни колективи. Заслуга на американците е, че превърнаха в наука предимно емпиричните достижения на своите предшественици. Това им придава увереност, която личи от наглата им външна политика. Особено напоследък.

Защо Иван Костов е предпочетен за туземен лидер? Не искам да навлизам докрай в тези мръсни води. Това, което прочетохте, дава известна представа. Трудовият стаж на Костов като професионален лъжец от времената на Живков и Лилов е безценен капитал. Костов е вече осем години в политиката. Костов е на върха. Хора като Филип Димитров и Жан Виденов не издържаха на конкуренцията. В последните години Костов попадна на благоприятна почва и доразви своите качества. "Преди 10 ноември" Костов лъжеше пред сравително малка група - студентите, на които преподаваше. "След 10 ноември" Костов се справя блестящо с много по-тежка задача - лъже пред целия народ. Но пълният отговор на въпроса защо успя Костов, предполага и пълен анализ на живота на Костов. Ще трябва да се използват и методите на психоанализа. В тази насока ще спомена само един факт. Когато в комунистическа България Костов е тръгнал по "пътя към висшето общество", не се е поколебал на въпроса "Какво са работили родителите ви преди 9 септември 1944 г.?" да отговори: майка - слугиня; баща - ратай.

Може би аз съм черноглед? Може би не виждам светлото бъдеще на България?

Изтръпвам при мисълта, че символът на това бъдеще е шефката на Фондация "Бъдеще за България", "първата дама на българската демокрация", бившата майсторка-специалист на научна апаратура (мсна), бившата червена партийна секретарка Елена Костова.

И какво е това бъдеще? Ами ние вече сме в него! Последователният марксист-ленинец Иван Йорданов Костов повери бюджета и финансите на България в ръцете на дипломирания готвач Йордан Цонев.

Комунизмът е факт! Ленин може спокойно да си лежи в мавзолея.

Нека си припомним една велика негова мисъл:

При комунизма управлението на държавните дела ще бъде толкова просто, че всяка готвачка ще може да върши тази работа.

Създадено: 09.6.2004 г. 19:44:59

nesnaecht

125 години Българска армия

Войните за национално освобождение и обединение (1912-191

Участието на България в Балканската война 1912-1913 г. за осъществяване на националното освобождение и обединение е една от най-славните страници в нашата история. На 17 септември 1912 г. в България е обявена обща мобилизация, която се извършва бързо и в условия на небивал всенароден ентусиазъм. Хиляди запасни се явяват още през първия мобилизационен ден. В страната се завръщат българи, живеещи в чужбина за да се включат в доброволческото движение. Създават се множество чети за действие в тила на противника.

Позиции на Пети артилерийски полк през Балканската война

След мобилизирането армията има обща численост 599 879 войници и подофицери и 6757 офицери. Тези сили са сведени в три отделни армии, една кавалерийска дивизия, една сборна кавалерийска бригада и отделни отряди.

Позиции на Източния сектор при атаката на Одрин , 1913 г.

Войната между България и Турция започва на 5 октомври 1912 г. Първа и Трета български армии водят ожесточени срещни сражения в района на Гечкенли, Селиолу, Ескиполос и Петра, които завършват с пълна победа на българските войски. Следва Люлебургаз – Бунархисарската операция, в която са разбити главните сили на Източната турска армия.

Противникът вече няма какво да губи. Всички турски командири са свикани на спешен военен съвет, където пред Корана се заклеват “да победят или да умрат” – трагична дилема, отбелязват историци, особено като се има предвид, че срещу противник като българите първото е невъзможно.

Българска военна част във форд Айвазбаба, край Одрин. Според немския военен специалист Фон дер Голц "дори прочутата германска армия би се блъскала в стените на крепостта поне шест месеца". Българският войник щурмува и превзема непревземаемата крепост за три дни след двумесечна обсада.

Устремното българско настъпление в Родопите и Беломорието е постигнато с блестящия успех на Кърджалийският отряд, който във взаимодействие със Сборната кавалерийска бригада, успява да обкръжи и унищожи корпуса на Явер паша при с. Мерхамлъ. В плен попадат 152 офицери, 8879 войници, 8 пленински оръдия, 2 каптечници и 200 коня. Огорченият паша признава “Изумителна бе бързината на движението и на нападението. Това беше ураган.”

Батарея със 120 мм. нескорострелни оръдия. Обяснението за бързата българска победа е в светкавичното развръщане, смелите атаки, високия боен дух, доблестта, устрема, личната храброст и отличното взаимодействие между пехота и артилерия. Полковите оркестри през цялото време свирят националния химн "Шуми Марица".

В началото на ноември българският военен флот извършва най-забележителната си изява през тази война. Отряд от четири миноносеца открива и атакува в открито море турския брониран крайцер “Хамидие”. Торпедото на “Дръзки” попада в носовата част на противниковия крайцер и го изважда от строя.

В Балканската война се изявява и най-новият род войска - военновъздушният. Българските авиатори предизвикват интереса на световната общественост и на много военни специалисти.

Триумф на българското военно изкуство е овладяването на прочутата Одринска крепост. След неудържима щикова атака и ураганен артилерийски огън на 13 март 1913 г. масовият героизъм на българските войни се увенчава с бляскава победа – Одрин е превзет. В. “Таймс” по това време отбелязва: “Мощно прозвуча българският химн “Шуми Марица”, подхванат от хиляди здрави гърла. С викове “Ура” българите се втурнаха с щик срещу защитниците на крепостта, които не очакваха такава атака и се разбягаха, като отчасти захвърлиха оръжието си”.

Батарея с 75 мм. оръдие "Шнайдер" на позиции северно от с. Орманли

Войната завършва на 17 май 1913 г. с подписването на Лондонския мирен договор между Турция и съюзниците. Освободени са Пиринският край, Родопската област и Странджанският район. България дава най-големите жертви – 85 000 загинали.

В последвалата Междусъюзническа война българската държава наивно проиграва спечеленото с кръвта на десетки хиляди български патриоти. Българската армия е принудена да воюва срещу войските на доскорошните си съюзници, безцеремонно отхвърлили довчерашните договори и споразумения.

След двете балкански войни нашата армия изпада в тежко положение, с големи загуби в личен състав, въоръжение и бойна техника. Въз основа на опита се пристъпва към промени в организационната структура на армията.

Атаката на Черна могила при Чаталджа. На 16 октомври 5 български батареи надвиват 12 турски и с това отварят път на пехотата, която веднага влиза в ръкопашен бой. Генерал Радко Димитриев пише: "Това е най-великото сражение на Балканската война." В ръцете на победителите падат 3 000 пленници и 4 знамена

nesnaecht
Защо е извадена една плоча , от паметника нали е Български ????

И то на паметник във СОФИЯ??????

НЯМА ОТГОВОР ИМА СРАМ

Паметник на загиналите в Балканските войни 1912 -1913 г. опълченци от ХІІ, ХІІІ, ХІV, ХV призиви набори на І Софийска дивизия и част от 7 Рилска дивизия. Надпис : "В памет на одринската епопея 1912-1913 г. и падналите опълченци"

/една плоча с надписи е свалена/.

Редактирано от - nesnaecht на 26/6/2004 г/ 01:50:58

nesnaecht

Преди 169 години (1835) в село Бяла черква, Търновско, се ражда Киро Петров, влязъл в историята като Бачо Киро. Учител, поет, културен радетел, революционер. В историята на народите той е единствен пример на човек, който с прочетено в съда стихотворение проваля всички опити на защитника си да му спаси живот Бачо Киро написва стихотворението на турски в самия съд. На български то звучи така:

Аз един Бачо Киро съм,

без страх от турчин — комита съм!

Пушка на рамо сложих,

Дряновския манастир намерих.

Правдата си да диря излязох;

въжето на врата си сам турих.

НА ТОЗИ ДЕН – СВЕТЪТ И НИЕ

На този ден през 1835 година е роден Киро Петров, останали известен на всички ни като Бачо Киро.

Една от най-колоритните личности на българския ХІХ век е учител, на и революционер, поет, но и твърде широко скроен човек. Участник в Априлското въстание Бачо Киро се държи достойно в съда и отказва да бъде защитаван и спасяван. Един наистина невероятен българин. На този ден през 1928 година в София отново трещят изстрели. Този път жертвата е генерал Александър Протогеров. Той е убит в резултат на междуособиците във Вътрешната македоноодринска революционна организация.

Националноосвободителното ни движение тогава са самоубиваше, течаха реки от кръв по улиците на София. А други енергично и последователно сърбизираха Македония... На този ден през 1971 година за председател на тридесет и второто обикновено народно събрание е избран Георги Трайков. С многогодишното си служене Трайков се превърна в символ на политическото обезличаване.

Върхът на падението му бе достигнат, когато оглавяваното от Георги Трайков БЗНС обяви, че програмата му е програмата на БКП. Друг подобен случай българската политическа история не познава. А светът?

На този ден през 1941 година сърбите начеват своя освободителен поход срещу окупаторите – хитлеристи. Сръбското съпротивително движение бе може би най-мощното в Европа. Англия подкрепи единия от двамата претенденти за ръководители на съпротивата и изборът им падна върху Йосип Броз Тито. Получи се така, че Великобритания доставяше оръжие, боеприпаси и медикаменти на титовите партизани, докато Сталин се въздържаше от пряка помощ.

Когато в определен момент руснаците се опитаха да помогнат, те предизвикаха повече проблеми на сърбите и от тогава датира една гневна телеграма на Тито. Тя гласеше по смисъл така – като не можете да помагате, поне не пречете.

Борбата на сърбите бе твърде кръвопролитна- немците бяха безпощадни. Със същото ожесточение им отвръщаха и сърите, особено когато започна оттеглянето на хитлеристките войски. Тито се привърна в национален герой, а Чърчил вярваше, че той няма да въведе социалистическата система в Югославия. Останаха излъгани и Чърчил, и Сталин, в крайна сметка. На този ден сърбите честват началото на своето национално-освободително движение срещу хитлеристките окупатори. А ние?

По стечение на обстоятелствата на нас българите се налагаше да воюваме със сърбите. Както през 1885, за да защитим Съединението си, така и през 1913 за да защитим Македония, така и по време на Втората световна война. Сега вече, когато не съществува държавата-химера Югославия ние сме с развързани ръце за една национално-отговорна политика.Ще съумеем ли да я проведем? Стоян Вълев Натиснете тук

Редактирано от - nesnaecht на 07/7/2004 г/ 20:06:20

Христо Тамарин Проф. Михаил Огнянов: Западни Балкани, Източни Балкани

Христо Тамарин Пламен Цветков: Какво се случва у нас през септември 1944
nesnaecht

Васил Друмев

10/07/1901 г.

В София на 60-годишна възраст умира търновският митрополит Климент със светско име Васил Николов Друмев - деец на националнореволюционното движение, висш духовник, общественик и държавник, изтъкнат писател, един от основателите на Българското книжовно дружество (дн. БАН) и негов председател (1898 г.). Роден в Шумен около 1840 г. Първоначално учи в родния си град при С. Доброплодни и С. Филаретов, след това (с прекъсване) продължава образованието си в Одеската духовна семинария. Попада под влиянието на Г. С. Раковски, взема участие в Първата българска легия в Белград (1861 г.). Сближава се с В. Левски, Ст. Караджа и др. български революционери. След разпускането на легията в 1862 г. се прехвърля в Русия, където продължава образованието си в Киевската духовна семинария. През 1869 г. се установява в Браила и участва в основаването на Българското книжовно дружество. През 1873 г. е ръкоположен за йеродякон, а през следващата година е повишен в епископски сан под името Климент Браницки. Става заместник на русенския митрополит в Тулча. След Освобождението заема длъжността ректор на Петропавловската духовна семинария край Лясковец. През 1884 г. е избран за търновски митрополит. Заедно с това участвал дейно и в обществено-политическия живот на Княжеството: избран е за депутат в Учредителното събрание 1879 г. и в I-то Велико народно събрание (1879 г.), възглавява българските правителства през 1879-1880 г. и 1886 г. Като писател става родоначалник на българската белетристика. Автор е на първата българска оригинална повест “Нещастна фамилия” (1860 г.). Други по-важни негови произведения са: “Ученик и благодетели или чуждото си е чуждо” (1864 г.), драмата “Иванку, убиецът на Асеня I” (1872 г.) и др. Погребан е в Търново.

Писмо на Васил Друмев до Григорий Немцов

В Русенския архив, във фонда на Доростоло-Червенската митрополия, се съхранява

писмото-биография на Васил Друмев (Климент Браницки), до митрополит Григорий

от 18 март 1874 г. Писмото е трябвало да му послужи по повод кандидатурата му за

повишаване в свещенически висш сан. Писмото е изпратено от Разград, където

Друмев е трябвало да ръкоположи даскал Никола Икономов, разградския

възрожденски деец, за свещеник. В първата му част става въпрос за трудностите,

които срещнал за това ръкополагане и за отношението му към Икономов. След това

той прави кратко животоописание за себе си, според църковния устав и по молбата

на самия русенски митрополит Григорий.

"Роден в Шумен на 1841 г., аз до 1859 г. съм живял в Шумен,

дето и се учех при равни, често меняеми тогава, учители.

На 1859 г. отидох в Одеса, постъпих в тамкашната Семинария

и следвах до 1865 г. След свършването на курса в Семинарията,

на 15 август 1865 г. постъпих в Киевската духовна академия,

която свърших на 1869 г.

Като се връщах след това в отечеството си, в Галац и Браила ме

спряха и оставиха действителен член при Българското книжовно

дружество, което тогава наскоро, а именно на 1 октомврий 1869 г.

се откри. До 14 юния 1873 г. аз се намирах все при Дружеството.

След това преминах в Тулча при Ваше Високопреосвещенство.

На 16 юния 1873 г. Вие ме ръкоположихте дякон в Баш-кьой,

Тулченско, на 24 - свещеномонах в манастиря Чилик, на 8 юлия

същата година - архимандрит в Тулча, на 20 октомври

( или друг път - това го нямам означено и не го помня добре) -

протосингел в Русчук.

Дору бях ученик в семинарията, написах две повести - "Нещастна

фамилия" и "Ученик и благодетели", та правих и други някои

преводи, които се обнародваха в книжиците. В Киев в Академията

бях написал едно писмо за истинно уважение, което трябва да

имаме към духовенството, което се обнародва в издаваните

тогава от Блъскова "Духовни книжици". Независимо от другите

дребни съчинения, които ни задаваха в Академията, при свършването

на курса аз написах дисертация на тема: "Греко-римские закони и

преступлениях против вери и церкви", която заедно с успехите ми

в другите следуеми науки спечели ми степен "Кандидат Богословия".

В Книжовното дружество в продължение на 4 години преписката,

архивата, сметките, библиотекарството, каталозите - всичко това

бе на моите ръце. При това земах деятелно участие при уреждането

на "Периодическото списание", както и при разпращането му.

Държах и коректура на всички поместени в него статии. Статиите

"Животът и значението на живописците", "За отхраната",

предговорът на отец Софрониевото животоописание, ( освен

описанието на Котел), критическия отдел във всичките излезли

до сега книжки (освен Бончовата критика за читалището),

преводът на статията "Йерархическата нареда на църквата"

под името Тонев, както и други някои дреболии в книжките

са мои. През това време написах и драмата "Иванко". Земах,

обаче, участие и в Браилското българско училище, като носех

в продължение на две години и титлата Директор на това училище.

Това съм бил и това съм правил до ръкополагането в Дякон. От

тогава до сега, Ваше Високопреосвещенство, го знаете."

По-нататък Васил Друмев деликатно напомня за отзивите, които

съществуват за него като атестат за добро поведение и служба.

Той прилага и препоръка от страна на учебното заведение за

целия си курс в него, което обаче липсва в архива. За мнението

на Книжовното дружество пише, че четиригодишното му

пребиваване в Браила го кара да вярва, че общата мнение на

всичките му сътрудници не е срещу него, т.е. е добро.

"А колкото за от как съм постъпил в духовното звание и до сега

какво е било поведението ми и добро или лошо мнение съм си

спечелил от народа - за това само Вие може да кажете решителната

си дума." - пише той.

Накрая излага някои свои проблеми, както и конкретните си

задачи, които му предстоят в Разград.

Познанството на Левски с Друмев

е неоспоримо. И двамата са участници в Белградската легия на

Раковски през 1862 г. и освен това и двамата са положили подписи

на 8 май 1862 г. за получени суми като легисти. От документите в

Русе се вижда, че би могло двамата да са минали през Русе на

5 ноември 1868 г. Друмев пише в писмото до Григорий, че е бил

в Одеса до края на септември 1869 г. и естествено не споменава

за участието си в легията. Затова твърде възможно е да е

пътувал под псевдонима си - Велиян Тонев.

На 24 април и 31 юли 1869 г., вече под свое име, той отива

от Русе в Силистра. Интересно е, че молбите за тескере на

Васил Друмев и на Васил Иванов (Левски?) са заведени на една

и съща дата в общината - на 30 юли 1869 г. и се намират

непосредствено една след друга.

На 15 август 1865 г. Друмев и Христо Ботев са в Одеса. Бил ли е и Левски

тогава там? На една снимка на Ботев и съучениците му, като че ли се

намира и карловския апостол.

--------------------------

Но може някои и вероятно мнозина да кажат: "Пак за свобода ще ни говорят! Ние чакаме и желаеме да чуваме в такивато дни съвършено друго, а нам ще говорят пак за свобода и все за свобода".

Възможно е или за вярване е, че се говори за свободата наистина твърде често. Но какво да се прави, братя, когато свободата е хубаво, свето нещо? Когато тя е най-висшето благо за человека тук на земята? Когато тя е най-яката и даже единствената основа за истински напредък и за истинско благополучие на народите? Когато без нея невъзможен е честит частен и народен живот? Накъдето и да се обърнем, от най-стари времена и до днес, ние навсякъде виждаме и чуваме, че все за свобода се е проповядвало и проповядва, все тя се е полагала за основа на всичко добро, все за нея хората са правили най-големите жертви. Спасителят благоволи да пострадае на кръстът, за да ни направи свободни чада божии. Най-великите умове на светът посветявали са всичките си усилия, за да приготвят за человеците възможност на свободно живуване. Народите за нищо друго не са правили толкова много и скъпи жертви, не са проливали толкова много потоци кръв, колкото за запазване на свободата си. Та и ние, българите, в продължение на петстотин години от какво се най-много теготяхме, кое съставляваше най-голямата наша злочестина? Не това ли, че бяхме лишени от свобода? За какво най-много тъжахме и въздишахме? Не за свободата ли? За какво се пращаха на заточение, гниеха в тъмниците, висяха по бесилките най-добрите наши мъже? Не за свободата ли?

Из реч, произнесена при отслужване на благодарствен молебен по случай 5-годишнината от освобождението на Велико Търново.

Митрополит Климент (Васил Друмев)

Редактирано от - nesnaecht на 10/7/2004 г/ 02:43:12

nesnaecht Да питам само кой е виновен за подписването на този абсурден договор !????

Кой се е съгласил със него ЦАРЯ ли , или СЕЛСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО на СТАМБОЛИИСКИ , барабар със БРП (или там как се казваше навремето)?????

ФАКТИТЕ ГОВОРЯТ , а на това аз викам съвест ! Ма много хора я нямат та не ви се чудя, ако не ме разбирате какво казвам !

1923 г.

Между Англия, Франция, Италия, Япония, Гърция, Румъния и Сърбо-хърватско-словенското кралство, от една страна, и кемалистка Турция, от друга е подписан Лозанския договор. Той заменя Севърския мирен договор от 1920 г., наложен на султанското правителство след капитулацията на Турция в Първата световна война 1914-1918, и отменя наложения и режим на капитулациите. Подписват се и конвенции между България и Турция за границите в Тракия и демилитаризирането на Проливната зона. Призната е независимостта на Турция. С Лозанския договор двете Тракии - Източна и Западна - се поделят между Турция и Гърция.

nesnaecht

Сега и днес, е деня да си кажем каквото трябва !

Къде е паметника на ХАН КРУМ ?????

Къде е паметника на БЪЛГАРКИТЕ борили се заедно със ХАН КРУМ за НАС за БЪЛГАРИЯ ???

ИЛИ ЗА ВСИЧКИ ВИ ИМА САМО СЪВЕТСКАТА АРМИЯ ????

Знам че нямате отговор ама все пак , не трябва да ми казвате че вие сте по Българи от другите след като нямате отговор на въпроса ми , и продължавате да разсъждавате като сателити на СССР ! Сори но е така , а сорито е само за вас ! ЗАГУБИХТЕ СИ ЧЕСТТА НА БЪЛГАРИ , НЕ НА ХОРА !

811 г.

Българската войска, водена от хан Крум, нанася погром на византийската в сражението при Върбишкия проход, където загива император Никифор І Геник. Българите изчакват в засада изтеглянето на армията му от Плиска към Сердика (София). В последвалото сражение участват и жени. Византийската армия е напълно разгромена.

nesnaecht Значи според историята излиза че не е априлското въстание първо !

И защо ли е важно да се знае като не са комунисти и от СА , след като тези хора са избити и заточени , не знам дали има и паметник ! А за спонени нема що да питам защото и вие знате колкото мене !

на днешна дата 1856 г.

В Търново капитан дядо Никола обявява въстание. Избухването на Кримската война 1853-1856 събужда надеждите на българския народ, че неговото освобождение ще стане с помощта на Русия. Това води до известно раздвижване на населението в някои краища на Северна България. В Търновско и Габровско това движение прераства в опит за въстание.

Начело на неговата подготовка застава Никола Филиповски. Заедно с някои учители, търговци и местни първенци от Трявна, Лясковец, Горна Оряховица, Елена, Габрово и други, между които П. Р. Славейков, Н. Козлев и Пандели Кисимов, той предприема широка агитация. Установява връзка и с Г. С. Раковски, както и с българските колонии в Букурещ и Одеса.

Планът на въстанието предвиждал превземането на казармите в Търново, откъдето въстаниците трябвало да се снабдят с оръжие. Поради предателство замисълът на заговорниците е осуетен от османските власти. Въпреки това два дни по-късно дядо Никола пристига в Лясковския манастир, който е предварително определен за сборен пункт на въстанието. Тук трябвало да дойдат 200 въоръжени въстаници, но се явяват само 13. Към тях впоследствие се присъединяват селяни от околните села.

Така сформираната чета се отправя към Габрово. Поради нейната малочисленост и лошо въоръжение тя е разбита още при първото сражение с османските потери. Никола Филиповски прави опит със спасилите се съмишленици да отстъпи към Трявна, но е предаден, заловен и убит. Част от последвалите го четници също са избити, а други - изпратени на заточение.

Редактирано от - nesnaecht на 29/7/2004 г/ 01:20:55

nesnaecht Бай Христо няма да се сърди !

Bai Hristo 43

[Анонимен]

Българските SS - Българска бронеизтребителна легия

(Българската бригада в състава на SS войските)

Многонационалните войски на Waffen SS са първата международна армия на европейските народи. Те се състоят от доброволци от различни страни - като албанската Waffen дивизия .Скендербег., френската дивизия .Карл Велики., руснаци от белогвардейската емиграция, силна испанска дивизия изпратена от Франко, унгарци, румънци, италианци и много други доброволци от почти цяла Европа. Войските на Waffen-SS са били по-боеспособни и с по-висок боен дух от немския вермахт, защото доброволците са били по-мотивирани и всеотдайни от редовно набраните немски войници.

Последната организирана отбрана на Берлин през 1945 г. се е състояла не от германци, а от чуждестранните доброволци - Waffen дивизията .Карл Велики. - френските доброволци са отстояли до смърт каузата си, защитавайки берлинчани до край. Във войските на Waffen SS се бият и български доброволци. Това е Българската бронеизтребителна легия.

След комунистическият преврат в България през есента на 1944 г., райхсфюрерът Хайнрих Химлер дава ход на набирането на български гренадирски (пехотен) полк, който трябва да послужи за разгръщане на пълнокръвна българска моторизирана пехотна SS дивизия (първа българска гренадирска SS дивизия) (Waffen-Grenadier Division der SS /bulgarische Nr 1/). Уточняват се строги правила за набор.

Като доброволци се допускат само тези българи, преимуществено военни, които са успели след деветосоептемврийския преврат да си пробият път през обхванатата от война Югославия или бегълци и дезертьори от българските съединения, биещи се заедно със съветската армия. В редовете на българската част не се допускат бившите войници и офицери от българските експедиционни войски в Македония, които преминават на страната на германците при разоръжаването си през септември 1944 г. Аргументът е, че те са се предали "от страх за живота си" и не са достатъчно надеждни за елитните части SS, в които участват само хора с твърдо идейно убеждение. Затова по правило доброволците от македонския фронт ги разпределят в други германски, унгарските и хърватски части, биещи се на Балканите и в югоизточна Европа.

В началото на 1945 г., в учебния център на SS в австрийското градче Дьолерсхайм се събират 25 офицери, 56 подофицери и около 500 войници от бившата българска армия. Към тях се присъединяват и около 150 български студенти от различни университети на Германия. В това число и 12 девойки, изучаващи медицина във Виена (една от тях впоследствие е тежко ранена, а друга изчезва безследно). Повечето от студентите са членове на националистическата младежка организация "Бранник". Българската легия

наброява малко над 700 души. Райхсфюрерът Химлер издава заповед за създаването на българска противотанкова SS бригада (SS Panzer-Zestö rer Brigade /bulgarische Nr 1/).

Българското Waffen SS формирование до края на войната се именува във всички немски бойни разписания като "бригада". Но самите български войници и офицери го кръщават Бронеизтребителна легия

- като знак за приемственост с отрядите на българските революционери, организирани зад граница от Георги Раковски в зората на национално-освободителната борба срещу турците от 1861-68 г. Българските есесовци не изменят на традициите ни и сред всеобщия хаос в самия край на войната бързо преминават към поведение на партизанска чета или доброволческо

опълчение. Организационно българската Waffen SS част се състои от два пехотни батальона, усилени с противотанкови средства: артилерийски дивизион и бойно-осигурителни подразделения: свързочно-сигнална, медицинска, сапьорно-заградителна и щабна рота.

Командир на полка и по съвместителство на бригадата става полковник Иван Рогозаров, бивш министър на труда и началник на Трудови войски - деветосептемврийския преврат го заварва на официално посещение в Германия. Първи батальон се командва от подполковник Георги Малков (бивш началник-щаб на Втора пехотна дивизия на Българската армия). Втори батальон се командва от капитан Цветан Богоров, противотанковият дивизион е под началството на капитан Лебибов, медицинската команда

се оглавява от майора от запаса д-р Лука Билярски. За началник на щаба на бригадата е назначен членът на NSDAP от 1939 г. - SS-щурмбанфюрер Паул Брилинг - от български произход по майчина линия. Той е и единственият германски офицер в щата на българската бригада. Възможно е в редиците на легионерите да са се вляли и офицерите и подофицери от SS, които са ги обучавали в лагера в Дьолерсхайм.

В Легията се записва и един от героите от отбраната на София - подпоручика от българските ВВС Петър Бочев, свалил на 1 август 1943 г. един от първите американски бомбардировачи. Райхсмаршалът Херман Гьоринг, който цени високо българските пилоти, снабдява българите с разузнавателен самолет "Щорх". Българската легия е съставна част от Waffen SS-войските на Третия райх, а на територията на лагера й действа своеобразна смесица от есесовския кодекс на честта и устава на българската царска армия. Вместо есесовски щандарт Българската легия има свое знаме. То е ушито от съпругата на командира на легията Стела Рогозарова и е осветено от православен свещеник в Грац. Легионерите се отнасят към него с традиционното за българите благоговение. То е бяло-зелено-червен трикольор, герб с вшит сребърен лъв и девизът на българските национални революционери: "Свобода или смърт".

Знамето се носи пред строя и в присъствието на висши представители на германското началство и не предизвиква възражения от тях. По устав българските легионери трябва да носят общоесесовската униформа с отличителни знаци за националната принадлежност. На дясната петлица вместо традиционната "Зиг руна" е закачен сребърният български лъв, а на левия ръкав се носи щитообразната нашивка с националните цветове. Освен това много войници и офицери, запазили своите български знакови отличия, сами заменят есесовските пагони със собствените си, а кокардата "мъртвешка глава" - с българския лъв или розетка. Много от бойците носят българските си пилотки и фуражки и български катарами с лъв. Един представител на бригадата е с пълна българска униформа - знаменосеца подофицер Радойнов.

Същото e и с военните звания: във всички "външни" документи военнослужещите от бригадата фигурират под есесовските си звания, но "вътре" в своята част те продължават да носят българските си чинове. В българската бригада SS има следното съотношение на званията:

редник - шутцер

ефрейтор - ротенфюрер

младши подофицер - унтершарфюрер

подофицер - шарфюрер

фелдфебел - хауптшарфюрер

офицерски кандидат - штандартюнкер

подпоручик - унтерштурмфюрер

поручик - оберщурмфюрер

капитан (ротмистър) - хауптщурмфюрер

майор - щурмбанфюрер

подполковник - оберщурмбанфюрер

полковник - щандартенфюрер

Българската бригада от SS получава усъвършенствани противотанкови средства, влизащи на въоръжение и във всички подразделения на войските на SS: панцерфауст, противотанкови пушки и реактивни противотанкови гранатомети. Артилерийският дивизион е с противотанкови оръдия с повишена бронепробиваемост, но броят им е едва 16, вместо полагащите се по щат 24. Противовъздушната отбрана на бригадата е от две 8, 8 см зенитни оръдия, които обаче българите по-често използват като противотанкови.

Пехотното въоръжение на легионерите е от стандартните за немската армия 50-мм ротни миномети, отдельонни и взводни картечници, карабини "Маузер", картечни пистолети MP-40 и пистолети "Парабеллум", "Валтер" и "удължен Браунинг". Покрай щатното въоръжение, почти всички войници и офицери по балкански маниер си набавят лични пистолети от най-различни модели. Членовете на младежката организация "Бранник" освен щатните си щикове носят и униформените си ножове, а някои от офицерите носят и

саби. Транспортни средства са им камиони "Опел-Блиц" и "Фиат" (последните като артилерийски влекачи), за свръзка имат няколко бързоходни автомобила "Опел-Капитан" и мотоциклети.

Германските инструктори в Дьолерсхайм почти не срещат трудности в бойната подготовка на личния състав на българската легия. Мнозинството от бившите войници и офицери от Българската армия, са успели да получат бойно кръщене в боевете с югославяните и собствените партизани-комунисти, а много от бранниците са преминали през някаква военна подготовка. Българите лесно овладяват непознатите им оръжия и показват

респектиращи резултати. В началото на април формирането на Българската бронеизтребителна легия SS е прекъснато: войските на Червената армия развиват в Източна Европа мощно настъпление, и вермахтът спешно се нуждае от подкрепления. На 4 април, в навечерието на щурма на

Червената армия на столицата на Австрия, българската бригада получава заповед да се подготви за заминаване на фронта.

Легионерите посрещат това известие с въодушевление, още повече, че техен противник ще станат войските на 46-а армия от 3-ти Украински фронт, преди това преминали през територията на България. На българска бригада SS е съдено да получи бойно кръщене в самия край на войната. На 5 май командирът на 2-ри танков корпус на SS дава заповед Българските SS да заемат защитна позиция на отбранителната зона в покрайнините на Щокерау, югозападно от Виена. Със стремителен нощен марш към фронта Българската легия в утрото на 6 май се влива в редиците на SS дивизията, отбраняваща Щокерау, и поема участък от отбраната.

Противотанковите съоръжения на подстъпите към града не са довършени и полковник Рогозаров решава да срещне съветските войски по улиците, където огневите средства на бригадата могат успешно да им се противопоставят. За да избегне жертвите сред мирното население, той се обръща към все още неуспелите да се евакуират жители на

Щокерау със заповед спешно да напуснат града. За осигуряване на безпроблемната евакуацията на хората на безопасно място им е предоставен автотранспорта на бригадата, една рота от 2-ри батальон и медицинската рота.

Бойният дух на българските легионери в очакването на боя е висок. "На всички ни беше ясно, че краят на войната не е далеч, и че Германия не може вече да победи - спомня си впоследствие ветеранът от бригадата Стоян Попянков, по това време млад бранник - но битката очаквахме с упоение. В края на краищата след толкова митарства бяхме длъжни да покажем и на руснаците, и на немците, как могат да се сражават истинските

българи!" "Боже, пази България и всички нас!" - пишат легионерите по стените на къщите в Щокерау, превърнати в опорни пунктове.

Пилотът Петър Бочев излита на разсъмване на 6 май на разузнаване със своя "Щорх" и докладва, че на подстъпите към градчето се струпват съветски войски - танкове, пехота и гаубична артилерия. Зарежда самолета и излита отново за по-детайлно разузнаване и повече не се връща, а по-нататъшната му съдба е неизвестна.

Най-вероятно смелият пилот е бил свален и е загинал... Боят започва към девет часа сутринта. Противник на българите се оказват части от същата тази 46-а армия, която повече от всичко искат да срещнат на бойното поле, и

затова легионерите воюват особено бойко и упорито. Съветските танкове и пехота навлизат в града и предприемат срещу позициите на българските войни мощна артилерийска и авиационна щурмова поддръжка, но не им се отдава да се придвижат навътре в Щокерау чак до вечерта.

Успешно удържат позициите си и германските есесовци. Към 18:00 часа атаката е прекратена. В боя Българската Waffen бригада успява да извади от строя 14 съветски танка и 2 самоходни артилерийски установки (от общо 29, изгубени през този ден от 46-а армия в Щокерау) и унищожава най-малко сто

пехотинци. Около 30 съветски войници са заловени в плен. Легионерите показват крайно оригинален подход към използването на пехотното въоръжение - успяват да свалят с противотанковия гранатомет "Офенрор" невнимателно снижил се при щурмуването Ил-2.

Този случай няма аналог в историята на Втората световна война. Загубите на българската бригада са 98 души убити и ранени и 46 безследно изчезнали.

Ранените легионери са евакуирани в германска болница, скоро завладяна от Червената армия. След края на войната 7 от тях са предадени от Съветския съюз на българските комунисти и след показен съд са разстреляни в Софийския затвор на 29 септември 1945 г. Сред разстреляните е и мъжественият командир на 1-и батальон Георги Малков, тежко

ранен в боя за Щокерау.

През нощта от командването на корпуса се получава заповед за отстъпление и Българската бригада се придвижва на запад по пътя извън града, осветен от пожарищата. Нямат възможност да вземат със себе си руските пленници и полковник Рогозаров нарежда те да бъдат ликвидирани, но поручик Хаджилалчев по собствена инициатива не изпълнява заповедта на командира, за което е разжалван в редник, но не е отстранен от командването на своята рота. Оставащите в Щокерау подразделения на SS получават задача да го удържат още едно денонощие (което и успяват да сторят, задържайки града до края на 7 май), а през това време Българската бригада SS получава от командването на 2-ри танков корпус на SS задачата да заеме и отбранява град Хорн, ключов пункт в следващия отбранителен рубеж на корпуса.

Легионерите се придвижват към определения им район за съсредоточаване на автомобили и камиони и полковник Рогозаров разчита, че 60 км разстояние ще бъде преодоляно за една нощ. Но шосето се оказва задръстено от разнообразни омешани подразделения на отстъпващите немски войски и темпът на придвижване рязко се забавя. Зората заварва бригадата пред мост близо до Цирсдорф, където става задръстване от стремяща се към

отсрещния бряг техника.

Положението се влошава при внезапна атака на съветски пикиращи бомбрадировачи, които сериозно повреждат моста и причиняват немалко жертви сред прехвърлящите се части. Там са убити и ранени няколко български легионери, а половината от артилерията на бригадата, която не успяват да прехвърлят на другия бряг, се налага да бъде изоставена. Но това още не е най-тежката загуба, постигнала българите на злощастния мост. В неввероятната суматоха се изгубва 2-ри батальон в почти пълен състав. Неговият командир капитан Богоров, намиращ се по това време при командира на бригадата, се втурва да търси подчинените си и сам изчезва безследно.

Изостават и се изгубват немалко войници и от останалите подразделения.

Съдбата на 2-ри батальон, заблудил се при Цирсдорф, се оказва печална.

Организираността си запазва само ротата на разжалвания поручик Хаджилалков. Той се присъединявайки към отряд австрийци от народното опълчение. Те отстъпва с бой в планинските райони на западна Австрия и там заедно продължават да се бият до 12 май.

В постоянните сражения с Червената армия Хаджилалков загубва около 2/3 от личния си състав - убити, ранени и изчезнали - и взима решение да разпусне ротата си. Той самият, с фалшиви документи успява да се добере до България, в родния си град Бургас. Понеже по-големият му брат е един от местните комунистически водачи, поручикът се отървава с две години тъмничен затвор. На по голямата част от войниците му австрийците помагат да се прехвърлят в зоната, за която отговарят американските войски, а някои се скриват и остават да живеят в Австрия. Остатъците от Българската бригада SS пристигат в Хорн едва по пладне на 7 май. По това време в строя са не повече от 300 души, а една десета от тях са ранени.

Но бригадата все още съхранява боеспособността си и е способна да изпълни поставената й бойна задача. Обаче съединенията и частите на 2-ри танков корпус на SS така и не пристигат в града: в боевете на 7-8 май те са изтласкани на юг. Вместо тях отбраната на рубжа поемат сборни подразделения на вермахта под командването на генерал Карл Люде и тогава започват проблемите. Веднага след пристигането на бригадата в града полковник Рогозаров и щурмбанфюрер Брилинг са приети от генерала и получават уверение, че немците ще защищават града докрай и българите ще бъдат включени в отбраната му.

На българската легия е възложена задачата да заемат позиции около замъка Вайсгартен - замъкът на князете Батенберг, от чието семейство произхожда първият княз на България Александър I. Това повдига бойния дух на българските есесовци. Те са строени в двора на замъка при развято бойно знаме и полковник Рогозаров се обръща към тях с патетична реч, призовавайки ги, пред лицето на националния герой на България Александър Батенберг, самоотвержено да изпълнят дълга си и да се сражават на тези позиции докрай, рамо до рамо с немските си съюзници. За завършек на

церемонията бойците в хор изпълняват любимата си песен "Откол се е зора

зазорила...", а девойките-легионерки полагат на стъпалата на замъка букети цветя. "

Ако битката за замъка бе започнала веднага след това, - спомня си Стоян Попянков, - без съмнение всички щяхме да измрем до един, покривайки се с вечна слава." Обаче на Българската бригада SS не било съдено да вземе участие в защитата на градчето Хорн. Генерал Люде вечерта на 7 май тайно влиза в радиопреговори с командването на съветската 46-а армия и сключва тайно съглашение за предаването на града в утрото на 8 май(реално той е зает едва на 9 май, понеже на 8 май части на 2-ри танков корпус на SS, 43-ти армейски корпус и фолксщурма задържат настъплението на съветските войски на подстъпите към града).

На заелите града подразделения на генерал Люде съветското командване гарантира свободен проход до зоната, намираща се под контрола на американската армия, при условие да бъдат разоръжени и предадени на

Червената армия всички есесовци.

Така Българската SS бригада е изправена пред реалната опасност да бъде пленена от съюзниците си. Но един от офицерите в щаба на генерал Люде, не желаейки да поеме върху себе си измяната, извършена от началника му, около полунощ съобщава всичко на полковник Рогозаров. Той веднага вдига бригадата по тревога и с подкрепата на няколко десетки гестаповци, намиращи се в града, се опитва да завладее щаба на генерала и да изолира верните му войници. Скоро на споменатите пунктове се завързва ожесточена битка, продължила до три часа в утрото на 8 май.

Българите отстъпват по численост на подразделенията на вермахта в града и не успяват да го овладеят. Загубвайки повече от двадесет души, бригадата е принудена да отстъпи по шосето на северозапад, оставяйки цялата си артилерия и голяма част от автотранспорта. Опасявайки се от преследване, легионерите на разсъмване се отклоняват от шосето и се укриват в гората, където заемат отбранителна позиция.

Хората са напълно изтощени физически и морално и на полковник Рогозаров му се налага да им даде почивка за няколко часа. Безизходността овладява войниците и офицерите. Щурмбанфюрер Брилинг се самоубива. Погребват го в братска могила с трима легионери, загинали от раните си, получени в нощния бой. Няколко души бягат на изток - да се предадат на Червената армия. Ротмистър Замфиров се опитва да ги застреля, но командирът на бригадата Рогозаров го спира. Но опасявайки се от това, че те могат да издадат на противника местоположението им, той нарежда да прекратят почивката. На

спешния съвет от оцелели офицери се взима решение да тръгнат на запад към зоната на американците, където могат да разчитат на по-добри условия на капитулация, отколкото при Червената армия.

В походен ред бригадата поема по черния път към Гмюнд. Няколко часа по-късно над колоната започва да кръжи съветски разузнавателен самолет По-2. С картечница командира на артилерийския дивизион капитан Лебибов успява да го уцели. Бипланът принудително каца на пътното платно. Легионерите залавят екипажа му - две млади жени пилоти от нощния бомбардировъчен полк на 5-а съветска въздушна армия. Българите се отнасят към жените с чисто балканско благородство: превързват им раните и ги оставят

на грижите на свещеника от малкото селце Будвасер до идването на съветските войски. В селото легионерите разменят камионите, които са изчерпали горивото си, за няколко каруци и коне. На тях качват ранените, които не могат да ходят сами и бригадата продължава марша си на запад. Нощта на 8 срещу 9 май я застига южно от населеното място Цветл, където бивакува заедно с разпокъсани подразделения от отстъпващи войски

на вермахта.

На сутринта позициите й попадат под обстрела на съветска тежка артилерия. Тръгва слух, че бронемеханизираният авангард на Червената армия през нощта ги е заобиколил и е отрязал пътя на запад. Нашите есесовци и немските войници заемат кръгова отбрана. Но за един час се появява само разузнавателна група на противника на два леки танка и без затруднение я прогонват с картечен огън.

За изясняване на обстановката полковник Рогозаров праща три патрула от доброволци под командването на ротмистър Замфиров, поручик Црвенич и фелдфебел Ковачев. След като се връщат те докладват, че по шосето на Гмюнд в посока към чешката граница действително се движат съветски танкове и пехота на камиони. Българската бригада очевидно се оказва извън зоната на тяхното напредване и на нея временно просто не й обръщат внимание. Но бригадата се намира в тила на противника, а наличните сили не

позволяват и дума да става за пробиване на път на запад с бой. Нищо добро не вещае и предаването в плен: при съветските "съответни органи" разговорът с националните формирования на SS е кратък...

И тук на помощ идва традиционната балканска съобразителност. Полковник Рогозаров нарежда тридесет от легионерите с най-светъл цвят на косата да се облекат в униформите на пленниците от Щокерау и да се въоръжат с трофейните автомати пленени от руснаците. Останалите, скриват под дрехите си лично оръжие - гранати, пистолети, ножове и трябва да се представят за пленници. Строяват се в колона, обкръжена от преоблечения конвой и така бригадата се придвижва на запад, като в средата й се намират каруците с ранените и скритото на дъното им стрелково оръжие. Шествието се

води от отлично говорещия руски език Рогозаров, на кон и в униформата на съветски капитан. През деня няколко механизирани колони на съветските войски подминават бригадата, но в суматохата на последния ден от войната нито една от тях не заподозрява у автоматчиците, които водят на някъде колона "пленени фрицове", преоблечения неприятел.

Вечерта на няколко километра от Чешката граница пътя на българите е преграден от неголям отряд от съветски мотоциклетисти-разузнавачи. Сигурно посоката на колоната се е сторила подозрителна или преоблечените легионери са се издали по немските си ботуши, но мотоциклетистите насочват автоматите си срещу българите, а комадващият ги офицер се приближава до Рогозаров и изисква от него да му предаде документите за съпровождане на пленниците. Вместо отговор полковникът грабва пистолета си и го убива на място - това послужва като сигнал и легионерите нападат изненаданите

мотоциклетисти. Завъзва се престрелка, в която са убити онези руснаци, които оказват съпротива, а около двадесет българите залавят в плен. От българска страна в схватката е убит един човек - комадирът на Българската противотанкова бригада SS - полковник Иван Рогозаров...

След това нуждата от маскарад отпада от самосебе си. Нов командир на бригадата не е избран и всички решения се взимат колегиално от оцелелите офицери. Погребала своя храбър командир, бригадата продължава да се движи и в нощта на 10 май преминава австрийско-чешката граница в района на Чешке-Веленице. На разсъмване аванградният патрул на българите под командването на ротмистър Замфиров, придвижващ се на трофейните мотоциклети, разпръсва в кратък сблъсък опитващите се да го атакуват

чешки партизани (при което няколко заловени чехи са натупани от българските войници с колан и пуснати по живо по здраво) и излиза в покрайнините на населения пункт Тргове-Свини.

Именно там той среща разузнавателно подразделение от 3-та американска армия. Отведен в щаба на американския танков полк, ротмистър Замфиров в 10:30 часа сутринта на 10 май 1945 г. подписва капитулацията на Българската бригада SS. След това заедно с американски капитан той се връща при бригадата и обявява на другарите си услов ията на капитулацията. 250-те оцелели легионери се строяват за последен път, тържествено се прощават с бойното си знаме, а след това знаменосецът подофицер Радойнов го изгаря.

Няколо часа по-късно българската колона с бели знамена пристига в определения й за предаване район. Там легионерите слагат оръжие, предават на американците всички съветски пленници и са ескортирани в тила на 3-а американска армия.

Така завършва краткият, но тежък боен път на Българската противотанкова бригада SS. Въведена в бой в самия край на войната, когато отбраната на германските войски вече се е разпаднала на отделни затихващи огнища на съпротива, бригадата несъмнено не успява да разкрие напълно целия си боен потенциал. Обаче войнците и офицерите й честно изпълняват дълга си пред България и съюзна Германия, дала им оръжие. Не е тяхна вината, че им се пада да преживеят агонията на Третия райх с всичките произтичащи от това печални последствия но пък и те не са очаквали друго. По-нататътшната съдба на легионерите е различна. След краткотрайно пребиваване в

няколко лагера за военнопленници на територията на Чехословакия американците ги прехвърлят в Австрия в лагера Бад-Ишл, където им предстои да дочакат освобождаването си.

Условията в лагера са тежки, но издръжливите българи ги понасят относително леко. Офицерите и войниците са строго разделени, за общуване по между им се налага строго наказание, но командирите съумяват да поддържат контакт с подчинените си.

Легионерите с най-голям късмет са освободени от американците след 6 месеца, останалите - средно след около година. В условията на започващата Студена война американските спецслужби активно работят с

българите, имащи репутацията на борци против комунизма. Няколко легионери са завербувани от американското разузнаване. Но достоверна информация има само за участието на един от тях в разузнавателни операции на територията на България. Бившият ротмистър Замфиров през 1946 г. на два пъти успешно прониква в България скачайки с парашут и се връща, след като е изпълнил задачите си. Той загива през януари 1947 г. по време на третата си операция, разбивайки се в земята при скок с парашут...

Много от легионерите, които не са пленени след войната се завръщат по домовете си. Там някои от тях отново се включват в българските и македонските антикомунистически партизански отряди, а на някои им се удава да се върнат към мирен живот. Много от тях са арестувани от българските органи за безопасност и осъдени на различни срокове

затвор. Такава е участта и на няколко десетки легионери, върнали се в родината след освобождението си от американски плен. Някои от осъдените отбиват присъдите си в съветски лагери. Седмина са разстреляни след споменатия вече "легионерски процес". Повечето легионери емигранти се завръщат в родината след обявявената в България през 1954 г. амнистия на участниците в антисъветската борба и политическите затворници.

Тогава са освободени и легионерите, с по-дълги срокове в затворите. (Сега пак разправяйте за безмилостната комунистическа диктатура . В годините на .демокрация. български националисти са преследвани от полицията, осъждани и затваряни - например Антон Рачев и др.)

По-нататък животът на всички тези хора протича по реда си, макар че почти всяка година няколко от бившите легионери се събират в ресторантче, което държи в град Пещера бившият лекар на бригадата Билярски. "Съюз на ветераните от Бронеизтребителна Легия" се организира през 1992 г., след падането на комунистическия режим в България. Организационно той виза в състава на Съюза на ветераните от Втората световна война, обединяващ в България хора, сражавали се на страната на двете воюващи коалиции. Дейността на съюза е традиционна за организации от подобен род -

ежегодно се провеждат срещи на бившите легионери.

За пръв председател на съюза е избран д-р Лука Билярски, а след смъртта му през 1993 г. - Костадин Хаджилалков, бивш поручик от 2-ри батальон. В началото на 1995 г. в съюза се наброяват 42 ветерани от Българската бригада SS, 5 от които живеят в САЩ, по 2 в Австрия и Македония, 1 - в Германия, а всички останали - в България. Документалните източници за Българската противотанкова бригада SS са съвсем оскъдни. Дори знаменитият английски историк на чуждестранните формирования на Третия райх Дж. Литлджон признава, че документални сведения за бойните й действия отсъстват. Единствените официални материали по този въпрос са протоколите от "легионерския процес", но те не могат да бъдат признати за обективни заради клеветническия характер на съда и откровените фалшификации на събитията от обвиняемите и "свидетелите".

Единствен източник на сведения по дадения въпрос за момента са спомените на ветераните от Легията. През 1995 г. в София излизат мемоарите на един от тях - Стоян Попянков - учил се през 1944 г. в Берлинския университет и участвал в бригадата като артилерист от оръдеен разчет в противотанковия дивизион (С. Попянков. "Ние бранихме тебе, България!" София, 1995).

В общи линии, на основата на мемоарите стъпва и главата за легионерите, в първото фундаментално издание в България за антисъветската съпротива ("От антисъветската съпротива към десидентското движение (1944 -1990)". София, 1996). Оттам идва и съвпадението на всички подробности в двата труда.

По статията на Михаил Кожемякин .Българската противотанкова бригада в състава на SS войските.

Превод от руски: Gollum и Eisenherz

nesnaecht 22 септември - Ден на българската независимост

Не винаги България е била бедна, грабена и сива. Не винаги народът е гладувал и не винаги хората са били мрачни и враждебни. В това недалечно време тук също са живели българи във всеки смисъл на това понятие, но напред ги е теглила една обща мечта, чувството за недовършеното национално дело. Водил ги е копнежът българите да бъдат свободни и неразделна част от европейските народи. С тази идея в ума си и любов към Отечеството в сърцето си всеки прозаичен и пресметлив българин се е стремял да бъде полезен на себе си и чрез себе си - на родината.

От септември 1908 г. до началото на Междусъюзническата война българското присъствие в Европа, като главен геополитически фактор на Балканите, се запазва, а българският прогрес вече се възприема рутинно, а не като “чудо”.

Най-голямото постижение на българите под власталитета на Турската империя е възстановената преди точно 140 години българска църква.Най-успешният дипломатически ход на Третата българска държава се е запечатал завинаги в историята и обозначен с червено в календара - 22 септември - Ден на независимостта.

На тази дата Българското княжество е неравностойна политически държава на европейските сили и своите съседки. Икономиката й е утежнена от васални и финансови задължения към Турция.

Българската дипломация само чака удобния момент, за да обяви декларацията. Подходящият момент настъпва с избухването на Младотурската революция в Османската империя. Използвайки усложнилото се международно положение, на 22 септември България официално обявява своята независимост. Една монархическа амбиция от 1887 г., част от многовековен народен стремеж става реалност, поредната злонамерена намеса на Европа е разрушена.

Отзивите след събитията са различни, но в Санкт Петербург цар Николай III изпада в гняв като научава новината, че българският владетел е титулуван “цар”. Великият руски властелин определя коронацията на Фердинанд като “акт на един маниак”, без да предполага, че българите са имали държава и цар много преди източните варварски народи да се самоидентифицират.

Декларацията е тържествено прочетена в старата българска столица - Велико Търново, в православния храм, дело на цар Иоан Асен II “Св. четиридесет мъченици”. Независимостта е последният етап от окончателното утвърждаване на българската държавност. България излиза от поредната балканска криза с важен политически успех, а негласният съюз с Австро-Унгария предопределя донякъде бъдещия, за жалост, пагубен път на България. Независимостта е начало на силен стопански и културен напредък. В образованието той е изразен със засилената държавна подкрепа, а печатът получава по-голяма свобода.

22 септември 1908 г. е доказателство, че България, макар сама на света, не е безсилна и не приема договорните забрани и геополитическите присъди на другите. Доказателство, че никой и нищо не може да попречи на Царство България да се завърне сред европейските сили и да бъде част от историческата съдба на Европа.

А. ЛОЗАНОВ, ТМЕ

nesnaecht
ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ

ЗАХАРИ СТОЯНОВ

Предисловие

Всеки народ има свое минало, което се изучава старателно от потомството. Ако човек се завземе да пише историята на българския народ от неговото подпадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството. Какъв е бил обаче характерът на тия въстания, кой ги е тях рьководил, били ли са те чисто народни движения, или плод на вънкашни някои побуждения - това, доколкото ни е известно, още от никого не е определено с подобающата точност и за мнозина съставлява дълбока тайна. Според едни българските въстания били приготвени от агентите на панславистическите комитети; според други тия, българите, като мирен и земледелчески народ никакво въстание не били в състояние да организират и без причина се нападнали от башибозушките тайфи Най-после според трети и чствърти няколко несмислени младежи се събрали без знанието на народа и се опитали насилствено да го възбунтуват против волята му... Разбира се, че авторите на тия лъжовни източници, повечето чужденци и заклети врагове на българския народ, умишлено и със злонамерени цели крият истинските причини на нашите народни движения. Още по-лошаво е и това, че мнозина наши държавници и дипломати, които трябваше да бъдат признателни най-напред на българските въстания, старателно се мъчат да обтегнат булото на мрака върху тия народни драгоценности. Напротив, днешната наша свобода има безбройно число мъченици - херои, българи, наши братя, които са оставили костите си из далечните азиатски затвори, умрели са от бой и мъки по пътищата в тежки синджири, предали са душа по бесилниците, изложени на поругания и осквернения, посягали са сами на живота си, брат брата е убивал, баща - чедото си и обратно. Ние имаме херои, наша народна гордост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много; но на малцина са тия известни, на малко от тях се знае где почива свещеният прах, нищо не е направено, за да се увековечи тяхната памет, когато отечеството им, за което са станали жертва, свободно е днес.

За да не ме набедят за тьърде горещ поклонник на българските въстания, аз бързам да си призная, че напълно съзнавам заедно с всички слабата страна на тия наши въстания, зная, че ако ги разгледа човек със строго критическо око, ще ги намери повечето театрални, непрактически и необмислени сериозно, но кой е крив в това? Казах, че тия са най-блестящата страница от новата ни история, не притежаваме друго по-славно минало, което да ни характеризира като народ. Освен това има друго по-важно обстоятелство, което не трябва да изпущаме, когато говорим за чисти народни двнжения, за целта и намерението на отделни личности. Хората обръщат най-голямо внимание не на следствията, които са очаквали от това и онова предприятие, захванато от мнозина или от едного деятеля, но от святата цел и благородните побуждения, от които са се ръководили деятелите. За нас това е важно. Ние можем да иаброим мнозина херои, които са посягали на живота си, както казах, които са убивали чеда и жени, които са жертвували мило и драго за известна цел и идея. Каква е била тая цел и идея? Освобождението на България изпод турското иго. Това е за нас достатъчно. "Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци" и пр. - викат някои наши благоразумни братя. Да, но тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори такива подобни на тях. Освен това ние молим тия благоразумни поклонници на разсъдъка да ни датират поне едно дребнаво събитие из техния обществен живот (чорбаджийски, търговски и учен), който да носи малко-много ха-рактер на пожертвование, на хероизъм и пр. Признаваме, че тяхна милост са били практични хора, знаяли са кайметьт на своята душа, трудили са се денонощно да има какво да оставят на чеда и унуки, били са добри християни; но всичко това се е въртяло все около собствените черва с някои дребни изключения. Съвсем си няма мястото да обвиняваме нашите деятели по въстанието. Ако те не можаха да извършат нещо по-сериозно, затова пък самият български народ е виноват, защото не е бнл достоен да се възползува от случая, не било дошло още онова време, за да оценн и той свободата. Мнозина ще да ни възразят може би, че в такъв случай не трябвало да се приготовлява никакво въстание; трябвало да се чака да блесне "просвещението". На тоя въпрос ние ще да отговорим, че не са само нашите деятели по въстанието, които са били заблудени от своя безпримерен патриотизъм, да не можат да видят по-надалеч. Накъдето и да се обърне човек, от миналото на другите народи се вижда, че н тия са имали своите Левски, Бенковски и пр., които са си въобразявали, че с едно махвание ще да можат да съкрушат тиранина. Хора като Наполеона, който е тиранизирал цяла Европа, който е заповядал на няколко свои събратя монарси, при всичко че не прилича на Левскн и Бенковски, не влезе ли във Франция да превзема царство с 30-40 души пиени вагабонти? Тогава що остава на нашите бунтовници, които не са чели ни "Mé morial de Sainte Hè lé ne", нито пък са писали "Маnuel d'Artillerie", и "Еtudes sur le passé et l'аvenir d'artillerie"? Кромвел е казал велика истина, че в големите преврати най-далеч отивали ония, които не са знаяли накъде ще вървят от най-напред. Хора, които нямат определен план предварително, точно и ясно, които са живи органи, отдадени всецяло на събитията, не зависи от тях самите да вземат връх и да преодолеят препятствията.

И така нашите въстания заслужават да се опишат и изучат заедно с всичките свои по-известни херои, за която цел и се завзех, за да направя начало. Най-много се занимах с Паяагюрското въстание не само за това, че за него имам най-точни сведения; но и по тая още причина, че в него взе най-голямо участие народът и че неговите апостоли-организатори Волов, Бенковски, Икономов и Каблешков се самоубиха, нещо, което не стана ни в един от останалите окръзи. Онова, което говоря за Панагюрския окръг в приготовленията, може да се приспособи и за другите окръзи, разбира се, в по-ограничени размери. Старах се да бъда точен и верен в границите на действителността, без ни най-малко преувеличение на тоя или на оня факт. Не се ръководих от никакви авторитети и правила: святата истина ми бе знамето. По тая причина именно характеристиката на мнозина мои херои и някои картини, копирани от действителността, излизат малко груби, да не кажа, и отврати-телни, за което пак аз не съм виноват, а българският живот, че е създал подобни сцени н типове. Не се опитах ни най-малко да облагородявам и претънчавам тия събития, защото в такъв случай, ако на мястото на Ворча войвода и на Иван Арабаджията турех влюбени скелети, глупави любовници и педанти-учени, които да охкат, ахкат и да цитират в разговорите си Гетя и Хайне - то книгата ми не щеше да има български отпечатък при всичко, че е написана на нашенски язик. Зная средствата за това облагородяване, но не исках да се възползувам.

Ще забележат читателите, че между моите херои не фигурират твърде начесто ни учени глави, ни тежки тьрговци, нито пък влиятелни богаташи, а прости и обикновени хорица, все от долня ръка. Не фигурират те именно затова, защото делото, което описвам, е чуждо за тях. Наистина, че днес, когато няма вече бесилка, Диар-бекир и башибозушки ятаган относително ония, които са патриоти, когато е време на хвалба, ни един същински патриот не може да си отвори устата да каже своите заслуги пред днешнате незвани патриота, че тия направили това и онова. Не га слушайте. Може би и тия да са заслужили нещо кой с някой махзар, кой с убедителното си хитро слово пред пашата, кой с патриотически стиховце и пр.; но не забравяйте, че аз пиша за такива хора, зад гърба на които са се крили първите на пета и десята степен. От моите херои, истински патриоти, малко са останали днес живи, за да види потомството що ще каже патриот. Днес не е епоха за патриотизъм, а за гечинмек. Както в турско време, така и сега аз не можа наброи до пет души хора от горня рька, учени и богати, които да са издигнали гласа нависоко, да са повели простите смъртни и да са казали: "Аз съм такъв й онакъв, аз мисля така"... Зная нещо по-лошаво за тоя род високи и учени хора, помня стотина фактове за техните дела и поведение, било при турците или сега, но ако задълбочина, ако туря тия фактове на върволица, ще да накарам мнозина с милозливи и благородни сърца да си прехапят язика.

Признавам, че до много събития се коснах твърде повърхностно, множество факти останаха непояснени и неизследванн, но всичките тия погрешки аз можах да залича само тогава, ако лично отидех на мястото да ги изпитам и проверя. За тая цел не жалих ни труд, ни неудобство; но едно само важно обстоятелство, което не зависеше от мене, ме побърка. Тук аз говоря за материалните средства, без които е невъзможно. Отнесох се няколко пъти до българското княжеско правителство, което ми отказа категорически без мотиви и обяснения. В същото това време, когато на моето прошение се пишеше в Министерския съвет отрицателна резолюция, господа министрите решаваха с гордост на лицето да се отпуснат от народното съкровище следующите суми; на хаджи Мехмедали 3000 лева на годината пенсия; на един немски келнер, да си направи кьща - 17000 лева (наши пари 85000 гроша); на руските офицери Лесовой, Логвенов, Ползиков и Молсолов - 42 000 лева (наши пари 210000 гроша). На хаджи Мехмедали се отпуснаха пари, че във време на башибозлука стоял мирен, т.е. не клал и не бесил, а само подклаждал огъня отстрана; а на руските молодци за тая им заслуга, че във време на преврата, когато на сеизинът Срирота би позавидели и еничер-агалар, тяхна милост с камчиците в ръка, показаха гореща вярност в изравянието на гроба, в който се погреби България за няколко години... Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенстврто се подава на тоя последния... Луди глави са били ония, коити са спущали куршумът в мозъка сн за щастието на другите. Какво заблуждение. Нека ги подритват днес по улиците, за да им доде умът в главата... Опитах се да си доставя нужните сведения чрез приятели и познайници, но и тук ударих на камък, ще да удари и всеки един. който последва моя пример. Ни един от тия последните не посрещнах да погледне на работата обективно, от обща точка. Всичките захващат единообразно: "Когато аз получих изюестие, когато пламна в гьрдите ми народната искра" - и пр. За едно аз повечето от нашите хора, (въстаници) са готови да скрият и претълкуват най-важните факти, особено ако тяхна милост са малко-много развити, учители например, свещеници или пък обикновени хора с претенции. До стотина писма притежавам аз от разни лица, в които се наричам патриот, поборник и пр., а всичко това не е за друго за нищо, освен да спомена имената на тия хора. Ето защо аз съветвам бъдещите любители на българските нови движения, когато събират сведения, да предпочитат простите и безкнижовни хора, които са най-верните и добросъвестни източници. Пази боже да потърсиш сведения от родителите и сродниците на някой от по-забележителните покойни деятели по въстанието: щом ги попиташ за миналото на покойния, бистри сълзи рукват от очите им - сълзи спекулативни и лицемерни, разбира се, - така щото човек трябва да има особено търпение. За да подигнат в очите на народа своята роднина или син, и тия се впущат понякога да поетизират неговите дела. Намерих и такива оригинали, които да притежават на ръцете си безценни документи по народните ни работи. "Не ги даваме - отговаряха тия - Нека ни стоят да ги предаваме на синове и унуки!" Особено първата част на книгата ми е малко еднообразна, защото няма в нея твърде трескави херойски подвиги - въртение на ножове и пукание на пушки. Но с втората част аз ще задоволя читателите. Много ненужни второстепенни и третостепенни факти и подробности намериха място в книгата ми. Много изхвърлих, но и немалко оставих, защото, като не се турям в положение да направя строг разбор между нужното и ненужното -излагам ги пред очите иа безпристрастния читател. той да ги анализира. Онова, което е от най-малка важност на заинтересувания очевидец, може би да съставлява драгоценност за другиго.

Мнозина прнятели ме съветваха да бъда кратък, да се не простирам по-надалеч от фактите и границите на събитията, но аз помислих, че не пиша ни рапорт, ни статистачески данни. Освен това зная вкусът на повечето от нашата публика, че сухите и безцветни факти, нашарени с дати и цифри, не привличат твърде читатели, а само кабинетни любители, за които аз не пиша. Защо ми е мене, когато не се подсмея, гдето трябва, когато не удостоя поне с един поглед оригиналния субект, смелия поборник, предателя и пр., нещо, което не ще може да направи оня, който не е бил очевидец? Нашите малоразвити читатели не са още в състояние да се задоволяват само с голи факти, на което са приучени само американците и англичаните, за което свидетелствува и самата им журналистика - отдавна освободена от доктринерството и полемиката. Немислимо е да търсят читателите от нас съвременниците строга обективяост и хладиокръвие. Ако Кондорсе говори, че безпристрастна история на един народ може да напише само незаинтересуаният чужденец, то тая истина може да се приспособи най-добре на нашите разказвачн, които не само че са били заинтересувани, не само че страдат от патриотически тенденции, но са изяли сще и по стотина тояги за своите постъпки и убеждения. Възможно ли е от подобни хора да искаме хладнокръвие? Освен това недейте забравя, драги читатели, времето и обстоятелствата (1881-1883 г.), в които е писана настоящата книга. Най-много наруших аз всякакви благоприличия и правила, когато описвам делата на гнусния предател; а като дойда в Батак, Перущица и пр., когато ви въведа в окървавените храмове иа тия две исторически селца, там не искайте вече от разказвача никаква сметка. Думите: поганец, варварии, звяр, кръвопиец, и пр., които не звънтят твърде благоприятно и на моето ухо, неволно се изтърваха изпод перото ми. Впрочем, надявам се, че ще да получа прошка за тая грубост, защото множество обстоятелства има да ме извинят.

Влезте, чнтателю, в положолието на човек, който е имал съприкосновение с борците за българската свобода, който е бил свидетел иа техните мъченически страдания, и вие ще да разберете, че днес е невъзможно да се заговори с благороден език, да остане човек на своята височина. Може ли съвременникът, бил той който и да е, да се не увлича и вълнува, когато единствената сестра на Ст. Караджата подава ръка за позорна проситба? Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на А. Кънчев умря на пътя, който се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се гладни и боси? Да кажа ли нещо по-чувствително? Вярвам, че ще да се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте. По-малката сестра на А. Кънчева, момиче на 15-17 години, се намираше през 1880 година под стрехата на една циганка, съдържателка на публично заведение; а по-голямата й сестра си оплаква дните из Влашко... Кажете ми, може ли човек да не кълне, когато над гробовете на Левски, на Бенковскн, на Волова, на Икономова, на Коча и пр. е пораснало див бурен (на последния лозе), като че народът, за който са се жертвували, се е потурчил? Но само това ли е? Накъдето и да се обърнеш, печатът на позора блещн във всичката своя голота. Матевски, тоя същий Матевски, другарят на Левски, организаторът на "Гимнастическите дружества", комуто се дължи съществуванието на Южна България, бяхме свидетели, като се погреба. Двама души, с дискос в ръцете, ходеха от дюген на дюген, да събират по петаче и две за неговото погребание. На тоя дискос спущаха своята лепта и враждебните нам елементи, с които покойний водеше отчаяна борба. Каква национална гордост... По същото това време всичките български вестници бяха облечени с черно за смъртта на еднн чуждестранец музикантин, който бе дошел в страната ни само от любов към лирите. Всички го оплакваха горчиво и изказваха мнение: да се помогне на фамилията му от народното съкровище... Пак по това време колоните на вестниците се пълнеха с биографията иа друг един облизан чуждестранец по случай сребърната му сватба. А за Матевски пи дума, ни ума. По-долу в същия град стваха живи прспирни, биеха се депутати, псуваха се за устрояването на някакъв си храм, пак над чуждите гробове подигнат. Ех, народ, народ, кога ще да погледнеш на своята изпокъсана черга?

Не се е минало много време от оная епоха, когато можеше да се познае, . да се направи разлика между родолюбеца и шпионствующата шуга, но, за жалост, днес твърде мъчно е да се произнесе човек от един път. Мнозина има да се лутат из мъглата и питат: "Кой е?" "Който има белокаменна къвда, който говори с консулите и диша ароматическата миризма на техния чай" - отговарят мазните вестникари. Всеки разбира, че за да се разбият тия фалшиви основи н лонятия, трябва се топор с две острила, без риторика и отбрани фрази. "Два деня не можах да се побера в кожата си - ни говореше един приятел, два пъти ходил на заточение, - когато прочетох във вестниците следующето прение, станало в Софийското народно събрание през 1882 година: някой си славянин, като чул, че българското правителство дава душа за чуждите авторитети, иодал прошение в поменатото събрание, в което говори, че понеже можал да прекара с немските параходи в Русчук около 65 бунтовници в турско време, то моли да му се отпусне нещо от патриотическото събрание. Попитали русчукския депутат Георги Геров истина ли е това и той отговорил: "Да! Зная, че тоя патриотин славянин е спасил от въжето много наши народни хрра!"(?)... О, где сте, народни хора! Излезте от гробовете и вижте от кого се защищавате днес! Боже мой! Какво петно над свещените прахове! Трябва да ви кажа и това, че Георги Геров е бил кафеджия при Мидхат паша и нещо повече... комуто носи името Мидхатпашов Георги. Когато българските бунтовници бягаха, тоя Георги, облечен с алатурка сетре и с бръснат врат, палеше кехлибарения чибук на своя страшен господар. Но казах: днешните патриоти са от рода на Георги Мидхатпашов...

Обикновено записки или лични възпомииания се публикуатслед няколко години, когато съвременниците и лицата, които се споменуват в книгата, не живеят вече. Аз се не съгласявам с това правило, бог знае защо и за какво установено в европейските литератури. В такъв случай, каквото и да напише един съвременник, след.време, когато не живеят вече хора, волею и неволею ще да се приеме за чиста монета, защото не ще има кой да опровергае писаното. Ето защо аз прибързах с настоящите записки, за да можат участвующите и знающите съвременници да опровергаят или заверят тяхната правдоподобност. За тая същата цел аз не избягнах и вместванието на множество собствени имена, които така също служат за контрола на изложените от мене събития. Ако аз греша някъде, ако строгото безпристрастие е победено от някои лични съображения - нещо твърде възможио, - то стотина и повете лица, находящи се в книгата ми, ще да ме изобличат, според както ми се пада.

Лаская се да вярвам, че ще да дам повод чрез настоящата си книга на мнозина наши дейци по последните ни народни движения да напишат онова, което знаят, защото само по тоя начин ще да можем да пролеем свет на много забравени събития. Каква драгоценност, какъв богат материал и за историци, и за поети, драматурги и повествователи щеше да се открие, ако нашите стари об-ществени деятели: Славейков, Михайловски, Кръстович, Чомаков, дядо Богоров, Геров, Л. Екзарх, Данов и Груев и пр., бяха описали просто кръга на своята деятелност било по черковния въпрос, било по възражданието на книжнината ни и училищното ни дело. Какво богатство... Не говоря за покойните ни вече народни хора: Раковски, Макариополски, Княжески, Каравелов и пр. Заедно с техннте кости е погребана историята на българския народ за няколко години! "Под всяки подгробен камък лежи една част от всемирната история - говори Хайне, - всеки човек е вселена, която се ражда и умира с него, историята на всяко съществувание има своя ннтерес." Няма съмнение, че после няколко години специалисти и историографи ще да бъдат платени богато, да издирят и опишат всичко, но техният труд ще да е напусто. Като каква цена би имала в диешно време историята на кърджалиите и на техните главатари, ако тя се явеше на бял свят, всеки може да си въобрази, комуто малко-много е мило за миналото на неговото отечество. Същата цена - стотини пъти повече - ще да имат за потомството и въстанията - блестяща страница, както казах, от новата история.

Няма съмнение, че както по другите ни работи, така и по народните ни движения най-напред ще да се заинтересуват спекулантите чужденци. Ще да се появат те в страната ни с консулски препоръки и отечественото ни правителство, да не скърши хатъра на приятелската държава, ще им се усмихне във всяко отношение. Най-напред ще да се издаде окръжно до административните власти, че като се появи такъв и такъв фон, професор или симпатична леда, да му се окажат всякакви поддръжки за постигание на благородната му цел. Бях очевидец, когато един такъв протеже учен пътуваше из отечеството ни с конвой жандарми, кметове и пъдари, на които като че той да заплащаше, а в същото това време друг един наш скромен труженик, който познава България заедно с колибите й, рискуваше да бъде жертва на гладните вълци в балканските клисури!... Кой му е крив? Защо се е родил той българин? Чудни хора сме ние. Чужденецът-българофил ще кръстоса страната направо и наляво (гдето има само железници и шосе, забележете), ще да се срещне той със самохвалствующите се първенци, със заинтересуваните началници и кметове, както в турско време с мюдюрите и владиците, ще поразпита надве-натри, па за останалото: да живеят библиотеките и официалните статистики. Пътувание по славянските земи, Нова България или Три месеца в България титулира своята книга "скъпият ни гост", пълна с лъжи и фабрикосани факти, написани тенденциозно за в полза на партията и на обществото, което е изпратило пътешественика от неговото отечество. А нашите гарги, които мислят, че "тайните" на народния ни бит не са достъпни на нас самите, невъзможно е да се изследват, докато не е човек професор с някоя титла - примират от радости и гьлтат апетитно притотвените за друг стомах хапове... Който не вярва в моите думи, то нека отвори книгите: на К. Роберта, на Мекензи и Ерби, на покойния МакГахан, на Консулската жена и дъщеря (псевдоним), на Немирович-Данченка и пр., и пр. В тия книги са пуснати такива ерунди за българския народ, на коричките на които, ако да нямаше написано леди и фонове, а Петко и Иван, то отдавна биха опънали за ушите тогова Ивана и го биха попитала: "Защо ти лъжеш?" Но виновати ли са фоновете и ледите? Виновато ли е нашето лакейство, което се проявява пред всеки златни очила. Аз бих наброил имената на мнозина учени иностранци, които от нравоописатели и историографи достигнаха до шпионство, но хайде да не отварям загорелите рани... В деятелността на някои бунтовници аз отидох малко надалеч, като се коснах и до някои частности в живота им. Единствената моя цел с това е била да покажа, доколкото е възможно с по-много факти и подробности, като какви хора са били нашите бунтовници, през какви митарства са преминали тия, докато се откажат от съществующия комерческо-занаятчийски кодекс и предпочетат бунтовничеството, на края на което стоеше бесилницата. Това за мен е нужно по много причини. Първо, че всякой ще се убеди в това вярно обстоятелство, че не богати и учени са доброжелатели на народите, че човек може да стори добрини на своите ближни и без диплома, и без славно минало. Второ, че както богатството, така и дипломата, които имат за цел охраняванието на личността, поробват в същото това време тая личност, която захваща да се грижи само за своята черга и клони да поддържа съществующия ред.

А краткото описание на живота на един бунтовник, бил той който и да е, може да бъде приспособено, с изключение на микроскопически подробности, на всеки едного. Левски е бил абаджия, слуга и най-после-дякон; Бенковски така също абаджия, джелепин, прост работник; Колю Ганчев, Кочо Чистеменски, Христо Иванов, Георги Икономов, Никола Обретенов и пр., и пр. кундураджии, абаджийски чираци, халачи и т. н. Ето защо аз дадох малки картинки из живота на овчари и абаджии. Така също и в описанието на апостолските забикалки, в пътуванието на четите и в бяганието на бунтовниците аз допуснах множество подробности. Тая форма аз употребих, като се основавах на следните две съображения: а) че България в петстотингодиишото си съществувание, както казах, само една бунтовническа епоха е имала, па и занапред едва ли е мислимо да има; и б) че когато изнеженият пътешественик, снабден с няколко вараклии паспорти, с препоръчителни писма и пр., описва страната от прозореца на железницата, рисува с мрачни черти как конят на каляската му се подхлъзнал, как арабаджията се напивал, как стунанинът на къщата, в която се спрели, не се отнесъл учтиво и не турил много масло в яйцата и пр. - то кажете ми не съм ли аз в правото си да опиша и съня даже на ония, които не съществуват вече, които са пътували не за променението на въздуха, а за доброто и свободата иа другите, на България? Доколко правдоподобие се заключава в тия мои понятия, разбира се, че не мен остава да определя.

В язика вардих само едно правило: да ме разбират и най-простите що искам да кажа. Дали съм сполучил в това отношение - пак не е моя работа да оценя. Не се церемоних с фонетиката на еровете; нека тях ги наместят специалистите. Аз пиша по такъв предмет, от който около стотина факти и събития само мен са известни, следователно, ако тук-там се срещнат някои дебели погрешки, вярвам, че читателите ще погледнат на тях със снизходително око. Друг е въпросът, ако пишах граматика, българска история или читанка, предмети, които са достъпни за стотина души.

Моля убедително да простят всички ония наши съотечественици, на които споменавам имената в книгата си и които съм нападнал неправедно, по криви сведения може би. Тежка е обязаността на оногова, който се придържа у истината. Сърдечно благодаря на господа: П. Горанов, Панайотов, Христо Иванов, Д. Ахмаков, Ив. Ворчо, Кр. Самоходов, Хр. Благоев, Никола Обретенов, С. Заимов, Кр. Стефанов, Ф. Щърбанов и много други, които ми дадоха много сведения.

Най-после към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделиви богаташи и надути учени, но прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас! Достатъчно ще да бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Чистемен-ски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Тия и никой други умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава; тия направиха да пригърми името българин по четиритех края на света; тия стъпиха презрително на всичко свое частно, гордо и неустрашимо издигнаха глава против силния тирании, за когото учените глави ни тълкуваха, че не трябва да го разсърдяме, с гьделичкане само да гледаме за умилостивяването на неговия поглед. Всичко това тия направиха не че бяха ходили в Париж да си изострят ума, но че бяха честни, имаха воля железна, характер несъкрушим, обичаха горещо своето отечество - свята длъжност за всеки едного; а тия няколко качества всеки от вас може да ги има, стига да пожелае. Нека тия наши народни светила ви служат за пример. Не се бойте от високите шапки на учените и от разкошните къщя на богатите. Не слушайте ония пернати глави, които ви натякват всеки ден, че вие не разбирате от нищо, трябва да си гледате само ралото и да слушате какво ще да ви кажат учените господиновци. Това е прах във вашите очи. На пръсти се броят ония учени, които би се решили да жертвуват своя гечинмек за вашето добро; не благоговейте пред тях, когато ви говорят, че ходили да гният гърди. Гнили тия гърди, но не за вас, а за своя дребнав гечинмек, който така също се печели в ущърб на вашата черга Върнете се няколко години назад, когато вашият врат стоеше на дръвника, и припомнете си имаше ли някой учен или богат да ви се притече на помощ със своето знание и богатство, има ли някъде гроб по окървавеното поле от тия уж ваши благодетели? Тия се криеха из миши дупки по него време; но когато огря и за нас слънце, кокато настана златна епоха, когато дрънчението на ножовете и касатурите се замести с бели рубли и полове, тогава се сипеха на твоето пепелище високите капели и неизвестинте до него време калпави родолюбци. "Махнете се отпредя ни, вие сте прости, от нищо не разбирате" - говореха тия, при всичко че ако не бяхте вие със своите прости глави, то тяхна милост и до днешен ден щяха да слугуват по Влашко и Богданско за по 20 шиника кукуруз в годината... Но не е само тоя факт, който аз притежавам. Когато се яви повтором борба, когато втори път поискаха да стъпят на твоя многострадален врат, не с турски ятаган в ръката, а с честния кръст напред, когато се изискваше в тая борба не юнашки гърди да стоят срещу пищението на грозния куршум, а тенекиени лица, които да се не червят и като ги плюят, най-после, когато не решителност трябваше, а подлост и мизювюрлюк, то кой излезе на мегдан? Кой рькопляска на новия тиранин? Учените глави и червивите с алтъни богаташи. Прочее, напред, братя! Не се срамувайте от вашата простота... Да не кажете, че учението е лошо нещо. Пази, боже! Учените хора именно са отървали човечеството от клещите на тиранина; но за голяма жалост, че ние нямаме още такива учени. Занапред добър е господ...

Пловдив, 22 януари 1884 г.

nesnaecht Глава I. Няколко подробности

І

Преди да започна разказа си, съответствующ на заглавието на настоящата книга, аз моля читателите си да имат минутно търпение и ми позволят, за да ги запозная с някои предварителни обстоятелства, некасающи се до главния предмет на книгата.

Който от читателите не намира занимание в описанията, изложени в първите две глави, то той свободно може да ги изостави и върви напред. Аз намерих за добре да поместя тия предварителни разкази, със съгласието на разказвача, както той си ги бе изложил от по-напред.

По-голямата част от жителите на така наречените балкански села: Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, включително с Котел, се занимават с овчарство. Но тъй като пасбпщата на тия села не благоприятствуват на стадата, от една страна, а, от друга, че ако всичките скотовъди би докарали своите овце в родното си място, не би се побрали в околността, то от старо време още тия са си намерили леснината где именно трябва да отвъждат стадата си. Тия места, гдето зиме и лете живеят котленските овчари, както ги наричат въобще, без да ги ра тая местност, макар овцете да не стават дотолкова едри и максулни, както става това в Добруджа, но тия се пък славят със своята добра вълна, наречена "карнобат къвърджи", която завинаги се продава един-два гроша по-скъпо.

Няма почти един от тия овчари, който да не е притежател по на няколко овце. Най-богатите от тях, повечето котленци, имат 1000-2500 овце; други по 500- 800; трети, наречени средня ръка, от 200-300, а най-сиромасите от 25-100. Въобще, човек, който не притежава ако не повече, то поне 10-15 овце, не се приема да бъде овчар с плата за определено време, защото "него не го боляло на сърцето за имането", казват тия зделят на села, са Добруджа и Карнобатското поле. В последната Ония от богатите освен овце притежават и къшли,