nesnaecht Не знам дали на някой ще му е интересно , но все пак сме българи , и няма да е лошо да знаем това което сме пропуснали или не сме имали достатъчно като информация ! Все пак ще е добрe кой къде какво намери по нета свързано със историята на БГ , няма да е лошо да участвува , а и знаете че понякога връзките са трудни за да идете на сайта където се намира ! Преценете

******************************************* ******

История во кратце

о болгарском народе славенском

*

написа Иеросхимонах Спиридон Габровски в лето 1792

Предисловие

На когото се случи, най-много от очакване, да вникне в моя беден ръкопис, да чете или да преписва, моля смирено да ми прости, ако открие погрешност в него, или погрешност в ръкописането, или в граматиката, да не хули, нито да укорява, понеже не владея художественото писане; и не писах аз с намерението да поучавам или да показвам моя художествен разум и да получа /за товa/ похвала; но като виждах, че този славен преди това народ, сиреч царски и патриаршески, както и чадата му апостолски, бе доведен до такова крайно забвение и унижение, че нито един, и не само от простите, но и от учените хора не знаеше /за товa/. И нито се споменава за българското царство или патриаршество в сегашните векове. Поради това аз съжалих своя народ, и макар да не съм учен, дръзнах и написах кратко и малко, за да не остане в забвение до край. И не се удивлявай ти, възлюблени читателю, понеже аз писах не заради изкуството, а заради любовта си. За нашия славянобългарски народ е много трудно да се узнае истината и да се намери корена на рода му и от кое племе идва. И не само българите, но и целия славянски род, понеже те в древните времена на своя език писание не са имали, но писанията от чужди езици намираме, сиреч от чуждите летописи. На чуждите езици са писали за своите, и само за някои случки са писали за нашите, и ако са писали, не всичко е еднакво и вярно, затова казах че е много трудно. Свети Димитър Ростовски в своя летопис пише така: от шестия син Иафетов - Мосох - произлязоха кападоки, миссини, иллирийци, още и целият славянски език от Мосоха произлезе. Привежда и свидетел - светият пророк Иезекиил говори именно, че Мосох е бил руски княз, обаче някои не се съгласяват: едни /казват/, че не е от Мосох, а от Рифат, сина на Гомер; други /казват че/ от Догорм, брата на Рифат; а трети /казват че/ от Сармоф, праправнука на Арфадзад, синът на Сим. И за нашия български народ пишат, че българите са дошли от река Волга в лято господне 428. И като повоювали в Дация, сиреч Влахия, в лято господне 484 преминали Дунав и завоювали Мисия, сиреч Доброджа. А в друг летопис пише, че българите са дошли на Дунава от Азовско море по времето на цар Уалент, и като помолили Уалента, той им дал земя и се населили по Дунава. В друг летопис пише, че даки и мисагити са дошли от северните страни и се заселили от двете страни на Дунава. В своя летопис Йоан Зонар именно даките и сърбите нарича мисагитови българи; а в друг летопис пише: и дойдоха мисагититев лято от сътворение мира 4522 /986 преди Христa/ и се заселили от двете страни на Дунава, и се нарече тая /земя/ Мисиния от тяхното име. На юг от Дунав е Голямата Мисиния, а на север Малка Мисиния. И наскоро след като дойдоха, поставиха крал на име Иллирик. А след това тази земя се нарече Иллирик, вземайки името на княз Иллирик. И след като мина много време, в лято от сътворение мнра 4785 /723 преди Христа/, се родиха от рода на Иллирик два сина: единият по име Болг, а другият Брем, сиреч двама братя; те не можаха да живеят заедно, но разделиха земята и Брем взе /земята/ на север от Дунав, а Болг на юг от Дунава. Произлезлите народи от Брема се нарекоха бреми или пеми, а от Болга - болгаре. От пемите произлязоха словаки, а от болгарите - серби. Всички тези народи са иллирически.

За това свидетелствуват древните летописи: "Буфиер франзиский, георграф, говори: където преди беше земята Миссия, сега се нарича Сербия и Болгария, а дето ое зовеше Иллирик, сега се зове Славония". И пак Барний говори, че има град в Иллирик, сиреч в Мисия и Дакия, наричан Сардика, сега се нарича Средец, той беше столичен град болгарски посред Болгария. И пак унгарския летописговори така: Чешкия княз Брем произлезе от Иллирик, дето беше цялата словенска войска и дето се беше заселил целият български народ; и отиде на запад да иска за себе си земя в немските страни и се заседя между реките Висла и Албин и Висурка, сиреч Венсера, за които се знае, че са в немската земя, и на тези води построи град здрав и му даде име Бремен или Брземен, сиреч от обременение се успокои. Това е свидетелство, че и словени, и болгари, и чехи, всички са иллирически народ. И ако някой рече, че иллириците не са славянски народ, аз ще докажа със свидетелство, слушано във времето на римския цар Диоклетиан.

Тук Скарг отстъпва малко от Барония, за древността на нашия славянски народ говори така: "даже до тази година беше възможно да се съмняват какъв е този народ, който се нарича слави или склавини, или словене, или болгаре, или беми за тях се споменава в летописите отпреди няколко столетия, както че и са се заселили близо до Константинопол и гърци, и далмати, и в други страни, даже до Панония и Иллирия, дето сега е венгерската земя, но и до тази година като идваме и като четем французките летописи, не можем да се съмняваме, че тези народи са наши: полски, чешки, руски, словенски, болгарски, харватски, далматски и прочие. Понеже немците и до сега наричат чехите "бенами", и това е името на техния вожд - Лион. Приемаха за начален този народ, и нашият, рече, такова подобно име имааше. И за удобство се разбра, че от тези страни произлизат тези народи, дето сега е полската, чешката, руската и московската земя, даже до Волга - от нея /ca произлезли/ волгаргите или както се наричат болгари; и там, в източните страни, дето умножиха, тук отново отчасти се върнаха тия народи в първото свое поселение. Сиреч: когато бяха изгонени от Трояна кесаря, дойдоха в Русия. По времето на Уалента се завърнаха, искащи своето отечество и колко войни водиха с гуните, които сега се наричат венгри, показвайки древните свои /полстии/ предели; и съседство имаме с тях". Това пише Скарг.

История во кратце о болгарсом народе славенском

При смъртта на Ной синовете и внуците му, още в оная Арменска източна страна, при Араратската планина, живяха достатъчно дълго време. И като се разплодиха в такова множество, че вече им стана тясно в тая страна, тръгнаха от изток, и вървейки, дойдоха от пространната и плодоносна земя, своята родина, че да не притесняват своето множество /хорa/ и да имат в изобилие земни блага. Идвайки към тази страна, в нея преди тях отиде и Арфаксад със своето племе, и намериха поле равно и място пространно в земята Сенаар, по-късно наречена /тая земя Халдея и Вавилония/, и се заселиха там между реките Тигър и Ефрат в място красиво и плодоносно.

Като се преселиха на това място /от Армения в Сенаар/, техният живот се промени. След смъртта на Ной, хората отхвърлиха страха от Бога, и като следваха своята похот, повдигнаха божия гняв. И бяха разпилени по земята и езиците им - разделени. Беше тогава цялата земя пуста и единна и езикът на всички еднакъв. И рече човекът на своя ближен: "Елате да направим тухли, да ги изпечем на огън и да съградим за себе сиград и столп /кула/, на която върхът да стигне до небесата, и да оставим за себе си име славно преди да се разпръснем по лицето на цялата земя. " И се хванаха за делото, и тухлите им станаха на камъни и варовика на тиня. Тяхното дело не беше угодно на Бога, понеже се възгордяха не за славата божия, но да прославят своите имена; нехаеха за Бога, но за своето величие внимаваха.

Предводител на това небогоугодно дело бе Немрод, син Хусов, внук Хамов, етиопец /ара6ин/, исполин. Той задължи всички да /участват/ в стълпотворението; противно на Бога, така говореше на хората.

Жестоко и немилостиво е за човешкия род, което ще кажа; хората като безумни бързаха повече към злото, отколкото към доброто; посшахаха този богопротивен съвет и се покориха на Немрод като на свой началник и започнаха зданието.

Евер, един син от праотците Христови, син на Сал, внук на Каинан, правнук на Арфат, пра правнук на Сим; този праведен мъж и истинен богочетец, не одобряваше това богопротивно дело и се отлъчи със своето племе. Тия, които /работиха/ на това неполезно столпоздание, се трудиха четиридесет години и го вдигнаха по-високо от облаците, но не можаха да го завършат според своето намерение. Дойде Бог и размеси езиците им на седемдесет и един езика, а седемдесет и втория отана Еверовия, който от Адама започваше. Понеже Евер не взе участие в зидането на столпа, то и езика праотечески, негов и на племето му, се запази. И тогава неговото племе бе наречено евреи, а езикът му се нарече еврейски.

Като бяха разделени езиците на племената един от друг, и князете, които бяха началници всеки на свето племе, когато зидаха столпа бяха седемдесет и един князе, а над тях Имрод, като цар и владика, беше повелител. Като се размесиха езиците им, те не се разбираха един друг при беседа; ония които зидаха, нареждаха да им донесат камъни, тия им носеха вода; ония нареждаха да им донесат тухли, тия им носеха тиня или друго някое вещество. И бяха като изумени и ужасени, защото и страх ги обзе от господното невидимо пришествие и треперещи слизаха от височината на столпа долу. И тогава божия повеля и дух бурен падна върху тях и разруши голяма част от столпа, и уби много от тях, които с усърдие принадлежаха на зданието, и така преустановиха делото си.

Веднага след помитането на езиците, хората се разотидоха по вселената, всеки във своята част, от праотеца определена. Защото свети Ной в годината от своя живот 930 или в годината от сътворението на света 2572 /по Георги Кедрин/, по божие повеление, събра своите синове Сим, Иафет и Хам и раздели земята между тях; на Сим заповяда да приеме Азия, Иафет - Европа, а Хам - Африка, и всеки да се засели на своята част с племето си; заповяда им да не преминават границите си един друг, да не повдигат помежду си свади, вражди и войни, но всеки да живее от своя дял.

Говори и това Георги Кедрин, че този завет Ной е написал и връчил на Сим като най-голям от синовете. Тогава той бил /по Кедриновата повест/ на 431 години от рождението си. Обаче братята и племената им не съблюдаваха завета на своя отец Ной, а започнаха един друг да се притесняват и озлобяват, търсейки разправа, както по нататък ще разкажа.

Симовите племена, от синовете и внуците му произлезли, се разселиха в източните страни на Азия; Иафетовите племена заеха западна Европа и северните страни; Хамовото племе, което трябваше да иде в Африка и южнитестрани, остана в Азия, в Симовата част, при Немрод. Защото Немрод не замина оттук, но изгони от Вавилон Симовото племе и се засели тук с народа си. Обаче племето на Иафет не отиде цялото в Азия, за това ще разкажа по-долу.

Иафет имаше седем сина:

1. Гомер - от това племе излязоха гомирити и галати, още и кимери, пo-късно наречени цимбри.

2. Магог - от него произлязоха масиагити, готи, скити, а от тях турци и татари.

3. Мадай - от него произлязоха миди.

4. Иоан или Иован - от него: ионийския народ и греки.

5. Товал - от него: халвити, ивери и испани.

6. Мосох - от него: кападоки, мисени, илирийци, още и целия славянски език от Мосоха произлиза: за това говорят мнозина, както и свети Димитър Ростовски привежда свидетелството на светия пророк Иезекиил, говорейки именно, че Мосох е бил руски княз, но някои не се съгласяват:/едни считат, че славянския език е произлязъл/ от Рифат, Гомеровия син, други - от Тогорм, брата на Рифат, а трети - от Сармоф пра-правнук на Арфаксад, син Симов. Също и сам свети Димитър Ростовски не е съгласен, сиреч не потвърждава нарочно, че славянския език е произлязъл от Мосох. А говори, че Рифат и Тогорм са внуци на Иафетови, синове същи на сина му Гомер. От него /Гомер/, от кимврите или цимбрите произлиза бившия славянски език. Поради това всичко е съмнително.

7. Седмия син Иафетоф е Тирас - от него /произлязохa/ траки или тарсини.

Говори Зунар: веднага след размесването на езиците в годината от сътворението на света по числото хронографско 2774, хората се разпръснаха по родове по цялата земя и двама от Иафетовите синове тутакси дойдоха на север и се заселиха на две планини, много големи; името на едната планина е Тавер, а на другата Аман. И се умножиха там, и като слязоха от ония планини, дойдоха на реката наричана Танаис /Дон/. И се разпръснаха на изток и даже на запад, обаче кои синове Иафетови са, не споменава, само говори: "от имената на синовете Иафетови се наименуваха и местата". Ако всичко е така, то за удобство може да се разбере, че те не са други освен Гомер и Магог, но е опасно да се изисква, защото те бяха най-голеите синове Иафетови. Защото третия син Иафетов - Мадай - остана в Азия с цялото си племе, сиреч в Мидия; четвъртия син Иован отиде на островите; петия син Товал остана в Азия при ппанината Капсийска; шестия син Мосох остана в Азия, даже до теснината на Понтийско море и премина в Европа и се засели с целия свой народ, и се нарече тая земя на негово име Тракия.

За татарите

Понеже Зунар говори, че според имената на синовете Иафетови, се наименовали и местата. И казва: името на едната планина е Аман, "аман" е дума татарска, природна, тя има значение и по славински: "ох" или "оле". Другата планина е Тавер или Таур. Географите говорят, че има една планина в Азия, която се нарича Таур - започва от Черно море и отива на изток, разделя Азия на две и стига даже до океана - море голямо, широко и е висока повече от всички земни планини. Наричат я с различни имена: в Персия и в Индия я наричат Тавер, а в Черкезия и в Горизина и в Татария се нарича Карбаз: "карбиаз" също е природна дума, татарска. По славянски ще рече "сняг бял". Оттук става ясно, че някои татарски народи са от племето на Магог. И още от Каръбазските планини, от двете страни на Каспийско море, на север и на изток, даже до океан - море са се заселили татарски народи: Бактария, Кинезия, Калмики, Сибер, Казан, Астрахан. И съд сквернейшии, даже до последния човек. За тях светото писание говори: че ако и пред страшния съд изпязат и пред второто пришествие на Господа наш Иисус Христос, ще ядат човешки тела. Всички тия племена са от племето на Магог.

За цимбрите

Другият Иафетов син, за когото говори Зунар, е Гомер, който е най-големия син на Иафет. От него произлязоха: гомерити, и галати, и кимери, наречени по-късно цимбри. Както говори Зунар, преди всички те слязоха на реката Танаис и се разпръснаха по западните страни. Те били цимбри, както и Стриковски, и прочие летописци пишат: цимбрите имат своето родство от най-големия син Иафетов - Гомер. От него първо се назоваха гомери, после бяхаа наречени цимбри. Като се размножиха по родове, едни останаха в дивите поля, други над реките Дон и Волга, трети над река Богом, и други над Днепър и над други реки, и други над Черно море, дето е Очак, Крим и над езерото Меотис или Азовско море; едни останаха дето е Волен и Подолие, Подляшие, Жмуд и Литва, защото от тези цимби произлезе и литовския народ. Говори Стриковски: от този цимбрийски народ, през времената , произлязоха хора, които бяха наречени: еднии готи, епиди и половци, и печенеги, но всички те бяха цимбри - народи войнски, мъжествени. И когато от северните страни, по-точно където сега са литви, пруси, шведи, заради неплодородната земя, дойдоха до Франция и Испания, после от тук до римляните. Римляните не искаха да си дадат земите, но те започнаха война с римляните и много пъти ги побеждаваха, и разшириха своята територия, и се размножаваха както искаха. После, но не много скоро, като поживяха в мир в тези изобилни страни, разбогатяха се и се обърнаха пак към воинските дела, но внезапно от някой римски вожд на име Марий, бяха безпощадно победени. Поради това, като отслабнаха силите им, цимбрите пак се върнаха в северните страни, и седяха в различни места и страни над горе речените реки и всички се различаваха по вяра: едни бяха християни, други си останаха поганци. До тук от Синопсис печерский.

Оттук става известно, че ако не бяха цимбрите славянски род, първо, никога не е имало славяни в Испания или Франция, или в Рим, и пак са се върнали назад да търсят своята земя и второ: всички по вяра се различават - едните са християни, а другите поганци. Славянският народ, колкото е божията милост, всички са християни: болгари, серби, руси, великоруси, литви и прочие - целият славянски народ; а малка част /изповядват/ неправа вяра: лехи, чехи, харвати, обаче не са поганци.

За Мосох, прародителя славяно-български и за племето му

Както говори Зунар, Мосох е шестият син Иафетов. От имената на Иафетовите синове се наименували и местата /където живеели/. След унищожаването и размесването на езиците в годината от сътворението на света по числото хронографско 2774, веднага в Азия, между Черно и Бяло море /Мосох/ се засели с племето си, и то като се умножи в Азия, настъпвайки от ден на ден, достигна до Каръбазските планини, до главата на Черно море, в северните страни. И се заселиха, както говори Зунар, на хълми, наричани Месхи - има такава планина между Иверий и Черно море - сега там живеят два рода: гере и лигии, на реката, наричана Термодонт. От името на /Мосох/ се назова и тая земя Месиния, а ппанината - Месха. - До тук от Зунар. Защото и Стриковски говори: по /времето/ на потопа, Мосох излезе от Вавилон с племето си веднага в Азия и Европа, над бреговете на Понтийско и Черно море, и остави народи мосховити от неговото име; и оттук народът се умножи, настъпвайки от ден на ден към северните страни зад Черно море, над Дон и Волга и над езерото Меотис, дето Дон се влива, и над дунавските и днепровските и днестровските поля, нашироко засели своето /племе/, което се разпространи според намерението на своя отец Мосох. Защото ако /думата/ "иафет" се тълкува като "разширение" или "разширителен", така подобно се казва и за /думата/ "мосох", равна на "разтягащ се" или "надалеко протягащ се". И така, от Мосоха, славянския праотец, по наследство идва не само Москва, но и целия славянски народ.

За Илирик, първия български крал

Българският народ, който е един от най-първите и най-стари народи в християнство и царство, глава и предводител на целия славински род, води племето си от Мосоха, както и другите славински народи. Първо излезе иззад Черно море в годината от сътворението на света 4522 /986 преди Христa/ и се засели от двете страни на Дунав, и се наричаха тогава мисини, поради което и тая земя се нарече Мисиния по името на праотеца Мосох; на север от Дунава тая земя се нарече Малка Мисиния, а на юг от Дунав се нарече Голяма Мисиния. Първият, който се постави за крал бе по име Иллирик, и този Иллирик първи се би с тракийския крал Ираклий и го победи и го прогони зад морето. Беше Иллирик голям юнак и се биеше с околните народи и винаги побеждаваше. И разшири своята земя от Черно море дето се влива Дунав, към запад от двете страни на Дунава, даже до река Слава или Сава, дето сега е Белград. И построи три града над Истър, сиреч Дунав: първия Радостол - Силистра; втория град Преслав, тоя град беше недалеко от Шумен и беше разрушен от гръцкия цар Цимехв лято господне 992, сега едва се разпознават градските стени. В следващото слово ще разкажа подробно; третият град бе Тернов, гърците го наричат Мисипопол, а четвъртия град построи над река Сава и го нарече на своето име - Иллирик. И защото беше голям юнак и славен, нарече народа и земята на името си Иллирик - иллирици.

За Бладилий, втори крал илирически

След Иллирик дойде втори крал на име Бладилий в годината от сътворението на света 4685 /823 преди Христa/. Той първи се би с македонските царе и ги победи, и ги направи поданици, и като живя достатъчно време, умря.

За Колад, трети крал илирически

След Бладилий дойде трети крал на име Колад в годината от сътворението на света 4745 /763 преди Христa/. Той беше много нечестив, зъл, сластолюбив, блудник, суров и, просто да кажа, баща на всяка неправда, а най-много мъчител немилостив. Поради това сатаната го залюби и го постави отдясно на себе си, отдавайки му чест, достойна за делата му. Когато се смесиха с елините и римляните, иллирийците видяха, че те имат кумири и идоли и им се покланят. И Колад пожела да бъде бог и да му се покланят като на бог, а не като на крал. И роди два сина: името на първия бе Болг или Боу; и когато се роди първият му син Болг, заповяда на народа си по цялата негова земя да тържествува, сиреч да празнува в месец декември, 24 ден - да ядат и да пият и да пеят песни сиреч "Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе", и прочие /словa/ повтарящи многократно и споменаващи името Колад. Даже и до днес има такъв празник у българите. Ако и да се покръстиха, българите не забравиха този дяволски обичай. След това Бог го уби с гръм и така измоли окаяната си душа.

За Брем, четвърти крал илирически

След смъртrа на Колад дойдоха синовете му Болг и Брем в годината от сътворението на света 4785 /723 преди Христa/, и защото много крале победиха и много земи завладяха, възгордяха се и не мируваха помежду си: разделиха своята земя на две части, сиреч Брем взе /земите/ на север от Дунав и на запад и завоюва земите даже до Балтийско море до Померания, и се заселиха там и /народа му/ се назова по името на своя крал - бреми или пеми - сегашните чехи. Померания, която е земята Брандбурия и не само Брандбурия, но и Сведия и великата Скандинавия, която сега се нарича Данимарко. И когато се върна отгам, отиде срещу сарматите и русите и ги победи, и град построи в земята им и го нарече Нов-город. До тогава русите нямаха град, ни села: живееха като диви в къщи по полята, сиреч прехождаха от място на място. И когато се върна оттам в Сармация, бе убит от своите.

За Болг, петия крал илирически

Болг беше брат Бремов и завоюва Тракия, Македония, Далмация, /стигнa/ даже до Бяло море и Рим. И той бе подобен на своя баща - голям мъчител: заповяда на народа да се нарича на неговото име болгаре, и от това време иллирийците се наричат болгари, а не както някои мислят, че от река иде /името/ болгари. Гърците като нямат словото "буке" /буквата "Б"/, не могат да кажат болгари; а римляните, имащи буквата "Б" могат да кажат болгари.

За Лил или Ладо, шести крал български

След Болг дойде шестият крал на Болгария на име Лил или Ладо, в годината от сьтворението на света 4920 /588 преди Христa/. Зунар пише за този Лил или Ладо: дойде срещу Рим с голяма войска, и излезе да го посрещне римския цар на име Таркиний Лука, и като се примири с него, върна се назад. Този български крал и до днес се помни и като бог се почита. В навечерието на /деня/ на свети Василий, в първия ден на януари, се събират юноши и девици на едно високо място, събират пръстените си и ги полагат в едно котле и пеят песни, /в които/ често се споменава името на този бяс: "Ладо, тъй Ладо", сиреч вечерта срещу свети Василий, слагат пръстените си в едно котле, да пренощуват пръстените в това котле, а сутринта пак се сьбират на едно високо място и пеят песни, изпитвайки своето щастие, сиреч пеят песни различни - щастливи и нещастливи; и когато запеят щастлива песен, тогава една девица пъха ръката си в котела, разбърква пръстените и гледат чий е този пръстен - на когото е пръстена, той ще бъде щастлив; така като прелъщават себе си, покланят се на идола.

За Перун или Пеперуд, крал български

След смъртjа на Ладо, дойде Перун или Пеперуд. По това време се роди Александър Македонски, и той /Пepyн/ взимаше данък от Филип Македонски, докато порасна /синът му/ Александър. Когато Александър възмъжа, дойде срещу Перун и разби войската му, уби Перуна и зароби двата му сина.

Сега българите почитат Перуна по време на суша: събират се юноши и девици и избират един, или от девиците, или от юношите, и го обличат в мрежа като в багреница, и му плетат венец от бурени в образа на крал Перун, и ходят по домовете, играят и пеят и често споменават този бяс. И поливат с вода и този Перун и себе си. Хората са безумни, дават им милостиня, а те като съберат милостинята, купуват ядене и пиене и правят трапеза. Ядат и пият за славата на този Пеперуд. И като правят това, кланят се идола, и не считат това за грях. Така и във вечерта на Рождество Христово ходят цяла нощ, пеят песни богомерзки и не считат това за грях.

За Александър Македонски

След смъртта на Перун, Иллирикия остана под властта на Александър. И взе Александър цялата войска иллирическа и двата сина на Перун и тръгна да бие вселената. Когато Александър се завърна от Индия, иллирийци поискаха от Александър част от земята си и той им даде Македония, своето отечество, в годината от сътворението на света 5038 /470 преди Христa/; и им даде писмо написано на кожена хартия със златни слова: "народ славен и непобедим"; /даде им/ още и царска титла за преголямата храброст и за преславната победа, с която победи с тях вселената, а сам остана във Вавилон. И от тогава приеха българите името славяни и македонци да се наричат. И така, както рекох:/българите/ владееха не само изток, но и запад, Германия, Франция, Италия, и самия велик Рим, даже до годината 5604 /96 след Христа/.

За Троян римски кесар

В годината от сътворението на света 5604, от Рождество Христово 96, дойде за цар в Рим по име Троян. Този Троян като прие скиптъра на римското царство, запита съветниците си: "Има ли в света царство, което да не ни се покори?" Съветниците отговориха: "има, царю, народ див, славянски, който воюва с Александър Македонски; този народ не само че няма да ти се покори, но още и дан взимаше от римските царе". Троян запита съветниците: "Какъв е този народ, когато вселената се покорява на великия Рим?". Защото тогава Рим държеше под властта си не само западните страни: Франция, Германия, Испания, които са в Европа, но и цяла Африка, и Азия, Понт, Армения, Колфия, Иверия, Алвани, Сирия и всичките източни страни бяха под негова власт. "Нетърпейки - говори Иапиан, ритор римски - срам, /Троян/ събра безчислена войска от различни езици и дойде срещу Декефал, словенския крал, за да му отмъсти". Това свидетелствува Иапиан ритор в 23-то слово, написано за римляните. Не търпеше всяко лято да им дава данък, а пожела да им отмъсти, защото тогава славяните имаха крал на име Декефал. Неговият народ вече бе се преименувал на даки и той имаше престол в Будим. Като видя Декефал, че Троян иде срещу него с голяма сила, изпрати посланици в източните и северните страни и призова целия славянски народ: руси, алани, сармати, костобоки, печенеги, пеми, болгари. В станалото сражение, първите словени убиха много от фригите, много от римляните бяха ранени и падаха, защото се намериха в това обкръжение, и сам Троян раздра дрехите си и ги превърза. И завладяха тая страна много трудно и римляните се приближиха до палатите на Декефал. Като видя това Декефал изпрати посланици при Троян да рекат: "Предавам ти оръжието и нашата хитрост и всички твои искания ще изпълня, мир направи с мене". След това дойде сам и му се поклони до земята като на самодържец. След това Троян се върна в Италия, водейки със себе си славянските посланици. И като дойдоха на събора, свалиха оръжието си и като свързаха ръцете си като пленници, беседвака много и помолиха за мир и се примири с тях. И като сключи мир, те развързаха ръцете си и облякоха оръжието си. След това Троян направи тържество в Рим по случай победата над славяните. Но след кратко време Декефал не удържа на думата си и пак се вдигна срещу Троян. Троян събра голяма войска и дойде пак срещу Декефала, и направи мост на Дунава, такъв какъвто е невъзможно да се каже сега. И с голяма мъка преминаха Дунава, и Троян победи славяните и ги гони чак до Нестра. Декефал като се отчая от живота, закла се сам.

Говори свети Димитър Ростовски: Троян не би победил Декефала, ако християнската войскане бе с Троян, защото по това време в Рим имаше много християни, които тайно служеха на истинския бог, и те бяха не само от простите /люде/, но и благородници. А след това с венци мъченически се сподобиха - на своите угодници Бог даде Траянова победа. А останалите славяни, сармати, руксоалани направиха от Нестър даже до Дунав окоп /ров/ и отново се опълчиха , срещу Троян, и като не можаха да го победят, се върнаха. И дето е окопа, той и до днес стои, го нарекоха Троян. А останалият славянски народ от Нестър даже до Дунав /Троян/ събра и пресели в Далмация, а да не би като се отрече от него, пак да въстане, и ги нарече шерби, сиреч по римски език - роби. И тогава този народ се нарече серби, и колкото се намираха в неговата земя курви, разбойници, и тия които се намираха в Италия, ги пресели в Дация, сиреч дето сега живеят влахите, защото влахите от Италия водят племето си. И построи Троян над река Прут палати и постави стража, сиреч предел или граница. И постави там 20 хилядна войска, а сам премина Дунав при Никопол и заповяда да се построят каменни мостове над реките от Дунав даже до Бяло море, през цялата България - дето и до днес тези мостове се знаят. И от тогава остана Итллирик или Болгария роб на римляните чак до великия Константин.

За великия Константин и Ликиний

. . .

Тази електронна публикация е създадена с некомерсиална цел.

Използвани са следните издания:

- Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском, превод М. Г. Минчев (c), ред. П. Тотев, худ. доц. Ив. Кънчев (c), предп. инж. Д. Кънев, печ. УИ "В. Априлов" - Габрово, ИК "Луна", 2000 г.

- Спиридон Иеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском 1792, пр.Б. Христова, проф. Б. Райков, БАК при НБ "Св. Св. Кирил и Методи", И "ГАЛ-ИКО", София, 1992 г.

tribal.abv.bg/spiridon

Редактирано от - nesnaecht на 09/7/2003 г/ 12:40:02

стилист Незнаещ, ти вероятно имаш обяснение защо сме доведени до такова забвение и унижение? Каква е причината ти да се наречеш Незнаещ и ние да не знаем - мимикрия като средство за самозащита, заговор, изпитание. Кой е нашият враг - ние самите ли? Не вярвам всички тези отговори да са някаква тайна.
nesnaecht Стилист здрасти , прав си за въпроса кой е виновен ?

Ясно е че сме си ние, но все пак някой пък има интерес така да е , но кой е той ? Там е целия проблем , както и ти така и аз когато сме учили история навремето мислиш ли че си го учил това , аз не ! Чак сега го откривам , и грешката е че тия които са го знаели не са го разпространявали особено след 1944 ! А нема начин да не са го знаели !

А и това е причината за да си избера ника НЕЗНАЕЩ

*****************************************

.

Кубрат Велики ни завеща да бъдем единни!

.

Боянови, Аспарухови, Куберови, Котрагови, Алцекови българи, нека пазим Завета Отечествен!

В IX век българите приеха три различни религиозни доктрини. Тогава тяхната философия гласеше: "Ако тръгнем вкупом да търсим истината, можем вкупом да попаднем на зло. Затова нека приемем и доразвием християнството, мохамеданството и юдаизма. Но винаги ще помним, че Бог е един и вечен, тъй както ние сме единни в името си българско, и затова сме вечни!"

Българите по света са все още единна общност заради своя алтруизъм, благородство, великодушие, веротърпимост, липса на шовинизъм и историческа злопаметност, и заради ината непрестанно да облагородяват света с духовността си българска, въпреки различните религии, които изповядват.

Тази страница е посветена на трите основни групи българи, разделени от религиозните доктрини - христянство, мохамеданство и юдаизъм. Разделени, но не и отродени! И ще бъде ден, когато Вярата ще е отново Истина.

Доста време разделно! Дойде време съзидателно!

p.s. Vere (lat.) = Вера (бълг.) = Истина

tribal.abv.bg

Редактирано от - nesnaecht на 10/7/2003 г/ 11:17:41

nesnaecht
*

Българи християни

*

Според проф. Ганчо Ценов, македонските българи са приели християнството още през I в. от самия апостол Павел. Християнски проповедници по нашите земи в това време са били също и евангелистът Лука, Тимотей, Сила, Тит. Апостол Андрей е проповядвал християнството сред българите в Скития.

.

Тук е необходимо да се направи едно пояснение. Горните твърдения, за наличие на българи на Балканите през I в. от н.е. очевидно са в противоречие със съществуващия днес историографски модел. Нека го припомним накратко: По нашите земи в античността живеели "траки", които в самото начало на Новата ера били завладяни от римляните. Няколко века по-късно "траките" изчезнали (Непокорните били изклани, а останалите - "романизирани". И изобщо главното свойство на "траките", според науката, е да се "елинизират" и "романизират". Смешно, нали?! ). До колко е вярно това твърдение, можем да преценим, като сравним "изчезването" на "траките" ("Най-голямият народ на света след индийците", според Херодот) за три-четири века и оцеляването на българите под Византийско и Османско робство (общо 7 века). Очевидна е несъстоятелността на научната констатация за унищожаването на "траките". "Траките" са компонент от българската народност, и то най-малкото равностоен на другите два - "славяни от българската група" и "кутригури", "уногундури" и т.н., на които науката е прикачила странния термин "прабългари".

.

След като направихме горното пояснение, и имайки предвид факта, че ранното християнство (I-IV в.) на Балканския полуостров се е разпространявало главно сред противници на агресора Рим, то нека обобщим - местните (автохтонни) народи по нашите земи (наименувани с общностното название "траки" са главният проводник на християнството на територията на днешна България. Именно те са една от трите основни части, съставляващи българския етнос днес.

.

Що се отнася до северните съседи на "траките", така наречените "скити", болшинството антични, средновековни, а и някои съвременни автори причисляват към тази общност от родствени народи и българите. Не малка част от тях са покръстени още в I в. от апостол Андрей. Интересен е фактът, че Алцековите българи, заселили Апенините в ранното средновековие най-вероятно са били християни още преди преселението, тъй като техният най-почитан светец е именно апостол Андрей, а болшинството от църквите, построени на територията на днешна Италия от Алцековите българи носят името на светеца. Днес потомците на тези българи са немаловажен компонент от италянската нация - повече от три милиона души, според Винченцо Д'Амико.

.

Знае се със сигурност, че Кубрат Велики е бил християнин. Той е покръстен във Византийския императорски двор още като младеж. Най-вероятно синът и внукът на Кубрат - Аспарух и Тервел също са изповядвали християнската религия. Отец Паисий дори пише в своята "История славянобългарска", че по времето на Тервел българите са приели християнството. С годините обаче се отрекли от него, след което през IX в. при цар Михаил отново се покръстили:

"...Първият е свети крал Тривелия, наречен монах Теоктист, живял в 703 г., малко след шестия вселенски събор, приел светото кръщение и през неговото царуване се кръстил целия български народ...".

"...После в Търново, както рекохме, тоя цар (Михаил) бил втори покръстител на българите след цар Тривелия. В 845 г. се кръстил и чрез него Бог показал чудеса на българите...".

.

Едно от възможните обяснения на множеството покръствания на българите е съществуването на голям брой течения в християнството още от самото му зараждане като религиозна доктрина. Така например ако един народ е бил християнски (изповядвал е определен вид християнско учение) преди даден църковен събор, то след събора много често се оказвало, че става дума за народ, изповядващ "ерес" и дори народ "езичник"(не почитащ Тората). Сиреч, ако християнството, изповядвано от българите по времето на Тервел е обявено от някой от църковните събори за ерес, то е очевидно, че църквата ще се стреми да "покръсти" българите наново, а последователите на старата религия (може би християнското учение , което е в основата на "еретичното" или дори "езическото" богомилство?) ще преследва.

Малко известен е например фактът, че обявения за "тюркски" бог Тангра е главен бог (отговарящ на Саваот в днешното християнство) на манихеите - една "ерес" ("езичество"?), появила се в Мала Азия през III в. на основата на християнство и зороастризъм. Неин основоположник е Мано (Мано е българско име - виж статията "Българите в Мала Азия". Днес е доказана връзката между манихейство, павликянство, богомилство - все учения, в чиято основа стои и християнството.

Не можем да не споменем и арианството - една много силно разпространена "ерес" на територията на днешна България през късната античност. Една "ерес", която е имала своя епископ (Улфила, роден в Никополис ад Иструм - днешното село Никюп, през IV в. ), който е превел Библията на "беси-готски" преди това да сторят римляните, и за целта е "изнамерил" азбука. Поставяме терминът "ерес" в кавички, тъй като за огромен брой хора (и дори цели държави) в средновековието "еретичните" учения са били истинското Христово откровение. (Че различните течения в религиозните доктрини са играли и играят важна роля в обществения и политически живот на човечеството, можем да се уверим и днес - достатъчно е да погледнем непримиримата борба за независимост на протестантите в Ирландия, или кръвопролитната гражданска война между католици и източноправославни християни в бивша Югославия).

Може би е необходимо да се върнем на арианството, защото поне на мен ми се струва, че то е опрделящата религиозна доктрина за българите на север от Балкана във вековете на така наречената "Vulgar era" , което ще рече раннохристиянска ера(I-IVв.). Не е ли странно, че римляните, които превеждат Библията след "беси-готите" (разположени на територията на днешна България), наричат свещената книга "Vulgata" или "Vulgara"(Българската книга), a и до днес е просъществувал терминът "Vulgar era"(Българска ера)? На всичкото отгоре до нас е достигнал един препис(от XI в.) на карта от IV в., която изобразява България там, където се намира тя и днес - на мястото на римската провинция Мизия. Въпросите остават открити.

.

Нека споменем и наложената от днешните научни среди версия за покръстването на българите:

852-889 г. - Управление на Борис I (Михаил).

863 г. - Нахлуване на Византия в българските земи и поражение на българите. Сключен е мирен договор , задължаващ българския владетел да разтрогне съюза си с немския крал Людовик и да приеме християнството от Византия като покръсти и целия народ.

864 г. Покръстване на българите. Борис получава името Михаил от своя кръстител - византийския император.

---------------------------

ВРЪЗКИ

- Проф. Ганчо Ценов

- Траките са българи

- Алцекова България

- VINCENZO D'AMICO - I BULGARI STANZIATI NELLE TER RE D'ITALIA NELL'ALTO MEDIO EVO

- История славянобългарска (благодарение на Слово)

- Българите в Мала Азия

Редактирано от - nesnaecht на 10/7/2003 г/ 11:48:40

nesnaecht
*

Българи мохамедани

*

Голяма част от българите днес изповядват мохамеданска вяра.

Религиозната доктрина ислям е създадена от Мохамед с цел обединение на арабските племена. Разбира се, с течение на времето, както всяка друга воинстваща религия, мохамеданството си поставя за цел да завладее целия свят. Тази е основната предпоставка за преминаването на множество неарабски народи в лоното на исляма. По една или друга причина това са сторили и Волгокамските българи.

В летописа на волгокамските българи, писан през 1229-1246 г. от Гази Барадж, който летопис е съставна част на сборника "Джакфар тарихи", приемането на исляма от българите се обяснява със заплахата, идваща от страна на юдейска Хазария:

"След това дошли (при Айдар - владетеля на българите) пратенеци на хакана и заявили:

- Ти вече пет години не си плащал данък на Хазария, а през това време границите ти и доходите на твоята държава многократно се увеличиха. Ако и сега откажеш да платиш - хаканът ще те накара със сила!

Тогава Шамс - секретар на канцеларията на българския владетел Айдар, отишъл при него и му казал:

- О, велики кане! Не гледай на това нашествие като на обикновена война - та нали хаканът ще успее да събере 100 хиляди конници и ние няма да можем със своите сили да му се противопоставим!

- Какво да правим? - попитал владетелят.

- Ти и твоите хора трябва да приемете исляма. Тогава всевишният ще намери начин да ни спаси! - отговорил Шамс.

Айдар приел незабавно исляма и изпратил на хакана двуостър алмански меч с думите - Изпращам ти този меч, за да знаеш, че откакто приех правата вяра, Тангра поразява всички мои врагове с две остриета"

.

Приемайки исляма, българският владетел е потърсил политическа подкрепа от арабския халиф в борбата си срещу Хазария. Това е станало около 820 г. Трябва да се отбележи, че мохамеданската религия не е била приета от всички българи, което е довело до множество граждански войни във Волгокамска България.

Сто години по-късно от споменатия съдбовен момент българският владетел Джафар изпраща представители в столицата на халифата с молба да му бъде оказана парична помощ за строителство на крепости в защита от хазарите, а също и да му бъдат изпратени учители за укрепване и разширяване влиянието на мохамеданската религия в царството .

Халифът откликнал на молбата и изпратил делегация. Сред пратениците на арабския владетел (тръгнали от Багдат на 21 юни 921 г. и пристигнали при българите на 12 май 922 г.) е бил и неизвестният за историята Ахмад ибн Фадлан. Въпреки, че науката не знае много за личността на този арабски специалист по религиозно право, той е допринесъл доста за добиване на информация за културата, законите и бита на волгокамските българи, чрез своя пътепис Пътешествие до Волжска България, писан по време на мисията.

.

Въпреки че приемат арабската религиозна доктрина, българите в Поволжието не забравят българския си корен. До наши дни се е запазил техният епос "Сказание за дъщерята на кана", в който се откриват спомени за древната и изначална българска религия и за родството на българите с народа на Александър Велики.

.

Историческата съдба на Волгокамските българи мохамедани през вековете е била не по-лека от тази на другите две големи групи от нашия народ - българи християни и българи юдеи. Политическите и религиозни междуособни войни (подстрекавани от външни сили), нашествието на пълчищата на Чингиз хан и последвалото татарско иго, войните с Русия, налагането на омразното име "татари" от страна на съветската власт - всичко това е допринесло да бъде заличен спомена за великата държава на волжските българи. Но днес в сърцата на много от потомците на древните българи гори пламък, който скоро ще разпали пожара на историческата истина!

.

Нека всички проумеят -

има Българска земя.

И от завист да бледнеят,

че е дом на светлина!

Само знанията могат

този свят да променят.

На невежеството - Сбогом!

Ний пробуждаме се, брат!

Г.Тукай

.

Другата основна група българи мохамедани живеят на Балканите. Днес се смята, че сред мохамеданското население в България, български корен имат единствено помаците, а другите групи , изповядващи исляма са с турски произход. Колко е погрешно това схващане можем да разберем от думите на Мидхад паша (българин-помак, бележитит реформатор на Османската империя, и едновременно с това най-решителен противник на национално-освободителното движение на българите), публикувани в статия на френското списание "La revue scientifique de la France et de l'etrancer" бр. 49 от 8.06.1878 г.:

.

"Трябва да се има предвид, че между българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както се вярва повсеместно; те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоюването и след това. Те са синове на тази страна, на същия народ, излезли от същите социални слоеве. Измежду тях има и такива, които говорят само български език."

.

Повече от един милион българи мохамедани в 1878 година! И само част от тях говорят единствено български език (помаците). Къде са техните потомци днес? При положение, че християнското българско население за 120 години е нарастнало около 2, 5 пъти(от 3 на 7, 5 милиона), то днес би трябвало в България и европейската част на Турция да живеят повече от 2, 5 милиона БЪЛГАРИ с мюсюлманско вероизповедание. Очевидно е, че огромната част от мохамеданите в България са българи - потомци на доброволно или насилствено ислямизирано местно население. Всичко друго е политика. Именно политиката забрави нашите братя - 500 000 българи в Югоизточна Тракия, и ги остави беззащитни в среда на яростна асимилация от страна на турските власти. Господа политици, българското малцинство в Турция е несъизмеримо по-многочислено от крепостните селяни (предимно българи мохамедани) на Лукановото отроче Меди Доганов и неговата противоконституционна партия на верска основа - ДПС!

.

Малко се знае за една трета група българо-мохамедани - Малоазийските българи , живеещи около планината Булгардаг в южен Анадол. Информацията, която имаме за тези българи е доста оскъдна. Не малко "български" фондации, спонсорирани от Сорос, се занимават с малцинствата в България, но на нито една от тях не е хрумнало да събира информация и да издава книги за българските малцинствени групи в Турция например. А такива има, и информацията за тях би създала работа на не една фондация за години напред.

Наскоро Катерина Венедикова публикува книгата "Българите в Мала Азия - от древността до наши дни". Въз основа на преведената от нея средновековна история на караманските владетели, в книгата се изнасят данни за съществуването на Българска държава в Анадола. Тази държава пада под ударите на османската империя в началото на XVI век, когато десет хилядната войска на българската кралица Катерина е разбита от султан Селим (1516 г.).Спорен е въпросът дали населението на тази Българска държава е изповядвало мохамеданска или християнска религия.

Интересна подробност, която се откроява сред историческите сведения, съдържащи се в "История на караманските владетели" е , че докато за българи в Анадола през XIII-XV се говори непрекъснато, то турци в Мала Азия по това време сякаш няма(етнонимът "турчин" или "тюрк" се споменава едва 3-4 пъти).

-------------------------------------------

ВРЪЗКИ

- Волгокамска България

- Пътешествие до Волжска България (благодарение на Васил Карлуковски)

- Сказание за дъщерята на кана

- "Българите в Мала Азия - от древността до наши дни" - книга от Катерина Венедикова

- "Необикновената история на малоазийските българи" - книга от Димитър Шишманов

- "Българщината в Мала Азия" - книга от Петър Коледаров

- Българите в Мала Азия

- Българите в Югоизточна Тракия

- Guestbook на Болгарски Национален Конгрес

- Pan Bolgar Message Board

Редактирано от - nesnaecht на 10/7/2003 г/ 11:37:02

nesnaecht
*

Българи юдеи

*

Престолонаследник на трона на Велика България след смъртта на Кубрат става неговият първороден син Боян (Бат Боян). Държавата е поделена административно между петте братя - Боян, Кубер, Котраг, Испор (Еспер Рикс, Аспарух) и Алцек. Само няколко години по-късно Испор , поради несъгласие с политиката на Боян, се отцепва и започва да управлява Дунавска България самостоятелно. Някои средновековни автори смятат , че причина за това е допускане на хазарска династия (сроден народ с българския) в управлението на държавата от страна на Боян. Каквато и да е причината, един е резултатът - разцепване на България на парчета.

Боянова България (Хазария) просъществува до средата на X в. когато е присъединена към Киевското царство, а множество от населението й се разселва из цяла източна Европа. Стотина години по-рано (около 810 г.) в Боянова България се извършва смяна на държавната религия - поданиците й приемат юдаизма. Така огромен брой българи стават евреи по религия. Днес потомците на тези "хазари" са основният клон(90%) от еврейството - ашкеназите. Ашкеназите говорят езика "идиш", който е смес от старобългарски и старогермански ("готски". Очевидно е , че те нямат родова връзка с библейското давидово племе, а са евреи само по религия и българи+хазари по род.

.

През Втората Световна война беше извършен най-голямият геноцид в историята на човечеството - бяха умъртвени по особено жесток начин милиони човешки същества. В тази ужасна месомелачка намериха смъртта си и над четири милиона ашкенази - болшинството от които потомци на Бояновите българи. Поклон пред паметта на невинните жертви на Холокоста (Жертоприношението).

.

Едно от последствията на Жертвоприношението бе появата на държавата Израел. И до днес в Израел продължава преселване на народи, изповядващи религиозната доктрина юдаизъм. Пристигайки в Обетоновата земя (Обещаната земя) те започват да изучават изкуствено създадения език иврит(на основата на библеиския от преди 2000 години), и се опитват да забравят езика, бита и културата на народа и страната, в която са родени и живяли до този момент. До колко успяват, ще ни покаже една ашкеназка песен, която в превод гласи :

.

"Един ден Слънцето ще изгрее, един ден цветята ще разцъфнат, един ден всички ние ще разберем, че сме българи..."

.

Като стана дума за песни, нека цитираме българина-ашкенази Николай Кауфман, който е изследвал народното песенно и музикално творчество на евреите в България. В своята статия "Поглед върху народната музика на балканските евреи" ("Българи и евреи" - втора част, Книга 13 от поредицата на фондация "Тангра" той дели българските евреи на "романьотски" (антични балкански евреи, говорещи гръцки диалект), "сефарадски"/"шпаньолски" (преселници от Испания в XV век, говорещи езикът "джудезмо" - испански диалект от времето на Сервантес) и "ашкенази" (говорещи средновековен немски диалект "идиш" , с много примеси от славиянски езици).

.

Оказва се, че народното песенно творчество на тези три групи евреи почти няма нищо общо помежду си, въпреки пропагандирания единен произход и пет вековното общо съжителство на Балканите, и то съжителство в една затворена система, каквато са еврейските общини.

Ето какво пише Кауфман:

"Трябва да подчертая, че по тематика, мелодика, стихосложение, маниер на изпълнение и т.н. приликиа между ашкеназките народни песни, които се пееха в северната част на Балканския полуостров, и сефарадските народни песни няма. Липсва близост дори в настроението.

Богатата инструментална музика на ашкеназките евреи е напълно непозната в музикалната практика на сефаридските, старинните "романцеро" на сефарадите са непознати на ашкеназките и т.н. Знаменитите песни без думи на ашкеназите (нигун) са непознати на сефарадите, хасидските танци, песни, знаменитите цигулари клезмери и т.н. са приоритет на ашкеназите."

.

Кауфман обяснява тези различия така:

"Очевидно те (ашкеназите) са приели твърде много от културата на европеиските народи, която сефарадските са подминали, преселвайки се от Пиринейския полуостров на Балканския".

Това обяснение на Кауфман е несъстоятелно. То не дава отговор на въпроса - защо музиката на ашкеназите е много по-близка до балканската(за разлика от сафарадската), след като ашкеназите в много по-малка степен са се заселвали на полуострова, за разлика от сафарадите, които вече 500 години живеят тук. И още нещо - има цял дял от музикалното народно творчество на ашкеназите, които мелодии и песни се наричат не по друг начин, а с името "булгар" и "булгариш".

.

Символ на родството между ашкеназите (Бат Боянови българи) и Аспаруховите българи е днешният химн на Република България, който е написан на основата на стара ашкеназка мелодия. Ето какво пише Кауфман по този въпрос:

.

"Когато през 1964 г. държавният глава на Народна Република България Тодор Живков свиква комисия, за да приеме "Мила Родино" за химн, той среща съпротивата на акад. Петко Стайнов, композитор, роден в гр. Казанлък. Стайнов твърди, че мелодията е еврейска (ашкеназка - бел. Трибал), това не дава основание тя да бъде химн на българите. Към 1900-1910 г. в Казанлък са идвали еврейски (ашкеназки - бел. Трибал) музиканти откъм Дунав, за да свирят на сватби и други тържества. Те свирели ХОРО (подчертано от Трибал), чиято мелодия напълно се покрива с мелодията на "Мила Родино". Живков освобождава Стайнов от комисията, съставена от музиканти и поети, и "Мила Родино" става национален химн. Акад. Добри Христов също споменова, че мелодията е заимствана от еврейска (ашкеназка - бел.Трибал) инструментална мелодия , която вероятно Цветан Радославов, живял в Свищов, е възприел от клезмерите(ашкеназки музиканти - бел.Трибал).

.

Интересното е, че Николай Кауфман в своята статия, в прав текст, признава и Голямата Истина:

.

"Трите групи евреи ги свързва само общата израилтянска религия и Светото писание , според което всички евреи водят началото си от Аврамовия род. Староевресйския език ("иврит", общ за всички в прародината, вече се използва само в синагогата и постепенно става понятен само за духовенството - равини , кантори и др."

.

Николай Кауфман пропуска само да спомене, че ако приложим еврейския "матриархален принцип" (евреин е този, чиято майка е еврейка), то родовия признак за дефиниране на понятието "евреин" е неоснователен, защото Аврам е имал двама сина и нито една дъщеря, следователно евреин е само аврамовия син Исак (и то при положение, че майка му Сара е била еврейка) но не и неговите потомци. Сиреч, твърдението "всички евреи водят началото си от Аврамовия род" е дълбоко погрешно.

.

Остава в сила единствено "общата израилтянска религия" - евреите представляват РЕЛИГИОЗНА ОБЩНОСТ. Сред народите изповядващи тази религиозна доктрина първенсто държат Бат Бояновите (хазарски) Българи - ашкенази (90% от обикновените евреи днес).

.

Информацията за българите, изповядващи юдаизъм, е извънредно оскъдна. Предполагам, сами се досещате на какво се дължи това...

--------------------------

ВРЪЗКИ

- Ашкеназката музика "булгар" и "булгариш"

помнещ Темата е интересна. Аз не помня да съм чел нещо такова за Българи юдеи/не ме е интересувало/. Както и за произхода ни от Ной. Какви са източниците? Това само книги ли са, или са подтвърдени с някакви документи, факти?
nesnaecht Помнещ, щом има източници значи има и факти които са описани във книги !

Сигурно е така , друг начин не виждам ! А виж и завета на хан Кубрат в по предните постинги ! А и затова казах във първия постинг да пейства кой каквото намери и къде намери ! Знам ли може да си наваксаме това което незнаем ! Така си мисля , поне няма да станем по-незнаещи отколкото сме !

Редактирано от - nesnaecht на 10/7/2003 г/ 12:22:50

помнещ Наистина ми е интересно и не искам да влизам в безсмислени спорове. Питам за документи и факти. И Жул Верн е писал книги, но неговите не се основават на факти. По тази логика /има източник има факт/ може да се "докаже" всяко твърдение, дори и невярното.

nesnaecht Е помнещ ,

трябва да се търсят и сигурно има тия факти и документи някъде по нета ! А мисля че не е изсмукано от пръстите , има някаква база за да се започне да се говори , и не е току така !

А за Жюл ВЕРН си прав , но не забравяй че подводница не е имало тогава , а сега има и значи че неговото писане по негово време е Фантастика а това по-горе е ИСТОРИЯ !

А виж и това може да ти даде повече информация

Натиснете тук

Забравих виж и това в текста и се прехвърли на сайта . там намери Аврамово наследство /История ! Бе разрови се ще видиш има ли нещо свързано със Българите !

Натиснете тук

Превъзходният коментар на John Murray, The Epistle to the Romans (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1965), съдържа разширен анализ на Римляни 11, частта, която се занимава с бъдещото покаяние на евреите. Мъри подчертава, че възстановяването на Израел от Бога води до заветни благословения, които нямат подобни в човешката история. Но Израел, за който се говори в Римляни 11, твърди Мъри, не е националният или политическият Израел, а естественото потомство на Авраам. Това изглежда означава генетичният Израел.

Тук се появява голям исторически проблем. Има известни доказателства (макар и не окончателни), че мнозинството от тези, които се наричат днес юдеи ашкенази, са наследници на приелото юдаизма тюркско племе на хазарите. Между европейските историци е добре известно, че това обръщане става около 740 от Хр. Източноевропейските и руските евреи може да идват от тази група. Те са се женили, обаче, за други евреи: сефардитите или евреите от диаспората, които са избягали предимно към Западна Европа. Йеменските евреи, които са останали в земята на Палестина, също са наследници на Авраам. Свидетелствата против тази теза за хазарите като съвременни евреи са предимно лингвистични: езикът на източноевропейските евреи, идиш, няма никаква следа от тюркски език. За царството на хазарите виж: Arthur Koestler, The Thirteen Tribe: The Khazar Empire and Its Heritage (New York: Random House, 1976).

Редактирано от - nesnaecht на 10/7/2003 г/ 14:17:02

помнещ Благодаря незнайко.

Ще прегледам внимателно това което посочваш и това което си постнал тук. Ако срещна нещо интересно по въпроса ще го пратя.

До скоро.

nesnaecht

ТЪРСЕТЕ И ДОКАЗВАЙТЕ ЧЕ МОЖЕТЕ , ГОСПОДА И ДАМИ ЗЛАТНИ ФОРУМЦИ .

Забравеният д-р Ганчо Ценов

.

Когато за първи път срещнах името на д-р Ганчо Ценов (някъде из трудовете на проф. Бешевлиев), ми направи впечатление, че ставаше въпрос за единствения български учен , който твърдял за българите, че имат "тракийски" произход. Разпитах мои познати историци и археолози, дали знаят нещо за този български историк. От тях не можах да изкопча абсолютно никаква информация.

Започнах да търся книгите на Ценов. Повечето открих много трудно. Оказа се, че в Народната Библиотека "Св.Св. Кирил и Методи", на мястото на неговите изследвания са поставени рецензии на други учени върху трудовете му. Най-интересните му книги намерих в частни библиотечни сбирки на мои познати и приятели.

Когато се запознах с изследванията на професора, осъзнах, че Ганчо Ценов е заслужено инкриминиран от "историците". Неговите трудове бяха толкова Български, че нито един академичен "учен" не би допуснал този човек в университетските висши среди. Както е и станало. Опитите на Ганчо Ценов да защити докторат в Университета и да учи Българската Младеж на Българска История са ударили на камък. Научната си титла (доктор по история) Ганчо Ценов е получил в Берлинския университет.

В своите научни дирения д-р Ценов допуска и не малко грешки. Но пътят към истината е труден и неравен за всеки изследовател, още повече за този, който сам с много труд се бори срещу клишетата в науката.

.

Ще ви представя част от послеслова на Ганчо Ценов към книгата му "Кроватова България и покръстването на Българите", издадена в 1937 година.

.

Глава II

Наука и политика

Двете обществени течения в България

.

Турската и гръцката тирании бяха свели българския народ до най-ниското стъпало на човешка култура , но българизма му те не можаха да изкоренят. Под съзнанието на народа все още бяха останали зародиши от национален усет. Българският народ съзна, че е бил народ и е имал своя самостоятелна държава и успя даже да си извоюва своя народна църква. Русия освободи една част от българския народ. Освободените българи се повикаха за самостоятелно управление , но те се разделиха по атавизъм на два дела.

Херодот разправя за нашите прадеди кимериите или скитите следното:

Веднъж персите ги нападнали. Те се събрали на съвет да решат, какво да правят. По-имотните казали , че трябва непременно да се защитават, та ако и всички би погинали. "Ако избегаме от тук , къде можем да идем и каква ще бъде нашата съдба" казали те. Другата партия била на мнение да не се бият , а да бегат. И понеже била по-многобройна и по-силна , тя се нахвърлила върху оние, които искали да се бият и ги избила. Тогава нахлули персите и безпрепятствено заели кимерийската земя. Избегалите отишли да си търсят прехрана у други народи. Херодот ги нарича "доулои" т.е. слуги , роби , което латинците отсетне нарекоха склавени (слуги, роби), а по-новите писатели ги нарекоха славени.

След освобождението българският народ се разделил на два дела. Единият дел, който се наричаше славянофили, бе на мнение, че България требва да се постави под протектората на Руся , защото тя сама не могла да се управлява.

Другата партия, която се наричаше патриоти, беше за една самостоятелна България. Ожесточените борби между тези две партии пълнят историята на България от освобождението до световната война. Русофилите се засилиха от разните модерни течения , като комунисти, социалисти и други исти , които за народност и отечество лула тютюн не даваха. Отечестволюбието се счете за порок , за назадничавост. Тежко тому, комуто излезеше дума , че е патриот.

Когато в 1907 година аз издадох моята книга "Праотечеството на Българите", от която излизало, че българите са били нещо по-добро от онова, което се мислеше досега за тех, аз бидох обявен за патриот и, следователно, за човек, който стои извън законите. Всички , които ме критикуваха , критикуваха ме не по съдържание, не защото посочените от мен данни са неверни, а защото съм бил патриот, който изнасял факти, че българите са били и храбри и културни, когато според мнението на моите противници било очевидно, че българите са създадени от природата за тор на чужди ниви.

...

Моят шовинизъм, като доказвал, че Тракия и Македония са стари български земи, заплашвал от една страна Русия, която аспирираше за Южна Тракия, като хинтерланд на Дарданелите, а от друга страна - панонските славяни , които аспирираха за Солун.

...

Ягич написа една обширна студия в изданията на Виенската академия на науките на тема: "Как е настанал църковнославянският език", в която натъртено викаше , че преводът на св. Кирила трябва да се нарича славянски и само славянски. На българите да не се обръщало внимание. Под българи той разбираше св.Климента и другарите му, които (от шовинизъм) се наричали българи. Ягич беше против названието старобългарски , защото от него би се разбрало , че македонците са българи, а не славяни, а Ягич искаше да са славяни, а не българи. Какво значение имаше тая теоря в времето около Балканската война , всеки разбира.

...

Становището на панонските слависти се поддържаше и от българските учени.

д-р Ганчо Ценов

.

.

.

Списък на книгите, писани от Ганчо Ценов:

1. Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt? Ebering, Berlin, 1900. Reprint:Kraus, Waduz, 1965

2. Праотечеството и праезикът на българите. - 1907 г.

3. Българите са по-стари заселници на Тракия и Македония от славяните. - 1908 г.

4. Критически разбор на българите. - 1910 г.

5. Произход на българите и начало на българската държава и българската църква. - 1910 г.

6. Първите религиозни борби в България. - 1912 г.

7. Покръстването на българите - обяснение. - 1914 г.

8. Хиляда години ли от смъртта на Св. Климента ? - 1915 г.

9. Кой е Климент Охридски ? - 1915 г.

10. Произход на хуните. - 1915 г.

11. Русия и завоевателните стремежи на сърбите. - 1915 г.

12. Goten oder Bulgaren. Leipzig, Dyk, 1915

13. Geschichte der Bulgaren. Steiwetz, Berlin, 1917

14. Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven. - 1930 g.

15. Geschichte der Bulgaren und der anderen Subslaven. - 1935 g.

16. Препирните по народността на българите - в що се състоят и защо се водят. - 1936 г.

17. Кроватова България и покръстването на българите. - 1937 г.

18. Прокоповите хуни и Теофановите българи. - 1938 г.

19. Народността на старите македонци. - 1938 г.

20. Хуните, които основаха българската държава. Техният произход и тяхното християнство. - 1940 г.

21. (статия) Седмичните дни като белег на старо християнство у славяните. сп.Преглед, 1907 г

епископ Улфила13
nesnaecht,

Инициативата ти е похвална!

В Историята на иеросхимонаха Спиридон има много истина, но преди това трябва да замениш думата "славяни" и "руси" с "българи" в нея. Не виждам защо трябва да ми я превеждат от чужди езици, след като е писана от българин на български.

Няма "тюркско" племе Хазари, а има българско племе Хазари, което значи Козари на всички езици, както правилно отбелязва и ги нарича Ганчо Ценов.

Хуни, Готи, Гети, Гепиди, Лангобарди, Вандали, Хазари/Козари, Авари, Славяни, Келто-Скити, Тракийци, Мизийци, Илирийци, Дакийци, Македонци, Кимерийци, Далматинци, Дардани, Панонци, Българи са различни наименования, дадени от различни автори в различни исторически епохи на един и същ народ - БЪЛГАРИТЕ.

Един съвет, ако разрешиш.

Тази тема е прекалено сериозна, за да стои в рубриката "На раздумка"

Ние не можем да си позволим да си чешем езиците с нея, като че ли си правим майтап с някакви си куриозни случки и фантасмагории.

Помоли Администратора да я прехвърли в "Политика".

Простотия Козата е греховно животно, она си сака пръч, не козар!

Българското племе е от овчарье, ама има ногу да пасеш още докато го проумееш

nesnaecht Eпископ Улфила, но къде съм казал че трябва да се дискутира един или друг постинг ! И целта ми е като обикаляте насам-натам из нета дето примерно ние не сме ходили или връзките са трудни , де се пействат нещата които са интересни и свързани със Историята и да се четат !

Нищо повече от това , разходка във Знайни и Незнайни факти писаници за Българската история ! А темата няма да я местя мястото и е Тука ! Поздрави

Редактирано от - nesnaecht на 12/7/2003 г/ 23:47:22

Чок觧 Незнаещ, хубаво е когато публикуваш нещо, да даваш и източника! Мъгляви обяснения като: Връзки-Ашкеназката музика "болгар" и "булгариш", нищо не ми говорят! Да оставим на страна и това, че доста неща в "Българи-юдеи" не издържат дори на елементарна критика от любители-историци като мен!

1. Опростенческото превеждане на Хазария като Козария:

- Жителите на Хазария са били предимно търговци, а не козари!

- Нормално би било след като са приели юдаизма, да се търси в името еврейският корен. На иврит "хазар" е "връщам се". Превежда се също и като "разкайващи се, върнали се към вярата в Бога(еврейския, естествено)"

2."Днес потомците на тези "хазари" са основният клон(90%) от еврейството - ашкеназите."-неверно твърдение! Ашкеназките евреи са предимно живеещите в Западна Европа и най-вече в Германия евреи! Езикът "идиш" е 90% немски думи! По една случайност имам под ръка идиш-иврит- френски речник и от първите 20-30 страници само 2-3 думи ми звучаха "по български: мама, тата и гост. Има извистин процент руски думи, но и в българският има турцизми, нали?

3."Оказва се, че народното песенно творчество на тези три групи евреи почти няма нищо общо помежду си, въпреки пропагандирания единен произход и пет вековното общо съжителство на Балканите, и то съжителство в една затворена система, каквато са еврейските общини. "-Какво общо имат песните от Родопско, с тия от Шопско и с тия от Добруджа? Различен ритъм, различно звучене...Всяка от еврейските общности носи със себе си традициите и мелодиите на "първородината си", ако мога така да кажа-гръцките-гръцкия ритъм и мелодичност, сефарадските-испанските, ашкеназите-немските.

Да, живели са в затворена система, но сефарадите в сефарадската община и в сефарадската синагога, ашкеназките-в своята синагога! Едва след 9.9.44г, когато затвориха повечето синагоги и създадоха културно-просветната организация на евреите, сефаради и ашкенази започнаха да се събират заедно, но винаги се е чувствало надменноста и високомерието на вторите над първите!

Бих могъл да ти изброя още разминавания, като това, че причината за изчезването на Хазария не е юдейската религия, както се опитва да твърди Илия Илиев, а това че през 9 век нивото на реките рязко се повишава и 2/3 от територията на държавата остава под водата, като по този начин икономически и военно тя отслабва.

nesnaecht Здрасти Чоки хубаво е че правиш забележки , но трябва и да ме убедиш че си ходил там във постинга както обясних на Помнещ ! Нямам против това което казваш , но трябва и да ми докажеш това което казваш защото аз незнам повече поне за момента ! А Ценов е казал още преди че Готите са Българи и го е доказал , а готите доколкото знам са немци ! Лотика брат а не само четене ! А това че едните евреи са по-различни от другите , високомерие и незнам си какво не съм много във връзка със това ! А ти като знаеш търси сайтове и доказвай или неща които са във връзка със историята ! Мисля че отначалото казах че това е информация където какво намеря и намерят и другите ! И все пак иди на обяснението което дадох на Помнещ , нема да сгрешиш ! А и тук във Франция всеки департамент или местните жители си имат своя музика и танци а са католици протестанти та даже има и провославни ! Така че няма място за сравнения музиката , а доколкото аз разбрах употребата на Старобългарски думи или ритъм , или отда да знам какво ! И пак прочети отначалото може и да ти просветне за какво иде реч !

Забравих мислиш ли че Старите българи които са отишли във ИТАЛИЯ говорят сегашния български ??? Я ме не карай да се смея ! Разбира се че има разлика във всичко , но корените са важните извори приятелю а не какво е сега или 1944 ! Виж все пак верно препрочети го по-бавно и включи за да разбереш верно за какво става дума ! Хубав човек би трябвало да разбереш нема начин !

Редакция за смяна думата християни със правословни !

Мерси Сиби

Редактирано от - nesnaecht на 16/7/2003 г/ 23:33:45

Ганчо (не Ценов)18
Херодот: Според митологията, когато Херакъл се сношил с хермафродита, последният родил 3 сина: Агатирз, Гелон, Скит. Агатирзите са стар скитски народ и са живяли по изворите на река Марош в Карпатите.

Анонимният Равенски козмограф: Хазария е Голяма Скития

Йордан: Хазарите = Агазири и са живяли първоначално по Карпатите. Агатирзите са живели между Естите (на Балтийско море) и Българите (на Черно море)

Хазари произлиза етимологически от А-газари

Агатирзи е гръцка дума и означана Козари

Приск: Агазирите са хунско племе, управлявани от най-стария Атилов син. Агатирзи = Катцири. [b]Кацика = Коза на новогръцки

Ибн-Хаукал: Езикът на Българите е като езика на Хазарите (lingua Bulgarorum similis est linguae Chazarorum)

Нестор: "При словенския народ, който живее по Дунава, както казахме, дойдоха от към скитите, т.е. от към Козарите, тъй наречените Българи и се установиха по Дунава и бяха насилници на Словените"

Ганчо Ценов: Старите Агазири = Хазари = Козари продължават да живеят в лицето на днешните Казаци. Разпокъсването на отначало съставляващите един народ Българи и Казаци се дължи на нахлуването отсетне в Дакия на чужди народи, като Власи и Маджари. Така се образува клин в средата на едновремешния хунски народ.

Хазарите са Хазари, много преди да приемат юдаизма. Това че са приели юдаизма не значи, че имат нещо общо с етническите евреи, освен религията.

Историята е показала, че евреите само печелят и нищо не губят, ако българите ги считат за сроден народ, така че недей много да се пенявиш.

Ганьо19
nesnaecht, пак се обърка нещо. Ганчо Ценов доказа, че Готите са Българи, а не Германци, въпреки че и едните и другите са Арийци. Само Чичо Фичо твърди, че Готите са Германци, понеже така пише по германските сайтове и енциклопедиите, а те са писани от Германци, както ти е известно. Червените български гръкоманско-русофилски историчари навремето оплюха Ганчо Ценов и му изгориха книгите, а българите изкараха Тюрки и Славяни.
Сибила Мон ами,

но нали и католиците и простестантите също са християни?

Сигурно си пропуснал да добавиш "православни" към християни...

Чок觧 Първо, не се пенявя!

Второ, Видях "Новата хипотеза" в интернета

Трето, ако има българска версия, дай линка, макар, че и аз ще потърся, сега нямам време-отивам на работаНатиснете тук

Желая ти лек ден и успех във всичко!

Анонимен22
ТРИБАЛ - пазител на завета
Анонимен23
ДА СЕ ЧЕТАТ СЕРИОЗНИТЕ НЕЩА, А ШОВИНИСТИЧЕСКИТЕ ИЗЦЕПКИ ДА НЕ СЕ ВЗЕМАТ НАСЕРИОЗНО !!!

Tribal - pazitel na Zaveta

... връзка с библейското давидово племе, а са евреи

само по религия и българи+хазари по род. ...

tribal.abv.bg/iudei.htm - 11k - Кеширан документ - Подобни страници

СЛАВЯНСКАТА КНИЖОВНОСТ До 6 век от н ...

... много други народи, защото е добре известна

езиковата близост между българи и хазари. ...

borislav.digicom.bg/statii/slav_knijovnos t.html - 32k - Кеширан документ - Подобни страници

TEMPORA INCOGNITA - UVOD

... свързва именно с тях, а не с тюрки, хазари или

татари например. Древните българи са онзи ...

free.top.bg/x88x/tempora/ - 6k - Кеширан документ - Подобни страници

Раждането и възходът на “Другата ...

... защо елитът на волжките българи решава да се ... остър

конфликт с юдеите-хазари за контрол ...

members.tripod.com/~NIE_MONTHLY/nie78_02/ bariev.htm - 13k - Кеширан документ - Подобни страници

Възходът и гибелта на "Втория ...

... не толкова на самите хазари, колкото на ... на значителна

част от древните българи на Запад ...

members.tripod.com/~NIE_MONTHLY/nie1_02/h azar.htm - 13k - Кеширан документ - Подобни страници

Българите*

... която принадлежат още хуни, авари, хазари, огузи,

печенези ... на самото име българи, но в ...

www.stranicata.com/snd/bylgarite.htm - 17k - Кеширан документ - Подобни страници

[DOC]www.stranicata.com/snd/proizhoda_na_ bulgarite.doc

Формат на файла: Microsoft Word 2000 - Във вид на HTML

... В подкрепа на тази теза се приема и фактът,

че българи и хуни почти синхронно се ...

Подобни страници

[ Допълнителни резултати от www.stranicata.com ]

TEMPORA INCOGNITA - SOURCES 2

... нарича хуно-алтайски и подчертава, че уйгури,

авари, хазари, българи не са били тюрки. ...

server3.hypermart.net/alexvolk/nasko/mat-izv2.html - 58k - Кеширан документ - Подобни страници

TEMPORA INCOGNITA - ARMENIAN BULGARS - 1

... да се идентифицират като местно племе ако не

се споменаваха заедно с българи и хазари. ...

server3.hypermart.net/alexvolk/nasko/mat-arm1.html - 44k - Кеширан документ - Подобни страници

[ Допълнителни резултати от server3.hypermart.net ]

Вестник "Култура", бр.20, 24 май 2001 г.

... Кирил общува с гърци, българи, араби, хазари,

алани, моравци, немци и италианци; спори с ...

www.online.bg/kultura/my_html/2181/speach .htm - 15k - Кеширан документ - Подобни страници

НЕЩО ЗА ПРА-БЪЛГАРИТЕ И ПО- ...

... държава, водейки борби с хазари, руси, монголи

и татари ... Тези българи са приели исляма от ...

lib.userline.ru/samizdat/13998 - 72k - 15 Юли 2003 - Кеширан документ - Подобни страници

Хуните – индоевропейски народ

... За връзката на българи , хуни , авари , хазари

и други народи говори писмото на хазарския ...

www.kanatangra.wallst.ru/hunni.htm - 19k - Кеширан документ - Подобни страници

АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ В БЪЛГАРСКАТА ...

... Зеки Веледи Тоган привежда доказателства, че

българи и хазари в Хорасан са живели още ...

www.heliopol.org/avitohol/knijki/k12/8.ht m - 38k - Кеширан документ - Подобни страници

Арийци или Арианци

... Баварците също произхождат от древните българи.

За съжаление чифутите хазари също са ...

pippi.freehosting.net/juicy-jewish-female.htm - 39k - Кеширан документ - Подобни страници

Археологическая библиография. К.В. ...

... 1. С.53-72. 1989. Съкровище на хан Кубрат. Култура

на българи, хазари, славяни. Каталог выст. ...

www.archaeology.ru/lib/bibliography/kaspa rova.html - 18k - Кеширан документ - Подобни страници

dep_b

... ARH 696 Авари, българи, хазари – изследване

на източниците н.с. І ст. д-р Методи ...

www.nbu.bg/mf/programs/mpr/AS.html - 36k - Кеширан документ - Подобни страници

STRATUM plus (№5, 1999) - НЕСЛАВЯНСКОЕ В ...

... Съкровище на хан Кубрат. Култура на българи,

хазари, славяни. Каталог выст. в Болгарии. ...

stratum.ant.md/4_00/articles/kasparova/iz d_raboti.htm - 12k - Кеширан документ - Подобни страници

Bulgarian Book

... 1.00 лв. Българи и хазари през ранното средновековие.

Съст. Цветелин Степанов ...

www.bgbook.dir.bg/showsubcat.php3?ID=6 - 101k - 15 Юли 2003 - Кеширан документ - Подобни страници

Bulgarian Book

... Канада. Българи и хазари през ранното средновековие

Съст. Цветелин Степанов. ...

www.bgbook.dir.bg/newbooks.php3 - 50k - Кеширан документ - Подобни страници

Copyleft (c): Пирати на XXI век

... рекет и авари, и хазари, по-късно ... по темата е

такова: отношенията между българи и турци ...

underpear.gyuvetch.bg/articles/bg_reket.h tm - 24k - Кеширан документ - Подобни страници

ЗАЩО РАБОТИТЕ В БЪЛГАРИЯ НЕ ВЪРВЯТ

... събуждане на размисъл сред обикновените българи! ... ешкенази”,

това са хазари, по-късно ...

www.heliopol.org/zashto.htm - 101k - Кеширан документ - Подобни страници

[ Допълнителни резултати от www.heliopol.org ]

БЪЛГАРИЯ 10 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

... готи, вандали, араби, хазари, османски турци ... новородено

дете умират по двама българи. ...

www.foto.dir.bg/george/bulgaria.htm - 62k - Кеширан документ - Подобни страници

СЪДБАТА НА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ

... северюгите” или “сребърните българи” начело

с ... могъщи противници – хазари и ромеи. ...

borislav.digicom.bg/Book2/SUDB.htm - 19k - Кеширан документ - Подобни страници

TANGRA.ORG :: Книги :: Безпощадно

... датира неприязънта на българи към евреи. ... е тя,

благорадността на юдеизираните хазари. ...

www.tangra.org/arhiv/bezpojadno.html - 101k - Кеширан документ - Подобни страници

Живот на кредит

... Като всички българи, Кубрат беше разделил ... от

изток хазари, където естествено се ...

slovoto.org/ghristov/zhivotkr.htm - 23k - Кеширан документ - Подобни страници

Погребални обреди в археологията. ...

... на сармати, на славяни, на хазари, на кумани ... в

погребалните обичаи на българи и румънци ...

www.nbu.bg/archaeoweb/bg/jordanov.htm - 49k - Кеширан документ - Подобни страници

[ Допълнителни резултати от www.nbu.bg ]

БСП - Българска Социалистическа ...

... хазари, джати (роми) и др. ... религия, 20% на православието

- гърци, албанци и българи и 10% са ...

www.bsp.bg/media/nv/nv02-03/2002-03-07.html - 22k - Кеширан документ - Подобни страници

Svobodna Evropa

... премахване на визите за българи в Шенген 6, 370

кг ... външен министър Камал Хазари откри в ...

www.svobodnaevropa.org/news/2000/11/10110 0.html - 26k - Кеширан документ - Подобни страници

[PDF]АРХЕОЛОГИЯСЕ

Формат на файла: PDF/Adobe Acrobat - Във вид на HTML

Page 1. Татарстан Фђннђр академиясенећ

Тарих институты ТАТАР АРХЕОЛОГИЯСЕ ...

www.tataroved.ru/publicat/ta_1.pdf - Подобни страници

I. Snegarov - Deloto na Klimenta Ohridski

... илирийци, скити, хуни, авари, хазари), но се ... дело,

нека всички българи издигнем светия ...

knigi.topcities.com/poklon/i_snegarov.htm - 45k - Кеширан документ - Подобни страници

GOOGLE

nesnaecht Мерси анонимен !

Раждането и възходът на “Другата България

Водени от своя девиз “Искаме да бъдем велики!”, през Х-ти век волжките българи овладяват огромни територии от река Кама до Каспийско море

Проф.д-р Реза БАРИЕВ *

Възникването на българската държава в района на Средна Волга тъне в мрак, доколкото не са открити никакви писмени сведения за събитията от този период. Изследователите продължават да спорят, кога точно българите, водени от Котраг, са се появили в района. Някои дори се съмняват, дали именно вторият син на великия Кубрат ги е довел там. Все пак, повечето стигат до извода, че “под натиска на хазарите значителна група от оногуро-българското обединение се насочила на север, докато други, водени от Аспарух, били изтласкани на Запад”. Приблизително по същото време, когато Аспарух стига бреговете на Дунав,

Българите, водени от Котраг

се отзовават в земите между средното течение на Волга и река Свияга. Рядко населени, покрити с гъсти гори, обширни поляни и тучни пасища по крайбрежието на двете реки, тези земи им се сторили подходящи и те решават да се установят там. Каква е етническата обстановка в региона, когато там се появяват първите българи? Северните и западните му покрайнини се населяват от фино-угорски племенни общности, а на изток, отвъд река Кама, живеят древно-унгарските племена, създали през VІІ-VІІІ век (т.е. времето на появата на Котраг) могъщ съюз, известен като “Велика Унгария” и обхващащ земите между Волга и Урал. В непосредствено съседство с българите живеят и т.нар “суаси” – хунско племе, част от което се смесва с марийците, поставяйки началото на днешните чуваши, докато останалите се вливат в българския етнос и заедно с него се преселват на левия бряг на Волга и по бреговете на река Кама.

Според арабския учен Ал-Фазари, през целия VІІІ век волжките българи запазват независимостта си от хазарите. По онова време последните са ангажирани в непрекъснати войни с арабите, водени най-вече в Задкавказието, и нямат никаква възможност да следят какво става на север. А от многобройните походи на “войните на Аллах” особено страдат южните части на Каганата, населени предимно с т.нар. “сребърни българи”. Това принуждава последните да предприемат голям поход на север, достигайки в средата на VІІІ век района на река Свияга, където ги посрещат техните сънародници – потомците на Котраг. Естествено, земята се оказва съвсем недостатъчна за изхранването на масово прииждащите от юг племена. Така че водачите им трябвало да помислят за завоюването на нови територии. По неизвестни причини, те не се насочват нито на север, нито на запад, предпочитайки вместо това да се прехвърлят през Волга, атакувайки “Велика Унгария”. В средата на ІХ век, голяма българска армия, водена от Айдар хан, разгромява окончателно маджарите, принуждавайки ги да се преселят в района между Дон и Днепър и поставяйки началото на по-нататъшното им движение към Централна Европа.

Разширявайки територията си, българските племена се разселили на нея по следния начин: основната част от потомците на Котраговите българи останали в района между Волга и Свияга, изграждайки там град Ишла, превърнал се по-късно в столица на отделно княжество. “Сребърните българи” пък заемат земите по левия бряг на Кама при вливането и във Волга. Останалите потомци на Котраг, заедно със суасите, се прехвърлят на левия бряг на Кама, основавайки град Болгар, станал столица на домонголска България. Южно от тях се заселват друга част от българите, поставили основите на град Сувар. Интересно е, че напук на всички теории за произхода на старите българи, арабските историци и географи от VІІІ-ІХ век ги наричат “ас-саклаб”, т.е.”бледолики, светлокоси хора”.

Краят на ІХ век е белязан с

Мощния подем на Волжка България

(в същата фаза впрочем се намира и дунавската и посестрима). Малко по-късно арабският автор Масуди определя българите на Волга като “велик, могъщ и храбър народ, подчинил всички съседни племена”. През 921 в двореца на халифа Джафар ал-Муктадир се появява пратеник на българския хан Алмас, изявил желание да приеме, заедно със своя народ, исляма. Има няколко възможни отговора на въпроса, защо елитът на волжките българи решава да се откаже от традиционната си религия – тангризма. Най-правдоповодният е, че е разчитал на арабската подкрепа в продължаващия няколко столетия остър конфликт с юдеите-хазари за контрол над търговските пътища от Изтока към Европа. Според арабския летописец Ибн Фадлан, участвал в ответната мисия изпратена от халифа, ислямизацията протекла сравнително гладко, като изключим бунта на едно от българските племена – “суварите”, което продължило да изповядва култа към Тангра още няколко десетилетия. В крайна сметка, ислямът се оказва религията, която окончателно консолидира отделните български ханства на Волга в единна държава (чиито владетели започнали официално да се титуловат "емири", помагайки на българите да не се разтворят сред съседните немюсюлмански народи, независими от силния натиск на православните руси и тюрките, в чието обкръжение те живеят през следващите столетия.

Особено силна съпротива на политиката на хан Алмас и наследниците му за централизацията на държавата оказват племената около град Сувар, които окончателно са подчинени едва при внука на Алмас – емир Мумин, през 976, когато приключва и последната гражданска война на територията на вече единната държава.

През целия Х-ти век Волжка България се намира в период на небивал политически, културен и икономически разцвет. Усвояват се нови територии, върху които се строят крепости и градове. В големите центрове се изграждат внушителни джамии, расте броят на училищата към тях. В столицата Болгар например, още през Х-ти век има водопровод, а улиците са покрити с каменна настилка. Процъфтява земеделието и традиционното в миналото животновъдство, появява се далеч по-съвършена техника за обработка на земята.

Страната поддържа тесни връзки не само със съседните земи, но и с много държави в Европа и Азия. Така, според една унгарска хроника от ХІІ век, през 970 група българи, водени от Била и Бакш (за последните се твърди, че принадлежали към елита на град Болгар), основават на брега на Дунав град Пеща и получават околните земи за вечно владение. Неслучайно някои средновековни автори наричат Волжска България и Унгария с едно и също име – “Билер” или “Келар”. Към края на Х-ти век българската държава на Волга става широко известна не само в Централна Азия и Кавказ, но и в Арабския изток, Киевска Русия, Скандинавия и Западна Европа. По онова време българските търговци стигат чак до Китай и Индия. Очевидно е, че за да създаде централизирана държава, където господства исляма, да разшири значително нейната територия, да превърне постепенно отделните племена в един народ, да демонстрира толкова значим подем буквално във всички отрасли на тогавашната икономика, да извършва походи чак до Унгария, да търгува с десетки страни на територията на Евразия, да смазва проявите на сепаратизъм и да воюва успешно с противниците и конкурентите си, българският народ е трябвало да притежава наистина колосална енергия, което е присъща само на етнос, намиращ се във фаза на върхов подем. Именно през тази епоха, доминиращият сред волжските българи стремеж, се е изразявал със следната знаменателна фраза:

“Искаме да бъдем велики!”

И те действително са били такива. След краха на Хазарския каганат през 965, българите разпространяват влиянието си и по долното течение на Волга, превръщайки се единствената феодална държава в най-източния край на Европа и контролирайки цялата територия от река Кама до Каспийско море, което по онова време започнало да се нарича “Българско”.

Постепенно основен партньор (и съперник) на Волжка България за контрола на търговските пътища от Изток става създадената от скандинавските викинги Киевска Русия. От края на ІХ век между столиците на двете държави Киев и Болгар функционира оживен търговски път. През 985 обаче киевският княз Владимир І предприема голяма поход срещу българите на Волга. Наред със скандинавските наемници, към армията му се присъединили и голям брой тюркски номади от южните степи. Дълго време се е спорело за истинските причини на този първи сблъсък между двете страни, доминиращи в тогавашна Източна Европа. В крайна сметка надделява хипотезата, че в основата му е бил опитът на българите да се намесят в междуособните борби, разгорели с в Киевска Русия, подкрепяйки в тях по-големия брат на Владимир – княз Ярополк. А походът на Владимир изглежда е бил най-вече демонстрация на сила и стремеж българският вледетел Мумин ибн Талиб да се откаже от династичните си претенции към киевския престол (при българите намерила убежище дъщерята на Ярополк) и да изтегли своите войски от Русия. Което и било постигнато със сключването на “вечен мир” между двете държави

и брака на Владимир с българската принцеса Милолика.

След тези събития, между Волжка България и Киевска Русия се установяват тесни търговски отношения, а мирът между тях продължава през цялото следващо столетие. Известен брой киевски търговци се установяват в Болгар, а техни български колеги - в Башту (както българите наричали Киев). Неслучайно една от най-известните творби на големия български поет от ІХ век Микаил Башту е започната именно в Киев, а е завършена в Болгар.

Съперничеството, разбира се, продължава. За което говорят два интересни факта: малко преди Владимир официално да приеме християството при него се явяват претеници на българския емир, опитващи се да го убедят в предимствата на Исляма. На свой ред, през 990, Владимир изпраща във Волжка България византийския философ Марк от Македония да проповядва там християнската вяра. Казват, че в резултат от дейността му четирима български князе приели християнството и се преселили в Киев.

Така, през Х-ти век

Единният свят на българите между Кама и Дунав

и от изворите на Дон до Черно море и Северен Кавказ се разделя окончателно. Българите край Дунав приемат православието и попадат под силното славянско влияние. В района на Средна Волга възниква нов етнос – волжките българи, които в най-голяма степен съхраняват някогашната общобългарска “етноноосфера”, съчетавайки я с исляма и арабската култура. Що се отнася до българите, останали по бреговете на Дон, те още известно време пазят старата си култура и вярата в Тангра, но неспособността им да се обединят и създадат собствена държава води до това, че част от тях постепенно попадат под влиянието на Киевска Русия, приемат православието и окончателно биват “порусени”, докато останалите по-късно се присъединяват към братята си на Волга.

Днес българо-татарите са пред прага на възраждането на своята държавност в състава на Руската федерация, на своята култура и език. Но успешното движение на българския народ към бъдещето, където ще заеме достойно място сред другите нации, като равен сред равни, е невъзможно без той да познава истинската си етническа и културна история, а не онази, измислената, която му е бе натрапвана в продължение на столетия.

--------------------------------------------------------------------------------

* Авторът е сред най-известните изследователи на историята на Волжка България, професор в Университета на Санкт Петербург. Статията публикуваме с любезното съдейсвия на Марсел Болгар и приятелите от кръга “Толмач” в Казан

nesnaecht Нема що да се чудите ИСТИНАТА РАНО ИЛИ КЪСНО ЩЕ ИЗЛЕЗЕ НА БЯЛ СВЯТ !

********************************* *****

ПРОИЗХОДА НА БЪЛГАРИТЕ

.

От първия син на Ной - Сим, произлязоха 25 народа. Те живеят на изток. Имената на синовете на Сим са:

Елам, от който са еламците;

Асир, от който са асирийците;

Арфаксад, от който са халдеите;

Лух, от който са лазите;

Харам, от който са игурите или етхес;

Лебул, от който са лидийците;

Гатсера, от който са гасфените;

Халмодат, от който са индиите;

Сала, от който са бактрийците;

Арам, от който са арабите;

Идурам, от който са гамериите;

Одерма, от който са мардиите;

Лезел, от който са партяните;

Десмем, от който са гедрусите;

Асал, от който са хискиите.

Асал породи Мелхи, който имаше двама сина - Мелхи и Мелхиседек.

Авимелех, от който са хирканите;

Сабеби, от който са араните;

Мамсвир, от който са армените или амените;

Евилат, от който са гимнософистите;

Зиези, от който са българите.

Теориите за произхода на българите най-грубо може да се разделят на две групи:

А) Българите са пришълци от изток (тюрки, или славяни, или друго "племе", или пък смес от такива народи);

Б) Българите са местно население в централната и североизточната част на Балканския полуостров.

Вечният календар на българите е един от най- древните в света. “Поради това, че някогашните прабългари са били доста многоброен народ, а не шепа хора, техният старинен календар е оставил дълбоки следи в българските народни традиции.” - Празници като Игнажден, Трифон Зарезан, конните надбягвания на Тодоров ден, петровското пиле на Петровден и оставянето на първия сноп при започването на жетвата са прабългарски обичаи, които са били в последствие обвързани с църковната традиция. Те липсват при славянските народи. Дванадесетцикловият характер на българския календар и съвпадението на отделни понятия, някъде мнимо, с понятия от тюркския циклов календар сякаш "бетонираха" изказаната още в края на XVIII в. теза за тюрко-алтайския произход на българите. В подкрепа на тази теза се приема и фактът, че българи и хуни почти синхронно се появяват в латинската и гръцка историопис от края на IV и началото на V в. "Хуно-тюркската" гледна точка става толкова хипнотизираща, че голяма част от придържащите се към нея автори полагат

огромни усилия по някакъв начин да съгласуват с нея противостоящите й факти, вместо да потърсят деформиращата причина в самата нея. Очакваният езиков материал не идва и от Волжска България. По-голяма част от изследователите приемат, че към XIII в. българите-мюсюлмани са загубили своя език и са приели огузо-кипчагския. Няма нито един извор, който да сочи какъв е бил литературният език във Волжска България в домонголско време. Между XII-XIV в. в. език на религията и науката е арабският и най-значимите

паметници в ислямския свят са създавани на него.

От времето на първите известия за тях, та до ден днешен българите непрекъснато се наричат българи.” и“...разликата между българите от времето на Авитохол, Курт/ Кубрат/ и Аспарух и съвременните дунавски българи е дори по-малка и несъществена, отколкото различието между елините от времето на Омир и днешните гърци.”, “Историческите и езиковите податки недвусмислено сочат, че българите са един от най-старите народи, които са съумели да оцелеят до днес.”

Плиний Секунд също твърди, че в Кавказ на чупката към Рипейските планини живеят 300 племена с различни езици и римляните били принудени да "водят делата си" с помощта на 130 преводачи. Ибн-Фахид (IX в.) говори за 72 племена в Северен Кавказ, които не се разбирали помежду си без преводач и пр. Еднозначното свързване на дадена археологическа култура с определен етнос и то по отделно, фрагментарно взети белези, също е ненадеждно, макар че в практиката си археолозите често търсят такива паралели. Затруднения ражда и ранното разпокъсване на българския етнос - още в Средна Азия, а по-късно по пътя към Европа и в самата нея. В историческите изследвания, с някои изключения (П. Коледаров например), все още рядко се използуват големите възмож-ности на историческата география, а и не винаги е търсен системен подход към наличните писмени източници.

.

.

.

354 г. - Българското име се споменава в анонимен латински хронограф, изграден върху по-стар гръцки оригинал и е запазен в два преписа. Събитията в единия препис достигат до 234 г. и в него българското име липсва. Преписът, датиран от Момзен, А. Куник, В. Розен към 334 г., включва в числото на семитските народи с техните родоначалници и българите. "Ziezi ex quo Vulgares" - Зиези, от който са българите.

.

.

.

422 г. - В 409 г. хуните покоряват аланите, бастарните, а също и германските племена гепиди, вандали, готи, лангобарди и др. и се настаняват в Панония. В началото на V в. българите нанасят поражение на лангобардския крал Агелмунд и пленяват дъщеря му. Събитието е станало в северните склонове на Карпатите и е отразено от Павел Дякон и Фредегарий. В. Бешевлиев го поставя в 422 г., а за първоизвор сочи епоса "Херварарсага". Тази синхронност с хунското нашествие в Европа дава основание за извода, че воювалите с Агелмунд българи са част от увлечените в хунското нашествие нехунски племена. Любопитно е, че през "хунския период" българите повече не се появяват с родовото си име в изворовия материал за Централна, Източна Европа и Балканите. Когато след смъртта на Атила синовете му се опитват да разделят помежду си съюзените народи "като роби", нехунските народи се разбунтуват под водачеството на бившия Атилов съветник - гепидския крал Ардарих и в 454 г. нанасят съкрушително поражение на хуните при р. Недао. От всички германски племена пръснати в Централна и Източна Европа в най-тесни дружески отношения с българите са гепидите. Фактът, че българите участвуват в разгрома на хунската империя, не се оттеглят с хуните на изток и не участвуват в опитите на Денгизих да възроди хунската държава са едно от сериозните основания да се твърди, че българите не са хунско племе. След разпадането на хунската държава, гепидите създават своя от р. Тиса до Трансилвания и на юг до р. Дунав. През следващите десетилетия българите са чести "гости" на Илирик. Българският летописец е отбелязал тези събития в приписка към превода на Манасиевата хроника с мнението, че в това време българите започват да завладяват свойта си земя. В конфедеративни отношения с гепидите или като самостоятелно държавно формирование, но при всички случаи със свой владетел те се разполагат от другата страна на р. Дунав южно от гепидите.

.

480 г. - Византийският император Зенон (474-491) се обръща към българите за помощ срещу готите. Враждата между остготските вождове Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, приключва в 479 г. Същата година е датиран и бунтът на Маркиан. В опит да изпълнят молбата на имп. Зенон, българите са отблъснати от Теодорих, сина на Триарий. Той умира през 481 г., което поставя събитието в 480 г. За това свидетелствува Йоан Антиохийски. Северната граница на империята е открита, което принуждава императорът да назначи в 483 г. Теодорих Амалеца за магистър милитум презенталис в Долна Мизия с център гр. Нове.

.

.

.

488 г. - Теодорих тръгва за Италия по римския крайдунавски път. Гепидите, подкрепени от български отряди, се опитват да спрат и отклонят остготите в сблъсък при р. Улка. Загива вождът на българите Бузан (П. Дякон). Българското присъствие на Балканите вече е почти постоянно.

.

.

.

493 г. - Същият хронист съобщава, че докато Теодорих воювал в Италия срещу Одоакър, българите опустошавали Тракия.

.

.

.

498 г. - Според Анастасий Библиотекар, българите бродели между Илирик и Тракия "преди да се узнае за тях".

.

.

.

499 г. - Решаваща българска победа при р.Цурта над главнокомандуващия военните сили на империята в Илирик - Арист. От византийска страна в сражението участвуват 15000 бойци и 520 коли. На бойното поле намират смъртта си над 4000 византийци и четирима военачалници - Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин (Комес Марцелин). Вардарско-Моравският път веднъж за винаги е "разпечатан" за варварски набези в империята, която повече не успява да създаде ефикасен контрол над него. Запазеният топонимичен материал потвърждава, че това е районът на първото трайно българско присъствие отсам р. Дунав.

.

.

.

502 г. - Комес Марцелин, Теофан, Кедрин, Зонара, Ландолфус свидетелствуват, че българите вече имали навик безпрепятствено да кръстосват Тракия и Илирик

.

.

.

504 г. - Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум. Намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.

.

513 г. - В бунта на Виталиан Тракиецът за защита на православието участвуват хуни-федерати и българи

.

.

.

519 г. - Българите отново нанасят катастрофално поражение на византийската войска в Илирик. По-късно възкачилият се на престола Юстиниан I (527-565) търси решение на "проблема Илирик" като назначава за стратег отделилия се от Теодорих Мундо.

.

.

.

530 г. - Мундо успява да разпръсне група българи, нахлули в Тракия. Пленниците изпраща за устройването на триумф в Константинопол. След триумфа те са зачислени в състава на византийската армия в Армения и Лазика

.

.

.

535 г. - Българите отново се споменават като участници в битката при р. Йатрус.

.

.

.

538 г. - Анастасий Библиотекар пише за ново българско навлизане отсам Дунава под водачеството на Булгер и Дронг.

.

.

.

539 г. - Прокопий Кесарийски свързва появата на комета-знамение с мощно българско навлизане в империята. Обхватът е чудовищен - от Константинопол до Йонийския залив и Адриатика. Завладени са с пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени са над 120000 пленници.

.

.

.

546 г. - Византия често използува услугите на българите във войните си с готите. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия (Италия) е било поверено на българина Одолган.

.

548 г. - От византийска страна в областта Кампания (Италия) военните операции срещу готите с българска помощ води стратегът Йоан. Той губи доверието на българите и те минават на страната на готския крал Тотила.

.

.

.

548 г. - Козма Индикоплевс в съчинението си "Християнска топография" (кн. III) изброява от изток на запад християнизираните племена и народи. Споменати са и българите след иркани (хиркани), херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.

.

.

.

552 г. - Новият главнокомандуващ на византийските сили в Италия - Нарсес, възстановява доверието на българите в съюза с Византия и с тяхна помощ при Б. Галорум нанася съкрушително поражение на готския крал Тотила

.

.

.

560 г. - Виктор Танунски съобщава за български набег в Тракия, който стига чак до предградията на Константинопол

.

.

.

567 г. - Аварите в съюз с лангобардите нанасят решително поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.

.

573 г. - Юстин II сключва мир с аварския хаган. Като залог за мира той иска децата на хагана, но военачалникът Тиберий, явно добре познавайки действителната вътрешна конфигурация на властта в хаганата, поискал заложниците да са от децата на "скитските началници" - несъмнено децата на българските вождове. Българското присъствие вече е било така осезаемо, че те започват да оказват влияние върху снаряжението, тактиката и стратегията за водене на бойни действия от византийската армия. В "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий от края на VI в. на конниците във византийската армия се забранява да носят български наметала.

.

В походите на Балканите българите действуват като поданици на аварския хаган, но явно са се ползували с една твърде широка автономия и са били почти равностойни на аварите като държавнотворен народ. Успехите на главнокомандуващия византийската армия Приск при Сингидунум се съобщават като изгонване на българите от града

.

.

.

595 г. - Авангардът на византийската армия, командувана от Петър - брата на императора, попада на отряд от около 1000 българи, които се движили без предохранителни мерки впредвид мирния договор между империята и аварския хаган. Българите заявили, че се придържат към договора и не желаят кръвопролития. Въпреки това Петър заповядал на авангарда да атакува българите с копия, а след това да ги доунищожи с мечове. Българите се строили рамо до рамо в обичайния си боен ред и обърнали византийците в бягство, след което спокойно се оттеглили, следейки за поведението на противника. Византийският император бил принуден да поднесе извиненията си на хагана за нарушаването на мирния договор. Сведението дължим на Теофилакт Симоката

.

.

.

631/32 г.- Повратна точка в съдбата на хаганата е несполучливият поход от 626 г. срещу Константинопол. Пет години по-късно междуособицата сред управляващата върхушка в хаганата излъчва двама претенденти за престола - аварин и българин. Аварите вземат надмощие и 9000 българи търсят убежище при франкския крал Дагоберт. Благосклонен в началото, по-късно кралят издава заповед пришълците да бъдат избити. Малка група под водачеството на Алцек се отскубва от екзекуцията и се отправя към Пентаполис в Равенската област (Фредегарий). На Алцек е присвоена титлата "дукс". В 663 г. българите търсят мирно убежище при лангобардския крал Гримоалд (662-671). Причините за тази постъпка може би са "неуспеха на Констанс II да очисти Италия от лангобардите" и желанието за единение с българския етнически елемент в Беневент натурализиран по времето на Албоин. Алцековите българи са изпратени при Ромуалд - сина на краля. В Беневент вождът на българите получава титлата "гасталдиус". За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон.

.

От писмените извори за българите, съхранени в латинската и гръцка историография, могат да бъдат направени следните изводи. Необременена от щампи и типични архаизации латинската историография отбелязва българското народностно име още в средата на IV в. От началото на V в. българите са активен участник в етнокултурните процеси обхванали Централна Европа, Апенините и Балканите. Тази първа българска миграционна вълна не ще да е била малобройна. Тя се разлива от Черно море до Горен Дунав и от Карпатите до Илирик и Беневент. По-компактни групи българи усядат в днешна Южна Бавария, Беневент, Пентаполис, Илирик и особено Южна Панония. Макар че в епохата на Великото преселение на народите Панония се превръща в своеобразен разпределителен пункт за пришълците от изток, към различни краища на Европа, самостоятелно или в конфедеративни отношения с други племена и народи (гепиди, хуни, авари и др.) българите устояват и се задържат там без да изгубят етнокултурния си облик до появата на втората българска миграционна вълна. Тя е резултат от хазарския натиск върху Кубратова България. В началото на 60-те години на VII в. северно от р. Дунав се появяват две групи българи, водени от Кубер и Аспарух. По утъпканите пътища на първата миграционна вълна Кубер се отправя към Панония, приема върховенството на аварския хаган и се заселва в Сремската област. Владее "смесен народ", в който освен българското ядро от двете миграционни вълни са се включвали потомци от смесени бракове на пленници и изселници от многобройните варварски набези в Илирик. От "Чудесата на св. Димитър Солунски" научаваме, че тези пленници копнеели за "бащините си земи".

.

674/75 г.- Кубер повежда своя народ на юг към Македония. Нанася шест поражения на преследващия го аварски хаган и се установява в Керамисийското поле. По това време Византия трудно удържа арабите на изток и се отнася благосклонно към молбата на Куберовите българи за мирно заселване. В следващите години Кубер прави опит да завладее Солун и да създаде своя държава. Централна роля в това рисковано предприятие играе най-довереният човек на Кубер - Мавър, интелигентен, дипломатичен, владее еднакво добре български, славянски, латински и гръцки език. Опитът е несполучлив.

Навлизането на Аспаруховите българи от североизток, минаването им южно от р. Дунав и устройването на Дунавска България подробно и многократно са излагани в родната ни историография. След разчитането на надписите около Мадарския конник историците са почти единодушни, че е имало съгласуваност в действията на Аспарух и Кубер при овладяването на земите южно от р. Дунав и в опитите им тук да пренесат центъра на българския държавен живот

.

Значително по-труден за разчитане е хронотопът на българите в Кавказ. Неговото начало може да се смята за неустановено. Първото писмено свидетелство дължим на арменският историк Мовсес Хоренаци (Моисей Хоренски), който се позовава на сириеца Мар Абас Катина за преселване на българи от клисурите на великата Кавказка планина на юг в плодородните полета на областта Басиан южно от Кол (Ког, Кох).

.

Може би преселението на българите в Армения се дължи на хунския натиск от североизток и е станало при царуването на Аршак II (351-367) или по-вероятно при Аршак III (378-389). Ако към това прибавим факта, че авторът на Анонимния латински хронограф, който явно добре познава народите от Западна Азия и Северен Кавказ почти по същото време поставя българите именно сред този кръг народи, то предложената датировка изглежда твърдо установена. Я. А. Манандян сочи края на IV в. като време, в което живее и работи Мар Абас Катина и така косвено потвърждава датирането на българското преселение в Армения към IV в. В IV в., а може би и много по-рано, в областта на север от Кавказките планини около р. Кубан и Азовско море докъм р. Днепър са обитавали тюркоезични племена известни на византийски, латински и ориенталски автори под общото название "българи". Но освен у Прокопий Кесарийски податки за историята на Мар Абас Катина се съдържат и у Себеос. В уводната част на своя труд той ползва анонимната "Начална история", която от своя страна се опира на историческото съчинение оставено от Мар Абас. Последният там е наречен Мараба Мцурнски. Селището Мцурн е основано във II в. и в IV в. вече е било в развалини след сполетяло го земетресение. Следователно Мар Абас Катина най-вероятно е творил в края на III - нач. на IV в.

.

В средата на VI в., според В. Генинг и А. Халиков не по-късно от 558 г., тъй като са споменати аварите, но не и тюркютите, Захарий Ритор поставя между народите, населяващи Северен Кавказ и българите (изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит". Той специално отбелязва, че само българите и аланите са имали градове

.

След оттеглянето на аварите към Централна Европа в Северното Причерноморие и Кавказ се появяват тюркютите. Между 568-576 г. земите на българи, алани и други севернокавказки народи стават покрайнини на Западния тюркски хаганат. Конюнктурата обаче се променя твърде бързо. Бунтът на Турум-хан (583 г.) и нанeсеното им от персите поражение (588-589 г.) кара тюркютите да се свият почти в старите си граници. През 590 г. гр. Боспор отново е във византийски ръце. Инициативата за окончателното изтласкване на тюркютите от Северното Причерноморие и Кавказ явно е поета от българите, защото през следващите десетилетия започва възходът на оглавената от кан Кубрат Велика България. Византия поддържа изключително тесни дипломатически отношения с Кубратова България и вижда в нейно лице надеждно прикритие срещу налитащите от североизток номадски племена. Тази дипломатическа позиция на империята към кавказките българи не се променя чак до средата на X в. Константин Багрянородни (913-959) в съчинението си "За управлението на империята"(параграф 12)е кратък и ясен: "Знай, че така наречената Черна България може да воюва с хазарите".

.

Края на VI и първата половина на VII в. на север от Кавказ, в районите на реките Валданис и Псевхрос са поставени българите с етноплеменни имена Купи Булгар, Дучи Булкар, Огхондор Блкар - пришълци, Чдар Болкар.

.

Ал-Фазари (772/73 г.) нарича дунавските българи "Бурджан" и определя владенията им с размери 1500 на 300 фарсаха (един фарсах около 5250-5760 м.). Сведенията си събира по административен път през времето на халифа Мансур. Интересно е, че поставя българите на запад от хазарите и аланите, като последните са в една държава без да включва и българите в нея. Този факт може да говори само за едно. Авторът е знаел, че макар и част от българите да остават под хазарска власт, България като цяло, отстъпвайки източните си територии, е местила центъра си на запад, за да съхрани независимостта си.

.

Интересно е свидетелството на Ибн-Надим (987/88 г.), че българите употребявали китайско писмо и писмото "Мани". Вероятно една от причините за разноречивостта на арабските свидетелства е и фактът, че българите действуват и са активен фактор в стопанския и политически живот на един изключително широк за епохата географски периметър. Ако изключим търговията по море, сухопътните трансконтинентални търговски маршрути са били под контрола на българи и хазари. Тръгвайки от Индия и Китай през Пешавар - Балх - Хорезм - Задкавказието и свършвайки в средиземноморските пристанища Венеция, Генуа и на запад чак до Прованс и Мавританска Испания, българите не само пазели от тюркски набези търговските пътища на кръстопътя между двата континента, но и са обслужвали като посредници търговията между Китай, Индия, Иран, Средна Азия и Европа.

.

За езика на българите свидетелствува, че не прилича нито на славянския, нито на тюркския. Истахри, Хаукал, Бекри, Йакут намират прилики между хазарския и българския език, но твърдят че двата езика не приличали нито на тюркски, нито на персийски.

.

Арабите трудно различавали "тюрки" от "фини", поради което Хволсон изказва съмнение в арабските оценки, че българите са тюрки.

.

Волжските българи се делят на три колена:

.

берсула

.

есегел;

.

болгар,

.

а относно начина си на живот и трите дяла са били на една и съща степен в развитието си. Вместо монети използували разменната стойност на кожички, като стойността на една кожичка се равнявала на 2, 5 дирхема. "Българският народ е земеделски и произвежда всякакъв вид зърнени храни като: пшеница, ечемик, просо и др." - твърди Ибн-Даста. Освен със земеделие и скотовъдство, българите са се занимавали с лов и пчеларство. Волжските българи са били изкусни в занаятите и корабоплаването. Велики Болгар е бил построен от борово дърво, а стените му от дъб. Пътуването от него до Константинопол траело два месеца. Наоколо живеели безчет тюркски народи, от което може да се направи извод, че за Ал-Бакуви българите не са били тюркски народ.

.

Две свидетелства обаче заслужават специално внимание. Димашки вижда в Багдад българи-поклонници на път за Мекка. Те му казали, че са "родени между тюрките и славяните". От тук по-късно много историци правят извода за етнически смесения характер на българите изобщо и на волжските в частност. Но отговорът на поклонниците е визирал географското положение на Велики Болгар, а не етническия характер на населението му.

Второто свидетелство ни насочва към региона, от който тръгват българите в похода си на запад.

.

Времето от края на VII и началото на VI в. пр. Р. Х. е белязано от скито-кимерийската борба за надмощие. Като главна военна сила на север се утвърждават скитите. В асирийските клинописни текстове те са наречени саки. През 514-513 г. пр. Р. Х. отбиват похода на Дарий I.Между IV-III в.пр.Р.Х. постепенно са изтласкани от родствените им по език и култура сарматски (савроматски) племена и се консолидират в района на Крим, където заедно с автохтонното население образуват ранна робовладелческа държава. Сарматите пречупват скитското могъщество във II в. пр.Р.Х. и завоюват земите им до долното течение на р.Дунав.От сарматските племена и племенни обединения най-известни са аорсите, сираките, роксоланите, язигите

.

Освен със скотовъдство, уседналите в Кубанската област сармати са се занимавали и със земеделие. Имали са силно развито занаятчийство и приложно изкуство. Последните появили се в Източна Европа ираноезични сарматски племена са аланите в I в.сл.РХ.

.

През III в. в Северното Причерноморие от северозапад се появяват готите. За кратко те налагат волята си над вече установилите се там народи, но в 70-те години на IV в. от изток се задава нова преселническа вълна, водена от еверните хуни. В 209 г. пр. Р. Х. хуните образуват голямо племенно обединение ("Хунну" в Северен Китай. В средата на I в. пр. Р. Х. то се разделя, като южните Хунну са подчинени и асимилирани от Китай, а северните формират своя държава в днешен Източен Казахстан

.

През I в. северните хуни се придвижват на запад по Каспийското крайбрежие. По-късно като тайфун преминават през земите на алани и готи и установяват центъра на своята огромна империя в Панония. Хунският удар разцепва аланите и една част се оттеглят към Централен Кавказ, а другите, увлечени от хуните, достигат Централна Европа. След разногласия с хуните през първото десетилетие на IV в. аланите заедно с вандалите продължават на запад и през Пиренеите преминават в Северна Африка, където създават обща държава. Победата на обединените народи над Атиловите синове пръсва хунските племена и слага край на хунската хегемония в Източна Европа.

В края на VI в. Западният тюркски хаганат установява своята власт над Приазовието и в предпланинието на Северен Кавказ. Пред себе си те изтласкват аварите. Етноисторическата картина можем да завършим с хазарите, наложили владичеството си в посочените райони през втората половина на VII в. В тази панорама изследователите търсят хронотопа на българското етническо присъствие.

.

През различни времена българските племена влизали в многоплеменния хунски съюз; в тюркютския, уйгурския, телеутския и през VIII в. отново в тюркютския хаганат, въпреки че получават самостоятелна изява още във II в. пр. Р. Х.

.

Интересно е, че с малки изключения историците приемат българската поява в Европа доста преди хуните... и това съгласуват с тяхната “тюркоезичност", като ги обявяват за първи тюркски рекрути в Северен Кавказ и Приазовието.

.

Отсам Дунава древните българи са били значителна етническа маса, при това в Североизточна България хомогенно доминираща чак до края на IX в. По-вероятно е другото, че Зливкинската серия носи белезите на по-мощна метисация с монголоидни расови типове.

.

Керамиката открита в европейските поселища на българите има своите най-близки аналози в средноазиатската.

.

Възлизането до главния етаж на тронната палата в Плиска ставало чрез външна рампа, разположена по надлъжната ос на сградата - съоръжение типично за укрепените замъци в Средна Азия, а храм №1 в Плиска оприличава на храма в Сурк Котал (Афганистан), строен 160-80 г. пр. Р. Х. Българите укрепвали селищата си, строяли землени валове.

.

Върховната българска титла е "кан", а не "хан". Но докато при българите тя е предпоставена (канасювиги Омуртаг), при татаро-огузите тя е по типично тюркски маниер задпоставена (Угедей-каан, Тимур-каан, Мунка-каан, Кубилай-каан. Следите водят назад във времето и на юг в пространството към древната вътрешна Скития. Към Средна Азия ни водят следите и на древнобългарския календар. Запазен фрагмент от VII в. в китайска география от X в. ни съобщава, че китайците са възприемали като любопитен факт употребата на 12 годишен цикъл за календарни цели от населението между Самарканд и Бухара. Те "не са познавали 12 годишния животински цикъл като летобройна система извън 60 годишния цикъл". До днес той остава несравним по своята точност, прецизност и функционалност. Явно възникнал в смесена етническа среда, неговите извори се губят някъде във II хил. пр. Р. Х. Тюркският циклов календар дължи доста от особеностите си на древнобългарския

.

Имената на Аспарух, Безмер, Борис, Гостун, Кардам, Кубрат, Кубер, Мостич, Омуртаг, Расате, Пресиан и др. намират своето естествено етимологично схождане към ирано-авестийски корени.

.

Българите едва ли са били класически степен народ. Те са се чувствали еднакво удобно както в планините, така и в степта. При превъзхождащ ги чужд етнически и военно-политически натиск те са се оттегляли в планините и при промяна в конфигурацията на силите са заемали постепенно предпланинието и равнините. По правило средищните райони на своите протодържавни и държавни формирования изграждат в близост до планини, които са използували като естествена природна цитадела. Българите едва ли са били и класически номадски народ. По-скоро за тях номадството е било белег на "странствуващи по неволя хора". След себе си тези странни "номади" са оставяли градове (Бакат, Хумар, Болгар); фортификационни съоръжения, държави.

.

Изводът, който в случая пряко ни интересува е, че ранносредновековната арменска историография, подкрепена и от други източници ни дава достатъчно основания да продължим от границата между старото и новото летоброене пътя си на изток в търсене прародината на древните българи.

Първото им споменаване отнася към 103 г. пр. Р. Х. Като номадски народ ги локализира твърде широко: от Аму-Даря и Сър-Даря на запад; до езерото Байкал и Източна Монголия на изток; на север до р. Иртиш и Северен Алтай; а на юг до Памир и Тибет Другите възможни решения се търсят в кръга на източноиранските народи от сакско-масагетската общност. Собственото име Барис (Борис) не е славянско, а типично иранско и е твърдо установено, че в именната система на славяните то влиза като привнесено от българите. Така, че в близост до гр. Агура в Ария е живяло племе, чието име може би е звучало и като "болги

.

Хуните населявали земите от Соленото езеро(Аралско море) на запад до Великата стена на изток. Техни разезди на юг стигали чак до Кян (Тибет). Възходът им започва при владетеля Моде. Моде бил даден заложник у юечжи. В хода на дипломатическите сплетни между Китай и Хунну се предвиждала и неговата смърт. Моде успял да избяга, убива баща си и заема престола, след което нанася поражение на Китай и му налага данък. Печели голямо сражение и срещу юечжи (176/175 г. пр. Р. Х.) и убива владетеля им. Лаошан, наследникът на Моде, нанася второ голямо поражение на юечжи и те окончателно се оттеглят южно от Небесните планини (Тян-Шан). Съгласно други свидетелства усуните(иседоните) изтласкали големите юечжи от Илиския окръг, което може да значи само едно, че хуни и усуни са действували съвместно срещу юечжи. Типични монголоиди и номади по начин на живот, хуните не будят спорове по идентификацията си както в китайската, така и в гръко-латинската историография.

Пространството, южно от р. Или и северно от Тян-Шан, освен от юечжи до изселването им се е населявало още от народа "Се" и усуните. В движението си на запад големите юечжи разбили сеския владетел и той бил принуден да се прехвърли на юг през "висящите проходи". На тези земи останали усуните и затова между тях имало племенни групи от народа "Се" и юечжи. Както и хуните усуните били номади, но по външен вид коренно се различавали от тях. Китайските автори свидетелствуват, че усуните имали сини очи и рижи бради - белези, по които в Европа различавали аланите от хуните. Те разполагали с няколко десетки хиляди бойци смели и опитни в бой. Владеели огромни стада и табуни с коне. Богатите имали по 4-5 хил. коня и обичайният техен подарък бил няколко десетки отбрани коня. За известно време били васали на хуните, след което взели страната на Китай. Попаднали между чука и наковалнята, те до такава степен се обезсилват, че в първите векове на новата ера също се оттеглят на югозапад и около 436 г. под ударите на жужанците поели към високите долини на Памир. Усуните са били пряко подложени на хунски натиск. Европейската история ги свързва с иседоните (essedones). Иседоните се споменават още от Аристей(VII в. пр. Р. Х.) в поемата "Аримаспея" и по-късно от логографа Геланик в "Скития". Скитите потеглили на запад и юг, изтласкани от иседоните "многочислени и много добри войни, богати с конете и стадата от овце и бикове", "горди със своите дълги коси". От тези свидетелства тръгва и Херодот. Любопитно е, че иседоните се споменават от Помпоний Мела в Северен Кавказ и до Меотида.

.

След краниологични изследвания една книга посочва като област, в която се е формирал българския етнос района на днешен Източен Казахстан. Според нея древните българи са били част от населението, влизало в кръга на племената от усунската общност

.

Третата голяма племенна общност е тази на юечжи. След нанесеното им от хуните поражение те минават през Даван (Фергана) и завладяват Дахя/Дася (Гръко-Бактрия). Изграждат столицата си на десния бряг на р. Аму-Даря. Страбон сочи като завоеватели на Гръко-Бактрийското царство асиите, пасианите, тохарите и сакараулите. Юечжи могли да мобилизират над 100000 бойци. Големите юечжи били разделени на пет дома - Хюми, Шуанми, Гуйшуан, Хисйе. След около 100 години, приблизително към I в. пр. Р. Х., гуйшуанският княз покорил останалите и се обявил за господар

.

Като етнос българите са били част от голямата индоарийска общност. При нейното разпадане попадат в групата на североизточните ирански племена от сакско-масагетския свят на Средна Азия. Станали потърпевши от борбата за надмощие в региона между Китай и Хунну, заедно с други северно- и източноирански племена те мигрират на югозапад към Бактрия и Согдиана. В състава на племенния съюз известен като "юечжи" участвуват в изличаването на Гръко-Бактрия от политическите реалности. Окончателното разпадане на огромния етнически масив, към който са принадлежали древните българи става в III-II в. в. пр. Р. Х. и заедно с това се преоформят новите общности, от които се раждат Партянското и Кушанското царства в Азия, а в Източна Европа се появяват сарматите. Настъпилите промени в сарматската култура през средносарматския период (I в. пр. Р. Х. - I в. сл. Р. Х.) обикновено се свързват с появата на последните сармати в Европа - аланите. След казаното по-горе, логично е в тази последна сарматска вълна да включим и първите български рекрути от Средна Азия. Каква е била конкретната причина за тяхното изселване от пазвите на Имеон можем само да предполагаме - Даванската експедиция на Китай в края на II-началото на I в. пр. Р. Х.; ударът на северните хуни над Средна Азия през 50-те години на I в. пр. Р. Х.; пак по същото време опитът на Гуйшуанския владетел да централизира политическата власт, подчинявайки останалите княжески домове на юечжи или друго подобно събитие. Част от българския етнос е мигрирал по старите пътища на юг към Северна Индия, а останалите вторично се разцепват. Едната част формират втората, по-мощна изселническа вълна към Европа, която тласкана или увлечена от хунския поход на запад се появява през 70-те години на IV в. при сънародниците си в Северен Кавказ. Останалите преживяват тюркизацията, а по-късно и ислямизацията на Средна Азия като се оттеглят във високите непристъпни долини на Памир. Днес това са реликтовите етноси, сред които П. Добрев открива езикови прилики с българския

.

През II в. пр. Р. Х., когато Средна Азия се превръща в арена на съперничество между Китай и империята Хунну, българите, заедно с други северно- и източноирански народи, са принудени да мигрират на югозапад. Така започва и разпадането на българския етнически масив. В сърцето на Средна Азия те попадат в една синкретична, но рядко хармонична в многообразието си културна среда, в която се пресичат персийски, северноиндийски, китайски и елинистични влияния - последните донесени тук от войните на Александър, Селевкидите и утвърдени от владетелите на Гръко-Бактрия. Тази културна среда ражда две мощни държавни образувания - Партия и Кушанската империя. Вероятно още там българите са се разделили с класическия номадски бит. И втора важна особеност - при българите, както и при партяните и кушаните, родовият строй пряко се проецира върху структурата на ранните протодържавни и държавни формирования, които те изграждат по-късно в Европа

.

В края на старото или началото на новото летоброене, под външен натиск, а може би и в резултат на борби за политическа централизация е изхвърлена първата българска миграционна вълна към Европа. По древните търговски пътища българите достигат Северен Кавказ и както свидетелствува арменската историография най-старата "Земя на българите" там е била в планините. Дори когато почувствували силата си постепенно започват да овладяват лесостепната зона, тази земя остава естествена цитадела на българското етническо присъствие в Северен Кавказ поне до Аспарух, ако не и по-късно. Макар и преселението на запад за известно време да консервира отделни черти от номадския начин на живот, както вече отбелязахме българите не са класически номади, сиреч пастири, които следват стадата си в тяхната естествена сезонна миграция. В Северен Кавказ те усядат, строят градове, прилагат самобитна фортификационна система за защита. Древните българи са били отлични скотовъди; майстори на приложните занаяти - кожари, грънчари, с вещина са обработвали различни метали. Векове те държат монопола върху търговията с кожи от Северна Индия до Западна Европа. Не им е било чуждо и земеделието. Това е дало основание на средновековните хронисти и генеалози без колебание да ги поставят в числото на старите библейски народи като яфетити, коляно от "дома на Тогарма".

Редактирано от - nesnaecht на 17/7/2003 г/ 18:39:45

Анонимен26
Робърт Балард подновява издирването на Ноевия ковчег

Арменските медии съобщиха , че през август започва издирването на легендарния Ноев ковчег – плавателният съд , на който Ной и неговото семейство и многобройни животни се спасиха от всемирния потоп , за да населят след това наново земята , съобщи MIGnews.

Експедицията в района на планината Арарат , организиран от американеца Робърт Балард . Според библейската легенда , именно на върха на Арарат кацнал изпратеният от Ной гълъб , по време на потопа , донесъл маслиновата клонка .

Припомняме , че на Робърт Балард принадлежи откриването на останките на потъналия през 1912 година “Титаник”, а така и на редица древногръцки морски съдове .

Процесът на търсене ще бъде заснет на кино лента , за да може евентуалното изнамиране на Ноевия ковчег да бъде документирано , след което материалите да бъдат предадени за бъдещ филм .

Анонимен27
УЛФИЛАС , Преводач на Библията на готски език .

Улфилас , също и под името Вулфила познат , беше от кападокски произход и живя от 311 до 383 сл . Хр .

От своята майка беше доведен до християнството , следваше една умерена ариянска форма на християнството , стана свещеник и 341 г . владика на западните готи , при които мисионерстваше 7 години .

От Атанарих избяга той през Дунава в Мизия и там основа като светски Примат (водач една теократична Малка Държава .

Улфилас , написа няколко теологични произведения , които всички са изчезнали , и преведе Библията на западноготски език .

Анонимен28
Отче наш на Улфилас

:::

Vaterunser des Wulfila

nach seiner gotischen Bibelьbersetzung, 4.Jahrhundert

Atta unsar thu in himinam,

weihnai namo thein.

qimai thiudinassus theins.

wairthai wilja theins,

swe in himina jah ana airthai.

hlaif unsarana thana sinteinan gif uns himma daga.

jah aflet uns thatei skulans sijaima,

swaswe jah weis afletam thaim skulam unsaraim.

jah ni briggais uns in fraistubnjai,

ak lausei uns af thamma ubilin;

unte theina ist thiudangardi

jah mahts jah wulthus in aiwins.

amen.

Vater unser im Himmel,

Geheiligt werde dein Name.

Dein Reich komme.

Dein Wille geschehe,

wie im Himmel, so auf Erden.

Unser tдgliches Brot gib uns heute.

Und vergib uns unsere Schuld,

wie auch wir vergeben unsern Schuldigern.

Und fьhre uns nicht in Versuchung,

sondern erlцse uns von dem Bцsen.

Denn dein ist das Reich

und die Kraft und die Herrlichkeit in Ewigkeit.

Amen.

Bild: Codex Argentus: "Atta unsar"

Анонимен29
50 n.Chr.Geb.

Missionsreisen des Hl. Apostels PAULUS im Raum des spдteren Bulgarien

Die stдdtische Bevцlkerung Thrakiens und Mцsiens -

spдter auch der GroЯteil der eingewanderten Slawen - werden Christen

Анонимен30
ULFILAS (latinisiert nach dem gotischen Diminuitivum von Wulf; andere Schreibweisen: Wulfila, Vulfila [Vulphilas], Gulfila, Gilfila, O1ljilaV, O1rjilaV = Wцlflein),

arianischer gotischer Bischof und Bibelьbersetzer, * um 310, + Juni 383 (veraltet: Wende 381/382 (Wilhelm Bessel [s.u.]); 388 laut Georg Waitz [s.u.] nach Maximinus [s.d.]); prдzise Datierungen des Lebenweges und -werks U.' sind schwer mцglich, da relative und absolute chronologische Angaben sowohl in den patristischen Quellen ([s.d.] Isidor von Sevilla, Jordanes, Philostorgios, Sokrates, Sozomenos, Theodoret von Kyros; Acta Nicetae) als auch in der Tradition seines Schьlers und Zцglings Auxentius (s.d.) von Dorostorum (Silistria) z.T. stark divergieren und die geographisch-demographischen Ьberlieferungen nicht immer zuverlдssig sind. Nimmt man Auxentius' Angabe (Dissertatio Maximini 54), daЯ U. vierzig Jahre lang das Bischofsamt bekleidete, dann mьЯte U. 381 gestorben sein; betrachtet man sie hingegen als nach dem typologischen Vorbild der Regierungszeit Kцnig Davids (vgl. 2Sam 5, 4) auf- bzw. abgerundet, dann legt sich 383 als Todesjahr nahe.- U., des Griechischen mдchtiger Abkцmmling (progonoV; Enkel?) einer von den Goten vor 268 deportierten kappadokischen Familie aus Sadogolthina (Sadagoltina) bei Parnassos am Halys, hatte mцglicherweise einen gotischen Vater und eine griechische Mutter; er ist vermutlich nicht als Freier, aber als Rцmer geboren worden und wird als junger Mann Lektor. Spдtestens im Sommer 341 wird der erst ungefдhr 30jдhrige (triginta annorum episcopus est ordinatus: Auxentius, Dissertatio Maximini 56f.: hagiographische Analogiebildung nach dem Lebensweg Christi?) Lektor auf Betreiben von Eusebius' von Nikomedien (s.d.) in Antiochien zum Bischof "fьr die Christen im [danubischen] Gotenland" (Philostogios, HE II 5), aber nicht zum "Missionsbischof" (so Schдferdiek, Wulfila [1979], 115 [261]) geweiht, nachdem U. mindestens vier Jahre lang als Dolmetscher diplomatisch tдtig war und wohl auch Teilnehmer einer Gesandtschaft an Constantin war. Rund sieben Jahre wirkt U. bei den Goten, dann zwingt ihn die Christenverfolgung (34 des terwingischen Gotenfьhrers Athanarich ( 25. 1. 381) zur Ansiedlung auf rцmischen Gebiet in Moesia secunda; hier wird U. mit der Organisation des Christentums, dem um 375 auch die Stammesgruppe um Fritigern beigetreten war, befaЯt gewesen sein. DaЯ U. in diesem Zusammenhang an die schriftliche Fixierung des Gotischen (womцglich schuf U. selbst das 27 Zeichen umfassende gotische Alphabet, das zu zwei Dritteln griechische und im Rest variierte lateinische Buchstaben bzw. Runen verwendet) sowie die (aus heutiger Sicht nicht schlьssig erklдrbare unvollstдndig gebliebene) Bibelьbersetzung ging legt sich nahe. AuszuschlieЯen dьrfte hingegen sein, hinter dem Skeireins U. als Verfasser zu vermuten. Im Januar 360 lдЯt sich U. auf der Akakianersynode von Konstantinopel als Teilnehmer nachweisen; vermutlich hat U. aber auch schon 357 an der Synode von Sirmium teilgenommen, deren Symbol Дhnlichkeiten mit U.s testamentarischem Glaubensbekenntnis (s.u.) hat. In seinen letzten Lebensjahren wird U. zweimal in Konstantinopel gewesen sein, zuletzt im Juni 383 im Zusammenhang mit der Zurьckdrдngung des Arianismus, wo er noch sein an der Lehrformel der Synode von Sirmium (357) erinnerndes und christologisch subordinatianisches Bekenntnis formulierte: »Ich, U., Bischof und Bekenner, habe immer Folgendes geglaubt und gehe in diesem alleinigen und wahren Glauben hinьber zu meinem Herrn. Ich glaube, daЯ Einer sei Gott der Vater, allein ungezeugt und unsichtbar; und an seinen einzig gezeugten Sohn, unsern Herrn und Gott, den Werkmeister und Verfertiger der gesammten Creatur, der nicht seinesgleichen hat; darum ist er, der auch von den Unsrigen aus als Gott gilt ein Gott Aller; und daЯ ein heiliger Geist sei, die erleuchtende und heiligende Kraft, wie Christus sagt [...], weder Gott noch Herr sondern Diener Christi, [...] unterthan und gehorsam in allem dem Sohn, und der Sohn unterthan und gehorsam in allem Gott dem Vater« (zit. nach ADB XLIV, 280). Danach erkrankte U. und starb vor dem 3. 10.; sein Nachfolger wurde sein Schьler Selinas.- U.' zur Vцlkerwanderungszeit weitverbreitete Ьbersetzung des Neuen Testaments ist nur noch fragmentarisch in neun Textzeugen erhalten, von denen sieben Palimpseste sind (Mt Joh Lk Mk, Paulusbriefe [unvollstдndig], Neh 5-7). Zudem wurde die in GieЯen aufbewahrte lateinisch-gotische Bilingue durch Wasserschaden zerstцrt, so daЯ Cod. Argenteus (Universitдtsbibl. Uppsala, jetzt Stockholm, 6. Jh.) derzeit als дltester Zeuge figuriert. Wulfilas Bibelьbersetzung, sehr eng am Duktus der Vorlage (Cod. Alexandrinus [A(01)]: vgl. die Arbeiten von Bernhardt [s.u.]) orientiert, gibt Auskunft ьber die Koin um die Mitte des 4. Jahrhunderts, aber wenig Aufschlьsse ьber U.' prдsumptiven Arianismus.

Анонимен31
ULFILAS (latinisiert nach dem gotischen Diminuitivum von Wulf; andere Schreibweisen: Wulfila, Vulfila [Vulphilas], Gulfila, Gilfila, O1ljilaV, O1rjilaV = Wцlflein), arianischer gotischer Bischof und Bibelьbersetzer, * um 310, + Juni 383 (veraltet: Wende 381/382 (Wilhelm Bessel [s.u.]); 388 laut Georg Waitz [s.u.] nach Maximinus [s.d.]); prдzise Datierungen des Lebenweges und -werks U.' sind schwer mцglich, da relative und absolute chronologische Angaben sowohl in den patristischen Quellen ([s.d.] Isidor von Sevilla, Jordanes, Philostorgios, Sokrates, Sozomenos, Theodoret von Kyros; Acta Nicetae) als auch in der Tradition seines Schьlers und Zцglings Auxentius (s.d.) von Dorostorum (Silistria) z.T.

stark divergieren und die geographisch-demographischen Ьberlieferungen nicht immer zuverlдssig sind. Nimmt man Auxentius' Angabe (Dissertatio Maximini 54), daЯ U. vierzig Jahre lang das Bischofsamt bekleidete, dann mьЯte U. 381 gestorben sein; betrachtet man sie hingegen als nach dem typologischen Vorbild der Regierungszeit Kцnig Davids (vgl. 2Sam 5, 4) auf- bzw. abgerundet, dann legt sich 383 als Todesjahr nahe.- U., des Griechischen mдchtiger Abkцmmling (progonoV; Enkel?) einer von den Goten vor 268 deportierten kappadokischen Familie aus Sadogolthina (Sadagoltina) bei Parnassos am Halys, hatte mцglicherweise einen gotischen Vater und eine griechische Mutter; er ist vermutlich nicht als Freier, aber als Rцmer geboren worden und wird als junger Mann Lektor. Spдtestens im Sommer 341 wird der erst ungefдhr 30jдhrige (triginta annorum episcopus est ordinatus: Auxentius, Dissertatio Maximini 56f.: hagiographische Analogiebildung nach dem Lebensweg Christi?) Lektor auf Betreiben von Eusebius' von Nikomedien (s.d.) in Antiochien zum Bischof "fьr die Christen im [danubischen] Gotenland" (Philostogios, HE II 5), aber nicht zum "Missionsbischof" (so Schдferdiek, Wulfila [1979], 115 [261]) geweiht, nachdem U. mindestens vier Jahre lang als Dolmetscher diplomatisch tдtig war und wohl auch Teilnehmer einer Gesandtschaft an Constantin war. Rund sieben Jahre wirkt U. bei den Goten, dann zwingt ihn die Christenverfolgung (34 des terwingischen Gotenfьhrers Athanarich ( 25. 1. 381) zur Ansiedlung auf rцmischen Gebiet in Moesia secunda; hier wird U. mit der Organisation des Christentums, dem um 375 auch die Stammesgruppe um Fritigern beigetreten war, befaЯt gewesen sein. DaЯ U. in diesem Zusammenhang an die schriftliche Fixierung des Gotischen (womцglich schuf U. selbst das 27 Zeichen umfassende gotische Alphabet, das zu zwei Dritteln griechische und im Rest variierte lateinische Buchstaben bzw. Runen verwendet) sowie die (aus heutiger Sicht nicht schlьssig erklдrbare unvollstдndig gebliebene) Bibelьbersetzung ging legt sich nahe. AuszuschlieЯen dьrfte hingegen sein, hinter dem Skeireins U. als Verfasser zu vermuten. Im Januar 360 lдЯt sich U. auf der Akakianersynode von Konstantinopel als Teilnehmer nachweisen; vermutlich hat U. aber auch schon 357 an der Synode von Sirmium teilgenommen, deren Symbol Дhnlichkeiten mit U.s testamentarischem Glaubensbekenntnis (s.u.) hat. In seinen letzten Lebensjahren wird U. zweimal in Konstantinopel gewesen sein, zuletzt im Juni 383 im Zusammenhang mit der Zurьckdrдngung des Arianismus, wo er noch sein an der Lehrformel der Synode von Sirmium (357) erinnerndes und christologisch subordinatianisches Bekenntnis formulierte: »Ich, U., Bischof und Bekenner, habe immer Folgendes geglaubt und gehe in diesem alleinigen und wahren Glauben hinьber zu meinem Herrn. Ich glaube, daЯ Einer sei Gott der Vater, allein ungezeugt und unsichtbar; und an seinen einzig gezeugten Sohn, unsern Herrn und Gott, den Werkmeister und Verfertiger der gesammten Creatur, der nicht seinesgleichen hat; darum ist er, der auch von den Unsrigen aus als Gott gilt ein Gott Aller; und daЯ ein heiliger Geist sei, die erleuchtende und heiligende Kraft, wie Christus sagt [...], weder Gott noch Herr sondern Diener Christi, [...] unterthan und gehorsam in allem dem Sohn, und der Sohn unterthan und gehorsam in allem Gott dem Vater« (zit. nach ADB XLIV, 280). Danach erkrankte U. und starb vor dem 3. 10.; sein Nachfolger wurde sein Schьler Selinas.- U.' zur Vцlkerwanderungszeit weitverbreitete Ьbersetzung des Neuen Testaments ist nur noch fragmentarisch in neun Textzeugen erhalten, von denen sieben Palimpseste sind (Mt Joh Lk Mk, Paulusbriefe [unvollstдndig], Neh 5-7). Zudem wurde die in GieЯen aufbewahrte lateinisch-gotische Bilingue durch Wasserschaden zerstцrt, so daЯ Cod. Argenteus (Universitдtsbibl. Uppsala, jetzt Stockholm, 6. Jh.) derzeit als дltester Zeuge figuriert. Wulfilas Bibelьbersetzung, sehr eng am Duktus der Vorlage (Cod. Alexandrinus [A(01)]: vgl. die Arbeiten von Bernhardt [s.u.]) orientiert, gibt Auskunft ьber die Koin um die Mitte des 4. Jahrhunderts, aber wenig Aufschlьsse ьber U.' prдsumptiven Arianismus.

Анонимен32
682

Weltgeschichte

Araber erobern Tunesien.

Das hunnisch-bulgarische Reich an der unteren Donau wird von Byzanz anerkannt.

Анонимен33
679

Weltgeschichte

Grьndung des ostbulgarischen Reiches durch tьrkische Bulgaren, die im Gebiet sьdlich der unteren Donau siedeln.

Анонимен34
THEODERICH d.Gr., Ostgotenkцnig (ca. 455 - 30. August 526).

471 nach Pannonien zurьckgekehrt, stellte er sich an die Spitze einer Streitmacht von rund 6000 Mann und unternahm Raubzьge in die byzantinischen Provinzen des Balkan.

476 ьberlieЯ ihm Kaiser Zenon das Gebiet von Sistowo und verlieh ihm den Titel des kaiserlichen magister militum praesentalis.

478 unternahm T. zusammen mit Theoderich Strabo, dessen Streitmacht er im Auftrage Zenons zerschlagen sollte, einen Feldzug gegen Dalmatien, Makedonien und Thrakien. Strabo ging aber bald zu den Byzantinern ьber und die Vorhut des T., die bis in die Umgebung von Konstantinopel vorgestoЯen war, wurde von den byzantinischen Truppen zurьckgeschlagen. T. zog sich daraufhin nach Epiros zurьck, die Gebiete Thrakiens und Makedoniens dabei verwьstend. Bei dem Rьckzug fiel sein Bruder Theudimund.

Nach dem Tode Strabons (481) wurde zwischen T. und dem byzantinischen Kaiser Zenon ein Friedensvertrag abgeschlossen. T. erhielt ein grцЯeres Siedlungsgebiet (Moesia II und Dacia Ripensis) und wurde fьr das Jahr 484 zum Konsul designiert.

Beim Aufstand, des Illos (484) befehligte T. zusammen mit Johannes dem Skythen die Truppen Zenons in Isaurien.

485 zerschlug T. im Auftrage des byzantinischen Kaisers die an der unteren Donau eingefallenen Bulgaren.

Анонимен35
Hunnensturm

Attila

..

374

Die Hunnen brechen vom Hunger getrieben aus den Steppen Russlands hervor. Unterwerfung der Alanen.

375

Hunnen und Alanen unterwerfen das ostgotische Schwarzmeerreich unter Ermanerich. Kurz spaeter Unterwerfung der Gepiden.

435/436

Vom roem. Heerfuehrer Aetius herbeigerufen, vernichten die Hunnen das Burgunderreich (sagenhafter Tod Koenig Gunthers). (Pesenta na Nebelungite, b. A.)

455

Rueckzug nach Bulgarien/Russland.

Koenig Attila:

ca. 396

Geburt Attilas. Sein Onkel ist der amtierende Hunnenkoenig Rugila.

434

Nach dem Tode Rugilas werden Attila und sein Bruder Bleda Koenige der Hunnen.

447 - 450

Krieg gegen Ostrom auf dem Balkan.

453

Tod Attilas in seiner Hochzeitsnacht (Heirat der Germanin Ildico).

455

Rueckzug nach Suedrussland. Spaeter, mit anderen Nomadenstaemmen Gruendung des bulgarischen Reiches.

Исперих, Телерих, Теодорих36
Ние, Българите Исперих и Телерих(г) и "Готът" Теодорих (син на "Гота" Теодомир), като прочетохме глупостите в българските книги, че Кирилицата била направена от "Гръцката" азбука, ръководейки се от призива на дяда ви Славейкова "Да н' останеш ти простак, опитай се пак!", решихме да ви светнем по въпроса със съвместно участие (презентейшън).

КИЛИЦА, демек БЪЛГАРСКА АЗБУКА

ГОТСКА, демек БЪЛГАРСКА АЗБУКА, на която Готът/Българинът епископ Улфила между 330 и 340 година по пъръчение на Българинът св.Константин Велики от Ниш (по съвместителство император на Рим) пръв в света преведе Библията и Светите книги на друг език, но не на Гръцки, не на Латински, а разбира се на Български/Готски, за да я рабират Българите християни, основното население на Римската империя от от Панония до Черно и Каспийско (Българско) море и от Карпатите до Бяло и Адриатическо море и Мала Азия.

iYi iYi iYi

Константин от Ниш37
54. One can see o foolish slime spreading over the collective face of the experts, when they are told that the ancient Greeks may have borrowed their letters from the Bulgarians. Yet, the identities Bulgarian = Thracian = Maceonian = Pelasgian (see Pompeius Trogus [Book VII.I.2 – Garnier (1936) – Justin's Epitome], t.1, p. 155) ought to activate some sluggish brain cells. For Dionisu of Miletus, referred to by Diod. Sic. (3.67.12) says that the Pelasgians were the first to use the Cadmeian letters (from whom the Greeks borrowed them). (See G.Sotiroff, KOINH and IDIAI, The Classical World, Philadelphia, Dec., 1968, pp. 131-132.)

Анонимен38

TIRAS "desire" (sons Benib, Gera, Lupirion and Gilak) - also Tiracian, THRACIAN, Thirasian, Thuras, Taunrus, Tursha, Troas, Troy, Troi, Trajan, Trojan, Etruscan, Eturscan, Erul, Herul, Erilar, Aesar, Aesir, Svear, Svea (Viking, Scandinavian, Swedes, Norwegian, Bulgarian, UKRAINIAN, other related groups).

Tiras ("youngest son Tiras or daughter Tyro" known 2750 BC, this adds 250 years to Table of Nations.)

THRACIAN - PELASGIAN & MACEDONIAN

THRACE - region, 3, 310 sq mi, SE Europe, occupying the southeastern tip of the Balkan Peninsula and comprising NE Greece, S Bulgaria, and European Turkey. It is bordered by the Black Sea in the northeast and the Sea of Marmara and Aegean Sea in the south. Tens of thousands of years ago the Balkans, as in much of the rest of Europe, held sparse populations of small, close-knit clans of nomadic hunters and gatherers near fresh water sources. Several prehistoric sites survived the millennia and contain artifacts and tantalising clues about the original inhabitants of this area. Royal Thracian sites in Bulgaria date 4000 BC to 200 AD. Many of these are caves in Stara Planina (Balkan Mts), such as MAGURA Cave in north-western Bulgaria. Ancient people ca 2700 BC left their mark in Magura cave, as evidenced by wall carvings and cave paintings, which portray people hunting and dancing, as well as creatures resembling giraffes and kangaroos. Also found were pottery shards, remains of a fireplace and discarded flint tools and chippings. By 2000 BC, people in central and southern Balkans were developing a unique culture and language, and subsequently became known as Thracians. They had no known written language, and little is known of an ancient tribal culture which flourished for thousands of years in the mountainous Balkan Peninsula, now encompassing, in part, modern-day Bulgaria, Romania, Hungary, and Ukraine. They prospered in the area for almost two thousand years, until the final conquest of the region in 46 AD, when Thrace became a Roman province. Most of what is known about them comes from archaeological evidence and from sources written by outsiders.

The Thracians bear many names in the different regions of their country, but all of them have like usages in every respect, excepting only the GETAE, the TRAUSI, and those who dwell above the people of CRESTON. Thracians who do not belong to these tribes have the customs which follow. Tattooing among them marks noble birth, and the want of it low birth. (Three gods of the people: Mars, Bacchus and Dian, kings worshipped Mercury.) The only people of whom I hear as dwelling beyond the Ister are the SIGYNNAE, who wear (clothing) like the MEDES, and have horses covered entirely with a coat of shaggy hair, five fingers in length, a small breed, flat-nosed, and not strong enough to bear men on their backs; but when yoked to chariots, they are among the swiftest known, which is why people of that country use chariots. Their borders reach down almost to the Eneti upon the Adriatic Sea, and they call themselves colonists of the Medes. Sigynnae is the name which LIGURIANS, who dwell above Massilia, give to traders, while among CYPRIANS the word means spears.

Strabo (d 79 BC) distinguishes the sacker of Manesia as TRERES, a race known in Bulgaria 5th century BC. He calls these a Cimmerian people passing under another name. At the same time the Thracian Treres were raiding in Asia Minor. TERES I 450-431 BC, king of Thrace, his daughter married Scythian king OCTAMASADAS. Herodotus speaks only of Kimmeri, not Thracians. HERODOTUS (c. 484-425 BC), Greek historian, "Father of History", born in Asia Minor at Halicarnassus, under the rule of queen ARTEMISIA. She left her crown to son Pisindelis (ca 498 BC), succeeded by his son Lygdamis.

According to Herodotus, Thracians were the second most numerous people in the world, outnumbered only by the (East) Indians. Despite a stream of later wars, invasions and eventual assimilation, they are said to be one of the "bedrock" people of Bulgarians today. Thracians were farmers and cattle-herders who were also superbly talented in the arts of war, horsemanship and craft working. Individual tribes were headed by powerful priest-kings and their greatest warriors were considered to be the aristocracy as well. Conflict between Thracian tribes was common, and quite possibly was the only reason the group as a whole did not become the most powerful force in south-eastern Europe at the time. Their skills and bravery in battle were widely noted and feared by other regional groups such as Mesopotamia, Greece and Rome, all of which later often hired Thracian warriors as mercenaries.

Thracians worshiped a mythical hero-horseman, their homelands included the Ukranian steppes. Horses were first domesticated as draft animals on the Ukranian Steppes between 4500 and 2500 B.C. It was at this time the people of that area adopted a nomadic way of life. They had already domesticated dogs, cows, sheep, and goats, but they needed a larger animal to carry their belongings. The horse became their sole livelihood; it provided transportation, milk, meat and skins. By 1000 BC, domestication spread through Europe, Asia and North Africa. The Urumchi Mummies are of Caucasoid origin (long, reddish-blond hair and European features). These 3, 000-year-old people celebrated fertility in Western China, at sites where they drew figures identical to 4, 000-year-old figures found in Bulgaria and Ukraine. Celtic art was influenced by so called Scythian/Thraco-Cimmerian animal style. Of the groups directly influenced by Scythian use of cannabis, probably the most notable would be the red-haired, fair-skinned Thracians. A Greek speaking nomadic tribe, history of the Thracians is closely tied to that of the Scythians, so that at times the two groups would seem inseparable. Herodotus wrote of the Thracian's ability at working hemp fibres, and claimed that their clothes "were so like linen that none but a very experienced person could tell whether they were of hemp or flax; one who had never seen hemp would certainly suppose them to be linen." Like the Scythian, Thracians used cannabis in a similar manner. Thracian tribes were known to have burned female cannabis flowers (and other psychoactive plants) as a mystical incense to induce trances. Their special talents were attributed to the "magical heat" produced from burning the cannabis and other herbs, believing the plants dissolved in the flames, then reassembled themselves inside the person who inhaled the vapors. Scholars agree that Dionysus, the famous Greek God of Intoxication, was originally a Thracian god. Mircea Eliade commented on the Thracian cult of Dionysus, and connected this worship with the use of cannabis. A certain tribe managed the oracle of Dionysus, the temple on a high mountain, and the prophetess predicted the future in 'ecstacy', like the Pythia at Delphi. Eliade commented on the use of "Hemp seeds among Thracians, and among Scythians", and refers to some ancient shamans as "those who walk in smoke" or KAPNOBATAI. (FYI: among other uses such as oil for cooking, hemp fibres for clothing, hemp crops were used as recently as the 1930's in Canada, to provide nutrients to the soil, after which time it became illegal, pretty much destroying thousands of years of cultural heritage.)

LYDIAN & ETRUSCAN RASENNA

TYRO, Ancestress of the Etruscans. ETRUSCAN League of 12 cities was founded by two LYDIAN brothers; TARCHUN and TYRRHENUS. Tarchun lent his name to the city of Tarchna (Roman Tarquinnii.) Tyrrhenus gave his name to the Tyrrhenians - aka ETRUSCANS. Romans called them Etruscans, Greeks called them Tyrrhenians. There is reference to ATIS, Etruscan patriarch of LYDIA (appellation ATIIERIA.) Their own name for themselves is the same as one of their leaders, RASENNA. Etruscans were known for their great horsemanship; "IVCE" is used as we might use the word "knight". Although there is no consensus on which cities were in the league, the following may be close: Arretium (AREZZO), Caisra (Caere, now Cerveteri), Clevsin, (Clusium, now Chiusi), Curtun (now Cortona, PERUSNA (Perugia), Fufluna or Pupluna (Populonia), Veii, TARCHNA (Tarquinii, nowTarquinia-Corneto), Vetluna (Vetulonia), Felathri (Volaterrae, now Volterra), Velzna (Volsinii, now Bolsena), and Velch (Vulci, now Volci). Some modern authors include Rusellae. The league was mostly an economic and religious league, or a loose confederation, similar to Greek states. (TARQU: a Nessian-Hittite city, also name of "Ethiopian" or Kushite Pharoah 665 BC, also a modern town in Finnland, Tarku.)

Etruscan civilization was well established from the 8th century BC, and ETRURIA was its birthplace. Their economy prospered on land and sea, their leader was the LUCHMON, one political, military and religious authority in each of the 12 large urban centres such as Cerveteri, Tarquinia, Vetulonia, Populonia, Arezzo, and Volterra etc, which formed the "Etruscan Dodecapolis." Etruscans women enjoyed a freedom which was greatly envied by those relegated to bedroom and kitchen by their Greek and Roman husbands. Etruscan ladies not only participated in social events but attended political meetings as well, and not only did they reject modest attire and attitude, but they liked to show off their beauty. They didn't wear veils, but dressed in voile; they were fond of jewels and cosmetics, and they ate, drank, danced with their men without restraint, therefore accused by Greeks of indecent behaviour.

The disciplina etrusca (Roman name for Etruscan religion) comprised three categories of books of fate. Libri Haruspicini dealt with divination from livers of sacrificed animals; Libri Fulgurates, the interpretation of thunder and lightning; Libri Rituales covered a variety of matters. Their curricula included not only religious laws and theology, but also encyclopaedic knowledge required by priests, which ranged from astronomy and meteorology through zoology, ornithology, and botany to geology and hydraulics. The last subject was the specialty of the aquivices who advised city-states on all their hydraulic engineering projects. They were expert diviners, who knew how to find subterranean water and how to bore wells, how to dig water channels, supply drinking water in the towns, and install irrigation and drainage systems in the fields. In addition they created artificial reservoirs and collaborated with other priests who specialized in constructing subterranean corridors and tunneling mountains.

Heaven and earth were imagined as being quartered by a great invisible cross (Sumerian origin) consisting of a north-south axis called cardo and an east-west line called decumanus (Latin terms.) Ritual and religious observance was based on this division of celestial and terrestrial space. It enabled the priests to decipher and understand signs emanating from the gods, and every sacral and secular undertaking on earth had to be coordinated with it. Etruscans believed auspicious and inauspicious powers were irrevocable and for all eternity located in the four quarters of the sky, in accordance with the cosmic stations of the gods. The east was considered of good augury, because there the highest deities favourable to man, had chosen to dwell. The northeast was the most auspicious and promised good fortune. In the south the gods of earth and nature ruled. Merciless gods of the underworld and fate dwelt in the drear regions of the west, especially in the quarter between north and west, which was the most inauspicious. The priest, after fixing the north-south and east-west lines by the sky, turned to the south and announced: "This is my front, and this my back, this my left and this my right." (Ukraine: front of house faces South.) Etruscans believed humans had a cycle of 7x12 years. Ten saecula were allotted to the Etruscan name. (ten celestial stems of China?)

UNI, supreme goddess, and goddess of PERUGIA (peru-gia); husband TINIA; with goddess MENRVA, they form a triad. NORTIA, goddesses of fate; LARAN, war god. ANI/ANA, male/ female; north sky god, god of beginnings. The Lasa: four female dieties: ALPAN, EVAN, RACUNETA, VECU. Very little is known about Etruscan morphological structure. The only noun plural form we know is ais - AISAR ("god or gods" which does not correspond to Indo-European flexions. (aesir "oriental" Norse legend) "Proto-Slavic Script," by G.Grinevich, explained the Etruscan mystery as a branch of Slavic civilization in Italy. (Common thread is gender equality and education.)

TYRE, PHOENICIA (Sour or Sur, 4th largest city of Lebanon.) It was an island in ages past. Herodotus visited Tyre during the 5th century BC and described the famous Temple of Melkart (Heracles). Priests told him that the temple was built when Tyre was founded, 2750 BC. Tyre originally consisted of a mainland settlement and a modest island city that lay a short distance off shore. It was not until 1000 BC that the city experienced its golden age. In the 10th century BC, Hiram, king of Tyre, joined two islets by landfill. Later he extended the city further by reclaiming a considerable area from the sea. Phoenician Elissa (Queen DIDO), princess and daughter of king Mattan of Tyre city, extended Tyre's empire through the Mediterranean and founded Carthage in North Africa in 814 BC. Eventually its colonies spread around the Mediterranean and Atlantic, bringing to the city a flourishing maritime trade. Tyre also attracted the attention of jealous conquerors, among them Babylonian King Nebuchadnezzar and Alexander the Great. Early in the 6th century BC, Nebuchadnezzar laid siege to the walled city for thirteen years. Tyre stood firm, but it was probable that the residents of the mainland city abandoned it for the safety of the island. Greeks attributed introduction of the alphabet to their country by CADMUS, son of a Tyrian king. The name of the continent is said to come from Europa, the sister of Cadmus. It was Tyre's purple-dyed textiles, worn throughout the ancient world as a mark of royal rank, that brought fame and fortune to the city. One gram of pure purple dye was worth ten or twenty grams of gold, so it is not surprising that some of the beautiful sarcophagi of the necropolis belonged to wealthy purple dye manufactures of Tyre. Tyrians extracted dye from Murex, a marine snail that still lives along Tyre's shores deep among the rocks and sunken archeological remains. Dye extraction is no longer a viable commercial venture, but scientists have documented the process for historical purposes. Sarafand (north of Tyre) is ancient Serepta (bible.) Excavations here revealed the remains of Canaanite-Phoenician structures and Roman port installations. Sarafand still has a workshop where the ancient Phoenician art glass blowing is practiced. On the road to Qana El-Jaleel, is a burial monument from the Persian period (550 - 330 BC.) This has traditionally been called the tomb of Hiram, Phoenician architect of the Temple of Jerusalem.

PELASGIAN - THRACIAN

Greek people who arrived in four waves between 1900-1400 BC - Achaean, Ionian, Dorian, and Aeolian - found the Carpatho-Danubian PELASGIAN (calling themselves Thracian) at home. Homer (ca 800 BC) noted Thracian leaders: Thersilochus, Mydon, Astypylus, Mnesus, Thrasius, Aenius & Ophelestes (Philistine), Pyraeshmes, Hippias, Apisaon & Asteropaeus. He described Thracians as formidable enemies of the Greeks in the Trojan War. He writes of Thracian King RHESOS, whose horses were "the most royal I have seen, whiter than snow and swift as the sea wind. His chariot is a masterwork in gold and silver, and the armor, huge and golden, brought by him here is marvelous to see, like no war gear of men but of immortals." Pausanius notes: "In ancient times, Thracian people had been more reasonable than the Macedonian in every respect, even more involved in religious matters." Spartacus, the slave-turned-gladiator who led a rebellion against Rome, is considered the epitome of Thracian strength, skill, tenacity and grit. Although their culture and lifestyles were largely based on warfare, they were also very talented artisans. They produced extremely well-crafted gold and silver jewellery and utensils, very advanced weaponry and elaborately designed pottery and sculptures, indicating a society that was comfortably well off enough to devote much time to honing skills other than those of mere survival. Thracians extended as far west as the Adriatic Sea of Greece, but they were pushed eastward ca 1300 BC by ILLYRIANS. (FYI: Carpatho-Danubian - area of Carpathian Mts and Danube River. Danube River aka German Donau, Slovak Dunaj, Hungarian Duna, Serbo-Croatian & Bulgarian Dunav, Romanian Dunarea, Ukrainian Dunay, the 2nd longest river after the Volga in Russia. It rises in the Black Forest mountains of western Germany and flows for some 1, 770 miles to its mouth on the Black Sea. Along its course, it passes through nine countries: Germany, Austria, Slovakia, Hungary, Croatia, Yugoslavia, Bulgaria, Romania, and Ukraine. Volga and Danube are the 2 longest rivers on the European continent.)

PELASGI was the most ancient native Greek tribe. In the beginning they lived in Cyclades islands (Aegean sea) and Arcadia. Pelasgi used to live near Thrace. Pelasgians founded many cities, including Athens and Thebes. Athenians may have introduced the Geometric style to Greece during the so-called Dark Ages, 1200-600 BC. Sons of Poseidon were rulers and heroes of the Pelasgi (eg Amphitrite, Atlas, Hercules, Zeus, Cronos) and later became gods of Greece.

KARDAMYLA, CHIOS ISLAND - off Turkish coast of Aegian Sea; prior to 1100 BC, little is known. Pelasgic (as in PELASGIAN) structures, existence of a pelasgic wall at the mountain of SKITONAS, pelasgic wells at Parpanta, of Mycenian ceramics at Nagos as well as place names such as Hellinotichos (Greek wall), interpreted as being a prehistoric ruin attributed to the Greeks, presupposes the development of civilization from prehistoric times. Polichne, a small town from which tyrant MYLETOS Estaios disembarked after 494 BC is located in the area found between Delphini and Koila. ("Estaios, with the help of those from Lesbos, rushed toward Polichnes of Chios"; tyrant, tyrannos "ruler"

Pelagos "open sea." Pelagia (L.), Pelageya (Ru.), Pé lagie (Fr.) Related words: Pelagios; Pelagius, Celtic philosopher, British monk. (link to Pleiades? PELEG, Shem descendant, ca 2200 BC, "when the land became divided."

It is assumed that PELAGONIA, land of PELAGONIANS, was located in the southwest of PAEONIA, extending along both sides of the Erigon River (Crna Reka). There is little information about this people, and they are mainly identified with the PAEONS. Homer wrote of PELAGON, father of the PAEONIAN leader Asteropaeus, who took part in the siege of Troy. Pelagon was son of the river god AXIUS and PERIBOEA, daughter of ACESAMENUS of Paeonia. (reoccurring theme: son of RIVER GOD.) Paeonia was a country upon the river Strymon, and the Strymon was at no great distance from the Hellespont. PAEONIANS were colonists of the TEUCRIANS from Troy. (Pigres and Mantyes)

3750 YEARS AGO - SEA PEOPLE

Unlike Macedonians, Thracians tribes formed separate petty kingdoms. Thracians developed high forms of music and poetry, but their savage warfare led the Greeks to consider them barbarians. Greek colonies, Byzantium on the Hellespont and Tomi (modern Constanta) on the Black Sea, were founded in Thrace by 600 BC. Greeks exploited Thracian gold and silver mines, and they recruited Thracians for their infantry. Thrace was reduced to vassalage by Persia from 512 - 479 BC. In the 5th century BC they lost their land west of the Struma (Strimó n) River to Macedon. In the north, Thrace still extended to the Danube. One of Europe's most ancient gold treasures is a Thracian hoard found near Panagyurishte, a collection of exquisitely ornate cups, plates and ceremonial urns dating from the 3rd century BC and weighing about 6.5 kg (Sofia's National History Museum.) An attempt to unite the tribes, under the leadership of the Odrysae tribe in the 4th - 5th centuries AD, didn't succeed.

Анонимен39
Ulfilas

(Also: Ulphilas), apostle of the Goths, missionary, translator of the Bible, and inventor of an alphabet, born probably in 311; died at Constantinople in 380 or 381. Though Ulfilas in speech and sympathies was thoroughly Gothic, he was descended not from Teutonic ancestors, but from Cappadocians captured, in the reigns of Valerian and Gallienus, during the raids in Asia Minor made by the Goths from the north of the Danube. There seems to be no valid reason for thinking Ulfilas was not born a Christian (Hodgkin places his conversion during his residence at Constantinople). As a young man he was sent to that city either as a hostage or an ambassador, and, after occupying for some time the position of lector in the church, he was consecrated bishop in his thirtieth year by the celebrated Arian bishop of Nicomedia, Eusebius. Shortly after his consecration he returned to Dacia and during the remaining forty years of his life he laboured among his fellow-countrymen as a missionary. The first eight or ten years of his missionary life were spent in Dacia, after which because of the persecution of his pagan countrymen he was compelled with many of his Christian converts to seek refuge in Moesia. It was at this period in his life that he conceived the idea of translating the Bible into the language of the Goths, a task demanding as a preliminary that he should invent a special alphabet. His familiarity with Greek made the task comparatively simple, only a few letters being borrowed from other sources, Runic or Latin. Despite his many other activities Ulfilas translated "all the books of Scripture with the exception of the Books of Kings, which he omitted because they are a mere narrative of military exploits, and the Gothic tribes were especially fond of war, and were in more need of restraints to check their military passions than of spurs to urge them on to deeds of war" (Philostorgius, "Hist. eccl.", II, 5). The Books of the Old Testament were translated from the Septuagint; those of the New Testament from the original Greek. Ulfilas was at the Synod of Constantinople in 360 when the sect of Acacius triumphed and issued its compromise creed as a substitute for the formularies of the Orthodox as well as the Arian parties. It is unfortunate that the career of Ulfilas was marred by his adherence to the Arian heresy. It may be said in extenuation of this fault that he was a victim of circumstances in coming under none but Arian and semi-Arian influences during his residence at Constantinople; but he persisted in the error until the end of his life. The lack of orthodoxy deprived the work of Ulfilas of permanent influence and wrought havoc among some of his Teutonic converts. His labours were impressed not only on the Goths, but on other Teutonic peoples, and because of the heretical views they entertained they were unable to maintain themselves in the kingdoms which they established. Only a few chapters of Ulfilas's translation of the Old Testament are in existence. Of the New Testament we have the greater portion of the Gospels in the beautiful Silver Codex (a purple parchment with silver and gold letters) now at Upsala, and dating from the fifth century perhaps; nearly all of St. Paul's Epistles in a Milanese Codex edited by Cardinal Mai, and a large fragment of the Epistles to the Romans on a Wofenbьttel palimpsest.

Анонимен40
"From the 14th till the 18th century an official language in the administration and in the church was the Medieval Bulgarian language (the Cyrillic alphabet), while the spoken language was the Walachian (Daco-Romanian). Bulgarian language is introduced as an official language in Walachia and Moldavia still at the end of the 12th century, at the time when these lands were part of the Bulgarian State. Naturally, it continued to be used after the foundation of the two principalities. During the reign (1688-1714) of the prince Brancoveanu Bulgarian language was replaced with Walachian )Daco-Latin), called Romanian only in 1862. Feudalism lasted longer – till 1746, when the serfdom was abolished, while the big landowners (chokoi) existed till the Second World War."

Анонимен41
АУКСЕНТИУС , Владика от Силистра , БГ , ученик на Вулфила , 383 г . е написал биографията на Улфила ! (Вълк

AUXENTIUS, Arianer, Bischof von Dorostorum (= Silistria), Schьler und Verfasser einer Vita des Gotenapostels Wulfila.

Werke: Epistola de fide, vita et obitu Wulfilae, 383 v. dem arian. Bisch. Maximinus in eine gegen Ambrosius u. die Synode v. Aquileja 381 gerichtete Schr. (Dissertatio Maximini contra Ambrosium) aufgenommen, nur sehr schlecht ьberliefert an den Rдndern des codex lat. 8907 saec. V der Pariser Bibl., 1840 v. Knust entdeckt u. zuerst hrsg. v. Georg Waitz, Ьber das Leben u. die Lehre des Ulfila. Bruchstьcke eines ungedr. Werkes aus dem Ende des 4. Jh.s, Hannover 1840; neueste Ausg. v. Friedrich Kauffmann, Aus der Schule des Wulfila. Texte u. Unterss. zur altgerm. Rel.gesch., Texte 1, StraЯburg 1899, 73 ff.; v. Giesecke, 1939, 16 ff.

Lit.: K. K. Klein, Die Dissertatio Maximini als Qu. der Wulfilabiogr., in: ZDADL 83, 1951/52, 239 ff.; - Ders., Der Auxentiusbrief als Qu. der Wulfilabiogr., in: ebd. 84, 1952/53, 99 ff.; -

Анонимен42
Constantine the Great

Life

His coins give his name as M., or more frequently as C., Flavius Valerius Constantinus. He was born at Naissus, now Nisch in Servia, the son of a Roman officer, Constantius, who later became Roman Emperor, and St. Helena, a woman of humble extraction but remarkable character and unusual ability. The date of his birth is not certain, being given as early as 274 and as late as 288. After his father's elevation to the dignity of Caesar we find him at the court of Diocletian and later (305) fighting under Galerius on the Danube. When, on the resignation of his father Constantius was made Augustus, the new Emperor of the West asked Galerius, the Eastern Emperor, to let Constantine, whom he had not seen for a long time, return to his father's court. This was reluctantly granted. Constantine joined his father, under whom he had just time to distinguish himself in Britain before death carried off Constantius (25 July, 306). Constantine was immediately proclaimed Caesar by his troops, and his title was acknowledged by Galerius somewhat hesitatingly. This event was the first break in Diocletian's scheme of a four-headed empire (tetrarchy) and was soon followed by the proclamation in Rome of Maxentius, the son of Maximian, a tyrant and profligate, as Caesar, October, 306.

During the wars between Maxentius and the Emperors Severus and Galerius, Constantine remained inactive in his provinces. The attempt which the old Emperors Diocletian and Maximian made, at Carmentum in 307, to restore order in the empire having failed, the promotion of Licinius to the position of Augustus, the assumption of the imperial title by Maximinus Daia, and Maxentius' claim to be sole emperor (April, 30, led to the proclamation of Constantine as Augustus. Constantine, having the most efficient army, was acknowledged as such by Galerius, who was fighting against Maximinus in the East, as well as by Licinius.

So far Constantine, who was at this time defending his own frontier against the Germans, had taken no part in the quarrels of the other claimants to the throne. But when, in 311, Galerius, the eldest Augustus and the most violent persecutor of the Christians, had died a miserable death, after cancelling his edicts against the Christians, and when Maxentius, after throwing down Constantine's statues, proclaimed him a tyrant, the latter saw that war was inevitable. Though his army was far inferior to that of Maxentius, numbering according to various statements from 25, 000 to 100, 000 men, while Maxentius disposed of fully 190, 000, he did not hesitate to march rapidly into Italy (spring of 312). After storming Susa and almost annihilating a powerful army near Turin, he continued his march southward. At Verona he met a hostile army under the prefect of Maxentius' guard, Ruricius, who shut himself up in the fortress. While besieging the city Constantine, with a detachment of his army, boldly assailed a fresh force of the enemy coming to the relief of the besieged fortress and completely defeated it. The surrender of Verona was the consequence. In spite of the overwhelming numbers of his enemy (an estimated 100, 000 in Maxentius' army against 20, 000 in Constantine's army) the emperor confidently marched forward to Rome. A vision had assured him that he should conquer in the sign of the Christ, and his warriors carried Christ's monogram on their shields, though the majority of them were pagans. The opposing forces met near the bridge over the Tiber called the Milvian Bridge, and here Maxentius' troops suffered a complete defeat, the tyrant himself losing his life in the Tiber (28 October, 312). Of his gratitude to the God of the Christians the victor immediately gave convincing proof; the Christian worship was henceforth tolerated throughout the empire (Edict of Milan, early in 313). His enemies he treated with the greatest magnanimity; no bloody executions followed the victory of the Milvian Bridge. Constantine stayed in Rome but a short time after his victory. Proceeding to Milan (end of 312, or beginning of 313) he met his colleague the Augustus Licinius, married his sister to him, secured his protection for the Christians in the East, and promised him support against Maximinus Daia. The last, a bigoted pagan and a cruel tyrant, who persecuted the Christians even after Galerius' death, was now defeated by Licinius, whose soldiers, by his orders, had invoked the God of the Christians on the battle-field (30 April, 313). Maximinus, in his turn, implored the God of the Christians, but died of a painful disease in the following autumn.

Of all Diocletian's tetrarchs Licinius was now the only survivor. His treachery soon compelled Constantine to make war on him. Pushing forward with his wonted impetuosity, the emperor struck him a decisive blow at Cibalae (8 October, 314). But Licinius was able to recover himself, and the battle fought between the two rivals at Castra Jarba (November, 314) left the two armies in such a position that both parties thought it best to make peace. For ten years the peace lasted, but when, about 322, Licinius, not content with openly professing paganism, began to persecute the Christians, while at the same time he treated with contempt Constantine's undoubted rights and privileges, the outbreak of war was certain, and Constantine gathered an army of 125, 000 infantry and 10, 000 cavalry, besides a fleet of 200 vessels to gain control of the Bosporus. Licinius, on the other hand, by leaving the eastern boundaries of the empire undefended succeeded in collecting an even more numerous army, made up of 150, 000 infantry and 15, 000 cavalry, while his fleet consisted of no fewer than 350 ships. The opposing armies met at Adrianople, 3 July, 324, and Constantine's well disciplined troops defeated and put to flight the less disciplined forces of Licinius. Licinius strengthened the garrison of Byzantium so that an attack seemed likely to result in failure and the only hope of taking the fortress lay in a blockade and famine. This required the assistance of Constantine's fleet, but his opponent's ships barred the way. A sea fight at the entrance to the Dardanelles was indecisive, and Constantine's detachment retired to Elains, where it joined the bulk of his fleet. When the fleet of the Licinian admiral Abantus pursued on the following day, it was overtaken by a violent storm which destroyed 130 ships and 5000 men. Constantine crossed the Bosporus, leaving a sufficient corps to maintain the blockade of Byzantium, and overtook his opponent's main body at Chrysopolis, near Chalcedon. Again he inflicted on him a crushing defeat, killing 25, 000 men and scattering the greater part of the remainder. Licinius with 30, 000 men escaped to Nicomedia. But he now saw that further resistance was useless. He surrendered at discretion, and his noble-hearted conqueror spared his life. But when, in the following year (325), Licinius renewed his treacherous practices he was condemned to death by the Roman Senate and executed.

Henceforth, Constantine was sole master of the Roman Empire. Shortly after the defeat of Licinius, Constantine determined to make Constantinople the future capital of the empire, and with his usual energy he took every measure to enlarge, strengthen, and beautify it. For the next ten years of his reign he devoted himself to promoting the moral, political, and economical welfare of his possessions and made dispositions for the future government of the empire. While he placed his nephews, Dalmatius and Hannibalianus in charge of lesser provinces, he designated his sons Constantius, Constantine, and Constans as the future rulers of the empire. Not long before his end, the hostile movement of the Persian king, Shвpыr, again summoned him into the field. When he was about to march against the enemy he was seized with an illness of which he died in May, 337, after receiving baptism.

Historical Appreciation

Constantine can rightfully claim the title of Great, for he turned the history of the world into a new course and made Christianity, which until then had suffered bloody persecution, the religion of the State. It is true that the deeper reasons for this change are to be found in the religious movement of the time, but these reasons were hardly imperative, as the Christians formed only a small portion of the population, being a fifth part in the West and the half of the population in a large section of the East. Constantine's decision depended less on general conditions than on a personal act; his personality, therefore, deserves careful consideration.

Long before this, belief in the old polytheism had been shaken; in more stolid natures, as Diocletian, it showed its strength only in the form of superstition, magic, and divination. The world was fully ripe for monotheism or its modified form, henotheism, but this monotheism offered itself in varied guises, under the forms of various Oriental religions: in the worship of the sun, in the veneration of Mithras, in Judaism, and in Christianity. Whoever wished to avoid making a violent break with the past and his surroundings sought out some Oriental form of worship which did not demand from him too severe a sacrifice; in such cases Christianity naturally came last. Probably many of the more noble-minded recognized the truth contained in Judaism and Christianity, but believed that they could appropriate it without being obliged on that account to renounce the beauty of other worships. Such a man was the Emperor Alexander Severus; another thus minded was Aurelian, whose opinions were confirmed by Christians like Paul of Samosata. Not only Gnostics and other heretics, but Christians who considered themselves faithful, held in a measure to the worship of the sun. Leo the Great in his day says that it was the custom of many Christians to stand on the steps of the church of St. Peter and pay homage to the sun by obeisance and prayers (cf. Euseb. Alexand. in Mai, "Nov. Patr. Bibl.", 11, 523; Augustine, "Enarratio in Ps. x"; Leo I, Serm. xxvi). When such conditions prevailed it is easy to understand that many of the emperors yielded to the delusion that they could unite all their subjects in the adoration of the one sun-god who combined in himself the Father-God of the Christians and the much-worshipped Mithras; thus the empire could be founded anew on unity of religion. Even Constantine, as will be shown farther on, for a time cherished this mistaken belief. It looks almost as though the last persecutions of the Christians were directed more against all irreconcilables and extremists than against the great body of Christians. The policy of the emperors was not a consistent one; Diocletian was at first friendly towards Christianity; even its grimmest foe, Julian, wavered. Caesar Constantius, Constantine's father, protected the Christians during a most cruel persecution.

Constantine grew up under the influence of his father's ideas. He was the son of Constantius Chlorus by his first, informal marriage, called concubinatus, with Helena, a woman of inferior birth. For a short time Constantine had been compelled to stay at the court of Galerius, and had evidently not received a good impression from his surroundings there. When Diocletian retired, Constantius advanced from the position of Caesar to that of Augustus, and the army, against the wishes of the other emperors, raised the young Constantine to the vacant position. Right here was seen at once how unsuccessful would be the artificial system of division of the empire and succession to the throne by which Diocletian sought to frustrate the overweening power of the Praetorian Guard. Diocletian's personality is full of contradictions; he was just as crude in his religious feelings as he was shrewd and far-seeing in state affairs; a man of autocratic nature, but one who, under certain circumstances, voluntarily set bounds to himself. He began a reconstruction of the empire, which Constantine completed. The existence of the empire was threatened by many serious evils, the lack of national and religious unity, its financial and military weakness. Consequently the system of taxation had to be accommodated to the revived economic barter system. The taxes bore most heavily on the peasants, the peasant communities, and the landed proprietors; increasingly heavy compulsory service was also laid on those engaged in industrial pursuits, and they were therefore combined into state guilds. The army was strengthened, the troops on the frontier being increased to 360, 000 men. In addition, the tribes living on the frontiers were taken into the pay of the State as allies, many cities were fortified, and new fortresses and garrisons were established, bringing soldiers and civilians more into contact, contrary to the old Roman axiom. When a frontier was endangered the household troops took the field. This body of soldiers, known as palatini, comitatenses, which had taken the place of the Praetorian Guard, numbered not quite 200, 000 men (sometimes given as 194, 500). A good postal service maintained constant communication between the different parts of the empire. The civil and military administration were, perhaps, somewhat more sharply divided than before, but an equally increased importance was laid on the military capacity of all state officials. Service at court was termed militia, "military service". Over all, like to a god, was enthroned the emperor, and the imperial dignity was surrounded by a halo, a sacredness, a ceremonial, which was borrowed from the Oriental theocracies. The East from the earliest times had been a favourable soil for theocratic government; each ruler was believed by his people to be in direct communication with the godhead, and the law of the State was regarded as revealed law. In the same manner the emperors allowed themselves to be venerated as holy oracles and deities, and everything connected with them was called sacred. Instead of imperial, the word sacred had now always to be used. A large court-retinue, elaborate court-ceremonials, and an ostentatious court-costume made access to the emperor more difficult. Whoever wished to approach the head of the State must first pass through many ante-rooms and prostrate himself before the emperor as before a divinity. As the old Roman population had no liking for such ceremonial, the emperors showed a constantly increasing preference for the East, where monotheism held almost undisputed sway, and where, besides, economic conditions were better. Rome was no longer able to control the whole of the great empire with its peculiar civilizations.

In all directions new and vigorous national forces began to show themselves. Only two policies were possible: either to give way to the various national movements, or to take a firm stand on the foundation of antiquity, to revive old Roman principles, the ancient military severity, and the patriotism of Old Rome. Several emperors had tried to follow this latter course, but in vain. It was just as impossible to bring men back to the old simplicity as to make them return to the old pagan beliefs and to the national form of worship. Consequently, the empire had to identify itself with the progressive movement, employ as far as possible the existing resources of national life, exercise tolerance, make concessions to the new religious tendencies, and receive the Germanic tribes into the empire. This conviction constantly spread, especially as Constantine's father had obtained good results therefrom. In Gaul, Britain, and Spain, where Constantius Chlorus ruled, peace and contentment prevailed, and the prosperity of the provinces visibly increased, while in the East prosperity was undermined by the existing confusion and instability. But it was especially in the western part of the empire that the veneration of Mithras predominated. Would it not be possible to gather all the different nationalities around his altars? Could not Sol Deus Invictus, to whom even Constantine dedicated his coins for a long time, or Sol Mithras Deus Invictus, venerated by Diocletian and Galerius, become the supreme god of the empire? Constantine may have pondered over this. Nor had he absolutely rejected the thought even after a miraculous event had strongly influenced him in favour of the God of the Christians.

In deciding for Christianity he was no doubt also influenced by reasons of conscience--reasons resulting from the impression made on every unprejudiced person both by the Christians and by the moral force of Christianity, and from the practical knowledge which the emperors had of the Christian military officers and state officials. These reasons are, however, not mentioned in history, which gives the chief prominence to a miraculous event. Before Constantine advanced against his rival Maxentius, according to ancient custom he summoned the haruspices, who prophesied disaster; so reports a pagan panegyrist. But when the gods would not aid him, continues this writer, one particular god urged him on, for Constantine had close relations with the divinity itself. Under what form this connection with the deity manifested itself is told by Lactantius (De mort. persec., ch. xliv) and Eusebius (Vita Const., I, xxvi-xxxi). He saw, according to the one in a dream, according to the other in a vision, a heavenly manifestation, a brilliant light in which he believed he descried the cross or the monogram of Christ. Strengthened by this apparition, he advanced courageously to battle, defeated his rival and won the supreme power. It was the result that gave to this vision its full importance, for when the emperor afterwards reflected on the event it was clear to him that the cross bore the inscription: HOC VINCES (in this sign wilt thou conquer). A monogram combining the first letters, X and P, of the name of Christ (CHRISTOS), a form that cannot be proved to have been used by Christians before, was made one of the tokens of the standard and placed upon the Labarum (q. v.). In addition, this ensign was placed in the hand of a statue of the emperor at Rome, the pedestal of which bore the inscription: "By the aid of this salutary token of strength I have freed my city from the yoke of tyranny and restored to the Roman Senate and People the ancient splendour and glory." Directly after his victory Constantine granted tolerance to the Christians and next year (313) took a further step in their favour. In 313 Licinius and he issued at Milan the famous joint edict of tolerance. This declared that the two emperors had deliberated as to what would be advantageous for the security and welfare of the empire and had, above all, taken into consideration the service which man owed to the "deity". Therefore they had decided to grant Christians and all others freedom in the exercise of religion. Everyone might follow that religion which he considered the best. They hoped that "the deity enthroned in heaven" would grant favour and protection to the emperors and their subjects. This was in itself quite enough to throw the pagans into the greatest astonishment. When the wording of the edict is carefully examined there is clear evidence of an effort to express the new thought in a manner too unmistakable to leave any doubt. The edict contains more than the belief, to which Galerius at the end had given voice, that the persecutions were useless, and it granted the Christians freedom of worship, while at the same time it endeavoured not to affront the pagans. Without doubt the term deity was deliberately chosen, for it does not exclude a heathen interpretation. The cautious expression probably originated in the imperial chancery, where pagan conceptions and pagan forms of expression still lasted for a long time. Nevertheless the change from the bloody persecution of Christianity to the toleration of it, a step which implied its recognition, may have startled many heathens and may have excited in them the same astonishment that a German would feel if an emperor who was a Social Democrat were to seize the reins of government. The foundations of the State would seem to such a one to rock. The Christians also may have been taken aback. Before this, it is true, it had occurred to Melito of Sardes (Eusebius, Hist. Eccl., IV, xxxiii) that the emperor might some day become a Christian, but Tertullian had thought otherwise, and had written (Apol., xxi) the memorable sentence: "Sed et Caesares credidissent super Christo, si aut Caesares non essent saeculo necessarii, aut si et Christiani potuissent esse Caesares" (But the Caesars also would have believed in Christ, if either the Caesars had not been necessary to the world or if Christians too could have been Caesars). The same opinion was held by St. Justin (I, xii, II, xv). That the empire should become Christian seemed to Justin and many others an impossibility, and they were just as little in the wrong as the optimists were in the right. At all events, a happy day now dawned for the Christians. They must have felt as did the persecuted in the time of the French Revolution when Robespierre finally fell and the Reign of Terror was over. The feeling of emancipation from danger is touchingly expressed in the treatise ascribed to Lactantius (De mortibus persecut., in P. L., VII, 52), concerning the ways in which death overtook the persecutors. It says: "We should now give thanks to the Lord, Who has gathered together the flock that was devastated by ravening wolves, Who has exterminated the wild beasts which drove it from the pasture. Where is now the swarming multitude of our enemies, where the hangmen of Diocletian and Maximian? God has swept them from the earth; let us therefore celebrate His triumph with joy; let us observe the victory of the Lord with songs of praise, and honour Him with prayer day and night, so that the peace which we have received again after ten years of misery may be preserved to us." The imprisoned Christians were released from the prisons and mines, and were received by their brethren in the Faith with acclamations of joy; the churches were again filled, and those who had fallen away sought forgiveness.

For a time it seemed as if merely tolerance and equality were to prevail. Constantine showed equal favour to both religious. As pontifex maximus he watched over the heathen worship and protected its rights. The one thing he did was to suppress divination and magic; this the heathen emperors had also at times sought to do. Thus, in 320, the emperor forbade the diviners or haruspices to enter a private house under pain of death. Whoever by entreaty or promise of payment persuaded a haruspex to break this law, that man's property should be confiscated and he himself should be burned to death. Informers were to be rewarded. Whoever desired to practise heathen usages must do so openly. He must go to the public altars and sacred places, and there observe traditional forms of worship. "We do not forbid", said the emperor, "the observance of the old usages in the light of day." And in an ordinance of the same year, intended for the Roman city prefects, Constantine directed that if lightning struck an imperial palace, or a public building, the haruspices were to seek out according to ancient custom what the sign might signify, and their interpretation was to be written down and reported to the emperor. It was also permitted to private individuals to make use of this old custom, but in following this observance they must abstain from the forbidden sacrificia domestica. A general prohibition of the family sacrifice cannot be deduced from this, although in 341 Constantine's son Constantius refers to such an interdict by his father (Cod. Theod., XVI, x, 2). A prohibition of this kind would have had the most severe and far-reaching results, for most sacrifices were private ones. And how could it have been carried out while public sacrifices were still customary? In the dedication of Constantinople in 330 a ceremonial half pagan, half Christian was used. The chariot of the sun-god was set in the market-place, and over its head was placed the Cross of Christ, while the Kyrie Eleison was sung. Shortly before his death Constantine confirmed the privileges of the priests of the ancient gods. Many other actions of his have also the appearance of half-measures, as if he himself had wavered and had always held in reality to some form of syncretistic religion. Thus he commanded the heathen troops to make use of a prayer in which any monotheist could join, and which ran thus: "We acknowledge thee alone as god and king, we call upon thee as our helper. From thee have we received the victory, by thee have we overcome the foe. To thee we owe that good which we have received up to now, from thee do we hope for it in the future. To thee we offer our entreaties and implore thee that thou wilt preserve to us our emperor Constantine and his god-fearing sons for many years uninjured and victorious." The emperor went at least one step further when he withdrew his statue from the pagan temples, forbade the repair of temples that had fallen into decay, and suppressed offensive forms of worship. But these measures did not go beyond the syncretistic tendency which Constantine had shown for a long time. Yet he must have perceived more and more clearly that syncretism was impossible.

In the same way religious freedom and tolerance could not continue as a form of equality, the age was not ready for such a conception. It is true that Christian writers defended religious liberty; thus Tertullian said that religion forbids religious compulsion (Non est religionis cogere religionem quae sponte suscipi debet non vi.--"Ad Scapulam", near the close); and Lactantius, moreover, declared: "In order to defend religion man must be willing to die, but not to kill." Origen also took up the cause of freedom. Most probably oppression and persecution had made men realize that to have one's way of thinking, one's conception of the world and of life, dictated to him was a mischief-working compulsion. In contrast to the smothering violence of the ancient State, and to the power and custom of public opinion, the Christians were the defenders of freedom, but not of individual subjective freedom, nor of freedom of conscience as understood today. And even if the Church had recognized this form of freedom, the State could not have remained tolerant. Without realizing the full import of his actions, Constantine granted the Church one privilege after another. As early as 313 the Church obtained immunity for its ecclesiastics, including freedom from taxation and compulsory service, and from obligatory state offices--such for example as the curial dignity, which was a heavy burden. The Church further obtained the right to inherit property, and Constantine moreover placed Sunday under the protection of the State. It is true that the believers in Mithras also observed Sunday as well as Christmas. Consequently Constantine speaks not of the day of the Lord, but of the everlasting day of the sun. According to Eusebius, the heathen also were obliged on this day to go out into the open country and together raise their hands and repeat the prayer already mentioned, a prayer without any marked Christian character (Vita Const., IV, xx). The emperor granted many privileges to the Church for the reason that it took care of the poor and was active in benevolence. Perhaps he showed his Christian tendencies most pronouncedly in removing the legal disabilities which, since the time of Augustus, had rested on celibacy, leaving in existence only the leges decimarioe, and in recognizing an extensive ecclesiastical jurisdiction. But it should not be forgotten that the Jewish communities had also their own jurisdiction, exemptions, and immunities, even if in a more limited degree. A law of 318 denied the competence of civil courts if in a suit an appeal was made to the court of a Christian bishop. Even after a suit had begun before the civil court, it would still be permissible for one of the parties to transfer it to the bishop's court. If both parties had been granted a legal hearing, the decision of the bishop was to be binding. A law of 333 commanded the state officials to enforce the decisions of the bishops, a bishop's testimony should be considered sufficient by all judges and no witness was to be summoned after a bishop had testified. These concessions were so far-reaching that the Church itself felt the great increase of its jurisdiction as a constraint. Later emperors limited this jurisdiction to cases of voluntary submission by both parties to the episcopal court.

Constantine did much for children, slaves, and women, those weaker members of society whom the old Roman law had treated harshly. But in this he only continued what earlier emperors, under the influence of Stoicism, had begun before him, and he left to his successors the actual work of their emancipation. Thus some emperors who reigned before Constantine had forbidden the exposure of children, although without success, as exposed children or foundlings were readily adopted, because they could be used for many purposes. The Christians especially exerted themselves to get possession of such foundlings, and consequently Constantine issued no direct prohibition of exposure, although the Christians regarded exposure as equal to murder; he commanded, instead, that foundlings should belong to the finder, and did not permit the parents to claim the children they had exposed. Those who took such children obtained a property right in them and could make quite an extensive use of this; they were allowed to sell and enslave foundlings, until Justinian prohibited such enslaving under any guise. Even in the time of St. Chrysostom parents mutilated their children for the sake of gain. When suffering from famine or debt, many parents could only obtain relief by selling their children if they did not wish to sell themselves. All later laws against such practices availed as little as those against emasculation and pandering. St. Ambrose vividly depicts the sad spectacle of children being sold by their fathers, under pressure of creditors, or by the creditors themselves. All the many forms of institutions for feeding and supporting children and the poor were of little avail. Constantine himself established asylums for foundlings; yet he recognized the right of parents to sell their children, and only excepted older children. He ruled that children who had been sold could be bought back in contradistinction to children who had been exposed; but this ruling was of no avail if the children were taken into a foreign country. Valentinian, therefore, prohibited the traffic in human beings with foreign lands. The laws forbidding such practices continually multiplied, but the greater part of the burden of saving the children fell on the Church.

Constantine was the first to prohibit the abduction of girls. The abductor and those who aided him by influencing the girl were threatened with severe punishment. In harmony with the views of the Church, Constantine rendered divorce more difficult, he made no changes where the divorce was agreed to by both parties, but imposed severe conditions when the demand for separation came from one side only. A man could put away his wife for adultery, poisoning, and pandering, and retain her dowry, but if he discarded her for any other cause, he was to return the dowry and was forbidden to marry again. If, nevertheless, he remarried, the discarded wife had the right to enter his house and take everything which the new wife had brought him. Constantine increased the severity of the earlier law forbidding the concubinage of a free woman with a slave, and the Church did not regard this measure with disfavour. On the other hand, his retention of the distinctions of rank in the marriage law was clearly contrary to the views of the Church. The Church rejected all class distinctions in marriage, and regarded informal marriages (the so-called concubinatus) as true marriages, in so far as they were lasting and monogamous. Constantine, however, increased the difficulties of the concubinatus, and forbade senators and the higher officials in the State and in the pagan priesthoods to contract such unions with women of lower rank (feminoe humiles), thus making it impossible for them to marry women belonging to the lower classes, although his own mother was of inferior rank. But in other respects the emperor showed his mother, Helena, the greatest deference. Other concubinatus besides those mentioned were placed at a disadvantage in regard to property, and the rights of inheritance of the children and the concubines were restricted. Constantine, however, encouraged the emancipation of slaves and enacted that manumission in the church should have the same force as the public manumission before State officials and by will (321). Neither the Christian nor the heathen emperors permitted slaves to seek their freedom without authorization of law, the Christian rulers sought to ameliorate slavery by limiting the power of corporal punishment; the master was allowed only to use a rod or to send a slave to prison, and the owner was not liable to punishment even if the slave died under these circumstances. But if death resulted from the use of clubs, stones, weapons or instruments of torture, the person who caused the death was to be treated as a murderer. As will be seen below, Constantine was himself obliged to observe this law when he sought to get rid of Licinianus. A criminal was no longer to be branded in the face, but only on the feet, as the human face was fashioned in the likeness of God.

When these laws are compared with the ordinances of those earlier emperors who were of humane disposition, they do not go far beyond the older regulations. In everything not referring to religion Constantine followed in the footsteps of Diocletian. In spite of all unfortunate experiences, he adhered to the artificial division of the empire, tried for a long time to avoid a breach with Licinius, and divided the empire among his sons. On the other hand, the imperial power was increased by receiving a religious consecration. The Church tolerated the cult of the emperor under many forms. It was permitted to speak of the divinity of the emperor, of the sacred palace, the sacred chamber and of the altar of the emperor, without being considered on this account an idolater. From this point of view Constantine's religious change was relatively trifling; it consisted of little more than the renunciation of a formality. For what his predecessors had aimed to attain by the use of all their authority and at the cost of incessant bloodshed, was in truth only the recognition of their own divinity; Constantine gained this end, though he renounced the offering of sacrifices to himself. Some bishops, blinded by the splendour of the court, even went so far as to laud the emperor as an angel of God, as a sacred being, and to prophesy that he would, like the Son of God, reign in heaven. It has consequently been asserted that Constantine favoured Christianity merely from political motives, and he has been regarded as an enlightened despot who made use of religion only to advance his policy. He certainly cannot be acquitted of grasping ambition. Where the policy of the State required, he could be cruel. Even after his conversion he caused the execution of his brother-in-law Licinius, and of the latter's son, as well as of Crispus his own son by his first marriage, and of his wife Fausta. He quarrelled with his colleague Licinius about their religious policy, and in 323 defeated him in a bloody battle; Licinius surrendered on the promise of personal safety; notwithstanding this, half a year later he was strangled by order of Constantine. During the joint reign Licinianus, the son of Licinius, and Crispus, the son of Constantine, had been the two Caesars. Both were gradually set aside; Crispus was executed on the charge of immorality made against him by Constantine's second wife, Fausta. The charge was false, as Constantine learned from his mother, Helena, after the deed was done. In punishment Fausta was suffocated in a superheated bath. The young Licinianus was flogged to death. Because Licinianus was not the son of his sister, but of a slave-woman, Constantine treated him as a slave. In this way Constantine evaded his own law regarding the mutilation of slaves After reading these cruelties it is hard to believe that the same emperor could at times have mild and tender impulses; but human nature is full of contradictions.

Constantine was liberal to prodigality, was generous in almsgiving, and adorned the Christian churches magnificently. He paid more attention to literature and art than we might expect from an emperor of this period, although this was partly due to vanity, as is proved by his appreciation of the dedication of literary works to him. It is likely that he practiced the fine arts himself, and he frequently preached to those around him. No doubt he was endowed with a strong religious sense, was sincerely pious, and delighted to be represented in an attitude of prayer, with his eyes raised to heaven. In his palace he had a chapel to which he was fond of retiring, and where he read the Bible and prayed. "Every day", Eusebius tells us, "at a fixed hour he shut himself up in the most secluded part of the palace, as if to assist at the Sacred Mysteries, and there commune with God alone ardently beseeching Him, on bended knees, for his necessities". As a catechumen he was not permitted to assist at the sacred Eucharistic mysteries. He remained a catechumen to the end of his life, but not because he lacked conviction nor because, owing to his passionate disposition, he desired to lead a pagan life. He obeyed as strictly as possible the precepts of Christianity, observing especially the virtue of chastity, which his parents had impressed upon him; he respected celibacy, freed it from legal disadvantages, sought to elevate morality, and punished with great severity the offenses against morals which the pagan worship bad encouraged. He brought up his children as Christians. Thus his life became more and more Christian, and thus gradually turned away from the feeble syncretism which at times he seemed to favour. The God of the Christians was indeed a jealous God who tolerated no other gods beside him. The Church could never acknowledge that she stood on the same plane with other religious bodies, she conquered for herself one domain after another.

Constantine himself preferred the company of Christian bishops to that of pagan priests. The emperor frequently invited the bishops to court, gave them the use of the imperial postal service, invited them to his table, called them his brothers, and when they had suffered for the Faith, kissed their scars. While he chose bishops for his counsellors, they, on the other hand, often requested his intervention-- e. g. shortly after 313, in the Donatist dispute. For many years he worried himself with the Arian trouble, and in this, it may be said, he went beyond the limits of the allowable, for example, when he dictated whom Athanasius should admit to the Church and whom he was to exclude. Still he avoided any direct interference with dogma, and only sought to carry out what the proper authorities--the synods--decided. When he appeared at an oecumenical council, it was not so much to influence the deliberation and the decision as to show his strong interest and to impress the heathen. He banished bishops only to avoid strife and discord, that is, for reasons of state. He opposed Athanasius because he was led to believe that Athanasius desired to detain the corn-ships which were intended for Constantinople; Constantine's alarm can be understood when we bear in mind how powerful the patriarchs eventually became. When at last he felt the approach of death he received baptism, declaring to the bishops who had assembled around him that, after the example of Christ, he had desired to receive the saving seal in the Jordan, but that God had ordained otherwise, and he would no longer delay baptism. Laying aside the purple, the emperor, in the white robe of a neophyte, peacefully and almost joyfully awaited the end.

Of Constantine's sons the eldest, Constantine II, showed decided leanings to heathenism, and his coins bear many pagan emblems; the second and favourite son, Constantius, was a more pronounced Christian, but it was Arian Christianity to which he adhered. Constantius was an unwavering opponent of paganism; he closed all the temples and forbade sacrifices under pain of death. His maxim was: "Cesset superstitio; sacrificiorum aboleatur insania" (Let superstition cease; let the folly of sacrifices be abolished). Their successors had recourse to religious persecution against heretics and pagans. Their laws (Cod. Theod., XVI, v) had an unfavourable influence on the Middle Ages and were the basis of the much-abused Inquisition. (See PERSECUTIONS; CONSTANTINOPLE; ROMAN EMPIRE.)

CHARLES G. HERBERMANN & GEORG GRUPP

Transcribed by Rick McCarty

The Catholic Encyclopedia, Volume IV

Copyright © 1908 by Robert Appleton Company

Online Edition Copyright © 2003 by Kevin Knight

Nihil Obstat. Remy Lafort, Censor

Imprimatur. +John M. Farley, Archbishop of New York

Catholic Encyclopedia CD-ROM

In July, New Advent will release a CD-ROM version of the classic 1914 Catholic Encyclopedia. Supplies are limited, so reserve your copy today. Get more details here, or click the button below to purchase an advance copy and save $5.00:

Subscribe to New Advent's FREE Catholic newsletter.

Contact Us Tell a Friend

Copyright © 2003 by Kevin Knight. All rights reserved. Updated 26 June 2003.

"Blessed be Jesus Christ in His Angels and in His Saints."

Анонимен43
VITALIANOS

...,

... , sein Pate der Patriarch Flavianos von Antiochia. Obgleich von kleiner Statur und Stammler, war V. auЯerordentlich mutig, listig und verschlagen, Eigenschaften, die auch seine Gegner zu schдtzen wuЯten. Im Jahr 503 nahm er an einem Feldzug gegen die Perser unter der Fьhrung seines Vaters teil. Einige Jahre spдter fungierte er als comes foederatorum und befehligte eine Sцldnertruppe von Bulgaren und Hunnen. Unzufrieden mit seinem Befehlshaber, dem magister militum per Thracias Hypatios, den er aus persцnlichen Grьnden haЯte, nutzte V. die Unzufriedenheit seiner Soldaten aus, die ihren Sold nicht regelmдЯig bekamen, und zettelte im Jahr 513 in Thrakien eine Rebellion an. Die domestici des Hypatios Constantinus und Celerinus fielen als erste der Wut der Soldaten zum Opfer. Mit Hilfe des dux Moesiae ...

http://www.bautz.de/bbkl/v/vitalianos.sht ml , 6900 bytes

Анонимен44
Bulgaria

A European kingdom in the northeastern part of the Balkan Peninsula, bounded by the Black Sea, the Rhodope Mountains, Servia, and the Danube; it embraces an area of 37, 200 sq. m. The population according to the census of 1900 numbers 3, 744, 283, divided according to religion into 3, 019, 296 Greek Orthodox, 28, 579 Catholics of the Latin Rite and Uniat Greeks, 4524 Protestants, 13, 809 Gregorian Armenians, 33, 663 Jews, 643, 300 Mohammedans, and 1112 of other creeds; according to nationality into 2, 887, 860 Bulgarians, 539, 656 Turks, 89, 549 Gypsies, 75, 223 Rumanians, 70, 887 Greeks, 32, 753 Jews, 18, 856 Tatars, 13, 926 Armenians, and 15, 741 of other nationalities. The number of inhabitants in 1905 was 4, 028, 239.

HISTORY

At the beginning of the Christian Era, what is now Bulgaria constituted the Roman provinces of Moesia and Thrace, a territory in which Christianity was preached at a very early period, as proved by the Council of Sardica in 343. During the migratory period Slavic races pushed forward into this region. Some time after the middle of the seventh century, the Bulgars, a people of Hunnic and Finnic stock, who had been driven from their habitations on the Volga as far as the Lower Danube, began to make incursions into Moesia and Thrace. Completing their conquest of the country in a war with the Byzantine Empire, they founded an independent kingdom about 680. The Bulgars gradually became amalgamated with the former inhabitants, adopting the nationality and language of the latter, but giving their own name to the ethnographic mixture. The new State often came into conflict with the neighbouring Byzantine Empire, to which, however, in 718, it lent its support against the Arabs. Prince Boris, or Bogoris (844-845 or 852-88, d. 907), accepted Christianity for political reasons and was baptized in 864 or the beginning of 865; he first negotiated with Pope Nicholas I for the creation of a Bulgarian hierarchy, but in the end joined the Byzantine Church. During the reign of his younger son Symeon (893-927) the ancient Bulgarian State reached the zenith of its prosperity; its territories extended from the Danube to the Rhodope Mountains and from the Black Sea to the Ionian Sea. In 917 Symeon assumed the title of Tsar, and in 924 compelled Byzantium to recognize the Bulgarian Church as an autocephalous patriarchate, with its seat at Ochrida or Achrida. Under his son Peter (927-969) the kingdom began to decline; during the reign of Shishman I the western part proclaimed its independence; two years after Peter's death the eastern section was pledged to the Eastern Empire. The western part, not able to preserve its autonomy, went to pieces in 1018 under the repeated attacks of the Emperor Basil II, surnamed Bulgaroktonos (the slayer of the Bulgarians). Though Basil left the Bulgarian Church its autonomy, the Metropolitans of Achrida were no longer styled Patriarchs, but Archbishops, and after 1025 were chosen from the Greek clergy, instead of the Bulgarian.

After several futile uprisings against the oppressive Byzantine rule, a fresh Bulgarian insurrection took place about 1185. Two brothers, Peter and Ivan Asen, assumed the leadership, threw off the Byzantine yoke and re-established Symeon's empire. On their death (1197) their youngest brother Kaloyan, or Ivanitza, ruled alone until 1207; he entered into negotiations with the Holy See, promised to recognize the spiritual supremacy of the pope, and in November, 1204, was crowned with the royal diadem by Cardinal Leo, legate of Pope Innocent III. At the same time Archbishop Basil of Tirnovo was consecrated Primate of Bulgaria. This new Bulgarian Church embraced eight dioceses, Tirnovo being the primatial see, but the union with Rome was not of long duration. The new empire soon came into conflict with the recently founded Latin Empire (1204) of Constantinople; the Greeks fanned the dissensions in order to gain the Bulgarians over to their side. King Ivan Asen II (1218-41) formed an alliance with Emperor Vatatzes against the Latin Empire (1234), and again joined the Greek Church, which thereupon solemnly recognized the autonomy of the Church of Tirnovo (1235). Since that time, with the exception of brief intervals, the Bulgarian Church has persisted in schism. In 1236 Pope Gregory IX pronounced sentence of excommunication on Asen II, and in 1238 had a Crusade preached against Bulgaria. The history of the following period shows a succession of struggles with the Greeks, the Servians, and the Hungarians, of internal wars for the possession of the throne, and of religious disturbances, as, for instance, those consequent on the spread of the Bogomili and the Hesychasts, all of which weakened the State.

During the fourteenth century, the Turks, flushed with victory, invaded the Balkan Peninsula, and under Amurath I overthrew the Servian kingdom in the battle of Kossovo (Field of Blackbirds, 1389), captured Tirnovo, and imprisoned Ivan III Shishman, the last Bulgarian Tsar, thus destroying the Bulgarian hegemony. The Church shared the fate of the State, and the last Bulgarian patriarch, Euthymius (1375-93), was driven into exile. Only the Patriarchate of Achrida continued as a Graeco-Bulgarian metropolitan see, with Greek or helenized occupants, until it was suppressed by the Porte in 1767 in consequence of the intrigues of the oecumenical patriarchs. The Greek language prevailed everywhere in schools and churches, and the remains of ancient Bulgarian literature were destroyed to a large extent by the Greeks. For almost five centuries the Bulgarian people groaned under the political yoke of the Turks and the ecclesiastical domination of the Greeks, yet continuous persecution did not avail to obliterate the memory of the nation's former greatness. The nineteenth century was destined to bring liberty to the Bulgarians, as well as to other Christian peoples of the Balkan Peninsula. The self-sacrificing generosity of wealthy Bulgarians made it possible to establish Bulgarian schools (the first at Gabrovo, 1835) and printing presses (at Saloniki, 1839, Smyrna, 1840, Constantinope., 1843), by which the national culture and patriotic sentiment were elevated. The reawakened national feeling first manifested itself in the ecclesiastical order.

In 1860 a representative body of the Bulgarian nation requested the Greek patriarch at Constantinople to recognize their national church, to accord them freedom in the selection of their bishops, and to appoint Bulgarian, rather than Greek prelates to Bulgarian sees. The Patriarch of Constantinople refused these concessions. This act inflamed the national feeling and was followed by the expulsion of the Greek bishops and finally insurrections against Turkish authority. To ensure its supremacy, the Porte sought to mediate between the parties, but fresh negotiations were productive of no further result, and the Sultan by a firman of 11 March, 1870, granted the Bulgarians an exarchate of their own, independent of the Greek patriarchate. In 1872, the first Bulgarian exarch was chosen by an assembly of Bulgarian bishops and laymen. In a council at which only twenty-nine orthodox bishops assisted the oecumenical patriarch solemnly excommunicated the Bulgarian Church and declared it schismatical.

National autonomy followed close upon ecclesical independence. On May, 1876, the Turkish Government perpetrated unspeakable atrocities in the suppression of a Bulgarian insurrection. These horrors might never have touched the conscience of the civilized world had it not been for the courage and enterprise of Januarius Aloysius MacGahan, an American Catholic (b. in Perry County, Ohio, 12 June, 1844, d. at Constantinople, 9 June, 187. As correspondent of the London "Daily News ", and accompanied by Eugene Schuyler, Commissioner of the United States Government, MacGahan was the only journalist to visit the devastated districts; he obtained the evidence of eyewitnesses and, supplementing this with his own observation, published a mass of facts which enabled Mr. Gladstone to arouse among the English-speaking peoples a lively sympathy for the Bulgarian Christians. A conference of the European powers demanded of Turkey the erection of an autonomous Bulgarian province. The Russo-Turkish War of 1877-78, however, and the Peace of San Stefano created an autonomous Bulgarian principality, tributary to the Porte. The Berlin Congress of 1878 abrogated some of the provisions of the Peace of San Stefano and divided Greater Bulgaria into an autonomous Bulgarian principality and a province of Eastern Rumelia under a Christian governor-general, to be appointed by the Porte every five years, but subject to the approval of the Powers. On 22 February, 1879, the first Bulgarian assembly of notables convened in the principality; on 28 April the new constitution was signed; and on 29 April Prince Alexander of Battenberg was chosen as sovereign by the first national assembly. In Eastern Rumelia, from the very first the trend of events pointed to union with the Bulgarian principality. In September, 1885, an insurrection broke out, and a provisional regency proclaimed the union with Bulgaria. In September, Alexander announced from Philippopolis the union of the two countries and, after repelling a Servian invasion, received recognition as Governor-General of Eastern Rumelia (5 April, 1886). The unexpected independence which Alexander had shown in the face of Russia, brought him into disfavour with that power, and a military conspiracy, secretly supported by Russia, was successful in having him transported across the frontier (20 August, 1886). He was recalled, it is true, by the popular voice, after ten days, but, not wishing to rule without Russia's favour, which Bulgaria found indispensable, and yet not being able to gain the Tsar's friendship., he abdicated, 7 September, 1886. A regency, under Stambuloff , administered the national affairs until a new sovereign was elected by the National Assembly. The choice fell on the Catholic prince, Ferdinand of Saxe-Koburg-Kohary, 7 July, 1887. As Ferdinand at first left the national policy in the hands of Russia's enemy, Stambuloff, Russia, as well as the Porte, refused to recognize the new king. Only after the assassination of Stambuloff (1895) was a reconciliation with Russia effected. The Sultan then recognized Ferdinand as prince and governor-general, in view of the fact that Ferdinand had his son Boris, heir to the throne, baptized in the Greek orthodox faith (1896). The economic and intellectual progress of the country is retarded by financial complications, by partisanship in politics, and by the unrest incident to the so-called Macedonian question.

STATISTICS

(a) Catholics, Latin Rite

The Catholics of Bulgaria are for the most part descendants of the Bogomili or Paulicians converted by the Franciscans during the sixteenth century, and are directly subject to the Diocese of Nicopolis with its seat at Rustchuk, and the Vicariate Apostolic of Sofia and Philippopolis, with the seat at Philippopolis. The Diocese of Nicopolis (Diocecesis Nicopolitana) contains, according to the Missiones Cattolicae (Rome, 1907), about 13, 000 Latin Catholics, 14 parishes, 3 stations, 5 secular and 18 regular priests, a great seminary in Rustchuk, 3 parish schools for boys and 3 for girls, 3 notaries of male religious orders (Passionists, Marists, and Assumptionists); there are also houses of the Sisters of the Assumption, with a boarding school at Varna; Dames de Sion, with day school at Rustchuk, and Dominican Sisters from Cette, France. The Vicariate Apostolic of Sofia a Philippopolis (Sofiae et Philippolis), established in 1759, contains 11, 880 Latin Catholics, 1000 Greek Catholics, 13 parishes, 23 secular and 27 regular priests, 31 Capuchin Fathers, almost all engaged in parochial work; 20 Assumptionists, Fathers and lay brothers, with 4 foundations, one a college at Philippopolis, the only Catholic college in Bulgaria; 2 Resurrectionists, 10 Brothers of the Christian Schools, with a boarding and a day school at Sofia; 40 French sisters of St. Joseph de l'Apparition, with 6 houses, a boarding school, orphan asylum and hospital at Sofia; a boarding school and day school at Philippopolis, and a boarding school and a day school at Burgas; 13 Austrian Sisters of St. Vincent de Paul, with a hospital at Philippopolis; 22 Bulgarian Sisters of the Third Order of St. Francis; and 7 Sisters of the Assumption. There are also 2 colleges for boys, 3 for girls, 2 hospitals, 3 orphanages and 3 asylums for girls.

(b) Eastern Catholics

While the Bulgarians were contending with the Greek patriarchate for ecclesiastical autonomy, and the patriarch refused to make any concession, a movement was set on foot among the Bulgarians which pointed towards union with Rome. On 30 December, 1860, 120 deputies of the people petitioned the Apostolic Delegate to receive them into the Roman Church on condition of the recognition of their language and liturgy, and the appointment of a bishop of their own nationality; almost 60, 000 of their fellow-countrymen joined in the request. Pius IX himself, 21 January, 1861, consecrated a priest named Solkolski its first Vicar Apostolic of Uniat Bulgaria. This movement, however, did not win the support of Catholic Europe, while the greatest obstacles were placed in its way by Russia and the patriarchate of Constantntinople. Sokolski lapsed back into schism in June, 1861, and embarked for Odessa on a Russian vessel; the majority of the Bulgarian priests and laymen attached themselves to the recently founded national exarchate. Only about 13, 000 Bulgarians remained true to the Roman Church, and they live for the most part outside of Bulgaria in the Turkish provinces of Macedonia and Thrace. For these, two Vicariates Apostolic have been erected. The Vicariate Apostolic of Thrace, with seat at Adrianople, contains 3, 000 Catholics, 14 parishes and stations, 20 churches and chapels, 16 native secular priests, 25 Resturrectionists in 3 houses and 10 Assumptionists in 3 houses, 36 Sisters of the Assumption, with a boarding school, 3 Sisters of the Resurrection, 2 colleges, one in Kara-Agasch near Adrianopolis under the Assumptionists and the other at Adrianople under the Resurrectionists. The Vicariate Apostolic of Macedonia, with its see at Saloniki, contains 5, 950 Graeco-Bulgarian Catholics, 21 churches, 33 Bulgarian priests of the Slavonic Rite, a seminary at Zeitenlink near Saloniki, 17 schools for boys and 10 for girls, 4 houses of the Congregation of the Mission, with 15 priests, 6 houses of the Sisters of Mercy, 4 of the Eucharistines, 3 orphan asylums.

(c) Other Oriental Churches

The Greek Orthodox church of Bulgaria is divided into 5 eparchies or provinces. The Bulgarians under the exarch (or supreme lead of the Bulgarian National Church) are divided into 11 eparchies, 3 in Eastern Rumelia, with 2123 parishes, 78 monasteries for men, 15 for women, 1800 churches and 1906 clergy.

VAILHE in "Dict. de theol. Cath., II, 1174-1236, containing an extensive bibliography; MIKLOSICH, "Monumenta Serbica" (Vienna, 185; HILFERDING, "Geschichte der Serben un Bulgaren, tr. From Russian (2 parts, Bautzen, 1856, 1864); D'AVRIL, "La Bulgarie chretienne (Paris, 1861); L. DUCHESNE, "Les eglises separees" (Paris, 1869); DUMONT, "Les Bulgares" (2nd ed., Paris, 1872); JIRECEK, "Geschichte der Bulgaren" (Germ. Tr., Prague, 1876); KANITZ, "Donau-Bulgarien und der Balkan" (2nd ed., 3 vols., Leipzig, 1882); BALAN, Delle relazioni fra la chiesa Catolica e gli Slavi" (Rome, 1880); FERMENDZIN, "Acta Bulgariae ecclesiastica ab anno 1565 usque ad annum 1799" (Agram, 1887); JIRECZEK in "Kirchenlexikon," II, 1459-67; SAMUELSON, "Bulgaria, Past and Present" (London, 188; DICEY, "The Peasant State: an account of Bulgaria in 1894" (London, 1894); JIRECEK, "Das Furstentum Bulgarien" (Prague, 1891); LAMOUCHE, "La Bulgarie dans le passe et le present" (Paris, 1892), with bibliography; RATTINGER, "Die Bulgaren und die griech. schismat. Kirchen", in "Stimmen aus Maria Laach" (1873), IV, 45-57, 252-655; DRANDAR, "Les evenements politiques en Bulgarie depuis 1876 jusqu'a nos jours" (Paris, 1896); MARKOVICH, "Gli Slavi ed i papa" (Agram, 1897); STRAUSS, "Die Bulgaren" (Leipzig, 189; DURASTEL, "Annuaire international de la Bulgarie" (Sofia, 1898----); FALKENEGG, "Aus Bulgariens Vergangenheit und Gegenwart" (Berlin, 1900); GELZER, "Der Patriarchat von Achrida" (Leipzig, 1902); BOJAN, "Les Bulgares et le patriarche oecumenique" (Paris, 1905); VON MACH, "Der Machtbereich des bulgarischen Exarchats in der Turkei" (Leipzig and Neuchatel, 1906); "Echos d'Orient" (Paris, 1898----), I-X, passim; HERBERT, "By-Paths in the Balkans" (London, (1906); MACGAHAN, "Turkish Atrocities in Bulgaria" (London, 1876).

JOSEPH LINS

Transcribed by John Looby

The Catholic Encyclopedia, Volume III

Copyright © 1908 by Robert Appleton Company

Online Edition Copyright © 2003 by Kevin Knight

Nihil Obstat, November 1, 1908. Remy Lafort, S.T.D., Censor

Imprimatur. +John Cardinal Farley, Archbishop of New York

Catholic Encyclopedia CD-ROM

Анонимен45
Древняя и таинственная Хазария

Остаток белокаменной стены крепости, построенной в IX в. на границе Хазарского каганата с вятичским племенным союзом (верхний Дон).

Итиль горел. Горела столица могучего Хазарского царства, уже четыре столетия повелевавшая многими народами, жившими на огромной территории от Крыма до Урала. Над дворцом правителя царства - кагана клубами поднимался черный дым, сворачиваясь кольцами и уплывая в облака. Там, где стояли дворы вельмож-придворных и военачальников, хозяйничало пламя, пожирая то, что не успели унести победители. Вовсю горели также дома купцов и многочисленных ремесленников, живших в этом старинном и богатом городе. Собственно, города больше не было. Деревянные стены крепости, которые сожрало пламя, просели и провалились в глубокий ров, обнажив внутренние городские постройки, от которых теперь тоже мало что осталось.

За гибелью города с разными чувствами наблюдали две большие группы людей. С торжеством и радостью следили за ней многочисленные дружинники Великого князя Киевского Святослава - внука варяжского ярла Рюрика, подчинившего себе славян и ставшего их князем. Со страхом, смешанным со злостью и болью, смотрели на гибель родного города его жители, ставшие пленниками Святослава. Большинство пленных составляли голубоглазые блондины с чуть раскосыми глазами. Это были хазары-тюрки - прислужники и ремесленные подмастерья. Значительно меньше было черноволосых людей с печальными темными глазами. Это были хазарские евреи - купцы, ремесленники и священнослужители. Воинов в толпе пленных не было: они все погибли при защите города, а тех, кто пытался сдаться, дружинники Святослава убивали на месте.

Со страхом и огромной душевной болью смотрели евреи - люди Книги, как в огне гибнут многочисленные рукописи Торы, изготовленные искусными переписчиками с любовью и почтением к ней; гибнут хроники, манускрипты и договоры с другими государствами, архивы переписки с еврейскими общинами и учеными из других стран. Однако, наблюдая за этим страшным пожарищем, жители Итиля даже не могли себе представить, что в великом пожаре столицы Хазарии по существу гибнет и история их страны, гибнет сама память о них и их предках. Почему же пала столица могучего государства? А произошло вот что. В 965 году правитель государства - каган Иосиф увел большую часть своих войск в поход на Волжскую Булгарию. Этим воспользовался киевский князь Святослав и напал на каганат. Святослав прославился тем, что он воевал, "хода мягко, как барс", то есть, делал необыкновенно быстрые переходы. Идя в поход, он не брал с собой ни обоза, ни даже походных котлов, потому что его войско мясо в походе не варило, а пекло на кострах конину или мясо убитых по пути диких зверей. У войска Святослава не было и походных шатров. Все, включая самого князя, спали на конских потниках, подложив под голову седло. Это войско было в то же время и очень многочисленным. Летописцы пишут, что под рукой Святослава были не только воины из подвластных Киеву славянских племен. В нем было и много удальцов со всего света, которые, как обыкновенно в те времена водилось, прослышав о храбром и удачливом полководце, стекались к нему отовсюду за добычей и славой.

Одно из самых крупных славянских племен - вятичи - было в союзе с каганатом. Князь вятичей участвовал в походах под рукой хазарских военачальников и платил дань кагану. Пошли воины-вятичи с каганом Иосифом и в поход на Волжскую Булгарию. Молниеносным ударом Святослав захватил столицу вятичей Белую Вежу и двинулся на Итиль. Никто уже много-много лет не осмеливался нападать на столицу каганата и, уйдя в поход, каган Иосиф почти не оставил войск для ее прикрытия. Неожиданность и быстрота нападения Святослава также сыграли свою роль: город не успел подготовиться к обороне и пал.

Из-за того, что подлинных хазарских манускриптов почти не сохранилось (они сгорели в пожаре Итиля), историю страны приходилось позже реконструировать по источникам, в основном, враждебно настроенным к Хазарии. Это византийские хроники и русские летописи. Сохранились также записки некоторых арабских и еврейских путешественников, побывавших в Хазарии. Много дали и работы археологов. Особенно активны были археологические изыскания в последней четверти XX века. Хотя Византия постоянно, как и Киевская Русь, воевала с Хазарией, тем не менее, наиболее полным и, по-видимому, объективным источником по истории Хазарии являются "Хроники", написанные в конце Х века византийским императором Константином VII Порфирородным. Это был довольно слабый правитель, доверивший все дела по управлению империей своей жене императрице Елене, но способный и вдумчивый ученый-историк и государствовед, старавшийся в своих "Хрониках" быть объективным и к врагам империи.

Его работы, а также работы византийского хрониста VIII века Феодосия, труды отца армянской историографии Моисея Хоренского, записки арабских путешественников в Хазарию Ибн аль Фагида и Джабара Ибн Мухаммеда позволяют в совокупности с результатами работ археологических экспедиций реконструировать, хотя и далеко не в полном объеме, историю Хазарского царства.

Согласно Моисею Хоренскому, евреи, бежавшие от римлян после своего поражения в Иудейской войне, постранствовав, оказались в Дагестане и частично в Армении. В 737 году жившие в Дагестане евреи подверглись страшным гонениям со стороны арабского полководца Абу-Муслима, что заставило их устремиться на северо-восток в междуречье Дона и Волги. Данные Моисея Хоренского подтверждаются и современной археологией. Так, в найденных на Дону повозках были обнаружены надписи "Израиль" на иврите. В 1999 году одна из таких повозок с многочисленными надписями на иврите была реконструирована в мастерских петербургского Эрмитажа. Она датируется учеными Эрмитажа 740 годом, что совпадает с данными Моисея Хоренского.

Почти одновременно с беженцами с Кавказа в то же междуречье Дона и Волги устремляется и поток евреев, изгоняемых императором Романусом из Византии. В могильниках VIII века на Дону археологи нашли меноры и другие еврейские символы вперемешку с византийскими монетами и ювелирными изделиями византийской работы. Об этих изгнанниках из Византии сообщает хронист Феодосий-Византиец.

Переселенцы-евреи встретились на новом месте с многочисленными тюркскими племенами кочевников-хазар и подчинили их себе. В те времена это было делом обычным. Так, через сто лет после того, как возник Хазарский каганат, предводитель варяжской дружины Рюрик захватил власть над Новгородом. Его преемник Олег овладел в 882 году Киевом, предательски убив во время совместного пиршества киевских князей Аскольда и Дира. В XI веке норманны (те же варяги) во главе с Вильгельмом Завоевателем захватили власть над Англией.

Варяжско-норманские завоеватели, однако, отличались от евреев, установивших свою власть над хазарами - язычниками в одном отношении: они быстро пошли на ассимиляцию с покоренным народом. Варяги, пришедшие к славянам, были язычниками и их верховный бог - Один не так уж сильно отличался от верховного бога славян Перуна. Поэтому через одно-два поколения варяги признали Перуна своим божеством. Тем более что, не имея на Руси своих женщин, они к тому времени были уже сыновьями и внуками славянок. Аналогично обстояло дело и в Англии, где католики-норманны быстро переженились с англо-саксами, составлявшими абсолютное большинство населения.

Совершенно иначе сложились отношения между евреями и тюрками-хазарами. Люди Книги и, стало быть, сплошной грамотности, верившие в Единого Творца, не могли, да и не хотели разделить свою религию, объединявшую их в одну этническую общность, с дикими ордами кочевников-хазар. В результате правители каганата-евреи пошли на создание сложного по своей структуре многоэтнического и полирелигиозного государства.

Его верхушка во главе с каганом-евреем состояла из евреев-чиновников и богатых купцов, державших в своих руках всю торговлю с другими странами. Еврейской была также верхушка ремесленников-ювелиров, оружейников и меховщиков. Личная гвардия кагана состояла из пяти тысяч отборных еврейских юношей. Многотысячное же регулярное войско каганата формировалось из наемников-мусульман, преимущественно арабов и персов. Воины этих формирований - аль-арсии, как их называли, не имели местных корней. Они жили в особых военных городках под началом своих командиров. Те из них, кто сумел отслужить 20 лет и остаться живым, получали богатое вознаграждение и могли жить в Итиле или в другом крупном городе каганата Семендере. В аль-арсии могли поступить лишь мусульмане-сунниты. Сторонников другого крупного религиозного направления в исламе - шиитов - в аль-арсии не брали во избежание религиозных столкновений.

Продолжавшие жить кочевой жизнью хазары возглавлялись своей родо-племенной верхушкой - ханами. Ханы должны были выплачивать дань кагану за свое племя и поставлять для походов вспомогательные войска из расчета один воин на десять членов племени мужского пола. Ханы крупных племен привыкли окружать себя роскошью, обирая своих соплеменников - "кара-хазар" - "черную кость". Со временем их мечтой становится проникнуть в среду евреев - правителей государства. Однако евреи прозелитизм не поощряли, и только лишь в Х веке отдельные представители ханской верхушки смогли принять иудаизм. Это подтверждается археологическими данными. В родовых могильниках тюрков-хазар, датируемых Х веком, наряду с языческими захоронениями археологи находят могилы с еврейскими именами и еврейской символикой (семисвечник, шофар, звезда Давида). Иногда на таких могилах указывается и прежнее языческое имя и дается также родо-племенная символика. Побывавший в Х веке в Хазарии персидский купец и путешественник Джабар Ибн Мухаммед отмечает в своих записках, что "это произошло по их доброй воле и является большой честью для них". Хотя, отмечает Ибн Мухаммед, принятие иудаизма и сопряжено для новообращенных с тяжелыми религиозными обязанностями: соблюдение субботы, частое умывание, запрет на употребление в пищу некоторых животных, запрет на многоженство и т.д.

Хазарский каганат, расширяя свои владения, постоянно воевал с Византией, Киевским княжеством, Волжской Булгарией и государством бургасов, обитавших в районе от современной Сызрани до Волгограда. Под влиянием каганата в пору его расцвета в конце IX и в первой половине Х века находились и Крым, и Алтай. Персидский купец Ибн аль Фагид, пытавшийся в Х веке организовать скупку мехов на Алтае, в своих записках отмечает, что большинство алтайских князьков платит дань кагану и многие из них мечтают принять иудаизм. Даже до Венгрии простиралось в Х веке влияние Хазарского каганата. Правитель Венгрии в 955-970 гг. Таксони приглашает к своему двору медиков и ученых людей из Хазарии. На юге Венгрии в могильнике Х века было найдено 13 писем на иврите из Хазарского каганата.

Рост политического влияния Хазарского каганата в Х веке сопровождался укреплением и его культурных связей. Каганат направляет еврейскую молодежь для обучения в учебных заведениях Испании и Северной Африки. Одновременно организуется обучение молодежи из еврейских общин разных стран и в столице каганата Итиле. Археолог Норманн Голд из Чикагского университета в 1962 году нашел в могильнике Х века в низовьях Волги рекомендательное письмо киевской общины евреев к своим собратьям в каганат о направлении на учебу в Итиль Якова бар Ханнукена.

Расцвет каганата в Х веке был под корень пресечен в результате разгрома войсками киевского князя Святослава его главных городов Итиля и Семендера - основных мест проживания хазарских евреев. Пленных евреев частью перебили, частью продали в рабство, а искусных ремесленников Святослав вывез на Русь и поселил в Киеве и других славянских городах. Вернувшиеся с победой и богатой добычей из своего похода в Волжскую Булгарию войско кагана Иосифа увидело мертвые города и множество убитых родных и близких.

Самое же страшное было в том, что пять тысяч еврейских юношей - личная гвардия кагана - лишились своих жен и невест. Религиозные законы запрещали им брать жен из других народов, и цвет хазарских евреев был обречен на бесплодие. Предпринятые же каганом попытки завоза невест из других стран были неудачны, несмотря на богатые дары, которые посылались в еврейские общины разных стран. Маленькая еврейская община Венгрии послала несколько девушек, из которых не все вынесли тяготы долгого пути. Богатые же и многочисленные еврейские общины Юга Испании не нашли в своей среде желающих покинуть прекрасные и привычные испанские края и отправиться в далекое и опасное путешествие.

Анонимен46
Где она, страна Хазария?

Л. Н. Гумилёв, Б. И. Кузнецов

Опубликовано в еженедельнике Неделя. - 1964. - 7-13 июня.

Задача, решение которой предлагается в этой статье, уже давно поставлена исторической географией. Вот ее условия, предельно кратко сформулированные М.И.Артамоновым в книге "История хазар": "До сих пор точно не установлено местонахождение главнейших городов Хазарии - Итиля и Семендера, неизвестны их вещественные остатки. Не обнаружены не только могилы хазарских каганов, но вообще неизвестны собственно хазарские погребения.

Иными словами, до сих пор не была открыта территория, на которой жил хазарский народ, хотя довольно точно были известны границы Хазарского каганата". Здесь же профессор Артамонов наметил путь к разгадке, утверждая, что только археологические поиски на Нижней Волге "прольют свет на вопросы, остающиеся не освещенными письменными источниками". Действительно, в 1960-1963 гг. Астраханская археологическая экспедиция Государственного Эрмитажа обнаружила не только хазарские могильники с богатым инвентарем, крепости, памятники искусства, следы поселений, но и составила карту распространения хазар в VI-Х веках. Ученые, сочетая достижения археологии, исторической географии и палеогеографии, добились большого успеха.

Хазары были многочисленны и богаты. Занимались они главным образом земледелием и рыболовством, а также отгонным скотоводством. Виноградники и сады были неотъемлемой собственностью каждого хазарского рода. Все это показывает, что хазары жили не в сухих степях, а по берегам рек волжской дельты. И действительно, повторный осмотр берегов Волги в 1959 г. севернее Астрахани убедил в том, что остатков хазарского города Итиля там нет, но в пойме, ныне заливаемой в полноводье, недалеко от села Селитряного, были найдены фрагменты керамики VII-Х веков, которые скрыли речные наносы слоем в 1, 2 метра. В 1960 г. в дельте Волги, на высоком бугре Степана Разина, было найдено первое хазарское погребение. Это дало повод предположить, что уровень Каспийского моря в VII- IX веках был ниже, чем ныне.

Для проверки мы исследовали подводный конец Дербентской стены, находящийся ныне на глубине 5, 5 метра. Опустившись на дно в аквалангах, мы установили, что стена построена не на насыпном молу, а непосредственно на скальном основании из сасанидских плит VI века, что технически возможно было сделать на глубине меньше человеческого роста. Следовательно, уровень Каспийского моря был на 4 метра ниже, чем теперь. Значит, дельта Волги простиралась на юг гораздо дальше, до спада глубин, и площадь Хазарии была на 50 тыс. квадратных километров больше. Это подтвердили находки хазарских поселений на мелководье Каспия в 15 км от берега. В VII- IX веках богатая Хазария представляла собой "прикаспийские Нидерланды".

Хазарские погребения обнаружены на многих буграх центральной дельты. Полностью раскопан могильник на бугре Степана Разина. Там обнаружено 20 погребений, из которых только пять принадлежат самим хазарам. Кроме того, есть трупосожжения, знаменующие эпоху VI-VII веков, когда Хазария входила в состав Западнотюркютского каганата, и трупоположения кочевников, союзников тюркютов и хазар: уйгуров, барсилов и печенегов. До нашего времени уцелела лишь ничтожная часть погребений. Эта находка объясняет нам, почему византийские авторы VII века путали хазар и тюрок, называя их попеременно обоими именами, а также проливает свет на взаимоотношения хазар с кочевыми соседями.

Могилы воинов тюркютского хана и хазарских женщин и детей расположены на тесном кладбище вперемешку, в одном слое, но с четкими интервалами между могилами не менее 1, 5 метра. Это могло произойти лишь в том случае, если при погребении соседние могилы были видны. Очевидно, в VII веке они имели внешние признаки. Значит, кочевники и хазары не только умирали, но и жили поблизости и в согласии. Этот вывод из археологического исследования подтверждает соображения М.И. Артамонова, основанные на анализе письменных источников.

Мы наблюдаем не просто проникновение кочевников в дельту Волги, а их симбиоз с местным оседлым населением. При такой постановке проблемы становится понятно, почему тюркюты и хазары вместе ходили в Закавказье громить персов и почему византийские авторы смешивают их. Хотя это были разные народы, но держава их была единой. Хазар, барсилов, тюркютов и телесцев связывала не общность быта, нравов, культуры или языка, а общность исторической судьбы. Они были друзьями. И с этой точки зрения понятно, почему лишенная престола и гонимая на родине западная отрасль династии Ашина нашла убежище в Хазарии и правила там до начала IX века.

Подъем уровня Каспийского моря в Х веке и наступившее тогда многоводье Волги резко изменили положение Хазарии. Во-первых, протоки дельты стали проходимы для мелкосидящих ладей, и с Х века русы начали проникать водным путем в Каспийское море, что вызвало осложнение их отношений с хазарами. Во-вторых, площадь дельты сокращалась. Поля, пастбища и рыбные угодья оказались под водой. Население ютилось на бэровских буграх, спасаясь от наводнений. Экономика Хазарии рухнула.

В середине Х века абсолютная отметка уровня Каспия, по нашим данным, была равна современной. Это значит, что хазары потеряли около двух третей своей территории, а следовательно, и своего богатства. Выйти же в соседние степи хазары не могли, ибо там бродили воинственные гузы, союзники киевского князя Святослава, пошедшего в 965 г. войной на Хазарию. Разгром полузатопленной страны был неизбежен. Русские, победив, ушли, но гузы некоторое время занимали Хазарию, о чем говорят фрагменты их керамики, разбросанные в небольших количествах на буграх центральной дельты. Уцелевшие хазары обратились за помощью в Хорезм и получили ее ценой обращения в ислам. В этом оказалось их спасение. Когда море поднялось еще на восемь-девять метров и залило остатки хазарских поселений в дельте, а Волга половодьями уничтожила их в пойме, потомки хазар нашли прибежище в столице полумира Сарае и растворились в огромной Золотой Орде. Мусульманская вера позволила им механически стать татарами, как в XIII-XV веках назывались верноподданные хана улуса Джучиева.

Установив характер ландшафта, излюбленного хазарами, мы в 1963 г. перенесли наши исследования на Терек, в низовьях которого пытались найти прародину хазар. Однако оказалось, что хазарские памятники находились там, где позже возникли станицы гребенских казаков, таких же оседлых скотоводов, охотников и воинов, какими были хазары. На южной окраине песчаных дюн - бурунов - обнаружили много фрагментов керамики, сходных с той, которую мы находили в дельте Волги. Там же, около станицы Шелковской, расположена квадратная цитадель крепости, датируемая VII-Х веками, а так как в этом районе располагался город Семендер, первая столица Хазарии, и других аналогичных крепостей в долине Терека нет, надо думать, это цитадель Семендера.

Поскольку развалины Итиля, находившегося в пойме Волги, смыты Каспием в XIII веке и Саркел (на Дону) был заселен не хазарами, а гарнизоном из наемников-кочевников, наши находки приобретают большое значение. Мы должны отрешиться от традиционного взгляда на хазар как на кочевников. Географические условия, в которых развивалась хазарская экономика и культура, показывают, что здесь был возможен только оседлый образ жизни, основанный на садоводстве, охоте и отгонном скотоводстве.

Анонимен47
И още:

Натиснете тук

*

Натиснете тук

*

Натиснете тук

*

Натиснете тук

*

Натиснете тук

Ziezi Брей, много съидейници тука!

Ще почерпя с един документ, който доказва, че Улфила е българин от Кападокия, дошъл да търси българите на Балканите в IVв. за да ги просвети в Истинското християнство. Неговото житие се е объркало с житието на Константин Филиософ. Всъщност най-вероятно Кирил, който е систематизирал КИРИЛИЦАТА е именно Курила от IV век /Вулфила - волф- вълк - курт/, а Константин Филисоф е друг исторически образ от средновековието, създал заедно с брат си Методи ГЛАГОЛИЦАТА.

Сол унска легенда

Чок觧 А ето и още нещо:

Натиснете тук

*

Натиснете тук

Анонимен50
Alceko e moy liubim geroy. Da vi pusna li nqkoy moi otkriti pisaniq ( sluchayno v edna kniga) za vremeto, kogato e bil s 10.000 svoy bwlgari tuk v Bavariq, izglejda pri rodnini?

Bili sa mnogo hubavo posreshtnati, bili sa mnogo ekzotichno i bogato oblecheni po "iztochnomu"...

No edna nosht e bila dadena zapoved vsichki da gi ubiqt. Dobre che sa razbrali za tezi namereniq na bavarcite i edna chast ot tqh sa uspqli da izbqgat v Langobardiq.

Posle im e bilo podarena oblasta Benedeto (?), kwdeto predi tova e imalo chuma.

Alceco e poluchil titla herzog na Benedeto, iujna Italiq.

Анонимен51
http://www.ab.az/karabakh/alekper.htm[/ u]

Azarbeydjan i Bwlgarite.

Ziezi Чок觧 писа:

2."Днес потомците на тези "хазари" са основният клон(90%) от еврейството - ашкеназите."-неверно твърдение! Ашкеназките евреи са предимно живеещите в Западна Европа и най-вече в Германия евреи! Езикът "идиш" е 90% немски думи! По една случайност имам под ръка идиш-иврит- френски речник и от първите 20-30 страници само 2-3 думи ми звучаха "по български: мама, тата и гост. Има извистин процент руски думи, но и в българският има турцизми, нали?

Кое е неверно ?

Би ли дал някакво друго обяснение от къде са се взели ЕШКЕНАЗИТЕ в Европа ?

Би ли оборил аргументирано някое от следните мои твърдения:

1. ЕШКЕНАЗИТЕ /90% от еврейството/ са потомци на българите на Велика Кубратова България. Хазарите са доказан родствен народ на българите. Те заедно с българите се превръщат в ЕШКЕНАЗИ защото приемат юдаизма в 9 век. ЕШКЕНАЗИТЕ днес /подчертавам ДНЕС/ говорят ИДИШ, който е смес от старогермански и старобългарски.

2. ЕШКЕНАЗИТЕ са основната жертва на ХОЛОКОСТА /жертвоприношението/ - 99% от умъртвените евреи са ЕШКЕНАЗИ. Нещо повече, евреите които живееха в България и Турция и са САФАРИДИ, бяха "спасени".

3. Но основата на горните два факта можем да заключим, че ХОЛОКОСТА е жертвоприношение спрямо българите по род , а юдеи само по религия. Сиреч ХОЛОКОСТА е геноцид спрямо БЪЛГАРИТЕ !

Анонимен53
BULGARIA - a brief history outline

Dimiter Markovski

THE PROTO-BULGARIAN ETHNOS

to the east, in Central Asia (the Altai Mountains and the Minusinsk valley). The Proto-Bulgarians inhabited the regions to the north of the Caucasus in close neighbourhood with Georgians and Armenians during the fourth century. They belonged to the Turkic ethno-linguistic group and were kindred in tongue to the Huns, Khazars and Avars. In the course of time they mingled with tribes of Indo-European origin such as the Alans and Sarmatians. Later, in the sixth century they interacted with the Slavs either in invading Byzantium or by serving as its mercenaries.

The state alliance based around the Don and known as 'Great old Bulgaria'(from the end of the 6thcentury to 660) after the death of its ruler Khan Koubrat disintegrated under the pressure of the Khazars. A major proportion of these Bulgarians, led by Koubrat's sons, Asparouh and Kouber, set out for the Danubian basin. Another group, led by Alzek, travelled west, reaching what is today Northern Italy. In 680 the Proto-Bulgarian group of Khan Asparouh (some 250-300 thousand people) settled in the Danube delta area. They constituted the basic nucleus of the new state called Bulgaria, which later gradually came to include the Slavs of the Bulgarian group. Asparouh's brother Kouber, who initially settled with his people in Panonia, left there around 685 due to a disagreement with the Avar khan, moved east and settled in the Bitola country, for which reason Byzantine chroniclers called his settlement 'Bulgaria' too. These two kindred ethnic groups maintained close and active relations. An inscription uncovered near the village of Madara, Razgrad region, and a number of Byzantine chronicles testify to this.

Thus, by the end of the 'great migration of the peoples' a new political and national unit had emerged - the Bulgarian Khanate, later on a kingdom. This took place at a time when Rome was latinizing its barbaric conquerors and turning them to civilization, while Byzantium was rent by internal religious dissent and involved in wars with its Asian neighbours. While the Thracians were assimilated by the Slavs prior to the formation of the new state, the Proto - Bulgarians and the Slavs followed a relatively independent course of development within the boundaries of the same state until the end of the ninth century. The Proto-Bulgarians inhabited mainly North-Eastern Bulgaria, although traces of them have been discovered in Western Bulgaria, the Rhodope mountains and Macedonia (in the area to the north of Salonika, where Kouber's group settled.

The Proto-Bulgarians had a well developed literary tradition. In the new state, however, their script was not put to use, for the Greek script was in currency as a more effective means of communication between the various ethnic groups. A great number of stone-carved Bulgarian inscriptions in Greek or Proto-Bulgarian symbols chronological, victorious and memorial - testify to the existence of an advanced 'historical memory'. The Turnovo inscription of Khan Omourtag (816 - 831) is indicative of this: 'Man, even if he lives well, dies and another is born. Let the man born last, when he looks at this, recall the man who has made it.' Chronological inscriptions disclose that the Old Bulgarian calendar was one of the most accurate and perfected calendars of the time. Old Bulgarian chronology was based on a twelve-year cycle, each individual year being designated by the name of an animal.

Stone sculptures and reliefs were an intrinsic part of the art of the Proto-Bulgarians. The fortress gates of Pliska, the first Bulgarian capital, were ornamented with stone figures of lions - the symbol of state power. Particularly noteworthy is the relief near the village of Madara - the Madara Horseman, which dates from the mid-eighth century. It has not so far been established what this relief signifies, whether it is a real picture of a Bulgarian khan, a symbol of the khan's power, a depiction of a mythological character or a personification of Tangra, the Proto-Bulgarians' supreme God. There are stone engravings, drawings and graffiti in the early Proto-Bulgarian centres all depicting horsemen, some of which are totally identical to the one at Madara. The totemistic religion of the Proto-Bulgarians held the horse a sacred animal. The banner of the Proto-Bulgarian troops consisted of a horse's tail attached to a spearhead. During the pagan years of the Bulgarian state the standard of the Bulgarian rulers remained the same.

The Slavs made up the bulk of the population of the newly-formed state, and it was they who shaped the infant nation. In the first half of the 9th century the process of ethnical assimilation and consolidation spread to all areas in which Slavs of the Bulgarian group predominated. Towards the middle of the ninth century the Slavs prevailed, bilingualism came to an end, and the Slavonic language became official. Initially the language of Kouber's Proto-Bulgarians and later on that of Asparouh's Proto-Bulgarians disappeared. Thus they lent their name only to the new state. There are various assumptions as to the origin of the name 'Bulgarian'. According to some, 'Bulgarian' designates a man who tanns or deals in hides; according to another hypothesis, the name derives from 'Bulga' - the name of an animal that lived in the steppes of Central Asia and was renowned for its fine fur, and which in all likelihood was a Proto-Bulgarian totem centuries before our times.

The name of the new state, no doubt, der'ives from the one-time Great Bulgaria (Koubrat's Bulgaria) and is a recognition of the major role the Proto-Bulgarians played in the war against Byzantium as well as in the construction of the entire military and administrative apparatus, and in the building and strengthening of the new state organization. The lands populated by Slavs of the Bulgarian group were soon retrieved from Byzantium. One stone inscription in Greek from the time of Khan Pressian (836-852) calls the khan a 'God-appointed ruler of the many Bulgarians'. In 842 Macedonia from the Western Rhodopes to the cities of Ohrid and Prespa, Moesia and Thrace were stable, integral parts of Bulgaria. By that time the name 'Bulgarians' had come to signify people, primarily Slav in origin, who had prevailed over the Proto-Bulgarian element in the consolidation of the nationality as a lasting historical category.

The rise of the Bulgarian state was reflected in many a Western European chronicle. In addition to the above-mentioned chronicle of Monk Siegebert (1030-1112), important events relating to the new political formation on the Balkan Peninsula were mentioned in the so-called Kavena Chronicles of the 11th century, Andrei Dandalo's chronicle and the so-called Istoria Palatina of the 14th century. Bulgaria played an important part in the early stage of the European Middle Ages, when more progressive feudal relationships were taking hold and states were formed on the basis of nationality. Bulgarian troops, posted by Khan Tervel, helped rescue Constantinople from the Arab expansion of 717-718. In later years (805th, the Franks and the Bulgarian Khan Kroum jointly destroyed the Avar Khanate in Panonia. Thus this aggressive and warlike alliance, which for many centuries had hindered the formation of independent national states in Central Europe was eliminated.

Particularly important during the Middle Ages were Bulgaria's relation with Byzantium.

Анонимен54
NUOVO MOLISE - PAGINA APERTA

Molti furono i comuni occupati tra i quali Cantalupo di Bojano e Ielsi (Tibieza)

I Bulgari nel Molise

Un viaggio a ritroso nel tempo per scoprire una pagina sconosciuta della storia della nostra regione quando vi giunsero nel 667 a.C.

--------------------------------------------------------------------------------

NEL gennaio del 1931 la signora Anna Volkoff, consorte dell'ambasciatore bulgaro accreditato in Italia, tenne in un circolo di Roma una conferenza sul tema "La Bulgaria du passи а aujourd'hui" e, nel trattare della immigrazione bulgara di Altzeco in Italia al tempo dei Longobardi, parlт di elementi bulgari stanziati nelle contrade del Piemonte e della Savoia. La conferenza venne ripresa dalla stampa dell'epoca ed il molisano Vincenzo D'Amico - che si era dedicato con passione a ricercare le origini della terra nativa, avendo rilevato delle lacune nella conferenza della signora Volkoff in omaggio inviт un suo opuscoletto su: "Oratino comune fondato dai Bulgari" alla conferenziera, che ne riferм alla stampa del suo Paese. Sono molto i comuni molisani fondati e occupati dai Bulgari, ma noi ci limitiamo a parlare soltanto di due: Cantalupo di Bojano e Ielsi (Tibieza). Altzek venne nel Molise quando giа da un secolo vi si erano stabiliti i Longobardi; e questi ovunque avevano disposto le loro giurisdizioni e fissati i loro funzionari civili: non solo, ma con propri elementi iniziano la loro penetrazione nel campo ecclesiastico. Sepino, Bojano e Isernia, centri di ricche colonie romane, vecchie sedi vescovili, non appena diradato il temporale bizantino, erano tornate a popolarsi di clero, di possidenti, di mercanti. Le campagne restavano incolte e deserte ed ivi soltanto potevano essere allocati i Bulgari con a capo, quale gastaldo Altzek (il Gastaldo era il vero e proprio amministratore: rendeva egli pure giustizia, ma inerente agli affari gestiti). Altzek ebbe il governo amministrativo, ma anche la responsabilitа percettiva delle terre occupate; i Bulgari ebbero via via concessioni di terre e rango signorile, ebbero anche l'onore delle armi, quando il loro sangue fu necessario a cementare il dispotismo dei padroni; mai alcuna autonomia. Le terre occupate dai Bulgari erano paludose e piene di malaria nelle valli e nei piani tra Bojano, Castelpetroso, Roccamandolfi e Macchiagodena; "sopra un poggiuolo a dolce declivio" venne costruita la modesta abitazione di Altzek, il quale se il gastaldo per i Longobardi restava per i suoi il Kan; й Kan-teleped (residenza del Principe) fu chiamato quel sito, che nelle bocche latine Cantalupo divenne. Dalla rocca di Bojano i guerrieri di Romulado ne dominavano vigilanti le mosse. Consula й la modificazione latina scritturale della parola scitica Kan-sel torrente del Kan. Aczone й pure un'alterazione del nome Altzek il quale da vari scrittori viene segnato Alzek ed anche Altzek, da cui si ha Aczek. ***** Muovendo dal Sannio Pentro verso Lucera, traversato il Tappino, la gente di Altzek si trovт nella contrada governata dal funzionario ducale di Cercemaggiore; e parte di essa prese stanza sulla riva destra di detto fiume nell'agro di Gildone e diede al villaggio il nome di Sant' Andrea. Altri ebbero la concessione di terreni ricchi di acque e di selve lungo tutta la valle di un fiume, da quel momento chiamato Carapelle; sopra una rupe, a picco sulle acque, fabbricarono le prime case. La borgata ebbe nome Tibicza; i notai di Benevento lo dissero in latino Tibice; gli scribi angioini scrissero Gillicia e Gettizia, gli Aragonesi e gli Spagnoli ci dettero poi Gerucza, Griptio, Ivazio, Ivizzi, Ieuci, Gettia, Gezzia; la Curia arcivescovale Iephex, Icis - e qualche locale arciprete Terra Gyptia. L'amministrazione austriaca mise fuori Gelzi e Ielzi; e quella borbonica addolcм la Z e fissт Ielsi. La prima notizia del borgo Ielsi la troviamo nella grande miniera storica, nel Chronicon S. Sophiae; il borgo vi й nominato incidentalmente, cioй nella descrizione dei confini del tenimento di Toro; "... et ipse autem vallo descendit inter nominatum territorium Tori ed territorium Civitellae usque ad quendam rivulum, qui territorium autem, quod vulgo nominatur aut ab omnibus appellari salet Tibice, ascendendo vero ad stradam nec non plateam, quae nominatur plerumque strada Tapiniana, et ipsa autem strada dicitur quondam maioriumque nostrarum tempore fuisse infra ipsum supranominatum territorium Tori territorium autem Tibice, dicitur, ut nonnulli volunt, ascendendo ire usque ad territorium, quod nominatur Castrum Cantalupi et vadit usque ad ipsum territorium Capitellae...". In questo passo Ielsi й specificato non solo dalla denominazione su ripetuta ma anche da quella delle contrade finitime, giа terre autonome e ora parti integranti del suo agro o di quelli dei comuni vicini (Civitella, Cantalupo, Santa Maria in Rannula, Ripitella); ed inoltre dal nome della grande strada del periodo sannitico-romano sussistente tuttora col nome di Carriera San Martino ed allora detta via Tapiniana, larga quanto una piazza, che da Sepino, per Cercemaggiore e la montagna di Gildone, andava a raggiungere oltre il Tappino l'antica strada Bojano-Teano-Apullo della tavola Peutingeriana. Tutti gli storici nostrani riferiscono a Ielsi il seguente passo della cronaca di G. Malaterra "I Normanni intanto degli acquisti fatti non contenti, andavano tuttavia gli altri luoghi occupando, i propri padroni discacciandone Ganfredo, conte di Capitanata, mentre per accrescere il suo dominio battendo stava una terra chiamata Gizzio invocт l'aiuto di Roberto Guiscaro e Ruggiero suoi fratelli, i quali tosto accorrendovi, andarono a dare sopra la terra di Caglionessa oggi Guglionesi, verso il 1060 d.C.". Nello "Scaenziere" (Quatermus et excadenciis ..., Gibizza - Montecassino 1903), unitamente alle contrade, la cui denominazione corrisponde a quelle odierne, sono elencati i 25 possessori di Ielsi, dei quali due erano saraceni e tre bulgari (Pietro e Iacbczo, Dompnus Petrus et Dompnus Andreas arciprete), gli altri di nazionalitа incerta, usando i dominati assumere il nome dei dominanti, longobardi, normanni e svevi. Con la comparsa degli Hohenstaufen Ielsi con Gildone fu concessa al gran signore provenzale Bertrando de Beaumont, poi alla Casa angioina Barrasio, che nel 1419 costituм contea autonoma di Ielsi, Gildone e Sant'Angelo de Radiginoso. Ielsi, Gildone, Ferrazzano nel 1477 passarono a Paolo Molise feudatario di Cercemaggiore, nel 1478 passт ad Alberico conte di Marignano. La maggiore testimonianza dell'origine bulgara di Cantalupo e di Ielsi viene offerta da sostantivi e frasi, la cui natura tartara й incontrovertibile e ne elenchiamo alcuni: 1) abburrato (avvinazzato), in magiaro il vino й detto bor; 2) arras (lontano), arralа; 3) chink (carrettino), hinto; 4) cik (il maiale), cin; 5) cuttore (tino di rame per acqua), kut-ur; 6) e iuva (e cosм sia); 7) iatte-maimone (gatto scimmia), majom; rrobbe (stoffa abito), ruba; 9) sotene (schiena), sotnie; 10) tozze (tozzo), toz; 11) ziz (grasso del latte), zizza; 12) ingegne (dolere), agy (dolore). Delle parole sopra elencate, alcune sono patrimonio di varie contrade italiche ed anche della lingua letteraria, come cutino, cuttтra, gattomaimone, arrassа, carfigna, capane, langarone, musce, tozze. A questo punto siamo costretti a soffermarci a rettificare - stando agli studi del D'Amico - alcune asserzioni del Masciotta nell'opera sua "Il Molise" e ripetute dal professor Caggese nella Guida del Touring Club (Abruzzo, Molise, Puglia). "Asseriscono essi che al VII all'VIII secolo si accentrarono a Ielsi alcune tribщ di zingari, di origine levantina, diffondendosi poi nei territori bagnati dal Biferno e dal Fortore. Bulgari vennero al certo qui cattiva stella. Tutti hanno cercato perseguitarli, nasconderli, dimenticarli, ora battezzandoli per Slavi ed ora vestendoli da Zingari. Gli zingari hanno una lingua ricca di parole slave con un fondo originario sancrito-zendo; il dialetto ielsese allo incontro non ha alcuna parola slava nи speciali voci sanscrite pronunciate dagli zingari. Gli zingari chiamano il loro capo Erai (rex in latino) mentre quella ci offre la parola severamente mongola Kan e per fontana Cutino (dal tartaro Kut), che in altre contrade dell'agro ielsese e degli altri comuni molisani-abruzzesi vuol dire solo pozzetto. Non di zingari perciт va parlato all'uopo, bensм di Zungari, da cui poterono anche uscire gli Ungari (l'equivoco si й verificato anche presso i Danesi, che chiamano i zingari tartari)". Francesco Romagnuolo

--------------------------------------------------------------------------------

In questo numero...

--------------------------------------------------------------------------------

Анонимен55
THE MIGRATION OF THE BULGARIANS FROMCENTRAL ASIA TO EUROPE - HISTORICAL AND CULTRAL TRACES

Raiko Sefterski researcher

The Bulgarians are among the earliest new-comers to the European continent, in almost all of its major regions - Eastern and Central Europe, the Balkan Peninsula and Italy. As to the when and how it happened, historians have not yet said their final word. More than two centuries, from the 18th century up to the present day, this problem has been of central interest for many scholars. On the ground of historical sources, i.e. written monuments, linguistic data, ethnographic, folkloristic and cultural research, they felt no trace of doubt that the BULGARIANS were an ethnic system that moved from Central Asia (i. e. a relatively large territory, to the south-west, north-west and west of the Baikal lake) to Europe. Those lands were populated, in the second millennium B. C. by Tungus and Manjurian tribes, by Huns, Bulgars, Mongolians, Ugric and Turkic tribes and many others that have disappeared but are often mentioned in Chinese written monuments. Among the numerous peoples we can read about in Chinese sources, the name bulgar or some other transcription of it (because of lack of some of these phonemes in the Chinese writing system) is not to be found. But we find mentions of a people of the name DULU - in texts of 1st - 7th century we can read about a people, inhabiting at that time the lands west of Mongolian Altai. There is no doubt that it was in closest relationship with the Bulgarian dynasty DULO that has given eight Bulgarian Kans. In the three Russian transcripts of the so called “Name List of Bulgarian Kans” of the 15th and 16th century, where the names of that dynasty are listed, the sixth article is devoted to Kan Asparuh. It goes like this: “ Isperih prince-60 and one year. Family Dulo, the year Vereni Alem”. The Bulgarian dynasty was founded by Avitohol and here is what the Name List says about him: “Avitohol lived for 300 years. His family was Dulo, the year Dilom Tvirem”. In the two examples, Dilom Tvirem means 'snake-nine', i. e. Avitohol ascended the throne in the year of the snake, 9th month, and Vereni Alem means 'dragon-year' and 'first month', when Isperih took power. It is a historical fact that many kans ruled during these 300 years but their names are not mentioned. The first scholar to describe these facts in the end of the 19th century was the Russian N. Aristov. In 1928 J. Ivanov specified the year as 153 A. D. Where were the Bulgarians during that period - 2nd century A. D.?Historical sources give a tentative answer to this question. Thus the Byzantine chronicler Agatius of Mirinea (536-582) says that to the East of the Azov sea and the river Don, lands, called by him “Inner Skittia”, were populated by “Huns” and “Skitians”. By the way, he mentions explicitly the tribes of the “Kutriguri”, “Utiguri”, and some others. Another Byzantine chronicler, Prokopius of Kesaria, who lived in the time of Emperor Justinian I, says that, with the approval of the Emperor himself, part of the “Kutriguri”, about 2000 war men, their women and children, were settled in Thrace in the year 553. A different author of the 12th century, Mikhail of Syria, calls the Kutriguri 'Bulgarians”, and their leader - Bulgaros. The place of settlement of the 'Kutriguri-Bulgarians' was the Eastern Rhodope range and Thrace round Odrin, as we can judge from a late Latin source (12th-13th century). Descendants of these settlers are present-day inhabitants of the Rhodopes and Bulgarians of the Aegean area, who, up to the end of the 19th century called the Rhodopes NAH DAHAN, i. e. 'up the mountain'. Mongolian has preserved the pronunciations DABAN or DAVAN, and the Hun-Bulgarians used the form DAHAN LIN 'mountain range', according to Chinese written sources of the 4th-6th century.Writing about the settlement of the Bulgarians, both Agapius and Mikhail of Syria mention the name of the mountain - in the first author as IMAI and in the second as IMEON. Hypotheses that this must have been Tyan shan (West of Mongolia) or Pamir were rejected. The name is first mentioned by Ptolemy (2nd century B. C.) and most probably the name of the mountain Imai/Imeon is a translation of the “Hipian” mountain. It was reached by the “Skittians”, i e. the Kutriguri-Bulgarians, in 60-65 days in winter conditions, as Mikhail of Syria retells. In the Name List of Bulgarian Kans the 12th article says that one of the Dunavian Bulgarian Kans had taken power in “IMEN SHEGOR ALEM”. In Altai Bulgaria Imen means 'horse' and this is the 7th year of the 12-year calendar. Thus the mountain reached by the Bulgarians, called IMAI/IMEON, was the Hipian mountain in the Caucasus, later named after the Bulgarians - “Bulgarian” mountains. According to Armenian sources of the yearly Middle Ages, the Bulgarians were already in the lands where in the end of the 6th century Kan Kubrat founded “OLD GREAT BULGARIA”. Chinese sources state that Motun (209-174 B. C.) expanded his possessions to the Caspian sea. It follows then that the second migration of the Bulgarians to Europe and their settlement north of the Caucusus took place as early as 1st century B. C. In the following centuries, as we know from Byzantine, Latin and other sources (4th to 6th century), the Bulgarians were already in Europe - Panonia, Iliria, Italy, the Balkan Peninsula, and founded DANUBIAN BULGARIA in the year 681. At the same time Altzek, Asparuh's brother, was in Central Italy, where he had settled in 667. Asparuh's second brother Kuber settled north of Thessalonica, in Macedonia (about 670), and still another of the brothers settled with his people along the river Volga where he founded Volga-Kam Bulgaria.The migration of Bulgarian tribes to the west of the Baikal lake in the period 3rd century B. C. to 1st century A. D. to the Caucusus and later to Western Europe, was a long process of contact with various tribes and peoples. They exerted strong linguistic and cultural influence on the Bulgarians. The Bulgarians, in their own right, also left their trace in Central and Middle Asia, the Caucusus, south-eastern and Central Europe, in the period 5th-12th century. These historical traces are still recognisable in the culture and the languages of almost all Slavic peoples. A. Lvov and I. Dobrodomov have done impressive research on the influence of the “Bulgarian-Altai” language, through Old Bulgarian literary monuments and directly, on the original literary language of the Russians, Serbs, on Church Slavonic, on Romanian, etc. The Chuvash people today are still speaking an Old Bulgarian dialect. Hungarian scholars, among them Z. Gombotz, G. Feher, P. Uhas proved that, in addition to more than 300 words of the language of Altai Bulgarians, there are also many other cultural traces preserved on Hungarian land. Among them are place names and other lexical units. B. Dzonov proved that German terms like 'translator”, Old Bulgarian talmatcha, hund 'wagon', sabel 'sword', kummet 'yoke', and some others are Old German but borrowed from the Bulgarians. Much more numerous are cultural and linguistics borrowings in Italy. Vincence d'Amico published important facts among which place names like bulgeria 'low mountain; , Bulgano - name of a river, Varna - a valley, etc. Of the same origin is the name of the forgotten river Varna (8th-9th century), the name of the city of Varna and the names of settlements like Kavarna, Vardun, the rivers Sura (western Rhodopes), Chaya in the central Rhodopes, Kanadziritsa (the Kyustendil region), the Almash peak in the Balkans, and others. After WW II many scholars like K. Menges, O. Pritsak E. Triarski, A. Halikov, made important contributions to the history, life style, language and culture of the Altai Bulgarians. At the same time impressive archaeological findings were made in Bulgaria, Romania, Yugoslavia and Macedonia. Related publications throw light on the ethnic identity and the variety of “Altai Bulgarians”. Their historical traces have already become part of Mediaeval history of the European continent and European culture and civilisation. It is not without importance to mention the existence of many runes which have their importance as “logarithms”, like the Chinese hieroglyphs. Unfortunately all attempts to decipher the inscriptions, now more than 100, have been unsuccessful so far.The Bulgarians and their culture, their anthropological and race characteristics included, have left their mark in the formation of many peoples on the Asian and the European continent. The numerous works of foreign and Bulgarian scholars of the past and the end of the 20th century disclose the parameters of a majestic culture which was little known a century ago.

--------------------------------------------------------------------------------

The Calendar is a gift to the Bulgarian kin by the sponsors and editors.

http://www.bia-bg.com/calendar/aug-txt.htm

Чок觧 Здравей Зиези!

1.. ЕШКЕНАЗИТЕ /90% от еврейството/ са потомци на българите на Велика Кубратова България- не е верно.

След разрушаването на Първия храм в 586г пр.н.е. започва първото разселване на евреите- напускане на Обетованата земя, като единият поток бежанци се е насочил на североизток-през Сирия, Месопотамия и Персия до Каспийско море и Кавказ. Това са били (според мен) евреите, които в последствие заедно с хазарите и българите са образували Хазарското царство.

Вторият поток бежанци са се насочили през Египет(Александрия) на Запад, разселвайки се в цяла Северна Африка-Египет, Либия, Алжир, Тунис и Мароко, като някои постепенно се прехвърлят в Испания. Имало е и еврейски общини в Южна Италия, Сицилия и Гърция.

При разрушаването на Втория храм през 70г от н.е нова, по-мощна вълна от бежанци напуска Израел, като единствено в Ерусалим и Цфат остават евреи(няколко десетки хиляди).

Този път голяма част от евреите се заселват в Европа-Испания, Галия, Германия, Панония, Италия и Византийската империя. Практически са се разселили в цялата Римска империя, с изключение на Британия.Най-голямото струпване на евреи в Германия е било в Колония Агрипина-по поречието на Рейн. Там и тогава вероятно е започнал да се заражда изкуственият език идиш,

а евреите да се наричат ашкенази-немски евреи(Ашкеназ-Германия-ивр.)

2.. ЕШКЕНАЗИТЕ са основната жертва на ХОЛОКОСТА /жертвоприношението/ - 99% от умъртвените евреи са ЕШКЕНАЗИ-верно е!

3.Но основата на горните два факта можем да заключим, че ХОЛОКОСТА е жертвоприношение спрямо българите по род , а юдеи само по религия. Сиреч ХОЛОКОСТА е геноцид спрямо БЪЛГАРИТЕ ! - НЕ Е ВЕРНО! Холокоста бе геноцид предимно срещу евреите, НО бяха избити и милиони славяни, цигани и други народности, което ще рече Геноцид срещу човечеството!

Редактирано от - Чок觧 на 19/7/2003 г/ 16:53:29

Анонимен57
Choki ima pravo.
Ziezi Здравей Чоки!

Попрочети пак книжките, и прецени, как отделни преселения на еврейски общини ще създадат превес на точно определена група - ЕШКЕНАЗИ 90% от всички други ?!

Няма как, освен ако "многобройните като пясъка в морето" българи и хазари не са поюдейчини. А те са! Огромния Хазарски каганат приема юдаизма в 9 век, а в 10 вече е унищожен, и населението му се пръска из Цяла Централна и Източна Европа. Това са ЕШКЕНАЗИТЕ.

Чок觧 Здравей, Зиези!

Не искам да приемаш с пълно доверие това, което пиша! Възможно е и авторите целенасочено да са изопачили някои данни. Просто в книгите и сайтовате които чета, пише така. По-долу ще ти дам няколко адреса, за да можеш и ти сам да прочетеш и прецениш кое доколко е правдоподобно.

Аз също не приемам всяка информация като "последна инстанция".

Добре е да се публикуват различни мнения и хипотези, колкото и невероятни понякога да изглеждат, защото във всяка от тях може да се открие по зрънце истина или детайл, пропуснат и незабелязан от другите историци и иследователи.

Натиснете тук

*

Натиснете тук

Анонимен60
Натиснете тук
Анонимен61
Натиснете тук

geomagnetik-snimka na PLISKA!

Анонимен62
Натиснете тук

ПЛИСКА - история .

Плиска63
"Mit Pliska verbindet sich bis heute der Gedanke an Khan Asparuch, der wohl das Zentrum des Staates zunä chst als Militä rlager geschaffen haben dü rfte, da der Ort in den Quellen als "Kampos" bezeichnet wird. So bezieht man auf diesen Grü nder-Khan den Bau des Zentrums, die Anfä nge einer Residenz der Khane und die Anlage einer grandiosen Erdbefestigung um sie herum, bestehend aus Wall und Graben, die mit einem nahezu rechteckigen Grundriß ein Areal von 23 km² umfaß t. Das ausgedehnte Gebiet wurde gesichert, um als Militä rstü tzpunkt, als Weideland fü r die Herden sowie fü r die Pferde der Reitertruppen des Khans zu dienen. An wenigen Stellen dieses Gebietes entstanden zunä chst einzelne Grubenhü tten oder Jurten, die dann im Laufe der Zeit zu ganzen Stadtvierteln oder Ansiedlungen heranwuchsen, in denen Menschen wohnten, die Ackerbau, Viehzucht oder Jagd betrieben, die als Krieger, Bauleute, spezialisierte Produzenten von Metallerzeugnissen oder als Tö pfer tä tig waren."

Чок觧 Вижте, не разбирам защо за събития, станали преди стотици години, трябва да пишете анонимно?! Хайде за Царя, Мангаля, комунягите-да! Още са живи и донякъде опасни! Изберете си някакъв ник, както Зиези например и да знае човек с кого разговаря и с кого и за какво спори!

*

Владимир Бацалев, в статията си "Страна городов(Булгарский емират)"/Загадки древних времен-издателство "Вече"2001г, цитира Ахмед Ибн Фахлан, съветник изпратен от Багдатският Халифат във Волжска България през 921г, който описва столицата на българите-Булгар/Биляр така:

""Биляр е заемал обширна подобна на правоъгълник платформа, ориентирана по посоките на света и затворена от вписани един във друг насипи и ровове, които разделяли града на 2 основни части: вътрешен и външен.

Първият е бил обграден с две линии укрепления, площа му е 130 хектара. Външният град е бил заграден с три линии укрепления, състоящи се от насипи, укрепени и подсилени с ограда от колове и ровове, посредата на които минавал ред от заострени колове. Общата площ на града била 620 хектара."

Активните разкопки през последните десетилетия са установили, че всъщност града се е делил на 4 части. В центъра на вътрешният град са намерени остатъци от военна крепост, оградена от дървена стена, а извън пределите на градските укрепления, "сателитно селище", осигуряващо на столицата селскостопанска продукция. Заедно с него площа на Биляр е била около 800 хектара. Той е бил един от най-големите градове в средновековният свят и съвършенно незаслужено не е получил славата на древен мегаполис."

Явно, че за българите е било традиция да строят селища на голяма площ

Булгар.65
800 хектара = 8 кв.км.

Според други данни Булгар е имал 40 км обиколка на външната крепостна стена и е бил 3-тия по големина град в света след Цариград и Багдад по онова време, т.е. много по-късно от времето на Плиска.

Анонимен66
I Bwlgariq e bila ot Skandinavieto ta chak do Kitay, otkwdeto sa bili grupata ni bg.

V tozi grad Bolgar sa imali i bani.

Анонимен67
Лист на византийските Каисери / императори /

Liste der byzantinischen Kaiser

aus Wikipedia, der freien Enzyklopдdie

siehe auch Byzantinisches Reich

Valens (364 - 37

Theodosius I. (379 - 395)

Arcadius (395 - 40

Theodosius II. (408 - 450)

Markian (450 - 457)

Leo I. (457 - 474)

Leo II. (474)

Zenon (474 - 475) 1. Regierungszeit

Basiliskos (475 - 476)

Zenon (476 - 491) 2. Regierungszeit

Anastasios I. (491 - 51

Justin I. (518 - 527)

Justinian I. (527 - 565)

Justin II. (565 - 57

Tiberios I. Konstantinos (578 - 582)

Maurikios (582 - 602)

Phokas (602 - 610)

Herakleios (610 - 641)

Konstantin III. (und Heraklonas) (641)

Heraklonas (641)

Konstans II. (641 - 66

Konstantin IV. (668 - 685)

Justinian II. (685 - 695) 1. Regierungszeit

Leontios (695 - 69

Tiberios II. (698 - 705)

Justinian II. (705 - 711) 2. Regierungszeit

Philippikos (711 - 713)

Anastasios (713 - 715)

Theodosios III. (715 - 717)

Leo III. Isauros (717 - 741)

Konstantin V. (741 - 775)

Leo IV. (775 - 780)

Konstantin VI. (780 - 797)

Irene von Athen (797 - 802)

Nikephoros I. (802 - 811)

Staurakios (811 )

Michael I. Rangabe (811 - 813)

Leo V. (813 - 820)

Michael II. (820 - 829)

Theophilos (829 - 842)

Michael III. (842 - 867)

Basileios I. (867 - 886)

Leo VI. (886 - 912)

Alexander (912 - 913)

Konstantin VII. Porphyrogennetos (913 - 959)

Romanos I. Lakapenos (920 - 944)

Romanos II. (959 - 963)

Nikephoros II. Phokas (963 - 969)

Johannes I. Tzimiskes (969 - 976)

Basileios II. (976 - 1025)

Konstantin VIII. (1025 - 102

Romanos III. Argyros (1028 - 1034)

Michael IV. (1034 - 1041)

Zoe und Theodora III. (1042 )

Konstantin IX. Monomachos (1042 - 1055)

Theodora III. (1055 - 1056) 2. Regierungszeit

Michael VI. (1056 - 1057)

Isaak I. Komnenos (1057 - 1059)

Konstantin X. Dukas (1059 - 1067)

Nikephoros III. Botaneiates (1078 - 1081)

Alexios I. Komnenos (1081 - 111

Johannes II. Komnenos (1118 - 1143)

Manuel I. Komnenos (1143 - 1180)

Alexios II. Komnenos (1180 - 1183)

Andronikos I. Komnenos (1183 - 1185)

Isaak II. Angelos (1185 - 1195)

Alexios III. Angelos (1195 - 1203)

Isaak II. Angelos (2. Amtszeit) und Alexios IV. Angelos (1203 - 1204)

Alexios V. Murtzuphlos (1204)

Theodor I. Laskaris (1204 - 1222)

Johannes III. Dukas Batatzes (1222 - 1254)

Theodor II. Laskaris (1254 - 125

Johannes IV. Laskaris (1258 - 1261)

Michael VIII. Palaiologos (1259 - 1282)

Andronikos II. Palaiologos (1282 - 132

Andronikos III. Palaiologos (1328 - 1341)

Johannes V. Palaiologos (1341 - 1391)

Johannes VI. Kantakuzenos (1347 - 1354)

Andronikos IV. Palaiologos (1376 - 1379)

Johannes VII. Palaiologos (1390)

Manuel II. Palaiologos (1391 - 1425)

Johannes VIII. Palaiologos (1425 - 144

Konstantin XI. Palaiologos (1449 - 1453)

Анонимен68
Byzantine Empire

From Wikipedia, the free encyclopedia.

Timeline

Byzantine Empire

Date Event

330 Constantine I makes Constantinople his capital.

527 Justinian I becomes Emperor.

532-537 Justinian builds the church of Hagia Sophia

1054 The Church in Constantinople breaks with the Church in Rome

1204 Constantinople is captured by crusaders

1261 Constantinople is liberated by the Byzantine emperor Michael Palaeologus.

1453 Ottoman Turks take Constantinople. End of Byzantine Empire

The Byzantine Empire or Eastern Roman Empire was the eastern section of the Roman Empire which remained in existence after the fall of the western section. The life of the empire is commonly considered to span AD 395 to 1453. During the thousand years of its existence, it was known as the Eastern Roman Empire. It was not referred to as the "Byzantine Empire" until the 17th century.

The Roman emperor Constantine the Great rebuilt Byzantium (today's Istanbul) in AD 330. He renamed it Constantinople and made it the capital of the Roman Empire.

The division of the Empire began with the Tetrarchy (quadrumvirate) in the late 3rd century AD with Diocletian, as an institution intended to efficiently control the vast Roman empire. The Roman empire was divided by Theodosius I (also called "the great" for his two sons in AD 395. Arcadius became ruler in the East, with his capital in Constantinople, and Flavius Honorius became ruler in the west, with his capital in Milan.

The Byzantines considered themselves to be Romans and the legitimate continuation of the Roman Empire. Practically speaking, however, the general prevailing national identity of the Eastern Roman State was Greek. Greek was not only the official language, but also the language of the church, of the literature and of all commercial transactions. Even though the Byzantine Empire was a multinational state, including Greeks, Armenians, Jews, Egyptians, Syrians, Illyrians, and Slavs, it was considered to be a "Greek state" due to its Orthodox Christian character and its common Greek culture radiated by large centers of Hellenism such as Constantinople, Antioch, Ephesus, Thessalonika and Alexandria.

The Eastern Empire was largely spared the difficulties of the west in the 3rd and 4th centuries, in part because urban culture was better established there and the initial invasions were attracted to the wealth of Rome. In the 6th century the empire under Justinian I even regained some of the lost Roman provinces, conquering much of Italy, north Africa, and Spain. Under his reign, the Hagia Sophia was constructed in the 530s.

Justinian left his successors an empty treasury, however, and they were unable to deal with the sudden appearance of new invaders on all fronts. The Lombards took Italy, the Slavs overwhelmed much of the Balkans, and the Persians gained domination of most of the eastern provinces. These were recovered by the emperor Heraclius, who annihilated the Sassanid kingdom, but the sudden appearance of the Arabs was too much for the empire, and the southern provinces were all overrun in the 7th century.

What the empire lost in territory, though, it made up in uniformity. The southern provinces differed significantly from the northern in culture and practiced monophysite (rather than Orthodox) Christianity, and so felt alienated; the north put up much more of a struggle. By the time of Heraclius the empire had been divided into a system of military provinces called themes to face permanent assault, with urban life declining outside the capital while Constantinople grew to become the largest city in the world. Attempts to conquer Constantinople failed in the face of the Byzantines' superior navy and their monopoly of the still mysterious incendiary weapon Greek fire. After that the empire began to recover.

The empire reached its height under the Macedonian emperors of the 10th and early 11th centuries. Like Rome before it, though, it soon fell into a period of difficulties, caused to a large extent by the growth of the landed aristocracy, which undermined the theme system. Facing its old enemies, the Holy Roman Empire and the Abbasid caliphate, it might have recovered, but around the same time new invaders appeared on the scene who had little reason to respect its reputation - the Normans, who conquered Italy, and the Seljuk Turks, who were mainly interested in defeating Egypt but still made moves into Asia Minor, the main recruiting ground for the Byzantine armies. With the defeat at Manzikert of emperor Romanus IV in 1071 by Alp Arslan, sultan of the Seljuk Turks, most of that province was lost.

The last few centuries of Byzantine life were brought by a usurper, Alexius Comnenus, who began to reestablish an army on the basis of feudal grants (pronoia) and made significant advances against the Seljuk Turks. His plea for western aid brought about the First Crusade, which helped him reclaim Nicaea but soon distanced itself from imperial aid. Later crusades grew increasingly antagonistic. Alexius had granted the city of Venice access to many Byzantine ports for trade. The Venetians became a major threat to the Empire. Under their influence the Fourth Crusade captured Constantinople in 1204, founding a short-lived feudal kingdom and permanently weakening Byzantine power.

Three Byzantine successor states were left - Nicaea, Epirus, and Trebizond. The first managed to reclaim Constantinople in 1261 and defeat Epirus under the Palaeologian dynasty, so reviving the empire but turning attention to Europe when Asia was the primary concern. For a while the empire survived simply because the Muslims were too divided to attack, but eventually the Ottomans overran all but a handful of port cities. Constantinople was initially considered not worth the effort, but with the advent of cannons it fell after a two-year siege to Mehmed II on May 29, 1453. By the end of the century the remaining cities - like Trebizond and Mistra - also fell.

The Byzantine empire played an important role in the transmission of classical knowledge to the Islamic world. Its most lasting influence, though, lies in its church. Early Byzantine missionary work spread Orthodox Christianity to various Slavic peoples, and it is still predominant among them and the Greeks. The start and end dates of the capital's independence, 395 to 1453, were originally the defined bounds of the Middle Ages.

See also Roman Empire, Roman Emperors and Byzantine Emperors.

Анонимен69
The Bulgarians

and their role in the formation of the Bulgarian State

The most remarkable fact in the history of the Old Bulgarians is that they are the sole early European people who have succeeded in creating not one but three great countries. And each of them was called with its own name- Bulgaria under Kubrat (known as Great Bulgaria), Volga Bulgaria and Asparuh Bulgaria (which is the one that survived to the present day.) But to learn more about the Bulgarians and the states that they have formed we have to return to the past and follow their evolution. Although the History of Bulgaria can not be written in a single essay I'll try to impress on several important points.

Even up to the present day these people have remained an incredible puzzle for the historians. It is their early history that is the most puzzling. When they came into touch with Europe they naturally came to the notice of Greek and Latin authors who began to give information about them.

It is considered that The Ancient Bulgarians were people that had inhabited the steppes between Pamir, Middleasian Mountain, Ural and the territory of present day Kazakhstan. After almost two centuries of research and the endeavors of many scholars the sacred fatherland of the Bulgarianswas discovered to be Pamir. Pamir is the old lands of Balgar and is stilled called Palgar by the local Tadziks. This land so dear to us was situated in the foots of the Pair and the Hindukush, where since ancient times the states of Balgar and Balhara had existed. Bulgarian is a Uralo-Altai language under strong Indo-European influence. According to the “Chinese chronicles” the town Bugur had existed till 87 BC. Then it was demolished to the ground by the Chinese imperial troops, accordingly the time of Bugur's creation and its neighboring town which was referred to by the Chinese as Boluga must be sought far behind in the past around the 2nd or possibly 3rd century BC.

The hierarchy of the Old Bulgarians was elaborate- a leader who was called kansubigi determined the social state of the old Bulgarians and gradually his power became hereditary. The character of the Bulgarian society was centralized on a strong military organization that was of vital importance to its independent existence. The great amount of iron extracted made it possible for them to think up and make the instruments and tools they needed and to maintain a fighting force of 30, 000 warriors and horses, clad from head to foot in iron. In battles against all the armies of the time, against those of the barbarian peoples and against those of the civilized Romans this 'iron wall' had the same effect, for instance, as could be achieved today by an army of tanks attacking infantry companies armed only with light rifles. That is why the Bulgarians were practically invincible a miracle should have to happen in order that their army would lose a big battle. That permitted them to save themselves from the ups-and-downs of fortune in this stormy time and to be sought for as allies by all the ambitious persons of the period. Very few people know that the striking power of the armies of Atilla of the Dulo dynasty were, in fact, the Bulgarians. The Bulgarians were unusually tall and strong. When the average height of the Europeans in the Middle Ages was 1.60 metres, the average height of the Bulgarian was 1.75 metres. “Ten of our men cannot overcome one Bulgarian” complained an Arabian geographer of that time.

The religious beliefs of The Old Bulgarians was in the existence of a solitary, extraordinary force. It possessed the ability to haunt all the palpable objects and to pass from one man to another and from one object to other. According to the old Bulgarians the things that were strongest with the force were the blood, the human head, and the sword, the horsetail and so on. For the Bulgarians, the time that separated days and hours also could be filled with supernatural forces. Alongside with that extraordinary force they also exalted one supreme deity- Tangra “The creator of the Earth and Sky”. To appease him and receive his support they sacrificed animals, but in special cases they could immolate people. Also the Old Bulgarians used totemism- in a close relation to the totemism was the Ancient Bulgarian Calendar which is recognized by UNESCO as the most accurate so far.

During the tumultuous period of the Great Migration the ancient Bulgarians were pushed out of their lands by Nomad tribes and settled, together with their old civilized neighbors the Masagets, the Saks and others in the valleys of the Caucasus. During the period 377 till 453 the Bulgarians had fallen under the power of the Huns. One of the few written monuments of early Bulgarian history, known to us, is the list of the Names of the Old Bulgarian Rulers. In part I of this Name List we find described the reign of the kansubigi Avitohol, Irnik, Gostun, Kurt (Kubrat), Batbayan*, dated by the Ancient Bulgarian Calendar. Most scholars connect the mythical Avitohol, the father of the second ruler in the Name List Kan Irnik, with kan Atilla of Dulo family, who died in the same year 453, given for Avitohol.

They primarily occupied the old towns of the Caucuses. Soon after that there appears the first state of the Bulgarians in Europe, called by the Armenians "The Bulgarian Land in Caucasus", and by the Byzantine "Old Great Bulgaria." The Syrian chronicler Zaharia the Rhetorician mentions that in their new land the Bulgarians and their old neighbors are among the few people to build up towns. The towns built by the Bulgarians during that period very often bore old Pamir names. In the Eastern Caucasus there was a town called Balk (today's Balhar), named after the ancient town of Balh (the capital of old Balhara), also the town of Anzi, related in its name to the ancient Anzoi, not far from the eastern Balh. This transfer of names from Balhara to Great Bulgaria shows that the two Bulgarian states - the old one in the east and the new one near the Caucasus, are connected by an unseverable umbilical cord. The Kubrat Great Bulgaria included the territory from Dnepar to Kuban and from Donetsk to the Black and Azov seas. It was formed in the beginning of the VII century after he had discarded the Turkic suppressers. The capital had become Fanagoria, built on the Taman Peninsula.

The difference among the Old Bulgarians and the low developed stockbreeding tribes that have flooded East Europe at that time is that the Bulgarians have had a varied and quite developed economy for its time. Through the last decades number of archeological and linguistic materials connected with the economy of the old Bulgarians have been discovered - the evidence shows that our forefathers have had around 20 names for stocks and farm crops, from which 12 were used in the early middle ages.

During the year 635 kanasubigi Kubrat had sent envoys to the Byzantine Empire to sign a peace treaty with Emperor Iraklii and then Kubrat was given the title “Patrician”. The peace contract with Byzantine was of vital importance for the Bulgarian Kingdom that was constantly threatened by Hazars' inroads. After Kubrat's death in the middle 60s of the 7th century, Great Bulgaria gradually disintegrated under the blows of the Hazars. His first son- Bayan (Batbayan)* - remains in the lands of Great Bulgaria as a vassal to the Hazars. His second son - Kotarg, together with parts of the Bulgarian people, settled along the middle reaches of the Volga where, some time later, still another state of the ancient Bulgarians was born –Volga Bulgaria, which was also to play an important role in the medieval world. The third son - Asparuh - started west to meet the mightiest empire of that time - Byzantine. Crossing the rivers Dnepr and Dnestr, he finally settled in the Ongul (southern Besarabia), in immediate proximity to Byzantine borders and Kuber settled in the land that is today Macedonia.

The settlement of Asparuh and the foundation of Danube Bulgaria are one of the most significant events in the history of the Balkan Peninsula during the Middle Ages. This event is outstanding by its consequences ethnically, ad by the social-economical and political processes. In a direct closeness with the mighty Byzantine Empire the Bulgarians, the Slavs and the remnants of once great Thracians ethnos succeeded to form and strengthen into one new political power, that was destined to render in certain moments considerable influence over the development of the Middle Ages European Civilization. One of the most important advantages of the Old Bulgarians that helped them in the creation of the Dunavian Bulgaria was their formidable experience from their previous States.

The Byzantines met the settlement of the Old Bulgarians in the Ongul with animosity, but for a long period of time Constantine IV didn't undertake some drastic actions against Asparuh, because he was involved in a heavy struggle with the Arabians. Once he turned his attention to the situation there he decided to punish the newcomers. He decided to send two armies one through the mainland, which must cross Stara Planina (Old Mountain) and the rest by ships set sail towards Danube shores. Constantine IV didn't decide to launch an immediate assault, but he suddenly had decided to leave for Mesembria for medication. His departure was considered by his troops as a retreat. In the Roman camp everyone became panic seized and Asparuh noticed that. He and his horsemen left their fortification and dashed into the ebbing armies. Quite few Byzantine soldiers succeeded to stumble to the ships and rescue themselves. After the debacle of the Eastern Roman Empire Asparuh crossed the Danube and arrivd in Southeast Bulgaria (Dobrudza). There they entered in a conversation with the native Slav Aristocracy and they had undertaken the first step towards the composing of common political unification. Asparuh continued his military campaigns against Byzantine. Constantine wasn't in the situation of enduring this any longer so he was compelled to sign a treaty in 681- according to it he was to pay an annual tribute. In this way Byzantine practically recognized the right of Bulgarians and Slavs to build their own country. Asparuh proved to be a far-sighted statesman and gave the Slavs the opportunity to live with him on the principle of internal political autonomy. All citizens of the state, however, were obliged to defend together the new acquisitions of the country. Special places among the seven Slav tribes were occupied by the Severi who had agreed to guard the eastern passages of the Balkans. The ancient Bulgarians concentrated in northeastern Bulgaria where the fortress Pliska became the capital of The State. This was the beginning of the history of the Danube Bulgaria the only one of the Three States that has survived to present days and has accomplished huge achievements, but also and some downfalls in its development and expansion. In the year 865 Bulgaria officially received the Christianity from the Eastern Roman Empire, and kanasubigi Boris received the title King, which was going to be used since then.

It is interesting to notice that almost at the same time the Volga Bulgarian was formed so too was formed on the territory around the middle stream of Volga River the Capital Bolgar or Biliar. The first inhabitants had arrived there since I BC. The Volga Bulgarians accepted the Islam. The founder of Volga Bulgaria is considered to be Almush. The coinages started around the X century and they were known as the best Merchants. Their capital was even compared with Constantinople in beauty. But during the Mongol invasions of Chingiz Han 1219-1220 Bulgaria in Volga was seriously threatened. For three times Volga Bulgarians succeeded to repulse the Tatars-1223, 1229 and 1223 but the fourth attack was successful - as in 1236 Chingiz Han sent the sizable army of 300, 000 soldiers (half of it from the vassal states) towards Bolgar. The encounter was terrible, because the 50, 000 defenders couldn't withhold the numerous foes. The town was razed to the ground and the same happened to forty more, and the victims were countless. Today the Archeologists have discovered the remains of Bolgar, bones, weapons, shattered pottery, and a huge area devastated by fire, they are referring to it as the “black layer”. In the places of the former houses today the scientist are discovering crashed skulls. They estimate that there was a severe fight over eight million square metres. Everything was disrupted and a whole civilization had been wiped out with all its beauty gone.

In the year 1558 the last discharge announcesd that in the place where once had been Volga Bulgaria later captured by the Tatars in 1236 and existed three centuries under the name Kazan Haganate is already Russian territory and the river which once the Bulgarians called Etil is now going to be Volga. After this Ivan IV had received the opportunity to use the title King of Russia. Today Tatarstan is an autonomous country in the Russia Federation. But even nowadays if it is raining, or if something good happens they are mentioning the name of Tangra.

At the end I want to impress on several points. The difference between the Bulgarians from the time of Avitohol, Kurt, Kubert and Asparuh and the present Danube Bulgarians is less than the difference of the Elins since Homer's time and the present Greece. The historical and language proofs point that the Bulgarians are one of the oldest nations that have succeeded to survive to nowadays. They intermingle to some extent with the Slavic population that they have met on the Balkan Peninsula, but in opposite to the generally accepted notion they retain their language and their distinctive traits. The Slavic influence is basically linguistic and it is based on the alphabet created in 855 by St. Cyril and Methodius. But the alphabet doesn't change the Old Bulgarian base of our language. Also there is no turkic tribe that can pronounce the word БЪЛГАРИ* B[∂ ]lgari ([ ∂ ] like in the transcription of dare) the turkic people-turks and tatars, and according to their special articulation they always pronounce БЪЛГАРИ as Bulgar also with a stress at the back.

And today we still continue to make new discoveries that assist us in creating the full picture of the Old Bulgarians, their origin which dates back long ago in the Pamir region, and the three states which have emerged under their control. The history of our predecessors is wealthy and resplendent. It is not precarious that the Bulgarian civilization is registered from the temporary scientists around the XVIII century before the new era. The English researcher Arnold Toinbi writes in his twelve-tome work of the history of the nations that in the beginning there were 21 civilizations and one of them was the Bulgarian.

*Bulgarians- “ БЪЛГАРИ” the name in Bulgarian sounds different than the English name assigned to us. Bulgarians is pronounced like ” B[∂ ]lgari”.

*Bate- Boyan,(Bat-Bayan)- “Bat” for the Old Bulgarians has the same meaning as “bate” today, as we are referring with this word to an elder brother or a respected person.

Link

Bulgaria

Work cited

Dr. Sc. Dobrev, Petar. The Bulgarian Fireplaces of Civilization on the Map of Euro-Asia Bulgarian Academy of Science, Sofia, 1998.

Prof. Dr. Sc. Alexander Fol History of the Bulgarians. Necessity for a New Approach. Reconsiderations Sofia Sate University, 1998.

Prof. Dr. Sc. Alexander Fol The Bulgarians Sofia State State University, 2000.

Prof. George Bakalov. Prof. Dr. Sc. Alexander Fol and other professors from Sofia State University, Bulgarian Centuries, 1999.

Written by: Peter I. Batakliev

Menu

Menu

Анонимен70
4. СЛЕДИТЕ ОТ ЕЗИКА НА ПАНОНСКИТЕ, АСПАРУХОВИТЕ И КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ ВЪРХУ КАРТАТА НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

А. Българите в Панония и съседните Балкански земи през периода IV-VIII в.

Обитавайки твърде отрано двете страни на Дунава, българите са оставили след себе си множество имена на крепости и градове. Техните крепости се разпознават по особените окончания ШИ, ИК, ИЧ (ЕЧ, ЕШ), с които завършват имената им, а също и по редица други древнобългарски особености. Трансилвания получава от българите името Банат, което произлиза вероятно от източната дума БАН (планина), която се среща и до днес в памирските езици (АРС, 77) и в земите на някогашните кавказки българи. Банат по памирски значи буквално планините и е почти пълно копие на латинското име Трансилвания и славянското име на същата област – ЗАГУРА – от израза ЗА ГУРУ – зад планината. Особеното българско име Банат се употребява през цялото ранно Средновековие успоредно със славянското име Загура (Загора). А на юг и запад от Трансилвания, по цялата територия между Дунава и Карпатите, се появяват десетки селища с древни български имена – Баиле, Бъилещ, Воилово (Боилово), Балванещ (от балван – идол), Турда (мина за сол), Туртава (по славянски Сланик – "солница", Жупанек, Чукич, Тилва (от – остър железен кол), Халънга, Турну Мъгурели, Пъунещ (от паун), Тояга, Балшъ, Кръгуещ (от крагуй), Телеш (срв. с името на кан Телец), Телеш – Бирнич, Хърсещ, Зидоне, Зиду, Сибин – от българското болярско име Сибин (преименуван от румънците на град Сибиу), Губера, Алмъжиу, Сегарча, Мъндра (вероятно едно и също с крепостта Мундрага, в която се е укрепил Симеон при войната с маджарите), Тамбурещ, Цигуреш, Цуцулещ, Тътъран (срв. с титлата Татрани в СПИ), Ботороджи, Белчуг, Текуч-Калиндеру, Талпа-Тривалия, Окаба, Петриш, Кужмир, Бихар (Бихаря), Хуст, Бълград (Дюла-Фейервар), Бекет и др. Някои от тези имена имат свои близки двойници далеч на изток. Така например името Халънга напомня думата ХАЛАНГ, или ХАЛАНДЖ, характерна за волжките българи и Памир, а имената Бихара, Хуст и Бекет, напомнят за памирските градове Бухара, Хост и Бакат – последният от които е споменат още през 550 г. От древен източен произход е и името на някогашния град Пеща, което по памирски означава буквално "склонът, хълмът".

Повечето от посочените имена съвсем доскоро бяха запазени на румънските и унгарски географски карти, а някои от тях съществуват дори до днес. Почти цялата територия на днешна Румъния е изпъстрена с древни и средновековни български названия. А причините за това не е трудно да се обяснят, след като в най-стария български летопис – Именника на българските канове, съставен около 765 г. е отбелязано, че в течение на повече ог пет века българите са имали държава отвъд Дунава ("об ону страну Дунаiа".

Но такива следи се откриват далеч не само на територията на Румъния и Унгария. Те са запазени и в най-рано овладения от българите район отсам Дунава, разположен в днешната Източна Сърбия.

Както личи от историческите източници (ДА, 1971), първата трайно овладяна от тях земя на Балканите, призната от Рим, е Южнодунавска Панония, с основни градове Сирмиум, Сингиндунум и Бонония. Идването на българите в тази област е било белязано с цяла редица важни промени. Град Сирмиум получава новото име Срем, а реките Тимакус и Маргус биват преименувани на Тимок и Морава. Реката, протичаща на запад от Срем (днес посърбено на Митровица) получава името Колубара. Старият Сингиндунум става широко известен като Алба Булгарика (Български град), а от самите българи е наречен Белград. В съседство с него е изградена нова крепост с българското име Тетел. Всички тези промени настъпват в Южнодунавска Панония през пети-шести век, когато в нея се заселват древните българи. Дори до днес повечето реки, протичащи през сегашната Източна Сърбия носят имената, дадени им през древнобългарската епоха.

Промените, които внасят древните българи в имената на споменатите реки и градове, имат също своята интересна история. Защо например, реката, наричана през римско време Маргус бива преименована от тях на Морава? Причината за това е, че в източните краища, откъдето са дошли българите, се е срещала думата "мурава", която значи тиха, спокойна река. Като много други народи и българите са обичали да назовават нещата с прости и разбираеми за тях слова. И точно затова те са превели на своя език повечето чужди имена, които са намерили отсам Дунава. Това те са направили не само с имената на реките, но и с имената на градовете. В най-старите български средища на Балканите – земите между Срем и Видин и до днес звучат множество древнобългарски градски имена. Крагуевац е получил например името си от названието на прочутите български ловни соколи – КРАГУИ, които се отглеждали от специално назначени хора – КРАГУЯРИ. И до днес в Източен Кавказ в районите, населявани някога от българи, думата крагуй значи сокол. Село Кутугерци, Тимошко е получило името си от названието на някогашните български знахари, наричани кутугери, чието име по-късно става и едно от названията на българските богомили. Връх Тумба в Тимошкия край също носи старинно българско име. В един от надписите на Омуртаг издигнатата от него висока могила на средата на пътя между Плиска и Дунава е наречена със същата дума Тумба, а и до днес в старите български земи край Памир могилите носят името Туба и Тюбе. Древно българско ехо долита и от имената на редица върхове и планини в този край – Връшка чука, Ком, Свърлиг, Кърлиг и Вискяр. Отглас от тези названия звучи и до днес в Памир, където вискяр значи в някои езици хълм, а чука значи връх, а също от българските земи в Кавказ, където Свърлиг значи буквално Врабча планина (от сварло – врабче).

Като спомен от древните българи в сремския и белградски край е останала и една старинна плоча с древнобългарски знаци, на която е издълбан двукратно най-типичния за древните българи символ IYI. Селото, край което е открита тази плоча носи също твърде старо име. То се казва Шудиково и е наречено в чест на някой забраввн вече българин с име Шудик. Подобно име – ШУДИК, се среща и днес в Кавказ сред съседите на някогашните Кубратови българи.

Освен тези древни български названия, в района между Видин и Белград се срещат и множество други заслужаващи внимание имена, например село Мургаш, едноименно със старопланинския врък Мургаш, а също селата Мадара, Калубре, Карановчич, Чикатово (от чигат – меченосец), Вели шатра, Белег, Чунгула, Хубава, Глобаре, Глободер, Стопаня, Чокотар, Чучуляга, Витош, Мърсач, Батуш, Бубя, Гъргуре, Лагатор, Кокошине, Цървулево, Прасковче, Свирци, Витошевец, Плана, Пръждево и др. Старинният български произход на всички тези названия е запечатан в самите думи, от които те произхождат.

Най-старото предмостие, създадено от българите при техните първи преселения на Балканите, е покрито цяло дори до днес с типични български следи. Особено са обилни те в Тимошкия краи, които е бил откъснат от България в сравнително късно време – през ХIХ в., след освобождението на Сърбия. Но и в Белградско и Сремско следите са все още доста много, тъй като те са били българска земя близо осем века – от края на пети век до средата на ХIV в. В по-стари времена Белград е бил известен най-вече с това, че в него са стъпили за първи път на българска земя Кирило-Методиевите ученици. Там според житието на св. Климент Охридски те били посрещнати от българския управител – бори-таркан, които след това ги препратил при Борис в Преслав (ХБИ, I, 297). И титлата на управителя, и текста на житието не оставят никакво съмнение, че през девети век Белград е бил голяма българска крепост. По времето на Самуил Белград е бил също все още български град и е споменат между завладените от Василий II български селища в грамотата от 1015 г. (ХБИ, I, 145). При идването на рицарите кръстоносци в 1096 г. Белград и Ниш са споменати като български градове, управлявани от назначени от Византия дукове.

"Като преминал р. Мароа (дн. Сръбска Морава) – пише летописецът на кръстоносците Алберт Аквински, – водачът Петър Пустинникът навлязъл в огромната и обширна Българска гора... След това било проводено пратеничество при дука Никита, княза на българите в Ниш, за да получат разрешение да купуват храна." (ХБИ, I, 407).

Последните сведения за Белград като български град са от 1259 г., когато той е бил завладян от маджарите (ПК, II, 76-77). Два века по-късно, когато маджарите били изтласкани от турците отвъд Дунав, Белград попада в ръцете на сърбите, които по онова време са били васали на Османската империя. Благодарение на строго спазвания от тях васалитет, сърбите се настаняват трайно в завладения с турски ръце град и с течение на времето го превръщат в главна своя крепост.

[Previous] [Next]

[Back to Index]

Анонимен71
Slawische Sprachen

aus Wikipedia, der freien Enzyklopдdie

Die slawischen Sprachen sind eine Gruppe innerhalb der indoeuropдischen Sprachen. Alle diese Sprachen haben ihren Ursprung im Urslawischen. Man unterscheidet:

Ostslawische Sprachen (ca. 224 Millionen Muttersprachler):

Russisch, Ukrainisch, WeiЯrussisch

Sьdslawische Sprachen (ca. 34 Millionen Muttersprachler):

Bosnisch, Bulgarisch, Kroatisch, Mazedonisch, Serbisch, Slowenisch

Westslawische Sprachen (ca. 62 Millionen Muttersprachler):

Kaschubisch, Polnisch, Sorbisch, Slowakisch, Tschechisch

Ausgestorbene westslawische Sprachen sind das Slowinzische und das Polabische.

Die slawischen Sprachen zeichnen sich im Allgemeinen durch eine reichhaltige Flexion (Ausnahmen sind hier Bulgarisch/Mazedonisch) und sechs bis sieben grammatische Fдlle (Kasus) aus. Ihre relative Vokalarmut sowie das umfangreiche Inventar an Zischlauten machen diese Sprachen fьr Westeuropдer in der Regel schwierig auszusprechen.

Verwandte Themen

Slawen, Kirchenslawisch

Анонимен72
Bulgarische Sprache

aus Wikipedia, der freien Enzyklopдdie

Die bulgarische Sprache (Bulgarisch) gehцrt zum sьdslawischen Zweig der indoeuropдischen Sprachen. Sie wird von ca. 9 Millionen Menschen gesprochen: vor allem in Bulgarien (ca. 7, 3 Millionen), aber auch in anderen Staaten Osteuropas, in Griechenland, der Tьrkei und in Nordamerika.

Es gibt zwei Hauptdialekte: Westbulgarisch und Ostbulgarisch, die beide in zahlreiche Mundarten gegliedert sind. Desweiteren sieht die Regierung Bulgariens Mazedonisch, die Amtssprache Mazedoniens, als Dialekt der bulgarischen Sprache an, womit regelmдЯig Gebietsansprьche an Mazedonien verbunden werden.

Das Bulgarische verwendet die Kyrillische Schrift.

Der Language Code ist bg bzw. bul (nach ISO 639).

Wortschatz

Der Wortschatz besteht ьberwiegend aus slawischen Erbwцrtern; Lehnwцrter entstammen vor allem dem Griechischen und dem Tьrkischen. Seit dem 19. Jahrhundert gab es immer wieder Bestrebungen, tьrkische Wцrter durch Slawismen, die vorwiegend aus dem Russischen stammen, zu ersetzen. Auswirkungen hatten diese Bemьhungen vor allem auf die Schriftsprache, die Umgangssprache ist nach wie vor reich an tьrkischen Elementen.

Textsammlungen

Beim Free Translation Project liegen einige Ьbersetzungen (Englisch-Bulgarisch) aus dem Bereich freier Software vor: http://www.iro.umontreal.ca/contrib/po/HT ML/team-bg.html

Siehe auch: Sprache

Анонимен73
Indoeuropдische Sprachen

(Weitergeleitet von Indoeuropдischen Sprachen)

Die Indoeuropдische Sprachfamilie (im Deutschen auch oft indogermanisch genannt) ist eine der groЯen Sprachfamilien der Welt. Ungefдhr 2 Milliarden Menschen haben eine indoeuropдische Muttersprache.

Ende des 18. Jahrhunderts erkannte der englische Orientalist William Jones aus Дhnlichkeiten zwischen Sanskrit und einigen europдischen Sprachen, dass es fьr diese Sprachen eine gemeinsame Wurzel geben muss. Der Deutsche Franz Bopp brachte 1816 in seinem Buch Ьber das Konjugationssystem der Sanskritsprache in Vergleichung mit jenem der griechischen, lateinischen, persischen und germanischen Sprache den methodischen Beweis fьr die Verwandtschaft dieser Sprachen und gilt daher - zumindest im deutschen Sprachraum - als Entdecker des Indogermanischen.

Diese indogermanische Ursprache lieЯ sich sprachwissenschaftlich rekonstruieren, obwohl aus dieser Zeit keine Schriftdokumente vorliegen. Die Trдger der indogermanischen Ursprache waren die Indogermanen. Fьr die Sprachen, die auf das indogermanische zurьckgehen, lдsst sich ein "Stammbaum" darstellen, der die Verwandtschaftsstruktur zwischen diesen Sprachen wiedergibt. In diesem "Stammbaum" gibt es sowohl gesicherte als auch spekulative Verzweigungen; letztere betreffen insbesondere ausgestorbene Sprachen, die keine Nachfolgesprachen hinterlassen haben.

Ausgehend von Wortstдmmen, die allen indoeuropдischen Sprachen gemeinsam sind, wurde weiterhin in Zusammenarbeit mit der Archдologie versucht, das Ursprungsgebiet der Indogermanen zu bestimmen. Dabei wurden sowohl Ostanatolien, Gebiete nцrdlich des Schwarzen Meeres oder Sьdosteuropa vorgeschlagen.

Einige Wissenschaftler haben Vermutungen angestellt, wonach die indoeuropдischen Sprachen mit anderen Sprachenfamilien entfernt verwandt sein kцnnten (wie z.B. den uralischen Sprachen, siehe hierzu auch Nostratisch), doch sind die Indizien hierfьr nur sehr schwach.

Zu den indogermanischen Sprachen gehцren die folgenden Gruppen:

Baltische Sprachen

Germanische Sprachen

Nordgermanische Sprachen

Ostgermanische Sprachen

Westgermanische Sprachen

Indische Sprachen

Iranische Sprachen

Keltische Sprachen

p-keltische Sprachen

q-keltische Sprachen

Italische Sprachen

Romanische Sprachen

Slawische Sprachen

Folgende Sprachen gehцren zu den indoeuropдischen, stellen aber jeweils eigene Gruppen dar:

Albanisch

Armenisch

Griechisch

Folgende Sprachen bzw. Gruppen sind ausgestorben:

Hethitisch

Tocharisch

SchlieЯlich gibt es noch eine Reihe schlecht ьberlieferter ausgestorbener Sprachen:

Illyrisch (es wird eine Verwandtschaft mit dem Albanischen vermutet)

Luwisch

Lykisch

Palaisch

Pelasgisch

Weblinks

http://www.weikopf.de/body_indoeuropaisch .html

Seite bearbeiten / Diskussion / Versionen

Анонимен74
TEMPORA INCOGNITA OF THE EARLY BULGARIAN HISTORY - ATANAS STAMATOV

--------------------------------------------------------------------------------

...

Among the sources about the Bulgars, most studied are these in Latin and Greek. The Lain authors mention the Bulgars earlier and more often. Their data are much more reliable and they clearly distinguish the Bulgar people. Notwithstanding the characteristic for the early medieval sources tendency for use of archaic expressions, the Latin sources in most cases do not follow the common Byzantine practice of replacing the ethnicon of the Bulgars with those of the Scythians, Huns, Avars, etc. The Syrian Nestorians also provide reliable data, as well as the Armenian sources.

...

Apart from the 'Nominalia of the Bulgarian khans', the other few survived medieval Bulgarian chronicles (...) were not trusted by most of the researchers. They were regarded as being valuable as a linguistic source only.

...

-------------------------------------------------------

'Tempora incognita of the early Bulgarian history', Dr Atanas Stamatov

SOURCES AND INTERPRETATIONS

We have selected only these documentary sources in which the Bulgars are explicitly mentioned by their ethnicon. The cases of apparent archaisms or where the Bulgars appear under the name of a foreign ruling people, were usually discarded, apart from few exceptions when there are secondary data pointing to the Bulgar involvement on the events.

354 AD - The name of the Bulgars appear in the Anonymous Latin chronograph, which was based on an older Greek original and is preserved in two copies. One of the copies, listing events up to 234 AD, does not mention the Bulgars. The other copy, dated by Momsen, A.Kunik, B. Rosen to 334 AD enlists the Bulgars among the Semitic people and their progenitors: "Ziezi ex quo Bulgares" - Ziezi, of whom are the Bulgars. In order to circumvent the difficulties in explaining this early Bulgar appearance in the Latin historiography, most historians subscribe to the explanation offered by Gootschimdt, that the Bulgars were included only in the latest, 539 AD, copy of the chronograph.

422 AD - In 409 the Huns conquered the Alans, the Bastarns as well as the Germanic Gepids, Vandals, Goths, Langobards, etc., and settled in Pannonia. ... Also in the beginning of the V-th c. the Bulgars defeated the Langobard king Agelmund and captured his daughter. The battle took place somewhere on the northern slopes of the Carpathians and was recorded by Paulus Diaconus and Fredegarius. Prof. V. Beshevliev, relying on the epos 'Hervararsaga', dates the event to 422. The time of the event and its coincidence with the Hunic advance in Europe led to the conclusion that the Bulgars were among the non-Hunic tribes who had been carried away by the Huns. Other researchers, however, interpret it as an evidence of the Hunic ethnicity of the Bulgars. It is interesting, that during the following 'Hunic era' the Bulgars do not appear in the sources anymore. After Atila's death the non-Hunic peoples turned against his sons and united under the Gepid king Ardarikh defeated the Huns in 454 at the river of Nedao. The Gepids were the closest associates of the Bulgars among the Germanic tribes of Central and Eastern Europe. The fact that the Bulgars took part in the defeat of the Hunic empire, that they did not retreat together with the Huns to the east, and do not took part in the attempts of Dengisikh to restore the Hunic state, makes Prof. Beshevliev believe that the Bulgars were not a Hunic tribe. After the disintegration of the Hunic state, the Gepids created their own in the territory between the Transilvanian river Tissa and the Danube. During the next decades the Bulgars were frequent visitors to Illiricum. The medieval Bulgarian chronicler mentions these events in the appendix of the Bulgarian translation of the Chronicle of Manasius, saying that 'at that time the Bulgars started to conquer their land'. They might have been in confederate relations with the Gepids, or they might have had an independent principality, but in any case, the Bulgars were situated on the other side of the Danube, to the south of the Gepids.

464/65 AD - The Sabirs migrated westwards under Avar pressure and in their turn put pressure on the Saragurs and the Onogurs. The latter sent an embassy in Constantinople. All researchers identify the Onogurs with the Bulgars-Unogundurs.

480 AD - Emperor Zenon (474-491) seeks the service of the Bulgars against the Goths. Marcian's revolt is dated in the same year. The Bulgars accepted the proposal of Zenon but were repulsed by Theodorikh, the son of Triarius. As Theodorikh died in 481, the battle most probably took place in 480. It is attested by John of Antioch. The northern frontier of the Empire was exposed and in 483 the emperor appointed Theodorikh the Amalian as a magister militum presentalis for Lower Moesia with centre the town of Nove.

488 AD - Theodorikh headed for Italy, using the Roman road along the Danube, . The Gepids, assisted by Bulgarian troops, tried to stop the Goths at the rives of Ulka. In the battle that followed died the Bulgar general (source: Paulus Diaconus). The Bulgar presence in the Balkans was almost permanent since then.

493 AD - The same chronicler says that the Bulgars ravaged Thrace at the same time when Theodorikh was fighting Odoacer in Italy.

498 AD - According to Anastasius the Librarian the Bulgars roamed between Illiricum and Thrace "before we could hear about them".

499 AD - A decisive Bulgar victory at the river of Curta over Arist - the commander of Illiricum, and his 15, 000 soldiers and 520 carts. 4000 Byzantine soldiers and four generals - Nicostrat, Inocentius, Tank and Aquilin died in the battle(source: Comes Marcelinus). The Morava-Vardar road was free for barbarian incursions to the south and the empire could not gain an effective control over these lands ever since. The preserved toponymic material points out that this was the first area to the south of the Danube to be permanently settled by Bulgars.

502 AD - Comes Marcelinus, Theophanes, Kedrin, Zonara, and Landolfus confirm that since then the Bulgars used to roam unobstructed in Thrace and Illiricum.

504 AD - Theodorikh fought against the king of the Gepids Trazarikh for the control over Sirmium. The Goths barely escaped a defeat after a Bulgar intervention.

505 AD - The commander of Illiricum - Sabinian, with 10, 000 soldiers and the support of Bulgar troops, attempted to drive out the Goths and the Gepid renegade Mundo.

513 AD - Huns-foederates and Bulgars took part in the revolt of Vitalian the Thracian in defence of the orthodoxy.

519 AD - Another catastrophic defeat of the Byzantine army of Illiricum by the Bulgars. Later Justinian I (527-565), looking for a solution for the problems in Illiricum, appointed Mundo (who had already split from Theodorikh) as a strategos of the province.

530 AD - Mundo succeeded in defeating a Bulgar army in Thrace. The captives were sent for a triumph in Constantinople, and later enrolled in the Byzantine armies in Armenia and Lasica.

535 AD - the Bulgars are again mentioned among the participants of the battle at the river of Jatrus.

538 AD - Anastasius the Librarian mentions another Bulgar incursion south of the Danube under the leadership of Bulger and Drong.

539 AD - Procopius of Cesarea links the appearance of a comet with a huge Bulgar incursion in the empire - from Constantinople to the Adriatic. The scope of the campaign was enormous - from Constantinople to the Ionian gulf. 32 fortresses were taken by assault, without any preliminary siege, and 120, 000 people were taken captive.

546 AD - Byzantium frequently used Bulgars in its wars against the Goths. Belisarius repeatedly made requests from Justinian I for the enlisting of the help of the Bulgars in his Italian expedition. In the same year the command of the garrison of Perusia was entrusted to the Bulgar Odolgan.

548 AD - Bulgars, under the command of the strategos Joan, took part in the campaigns against the Goths in Campania. Later, the Bulgars sided with the Goths of Totila.

...

Al. Burmov assumes that after that year, the Bulgars disappear for half a century from the Balkans. Their place was taken by the Utigurs, regarded by V. Zlatarski as Bulgar tribes. Al. Burmov does not exclude a possible kinship between them, but regards the Utigurs to be different from the Bulgars. His opinion is shared by V. Beshevliev who pointed out that no contemporary source had ever called the Kutrigurs and Utigurs 'Bulgars', and their identification as Bulgar tribes is based only on "geographical argumentation". Zacharias Rhetor (569 AD) distinguishes them from the Bulgars. Agathius of Mirinea (582 AD) "promises to describe their disappearance". Menander (583/84) mentions their (of the Utigurs and Kutrigurs) downfall, caused, among other things, by the internecine wars incited by Byzantium (Beshevliev, The Proto-Bulgars, Sofia, 1984, p. 37) An exception is Victor of Tanun, who calls Zabergan's warriors 'Bulgars'. It is quite possible there were Bulgars in the Zabergan's army. The 60's of the VI-th c. marked the climax in the influence of these tribes. Procopius of Cesarea attests that the empress had to look for the help of the leader of the Kutrigurs Zabergan as an intermediary between Byzantium and Persia. But the name of the Bulgars appeared quite often in the Apennines during these years:

548 AD - Cosma Indicoplevsus in his work 'Christian topography' (book 3), enumerates the Christian tribes and peoples from the east to the west. The Bulgars are mentioned after the Yrkans (Hyrkans), Heruls, and before the (H)eladians, the Illirians, the Dalmatians, the Goths, etc.

552 AD - The new Byzantine general in Italy - Narses, enlisted again the Bulgar assistance in the final battle against Totila.

560 AD - Victor of Tanun mentions a Bulgar incursion in Thrace, which reached the outskirts of Constantinople.

In the mid-VI-th century two powerful ethnic groups appeared from the east - the Avars and the Turcs. The Avars spread their rule from Volga to Pannonia. One their embassy to the Byzantine emperor is dated to 563 AD.

567 AD - A decisive defeat of the Gepids and the Bulgars in Pannonia by the Avars and their allies - the Langobards. Pannonia became the centre of the Avar state and the Pannonian Bulgars Avar subjects.

569 AD - the Langobardian king Alboin, together with sizeable groups of Gepids and Bulgars, retreated to Italy. The latter settle in Etruria - the region of Benevetto, where some villages were named after them and the population was bilingual for a long time afterwards.

573 AD - Justin II made peace with the Avar khan and asked for the khan's children as hostages. The commander Tiberius, however, who was better acquainted with the internal situation in the khaganate, requested the hostages to be among the children of the 'Scythian chiefs', that is the children of the Bulgar chiefs.

The Bulgar presence was so tangible, that it influenced the equipment, the tactics and the strategy of the Byzantine army. The 'Strategicon' of Pseudo-Mauricius, dating from the end of the VI-th c, explicitly forbade the horsemen in the Byzantine army to wear Bulgar cloaks.

593 AD - Pope Gregory the Great (540-604) in the IV-th volume of 'Dialogues' narrates a story involving a wounded young cowherd and a Bulgar spatharius of Narses.

The Bulgars were subordinated to the Avar khagan in his campaigns in the Balkans but, apart from that, they enjoyed a great degree of internal autonomy and were almost equal to the Avars as a state-forming people: the driving of the Bulgars out Singidunum (Belgrade) was represented as a success of the Byzantine commander Prisk.

595 AD - The vanguard of the commanded by the emperor's brother Peter Byzantine army encountered a detachment of 1, 000 Bulgars who, taking into account the peace treaty between the empire and the Avar khaganate, were moving without taking additional precautions. The Bulgars declared that they will follow the terms of the treaty and shall not open hostilities but, nevertheless, Peter ordered for an attack. The Byzantines were routed and the emperor had to send his apologies to the khagan (source: Theophilactus Simocatta).

631/32 AD - The unsuccessful campaign against Constantinople in 626 decided the fate of the Avar khaganate. Five years later there an Avar and a Bulgar appeared claiming the Avar throne. The Avars took the upper hand and 9, 000 Bulgars had to seek refuge under the rule of the king of the Franks Dagobert. Benevolent in the beginning, Dagobert later ordered for the total massacre of the newcomers. Only a small group under Alzec survived and fled for Pentapolis in the region of Ravena (source: Fredegarius). There Alzec received the title of 'dux'.

According to Beshevliev the Bulgars sought the help of the Langobard king Grimoald in 663 AD. Beshevliev explains their move by 'the failure of Constans II to clean Italy from the Lombards' and by 'the desire on the Bulgar part to unite with the previous Bulgar group in Benevetto. The Alzec Bulgars entered the service of Romuald, the king's son. In Benevetto Alzec received the title of 'gastaldius'. According to Paulus Diaconus these Bulgars were still bi-lingual in the end of the VIII-th c. Even more, in his work 'Bulgar immigrants to Italy in the VI-th c.', 1933, Vincenzo D'Amico writes that as late as the XV-th c. there were still Bulgars in Italy who had preserved their ethnic identity.

'On 23.V.1417 - writes D'Amico, - the Bulgar nobles of the town of Verceli swore allegiance to the duke of Milan. Several days later the Bulgars of Milan did the same.' D'Amico estimated that in the XV-th c. there were some 3 million descendants of those Bulgars settled in Italy.

The unencumbered by clichйs and archaisms Latin historiography mentions the Bulgars since the middle of the IV-th c. AD. Since the beginning of the V-th c. they were active participants in the ethnic processes in Central Europe, the Apennines and the Balkans. This first migratory wave of Bulgars was not negligible. More significant Bulgar groups settled in modern southern Bavaria, Benevetto, Pentapolis, Illiricum and, particularly, southern Pannonia. Pannonia at the time of the Great migration became a kind of a distibuting board for the eastern peoples towards other parts of Europe, but nevertheless, either on their own or joining in confederate formations (together with Gepids, Huns, Avars, etc.), the Bulgars stood up and managed to preserve their ethnic identity until the comming of the second migratory wave of Bulgars.

The latter resulted from the Khazar pressure upon Bulgaria of Kubrat. In the beginning of the 60's of the VII-th c. two other Bulgar groups led by Kuber and by Asparuh appeared in the lands to the north of Danube. Kuber followed the usual migration path of the first wave and moved to Pannonia where he accepted to authority of the Avar khaganate and settled in the area of Sirmium (Srem). He ruled over the Bulgars of the two waves as well as over the people born by the mixed marriages with the captives from the numerous campaigns in Illiricum. The 'Miracles of Saint Demetrius of Saloniki' informs us that these captives 'longed for their father's lands'.

674/75 AD - Kuber with his people fled to the south (Macedonia), inflicting six defeats on the chasing him Avar troops and settled in the Keramissian field. At that time Byzantium was tied in a struggle with the Arabs and the Kuber's Bulgars were allowed to settle down. In the next years Kuber made an attempt to capture Saloniki and to create his own state. The close associate of Kuber - Mavr, a man speaking Bulgar, Slav, Latin and Greek languages, failed to capture Saloniki.

At the same time the Asparuh Bulgars entered the eastern parts of the Balkan peninsula. The inscriptions around the Madara horsemen make most historians believe that there was a co-ordination between the efforts of Kuber and Asparuh in creating a Bulgarian state in the lands south of the Danube.

--------------------------------------------------------------------------------

Translation: Vassil Karloukovski

http://members.tripod.com/~Groznijat/

http://members.xoom.com/knigi

--------------------------------------------------------------------------------

Анонимен75
ОБЩ ПРОИЗХОД НА БАВАРЦИТЕ И БЪЛГАРИТЕ

от проф. Фрицлер, Франкфурт, 1928 год.

(превод Ради Панайотов)

1. Произходът на баварския народ е намерил най-странни обяснения. За “най-сигурно” от тях минава така наречената теория за маркоманите, която беше мотивирана точно преди 90 години от Цойс (Karl Zeuß , изписван и Zeuss; вероятно в “Die Deutschen und die Nachbarstä mme” - “Немците и съседните племена”, 1837 г.; бел. прев.). Според нея баварците са някогашните маркомани, които към края на V или началото на VI век били дошли от Бохемия в Бавария и тук си били прикачили новото име “байвари” (Baywaren), означавайки се с него като хора, които са “били в Байхайм” (“in Bayheim waren”). Но хайде, историята ни най-малко не познава такова преселение на маркоманите. Освен това именуването не е въпрос на мода, която се сменя от година на година. Името на един народ е неговият символ, неговото най-свещено и най-висше притежание и благо. Действително, покрай народностното си име понякога народите носят и особеното име на своята страна, която те населяват. Ако последното име с течение на времето стане израз на една нова народност, възникнала от сливането на различни народи и племена от съответната страна, то това име може да стане общо за новата народностна цялост. Но един народ да изостави името си само затова, че е сменил местоживеенето си и при това да не приеме името на новото си живелище, а на напуснатото, това е една безсмислица. При това в случая формата на името баварци (Baywaren) като Bay-waren, тоест Bayheim-waren (“били в Байхайм”) е и една езикова безсмислица. Но още много други подобни теории се влачат през столетията на историята.

2. Безпомощността по този въпрос идва от това, че римските и гръцките исторически извори не могат да ни съобщават нищо за баварците. За историческата наука това не е кой знае каква голяма загуба. Наистина, римляните и гърците имат някои и други познания за тогавашните населения. Тези познания обаче, доколкото става въпрос поне за Севера и Изтока, са много оскъдни и мъгляви. Истинно и погрешно, действително и съчинено са в много по-голяма степен разбъркани, отколкото в нашия случай. Старанието на науката да гради генеалогия върху тези римски и гръцки сведения е довело до съществуващата бъркотия.

Основата на родословието на един народ могат да образуват само собствените предания и традиции на този народ, които по разбираеми причини са най-сведущи. И точно баварското племе, което най-скоро встъпва в редиците на германските племена, е получило най-богато наследство от предания и традиции, събрани през ХVI в. от големия баварски летописец Авентин. При това той развил неуморима ревност и усърдие, пораждащи възхищение. Като баварски придворен летописец той е имал достъп до всички книгохранилища в църкви и манастири, всички които той преровил за стари книги, писания и писма. Той събирал още стари стихове, песни, молитви, поговорки и други подобни, които още живеели в народната реч. “Аз - казва той - работих с всичките си сили, нямах покой денем и нощем, много страдах от жега и студ, от пот и прах и сняг, зиме и лете, пребродих цялата баварска земя, пътувах до всички метоси и манастири, претърсих усърдно всички книгохранилища, ракли, прочетох и преписах всякакви ръкописи, стари грамоти за права и привилегии, за прехвърляния на имоти, писма, хроники, наричания и призовавания, стихове, поговорки, песни, героични сказания, епически песни, молитвеници, богослужебни книги, требници, емлячни регистри, календари, некролози, книги с житията на светците, посетих и огледах светилища, дарохранителници, колони, статуи, кръстове, стари камъни, стари монети, гробове, картини, сводове, подове, църкви, надписи, прочетох и разпитвах за каноничното и светското право, латинска, немска, гръцка, словенска, унгарска, романска (италианска, швейцарска), френска, датска, английска история; нищо годно за целта не оставих насред път и неизследвано, прерових всякакви свидетелства и известия за старата история, промъкнах се и претърсих всички ъгли. Където нямаше някакви известия, като сега съобщените, следвах насоките на обикновените хора и хорската мълва, но отделяйки онова, което беше по-скоро непонятни глупости, поезия, измислици, защото така беше според дълбоката истина.” Всичко това той после преработил в двете си писания - Баварската и Немската хроники (Bayrische und Deutsche Chronik).

3. Според баварското предание родината на баварците е Армения. Това предание изцяло и категорично сочи Армения като родина на баварците. Но в Армения баварците били дошли от още по-отдалече. В стари стихове, в песни на майстерзингери и хроники “се сочи: как баварците са минали през почти едни и същи страни чак до Армения и Индия, а също и че навсякъде там са живяли известно време”. В един пергаментен свитък, който Авентин намерил в бенедиктинския манастир при Нийдер-Алтайх (Nieder-Altaich), били записани епически балади и песни “по стар образец”, които разказвали за стар немски герой на име Байгер или Бойгер, който бил дошъл до Дунава от Армения и Скития, която опира до Индия, и завзел всички земи около Дунав. Друг един стар пергаментен свитък, който той открил в книгохранилището на метоха към катедралната църква в Регенсбург, съдържал едно късо описание на произхода на баварците “на един много по-добър латински, отколкото много години е бил в употреба. Който го е писал, не се назовава или името се е загубило от немарливост, както се е случвало по-често. Свитъкът разказвал: как баварците се движили чак до изгрева на слънцето в Азия и Армения и Индия през страните, които сега някои наричат Тартария.”

Това отговаря и на всички други известия. В един стар ръкопис от манастира Мелк на едно място се казва: нориките или баварците били дошли от района на Армения. В един регистър на грамоти от Лайпциг се открива пасаж за “херцог Поймонт и неговия брат Инграм, които дошли от Армения”. Същото съобщава и “Императорската хроника” (“Kaiserchronik”): херцозите на баварците, Боемунт и Инграм, ги били довели от Армения. Същото сведение дават Хайнрих от Мюнхен и Михаел Бехайм. В една анонимна хроника от Бавария, в ръкопис от манастира Емеран, в Баварската хроника на Фютрер (Fuetrer), в голямото родословно дърво на баварските князе се говори за княз Баварус, който бил дошъл от Армения. Също така Андреас от Ратисбон (Andreas Ratisbonensis), Витус Арнпекх (Vitus Arnpekh), Тритем (Thritem) и Румплер (Rumpler) сочат Армения за прародина на баварците, откъдето те били доведени в Бавария от техните князе Боамундус и Инграмус. Фроумунд от Тегернското езеро (Froumund von Tegernsee), който през Х в. писал за произхода на нориките, т.е. на баварците, узнал и съобщил, че родината на баварците била областта на крайния Изток около Армения, както той чул от благонадеждни люде, които били там и чули баварския език. Съвсем същото потвърждава бенедиктинският монах Барнхард от Кремсмюнстер (Bernhard von Kremsmü nster), който около 1300 г. съставил една история на баварците. “От Изток изходили, баварците дошли на Дунава, от които после другите научили и възприели немския език. Тъй като съвсем открай Изтока къде Армения и още Индия е произходът им, което аз чух от люде, на които може да се вярва и които отишли до там и чули да се говори на баварски.” От Армения баварският народ бил изведен от своите князе Боемунд и Инграм. Там народът пристигнал най-късно в началото на VI в. пр. Хр., както доказват спомените му за царете на Мидия и Персия - Астиаг и Кир. От там той излязъл скоро след 100 г. пр. Хр., изтласкан от настъпващите римляни. От една страна Боемунд и Инграм се считат за съвременници на Цезар. От друга страна Помпей, който поставил Армения под римско върховенство, вече не ги заварил там. Според едно известие, предадено от Тритем, баварците били прогонени от Тиберий. Напълно възможно е това да е вярно. Само че те тогава вече били напуснали страната, от която произхождали, и се установили пҐ на север по южните склонове на Кавказката планина, откъдето под напора на римляните се изтеглили през планината на северната Ј страна.

“След основно изследване на старите писания и книгохранилища на цялата баварска земя” Авентин могъл да установи: “че баварците произхождат от цар Алман Ергле (Alman Aergle) и неговите синове Норайн (Norein) и Бойгер (Boiger)”. И той добавя, пояснявайки: “този цар Алман, или немският Херкулес, нашите предци провъзгласили за бог и управител на военните действия, отредили му място на небето и му се молели.” Статуята му, излята от мед, трябва да е още налице, закарана по почин и нареждане на кайзер Максимилиан от Райхенау в Тирол. “Когато те искали да се бият с враговете си, те го призовавали, пеели множество песни за него и имали особен обичай в негова чест с вдигане на шум и внезапно налитане. Това те наричали “барит” (“barrit”), от което още има игра, наречена “търчибара” (“der Bar laufen”) или бягане по линия. Авентин цитира особено един ръкопис от метоха на катедралната църква в Регенсбург, чийто неизвестен автор казва “как баварците на Херкулес са тук и са се казвали алемани, от които, следователно, всички други се именуват”.

Принадлежността на баварците към аламаните се доказва особено от правното устройство на двата народа. Това не е просто прилика, а еднаквост на обичайното право на двата народа. Само накратко ще загатнем някои неща. Двете народностни правления познават само три съсловия: благородничество, свободни и ратаи. И при двете има съдия, който едновременно е и осъдител; един и същ знак при встъпване във владение: хлърлянето на чук и брадва; същото съдопроизводство, същата наказателна система. И двете са с напълно еднакво семейно право. Тези особености, които са характерни само за двете народностни правления, поставят вътрешната им свързаност извън всякакво съмнение.

Относно езика, който са говорили Алмановите баварци, баварското предание знае само толкова, че той не е бил никакъв немски. За съжаление от Алманово-баварската писменост и литература не е останало нищо. Още по времето на Авентин сред благородничеството са били в употреба рими, които обаче не представлявали цели думи, а често, както той казва, само по няколко букви. Та това означава: че те са били съставени на един неразбираем език. Имало е дори цели книги, които обаче никой не можел да чете. И той самият видял една такава книга някъде към Прайфлинг в един манастир до Регенсбург. Фроумунд от Тегернското езеро и Бернхард от Кремсмюнстер съобщават единодушно: че още по тяхното време, тоест през Х в. до към края на ХIII в., в района “около Армения” се говорел истинският баварски език, според както те били чули от хора, които сами са били там. А в една хроника от Пасау от Х в. се казва ясно: че преди баварците са имали свой особен език, но след това приели от немците немския. Панцер (Panzer) е съхранил в своите “Баварски сказания и обичаи” стари рими, които още са се пяли в Бавария през миналия век. Там, където тези рими представляват разбираема реч, те издават ясно: че са пренесени в немския от някакъв друг език, при което е било меродавно самото подобие в звученето на едновремешната дума спрямо една или друга немска такава; така несвързано и безнадеждно е всичко това. Там, където не е бил извършен такъв превод, имаме пред себе си един дословен текст, който е напълно неразбираем. Преди всичко обаче, баварският правен език е отделен, особен език, който представлява едно неповторимо езиково богатство. Думи, като: carmula, lidiscarti, uuinchilsul, uanchtodal, bilmez, etorkartes, calasneo и множество други, са просто неразбираеми. Да се обяснят тези думи с “германски” или “келтски” корени, се оказа изобщо невъзможно.

4. Пълно обяснение обаче, дава родовото име на баварците. В хода на времето то е претърпяло различни превращения. Всички тези различни форми стигат назад до двете основни форми “боугар” (bougar) или “баугар” (baugar), от които последното е още съхранено. Както показват следните образувания, те са можели да звучат и “поугар” (pougar) или “паугар” (paugar), “поукар” (poucar) или “паукар” (paucar). Тези следващи образувания възникват най-напред поради това, че заднебният звук г (g) или к (c) при висока говорна позиция на езика получава едно приплъзнато у (u) или о (о), което води до формите “боугуар” (bouguar), “боугоар” (bougoar), “поугоар” (pougoar), “баугуар” (bauguar), “баукуар” (baucuar) или “баугоар” (baugoar). От тях писмено са засвидетелствани последните три в “баугуарии” (bauguarii), “баукуери” (baucueri) и “баугоарии” (baugoarii). Но ако така възникналото у (u) или о (о) се произнася със заострено огръгление на устните, то това води до едно последващо приплъзнато в (w): “боугувар” (bouguvar), “боуговар” (bougovar), “баугувар” (bauguvar) или “бауговар” (baugovar). До по-нататъна поредица от форми се стига поради това, че двойният звук (дифтонг) оу (ou) или ау (au), от една страна, вследствие на настойчиво уподобяване става оо = о или аа = а: “богар” (bogar), “богуар” (boguar), “богоар” (bogoar), “погоар” (pogoar), “богувар” (boguvar) или “багар” (bagar), “пагар” (pagar), “багуар” (baguar), “багоар” (bagoar), “пагоар” (pagoar) или “багувар” (baguvar). От друга страна, дифтонгът оу (ou) или ау (au) пред г (g) или к (c), като преднонебен и при изпреварващо уподобяване се превръща в ою (oü, аю (aü и по-нататък в ои, ой (oi), аи, ай (ai) или еи, ей (ei): “бойгар” (boigar), “байгар” (baigar), “пайгар” (paigar), “пейгар” (peigar), “байкар” (baicar) или “пайкар” (paicar). Към това се добавя и преобразуването на г (g), което първо става на фрикатива гх (gh), който от своя страна отново може да се измени в две посоки. И то, от една страна, той става на фарингалния звук х (h), който вследствие на настойчиво уподобяване се слива в едно с предходния о (о). Така “богар” (bogar) става “богхар” (boghar), “бохар” (bohar) и “бооар” (booar) = “боар” (boar), последната която форма е народностната в Бавария. От друга страна, фрикативът гх (gh) става на преднебния звук й (j) и по-нататък на и (i), с което “богоар” става на “биоиоар” (bioioar), “багоар” (bagoar) - на “байоар” (baioar), “багуар” (baguar) - на “баюар” (baiuar), “баговар” (bagovar) и “багувар” (baguvar) стават “байовар” (baiovar) и “бааувар” (baauvar) или, с уподобяване на у (u) към следващия в (v) - “баивар”, (baivar), “богар” (bogar) става “бояр” (boiar), “багар” (bagar) - на “баиар” (baiar) или “беиар” (bеiar), “байгар” (baigar) - на “баияр” (baiiar) или баяр (bayar) или беяр (beyar). Накрая промяната от а (a) към е (e) или и (i) в крайната сричка на формите “баигар” (baigar), “паигар” (paigar) или “пеигар” (peigar) води до “баигир” (baigir), “паигир” (paigir) или “пеигир” (peigir), на формите “пеиар” (peiar), “беиар” (beiar), “баиар” (baiar) или “байар” (bayar) - до “пеиер” (peier), “беиер” (beier), “баиер” (baier) и “байер” (bayer).

Но двете основни форми “боугар” (bougar) и “баугар” (baugar) не представляват най-старата форма. Първата “боугар” (bougar) е налице в старофренското “б(о)угр” (bougre), където тя е възникнала от чуждото име “болгар” (bolgar), при което l, като задноезичен звук, образуван на задното (мекото) небце, се е променило на у (u). Същото е станало и в немския, така че първоначалната форма не е “боугар” (bougar) или “баугар” (baugar), а “болгар” (bolgar) или “балгар” (balgar). Та последната форма наистина е засвидетелствата чрез името на баварския цар Балгер. Това означава, че в своята първоначална форма баварското родово име съвпада с името на българите. Но не само в своята първоначална форма. И българското народностно име проявява допълнителни форми. Така например, в устата на македонските българи то звучи между другото и “богар-ин” (bogar-in) или бугар-ин (bugar-in). А в Румъния, със залеза на някогашната българска владетелска прослойка в румънската народност, където българското народностно име се е превърнало в съсловно име на благородничеството, то гласи “бояр” (boiar). Но ако първоначално баварците и българите са имали едно и също име, то тук е налице или една своеобразна случайност, или общност на произхода.

II.

При едносрични имена случайното съвпадане е донякъде лесно възможно. А при двусрични - вече трудно. Но при три- и четирисрични едно такова съвпадане е почти изключено. В същото време има и други доказателства за първоначалната съпринадлежност на двата народа.

1. Да си припомним най-напред накратко съдбата на целокупния народ.

В своята родина, в Армения, на народа постепенно му е станало твърде тясно. Баварското предание познава още всякакви военни походи, предприемани от този народ. Според изчислението на Авентин още през 225 г. пр. Хр. е станало така, че една част от българският народ, принадлежаща към баварското племе, се е отделила от него и потеглила от там. Цар Тесел (Thessel) и неговият племенник Балгер извели “доста народ (с име българи (Bulgarn), както казват немските баварски хроники), отишли в страната, наречена сега Франция, изградили града Toles (Тулуза? Туле??) и се установили навсякъде наоколо”. Това се потвърждава и от едно друго сведение, според което и самите римляни, които около 12 г. сл. Хр. покорили тази страна, наречена Gallia Nabonensis, също заварили там българи. Целокупният народ очевидно е преживял войната с понтийския цар Митридат около 100 г. сл. Хр. още в Армения. Той предоставил на царя една малка помощна войскова част. Но скоро след това трябва да е напуснал този район. Арменският летописец Моисей от Хорена (Мовсес Хоренаци) съобщава именно през времето около 100 г. сл. Хр. за пристигането на една прогонена група от българите в Армения. Възможно е само тя да е била изостанала при напускането. Очевидно емиграцията е станала, от една страна, под натиска на настъпващите парти и на римляните, от друга. Народът се установил на северната страна на Кавказ. Последните изостанали изглежда са прихвърлили билото на планината едва около 14 г. сл. Хр. Тъй като според едно предание народът си имал работа още с император Тиберий, който разширил римската власт чак до основната планинска верига. На северната страна на Кавказ народът скоро се придвижил чак до река Дон, която една част от него преминала и заела местоживелища северно от Азовско море. Около средата на II в. сл. Хр. това разделение завършило. Според българското предание това време съвпада с възникването на една самостоятелна Черна България на източната страна на Азовско и Черно море. По всяка вероятност това разделение е било следствие от покоряването на групата от западната страна на Дон, на север от Азовско море, от готите, самите които са пристигнали там по същото време. И то това са били визи-готите, които покорили тази западна част от българския народ, от които тя получила и името визи-българи или бели българи. При преместването на визи-готите на Днестър отново станало разделяне на бело-българите на две половини. Западната половина, обхващаща пет или шест рода, отшла с визи-готите на Дунав, откъдето накрая дошла в Бавария и тук образувала баварския народ, който в славянския списък на народите носи името бело-баварци. Източната половина на бело-българите, обхващаща три или четири рода, отначало останала на Дон, откъдето при прииждането на хуните преминала на североизток към Волга и Кама и точно там основала царството на бело-българите. Царството просъществувало до 1237 г., за да се разпадне след това, след покоряването му от татарите, сред северните народи от това царство. Източната половина на целокупния народ, която останала между Кавказ и Дон, се обединила с част от народа на карите, който живеел около Черно море, на която дала и името си. Затова тези българи се наричат и кара-българи = черни българи. С пристигането на хуните те попаднали под тяхна власт. След падането на хуните и черните българи напуснали. Останали само две групи. Остатъците от едната и днес се намират по северния склон на Кавказ в долината на Черек със столица Балкар. Другата част се присъединила към котрагурите, с които тя в началото на VI век поела на запад. Основният народ в състав от четири племена се придвижил до Дунав, където около 487 г. се сблъскал с остготите, от които претърпял поражение. Тук той се заселил източно от р. Тиса, където се споменава и от баварското предание, което знае дори името на неговия цар, който се казвал Бато (Batho). От VII в. народът постепенно разпростира властта си към Балканския полуостров. В края на IХ в. властта му северно от Дунав окончателно рухнала. Основната маса от народа се изтеглила оттатък Дунава. Останало само притежаващото поземлена собственост благородничество, което се претопило в румънската народност. А в Балканска България българският народ се слял с покорените славянски племена в един нов народ, този на днешните славянски българи. —

2. Ако сега сравним характера на българския народ с този на старите баварци, то можем да установим, че е налице пълно съвпадение не само в общите и съществените черти, но и в отделните и второстепенните такива.

Най-изпъкващият белег в същността на българския народ е била неговата боеготовност и боеспособност. Българите са били неустрашими ездачи, които са се чувствали най-добре на техните малки, пъргави коне. При първата атака те засипвали врага с точно насочваните си стрели, за да използват при сблъсъка копията си. Ако след това се стигнело до ръкопашен бой, те хващали бойния чук, брадвата с форма на чук или боздугана, който те заели да въртят със страховита мощ. По сила и смелост те нямали равни на себе си. При това жените не обичали да остават по-нзад от мъжете. Те излизали с тях на бойното поле, биели се и падали на тяхна страна. Преди битка се провеждала строга инспекция на войската. Всеки недостатък по въоръжението се наказвал най-строго. Така се постъпвало и със страхливците. Наистина, гърците ги обвиняват в неблагонадеждност. Но това говори само за гръцката омраза. Преведено на обикновен език, това означава: че българите са били един дързък и извънредно своенравен народ, който не се съобразявал особено с волята и благоволението на другите. Особено обаче те изпитвали огромно недоверие към всичко чуждо. Те държели своите граници навън напълно затворени. Прекрачването им е било свързано с най-големи препятствия. Избягалият от страната не само бил обречен на смърт, но носел нещастие и на близките си. Пазещият границата, пропуснал беглец, трябвало да заплати това с живота си. Собственото и традиционното народът поставял над всичко чуждо и се придържал към него с твърдо упорство. Но иначе бил добродушен, “без злоба и коварство”.

И старите баварци са били народ от ездачи. В баварските редови гробове се намират скелети на коне, принадлежащи към онази дребна порода, която още Цезар възхвалява, че била непретенциозна и извънредно издръжлива. Че баварците формирали един народ от ездачи, се потвърждава от легендата за възникването на конния пазар в Мюнхен. Нападението на хунски конници могло да бъде отблъснато само от леките баварски конници. Оръжията, положени с мъртъвците, се състоят от къс меч с панта, който, нахлузен на прът, можел да служи и като пика; от копие, което най-често се явявало оръжие за мушкане, и от секира с форма на чук. С какво предпочитание баварците и днес при липса на боен чук-брадва използват приклада на пушката, е добре известно. Изобщо, чукът играел особена роля не само като бойно оръжие, но и като мирно оръдие. Хлърлянето на чук е бил знакът за въвеждане във владение на поземлена собственост. Чукът се поставял и в скута на невестата. По войнственост баварците надминавали всички други германски племена. Обичано е било да се казва: в Бавария “един ратай говори за бран повече от тридесет рицари другаде”. Страхливите, небоеспособните и хилавите бивали удавяни във вирове и локви. Открай време баварският народ се е отличавал с твърдото си придържане към собственото си традиционно духовно богатство. Той е “малко недружелюбен и своенравен, защото не излиза често, обича да си стои у дома, занимава се с малко неща и не посещава с удоволствие чужди страни”. Би предпочел да държи всичко и всички чужденци далеч от себе си. Не е било нещо дребно да се влезе и премине през баварска област. Иначе, “жизнерадостен и ведър нрав, прямота, добродушие и простота съставляват щастливото наследство” на народа. “Чужди и омразни са му раболепната покорност, приказливостта, сладникавостта и угодничеството.”

Единственото богатство на старите българи са били стадата. Поради което и защитата на добитъка съставлявала извънредно важен предмет на законодателството. В живота те били крайно обикновени и непретенциозни. Носията им се състояла от пъстри, широки дрехи, носени по един и същ начин от мъже и жени. Мъжете носели дълга коса и дълга брада, доколкото принадлежали към съсловието на свободните. Жилището при старите българи било обзаведено само с най-необходимото. Мъжете обичали да си пийват, ако им паднело. Те минавали за най-големите пиячи на вино в света.

И баварците някога са били народ от пастири и земеделци. Стадата си те ценели над всичко друго. Старото им народностно право е най-доброто доказателство за това. Абстрахирайки се от аламанското народностно право, никое друго немско обичайно право не държи сметка за домашните и ловните животни в същата степен, както баварското. Склонността на народа към това занимание не се основава само на вида на земята и почвите на страната, но и на родовото му своебразие. Начинът на живот е бил много обикновен. Жилищата са били по-скоро колиби, отколкото къщи. Дрехите, които народът носел, били широки и удобни. Мъжете носели дълги коси и бради. Иначе Авентин характеризира своя баварски народ като “душевно обикновен и справедлив, обичащ да ходи на църква и да се черкува, за което има предостатъчно поводи. Обикновеният човек седи ден и нощ пред чашката, вика, пее, танцува, играе на карти, свири, играе, прави големи и излишни сватби, помени и църковни служби. Но той е честен и безукоризнен, не накърнява ничии интереси, никому не вреди.”

На старите българи е била присъща силна чувственост. За сургучите и гагаузите това се говори и днес. В същото време българите са се отличавали с една не по-малко силна, усърдна набожност. В представите на древните българи феите са играели забележителна роля. Трите сестри орисници — на румънски “Ursitele” — определяли съдбата на всеки смъртен. Българите били населили с феи всички извори, реки и води, върховете и вътрешността на планините. И внес в България по Петдесетница се празнува празникът Русалии. От животните на особена почит се радвали змията, вълкът, конят и кучето. Особено обаче змиите, които носят на човека всичкото щастие или нещастие, според това дали са добре или зле разположени към него. Румънските приказки познават цяло едно змийско царство, владяно от змийски цар. Освен това те знаят и лоши змии с огромни тела и няколко глави. На вълка в България и Румъния са посветени особени дни. В България те се наричат “вълчи празници” и траят от 10 до 17 ноември. В тези дни не се върши никаква работа. А се правят всякакви магьосничества, за да се запушат очите, ушите и носа на вълците. На голяма почит се е радвал конят. Конска опашка е служела като знаме. Но и за закрила на дома и двора и полето, срещу лоши духове и хора, по плетове и на колове са набучвали конски черепи. Когато се давала клетва, това ставало пред извадена гола сабя, при което бивало разсичано куче. Накрая се пийвало. В Румъния са известни порода земни кучета, които живеят дълбоко под земята и чието лаене означава убийство или нещастна смърт.

От езическите религиозни обичаи и днес в Румъния е останал танц със саби, изпълняван в определено време от избрани танцьори. В нощта преди Благовещение в България се организират процесии за защита на добитъка срещу лоши духове. Тракат се лъжици, дрънчи се с вериги, добитъкът се прекадява. За отблъскване на епидемии по добитъка се изгася напълно всеки огън в огнищата, за да се запали нов, свещен огън, от който след това се пали и огънят в огнището. Вечерта на Еньовден навсякъде в България се палят огньове, през които скачат млади и стари. С това почитане на огъня е свързано и трупоизгарянето, което при древните българи е било обичайно. Но покрай това се е прилагало и погребването в гробни могили.

И на баварците се приписва силна чувственост. И те се отличават със силна набожност. Точни сведения за вярата в различни богове при старите баварци не са се запазили. Все пак са останали множество легенди, от които може да се извлече едно-друго. И при тях феите играят значителна роля в света на духовете. Те могат да се открият навсякъде: в реки, езера, извори, в лесове и по върхове. В Бавария са познати също и трите сестри орисници, които определят съдбата на новородените. От животните и тук отново имаме змията, вълка, коня и кучето, които най-много са били ценени и почитани. Баварските сказания поставят на змията корона. Тази корона носи на хората богатство и късмет. Вълкът е животно на духа и магията, което също носи на човека късмет. Естествено, като върколак той за него е напаст. Много показателно е, че най-старата баварска светия - Йотинг (Oeting) - има на герба си вълк. Конят е бил жертвено животно. Конски глави са били набучвани на прътове и изправяни на двора или полето като знак на жертвата, както и за отблъскване на лоши духове. Кучето се явява пазител на скрити съкровища. Особеният обичай да се разсичат кучета не се споменава, както и в сведенията за белите българи. Но клетвата и при тях се е давала пред изваден меч.

От тържествата най-разпространено в Бавария и Австрия са еньовденските огньове, които лумват на този ден по всички върхове и възвишения. След това около тях винаги настава радостно оживление, в което вземат участие стари и млади. Който може, участва в скачането през огъня. От него се вземат горящи главни и се разнасят по полетата, за да бъдат предпазени от градушка и лошо време. На Велика събота огънят в пещта се изгася напълно, за да се запали след това отново от осветения великденски огън. И обичаят с трупоизгарянето също се е практикувал някога в Бавария. Но по времето на записването на баварското народностно право той вече е бил изместен под влияние на църквата от трупополагането в гробни могили.

Тази прилика може да се проследи до най-малки подробности. За илюстрация да вземем само един пример. В България и Румъния съществува следният обичай. По време на голяма суша момичетата на възраст от 7 до 12 години се събират на особено тържество. Помежду си избират една от тях, натъкмяват я на “пеперуда” (“peperuga” = Schmetterling; така е в текста; бел. прев.), като я покриват с листа, растения и цветя, поставят Ј меден съд на главата и минават с нея покрай къщите и пеят и танцуват. Обитателите изливат вода върху “peperuga” и подаряват на момичетата брашно и мазнина. От тях момичетата изпичат сладкиш, отиват на потока, влизат във водата и така го изяждат.

На това “водно конче” в Бавария отговаря “водната птица” (Wasservogel). В Нойхаузен до Мюнхен тя носи името “sandrigl”, откъдето е възникнало името “Hansl und Gretl”. Винаги тя е свързана със защитата срещу неурожай. Тук шествието става на кон. “Петдесетнишката или водната птица”, или “Hansl und Gretl” - едно малко момче или просто една натъкмена кукла - се покрива изцяло с листа и цветя, води се из селото, при което тук и там от прозорците се полива с вода. Участниците получават брашно, масло, яйца, хляб, които те заедно изяждат. Накрая “водната птица” се хвърля във водата. Подобието на обичая в неговите детайли тук и там е очебийно.

Същото пълно съвпадение е налице и в държавното и правното устройство на двата народа. Ханът или царят и херцогът имат съвсем еднакъв ранг във властта. Най-малкото по-късният царски род е носел дори същия герб, както баварските херцози: двата лъва. Съвсем същото положение са имали благородничеството и свободните поданици при българите и баварците. И което е особено показателно: и правораздаването тук и там се е осъществявало точно в едни и същи форми. Главното лице и тук, и там е бил съдията, който е водел съдебния процес, проверявал е обстоятелствата, изслушвал е свидетелите и е произнасял присъдата. Освен това в съдебния процес в България и Румъния са вземали участие като съдебни заседатели и “добрите, стари хора”; в Бавария - “благочестивите хора” или “порядъчните хора”. Но присъдата нито тук, нито там, не е била от тяхната компетентност. Тя се е произнасяла единствено от съдията, който получавал и привилегии за правораздаване. Основно доказателствено средство била клетвата. Където клетвата на обвиняемия не била достатъчна, съдията трябвало да определя клетвени гаранти, чийто брой при дадени обстоятелства можел да нарастне до 60 и повече. В определени случаи като клетвени гаранти на заклеващия се можело да бъдат допускани само участници в тогавашната форма на колективно стопанисване на земята. Заклевали са се не по самото обстоятелство, а по благонадеждността на основния клетвополагащ. Където даден спорен въпрос изобщо не можел да бъде разрешен, като последно средство се прибягвало до “Божия съд” или “Божията присъда”. Любима такава бил двубоят, до който са били допускани и жени.

Съвпадението между българското и алеманско-баварското право е пълно; съвпадение, което стига до детайлите. Това вече не са подобия или опорни точки, а еднаквост на двете народностни правни системи.

3. И накрая, някогашната народна общност се изразява и в езика. Древният български е бил език от туранското езиково семейство, към което принадлежи и тюркският. Неговото влияние върху оформянето на днешния славяно-български език изпъква силно в звуковия състав, словните форми, строежа на изречението и словното богатство, колкото и малко да им се иска това на “двестапроцентовите славяни” сред българите. Влиянието на едновремешния алеманско-баварски език не е могло да се изяви в същата степен спрямо днешния немско-баварски език. За това древнобаварската съставна част на общото племе на днешните баварци не е била достатъчно голяма. Все пак и днешният баварски диалект сочи дълбоки следи от стария алеманско-баварски език по звуковия си състав, словните форми и словното си богатство. В баварския речник на Шнелерс (Schnellers) се открива голямо количество от чисто баварското словно богатство, с което човек не може да се справи чрез никой немски или така наречен германски език. Нека тук приведем като пример само някои изрази от старото алеманско-баварско обичайно право, чийто смисъл се получава от само себе си, когато се потърсят съответстващите им изрази в отличния българско-немски речник на Вайганд-Дорич (Weigand-Doritsch).

В алеманско-баварското право селянинът се нарича “purica”. В българския език “pur'ak” е груб човек. “Drappa” е облеклото. В българския “dripa” е “тъкан”, “парцал”. Роклята се нарича “rauba”. На български се казва “ruba” или “rufet”. “Разбойничеството” се нарича “scharaup”. По-точно “Straß enraub” (“грабеж по пътищата”); “sokak” = “път”, “шосе” и “repam” = “скубя”, “дърпам”. “Harisliz” е престъпление, което наравно с държавната измяна се наказва със смърт. В българския “char” или “charsyz-in” е “злодей”, “мерзавец”. От него тук е изведено “charyslyk”, което означава съюза между злодеи, делата им, тоест “размирици”, “метеж”. “Carmula” е разбунтуване на отделни хора срещу херцога. “Kramola” означава същото престъпление в българския. Думата изобщо не е славянска. Среща се само още при руснаците и при едновремешните каринтийци (от областта Каринтия, Kä rnten, Австрия; бел. прев.), където обаче тя също произлиза от туранския език. “Pulislak” идва от “pul” = “копче”, “топче”, “топуз” и “schlak-am” = “удрям, “пляскам” и означава “удар с топуз, боздуган”. “Palcprest” идва от “pelka” = “двойна брадва”, “бойна секира” и “prask-am” или “prascht'-a” = “трещя”, “пукам” и означава “рана, нанесена с бойна секира”. “Teudragil” е нараняване на крака, което води до влачене на ходилото. Думата се обяснява от българската “tytraz-a” = “влача”, “тегля” и “il” = “ход”, която е налице в “el-a” = “върв£”, “ела”, “jall-a” = “хайде напред”, “ul-ak” = “вестоносец”. “Stapsaken” е начин да се призове в съда прилагането на “Божието право”, “Божията присъда”. “Stap” на български е “прът”, “боздуган”, “кривак”, а “sak-am” означава “изисквам”: “призоваване, изискване на бой с боздугани”. Другият вид на двубоя е “campfwic”. “Kama” е “кинжал”, “кама”, “нож”, а “wik” е “вик”, “повик”, “зов”, “рев”: “извикване на бой с ножове”. “Wehadinc” е договорът, предхождащ двубоя, от “wik” = “изискване”, “призоваване” и “denk” = “пакет”, “вързоп”, “връзка”, “съюз”, “договор”. “Mahalechinga” е мястото на съда: от “mahala” = “квартал на град, село, населено място, селище”, “място”, “площад”, а “chak” = “справедливост”, “право”. “Kitribin” идва от “kotora-bina” = “сграда на обор, конюшня, кошара”. За неправомерно прекрачване на държавните граници се е полагало наказание една година затвор. Тук “Habias” означава “затвор”. “Habys” се казва на български. Тези примери са достатъчни за онагледяване на връзката между алеманско-баварския и туранско-българския език.

Така едновремешната съпринадлежност на двата народа се показва във всичко: в историята, в държавното и правното устройство, гербове и имена, в естеството, народностния характер и същността, религиозните представи и житейските навици, обичаите, традициите и езика.

Ако обае на баварската и българската народна гордост Ј се прииска да се възпротиви, то двата народа все още могат да се утешат. Днешните народи на Европа са резултатът от едно смесване с най-различен произход. Точно на тази пъстра смесица тези народи трябва да благодарят за своята силна жизнена енергия. Чистокръвни народи, в смисъла, желан от “двестапроцентовите славяни и германи”, няма и не може да има, защото не може да има народи от идиоти. Най-голямо участие в европейската смесица от народи имат точно туранските народи, от които алеманският народ, към който са принадлежали баварците и българите, е бил най-големият и най-гордият, след което германският, който е принадлежал към същото семейство, е стоял по значение доста по-назад, както това още е в състояние да извести баварското предание и традиция.

Коментар: Изследването на проф. Фрицлер е от особена ценност за изясняване произхода на българите и българо-германските родствени връзки. Ние споделяме неговите възгледи относно принципите за народностно самоопределение. Огромно е нашето удовлетворение, че се намери един германски професор, който да повдигне този въпрос от общоевропейско значение, което не може да се каже за днешната историческа наука в България. Все пак искаме да обърнем внимание, че професорът се позовава на шаблонните славянско-тюркски тезиси за произхода на българите – отдавна опровергани и отхвърлени от независимите български народоизследователи. Налице е и недотам вярна представа за древнобългарското държавно право и ценностна система, което е разбираемо за нас и считаме, че не трябва проф. Фрицлер да бъде укоряван за това.

Общество Дуло

п.к. 9

Русе 7006

e-mail: rassate432@yahoo.co.uk

Анонимен76
Imam golemi interesni otkritiq za Altcek.

Ima gi dvama . Ediniqt e prez 300 g., drugiqt po-kwsno i

gi nqma taka v internet.

Alceko, Altcek i t.n.

Анонимен77
Jahresьbersicht

31. Jahrhundert v. Chr.

3091 3092 3093 3094 3095 3096 3097 3098 3099 3100

3081 3082 3083 3084 3085 3086 3087 3088 3089 3090

3071 3072 3073 3074 3075 3076 3077 3078 3079 3080

3061 3062 3063 3064 3065 3066 3067 3068 3069 3070

3051 3052 3053 3054 3055 3056 3057 3058 3059 3060

3041 3042 3043 3044 3045 3046 3047 3048 3049 3050

3031 3032 3033 3034 3035 3036 3037 3038 3039 3040

3021 3022 3023 3024 3025 3026 3027 3028 3029 3030

3011 3012 3013 3014 3015 3016 3017 3018 3019 3020

3001 3002 3003 3004 3005 3006 3007 3008 3009 3010

32. Jahrhundert v. Chr.

3191 3192 3193 3194 3195 3196 3197 3198 3199 3200

3181 3182 3183 3184 3185 3186 3187 3188 3189 3190

3171 3172 3173 3174 3175 3176 3177 3178 3179 3180

3161 3162 3163 3164 3165 3166 3167 3168 3169 3170

3151 3152 3153 3154 3155 3156 3157 3158 3159 3160

3141 3142 3143 3144 3145 3146 3147 3148 3149 3150

3131 3132 3133 3134 3135 3136 3137 3138 3139 3140

3121 3122 3123 3124 3125 3126 3127 3128 3129 3130

3111 3112 3113 3114 3115 3116 3117 3118 3119 3120

3101 3102 3103 3104 3105 3106 3107 3108 3109 3110

29. Jahrhundert v. Chr.

2891 2892 2893 2894 2895 2896 2897 2898 2899 2900

2881 2882 2883 2884 2885 2886 2887 2888 2889 2890

2871 2872 2873 2874 2875 2876 2877 2878 2879 2880

2861 2862 2863 2864 2865 2866 2867 2868 2869 2870

2851 2852 2853 2854 2855 2856 2857 2858 2859 2860

2841 2842 2843 2844 2845 2846 2847 2848 2849 2850

2831 2832 2833 2834 2835 2836 2837 2838 2839 2840

2821 2822 2823 2824 2825 2826 2827 2828 2829 2830

2811 2812 2813 2814 2815 2816 2817 2818 2819 2820

2801 2802 2803 2804 2805 2806 2807 2808 2809 2810

30. Jahrhundert v. Chr.

2991 2992 2993 2994 2995 2996 2997 2998 2999 3000

2981 2982 2983 2984 2985 2986 2987 2988 2989 2990

2971 2972 2973 2974 2975 2976 2977 2978 2979 2980

2961 2962 2963 2964 2965 2966 2967 2968 2969 2970

2951 2952 2953 2954 2955 2956 2957 2958 2959 2960

2941 2942 2943 2944 2945 2946 2947 2948 2949 2950

2931 2932 2933 2934 2935 2936 2937 2938 2939 2940

2921 2922 2923 2924 2925 2926 2927 2928 2929 2930

2911 2912 2913 2914 2915 2916 2917 2918 2919 2920

2901 2902 2903 2904 2905 2906 2907 2908 2909 2910

27. Jahrhundert v. Chr.

2691 2692 2693 2694 2695 2696 2697 2698 2699 2700

2681 2682 2683 2684 2685 2686 2687 2688 2689 2690

2671 2672 2673 2674 2675 2676 2677 2678 2679 2680

2661 2662 2663 2664 2665 2666 2667 2668 2669 2670

2651 2652 2653 2654 2655 2656 2657 2658 2659 2660

2641 2642 2643 2644 2645 2646 2647 2648 2649 2650

2631 2632 2633 2634 2635 2636 2637 2638 2639 2640

2621 2622 2623 2624 2625 2626 2627 2628 2629 2630

2611 2612 2613 2614 2615 2616 2617 2618 2619 2620

2601 2602 2603 2604 2605 2606 2607 2608 2609 2610

28. Jahrhundert v. Chr.

2791 2792 2793 2794 2795 2796 2797 2798 2799 2800

2781 2782 2783 2784 2785 2786 2787 2788 2789 2790

2771 2772 2773 2774 2775 2776 2777 2778 2779 2780

2761 2762 2763 2764 2765 2766 2767 2768 2769 2770

2751 2752 2753 2754 2755 2756 2757 2758 2759 2760

2741 2742 2743 2744 2745 2746 2747 2748 2749 2750

2731 2732 2733 2734 2735 2736 2737 2738 2739 2740

2721 2722 2723 2724 2725 2726 2727 2728 2729 2730

2711 2712 2713 2714 2715 2716 2717 2718 2719 2720

2701 2702 2703 2704 2705 2706 2707 2708 2709 2710

25. Jahrhundert v. Chr.

2491 2492 2493 2494 2495 2496 2497 2498 2499 2500

2481 2482 2483 2484 2485 2486 2487 2488 2489 2490

2471 2472 2473 2474 2475 2476 2477 2478 2479 2480

2461 2462 2463 2464 2465 2466 2467 2468 2469 2470

2451 2452 2453 2454 2455 2456 2457 2458 2459 2460

2441 2442 2443 2444 2445 2446 2447 2448 2449 2450

2431 2432 2433 2434 2435 2436 2437 2438 2439 2440

2421 2422 2423 2424 2425 2426 2427 2428 2429 2430

2411 2412 2413 2414 2415 2416 2417 2418 2419 2420

2401 2402 2403 2404 2405 2406 2407 2408 2409 2410

26. Jahrhundert v. Chr.

2591 2592 2593 2594 2595 2596 2597 2598 2599 2600

2581 2582 2583 2584 2585 2586 2587 2588 2589 2590

2571 2572 2573 2574 2575 2576 2577 2578 2579 2580

2561 2562 2563 2564 2565 2566 2567 2568 2569 2570

2551 2552 2553 2554 2555 2556 2557 2558 2559 2560

2541 2542 2543 2544 2545 2546 2547 2548 2549 2550

2531 2532 2533 2534 2535 2536 2537 2538 2539 2540

2521 2522 2523 2524 2525 2526 2527 2528 2529 2530

2511 2512 2513 2514 2515 2516 2517 2518 2519 2520

2501 2502 2503 2504 2505 2506 2507 2508 2509 2510

23. Jahrhundert v. Chr.

2291 2292 2293 2294 2295 2296 2297 2298 2299 2300

2281 2282 2283 2284 2285 2286 2287 2288 2289 2290

2271 2272 2273 2274 2275 2276 2277 2278 2279 2280

2261 2262 2263 2264 2265 2266 2267 2268 2269 2270

2251 2252 2253 2254 2255 2256 2257 2258 2259 2260

2241 2242 2243 2244 2245 2246 2247 2248 2249 2250

2231 2232 2233 2234 2235 2236 2237 2238 2239 2240

2221 2222 2223 2224 2225 2226 2227 2228 2229 2230

2211 2212 2213 2214 2215 2216 2217 2218 2219 2220

2201 2202 2203 2204 2205 2206 2207 2208 2209 2210

24. Jahrhundert v. Chr.

2391 2392 2393 2394 2395 2396 2397 2398 2399 2400

2381 2382 2383 2384 2385 2386 2387 2388 2389 2390

2371 2372 2373 2374 2375 2376 2377 2378 2379 2380

2361 2362 2363 2364 2365 2366 2367 2368 2369 2370

2351 2352 2353 2354 2355 2356 2357 2358 2359 2360

2341 2342 2343 2344 2345 2346 2347 2348 2349 2350

2331 2332 2333 2334 2335 2336 2337 2338 2339 2340

2321 2322 2323 2324 2325 2326 2327 2328 2329 2330

2311 2312 2313 2314 2315 2316 2317 2318 2319 2320

2301 2302 2303 2304 2305 2306 2307 2308 2309 2310

21. Jahrhundert v. Chr.

2091 2092 2093 2094 2095 2096 2097 2098 2099 2100

2081 2082 2083 2084 2085 2086 2087 2088 2089 2090

2071 2072 2073 2074 2075 2076 2077 2078 2079 2080

2061 2062 2063 2064 2065 2066 2067 2068 2069 2070

2051 2052 2053 2054 2055 2056 2057 2058 2059 2060

2041 2042 2043 2044 2045 2046 2047 2048 2049 2050

2031 2032 2033 2034 2035 2036 2037 2038 2039 2040

2021 2022 2023 2024 2025 2026 2027 2028 2029 2030

2011 2012 2013 2014 2015 2016 2017 2018 2019 2020

2001 2002 2003 2004 2005 2006 2007 2008 2009 2010

22. Jahrhundert v. Chr.

2191 2192 2193 2194 2195 2196 2197 2198 2199 2200

2181 2182 2183 2184 2185 2186 2187 2188 2189 2190

2171 2172 2173 2174 2175 2176 2177 2178 2179 2180

2161 2162 2163 2164 2165 2166 2167 2168 2169 2170

2151 2152 2153 2154 2155 2156 2157 2158 2159 2160

2141 2142 2143 2144 2145 2146 2147 2148 2149 2150

2131 2132 2133 2134 2135 2136 2137 2138 2139 2140

2121 2122 2123 2124 2125 2126 2127 2128 2129 2130

2111 2112 2113 2114 2115 2116 2117 2118 2119 2120

2101 2102 2103 2104 2105 2106 2107 2108 2109 2110

19. Jahrhundert v. Chr.

1891 1892 1893 1894 1895 1896 1897 1898 1899 1900

1881 1882 1883 1884 1885 1886 1887 1888 1889 1890

1871 1872 1873 1874 1875 1876 1877 1878 1879 1880

1861 1862 1863 1864 1865 1866 1867 1868 1869 1870

1851 1852 1853 1854 1855 1856 1857 1858 1859 1860

1841 1842 1843 1844 1845 1846 1847 1848 1849 1850

1831 1832 1833 1834 1835 1836 1837 1838 1839 1840

1821 1822 1823 1824 1825 1826 1827 1828 1829 1830

1811 1812 1813 1814 1815 1816 1817 1818 1819 1820

1801 1802 1803 1804 1805 1806 1807 1808 1809 1810

20. Jahrhundert v. Chr.

1991 1992 1993 1994 1995 1996 1997 1998 1999 2000

1981 1982 1983 1984 1985 1986 1987 1988 1989 1990

1971 1972 1973 1974 1975 1976 1977 1978 1979 1980

1961 1962 1963 1964 1965 1966 1967 1968 1969 1970

1951 1952 1953 1954 1955 1956 1957 1958 1959 1960

1941 1942 1943 1944 1945 1946 1947 1948 1949 1950

1931 1932 1933 1934 1935 1936 1937 1938 1939 1940

1921 1922 1923 1924 1925 1926 1927 1928 1929 1930

1911 1912 1913 1914 1915 1916 1917 1918 1919 1920

1901 1902 1903 1904 1905 1906 1907 1908 1909 1910

17. Jahrhundert v. Chr.

1691 1692 1693 1694 1695 1696 1697 1698 1699 1700

1681 1682 1683 1684 1685 1686 1687 1688 1689 1690

1671 1672 1673 1674 1675 1676 1677 1678 1679 1680

1661 1662 1663 1664 1665 1666 1667 1668 1669 1670

1651 1652 1653 1654 1655 1656 1657 1658 1659 1660

1641 1642 1643 1644 1645 1646 1647 1648 1649 1650

1631 1632 1633 1634 1635 1636 1637 1638 1639 1640

1621 1622 1623 1624 1625 1626 1627 1628 1629 1630

1611 1612 1613 1614 1615 1616 1617 1618 1619 1620

1601 1602 1603 1604 1605 1606 1607 1608 1609 1610

18. Jahrhundert v. Chr.

1791 1792 1793 1794 1795 1796 1797 1798 1799 1800

1781 1782 1783 1784 1785 1786 1787 1788 1789 1790

1771 1772 1773 1774 1775 1776 1777 1778 1779 1780

1761 1762 1763 1764 1765 1766 1767 1768 1769 1770

1751 1752 1753 1754 1755 1756 1757 1758 1759 1760

1741 1742 1743 1744 1745 1746 1747 1748 1749 1750

1731 1732 1733 1734 1735 1736 1737 1738 1739 1740

1721 1722 1723 1724 1725 1726 1727 1728 1729 1730

1711 1712 1713 1714 1715 1716 1717 1718 1719 1720

1701 1702 1703 1704 1705 1706 1707 1708 1709 1710

15. Jahrhundert v. Chr.

1491 1492 1493 1494 1495 1496 1497 1498 1499 1500

1481 1482 1483 1484 1485 1486 1487 1488 1489 1490

1471 1472 1473 1474 1475 1476 1477 1478 1479 1480

1461 1462 1463 1464 1465 1466 1467 1468 1469 1470

1451 1452 1453 1454 1455 1456 1457 1458 1459 1460

1441 1442 1443 1444 1445 1446 1447 1448 1449 1450

1431 1432 1433 1434 1435 1436 1437 1438 1439 1440

1421 1422 1423 1424 1425 1426 1427 1428 1429 1430

1411 1412 1413 1414 1415 1416 1417 1418 1419 1420

1401 1402 1403 1404 1405 1406 1407 1408 1409 1410

16. Jahrhundert v. Chr.

1591 1592 1593 1594 1595 1596 1597 1598 1599 1600

1581 1582 1583 1584 1585 1586 1587 1588 1589 1590

1571 1572 1573 1574 1575 1576 1577 1578 1579 1580

1561 1562 1563 1564 1565 1566 1567 1568 1569 1570

1551 1552 1553 1554 1555 1556 1557 1558 1559 1560

1541 1542 1543 1544 1545 1546 1547 1548 1549 1550

1531 1532 1533 1534 1535 1536 1537 1538 1539 1540

1521 1522 1523 1524 1525 1526 1527 1528 1529 1530

1511 1512 1513 1514 1515 1516 1517 1518 1519 1520

1501 1502 1503 1504 1505 1506 1507 1508 1509 1510

13. Jahrhundert v. Chr.

1291 1292 1293 1294 1295 1296 1297 1298 1299 1300

1281 1282 1283 1284 1285 1286 1287 1288 1289 1290

1271 1272 1273 1274 1275 1276 1277 1278 1279 1280

1261 1262 1263 1264 1265 1266 1267 1268 1269 1270

1251 1252 1253 1254 1255 1256 1257 1258 1259 1260

1241 1242 1243 1244 1245 1246 1247 1248 1249 1250

1231 1232 1233 1234 1235 1236 1237 1238 1239 1240

1221 1222 1223 1224 1225 1226 1227 1228 1229 1230

1211 1212 1213 1214 1215 1216 1217 1218 1219 1220

1201 1202 1203 1204 1205 1206 1207 1208 1209 1210

14. Jahrhundert v. Chr.

1391 1392 1393 1394 1395 1396 1397 1398 1399 1400

1381 1382 1383 1384 1385 1386 1387 1388 1389 1390

1371 1372 1373 1374 1375 1376 1377 1378 1379 1380

1361 1362 1363 1364 1365 1366 1367 1368 1369 1370

1351 1352 1353 1354 1355 1356 1357 1358 1359 1360

1341 1342 1343 1344 1345 1346 1347 1348 1349 1350

1331 1332 1333 1334 1335 1336 1337 1338 1339 1340

1321 1322 1323 1324 1325 1326 1327 1328 1329 1330

1311 1312 1313 1314 1315 1316 1317 1318 1319 1320

1301 1302 1303 1304 1305 1306 1307 1308 1309 1310

11. Jahrhundert v. Chr.

1091 1092 1093 1094 1095 1096 1097 1098 1099 1100

1081 1082 1083 1084 1085 1086 1087 1088 1089 1090

1071 1072 1073 1074 1075 1076 1077 1078 1079 1080

1061 1062 1063 1064 1065 1066 1067 1068 1069 1070

1051 1052 1053 1054 1055 1056 1057 1058 1059 1060

1041 1042 1043 1044 1045 1046 1047 1048 1049 1050

1031 1032 1033 1034 1035 1036 1037 1038 1039 1040

1021 1022 1023 1024 1025 1026 1027 1028 1029 1030

1011 1012 1013 1014 1015 1016 1017 1018 1019 1020

1001 1002 1003 1004 1005 1006 1007 1008 1009 1010

12. Jahrhundert v. Chr.

1191 1192 1193 1194 1195 1196 1197 1198 1199 1200

1181 1182 1183 1184 1185 1186 1187 1188 1189 1190

1171 1172 1173 1174 1175 1176 1177 1178 1179 1180

1161 1162 1163 1164 1165 1166 1167 1168 1169 1170

1151 1152 1153 1154 1155 1156 1157 1158 1159 1160

1141 1142 1143 1144 1145 1146 1147 1148 1149 1150

1131 1132 1133 1134 1135 1136 1137 1138 1139 1140

1121 1122 1123 1124 1125 1126 1127 1128 1129 1130

1111 1112 1113 1114 1115 1116 1117 1118 1119 1120

1101 1102 1103 1104 1105 1106 1107 1108 1109 1110

9. Jahrhundert v. Chr.

891 892 893 894 895 896 897 898 899 900

881 882 883 884 885 886 887 888 889 890

871 872 873 874 875 876 877 878 879 880

861 862 863 864 865 866 867 868 869 870

851 852 853 854 855 856 857 858 859 860

841 842 843 844 845 846 847 848 849 850

831 832 833 834 835 836 837 838 839 840

821 822 823 824 825 826 827 828 829 830

811 812 813 814 815 816 817 818 819 820

801 802 803 804 805 806 807 808 809 810

10. Jahrhundert v. Chr.

991 992 993 994 995 996 997 998 999 1000

981 982 983 984 985 986 987 988 989 990

971 972 973 974 975 976 977 978 979 980

961 962 963 964 965 966 967 968 969 970

951 952 953 954 955 956 957 958 959 960

941 942 943 944 945 946 947 948 949 950

931 932 933 934 935 936 937 938 939 940

921 922 923 924 925 926 927 928 929 930

911 912 913 914 915 916 917 918 919 920

901 902 903 904 905 906 907 908 909 910

7. Jahrhundert v. Chr.

691 692 693 694 695 696 697 698 699 700

681 682 683 684 685 686 687 688 689 690

671 672 673 674 675 676 677 678 679 680

661 662 663 664 665 666 667 668 669 670

651 652 653 654 655 656 657 658 659 660

641 642 643 644 645 646 647 648 649 650

631 632 633 634 635 636 637 638 639 640

621 622 623 624 625 626 627 628 629 630

611 612 613 614 615 616 617 618 619 620

601 602 603 604 605 606 607 608 609 610

8. Jahrhundert v. Chr.

791 792 793 794 795 796 797 798 799 800

781 782 783 784 785 786 787 788 789 790

771 772 773 774 775 776 777 778 779 780

761 762 763 764 765 766 767 768 769 770

751 752 753 754 755 756 757 758 759 760

741 742 743 744 745 746 747 748 749 750

731 732 733 734 735 736 737 738 739 740

721 722 723 724 725 726 727 728 729 730

711 712 713 714 715 716 717 718 719 720

701 702 703 704 705 706 707 708 709 710

5. Jahrhundert v. Chr.

491 492 493 494 495 496 497 498 499 500

481 482 483 484 485 486 487 488 489 490

471 472 473 474 475 476 477 478 479 480

461 462 463 464 465 466 467 468 469 470

451 452 453 454 455 456 457 458 459 460

441 442 443 444 445 446 447 448 449 450

431 432 433 434 435 436 437 438 439 440

421 422 423 424 425 426 427 428 429 430

411 412 413 414 415 416 417 418 419 420

401 402 403 404 405 406 407 408 409 410

6. Jahrhundert v. Chr.

591 592 593 594 595 596 597 598 599 600

581 582 583 584 585 586 587 588 589 590

571 572 573 574 575 576 577 578 579 580

561 562 563 564 565 566 567 568 569 570

551 552 553 554 555 556 557 558 559 560

541 542 543 544 545 546 547 548 549 550

531 532 533 534 535 536 537 538 539 540

521 522 523 524 525 526 527 528 529 530

511 512 513 514 515 516 517 518 519 520

501 502 503 504 505 506 507 508 509 510

3. Jahrhundert v. Chr.

291 292 293 294 295 296 297 298 299 300

281 282 283 284 285 286 287 288 289 290

271 272 273 274 275 276 277 278 279 280

261 262 263 264 265 266 267 268 269 270

251 252 253 254 255 256 257 258 259 260

241 242 243 244 245 246 247 248 249 250

231 232 233 234 235 236 237 238 239 240

221 222 223 224 225 226 227 228 229 230

211 212 213 214 215 216 217 218 219 220

201 202 203 204 205 206 207 208 209 210

4. Jahrhundert v. Chr.

391 392 393 394 395 396 397 398 399 400

381 382 383 384 385 386 387 388 389 390

371 372 373 374 375 376 377 378 379 380

361 362 363 364 365 366 367 368 369 370

351 352 353 354 355 356 357 358 359 360

341 342 343 344 345 346 347 348 349 350

331 332 333 334 335 336 337 338 339 340

321 322 323 324 325 326 327 328 329 330

311 312 313 314 315 316 317 318 319 320

301 302 303 304 305 306 307 308 309 310

1. Jahrhundert v. Chr.

91 92 93 94 95 96 97 98 99 100

81 82 83 84 85 86 87 88 89 90

71 72 73 74 75 76 77 78 79 80

61 62 63 64 65 66 67 68 69 70

51 52 53 54 55 56 57 58 59 60

41 42 43 44 45 46 47 48 49 50

31 32 33 34 35 36 37 38 39 40

21 22 23 24 25 26 27 28 29 30

11 12 13 14 15 16 17 18 19 20

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10

2. Jahrhundert v. Chr.

191 192 193 194 195 196 197 198 199 200

181 182 183 184 185 186 187 188 189 190

171 172 173 174 175 176 177 178 179 180

161 162 163 164 165 166 167 168 169 170

151 152 153 154 155 156 157 158 159 160

141 142 143 144 145 146 147 148 149 150

131 132 133 134 135 136 137 138 139 140

121 122 123 124 125 126 127 128 129 130

111 112 113 114 115 116 117 118 119 120

101 102 103 104 105 106 107 108 109 110

1. Jahrhundert

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10

11 12 13 14 15 16 17 18 19 20

21 22 23 24 25 26 27 28 29 30

31 32 33 34 35 36 37 38 39 40

41 42 43 44 45 46 47 48 49 50

51 52 53 54 55 56 57 58 59 60

61 62 63 64 65 66 67 68 69 70

71 72 73 74 75 76 77 78 79 80

81 82 83 84 85 86 87 88 89 90

91 92 93 94 95 96 97 98 99 100

2. Jahrhundert

101 102 103 104 105 106 107 108 109 110

111 112 113 114 115 116 117 118 119 120

121 122 123 124 125 126 127 128 129 130

131 132 133 134 135 136 137 138 139 140

141 142 143 144 145 146 147 148 149 150

151 152 153 154 155 156 157 158 159 160

161 162 163 164 165 166 167 168 169 170

171 172 173 174 175 176 177 178 179 180

181 182 183 184 185 186 187 188 189 190

191 192 193 194 195 196 197 198 199 200

http://de.wikipedia.org/wiki/Jahreskalend er_vor_unserer_Zeitrechnung

Натиснете тук

Анонимен78
защо нищо и никъде не се пише за нас българите (изключвам книгите за специалисти, какво толкова се пази в тайна кой сме ние БЪЛГАРИТЕ, до кога ще се крие истината за нас, а от там и смачканото ни самочувствие) като повече от 14 века сме на тая територия, за от преди това да не говорим, че става много, а инак всеки иска да се изкара с произход български.
Анонимен79
Ima li v internet na bg Iliadata? Tam e po-interesno da se rovim.
Анонимен80
в Х част на "Илиада" Омир говори за тракийския цар Резос: "Колесницата му е великолепно изработена от злато и сребро, а огромните му златни доспехи, които е донесъл тук, са толкова прелестни, че сякаш не принадлежат на човек, а на безсмъртен."
Гомер.81
ИЛИАДА - Омир (на български)

"http://123.dir.bg/books/iliada.htm"

Анонимен82
Из "Илиада", Омир / И. Б. И.

"Ако ли искате двама да стигнете стана троянски, новодошлите тракийци стануват последни от всички. Заедно с тях е и царят им Резос, синът Ейонеев. Аз му видях и конете, прекрасни и твърде големи. Те са по-бели от сняг, с ветровете на тичане равни. Злато, сребро му красяха дори колесницата нова. Има и златни огромни доспехи. За гледане чудо!

А не прилича на смъртни да носят такива доспехи..."

Из "История на Пелопонеската война", Тукидит / И. Б. И.

"Одриското царство се простирало покрай морето от град Абдера към Евксинтския Понт до устието на река Истър...

... Данъците от всички варварски народи и от гръцките градове, над които одрисите властвали във времето на Севт, достигнали до четиристотин таланта в пари и се плащали в злато и сребро. Не по-малко злато и сребро се поднасяло и във форма на подаръци, без да смятаме... Подаръци се поднасяли не само на царя, но и на управителите и на благородните одриси... тъй че у тях не могло да се извърши нищо без подаръци; затова царството им достигнало до голяма мощ..."

Из "Свидас Лексикон" / И. Б. И.

"При император Юстиниян Носоотрязания, Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниян, и Константин, синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и своя камшик, с който управлявал коня си, и слагал злато, докато покрие и единия, и другия. Простирал копието си на земята и от единия до другия му край, а също и на голяма височина натрупвал копринени дрехи. Като напълвал кесии със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро."

Из "Хронография", Теофан Изповедник / И. Б. И.

"През същата година (809 г.), когато се давала заплатата на войската в Струмската област, българите, като нападнали, отнели я - 1100 литри злато - и избили много войска заедно със стратега и началниците... те взели целия обоз и се върнали."

Из "Харатейски миней"

"... обозът, оръжието, държавната хазна и съкровищата на императора били заграбени от българите..."

проф.А.Пантев се майтапи83
Римски (византийски) императори, почти всичките от български произход:

• Максимин Тракиец ...-238г., роден в Силистренско село, Мизия

• Деций (Gaius Messius Quintus Trajanus Decius) 240-251г., роден 201г. до Серм, Панония (Долна Илирия)• Гал (Vibius Trebonianus Gallus) 251-254г., роден в Мизия

• Клавдий II Готски (Marcus Aurelius Claudius) 269-270г., роден 215г. в Далмация (Горна Илирия)

• Аврелиан (Lucius Dominitius Aurelianus) 270-275г., роден 212г. в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Проб (Marcus Aurelius Probus) 276-282г., роден 232г. в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Диоклетиан (Gaius Aurelius Diocletianus) 284-305г., от 286-305г. август на Тракия, Азия и Египет, роден 245г. в Диоклеа, Далмация (Горна Илирия)

• Максимиан Херкула (Marcus Aurelius Valerius Maximianus) 285г. цезар, 286-305г. август на Италия, Сицилия, Африка, роден 240г. до Серм, Панония (Долна Илирия)

• Галер (Gaius Galerius Valerius Maximianus) 293-305г. цезар на Илирия и Гърция, 305-311г. август на Ориента и Италия, роден 242г. в Дакия

• Констанций Хлор (Flavius Valerius Constantius Chlorus) 293-305г. цезар на Галия, Испания и Британия, 305-306г. август, роден 264г. в Илирия

• Св. Константин I Велики (Flavius Valerius Constantius Magnus) 306-337г., роден 285г. в Ниш, Дардания, наложил християнството като държавна религия по българските земи, пренесъл Рим в гр.Бизантин вместо в Сердика, както го съветвала майка му - българката св.Елена

• Константин II (Flavius Claudius Constantius) 317-326г. цезар, 337-340г. август на Галия, Испания и Британия, роден 317г. в Арелат

• Костант 337-350г. август на Италия и Африка

• Констанций II (Flavius Julius Constantius) 324-337г. цезар, 337-339г. август на Азия и Египет, от 339г. и на Балканите, от 340г. и на Галия, Испания и Британия, от 350-360г. и на Италия и Африка, роден 317г. в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Юлиан Отстъпник (Flavius Claudius Julianus Apostata) 355г. цезар на Галия, 360/361-363г. август

• Йовиан 363-364г.

• Валентиниан I (Flavius Valentinianus) 364-375г. август на Западната римска империя, роден 321г. в Илирия

• Валент (Flavius Valens) 364-378г. август на Източнната римска империя, роден 328г. в Илирия

• Грациан (Flavius Gratianus) 367-375г. съуправител, 375-383г. август на Западната римска империя, роден 359г. в в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Теодосий (Flavius Theodosius) 379-395г., роден 346г.

• Аркадий 395-408г.

• Теодосий II 408-450г., роден в Тракия

• Марциан 450-457г., роден 391г. в Тракия

• Лъв 457-474г., роден в Тракия

• Анастасий 491-518г.

• Юстин I 518-527г., роден 450г. в Бедериа, Дардания/Тракия

• Юстиниан I Велики (Управда) (Iustinianus I) 527-565г., роден 482г. в Таурезиум, Кюстендилско, Македония/Дардания/Тракия

"След като римската власт се разпространи толкова много към изток, Балканският полуостров стана център на Римската военна сила. От тук римляните провождаха войски за Азия, Африка; от Панония те държаха в респект Галия, Британия и Испания.

Войските си обаче те събираха отначало предимно, а от сетне изключително от Балканския полуостров. Отличилите се войници достигваха до чин военоначалник, а някои от отличилите се военачалници се провъзгласяваха за императори, тъй че в последно време Балканският полуостров или българският елемент стана ръководител на Римската империя изобщо.

Ако хвърлим един поглед нагоре, ние ще видим, че почти всички императори, започвайки от Деция произлизат от Илирия и Панония. Понеже тези императори са били повечето селски па и робски синове от Илирия, Далмация, Дакия, Дардания (Ниш), то би могло да попитаме, от каква народност са били те. Гърци сигурно не са били, а и латинци не са били. Те са произлизали от местното население, което е живяло по тези места.

Тези императори прочее, произлизащи от дунавските поселници и опиращи се на това население в своите военни походи, пренесоха столицата на Римската империя в Бизантиум и с това туриха начало на бъдещата Византийска империя.

Ние можем да попитаме, чия или каква е била Византийската империя във времето на Юстиниана: гръцка ли, латинска ли?

Чия и каква е била тогава Византийската империя, би трябвало да се разбира по само себе си от гореизложеното."

из “Произходът на Българите и начало на българската държава и българската църква”, 1910г.

проф. д-р Ганчо Ценов

Седмочисленик84
Древните българи и "Блъгариянството" - тяхната космоцентрическа религия на 7-те планети

http://rain.prohosting.com/lut/bulgarian2 .htm

http://216.239.37.104/search?q=cache:t8mXpZMj8KEJ:www.ncf.ca/bg-ottawa/Cyril.html+%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8+%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D1%82%D0%B5+%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B8&hl=bg&ie=UTF-8

понеже www.ncf.ca/bg-ottawa/Cyril.html не бачка!!!

http://www.bgns.net/Bg/otech/history/sred na/cult/rosette.html

УЧИТЕЛЯТ ПЕТЪР ДЪНОВ - ЖИВОТ И ДЕЛО

IV. ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

1. Оценката на времето:

Една личност от ранга на Учителя Петър Дънов не може да остане незабелязана за своите съвременници. Разбира се, не бива да се очаква всички вкупом да разпознаят поредната изява на Мировия Учител, да му се поклонят в знак на смирена почита и да последват по трънливите друми на живота. Ала блазе на онази душа, която го стори! Вековете и хилядолетията се сменят в ритъма на Вечността, прецеждат безпощадно дребното, делничното и тленното и остава да блести със сияйна красота само скъпоценният образ на непреходното.

Тук ще приведем мисли и преценки на велики личности за Учителя П. Дънов, които едва ли се нуждаят от коментар, понеже са произнесени от хора, записали със златни букви имената си в човешката история.

“В днешната епоха най-големият философ, който живее на земята, е Петър Дънов” (папа Йоан ХХIII, който като кардинал Анджело Ронкалий е бил посланик на Ватикана в България преди II св. война, в периода 1924-1934 г.).

“България е една велика страна. На нея и на цялото славянство предстои да изиграят голяма роля в бъдеще” (д-р Рудолф Щайнер, основател на Антропософското общество).

“Аз съм един мъдрец, Учителят е в България” (Онисабуро Дегучи, водач на японското движение Оомомото).

“Мировият Учител е в България” (Джиду Кришнамурти – в речта си на световния конгрес на Теософското общество, 1932 г., гр. Оомен, Холандия).

“Учителят е истински пратеник на Небето. Той е най-големият магнит, който е слизал някога на Земята” (Рене Генон, 1947 г., Франция).

Изследователи на живота на Лев Н. Толстой свидетелстват, че през 1910 г. той потеглил на път за България. Не достигнал целта си, понеже по пътя се разболял и починал. (Според биографията на Толстой от Бирюков, с. 241). Не са малко онези, които смятат, че мотивът му да предприеме това пътуване е било желанието му да се срещне с Петър Дънов, в чието лице той разпознал Мировия Учител.

През 1955 г. завършва живота си един от най-блестящите гении не само на ХХ век, но въобще на нашата цивилизация – Алберт Айнщайн. По Френското национално радио е излъчено обширно предаване за него. Цитирани са множество негови изказвания по различни проблеми, между които и следното: “Целият свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред Учителя Петър Дънов от България!”

Анонимен85
Инициативата на нашия Chargé d'Affaires в Тайланд е похвална, но в изложението му има доста противоречиви неща.

Не е вярно, че българите за 3-тата най-стара раса в Европа след Римляните и Византийците, тъй като:

1. Римляните и Византийците не са раси

2. В народонаселението на Рим и Византия Българите са един от основните народи. Особено в Източната Римска империя, която едва от 17 век историците започват да наричат Византия, Българите съставляват най-голямата част от народонаселението.

3. Българите=Траките=Пеласгите са най-древното население на Балканите

4. Българската цивилизация е една от 21 древни цивилизации и вероятно най-древната

Анонимен86
Bwlgariq e bila naistina 3. imperiq, kato Rimskata i Vizantiq (Iztochen Rim).
Маразиада87
По-долу вижте статията в "Тайм" за изложението "Златото на Тракия" през 1998г. в САЩ, в която се говори за Гърци и за "загадъчния народ" Траки, изчезнал безследно (въпреки че Траките са били най-многобройния народ на Земята след Индийците, както казва Херодот).

Бъкел няма, че Траките са Българи.

http://www.online.bg/kultura/my_html/2034 /b_maraz.htm

Организатора на изложбата, "траколога" проф. Маразов и до днес учи студентите и говори по телевизията, че невероятните тракийски златни съкровища, каквито в Гърция въобще няма, са изработвани от Гърци по поръчка на тракийските царе.

Скоро чух една уредничка на Пловдивския археологически музей, вероятно гръкоманка, да разправя по телевизията, че намерените по българските земи предмети от 4000 години пр.н.е. били оставени от Елините, въпреки че тогава не е имало никакви Елини, а Пеласги и Траки.

Ако отворите гръцките страници в Интернет, ще видите, че според гърците май въобще не е имало Българско царство. Войните на България срещу Византия са представени като "възстания" на местното население срещу византийската (гръцката) власт.

В общи линии това знаят за нас по света в резултат на десетилетната "народополезна" дейност на червените български историчари.

Ферхойген неотдавна призна, че сме най-старата европейска държава, но му личеше, че скоро е научил новината.

288
Я глледай какво нещо . Не се споменава , че Кирил и Методи се честват в България .

Писано е изглежда от чех .

----

Kyrill

aus Wikipedia, der freien Enzyklopдdie

Kyrill (* ca. 826/827, † 4. Februar 869), der jьngere und anfangs bedeutendere der beiden wichtigen Missionare im slawischen Raum Kyrill und Method, hieЯ eigentlich Konstantin bzw. Konstantinos und nahm den Namen Kyrill erst an, als er kurz vor seinem Tod als Mцnch in ein griechisches Kloster eintrat.

Konstantin und Method waren vermutlich Brьder und Sцhne eines hohen byzantinischen Offiziers in Thessaloniki, der damals wichtigsten Stadt Griechenlands, wo neben griechisch auch selbstverstдndlich slawisch gesprochen wurde. Konstantin, dessen Begabung dem byzantinischen Staatskanzler auffiel, schlug die ihm angebotene Beamtenkarriere aus und widmete sich der Gelehrsamkeit. Er war Dichter und Schriftsteller, lehrte an der Hochschule in Konstantinopel Philosophie und beteiligte sich an verschiedenen theologischen Disputen.

Nachdem er sich zuerst erfolglos an den Papst in Rom gewandt hatte, bat der mдhrische Fьrst Rastislav den byzantinischen Kaiser 862 um einen "Bischof und Lehrer", der die Leute in der Sprache des Volkes im christlichen Glauben unterweisen konnte. Konstantin, der zuvor schon bei den Chasaren auf der Krim als Missionar tдtig gewesen war, erklдrte sich auf Zureden Kaiser Michaels III. dazu bereit. Er erfand eine neue Schrift, die Glagolica, und ьbersetzte als erstes das Neue Testament in eine Sprache, die er - vermutlich aus dem ihm am nдchsten stehenden slawischen Dialekt - auch erst konstruieren musste und die heute als Altkirchenslawisch bekannt ist. Begleitet von seinem Bruder Method missionierte Konstantin mehrere Jahre lang in Mдhren und danach kurze Zeit in Pannonien, im Reich des slawischen Fьrsten Kocel. Ьber Venedig gingen sie dann auf Einladung von Papst Nikolas I. nach Rom, wo sie feierlich aufgenommen und ihr Werk, die Einfьhrung der slawischen Sprache in der Liturgie, offiziell von Papst Hadrian II. gebilligt wurde. In Rom starb Konstantin/Kyrill 42jдhrig vermutlich an Tuberkulose. Papst Johannes Paul II. sprach Kyrill (tschechisch und polnisch: Cyril) heilig, am 5. Juli wird in der Tschechischen Republik der Tag seines Eintreffen in Grossmдhrischen Reich als Nationalfeiertag begangen.

Европа за България89
1942 година

Берлин, 5 януари

"БЕРЛИНЕР БЬОРЗЕН ЦАЙТУНГ":

Впечатление от едно пътуване в България. Българското селячество имаше щастието да остане в същината си недокоснато от разрушенията на либерализма. Социалният въпрос в България премина непосредствено от фазата на патриархалните отношения към идеите на модерна Европа. Индустрията се представя от каменовъглените мини в Перник, които имат огромно стопанско значение за целия Балкански полуостров, и от химическите и металургическите фабрики. Останалите индустриални клонове, като преработка на тютюни и производство на захар, спадат към областта на земеделието и вървят напълно в такт с ритъма на българското стопанство. Този ритъм няма нищо общо с ориенталската бавност.

Който опознае по-отблизо българското селячество, той веднага се освобождава от предразсъдъка, че има пред себе си един славянски народ. Българинът няма нищо общо със славянската пасивност...

Българите познават цената на традицията. Те запазиха своята жизнерадост и своя весел характер въпреки тежката си съдба. Ето защо, в кръга на танцуващите български младежи ние се чувстваме почти като у дома си и само мелодията на селската музика ни подсеща, че се намираме в чужда страна. Българските села и къщи са чисти. Носиите и къщите съдържат ценни образци на традиционното изкуство.

Българският селянин е привързан към религията, която за него е станала елемент от националността, но общественият живот в страната стои много далеч от всякакъв клерикализъм. Българските манастири, които някога са били огнища на националното съпротивление срещу чуждото господство, в които са били създадени и запазени български национални ценности, днес са по-скоро национални спомени, отколкото места на религиозна дейност. Ако Рилският манастир през миналите векове е давал подслон на повече от хиляда каругери, днес са останали само четиридесет. И тези калугери вземат дейно участие в живота като занаятчии, художници и учени. Самосъзерцанието, което е играло в гръцката черква толкова голяма роля, е чуждо на българите. Селското население, обаче, колкото и по причина на национални и религиозни традиции да е свързано с черквата, подрежда собствения си живот напълно практично и светски.

Българското войнство е много по-здраво свързано с българското селячество, отколкото е случаят в западните страни. Българското войнство има добродетелите на българския селянин: естественост, чистота, способност за приспособяване и самосъзнание. Той има войнишко държане. Българите, които поради нуждите на времето, за първи път в Европа създадоха трудовата повинност, реорганизират армията си и по-особено от нас. Трудовата повинност и войската не са поставени както у нас една след друга, те съществуват една до друга. И двете си съперничат в постиженията и успехите. Българската армия и трудовата повинност са годостта на българската нация, защото те са идеалният израз на най-добрите им морални сили.

Истанбул, 9 януари

"ХАБЕР":

Оригинално българско произведение. Ромер Кяшиф Налбантоглу, който познава много добре България и българите, преведе и издаде труда на Алеко Константинов "Бай Ганю Балкански". Анализите и сравненията в този труд, писан преди 50 години и карикатуризиращ тогавашните български нрави, са извънредно силни. Контрастът изпъква още повече като се има предвид, че българите са един от най-напредничавите народи не само на Балканите, но и в Европа...

Бай Ганю е не само българин, той е балканец. Той олицетворява всички балканци. Затова и авторът му е прикачил фамилното име Балкански. В този труд ние съзираме и себе си. Болестта, от която българите са страдали, е наша обща и ние я преодоляваме през режима на Републиката. Този недъг се нарича "ориенталщина".

Това произведение има голяма заслуга за издигането на България от изостанала страна в страна, която служи за пример.

Берлин, 12 януари

"ДОНАУЦАЙТУНГ":

Българската социална политика. Едно проучване върху социалните застраховки в България показва, че тя е много напреднала в социалната политика. Обществените почини в България в това отношение засягат почти изключително земеделското население, защото работничеството в България е сравнително малобройно. Броят на осигурените фабрични работници възлиза на 250 000 души. Въпреки сравнително малкият процент фабрични работници България се радва на едно напълно модерно социално законодателство, чието начало трябва да се търси още преди войната. Социалното законодателство започна със защитата на детския и женския труд. В 1905 г. се гласува закон за спомагателните каси за работниците в обществения сектор; в 1907 г. се създаде занаятчийски инспекторат, последван от застрахователен фонд за работниците от някои индустрии. В 1911 г. се уреждат законодателно неделните дни и празниците. В 1915 г. се създава един работнически застрахователен фонд, а през 1918 г. се прокарва закон за хигиената и сигурността в индустриалните предприятия...

Това, което трябва да се смята за голяма придобивка и напредък в социалната политика, обаче, са социалните осигуровки. В тома отношение България служи за пример, защото тя въведе още в 1918 г. задължителната застраховка за злополуки и болести. В настоящия момент всички чиновници и работници в обществени и частни заведения са осигурени срещу болест, злополуки, инвалидност, старост и смърт. Самостоятелни занаятчии, дребни търговци, селяни и др могат също да станат членове на държавната осигурителна каса.

Берлин, 21 януари

"НАЦИОНАЛЦАЙТУНГ":

В полите на Витоша. Наближаваме София. Ондалеч блести под ясното зимно слънце покритата със сняг Витоша. Софиянци не са по-малко горди със своята Витоша, отколкото с Целокупна България, както я наричат днешната Велика България. Навсякъде по витрините в София се виждат географски карти на нова Велика Бълтария, а в някои кафенета под стъклото на масата също стои по една карта. Тази нова карта дава поводи за горди размишления и за темпераментни разисквания върху събитията.

Прави впечатление, че когато българинът говори за великото си отечество, той рядко подчертава държавно-политическата страна на въпроса и се занимава повече с културното единство на нацията. Светите Кирил и Методий, както и Св. Климент Охридски, това са създателите на религиозния, духовния и въобще - на културния живот на България. Тук се отразява интересният факт, че България е създадена, оформена и развита по-скоро чрез културния фактор, отколкото чрез държавно-политическия. Ето защо българинът днес чувства културния фактор много по-силен в обединението на българския народ, отколкото политическия.

Берлин, 24 януари

"ДОНАУЦАЙТУНГ":

Черноморското пространство (статия от Георг Шройтер). Само на едно място Европа не е херметически затворена, а именно на южния фланг от източния фронт, където се намира открито, неизяснено, междинно пространство. Тук е старият съобщителен път на Черно море, за чието господство се води борба от 150 години между великите сили, без да се е стигнало до разрешение. Въпросът за Черно море и за господстващите над него Проливи накараха Царска Русия да възприеме в началото на този век обкръжителната политика на Англия и да разклати установения от Бисмарк мирен ред между европейските сили. Световната война от 1914 г. за Царска Русия бе борба за господство в Черно море. Руските политици загубиха цялата си империя във фанатичтия си стремеж към Цариград. Лишената от фантазия външна политика на червените наследници в Кремъл заложи със същата лекота всичко в играта по пътя към панславянското "спасяване на света"...

В България, която имаше всички предимства (сравнена с Румъния), че не е непосредствено руски съсед, Русия успя да запази илюзията за най-добрия приятел...

Земеделска България можа да намери свой интерес за стопански възход в централна Европа. Тя се приобщи към техническия напредък и духовния свят на Германия... По този начин България се открои като здрав стълб на новия европейски ред.

Париж, 5 февруари

"ПАРИЗЕР ЦАЙТУНГ":

Българското стопанство през 1941 г. България може да смята годината, която току що изтече, като един относително благоприятен период. През изтеклата година България постигна напредък както в индустрията, така и в земеделската област. Увеличи се обемът на нейните земеделски и индустриални произведения. Чувствително покачване отбелязва и трафикът на стоки и обменът с разни чужди страни. Индустриалното производство през 1941 г. отбелязва увеличение от 5, 4% спрямо производството от предишната година. Книжната индустрия увеличи производството си с 28, 1%, металургичната и машинна индустрии с 25, 9%, производството на храни с 13, 5%, минната индустрия с 4, 2%...

Загреб, 19 април

"НОЕ ОРДНУНГ":

Годишнина от обединението на България (дописка от Олег Бертинг). На 20 април, на православния Великден, българските войници преминаха старата граница и бяха посрещнати от едно ликуващо население. Този факт бе от особено значение за религиозния български народ. На този ден понятието за Възкресение се свързва с понатието за политическо възкресение... Тази година за пръв път ще бъде празнуван Ден на обединението на България, 12 април...

Българите са един силен и творчески норад с изключително чувство за напредък, както в културно, така и в цивилизационно-техническо отношение. Българинът съзнателно се стреми да се освободи от балканизма, от духовните и морални норми, в които изразът "Балкани" намира своето отрицателно звучене. Той обаче не иска да се европеизира само с външно подражателство. Той иска да запази националния си характер и да абсорбира европейската култура чрез собствените здрави и силни народни черти - да бъде европеец с подчертана национална българска физиономия.

Париж, 5 май

"ТАН":

София (дописка от Жантизон). По време на освобождението й, в 1878 г., София - бившата Сердика на римляните, Средец на славяните и Триядица на византийците, е била една малка паланка. Тогава нейното население е възлизало на 18 000 жители. Днес населението на София надминава 400 000 души и се движи към половин милион. Това бързо развитие често кара човек да сравнява София с някой американски град. За 64 години малката паланка се превърна в метрополия... Някогашните колиби изчезнаха. Целият град е павиран с гранитни блокчета. Повечето от министерските сгради, които в началото на това столетие представляваха скромни къщи, днес са солидни здания. За отбелязване е постройката на Съдебната палата с 480 стаи, от които 23 заседателни зали. Това здание е най-голямата сграда на Балканите. Внушителна е и сградата на новата Народна Банка с нейната големина, обширност и представителност. Във всички тия строежи (нека цитираме университетската библиотека и сградата на министерството на вътрешните работи) бяха избегнати грешките и увлеченията на следвоенния стил. Старият и новият стил са в пълна хармония, защото българските архитекти избягват всеки рязък преход между минало и настояще... Този град няма нищо грубо и нищо неприятно, което да дразни окото на човека. София е истински портрет на упоритостта и на постоянството на българския народ. Всичко там е чистота, ред и пропорция. Всичко в столицата на България е синтез на матирия и дух.

Първото ми впечатление в България е, че макар войната на вилнее в три четвърти на Европа и макар целият свят да е разстроен, София и заедно с нея цяла България, са напълно спокойни. Спокойствието цари навсякъде. В цялата страна народът работи както обичайно и животът си тече леко. Нощно време София блести със светлините си... Присъствието на някои германски сухопътни и морски щабове не изменя живота в столицата. Кината, театрите и дори операта са препълнени. Ритъмът на живота бие нормално.

Тази констатация не бива да води до погрешни изводи. Погрешно би било да се мисли за каквото и да е безразличие от страна на българите. България е спокойна, но тя наблюдава и бди. Тя има, както всяка балканска държава, силно развита ролитическа чувствителност.

Париж, 26 май

"ТАН":

Българинът е роден войник (дописка от Пол Жантизон). Българинът е роден войник. "Вземете 20 българи от която и да е професия - ни каза чужд дипломат - сложете ги да маршируват заедно и вие ще ги превърнете веднага във войници." Като гледате стегнатите и дисциплинирани роти да маршируват по улиците на София, въображението веднага ви рисува решителни атаки. Офицерите, които се срещат по булевард "Цар Освободител" впечатляват с коректното си държане. Българите се приспособяват повече от всички други към униформата. Метаморфозата на студента, селянина и на работника във войник се извършва с учудваща лекота. Трябва да кажем, че от освобождението насам българските героични бойни традиции са били винаги поддържани и осъществяване от войните. Няма днес българин на зряла възраст, който да не е участвал в няколко войни.

Хотелът, в който живея в София, се намира близо до царския дворец. От прозореца на моята стая виждам двамата войника, които бдят на входа на парка. Тези двама часови са изправени един срещу друг и през цялото време стоят като статуи, с пушки на рамо, при дъжд, сняг и вятър. Всеки ден в 16 часа чувам маршировката на сменящия се пост. Прокънтява заповедта. Крачката, която до тогава е нормална, става изведнъж тежка и отсечена. Това обаче не е германската крачка. Според българския израз, войниците "печатат стъпките си", т.е. удрят силно по земята, за да отпечатат ритъма на своята походка. Понякога духова музика отмерва ритъма на маршировката. А понякога самите войници пеят боен марш, който изтъква спомена за минали войни, надеждата за бъдещи победи и завета за величието на страната.

Будапеща, 21 юни

"ПЕСТЕР ЛОЙД":

Българското Беломорие. Дали някой хан или народна песен даде на тази прекрасна страна името Беломорие, не може сега да се установи. От впечатляващите развалини на древното Филипи се вижда, че хан Пресиян е упражнявал своята власт върху Бяло море още в ІХ век. Един запис в базиликата във Филипи напомня, че хан Пресиян е изпратил своя кафхан да се бори срещу славянските племена. Борис и Симеон Велики също владееха Егея. Българите успяха в борбата за Егейско море така да разклатят византийското иго, че Иван Асен ІІ и Иван Александър станаха господари на това море ХІІ-ХІІІ век.

Загреб, 21 юни

"СПРЕМНОСТ":

На българския браг на Егея (статия от Стине Мознер, аташе по печата в хърватската легация). Днешната българска област Беломорие обхваща земите от Югоизточна Македония и Западна Тракия. В нея се намират два ценни паметника от миналите времена, които свидетелстват за борбите на народите за тяхната култура и тяхната цивилизация: древният град Филипи и остров Тасос. Те са свидетели на траки, финикийци, перси, гърци, македонци, ремляни, византийци, българи, турци и други, и други, от чиито походи са останали следи...

Стигаме развалините на Филипи. Необятна маса от камъни, релефи, колони, плочи, надписи, всичко разхвърляно в безредие, обрасло с трева, а голямото пространство, покрито с червени макове, вероятно е двор на някакъв дворец. Влезе ли човек между камъните, започне ли да обикаля отделните колони и да разглежда надписите и релефите, любопитството и удивлението у него нарастват. От двете страни на пътя навред има следи от големи сгради, чиито основи са запазени. Всред развалините на една Базилика във Филипи е намерен гръцки надпис, в който се говори за българите.

Първият паметник на българското владичество е надписът за българския хан Пресиян, който през 847 г. изпратил кавкана Ичбула отвъд Родопите, за да покори тамошните племена, между които и славяните смолени, между реките Струма и Места. Ичбул водил тежки битки с византийците, които победил при Одрин и около Пловдив. От тогава започва владичеството на българите по тези краища...

На остров Тасос намираме село Булгаро. Основано е от българи. Според преданието една българска княгиня е дошла тук да се лекува и в знак на благодарност съградила черква. Остров Тасос представлява голямо богатство със своите овощни дървета, маслини, силно развито пчеларство и бубарство. Тасос има всички условия да се развие в първостепенен курорт, където посетителите ще се радват на красота и природа.

Привечер се връщаме в Кавала. Оставяме Тасос тих и величествен. Класическите места в днешна България по Егейското крайбрежие са голяма културна придобивка за приятелската на хърватите страна.

Виена, 30 юни

"НОЕС ВИНЕР ТАГБЛАТ":

Пътуване из Македония (дописка от д-р Ирнгард Мюлер). Скопие е град с около 65 хиляди души. Столицата на Македония трябваше да стане център на сърбизма, трябваше да бъде заличен българския й характер и трябваше да бъде посърбена с всички средства. Българските войници, които влезнаха в града миналата година, бяха посрещнати от населението с възторг. В разговор с български чиновници ние узнахме, че установяването на българскта власт е станало навсякъде спокойно и без инциденти и че администрацията на Македония е чисто българске и е обганизирана по български образец. Скопие работи за възстановяване на своето стопанство и култура.

Искам да предам някои разговори с македонци, от които узнахме жестоката съдба на тази страна: "Тук в средата на ХVІІІ век започна възраждането на целия български народ. Българите от Скопие бяха първите, които през 1828 г. поискаха от Цариградския патриарх български владика..."

Берлин, 2 юли

"ДОНАУЦАЙТУНГ":

Из Беломорието (дописка от Герхард Херман). Високо в Родопите, на самия път, е разположено малкото планинско село Чорбаджийско. Няколко руси деца от селото предлагат скромни планински цветя. Но тези скромни цветя трогват много повече от пищните дарове на южния бряг. Защото те ни говорят за жителите на село Чорбаджийско, които в продължение на десетилетия са гледали отгоре водите на Бяло море и са чували неговата песен. Този морски бряг е толкова близък и толкова недостижим, въпреки че представляваше една необходимаст за дтопанския живот на селото и на цялата страна. След това ние влизаме в малка бяла стая на хубава планинска къща, посрещнати с песни от децата. Това бяха детски песни, които възпяваха копнежа към свобода. Веднага след това ние чухме песен от Шуберт "спи, спи сладко момиченце" на български език, изпята от български детски гласове, високо сред Родопите, в село Чорбаджийско, хиляди километри далеч от Виена, където е родена тази песен - едно ехо и един глас от Европа, който стига до тук и един отговор от тези далечни планини, отправен към същата Европа.

Когато слушахме тези планински български деца, руси и срамежливи, да пеят подобно на германски селски деца, нашите мисли се върнаха назад. Ние си спомнихме сгушеното в склоновете на Пирин спокойно и приветливо Банско с неговите старобългарски къщи, където ни се стори, че се намираме в Харц или всред Ризенгебирге. Всред тази тешина, в едно гробище, се издига стара българска църква, наполовина построена в земята, защото чужденците, които господствали тук, не търпяли високо издигащи се нагоре към небето черкви. Тая черква е лишена от своята камбана, защото българите много късно получили право да имат камбани в своите черкви. Песните, които се пееха в тази, приличаща на зимник, черква се чуваха навън до гробовете, където покойниците приживе не можеха да се молят изправени... Днес обаче децата в село Чорбаджийско могат свободно да пеят песните си, както и ходжата може свободно да пее от минарето, въпреки че в тая страна господстват християни.

Борбата между боговете, която струва на Балканите толкова много кръв, както и борбата между народите е завършена. Остава само ниският портал на черквата, през който хората се навеждат, като че ли това е един поклон пред мъките на миналото.

Остров Тасос показва още по-ясно, че съревнованието между боговете нук е много по-старо от християнството и исляма. Учудващо богатият и интересен музей на Тасос крие високи египетски богове, персийски богове-животни и финикийски божествени маски, както и някой Аполон, Хермас, някоя Афродите... Грижата за тези ценности е предоставена на българите.

Загреб, 26 юли

"НОВА ХЪРВАТСКА":

Златна Македония (статия то Стипе Мознер). Пътят, по който вървим, енов - построен от българите. При отстъплението си сърбите са унищожили всичко, знаейки че никога няма да се върнат.

А какво да кажем за синия Охрид, крайната точка на нашето пътуване? Тук, където всеки камък носи белезите на славното българско минало, където всяка педя земя е напоена с българска кръв, където всяко дете знае за славните български царе, за Свети Климент и Свети Наум, стотици и хиляди години не е преставала да кънти българска песен и не е заглъхнал българският език... Това, което прави Македония по-близка за нас, хърватите, е нейната съдба, сходна с нашата. Еднакви страдания, еднакви изпитания в миналото, робуване на един и същ подтисник, постигнатата свобода в едно и също време... Хърватите познават българите и Македония не от вчера. Неуморимите учители и мъченици братята Миладинови издадоха с хърватска помощ своите песни, които по-силно от всичко друго говорят за българския характер на тези краища. Това е било преди 40 години. А преди 15 години нашият Поглавник вдигна глас в сърцето на Македония против подтисничеството и защити младите македонски студенти в скопския процес...

Македония е наистина скъпоценен бисер на българската царска корона, която сияе от слава, величие и храброст...

С тия мисли напускаме Македония, копнеещи да видим отново македонското небе, да подишаме нейния чист въздух, да се любуваме на нейната хубост и да се намерим отново между хората, които са толкова близки на нас, хърватите.

Берлин, 2 август

"ДОНАУЦАЙТУНГ":

Македония върху нова основа. Многобройните законодателни мерки, които се отнасят до вътрешността на страната се прилагат и в Добруджа, Тракия и Македония. Особено впечатление прави Битоля, където се образува една областна санитерна служба със шест областни лекари, 15 санитарни служби, едно отделение против заразни болести и две санитарни станции за борба против маларията. Днес 80% от населението получава безплатна медицинска помощ. Освен създаването на болници, уреди се и специална служба за борба с детските болести. Тук, в Битолска област са открити повече от 300 основни училища, които се посещават от 80% от селските деца и 95% от градските. По селата са открити многобройни летни почивни станции, както и дневни домове за наглеждане на деца. Уредени са и специални трапезарии за изхранване на бедните деца. Едно напълно непознато по тия места нововъведение са работническите осигуровки срещу нещастни случаи и безработица. Към това се прибавят и почивните станции и лагерите за работниците...

Когато България присъедини Македония, тя намери във Върдарска област 18 хил.дървени рала. Ето защо българското правителство се намеси тук решително, за да подпомогне земеделието в Битолска област с въвеждането на българските реформи и земеделски машини.

Загреб, 13 август

"НОВА ХЪРВАТСКА":

През македонските градове (статия от Стипе Мознер). Най-красивият, най-славният и най-западният град на България е Охрид. На хубавото синьо Охридско езеро. Мъчно е да се опише красотата, историческото значение и високото национално съзнание на този град на българските царе Борис, Симеон и Самуил, на българските учители и просветители Св.Климент и Св.Наум, градът на Пърличев, Димитър Миладинов и на мнозина още борци от миналото столетие. Охрид е свещен град за всички българи. Той е бил българският Ерусалим и цялата негова история е изпълнена с борби за величието на българското име.

Охридското езеро и околността днес са любимият кът на обединена България, най-хубавото летовище, най-хубавият курорт за отмора и приятно прекарване сред природата. Градът Охрид се издига гордо над езерото. Жителите му възлизат на 12 хил.души, грамадното мнозинство от които са българи. Рядко друг български град е бивал толкова много възпяван, както Охрид и неговото езеро. Всеки ще разбере причината веднага, ако има щастието да го види поне веднъж.

Стигаме и историческия град Битоля. Разположен е на река Драгор, под планината Пелистер, чийто връх има и лятно време сняг. Старата Хераклия от времето на Филип Македонски се е намирала малко по-далеч от днешния град. Останките са още запазени... Рядко има друг град, който да се похвали, че е дал толкова борци за свобода, както Битоля. От близкото село Смилево произхожда легендарният войвода от Илинденското въстание Даме Груев. Българският характер на града и околността е отбелязан отдавна, още по времето на кръстоносните походи. Споменава се, че кръстоносците са минали по тези краища, където живеят българи... Днес Битоля представлява един от най-плодоносните кътове на Македония.

В Прилеп, градът на българския юнак Крали Марко ни посрещат най-сърдечно. Тук и лекарят, и ветеринарът, и учителите, и агрономите, и аптекарите са загребски възпитаници. Всички говорят добре хърватски. Пътувайки за Прилеп ние още от далеч сме впечатлени от остро очертаните в небето зъбери на Баба планина. Над самия Прилеп се издигат Марковите кули - останки от дворците на храбрия Крали Марко, който е български янак. А нима не пя и нашият Качич-Мйошич: "Босна слави Бошнянина, Булгария - Кралевича Марка". Стигаме в Прилеп срещу Св.Иван. Пред някои дюкяни младежи пеят и се молят за дъжд и добра летница. Даряват ги и те отиват да извият хоро пред други дюкяни. Старите обичаи в Македония се пазят...

Упътваме се към Скопие и се любуваме на Шар планина, чиито върхове делят два народа. Над Скопие е Скопска Черна гора... Стигаме града на Мара Бунева и Борис Дрангов. Отиваме най-напред да се поклоним на мястото на Вардар, където македонската героиня Мара Бунева уби насилника Прелич. Простият железен кръст, постоянно окичен с цветя, говори за всички жертви. Посетихме някои забележителности и останките на стария водопровод извън града. Посетихме Куршумли хан. Стигаме до тъмницата, студена и дълбока изба, където през 1903 г. е бил затворен Тодор Александров. Зданието е строено през ХV век по план от хърватски архитекти. Днес този някогашен хан и прословут затвор е превърнат в музей.

Черквата Св.Спас, отвън малка и неугледна, като някаква селска къщица, крие богатство с огромна художествена стойност. В нея се намира един от най-хубавите паметници на резбарското изкуство - прекрасен иконостас, прочут в целия свят със своята изработка.

Съдебната зала, където Подглавникът е защитавал македонските студенти в известния скопски процес, днес е историческо място, което се показва на чужденците като символ на общата борба на хървати и българи против общия враг. Напускаме Скопие и се връщаме в София без да спираме в Куманово и Крива Паланка. Слушали бяхме с каква жажда македонските жители са копнеели за българска книга, за българска реч, българска песен и българска просвета. Пребиваването на българи от Македония в пределите на стара България е цяло народно тържество в истинския смисъл на думата. Често сме имали възможност да гледаме разни групи ученици, учители, земеделци и други съсловия, които идват в старите предели. Разглеждат и слушат всичко с някаква набожност. Някога те само са чували от по-старите за това, а ето сега се движат тук свободно и се чувстват като у дома. Наблюдавах преди няколко дни голяма група от македонски селяни на път за Царския дворец. Върви по улицата една колона. Най-напред носят икона в прекрасна рамка от дърворезба. След иконата трима селяни носят голям хляб и паничка със сол, а други след тях - голям сноп узрял клас. Отиваха да се поклонят на своя Цар - царят на всички обединени българи.

Букурещ, 31 август

"ПОРУНКА ВРЕМИЙ":

Браво, българи! (уводна статия от д-р Илия Радулеску, директор на вестника). Българите не са само работливи, умерени и сериозни, но и великолепни стопани и най-вече - хора, проникнати от повелите на един фанатичен национален егоизъм. Хуманитаризмът, с който се хвалят толкова други, не ги е засегнал със своите фалшивости и отрицания. Нека дадем само един пример. Преди други, които се считат по-предвидливи, българите взеха своевременно мерки срещу трудностите на изключителното военно положение, въпреки всички проповеди за международно сътрудничество. Те рационализираха продоволствието с главните хранителни продукти и с облеклото; систематизираха производството на стоките, които се търсят повече на европеския пазар; организираха по такъв начин износа, че стигнаха до там, да получават максимум стойност за всичко, което изпращат извън граница... Без да имат петрол, злато, минерали или количества храни в излишък, българите надскачат с техвия лев парите на другите валути. Без да имат овощни градини и лозя с облагородени лозови насаждения, българите изнасят плодове за 3-4 милиарда лева годишно...

Берлин, 6 септември

"ДАС РАЙХ":

Пътуване из Тракия (дописка от Рудолф Хайдер). Въпреки договора за преселване, българското население се е задържало в градовете и селата на Беломорието, и особено в планините. Към българското население се смятат и помаците, които въпреки промяната на вярата си, и като мюсюлмани запазиха напълно българския си език. Българите трябва наново да организират учебното и просветното дело, защото от миналото нищо не е останало. Църквата, културните и професионални сдружения, стопанските организации, които са тъй силни в стара България, тук се създават сега...

С една моторна лодка потеглихме към остров Тасос. Капитанът отвори прозореца на каютата си, повика моряците до себе си и запчна с тях една песен, рефренът на която изпяваха заедно с всички пътници: "От Черно море до Охрид, от Дунава до Бялото море, един народ живее."

Загреб, 10 септември

"НОВА ХЪРВАТСКА":

Развитието на българското земеделие, занаяти и индустрия. Царство България тази година за пръв път участва в Загребския есенен панаир. Лицевата страна на павилиона е украсена при входа с голямо пано фотографски картини, показващи прекрасни български краища. В павилиона намираме мостри от твърде развитата индустрия за парфюми и химически произведения, разни кожи за обувки, кожи за зимни дрехи. Показано е развитието на българското земеделие, текстилната индустрия и каменовъглената мина Перник... България е изложила много земеделски произведения, което е обяснимо...

Първата изложба на Царство България в Загреб има твърде голям успех.

Заглеб, 20 септември

"НОЕ ОРДНУНГ":

Задачата на България в Македония. Българското държавно ръководство не изпада в грешката на предишното сръбско управление, което виждаше своята задача в изграждането и засилването на централната държава за сметка на новоприсъединените области. България бръкна в собствения си джоб и вложи парите на старото Царство в полза на ноноосвободените области... Българите подобряват здравословното състояние на градовете с големи строежи на канали и с поправяне на водопроводи. Същите грижи за населението се полагат и в провинцията. Създават се детски приюти, изпращат се лекари и ветеринари, изграждат се училища и здравни служби и по такъв начин се повдига здравното и културно ниво на населението. Първобитните земеделски инструменти на селяните се заменят с модерни уреди.

Рим, 9 октомври

"ТРИБУНА":

Пътят България - Адриатическо море. Трябва да подчертаем възможността на конвенцията, подписана онзи ден от граф Чано и българския министър, според която едно шосе ще свързва пряко и сигурно пристанищата Дурацо и Антивари със столицата на България и с град Русе. Касае се за едно напълно римско дело, предназначено да засили през Албания политическите, икономическите и културните връзки между двете държави, които днесимат обща граница. Адриатическо море ще се свърже с Черно море посредством Дунава.

Букурещ, 13 октомври

"КУРЕНТУЛ":

Мостът на Дунава. Войната още не е свършила, а между народите вече се говори с убеждение и топлота, нещо, подчертано отново при посещението на българските журналисти...

Мостът на Дунава ще се построи. Този мост ще бъде паметник на приятелството. Той ще бъде осветен от сълзите, които са текли от едната и от другата страна на Дунава.

Берлин, 17 октомври

"ДОНАУЦАЙТУНГ":

Един мост (дописка от Герхард Херман). На Балканите цели столетия се говореше за този мост, но въпреки това той не бе построен, макар че, както е известно, скоро след основаването на княжество България в 1881 г., се почувства нуждата от него. Изготвяха се и се отхвърляха проекти и това продължи до преди шест години, когато най-после поне се създаде един ферибот, който въпреки качествата си, има и един недостатък - през зимата не може да се използва. Така пътници и стоки, както правилно се забелязва, могат да стигнат по железница направо от Пекин до Париж или от Мадрид до Владивосток, но не и от София до Букурещ. Това бе едно трагично положение, в което се намираха Балканите по времето, когато Англия, Франция и Русия спореха за господство в тази област и бяха единни само в намеренията си да попречат на единството на Балканите. Преди всичко, руските закони караха заинтелесованите правителства да мислят, че постройката на този мост не е желателна, тъй като руският натиск за разширение към Цариград не трябваше да се подпомага по този начин... Всички съзнаваха ясно, че когато Русия говори за българските братя, тя мисли за пътя към Цариград. Фюрерът бе този, който след посещението на Молотов в Берлин попречи на подобно ощактливяване на България с руски гарнизони. След като англичаните и Съветите бяха изгонени от европейския Югоизток, сега има условия и за един мост, като вече не се говори само за проекти, а се строи... Касае се строеж на мостове към Европа.

Хелзинки, 21 октомври

"УСИ СУОМИ":

Политическото положение в България е стабилно. Онзи, който обективно следи общественото мнение в България, и то не само в старите й граници, но и в новоприсъединените области, трябва да признае, че след Балканската война, а и изобщо след всички войни, положението в България върви с големи крачки към равновесие. Така че България се връща към нормалния си живот. Комунистическата пропаганда, която благодарение на саботажните действия и внушения на Лондон и Москва преди години имаше временно влияние върху населението, за сега се проявява слабо... Особено силна е моралната подкрепа, която народът получава от примера на българската войска, където всички от офицерите до последния войник устояват против всяка противодържавна пропаганда. Неотдавна издадените полицейски наредби в българска Македония не целят потушаване на някакви смутове или революция, за което бяха разпространени слухове, а са издадени като предпазна мярка за вътрешното спокойствие на страната. Тъй като в продължение на няколко месеци, било в българска Тракия, било в другите новоприсъединени области, не е имало нито един случай на комунистически саботажни действия, то не може и дума да става за сериозна опасност или за противодържавна дейност... Отношенията с Турция, които винаги са причинявали не малко грижи на България, и които враговете й искаха да разстроят съвсем, днес са най-добросъседски и от ден на ден се подобряват, особено в стопанско отношение... Въпреки факта, че дипломатимеските отношения със Съветска Русия не са прекъснати, ония топли чувства към "великия славянски брат" не са вече същите, понеже българите не желаят да споделят участта, която сполетя Русия.

Кьолн, 21 октомври

"КЬОЛНИШЕ ЦАЙТУНГ":

Задачите на България в новата област. Зад привлекателната външна страна се крият трудни задачи и проблеми, двойно по-трудни, като се има предвид че Беломорието е една област с трагична история, една област, преминавала от ръце в ръце. България има да разрешава тук големи задачи, за да може да използав богатствата на областта. Че Тракия не е гъцка, личи от следния факт: дори през 1919 г., когато още продължава опиянението от победата, гърците не се осмелиха да припишат тази страна на себе си. Тя бе обявена за мандатна област на победителите, т.е. на петте велики сили...

След присъединяването на Тракия и Източна Македония в България забелязаха с изненада, че там са останали още твърде много българи, които се чувстваха щастливи да се присъединят към своето етечество. Те нямаха нито български училища, нито им се позволяваше да общуват със своите сънародници в България, на тях им беше забранено да говорят български дори в семействата си. Имаше специални подслушвачи, които съобщаваха на властите за всяко нарушение на забраната. Наказанията бяха парични глоби или изгонване. Чудное, че въпреки това, българските семейства не пожелаха да се разделят със земята на бащите си, но запазиха своите обичаи и език, те представляваха един невидим, но здрав корен на българщината...

Но не само изгонването определи отношенията между българи и гърци. В България и днес се говори за толкова тежкото духовно иго на гръцките свещеници и учители, които имали задачата да погърчат политически повалената българщина. Колкото повече човек навлиза в тази област, толкова повече той ще чуе да се повтаря историята на онзи гръцки владетел отпреди 1000 години, който е накарал да бъдат ослепени 10 хиляди пленени българи и оставил само по един с едно око, който да заведе ослепените в родината, като свидетелство за тяхното голямо поражение. Може би и гърците разказват подобни неща. Но българите не ги забравят, макар че - предвид задачите, които сега са поставени, те трябва да се забравят. Тези задачи са от стопански характер и са толкова важни, че трябва да бъдат поставени на първо място.

Трябва при това да се накара гръцкият селянин да използва всичките сили на земята, защото той засяваше в своето самодоволство и спокойствие винаги само толкова, от колкото имаше безусловна нужда, а не това, което земята можеше да му даде. За тази цел има закони и е създадена организация. Времето за оран и посев е точно определено. Определено е също така колко пъти и колко дълбоко трябва да се оре. Тези, които не спазват предписанията, са заплашени с отнемане на земята и присвояването й от държавата. Затова няма вече както някога необработени земи, и вместо една реколта, отсега нататък ще се прибират три реколти годишно: най-напред ръжта, след това памукът, и накрая - царевицата, която може да се сее даже и късно през лятото. Където има безстопанствена земя, където не достигат работните сили, там се намесва българският войник, който е роден селянин. А там, където българите отново могат да заемат своята земя, страната се превръща в градина. Българинът, противно на гъркът, е оседнал земеделен, не жали труд, докарва вода от километри, обработва своите ниви и въпреки че му липсват машини, той компенсира липсващите му помощни средства с труда на своите ръце...

Вече са планирани работите по пресушаването на блатата, които сега са център на маларията, а също и по залесяването на областта... Започна обща разяснителна акция, която обяснява на населението как да се пози само от малария. Ако някога залесяването бъдедоведено до край, тогава ще се заговори за българска Ривиера, защото твърде горещият през летните месеци климат ще бъде смекчен от горите.

Трябва да се облагородяват милиони маслинови дръвчета. Гърция притежаваше толкова много маслинови гори, че не обръщаше никакво внимание на богатите маслинови находища в тази област. От 12 милиона дръвчета бяха облагородени само около 1 милион и само те бяха използвани. А България иска да използва всяко едно дръвче и да не изгуби нито грам масло. По-късно ще бъдат залесени и други култури...

Друга трудна задача е скотовъдството. За разлика от стара България тук има малко стада. При преселването гърците са откарали и стадата. Има разкошни пасбища. От България са докарани развъдни животни, а коленето на млад добитък е строго забранено.

По-нататъшна задача е прокарването на пътища. Към нейното изпълнение се пристъпи веднага. Вече е построена една ж.п. линия, която свързва страната със стара България, минавайки през Кресненското дефиле. За сега тя е теснолинейка, но се разширява, за да стане нормална. Хвърленият от гърците мост на Марица вече е възстановен. Подновени са съобщенията с източния края на областта. Строят се и други различни пътища от юг на север, тъй че брегът се свързва със своя хинтерланд. В тези строежи са заети повече от 40 хил. български трудоваци. Този труд дава вече своите резултати.

Градове като Драма и Серес стават центрове на богата област, на истинско Елдорадо, където селяните (за разлика от старите предели) имат достатъчно земя, както и тютюнопроизводителите - достатъчно работа, за да могат да живеят от нея. В Серес има български квартал, който се е запазил от всякакви гръцки влияния.

Важен е и проблемът с използването на водите. Гърците не отдават никакво значение на евтината водна енергия, на "белите въглища". Те навсякъде са си служили с дизелови мотори. Българите не мислят да ги поправят или подобряват, тъй като се предвижда използването на водната сила.

Берлин, 30 октомври

ГЕРМАНСКА ТЕЛЕГРАФНА АГЕНЦИЯ

Български принос във военната авиация. Към края на месец октомври преди 30 години двама офицери от българското въздухоплаване за първи път в световната история използваха самолета като бойно средство. Тези двама офицери, които бяха получили подготовката си в завода "Албатрос" в Берлин - Йоханстал, извършиха през есента на 1912 г., през време на Балканската война, едно много отговорно разузнавателно летене със самолет "Албатрос" снабден с мотор "Аргус" от сто конски сили.

Рим, 31 октомври

"ГЕОПОЛИТИКА":

Възстановяване на Велика България. Традиционната й геополитическа тежест е логична последица от географското положение, особеностите на стопанството и духа на българския народ. България трябвашепостепенно да насочи действията си и почините си към народите, способни да защитават и разбират нейните духовни и стопански интереси... Този геополитически стремеж помогна на България да достигне териториално разширение, каквото тя е имала по време на цар Симеон, като при това успа до увеличи престижа си в Европа дотолкова, че присъствието й да има стопанско и политическо значение в бъдещата организация на голямата европейска територия... Италия, която граничи с България посредством Албания, трябва да има предвид тези факти.

Милано, октомври

"ЕВРОПА":

Българският петгодишен земеделски план. Проектът за питгодишен земеделски план обхмаща 11 тома, в които се разглеждат не само всички въпроси, засягащи различните производствени отдели, но и тези, които се отнасят до селяните - главният фактор на националния живот, техните социални условия, образование и културата им...

Други мерки целят да подобрят разпределението на земята чрез премахването на малките стопанства, създаването на селски високодоходни стопанства и преселването на земеделци от извънредно гъстонаселените области в тези, на които липсва земеделска работна ръка. Предвиждат се и мерки за напояване и бонификация и разработването на 750 хиляди хектара необработваема земя...

Петгодишният план е изработен от Министерството на земеделието. Поради присъединяването на Тракия и Македония този план беше преработен, тъй като първоначално бяха предвидени само старите предели.

Кьолн, 25 ноември

"КЬОЛНИШЕ ЦАЙТУНГ":

Връщане към Егейско море. Някога мъртва област, днес тук кънти нов живот. Камиони, коли - цели кервани се движат по шосетата. Това е пътят на заселниците. Същият път преди двадесет години, но в обратна посока вървяха същите хора. Тогава съкрушени и тъжни, днес радостни и с вяра в бъдещето. Те се връщат отново в своята родина. Едно истинско преселение на народа. Около 250 хиляди напуснаха тогава Тракия и Източна Македония, схващани днес под името Егейска област, и бяха принудени да живеят и работят в неплодородни области. Това не беше приятна размяна. И днес не всичко с връщането е точно и в ред, не всички щети са изгладени. Едно изселване и заселване оставя дълбоки следи в живота на народа... Българската държава се грижеше за изселниците. Строиха им къщи, получиха земя, даде се добитък, инвентар, семена и даже облигации...

Завръщането сега е уредено така, че всеки, който иска да се върне, трябва да подаде заявление. Оказа се, че всички изселници искат да се върнат, а има и много други, които също искат да се заселят там. Заселването, обаче не може да бъде проведено изведнъж, тъй като има и гръцки бежанци. Сега не могат да бъдат заселени повече от 100 хиляди души, докато желаещите са 300 хиляди. Между тях има българи от Северна Добруджа, които не си намериха място в Южна Добруджа, а и много други българи, които живеят в планинските области и имат оскъдно препитание. Те са слушали за богатата морска страна и биха желали да опитат там щастието си...

...Раздават се само освободени и изоставени стопанства. Около 80 хиляди гърци са избягали и сега на тези имоти се настаняват заселници. Има извънредно много пасбища и пустеещи земи, покрити с храсти. Сега се разорават.

Заселването означава за държавата една нова тежест. На времето, преди 20 години, тя покри разноските със Заема за бежанците, който стана по-късно средство за политически натиск на великите сили срещу България. Държавата днес трябва да извърши заселването със свои средства и показва, въпреки това, не по-малка готовност. Някогашните бежанци, които са изплатили задълженията, счита им се като тяхно състояние. Държавата сега им дава, както някога земя, къща, строи черкви, училища за новите села, дава им добитък, семена и кредит от 50 000 лева, с които да започнат работа...

Букурещ, 25 ноември

"УНИВЕРСУЛ":

Италия и България. В първата половина на месец октомври министърът на търговията Н.Захариев подписа в Рим два договора. Първият се отнася за размяната на стоки между двете страни, а вторият предвижда построяването на едно шосе от Адриатическо море до Дунава. Това шосе ще тръгва от Дурацо - Албания и от Антивари - Черна гора, ще прекосява македонските планини, стигайки до София, от там - до Русе на Дунав... Построяването на шосето Дурацо - Антивари - Скопие - София - Русе ще бъде поверено на едно смесено итало-българско дружество. Новият път ще допринесе много за засилването на политическите, стопанските и куртурните отношения между Италия и България...

Берлин, 26 ноември

"ДОНАУЦАЙТУНГ":

Българското просветно дело (дописка от Г. Хайдер). Българският народ винаги е полагал грижи за своето училищно дело. Споменът за това, че преминаването от гръцката азбука към славянската кирилица се извърши от славянските братя Кирил и Методий, остана жив повече от хиляда години и българските училища, когато презнуват Светите Братя, носят в шествията направени от цветя букви на тази църковна славянска азбука. Ако някога н Германия се създаде понятието, че войните за единение през миналото столетие се спечелиха от германските учители, същото важи във висша степен и за българските учители, без които обединението на българския народ би било немислимо.

Днес между източните народи единствено в България няма неграмотни, във всяко българско село не църквата, а училището е най-представителната сграда - това е цялата дълбочина и непоколебимост на българската вяра в образованието. Поради тази причина министърът на народното просвещение може да бъде сигурен, че всички негови финансови искания, служещи за изграждането на училищното дело, ще бъдат гласувани от народните представители в Народното събрание.

Не бива да се обърква понятието "образование" с тъй нареченото "висше образование". Учащата се младеж в страната е наклонна да смята за свършено своето образование само ако е завършила гимназия, а по възможност - и университет. Това явление води до един поток от селото към града, а от друга страна - към пролетаризиране на студентството, което така вече няма нищо общо с едно здраво студентство. Това създава обедняване, което се изразява в ниско заплащане на висшистите и носи със себе си големи политически опасности, защото на мястото на големите очаквания в университетската младеж настъпва тежко разочарование. Ръководните среди на България добре съзнаха тази опасност, но избраха единствения правилен път, като не органичиха възможността за висше образование, а полагат усилия да създават такива висши училища, които да дават научна основа за практически и финансови специалисти...

При всичко това, истински първи боец за българското възраждане, редом с университетския професор, остава селският учител, който често при тежки условия и недостатъчна заплата върши примерна работа и благодарение на него се повдига средното ниво на българския народ...

Цюрих, 23 декември

"ДЕР БУНД":

Протокол за строежа на маста на Дунава. Напрежението между България и Румъния трая цели тридесет години - от втората Балканска война до споразумението в Крайова през 1940 г. След щастливото уреждане на добруджанския въпрос, двете правителства се постараха да поддържат старото си приятелство с взаимни посещения и да оживяват стопанските си отношения. Така напоследък се подписа в Букурещ един много важен протокол, който предвижда започването от идното лято на строежа на Дунавския мост. Той ще се строи между двата града Гюргево и Русе и ще има две железопътни линии, път за останалите видове транспорт, а от двете страни - път за пешеходци. Разноските се оценяват на около един милиард франка. Целта на моста е да свърже Балтийско с Бяло море и да насочи транспорта на Средна Европа вместо през Черно море и Дарданелите, направо към Бяло море.

1, 290
Die heiligen Wohnplдtze der Gцtter

unter den Menschen

Die Phantasie der Alten lieЯ ihre Dichtungen, ьber der Wirklichkeit schwebend, allmдhlich sich vom Himmel zur Erde niedersenken. Sie heiligte die Plдtze, wo nach der Sage der Vorwelt die junge Gottheit neugeboren zuerst in jugendlichem Glanz hervortrat oder wo ein Land oder eine Insel so glьcklich war, in ihrem SchoЯe ein Gцtterkind zu pflegen.

Sie weihte auch die Цrter, wo in Orakelsprьchen die Gottheit ihre nahe Gegenwart offenbarte; und jeder Platz, den irgendeine Gottheit nach der alten Sage zu ihrem Lieblingsaufenthalte sich wдhlte, ward in der Dichtersprache zu einem schцnen Namen, an welchen sich der Begriff der Gottheit selber knьpfte, die unter irgendeiner besondern bedeutenden Gestalt auf diesem Fleck verehrt ward.

Nun fand die Einbildungskraft so viele Ruhepunkte, worauf sie sich heften konnte, als Tempel waren, welche die Menschen den ьber den Wolken thronenden Gцttern weihten, die oft zu ihnen herniederstiegen und in ihre geringsten Angelegenheiten sich mit zдrtlicher Sorgfalt mischten.

191
24 година след Р . И . Хр . Въстание на траките

Aufstand der Thraker. [b]

Schreckensherrschaft in Rom mit Denunziantentum und Majestдtsbeleidigungsprozessen. Hofintrigen der Agrippina (d.Д.), Witwe des Germanicus.

192
27 година

Сабинус потушава след 2 годишна борба въстанието на Траките !

Sabinus schlдgt nach zweijдhrigem Kampf den Aufstand der Thraker nieder.

193
Philipp II. (382 bis 336 vor Christus) или 382 г . до 336 г . пр . Хр .

--------------------------------------------------------------------------------

Schцpfer der makedonischen GroЯmacht.

Der Vater Alexanders des GroЯen, um 382 vor Christus geboren, ьbernahm 359 die Regentschaft fьr seinen Neffen Amynthas und sicherte sich bis 357 die Alleinherrschaft. In zahlreichen Feldzьgen gegen Thraker, Illyrer und Griechendehnte er den Herrschaftsbereich Makedoniens aus, das er trotz des Widerstandes einiger Fьrsten in einen Einheitsstaat umwandelte.

Seit dem Sieg bei Charoneia (33 ьber Athen und Theben war er Herr ganz Griechenlands. Als Feldherr des von ihm gegrьndeten Korinthischen Bundes bereitete er nun einen Feldzug gegen die Perser vor, fiel aber auf der Hochzeit seiner Tochter 336 einem Mordanschlag zum Opfer.

Philipp II. war eine energische und kraftvolle Herrscherpersцnlichkeit, als Militдr und Diplomat gleichermaЯen begabt. Makedonien fцrderte er durch den Ausbau von Landwirtschaft und Handel, und das von ihm gedrillte Heer wurde Grundlage fьr die groЯen Eroberungen seines Sohnes.

Philipp II. (Makedonien)

Mьnzportrait

Internet Router
Йордан Янев Пламен Павлов

СВЕТОВНАТА

БЪЛГАРИЯ

ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА

Това изследване се публикува с подкрепата на Фондация “Свободна и демократична България”

Издателство “Светлоструй”, София

2000

--------------------------------------------------------------------------------

На всички сънародници по света,

които носят в сърцето си България.

Авторите

Българите по света! Колкo са? Къде са? Каква е историческата им съдба? Какви са причините да напуснат България? Какво представляват те извън естествената си среда? Как живеят във втората си родина? Какво е нивото, до което те се реализират в “другото” общество? До каква степен специфичните национални, културни и исторически характеристики се проектират върху живота на българите и българските общности зад границите на днешната българска държава? Това са на пръв поглед нови, а всъщност с дълга и сложна история екзи­стенциални въпроси за нацията. Едва в годините, когато България започва да търси своя съвременен демократичен път на развитие, те се изправят пред нас и пред държавата ни с цялата си специфика, негативни наплас­тявания и невъобразим хаос от пробле­ми, премълчавани истини и още повече изказвани полуистини.

Пъстра е картината по отношение на терминологията, използвана през десетилетията, с която се обозначават сънародниците ни по света. След Освобождението за българите, останали извън териториалните граници на Отечеството, се говори като за “поробени българи”, а след Балканските войни и Първата световна война, когато България губи част от Добруджа и Западните покрайнини - за “български малцинства”. След края на Втората световна война, във времената, когато изкуствено се създава “македонска” нация, сънародниците ни извън България стават “българи в чужбина”.

Българите извън България (израз, предпочитан от тях, наместо отчуждава­щата ги още повече дума "чужбина" са едно мозаечно и разнолико "метаобщество" (по-скоро за съжаление все още сбор от микро - и протообщества). То може би е най-пъстрото и нехомогенното спрямо "външните" сънародници на дру­гите народи в Европа, а защо не и на ця­лата планета.

Защо е така всеки може да си отговори сравнително "лесно", когато се обърне за миг към нашето по-далечно и дори най-близко минало. "Седеммилионний българский народ" от XIX век, в който нашите възрожденци с право виждат най-значимата и креативна етнокултурна сила на Балканите, неведнъж е разкъсван по волята на историческите превратнос­ти и вездесъщите "Велики сили". Изкон­ни български земи са направо "погълна­ти" от съседите, окуражавани от своите покровители и режисьорите на балканс­ката политическа сцена. Тъй че около два милиона от днешните "външни" българи никога не са напускали българското етни­ческо пространство. Тези българи не са потегляли към някаква далечна, неизвест­на "пуста чужбина", напротив - стотици хиляди българи от същите тези земи, пре­следвани заради българския си корен, език и самосъзнание, потеглят към... държа­вата България! Или пък, гонени от немо­тията, търсят начин да оцелеят, прекосявайки огромни пространства, дости­гайки чак до Америка и Австралия.

Българи извън България са и потом­ците и участниците в многото "вълни" на икономическа и политическа емиграция, тръгнали от самата българска държава през изминалите десетилетия от новата й история. Тези хора, част от които в недалечното минало са дамгосвани с груби и непристойни квалификации от рода на "родоотстъпници" и "врагове на народната власт", също обаче са много различни помежду си. В техните среди продължават - понякога неестествено остри - политическите разногласия. Изминалите години, в които “идеологическата правоверност” се опитва да измести националната и духовната принадлежност, за съжаление все още трудно могат да бъдат загърбени.

В крайна сметка, в общата гама от "българи извън България" влизат както българите, които са имали шанса да оста­нат едноплеменни с дедите си, така и оне­зи, които силом са пресътворявани в "македонци", "славяногласни елини", “добруджанци” и "гагаузи", а напоследък - според нормите на същия елементарно зловещ сценарий - и в "шопи", "помаци" и т. н.

Българската нехомогенност има своите не само "многодържавни", но и етнографс­ки, диалектни (архаични източнобългарски, "павликянски", "македонски", езико­ви (да речем например тюркофонията при гагагузите) и конфесионални проекции. Нашите сънародници извън държавните ни граници са не само християни (били те православни или пък католици, както е с общността на банатските българи), но и мюсюлмани. Тази общност (или отделни общности), която е най-малко познатата и най-рядко обект на последователни дей­ствия за нейната защита и подкрепа, жи­вее в няколко достатъчно различни по­между си държави - Гърция, Македония, Албания, Косово в Югославия, както и в Турция, където в течение на последния век се заселват различни "потоци" от бълга­ри мохамедани. При това на територията на Турция тези потоци идват както от България, така и от изброените малко по-горе съседни държави. Пак в тази наша южна съседка на няколко пъти се устано­вяват (процес, който и днес има своето развитие) големи групи от български тур­ци - хора, които дори и след т. нар. "възро­дителен процес" с цялото му откровено негативното съдържание, продължават да се чувстват психологически и етнокултурно свързани с България, с българската култура, дори и с българското име.

Всичко това, както и много още детай­ли, е нагледно доказателство, че задгранична българска общност е може би най-разноликата в целия свят. Тази мозаечна "външна България", съставена от много "малки" или по-големи "отделни Българии", днес наброява близо четири милиона души - потенциал, който не може да бъде пренебрегван на фона на демографските процеси в днешна Бълга­рия. Някои от тези общности, например бесарабската (и тя обаче е в две държави, Украйна и Молдова, а и със "собствена" диаспора в днешното постсъветско про­странство), са достатъчно мащабни и все още, за щастие, по своему хомогенни. В случая с Македония (за нея специално тер­минът "чужбина" е определено неподхо­дящ), колкото и деликатен и специфичен да е той сам по себе си, нещата също имат своята специфика.

Въпросът за значимостта на "българите извън България” не се нуждае от доказване, защото вече сам доказва и все повече ще доказва своя жизнено важен за нацията смисъл. От освобождението на България през 1878 г. и до днес обаче на практика отсъства цялостна държавна стратегия - както към сънарод­ниците ни, останали извън днешните ни скромни граници, така и към многоброй­ната "мозаечна" диаспора. В продължение на няколко десетилетия тази политика се свежда главно до въпро­са за националното обединение на разпо­късаната от Берлинския конгрес Санстефанска, целокупна, както се казва то­гава, България. Войните и последвалите ги национални катастрофи обаче не реша­ват за съжаление, а усложняват още по­вече политиката на страната. Както е до болка известно, те задълбочават из­вънредно много проблемите на отделни­те български общности зад граница, как­то и на всеки отделен българин в чужда, често откровено враждебна държавно-политическа среда.

Ако политиката на България към нейните “външни” общности, преди всичко спрямо населяващите етническата територия, е основният израз на българският национализъм до Втората световна война, то след нея централно място е отредено на “класовия подход”, на тоталната идеологизация. Изградените държавни институции много последовател­но се стремят не да обединяват, а да ра­зединяват българите особено в страните на Западна Европа и Америка. И до днес ре­дица представители на т. нар. “стара емиграция” трудно се отърсват от по­дозренията, предизвикани от конюнктурно-пропагандното отношение на комунистическия режим към тях.

Фактически едва след началото на демократичните промени в страната, от 1992-1993 г., когато е учредена Агенцията за българите в чужбина, държавата България започва да развива по-цялостни, ориентирани към всички общности инициативи за работа с бълга­рите по света. В обществото категорично се налага разбирането, че българите по света исторически са утвърдени като неразделна част от българската нация. Все повече става ясно, че без идеята за духовното единство на всички българи е невъзможно да вървим напред в един свят на политическа и икономическа глобализация, да отговорим на предизвикателствата на новото време. В това отношение изоставането, дори и в чисто хронологически план, е много сериозно, особено в срав­нение със страни със също така значител­ни общности зад граница като Гърция, Унгария, Полша и много други.

Съвременните реалности категорично повеляват необходимостта от държавна стратегия. Такава, разбира се, не може да бъде изградена стихийно или самоцелно като усилие само на една институ­ция, обществена организация, партия и т.н. Чуждият поло­жителен опит, например унгарският (до­колкото именно с Унгария ние имаме може би най-близки проблеми в това отноше­ние), показва, че държавно-общественото начало, специализираните фон­дации и конкретни глобални и регионал­ни програми нямат алтернатива. Още по-важно от институционалното решение е на­мирането на пътя за организирането и самоорганизирането на самите "външни" (пък и на "вътрешните"...) българи около идеята за духовното ни единство в днеш­ния глобализиращ се свят. Някои страни (Гърция, Унгария, Полша и т. н.) имат свои Световни съвети, в които са обе­динени на свободни начала многочислени организации от цял свят.

Общата рамка на политиката на държавата към българите по света може условно да бъде сведена до опазване, развитие и възраждане на българската духовност, култура и национална принадлежност сред сънародниците зад граница и запазване на българското етническо пространство в страните, където е налице компактен български елемент - естествена опора на българските национални интереси. Целта е всички българи, независимо къде живеят, да бъдат духовно приобщени към днешния ден на България и да съдействат за по-нататъшното й демократично изграждане и развитие. Разбира се, че сънародниците ни зад граница си остават и лоялни граждани на своята “втора родина”.

Радващо е, че вече са поставени жалоните на една нова политика, изчистена от конюнктурни и партийно-политически съображения. Новоприетият Закон за българите, живеещи извън Република България регламентира изключително важните въпроси за статута и правата на сънародниците ни по света и техните отношения с българската държава и българското законодателство. Друго вярно решение е Законът за българското гражданство, който облекчава редица процедури в тази материя. Гражданската инициатива също си пробива път. Нагла­сата за задълбочаването на работата с българите извън страната намира израз в предложената от колек­тив учени, включително експерти от Аген­цията за българите в чужбина, национал­на стратегическа програма "Защита и ду­ховно обединение па българите по света".

Постигането на една модерна и перс­пективна политика към българите и българските общности по света не може да бъде постигано само с практиката на "малките стъпки". Тази приоритетна национална задача безспорно изисква по­вече инициативи и от страна на българс­ката държава, и от структурите на граж­данското общество, академичните, стопанските, културните среди и организации, а и от страна на самите българи по света. Нужно ли е да се доказва, че една последователна политика на защита от стра­на на държавата към всяка една общност и дори към всеки конкретен българин винаги ще има по-силен ефект в сравнение с реак­циите, понякога необмислени на една или друга обществена организация, или плакатни и високопарни на един или друг “патриот”. А не е ли най-рационално ако различните субек­ти на такава активност - държавни и граж­дански - намират начина гласовете им в защита на българските права да зазвучат в по-строен хор? Още по-добре би било пък, ако отделните български общности по света контактуват помежду си и съгласуват своите позиции и интереси в рамките на голямото европейско "семейство" и "световното село"!

+ + +

Формирането на българските общности извън днешните граници на България е дълъг процес и е резултат на различни исторически обстоятелства и фактори, на определена етническа мобилност. Той започва през V - VI век с разселването на българските славяни в политическите граници на днешна Македония, Албания, Румъния, Турция, Гърция, развива се непосредствено след турското нахлуване на Балканския полуостров и продължава с различна интензивност през столетията. Емиграцията по политически и икономически причини на компактни български маси през Възраждането /Русия, Румъния/; насилственото откъсване на български територии с българско население след Освобождението и войните 1912 - 1918 г. /Западни покрайнини, Македония, Албания, Гърция/; икономическата емиграция от края на XIX век и началото на XX век /Европа и Америка/; политическата емиграция преди и след Втората световна война /Америка, Австралия, Западна Европа/; изселването на български граждани с турско самосъзнание по време т. нар. “възродителен процес” /Турция/; новата емигрантска вълна след 1989 г. /по целия свят/ маркират основните изселнически потоци, водещи до изграждането на българските общности в различни страни по света. Към тях можем да прибавим и лицата от небългарска народност, които са били български граждани и в повечето случаи приемат България за своя родина. Такива са българските евреи и българските арменци.

Естествено е, че географските, политическите, икономическите, демографските, културните и религиозните условия, в които се развиват и съществуват, внасят специфика във вътрешното им състояние и проблемите, пред които са изправени. Така например, на Балканите и в страните от ОНД е налице изявен и компактен български етнически елемент, съхранил в значителна степен българското си самосъзнание. Същевременно той е обременен с тежки проблеми, резултат от икономическа криза, религиозни и други конфликти. Съществуват и се задълбочават процесите на национална, културна, религиозна и икономическа асимилация, особено в съседните балкански страни.

През последните няколко години се проявява желание българи от Украйна, Молдова, Казахстан, Русия трайно да се установяват в нашата страна. Причините за това са свързани със стопанска и политическа нестабилност, с напрежение от различен характер в тези райони. Не може да се подценява и засилващият се стремеж - родов и духовен - на нашите сънародници да се завърнат в своята прародина.

В различна ситуация са българите, живеещи в страните на Европа, Америка и Австралия. Като цяло те са сравнително добре интегрирани в обществото, благодарение на своето високо образователно равнище и професионална квалификация. Съществуват немалко групи и лица с изявени възможности в политическата, културната и стопанската сфера.

От друга страна, в редица от държавите, в които има български общности са налице значителни проблеми за пълноценната им национална изява. Макар и прокламирани, техните права не винаги се осигуряват на практика - не се допуска в достатъчна степен изучаването на български език; ограничават се културни и религиозни изяви; целенасочено се стагнира икономическото им развитие; налагат им се административни, митнически, финансови и други пречки и забрани; чрез преднамерено административно деление се създават възможности за промяна на етническия баланс в райони с компактно българско население и т.н. Не са редки случаите и на политически, полицейски и съдебен натиск върху сънародници, особено в СР Югославия. Това определено създава ситуации на естествен страх от изява на националната принадлежност сред тях.

Вече се спомена, че близо четири милиона българи живеят извън пределите на родината си. Донякъде това число има условен характер, тъй като липсва официална българска статистика по този въпрос. Освен това, съществува и разминаване между отечествената и чуждестранната информация за българите по света. Всъщност, в това несъответствие прозира и един от големите проблеми, пред които се изправят българите и българските общности извън България.

Например, официалната румънска статистика сочи, че българите в тази страна са точно 9935. Числото фактически покрива - и то далеч непълно - само броя на банатските българи. Според последното преброяване на населението през септември 1994 г., българи в Македония няма. Това е резултат от официалната политика на македонската държава, която в преброителните протоколи дори не включва графа за лица, определящи се като българи. Преброяването в СССР през 1989 г. показва, че сънародниците ни във всички републики там са 372 941. Тази количествена характеристика не отчита факта, че в бившия Съветски съюз по време на сталинския режим много българи са репресирани или изселени като представители на българския народ, чиято държава е третирана като сателит на нацистка Германия. В резултат на това, много наши сънародници са принудени да приемат руска, украинска или молдовска националност.

Освен Македония, още три държави - Гърция, Турция и Албания - отхвърлят твърдението, че на тяхна територия съществува население от български произход. За броя на българите в Съединените щати също може да се говори с уговорки, тъй като през първото десетилетие на ХХ век българи, сърби и черногорци се регистрират заедно при имигрирането си в Америка.

От десетилетия в общественото пространство битува разбирането, че България граничи сама със себе си. Колкото и горчива да е тази констатация, тя отразява в значителна степен историческата ни съдба, към която времето не е много справедливо. И за каква справедливост може да се говори, когато след Междусъюзническата и Първата световна война само тогавашното Кралство на сърби, хървати и словенци увеличава своята територия с 26 367 км2. за сметка на стародавни български земи. Заграбени са близо 40 % от площта на историко-географската област Македония.

Изстрадана истина е, че историческите документи и източници по недвусмислен начин потвърждават българския характер на Македония. Според официални статистически и етнографски данни до 1900 г. на територия от 65 000 км2., 52, 6 % от населението е българско, 22, 8 % - турско и 10, 3 % - гръцко. В издадения през 1899 г. тритомен речник на Л. Касъров е отбелязано, че по официални турски данни в Македония живеят общо 2 258 224 души. От тях 1 181 336 са българи /1 032 533 християни и 148 803 мюсюлмани/.

Българското население във Вардарска Македония е подложено на терор и насилие, в резултат на които избухват Тиквешкото и Охридско-Дебърското въстание. Сръбските власти обявяват за “Стара Сърбия” територия, на която Българската екзархия има 6 епархии начело с митрополити, 761 църкви, 833 свещеници, поддържа 641 училища, в които преподават 1013 учители на 37 000 ученици. Резултатът от етническото прочистване, започнало непосредствено след Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., както и на насилствената асимилация е изселването на близо 680 000 хиляди македонски българи. Една част от тях намират подслон в отечеството, а други поемат пътя на емиграцията в САЩ, Канада и Австралия.

В годините до и след Втората световна война близо 60 000 македонски българи заплащат с живота си волята да отстояват своята национална принадлежност. Обезбългаряването на Македония от страна на сърбите върви паралелно с опитите на комунистическото правителство в София през първите години след 9 септември 1944 г. да застави българите в Пиринския край да се откажат от българското си самосъзнание и национална идентичност и да се обявят за “македонци”.

Днес в Република Македония официално са признати за българи само 1850 души, предимно преселници от Западните покрайнини. Въпреки това, след разпадането на Югославия бавно, но постоянно, расте броят на жителите на новообразуваната държава, които се определят като българи.

В Западна и Северозападна Македония живеят и т.нар торбеши - българи мохамедани. За тях се предполага, че са потомци на богомилите, развивали своята религиозна и книжовна дейност през средновековието.

Печален е резултатът за българската нация и държава след Междусъюзническата и Първата световна война и последвалите ги национални катастрофи. През 1913 г. в пределите на държавните граници на днешна Гърция остава Егейска Македония - около 34 153 км2. В началото на ХХ век българите там са близо 400 000 и съставляват около 2/3 от населението на Южна Македония. Заедно с българите мюсюлмани те наброяват към половин милион души. Вторият голям удар е нанесен на Парижката мирна конференция през 1919 г. , когато западната част на Южна Тракия е отстъпена на Гърция.

В продължение на десетки години обезбългаряването на Егейска Македония и Беломорска Тракия е официална политика на гръцката държава. Десетки и стотици хиляди българи са принудени да емигрират в България или да потърсят нов живот и препитание в САЩ, Канада или Австралия. Закрити са българските църкви и училища.

За да прикрие процесите на денационализация гръцката историография въвежда понятия като “славяногласни елини”, “славяно-македонци”, “гърци-славофони”. В гръцка Западна Тракия живеят и около 37 000 - 40 000 българи-мюсюлмани, определяни от официалната власт като “помаци”. Те са причислени към единственото признато малцинство - мюсюлманското, което включва предимно турци и малко цигани. С публикуването през 1996 г. в Солун на Помашко-гръцки речник, Гръцко-помашки речник и Граматика на помашкия език се прави опит на основата на български диалекти да се създаде писмена норма на един нов, съчинен “помашки език”.

Въпреки асимилацията, репресиите и насилствената емиграция, в Гърция живеят близо 200 000 българи-християни, съхранили в някаква степен своя национален идентитет. Това се признава и от международни неправителствени правозащитни организации, като “Human Rights Watch”. След промените в България в края на 80-те години, е налице стремеж в българската общност за културна и организационна изява и за търсене на контакти с родината. Израз на това са образуваните три дружества в Солун, Лариса и Атина.

Българите в Албания са наследници на славянските племена от българската група, заселили се от началото до средата на VII век в почти цяла днешна Средна и Южна Албания. В това си качество те са част от българската народност, а в отделни периоди и от българската държавност в средните векове. Това се запазва и по време на Османското робство, без да са в политическите граници на българска държава.

След създаването на албанската държава през 1913 г. в нейния състав остават два района с компактно българско население. Това са Мала Преспа /районът югозападно от Преспанското езеро и по горното течение на р. Девол в Корчанско/ и Голо Бърдо /едноименната планина западно от Дебър/.

Днес в Албания българите са около 65 000 души. Огромното болшинство от тях изповядват мохамеданската религия, но има и цели райони и села /например в Мала Преспа/, където всички българи са християни. Немалко българи намират препитание в по-големите градове във вътрешността на Албания. Българи живеят и в девет села на околия Кукъс, областта Гора, в северната част на страната.

Независимо от някои неблагоприятни фактори, като македонистка и гръцка пропаганда сред българското население, възраждане и изява на национално самосъзнание вече е налице. През последните години се оформят и организационни структури. Такива са Културно-етническото дружество “Голо бърдо” в град Тирана, както и Работническото дружество “Голо бърдо” В Елбасан. През м. май 1992 г. в село Върбник е основан Църковен комитет. Преди няколко години в Тирана се основава още едно дружество, в което членуват изключително българи-интелектуалци от албанската столица.

По волята на историческите обстоятелства Румъния остава в периферията на Османската империя. Благоприятното й положение мотивират десетки и стотици хиляди българи да преминат р. Дунав в търсене на възможности за по-добър живот и главно за развиване на политическа, стопанска и търговска дейност. По време на Възраждането те намират прием и разбирателство в Румъния, строят църкви и училища. Санстефанският мирен договор, а след него и Берлинският конгрес, определят Северна Добруджа да бъде предоставена на Румъния. Резултатът е, че 15 566 км2. са откъснати от България.

За втори път Румъния се облагодетелства по време на Междусъюзническата война, когато заграбва нови 7 696 км2 от територията на Южна Добруджа. По този начин общо 23 262 км2 с близо 700 000 души българско население с развита образователна и църковна мрежа се оказват в политическите граници на друга държава.

Крайовският договор връща Южна Добруджа на България, но северните части на областта отново остават в румънските граници. Договорът е несъвършен и несправедлив към България, защото по него са разменени 60 000 българи - коренни жители от Северна Добруджа за колонисти - румънци от Южна Добруджа. Така не само земята, но и имотите и къщите на българите попадат в чужди ръце.

По неофициални данни днес българите в Румъния наброяват 20 000 - католици, живеещи в Банат, Трансилвания и Влашко, и към 200 000 - 300 000 православни във Влашко и Северна Добруджа. Разделени по религиозна и географска принадлежност те са организирани в две структури - Съюз на банатските българи и Дружество “Братство” в Букурещ.

Признала по Конституция наличието на национални малцинства на територията на Румъния, държавата дава свобода и на вероизповеданията. Българите - католици в Банат са подчинени на Римо-католическата църква, а нашите сънародници - православни - на Румънската православна църква. Румънската държава е толерантна и по отношение на политическото присъствие в публичната власт, като нормативно гарантира избор на представители на всички признати малцинства в парламента.

На територията на Румъния се намират и други езикови и исторически общности, за които някои изследователи смятат, че имат връзка с българските говори и етнос. Това са т.нар крашовени, които населяват седем села в Банат, и свиничени, които са жители на с. Свиница в същата област. Осен тях съществува и малката група бунгардски българи /шкеи/, населяващи Бунгард до град Сибиу, Трансилвания. В миналото вероятно те са били католици или лутерани, а днес са православни.

Трагична е участта на българите в Турция. Драмата започва с още от Берлинския конгрес 1879 г, който определя Одринска Тракия да остане в границите на Османската империя. Обезбългаряването и геноцидът над българското население продължава с различна интензивност няколко десетки години. След разгрома на Илинденско-Преображенското 20 000 българи намират спасение в България. По време на Междусъюзническата война турските войски завземат територия от 13 664 км2 с близо 280 000 души население от български произход, което е подложено на тотално физическо изтребление. Оцеляват тези, които напускат родните си места и се установяват в Беломорска /Западна/ Тракия и в България.

Българското население в Източна Тракия представлява само една част от българите в южната ни съседка. Цариград е мястото с най-голяма концентрация на българи по време на Възраждането. Към 1870 г. в столицата на Османската империя живеят близо 50 000 българи. След Руско-турската война 1877-1878 г. и особено след Балканските войни 1912 -1913 г., българската колония в града рязко намалява за да се стопи до 500 семейства, живеещи понастоящем в Цариград. Според едно специално преброяване на българската одринска епархия през 1912 г., отнасящо се за 1908 г., в Източна Тракия /без Цариград/ живеят 135 472 българи. В тази цифра не влизат българите патриаршисти, българите - мохамедани и католици /униати/. На Лозанската конференция през 1922 - 1923 г. се споменава за 200 000 души българи на територията на Турция. След Първата световна война близо 165 000 от тях се изселват в България.

Както се спомена, Турция не признава наличието на българско национално малцинство на своя територия. Към това трябва да се прибави и посегателството върху исторически паметници на българската култура. Духовната семинария, старата сграда на Българската екзархия и болницата в Цариград отдавна са отнети от турските власти. На практика български са останали полуразрушения храм “Св. Георги” в Одрин, храмът “Св. Стефан”, който се нуждае от сериозен ремонт, новата сграда на Екзархията, един метох и едно гробище в Цариград.

Наличието на българско малцинство на териториятана Югославия е резултат от подписания на 27 ноември 1919 г. между Антантата и България Ньойски мирен договор. По силата на акта “по стратегически съображения” към Кралство Югославия /до 1928 г. Кралство на сърби, хървати и словенци/ преминават земите около Царибродско, Кулско, Трънско и Босилеградско - една територия, на която живеят в 107 селища близо 120 000 души българи.

Повече от 70 години Сърбия провежда национална, културна, духовна и икономическа асимилация на българския етнос. /Връщането на Западните покрайнини в държавните граници на България през годините 1941 - 1944 спира асимилационните процеси, но периодът е твърде кратък за да има един по-траен положителен ефект и да заличи нанесените дълбоки поражения./ Забраняват се българското национално име, език и литература, а самото население е подложено на репресии, като за няколко години са избити десетки българи. Всички български училища и църкви са закрити, техните архиви - унищожени, а учителите и свещениците са прогонени в България.

Процесът на насилствена денационализация на българите в Югославия прозира и през официалните статистически данни, получени по време на преброяване на населението. През 1961 г. българите в бивша Югославия са 63 000, през 1971 г. - 58 000, а през 1991 г. са само 25 000 души. Числата отразяват не само количествените характеристики на обезбългаряването, но и ерозията на националното самосъзнание и загубата на национална историческа памет сред част от българите в този район - резултат от дългогодишния асимилационен натиск.

На територията на Югославия, в областта Косово се намира и група българи, която сама нарича себе си - горани. Името идва от географско-историческата област Гора, която се поделя между Югославия и Албания. Във Войводина, в района на т.нар Сръбски Банат /Иваново/, живеят и българи - католици. От няколко години сред тях протичат процеси на възраждане на националната и културната им самобитност.

През последните години българите изграждат организации, които защитават правата на сънародниците ни в Западните покрайнини. Такива са Демократичният съюз на българите в Югославия /ДСБЮ/, регистриран като политическа партия, “Солидарност” и неправителствената организация “Хелзинкски наблюдател”.

През XVIII и XIX век възникват поселенията на българите в Бесарабия и Северното Причерноморие. Те са свързани преди всичко с многото войни, които Руската империя води с Турция по това време. Изселническите вълни са с различна интензивност и обем, но най-голямото преселение е през 1829 - 1830 г. Тогава повече от 150 000 българи заминават за Русия, като повече от 60 000 от тях се установяват в Бесарабия. Потомците на тези емигранти са днешните бесарабски, таврийски, олшански, одески, кримски и прочее българи.

Историята на българите в тези земи до наши дни е изпъстрена с драматични обрати и сложна житейска съдба, породени от неколкократното преминаване на Бесарабия от една държавна територия в друга, поделяна между Русия, Румъния, Украйна и Молдова. Поселенията на българите в Приазовието възникват в резултат на разделянето на Бесарабия през 1856 г., когато нейната южна част е предоставена на Румъния. Тогава половината от Болград и 24-те села около него се преместват в Русия, в Приазовието. След 1878 г. цяла Бесарабия отново влиза в пределите на Руската империя, но през 1918 г. - 1940 г. е включена в държавните граници на Румъния. През 1940 г. Бесарабия става част от СССР, а от 1941 до 1944 г. - в хода на Втората световна война - е окупирана от немски и румънски войски. Тази историческа нестабилност има сериозно негативно отражение върху демографската, културната, стопанската характеристика на българския етнос по тези земи. Най-голям удар българите понасят след войната, когато една част от бесарабските българи са изселени в Сибир и Средна Азия, а през 1946 -1947 г. близо половината от българите в северното Причерноморие измира от глад. Кримските българи - около 14-15 000 - са изселени също в Сибир. Върналите се близо 3 000 души приазовски българи в България по време на войната, след 1944 г. отново са откарани в СССР и въдворени в Сибир, където по-голяма част от тях намират смъртта си. Така за няколко години броят на бесарабските българи намалява почти наполовина.

Според официалните данни от общонационалното преброяване на населението в Украйна, проведено през 1989 г., българите в тази страна са 233 800. От тях 134 061 живеят в селата и 99 739 - в градовете. Най-много българи има в Одеска област - 168 800 и Запорожка област - 34 600.

Законът за националните малцинства в Украйна от 1992 г. гарантира равнопоставеност на гражданите на Републиката в политическо, социално, икономическо и културно отношение, независимо от тяхната национална принадлежност. В нормативния акт е предвидено участие на малцинствата във всички нива на държавното и местното управление, както и правото им за национално-културна автономия.

През последните няколко години се оформят структури на българското национално малцинство. Процесите на консолидация намират израз в учредяването на Асоциация на българските национално-културни дружества и организации - институционална структура, имаща за цел по-ефективното решаване на общите проблеми на българите в страната.

Според преброяването на населението на Република Молдова от 1989 г. и от документ на Комитета за статистика на републиката от март 1990 г., българите в тази страна са 88 419 души. В столицата Кишинев сънародниците ни са около 10 000.

Най-значителният проблем на българската общност в Молдова е изкуственото отделяне на близо 135 000 българи гагаузи в автономна република “Гагауз ери”. Макар да са етнографска група българи, да притежават българска именна система, обичаи, фолклор, граматически особености в говорения от тях тюркски език, днес гагаузите са в процес на загубване на българско национално самосъзнание.

След разпадането на СССР се задълбочават процесите на културна и национална определеност сред сънародниците ни в Молдова. За това спомага и политиката на държавата, която им гарантира широки права. Административна автономия получава Тараклийският район, в който се намира значителна част от българите в републиката. Открити са училище с изучаване на български език в Кишинев, Колеж лицей и народно читалище в град Тараклия, към Молдовската академия на науките е изградено Дружество на българистите и организационен кръг на интелектуалци около сектор “Българистика” на академията. На базата на всички български организации в страната е създадена Българска община в молдовската столица.

Нов момент в състоянието на българската общност в Молдова е създаването на Свободна икономическа зона в село Твардица. По този начин се търси не само икономическото обединяване на българите, но и взаимодействието на стопанските фирми, които се ръководят от българи.

През последните няколко години се наблюдава активизиране на българите, живеещи и на територията на Русия. Лишени дълги години от възможност за национална и културна изява, сега те образуват свои организации. Сред тях са Културно-просветно дружество “Паисий Хилендарски” в Москва, Културно-просветен фонд “България” в Санкт Петербург, Българско земляческо дружество в град Сургут, Тюменска област, Българска община в град Пятигорск, Северен Кавказ и др.

Почти е невъзможно да се даде отговор за точния брой българи, които живеят на територията на Русия. Споменатото вече официално преброяване, проведено в СССР през 1989 г., посочва цифрата от 33 000 души, но тя трябва да се приема с големи резерви. Пак по същата статистика българите в Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Туркменистан са около 14 000. Най-голям е броят на сънародниците ни в Казахстан - повече от 11 000. Те са потомци на репресираните по времето на колективизацията в СССР българи. Сега са признати за малцинство и имат представители в парламента.

Напоследък голям обществен интерес предизвиква въпросът за волжко-уралските българи. Една част от населението в автономните републики и области, като Чувашия, Татарстан, Башкирия и Балкария, декларират българскипроизход и честват годишнини от основаването на Волжка България.

Историята и състоянието на българските общности в страните на Централна и Западна Европа не притежава драматизма, характерен за сънародниците ни в съседните на България държави. Причините за тяхното формиране, обаче, също са свързани със значими и преломни политически събития в многовековното развитие на българската нация и държавност. Характерна особеност за сънародниците ни от тази част на континента е участието им в благотворителни и хуманитарни акции и помощи за България.

Заселването на българи в Унгария започва непосредствено след падането на България под Османско робство. Немалък брой българи търсят по-спокоен живот и просперитет в южните части на страната, както и в самата столица Буда. Втората голяма вълна е свързана с разгрома на Чипровското въстание през 1688 г. Тогава немалка група българи-католици напускат родните си места и се установяват в областта Банат, която по това време е в границите на Австро-Унгарската империя. Българи основават градовете Винга, Бешенов и др., сега намиращи се в Румъния. Близо 290 000 българи - главно търговци и градинари гурбетчии - от търновско, русенско, свищовско, шуменско, севлиевско, сливенско, видинско, банско се преселват в унгарските земи за периода 1857 - 1882 г.

Днес българите в Унгария са около 5 000 души. Най-голяма е българската колония в Будапеща и околностите - над 1 000 -1 200 души. Освен с традиционното градинарство, развивано в продължение на повече от един век, и търговията със селскостопански произведения, българската колония постепенно издига своето материално и образователно - културно ниво. Оформена е прослойка от българска интелигенция. Важна роля в това отношение има българското училище в Будапеща, основано през 1918 г. Българската църква, построена със средства и дарения на сънародниците ни през 1931 г., е единственият източноправославен храм на територията на страната. През 1914 г. българските градинари в Будапеща основават Дружество на българите в Унгария. Организацията издава списание за обществен живот, култура и литература “Хемус”.

По Закона за правата на националните и етническите малцинства в Унгария такъв статут получават и българите, като общност със 100 годишно присъствие в историята на страната. С този акт се урежда въпросът за двойното гражданство на съотечествениците ни, живеещи в тази страна. Толерантното отношение към националните малцинства и преди всичко гъвкавата политика, съобразена с националните интереси на Унгария, е в основата да се предостави Републиканско самоуправление на малцинствата.

Формирането на българската общност на територията на Чехия и Словакия преминава през различни етапи. Началото е сложено още в средата на миналия век, когато дейци на българското национално-освободително движение намират убежище и подкрепа сред чешкия и словашкия народ. В първите две-три десетилетия на нашия век значителни групи от български градинари се установяват в Чехия, Моравия и Силезия. След Втората световна война - през годините 1946 -1950 - започва т.нар. трудова миграция, в резултат на която около 2 500 българи остават да живеят в страната. Друга голяма група са българските студенти, които получават своето образование в чешки и словашки учебни заведения още през 60-те и 70-те години на ХIХ век. По това време се създава и Дружеството на българските студенти “Българска седянка” - първата легална форма за сдружаване на българите в Прага.

Превратът на 9 юни 1923 г. и последвалият го разгром на Юнското, а след това и на Септемврийското въстание, оформя потокът на политическата емиграция от земеделци и комунисти към Чехословакия. Няколко хиляди са емигрантите, установили се по това време в страната.

По официални данни от 1989-1990 г. в Чехия и Словакия живеят 5 700 души българи, а броят на временно пребиваващите е 619. Предполага се, че нашите сънародници по тези земи са около 7 - 8 000, които със семействата си наброяват над 20 000 души. Техният социален състав е доста разнообразен, като в по-големите административни центрове като Прага, Бърно и Братислава, преобладаващият състав на българската колония е от хора с висше образование.

Най-големият проблем на българите в Чехия и Словакия е свързан с получаването на двойно гражданство. Ситуациите в двете държави са различни, но сънародниците ни там притежават само българско гражданство и български паспорти, което им създава немалки проблеми. Това ги принуждава да се откажат от родното си гражданство, което е обезпокоителна тенденция.

Българската общност в Австрия днес наброява около 6 000 души. Нейното развитие започва още от края на миналия век, активизира се през 20-те и 30-те години и особено по времето преди и след Втората световна война. Този процес продължава и в наши дни, когато много българи се установяват в тази страна.

Българите в Австрия имат свои организационни и образователни структури. Първата организация е “Дружество на българските земеделско-стопански предприятия”, както и Българската културно - просветна организация “Св св. Кирил и Методий”, които развиват разнообразна културна дейност и понастоящем. Църковната община “Св. Иван Рилски” е основана през 1968 г.

Огромното мнозинство от сънародниците ни са специалисти - лекари, инженери, музиканти, артисти, художници, адвокати, архитекти. През последните години в резултат на новата емигрантска вълна се увеличава броят на българите, пребиваващи постоянно или временно на територията на Австрия и осъществяващи стопанска дейност там.

Още от края на миналия век българи започват да се установяват в Швейцария. Първите са студенти, останали там след завършване на образованието си. По време и особено след Втората световна война нараства броят на политическата емиграция. Оформя се една компактна маса от около 400 - 500 българи с висок образователен и имуществен ценз. По-голямата част от сънародниците ни са интелектуалци - художници, артисти, архитекти, дипломати, философи, историци, лекари, зъболекари. Има и индустриалци и търговци със солидно присъствие в стопанския живот на Швейцария.

В Хърватска живеят немалко българи. Броят им е трудно установим, на по косвени данни може да се приеме, че те са около 10 000 - 15 000. След разпадането на СР Югославия, държавата провежда политика на толерантност и уважение към малцинствата на нейна територия. В резултат на това през 1994 г. се създава Хърватско - българско дружество, в което членуват българи и хървати с висок социален статус в обществото. Дружеството има клон в град Осиек, а понастоящем са в процес на организационно изграждане и клонове в Сплит, Задар и други градове. Възраждането на културната и национална принадлежност сред сънародниците ни в Хърватия е в основата на образуваната през 1999 - 2000 г. българска църковна община.

Българите в Германия са значима общност, с високо образователно ниво, което спомага за добрата им професионална реализация и интегрирането им в немското общество. По неофициални данни техният брой е около 30 000 - 35 000. Те са разпръснати на територията на цяла Германия, но най-големите колонии са в градовете Берлин, Лайпциг, Мюнхен, Щутгарт, Франкфурт на Майн, Хамбург, Кьолн, Дюселдорф, Бон и др. От дълги години съществуват немско-български културни дружества, които развиват интензивна и разнообразна дейност и днес. Техният брой е повече от 20. Тази смесена организационна форма е характерна за Германия и само за няколко други държави, в които живеят българи. Дружествата издават бюлетини, списания, малки вестници и пр.

След Втората световна война - главно по политически и икономически причини - много българи поемат пътя на емиграцията към страните на Северна Европа - Швеция, Финландия, Норвегия, Дания, Холандия и Белгия. Изграждането на българските общности в тези страни се осъществява през 60-те - 70-те години на ХХ век. Техният социален състав е пъстър, но преобладават българите с висше образование . лекари, инженери, музиканти, художници. В шестте страни броят на сънародниците ни е около 10 000 души, като най-значими са българските общности в Швеция и Белгия.

Днес българската общност във Франция наброява между 8 000 и 10 000 души. Повечето от постоянно живеещите българи във Франция имат френско гражданство /по произход или по натурализация/. Сред българската общност е налице тенденцията за възстановяване на българското гражданство след обществено-политическите промени през 1989 г. Френската държава толерира института на двойното гражданство, което улеснява и стимулира посочената тенденция.

Социалната характеристика на българската общност е най-разнообразена. Близо 2/3 от постоянно живеещите във Франция българи са лекари, инженери, музиканти, художници, учени, архитекти, филолози, журналисти. Сред тях има интелектуалци със значимо присъствие във френската култура и общество.

Париж е естественият център на съсредоточаване на българската общност. Големите градове, като Лион, Марсилия, Ница, Страсбург и общините около тях са другите области, където са уседнали нашите сънародници.

Българската общност във Франция и отделни българи създават през 80-те и 90-те години няколко организации, които провеждат разнообразна културно-просветна и хуманитарна дейност - организират изложби, концерти, тържествени събрания, благотворителни инициативи и пр. Такива са Дружество “Иван Вазов”, Асоциация “Децата на България”, Асоциация “Силви Вартан”, Асоциация “Проф. Христофоров”.

Като цяло българите във Франция са източноправославни. Важен фактор за сплотеността на общността е Православната църковна община “Св. Патриарх Евтимий Търновски”, както и българската черква в Париж, открита през 1985 г.

Формирането на основната част на българската общност в Италия става след Втората световна война. Тогава много български интелектуалци - художници, музиканти, изкуствоведи, оперни певци, архитекти се установяват в тази страна. В края на 80-те години българите там са около 1 500. Поради високия си социален и образователен статус те са значително над средното за страната ниво и са отлично интегрирани в италианското общество. Някои от тях имат изключителен принос в световната култура на ХХ век.

Броят на постоянно живеещите в Италия българи рязко е увеличен след 1989 г. По официални италиански данни към края на 1993 г. сънародниците ни там са повече от 6 000 души. Най-голяма част от българската общност е съсредоточена в Северна Италия в големите градове - Милано, Торино и околните общини, а също и по крайбрежието на Централна Италия - пристанищните градове на Лигурия и Лацио.

Още преди Втората световна война българите създават свои обществени организации и землячески сдружения, които за съжаление прекратяват дейността си в края на 80-те години. Единственият духовен център е изградената от Борис Христов Академия за изкуство и култура в Рим.

През 1960 г. към Ватикана се създава “Български църковен център”, обединяващ католическите свещеници от български произход. По Радио Ватикана се осъществяват предавания на български език. В Торино по частен радиоканал се излъчват програми на български език.

Първата емиграционна вълна към Испания е непосредствено след септември 1944 г. и тя има подчертан политически характер. Вторият поток е през 70-те години и е свързан с известно либерализиране на пътуванията извън България по това време. Третият етап е след 1989 г., когато политическите, икономическите и социалните промени у нас създават условия за свободен избор на установяване и житейска реализация.

По неофициални данни сега на територията на цяла Испания пребивават повече от 3 000 българи. Представителите на най-старата българска емиграция имат утвърден престиж и влияние в испанското общество и висок социален статус. Сред елита са крупни индустриалци, търговци, предприемачи, хора на интелектуалния труд. Във втората и третата вълна емигранти също присъстват хора - интелектуалци със значимо присъствие в културния живот на Испания.

Приблизителният брой на българите във Великобритания е между 3 и 4 000. Политическата емиграция е първата група, която формира българската общност. Преди и след 9 септември 1994 г. около 1 000 сънародници търсят политическо убежище в страната. Близо 1/3 от общия брой на българите са със смесени бракове с британски граждани, сключени през последните 20 години. Третата група са емигрантите от последната вълна след 1989 г., която е и най-многобройна. Концентрацията на българите е предимно в големите градове - Лондон, Бирмингам, Саутхямптън, Норуич.

Първите опити за обединяване на постоянно живеещите българи във Великобритания са в края на 60-те години и началото на 70-те години. От тогава датира и изграждането на Българската културно-просветна организация и православна църковна община “Св. Иван Рилски”. Тя издава бюлетина “Вести”, които е регистриран в Британската библиотека.

Новият свят привлича не само преселници от Западна Европа, но и българина, който тръгва към Америка още в средата на ХIХ век. Хронологически вторият поток от българи емигранти за Съединените щати и Канада е след Освобождението 1878 г. и особено след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., когато хиляди македонски българи търсят спасение и нов живот отвъд океана.

По американски данни през 1977 г. българите в САЩ са около 70 000. В различни източници и изследвания, обаче, общият обем на българската общност там е между 80 000 и 150 000. Високата мобилност, присъща на американския начин на живот се отразява и върху днешната българска общност, която е разпръсната по цялата територия на страната. Това обстоятелство рефлектира върху контактите и взаимовръзките между тях, които не са с голям интензитет.

Изграждането на обществени организационни започва още в началото на ХХ век, когато се учредяват и първите църкви - предимно от македонски заселници. През 1963 г. се стига до Голямата схизма, при която една част от българските църкви на територията на САЩ и Канада признават Светия синод, а друга - Американската православна църква.

В големите градове, където има по-компактни маси българи, възникват различни по характер, цели и дейност структури - землячески дружества, културни и просветни организации, чисто стопански организации. От чисто политическите структури най-голяма и най-влиятелна е Македонската патриотична организация. Близо 70 години тя издава вестник “Македонска трибуна”, в който се отстоява българския национален интерес.

По отношение на България най-активна е т.нар. “стара емиграция”, установила се в Америка до средата на ХХ век. При следващите генерации значително намалява процентът на хората, поддържащи контакти с България. Тези поколения са и на доста по-високо равнище на социално положение и материално състояние. То може по-категорично да се определи като средно за американските стандарти.

Източниците за броя на българите в Канада също не са категорични. Със уговорки старата емиграция в тази страна се определя между 120 и 220 000. От тях съответно 100 или 200 000 са българите от Македония, а останалите - от държавните предели на България. Торонто, Отава, Монреал са местата, където живее основната част от българската общност в Канада.

Още в първите години на ХХ век българите започват изграждането на църковни общини, културни и просветни дружества, землячески организации и храмове. Такива са основани в Торонто /три храма/. Там са съсредоточени и културните институции на българите. От 1995 г. функционира българско училище в Отава. В Торонто се издава списание “Македоно-български преглед “Вардар”.

Основно българската диаспора в Австралия се формира между двете световни войни главно от икономически емигранти. Български бежанци се заселват на континента обаче, още в началото на века, непосредствено след Кресненското въстание и Илинденско-Преображенското въстание. Не липсва и политическа емиграция, заселила се след 9 септември 1944 г. От края на 80-те години много българи също намират подслон в Австралия. Подобно на ситуацията в САЩ и Канада, и тук българите от Македония са значителна част от българската диаспора.Според някои субективни данни в Аделаида има 252 български семейства, в Сидней - 162 и 210 в Мелбърн. По приблизителни изчисления българската общност е около 5 000 души. Извън този обем остават българите от Вардарска Македония, които са около 100 000.

След Втората световна война българската общност изгражда свои организационни структури. Австралийско-български дружества са основани в Аделаида, Мелбърн и Перт, както и Българска културно-обществена и патриотична организация “Родина” в Уевърли. В Мелбърн е Българското женско дружество “Баба Тонка”. Освен тези организации са изградени и две църковни общини “Св. Св. Кирил и Методий” в Мелбърн и “Св. Петка” в Аделаида.

Понастоящем българите в Австралия проявяват завидна активност за изграждането на образователни структури. В Сидней са открити две училища - “Иван Вазов” и “Любословие”, в Аделаида също има българско училище. 2. Българите в Латинска Америка:

Българската общност е разпределена неравномерно на територията на всички държави на Латинска Америка. Най-много българи живеят в Аржентина. Техният брой се определя от 6 до 15 000. Второто и третото поколение лица от българска народност са приблизително към 20 - 25 000.

Българите в Аржентина са концентрирани предимно в столицата Буенос Айрес, Берисо, Роке, Саене Пеня, провинция Чако и пр. Формирането на българската общност в тази страна обхваща периода между двете световни войни, но има и значителна емиграция непосредствено след първата национална катастрофа 1913 г. Основна характеристика на старата емиграция е нейната икономическа насоченост. Голяма част от тях са работници в селското стопанство, заводи и фабрики, петролната промишленост.

В Аржентина българите не изграждат църковна община, но имат немалко организации, които функционират и сега. Такива са Аржентино-българската фондация в Буенос Айрес, която издава и “Български вести”, Българското културно дружество “Иван Вазов” в град Берисо, Българската общност “Христо Ботев” в провинция Чако, Българската общност “Васил Левски” в град Лас Бреняс, Българската общност “Св. Св. Кирил и Методий” в град Комодоро Ривадавия, Българо-аржентинска асоциация “Хан Аспарух” в столицата.

В останалите страни на Латинска Америка също има българи. По неофициални данни техният брой варира между 4 000 и 7 000. Най-много - около 2 и 4 000 - са сънародниците ни в Бразилия. Между тях има бесарабски и таврийски българи, както и немалък брой български евреи и арменци.

Най-голямата общност от българи на африканския континент са намира в Република Южна Африка. Тя е предимно от нова икономическа емиграция, която заедно със старата колония, наброява между 7 и 10 000. Претория и Йоханесбург са двата основни центъра, където живеят сънародниците ни.

Социалният състав на общността е разнообразен, но преобладават хората със висше образование. Специалистите в областта на електрониката, компютрите, инженери, лекари, медицински сестри съставляват основната част от новата емиграция. Високото образователно ниво позволява за по-бързото интегриране в обществото на тези хора, чиито социален статус е около средното за тази страна ниво. По-заможни индустриалци, предприемачи и търговци има от старата емиграция.

През 1996 г. се създава Дружество “Български християнски културен център”. То има за цел изграждането на културен център с библиотека и постоянно действащо неделно училище, в което да се преподава история, география, литература и български език. Сънародниците ни си поставят и друга важна задача - изграждането на българска църква. Набирането на необходимата сума за това започва непосредствено след създаването на дружеството, като много българи дават значителни суми за изграждането на центъра.

Общността на българските евреи в Израел датира от периода 1948-1951 г., когато близо 50 000 от тях се преселват в Обетованата земя. Макар и непринадлежащи към българския етнос, тази значителна група е дълбоко свързана с България, и българската култура. И сега в Израел те издават два вестника на български език, поети и писатели - обединени в своя организация - творят изкуството си на Кирило-Методиевата азбука.

В Тел Авив, Йерусалим, Хайфа и други градове развиват активна дейност клоновете на Съюза на българските евреи в Израел. Заедно с Дружеството за приятелство “Израел - България”, през последните няколко години те оказват значителна хуманитарна и материална помощ на България.

Българските евреи в Израел представляват единственото реално българско лоби зад граница. Техните големи възможности в областта на световната търговия, предприемачество, туризъм и финанси, могат да бъдат от изключителна полза за България, която българските евреи възприемат като своя втора родина.

+ + +

Това са българските общности, които в своята съвкупност са “Световната България”. Проблемите пред тях са много и сериозни. И ако да сега те не са решавани по най-добрия начин, то "вините" за това не могат да бъдат само на едната от страните в тази сложна система от "диалози" между ро­дината и нейните деца, пръснати по четирите посоки на планетата. Тъжно и трудно разбираемо е, когато в една конкретна държава съществуват десетки български дружества (понякога от различни типове: български, "македонски", македоно-български), а няма разбиране, че една конфедеративна структура например ще осигури много повече позиции, средства и влияние в самото та­мошно общество. Не е ли назрял моментът личностните, груповите и всевъзможни дребнави противоречия да отстъпят мяс­то на общата кауза? В тази посока бълга­рите като вековен, исторически зрял народ би трябвало отдавна да сме преболедували "детските болести" на собствения ни манталитет. Стихийният възглас "България (ни) е длъжна..." също е вече твърде изхабен. Той е обиден и за родината-майка, и за всеки българин по широкия свят. Какво е всъщност България, онази "държава на духа", която съществува дори и във вековете на чуждото робство, ако не всички ние, българите...

nesnaecht През 1688 г., след тежките поражения, нанесени на Турция от австро-полско-венецианската коалиция, чипровските водачи решават, че момента е дошъл. Българите от цялата област хващат оръжието. Избухва Чипровското въстание, което е договорено с коалицията. Но военно-политическата конюнктура се променя. Въстанието е оставено без подкрепата от войските на коалицията. То е жестоко смазано от озлобените от неотдавашните си поражения еничари. Цялата област е съсипана, а много от жителите й избягват в съседните християнски държави.

Има историци, които смятат, че поражението на Чипровското въстание, е било решаващо за обществените нагласи в България. До този момент българите са разчитали на помощ от Запада, за да се освободят от мюсюлманския гнет. Подир въстанието погледите се обръщат към въздигаща се Русия.

Натиснете върху снимката.

Редактирано от - nesnaecht на 01/9/2003 г/ 11:39:34

nesnaecht

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния, а на 5-6 септември 60-хилядна румънска армия вече е унищожена в крепостта Тутракан. След няколко дни пада и Силистра. Други български части превземат Добрич. Над румънската армия в Добруджа надвисва катастрофа.Натиснете върху текста.

++++++++ това са два различни сайта++++++++

От военния дневник на Ротмистър Никола Батоев

1 септември 1916 г., с. Хюсеинлар, Разградско

Обявяването на войната с Румъния завари Първи картечен ескадрон от 9-ти конен полк на румънската граница в с. Хюсеинлар в състав 2 офицери, 106 долни чина и 140 коня. Ескадронът остана на мястото си, като се взеха мерки да бъде готов за поход всеки момент.Натиснете и върху снимката.

Редактирано от - nesnaecht на 01/9/2003 г/ 12:17:02

Анонимен97
Заслужава си да се пейстне направо, въпреки че "т'ва не мое да баде"!

През 1916 г. български войски влизат в Букурещ

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния, а на 5-6 септември 60-хилядна румънска армия вече е унищожена в крепостта Тутракан. След няколко дни пада и Силистра. Други български части превземат Добрич. Над румънската армия в Добруджа надвисва катастрофа.

Вярна на съюзническия си дълг русия праща цяла армия в подкрепа на Румъния. Тя се състои от 61-а и 115-а пехотна дивизия, Трета конна руска дивизия, пехотна дивизия от сърби и хървати, живеещи в Русия, артилерийски корпус Само тези сили бяха равни по численост на действащата в Добруджа Трета българска армия в състав I, IV, VI и Конна дивизия.

Наистина, в помощ на българите бяха 25-а турска дивизия (слабо обучени сирийски араби) и една германска бригада от 4 дружини. Но до русите се биха пет румънски дивизии и една конна бригада, артилерийски полкове и картечни роти. Руско-румънските сили имаха 70 дружини (срещу 43 български и 19 съюзнически). Флангът на тези сили бе осигуряван от огромния руски черноморски флот: съставен от няколко нови броненосци, стотици миноносци, подводници, катери. Артилерията им покриваше едва ли не половин Добруджа. Срещу тях имахме 6 миноносци от типа на "Дръзки".

Българското командване се страхуваше, че войниците няма да се бият срещу освободителите си от 1877-1878 г. Опасенията се оказаха неоснователни. Различно бе само отношението към пленниците. И офицери, и войници дълго не предаваха заловените в пленнически лагери, канеха равните по чин в землянките, където ги хранеха и пояха и тъжно разсъждаваха върху криволиците на съдбата, изправила ги един срещу друг.

След пограничните сражения яростни боеве пламнаха на 5 септември край Добрич. Руската 61-а дивизия атакува българските позиции край града, подпомогната от 6 руски ескадрона. Руските ескадрони бяха избити до последния човек от атакуваните български батареи. С ужасяващи загуби бе отблъсната и руската пехота.

В следващите дни пламнаха боеве по цялата линия в Добруджа - от Дунав до Черно море. Към Добрич русите насочиха още две дивизии. Българското командване можа да противопостави само нестроеви войници (готвачи, санитари) и добрички граждани - доброволци, въоръжени с пушки на убитите в предишните дни. Тази шарена войска атакува с "ура" на нож руските вериги. Русите дочакаха храбро удара, но бяха сметени и след кратък бой побягнаха назад, кой знае защо също с "ура". Поради това собствените им картечни роти в тила ги сметна за настъпващи българи...

На 7 септември в боя влезе и сърбохърватската дивизия, която се оказа според ген. Христов, летописец на събитията, най-коварния противник на Добруджанския фронт. Тя едва не проби българските позиции. Наложи се конната дивизия на ген. Колев (бесарабски българин) да я удари във фланг и тил.

Сърбохърватската дивизия изчезна почти изцяло под сабите на български конници, в които сякаш си събуди духа на Аспаруховите бойци, препускали си точно по тези места преди 12 века. Впрочем големият герой в тези дни бе именно Конната дивизия на ген. Колев. Тя запушваше дупки в тила, разкъсваше вражи позиции, нападаше във фланг, или изненадващо налиташе на походни колони в дълбокия тил. След години немският генерал Гудериан ще каже: "Учил съм се на танкова война от действията на ген. Колев с конницата му в Добруджа".

След провала край Добрич руско-румънските войски се оттеглиха в Северна Добруджа на готовата Кубадинска дивизия - на няколко километра от линията Кюстенджа-Черна вода.

Вече беше свободна Южна Добруджа, която румънците ни бяха отнели през 1913 г. Но през пристанището на Кюстенджа руската армия стоварва попълнения, - артилерия, казашка конница. На свой ред румънците насочват цяла нова армия - Трета, като българската.

След безуспешна атака на Кубадинската позиция (17-19 септември) Трета българска армия минава временно в отбрана. Трикратното превъзходство на противника не безпокои българите. Но руското командване настъпва на 1 октомври към височините край с. Енгес и Казичи, и българските позиции при Бетаул и Софулар.

Цял ден бойците на 3-а армия, неколкократно по-малко от руснаците, отбиват атаките. Надвечер в конраатаката тръгва дивизията на ген. Колев. Мрачната слава на българската конница смразява русите и те побягват.

Пак тогава Трета румънска армия минава Дунав при Рахово в тила на Трета българска. Двете стоварени румънски дивизии имат срещу себе си две български гранични роти, които се бият цял ден и отстъпват едва надвечер. През нощта обаче граничните внезапно нападат румънците, които не знаят колко малко са нашите, побягват и губят заетите позиции. Сред румънците настъпва пълно безредие. Мостът им е скъсан от мина и в паниката генералният щаб си връща войските в Румъния. Българските граничари два дни не могат да се опомнят от победата си.

На 19 октомври Трета българска армия започва атаката на Кубадинските позиции и ги пробива на 21 октомври. Единствено русите оказват съпротива. Особено страшна е битката на Кубадин, в която 4-а пехотна дивизия се бие "на нож" с русите цели 6 часа. Руската дивизия е унищожена, пленено е бойното й знаме. По-късно са пленени и знамената на другите две дивизии. Трите флага и днес са във Военноисторическия музей на България.

Преследването на разбитите части поради дъждовете е тежко. И разбити, руси и румънци още са повече и ариергардите им се сражават до край. В края на октомври русите дори пробват контранастъпление.

Руските атаки бяха отбити с огромни загуби. Българските войски останаха по-малко, тъй като Първа шопска дивизия вече бе минала Дунав и настъпваше към Букурещ. При р. Адрисен шопите смазаха две румънски дивизии и след няколко дни влязоха в Букурещ, където почиваха малко в луксозните квартали на "Малкия Париж". И днес в къщи край София могат да се видят "сувенири" от румънската средна класа. До 5 януари 1917 г. изцяло бе изчистена и Северна Добруджа.

Оцелелите руски части се предадоха на Трета българска армия. Българо-руския фронт се установи на р. Серет в Молдова. Но в Русия, вследствие на пораженията, изгубиха февруарската революция и активните бойни действия са прекратени.

nesnaecht Приятели знаете ли колко се радвам че не съм сам , във начинанието ми !

Дано стане това което мисля , да се върне честа на българина и да я разпространя по света със ваша помощ !

И затова който чете каквото и да намери от историята на БГ където и да е по НЕТА да го пейства тука , за да ми е по-лесно при превеждането на други езици ! Вярвам ви че сте ме разбрали !

Благодарим на анонимния за постинга , върна ме във времето когато мойта баба ми разказваше за румънското нашествие 1916 !

Заеби, такъв героизъм няма никъде !

nesnaecht Забравих да кажа , като препийствате каквото и да било трябва да го знам , за да нямам проблем със авторските права ! А пък аз ще се оправям със тях не се кахърете , знам че никой няма да откаже да помогне !

Забравих , слагайте всичко в тази тема за да ми е по-лесно да намирам какво ми трябва иначе ще тичам като настинал кон !

Редактирано от - nesnaecht на 03/9/2003 г/ 02:41:26

Анонимен100
"Именно в Дебелт княз Борис I е приел християнската вяра. За това съществуват писмени доказателства. “В рамките на средновековната митница открихме християнска църква от първата половина на IХ в., което приблизително съвпада с времето на покръстването на българите."

An 1,

Покръстването на българите започват христовите апостоли.

През 52 год. от н.е. св. апостол Павел Първовърховни изнася първата християнска проповед в Европа в Родопите. Той започва покръстването на българите в Македония. По това време св. апостол Андрей Първозвани покръства българите в Скития (около сегашния Киев и т.н.).

Гръцката версия за т.н. "покръстване" при княз Борис I е по-скоро опит за препокръстване или най-много приемане на християнството за официална държавна религия на българския народ в Първото българско царство. В същото време българският народ е бил основното население на Римската империя (Византия) по това време, големи части от който са започнали да се покръстват 8 века преди това. "Випусникът" на Магнаурската школа Симеон I, кандидат за престола на Римската империя (Византия), си е бил християнин естествено, както и пра-пра-пра...-дядо му Кубрат Велики.

Събитията по това време са свързани с борбата на Цариградската патриаршия и Рим за духовно (и политическо) влияние върху българите и то не толкова в Тракия и Мизия, колкото в западните български земи - Македония, Илирия, Панония.

За нещастие княз Борис I губи една война с Византия и е принуден да подпише неизгоден мирен договор, който го задължава да скъса договора си за сътрудничество с крал Людвиг Германски (под егидата на Рим) и да допусне влиянието на Цариградската патриаршия в западните български земи. Така е създаден митът за "покръстването" на вече покръстените българи и това е известно вече повече от 100 години, както и "новите" и най-после обективни изследвания на македонските историци, за които съобщава Божидар Димитров.

Прочети капиталния труд на великия проф.д-р Ганчо Ценов - "Проиходът на българите и начало на българската държава и българската църква", 1910г., фототипното издание от 2002г.

Бирнико101
След I-вата св. война България е трябвало да плаща 60 години (до 1983г.) репарации на обща стойност 2, 25 млрд. златни франка или 90 милиона английски лири. По-късно репарациите са намалени на 22 милиона лири. Годишните вноски са били около 20% от държавния бюджет.

През 2000 и 2001г. плащанията по главницата и лихвата на "завещания" от комунягите външен дълг бяха 30-32% спрямо държавния бюджет. През 2002г. плащанията "намаляха" на около 25%. За разлика от репарациите обаче, болшевишкия дълг ще си го изплащатим до дупка.

nesnaecht Ей , приятели като говорите за нещо обяснявайте къде какво , за да идем да видим по нета мааму !
Бирнико103
Стефан Груев, "Корона от тръни", стр.199

www.bnb.bg - Външен дълг

проф.Александър Цанков104
"До Балканската война България изнасяше годишно 60000-65000 вагона земеделска продукция"
William of Rubruck105
Натиснете тук

After traveling twelve days from the Etilia, we found a great river which they call Jagac [=Iagac, the modern Ural R.], and it comes from the country of Pascatir in the north, and falls into this previously-mentioned sea (i.e., the Caspian). The language of Pascatir is the same as that of the Hungarians, and they are shepherds without any towns whatever, and on the west this country confines on Greater Bulgaria. From this country eastward, and on that side to the north, there are no more towns; so Greater Bulgaria is the last country with towns. 'Twas from this country of Pascatir that went forth the Huns, who were afterward the Hungarians; hence it is the same as Greater Bulgaria. Isidorus says that with their fleet horses they crossed the barriers which Alexander had built among the rocks of the Caucasus to confine the savage tribes, and that as far as Egypt all the country paid them tribute. They ravaged all the world as far as France, so that they were a greater power than are now the Tartars. With them also came the Blacs, the Bulgars and the Vandals. For from that Greater Bulgaria come the Bulgars, who are beyond the Danube near Constantinople. And beside Pascatir are the Illac, which is the same word as Blac, but the Tartars do not know how to pronounce (the letter) B, and from them come those who are in the land of Assan. They call both of them Illac, the former and the latter. The language of the Ruthenians, Poles, Bohemians and Sclavons is the same as that of the Vandals, and the hand of all of them was with the Huns, as now is that of the greater part of them with the Tartars, whom God has raised up out of the remote parts of the earth, a mighty people but a stupid race, according to what the Lord saith: "I will move them to jealousy (that is, those who do not keep his law) with those which are not a people; I will provoke them to anger with a foolish nation." This is fulfilled to the letter as to all the nations who do not keep the law of the Christ. That which I have told of and of Pascatir I know from the preaching friars who went there before the advent of the Tartars, but since then it has been subjugated by the neighboring Saracen Bulgars, and some of the people have become Saracens. The rest may be learned from the chronicles, for it is a well established fact that those provinces from Constantinople (westward) and which were called Bulgaria, Blackia end Sclavonia were provinces of the Greeks, and that Hungary was Pannonia.

Анонимен106

Натиснете тук

Cambridge107
The Legend of Basil the Bulgar-Slayer
nesnaecht
Граници и териториален обхват на Третата българска държава*

Антон Ж. Иванов

*

На 1 (13) юли 1878 г. в Берлин представителите на шестте Велики сили и на Османската империя подписват договор, с който да се уредят “въпросите, повдигнати на Изток от събитията” през 1875-1878 г. “и от войната, на която прелиминарният Сан-Стефански договор тури край”. С Берлинския договор се признава правото на българите да имат “самостоятелно трибутарно княжество под върховната власт на Султана”. С този акт, 482 години след завладяването на Видинското царство, се възстановява българската държавност.

*

Новосъздаденото княжество обхваща земите между Дунава и Балкана (с изключение на Северна Добруджа) и Софийския санджак. Неговата повърхност е 62 777 кв. км. На юг от Балкана до Родопите, Сакар и Странджа се разпростира автономната провинция Източна Румелия, чиято територия възлиза на 35 208 кв. км.

На 6 (1 септември 1885 г. в Източна Румелия се извършва преврат и български революционен комитет прокламира Съединението на областта с Княжество България. Два дена по-късно княз Александър I (Александър Батенберг) издава в Търново “Указ за Обединението”, с който утвърждава извършения революционен акт. На свиканата на 24 октомври (5 ноември) 1885 г. в Цариград посланическа конференция Великите държави и Османската империя, след разгрома на Сърбия в Сръбско - българската война, са принудени да признаят Съединението и с Топханенския акт от 24 март (5 април) 1886 г. управлението на автономната област е поверено на българския княз. От Източна Румелия обаче са откъснати и включени в състава на империята селата в района на Тъмраш, които още от 1880 г. отхвърлят административното управление на Директората в Пловдив, и Кърджалийският кантон (околия) с обща територия 1640 кв. км. След признаването на Съединението повърхността на България фактически нараства до 96 346 кв. км.

*

На 22 септември (5 октомври) 1908 г. Княжество България обявява своята независимост от Османската империя и е провъзгласено за царство. Независимостта е легитимирана на следващата година с подписването в Цариград на Турско - български протокол от 6 (19) април 1909 г., с който формално е узаконен актът на Съединението от 1885 г. и е потвърден българският суверенитет над цялата територия на страната.

*

В края на 1912 г. Балканският съюз разгромява Османската империя и скоро след това започват преговори за мир и за разпределяне на турските владения в Европа. Същевременно, възползвайки се от ангажираността на България във войната и обосновавайки се с евентуални нейни големи придобивки в Македония, Румъния поставя искането да получи компенсация в Южна Добруджа. След неуспешни българо-румънски преговори в Лондон двете страни приемат посредничеството на Великите сили и в Санкт Петербург се свиква посланическа конференция. Конференцията препоръчва България да отстъпи на Румъния град Силистра и на 26 април (9 май) 1913 г. в столицата на Русия е подписан Протокол относно българо-румънската граница в Добруджа. С това споразумение Румъния придобива град Силистра и района на запад и на юг от него в радиус от 3 км с обща повърхнина от около десетина кв. км.

*

На конференцията за мир, свикана в Лондон на 3 (16) декемри 1913 г., България, подкрепяна от съюзниците си, настоява границата й с разгромената империя на турците да минава по линията, свързваща залива Малатра на Черно море, намиращ се на юг от град Мидия с град Родосто, на Мраморно море и да опира на шийката на Галиполския полуостров. Поради противопоставянето на някои от Великите държави на тези претенции се стига до споразумението бъдещата граница в Тракия да бъде прокарана на север и, според подписания на 17 (30) май 1913 г. в британската столица мирен договор, Османската империя отстъпва на държавите от Балканския съюз всичките си европейски владения до линията Мидия-Енос, с изключение на Албания. Принадлежността на турските острови в Бяло море трябва да бъде определена от Великите сили. Поради последвалите събития Лондонския мирен договор остава нератифициран и след няколко месеца е ревизиран.

*

Възникналите противоречия между балканските съюзници за поделянето на Македония, въпреки предварителната договореност между България и Сърбия за разграничаване на “спорна” и “безспорна” българска зона в тази област, предизвикват въоръжен сблъсък, който прераства в междусъюзническа война. Скоро след това румънската и турската армии нахлуват в България и тя е принудена потърси мир.

*

На мирните преговори, проведени в Букурещ, бившите съюзници се споразумяват за подялбата на Македония в ущърб на България, а Румъния постига ревизия на договореността от Санкт Петербург и откъсва от България Южна Добруджа с територия 7 696 кв. км. С Букурещкия мирен договор от 28 юли (10 август) 1913 г. е съкрушен идеалът за обединение на българите от Мизия, Тракия и Македония в свободна и независима българска държава.

*

Петдесет дни по-късно на 16 (29) септември 1913 г. в Цариград е сключен мирен договор между България и Османската империя, с който общата им граница се премества навътре в Тракия до Източните Родопи, Сакар и през Странджа. Турция си възвръща около 14 000 кв. км., загубени от нея четири месеца по-рано в Лондон.

В резултат на Балканските войни българската територия нараства с 15 491 кв. км. до 111 837 кв. км, от които 23 187 кв. км са на освободените райони в Тракия и Македония.

*

След избухването на Първата световна война двата противникови лагера правят усилия да привлекат България на своя страна. През втората половина на 1915 г. Царството се ориентира към участие във войната против Сърбия, в съюз с Централните сили. Българското правителство обаче настоява за териториални отстъпки от Османската империя, която е притисната от десанта на войски на Антантата на п-ов Галиполи. Преговорите по този въпрос завършват с подписването на Софийската конвенция от 24 август (6 септември) 1915 г., според която Турция отстъпва принадлежащите й земи на запад от Марица и една ивица по левия бряг на реката в дълбочина до 2 км (с изключение на градовете Одрин и Енос и техните покрайнини), а също и северозападната половина на района заключен между теченията на Марица и Тунджа и българската граница. С тази ректификация (поправка) на границата Царството придобива територия с площ 2588 кв. км и постига най-голямото си разширение - 114 425 кв км.

*

През войната, след разгрома на Румъния, последната е принудена да подпише в Буфтея на 5 март 1918 г. прелиминарен (предварителен) мирен договор със силите от Четворния съюз, като им отстъпва Добруджа. Два месеца по-късно на 7 май 1918 г. в Букурещ предварителните условия са потвърдени с мирен договор, според който България си възвръща Южна и част от Северна Добруджа в резултат на ректификация в нейна полза на старата граница между тях от преди 1913 г. Държавите победителки получават в кондоминиум (съвладение) останалата част от Северна Добруджа до южния ръкав на дунавската делта Св. Георги. България, която е неудовлетворена от разпокъсването на Добруджа, изисква цялата област да бъде включена в нейните предели. След преговори на 24 септември 1918 г. в Берлин е подписан протокол между Германия, Австро - Унгария, Турция и България за отстъпване изцяло във владение на последната на Северна Добруджа, а България се задължава да възвърне на Османската империя левия бряг на Марица. Така цяла Добруджа с площ от приблизително 20, 6 хиляди кв. км (без делтата на Дунава - 2, 7 хиляди кв. км) за пръв и последен път се озовава в пределите на Третата българска държава. За съжаление, четири дена по-късно Царството капитулира, подписвайки на 29 септември 1918 г. в Солун примирие с Антантата, а до края на войната румънският парламент така и не ратифицира договора от Букурещ, чиято валидност за Германия и Румъния е отменена с Версайския мирен договор (28 юни 1918 г.), а за България това е потвърдено в чл. 171 на Ньойския мирен договор.

*

На мирната конференция в Париж, проведена през 1919 г., България е унизена и съкрушена най-вече с отсъдените й несправедливи и грабителски териториални постановления. Според диктата от Ньойи сюр Сен (27 ноември 1919 г.) Царството загубва 11 278 кв. км българска земя. От тях Кралството на сърбите, хърватите и словенците присъединява 2 566 кв. км, а именно: 1. Ивица, широка средно около пет километра по долното течение на река Тимок, почти до устието му, включваща територии от Кулска околия (172 кв. км) и Видинска околия (17 кв. км); 2. Райони в басейна на река Нишава - от Царибродска околия 418 кв. км и от Трънска (земи от горното поречие на река Ерма) - 278 кв. км; 3. Водосборният басейн на горното течение на река Драговищица (Босилеградско) - 661 кв. км от Кюстендилска околия. Изброените области, известни като Западните покрайнини, с обща територия 1545 кв. км се намираха в пределите на България още от 1878 г. ; 4. Райони в басейна на река Струмица и по горното течение на река Лебница (Струмишка околия и югозападната периферия на Петричка околия) - 1021 кв.км, включени в състава на България през 1913 г.

*

На юг Главните Съюзени и Сдружени Сили от Антантата откъсват 8 712 кв. км, с правото по-късно да се произнесат за принадлежността им, от които 6 499 кв. км са земи освободени през 1913 г. и 2213 кв. км, присъединени към България през 1915 г. Тяхното географско разпределение е: 1. Горното поречие на Дяволска река в Източна Македония (югозападния дял на Пашмаклийска околия) - 253 кв. км; 2. Западна Тракия - около 8, 2 хиляди кв. км; 3. Левия бряг на Марица, разположен в покрайнините на Източна Тракия (останал в пределите на България след като Народното събрание не успява да ратифицира Берлинския протокол от 24 септември 1918 г.) - приблизително 300 кв. км. Впоследствие тези територии са поделени между Гърция и Турция.

*

След Първата световна война (към 1920 г.) територията на Царство България намалява до 103 146 кв. км.

*

През Втората световна война българската държава успява чрез мирна ревизия с подписването на 7 септември 1940 г. на Крайовската спогодба с Румъния да си възвърне Южна Добруджа в границите й до 1913 г - 7 696 кв. км и повърхността на България нараства до 110 911 кв. км. След края на войната на Парижката мирна конференция от 1946 г. България , с подкрепата и под протекцията на Съветския съюз съумява да защити териториалната си цялост и Парижкия мирен договор, подписан на 10 февруари 1947 г., потвърждава границите й от 1 януари 1941 г.

*

От 7 септември 1940 г. до днес международно признатите български граници остават непроменени, ако не се отчитат някои гранични спорове и съпровождащите ги спогодби и международни споразумения за: принадлежността на нововъзникнали острови във водите на Марица в граничния участък между България и Гърция; съвместното коригиране на коритото на река Тимок по границата с Югославия; урегулирането на спора с Турция, възникнал след изместването на коритото и талвега на река Резовска при устието й; определянето на обхвата на българското териториално море и на континенталния шелф и пр. Според последни изчисления територията на Република България е 110 994 кв. км.

*

1.07.1998

*”Ние” бр. 5-6/1998

nesnaecht ДИМИТЪР МИТЕВ

кандидат на историческите науки

*

БРИТАНСКИ ДОКУМЕНТИ ЗА СЪДБАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЕННОПЛЕННИЦИ СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

*

Последствията от участието на България в Първата световна война се определят от българската общественост още в онези години като „национална катастрофа". Определението се оказва вярно и точно, то издържа проверката на времето и по-късно единодушно се приема от българската историография.

Действително резултатите от присъединяването на България на страната на Централните сили, които са разгромени, оказват отрицателно влияние на цялостното обществено-политическо и икономическо развитие на българския народ в ново и най-ново време. Събитията в България през 1918 г. привличат вниманието на много изследователи. Хиляди страници са посветени на бурните процеси в българското общество през относително краткия период, обхващащ първите няколко следвоенни години. Най-различни аспекти от политическия, духовния и стопанския живот на българското общество се подлагат на исторически анализ. Съществува обаче един въпрос, и то немаловажен, който досега не е изследван , въпросът за българските военнопленници и заложници от Първата световна война и съдбата им след примирието.

Трябва да се подчертае, че става дума за десетки хиляди синове на България. За тях се знае малко. Основната група са т. нар. заложници, предадени на съглашенското военно командуване по силата на Солунското примирие. Точка 5 от явната част на Военната конвенция* предвижда разоръжаването и предаването в плен на всички български военнослужещи, намиращи се в деня на примирието западно от Скопския меридиан. По този начин в ръцете на неприятеля попадат 1-ва пехотна софийска дивизия, 6-а пехотна бдинска дивизия, сборната дивизия и българските части в състава на 302-ра германска дивизия.

В българската историческа книжнина е прието, че броят на предадените в плен тогава е около 100 000 офицери и войници1. По прецизни данни в това отношение дава Ел. Евстатиева2, която привежда сведения, произхождащи от, генерал Кантарджиев, който бил натоварен да изпълни точка 5 от Военната конвенция за примирие. Според него през есента на 1918 г. в заложничество остават 86475 офицери.Става дума за Вогината конвенция, с която на 29 септември 1918 г. в Солун се сключва примирие между България и Съглашението.

*

1 Христо в, Х. България, Балканите и мирът 1919, С., 1984, с.

23; М и т е в, Д. Съг-лашенските държави и Солунското примирие през 1918 г. - Истор. преглед, 1988, № 2, с. 14; Кръстев, П. Заложническата трагедия през 1918 г., Видин, 1932, с. 1. и други.

2 Евстатиева, Е. Към въпроса за числения състав и загубите на българската войска по време на Първата световна война. - Военноистор. борник, 1956, № 6, с. 33-39. Британски документи... 165офицери и войници.

*

Формално те се водят като заложници, а не като военнопленници, но на практика разлика в статута им няма. Към тях следва да се прибавят и предварително пленените български военнослужещи. Според Ел. Евстатиева към 1 март 1918 г. броят на българските военнопленници възлизал на 95 офицери и 11 506 войници или общо 11 601 души3. Сведения за пленени след 1 март 1918 г. до 29 септември 1918 г., когато се сключва примирието, авторката няма, но би могло да се предположи, че има и нови случаи на попадане в плен. Освен това трябва да се прибавят и военнопленниците, останали във вражески ръце още от Балканските войни. Явно е, че става дума за неголяма група, но все пак и те трябва да се имат предвид, тъй като в документите се срещат сведения за подобни случаи. Така че може да се приеме, че непосредствено след примирието от 29 септември 1918 г. броят на българските военнопленници възлиза приблизително на 100000 души. Част от тези хора съглашенското военно командване освобождава в непродължителен период от време след примирието. Друга част обаче са предадени на сръбските и гръцките власти и именно тяхната съдба е твърде тъжна. Освобождаването им се проточва чак да 1920- 1921 година. Поставени при тежки условия на живот4, много от тях не се завръщат по домовете си. Няма точни данни за броя на задържаните от сърби и гърци военнопленници, липсват и исторически проучвания по този въпрос. Затова отново сме принудени да прибегнем до предположенията и приблизителните изчисления. Документите сочат, че става дума за над 30 000 български военнопленници, които съглашенското командуване предава на балканските си съюзници Сърбия и Гърция.

От краткото изложение дотук става ясно, че въпросителните са много повече от известните факти, свързани с въпроса за съдбата на нашите военнопленници от Първата световна война. Липсата на документални източници е била и ще бъде основна пречка при проучванията по този проблем. Малко са запазените документи от български про изход, съдържащи данни за съдбата на останалите в плен офицери и войници. При това положение чуждите документални източници ще играят все по-важна роля в бъдещите проучвания. Особено ценни в това отношение са документите, съхранявани в архивите на великите сили победителки в Първата световна война. От една страна, те са по-лесно достъпни в сравнение с архивите на балканските държави, а от друга, именно великите сили често пъти са били решаващият фактор при определянето на хода на политическите събития на Балканите. Дори в случаите, когато действията на малките балкански държави са били определящи, осведомителните служби на съглашенските сили са се грижели да се трупа богата информация по различни въпроси, включително по интересуващия ни проблем за съдбата на българските военнопленници от Първата световна война. Ръководен от съображението, че трагедията на тези хора е незаслужено

*

3 Евстатиева, Е. Пое. съч., с. 38-39.

4 Кръстев, П. Пое. съч.; Българските пленници в Гърция и Сърбия, С., 1920; Д и-м и т р о в, П. За нашите пленници, Сливен, 1919; Животът на 8 пехотен полк през време на заложничеството 1918-19 г. (ръкопис, съхранява се във ВИБ), и други. 166 Димитър Митев.

*

пренебрегната от българската историческа наука, авторът на публикацията предлага документи, извлечени от богатия архив на британското Министерство на външните работи (Форин офис), които съдържат ценни сведения по този въпрос. Всички те са отложени в т. нар. клас „Политическа кореспонденция", включващ преписката на британските дипломатически представителства с външното министерство в Лондон. Част от тази документация е закупена от българската държава и във вид на фотокопия се съхранява в някои наши архиви. Фотокопията на предлаганите оригинални английски документи се съх-раняват в Централния държавен исторически архив със сигнатурен номер КМФ-04, инв. № 485/14 и 448/7. По целесъобразност на документите са обозначение оригиналните сигнатурни номера, използвани в Британския държавен архив, а именно Public Record Office, Foreign Office (PRO, FO) 371/...

Документите обхващат времето от юни 1920 г. до края на същата година, т. е. периода, когато пленническият въпрос е един от най-болезнените за България. Те съдържат разнообразни сведения за следвоенната история на България. По тях могат да се проследят няколко основни момента:

- развитието на българския военнопленнически въпрос след примирието от 1918 г., отношението на сръбските и гръцките власти към пленниците, усилията на българското правителство за освобождаването им и трудностите в това отношение.

Важни са и сведенията за политическата линия, към която се придържа английското прави-телство по военнопленническия въпрос. Тя най-общо би могла да се определи като не много активно, ала все пак съдействие за уреждането на този болезнен за България проблем с оглед на целите, които преследва Великобритания по онова време - умиротворяването на Балканите с цел утвърждаването на следвоенното териториално-политическо устройство. Английските източници позволяват да се правят косвени изводи и за политиката на другите съглашенски велики сили и специално на Франция. Предлагаме на вниманието на българската историческа наука избраните документи от архива на Форин офис, убедени, че те ще попълнят и разнообразят достъпната изворова база и ще бъдат от полза при бъдещите проучвания на българския военнопленнически въпрос след Първата световна война.

*

ДОКЛАД НА БРИТАНСКИЯ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ПРЕДСТАВИТЕЛ В СОФИЯ Х. ДЕРИНГ ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ ЛОРД КЪРЗЪН, ОТНОСНО РЕПАТРИРАНЕТО НА БЪЛГАРСКИ ВОЕННОПЛЕННИЦИ ОТ ГЪРЦИЯ.

*

ПРЕПРАЩА СЕ КОПИЕ ОТ НОТА НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ДО ГЛАВНОКОМАНДУВАЩИЯ СЪГЛАШЕНСКИТЕ ВОЙСКИ В БЪЛГАРИЯ № 181 София, 25 юни 1920

*

Г. Милорд, във връзка с моята телеграма № 174 от 22 т. г., в която докладвах, че гръцката военна мисия е оповестила предстоящото репатриране на български военнопленници, имам честта с настоящото да предам копие от нота на българското правителство до генерал Де Фурту, командуващ френските войски в България, която ми беше изпратена от г-н Стамболийски за сведение.

Радващ е фактът, че българските власти са взели точно тези мерки, за кои-то убеждавах министър-председателя и за които Ви докладвах в моята телеграма № 126 от 20 миналия месец. От четвъртия абзац за пръв път научих, че е предвидено наказание съгласно моето настояване за тези, които все още укриват гръцки деца. Г-н Стамболийски пита за мнението на щаба на съюзническото командуване относно това, дали децата с български произход от Македония под гръцка власт, трябва да се предават на гръцкото правителство, като той смята, че това не трябва да става. Аз съм склонен да вярвам, че горният щаб, ако въобще изпрати отговор, вероятно ще е на същото мнение както българското правителство.

Всекидневно се явяват признаци, които сочат, че френските власти тук проявяват тенденция да се отнасят благосклонно към българите в сравнение с гърците явно с цел да спечелят още по-големи симпатии в страната. В този конкретен случай, макар че вероятно няма да се консултират с мен, смятам, че гръцкото правителство няма други основания да иска от българското правителство нещо повече от връщането на децата с несъмнен гръцки произход, чиито родители в Гърция искат тяхното репатриране, или децата, чиито родители са изчезнали, но техният гръцки произход е доказан още преди войната . Хърбърт Деринг

*

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА № 5916

*

ПРИЛОЖЕНИЕ КЪМ ДОКЛАДА НА Х. ДЕРИНГ № 181 ОТ 25 ЮНИ 1920 г. ДО МНОГОУВАЖАВАНИЯ ГЛАВНОКОМАНДУВАЩ ИЗТОЧНИТЕ СЪГЛАШЕНСКИ АРМИИ София, 23 юни 1920 г.

*

Министерството на външните работи има честта да уведоми Генералния щаб на представителя на главнокомандуващия при Съюзническите източни армии, че взетите мерки от административните български власти за издирването и репатрирането на всички гръцки деца, които по силата на известни обстоятелства са в България, дадоха значителни резултати. За да реши окончателно този въпрос, Министерството на вътрешните работи изпрати преди известно време в провинцията двама полицейски инспектори със задачата да направят необходимото, за да бъдат издирени и отправени към военната гръцка мисия в София не само лицата, фигуриращи в списъците и представени от гръцката страна, но също така всички деца от гръцки произход, принадлежащи към същата категория. На всички околийски управители бяха дадени телеграфически заповеди в този смисъл.

Имайки предвид получените резултати, българското правителство има всички основания да смята, че формулираните възражения по този повод от гръцката страна ще бъдат задоволени. На основата на получените сведения от Министерството на вътрешните работи, всеки Бригански документи. .. 169· ? ден много лица от тази категория се предават на гръцките власти в София. Министерството pa външните работи в близко време ще доведе до знанието на многоуважаемия Генерален щаб цифрите на извършбните репатрирания.

Министерството на външните работи смята за целесъобразно да упомене също, че със заповед № 658 от 1 юни, издадена от г-н министъра на вътрешните работи и публикувана в Държавен вестник, се призовават всички, при които все още се намират гръцки деца, да ги предадат на властта в срок от 7 дни.

Предвидени са наказателни и полицейски санкции за тези, които не изпълнят тази заповед в установения срок.

Българското правителство се надява, че добрата воля, която то доказа в този случай, направените усилия и получените резултати ще бъдат оценени от съюзническите власти. От друга страна, бе съобщено за млади хора от Гръцка Македония от българска националност. Това са деца на български бежанци или сираци с българска националност, приети по милост в България през войната. Тъй като тези млади хора не са включени в списъците, представени от гръцката страна, и понеже направените възражения се отнасят само за деца от гръцка националност, министерството счита, че тези български деца не трябва да бъдат предадени на гръцките власти. Министерството не се съмнява, че това мнение се споделя от уважавания Генерален щаб. При все това, ако последният има някакви съмнения, които предпочита да бъдат проучени от френската разузнавателна служба в София според процедурата, предвидена в писмо № 2229/S, министерството ще изготви разпореждания, децата от бъл-гарска националност да бъдат отправяни към разузнавателната служба.

Министерството ще се радва да бъде запознато със становището на уважавания Генерален щаб. PRO, FO, 37114671, р. 4-7. Машинопис., Прев. от англ.

-

ТЕЛЕГРАМА НА ГРЪЦКИЯ ПЪЛНОМОЩЕН МИНИСТЪР В ЛОНДОН КАКЛАМАНОС ДО Д-Р ФРИТЬОФ НАНСЕН, В КОЯТО ДАВА СВЕДЕНИЯ ОТНОСНО БРОЯ И ПОЛОЖЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЕННОПЛЕННИЦИ, НАМИРАЩИ СЕ В ГЪРЦИЯ 21 юни 1920 г. Д-р Фритьоф Нансен, Кристиания*

*

Във връзка с моето писмо № 2934 имам честта да Ви съобщя следната информация. В Гърция има понастоящем 9584 български пленници, от които 68 офицери, 968 подофицери и 8548 войници. Към всички тях се отнасят както към гръцката войска и получават редовно заплатите си. Много от тях са заети със земеделска работа срещу заплащане. 348 гърци все още са задържани в България.

Съгласно приетите мерки в Обществото на народите тези пленници бяха поканени да заявят дали имат някакви оплаквания във връзка с отношението към тях и отговориха, че нямат никакви оплаквания, а искат само да бъдат върнати в родината им. В желанието си да даде ново доказателство за добра воля гръцкото правителство реши, въпреки че няма такова за задължение, тъй като договорът за мир не е влязъл в сила, да репатрира всички български пленници с изключение на 600 души, които ще бъдат предадени веднага щом българското правителство репатрира 348-те гръцки деца, които все още са задържани в България. Гръцкото правителство поиска от българското правителство да изпрати свои представители в Солун, които заедно с гръцките представители ще образуват смесена комисия, натоварена със задачата за репатриране на военнопленниците.

Какламанос PRO, FO, 37? 14671, p. 11. Машинопис. Прев. от англ. * Днес Осло. 170 Димитър Митев

*

ВЕРБАЛНА НОТА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА ДО ФРЕНСКОТО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО В СОФИЯ ОТНОСНО ТЕЖКОТО ПОЛОЖЕНИЕ, В КОЕТО СЕ НАМИРАТ ГРУПА БЪЛГАРСКИ ВОЕННОПЛЕННИЦИ В МАЛА АЗИЯ.

*

АПЕЛИРА СЕ ЗА ТЯХНОТО НЕЗАБАВНО РЕПАТРИРАНЕ София. 4 юни 1920 г. МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА № 5195

ДО УВАЖАВАНИЯ ВЪРХОВЕН КОМИСАРИАТ НА РЕПУБЛИКА ФРАНЦИЯ* В ГРАД СОФИЯ

*

ВЕРБАЛНА НОТА

*

Според точни сведения, с които разполага министерството, една група от приблизително 360 български военнопленници, задържани в Гърция, са били изпратени в Смирна (Мала Азия), където ги използват за работа по пътищата. Военнопленниците са в тежко здравословно състояние, застрашени от унищожение поради климата и голямото телесно изтощение, от което страдат.

И така, апелирайки към хуманните чувства на многоуважавания Върховен комисариат на Република Франция, царското Министерство на външните работи има честта да призове съответните служби, които да помогнат за изтеглянето на въпросните военнопленници от Мала Азия и репатрирането им колкото е възможно по-бързо. Министерството благодари предварително на уважавания Върховен комисариат по този повод. PR О. FO, 371f4671. p. 14. Машинопис. Прев. от фр.

*

ДОКЛАД НА БРИТАНСКИЯ ПРЕДСТАВИТЕЛ В СОФИЯ Х. ДЕРИНГ ДО ВЪНШНИЯ МИНИСТЪР ЛОРД КЪРЗЪН ОТНОСНО АПЕЛА, ПРЕДАДЕН МУ ОТ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА СОФИЙСКОТО ГРАЖДАНСТВО В ЗАЩИТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЕННОПЛЕННИЦИ В СЪРБИЯ И ГЪР-ЦИЯ № 194

София. 4 юли 1920 г.

*

Милорд,

Във връзка с моята телеграма № 174 от 22 миналия месец относно репатрирането на български военнопленници от Югославия и Гърция, имам честта с настоящото да предам апел в тяхна защита, съставен на публичното събрание, което беше открито на 6 миналия месец в София от българското Общество (Лига) за самоопределение ра нациите и от софийските научни дружества.Председателят и г-н Матеев, които са подписали апела, ме посетиха днес с молба този апел да бъде предаден на правителството на Негово величество.

Те ме уведомиха, че са представили подобен документ на моя френски колега. Аз им съобщих, че съгласно последната ми информация от моя колега в Атина гръцкото правителство съвсем няма желание да задържа българските военнопленници, но настоява българското правителство да изпълни условията, наложени от гръцкото правителство в това отношение.

Бях осведомен, че гръцката военна мисия тук е съобщила на дружеството на българския· Червен кръст, че е започнало репатрирането на български военнопленници. * До възобновяването на нормални дипломатически отношения между България и бившите й противници от Съглашението, последните се представляват в София от върховни комисариати начело с върховен комисар.

Британска документи... 171

По отношение на военнопленниците в Сърбия също така разбрах, че връщането им продължава. Уведомих г-дата Мишев и Матеев, че българското правителство многократно се е обръщало към мен по този въпрос и че правителстяото на Негово величество вече се е заин-тересувало от хуманна гледна точка по въпроса за бързото връщане на военнопленниците. Добавих, че съм готов да изпратя предадения ми документ. Изразих обаче надежда, че след като е започнало репатриране на военнопленниците, в скоро време всички те ще бъдат вър-нати обратно в България. Моите събеседници обаче проявиха съмнение в това отношение и казаха, че се наблюдава прекомерно забавяне. Все пак те ме помолиха да предам смирената им благодарност към правителството на Негово величество за предприетите действия в защита на българските военнопленници. Имам честта да Ви поднеса, милорд, моите най-дълбоки почитания Покорно Ваш Хърбърт Деринг PRO, FO. 37114671, р. 16-17. Машинопис. Прее. от англ.

*

НОТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПЪЛНОМОЩЕН МИНИСТЪР В ЛОНДОН ДИМИТЪР СТАНЧОВ ДО ЛОРД КЪРЗЪН, ПРИДРУЖЕНА С ИЗЛОЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ОТНОСНО ЗАДЪРЖАНИ БЪЛ-ГАРСКИ ВОЕННОПЛЕННИЦИ ОТ ЮГОСЛАВСКИТЕ ВЛАСТИ В НИШ-КАТА КРЕПОСТ И АПЕЛ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕТО ИМ № 468

Лондон, 18 декември. 1920 г.

*

Милорд,

Имам честта да· уведомя Ваше Превъзходителство за получената от българското царско правителство достоверна информация, че в Нишката крепост са затворени при най-лоши условия няколко български офицери и войници, някои от които са вече на границата на смъртта.

Имената на тези офицери и войници не са включени в списъка на българските военни престъпници, поискан от правителството на Сръбско-хърватско-словенската държава и из-пратен от Конференцията на посланиците. Имам честта да Ви изпратя приложено резюме на нотата на българското Министерство на външните работи а също, да Ви помоля да обърнете благосклонно внимание на този въпрос, за да бъде спасен животът на тези нещастни войници, които все още са задържани в затвора, след като мирният договор беше ратифициран още преди няколко месеца.

*

Ваше Превъзходителство,

моите най-дълбоки почитания. Покорно Ваш Д. Станчев

Приложение Българското министерство на външните работи има честта да уведоми българската царска легация в Лондон, че според получената в Генералния щаб на българската армия информация от бившите военнопленници в Сръбско-хърватско-словенската държава, а именно: майор Васил Пеев и някои български редници и подофицери, в настоящия момент в затвора на Нишката крепост все още са задържани като военнопленници няколко български офицери и войници, след като Ньойският мирен договор беше ратифициран още преди няколко месеца и съгласно чл. 105 от този договор Сръбско-хърватско-словенската държава трябваше да освободи всички български пленници веднага след размяната на ратификационните документи.

*

Горепосочените български офицери и войници са следните:

*

1. Подполковник Любомир Димитров Стоенчев, който от самото начало на мобилизацията до август 1918 г. е бил командир на 6-и македонски пехотен полк, а след това командир на 28-и пехотен полк.

В списъка на военните престъпници, търсени от Сръбско-хърватско-словенската държава, такова име не съществува. Преди много години полк. Стоенчев е бил един от македонските водачи на въстанията срещу турците.

2. Капитан Илия Петров Петров - командир на 8-а рота на 32-ри пехотен полк - който през цялата война е бил на фронта. В сръбско-хърватско-словенския списък на български военнопрестъпници под № 311 е посочен Илия Петров от Добруджа.

3. Поручик Александър Стоянов Манов, командир на 10-а рота на 9-и пехотен полк, който през цялата война е бил с полка си на фронта. В сръбско-хърватско-словенския списък на български военнопрестъпници под № 240 е посочен Александър Манолов, подофицер, началник на околия Баневац.

4. Подпоручик Стефан Николов Янев от 10-и пехотен полк. От самото начало на мобилизацията до 9 май 1917 г., когато е взет в плен, той е бил с полка си. В сръбско-хърватско-словенския списък на български военнопрестъпници под № 274 е посочен поручик Николов, преподавател в Софийската гимназия, офицер, командуващ лагера в Пловдив.

5. Подпоручик Атанас Коидов Бъчваров от 32-ри пехотен полк. От 10 септември 1915 г. до 2 май 1916 г. служи като редник в 11-и пехотен полк; от 2 май 1916 г. до 15 септември 1916 г. е във Военното училище (школа) за запасни офицери в Скопие, а след това до вземането му в плен служи в 32-ри пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък на български военнопрестъпници под № 37 е (Британски документи... 191) посочен Коньо Бъчваров или Бъчварев от 25-о планинско артилерийско отделение, а под № 208 е посочен поручик Кондов. 6. Подпоручик Йордан Попов Алексиев от 22-ри пехотен полк. От мобилизацията до капитулацията на полка си е бил с него на фронта. В сръбско-хърватско-словенския списък на български военнопреетъпници под № 5: - Алексов, околийски полицейски началник.

7. Подпоручик Коста Христов Станчев - от 48-и пехотен полк. От мобилизацията до май 1916 г. - редник в 10-а рота на 37-и пехотен полк. След тази дата до септември с.г. - във Военното училище в Скопие, а след това до вземането му в плен в края на войната - в 48-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския сгисък под № 69: Коста Христов, поручик, команду-ващ офицер в лагера за военнопленници (в Йена или Яна).

*

ВОЙНИЦИ

*

1. Редник Стоян Илиев Вълчев от село Смядово, Преславска околия, випуск 31. Служил през цялата война в 4-а рота на 31-ви пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък няма такова име.

2. Редник Стоян Маринов Кокалов, от село [.. .]1* окръг Пловдивски, 38-и випуск. Служил е през цялата война в 10-а рота на 9-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък няма такова име.

3. Редник Пеньо Марков Манев от град Айтос, 35-и випуск; през цялата война е слу-жил в 16-а рота на 35-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък под № 238 е посочен подпоручик Петър Манев, командуващ офицер в лагера при Плевен.

4. Редник Петър Христов Василев от село [. . .]2* Ямболска околия, випуск 26; през цялата война е служил във 2-ра рота на 46-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък няма такова име.

5. Редник Васил Колев Богданов от село Ботево, Ямболска околия, 30-и випуск; служил е през войната в 8-а рота на 80-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък под № 39: подпоручик Богдан Богданов от София, офицер от 11-а рота на 25-и пехотен полк.

6. Редник Петър Ангелов Метев от село Караалан3*, Борисовградска4* околия, 34-и випуск; през войната е служил в 14-а рота на 10-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък под № 255 е посочен ефрейтор Петър Мин-чев от отделение за преследване на бунтовници.

7. Редник Иван Серафимов Танчев от с. Хамбарли6*, Пловдивска околия, 35-и випуск; през войната е служил в 6-а рота на 44-и полк. В сръбско-хърватско-словенския списък няма такова име.

8. Редник Шабан ИбрямовЮмеров от село Карагьозлер6*, Осман-пазарска7* околия, 42-ри випуск; служил е в 3-а рота на 29-и пехотен полк. В сръбско-хърватско-словенския списък няма такова име.

*

Освен тези български офицери и войници в различни сръбски затвори са все още за-държани следните български военнопленници:

№ 1. Иван Димитров Петров от с. Калбунар8*, околия Горна Оряховица.

№ 2. Ценьо Ценов Катунски от с. Галиче, Оряховска околия. . И двамата са в затвора в Скопие.

№ 3. Никола [Я]нев Буданов от с. Ку ручеите9*, Хаскорска околия.

№ 4. Петър Найденов от гр. Враца. И двамата са в затвора в Ниш.

*

От горния списък се вижда, че имената и чиновете на тези офицери и войници не е сьвсем* ясен текст.8* Дн. с. Брягово, Първомайско. 4* Дн. гр. Първомай. 5* Дн. с. Житница, Пловдивско. в* Дн. с. Каравелово, Шуменско. 7* Дн. гр. Омуртаг. 8* Неуточнено. 8* Дн. с. Горски извор, Хасковско. 192 Димитър Митев, съвпадат дори с най-близките подобни имена от сръбско-хърватско-словенския списък на български военнопрестъпници.

В действителност сръбско-хърватско-словенските власти нямат претенции да им бъде предаден нито един от тях, но въпреки това всички тези хора са задържани през цялото време след примирието и сега са хвърлени в сръбски затвори при най-лоши условия, оскъдно хранени и без всякакви лични вещи.

Според получената достоверна информация може да се предположи, че сръбските власти задържат полковник Стоенчев и неговата група поради революционното минало на полковника в Македония под турска власт.

МВРИ моли българската легация в Лондон да се обърне към британското правителство с молба да направи постъпки за освобождаването на тези офицери и войници, преди да е станало много късно.

Забележки на служители на Форин офис по повод на българската нота.

Да се изпрати копие в Париж и да се помоли лорд Хардинг9 да повдигне въпроса пред Конференцията на посланиците. Да се информира българският министър. Х. Никълсън*0 21 декември 20 г.

Но това е въпрос главно между България и Сърбия. Да се попита г-н Станчев дали българското правителство е правило постъпки директно пред Белград и ако е така , какъв е бил резултатът.

Подпис - нечетлив 22 декември [19J20 г. PR О, FO, 37114672, р. 25-29. Машинопис и ръкопис. Прев. отангл. БЕЛЕЖКИ

*

БЕЛЕЖКИ

*

1 Лорд К ъ р з ъ н (Джордж Натаниъл Кързън; 1859-1925) - виден английски политически деец, член на Консервативната партия. Министър на външните работи на Великобритания през 1919-1924 година.

2 Д-р Фритьоф Нансен (1861-1930) - норвежки изследовател и дипломат. След Първата световна война активно участвува в изграждането на Обществото на народите. От името на международната организация ръководи благотворителни акции в помощ на пострадалите от войната, гладуващите в Съветска Русия и други.

3 Н о е л Бъкстон {1869-194 - виден английски политически деец, член на Лейбъристката партия. Дългогодишен ръководител, на Балканския комитет.

4 Д-р Христо Татарчев (1869-1952) - виден деец на националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско след Берлинския конгрес 1878 година. Член на ЦК и първи председател наВМОРО. Впоследствие задграничен представител на организацията.

6 Клод Ръсел - служител в британската легация в Атина. ?

7 Политне - министър на външните работи на Гърция.

8 Георги Радев - по това време главен секретар на Министерството на вът-решните работи и изповеданията. "Чарлз Род - служител в английското дипломатическо представителство в София.

9 Лорд Хардинг - британски дипломатически представител в Париж.

10 Х а р о л д Никълсън (1886-196 - известен английски дипломат, специалист по балканските и близкоизточния въпроси. Участвувал при изработването на Ньойския мирен договор.

Анонимен110
Митев нарича българските заложници "пленници", а нищо не говори за англо-френско-гръцките пленници на Дойран и руско-румънските пленници през 1916г. в Добруджа. Почему?
Ататюрк111
Може би мислите , че сте българи? Лъжете се!

През втората половина на 7 в. на територията на днешна Североизточна България се заселват и прабългарите, народ от тюркски произход. В съюз със славяните образуват Българската държава, призната от Византия през 681 г. Начело на държавата застава водачът на прабългарите хан Аспарух, а за столица е обявена Плиска.

За аворството на Цитата -

Натиснете тук

Киряк Стефчоff112
По случай Дните на българската култура в Русия българската делегация ще представи пред руската общественост на Червения площад в Москва уникални произведения на ВИЗАНТИЙСКОТО ИЗКУСТВО

Дойчо Дойчев113
Харалд Киндерман, посланик на Германия в България, пред журналисти:

"Както французите са известни с готварските си умения, така българите се славят като математици и вещи в техниката.

Това е изключителна база в България да стъпят големи немски фирми на високите технологии"

nesnaecht

ЦАР САМУИЛ

НАЙ-ТРАГИЧНИЯТ

През 971 г., след едно опустошително нашествие на киевския княз Святослав, византийците превземат българската столица Преслав. Плененият цар Борис II е отведен в Цариград и лишен от императорския си сан, а брат му Роман - скопен публично за разтуха на тълпите. За император Йоан Цимисхи едва ли има някакво съмнение, че с българската държава е вече свършено завинаги.

Но не така смятат четиримата братя Давид, Мойсей, Арон и Самуил, влиятелни феодали от Македония - твърде скоро те и освобождават окупираните източни земи, и изнасят военните действия в гръцките области. След смъртта на първите трима братя спасяването на потъващия държавен кораб ляга изцяло върху плещите на Самуил, който не прибира меча в ножницата цели четиридесет години. Зловещата схватка със следващия василевс Василий II се води дълго с променлив успех и е един от най-кървавите периоди в историята на Балканите.

Странно наистина, но в ония макбетовски времена, когато след поредица от щастливи военни походи България отново изглежда силна както преди, а Самуил разполага с всичко, за да се обяви за неин пълновластен господар - този благороден човек не само не узурпира короната, но и се отнася към царския род с поразителна лоялност. През 977 г., когато Борис II е вече мъртъв, Самуил предлага престола на избягалия от Цариград скопец Роман, оставайки му верен и след повторното му пленяване от византийците през 991 г. чак до смъртта му в затвора през 997 г. Едва тогава той обува червените ботуши и облича пурпурната хламида, получавайки бързо международно признание.

Началото на края настъпва след тежкото поражение от 1014 г., когато Василий II, наречен от гърците Българоубиец, ослепява взетите в плен 15 хиляди български войници, оставяйки на сто души по един човек с едно око - за да ги води. Суровият воин Самуил умира също от разрив на сърцето - когато ужасната процесия се добира до резиденцията му в Охрид (днес в Република Македония).

През 1018 г. България губи своята независимост.

Редактирано от - nesnaecht на 08/10/2003 г/ 16:46:54

Paul Stephenson115
The Legend of Basil the Bulgar-Slayer

Paul Stephenson

£ 30.00

August 2003 / Hardback / 182 pages 15 half-tones 7 colour plates 3 maps / ISBN: 0521815304

In stock

The reign of Basil II (976–1025), the longest of any Byzantine emperor, has long been considered as a ‘golden age’, in which his greatest achievement was the annexation of Bulgaria. This, we have been told, was achieved through a long and bloody war of attrition which won Basil the grisly epithet Voulgartoktonos, ‘the Bulgar-slayer’. In this new study Paul Stephenson argues that neither of these beliefs is true. Instead, Basil fought far more sporadically in the Balkans and his reputation as ‘Bulgar-slayer’ was created only a century and a half later. Thereafter the ‘Bulgar-slayer’ was periodically to play a galvanizing role for the Byzantines, returning to centre-stage as Greeks struggled to establish a modern nation state. As Byzantium was embraced as the Greek past by scholars and politicians, the ‘Bulgar-slayer’ became an icon in the struggle for Macedonia (1904– and the Balkan Wars (1912–13).

Contents

1. Basil the Bulgar-slayer: an introduction; 2. Basil and Samuel; 3. Basil annexes Bulgaria; 4. Victory and its representations; 5. Basil the younger, porphyrogennetos; 6. The origins of a legend; 7. Basile aprè s Byzance; 8. Basil and the Macedonian question; Conclusion.

http://books.cambridge.org/0521815304.htm

Петър Добрев116
НЕЩО ЗНАЙНО Е НЕЗНАЙНО ЗА БЪЛГАРИТЕ -

Натиснете тук

nesnaecht Добрев изтрих ти го единия защото не работи !
nesnaecht 5 октомври - БАЛКАНСКА ВОЙНА /1912-1913 г./

Това е война на страните от Балканския съюз /България, Сърбия, Гърция и Черна гора/ срещу Турция. Повод за войната става отказът на турското правителство да даде автономия на Македония и Одринско. Военните действия започват на 26 септември 1912 г. между Черна Гора и Турция. Другите балкански съюзници се намесват на 5 октомври. Силите на Балканския съюз възлизат на 902 422 души и 1 800 оръдия. България мобилизира 607-хилядна армия със 1 116 оръдия, която за кратко време разбива главните турски сили в Източна Тракия и стига до Чаталджа /на 40 км. от Цариград/. Българските победи при Селиоглу, Гечкенли, Ескиполос, Петра и малко по-късно при Бунар хисар и Люле Бургас вписват светли страници в новата ни история. Значителни успехи постигат съюзниците в Македония и Албания. Воюват не само редовни армии - с тях са десетки чети на Вътрешната македоно-одринска революционна организация/ВМОРО/, които действат в тила на противника.Воюва целият български народ. Дори сънародници, изселили се отвъд океана - в САЩ и Канада, бързат да се завърнат, за да дадат своя принос в борбата с вековния поробител. Турското правителство се обръща към великите сили да посредничат за прекратяване на военните действия. Започналите в Лондон преговори за мир са прекъснати на 23 януари 1913 г. след младотурския преврат. В последвалите сражения турските въоръжени сили безуспешно атакуват българските позиции при Чаталджа. Блестящи са победите ни при Булаир и Шаркьой. Съюзниците завладяват важните крепости Янина, Одрин и Шкодра. На 17 май 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор, според който Турция отстъпва на страните от Балканския съюз земите на запад от линията Мидия-Енос заедно с егейските острови.

Снимки от военно-историческия музей Балканска война 1912-1913

Б-г позиции при ОДРИН

****

****

****

****

КОДЖА -ЧЕШМЕ 1913

****

******

ЗА ПОВЕЧЕ ПО ЕПОПЕЯТА НАТИСНЕТЕ ВЪРХУ СНИМКАТА

Редактирано от - nesnaecht на 10/10/2003 г/ 10:38:27

Viva Райна Дрангова /1935 г./, внучка на легендарния полковник Борис Дрангов /3 март 1872-26 май 1917/ казва, че в техния род национализъм не е лоша дума, а висша форма на патриотизъм. Нейният дядо е един от най-големите ни военни тактици. Ентусиазиран идеалист, Дрангов воюва до края на живота си за освобождението на Македония. Той участва последователно в три войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна и във всички тях не познава поражение. Като командир на роти

печели славни битки

- при с.Гечкенли /22 октомври, 1912 г./, Чаталджа /17 ноември, 1912 г./, Одрин / 13 март, 1913 г./ и др.

На 22 април, 1916 г. става началник на школата за запасни поручици в Скопие. Година по-късно поема командването на девети пехотен пловдивски полк и на 26 май, 1917 година пада убит при завоя на Черна.

"Дрангов е бил твърд характер, оформен от ясни, алтруистични идеи. Предан другар на войниците, верен съпруг и любящ баща, рицар на слабите, талантлив писател, човек, който владее в пълнота гражданските, войнишките и човешки добродетели" - така характеризира Райна Дрангова личността на дядо си.

Борис Дрангов умира млад - на 45 години. "Чудно ми е как е могъл за толкова кратък живот да бъде навсякъде блестящ" - разсъждава Райна. Пред своите войници и деца Дрангов обичал да казва, че животът се мери единствено по съдържание.

Внучката му Райна е завършила право в СУ "Св.Климент Охридски". Била е дълги години юрисконсулт в ЦКС и за малко в Съюза на архитектите. Гласът на кръвта, обаче, винаги я е

теглил към ВМРО

казва тя. Затова приела да стане заместник-председател на организацията.

Брат й, Борис Дрангов /1937/ , който продължава името и фамилията на дядо им, завършва Духовната семинария. По-късно става асистент в нея по история на изкуството. През 1974 г. по искане на Македонската патриотична организация, Дрангов-внук заминава за Канада. Преди това е ръкоположен за свещеник. Сега ръководи българо-македонската църква "Св.св. Кирил и Методий" в Торонто.

Райна Дрангова твърди, че днес малко българи знаят нещо за произхода на дядо й, както и за неговото семейство.

Борис е син на богатия скопски търговец на дървен материал Стоян, който бил съдружник на бащата на Гоце Делчев. С красивата Гюргена имат 5 деца - Тодор, Михаил, Борис, Мария и Екатерина. Година преди смъртта си Стоян пише завещание.

С него дарява много пари на двете църкви в Скопие,

както и на обществото на бедните в града. На децата си оставя по-малко средства като казва, че най-голямото богатство е трудолюбието. Първородният му син- Тодор става търговец. Михаил е дълги години уважаван учител в Скопие, а двете му дъщери Мария и Екатерина имат талантливи деца, завършили висше образование. Синът на Мария- Трайко, учи инженерство и медицина в Белгия и работи до края на живота си в Конго.

За разлика от братята си Борис мечтае да бъде юнкер във Военното училище в София. Със заповед номер 192 от 1891 г.е зачислен в първа юнкерска рота. На 1-ви януари 1899 г. е произведен в чин поручик и е назначен във втори пехотен полк в гр.Лом. Тук, на брега на Дунава, Дрангов среща първата си голяма любов - Райна, дъщеря на Денко Николов Попов от с.Мало Нагоричане, Куманско. Денко е бил четник от четата на дядо Ильо войвода, взел участие в Сръбско-турската война. През Руско-турската война 1877-1878 г. той влиза с отряда на генерал Гурко в София. Участва в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. и в Балканската война през 1912 г. като опълченец. Дядо Денко харесва от пръв поглед Борис за свой зет. Допада му неговата прямота и безкористен патриотизъм. На първия портрет, който младият Дрангов подарява на годеницата си личи следният надпис:

"Всеки пожънва що сее. И както постила- спи.

Човек е роб на свойта воля, но господар на свойто дело създател на съдбините си."

Пред Райна Борис казвал, че най-голямата грижа на командира е войниците му да бъдат добре. Веднъж разярен излял върху главата на готвача казана с лошо сготвената войнишка чорба. "Да ври, да ври казанът - там е силата на войника", постоянно напътствал той немарливите към войнишкия бит офицери.

През 1903 г. Дрангов е семеен с две деца и трето на път. Под предлог, че отива по служебна работа, той оставя красивата Райна сама и се запътва към поробената все още Македония. От Кюстендил на 17 август й изпраща писмо: "Мойта невеста,

Ти отлично знаеш как стоят работите в нашата родна земя. Там юнашка кръв се обилно лей. Никога по усилно време за майка Македония не е било. Аз отлично чувствам това и като нейн мил син, не мога да не се притека на мъченическия й зов.

Аз заминавам, мойта драга невеста!

В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая,

поставям Отечеството по-високо от семейството,

неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага.

Не тъжи за мен. Предопределеното от горе с тъги не можеш измени. След Отечеството, теб и децата най-много обичах в тоя свят. Бъди разумна, живей економично, тури си за цел в живота- да отгледаш децата- и ти ще намериш в това щастието си.

Целувам теб и децата най-горещо.

Борис"

Като войвода на 120 юнака Дрангов прехвърля границата. На планината Плавица, над Кратово, четата се сражава храбро с аскера.

След Илинденското въстание Дрангов решава да се учи на висше военно изкуство. От 1904 до 1907 година следва в Николаевската генералщабна академия в Петербург, която завършва с отличие. "Драгомиров и Суворов бяха неговите богове"- спомня си един от съучениците му. През 1910 година е назначен за преподавател по тактика във Военното училище в София. През този период започва да пише във военни издания, предимно в сп."Народ и армия". През 1914 г. е даден под съд, че критикува в печата военния министър и висши военни. Оправдан е от съда, но началниците му го разкарват да служи в редица градове. Семейството се мести с него.

Всичките му деца: Кирил, Мария, Денко и Виктория, кръщават по-късно синовете си с името Борис. (Дрангов е имал и още един син -Стоян, който умира като дете.)

Полковникът възпитавал строго децата си. Държал да спят на дъски с обикновени одеала. "Не може бъдещите войници на България да спят в пухени завивки"- казвал. Веднъж Кирил, който тогава бил на 12 години, накарал ординареца на баща си да му лъсне обувките. Като видял това Борис Дрангов пратил войничето да занесе едно писмо до Военното училище. Пътят до там бил доста кален. Когато ординарецът се върнал, Дрангов накарал сина си да му почисти обувките. "Правя това, за да разбереш, че трябва да се трудиш и че не бива да унижаваш с нищо обикновения войник"-казал той.

Кирил има интересна съдба

Той следва право в Софийския университет. Когато е предпоследна година студент влиза във ВМРО и зарязва учението. После го продължава с прекъсване в Монпелие, Берлин и Инсбрук.

Като приятел и съмишленик на Ванчо Михайлов е непрекъснато преследван в България. Семейството му постоянно се мести от град на град. Децата му Райна и Борис още помнят този тежък живот. Вечерта на 8 юни, 1946 година в София са избити 200 михайловисти. Между тях е и Кирил. Точно като баща си и той загива на 45 години. Неговата дъщеря Райна твърди, че баща й, както и дядо й обичали да казват: "В смъртта няма нищо страшно, защото е сладко да се мре за България".

Viva Моля да ме извините, горният пасаж е от в."Сега", 10.08.2002
nesnaecht Варна през Руско-турската война от 1828-29 г.

--------------------------------------------------------------------------------

*

*ЗАСАДАТА НА ВАРНА*

Съперничеството, стремежа за влияние върху Проливите и решаването на черноморския проблем изобщо били причина за обявяване на поредната война между Русия и Турция.

На 14 април 1828 г. руския император обявил война на Турция, а само след месец Втора армия вече била отсам Дунава. Основните сили били насочени към Шумен, а към Варна тръгнал малък отряд от около 4500 войници начело с генерал Сухтелен. Пристигайки в околностите на укрепената Варна русите били пресрещнати от турския гарнизон и принудени да отстъпи към крайградските възвишения. Това дало възможност на турците да подсилят отбраната си с още войска и оръжие. В крепостта вече имало над 200 оръдия с близо 50000 снаряда. Флотът на Кавас паша, състоящ се от 16 неголеми, но тежко въоръжени и маневрени кораби пазел града откъм морето. За отбраната на крепостта от Портата във Варна изпратили капудан Мехмет Иззет паша.

*

*АЛЕКСАНДЪР ДРЕЙГ*

След падането на Анапа на 22 юли руския флот начело с флагмана "Париж" вече бил в залива Саганлък (Евксиноград). Съставляван от осем линейни кораба, пет фрегати, три бомбандира, бриг и бригантина, както и множество по-малки съдове, флота бил командван от командира на Черноморския флот и опитен флотоводец адмирал Алексей Грейг. Той веднага предложил на Мехмет паша да предаде крепостта и така да се избегнат безсмислени жертви и от двете страни, но категоричния и пренебрежителен отговор дал на Грейг свобода на действие. По обяд на 26 юли между фрегатата "Евстафий" и бреговите батареи започнала престрелка. По-късно, под прикритието на нощта руски катери с абордажни групи се промъкнали към турските кораби и въпреки яростната съпротива успели да ги завземат всичките 16. Бил пленен и самият Кафас паша, както и малцината останали живи турски моряци. След няколко дни били готови и шестте редута, в близост до северната стена на крепостта, а разположението и устройството им създавали условия за продължителна обсада. Обградена, варненската крепост, и особено цитаделата била подложена на всекидневен постоянен обстрел от бреговите батареи и корабите. На 7 август в продължение на 3 часа крепостта била обстрелвана от целия руски флот. За подсилване на бреговите позиции на 18 август пристигнал адмирал Фадей Белинсхаузен (откривателя на Антарктида) и руските сили стигнали да 30000 души и 118 оръдия. От корабите били снети още 50 далекобойни корабни оръдия, а част от екипажите сформирали пеши отряди. В края на август петхилядния отряд на генерал Головин преодолял езерото и установил позиции на възвишенията под Галата.

*

ОБСТРЕЛ СЪС РАКЕТИ*

Приключил подготовката за обсада, адмирал Грейг отново предложил на Мехмет паша предаването на града, но дори и личните посещения на двамата в лагера на другия не довели до споразумение. За турците имало добри новини - те очаквали помощ от силен турски отряд идващ по море и не искали да отстъпят града. Тези новини, потвърдени и от техни източници разтревожили руснаците, тъй като биха попаднали под двоен огън, а това неминуемо щяло да доведе до вдигане на обсадата. На 15 септември на борда на адмиралтейския кораб "Париж" било взето решение за ускоряване на атаката срещу крепостта чрез едновременни и съгласувани действия. Турците усетили какво ги очаква и поискали подновяване на преговорите, като при Грейг се явил помощника на Мехмет паша Юсуф паша. Турските военни били склонни на капитулация, но варненските турски първенци се възпротивили на мирното предаване на града, и под техен натиск командването решило да продължи съпротивата.

*

КАПИТУЛАЦИЯ НА МЕХМЕД ИЗЗЕТ ПАША*

Съгласуваното настъпление започнало на 28 септември през нощта, като били атакувани няколко бастиона, а стотина матроси от флагмана проникнали в крепостта.По време на атаката били използвани и бойни ракети, изстрелвани от батареите на генерал Засядко. Сражението било наблюдавано лично от руския император Николай І, който установил своя щаб на Турна тепе (паметника на Българо-съветската дружба над кв. Чайка). До обяд на другия ден руските войски напълно овладяли Варна. В 14 часа Мехмет Иззет паша се предал в плен и предал ключовете на града на императора.

С настъпването на зимата обсадата на Шумен и Силистра била прекратена, във Варна останали за зимуват само един отряд канонерки. През 1829 г. военните действия се изместили към българското южно черноморие и дунавските градове. На 14 септември 1829 г. с подписването на Одрински мирен договор Османската империя капитулирала. Свободата на руското корабоплаване по Дунав, в Черно море и Проливите била потвърдена, много от земите, овладeни от руснаците им били предадени, но Варна трябвало да бъде върната на Турция. С напускането си през 1830 г. руските войски разрушили по-голямата част от варненската крепост, като от нея останала само цитаделата (Барутхане). Заедно с тях от града тръгнали и голяма част от българското население, което се заселило в Бесарабия.

*

В памет на завземането от руските войски на крепостта Варна името й е дадено на малко, основано през 1842-43 г. погранично село в Русия.

nesnaecht
Руско-Турска Освободителна Война 1877 - 1878г.

.

****************

ГЕНЕРАЛ ГУРКО

****************

ГЕНЕРАЛ СКОБЕЛЕВ

****************

.

Начало и ход на войната

.

Още през есента на 1876г. руското правителство обявява частична мобилизация и започва непосредствена подготовка за предстоящата война. Формирани са две армии - Дунавска и Кавказка. Дунавската армия под командването на на брата на императора, Великият княз Николай Николаевич, наброява около 190 000 души, а Кавказката брои 80 000 души. В хода на военните действия съставът и на двете армии се увеличава.

.

Срещу тази военна сила Османската иперия противопоставя почти 500 000 армия, която е въоръжена с най-модерното за времето си оръжие. В нейната армия работят и западни военни мисии. По-голямата част от турските войски са съсредоточени на Балканския полуостров. В хода на военните действия турската Дунавска армия достига до 380 000 души.

.

В заключителния етап на военната подготовка на страната на Русия се включва Румъния с 40 000 армия, Черна гора с 25 000 армия, а след падането на Плевен и Сърбия с 56 000 армия.

.

На 10 април руският канцлер княз А. Горчаков съобщава на руското дипломатическо тяло, че Русия е принудена да защити достойнството на Европа. Два дни след това, на 12 април 1877г., войната е обявена с Манифест на император Александър ІІ, прочетен в Кишинев.

.

В периода април-юни руските войски се съсредоточават на р. Дунав. На 10 юни Долнодунавският отряд на ген. Цимерман форсира реката между градовете Браила и Галац. Като преследва отстъпващите турски части, той достига до линията Черна вода-Кюстенджа. Това първо преминаване на юг от дунав има за цел да заблуди турското командване за мястото на основния руски десант. След обстойно проучване на укрепителната система, от руска страна се взема решение главният удар да бъде нанесен при Свищов. Тази отговорна задача е поверена на ген. Драгомиров и командваната от него 14-та пехотна дивизия.

.

На 15 юни руските войски форсират реката и приминават на българския бряг. Отлично изпълнената бойна операция дава възможност за бързо преминаване на основната част на Дунавската армия на завзетия плацдарм. Тук руските войски се разделят на три отряда-Източен, под ръководството на престолонаследника Александър Александрович, Преден под командването на ген. Гурко и Западен, с командващ ген. Криденер.

.

Източният отряд в състав от около 70 000 души има за задача да напредне на изток и да блокира големите военни бази Разград, Русе, Шумен и Варна, без да прави опити за тяхното превземане. Предният отряд в състав 12 000 бойци, между които са и българските опълченци, трябвало да настъпи по посока Търново - Старопланинските проходи в централната част на Балкана. На Западния отряд се поставя задачата да овладее Никопол и да развие по-нататъшно настъпление в западна посока. Неговата численост е 35 000 души.

**************

**************

В началото военните действия се развиват според разработения план. Източният отряд напредва успешно и стига до р. Янтра и р. Черни Лом. Тук той преминава към позиционни действия в изпълнение на поставената му задача. Западният отряд превзема Никопол, но поради забавяне дава възможност на Осман паша и войските му, напуснали Видин, да завземат гр. Плевен. Първият опит за овладяването на града на 8 юли от корпуса на ген. Шилднер - Шулднер завършва с неуспех. Предният отряд постига най-големи успехи. След като освобождава Търново, той преминава през Хаинбоаз, завладява Подбалканската долина и атакува турските позиции на Шипченския проход в гръб от юг. В същото време от север напредва габровският отряд на ген. Дерожински. На 7 юли Шипка пада в ръцете на руската армия. Това е една изключителна победа, тъй като Шипченският проход е основната връзка между Северна и Южна България в централната част на Стара планина. Три дни по-късно, на 10 юли, Педният отряд превзема Стара Загора.

.

Успехите на ген. Гурко и застрашителният му марш принуждават турското командване да прехвърли срещу него армията на Сюлейман паша, в състав от 40 000 души. Тя има задача да овладее отново Шипченския проход, да се свърже с армията на Осман паша, след което с общо настъпление русите да бъдат изтласкани зад Дунав. В боевете при Стара Загора на 19 юли българските опълченци и руските войски показват чудеса от героизъм, но са принудени да отстъпят под натиска на превъзхождащия ги противник и да съсредоточат своите усилия за задържане на Шипка.

.

Отбраната на прохода е поверена на ген. Столетов. Отрядът му включва Орловския полк и пет опълченски дружини. Общият брой на защитниците на Шипка е около 5 500 души. По-късно към тях се присъединява и Брянският полк. Срещу този отряд е хвърлена 30 000 войска от армията на Сюлейман паша. Най-ожесточените сражения се развиват в периода 9-11 август. В най-критичния момент, когато всичко изглежда загубено, пристига помощ от 205 стрелци, изпратени от ген. Радецки. Отбраната е стабилизирана, а замисълът на турското командване пропада.

.

Междувременно продължават бойните действия на Западния отряд. На 18 юли е предприета втора атака на Плевен, но въпреки огромните загуби на жива сила, градът остава в ръцете на турците. Третият щурм се провежда в края на август 1877г. Жертвите от руска страна са 15 000 души, но Плевен и този път не е превзет. Едва след третата атака руското командване поставя града в пълна блокада. За целта от Русия е извикан ген. Тотлебен, който съумява да прекъсне всички връзки на Осман паша с външния свят. Загубили всякаква переспектива, турските войски правят опит за пробиване на блокадата на 27 срещу 28 ноември. Неуспехът принуждава Осман паша да капитулира и на 10 декември Плевен пада в ръцете на русите.

*****************

*****************

Превземането на Плевен е повратна точка в развитието на на военните действия. Въпреки тежките зимни условия руската армия форсира Балкана чрез Западния отряд под командването на ген. Гурко, чрез Троянският отряд под ръководството на ген. Карцов и от Шипченският отряд с командващ ген. Радецки. След превземането на София на 23 декември отрядът на ген. Гурко се насочва към Пловдив. В същото време ген. Карцов освобождава Карлово и Подбалканските полета и обединява войските си с тези на ген. Гурко. На 4 януари 1878г. е завзет Пловдив, а войските от армията на Осман паша панически отстъпват към Бяло море.

******************

******************

На 27 и 28 декември отрядът на ген. Радецки разбива и пленява 22 000 армия на Вейсел паша при Шипка-Шейново. Обединените руски сили се насочват на изток и на 14 януари 1878г. Одрин е превзет.

.

Настъпателни действия предприема и Долнодунавският отряд на ген. Цимерман, който първоначално, заедно с Източния отряд, има задача да блокира четириъгълника Силистра-Русе-Шумен-Варна. На 16 януари е превзет Добрич, а на 10 февруари в руски ръце пада и Силистра.

.

Военният разгром на Османската империя принуждава Високата порта да иска примирие. То е сключено на 19 януари 1878г. в Одрин.

©2003. Mannlicher. Всички права запазени.

nesnaecht

Решението за разпокъсване на България взето на Берлинския конгрес (1878 г.) никога не е било приемано от народа. Като последица от решенията от 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.), което през 1885 г. довежда до обединението на Княжество България и Източна Румелия. Избухва и Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.).

Редактирано от - nesnaecht на 13/10/2003 г/ 00:39:21

nesnaecht

.

Добруджанската конница

Посвещава се генералу Колеву

.

.

.

Не конница — морски

Вълни побеснели,

Сонмъ зверове горски

Отъ гневъ пощърклели;

.

.

.

Не конница — буря

Отъ бесни демони,

Що сичко катуря,

Илъ тъпче, илъ гони.

.

.

.

Не конница — хала

Отъ сабленъ звенъ, блясъкъ,

Огъ цвилъ „ура"! — цяла

Отъ топотъ и трясъкъ.

.

.

.

Блянъ вихренъ понесенъ

Надъ степь ековита,

Ужасната песень

На конски копита.

.

.

.

Не конница — лава

Въ димящи талази,

Въ прахъ, гърмотъ и слава

Летящи витязи.

.

.

1916 г.

.

Ив. Вазовъ

.

.

.

.

През 1916 г. български войски влизат в Букурещ

********

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния, а на 5-6 септември 60-хилядна румънска армия вече е унищожена в крепостта Тутракан. След няколко дни пада и Силистра. Други български части превземат Добрич. Над румънската армия в Добруджа надвисва катастрофа.

.

Вярна на съюзническия си дълг русия праща цяла армия в подкрепа на Румъния. Тя се състои от 61-а и 115-а пехотна дивизия, Трета конна руска дивизия, пехотна дивизия от сърби и хървати, живеещи в Русия, артилерийски корпус Само тези сили бяха равни по численост на действащата в Добруджа Трета българска армия в състав I, IV, VI и Конна дивизия.

Наистина, в помощ на българите бяха 25-а турска дивизия (слабо обучени сирийски араби) и една германска бригада от 4 дружини. Но до русите се биха пет румънски дивизии и една конна бригада, артилерийски полкове и картечни роти. Руско-румънските сили имаха 70 дружини (срещу 43 български и 19 съюзнически). Флангът на тези сили бе осигуряван от огромния руски черноморски флот: съставен от няколко нови броненосци, стотици миноносци, подводници, катери. Артилерията им покриваше едва ли не половин Добруджа. Срещу тях имахме 6 миноносци от типа на "Дръзки".

.

Българското командване се страхуваше, че войниците няма да се бият срещу освободителите си от 1877-1878 г. Опасенията се оказаха неоснователни. Различно бе само отношението към пленниците. И офицери, и войници дълго не предаваха заловените в пленнически лагери, канеха равните по чин в землянките, където ги хранеха и пояха и тъжно разсъждаваха върху криволиците на съдбата, изправила ги един срещу друг.

.

След пограничните сражения яростни боеве пламнаха на 5 септември край Добрич. Руската 61-а дивизия атакува българските позиции край града, подпомогната от 6 руски ескадрона. Руските ескадрони бяха избити до последния човек от атакуваните български батареи. С ужасяващи загуби бе отблъсната и руската пехота.

.

В следващите дни пламнаха боеве по цялата линия в Добруджа - от Дунав до Черно море. Към Добрич русите насочиха още две дивизии. Българското командване можа да противопостави само нестроеви войници (готвачи, санитари) и добрички граждани - доброволци, въоръжени с пушки на убитите в предишните дни. Тази шарена войска атакува с "ура" на нож руските вериги. Русите дочакаха храбро удара, но бяха сметени и след кратък бой побягнаха назад, кой знае защо също с "ура". Поради това собствените им картечни роти в тила ги сметна за настъпващи българи...

.

На 7 септември в боя влезе и сърбохърватската дивизия, която се оказа според ген. Христов, летописец на събитията, най-коварния противник на Добруджанския фронт. Тя едва не проби българските позиции. Наложи се конната дивизия на ген. Колев (бесарабски българин) да я удари във фланг и тил.

.

Сърбохърватската дивизия изчезна почти изцяло под сабите на български конници, в които сякаш си събуди духа на Аспаруховите бойци, препускали си точно по тези места преди 12 века. Впрочем големият герой в тези дни бе именно Конната дивизия на ген. Колев. Тя запушваше дупки в тила, разкъсваше вражи позиции, нападаше във фланг, или изненадващо налиташе на походни колони в дълбокия тил. След години немският генерал Гудериан ще каже: "Учил съм се на танкова война от действията на ген. Колев с конницата му в Добруджа".

След провала край Добрич руско-румънските войски се оттеглиха в Северна Добруджа на готовата Кубадинска дивизия - на няколко километра от линията Кюстенджа-Черна вода.

Вече беше свободна Южна Добруджа, която румънците ни бяха отнели през 1913 г. Но през пристанището на Кюстенджа руската армия стоварва попълнения, - артилерия, казашка конница. На свой ред румънците насочват цяла нова армия - Трета, като българската.

След безуспешна атака на Кубадинската позиция (17-19 септември) Трета българска армия минава временно в отбрана. Трикратното превъзходство на противника не безпокои българите. Но руското командване настъпва на 1 октомври към височините край с. Енгес и Казичи, и българските позиции при Бетаул и Софулар.

.

Цял ден бойците на 3-а армия, неколкократно по-малко от руснаците, отбиват атаките. Надвечер в конраатаката тръгва дивизията на ген. Колев. Мрачната слава на българската конница смразява русите и те побягват.

.

Пак тогава Трета румънска армия минава Дунав при Рахово в тила на Трета българска. Двете стоварени румънски дивизии имат срещу себе си две български гранични роти, които се бият цял ден и отстъпват едва надвечер. През нощта обаче граничните внезапно нападат румънците, които не знаят колко малко са нашите, побягват и губят заетите позиции. Сред румънците настъпва пълно безредие. Мостът им е скъсан от мина и в паниката генералният щаб си връща войските в Румъния. Българските граничари два дни не могат да се опомнят от победата си.

.

На 19 октомври Трета българска армия започва атаката на Кубадинските позиции и ги пробива на 21 октомври. Единствено русите оказват съпротива. Особено страшна е битката на Кубадин, в която 4-а пехотна дивизия се бие "на нож" с русите цели 6 часа. Руската дивизия е унищожена, пленено е бойното й знаме. По-късно са пленени и знамената на другите две дивизии. Трите флага и днес са във Военноисторическия музей на България.

.

Преследването на разбитите части поради дъждовете е тежко. И разбити, руси и румънци още са повече и ариергардите им се сражават до край. В края на октомври русите дори пробват контранастъпление.

.

Руските атаки бяха отбити с огромни загуби. Българските войски останаха по-малко, тъй като Първа шопска дивизия вече бе минала Дунав и настъпваше към Букурещ. При р. Адрисен шопите смазаха две румънски дивизии и след няколко дни влязоха в Букурещ, където почиваха малко в луксозните квартали на "Малкия Париж". И днес в къщи край София могат да се видят "сувенири" от румънската средна класа. До 5 януари 1917 г. изцяло бе изчистена и Северна Добруджа.

.

Оцелелите руски части се предадоха на Трета българска армия. Българо-руския фронт се установи на р. Серет в Молдова. Но в Русия, вследствие на пораженията, изгубиха февруарската революция и активните бойни действия са прекратени.

Анонимен125
Скъпият звездочел освободител

Йовчо КАРАМФИЛОВ

Или измеренията на историческата памет в Добрич

Когато се влиза в Добрич от юг, откъм Варна, първият обект, който привлича вниманието, е някакъв паметник, закътан отляво на асфалтовата лента. Представлява около триметров войник: с ушанка, шинел и тежки ботуши. На гърдите му виси орден. С две ръце държи автомат “шпагин”. Но оръжието е без ремък, виси хоризонтално, почти до корема на солдата. Сякаш той е тръгнал на лов, а не е застъпил на пост.

Зад гърба на войника се издига правоъгълна колона, която леко се стеснява към върха. Колоната е украсена с петолъчка-символ, дал основание паметникът да бъде наречен “звездочелият освободител”.

Това е първият мемориал на Червената армия в България. Открива го лично др. Цола Драгойчева още през есента на 1949 г. В многочасовото си слово (“ала Фидел”) тя съобщава новината, че паметникът е издигнат “със средства на местното население” в знак на гореща благодарност към воините освободители от Трети украински фронт на маршал Толбухин. И изрича клишето, което много си го бяхме харесали ние, казионните журналисти, и десетилетия наред го експлоатирахме безмилостно: “Звездочелият освободител остава на вечен пост, за да бди и пази Златна Добруджа и цяла народнодемократична България от всякакви врагове - вътрешни и външни.”

За “вътрешните” др. Цола беше права. Само на около 150 метра насреща през пътя гниеха, захвърлени в безименен общ гроб (трап) група добруджанци, осъдени от “народния съд”. Застреляли ги в потайна доба със същите тези автомати “шпагин”, доубили ги с лопати, някои май че още хъркали...

Между тези душмани на народната власт имало полицаи, местни общественици и политици, заможни търговци, едри земевладелци, свещеници, журналисти. Вината на полицаите била, че изпълнявали дълга си към държавата.

През септември 1941 г. край с. Божурово, Добричко, звездокрил самолет хвърлил група парашутисти - политемигранти в СССР. Радистът им бил обаче съветски гражданин, явно изпращачите от Москва нямали доверие на българите и затова свръзката с шифрите бил представител на ГРУ (Главното разузнавателно управление) на тогавашната Червена армия.

Трябвало да ги изсипят някъде из Балкана, но явно станало грешка и групата се озовала в някаква келява горичка сред равнината.

На сутринта ги зърнало овчарче, новината стигнала до Божурово, обградили ги селяни и един селски стражар. Гостите, въоръжени до зъби, без много дипломация и преговори, открили огън и ранили един цивилен. От Добрич повикали полиция и се завързало истинско сражение, тъй като интернационалистите отказали да се предадат. Накрая всички загинали, като убили един полицейски началник и ранили неколцина представители на властта.

По сегашната терминология това си е чиста терористична група и логично нямало да бъде посрещната с хляб и сол. Но за тежкото си престъпление полицаи и агенти от тогавашната Държавна сигурност получили смъртни присъди.

В трапа бил хвърлен и един пламенен патриот - журналистът Любен Станчев. През всичките години на румънската окупация на Южна Добруджа този талантлив публицист издавал български вестници, написал стотици материали, в които разобличавал асимилаторската грабителска тирания на окупатора, прилагащ драстични мерки, за да изкорени българщината. Десетки пъти Л. Станчев бил арестуван, пребиван, спирали и конфискували вестниците му, но той редактирал нови, под ново име, но със същото бойко патриотично съдържание.

Този забележителен българин дори подпомагал и дейци на Добруджанската революционна организация (ДРО), легалната формация на комунистите. Когато след години запитах журналиста Борис Колев, активен борец срещу фашизма и капитализма I категория, работил с Л. Станчев, защо не са го спасили от “народния съд”, той ми отговори, че ги е било страх. Тъмни били времената и само малко трябвало, за да изгориш и ти...

А Любен го застрелват, защото след възвръщането на Южна Добруджа към България бил печатал във вестника си “Добруджански глас” проправителствени материали. Излязло, че човек, който цяло десетилетие се борил за възвръщането на родния му край към България, изведнъж трябвало да започне борба и против българското правителство, направило всичко възможно за освобождение на Ю. Добруджа! Сега общият гроб на избитите е отбелязан само от един железен кръст.

Колкото до “признателните добруджанци”, през тази 1949 г. те нямали много поводи за благодарност към звездочелите освободители. Върлувала кампанията за насилственото коопериране. С тормоз, побоища, заплахи и затвор се мъчели да умъртвят вековната обич на добруджанеца към земята и да го натикат в някакво си ТКЗС. Надигали се цели села, в Батовската долина излезли групи, които подели въоръжена борба срещу насилственото коопериране. Наричали ги бандити и горяни, наложило се срещу тях да тръгне не само народната милиция, но и войска.

Добричлии били сюрпризирани и с преименуването на града им. Без някой да ги пита, той бил наречен на името на маршал Толбухин. Българската историческа наука смята, че названието Добруджа и Добрич произлизат от името на прославения деспот Добротица, владетел на Добруджанската хора, едно от трите български царства в края на ХIV в. Но българският владетел не можел да се мери със Сталиновия маршал. Макар че, когато една делегация от Историческия музей от нашия град посети родната казашка станция на Толбухин, за да събере материали за патрона на града, съселяните на Фьодор Иванович много се изненадали, когато разбрали, че в България на техния съселянин наименовали един 100-хиляден град. В родината му тази чест била оказана само на едно казашко селце.

По него време учех във ВУЗ “Кораловаг” - Варна: занаятчийско училище по съветски модел. Съучениците ми варненци ме подиграваха, че съм “от Колбухин”. Те имаха право. Техният град, древният Одесос с над 2500-годишна история, се окичи с голямата чест да носи името на бащата на всички народи Сталин.

Наскоро около звездочелия воин имаше скеле. Той бе обновен и освежен от върховете на ботушите до ушанката и петолъчката. И сега червеноармеецът блести с нов светъл шинел, насочил горд поглед на юг, към Варна. Шпагинът все така стои здраво в ръцете му без ремък. Сякаш всеки момент той отново ще поеме освободителната си мисия.

Тук искам да поправя една историческа несправедливост. България бе освободена от Червената армия не на 9.IX.1944 г., а на 8 септември! Фалшификацията беше направена заради митичното “оперативно бюро” за антифашисткото въстание, ръководено от Янко (Т. Живков), което е било толкова секретно, че го знаел само той. Ние всъщност бяхме свободни с още един ден в повече и никой няма право да ни отнема тази привилегия!

В моя роден град Добрич има и други паметници, но явно никой не ги обича така, както звездочелия освободител. Стотина метра по-надолу, край същата алея, е Паметникът на загиналите добруджанци в Отечествената война. Около него има само трева, доста пожълтяла от сушата, няма цветни лехи (изобилстват пред общината), няма букети, каквито галят тежките ботуши на червеноармееца.

Вдясно от този паметник е големият мемориал “1300 години България”. Централна фигура в него е хан Аспарух, надигнал се от коня, сочещ с ръка към равнината, люлката на българската държава. И тук няма цветя, но пък има десетки драсканици (някои и на латиница), разхвърлени откъртени плочи, пластмасови опаковки, счупени бутилки, хартия, парцалени и други боклуци.

На фасадата на бившия Дом на книгата, а сега търговски обект, е закрепена паметна плоча на Христо Стефанов. Виден земевладелец, член на Румънския сенат и пламенен защитник на българските интереси, този безстрашен родолюбец е застрелян посред бял ден от румънския палач Потони на 2 септември 1931 г. Мемориалният знак е поставен така, че трудно се забелязва. Под него няма стойка за цветя, но има доста боклук.

Интересна е съдбата на плочата на Хр. Стефанов, която е направена с пари на добричлии след 1940 г. и е монтирана на мястото, където е застрелян патриотът. При поголовното събаряне на центъра на Добрич паметният знак изчезна, макар че можеше да бъде монтиран на жилищната сграда, построена до лобното място на Стефанов.

След 5-6 години в Добрич пристигна синът на Хр. Стефанов и като не откри паметната плоча на баща си, вдигна страхотен скандал. А той имаше як гръб, тъй като беше племенник на финансовия министър Иван Стефанов, по-малък брат на Христо, и в момента беше търговски представител на Запад. Чичо му Иван за малко не намазва въжето по време на процеса Трайчо Костов, но те вече бяха реабилитирани като жертви на култа. Така че в Окръжния комитет на БКП бая се стреснаха. Подгонени бяха всички музейни работници и за щастие мемориалният знак на Христо Стефанов бе открит в едно частно мазе, затрупан от строителни отпадъци. Бързо го реставрираха и тук-там, та го сбутаха на сегашното място.

Дори на празници като 2 юни понякога Христо Стефанов остава без китка цвете...

По същата улица “Независимост” в Добрич се намира и Домът на техниката. Също бивш и също изцяло обсебен от комерчески фирми и заведения.

В единия ъгъл на фасадата на сградата е монтиран паметен знак - барелеф на героя пилот капитан Димитър Списаревски, добричлия. Подвигът на Списаревски е безпримерен в българската военна летопис. Във въздушен двубой, защитавайки небето над София на 12 декември 1943 г., разбирайки, че изтребителят му е улучен, Списаревски насочва машината си в една летяща крепост и я сваля, загивайки със смъртта на храбрите. Оцелява само бордовият стрелец, който, удивен от подвига на българския пилот, връчва ордените си на майката на Списаревски.

Чужденецът уважава подвига. А през комунистическо улица “Д. Списаревски” бе преименувана в “Народен съд” и името му не се споменаваше. Защото бил “царски” офицер!

Не се промени кой знае колко отношението към героя и през годините на посттоталитаризма. Мемориалният знак не е дело на моите съграждани, а на неговите другари от някогашното изтребително въздушно ято.

Барелефът на “живата торпила” е твърде миниатюрен и се губи под мощните букви на “Търговска банка България”. Под паметния знак също няма поставка за цветя, а само суха трева и нечистотии.

Много се е променила историческата памет у моите съграждани през тоталитарната ера. Преди това добричлии са тачели българските герои. Красноречив е примерът с идеята да се вдигне паметник на ген. Иван Колев, командващ българската конница през паметната 1916 г. и гонил до Дунава румънските “скимбаши” (конници) и така прехвалените донски казаци. През 1942 г. в Добрич се изгражда инициативен комитет, населението масово участва със своята лепта и са събрани над един милион лева. Но на 8 септември звездочелият воин ни освобождава и милионът изчезва. Никой не може да му хване следите и досега! Сега неколцина ентусиасти не жалят сили да се съберат средства, да съживят идеята за паметник на талантливия български военоначалник. Но дали ще успеят, след като генералът не е звездочел, макар и освободител?...

Добруджа и Добрич са тясно свързани с творчеството на великия Йордан Йовков. Музейните обекти, свързани с името на Йовков, са няколко. Литературният музей “Й. Йовков” сега приютява и заведение за алкохол. В родната къща на съпругата на Йовков - Деспина, където писателят работи върху повестите “Жътварят” и “Приключенията на Гороломов”, посетителят вижда разкъртена ограда, откраднати пътни врати, а задният вход на дома-музей, откъм ул. “Кап. Андреев”, направо отблъсква с бурените и боклуците.

По централната улица “25 септември” има паметник на Йовков, седнал, с писалка в ръка. Той сякаш току-що е завършил знаменателното си откровение: “С всичките си мисли, с цялото си сърце принадлежа на Добруджа.” Металните букви са откраднати. Но какво пречи това признание на сърцеведа, гордост за всеки добруджанец, да бъде изписано с някаква боя, нея поне няма да откраднат! Какво пречи разкъртените плочи на пиедестала да бъдат поставени на място, а коритото на т. нар. Каралезка чешма, отдавна пресъхнала и без чучури, да не служат за съдове за смет!

Кой му е крив на Йордан Йовков, като не е освободител? Вярно, чрез устата на Моканина констатира, че: “Боже, колко мъка има на тоя свят!” Но писателят не стига до истината, че причина за тая мъка е хищният капиталистически експлоататорски строй. Даже не се сеща, че вече има СССР, където трудовите хора отдавна са хванали бялата лястовичка на щастието, строят най-свободното и щастливо общество, обединени в казармени колхози и совхози, в заводи и ГУЛаг-и.

Пари за културата няма и в Добрич. Дори не се намери някой лев да се монтира една поставка за цветя под релефа на цар Борис III - Обединител. И то когато синът му е на власт, дори когато в партията му членуват местни милионери!

Но интересно откъде се намериха средства за обновлението на звездочелия освободител? На кого му е скъп и на кого му е мъчно за червеноармееца с шпагина и тежките ботуши? Въпреки подпитванията ми тук-там, не успях да стигна до източника на червеноармейското обновление.

Не съм против войничето. Като него през 1941/1945 г. гинат като мухи милиони. Хвърлят ги в боя направо от ешелоните. Пред тях е желязната смърт на Хитлеровите пълчища. Зад тях с картечници и автомати (шпалин) охранените отряди на СМЕРШ (военното контраразузнаване) ги “вдъхновяват” да не отстъпват. Колко е ценен животът на подобни войничета, се вижда от цинизма на прославения съветски маршал Жуков.

След победата при среща с ген. Айзенхауер, главнокомандващ съюзническите войски, Жуков се хвали, че при генералната атака срещу Берлин пред танковете вървяла пехота. Просто се налагало, защото хитлеристите минирали огромни пространства, а нямало време разминирането да стане, освен чрез полковете с пехотинки!...

Дуайт Айзенхауер (пише го в спомените си) бил направо изумен. Той казал на Сталиновия заместник, че ако това бил извършил американски офицер, той щял да гние до живот в затвора или да седне на електрическия стол.

Звездочелото обаче е символ. На цяла епоха, нанесла непоправими злини на страната ни, станала причина да изостанем с десетилетия от свободните народи, да бъдем най-бедните, просяците на Европа. Епоха, сякаш увредила ни и генетично, та да не можем да се ориентираме дори и в историческата си памет.

nesnaecht Мога само да те поздравя Ано, нямам какво да добавя ! Само дето темата ще започне да се развива , ктига да има интерес човек към четенето !

Анонимен127
проф.Андрей Пантев: "В навечерието на Балканската война, вече като президент на Американската историческа асоциация, експрезидентът Теодор Рузвелт сравни темповете на българската модернизация единствено с тази на японците"

nesnaecht
22-о Народно събрание;

І І редовна сесия от 28.10.1928 г. - 30.06.1929 г.

33 заседание, сряда, 23 януари 1929 г.

.

Питане от народния представител И. Ингилизов към министъра на вътрешните работи и народното здраве относително предаването от Дирекцията на полицията бежанеца Христо Димитров на сръбските власти

.

.

.

.

Председателствуващ В. Димчев: Има думата народният представител г. Иван Ингилизов, за да развие своето питане.

.

И. Ингилизов (мак): (От трибуната) Г. г. народни представители! Неоправданото с нищо предаване на българчето Христо Димитров от нашите полицейски власти на кърволоците сърби ми дава възможност да кажа няколко думи по македонския въпрос.

Всички смятаме, че този въпрос е много ясен, че ни е познат. Ще ме извините, ако кажа, че малцина го познават и затуй често пъти грешим при нашите разсъждения по него или с нашите настроения. Мога да греша, но аз така мисля, защото, ако държавниците на свободна България познаваха навремето добре този въпрос, едва-ли нашето племе щеше да изживее тия събития, тия войни и едвали щеше да изпадне в туй положение, в което е понастоящем.

Какви народи населяват Македония — по това няма нужда да говоря, вие го знаете много по-добре от мене. Факт неоспорим е, че до 1912 г., благодарение на помощта, която се е давала и от свободните българи, в Македония българският елемент бе станал господствуващ и в културно, и в икономическо отношение. Може би щяха да изминат по-малко години, отколкото се изминаха от войните насам, и българският народ щеше да бъде изцяло свободен и политически, ако българските държавници познаваха добре положението в Македония и ако не бяха правили за сметка на Македония пазарлъци със сърбите, които, може би, не опознаваха.

Г. г. народни представители! Никой не е чужд на идеята за едно славянско разбирателство. Всеки от нас знае, че, ако има близки по кръв, по обичаи, по език славянски племена, това са българското и сръбското племена. Но никой, от друга страна, не може да отрече, че сръбското племе винаги е било зле настроено спрямо българското и винаги е гледало да му пакости само.

Още при завладяването на Балканския-полуостров от турците, тогава когато в решителния момент ...

.

Министър-председател А. Ляпчев: Това няма нищо общо с питането Ви.

.

И. Ингилизов (мак): То е във връзка с моето питане. — ... когато Сигнзмунд Маджарски искаше през 1396 г. да помогне на българите при Никопол, сръбският княз помогна на турския Султан Баязид I окончателно да зароби България. По-късно, в по-ново време, макар че е имало сръбски поети, които са приказвали за славянско братство и разбирателство, ние знаем, че в 1844 г. сръбският министър-председател Илия Гарашанин изработи една програма, според която всичко на Балканския полуостров, което се именува "славяни", трябва да бъде претопено в сърби. Тази програма продължава и до днешно време. Благодарение на туй погрешно, според мене, разбиране за славянско единство от страна на сърбите, ние никога не сме били в приятелски отношения с тях и никога не сме могли да бъдем в едно истинско братско разбирателство. Сърбите и в 1862 г. предадоха българския отряд ...

.

Министър-председател А. Ляпчев: Това не е по питането Ви.

.

И. Ингилизов (мак): Това е във връзка с моето питане.

.

С. Златев (з. в): Добре е, добре е.

.

Д. Каранешев (д): Хубаво е да се напомни малко историята.

.

Министър-председател А. Ляпчев: Прави се едно питане и се иска отговор.

.

И. Ингилизов (мак): Аз имам право, според правилника, да говоря 15 минути и искам да ги използувам.

.

Д. Зографски (з. в): Продължавайте, г. Ингилизов.

.

Г. Чернооков (д. сг): Как можете в 15 минути да обсегнете историята на няколко века?

.

И. Ингилизов (мак): Ще се помъча да сторя това много набързо. — Казвам, сърбите в 1862 г. предадоха онези българи, които им помогнаха да се освободят от турския гарнизон в Белград. Сърбите през 1885 г. обявиха предателска война на българите заради съединението. Сърбите през всичкото време са работили против българщината в Македония. И в днешно време сърбите, които искат да претопят българския елемент в Македония, не се задоволяват само с туй, но в своите военни читанки пишат, че трябва да прострат своето владичество до Искъра и Черно-море даже, защото всичко това трябва да стане сръбско.

Г. г. народни представители! Имаше една велика славянска раса, която наброяваше повече от 150 милиона— руският народ — която искаше да обедени цялото славянство под свое владичество, за да може да има само владичеството, но никога не си поставяше за задача да претопи това славянство, да го направи руско. Знаем, че белградските българи в Бесарабия до последния момент си останаха със своите училища. Сега една Сърбия, една жаба, се е напънала да гълта един слон. Тя мисли, че е глътнала Македония, но глътнала е змия пепелянка, която или ще я изяде, или ще я отрови, но тя няма да съществува и да се развива така, както тя мисли да се развива.

Г. г. народни представители! След като се знае поведението на сърбите спрямо нашето българско население в Македония; аз мисля, че всеки български държавник ще помисли малко, преди да реши да предаде на сърбските власти един българин, избягал от Сърбия. Ние, македонците, най-много нападахме режима на земледелците, но през земледелско време няма такъв случай — българин да се предаде на сръбските власти. (Ръкопляскания от някои земледелци)

.

И. п. Янчев (з. в): Добре че сега го признавате.

.

И. Ингилизов (мак): Случката, която стана преди известно време с Христо Димитров, ни натъкна и на други много такива случаи, които са вършени от български чиновници. Не мога да обвиня българското правителство, защото знаем, че, според законите, даже за интернирането на един български гражданин трябва да се вземе съгласието на министра на вътрешните работи. А тук нямаме нито интерниране, нито екстерниране, нито, както погрешно казва г. проф. Генов във в. "Македония", екстрадиция. У нас се заловиха гръцки разбойници и се водеха преговори с българското правителство кога и как да бъдат предадени те на гръцките власти. А сега се предаде едно българче на сръбските военни власти на границата, без да се разпитва, без да го търси някой, без да е направило никакво престъпление. Това момче се изпрати на границата, без да бъде уведомен даже г. министър-председателят.

Христо Димитров е от с. Негрело. По произхождение то е помаче, покръстено през 1912 г. и усиновено от Никола Иванов Негревски, който също биде убит от сърбите. Същото момче се е оженило за българка, живяло е като българин, изслужило си е сръбската военна повинност. За нещастие, обаче, жена му започнала да му изневерява, и вследствие на това се явява едно търкане между него и учителя, който е бил в селото, и то е било поставено под полицейски надзор. Впоследствие, обаче, това момче е било изпратено на границата да носи някакви, дрехи на сръбските войници. Минавайки покрай постовете, то вижда, че може да мине лесно границата и я минава. Най-искрено то изповядва, че е избягало по такъв начин, както пред полицейския инспектор в Горна-Джумая, така също и пред военните власти, и в Дирекцията на полицията тук. Аз лично се срещах с това момче, приказвах с него, разпитвах го за всичко и понеже познавах положението му, щом дойдох тук, още на другия ден сутринта — с един и същи влак пътувахме от Горна-Джумая — аз помолих г. директора на полицията не да го не предава — защото никога не ми е минавало през ума, че може да бъде предаден един българин на сърбите, ами, предполагайки, че ще бъде изпратено на друго място — съгласно известни разпореждания, според които избягалите от юг се изпращат на север, а избягалите от север се изпращат на юг — да бъде върнато и установено на местожителство в Горна Джумая, за да може да си изкарва там прехраната или, ако не може, да прекара там между свои роднини. И г. директорът ми обеща. Може би е изумил да каже това. И когато след десетина дена аз се върнах отново тук от Горна-Джумая, аз научих, че Христо Димитров е бил предаден на сърбите. След като той е бил държан 10 дена тук, в Дирекцията на полицията, бил е изпратен с едно писмо до военните власти в Калотино. Там това момче е плакало, молило се е да не го предават на сърбите и е казало: "Имам всичко сто лева, давам ви ги да ги изпиете за Бог да прости. Застреляйте ме, но не ме предавате на сърбите, за да не ме мъчат" Намерил се е един български офицер, българин сигурно, който не само че не го е предал на сърбите, ами го е нахранил, накарал да го избръснат, обърнал се е до своето началство тук и от тук му заповядали да върне момчето обратно в София. Този офицер — капитан Васков — със знанието на своето началство, сигурно, с писмо го връща до тукашната инспекция на полицията. Когато аз поисках да проверя преписката по връщането на това момче, понеже началникът на отдела, който го е върнал, г. Светозар Митев, ми я даде на разположение, аз не видях писмото от Софийската инспекция на полицията. Търсих г. инспектора няколко пъти в канцеларията му и по телефона, обаче, за голямо съжаление, не можах да го намеря, сигурно, защото службата му е такава, да не се навърта в канцеларията си. Така че писмо го не можах да видя. Факт е, обаче, че това писмо го има и че инспекторът на полицията от София пак е пратил момчето в Дирекцията на полицията. Питам в Дирекцията на полицията: след като е върнато веднъж момчето, защо повторно го изпратихте обратно? Каза ми се: "Не знаем кой го е изпратил". А, доколкото зная, резолюцията на писмото е в обратен смисъл, "да се изпрати". И тогава вече не е предадено на военните власти на границата, а е изпратено до някой си Неделчев, паспортен пристав в Драгоман, който с един стражар го изпратил в Цариброд и там е предадено на сърбите.

Г. г. народни представители! Това момче е предадено на сръбските власти, без да има някаква вина, без да го търси някой. След като то е дошло, попада в категорията на така наречените бежанци, то е станало български подданик, защото, съгласно закона за българското подданство, както и съгласно закона за бежанците, всеки българин, минал в пределите на България, става български поданик. Даже в закона за българското подданство е казано, че някой, ако е роден българин и вън от пределите на България, той пак си остава български поданик. А това момче и по произход, и по чувства е било добър българин, обаче, въпреки това, то е било предадено на сърбите.

И какво правят сърбите с него? Развеждали са го по всички градове из Македония в Щипско, карали са го да приказва какви ли не нелепости по адрес на българските власти, че те са псували македонците, че казвали да ги изколят сърбите — което не вярвам да му е казвано, но са му го внушили — и най-после между Кочани и Царево село го намушват с щикове и го оставят на пътя. Още тогава се дадоха сведения, че е намерен един труп на млад човек, но не се знаеше, че е това момче. След като неговите близки са го търсили из затворите в Щип, Царево село и Кочани и не са го намерили, нямало го е и у дома, тогава се установява, че този млад човек е Христо Димитров.

Аз разбирам нашите власти да правят известна политика, да връщат даже такива хора, които са напуснали своята страна без паспорт, но ако имаха работа с една правова страна, ако имаха работа с една държава, с един народ, който цени човешкия живот, а не със сърбите. Нашите власти предадоха това момче като овца на заколение.

Напоследък аз се заинтересувах да разбера точно кои са били мотивите, защото, когато момчето е било изпратено към Калотино, когато е стояло при поста, намерил го е един калугер, пред когото то е плакало и е казвало, че само мен познава в София, стояло е 10 дена тук, в София, и сигурно е помолило да съобщят в братството за него. От Дирекцията на полицията ми казаха, че никой не бил се заинтересувал. Кой го познава и кой му е дал възможност да намери някого тук? Даже да го пуснат в София, не може да намери никого. А Дирекцията на полицията имаше възможност да провери кой е, от къде е и какъв е. Но дирекцията не е направила това. Обаче за обяснение и за свое оправдание чиновникът, който е резолирал на два пъти писмото да бъде върнато момчето, ми показа едно дознание от военните власти на границата, в което дознание се казва, и е подчертано със зелен молив, че Христо Димитров е бил по-рано на сръбските постове и от там е минал границата и, следователно, допуска се, че той е минал границата като сръбски шпионин. Г-да! Да речем, че това е оправдателно. Но писмото от границата трябваше да се получи преди предаването на Христо Димитров, за да може да се предполага нещо за него. Христо Димитров е бил предаден на сръбските власти на 24 октомврий 1928 година, а писмото е зарегистрирано в Дирекцията на полицията на 26 октомврий с. г., значи два дена след като момчето е било в ръцете на сръбските власти. Това показва, че се е търсило да се изскубят мотиви от ноктите.

Кой е този човек, който го е изпратил към границата? Това е началникът на отдела за държавната охрана, някой си Светозар Митев. Не е само този случай с това македонче, извършен от Светозар Митев. Има много такива случаи, извършени от този човек. Такава е, напр., и следната случка. Четирима ученици от горните класове от Скопско дошли в Зайчар на екскурзия и като видeли, че могат да минат границата, минала са я и са били държани тук цели 23 дена, без да им се даде възможност да се обадят на когото и да било, и на 23-ия ден са били предадени на сръбския консул тук. Какво е станало с тях, не знам. По-нататък, други трима велешани, също така избягали, Панчо и Борис Ангелови Докурчеви и Илю Стречков, които са имали тук свои родители и са дошли да се установят на работа, са били взети от тухларниците, където са работили, и са били изпратени да бъдат предадени на сръбските постове при Струмица. Вярно е, че някои са направили престъпления, та в Петрич са били улеснени да се освободят. И тези хора сега са мирни граждани на България и продължават да работят тухли около гробищата. Предаден е също така един турчин български четник, Али Абдулхарманов, който също е заклан. Предаден е на гръцките власти като грък и някой си Иван Димитров Кралевски, родом от Търново. Може да е бил развей плява, скитал се е нагоре надолу и най-после минал българската граница, а след това попаднал в Дирекцията на полицията и през Кула-чифлик е изпратен в Гърция. Аз не съм бил в Търново и не зная, дали там има гърци, но този човек имал в Търново майка и сестра.

Тези факти ни навеждат на мисълта, че този не е единствен случай, но този случай ни е накарал да се заинтересуваме и да видим какво е настроението в известни среди на чиновниците. Най-голямото нещастие аслъ, г-да, на нашия македонски, па и български въпрос е в непознаване на този въпрос. Ние си създаваме настроения, без да го познаваме, без да знаем какви са тежненията и какво трябва да се направи за облекчение положението на този наш народ. Ако бихме се заинтересували да проучим това, нямаше да си създаваме такива настроения, така да ги нарека македонофобство, по-право българофобство, защото мисля, че македонските българи не са по-лоши от българите в свободна България. Ако познавахме македонския въпрос, тук, от тая трибуна, нямаше да се кажат много нелестни работи за нашия край, попаднал в пределите на България, за Петричкия край, нямаше в този край да има военно положение в продължение на две години и, както каза г. министър-председателят, и занапред ще продължава да съществува. Ако други не се интересуват, народното представителство може да се заинтересува, да проучи този край и да види, че ако има население в България, което да уважава българските закони, това е населението от Петричкия окръг. Подсмива се г. Чернооков. Аз му препоръчвам да отиде да види, че е така. Вярно е, че там са станали работи, които до известна степен са накарали известни български среди да мислят, че там не се зачитат законите. Наистина, обвиняват се там някакви революционни организации. Г-да! В Петричкия окръг трябваше да бъдете в 1919/1920 г., да бъдете там и сега, за да видите какво нещо беше там и какво е сега. В 1919 г. аз бях в Струмица, когато, г-да, в Струмишка околия нямаше нито един сърбоман; имаше само гъркомани, но сърбомани — нито един. Тогава окръжен управител там беше някой си г. Начев, а околийски началник — Гюдерев, първият — радикал, а другият — широк социалист. Аз бях там, когато първите българи молеха българското правителство по-скоро да освободи Струмишко от разбойниците и от българската администрация, околийски началници, пристави, акцизни и т. н., които бяха почти съдружници на разбойниците.

.

В. Кознички (нац. л): Това не може да бъде истина. Българската власт не е способна на такова нещо.

.

И. Ингилизов (мак): Проверете го и ме оплюйте, ако не е вярно.

През 1919 г., г-да, Петричкият край се беше обърнал на един змиярник: никой гражданин или селянин не можеше да излезе на два километра вън. Аз поменавам имена. Казвам, че имаше властници, които се бяха сдружили с разбойниците. Хората се оплакваха от разбойничество. И ако нямаше една стегнатост, трябваше властта да я създаде, за да може да се освободи този змиярник от тия змии, които щяха да го унищожат. Днес в Петричкия окръг, мисля, че е по-добре, отколкото във всички други окръзи на България. Там няма нито убийства, нито кражби, нито разбойничество, нито даже женкарлък. Г-да! Казвам, че всичко това, което е било досега, то е било само от полза както за оня край там, така също и за управлението на България. Никой от Петричкия край не се е противопоставял на законите и на властта в страната. Остава малко повече българското правителство да обърне внимание за икономическото съвземане на този беден, гол край.

Предаването на Христо Димитров е едно престъпление, и аз мисля, че подаването на оставка не е достатъчно. Аз ще моля, провиненият чиновник да бъде даден под съд не за една грешка, а за едно престъпление.

.

Председателствуващ В. Димчев: Има думата г. министър-председателят.

.

Министър-председател А. Ляпчев: Г. г. народни представители! Преди всичко аз съм дължен да отбия ония уводи, които г. запитвачът направи съвсем неуместно по това питане. Той, както каза един от народните представители, в 15 минути, през които говори, искаше да събере 15 века. И естествено е, че имаше грешки много големи. Преди всичко към нищо добро не може да води един ругателен език, какъвто държа г. запитвачът спрямо един съседен народ. Не с такива думи можем да уредим ние нашите отношения, за да бъдат отношения на народи, които искат да живеят в мир, в спокойствие, да се развиват и да бъдат способни за благоденствие. Досежно казаното за българските държавници, дали са знаели или не, не зная. Но сигурен съм, че тия, които са водили знамето за свободата на Македония, най-малко са знаели положението на македонския въпрос. И аз имам тая смелост, не, този дълг да го заявя, защото, ако българските държавници имат някакъв грях, то е тъкмо затова, защото са държали малко повечко сметка за своите чувства и така добитите настроения, отколкото за действителните интереси, както на тая, които са днес в границите на царството, така също и на ония българи, които са извън неговите граници.

Досежно самото питане. Безспорно, печален е фактът, че един забягнал човек в наша територия е бил предаден на сръбските власти по описания начин от запитвача. По това не може да има никакъв спор. Още по-печално е, че надлежните чиновници по такъв важен въпрос не са счели за нуждно да осведомят своето началство, разбирам министра, мен. Аз тая работа не я зная. Но фактът е факт —този човек, Христо Димитров, е предаден на сръбските власти. На какво се дължи това? На някаква зла умисъл ли, на някаква система ли, да се предават забягналите от съседното кралство в България българи? Не Това е невярно. Това се дължи на една заблуда в някои чиновници, които са превишили властта си, като са извършили предаването, без да запитат, повтарям, висшето си началство. Отде произлиза тая заблуда? Каза я сам г. запитвачът не това момче, преди да се предаде на българските военни постове, е било забелязано от тях, че другарува със сръбските военни постове. И донесението на Дирекцията на полицията не е от 26 октомврий, както казва г. запитвачът, а е с писмо от 10 октомврий — 14 дена преди предаването.

.

Д. Дерлипански (з. в): Тогава защо е уволнен началникът на държавната сигурност, г. министре?

.

Министър-председател А. Ляпчев: Чакайте, г. Дерлипански. Вижте го тоз сега! Той държи пък на друго.

Обаче установява се, че подозрението спрямо този човек не е било основателно. Па и не може да се сметне такова едно донесение за някакъв факт, защото самото момче е казало, че по този начин само — като е занесло пране, изпрали дрехи на сръбските постове — е могло да се измъкне и да прехвърли границата. Това е неговото обяснение. Но заблудата е започнала; тя е продължила и се е свършила с поменатия печален случай. След като аз узнах за тоя случай, наредих издирване, и се установи, че не един, а двама са виновни: единият, че е дал ход, без да се допита, без да провери, а другият, защото не е доложил, както трябва на своето началство, Светозар Митев не е достатъчно съобразил своя дълг и постановленията на законите спрямо донесенията на своя подведомствен, който е проверявал. Поради това и двамата тия господа днес са вън от службата на Дирекцията на полицията.

Това е, което мога да отговоря на г. запитвача.

.

Председателствуващ В. Димчев: Моля запитвача г. Ингилизов да отговори, доволен ли е от отговора на г. министър-председателя.

.

И. Ингилизов (мак): Аз съм дължен да обърна вниманието на г. министра, че писмото, което той цитира, от 10 октомврий, е писмото, с което момчето е изпратено от Горноджумайската инспекция на полицията, а това, за което аз приказвам, то е писмо с вх. № 3755, от 26 октомврий, получено от военната погранична власт.

.

Министър -председател А. Ляпчев: Аз на него не обръщам внимание, а само на писмото от 10 октомврий, което е придружено с дознание, в което се релевира този факт, че момчето е отивало на сръбските постове да носи пране и по този начин е могло да се изскубне. А това е дало повод за заблуда, искам да ви кажа, да се мисли, че този човек не е било лице, което търси прибежище, а може би нещо друго.

.

И. Ингилизов (мак): Доволен съм от отговора на г. министра, но бих молил тоя чиновник, който е виновен, да бъде даден и под съд, а не само да се уволнява.

.

Министър-председател А. Ляпчев: Ще си понесат отговорностите.

.

С. Златев (з. в): Има и други случаи, не е само един.

.

Министър -председател А. Ляпчев: За други случая не ме пита, за да отговоря. Той ги изброи сега, не мога да ги знам на изуст, нека ме запита.

**********

nesnaecht Кой пръв използва самолета като бомбардировач или кратка история на Балканската война 1912-1913

--------------------------------------------------------------------------------

България и нейните съюзници (Сърбия, Гърция и Черна гора) обявяват война на Османската империя на 3 октомври 1912 г. Целта на войната е да освободи останалите Българи под Турско робство. За броени дни българската армия достига и обсажда непревземаемата Одринска крепост.

Балканската война опровергава думите на френския маршал Фош, че авиацията е спорт и за армията тя е нула. Българските летци, които по това време са на обучение в чужбина бързо се завръщат в България. Идват и много чуждестранни авиатори доброволци - руснаци, италианци, германци, французи и др. Пристигат и много журналисти и военни аташета.

На 15 октомври 1912 г. България има следните самолети:

· 3 самолета Albatros

· 4 самолета Farman

· 1 самолет Voisin

· 1 самолет Somer

· 1 самолет Sikorsky

· 1 самолет Bristol

· 2 самолета Nieuport

· най-малко 10 самолета Blerio (според някои данни до края на войната България има общо 21 самолета Blerio) Това прави най-малко 23 самолета.

*

*

На 15 октомври 1912 г. пилотът Радул Милков и наблюдателят Продан Таракчиев получават заповед да разузнаят турската армия в Одринската крепост. На 16 октомври 1912 г. с този полет започва действието на българската авиация в Балканската война. На този ден на аеродрума присъстват много журналисти и военни аташета. Преди полета пилотите взимат и бомби, които са поставени в кошове, отстрани на самолета. Бомбите са пуснати над военен обект - гарата Караагач. След полета се установява, че самолетът е уцелен и има пробойни. Това е ПЪРВОТО В СВЕТА ИЗПОЛЗВАНЕ НА САМОЛЕТА КАТО БОМБАРДИРОВАЧ. След този ден българската авиация започва активно да използва самолета в Балканската война.

*

*

На снимката е първия бомбардировач в света - Албатрос Ф-2.

Според немското издание "Geschichte des Luftkriegs", Militarverlag der DDR, Berlin, 1975 - през 1912 г. Великобритания има 23 самолета в армията, Русия - 99, Германия - 46, Италия - 22, Япония - 10, САЩ - 3. От това се вижда, че България със своите 23 самолета изпреварва страни като САЩ, Япония, Италия и се нарежда до Великобритания. Балоните също активно са използвани в Балканската война за коригиране на артилерийския огън. В крайна сметка Одринската крепост капитулира. България и нейните съюзници печелят войната.

Полетите над Одрин въобще не са били безопасни, защото крепостта е разполагала с противобалонни оръдия, които са били използвани и като противосамолетни.

*

*

Първото военно летище в света край Мустафа паша (днес Свиленград) 1912 г. На земята има най-малко седем самолета, а във въздуха - два.

*

*

Скоро тези бомби ще бъдат изсипани над Одрин...

*

*

За да се подобрят попаденията от въздуха поручик Симеон Петров разработва авиационна бомба. Тя има аеродинамична форма както и кръстовиден стабилизатор. Образува яма с дълбочина над 1 метър и диаметър - 4-5 метра. По-късно плановете на бомбата са предадени на Германия и тази бомба се ползва чак до края на Първата Световна Война.

Материалът е предоставен от bulgarian_aviation

nesnaecht Атаката на торпедоносеца "Дръзки" срещу турския крайцер "Хамидие" през
Балканската война

--------------------------------------------------------------------------------

След поражението при Одрин и значителните материални загуби турската армия изпитвала голяма нужда от нова техника, боеприпаси и продоволствие. Помощта, която Австр-Унгария и Германия изпращали стигала до румънското пристанище Кюстенджа. От там ценните товари трябвало да бъдат превозени до Цариград, а единствения начин бил това да стане по море. За целта били наемани египетски товарни параходи, охранявани от бойни кораби. В същото време съвсем реална била опасността от турски бомбардировки и десант по българските брегове - блокадните действия започнали още със самото начало на войната. Стигнало се до там, че на 15 октомври 1912 г. командира на крайцера "Хамидие" Хюсеин Рауф бей поискал Варна и Балчик да се предадат, като в противен случай щели да бъдат разрушени. За щастие това не станало. Поради малката далекобойност на бреговата артилерия и несъвършената техника в мобилизационния план било заложено дозорната служба във Варненския залив и по крайбрежието, от Шабла до Емине, да се води от отрядът от шест торпедоносци.

***

***

На 7 ноември в щаба на флота се получило сведение, че от Кюстенджа за Цариград тръгват два египетски кораба. Бреговите постове потвърдили движението на турски военни кораби край Калиакра и веднага била издадена заповед торпедоносците да излязат и заловят или потопят вражеските кораби. Допълнително било разпоредено да не се чакат други нареждания, а да се действа според обстоятелствата. В 22:30 отрядът, състоящ се от флагмана "Летящи", "Смели", "Строги" и "Дръзки" излязъл през северния проход на минното заграждение и при пълна светомаскировка се отправил да пресече пътя на конвоя. Командир на отряда бил кап. II ранг Димитър Добрев. Половин час след полунощ на 32 мили от Варна, в дясно от курса бил забелязан силуета на голям кораб. Постепенно се разузнава, че това е един от крайцерите "Хамидие" или "Меджидие". В 00:40 от флагмана е подаден сигнал за атака и 5 минути по-късно от разстояние 500-600 метра "Летящи" дава първия торпеден залп.

***

***

В този момент започнала ожесточен артилерийски обстрел от "Хамидие". От по-близка дистанция атаката провели и "Смели" и "Строги", като "Смели" получил попадения в борда си от избухнал наблизо 155-мм снаряд. Било повредено рулевото му устройство и кораба започнал да се върти надясно, изчезвайки от погледа на следващия го "Строги". Това създало твърде критична ситуация, тъй като притеклите се на помощ турски контраминоносци също открили силен огън по нашите кораби. Така под противниковите изстрели, в продължение на половин час матросите поправяли пораженията, минали на ръчно управление и се отправили към сборния пункт след атаката.

***

***

Последен от отряда торпедо пуснал "Дръзки", командван от мичман I ранг Георги Купов. Изстрелът бил даден от дръзкото разстояние 50-60 метра и бил единственият успешен. Няколко секунди след него избухнал силен взрив и над "Хамидие" се издигнал висок воден стълб. Крайцерът бил уцелен в носовата част, получил пробойна от около 10 кв.м., и само тихото море го спасило от потъване. Имало и 8 убити и 30 ранени. В атаката "Дръзки" получил само едно попадение от шрапнел в димохода си. След кратък артилерийски двубой той също се отправил към сборното място. На сутринта отряда се прибрал във Варна. В битката българските моряци дали само един ранен - подофицер-артилерист от "Смели".

***

***

Тази морска победа на българския флот над многократно превъзхождащ го противник нанесла сериозен морален и материален ущърб на турския флот. Тежко повреден и полупотънал "Хамидие" е провлачен до Цариград. Това станало с кърмата напред, тъй като носовите отсеци били запълнени с вода, която покривала бака на кораба.

***

***

На 15 октомври 1942 г. поради неправилно съхранение на барут на борда на "Дръзки" става взрив и торпедоносеца потъва на кея във Варна. Скоро ремонтиран той отново влиза в състава на ВМФ. През 1950 . е бракуван и разоръжен, след което е използван за плаваща мишена. След няколко години, във връзка с наближаващата 45-годишнина от торпилирането на "Хамидие" се ражда идеята корабът да бъде превърнат в музей. Но по това време "Дръзки" е подходящ единствено за вторични суровини - натоварените за претопяване останки са в района на гара Горна Оряховица. Върнати са само димохода, едно оръдие и някои по-дребни атрибути, които са монтирани на еднотипния торпедоносец "Строги". На 21 ноември 1957 г. командващият ВМФ контраадмирал Бранимир Орманов открива Тържествено кораба-музей "Дръзки" в района на Военноморския музей във Варна. На откриването присъства и о.з. кап. I ранг Георги Купов, командир на "Дръзки" в онази нощ.

***

***

Надина РАДЕВА-ЖИРО131
Да се помни и знае

Де се е чуло-видяло български кукери на карнавал в Швейцария?

И се чу, и се видя във високопланинския алпийски курорт Еволен!

Идеята бе на Асоциация Pro Bulgaria със седалище в Женева, а изпълнението й се осъществи благодарение на обединените усилия на същата асоциация и на еволенската управа. Естествено не мина без помощта на близки и познати и от двете страни - връзката, без която не става нищо както у нас, така и в чужбина.

След неколкомесечни преговори чрез всички средства за комуникация, швейцарското село Еволен от провинция Вале осъмна една сутрин с български гости.

Е, не че еволенчани не са свикнали да им се правят изненади през дните на карнавала.

Карнавалът! Каква интересна спойка от езически поверия и тяхното християнско преосмисляне.

Наименованието му, въведено през Средновековието, идва от латинското Carne vale и означава "Сбогом на... месото", т. е. обявява началото на Великденските пости, с които християните отдават почит към жертвата на Христос.

Съдържанието на карнавала включва предмети и жестове, подпомагащи прехода от едно макро- или микросъстояние в друго. Например маската създава разстоянието - преграда между "аз" и "другите", но също и между "аз" и "мене". По този начин се получава разпластяване на съзнанието, което на свой ред улеснява прекрачването на невидими, но осезателни граници, като например тези между два сезона (в случая зимата и пролетта). Или танцът, който представлява динамичният елемент, трансцендираното вътрешно центростремително и външно центробежно движение, които заедно с шума от звънци, кречетала и пукотевини, с огъня на факли и клади за горене на чучела създава състоянието на катарзисно разкрепостяване и т. н.

Колкото до смисъла на Карнавала като ритуал в широк извънхристиянски план, той би трябвало да се търси в извечния стремеж на човека към духовно и телесно пречистване, особено осезателен през прехода между сезона на "мъртвата природа" - зимата, и този на възкръсващата природа - пролетта.

Всички тези елементи присъстват в Еволенския карнавал.

Известен като "Котарашкия карнавал", той се слави из цяла Швейцария с особените си костюми и колоритното си шествие. А колкото до изненадите, те започват със самото откриване, когато на селския мегдан се втурват изневиделица и с невероятен шум двете основни групи - "Сламените" и "Плюшените" (или "Рунтавите". Първите, с костюми от картофени чували, натъпкани с повече от 30 кг слама(!), крият лицата си именно зад котешки маски, издълбани от дърво. А вторите, облечени с кожи и носещи маски на диви зверове, напомнят нашите кукери. Повечето носят по един доста голям звънец, с който непрестанно звънят и са "въоръжени" с всевъзможни капси, бомбички и др. оглушителни съоръжения. И едните, и другите имат право да спират и задирят когото си искат. Има и карнавално шествие, в което може да участва всеки, стига да е маскиран (сн. 4). Накрая се запалва огромна клада, на която се изгаря Чучелото на зимата.

Така е било от столетия в Еволен на карнавала, но тази година всичко беше съвсем различно.

Призори, далеч преди да изскочат "Плюшените" и "Сламените", пристигна автобус с чуждестранна регистрация. До обяд местните хора и прииждащите на талази гости и туристи заничаха около този странен автобус, с който, казват, пристигнали българите с техните си "Плюшени" с непроизносимо име. Как ли изглеждат? Дали са католици като нас? А какво ли ще (ни) правят? Впрочем България къде точно се намираше: някъде между Унгария и Гърция ли?

Зададени и незададени въпроси с получен или неполучен отговор.

Това гласно и безгласно питане трая до откриването на карнавала и появяването на българската кукерска група от с. Мещица, Пернишко (сн. 1, 2, 3).

В този момент еволенската земя, еволенските сърца и еволенските небеса изтръпнаха от оглушителен звънтеж, с който ги поздравиха българските кукери. Всички се стъписаха пред тежкия като орни бузи пръст танцов пристъп, неиздържайки на внезапното завръщане на първичното детинско стряскане пред едно напълно повярвано зрелище. В този момент в съзнанието на всинца трепна и се събуди клетката на всеобщата памет, на всемирната обич, на вселенското единение.

Дали не присъствахме на спонтанно посвещение в изконна мистерия?

Посвещение, при което посветени и посвещаващи разменят ролите си, в което гости и домакини разтварят портите на душите си, посвещение, при което съзнанието се гмурва в собствените си глъбини, за да се... преоткрие. Миг на транс, на сън наяве, на мълниеносна вечност, на безпаметно спомняне. Скок в сърцевината на времето, полет отвъд обсега на мисълта, крачка към себе си.

Крачка към себе си - да, но след допира с другото, с различното. Срещата с него е като огледална маска, през която гледаме и в която се оглеждаме. Виртуална оптична игра с вътрешното зрение на сетивата, която едновременно ни отдалечава и приближава както към самите себе си, така и към това, с което се запознаваме. Особено състояние на духа, който, опознавайки "другото", разшифрова сам себе и така започва да проумява света в неговата цялост, да го приема в неговата форма и да го обича в неговата същност.

И като че ли карнавалът с времето на протичането си, с интензивността на преживяванията, които създава присъствието на него, както и с катарзиса, до който довежда участието в него, е един от най-подходящите поводи за подобно духовно опознаване и единение, подсказани от природата и въведени в човешкото битие от традицията.

Де се е чуло-видяло швейцарец да плаче от вълнение?

И се чу, и се видя на карнавала в Еволен през лето 2003-о, га го посетиха мещенските кукери.

Да се помни и знае, та пак да се чува и вижда как душа се отваря, как човещина се събужда и как сърце се пълни с любород. #

*Авторката на този очерк, Надина Радева-Жиро, въпреки че отдавна живее в Швейцария, духом никога не е скъсвала с родната си България. По професия е езиковед, специалист по древни езици - старогръцки, латински и дори санскритски. Член е на международна организация на лингвисти със седалище в Лондон.

nesnaecht
Мъдростта на древните българи

*

*

Къща върху която падне гръм се изоставя. Това

е проклятието на Тангра, който вижда всичко.

Човек, върху когото падне огънят на канския гняв,

се превръща в пепел, а вятърът разнася пепелта по четирите посоки на света.

IYI

Черният цвят е цветът на нощта, знак на небитието.

Всички ние идем от нищото, а то е тъмнина, и се стремим към неясната

далечина, която е светлина - жълтата светлина на запалената в мрак свещ,

на раздухания огън, окото ни осветява така, че Тангра ни вижда отвън и

отвътре, от близо и далеч, защото ...

... ако някой търси истината, бог вижда и ако

някой лъже, бог вижда...

IYI

Да, по-лесно е да посадиш дръвче, отколкото да

го отгледаш, по-лесно е да забиеш копие в земята и да кажеш "Тая земя е

моя !", а по-трудно е да оградиш същата тази земя с яка стена, да я направиш

неуязвима за враговете и после, не само да я увеличиш, но и да заставиш

съседите си да те почитат като неин владетел.

IYI

Небето мълчи. Винаги мълчи.

За него хората говорят.

А слънцето ... Да се вярва ли на слънцето?

(и на слънцето нямай вяра...)

IYI

Възмъжаването стана тогава, когато птиците от

забава станаха повод за научаване на стари мъдрости и за сравнение с хората.

IYI

Незнаещият е избавен от хиляди беди.

IYI

Една погрешна стъпка води друга и в такива дни

се разбира кой е умен - онзи, който се старае да поправи грешката си, докато

глупавият се стреми да се оправдае.

IYI

Успокоението идва после, когато смутното време

отмине - ако няма беди, няма и герои. Освен това за миналото всеки съди

мъдро.

IYI

Лоша е онази шега, в която няма половин

истина...

IYI

Познатият крив път е по-кратък от непознатия

прав път.

IYI

Слънцето е едно, ала за всекиго грее различно

IYI

И медът започва да нагарча, когато го вземаш

за лекарство.

IYI

Човекът се опознава при общуване - конят в път.

IYI

Петната на змията са отвън, а на човека - отвътре

IYI

Лисицата не може да проумее храбростта на лъва,

както и лъвът не може да проумее извратливостта на лисицата.

IYI

Обратният път винаги ни се струва по-кратък.

IYI

Стопанина го е яд за онова, което е отнесъл вълкът,

а вълка за онова, което е останало в кошарата.

IYI

За глухия няма гръм, за слепия няма светкавица.

IYI

Птица, ранена от лък, се бои от всяко криво дърво.

IYI

Щастлива е къртицата, че живее под земята и не

вижда света

IYI

В чуждите народи и хора харесваме онова, което

самите ние не притежаваме.

IYI

Мръсен е смехът на оня, който се радва на чуждата болка

IYI

Верността със злато не се мери, защото ако ти дадеш сто,

противникът ти ще даде двеста и ще ти забие нож в гърба.

Търси, сине, хора близки по кръв и мисъл, прави ги свои побратими,

чрез велики дела. … ти знаеш това, аз само ти го припомням.

И друго: ти разширяваш границите, но завладявай толкова,

колкото можеш да задържиш.

IYI

Колко е самотен човек, който е принуден да принуждава другите.

Всяка дума–заповед ни отдалечава от тия, които са ни подчинени –

дори когато ги награждаваме…, защото властта е власт тогава,

когато награждава и наказва

IYI

Пак ще летим на бойните си коне, допрели лица да буйните гриви;

пак ще прегазваме вражи воини, размахали саби над главите им.

Ромеите ще отстъпват пред нашия устрем. Ще станем голяма, силна държава.

Три такива държави ще има в света и една от тях ще е България.

IYI

Тайната на смелостта е да надвиеш страха и като постъпваш тъй,

че никой около тебе да не се досети какво изживяваш.

IYI

Разликата между умните и глупавите хора не е тази,

че умните вършат само умни неща, а глупавите само глупави.

И умните могат да грешат, както и глупакът

в някои случаи измисля нещо умно. Умният човек обаче се старае

една и съща своя глупост да не повтаря поне по един и същи начин

IYI

Миговете неусетно се стапят в дни,

във всеки изгрев се виждат отблясъците на залеза…

IYI

Белият и синият цвят са свещените цветове на небето,

цветовете на Тангра. Зиме небето е сиво,

но затова пък всичко наоколо се белее така силно…

IYI

Ханското лице е като месечина зад облак.

Ще се струпат още облаци и то съвсем ще изчезне,

ще остане само името, ще останат само знаците,

по които всички са се отличавали от другите творения на Бога-небе.

IYI

Но Тангра вижда всичко. Тангра бди!

Както в сражение е меч срещу меча, копие срещу копието,

така и в мир – вяра срещу вяра, свой Бог срещу чужд Бог!

IYI

Разпънатият бог учи слабите да стават още по-слаби,

а силните да се превръщат в слаби –

покорството е самата същина на тая странна вяра

IYI

Защото миналото всъщност непрекъснато се превъплъщава,

без напълно да изтлее

IYI

Само безумецът размахва меч, когато срещу него не стои никой!

IYI

Незнайни са пътищата на съдбата.

Ако Тангра е решил да ги съедини, мечът едва ли ще ги разедини

IYI

Най-добрите закони не са друго освен измамен полъх на вятъра,

щом няма желание да бъдат изпълнявани

IYI

Огънят е наш приятел и съюзник, но не го ли опазиш,

позволиш ли му да лази, дето поиска, превръща се в най-лют враг.

Така е и с виното. То весели сърцето, дава отмора,

но прекалиш ли с него, впива се като змия в пазвата ти...

Всичко зависи от човека

IYI

Няма по-страшна крепост от човека, когато брани земята,

върху която се е родил, и която го храни

IYI

Насочеше ли поглед нагоре, човек започваше да се чувства дребен,

нищожен, за да изгуби скоро представа за собствената си личност

и да се почувства като частица от великото цяло, наречено вселена

IYI

За българина боец, който се ражда и умира като войн,

поваленият не е враг, понеже оръжието е изтръгнато от ръцете му

бнс

Редактирано от - nesnaecht на 14/11/2003 г/ 17:39:42

nesnaecht ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ

открития

Астрологическата символика на Мадарския конник

*

*

В опита си да разгадаят древните археологически паметници учените по света стигат до извода, че те са в пълна хармония и съответствие със съзвездията и с планетите. Мегалитните съоръжения в Стоунхендж представляват прецизни астрономически обсерватории, eгипетските пирамиди са построени така, че да отговарят на звездите от съзвездието Орион, т.е ключът към загадките на Земята се намира на небето.

.

За съжаление, в официалната българска наука никой не поглежда към небето, към звездите, а уникални по своя характер паметници са обявявани за ловни сцени. Такъв е случаят с релефа на Мадарския конник. Официалните версии са две:

.

Изображението представлява ловна сцена, в която българският владетел убива с копието си лъв и е следван от вярното си куче.

.

Във втората версия е потърсена някаква символика и конникът е свързан с хан Тервел, който побеждава византийците, изобразени символично от лъва, а кучето е просто куче.

.

Неоснователността и на двете версии е видна от факта, че лъвът е с вдигната опашка, следователно не е убит от „копието”, копието е в кавички, защото, първо, е много късо и, второ – завършва с полумесец, което е изключително нехарактерно за едно копие.

Какво всъщност изобразява релефът край Мадара?

Моментът на създаването на първата българска държава в Европа от кан Авитохол през месец април 165 г. Тази точна дата е дадена в Именника на българските канове, съставен през 765 г. по повод 600-годишнината от основаването на България. (вж. Петър Добрев – Царственик на българското достолепие, 1998 г.) В Именника тази дата е посочена като ДИЛОМ ТВИРЕМ, т.е. годината на Змията, месец четвърти.

.

Календарът на древните българи е базиран на 12-годишния цикъл на планетата Юпитер. Имената на съзвездията в древнобългарския календар са както следва: Мишка (Водолей), Вол (Риби), Тигър (Овен), Заек (Телец), Дракон (Близнаци), Змия (Рак), Кон (Лъв), Овца (Дева), Маймуна (Везни), Петел (Скорпион), Куче (Стрелец), Свиня (Козирог). Календарът започва с Мишка (Водолей), защото е възникнал 2-3000 години преди Христа, когато най-късият ден, избран за начало на новата година - 22 декември, е бил в съзвездието Водолей. Поради прецесията на земната ос на всеки 2160 г. има отместване на началото на годината с по един зодиакален знак и през 165 г. първият месец от новата година е започвал в съзвездието Козирог (Свиня). В този случай четвъртия месец носи името (Тигър) Овен.

.

Нека да обърнем поглед отново към релефа на Мадарския конник, представляващ двойно кодирано хороскопно изображение на момента на основаването на българската държава.

*

фиг.1

*

Първи план на тълкуване на символиката на релефа

В един хороскоп главната фигура е Слънцето. Върху релефа тя е изобразена от конника, който не е въоръжен с копие и стрели, както се предполага, а държи в лявата си ръка пастирска гега, положена върху рамото му. Фигурата олицетворява Слънцето, небесния пастир. А „копието” всъщност е жезъл, който символизира положението на Слънцето в съзвездието Тигър (Овен) - фиг.1. При по-внимателно вглеждане в животното под конника ще видим, че то ни най-малко не прилича на лъв, както се твърди. Лъвът има характерна грива и е значително по-едър. Изобразеното животно е тигър или барс - името, с което древните българи са наричали това животно.

.

В предните си лапи тигърът държи змия, чието изображение е силно ерозирало, но все пак различимо. Тя е символ на годината на Змията – 165 г., когато е основана българската държава.

.

Кучето, което следва конника, е планетата Венера, която в този момент е могла да бъде наблюдавана много ясно след залеза на Слънцето като Вечерница. (фиг.1).

Втори план на тълкуване на символиката на релефа

На 08.04.165 г. на небето се наблюдава още едно събитие, астрологически много по-значимо от позицията на Слънцето в съзвездието Тигър (Овен) – това е съвпадът на могъщия Юпитер с войнствения Марс (фиг. 1). Докато Слънцето е небесният пастир през деня, то Юпитер е небесният пастир през нощта. Той е и планетата, която е била на особена почит у древните българи, самият календар е съобразен с неговия 12-годишен цикъл. В астрологията Юпитер се нарича Големият добротворец, носител е на слава, щастие и успех. На релефа той е изобразен като ездача на коня. Самият кон е съзвездието Кон (Лъв), в което Юпитер се намира.

.

Тигърът в краката на коня е планетата Марс, която е управител на съзвездието Тигър (Овен), и затова е изобразена със същия символ. Кучето в този план на тълкуване много точно изобразява позицията на Луната, която в този момент се намира на същото разстояние от съвпада на Марс и Юпитер, на което се намира Венера от Слънцето (фиг.1). Змията отново символизира годината на събитието – 165г. сл.Хр.

Заключение

Първата българска държава е била създадена в подножието на Кавказ от кан Авитохол след преселението на българите от районите на Памир и Хиндокуш през 165 г. Подобно скално изображение на конник съществува в Кавказ. Идвайки на територията на днешна България, нашите прадеди увековечават това събитие чрез релефната композиция край Мадара, за да подчертаят древността и приемствеността на българската държавност, а също и да покажат благословението, дадено от звездите в лицето на могъщия съвпад на Юпитер и Марс в знака на Коня (Лъва), подкрепен от лъчите на Регул (звездата на царете), която в този момент е само на 5 градуса отстояние по еклиптиката от двете планети. Подобно разположение на звездите и планетите може да се повтори едва след 26 000 години! Колко малко знаем за звездната мъдрост и богатата духовна и астрологична култура на древните българи! Мадарският конник е единственият по рода си мащабен скален релеф в Европа, а уникалната звездна кодировка към момента на основаването на българската държава го прави уникален в света.

Кирил Стойчев

Редактирано от - nesnaecht на 15/11/2003 г/ 00:46:59

steppenwolf Незнаещ, благодаря!

10x

nesnaecht Здрасти Степен, бе аз много не разбирам от астрология , но съм 100% сигурен че доста неща създадени от хората независимо къде във света е свързано със звездите и тяхното разположение ! Остава да се търси обяснението което хората са изразявали във древността за да се разбере кои сме , както ние така и другите народи !

Виж и това май обяснява и представеното по-горе за Мадарския конник !

Розетата от Плиска

*

*

През 1961 година в старата българска столица Плиска при археологически разкопки е открит медальон, прецизно изработен от бронз, известен като Розетата от Плиска. Датировката й е от периода VII-IX век и по всяка вероятност е използвана за астрономически изчисления. Според изследователите седемте лъча на розетата символизират седемте планети познати в древността – Слънце, Луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера, Сатурн.

*

*

В центъра на медальона, от обратната страна е изобразен руническият знак IYI - символ на българския Бог Тангра и древния български владетелски род Дуло, от който произхождат създателите на три български държави- Стара Велика България, Дунавска и Волжко-Камска България.

Тази находка е една от най-известните от предхристиянския период в българската история, и заедно с древния български календар са ярки доказателства за богатите астрономически познания на древните българи.

БНС.

Редактирано от - nesnaecht на 15/11/2003 г/ 13:03:14

nesnaecht

БИТОЛСКИ НАДПИС НА ЦАР ИВАН ВЛАДИСЛАВ ОТ (1015-1016) ГОДИНА

Bitolski nadpis na Car Ivan Vladislav ot 1015-1016 godina

*

*

ПРЕЗ ГОДИНА 6523 (1015-1016) ОТ СЪТВОРЕНИЕТО НА СВЕТА ОБНОВИ СЕ ТАЗИ КРЕПОСТ, ЗИДАНА И ПРАВЕНА ОТ ИОАН, САМОДЪРЖЕЦ БЪЛГАРСКИ, СЪС ПОМОЩА И С МОЛИТВИТЕ НА ПРЕСВЕТАТА ВЛАДИЧИЦА НАША БОГОРОДИЦА И ЧРЕЗ ЗАСТЪПНИЧЕСТВОТО И НА ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ.ТАЗИ КРЕПОСТ БЕ НАПРАВЕНА ЗА УБЕЖИЩЕ И ЗА СПАСЕНИЕ , И ЗА ЖИВОТА НА БЪЛГАРИТЕ .

ЗАПОЧНАТА БЕШЕ КРЕПОСТТА БИТОЛЯ ПРЕЗ МЕСЕЦ ОКТОМВРИ В 20-И ДЕН, А СЕ ЗАВЪРШИ В МЕСЕЦ ..... КРАЯ . ТОЗИ САМОДЪРЖЕЦ БЕШЕ БЪЛГАРИН ПО РОД , ВНУК НА НИКОЛА И НА РИПСИМИЯ БЛАГОВЕРНИТЕ , СИН НА АРОН , КОЙТО Е БРАТ НА САМУИЛ , САМОДЪРЖАВЕН , И КОИИТО ДВАМАТА РАЗБИХА В ЩИПОН (ИХТИМАН) ГРЪЦКАТА ВОЙСКА НА ЦАР ВАСИЛИИ , КЪДЕТО БЕ ВЗЕТО ЗЛАТО .... , А ТОЗИ В ..... ЦАР РАЗБИТ БИДЕ ОТ ЦАР ВАСИЛИИ В ГОДИНА 6522 (1014) ОТ СЪТВОРЕНИЕТО НА СВЕТА В КЛЮЧ И ПОЧИНА В КРОЯ НА ЛЯТОТО"

*

НАДПИСЪТ Е ИЗПИСАН ВЪРХУ КАМЕННА ПЛОЧА , УПОТРЕБЕНА ВТОРИЧНО КАТО СТРОИТЕЛЕН МАТЕРИАЛ ПРИ ИЗГРАЖДАНЕТО НА ДЖАМИЯ ВЪВ БИТОЛЯ.

"Prez godina 6523 (1015-1016) ot sutvorenieto na sveta obnovi se tazi krepost, zidana i pravena ot Ioan, samodurjec bulgarski, s pomoshtta i s molitvite na presvetata vladichica nasha Bogorodica i chrez zastupnichestvoto na dvanadesette i na vurhovnite apostoli. Tazi krepost be napravena za ubejishte i za spasenie i za jivota na bulgarite. Zapochnata beshe krepostta Bitolia prez mesec oktomvri v 20-i den, a se zavurshi v mesec... kraia. Tozi samodurjec beshe bulgarin po rod, vnuk na Nikola i na Ripsimia blagovernite, sin na Aaron, koito e brat na Samuil, caria samodurjaven, i koiito dvamata razbiha v Shtipon (Ihtiman) gruckata voiska na car Vasilii, kudeto be vzeto zlato... , a tozi v... car razbit bide ot car Vasilii v godina 6522 (1014) ot sutvorenieto na sveta v Kliuch i pochina v kraia na liatoto."

Nadpisut e izpisan vurhu kamenna plocha, upotrebena vtorichno kato stroitelen material pri izgrajdaneto na djamia v Bitolia.

Редактирано от - nesnaecht на 16/11/2003 г/ 10:29:28

nesnaecht

Дунавската флотилия на хан Омуртаг прави десант в тила на немците

Марин Българина е първият ни пират

Подвизите му са описани във венецианските архиви от XIII век

Проф. д-р Божидар ДИМИТРОВ

.

Каквото и да си говорим за "България на три морета" през средновековието държавата ни е владяла сигурно и трайно само западния бряг на Черно море. До Егейско и Адриатическо само сме се докосвали за периоди от по 10-15 години. Следователно и морските ни усилия са се развивали и са можели да се развиват само в Черно море. Боен флот в Черно море българските владетели наистина не създават. И правилно. За да бъде равностоен на византийския, той трябва да има поне 200-250 галери - толкова има Византия. Екипажите им общо трябва да наброяват 50 000 моряци и бойци. Не че това е невъзможно за ресурсите на средновековна България, но на западния бряг на Черно море няма нито един затворен пристанищен басейн. Византийският флот си стои зад Босфора (който при война се прегражда с вериги) и е недостъпен при флотско нападение от Черно море. А нашият флот би бил достъпен за нападение от Босфора и унищожен още в пристанищата, докато трае мобилизацията на екипажите. Затова хановете и царете предпочитат 50 000 бойци на коне вместо на корабните палуби. Че това е така, личи от факта, че боен флот на Дунав, който пък е недостъпен за Византия, имаме. Румънците дори откриха едно от пристанищата му на о-в Пъкуй, с кейови стени от здрав варовик. Биографът на Карл Велики - Айнхард, и "Аналите" на манастира Фулда в Германия твърдят, че през 827 -829 г. български бойни кораби проникнали по Дунав в Тиса и Сава и стоварили десант от конни отряди в тила на немците, с които успешно воювал хан Омуртаг. За български военен флот на Дунав се пише дори по времето на цар Иван Шишман. Веднага след като военният флот на Византия се разпада (в края на ХIV в.), а Венеция и Генуа имат само по 4-5 галери в Черноморския басейн, деспот Добротица създава боен флот от 14 галери, които успешно воюват по цялото Черно море. Това е доказателство, че само геополитическите условия са били пречка за военноморските ни начинания в Черно море. Иначе търговията ни главно с големия консумативен център Константинопол е изцяло по море и до голяма степен осъществявана от български търговски кораби - за това има изрични сведения в старите хроники. И през средновековието, и през османската епоха. Това е нормално. Превозът на сто тона жито от Добруджа до Цариград по суша изисква сто каруци, сто коняри, двеста коня и двадесет-тридесет дни път. А цялото това количество може да се докара за два-три дни до Балчик, Калиакра или Варна и оттам само с един стотонен кораб да се докара за 24 часа до Цариград. Българите са и отлични рибари. В 1841 г. френският историк и разузнавач Ксавие Омер дьо Хел пише: "Българите са земеделска и морска нация. Те държат монопола на риболова в Черно море." Любопитно е, че и родопчани от Смолян и Момчиловци държат риболова в Беломорието. През риболовния сезон те се спускат в Беломорската равнина, а през останалото време си гледат овцете в Родопите. Не се отказваме и от пиратлъка. И правилно - пиратството е доходен занаят. Във венециански архиви от края на ХIII в. се споменава често кораба на неуловимия Марин Българина, действал в Бяло море, и корабите на някой си Кривич (Кривия), действал в района на Созопол. В 1352 г. друг Кривич (вероятно негов потомък) вече е управител на града. Вероятно точно като знаменития Френсис Дрейк и Кривич е действал с тайното съдействие на българския двор и е отделял за царя процент от плячката. А иначе къщите ни по морето наистина са с гръб към него. Но така е по цял свят, където има сурови зими и вятърът може да вкара половината море в стаите през прозорците. По същата причина на северния бряг и в Созопол, и в Несебър доскоро въобще нямаше къщи.

.

.

.

.

В научния свят от време на време припламва люта дискусия по въпроса морска нация ли сме или не. Едни твърдят, че сме били винаги в историята си тъпи и глупави континенталци, които не са се възползвали никога от възможностите, които създава за един народ морският бряг. Като доказателство, че не сме моряци, тези автори привеждат безспорните факти, че никога в средновековна България хановете или царете ни не създават военен флот, който да има хегемония поне в Черно море. Освен това, казват тези автори, че дори търговските ни гемии не стигат по-далече от Цариград и си нямаме нито един велик географски откривател. А най-сигурното доказателство, че не сме били морска нация, бил фактът, че къщите по крайбрежните ни селища били обърнати с гръб към морето. Противниците на това мнение казват, че дали една нация е морска си личи от това дали поне крайбрежното й население се храни от морето, а не от това какъв военен флот е създала държавата му и колко битки е спечелил. Българите също са били и рибари, имали са търговски гемии и пиратите в цялата си история, казва втората група учени. Къде е истината? Никога няма да я проумеем, ако не отчитаме геополитическите условия, в които се е развивало българското морячество.

nesnaecht Все пак !

Натиснете тук

dumb ass foreigner blagodarja
цъфте Незнаещ, сайта си го преместих и къде мене,

нема да се сърдиш нали, хубав е

si

nesnaecht Благодаря ви приятелчета , но го намерих във чест на Петко Войвода ! Днеска се навършват 105 години от смъртта му ! Велик българин , а навремето работех във тая продукция на БГ киното та знам какво беше въпреки че не съм го преживял но чувствата са нещо велико ! Бе какво да ви казвам разтапям се като си чуя нещо което цена няма !

Натиснете тук

цъфте ПЕТКО ЛЬО, КАПИТАНИНЕ

Музика и текст: народни

Петко льо капитанине,

Петко льо командирине,

Петко льо командирине.

Яла сай Петко остави

от това пусто хайдутство,

от това пусто хайдутство.

От това пусто хайдутство,

на майка ти сай додяло,

на майка ти сай додяло.

На майка ти сай додяло,

по деня хляба месенье,

по деня хляба месенье.

По нощам ризи перанье,

юнашки глави скиванье,

юнашки глави скриванье.

Петко льо капитанине,

Петко льо командирине,

Петко льо командирине.

цъфте РУФИНКА БОЛНА ЛЕГНАЛА

Руфинка болна легнала

на високана планина,

никой до нея немаше

сал стара и майчица.

Тя си Руфинки думаше:

- Руфинко, моя дощеро,

мила ли ти е рубана,

рубана още либено?

- Майчинко, мила и драга,

не ми е мило любено,

ам ми е мила диньоса,

че са е пролет пукнала,

всичко от земя излиза,

пък я ще в земя да влеза.

Иди ми, майчо, порукай

мижова Фатма да дойде,

да си и придам, майчинко,

моено либе да води,

моена руба да носи.

цъфте

Натиснете тук

si

Indi145
Натиснете тукsled tova

Натиснете тук

nesnaecht Така де да се знае !

ЗАКОН

ЗА ДОСТЪП ДО ДОКУМЕНТИТЕ НА БИВШАТА

ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Глава първа

ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

Чл. 1. Този закон урежда достъпа, разкриването и използването на информация, съхранявана в документите на бившата Държавна сигурност.

Чл. 2. Не се считат за източници на информация по смисъла на този закон документи, които са били противоправно отнети и съхранени.

Глава втора

ПРОВЕРКА ЗА ПРИНАДЛЕЖНОСТ КЪМ БИВШАТА

ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Чл. 3. (1) Извършва се проверка за принадлежност към бившата Държавна сигурност съгласно § 1 от допълнителните разпоредби на лицата, заемащи следните длъжности:

1. (обявена за противоконституционна от КС на РБ)

(президент и вицепрезидент на Република България)

2. народни представители;

3. (обявена за противоконституционна от КС на РБ)

(членове на Конституционния съд)

4. членове на Висшия съдебен съвет;

5. съдии от Върховния касационен съд и Върховния административен съд;

6. прокурори от Главна прокуратура;

7. директор на Националната следствена служба и неговите заместници;

8. членове на Министерския съвет, заместник-министри и главни секретари на министерствата;

9. председатели, заместник-председатели и главни секретари на комитетите при Министерския съвет;

10. областни и заместник областни управители;

11. членове на Управителния съвет на Българската народна банка и членове на надзорните съвети, управителните съвети и съветите на директорите на банките и застрахователните компании с над 50 на сто държавно или общинско участие;

12. членове на Управителния съвет на Агенцията за чуждестранна помощ;

13. членове на Комисията за защита на конкуренцията;

14. членове на Надзорния съвет и изпълнителен директор на Агенцията за приватизация;

15. членове на Сметната палата;

16. председател и заместник-председатели на Националния статистически институт;

17. председател на Главното управление на архивите;

18. председател на Държавната спестовна каса;

19. управител и подуправител на Националния осигурителен институт;

20. членове на Комисията по ценните книжа и фондовите борси;

21. директор на Националното бюро за териториалното убежище и бежанците;

22. изпълнителен директор на Центъра за масова приватизация;

23. началник на Главно управление "Държавен резерв и военновременни запаси";

24. председател на Агенцията по чуждестранните инвестиции;

25. председател на Агенцията за българите в чужбина;

26. директор на Дирекцията по вероизповеданията;

27. председател на Патентното ведомство;

28. членове на Висшата атестационна комисия;

29. директор на Националния център за изучаване на общественото мнение;

30. главен секретар на Народното събрание;

31. генерални директори на Българската национална телевизия, Българското национално радио и Българската телеграфна агенция;

32. всички други, назначени с акт на Министерския съвет или на министър-председателя.

(2) Такава проверка се извършва за всички лица, кандидатстващи за изброените в ал. 1 длъжности, както и за кандидатите за кметове и общински съветници.

(3) В срок до една седмица от влизането на закона в сила ръководителите на институциите по ал. 1 представят на министъра на вътрешните работи информация за трите имена по паспорт, ЕГН и заеманата длъжност на лицата по ал. 1.

Чл. 4. (1) Създава се комисия в състав: председател - министърът на вътрешните работи, и членове - ръководителите на Националната служба за сигурност, Националната разузнавателна служба, Военното контраразузнаване, Разузнавателното управление на Генералния щаб, Националната служба за охрана и Служба "Архив" на Министерството на вътрешните работи.

(2) В срок до един месец от влизане на закона в сила комисията по ал. 1 извършва проверка за принадлежност на лицата по чл. 3, ал. 1 към бившата Държавна сигурност.

(3) Лицата по чл. 3, ал. 1, за които е установена принадлежност към бившата Държавна сигурност, се уведомяват от комисията и в срок от една седмица същите имат право да се запознаят с документите за тях и да подадат възражения пред комисията.

Чл. 5. Резултатите от извършената проверка за лицата, за които е установена принадлежност към бившата Държавна сигурност, се докладват от министъра на вътрешните работи пред Народното събрание.

Чл. 6. Докладът по чл. 5 съдържа:

1. трите имена по паспорт и ЕГН;

2. заеманата длъжност по чл. 3, ал. 1;

3. качеството на лицето по § 1 от допълнителните разпоредби;

4. структурната част на бившата Държавна сигурност;

5. периода от време за качеството по § 1 от допълнителните разпоредби.

Глава трета

ИЗПОЛЗВАНЕ НА ДОКУМЕНТИ НА БИВШАТА ДЪРЖАВНА

СИГУРНОСТ ОТ СТРАНА НА ЗАСЕГНАТИ ЛИЦА

Чл. 7. (1) Всеки български гражданин може да поиска с писмена молба до министъра на вътрешните работи да му бъде извършена справка, дали за него е събирана информация от бившата Държавна сигурност.

(2) Комисията по чл. 4 извършва проверка и за резултата уведомява писмено молителя.

Чл. 8. (1) Засегнатите лица, за които бившата Държавна сигурност е събирала и обособила информация в самостоятелни преписки и дела, имат право на достъп до нея при депозирана писмена молба до министъра на вътрешните работи.

(2) Министерството на вътрешните работи уведомява писмено молителите за времето и мястото за запознаване с документите.

(3) Засегнатите лица и лицата по чл. 11 могат да получат справка за съдържанието на документите при депозиране на молба до министъра на вътрешните работи.

Чл. 9. Всяко засегнато лице има право да поиска засекретяване на документи или части от тях, съдържащи лична или семейна тайна, след подаване на писмена молба до министъра на вътрешните работи.

Чл. 10. Засегнатото лице определя времетраенето на засекретяването по чл. 9, но за не повече от 100 години от раждането му.

Чл. 11. Ако засегнатото лице е починало, достъп до информацията по реда на тази глава имат съпруг (съпруга), родители и деца, ако са български граждани. Същите имат право да определят времетраенето на засекретяването на информацията по чл. 9, но за не повече от 25 години от смъртта на засегнатото лице.

Чл. 12. Комисията по чл. 4 гарантира анонимността на действащите сътрудници на съвременните служби за сигурност, на трети лица и на информация от значение за националната сигурност на страната.

Глава четвърта

ИЗПОЛЗВАНЕ НА ДОКУМЕНТИТЕ НА БИВШАТА ДЪРЖАВНА

СИГУРНОСТ

Чл. 13. До изтичане на една година от влизането на закона в сила документите на бившата Държавна сигурност се предават в Централния държавен архив по реда на глава трета от Закона за държавния архивен фонд след изтичане на срока по чл. 10, ал. 4, т. 1 от Закона за държавния архивен фонд.

Чл. 14. Разпоредбата на чл. 13 не се прилага за документи на бившата Държавна сигурност, които по преценка на комисията по чл. 4 са от значение за националната сигурност на страната. За тях се прилага разпоредбата на чл. 10, ал. 5 от Закона за държавния архивен фонд.

ДОПЪЛНИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ

§ 1. По смисъла на този закон:

1. "Щатни сътрудници" са българските граждани, които са били на служба в бившата Държавна сигурност.

2. "Нещатни сътрудници" са българските граждани, които са изявили писмена готовност да доставят информация и/или са доставяли информация на бившата Държавна сигурност.

3. (Обявена за противоконституционна от КС на РБ)

("Картотекирани сътрудници" са българските граждани, чиито имена и псевдоними фигурират в справочната картотека и в регистрационния дневник на бившата Държавна сигурност.)

§ 2. По смисъла на този закон:

1. "Засегнати лица" са българските граждани, за които бившата Държавна сигурност е събирала и обособила информация в самостоятелни преписки и дела.

2. "Трети лица" са лица, чиито имена са споменати в документи на бившата Държавна сигурност, без да са били сътрудници или засегнати лица.

3. "Лична или семейна тайна" е информация за засегнато лице или неговите роднини по права линия и съпруг (съпруга), която няма обществен характер.

4. "Документ" е всеки веществен носител на информация, създаден по установения нормативен ред.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНА РАЗПОРЕДБА

§ 3. Изпълнението на този закон се възлага на Министерския съвет.

nesnaecht И контра удара на КС !

РЕШЕНИЕ N: 10

от 22 септември 1997 г.

по конституционно дело N: 14 от 1997 г.

(Обн., ДВ, бр. 89 от 07.10.1997 г.)

Конституционният съд в състав: председател: Асен Манов, и членове: Младен Данаилов, Цанко Xаджистойчев, Станислав Димитров, Николай Павлов, Димитър Гочев, Иван Григоров, Пенчо Пенев, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев, Георги Марков, при участието на секретар - протоколиста Галина Добрева разгледа в закрито заседание на 22 септември 1997 г. к.д. N: 14 от 1997 г., докладвано от съдията Николай Павлов.

Делото е образувано по искане на 52 народни представители от 38-о Народно събрание за обявяване за противоконституционен изцяло на 3акона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (ЗДДБДС - ДВ, бр. 63 от 1997 г.). Твърди се, че законът противоречи на чл. 4, ал. 2, чл. 8, 29, чл. 32, ал. 1, чл. 34, ал. 1, чл. 56, чл. 117, ал. 2, чл. 120 и 122 от Конституцията. Развити са оплаквания, че с възлагането на изпълнението на закона на Министерския съвет изпълнителната власт се поставя над законодателната и съдебната в грубо противоречие с принципа за разделение на властите и с принципа за независимостта на съдебната власт.

Изтъква се, че ЗДДБДС противоречи на чл. 56, чл. 117, ал. 1, чл. 120, 122 и на принципите и духа на Конституцията, като се отнема фактически и юридически правото на гражданите да се защитят, когато са засегнати техните права и законни интереси. Конституционният съд е приел, че искането е допустимо и допуснал делото за разглеждане по същество. То е направено от оправомощен съгласно чл. 150, ал. 1 от Конституцията субект на инициатива и цели упражняването на правомощие на Конституционния съд по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията.

Предвид предмета на делото и на основание чл. 21, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността му, Конституционният съд е определил като заинтересувани страни президента, Народното събрание, Министерския съвет, Висшия съдебен съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд, главния прокурор, Националната следствена служба, министъра на правосъдието и правната евроинтеграция, министъра на вътрешните работи, Българската народна банка и Сметната палата.

В постъпилите становища от Народното събрание, министъра на правосъдието и правната евроинтеграция, министъра на вътрешните работи и Българската народна банка се твърди, че 3аконът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност не противоречи на Конституцията.

Не са изразили мнение президентът, Висшият съдебен съвет, Върховният касационен съд, Върховният административен съд, Националната следствена служба и Сметната палата.

Становище, че отделни разпоредби на закона противоречат на Конституцията е застъпил главният прокурор.

За да се произнесе, съдът взе предвид следното:

1. По чл. 3, ал. 1, т. 1 от 3акона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност

В България проверката за сътрудничество с бившата Държавна сигурност на висшите държавници не се извършва от независим орган, а от представители на изпълнителната власт, излъчени от съответната управляваща партия. Изложеното налага от кръга на лицата да бъдат изключени определена категория длъжности, като за тях законодателят създаде друг конституционосъобразен ред за проверка.

На първо място това се отнася за президента и вицепрезидента. Президентът е държавен глава и представлява страната в международните отношения. Той олицетворява единството на нацията. Държавният глава се избира пряко от народа и не е подчинен на законодателната и изпълнителната власт. Напротив, в определени случаи той формира последната (служебното правителство). Работата на изпълнителната власт по Конституция е да осъществява вътрешната и външната политика на страната, а не да проверява каква дейност е извършвал или извършва президентът. Дейността му може да се проверява само в определени случаи от Конституцията, и то от Конституционния съд (при държавна измяна и нарушение на Конституцията). Този конфликт би се задълбочил, ако правителството и президентът са от различни политически сили, и евентуално да доведе до злоупотреба от страна на изпълнителната власт и нарушаване на неговия конституционен статус на държавен глава. Още по-неприемливо е президентът да бъде проверяван от свои служители, чието задължение е да го охраняват.

По морални съображения нашият държавен глава изказа желание да бъде проверен за сътрудничество с Държавна сигурност, но законодателят е длъжен да уреди проверката и огласяването й по конституционосъобразен начин.

2. По чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗДДБДС

а) Проверката на членовете на Конституционния съд за принадлежност към бившата Държавна сигурност е въпрос, който е предмет на законодателна уредба. Необходимостта от такава проверка е въпрос на целесъобразност и се преценява от висшия законодателен орган. В съответствие с принципа за равенство пред закона на всички български граждани - чл. 6 от Конституцията, на законодателна уредба следва да се подчини и проверката на конституционните съдии. Тази уредба обаче трябва да бъде съобразена както с конституционния статус на съда като орган, така и с гарантирания от Конституцията статус на всеки негов член. Принципът на равенство на гражданите подчинява конституционните съдии на закона, но не освобождава законодателя от задължението да се съобрази с техния конституционен статус при създаване на законовата уредба.

Конституционният съд заема особено място в системата от държавни органи. Мястото и значението му се определят от:

- компетенциите, които са му възложени от Конституцията;

- начина на конституиране на съда;

- личния статус на съдиите.

Конституционният съд осъществява върховенството на Конституцията, като упражнява контрол върху актовете на Народното събрание и президента и решава спорове между тях и правителството - чл. 149, ал. 1 от Конституцията. С оглед на тези негови компетенции и гарантиране на неговата независимост, в избирането, съответно назначаването на неговия състав, участват с равни квоти законодателната и съдебната власт и президентът. При определянето на съдиите от своята квота те действат независимо в преценката на професионалните им и нравствени качества. Конституцията изключва всякаква намеса на която и да е от властите в преценката и избора на друга власт в това отношение - Решение N: 11 от 20 октомври 1994 г. по к.д. N: 16 от 1994 г. - ДВ, бр. 92 от 1994 г. "Функциите на конституционно установените органи показват, че те се ползват с конституционноправен статус, който не може да бъде накърняван не само чрез намеса и подчинение, което би съставлявало непосредствено нарушение на основното начало на разделение на властите, но и чрез засягане на престижа и достойнството им по начин, който не се отнася пряко до изпълнението на функциите им" - Решение N: 14 от 1995 г. по к.д. N: 23 от 1995 г. за тълкуване на Конституцията - ДВ, бр. 85 от 1995 г.

Този принцип се проявява и в личния статус на отделния конституционен съдия. Дори той да е, извършил тежко умишлено престъпление, проверката за това се извършва от самия Конституционен съд, и то с квалифицирано мнозинство - чл. 148, ал. 2 от Конституцията. Недопустимо е от гледна точка на Конституцията изпълнителната власт чрез свои органи самостоятелно да проверява за определена дейност в миналото или настоящето конституционните съдии.

б) Статусът на съда и на отделните негови членове, в който е зачетен принципът на разделението на властите ( чл. 8 от Конституцията), налага процедурата по проверката да гарантира нейната независимост и обективност, а оттам - истинността на установените факти. Процедурата трябва да изключва опасността от политическо и обществено дискредитиране, както и опитите за манипулиране и изнудване на отделни конституционни съдии чрез извращаване на фактите.

Ето защо проверката на членовете на Конституционния съд за принадлежност към бившата Държавна сигурност трябва да отговаря на установени стандарти, произтичащи от конституционния им статус.

Тези стандарти се изразяват в гарантиране на:

- независимостта на органа за извършване на съответната проверка до представянето й на Конституционния съд;

- процедура, зачитаща конституционно гарантираната независимост на Конституционния съд и създаваща условия за равноправното му участие в установяването на наличните доказателства за собствените му членове, включително чрез достъп на всеки конституционен съдия до справочната картотека и регистрационните дневници на бившата Държавна сигурност;

- секретност на процедурата по установяване на сътрудничество на конституционните съдии по смисъла на § 1, т. 1 и 2 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС;

- законово гарантиране на конституционното право на проверяваните лица да се защитят срещу неправилни решения на органите по проверката, като се забрани оповестяването на тези решения до окончателното произнасяне на Конституционния съд.

Конституционният съд намира, че доколкото процедурата за проверка по ЗДДБДС не е съобразена с конституционния статус на съда и на неговите членове, включването им в кръга на лицата по чл. 3, ал. 1 ЗДДБДС е противоконституционно.

3. По § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС

а) Правото на обществото да получава информация, която представлява интерес за него, е основно конституционно право. Същевременно по своя характер това право не е абсолютно. Тъкмо обратното, абсолютни по своя характер са конституционните ограничения на това право, изрично записани в чл. 41, ал. 1 от Конституцията.

При законодателна уредба на правото на информация, какъвто е случаят със ЗДДБДС, държавата е длъжна да се съобрази с тези конституционни ограничения. При предоставяне на информация тя е длъжна да предвиди законови гаранции за защита на посочените в чл. 41, ал. 1 от Конституцията конституционни ценности и основни права - правата и доброто име на гражданите, националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. Тази конституционна уредба възпроизвежда утвърдени международни принципи в защита на човешките права - чл. 10, ал. 2 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.

б) Поначало принадлежността към бившата Държавна сигурност не засяга доброто име на проверяваните лица. Тяхната дейност е била правно регламентирана дейност и като цяло нейната аморалност може да бъде имплицирана само ако действащото по това време право е било обявено за противоконституционно. Безспорно е, че една голяма част от сътрудниците на бившата Държавна сигурност са осъществявали дейност, която и днес съответства на моралните норми - предотвратяване и разкриване на терористични действия, на действия, насочени срещу териториалната цялост и националната сигурност на България, и т.н. Това се потвърждава и от факта, че самият закон закриля тези сътрудници на бившата Държавна сигурност, които продължават да сътрудничат на съвременните служби за сигурност - чл. 12 ЗДДБДС. Тяхното поведение очевидно не се счита за аморално.

в) Независимо от това, в общественото съзнание отделни форми на такава дейност се считат за несъответни на обществените норми на морал, т.е. за опозоряващи. С оглед на функциите на бившата Държавна сигурност е ноторно преобладаващото обществено мнение за укоримост на такова сътрудничество. Общественото съзнание пренася отрицателното си отношение към органите на бившата Държавна сигурност върху нейните сътрудници без оглед на конкретната им дейност. Конституционно недопустимо е обаче законодателно да се създава колективна презумпция за укоримост на определени категории правно регламентирани дейности без установяване на конкретната дейност на определено лице. Създават се условия за накърняване на достойнството и правата на гражданите, които са конституционно защитени ценности. Българската държава е длъжна законово да гарантира достойнството и правата на личността ( чл. 4, ал. 2 от Конституцията), като същевременно осигури правото на информация на обществото при спазване на конституционните условия на чл. 41, ал. 1 от Конституцията.

г) Конституционният съд констатира, че разпоредбата на § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС не отговаря на посочените изисквания. Понятието "сътрудник" поначало е квалифицирано правилно в т. 1 и 2 на посочения параграф. Очевидно е, че щатните сътрудници са получавали възнаграждение, което сочи за съзнателно извършвана от тях дейност по доставяне на информация на бившата Държавна сигурност. Обективно може да се установи дейността по доставяне на информация и от нещатните сътрудници по т. 2 - там е посочено, че такива са лицата, "които са изявили писмена готовност да доставят информация и/или са доставяли информация".

В § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС като картотекирани сътрудници се определят лицата, "чиито имена и псевдоними фигурират в справочната картотека и в регистрационния дневник на бившата Държавна сигурност". За тези лица няма доказателства, че те са "доставяли информация". Законът предполага наличието на "сътрудничество" единствено въз основа на записа в картотеката и регистрационния дневник.

д) От представените по делото инструкции и заповеди на бившата Държавна сигурност е видно, че справочната картотека и регистрационните дневници се съставят и съхраняват едностранно от органите на бившата Държавна сигурност. Съдържанието им се пази в тайна от сътрудниците. Те нямат достъп нито до картотеката, нито до регистрационните дневници. Нещо повече, от Заповед N: 3900 от 11 ноември 1974 г. на министъра на вътрешните работи е видно, че при разработване за вербуване от вербуваните лица е укриван дори фактът за принадлежност на оперативния работник към определена структура на Държавна сигурност.

Картотекирани и регистрирани са били не само действащите сътрудници, но и лица, подготвяни за вербовка, както и лица, чиято вербовка не се е състояла (чл. 50 от Инструкцията за оперативния отчет на ДС-1-20 (20.I.1978 г.).

Картотекирани и регистрирани остават и сътрудниците, които са изключени поради предателство към органите на бившата Държавна сигурност, за нечестно сътрудничество или отказ от сътрудничество. Очевидно всички тези лица не могат да бъдат еднозначно определени като лица, "доставяли информация" по смисъла на сътрудничеството.

Уредбата показва, че съществуват условия за вписване в картотеката и в регистрационните дневници, както и за съставяне на лични и работни дела на лица без тяхно знание и съгласие и без те да са извършвали дейност по доставяне на информация на бившата Държавна сигурност. Броят на такива случаи едва ли е малък, като се има предвид, че оперативните служители са се стараели да отчитат повече "картотекирани сътрудници", тъй като това е било основен показател за тяхната дейност. Не може априори да бъде изключена и възможността отделни лица да са били картотекирани и регистрирани и да са им създадени лични и работни дела без тяхно съгласие с оглед на бъдещото им компрометиране. Такива примери са известни в другите бивши социалистически страни (Ян Каван в Чехия, Лех Валенса в Полша и др.).

Поради изложените съображения съдът счита, че качеството на едно лице като "сътрудник" на бившата Държавна сигурност следва да се определя само във връзка с наличието на безспорни доказателства за съзнателно доставяна информация на органите на бившата Държавна сигурност.

е) Унищожаването на някои лични и работни дела на картотекирани и регистрирани лица не е доказателство за наличието на такова сътрудничество. Това, че са унищожавани такива дела, не означава, че всички те са създадени въз основа на действително сътрудничество. Доказването на такова сътрудничество е задължение на държавата. Технологията на работа на органите на бившата Държавна сигурност задължително е включвала прилагане на копия от събираните сведения в делата на разработваните обекти "оперативни дела". Това означава, че един донос съществува не само в работното дело на картотекираното и регистрирано лице, а и в делото на лицето, срещу което е донасяно. Унищожаването на делата на сътрудника не доказва унищожаването на доставяните от него сведения. Последните могат да бъдат открити в оперативните дела на разработваните от Държавна сигурност лица. Откриването на такива доказателства за доставяне на информация от картотекираното и регистрирано като сътрудник лице е задължение на държавата, която съхранява целия архив. В този случай лицето, за което се докаже, че е доставяло информация, автоматично попада в обсега на § 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС (лицата по тази разпоредба също са картотекирани и регистрирани).

ж) Определянето за "сътрудник" на лице, за което няма никакви изхождащи от самото него доказателства, че е доставяло информация на бившата Държавна сигурност, по недопустим начин прехвърля тежестта на доказване от държавата, която твърди, че лицето е "сътрудник", върху гражданин, който е в обективна невъзможност да доказва минали отрицателни факти ("недоставянето на информация", "несътрудничеството". Нарушава се принципът на справедливостта като основна конституционна ценност (Преамбюла на Конституцията) и се посяга върху основните човешки права на чест, достойнство и добро име - чл. 32, ал. 1 от Конституцията.

Поради изложеното разпоредбата на § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби на ЗДДБДС е противоконституционна.

4. Конституционният съд не намира основания за обявяване за противоконституционни на останалите разпоредби на закона.

На основание посочените съображения Конституционният съд

Р Е Ш И :

Обявява за противоконституционни чл. 3, ал. 1, т. 1 и 3 от Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (ДВ, бр. 63 от 1997 г.) и § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби на същия закон.

Отхвърля искането в останалата му част. Решението е подписано с особено мнение от съдиите, както следва: Асен Манов - по чл. 3, т. 1 и 3; Младен Данаилов - чл. 3, ал. 1, т. 5 и 6; Цанко Xаджистойчев - § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби; Станислав Димитров, Иван Григоров, Николай Павлов - в уводната част по чл. 3, ал. 1, т. 1 и 3 от закона и § 1, т. 3 от допълнителните разпоредби на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност; Пенчо Пенев - чл. 5 и 6; Тодор Тодоров - чл. 3, ал. 1, т. 4 - 7, чл. 5 и 6; Димитър Гочев - чл. 3, ал. 1, т. 5 и 6; Александър Арабаджиев - чл. 3, ал. 1, т. 5, 6 и 7, чл. 4, 5 и 6; Георги Марков - чл. 3, ал. 1, т. 5 и 6 и чл. 4, ал. 3 относно последните думи "пред комисията" от същия закон.

*****

ПП тука има и подробности по точките обявени за противоконституционни !

Натиснете тук

Редактирано от - nesnaecht на 25/2/2004 г/ 21:28:28

nesnaecht 2004 г.

На този ден в България през:

1353

Османските турци завладяват голямата черноморска крепост Галиполи, охраняваща най-тясната част от протока, който разделя Азия и Европа. Силно земетресение принуждава жителите и охраната на крепостта да излязат извън нейните стени. Сюлейман с неговия отряд, който се оказва наблизо, влиза в крепостта и отказва да я върне на ромеите. Контролът над Дарданелите се оказва в османски ръце. Стабилната и трайна изходна база постепенно превръща османските набези за плячка във война за завладяване на балкански територии.

1660

Изготвен е османски документ, който показва, че бягството на селяните от техните селища е повсеместно явление във всички български райони. Той е “Изложение на османските първенци от казата Разлог”, адресирано до султана. Според него в регистъра са записани осемстотин осемдесет и три данъчни единици на данъка джизие, който се събира от немюсюлманите, но повече от половината от тях са напуснали селищата и са се разбягали. Срещу рязкото увеличение на броя и размера на данъчните тежести българските, а и турските селяни реагират с масови бягства. Става невъзможно да се събират данъците в предвидения им размер. Това се превръща в постоянно състояние на османската хазна.

1878

Във Виена е постигнато споразумение между Русия и Австро-Унгария относно условията на мирния договор.

1896

Княз Фердинанд I е признат от Великите сили и получава султански фермани за княз на България и главен управител на Източна Румелия.

1900

Обявява се Положение за устройство на флота, с което се определят за пръв път задачите на Военноморския флот в системата на въоръжените сили.

1913

Войските на 2-ра армия получават заповед № 56 на командващия генерал-лейтенант Н. Иванов, според която щурмът на Одринската крепост ще се извърши на Източния сектор.

1941

От Варна отпътува корабът "Гедеон II" със 170 български евреи, тръгнали за Палестина.

1951

Пощенската спестовна каса се преобразува в централен влогонабирателен институт под името Държавна спестовна каса (ДСК).

1963

Роден е Таню Киряков - олимпийски шампион през 2000 г. по спортна стрелба.

1982

В Хага се провеждат консултации между министерствата на външните работи на България и Холандия за развитието на двустранните отношения и по международни въпроси.

nesnaecht Олег Офренов

[Напреднал]

от Bulgaria

Общо мнения: 54

"По същата логика може да се каже , че редица български царе са гърци и че са ни управлявали гърци"

Ами те гърците отдавна го разправят това, докато "мдам" и други наши комплексари с промити от чуждоземската пропаганда мозъци се борят срещу българизма в услуга да иностранни ...изми.

Римски (византийски) императори от 3-ти до 6-ти век, почти всичките от български произход:

• Максимин Тракиец ...-238г., роден в Силистренско село, Мизия

• Деций (Gaius Messius Quintus Trajanus Decius) 240-251г., роден 201г. до Серм, Панония (Долна Илирия)

• Гал (Vibius Trebonianus Gallus) 251-254г., роден в Мизия

• Клавдий II Готски (Marcus Aurelius Claudius) 269-270г., роден 215г. в Далмация (Горна Илирия)

• Аврелиан (Lucius Dominitius Aurelianus) 270-275г., роден 212г. в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Проб (Marcus Aurelius Probus) 276-282г., роден 232г. в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Диоклетиан (Gaius Aurelius Diocletianus) 284-305г., от 286-305г. август на Тракия, Азия и Египет, роден 245г. в Диоклеа, Далмация (Горна Илирия)

• Максимиан Херкула (Marcus Aurelius Valerius Maximianus) 285г. цезар, 286-305г. август на Италия, Сицилия, Африка, роден 240г. до Серм, Панония (Долна Илирия)

• Галер (Gaius Galerius Valerius Maximianus) 293-305г. цезар на Илирия и Гърция, 305-311г. август на Ориента и Италия, роден 242г. в Дакия

• Констанций Хлор (Flavius Valerius Constantius Chlorus) 293-305г. цезар на Галия, Испания и Британия, 305-306г. август, роден 264г. в Илирия

• Св. Константин I Велики (Flavius Valerius Constantius Magnus) 306-337г., роден 285г. в Ниш, Дардания, наложил християнството като държавна религия по българските земи, пренесъл Рим в гр.Бизантин вместо в Сердика, както го съветвала майка му - българката св.Елена

• Константин II (Flavius Claudius Constantius) 317-326г. цезар, 337-340г. август на Галия, Испания и Британия, роден 317г. в Арелат

• Костант 337-350г. август на Италия и Африка

• Констанций II (Flavius Julius Constantius) 324-337г. цезар, 337-339г. август на Азия и Египет, от 339г. и на Балканите, от 340г. и на Галия, Испания и Британия, от 350-360г. и на Италия и Африка, роден 317г. в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Юлиан Отстъпник (Flavius Claudius Julianus Apostata) 355г. цезар на Галия, 360/361-363г. август

• Йовиан 363-364г.

• Валентиниан I (Flavius Valentinianus) 364-375г. август на Западната римска империя, роден 321г. в Илирия

• Валент (Flavius Valens) 364-378г. август на Източнната римска империя, роден 328г. в Илирия

• Грациан (Flavius Gratianus) 367-375г. съуправител, 375-383г. август на Западната римска империя, роден 359г. в в Серм, Панония (Долна Илирия)

• Теодосий (Flavius Theodosius) 379-395г., роден 346г.

• Аркадий 395-408г.

• Теодосий II 408-450г., роден в Тракия

• Марциан 450-457г., роден 391г. в Тракия

• Лъв 457-474г., роден в Тракия

• Анастасий 491-518г.

• Юстин I 518-527г., роден 450г. в Бедериа, Дардания/Тракия

• Юстиниан I Велики (Управда) (Iustinianus I) 527-565г., роден 482г. в Таурезиум, Кюстендилско, Македония/Дардания/Тракия

"След като римската власт се разпространи толкова много към изток, Балканският полуостров стана център на Римската военна сила. От тук римляните провождаха войски за Азия, Африка; от Панония те държаха в респект Галия, Британия и Испания.

Войските си обаче те събираха отначало предимно, а от сетне изключително от Балканския полуостров. Отличилите се войници достигваха до чин военоначалник, а някои от отличилите се военачалници се провъзгласяваха за императори, тъй че в последно време Балканският полуостров или българският елемент стана ръководител на Римската империя изобщо.

Ако хвърлим един поглед нагоре, ние ще видим, че почти всички императори, започвайки от Деция произлизат от Илирия и Панония. Понеже тези императори са били повечето селски па и робски синове от Илирия, Далмация, Дакия, Дардания (Ниш), то би могло да попитаме, от каква народност са били те. Гърци сигурно не са били, а и латинци не са били. Те са произлизали от местното население, което е живяло по тези места.

Тези императори прочее, произлизащи от дунавските поселници и опиращи се на това население в своите военни походи, пренесоха столицата на Римската империя в Бизантиум и с това туриха начало на бъдещата Византийска империя.

Ние можем да попитаме, чия или каква е била Византийската империя във времето на Юстиниана: гръцка ли, латинска ли?

Чия и каква е била тогава Византийската империя, би трябвало да се разбира по само себе си от гореизложеното."

из “Произходът на Българите и начало на българската държава и българската църква”, 1910г.

проф. д-р Ганчо Ценов

Създадено: 05.3.2004 г. 10:10:51

nesnaecht Атентатът в Арабаконак

В ранното утро на 14-ти април 1925г. неизвестни лица нападат автомобила на цар Борис ІІІ, пътуващ по пътя София - Орхание (дн. Ботевград), в прохода Арабаконак, в Стара планина. Кой и защо стреля по Царя. Въпреки започнатото разследване, нито Обществена безопасност, нито тогавашната буржоазната преса успяват да осветлят обществеността по този въпрос. Ето как водещите тогава ежедневници коментират събитието:

-

Вестник "Зора" от 16.04.1925г.

-

"Избавлението на Негово Величество"

"Както вече е известно, Н. В. Царят се е връщал от лов, когато е бил нападнат от разбойниците. От няколко години Царят е отивал редовно всеки два-три месеца в Балкана, между Орхание, Арабаконак и Етрополе, гдето има вековни гори, и където е било открито от него едно свърталище на глухари… В неделя Царят се отправил на обичайния си лов и оставил автомобила си на два километра от Орхание, на открито. След това се отправил придружен от Делчо Илчев, ротмистър Стаматов и от ловеца си Петър Котев за планината…Така, че, разбойниците са знаели или са могли да бъдат осведомени за тия излети на Царя, и да се осведомят за присъствието на автомобила му близо до Орхание…"

(По нататък в статията си вестник "Зора" упорито започва да застъпва тезата си, че тези които са нападнали царския автомобил, са имали за задача да ликвидират цар Борис.)

"…Когато е бивало само с цел за обир, разбойниците са спирали колите с даден знак с ръка или с изстрел. В случая, обаче, подобно нещо не е констатирано. Разбойниците са стреляли направо по автомобила, по шофьора и по стоящия до него. Тъй като Н. В. Царят винаги сам кара, или стои до шофьора - това разбойниците не са могли да не знаят - стреляно е било по тия две места. Само по една случайност, по една щастлива случайност, Царят тоя път не бил седнал на предните места в колата."

Вестник "Мир" от същата дата дава описание на случилото се, където главно място заема, както можем да се досетим всички - Н. В. Цар Борис ІІІ.

"Когато царският автомобил изпреварил пътническия омнибус, на двеста крачки, край шосето, изскочил един от разбойниците, вероятно главатарят, и с парабел в ръка, насочен срещу автомобила, извикал: "Стой!" Същевременно, чува се един изстрел, куршумът улучил смъртоносно царския ловец Петър Котев. Инстинктивно шофьорът на Н. В. Царя изпуска кормилото, автомобилът се насочва извън шосето, отстрани на което се спуща дълбока пропаст - един миг и колата наедно с пътниците, между които лежи вече и един труп, ще се строполи в бездната. В този критичен момент Н. В. Царят, запазил пълно самообладание, хваща кормилото и чрез умело маневриране, насочва автомобила към шосето, но връхлетява ново нещастие - колата се удря силно в телеграфен стълб, който пада. Телеграфните жици се омотават и препречват пътя на автомобила…Делчо Илчев и ротмистър Стаматов стрелят с пушките си и дават възможност на Н. В. Царя да отстъпи назад…На няколко крачки от него спира пътническия автобус, от който изплашените пътници изскачат и се хвърлят в различни посоки. С голямо хладнокръвие Н. В. Царят успява да успокои повечето пътници и да ги качи в автобуса. Н. В. Царят със самообладанието си внася успокоение между пътниците. За да не се внесе паника в града от слуховете, които биха се разнесли от пътниците, Царят ги отвежда право в казармите, гдето се дават бързи разпореждания да заминат войници с автомобили за местопроизшествието."

Още същия ден федерацията на запасните офицери и подофицери започват да раздават по улиците на София на гражданите следния патриотичен апел:

"Българи!

Елате в 10ч. преди пладне, днес, на 15 април, на площад "Св. Александър Невски", за да манифестираме нашето възмущение против родоотстъпниците, които дръзнаха да посегнат даже върху живота на нашия върховен вожд Негово Величество Царя.

Елате да изразим предаността си към Царя и Отечеството.

Да живее България!"

На 15 април към 11 часа е отслужен тържествен молебен, на който присъстват всички министри начело с министър-председателя Александър Цанков, много народни представители и граждани. Всички дружно "заклеймяват" предателите и "цареубийците". Официалната преса и управляващите директно обвиняват за това комунистите и земеделците. А полицията е безсилна. "Вездесъщата" Обществена безопасност започва разследване. По дирите на атентаторите са изпратени полицейски и военни части, което не довежда до никакъв резултат.

На 16 април е взривена софийската катедрала "Света Неделя". Атентатът е организиран от Военната организация на Комунистическата партия. Убити са 150 души, а ранени около 500. В отговор на това, правителството започва жестоки репресии срещу своите политически противници. Избити и безследно изчезнали са хиляди души. Ликвидирани са и известни дейци на изкуството и литературата като Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст, Георги Шейтанов и др. Този атентат веднага поставя Арабаконашкото нападение на по-заден план. И въпреки това за нас е от съществена важност да разберем, какво точно се е случило около 10.30 часа, сутринта, на 14 април 1925г. в прохода Арабаконак. Сведенията по този въпрос са минимални и много противоречиви. От една страна се застъпва тезата, че атентаторите са имали за цел да заловят Царя и да го държат за заложник докато правителството не пусне задържаните политически затворници. От друга страна, има версия, че атентатът е станал съвсем случайно, тъй като на атентаторите им бил мокър кибритът и един от тях слязъл на шосето да си поиска от някоя от преминаващите коли и тогава хората на Царя започнали да стрелят по него, и той и другарите му отвърнали на стрелбата.Доказателствата за тези твърдения са малко и много противоречиви.

Целта на това изследване е да бъдат изнесени максимален брой обективни факти, както и да бъдат разгледани основно всички съществуващи версии.

Самият атентат е дело на четници от Копривщенската анархо-комунистическа чета, която е в състав: Васил Икономов, Васил Попов - Героя или Доктора, Нешо Тумангелов и братята му Нягол и Атанас, братята Никола и Рашко Юрукови, Нешо Мандулов, Стоян Тороманов и Антон Ганчев. От тях Рашко Юруков, Атанас Тумангелов, Нешо Мандулов и Антон Ганчев са комунисти, другите останали са анархисти. Четата е създадена в края на март - началото на април 1925г. Целта и е била продължаване на въоръжената съпротива срещу правителствени военни и полицейски части, както и срещу банди на ВМРО, които тероризирали населението след преврата на 9 юни 1923г., когато е свалено от власт земеделското правителство на Александър Стамболийски, и след неуспешното Септемврийско въстание от същата година. В четата преобладават антиединофронтовски позиции, въпреки участието на комунисти в нея.

В атентата срещу Борис ІІІ участват четниците: Васил Икономов, Васил Попов - Героя, Нешо Тумангелов, Нешо Мандулов и Антон Ганчев.

Два дена преди атентата на 12 април Икономов, Героя и Тумангелов правят тайна среща в дома на своите ятаци Мирко и Цона Мирковски (Копривщица(?)). На срещата присъстват Георги Попов и Петър Лингорски - участници в Троянската анархистическа чета. Петимата дълго обсъждат политическата обстановка в страната и възможно ли е, и има ли смисъл от сформирането на единен фронт срещу правителството. За акция срещу Борис ІІІ въобще не е ставало въпрос. След тази среща, на 14 април 1925г., Икономов, Героя и Тумангелов осъществяват връзка с Мандулов и Ганчев, които ги очакват в гората под връх "Гълъбец", на около 150 метра от шосето в прохода Арабаконак. Тук се взема решение да се продължи за Орхание като преди това се направят няколко засади по шосето, с цел набавяне на средства. Факт, който е задължително да бъде отбелязан, е, че четниците не са носели със себе си пушки. Били въоръжени само с пистолети система "Парабел" и бомби, тип "бухалки". Фактът, че не са носили пушки, автоматично отхвърля версията за предварително подготвено нападение срещу Царя.

Към 10 часа, групата, заела позиция на височината, намираща се до шосето, малко преди то да направи остър завой пред тях, след това то се загубвало за миг от погледите им и се появявало на около километър по-нататък. На завоя застанал Антон Ганчев. Към 10.30 ч. по шосето се задали три коли, последната от които била пътнически автобус. От височината, където се намирали четниците, едва ли са могли да разпознаят царя, дори и през бинокъл. Групата взела решение да се пропусне първата кола и да атакуват втората. След като я пропуснали, Ганчев се появил изненадващо зад завоя. Идващият с голяма скорост автомобил ударил внезапно спирачки и от него проехтели изстрели. Стреляли ентомологът Илчев и ротмистърът. Ганчев успял да залегне и също стрелял. Веднага Икономов, Тумангелов, Мандулов и Героя отговорили с масирана стрелба. Колата дала на заден ход, но поради лошото маневриране, се блъснала в телеграфния стълб, намиращ се до шосето. Почти веднага Икономов хвърлил две бомби, от които едната избухнала близо до стълба и успяла да повреди и обърне царския автомобил. От колата изпаднал ловецът Петър Котев, който бил убит от изстрелите на четниците. Вероятно, ентомологът Илчев е загинал по същото време от парчетата, разхвърчали се от бомбите на Икономов. Ротмистърът Стаматов успял да залегне в канавката и продължил да стреля срещу нападателите. Шофьорът на автомобила изпълзял от автомобила и избягал в гората. След него, през шубраците и по завоите на шосето побягнал и царят. Тук се появява вече версията, че целта на четниците е била да вземат царя за заложник. Според нея, бягащият през храстите Икономов се провикнал след Борис ІІІ: "Пусни политическите и ще те оставим жив!" Царят, обаче, вече бил твърде далеч и извън обсега на куршумите. Той спрял, като махал с ръце към идващия пред него автобус, качил се и заедно с пътниците успял да се добере до местната казарма в Орхание, откъдето поискал помощ. По време на пътуването, от напрежение получил кръвоизлив от носа, а главата му била разранена от удара при преобръщането на автомобила и от храстите, през които след това се провирал (по-късно буржоазната преса оприличила тези рани като брутални удари, нанесени с приклад, въпреки че четниците не разполагали с пушки). Икономов, Тумангелов, Попов и Мандулов, след като лесно успели да отблъснат и прогонят, все още отбраняващия се, ротмистър Стаматов, претърсили автомобила, взели пушките на ловеца и ентомолога, както и бинокъла, раницата, и ловната пушка на Царя, след което се оттеглили в гората. Към тях, от другата страна на завоя, се присъединил и Антон Ганчев.

Съществува и друга версия, при която колите са две, а не три - тази на Царя и автобусът, а нападателите били само Икономов, Тумангелов и Героя (с Мандулов и Ганчев се свързали след нападението). Според нея, на четниците се бил намокрил кибритът и Героя слязъл на шосето да потърси от минаващите коли и каруци друг, докато другите го чакали залегнали на близката височината. По пътя се задали автомобил и автобус. Героя вдигнал ръка и извикал предупредителното "Стой!". Пътуващите в колата се стреснали от неочакваната поява на Попов и ентомологът и ротмистърът започнали да стрелят от страничните прозорци. Героя бързо залегнал и отговорил на стрелбата. Тогава Икономов хвърлил бомбите и преобърнал колата. От техните осколки загинал Илчев, а царският ловец Котев бил тежко ранен и доубит по-късно с пистолет, след като нападателите прегледали колата. Царят успял да се измъкне. За личен шофьор на царския автомобил, въобще не става въпрос. Най-вероятно е шофирал Борис ІІІ и заради това нападателите не са му обърнали никакво внимание, оставили са го да избяга, а са разбрали, че е той чак след като са претърсили колата и са намерили царските вещи.

Има и трета версия, предложена от буржоазната преса. Според нея на шосето се появил въоръжен с "Парабел" мъж, който, след като извикал "Стой!", стрелял по колата и успял да убие Петър Котев (четниците в малкото свои разкази пред приятели и другари винаги са отричали да са стреляли първи). Веднага от двата странични прозореца на автомобила било отвърнато на стрелбата. От счупените стъкла бил наранен шофьорът. Цар Борис ІІІ, като помислил, че той е много тежко ранен или убит, хванал волана и тогава колата се ударила в телеграфния стълб и се обърнала. Илчев, Стаматов и Борис изпълзели от колата и започнали сражение с нападателите. При престрелката ентомологът бил убит. Царят, под прикритието на Стаматов, успял да се оттегли и се добрал до казармата в Орхание. От там, той, начело (какъв герой !?!) на рота войници и полиция, се върнал обратно на мястото на атентата. Тук заварил ротмистъра, залегнал зад колата, още да се сражава с четниците. Войската и полицаите успели да прогонят нападателите (веднага възниква въпросът: кога Икономов и другарите му са успели да оберат автомобила?).

Каква е по-нататъшната съдба на участниците в Арабаконашкото нападение?

В края на месец май към Копривщенската чета се присъединяват четници от Средногорската чета на Йордан Кискинов. След извършването на няколко успешни акции, малка група от четници, в която влизали Васил Икономов и Нешо Мандулов се отправя по маршрута Копривщица - Пловдив, за да се свърже с ятаци. На 19 юни Икономов и Мандулов вземат решение групата да нападне бързия влак София - Пловдив, с цел събиране на средства. Поради предателство в нощта на 20 юни 1925 г, в района на село Белица (Пирдопско) полицията изненадва заспалите четници и успява да убие спящия Васил Икономов. Върху гърдите му агентите на Обществена безопасност откриват царския бинокъл и така установяват първия нападател срещу Борис ІІІ. След около година при неизяснени обстоятелства в ръцете на полицията попада и царската раница. Ловната пушка на Царя четата скрива заедно с други пушки в хралупата на едно дърво близо до село Слатина (Карловско). След 9 септември 1944 г. четникът Георги Башикаров я намира и я предава в Музея на революционното движение в София (днес вече този музей не съществува).

Нешо Мандулов участва в Троянската чета на Георги Попов. Заедно с останалите четници емигрира, първо в Гърция, а оттам отива в Югославия. Впоследствие заминава за Съветския съюз. В Москва завършва радиоинженерство. През 1939 г. е убит от хора на НКВД, по време на Сталинските репресии.

Антон Ганчев емигрира в Югославия и от там успява да се прехвърли в СССР. В Москва завършва Международната ленинска школа. През 1937 г. участва като интербригадист по време на Испанската гражданска война. Той е военен инструктор по картечно дело към 7-ма бригада на Републиканската армия. Загива при обсадата на Мадрид.

Нешо Тумангелов, също успява да премине на югославска територия. Според някои източници, там той постъпва на работа в Кралската полиция (този факт не е потвърден). През 1941 г. сформира отряд, с който се опитва да премине на българска територия. Край селата Бериловци и Градищница (Пиротско) четата е обкръжена от германски военни части. При завързалото се сражение Тумангелов е убит.

Васил Попов - Героя (Доктора), след като напуска Троянската чета, заедно с Кольо Кацаров сформират нова чета. През 1926 г. Героя е ранен и се прехвърля в Югославия. През пролетта на 1927г. четата отново е на българска територия и започва да действа в района на Троянско и Ловешко. Тя се превръща в страшилище за местната власт, която по всякакъв начин се опитва да я унищожи. Същата година при опит да обере Троянската банка Васил Попов е обкръжен от полиция, и при завързалата се престрелка, се самоубива.

Цар Борис ІІІ надживява своите нападатели. През 1942 г. успява да въвлече България в гибелната за нея Втора световна война, като застава на страната на нацистка Германия. На 28 август 1943 г. (за разлика от своите нападатели, които загиват всички от насилствена смърт) Царят умира от сърдечен удар в двореца "Врана" до София.

Атентатът в Арабаконашкия проход е част от историята на анархистическото движение в България и на цялото четническо движение през 20-те години на 20-ти век.

Ние абсолютно отхвърляме версията на някои от анархистките среди, които твърдят, че нападението е имало за цел залавянето на Борис ІІІ и размяната му срещу политически затворници. Ако хора като Икономов, Тумангелов и Героя са били предварително подготвили тази засада, Царят никога е нямало да остане жив.

За съжаление, тази царска династия продължава да играе важна роля в живота на българския народ и се опитва отново да го въвлича в безсмислени войни и национални катастрофи.

Използвана литература

1923 - 1944 За народна свобода (албум), С. 1970

Атентатите в България, С., 1995

Георги Башикаров, Кискиновата чета, С. 1964

Георги Наумов, Атентатът в катедралата "Света Неделя", С.1989

Дончо Даскалов, Анархизмът в България, С. 1995

Страници от зона мълчание. (биографичен портрет на Георги Попов) С. 1989

Списание "Антени" бр. 104, С. 1989

Спомени на Петър Узунов за Тумангеловата чета и Септемврийските събития от 1923 г. (циклостилно издание, дата не е посочена)

Кратки биографични данни за участници в Копривщенската чета.

Нешо Тумангелов (1898 - 1941)

Роден е на 6 март 1898 г. в Копривщица.

Завършва гимназия в родния си град. По убеждения се оформя като анархист.

В навечерието на Септемврийското въстание заедно със Салчо Василев (ръководител на копривщенските комунисти) са арестувани и жестоко бити в полицейското управление на град Пирдоп. След освобождаването му, Нешо минава в нелегалност. Участва в Кискиновата чета, а по-късно е един от организаторите на Копривщенската чета, където довежда братята си Атанас и Нягол. Участва и в Троянската чета на Георги Попов.

През 1925 г. Тумангелов емигрира в Югославия. През 1941 г. сформира чета и прави опит да премине в България. Убит при престрелка между селата Бериловци и Градищница (Пиротско).

Васил Икономов (1898 - 1925)

Роден е на 9 август 1898 г. в Айтос.

Учи в родния си град, и завършва Втора мъжка гимназия в София. През 1917 г. е взет в Школата за запасни офицери и оттам изпратен на фронта. След края на войната записва да следва в Юридическия факултет на Софийския университет.

По убеждения е анархист. Организира цялата терористична и пропагандна дейност на анархистическото движение в България. Участник е в десетки акции и престрелки с полицията.

През 1923 г. участва в подготовката и провеждането на Септемврийското въстание в Копривщица. След това се завръща в София и минава в нелегалност. През 1925г. Икономов е един от организаторите на Копривщенската чета. На 20 юни същата година е убит в района на село Белица.

Стоян Тороманов (1901 - 1930)

Роден е на 7 февруари 1901 г. в Копривщица.

От малък е принуден да работи най-мръсната и зле платена работа.

Оформя се като един от най-дейните анархисти в Копривщица и региона. През 1925 г. е заплашен с арест и става четник в Копривщенската чета. Емигрира в Югославия. Две години по-късно се завръща в България и живее нелегално в Копривщица. През 1928 г. отново емигрира в Югославия.

Убит е при неустановени обстоятелства през 1930 г.

Васил Попов - Героя /Доктора/ (1899 - 1927)

Васил Попов е роден на 4 август 1899 г. в плевенското село Микре. Премества се в Ловеч, където изкарва два последователни класа в местната гимназия, но не успява да я завърши. Още в училище се проявява като убеден анархист. Тук получава и прозвището си "Героя", заради това, че в час по математика успява да реши някаква особено трудна задача. По-късно, когато вече е четник започват да му викат и "Доктора", заради склонността му винаги да носи в себе си медицинска чанта.

Попов минава в нелегалност през 1923 г. заедно с Петър Букурещлиев и Хитров (след като застрелва плевенския околийски началник). Участва в Копривщенската, а впоследствие и в Троянската чета на Георги Попов. След напускане на четата заедно с Кольо Кацаров създават самостоятелна чета. През есента на 1926 г. се прехвърля в Югославия. През пролетта на 1927 г. четата му се завръща в България и започва да действа в Троянско и Ловешко. През същата година Васил Попов загива при опит да обере Троянската банка.

Нешо Мандулов (1902 - 1939)

Роден е на 30 октомври 1902 г. в Копривщица.

Завършва гимназия в родния си град. Участва в туристическото и есперантисткото движение в града. По убеждения е комунист.

През 1924г. е арестуван и жестоко бит в ареста на полицията в Пирдоп. След освобождението му минава в нелегалност и се присъединява към Копривщенската чета. През 1925 г. емигрира в Югославия, а по-късно и в Съветския съюз. В Москва завършва радио-инженерство. Убит по време на Сталинските репресии през 1939 г.

Антон Ганчев (1898 - 1937)

Роден е на 28 март 1898 г. в град Пирдоп.

При много големи лишения и бедност учи в родния си град, а по-късно и в София, но не успява да завърши гимназия. От 1918 г. е член на БКП.

През септември 1923 г. участва в Септемврийското въстание. Ръководи въстанически отряд около селата Карлиево и Челопеч.

След разгрома на въстанието е арестуван и хвърлен в затвора. Освободен е през 1924 г. Установява се на работа в Копривщица и започва да подържа връзки с Икономов, Тумангелов и др. По късно заедно с тях сформира Копривщенската чета. Участва като четник и в Троянската чета на Георги Попов. Емигрира в Югославия и от там се прехвърля в Съветския съюз. В Москва завършва Международната ленинска школа.

През 1937 г. Ганчев умира като доброволец в Гражданската война в Испания.

Никола Юруков (1904 - 1927)

Никола Юруков е роден на 3-ти ноември 1904 г. в Копривщица. Завършва прогимназия в родния си град, но поради липса на средства не успява да завърши и напуска училище. Работи, а в свободното си време се самообразова. Анархист по убеждение.

Заедно с брат си Рашко участват в Копривщенската и Троянската чети. Участва във всички акции и се проявява като изключително смел човек (пряк изпълнител е на всички смъртни присъди издавани от четите).

През 1925 г. емигрира през Гърция в Югославия. Връща се като нелегален в България през 1927 г. На 10-ти юни 1927 г. е проследен и обкръжен от агенти на Обществена безопасност в "Борисовата градина" в София. Води престрелка до последния патрон, след което възпламенява бомба, ляга върху нея и загива разкъсан на парчета.

Атанас Тумангелов (1904 - 1929)

Роден на 18-ти 1904 г. декември в Копривщица. Заедно с братята си Нешо и Нягол участва в Копривщенската, а в последствие и в Троянската чета. Член на Българския Комунистически Младежки Съюз.

През 1925 г. емигрира в Гърция, откъдето се прехвърля в Югославия. Умира на 4-ти юни 1929 г. в Любляна от тежко заболяване.

За четниците Рашко Юруков и Нягол Тумангелов не разполагаме с биографични данни.

Приложение

Показания дадени пред съда от Иван Хлебаров от гр. Етрополе по делото за атентата в църквата "Св. Неделя", за срещата му с четниците стреляли по колата на Борис ІІІ в прохода "Арабаконак"

"Аз бех дошъл в с. Буново по покупка на агнета. Като се връщах от селото и дойдох на билото на Балкана, поисках да се върна обратно в Етрополе. Когато изминах 50 крачки от билото, един човек се появи на пътя и каза: "Стой! Откъде идеш?" Говорът му не беше като нашия. Мисля, че така говорят в Панагюрско.

Понеже мястото беше стръмно аз трябваше да сляза от коня. Но докато сляза, гледам: от другата страна изскочиха други четирима.Този, който ме залови беше с руси коси, небръснат, а останалите чернокоси. Всички имаха бради. Бяха облечени обикновено. Дрехите им бяха разнообразни. Носеха на главите си каскети. Трима от тях имаха добър и спокоен поглед. От тях имаше един с черни коси, висок, със сив каскет, носеше чисто нова жълтеникава раница, прилична на войнишките - за него казваха, че бил доктор, други трима бяха наметнати с чисто нови, жълти мушамички…

Мене ме срещнаха близо до Предела към 12 и половина на обед и оттам ме повърнаха обратно за към Буново. По билото нямаше говедари, нито овчари. По едно време аз им се примолих:

- Моля ви пуснете ме защото ще стане късно!

- Нищо ще вървиш по тъмно, и ние пътуваме нощно време - ми отговориха те.

Започнах да плача, а те ме погледнаха и русият каза:

- Дай си легитимацията!

Дадох им легитимацията си. По едно време този на когото викаха "Доктора" се вгледа в мене и рече:

- Ти си на фурнаджията синът, нали? Я кажи работи ли още дърводелското училище?

- Работи - отговорих много учудено, че ме знаят.

- Ами има ли там един майстор Йончев?

Тогава русият отново се обади:

-Тебе какво ти е работата, че си заразпитвал такъв? Да не се помъкнем към Етрополе сега? Само това ни трябва.

След малко се обади трети:

- Ти Иване ще дойдеш с нас. Я да видим какво носиш.

Взеха ми парите и документите, които носех от Буново. След малко той ми каза:

-Ще те пуснем бъди спокоен, и ще ти върнем всичко. Не се бой, не сме тръгнали да убиваме, а да въдворим ред и спокойствие. За това идем от Сърбия.

Някой се обади:

- Ще дойдем и ние на власт!

Тогава разбрах какви хора са. Казах им, че съм земеделец и те почнаха да се отнасят към мен по-добре. Убеждението им, че съм земеделец ме спаси.

Вървяхме сигурно още към 2-3 километра и седнахме да починем на една поляна. Тогава имах възможност да ги огледам по-добре. Най-старият беше около четиридесет, а най-младият, този който пръв ме срещна някъде към тридесетте. Носеха пушки "Манлихери", на коланите им висяха "Парабели" и бомби. Един от тях беше преметнал през рамото си много хубава ловна пушка. Двама имаха бинокли в кожени калъфи. "Доктора" отвори жълтата раница и подхвърли:

-Я, какво дал днеска Господ…

На тънка покривка наредиха много бял хляб, салам от тези скъпите гастрономически магазини, дето ги има само в София, пастърма и едри парчета осолен паламуд… Каниха ме да ям, отказах.

Явно познаваха добре местността, защото по едно време ниският взе три манерки и отиде да налее вода. След като се нахрани онзи с чифтето започна да щрака с куроците.

-Стига си ми чаткал на глава - му подвикна "Докторът".

Имаше между тях един непрестанно начумерен, който непрекъснато си гледаше часовника:

-Сега е три часа…Вече е три и половина…

На поляната останаха до четири и половина, като постоянно гледаха към София. После ми върнаха всичко и русият ми подхвърли:

-Като слезеш долу, ще чуеш голяма новина!

Като слизах към Буново се обърнах още веднъж да ги видя - те още и петимата стояха на билото подпрени на пушките си и гледаха към София. Като наближих село, на три-четири километра забелязах полицаи и войници, които се изкачваха нагоре. Отидох при началника им и всичко му разказах."

Редактирано от - nesnaecht на 09/3/2004 г/ 13:41:36

Анонимен151
nesnaecht Българският принос в Европа и света

Здравко Даскалов

в-к "Македония", брой 5, 3 февруари 1999 г.

Прав е Румен Стоянов със статията си в бр. 34 от 1998 г. на "Македония". Ние сме строителите не само на европейската, но и на световната култура. Най-старата писменост в света отпреди 6000 и повече години е открита във Варненско и Врачанско. Пак във Варненско и в Ст.-загорско са открити следи от най-старото металолеене в света. Във Варненския некропол отпреди 5500 г. е намерено най-старото, но и най-многото злато на едно място, при това изящно изработено. Тук са царските гробове с корони и жезли, далеч преди началото на познатата ни човешка цивилизация. Наша е и тракийската култура, неотстъпваща на елинската. Стенописите на Казанлъшката гробница са от върховете на световното изобразително изкуство. Рогозенското, Панагюрското, Вълчитрънското, Врачанското и останалите десетки тракийски съкровища са сред най-добрите в световната металопластика и с високи технически постижения. Връх на които е Вълчитрънското, чиято украса и днес е техническа загадка, Продължител на тракийската култура е старобългарската с величествените си дворци от камък в Плиска и Преслав, а не Цариград, който строял с тухла.

Най-големият средновековен град е Плиска - 24 км2 с над 30 църкви, великият Рим е 11 км2, Цариград - 16 км2, Париж - 4 км2, Киев - 1, 5 км2, а Биляр, столицата на Котраг - пълно копие на Плиска със 7 км2. В Плиска е внушителният Кругов дворец с най-масивните основи в света. Българските дворци са били канализирани, водоснабдени с отоплителни инсталации. Тук е намерено най-старото плоско стъкло и за пръв път прозорците се остъкляват. А голямата й базилика от 3000 м2 туря началото на романския стил. Фантастичната рисувана цветна керамика на икони и украса на дворците и църквите е световно постижение.

Епохално е делото на българите св. св. Кирил и Методий, разбили триезичната догма със създаването на българската писменост. Гордеем се с богомилството, първото социално движение, шествало победно из цяла Европа. Българин е и създателят на източноправославното църковно пеене - Йоан Кукузел, живял в XIII в.

С Боянските стенописи на гениалния художник Илия, 1276 г., започва Европейското възраждане. Невярно се сочи Джото, роден през 1266 г. Тези стенописи са последвани от Йвановските, тези в Хрельовата кула, църквата "Св. Георги" в София и другаде.

Предисторическото изкуство не изчезва, продължава се от тракийското, което се доразвива от старобългарското. Руническото писмо от Караново и Градешница и Магурата не изчезва, а продължава в траките. Това са руните от Рогозенското съкровище и други тракийски паметници. Същата писменост намираме в и българска държава. Хилядите знаци, открити в Плиска, Преслав и другаде и върху съкровището Наг Сент Миклош, са доказателство за писменост на един народ с многохилядолетна култура. Тези знаци днес откриваме по шевиците на българката и украсата на тавани, врати, долапи и др. Световни са постиженията на миниатюрата през II българска държава, венец на която е цар Иван-Александровото евангелие.

През турското робство българинът продължава да твори шедьоври, като стенописите в Земенския и Кремиковския манастир и църквата "Св. Петка" пред ЦУМ и блясва наново чрез ръката на примитивистите като поп Пунчо и завърши с гения на Захарий Зограф.

Световен учен е д-р Петър Берон, името му е записано със златни букви на фасадата на Сорбоната в Париж наред със строфа на Христо Ботев. и през ХХ век българите са водещи. Във Видин е роден гениалният художник Жюл Паскен, в Русе - писателят нобелист Елиас Канети, а дядото на Стефан Цвайг е също от Видин. Най-добрият майстор на женския портрет в света е проф. Никола Михайлов. Не по-малък е прерафаелистът Борис Георгиев, а проф. Бенчо Обрешков, Кирил Петров и Наум х. Младенов през 1936 г. на художествената изложба на Парижкото световно изложение обират всичкото злато. Обрешков печели голямата награда, а двамата - двете първи. Ямболията Георги (Жорж) Папазов създаде сюрреализма и е не по-малък от Пикасо. Учени с изключителен принос в света са братята математикът акад. Кирил Попов и биологът Методи Попов. Още по-изявен математик е акад. Никола Обрешков, признат за гениален. Българин е създателят на съвременното самолетостроене Асен Йорданов. А триумфът по световните сцени на Борис Христов, Кирил Вишегонов, Люба Величкова, Николай Гяуров, Димитър Узунов, Гена Димитрова и други е неповторим. Магията на гласовете на народните ни певици, прозвучали в Космоса, където руските кораби летят с уникални български прибори, като тези на младия Фипип Доков, доказват народностната ни надареност. Компютърът е дело на българина Джон Атанасов. Революцията в скоростната кутия на автомобилите направи преди 10-ина години пак българин.

Гениалният диригент Херберт Фон Караян е с корен от Гевгели. Родното му име е Караянев. Великите световни борци Никола Петров и Дан Колов са българи, да не забравяме потомците им, нашите златни олимпийци и световници, както и световните ни шампиони щангисти и лекоатлетите начело със Стефка Костадинова.

Езиковед No 1 на ХХ век е акад. Стефан Младенов, владеел 44 езика, и акад. Владимир Георгиев, разчел езика на етруските. Нашата математическа школа от ученици и студенти от 20-ина години е сред най-добрите в света, както и новите ни шахматисти. Ще бъде непълна представата за българина, ако не посочим другия ни клон - Волжко-Камския с Казан. Днес там има пълно възраждане на българщината. Повече от половината в скандално наречената република "Татарстан" води епични за българското си признаване. Те са установили, че династията на Рюриковци е българска, а Толстой, Тургенев, Гогол, Ахматова, Цветаева, Юри Венелин, Скрябин, Аксаков и Алабин и много други са БЪЛГАРИ! Дунавска България при 1317 години живот, от които 653 в две робства, като феникс възкръсва от пепелищата и по време на робствата е пак с принос в световната и европейската култура, както и след Ньойския договор и по време на комунистическата сатрапия. Не само Европейкият съюз е Европа. Демокрацията не е негов монопол, тя е и на САЩ, и на Япония, Индия, Южна Корея, Бразилия и други. Сегашната ни катастрофа не е по наша вина, а на азиатския болшевизъм и агентурата му. Влизането ни в Европейския съюз не значи, че откриваме Европа, а връщането ни към демократическите ценности, на които бяхме носители до преврата на 9.ИХ.1944 г. и от които бяхме насилствено откъснати. По икономика през 1939 г. България бе втора след Англия, а в света - трета.

С обезличаване няма да влезем в Европейския съюз. и да ни приемат, ще бъдем в кюшето. Никой не тачи безличниците. Никой от 15-те не се отказва от своята национална самобитност и история, дори я подчертават. Най-малко това трябва да направи българският народ, който е със звезда на челото от хилядолетия. Пропуснах да кажа, че историците Кръстю Мутафчиев и проф. Петър Добрев установиха, че един от българските клонове е управлявал династично Асирия 1000 г. начело с великия Навуходоносор. Това е изрично записано в "Именника на българските царе". Проф. Добрев го публикува в книгата си "Царственик на българското достолепие".

nesnaecht

Истината е една

Заговорът Христо Ботйов по никакъв начин да не остане жив и театърът с подготовката на "въстанието" и "четите"

В този заговор участвуват Никола Обретенов, Никола Войновски

и един-двама странични помагачи.

Кой уби Стоян Пенев? Кой предаде Ангел Кънчев? Кой предаваше Левски? Кой уби Иларион Драгостинов? Кой уби Тома Кърджиев? Кой уби Бачо Киро? Кой уби Бенковски? Кой уби ХаджиДимитър? Кой отрови Захари Стоянов?

Русенски свещеник за Обретенов:

"Господи, как е възможно човек да живее с толкова много грехове!"

Иван Вазов

"Та вие сте издигнали паметник на предателството!"

Дамян Дамянoв

"Паметници има право да вдига само времето! "

Смъртта на Христо Ботев

"След като професионалисти, снабдени с всички средства на съвременната криминалистика, не могат да разкрият едно извършено вчера на някоя от софийските улици престъпление, какви са шансовете дилетанти да направят решаващи разкрития по заличени следи отпреди 120 - 130 години? Май че никакви. "

Константин Илиев

Убийството на Христо Ботев има ритуален характер, (както на Ботев, така и на Стефан Караджа, главите са отсечени - говори се, че и главата на Ангел Кънчев има същата съдба - къде са черепите и за какво служат - знаят малцината, които са свързани с този сатанинско- масонски ритуал. Не е тайна, че Баба Тонка, масонка, се е занимавала с черна магия.)

Вола? Околчица? Милин камък?

Леонид Спасов: "Ботев е убит от неизвестен българин или българи, за да бъде ограбен."

Никола Обретенов: ...и "за да се изпълнят собствените му думи: "В редовете на борбата да си найда и аз гроба!" (В "Спомени по българските въстания" Обретенов косвено потвърждава тази теза, като твърди, че Ботев е убит от неприятелски куршум. Това, което премълчава, е че куршумът е български).

...и за да му се запуши устата, "тази уста, която никога не преставаше да говори", както каза

Захари Стоянов.

Илия Стоилов: Хипотеза на един юрист

"Загадката за смъртта на Ботев съществува от самата му смърт. Натрупани са много съмнения, подозрения, колебания и накрая... буржоазните историци заключиха, че Ботев е убит от турски куршум. След 9 септември БАН утвърди тази истина."

Няма смисъл да се продължава

...В Румъния Ботев е бил подведен от погрешната информация, че народът е готов или вече е въстанал, че трябва да му се помогне с чета и оръжие. Местното население не оказва никаква помощ, апостолът Стоян Заимов не отговаря на двата призива и, преоблечен в женски дрехи, се крие във врачанските лозя, турски аскер и башибозук е залял околните села и градове, а през нощта все още се виждала червената заря на догарящите пожарища на изток.

Куршумът не е турски, а неприятелски

Кой е неприятелят на Ботев?

Никола Обретенов сам признава, че са лъгали за смъртта на войводата. Той лъже без свян и в други моменти.

Четата е обречена на гибел. И Ботев решава да спаси живота на младите борци. Решава да се оттегли в съседна Сърбия.

Обретенов не е съгласен... Войводата отхвърля предложението му и става да отиде при бойците си.

И когато става да тръгне, към него се отправя последният аргумент - куршум в гърдите ... Спорът е спечелен - противникът е премахнат завинаги.

След първоначалното объркване идва окопитването. Първом решават да приберат у себе си по-ценните вещи от трупа; второ - да изоставят тялото на произвола на съдбата, и трето - да не съобщават на четниците за смъртта на войводата. И така направили.

Тръгват, но групата се бави и изостава от четниците, защото Перо е ранен, и то в коляното; мъчно се движи, а той е и единственият потенциален издайник за смъртта на Ботев. Два сериозни проблема - как да бъдат решени? На "помощ" идват турците. Един от тях се премерва точно в Перо, стреля един път и "Перо пада по очите си, ударен в сърцето".

"Свидетели няма да има"...

Кои са "и другите лъжи" на Никола Обретенов.

Първата: Не Ботев ги поканва да приседнат до скалата, а Обретенов иска това, защото е крайно нетърпелив да научи за подозираното му решение.

Втората: Не Перо, а Обретенов е укорил Ботев за взетото от него решение. Перо би бил най-отявленият поддръжник на Ботевото предложение да преминат в Сърбия. Само в Сърбия той ще може да лекува крака си и ще може да избегне турския куршум или турски плен.

Третата: След смъртта на Ботев негов законен наследник и водач на групата става Никола Обретенов, а Перо Херцеговинът е онемял от престъпното дело на другарите си и изгубената едничка надежда за спасяване на своя живот. Затова не Перо "съветва", а Обретенов "нарежда" "да приберат всичко от Ботйова".

Четвъртата: Начинът, по който описва смъртта на Перо. За да прикрие истината, той сам се оплита в обясненията и дава указанията как да се открие истината. Обретенов сам признава, че вечерта не са се присъединили към четата, а стигнали до нея и заспали. Сутринта не са се събудили от глъчта на приготовляващите се да тръгват четници, а от "конски тропот". И те първи посрещнали удара на турците не затова, че са били "на първа линия срещу потерята", а защото в момента около групата не е имало четници.

И така, сценарият за убийството е готов и сам Обретенов го описва твърде картинно, като на филм. Георги Апостолов може само да потвърди не само затова, че е герой във филма с убиването от него на убиеца на Перо, но най-вече той от много години е верен и помощник на Обретенов (Гюргево, София и Враца). Другите двама - Димитър Тодоров и Сава Пенев, които са от обкръжението на Обретенов, също могат да свидетелстват успешно.

Никола Обретенов има типичното поведение на един обвиняем при убийство. Той отрича всичко; той активно не участва в онова, което става. Той е само присъстващ, слушател и изпълнител. Ботев поканва да приседнат, Перо отправя укора към Ботев. Перо съветва да приберат всичко от Ботев, Апостолов убива турчина; само всички решават да укрият смъртта на Ботев, а Димитрµто и Пенев стоят зад кулисите.

Ако подозрението пада преди всичко върху Никола Обретенов, никой не му е виновен... Той сам се е оплел в многото си лъжи

Георги Тахов

"Къде е ударен Ботйов?"

Или изстрелите са били два...

Ако в Ботйов е стреляно два пъти – в гърдите, както твърди Никола Обретенов, и в челото, както свидетелстват повечето от четниците, екзекуцията не би могла да бъде "случайна". При първия изстрел Христо Ботйов би трябвало да се повали незабавно, без значение дали той е ударен в сърцето или в челото. Следователно вторият изстрел е даден от упор, когато е рухнал на земята. Мнение по тези обстоятелства даде и полк. Никола В. Попов от Националния институт по криминалистика:

"При изстрел в черепа, слепоочието или челната част и при изстрел в корпоралната област, и по-точно в сърцето, тялото моментално прекъсва жизнената си дейност и изгубва контрол, тъй като неминуемо настъпва екзитус (смърт). При това положение простреляният не би могъл да се задържи прав по никакви физически закони. Ако трупът е обстрелян с два изстрела – в челото и сърцето, това едва ли е станало едновременно, тъй като още при първия изстрел простреляният би трябвало да е паднал на земята. Заключението е, че след рухването му в него отново, за втори пореден път е стреляно."

Известно е, че в науката всеки един довод би могъл да се обори само с друг казус. Никола Обретенов иска да ни внуши, че след изстрела в сърцето, той и Георги Апостолов били поели тялото на простреляния Ботйов. Нека се върнем на думите му: "В същия момент изгърмя пушка, Ботйов падна на гърба си, поддържан от двете страни от мен и Апостолов, пронизан в сърцето от куршума" (Н. Обретенов. Спомени... С., 1970, с.297).

Остава съмнението, че е прострелян и в главата. Как би могло да стане това без втори изстрел – от упор?!

При положение, че изстрелите са два, твърдението за изстрел "от храстите" е неубедително. Ясно е всъщност, че става дума за екзекуция, за два поредни изстрела. Истината е, че първият куршум незабавно предизвиква екзитус и той несъмнено е отправен от Войновски, а вторият изстрел е от някой около Ботйов и това е Обретенов. За пред "своите" Никола Обретенов може да е търсил довод, че Ботйов така и така е прострелян и не бива да се измъчва. Никола Войновски, потресен от деянието си, вероятно не е останал на лобното място и незабавно е хукнал към откъснатия вече от четата отряд. При Ботйов остава Обретенов – да се изземат вещите на убития и по възможност да се покрие, за да не може скоро да бъде разпознат. Приказките за тежкото изживяване на гибелта от негова страна са естествени. Този акт ще го преследва до гроба – зловещ и престъпен по същност. Една сентенция гласи, че престъпниците обикновено живеят дълго, за да изкупват греховете си. И той наистина живее до дълбока старост, безпокоен непрекъснато от въпроса: "Кой уби Христо Ботйов?!!". И е търсил обективни и субективни доводи.

Това, че картата е била пронизана от куршум, е било доказателство за неговото становище, за спонтанно съчинената му версия. Тя го превръща в своеобразен летописец на Ботйовата епопея – гонел го е страхът някой да не надделее в доказване на истината, в оспорване на онова, което вече е казал. В напреднала възраст се вдига да повтори пътя си към Йолковица, за да помогне за установяване на лобното място. Жестоко е да се спомене, че стара истина е, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението. Откровено казано, неговата драма не е по-малка от тази на Христо Ботйов, както спомена в един разговор Владимир Свинтила: "По същността си тя е Шекспировска драма! Обретенов многократно е съпреживял този момент, без да може да се освободи както от картината на поваления труп, така и от видението на окървавеното чело, в което не би могъл да стреля друг при втория изстрел, освен той."

Разделението на мненията – в сърцето или в челото е убит войводата – започват още непосредствено след екзекуцията и малко след изоставянето на трупа на лобното място. Тези, които са между очевидците на разстрела, отбелязват изстрела в сърцето. Давайки си клетва да мълчат, те не могат да приемат, че екзекуцията е със съекзекутори, т.е., че съществува и изстрел в главата. Не е било възможно да заровят трупа – покриват го с клони, и то шипки, т.е. с трънак, който някой едва ли би се заел да разплита. Четниците научават за гибелта и някои от тях минават след Обретенов и приятелите му през лобното място. Виждат простреляното чело, проронват сълзи и отминават. Малцина са могли да допуснат, че Ботйов е бил убит "от свои", за да търсят доказателства. По-късно ще им се обяснява, че няма изстрел в главата; че кръвта там е, "защото са изваждали трупа и кръвта се е стекла към лицето". Трудно е можел някой да се върне и да провери. А че не са свидетели само Обретенов и останалите му другари, за това свидетелства изявлението на члена на щаба Димитър Икономов. Научавайки, че Ботйов е убит, той се е считал длъжен да се озове на лобното място. В "Материали за Хр. Ботевата чета" (1926), издадени от брат му Пенчо Икономов, на стр. 33 революционерът и другарят на Ботйов дава следните подробности:

"Като гръмнат останах, като научих, че воеводата Ботйов е паднал убит. Отидох на лобното място и сварих го в предсмъртна агония. От други узнах как е станала тази печална случка: като изсвирила тръба в лагера на турците, Ботйов полюбопитствал да види, ала в този момент пукнала вражеска пушка, един куршум се забил в челото му, той паднал на земята и вече нищо не продумал. Алена кръв шуртела от раната му. Дълго време не можехме да се бавим на това опасно място..."

Димитър Икономов признава, че от други узнал "как е убит", но много ясно свидетелства: "Един куршум се забил в челото му" (с.33). Най-малко Димитър Икономов би си съчинявал версии къде е бил ударен Ботйов. "Алена кръв шуртеше от раната", свидетелства той (с.33). Става дума за рана и всякакви приумици, че трупът бил навеждан и кръвта от областта на сърцето "отишла чак до челото", звучат нелепо.

Нещо повече, Димитър Икономов твърди, че когато пристига на лобното място, заварва Ботйов все още в агония. Много по-късно пристига четникът Цанко Минков. В "Какво разказва един жив Ботйов четник. (Принос към миналото ни)" (1935) той отбелязва, че всякакви признаци на живот при войводата са угаснали, но се е говорело, че е прострелян: "Ботйов, Ботйов е ранен!" – се предаде от уста на уста светкавично печалната вест. Настъпи общо смущение. И, наистина, милият ни и непрежалим войвода лежеше мъртъв на земята. Сякаш от дни убит. Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа на части. Горкият! Колко съкрушителен е бил ударът, че в предсмъртната минута не е могла да се отекне ни дума от сладкодумната му уста – "тази уста, която никога не преставаше да говори", както каза Захари Стоянов. Нито най-сетне – последно сбогом от вярна дружина или прошка от майка мила (...). Четата остана без водител – без душа" (с.20).

По силата на каква логика бихме могли да приемем, че всички тези четници са си измислили изстрела в челото, а единствената истина е казал Никола Обретенов. Нещо повече, когато излизат от печат спомените и на Димитър Икономов, и на Цанко Минков, Обретенов е жив, но не ги оспорва. Продължава единствено да повтаря онова, което веднъж е казал, считайки се за единствения свидетел и единствен арбитър, и вярващ, че ще отнесе в смъртта цялата истина. Докато Димитър Николов-Дишлията, един от най-големите опоненти на Обретенов по този въпрос, умира на 11 май 1878 г., Димитър Икономов – на 19 февруари 1896 г., а Никола Обретенов чак на 10 октомври 1939 г., Цанко Минков е последният жив четник и умира последен – на 5 октомври 1944 г. Съдбата му отрежда дълъг, но тежък живот. Той не парадира, както Никола Обретенов в Русе, който "допълва" спомените си и дава интервюта:

"Преди да ослепея – споделя в книгата си Цанко Минков, - макар със саката ръка се захващах за някоя работа, изкарвах по някой друг лев, та можех отчасти да удовлетворя необходимите си нужди, но днес, при толкоз тежък и скъп живот и с толкова малка пенсийка, се намирам в извънредно мизерно положение" (Вж. също: П. Карапетров. "Последният жив Ботев четник Цанко Минков за своя войвода" - в–к "Кооперативно земеделие", № 130, 2 юни 1953; също сп. "Наша родина", 1956, № 6).

Този ли биограф би тръгнал да лъже и да записва: "Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа му на части"? Едно от последните доказателства, че е имало изстрел в челото. С други думи, щом Никола Обретенов твърди, че е имало изстрел в сърцето, фактите говорят, че е стреляно и втори път, т.е., че е осъществен заговор Христо Ботйов по никакъв начин да не остане жив. И че в този заговор са участвали както противникът на неговата тактика – военният командир Никола Войновски, така и Никола Обретенов, за съжаление – с един-двама странични помагачи.

Това са фактите, които отговарят на въпроса "Кой уби Христо Ботйов?". И те не са наши умозаключения, нито наша презумпция, а почиват на доказателствата на четниците. Като се започне от свидетелстването на Спас Соколов за заповедите, давани "на ухо", и се стигне до твърденията на всички, които споменахме. Защото не би могло да има две истини. Истината е една. И тя винаги е свята. И никой няма право да я изопачава под каквито и да е "благородни намерения". Читателят би да знае.

Ако в Ботйов е стреляно два пъти – в гърдите, както твърди Никола Обретенов, и в челото, както свидетелстват повечето от четниците, екзекуцията не би могла да бъде "случайна". При първия изстрел Христо Ботйов би трябвало да се повали незабавно, без значение дали той е ударен в сърцето или в челото. Следователно вторият изстрел е даден от упор, когато е рухнал на земята. Мнение по тези обстоятелства даде и полк. Никола В. Попов от Националния институт по криминалистика:

"При изстрел в черепа, слепоочието или челната част и при изстрел в корпоралната област, и по-точно в сърцето, тялото моментално прекъсва жизнената си дейност и изгубва контрол, тъй като неминуемо настъпва екзитус (смърт). При това положение простреляният не би могъл да се задържи прав по никакви физически закони. Ако трупът е обстрелян с два изстрела – в челото и сърцето, това едва ли е станало едновременно, тъй като още при първия изстрел простреляният би трябвало да е паднал на земята. Заключението е, че след рухването му в него отново, за втори пореден път е стреляно."

Известно е, че в науката всеки един довод би могъл да се обори само с друг казус. Никола Обретенов иска да ни внуши, че след изстрела в сърцето, той и Георги Апостолов били поели тялото на простреляния Ботйов. Нека се върнем на думите му: "В същия момент изгърмя пушка, Ботйов падна на гърба си, поддържан от двете страни от мен и Апостолов, пронизан в сърцето от куршума" (Н. Обретенов. Спомени... С., 1970, с.297).

Остава съмнението, че е прострелян и в главата. Как би могло да стане това без втори изстрел – от упор?!

При положение, че изстрелите са два, твърдението за изстрел "от храстите" е неубедително. Ясно е всъщност, че става дума за екзекуция, за два поредни изстрела. Истината е, че първият куршум незабавно предизвиква екзитус и той несъмнено е отправен от Войновски, а вторият изстрел е от някой около Ботйов и това е Обретенов. За пред "своите" Никола Обретенов може да е търсил довод, че Ботйов така и така е прострелян и не бива да се измъчва. Никола Войновски, потресен от деянието си, вероятно не е останал на лобното място и незабавно е хукнал към откъснатия вече от четата отряд. При Ботйов остава Обретенов – да се изземат вещите на убития и по възможност да се покрие, за да не може скоро да бъде разпознат. Приказките за тежкото изживяване на гибелта от негова страна са естествени. Този акт ще го преследва до гроба – зловещ и престъпен по същност. Една сентенция гласи, че престъпниците обикновено живеят дълго, за да изкупват греховете си. И той наистина живее до дълбока старост, безпокоен непрекъснато от въпроса: "Кой уби Христо Ботйов?!!". И е търсил обективни и субективни доводи.

Това, че картата е била пронизана от куршум, е било доказателство за неговото становище, за спонтанно съчинената му версия. Тя го превръща в своеобразен летописец на Ботйовата епопея – гонел го е страхът някой да не надделее в доказване на истината, в оспорване на онова, което вече е казал. В напреднала възраст се вдига да повтори пътя си към Йолковица, за да помогне за установяване на лобното място. Жестоко е да се спомене, че стара истина е, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението. Откровено казано, неговата драма не е по-малка от тази на Христо Ботйов, както спомена в един разговор Владимир Свинтила: "По същността си тя е Шекспировска драма! Обретенов многократно е съпреживял този момент, без да може да се освободи както от картината на поваления труп, така и от видението на окървавеното чело, в което не би могъл да стреля друг при втория изстрел, освен той."

Разделението на мненията – в сърцето или в челото е убит войводата – започват още непосредствено след екзекуцията и малко след изоставянето на трупа на лобното място. Тези, които са между очевидците на разстрела, отбелязват изстрела в сърцето. Давайки си клетва да мълчат, те не могат да приемат, че екзекуцията е със съекзекутори, т.е., че съществува и изстрел в главата. Не е било възможно да заровят трупа – покриват го с клони, и то шипки, т.е. с трънак, който някой едва ли би се заел да разплита. Четниците научават за гибелта и някои от тях минават след Обретенов и приятелите му през лобното място. Виждат простреляното чело, проронват сълзи и отминават. Малцина са могли да допуснат, че Ботйов е бил убит "от свои", за да търсят доказателства. По-късно ще им се обяснява, че няма изстрел в главата; че кръвта там е, "защото са изваждали трупа и кръвта се е стекла към лицето". Трудно е можел някой да се върне и да провери. А че не са свидетели само Обретенов и останалите му другари, за това свидетелства изявлението на члена на щаба Димитър Икономов. Научавайки, че Ботйов е убит, той се е считал длъжен да се озове на лобното място. В "Материали за Хр. Ботевата чета" (1926), издадени от брат му Пенчо Икономов, на стр. 33 революционерът и другарят на Ботйов дава следните подробности:

"Като гръмнат останах, като научих, че воеводата Ботйов е паднал убит. Отидох на лобното място и сварих го в предсмъртна агония. От други узнах как е станала тази печална случка: като изсвирила тръба в лагера на турците, Ботйов полюбопитствал да види, ала в този момент пукнала вражеска пушка, един куршум се забил в челото му, той паднал на земята и вече нищо не продумал. Алена кръв шуртяла от раната му. Дълго време не можехме да се бавим на това опасно място..."

Димитър Икономов признава, че от други узнал "как е убит", но много ясно свидетелства: "Един куршум се забил в челото му" (с.33). Най-малко Димитър Икономов би си съчинявал версии къде е бил ударен Ботйов. "Алена кръв шуртеше от раната", свидетелства той (с.33). Става дума за рана и всякакви приумици, че трупът бил навеждан и кръвта от областта на сърцето "отишла чак до челото", звучат нелепо.

Нещо повече, Димитър Икономов твърди, че когато пристига на лобното място, заварва Ботйов все още в агония. Много по-късно пристига четникът Цанко Минков. В "Какво разказва един жив Ботйов четник. (Принос към миналото ни)" (1935) той отбелязва, че всякакви признаци на живот при войводата са угаснали, но се е говорело, че е прострелян: "Ботйов, Ботйов е ранен!" – се предаде от уста на уста светкавично печалната вест. Настъпи общо смущение. И, наистина, милият ни и непрежалим войвода лежеше мъртъв на земята. Сякаш от дни убит. Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа на части. Горкият! Колко съкрушителен е бил ударът, че в предсмъртната минута не е могла да се отекне ни дума от сладкодумната му уста – "тази уста, която никога не преставаше да говори", както каза Захари Стоянов. Нито най-сетне – последно сбогом от вярна дружина или прошка от майка мила (...). Четата остана без водител – без душа" (с.20).

По силата на каква логика бихме могли да приемем, че всички тези четници са си измислили изстрела в челото, а единствената истина е казал Никола Обретенов. Нещо повече, когато излизат от печат спомените и на Димитър Икономов, и на Цанко Минков, Обретенов е жив, но не ги оспорва. Продължава единствено да повтаря онова, което веднъж е казал, считайки се за единствения свидетел и единствен арбитър, и вярващ, че ще отнесе в смъртта цялата истина. Докато Димитър Николов-Дишлията, един от най-големите опоненти на Обретенов по този въпрос, умира на 11 май 1878 г., Димитър Икономов – на 19 февруари 1896 г., а Никола Обретенов чак на 10 октомври 1939 г., Цанко Минков е последният жив четник и умира последен – на 5 октомври 1944 г. Съдбата му отрежда дълъг, но тежък живот. Той не парадира, както Никола Обретенов в Русе, който "допълва" спомените си и дава интервюта:

"Преди да ослепея – споделя в книгата си Цанко Минков, - макар със саката ръка се захващах за някоя работа, изкарвах по някой друг лев, та можех отчасти да удовлетворя необходимите си нужди, но днес, при толкоз тежък и скъп живот и с толкова малка пенсийка, се намирам в извънредно мизерно положение" (Вж. също: П. Карапетров. "Последният жив Ботев четник Цанко Минков за своя войвода" - в–к "Кооперативно земеделие", № 130, 2 юни 1953; също сп. "Наша родина", 1956, № 6).

Този ли биограф би тръгнал да лъже и да записва: "Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа му на части"? Едно от последните доказателства, че е имало изстрел в челото. С други думи, щом Никола Обретенов твърди, че е имало изстрел в сърцето, фактите говорят, че е стреляно и втори път, т.е., че е осъществен заговор Христо Ботйов по никакъв начин да не остане жив. И че в този заговор са участвали както противникът на неговата тактика – военният командир Никола Войновски, така и Никола Обретенов, за съжаление – с един-двама странични помагачи.

Това са фактите, които отговарят на въпроса "Кой уби Христо Ботйов?". И те не са наши умозаключения, нито наша презумпция, а почиват на доказателствата на четниците. Като се започне от свидетелстването на Спас Соколов за

заповедите, давани "на ухо",

и се стигне до твърденията на всички, които споменахме. Защото не би могло да има две истини. Истината е една. И тя винаги е свята. И никой няма право да я изопачава под каквито и да е "благородни намерения". Читателят би трябвяло да знае."

(Тези материали са взети от електронното издание на Литературния форум "Словото" на орбител.бг. Благословени са търсачите на истината!)

Плетци на лаврови венци

ЗА ОБРЕТЕНОВИ

"Баба Тонка- най-голямата и храбра наша революционерка "

"Никала Обретенов - герой и патриот"

"Да отдадем почит и признателност към неуморните усилия, вложени от Обретенов за историческото движение напред."

Авторката на този апел към русенската общественост, научен сътрудник тогава, когато е писан, "от позициите на достигнатото обществено развитие и от хребета на социалистическото време", най-добре виждала "безпримерните подвизи и саможертви" на патриоти и герои като Обретенов.

За нея синът на "легендарната баба Тонка", е извървял героичен и свободолюбив жизнен път с принос към българската история. Той е герой и строител, предизвикваш чувство на висока патриотична гордост у русенските граждани, отправящи взор към изминалите десетилетия.

Редактирано от - nesnaecht на 02/4/2004 г/ 12:28:12

Tim Незнаещ,

Благодаря за изчерпателното изложение.

А съм наполвина русенсец и съм чувал слухове, че Никола Обретенов сам е загатвал, че са се разправили с Ботев. Според тия слухове той е отмъстил на Ботев заради това, че преспал с една от сестрите му, а после я зарязал. Общо взето има доста намеци оттук и там, че Ботев си е падал по "тънката" част и е имал подвизи в Букурещ. Та като се видяло, че т.н. масово въстание не нито масово, нито подготвено да бъде масово, че българите изобщо не са го подкрепяли (да си спомним ония селяни, дето искали Ботев да им плати овцата) полека-лека натъпва голямо разочарование и вътрешни конфликти.

Обретенов общо взето е действал с мотива, че Ботев го е бивало да пише пламенни поеми, да посяга на сестра му, ама като се стигне до криза в изпада в униние и слабохарактерност, та при такива обстоятелства се е стигнало до убийството му.

Доколко точно тази версия е вярна, а не само правдоподобна - не знам.

Стефан-Влахов Мицов имаше преди десетина години една книга за Ботев, в която показваше, че е бил убит от свои хора.

Истинските мотиви, разбира се не бяха коментирани.

Аз мисля, че е твърде вериятно да има чисто лични мотиви от типа на гореизказаните.

Големият проблем на априлското въстание е, че там има доста подобни ситуации поради факта, че основната му цел не е да освободи България директно (което едва ли е било възможно), а да прати на заколение невинни българи, за да се накървавят и турци и българи, та белким се намеси Европа и да застави Турция да оправи положението.

Мисля, че това е най-порочното нещо, което са могли да измислят и оттук се пораждат маса трагедии като убийството на Ботев, предателството на Бенковски и т.н.

Ще ми е интересно да прочета и други материали.

Дай още нещо.

Поздрави!

nesnaecht

НИКОЛА ОБРЕТЕНОВ

Псевдоними: 54, Кола, Кобра, Кила (убиецът?), русчуклията Никола, Каврък, Кубрат, Комедаджия, Комик, Тихо, Кольо, слуга, дядо Никола, Тропчо (псевдоним на Левски).

"Историята ще покаже коя е Тиховата фамилия"

(28 май 1849 - 10 окт. 1939 г.)

Биографична справка

Роден в богатото търговско семейство на Тихо и Тодорка Обретенови. Брат на Петрана, Ангел, Георги, Петър и Анастасия Обретенови.

Набеден революционер, идеализирал сам и с помощта на масони от Русе от различни ритуси ролята си в историята на града и на България. Фалшификатор на събития, съдби и дейности на съратници и политически врагове. Злоупотребявал със средства, със служебно положение, с придобитото доверие на революционни дейци, активен масон и екзекутор. Поради масонската му роля историците приемат лъжите от "Спомените по българските въстания" и не изследват ролята му в убийствата на Стоян Пенев, Христо Ботев и Ангел Кънчев. Не е изследвана ролята му нито като член на русенския комитет, нито като апостол на БРЦК, нито като ботевски четник. Свързан с различни чужди дипломатически мисии и най-вече с турските тайни служби, той не оставя следи. Погрижил се добре за ореола си още по време на събитията, той се грижи и за унищожаване на всички уличаващи го документи и закупува мълчанието на свидетели със методите на шантажа, заплахата и служебното си положение. Вероятно и с физическо унищожение, дискредитиране и подкупи. Захари Стоянов, негов зет и събрат по възгледи и дейност, полага усилия за затвърдяването на историческото му алиби.

Ако има някакво логическо обяснение за поведението му, възможно е това да е отмъщение за смъртта на баща му, който сигурно е бил ликвидиран от тайния комитет в Русе за предателство и злоупотреби. Не е ясна ролята на майка му, Тонка Обретенова, и на братята му, като участници в българските чети. Не е ясна и смъртта на някой от тях. Членството им в масонските ложи обяснява нещата донякъде.

Едно не може да се отрече от никого - тяхната алчност за пари и влечението им към тъмното, зловещото, подлото, ненавистта им към Бога... И манията им за величие.

Учение

Получава основно образование (без да го завърши) в Русе (2 години в Приготовителното и 2 години в Главното училище), след което баща му го урежда като 15-годишен за две години (1864-66) като учител (?) в Исакча (Добруджа). Разбира се, поради нелепостта на подобно действие (дори и в тези години), е принуден да напусне, но не заради намесата на "гръцките фанариоти", които дори искали да го убият, а поради липсата на право да преподава без образование. Прави неуспешен опит да учи във Военното училище в Одеса и вероятно в Лицея на Мидхат паша в Галата Сарай през 1869 г., но вероятно по същите причини не го приемат. По това време баща му е изпаднал в немилост поради финансови злоупотреби, което стига и до отравянето му.

Ходил ли е Обретенов в Цариград? И да е ходил, не е бил приет в мечтания лицей. Но по това време се учредява тайната полиция на Али паша в Русе. След това тръгва с Никола Сакеларев за Одеса, но и там не го приели и се връща в Русе.

Слуга в читалището

"Читалищен слуга" в "Зора" Обретенов става след напускането на Пенчо Черковски, библиотекар до 1867 г. Слуга на читалището е и Никола - Табаков.

Заплатата му била 3 златни наполеона на месец (300 гр. на месец). В касовата книга, където се завежда членския внос, не намираме вноските му като член, само разноските за него. Майка му дарява 10 гр. на читалищен бал на 10 януари 1874 г. Името й стои до това на Али ефенди Мюфатиш, дарил 60 гр.

Ангел Кънчев и комитета в Русе

Участвал ли е Кънчев в учредяването на русенски комитет с председател Никола Обретенов?

На 29.09.1871 Кънчев пише писма до Обретенов и Данаил Попов от Ловеч. На Обретенов Кънчев няма доверие и не праща писмата чрез него, а по канала - Турну Мъгуреле. Дори в това писмо отрича да се е срещнал с "оногова", за когото дошъл, защото го нямало. От това личи, че Обретенов лъже, когато казва, че след 29 юни 1871 г. пощата минавала през него. На 29 юни Никола лъже, че се е срещал с Каравелов в Букурещ, защото Каравелов е в Белград от началото на месеца, след спирането на вестника. Цялата история с пренасянето на оръжие от семейството му е измислица. Оръжие по това време не се е купувало и пренасяло по този начин. Лъжа е и историята с учредяването на комитета по поръчение на Каравелов и Кънчев. Ако това беше верно, комитетът щеше да е съставен още през август, когато Кънчев е в Русе.

Не само Кънчев, но и Христо Иванов Големият, натоварен от Левски да уреди поща през Русе и да състави комитет, докато е стоял в Русе при Манол Мартинов, е разпитал кой от "младите" става за работа, и за Обретенов е добил впечатления и сведения, че следва духа на "старите". Велко Абаджиев, по настояването на самия Обретенов, е ходатайствал за него пред Иванов, но Левски не е бил склонен да рискува без да го провери.

("На 4 май 1871 г. Юрдан Симеонов ми писа от Табор между другото: "Хей, адаш! да си отваряш ушите, очите, устата, че да чуеш тази моя тукашна новина: ще видите подир три месца Ангела в книга завит при вас." Странно обръщение на един Юрдан към един Никола. Ако писмото не е било до Обретенов, какво прави у него?)

За дейността на Обретеновата дружина

Според устава на БРЦК от 1871 г., приет на събранието от май 1872 г., само членовете на тайната полиция са имали правото да издават и изпълняват смъртни присъди, задължително потвърдени от ЦК.

Ако приемем, че Комитетът в Русе съществува официално от декември 1871 г. и не е бил изграден структурно по невлязлия още в сила Закон, не можем да отминем факта, че членовете му вече са били запознати с Привременния закон, по който "се били организирали и водели". Затова повече от странно е убийство на друг комитетски член да се извърши по начина, по който е извършено.

Според Захари Стоянов, който също е комитетски член, макар и от по-късна дата, комитетът в Русе взел решение на 15 февруари 1872 г. за "убийството на п о з н а т о едно лице, което с подлото си поведение" излагало на опасност народното дело. Правото да извърши убийството било дадено на всеки един от комитета, т. е. на номер 54, 59, 41 и 104. Протоколът бил писан от номер 80, писарят Ради Иванов. Георги Икономов (91), не е присъствал на събранието.

Кои са всъщност членовете на комитета в Русе ?

Кога, от кого и защо са писани русенските "протоколи" ?

Никола Обретенов цитира други лица: 80, 54, 104 и 91. Той твърди, че номер 54 бил той, Тома Кърджиев бил номер 104, 80 бил писарят Ради Иванов, а 91 - касиерът Георги Икономов. Цитираните от Захари Стоянов присъствали на събранието дейци с номерата 59 и 41 засега остават загадка. Тях той цитира не само в "Записки по българските въстания", но и в статията "Любен Каравелов и неговите клеветници", където става въпрос за убийството в Русе, за предателството на Ангел Кънчев и Левски, които някои дейци смятали за жертви на Каравелов. Захари Стоянов цитира целия протокол точно. Оригиналът (?) се пази в Русенския музей. Само "греши" псевдонимите на присъстващите, взели решението и извършили убийството.

Кои са комитетските членове, според протоколите на Обретенов? Виж и писмо бр. 25 от 9 март 1870 г.

Натиснете тук

на читалището.

предс. .Никола Обретенов .........- Н, 54, Кавръков

писар ..Ради Иванов .................- Р, 80, 91, Аспарух (до 27.8.)

член ...Тома Кърджиев..............- К, 104, Твердо

(член . .Костаки Симеонов.........- К, 5, (умрял 3.3. 1872)

касиер.Георги Икономов............- И, 91,( до 16.2.1872)

? ??.....Иларион Драгостинов ....- 45 1|2, Берислав, лудо Юруче

секрет.Ганчо Ц. Карамаждраков - Динсиз

От 28 август 1872 г. всички членове на комитета са рекрутирани от английският масон Иван Ведър и се разпръсват, настанени от него, както следва:

Иларион Драгостинов - чиновник по железниците Русе-Варна, Ганчо Карамаждраков - секретар на турския комисар по железниците, Ради Иванов, Захари Стоянов и Никола Табаков - чиновници по линията Цариград - Одрин - Пловдив, Одрин - Търново, Сеймен - Харманли.

Тома Кърджиев отива в Червена вода и става учител.

Само Никола Обретенов остава в Русе, опитвайки се да се довнедри в организацията на Левски и да се докопа до кореспонденцията му.

Левски хващат след няколко месеца.

Куриоз

Така наречените "протоколи" на русенския комитет са единствените, "запазили се" от комитетската мрежа на Вътрешната комитетска организация до наши дни. (За да се "съшие" историята на един народ, е важно да се издирят оригиналните документи, да се унищожат и на тяхно място да се изфабрикуват други. Върху оригинални свидетелства, които могат да послужат и на фалшификаторите, се добавят лъжи, и тези сведетелства стигат до нас с поправките. Спомените на участниците се манипулират с манипулирането на авторите им. Някой се изчакват да умрат, или им се помага да се явят преди време пред своя създател. Затова пътят на архивите е важно доказателство за това - кой е "писал" историята ни. Един от "авторите" е Обретенов, друг - неговият зет Захари Стоянов. Обретенов познава силата на документа и затова използува всеки случай, и в Русе, и по време на заточението си, да записва кога какво е станало, за да може по-късно да го използва за своите си цели. Този съвет той дава и на Стоянов. Резултатите са налице.)

Други "неточности"

Но и самият Обретенов допуска своите "грешки" в "Спомените" си, макар да е притежавал протоколите и да е присъствувал на повечето събрания, както сам твърди. Според него веднъж писар на комитета е номер 80 (Ради Иванов), втори път номер 91 - Аспарух (Г. Икономов), друг път дава номер 80 на член, "който си подал оставката". Подавал ли е Ради Иванов оставката си? Кога напускат Русе Ради Иванов и Георги Икономов и защо? Кога е даден псевдонимът Аспарух на Икономов?

Кой е касиерът?

В протокол № 11 от 11 февруари 1872 г. пише, че комитетът в Русе дал пари на Ангел Кънчев срещу разписка. Присъствали 54, 80 и 104. Номер 91 - Икономов (касиерът "Аспарух"!) не присъствал. Когато членовете се бележели с букви-псевдоними, под буквата "И" може да се крие Иванов Ради, Икономов Георги, Иларион Драгостинов или някой друг, например Иван Ведър, "К" е Кърджиев Тома, Карамаждраков Ганчо, Кънчев Ангел, но и Костаки Симеонов (номер 5). Той е оня, който бил се "поминъл неотдавна" - ...записан на 1 март 1872 г. в регистъра на мъртъвците, редом с Ангел Кънчев и Стоян Пенев - тримата предали богу дух в разстояние на една седмица! И който липсва в списъка на протокола, с който е взето решението за убийство. Каква съдба за русенския "революционен" комитет!

Бил ли е Никола Обретенов представител на Русе в Букурещ?

Ако Обретенов е бил пуснат от затвора и е бил в Букурещ на събранието, той не е бил одобрен от Търново за това, тъй като Русе е имала друг представител - Иларион Драгостинов, който не присъствува в протоколите на Обретенов като член. В спомените, писани години след това, той изведнъж дава на Драгостинов номер 45 1|2, но протокол за изпращането и приемането на Драгостинов за член в Обретеновите протоколи няма. Той пише на 1 май 1872 г.: "Като не можахме да се споразумеем с Търново, ...решаваме да отиде 54-и в Букурещ ... да вземе участие в Народното събрание. Подписали: 91, 104, 114, 54 и 80."

Как е подписан протоколът от номер 91 - Икономов, който би трябвало да е в Гюргево след като е "убил" Петев? Мистер! Ще кажете - отворена вратичка: Икономов е и 80. Но и 80 е подписал.

Значи на 1 май 1872 г. Обретенов е още в Русе и без пълномощия отива в Букурещ, където е най-рано на 2 май. Остава да видим кога е подписал протокола в Букурещ. Никой не знае. Защото подписът му е вмъкнат допълнително. Дали не е подписан след Освобождението? Мистер!

Обретенов и "комитетската" му дейност в Русе

"Спомени за българските въстания"

"През 1869 г. се издаваха в Букурещ българските вестници "Народност", "Свобода" и "Отечество"... В. "Дунавска зора"... излизаше в Браила. Макар всички тия вестници да бяха забранени в България от правителството, аз ги получавах тайно. От тях се виждаше, че става нещо в България, но ние в Русе не го разбираме. Когато през 1870 г. Хр. Г. Данов, който имаше книжарница в Търново, взема от Русе за управител на книжарницата си Велко Абаджиев, един от другарите ни в читалището, аз поръчах на тогова да забележи какви са отношенията между младежите в Търново и да ми яви."

Писмо от Христо Иванов Големия от 7 юни 1871 г.

"Господин Никола!

От много време се каня да ви пиша, за да ви поздравя с искрено сърце, но да ви се не види някак криво, защото не ви веровах на младите години, но сега, като ме увери В. Г. Абаджиев за вази, че сте следвали по младия дух, и не ме стърпя, за да ви пиша и да ви помоля, ако е възможно, за да ми станете верен кореспондентин, ако сте за по-много в стоенето си в Русе, но и то требува да вардите добре и пазите тайната си, защото имам кореспонденти, но надалеч и много мъчно се споразумявам, но оттук през Русе е по-скоро някак си по-добре да ми се види. Така също дано ни снабдявате с новини по-скоро, както и ние можем от тук да ви снабдим. Ви може да ме сте забравили, но аз ке ви се явя. На ум да ви е, когато стоях в Маноловото кафене през зимата и дохождам да се разговаряме с вази в читалището, туй съм ази то. За сега ще прекъсна дългите си разговори, додето се сдобия с вашите отговори на постоянството ви!

Ваш както щеш: Хр. Ив. Книговезеца, Търново"

Ясно е, че пратеният от Левски Христо Иванов да проучи кой става за комитета в Русе, след разговори с Обретенов е преценил, че от него революционел не става, защото следва духът на "старите", които са против революция. Едва когато протежето на Иван Ведър, Велко Абаджиев, "ходатайства" за него, без какъвто и да е изпит Христо Иванов му се доверява, въпреки заповедта на Левски всеки да се изпитва, дори и ако вече е бил член на комитета от по-ранни години.

Христо Иванов - наивник? Или?

Още едно писмо на Големия до Левски от 4 май 1872 г., където, смята се, става дума за Обретенов и комитета в Русе.

"Господин Драгане,

Дохожда от Русе един човек и ми даде сметката, щото са събрали и разнели, похарчили..(?!?!?.) Затова ви молим и ни требува да им припознайте тези пари и им изпроводите билетите.(?!?!?)

Г-н Драгане, вий ми пишете за р(еволвера ми) да ви го проводя и ази ще го провода...???, когато не можа веки да върша работа, че тогава не ми и требува....

Засега оставам ваш: Драган Цанков"

Значи - ако лицето е Обретенов, той е отишъл да вземе втори път билети за похарчените пари, за които вече е получил бележка от убития Кънчев.

Каква доблест!!!

Тук никъде не става дума за изпращането му в Букурещ за представител, и е верно, че с Търново не е успял да се споразумее, защото Русе вече има представител, който е заминал за събранието - Иларион Драгостинов. Може би Обретенов едва сега се опитва да представи дружината си за комитет, но Иванов не е посмял да реши какво да прави и затова избира пътя - Левски да реши редовни ли са или не Обретеновите членове, но за парите той явно смята да се признаят като разходи на комитет.

От писмото става ясно отношението на Левски към Христо Иванов - Левски му иска оръжието обратно!! Апостолът е недоволен от работата му и не го отстранява съвсем, но го наказва твърде категорично. Защо ли? Христо Иванов един път доказва, в свадата си със Стоил Попов, че не умее да работи по закона на конспирацията. Дали е прозрял за миг Левски, че само след три години Големия му приятел ще се мъдри в списъка на Комитета на "апостолите" на Стамболов-Обретенов-Заимов-Георги Икономов, Георги Апостолов, Захари Стоянов. Смътно и едва ли. Защото му дава генерално пълномощно от името на БРЦК в Българско. Но авантюризма на Иванов и на Димитър Общи Левски чувствува инстинктивно, а да вземе мерки не успява.

Гюргевския революционен комитет и апостолът на Софийски окръг

В четата на Ботев - без коментар

След това

..."заловен жив, но по застъпничеството на чужди консулства наказанието било заменено с вечно заточение в същата крепост Сен Жан-Д Акр, където е бил затворен брат му още през 1866 г."

Като масон, Обретенов не вярва в бога, не желае причастие на смъртния си одър, въпреки, че е споделил, без да се разкае, делата си със православен свещеник и последното му желание е да бъде изгорен и прахът му да бъде разпраснат в Дунава.

В бога не вярва и не е вярвал никой от клана Обретенови, но издънката на рода вапца стенописи и се надява Никола Обретенов да се радва от рая на тази му доходна дейност.

О, времена, о, нрави! О, православие! О, християни! О, русенци! О, столичани!

Галина Минчева е оплела още един венец:

"... Днес внукът на Лиляна, Ненко Балкански-младши, ходи поне веднъж в годината в Русе.

"Там всички са ни роднини, защото ни обичат", споделя младият мъж. Ненко обожава своята баба Лиляна и казва, че тя е права, когато го съветва да рисува, подобно да дядо си всеки ден - независимо в какво настроение е. Младият художник предполага, че баба му Лиляна ще остане доволна от стенописите, които рисува, тъй като им е посветил много време.

"И това ще бъде особено щастлив ден в моя живот, казва Ненко, защото вярвам, че и дядо ми, който гледа отгоре, ще мисли като нея."

Tim Незнайко,

Прегледах доста от материалите дето си ги публикувал и са много хубави.

Я виж сега ей тук Натиснете тук

Надявам се да ти харесат тия документални фотографии!

nesnaecht Убийството на русенския словослагател на в. "Свобода" Стоян Пенев,

предателството на Ангел Кънчев и смъртта на Костаки Симеонов

"Коя невидима ръка и защо отне живота на един млад българин от Русе,

бивши словослагател на "Свобода"? Мистер!!! Историята чака осветление..."

Ат. Андреев

Около това убийство след Освобождението възникват спорове. Някой обвиняват Каравелов като подбудител за убийството на Стоян Пенев и на Ангел Кънчев.

Версията на Обретенов

Никола Обретенов пише, че Стоян Пенев, словослагателят в печатницата на Каравелов в Букурещ, бил предател.Той дошъл (около 15 февруари 1872 г.) от Букурещ в Русе, взел от валията 50 лири за изпълнението на някаква шпионска мисия в Сливен и се "похвалил" на техен приятел,

че знае кои са дописниците на Каравелов и можел да ги качи на въжето. Обретенов пише, че се взело решение Пенев да бъде убит от "членовете на комитета "Георги Икономов, Ради Иванов, Тома Кърджиев и от него.

"Дайте ми факти, и аз съм готов да изоблича сам себе си.

Каравелов

Скандалът с дописниците на Каравелов от Русе

През есента на 1870 г. Каравелов публикува дописка във вестника си "Свобода", подписана с псевдонима "Н". (Псевдоним и на Никола Обретенов.) Тя била от Русе. Дописката цели да бъде оклеветен Георги Живков, представен на читателите като турски шпионин. Възможно е Стоян Пенев, също русенец, да е знаел кои са авторите.

Дописката не остава без последици - разразява се полемика, която води почти до разцепление в комитета. Между защиниците на Живков се подписва и някой с инициалите А.К. Освен Антон Кисяков, този псевдоним пасва и за Ангел Кънчев, който,

макар и в Табор, чете "Свобода" и пише във вестника.

Каравелов отстранява бившия редактор на вестник тъпан Иван Мънзов с интрига, скарва се с много от членовете на БРЦК и се заканва, че докато е жив, няма да остави на мира онези, които "искали да го премахнат от пътя си". Стоян Пенев, новият му словослагател, е убит.

По-късно, когато Левски почти осъществява намерението си да издава чисто български вестник с главен редактор - поп Кръстьо, Каравелов не забравя за "обидата" и публикува дописката, която увековечава попа от Ловеч като предател на Левски. Разбира се, интригите и действията на Каравелов водят до спирането на вестника от май до октомври 1871 г. и той заминава временно за Белград.

Стефан Стамболов

"ЗНАЕТЕ ЛИ КОЙ СЪМ АЗ?"

Народен бях, дорде бях гол

и нямах хляб да ям;

за народа си бях готов

и живота си да дам.

Народен бях, дорде имах

аз нужда от народа;

цели пет години крещях

за чест и за свобода.

Но видях аз - свободата

парички не печели;

сал кражбата у хората

лежи в меки постели.

И видях аз, че всичкото

продава се с парици;

на почит са само онез -

богатите с жълтици.

И заклех се пред себе си

парички да добия;

с дявола станах ортак,

мекере на Сърбия.

Продавах аз народа си

за лъскави жълтички,

продавах аз брата си

за пустите парички.

Ще каже някой, на тоз свят

че подлост съм направил

и юнаци без срам, без грях

на онзи свят отправил.

Но... хвала ми! Спечелих си

две хиляди жълтички;

ще хванат те веч от сега

да се въдят самички.

Ще стана аз човек почтен,

не ще съм вагабонтин

и аз ще да спусна корем

и пак ще съм "народен".

Ще ми стискат ръчицата

нашите великаши;

"Пълна му е торбичката",

ще казват, "той е наши".

И аз, честит, ще си купя

файтон с два бели хата,

ще се разхожда по Букурещ

в него мойта Ната!

Причината:

"препятствията, които се предвидиха от дохождането в града ни на познато едно лице, което по подлото си поведение туря в опасност народното дело."

(15 февр.1872 г.)

За какво народно дело става дума? В Русе нищо не се еправило по това време, групата на Обретенов не е писаладописки в "Свобода", комитетът имал само няколко сбирки и още не работи, членовете му нямат никаква връзка с

Левски или информация за "делото". Тогава?

"Познато едно лице"

може да е и друго едно лице, което е в Русе, застрашавайки хората от "комитета" или техните по-висши ръководители. Самият Ангел Кънчев също би могъл да бъде това "познато лице". Той е бил масон, вероятно до момента, в който решава да работи за Левски и за България.

Знаейки за идването и на Стоят Пенев, групата решава да ликвидира словослагателя, заради нещо, което не е било угодно на Каравелав и на Обретенов, и идвайки в Русе, за предварителна среща с Кънчев, е трябвало да бъде убит, а за убиец да бъде набеден пред турската полиция Кънчев, нищо не подозиращ? И с един удар да се ликвидират и Кънчев, и Пенев? Обретенов, макар да не е имал правото, се е мъчил да добие сведения за Левски от Кънчев, и единствено той е могъл да го предаде или обвини пред властите. А ако на практика има и едно убийство на словослагател от Букурещ, който е знаел, че Кънчев е бил дописник на вестника - това за турската полиция е мотив за убийство. Убиецът с "мотив"е Кънчев.

Тази версия за предателството на Ангел Каравелов натрапва още на 11 февруари в "Свобода" - странно как е получил в Букурещ тези сведения за това - какво мислела полицията и какво се е говорело в Русе, та да може и да го отпечата на 11 февруари?

Обретенов свързва смъртта с Никола Българов от Шумен, който издал Кънчев за комитетски пари, които останали у него от комитета на Левски през 1869 г. А Захари Стоянов твърди, че Ангел имал списък на всички комитетски дейци (според Обретенов - без тези от Русе !?!), и за да не ги издаде, се

самоубива.

Съвпадения

На местото на убийството имало, според Захари Стоянов, който присъствевал случайно, няколко европейски консули, високи чиновници, между които Делвер паша, който питал присъствуващите - не познава ли някой тоя човек? Всички до тук споменати, включително авторът, са масони.

Интересно дали и Ведър не е бил случайно на пристанището. Би могъл да се запознае с Делавер паша още тогава, а не да се налага да му прави масонския знак едва през 1878 г., когато спасявал Русе от "брат си" пашата.

Убийството на Кънчев съвпада с една масонска сбирка нависоко ниво в Русе на 4 - 5 март 1872 г. в къщата на ДимитърНенчев, във връзка с решаването на черковния въпрос. В деня на погребението на Ангел Кънчев - 6 март, русенската делегация от "братята" П. К. Арнаудов (който на 3 март пътува с Кънчев от Бяла до Русе), Ив. А. Попов, Д. Ненчев, П. Д. Ганевич, Хр. Г. Данов ( чрез книжарнацата на когото е издаден фалшивият билет) и Стоил Попов (таен верен приятел на цариградчани) заминават за Видин. Антим I минава от Видин през Русе на път за Цариград на 12 март.

Със сигурност на 6 март е арестуван Димитър Енчев, а Кънчев "се самоубива" на 5 март. Костаки Симеонов се поминал на 7 март, а Стоян Пенев е убит на 1 март.

Какви случайности!

Каква слепота от страна на всички изследователи, които лягат и стават с лъжите на Обретенов и сие! Или възнаграждавано мълчание?

Решението:

Лицето "да се изтреби час по-скоро, ако и без знанието на Ц.Б.Р.К."

"Познатият агент Кънчев" дошъл в Русе на 11 януари, "когато му броиха" 1000 гроша, и после бил пак в града на 11 февруари, "когато му броихме 2 лири турски, срещу които ни даде формални разписки", пише

Обретенов.

Дали "познатото лице" не е "познатият агент" Кънчев? Кънчев един път "взема" 1000 гр. и втори път те "му дали" 2 лири турски. Парите ли са причината за убийството му? Захари Стоянов пише, че някой бил "обрал" крадените им пари, и че щели да убият взелият парите, ако знаят кой е.

На 11 февруари Кънчев присъствал на събранието, на което е дал разписка и за 1000 гроша от януари, а на следващото събрание, след четири дена, "познатото лице" е осъдено на смърт без да се гледа устав и закон.

Ако присъда е изпълнена на 16 февруари, къде е бил Кънчев тогава? Ако Кънчев е бил в Русе, трябвало е да му кажат за решението - той е от БРЦК. И ако е присъствувал на събранията през януари и февруари, като заместник на

Левски е трябвало да знае колко и кои са членовете накомитета. Обретенов пише, че освен тримата, арестувани за убийството на Пенев, Кънчев никого не познавал, макар в комитета да имало вече много членове. Ангел Кънчев,

заместникът на Левски, който им бил помогнал да се учредяти бил на техни сбирки, получавайки комитетски пари срещу разписка, не знаел кои били в комитета и към кого да се обърне за фалшиво тескере, преди да го разстрелят?

Едва ли има в нашата (а и в световната иcтория) спомени, пълни с толкова лъжи, както в спомените на Обретенов. Целият му живот е една лъжа - една верига от престъпления!

Тайната полиция в Русе

Захари Стоянов споделя, че русенския комитет (на Обретенов б.м.) имал функциите на тайна полиция, отговорна за борбата с "предателите". За същата функция на същия русенски комитет пише и Стоян Заимов.

Но такъв комитет на В.Р.Ц.К., в мрежата на Левски в Русе, няма.

Както тримата летописци, така и членовете, споменати до тук в протоколите, са били масони. И единствено от тях имаме сведения, че те са комитета на Б.Р.Ц.К. в Русе в този период.

Едно е ясно:

Убийствата имат връзка с дописници на Каравелов от Русе, или с Ангел Кънчев, изпратен с неприятна и опасна за Каравелов мисия, който въпреки предупрежденията за провал минава през Русе, вероятно с "подлото намерение" да предотврати нещо, което става причина за ранната му смърт.

Ясно е, че валията е дал пари и поръчка на някого за да извърши черното дело. Ясно е, че убийците са Никола Обретенов (и 59 и 41?), а 80 и 104 са знаели за това. Извършителите са били поне двама, защото Обретенов

говори в множествено число. Според Обретенов извършителят бил Георги Икономов. Той, Кърджиев и Иванов присъствували на този "изпит"..

НЕ Е ЯСНО

Кога и как е станало убийството на Стоян Пенев?

Още на следващата вечер, (16 февруари 1872 г.) във Влашката махала, след уговорка през деня за тази среща, за която свидетелствал очевидец в турската полиция, четирима от "тайната полиция" убили Пенев. Извършителят

Икономов бил ранен, което говори, че Пенев е имал оръжие и е бил подготвен за вечерната среща. През нощта Икономов изпратили по техния канал в Гюргево при Горов. Тома Кърджиев си загубил колана, какъвто носели само турските ефендита, на мястото на убийството, явно послужил за връзването на Пенев по време на екзекуцията.

Друго описание от Обретенов няма. Но много подробно е описано как, "щом свършили с Пенева", майка му се погрижила за раните и дрехите на Икономов.

Арестувани на 17 февруари 1872 г. в читалище "Зора" ?

Вместо да се покрият, "тайните полицаи" се оставили да бъдат арестувани от турската полиция в читалище "Зора", като за четвърти, вместо Икономов бил арестуван Никола Табаков. Защо турската полиция е арестувала тъкмо тях по едно показание, че Пенев говорил през деня с "четирима русенци"? И защо е заподозряно читалището, преди Ангел Кънчев

да го е компрометирал с коментарите във вестниците след смъртта му, разпространени светкавично от Каравелов в "Свобода"? И защо Обретенов не споменава, че Димитър Енчев, тогавашният председател на "Зора", също е бил арестуван във връзка с убийството?

Дали не е трябвало нашите екзекутори да имат алиби за последвалите събития? Или полицията е арестувала групата уличена в обири по криминални причини, и за да ги пусне, е вербовала някой от тях за убийствата, извършени по времето на "ареста" им?

Следствието и ареста

Когато довели свидетеля, който дал показания за срещата на Пенев с четиримата, като ги видял кои са, (чак тогава?) ги познал и се отрекъл от показанията си, като казал, че имал пред вид 4 ч. по турски, а не четирима души. Турците му повярвали, но ... държали арестуваните 40 дни (т.е. до 28 април 1872 г., сякаш за да успее Обретенов да присъствува на Общото събрание в Букурещ като русенски представител, въпреки, че Русе има за избраник Иларион Драгостинов.) Кой е избрал Драгостинов, след като ядрото е било в затвора? И кога? Драгостинов не е в списъка на

Обретенов като член на комитета. Кога са избирани и другите членове, за които Кънчев не знаел, и от кого?

В протоколите други няма.

40 са дните, в които "техният агент" Кънчев е трябвало да мине

Дунава, без официалната помощ на русенските си бивши покровители и приятели от читалището, в момент, когато е станал враг №1 за турци и някои българи.

Изненадата

Всеки може да погледне в регистъра на Русенската черковна община в Русе и да направи справка - кога точно е бил убит Стоян Пенев, какво е отразено срещу смъртта на Ангел Кънчев и кой е членът на русенския комитет на Обретенов, "поминал се неотдавна".

Стоян Пенев не е убит на 16 февруари

Неоспоримата дата на убийството (отразена дори с протокол) в спомените на единия от "убийците" е 16 февруари 1872 г. Но в официалният регистър на църковната община, която е за това -да отразява кой кога се ражда и умира, няма умрял гражданин на име Стоян Пенев нито на, нито около 16 февруари. Стоян Пенев е заведен като починал на 1 март. Само 4 души го делят от Ангел Кънчев, "на 20г., от Чикур махлеси, с пушка отсам".

Смята, че се е самоубил на 5 март 1872 г. Задаваме въпроса:

Защо (и арестувани ли са изобщо) "тайните полицаи от читалище "Зора" на 17 февруари 1872 г., преди да е имало убийство?

Ако вярваме на Обретенов, на 16 февруари е убит не Стоян Пенев, а някой друг. Ако е вярна историята с ареста, убийство е извършено, но на друго лице.

На 7 март като починал е заведен Костаки Симеонов, първият новоприет член, "поминал се неотдавна", както бегло споменава Обретенов между другото. От какво е починал Симеонов?

Три умрели за една седмица - и тримата комитетски членове

Ако вярваме на протоколите, убийство е планувано, но не се знае кой е убитият. И кога (след 16 февруари, до началото на март), е извършено. Възможно е да е Стоян Пенев, на 1 март, на Кънчев - 5 март 1872, а Симеонов - на 7 март. Тогава Георги Икономов няма нищо общо с убийството? Той е бил в Румъния при Горов, с част от 2000-те откраднати пари на комитета, "от 16 февруари 1872 г."..

Ако четиримата са арестувани веднага след убийството на Пенев, т.е. на около 1 март и са били 40 дена арестувани Обретенов не е присъствувал на събранието на БРЦК в Букурещ, което е проведено от 1 до 5 май 1872 г. Протоколът е подписал по-късно. Тогава какъв е състава на комитета

в Русе? Кога и как се е "вмъкнал" Обретенов? И защо?

Всичко - лъжа? За да се прикрие истинския убиец?

В този случай този някой е задължен "до живот" за услугата.

Всичко е верно?

Тогава писарят в черковната община е фалшифицирал официалния регистър на Черковната общена. Но защо? Всички смъртни случаи са станали веднага обществено достояние и все пак са били записани с дата 1 март.

Другите "смъртни случаи" в Русе

Ангел Кънчев е изпратен с важна мисия, но минава през Русе, въпреки предупрежденията за предателство. Знаел дори, че "българчетата от читалището" били арестувани зарадиубийството на Пенев (научил го от в Търново на 2 март, ден преди да дойде в Русе , което значи, че убийството е станало малкопреди 1 март, но в никакъв случай - на 16 февруари. Левски щеше веднага да разбере и да забрани на Кънчев да минава от там.

Убийството е заварило Кънчев на път и той е трябвало да вземе решение на место. За него е било важно отиването в Русе, защото убийството

на Пенев е имало връзка с него. С Пенев вероятно е трябвало да се срещнат във връзка с Каравелов. С предупреждение за нещо, касаещо живота му? За това нещо "тайната полиция" е знаела на 15 февруари. И издава присъда, изпълнена с пристигането на Пенев в града, преди срещата му с Кънчев.

Мистерия! Историята чака своето обяснение

На 14(21) февруари 1931 г. вестник "Отечество", орган на запасното офицерство, публикува статията на "Макдъф" - "Любен Каравелов или Ангел Кънчев" , където Каравелов е посочен като причина за смъртта на Кънчев. Самият Каравелов, веднага научил по неведоми пътища за смъртта на Кънчев, успява да напише, набере за печат и публикува статия, в която свързва убийството на Пенев със самоубийството на Кънчев. Той оставя впечатление у читателите, че Кънчев се е страхувал от Пенев, че Пенев е бил предател, че Кънчев го убива, и че става въпрос за дописките в "Свобода", а не за нещо друго. Не е ясно, защо, ако Пенев е убит от Кънчев на 16 февруари, бяга през Русе на 5 март в Румъния? И то не по "собствения си канал" - т.е. на комитета?

Самоубил ли се е Кънчев?

Кънчев бил "с пушка", "отсам". Тоест бил намерен убит? с пушка?, отсам Дунава, на русенския бряг. Захари Стоянов се опитва да твърди, че е бил свидетел на смъртта, но денят, който описва, не е денят, в който Кънчев е застрелян с пушка. Кънчев е имал револвер без патрони и не е могъл да се застреля. Ако прочетем внимателно спомените на всички очевидци, можем да допуснем, че в него е стреляно и той не се е самоубил. Но и Левски, изпитвайки "по-изтънко", е оставен в заблудата, че Кънчев се е самоубил от страх. Ако Левски можеше да знае истината, нямаше да стане жертва на същата машинария, която взема живота на Ботев, на Кънчев, и неговия...

Последните часове на Кънчев в Русе

Първи вариант

Ангел Кънчев научава за ареста на Обретенов от учителя си Петър Арнаудов, с когото пътувал от Бяла за Русе.Арнаудов е член на читалището и е разказал на Кънчев за станалото убийство на Пенев и обвинението срещу четиримата читалищни дейци. Кънчев дори взема мерки и

остригва брадата си, за да не го познаят и арестуват, заподозирайки и него като съучастник. Това става в Пановия хан в Бяла, където двамата отседнали. Ако убийството е извършено на 16 февруари, то на 3 март, когато Арнаудов и Кънчев са били в Бяла, Арнаудов е предупредил Кънчев.

Втори вариант

Убийството става в последните дни на февруари и Петър Арнаудов също не знае за него. Кънчев научава за случилото се в Русе. Въпросът е, защо Тонка не го е прехвърлила по канала, както е прехвърлила Икономов, а се е наложило той да се изложи на смъртна опасност?

Възможният отговор:

Кънчев не е ходил в Обретенови. Тодорка Обретенова умишлено не му е помогнала.Или Кънчев е имал друг комитетски канал за прехвърляне, който е казал на Обретенова. Той се обръща за помощ към хората на Никола Живков,

чрез които се осъществявало пренасянето на комитетските материали от Русе за Румъния. Алекси п. Ангелов разказва, че Ангел трябвало да пътува с австрийския параход, с който пренасяли комитетската поща. Именно Ангелов му осигурява пропуск чрез книжарницата на Христо Г. Данов и Никола Живков, който бил неин представител в Русе. За прехвърлянето на Кънчев отговарял Стефан Гаази. Но полицията е знаела кой пропуск е фалшив, явно уведомена от някой, който е разбрал за нередовния пътник.

В какво е обвинен Ангел Кънчев?

Каравелов пуска слуха, че полицията в Русе е смятала Ангел Кънчев за възможния убиец на Стоян Пенев. Това е внушено и на хората на Левски, които разследвали смъртта му.

Възможно ли е това?

Ако Обретенов казва истината, от убийството до пристигането на Кънчев в Русе са изминали 18 дена - т.е. повече от две седмици, през които той или е стоял в Русе и не е бил арестуван, а е чакан да мине границата с фалшив паспорт, за да го хванат, или е избягал след убийството, но се връща в Русе, за да мине в Румъния и да го арестуват. Ако са търсили Кънчев като убиец на Пенев, значи убийството е станало току що (малко преди 3 март).

А спомените на Обретенов? Протоколите?

Едва ли има в нашата (а и в световната история) "спомени", пълни с толкова лъжи, както в спомените на Обретенов. С него може да се мери само Захари Стоянов. Целият им живот е една лъжа - една верига от престъпления!

Свидетелят Захари Стоянов

Захари Стоянов пише, че присъствувал на "самоубийството на Кънчев", което станало в неделя, в който ден очаквали Антим І, и описва цялата обстановка при това посещение, но в този ден, когато Кънчев е бил застрелян, не е имало нищо подобно, защото посещението на Антим е на 11 март, една седмица след това, и е било събота, а не неделя! А 5 март, както той твърди, не е неделя, а събота.

Лъжата е издигната на трон в храма на мерзостта!

Редактирано от - nesnaecht на 03/4/2004 г/ 10:01:56

nesnaecht БЕЗ КОМЕНТАР !

Комунистическата диктатура. Жертви. Народен съд. Лагерите.

Цветан Бакърджиев - 17 Юли 2003

На 9 септември 1944 г. властта в България е иззета насилствено от Отечествения фронт. В края на декември Министерски съвет приема наредба за откриване на “трудово-възпитателни общежития за политически опасни лица”.

В концентрационния лагер в Белене и подобните му, в годините на комунистическата диктатура попадат 23 531 души.

На 9 септември 1944 г. властта в България е иззета насилствено от Отечествения фронт. Новото комунистическо правителство налага своето управление с железен военен юмрук.

В нарушение на конституцията Министерският съвет освобождава от длъжност старите регенти и назначава нови. Двадесет и петото Обикновено народно събрание е разпуснато. Създава се Народната милиция.

На 17 септември 1944 г. министър-председателят Кимон Гергиев обявява програмата на комунистическото правителство. Тя предвижда създаването на Народен съд, който да накаже виновниците за издевателствата над борците за народна свобода и мирното население в България. В програмата се говори за социална справедливост чрез промени в стопанската, социалната и духовната област. Отечественофронтовата власт се обявява за възстановяване на принципите на Търновската конституция и демократизация на политическия живот чрез гарантиране правата и свободите на гражданите.

За националния комитет на ОФ обаче “вън от ОФ не може да съществуват демократични организации”. Още с първите си действия новата комунистическа власт нарушава конституцията. Шумно обявената “народна демокрация” се изражда в диктатура на комунистическата партия.

Водещите дейци на партията се обявяват против всички, които не споделят техните възгледи. Министерството на вътрешните работи и Министерството на правосъдието, ръководени от представители на комунистическата партия, задържат много хора и ги обвиняват в различни политически престъпления. В страната плисва вълна на беззаконие под прикритието, че се унищожават “фашисти”.В центъра й се намират политическата и лична мъст, жестокостта и алчността.

Народният съд заседава от декември 1944 г. до април 1945 г. За това време той образува 135 процеса с 11 122 подсъдими и издава 9155 присъди. От тях 2730 са смъртни. Осъдени са трима бивши регенти, 22 министри от правителствата, управлявали България от 1941 г. до 1944 г, 18 царски съветници, 67 депутати, военни, журналисти и интелектуалци. Ръководството на комунистическата партия превръща Народния съд в средство за политическа саморазправа. Осъдени са хора заради различни възгледи и идеи - нещо недопустимо за правораздаването в демократичните държави.

В края на декември 1944 г. Министерски съвет приема наредба за откриване на “трудово-възпитателни общежития за политически опасни лица”. Без съд и присъда в т.нар. лагери са изпратени хиляди хора. В тях попадат културни дейци, учени, лекари. Още в първите дни след 9 септември 1944 г. са арестувани около 20 000 души. Голяма част от тях са екзекутирани в края на септември и началото на октомври. Избитите са заравяни в общи гробове и изхвърляни като боклук в кладенци, реки, шахти и др.

Според Специалната комисия, разследвала жертвите на лагерите, от 1944 г. до 1962 г. през тях преминават 23 531 души, от които 2089 са жени. Най-голям е броят на лагеристите в Белене - 9933. Осъдените по политически причини са 14 647 души.

Гурбет Гюро Незнайко,

Ще ме прщаваш, че използвам твоята тема за долното съобщение, но поне ти няма да се разсърдиш. Става въпрос за сбирка на почитателите на Учителя Петър Дънов и "Бялото Братство", та живеещи в Канада и наоколо, които биха искали да участват в оповестеното долу събитие, нека четат:

*

"Здравейте ,

Каним Ви да присъствате на празника , който организираме по

случай 140 години от рождението на Учителя.

8 май събота , 10-15:30 ч.

лекции, концерт и изложба

в Националната библиотека на провинция Квебек, Канада -

1700 rue St Denis , Монтреал.

Вход свободен.

Дори и да не можете да присъствате, ще се радваме да препратите

тази информация на ваши приятели, които биха могли да дойдат.

Сърдечни поздрави.

Екипът на www.bratstvoto.net"

*

Спорна среща!

От салкъма цвете бело!

nesnaecht Априлското въстание – триумф на българския дух

Цветан Бакърджиев - 20 Април 2004

На 19 април една конна полицейска група от Пловдив, предвождана от Неджиб ага, пристига в Копривщица, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет.

Баташката черква и следите от потушеното въстание.

С признаването на независимостта на българската църковна общност се определят етническите граници на българската нация в Османската империя. Осъществяването на българския духовен идеал дава тласък на борбата за политическо освобождение. Заражда се националноосвободителната идеология. Формирането на националноосвободителното движение на базата на организирани революционни действия е свързано с делото на Георги Раковски, на Васил Левски - стратег и идеолог на българската национална революция, на писателя Любен Каравелов, на поета Христо Ботев...

След неуспеха на четническата тактика в Букурещ е създаден ръководен център на националнореволюционното движение - Български революционен централен комитет, изгражда се и Вътрешна революционна организация, която обединява българите за революционни действия.

В подготовката на Априлското въстание се включва и българската революционна емиграция в Румъния. Тя полага усилия за набиране на средства и изпращане на опитни военни кадри и подпомага организирането на чети. Съгласно решението на Гюргевския революционен комитет ръководителите на IV-ти революционен окръг свикват на 14 април 1876 г. събрание в местността Оборище, на което да обсъдят състоянието на извършената подготовка и решат някои важни въпроси за предстоящото въстание.

Предателството на един от присъстващите депутати става причина местните турски власти да научат за взетите решения и предприемат незабавни контрадействия. На 19 април една конна полицейска група от Пловдив, предвождана от Неджиб ага, пристига в Копривщица, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. Революционерът Тодор Каблешков, заедно със свои другари, напада конака, където се е установила турската полицейска част. При завързалата се престрелка част от турските заптиета са убити, а други, начело с Неджиб ага, успяват да се измъкнат и избягат. Акцията срещу конака става начало на въстанието в Копривщица (20 април).

Тодор Каблешков изпраща до Панагюрище, където се намират ръководителите на IV-ти революционен окръг писмо, подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета. То остава в историята като “Кървавото писмо” и с него Каблешков приканва всички българи към повсеместен бунт. Веднага след получаването на писмото в Панагюрище Георги Бенковски обявява началото на Априлското въстание.

Васил Левски - сткратег и идеолог на българската национална революция.

На 22 април в Панагюрище се освещава въстаническото знаме, изработено от учителката Райна Попгеоргиева Футекова - Райна Княгиня. Постепенно въстанието обхваща селищата, разположени в западната част на Средна гора, долината на р. Марица и подножието на Родопите. В Средногорието се създават според предварително изготвения план няколко укрепени пункта - Панагюрище, Копривщица, край с. Петрич и под връх Еледжик, където се съсредоточава въстаналото население.

Пламъците на въстанието обхващат и Югозападна България, главно по поречието на р. Струма и р. Брегалница. Изпратените многобройни башибозушки орди обаче сломяват съпротивата на населението към средата на май.

В края на май и началото на юни 1876 г. въстанието е потушено навсякъде в България. Само за един месец падат убити над 30 000 мъже, жени и деца. Опожарени и разграбени са стотици села и градове. Хиляди въстаници са хвърлени в затворите или изпратени на заточение.

nesnaecht

Литографията "Сбободна България" на Георги Данчов

Не се поучихме от историята си

Санстефанска България е пример за историческа справедливост

Санстефанският договор роди българския национален идеал, на който не бе съдено да се реализира

Димитър Попов

бивш премиер на РБългария

Априлското въстание през 1876 г. бе осъдено на неуспех още като идея. Не бе подготвено добре. Апостолите му пренебрегнаха завета на Левски, че националната революция ще е сполучлива само ако е отлично подготвена и обхване "цялото Българско". То нямаше никаква международна подкрепа. Дори Дядо Иван не си мръдна пръста. Едва след като научиха за турските зверства, безчинства и погроми, за закланите над 30 000 беззащитни жени, деца и старци и кой знае още колко хиляди обезчестени и изтезавани, за над 80-те опожарени и над 200 разграбени и разгромени селища, Европа и светът заговориха за България. Откриха ни. Източният въпрос доби нова актуалност.

В края на юни 1876 г. императорите Александър II и Франц Йосиф обсъдиха възможността за създаване на автономни славянски области в рамките на империята. Англия не се съгласи. С частична мобилизация в края на 1876 г. Русия тласна Великите европейски сили към дипломатическа активност. През декември 1876 г. и в началото на 1877 г. се проведе Цариградската конференция на Великите сили. Тя предложи на турското правителство създаването на автономна българска област, обхващаща сегашната територия на България, Македония, Добруджа, Западните покрайнини. Турция отхвърли предложението. Русия заплаши с война. Последният опит за мирно решаване на българския въпрос като част от източния бе Лондонската конференция през март 1877 г. На нея Русия, Австро-Унгария, Германия, Англия, Франция и Италия подписаха протокол. С него те поискаха от Турция да изпълни предложенията на Цариградската конференция и да проведе предвидените реформи. Несъгласието на Турция отвори вратите на войната. Александър II я обяви през април 1877 г. Ненапразно Бенковски "подпали" България. Кочо Чистеменски заби ножа си в сърцата на жена си, невръстното си дете, а накрая и в своето. Петлешков изгоря между два огъня, Ботев загина на Околчица, а жителите на Перущица потърсиха спасение в божия храм.

Руската армия премина Дунав. Във войната взеха участие около 300 000 руски солдати, 60 000 на Румъния, 30 000 на Черна гора и 56 000 на Сърбия. От равнините си България видя как на Шипка се бият 7500 опълченци. Други 35 000- 40 000 въоръжени българи участваха във войната, организирани в стотици въстанически чети в помощ на руските войски във всички краища на България. Победена, Турция подписа на 31 януари 1878 г. примирие в Одрин, а на 3 март в Сан Стефано - мирен договор с Русия. След пет века робство, кланета, потурчвания и геноцид България възкръсна. Като Княжество, в чиито граници влязоха Добруджа, Мизия, Тракия (без Одринско и Гюмюрджинско) и Македония - почти всички земи, населени с българи. Трети март стана велика дата за народа и държавата ни, символ на Освобождението и националното ни обединение. Русия знаеше, че европейските сили няма да приемат договора, защото се страхуват, че тя ще доминира новата и могъща славянска държава. Но се погрижи да си създаде позиция, от която все пак да си осигури изгодни придобивки в резултат от военната победа. Преплетоха се сложни интереси на Великобритания, Австро-Унгария, Германия и Русия. Русия се видя изправена пред опасността да воюва с обединена срещу нея Европа, за което не й достигнаха сили. И тръгна към отстъпки. Три месеца по-късно бе свикан Берлинският конгрес с участието на Великите сили.

Допусната бе и победената Турция. Балканските държави, чиято съдба изцяло или частично се решаваше, останаха навън да чакат орисията си Решението на Берлинския конгрес бе съсипващо за България. Отрязаха ни и върнаха на Турция Одринско, Беломорието и Македония. Румъния получи Северна Добруджа, а Сърбия - Нишкия санджак. Осакатената ни територия остана с Княжество България (включващо Северна България и Софийския санджак) и зависимата от Турция Източна Румелия. Възрожденският ни идеал за свободна, обединена, независима и щастлива България не се осъществи. Но той се превърна в национален идеал, цел и съдба на Третата българска държава, общ стремеж на освободените и на все още поробените българи. Свободна България не забрави останалите в робство. В Търновската конституция се прие уникален текст: "Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия" (чл. 61, ал. 2). Този текст не е случаен. Той има точно определен адресат. Страната ни бе заобиколена от земи с поробени наши сънародници, които продължават да се борят за свободата и присъединяването си към отечеството. Всеки от тях знаеше, че има България, където ставаш свободен само с факта на стъпването си в нея. Без заявления, прошения и разрешения

Решенията на Берлинския конгрес не поставиха българския народ на колене. Той продължи борбата си. Обединиха усилията си старите и младите поборници, като започнем със Захари Стоянов, Стамболов и Олимпи Панов и завършим с П. Славейков и Антим I. Създадоха се мощни вътрешни революционни организации. Нови апостоли разпалиха идеите на Васил Левски. Многобройни добре въоръжени чети поеха защитата на раята. От Княжеството и Източна Румелия към поробените краища тръгнаха доброволци и войводи. Заредиха се Кресненско-Разложкото въстание, Съединението, войната през 1885 г., военната организация на ВМОРО от Странджа до Албанските планини. Избухнаха Горноджумайското, Илинденското и Преображенско въстание. И дойде Балканската война. Никога в най-новата ни история българският народ не е бил така единен. Свободата отново огря поробените краища, дошла този път с българските бойни знамена и окървавени щикове. Пак възкръсна вярата в Обединението не на "Велика", а на истинската, реална България, нежелаеща и неприемаща нищо чуждо. Това не се получи.

Болезнено амбициозният, недалновиден и некадърен монарх Фердинанд проигра победите и шанса на страната ни. Не съумя да постигне споразумение със съюзниците. Покорната му и сервилна българска дипломация претърпя най-голямото си и срамно поражение в историята ни. Набута България в пълна изолация. За да стигнем до унизителния, несправедлив и позорен за България Букурещки мирен договор от 1913 г. Джеймс Баучер го нарече "по-лош от Берлинския договор... най-голямото дипломатическо престъпление на века". Загубихме спечелени територии срещу трохи и оставихме милиони българи отново под ятаган и огън. Към отечеството потекоха безкрайни колони от бежанци, търсещи спасение и покрив. Надеждата за обединение не угасна. Търсеха се пътища и съюзници. България още не бе излекувала раните си от Балканската и Съюзническата война, затова нямаше право на грешка. Но станахме съюзници с Централните сили. Монархът и няколко министри, без да вземат съгласието на Народното събрание и в нарушение на Търновската конституция, обявиха на 1 октомври 1915 г. война на Сърбия. В следващите дни Англия, Франция и Русия обявиха война на България.

Освободихме Македония На Южния фронт армията ни стоя три години, за да ангажира военни сили на Съглашението и по този начин косвено да помогне на Германия на Западния фронт. България загуби тази война. На 29 септември 1918 г. се подписва зловещото Солунско примирие, вещаещо тежка участ на родината ни. Тя е окупирана. Български войски остават в плен. Изгладнял, обосял и обезверен, народът търси отговорност. При Владая, пред София се сражават българи с българи. Оттук нататък народното единство ще изпадне в тежка криза. На 2 октомври 1918 г. най-после виновникът за погромите на България цар Фердинанд е изгонен от царството. Твърде късно. Тронът се заема от цар Борис III. На 27 ноември 1919 г. Ал. Стамболийски подписва Ньойския мирен договор. Отнемат ни се освободените български земи. Откъсват се нови части от България - Западните покрайнини (Струмишко, Трънско, Кюстендилско, Кулско) и Беломорска Тракия. Дава се възможност на българското население да избере къде ще живее в бъдеще: в робство или в осакатената, но все пак свободна България. 400 000 избират второто, като водят и децата си България трябва да изплаща 37 години репарации. Ньойският договор е безчовечен, жесток, унизителен, позорен, унищожаващ.

Занизаха се години на съвземане. Назря нова война. Не се поучихме от историята си. Съюзихме се с тези, които я загубиха. Отново ни изгониха от Беломорска Тракия и Македония. И за пореден път подписахме, пак в Париж, мирен договор като победена страна. Нов окупатор запази целостта ни - имаше интерес от това. Последва нова катастрофа. Един държавен ръководител дори поднесе независимостта на България на тепсия на Големия брат, без той да я иска. И като по-мъдър отказа този дар. След 123 години Санстефанска България си остава пример за историческа справедливост. Трети март е символ и празник на освобождението и независимостта. България се утвърди такава, каквато е. Или друга - каквато трябва да бъде: по-щастлива. Какъв, за Бога, е сега националният ни идеал?

nesnaecht

КОНСТИТУЦИЯ НА БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО

ПРИЕТА НА 16 АПРИЛИЙ 1879 ГОДИНА

Отменен, изм., ДВ, бр. 15 от 1893 г., бр. 149 от 1911 г.

Глава първа

За територията на Царството

Чл. 1. Намаляване или уголемяване територията на Българското Царство не може да стане без съгласието на Великото народно събрание.

Чл. 2. Изправление границите, ако не става в места населени, може да бъде разрешено и от Обикновеното народно събрание (чл. 85, т. I).

Чл. 3. Територията административно се дели на окръжия, околии и общини.

Особен закон ще се изработи за наредбата на това административно деление върху начала за самоуправление на общините.

Глава втора

Каква е Царската власт и какви са нейните предели

Чл. 4. Българското Царство е монархия наследствена и конституционна, с народно представителство.

Чл. 5. Царят е върховен представител и глава на държавата.

Чл. 6. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Българският Цар носи титла Негово Величество Цар на българите, а престолонаследникът - титлата Царско Височество.

Чл. 7. Без съгласието на Великото народно събрание, българският Цар не може да бъде същевременно управител на друга някоя държава.

Чл. 8. Лицето на Царя е свещено и неприкосновено.

Чл. 9. Законодателната власт принадлежи на Царя и на народното представителство.

Чл. 10. Царят утвърждава и обнародва приетите от Народното събрание закони.

Чл. 11. Царят е върховен началник на всички военни сили в Царството както в мирно, така и във военно време. Он раздава военните чинове по закона. Който постъпя на военна служба, дава клетва, че ще е верен Царю.

Чл. 12. Изпълнителната власт принадлежи Царю; всите органи на тая власт действуват от негово име и под негов върховен надзор.

Чл. 13. Съдебната власт в всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действуват от името на Царя. Отношенията на Царя към тия места и лица се определяват чрез особени наредби.

Чл. 14. Царят има право да смекчава или да отменява наказанията спроти начина, който е определен в правилата на криминалното съдопроизводство.

Чл. 15. Царят има право за помилване в криминалните дела. А правото за амнистия принадлежи на Царя, заедно с Народното събрание.

Чл. 16. Изложените в чл. чл. 14 и 15 правдини на Царя не се простират и на присъдите, по които са осъдени министри за някакво нарушение Конституцията.

Чл. 17. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Царят е представител на държавата в всичките й сношения с другите държави. От негово име правителството преговаря и сключва с другите държави всички договори, които се утвърждават от Царя. Тия договори се съобщават от министрите на Народното събрание, щом като интересите и сигурността на страната допускат това (чл. 92 от Конституцията).

Обаче, договорите за мир, търговските, както и всички договори, които налагат разходи на държавата или съдържат изменения на съществующите закони, или засягат публичните или гражданските права на българските поданици, стават окончателни само след приемането им от Народното събрание.

В никой случай тайните постановления на един договор не могат да унищожават явните му постановления.

Чл. 18. Наредбите и разпорежданията, които излизат от Царя, имат сила в такъв случай, когато те са подписани от надлежните министри, които приемат на себе всичката за них отговорност.

Глава трета

За местопребиванието на Царя

Чл. 19. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Царят е длъжен да се намира постоянно в Царството. Ако на време излазя от него, той си назначава за наместник Министерския съвет. Правата и длъжностите на наместничеството ще се определят с особен закон. За излизането си и за назначаването наместник Царят съобщава на Министерския съвет, който оповестява за това чрез "Държавен вестник".

Чл. 20. Наследникът на престола такожде трябва да живее в Царството и може да излиза из него само с съгласието на царя.

Глава четвърта

За герба на Царството, за печата и за народното знаме

Чл. 21. Българският държавен герб е златен коронован лев на тъмночервено поле. Над полето Царска корона.

Чл. 22. На държавния печат се изображава гербът на Царството.

Чл. 23. Българското народно знаме е трицветно и състои от бел, зелен и червен цветове, поставени хоризонтално.

Глава пета

За начина, по който ще става престолонаследието

Чл. 24. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Царското достойнство е наследствено в мъжката низходяща права линия по реда на първородство на Негово Величество Царят на българите, Фердинанд I Сакс-Кобург-Готски. За престолонаследието ще се издаде особен закон.

Глава шеста

За пълнолетието на Царя, регентството и за настойничеството

Чл. 25. Царствующият Цар и наследникът на престола се считат пълновръстни на 18-та си година.

Чл. 26. Ако Царят встъпи на престола преди да е достигнал тая възраст, то до пълнолетието му се отрежда регентство и настойничество.

Чл. 27. Регентството състои от троица регенти, които се избират от Великото народно събрание.

Чл. 28. Царствующият Цар може още преживе да назначи трима регенти, ако наследникът на престола е непълновръстен, но за това се иска съгласието и утвърждението на Великото народно събрание.

Чл. 29. Членовете на регентството могат да бъдат министри, председателят и членовете на върховното съдилище или пък лица, които са заемали безукорно тия длъжности.

Чл. 30. Членовете на регентството, при встъпването си в тая длъжност, дават в Великото народно събрание клетва, че ще бъдат верни на Царя и на Конституцията. След това чрез прокламация към народа, те обявяват, че наченват да управляват Царството в пределите на Царската власт и от името на Царя.

Чл. 31. Царят, от как достигне пълнолетие и даде клетва, встъпва в управление на Царството и за това известява на народа чрез прокламация.

Чл. 32. Възпитанието на непълновръстния Цар и управлението на имота му се поръчва на овдовялата Царица и на настойници, назначени от съвета на министрите по съгласие с Царицата.

Чл. 33. Членовете на регентството не могат да бъдат и настойници на непълновръстния Цар.

Глава седма

За встъпването на престола и за клетвата

Чл. 34. След смъртта на Царя, наследникът му встъпва на престола и незабавно се разпорежда за да се свика Великото народно събрание, пред което той дава следующата клетва:

"Кълна се во име всемогущаго Бога, че свето и ненарушимо ще пазя Конституцията и законите на Царството и че в всичките си разпореждания ще имам пред очи само ползата и доброто на Царството. Бог да ми е на помощ."

Глава осма

За обдържане на Царя и на Царския дом

Чл. 35. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Народното събрание с особен закон определява на Царя и на неговия двор цивилна листа.

Чл. 36. Народното събрание определява обдържането на наследника на престола от как той достигне пълнолетието си.

Глава девета

За верата

Чл. 37. Господствующата в Българското Царство вера е православно-християнската от източно изповедание.

Чл. 38. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Българският Цар не може да изповядва никаква друга вяра освен източно-православната. Изключение се прави само за нинецарствующия Цар.

Чл. 39. Българското Царство от църковна страна, като съставлява една неразделна част от българската църковна област, подчинява се на Св. синод - върховната духовна власт на българската църква, гдето и да се намира тая власт. Чрез последнята Царството съхранява единението си с вселенската възточна църква в всичко що се отнася до догмите на верата.

Чл. 40. Християните от неправославно изповедание и друговерците, било природни поданици на Българското Царство, било приети в поданство, а така също и чужденци, които постоянно или само временно живеят в България, ползуват се със свобода на вероизповеданието си, стига изпълнението на техните обряди да не нарушава съществующите закони.

Чл. 41. Поради религиозни убеждения никой не може да убегнува от изпълнението на действующите и задължителни за всекиго закони.

Чл. 42. Църковните работи на християни от неправославно изповедание и на друговерци управляват се от техните духовни власти, но под върховния надзор на надлежния министър, според законите, които ще се издадат за тоя предмет.

Глава десета

За законите

Чл. 43. Българското Царство се управлява точно според законите, които се издават и обнародват по начина, който е показан в Конституцията.

Чл. 44. Ни един закон не може да се издаде, допълни, измени и отмени, докле той по-напред не се обсъди и приеме от Народното събрание, което има право така също и да тълкува неговия истински смисъл.

Чл. 45. Приетия от Народното събрание закон се представя на Царя за утвърждение.

Чл. 46. След като се утвърди от Царя, законът в пълния си текст трябва да се обнародва. При обнародване на закона трябва да се каже, че той е приет от Народното събрание. Никой закон нема сила и действие, докле той не се обнародва.

Чл. 47. Ако би държавата да се заплашва от некоя външна или вътрешна опасност, а Народното събрание не би могло да се свика, то само в такъв случай Царят, по представление на Министерския съвет и под обща отговорност на министрите може да издава наредби и да прави разпореждания, които имат задължителна сила като закон. Такива извънредни наредби и разпореждания се представят за одобрение на първото, свикано след това, Народно събрание.

Чл. 48. Показаните в по-горния (47) член разпореждания в никой случай не могат да се отнасят до нареждане данъци и държавни берии, които всякога стават със съгласието на Народното събрание.

Чл. 49. Само Народното събрание има правото да решава, опазени ли са всичките, показани в тая Конституция, условия, при издаването на някой закон.

Чл. 50. Разпорежданията, за да се въведе един закон в действие и да се вземат потребните за това мерки, зависят от изпълнителната власт.

Глава единадесета

За държавните имоти

Чл. 51. Държавните имоти принадлежат на Българското Царство и с тех не могат да се ползват нито Царя, нито неговите роднини.

Чл. 52. Начинът, по който ще се отстъпват и залагат самите имоти, а така също и разпореждането с приходите, ще се определят със закон.

Чл. 53. Държавните имоти се управляват от надлежния министър.

Глава дванадесета

За гражданите на Българското Царство

ДЕЛ I. Общи правила

.

Чл. 54. Всички родени в България, които не са приели друго поданство, също и ония, които са родени другаде, от родители български поданици, броят се поданици на Българското Царство.

Чл. 55. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Чужденци могат да приемат българско поданство, според наредбите на особен закон, който ще се издаде.

Чл. 56. Всеки поданик на Царството може да се отрече от поданството, след като си отслужи по-напред военната си служба и като изпълни другите си длъжности спрямо държавата, по особен закон, който ще се изработи.

Чл. 57. Всичките български поданици са равни пред закона. Разделение на съсловия в България не се допуска.

Чл. 58. (Изменен на 15 май 1893 г.) Титли за благородство и други отличия не могат да съществуват в Българското Царство.

Чл. 59. (Изменен на 15 май 1893 г.) Царят има право да раздава ордени. Учреждението на ордените става с особен закон.

Чл. 60. С политически правдини се ползуват само гражданите на Българското Царство, а с граждански правдини спроти законите се ползуват всички живущи в Царството.

Чл. 61. Никой в Българското Царство не може нито да купува, нито да продава человечески същества.

Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, освободен става, щом стъпи на българска територия.

Чл. 62. Законите за благоустройството и полицейските закони еднакво са задължителни за всички лица, които живеят в Царството.

Чл. 63. Всички недвижими имоти, които се намерват в Царството, макар би че принадлежали и на чужденци, се намират под действието на българските закони.

Чл. 64. В всички други случаи, положението на чуждите поданици се определява от особени за това закони.

ДЕЛ II. За държавната и обществена служба

.

Чл. 65. Само български поданици могат да заемат длъжности по държавна, обществена и военна служба.

Чл. 66. И чужди поданици могат да се приемат на служба, но за това всекой път се изисква разрешението на Народното събрание.

ДЕЛ III. За правото на собствеността

.

Чл. 67. Правата на собствеността са неприкосновени.

Чл. 68. Принудително отстъпване имот може да стане само заради държавна и обществена ползи, и то с справедлива предварителна заплата. Начинът, по който може да става такова отстъпване, има да се определи по особен закон.

ДЕЛ IV. За даждията и държавните берии

.

Чл. 69. Всекой поданик на Българското Царство, без изключение, длъжен е да плаща определените, по закона, даждия и държавни берии и да носи тегобите.

Чл. 70. Царят и наследникът на престола се освобождават от всекакви даждия, държавни берии и тегоби.

ДЕЛ V. За военната служба

.

Чл. 71. Всекой държави поданик е длъжен да служи в военна служба, по наредения за това закон.

Чл. 72. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Един особен закон ще определи кои криминални работи, извършени от военни лица на действителна служба, се съдят от военни съдилища и кои - от общите съдилища.

ДЕЛ VI. За личната неприкосновеност, за неприкосновеността на жилищата и кореспонденцията

.

Чл. 73. Никой не може да бъде наказан без присъда от надлежния съд, която е вече добила законна сила.

(Нова алинея от 11 юлий 1911 г.) Не могат да се създават изключителни съдилища или следствени комисии под никакъв предлог и под какво и да е наименование.

В военно време, или когато при належаща опасност, произходяща от външно нахлуване или въоръжено възстание, страната или част от нея се обяви в военно положение, действат предвидените в закона военно-полеви съдилища.

Военното положение се обявява с закон, ако Народното събрание заседава, или с указ, под обща отговорност на министрите, ако не заседава. В последния случай Народното събрание се свиква в пет дни за потвърждение на издадения указ.

Чл. 74. Затвори и претърсвания по къщята могат да стават само според правилата, които са изложени в законите.

Чл. 75. Никому не може да се наложи наказание, което не е установено от законите.

Мъченията при какво да е обвинение, също и конфискуване на имот, се запрещават.

Чл. 76. (Отм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.)

Чл. 77. Частни писма и частни телеграфически депеши съставляват тайна и се броят неприкосновени.

Отговорността на длъжностните лица за нарушение тайната на писма и депеши ще се определи по особен закон.

ДЕЛ VII. За народното учение

.

Чл. 78. Първоначалното учение е безплатно и задължително за всите поданици на Българското Царство.

ДЕЛ VIII. За свободата на печата

.

Чл. 79. Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуска, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите.

Когато писателят е познат и живее в Царството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват.

Чл. 80. Свещеното писание, богослужебните книги и съчинения от догматическо съдържание, определени за употребление в православните църкви, тъй също и учебниците по закон Божий, назначени за употребление в училищата на православните, подлежат на предварително одобрение от Св. синод.

Чл. 81. Престъпления по делата на печата се съдят по закона, в общите съдебни установления.

ДЕЛ IX. За свободата на събранията и за съставяне дружества

.

Чл. 82. Жителите на Българското Царство имат право да се събират мирно и без оръжие, за да обсъждат всякакви въпроси, без да искат по-напред за това дозволение.

Събрания вън от зданията, под открито небе, напълно се подчиняват на полицейските правила.

Чл. 83. Българските граждани имат право да съставляват дружества без всякакво предварително разрешение, стига само целта и средствата на тия дружества да не принасят вреда на държавния и обществен порядък, на религията и добрите нрави.

ДЕЛ X. Право за подаване прошения

.

Чл. 84. Всеки български поданик има право да подава на надлежните власти прошения, подписани от едно лице или от много лица (колективно). Учреждения, установени по закона, имат право да подават прошения чрез своите представители.

Глава тринадесета

За народното представителство

Чл. 85. Представителството на Българското Царство се заключава в Народното събрание, което бива:

I. Обикновено.

II. Велико.

Глава четиринадесета

За Обикновеното народно събрание

ДЕЛ I. За състава на Обикновеното народно събрание

.

Чл. 86. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Обикновеното народно събрание се състои от представители, избрани направо от народа, по един представител на двадесет хиляди души от двата пола. Представителите се избират за четири години.

Избиратели са всички български граждани, които имат възраст по-горе от 21 година, и се ползуват с граждански и политически правдини.

Избираеми за представители са всички български граждани, които се ползуват с граждански и политически правдини и са на възраст по-горе от 30 години и да са книжовни (грамотни).

За редът на изборите ще се изработи особен избирателен закон.

Чл. 87. Представителите представляват не само своите избиратели, но и целия народ. За това те не могат да приемат от своите избиратели никакви задължителни за себе си инструкции (наставления).

На представителите се дава пълна свобода да обсъждат нуждите на България, според собственото си убеждение и съвест.

Чл. 88. Щом се открие заседанието, Народното събрание, под председателството на най-стария по годините из между членовете си, пристъпва веднага към избора на председател и подпредседатели.

Чл. 89. Народното събрание избира помежду своите членове толкоз секретари, колкото му са потребни за работите.

Чл. 90. Министрите могат да се намират в заседанията на събранието и да вземат участие в препирните. Събранието е длъжно да изслушва министрите всякой път, когато они искат думата.

Чл. 91. Царят може наместо министрите, или заедно с них, да назначава особени комисари, за да дават на събранието обяснения по внесените проекти и предложения. Комисарите в тия случаи имат, като министрите, правата, които са показани в предидущия 90 член.

Чл. 92. Събранието може да подканва министрите и комисарите да дойдат в заседанието, за да дават потребните сведения и разяснения. Министрите и комисарите са длъжни да дойдат в събранието и да дадат лично исканите обяснения. Министрите и комисарите, под своя отговорност, могат да премълчат такива работи, за които, ако се разгласи не у време, може да се повредят държавните интереси.

ДЕЛ II. За свободата на мненията и за неприкосновеността на членовете от събранието

.

Чл. 93. Всекой член на събранието има право да изказва свободно своето мнение и да дава глас по свое убеждение и съвест.

Никой не може да иска от него за изказаното мнение сметка, или да повдига за това срещу него гонение.

Чл. 94. Правата на председателя и отговорността на членовете от събранието за ред и приличие в заседанията определят се в особен правилник за вътрешния ред на събранието.

Чл. 95. За сторените в заседанието на събранието от членовете му погрешки и престъпления, които са предвидени от криминалните закони, виновните в това могат да бъдат теглени на съд, само по решение на събранието.

Чл. 96. Членовете на Народното събрание пет дни до отварянето и през всичкото време докле траят заседанията, не могат да бъдат затваряни и съдими, освен в случаите, когато они се обвиняват за престъпления, за които се налагат по криминалния закон най-тежки наказания. В тия случаи за затварянето трябва незабавно да се яви на Народното събрание, само с разрешението на което може да стане тегленето на съд.

Чл. 97. Представителите не могат да бъдат затваряни за дългове пет дни до отварянето и през всичкото време докле траят заседанията на събранието.

Чл. 98. Редът, по който става заместването на умрелите или излезлите членове на събранието, определява се по избирателния закон.

ДЕЛ III. За публичността на заседанията в Народното събрание

.

Чл. 99. Заседанията на Народното събрание стават дверем отвереним.

Чл. 100. Председателят, министър, комисар, а също членове на събранието, на брой не по-малко от трима, могат да предложат да не се пускат в заседанието външни лица.

Такова предложение се разглежда дверем затвореним и се решава от присъствующите членове, по вишегласие.

Чл. 101. Казаните в чл. 100 решения на събранието председателят обявява дверем отвореним.

Чл. 102. Никой с оръжие не се пуска в залата на заседанията, нито в зданието, гдето е събранието.

Военни стражи и въобще, въоръжени сили не трябва да се турят ни при вратите на залата на заседанието, ни в самото здание, ни близо до зданието, освен ако събранието, по вишегласие само пожелае това.

Чл. 103. Събранието има своя вътрешна полиция, която е подчинена на председателя.

Чл. 104. Събранието само си определява вътрешния ред и делопроизводство.

Глава петнадесета

Какви работи има да върши Народното събрание

Чл. 105. Народното събрание има:

1) да обсъжда законопроекти според чл. 44;

2) да обсъжда предложения за държавни займове, за уголемяване, намаляване или туряне данъци и всякакви берии, а също и за разхвърлянето и за реда на събирането им;

3) да опрощава изостанали даждия и всякакви недобрани берии, на които прибирането се вижда невъзможно;

4) да обсъжда ежегодния бюджет на приходите и разходите;

5) да преглежда сметките за разнасяне на сумите, които са назначени по бюджета;

6) да преглежда сметките на Върховната сметна палата, която е длъжна да му представя подробни изложения за изпълнението на бюджета;

7) да подига питания за отговорността на министрите.

Чл. 106. Събранието има право да приема всякакви прошения и жалби и да ги предава на надлежните министри.

Нему се предоставя право да назначава изпитателни комисии по управлението.

Министрите, като ги запитва събранието, длъжни са да дават обяснения.

Чл. 107. Членовете на събранието имат право да правят на правителството запитвания, а надлежните министри са длъжни да отговарят на тия запитвания.

Глава шестнадесета

За реда, по който се внасят и разглеждат проектите и предложенията

Чл. 108. Законодателната инициатива принадлежи на Царя и на Народното събрание.

Чл. 109. Законопроектите и предложенията на правителството се внасят в Народното събрание от надлежните министри, по Царска заповед. Всеки представител също може да внесе в Народното събрание законопроект или предложение, ако те са подписани от една четвъртина от присъстващите представители.

Чл. 110. Всекой законопроект или предложение, които са внесени в събранието могат да се вземат назад, ако не е станало съвършено гласоподаване.

Чл. 111. Народното събрание може да прави в внесените проекти изменения, допълнения и поправки.

Чл. 112. Ако правителството не склони на измененията, допълненията и поправките, направени върху законопроекта му, оно може или да си го вземе назад, или да го внесе повторно, както е било изпърво, с обяснения и забележки, или пък да го внесе с ония изменения и допълнения, които найде за сгодни.

Чл. 113. Ни един законопроект, еднаж отхвърлен на цяло от събранието, не може да бъде внесен без изменение в събранието през същата сесия. Такъв проект може да бъде внесен в друга сесия.

Чл. 114. (Изменен на 15 май 1893 г.) Гласоподаването върху влезналия в събранието проект се допуска само в такъв случай, ако се намират в заседанието повече от една трета от всичките представители.

Чл. 115. (Изменен на 15 май 1893 г.) Членовете на събранието трябва да гласоподават лично и явно. Гласоподаването може да бъде и тайно, ако това поискат не по-малко от десет члена и Народното събрание одобри искането им.

Чл. 116. Събранието решава по висшегласие.

Чл. 117. Ако гласовете се разделят на равно, проектът или предложението се брои отхвърлено.

Чл. 118. За всякоя наредба, станала в събранието и представена на Царя, решението Царско трябва да се даде докле трае същата сесия.

Глава седемнадесета

За бюджета

Чл. 119. Бюджетът се представя на Народното събрание за разглеждане ежегодно.

Чл. 120. Бюджетът, откак се приеме от Народното събрание, представя се на Царя за утвърждение.

Чл. 121. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Народното събрание, разглежда проекта на бюджета статия по статия.

Чл. 122. Когато се случи да не може да се свиква събранието, а трябва да станат разноски, които не могат да се оставят за после, има сила и действие бюджетът на последната година, под отговорност на министрите, докле се одобрят нихните разпореждания от Народното събрание в първата сесия, която има да стане.

Глава осемнадесета

За държавните займове

Чл. 123. Ни един заем не може да се направи без съгласието на Народното събрание.

Чл. 124. Ако би, не в периода на заседанията на събранието, да се види, че е нуждно да се направи за държавата заем, за покриване на извънредни разноски, които не могат да се оставят за после, то се свиква незабавно Народно събрание извънредно.

Чл. 125. (Изменен на 15 май 1893 г.) Ако би за свикването на Народното събрание да се посрещнат важни спънки, то Царят по представление на Министерския съвет, може да разреши заем до три милиона лева, с условие, че той ще се одобри от най-близкото Народно събрание.

Чл. 126. (Изменен на 15 май 1893 г.) За статии, за които не е бил отреден кредит, Царят може, по реда и в показаните в предидущия 125 член случай, да разреши разноски от парите на хазната, но тия всички разноски не бива да надминават един милион лева.

Глава деветнадесета

За свикването на Народното събрание

Чл. 127. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Царят свиква Народното събрание редовно всяка година. Сесията трае от 15 октомврий до 15 декемврий и от 15 януарий до 15 март. Но, по някои важни работи, събранието може да се свика извънредно.

Чл. 128. Мястото и, както е речено в чл. 127, времето на събранието се показват в разпореждането на Царя за свикването на събранието.

Чл. 129. Редовните заседания на събранието, може да се продължат по взаимно съгласие на Царя и Народното събрание.

Чл. 130. Царят отваря и затваря събранието или сам, или поръча това на друго лице, което е особено за това упълномощено.

Чл. 131. Пред отварянето на събранието всите му членове у едно време, според обрядите на вярата си дават тая клетва.

"Кълна се во име единаго Бога да пазя и да браня Конституцията и, при извършването на длъжностите си в това събрание, да имам едничко пред очи общото благо на народа и на Царя, колкото ми стига разумът и съвестта. Бог да ми е на помощ. Амин".

Чл. 132. Духовните лица клетва не дават, но се обричат тържествено да вършат всичко по съвест, като имат пред очи само общото благо на държавата и на Царя.

Чл. 133. При отварянето на събранието, в Царското слово се описва положението на държавата и се показват проектите и предложенията, които има да бъдат внесени в събранието за разглеждане.

Чл. 134. На Царското слово събранието представя Царю адрес за отговор.

Чл. 135. След като свика събранието, Царят може да забави срокът на неговите заседания, но не за повече от два месеци. Ново отлагане през същата сесия може да стане само по съгласие на самото събрание.

Чл. 136. Царят може да разпуска събранието и да назначи нови избори за народни представители.

Чл. 137. Нови избирания трябва да станат не по-късно от два, а новото събрание трябва да бъде отворено не по-късно от четири месеци, след разпускането на прежното Народно събрание.

Чл. 138. Членовете на Народното събрание не могат да се събират на сесия, без да бъдат свикани от Царя; също те не могат да се събират на заседания, след като се отложи, затвори или разпущи събранието.

Чл. 139. (Изменен на 15 май 1893 г.) Всичките представители получават дневни пари, а пътни получават само тия, които живеят не в същото място, гдето заседава Народното събрание.

Глава двадесета

За Великото народно събрание

ДЕЛ I. Какво има да върши Великото народно събрание

.

Чл. 140. Великото народно събрание се свиква от Царя или от регентството, или от Министерския съвет.

Чл. 141. (Изменен на 15 май 1893 г.) Царят свиква Великото народно събрание:

1) за да обсъжда въпроси за отстъпване или разменяване на някоя част от територията на Царството,

2) да се произнесе по случая, предвиден в чл. 7 от Конституцията;

3) за да измени или прегледа Конституцията.

Решенията на тия предмети изисква висшегласието на две трети от всите членове на събранието.

Чл. 142. Великото народно събрание може да бъде свикано от регентството само за да обсъди въпроси за отстъпване или разменяване на някоя част от територията на Царството.

Тия въпроси се решават по висшегласие от членовете, които са в събранието.

Чл. 143. Министерският съвет свиква Великото народно събрание:

1) за избиране нов Цар, в случай, ако би царуващия Цар да се помине, без да остави подире си наследник. Избирането става по висшегласие на две третини от членовете, които са в събранието;

2) за избиране регенти, когато наследникът на престола е непълновръстен.

Избирането става по висшегласие на членовете, които са в събранието.

ДЕЛ II. За състава на Великото народно събрание

.

Чл. 144. (Изменен на 15 май 1893 г.) Великото народно събрание се съставя от представители, избрани направо от народа. Числото на тия представители е равно на двойното число членове от Обикновеното народно събрание, като се вземат по двама представители от всеки двадесет хиляди жители от двата пола.

За реда на изборите ще се издаде особен избирателен закон.

Чл. 145. Председател, подпредседатели и потребното число секретари се избират от самото събрание измежду членовете му. А преди избирането им председателствува най-стария по годините измежду членовете на събранието.

Чл. 146. Великото народно събрание има да разглежда само ония работи (чл. 141-143), заради които по Конституцията то е било свикано, и разпуска се щом се свърши решението им.

Чл. 147. Към Великото народно събрание се отнасят и членовете 87, 90, 92, 93-104, 114, 115, 131 и 132 от тая Конституция.

Глава двадесет и първа

За върховните правителствени уредби: за Министерския съвет и министерствата

Чл. 148. Върховните правителствени уредби са:

1) Министерския съвет;

2) министерствата.

Чл. 149. Изпълнителната власт, под върховния надзор и ръководството на Царя (чл. 12), принадлежи на министрите и на техния съвет.

Чл. 150. Министерският съвет, се състои от всичките министри. Един от тях, по избор на Царя, назначава се за председател на съвета.

Чл. 151. Освен общите длъжности в обикновено време, на Министерския съвет в някои долуспоменати случаи се присвояват тия права и длъжности:

1) кога се случи да се помине Царят, без наследник, Министерският съвет поема управлението на Царството и вътре в един месец свиква Великото народно събрание за избиране нов Цар;

2) Министерският съвет поема управлението на Царството и тогава, когато Царят при смъртта си не отреди регентство. Великото народно събрание, за избиране регенти, трябва да бъде свикано такожде вътре в един месец (т. 1);

3) ако, подир смъртта на Царя, овдовялата Царица остане непраздна, то, докле тя роди, управлението на Царството принадлежи на Министерския съвет;

4) ако би да се помине някой от регентите, то Министерският съвет свиква Велико народно събрание, за да избере нов регент на место починалия, по определения ред в т. 2;

5) Министерският съвет в ония случаи, що се споменуват в точка 1-4 от тоя член като поемва управлението на Царството, обявява за това с прокламация на народа;

6) докле Министерският съвет управлява Царството, он не може да менява министрите;

7) членовете от Министерският съвет, когато временно управляват Царството, добиват само министерската си заплата.

Чл. 152. Министрите се назначават и уволняват от Царя.

Чл. 153. Министрите са отговорни пред Царя и Народното събрание съвкупно за всичките общи мерки, които те вземат, и лично всякой един за всичко, което е той извършил по управлението на поверената нему част.

Чл. 154. Всякой официален акт, какъвто и да е, като се подпише от Царя, трябва да бъде такожде подписан или от всичките министри или само от надлежния министър.

Чл. 155. Народното събрание може да предава министрите на съд за измяна на Отечеството или на Царя, за нарушение на Конституцията, за предателство или някаква вреда, причинена на Царството за лична полза.

Чл. 156. Предложенията за предаване министър на съд трябва да стават писмено и да съдържат едно по едно всичките обвинения, и да са подписани най-малко от една четвъртина от членовете на Народното събрание.

Чл. 157. За да се предаде министър на съд, изискват се гласовете на две третини от присъствующите членове.

Чл. 158. Министрите се съдят от особен държавен съд, на който съставът да бъде определен по особен закон.

Чл. 159. Царят не може да опрости един обвинен министър без съгласието на Народното събрание.

Чл. 160. Изпълнението на законите се поръчва на върховни управителни наредби, които се наричат министерства.

Чл. 161. (Изм. - ДВ, бр. 149 от 1911 г.) Министерствата са десет:

1) Министерство на външните работи и на изповеданията;

2) Министерство на вътрешните работи и народното здраве;

3) Министерство на народното просвещение;

4) Министерство на финансите;

5) Министерство на правосъдието;

6) Министерство на войната;

7) Министерство на търговията, промишлеността и труда;

Министерство на земеделието и държавните имоти;

9) Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството, и

10) Министерство на железниците, пощите и телеграфите.

Чл. 162. На чело на всяко едно министерство намира се министър.

Чл. 163. Царят има право да назначава лица на всичките правителствени длъжности.

Чл. 164. Всяко едно длъжностно лице дава клетва, че ще е вярно на Царя и Конституцията.

Чл. 165. Всяко длъжностно лице отговаря за своите действия по службата си.

Чл. 166. Длъжностните лица, които са назначени на служба от правителството, имат право да добиват пенсия, основата и количеството на която ще бъде определена по особен закон.

Глава двадесет и втора

За начина, по който да се изменява и преглежда Конституцията

Чл. 167. Предложения за изменение или преглеждане Конституцията стават по същия начин, който е нареден и за издаване законите (ср. чл. 108 и 109).

Чл. 168. Речените в горния 167 член предложения се считат приети, ако за тях подадат глас повече от две третини от всичките членове на Народното събрание.

Чл. 169. За разглеждане речените в чл. 167 предложения свиква се Велико народно събрание, което, по висшегласие на двете третини от всичките членове на събранието, решава въпроси, които се отнасят до изменението и преглеждането на Конституцията.

--------------------------------------------------------------------------------

-o0o-
nesnaecht Нещо от архивите на Стария мост !

НАШЕНЕЦ ОХРАНЯВАЛ ДВОРЦИТЕ НА ЦАР БОРИС ТРЕТИ

В Чамкория царят го учил да кара ски

79 - годишния Георги Христов Янакиев от квартал Гарата е от малцината местни хора, които помнят и лично познават цар Борис и цялото му семейство. Година и половина като войник младият Георги е охранявал дворците на царя в Чамкория, Царска бистрица, Съръ гьол, Кричим и Куртово конаре.

Останал сирак още двегодишен, Георги Янакиев имал бедно и тежко детство. Като младеж силно впечатление му направили разказите на съседа му Иван Георгиев Порязов, който служил като охрана на царския дворец в Чамкория /Боровец/. Порязов разказвал с огромно възхищение за Негово Величество и за изключително доброто му отношение към хората. Войничетата, които охранявали дворците, се хранели на маси с бели покривки и можели да избират от 6 вида ястия.

Когато през 1939 година Георги Янакиев отишъл доброволец да служи в Симеоновград, мечтата му била да се срещне с царя. След два месеца желанието му се сбъднало. Бил изпратен да охранява дворците в Чамкория заедно със Стоян Севов Панайотов от село Младиново, Желю Тонев Желев от село Рупките, Чирпанско и Димитър Иванов Милчев от село Мезек.

- Познавах цялото царско семейство - спомня си дядо Георги. - Царят и царицата често разговаряха с нас - войниците. Държаха се непринудено и естествено, никога надменно. Нямаше случай царят да не приеме отдаване на почест от нас, уважаваше ни като хора.

Царят се развличал, като често излизал на лов и риболов. Когато се връщал от разходка, той имал навика да предупреждава отдалече войниците на пост, като удрял по парапета на моста над река Марица.

- Карал съм ски заедно с Негово Величество - разказва Георги Янакиев . - Цар Борис бе моят пръв учител в този спорт. След като ги опознах, изпитвам възхищение от членовете на царската семейство. Те са пример за подражание. Времето през което охранявах дворците, бе най-хубавото в моя дълъг и нелек живот.

Димитър ГЮЗЕЛДЖОВ

1999 свиленград

*****

Свиленградчани плачат за царицата майка

Българската царица Йоанна вдига на ръце своя син във влака на гара Свиленград, минути преди да напусне родината завинаги. Многолюдната тълпа изпращачи вика “Симеон! Симеон!” и избухва в несдържан плач при появата на царския престолонаследник. Тази сцена в късния следобед на 16 септември 1946 г. е запечатана в съзнанието на живите още свиленградчани, станали свидетели на прощаването с царското семейство, прокудено от народната власт в България.

Царица Йоанна почина на 26 февруари след кратко боледуване в португалския град Ещорил. Съпругата на цар Борис издъхна на 92-годишна възраст.

През юни 1946 г. новото отечественофронтовско управление уведомява царицата, че предстои референдум за република. Предлагат й да остане в България с децата си, но при условие, че ще бъдат обикновени граждани. Йоанна решава да иде в Египет при своя баща крал Виктор Емануил. Тя тръгва за Нил с влак на следващия ден след обявяване на републиката заедно с дъщеря си Мария Луиза и малкия Симеон. Заедно с тях е и сестрата на Борис ІІІ - княгиня Евдокия. Маршрутът на изгнаниците е Истанбул, а оттам с параход да стигнат Александрия. Последната спирка на българска територия е Свиленград. Още в тъмни зори стотици граждани и селяни окупирали гарата, за да изпратят царското семейство, по спомените на очевидци. Когато тренът спрял, всички започнали да викат “Симеон”. От прозореца се показала царица Йоанна и попитала : ”Защо искате да видите царчето, щом не го искате в България?”. Ние го искаме, царице, и умираме за него, отвърнала тълпата. Тогаз царицата се върнала в купето, взела 9-годишния Симеончо на ръце и го вдигнала за последно да го видят всички. Нямаше сила, която да спре сълзите на народа, си спомня днес 72-годишният свиленградчанин Димитър Николов.

След 47-годишно изгнание вдовицата на българския цар Борис стъпи на българска земя през 1993г. 2 години по-късно тя посети България отново преди да склопи очи завинаги.

2000 свиленград

*****

керпеден_1 Незнайко, в къщи има няколко монети от 50 лв. , сребърни. Едната от тях е дадена на майка ми лично он Н.В. Цар Борис ІІІ , когато през 1942г. е посетил тяхното село и тя като лична мома го е посрещнала с хяб и сол.Но в тъмните времена тези неща се криеха и сега съм си нарекъл една монета , че е тя и толкоз. Преди селото се казвало Ишикли , а след това Борисово. Помня баба ми кълнеше кмета на селото дето Царят му дал 50000 лв. за чешма , а той се направил плевник... Скришом като дете, баба и дядо са ми показвали банкноти от царско време и са ми казвали: Ето това е нашият Цар... Такива ми ти работи..
nesnaecht
БЕЛЕЖИТИ ДАТИ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

В превод на съвременен български език името , , българин" означава , , Син на светлината".

Средата на ХП-то хилядолетие пр. Хр.

Зараждане на пра-хуно-рите и древните българи в днешен Източен Кюрдистан.

I-та половина на X х. пр. Хр.

Начало на разселването на прахунорите и древните българи.

X х. пр. Хр.

Заселване на пра-хунорите и древните българи вТаримската долина и по-сетнешната пустиня Такла-Макан.

VII х. пр. Хр.

Начало на разселването на праскитите.

V х. пр. Хр.

Заселване на траки и илири на Балканския полуостров.

V х. пр. Хр.

Възникване на хунорската и древно-българска философска система - , , Учение за Върховното Единство".

V х. пр. Хр

Възникване на хунорските и древно-български астрономия, времечисление и календар.

Около 5000 г. пр. Хр.

Възникване на Великата Хунорска империя.

Краят на IV и началото на III х. пр. Хр.

Прахунори и древнибългари започват придвижване към Предна Азия.

II х. пр. Хр.

Хунори и древни българи трасират Великите Копринени пътища - от Азия за Европа.

1750-1150 г. пр. Хр.

Владичество на хунорите-касити в Междуречието.

Краят на XVIII в. пр. Хр.

Завладяване на Египет от хуноритехикси.

XVII и XIV в. пр. Хр.

Могъщество на Хунорската Хетска империя в Мала Азия.

XVI в. пр. Хр.

Преселване на хунорите-хети на Балканския по-луостров и пораждане на древния македонски народ.

XVI в. пр. Хр.

Завземане на Ханаан от хунорски племена.

XIII в. пр. Хр.

Живее и проповядва на Балканския полуостров в пл. Родопи

скитохунорът тракиец - Орфей.

XII в. пр. Хр.

Троянската война.

VII в. пр. Хр.

Образуване на Македонската държава.

VI в. пр. Хр.

Живее и проповядва всред китайците българинът Боян, наречен от тях Лао-Дзъ.

VI в. пр. Хр.

Група българи се преселва от Родопите на големия Британски остров край Стоун-Хендж.

VI в. пр. Хр.

Скито-хунорският сакски княз Сакие-Муни, наречен Буда, създава будизма.

V в. пр. Хр.

Формиране на първите тракийски царства на юг от Дунава.

336 - 323 г. пр. Хр.

Царуване на Александър III Велики (Македонски).

280 -212 г. пр. Хр.

Келтско Царство на Балканския полуостров.

IV в. пр. Хр. - 221 г. пр. Хр.

Китайците построяват Великата стена срещу хунори и древни българи.

Около 198 г. пр. Хр.

Великият хан Мотун - владетел на Великата Хунорска империя, пленява китайския император Лиу Панг заедно с 320 000-та му армия и поставя Китай във васална зависимост.

146 г. пр. Хр.

Рим завладява Македония.

74 - 71 г. пр. Хр.

Въстание на Спартак (вожд на тракийскотоплеме меди, пленен от римляните, гладиатор) срещу римското владичество.

46 г. пр. Хр.

Рим завладява Мизия и Тракия.

40 г. пр. Хр.

Гибел на Великата Хунорска империя.

Около Рождество Христово

Възникване на Великата Кушанска империя.

51 г.

Посещение на Св. Апостол Павел по бъдещитебългарски земи.

II в.

Във Великата Кушанска империя, по време на царуването на великия хан Ишка, се провежда Световен Будитски конгрес, на който било прието

Учението за Колесницата.

330 г.

Преместване столицата на Римската империя във Византион-Константинопол-Цариград.

348 г.

Готският епископ Улфила действа по бъдещите български земи. Около

375 г.

Гибел на Великата Кушанска империя.

Възникване на Великата Хунска империя.

375 г.

Под ударите на хуни и българи започва Великото преселение на народите.

395 г.

Разделяне на Римската империя на Западна и Източна.

451 г.

Битка между Хуно-българските войски под предводителството на великия хан Атила и римската коалиция на Каталаунското поле. Атила произнася на латински език знаменития си израз , , Аз съм Атила - Бич Божий".

452 г.

Атила пред Рим.

468 г.

Гибел на Великата Хунска империя.

Възникване на Велика България

513 г.

Започва преселването на славяните в бъдещите български земи.

627 г.

Великият хан Кубрат разгромява със 100-хилядна конница персите и спасява Византия.

643 г.

Разделяне на Велика България на: Хазарска България (хан Бат''''Боян),

Волжка България (хан Котраг) и Дунавска България (хан Исперих и Кубер).

22.ХП.643 г.

Основаване на Първото Българско Царство.

666 г.

Заселване на група българи (хан Алцек) в Италия.

705 г.

Хан Тервел провъзгласен за кесар (съуправителсъвладетел) на Византия.

Византия става дуалистична империя.

717 - 718 г.

Хан Тервел разгромява арабите под стените на Цариград и спасява

Византия от завладяване от Арабския халифат.

20.VII.792 г.

Хан Кардам разгромява византийците при Маркели. 799 - 809 г. Хан Обадия въвежда в Хазарска България иудаизма.

25-26.VI.811 г.

Хан Крум разгромява византийците (Никифор I Геник) във Върбишкия проход.

855 г.

Съставяне на славяно-българската азбука от Константин-Кирил и Методий (потомствени български благородници - Царю и Страхота). 860 - 862 г. Апостолска мисия на Кирил и Методий в Хазарска България.

866 г.

Хан-княз Борис I въвежда официално християнството в Дунавска България.

4.III.870 г.

Решение на VIII Вселенски събор за поставяне на Българската църква подюрисдикцията на Цариградската патриаршия.

880 г.

Вселенски събор в Цариград утвърждава независимостта на Българската архиепископия.

882 г.

Микаил Бащу Ибн Шамс Тебир написва епоса на българите , , Сказание за дъщерята на хана".

893 г.

Преместване на Столицата в Преслав.

913 г.

Цариградският патриарх провъзгласява Симеон за Цар.

922 г.

Хан Алмаз въвежда исляма във Волжка България.

927 г.

Въвеждане на Българската църква в патриаршеско достойнство. Средата на X в. - Възникване на Богомилството.

969 г.

Превземане на Преслав от русите.

971 г.

Превземане на Преслав от византийците. Преместване на патриарха в Дръстър.

977 - 985 г.

Обръщане на Хазарска България в исляма.

978 г.

Преместване на столицата в Пряспа.

17.VIII.986 г.

Самуил разгромява византийците (император Василий II) в Ихтиманския проход.

990 - 997 г.

Преместване на столицата в Охрид.

1014 г.

Поражение на цар Самуил при с. Ключ. Ослепяване на 14 000 български войници по заповед на Василий II Българоубиец.

1015 г.

Преместване на столицата в Битоля.

1018 г.

Попадане на България във васална зависимост от Византия – до1093 г.

1018 г.

Възникване на Охридската архиепископия.

1071 г.

Пръв допир между турци и византийци – битката при Маназкерт.

1083 г.

Разгром на Хазарска България от Киевска Ру-сия. Възникване върху нейните развалини на Печенежко-куманския племенен Съюз.

1093 г.

Гибел на Първото Българско Царство. Пряко присъединяване на България към Византия. Византия престава да бъде дуалистична империя.

Установяване на византийско владичество надБългария. Първа национална катастрофа.

1184 г.

Възобновяване на Българската държава -Второ Българско Царство;

столица - Търново.

13.IV.1204 г.

Превземане на Цариград от войските на IVКръстоносен поход

8.XI. 1204 г.

Сключване на Уния между България (цар Калоян) и Рим (папа Инокентий III).

14.IV.1205 г.

Разгром на кръстоносците от българските войски (цар Калоян). Пленяване на император Балдуин I.

1223 г.

Битката при Калка. Печенежко-куманският племенен съюз се подчинява на монголо-татарите.

IX.1129 г.

" Овнешката битка", в която волжките българи разбиват Чингиз хан.

9.III.1230 г.

Победа на българските войски (цар Иван АсенII) над епирско-гръцските (император ТеодорКомнин) при с. Клокотница.

1235 г.

Възстановяване на Българската патриаршия. Волжка България се подчинява на монголо-татарите.

1344 г.

Карвунското деспотство става самостоятелно.

1352 г.

Унгария завоювала войводство Молдова.

1352 г.

Турците превземат крепостта Цимпе и стъпват трайно на Балканския полуостров.

1355 г.

Видинска област става самостоятелно царство.

1359 г.

Войводство Молдова завоюва Южна Бесарабия.

1360 г.

Войводство Угро-Влахия получава автономия в рамките на Царство България.

1369 г.

Войводство Угро-Влахия си присъединява Мала Влахия.

1370 г.

България попада във васална зависимост от Унгария - до 1396 г.

1388 г.

България се признава за васал на Турция до 1686 г.

Турция става дуалистична империя.

1391 г.

Угро-Влахия става турски васал.

17.VII. 1393 г.

Турците завземат Търново с измама.

1396 г.

Турците завземат Видин.

1402 г.

Битката при Ангора - Тимур-ленг разгромява турците и пленява Баязид I.

1403 г.

Въстание на Константин и Фружин (цар Пресиян III) в Северозападна България.

1412 г.

Въстания в Източна и Югозападна България.

1416 г.

Въстание на Махмуд Бедри-ед Дин. Волжка България отхвърля властта на Златната орда.

10.XI. 1444 г.

Битката при Варна - поражение и гибел на Владислав III Ягйело.

1449 г.

Кримското ханство - наследник на ХазарскаБългария и Печенежко-куманския племенен съюз, отхвърля властта на Златната орда.

29.V. 1453 г.

Турците завладяват Цариград

XV в.

фактическо закриване на Търновската патриаршия.

II-та половина на XV в.

Възникване на Рилския манастир като Духовно средище на българския народ.

XV в.

Въздигане на Българската Охридска Архиепископия.

Краят на XV в.

Възникване на казачеството.

Краят на XV в.

Кримското ханство става васал на Турция.

1516 г.

Разгром на Българската държава в Мала Азия кралица Катерина.

1524 г.

Волжка България признава върховенството на Турция

1547 г.

Цар Иван IV Грозни обявява претенциите на Русия над България.

2.Х. 1552 г.

Русия завладява Казан.

1557 г

Балкария приема руско поданство.

1564 г.

Селскн бунт в Прилепско.

1566 - 1572 г.

Яков Крайков отпечатва първите български книги във Виена.

1569 г.

I Руско-турска война.

1571 г.

Поражение на турския флот при Лепанто.

1573 г.

Действия на хайдушка дружина начело с Толевойвода в Прилеп.

1575 г.

Бунт на войниците в Панагюрище.

1584 г

Русия покорява окончателно Волжка България.

1586 - 1587 г.

Политическо пътуване на Охридския архиепископ Гавраил из Европа.

1590 г.

Политическо посещение на Търновския митрополит Дионисий Рали в Русия.

1595 г.

Хайдути преминават Дунава и завземат София. Хайдушки дружини действат в Югозападна България. Хайдути преминават Дунава и превземат Плевен.

Краят на XVI в.

Начало на повторното заселване на българи в Украйна.

1597 г.

Преговори на Тодор Балина и Павел Джорджич с австрийския император Рудолф II.

1598 - 1606 г.

Първо Търновско Въстание.

1597 - 1599 г.

Политическо пътуване на Охридския архиепископ Атанасий из Европа.

1601 г.

Мавро Орбини написва , , Царството на славяните".

1588 - 1607 г.

Цезар Бароний написва , , Църковни анали".

1618 г.

Действия на хайдушки дружини начело с Бързак войвода и Пею Иванов в Софийско.

1637 г.

Действия на хайдушка дружина от 200 души в Западна Македония.

1645 г., 1647 - 1649 г. -

Политическо пътуване на Петър Парчевич из Европа.

1656 г.

Политическо посещение на Петър Парчевич при австрийския император

фердинанд III.

1657 г.

Политическо посещение на Петър Парчевич при украинския хетман Богдан Хмелницки.

XVII в

Изтласкване на българското влияние от обществения и държавен живот на Влахия и Молдавия под ръководството на фанариотите-гърци и със съдействието на турските власти; насаждане на романизирана гръцка култура и език.

1666 г.

Хайдути нападат Битоля.

1667 - 1681 г.

II Руско-турска война.

1673 - 1674 г.

Политическо пътуване на Петър Парчевич из Европа.

1673 г.

Петър Богдан Бакшев написва , , История на България".

1680 г.

Бахши Иман написва , , Джагфар тарихи" - Събрание на български летописи.

1683 г.

Поражение на турците при Виена.

1686 г.

Второ Търновско въстание.Пряко присъединяване на България към Турция. Турция престава да бъде дуалистична империя. Гибел на Второто

Българско Царство Окончателно установяване на турското влади-чество над България. Втора Национална Катастрофа.

1688 г.

Чипровско въстание.

1689 г.

Въстание в Моравско и Северна Македония (Карпош). Действия на хайдушкия вожд Страхил войвода и войниците в Североизточна Тракия.

Краят на XVII в.

Началото на повторното заселване на бълга-ри в Банат.

1690 - 1698 г.

Действия на хайдушка дружина в Северозападна България.

1697 - 1699 г.

III Руско-турска война.

Нач. на XVIII в.

Начало на повторното заселване на българи в Седмоградско (Трансилвания).

1705 г

Действия на хайдушка дружина начело с Чока във Видинско.

1711 - 1713 г.

IV Руско-турска война.

1713 г.

Действия на хайдушките дружини в Средна и Западна Македония.

1716 - 1717 г.

Бунт във Видинско начело с Капитаните Георги, Филимон и Димитър.

1730 г.

Въстание в Силистренско.

1735 - 1739 г.

V Руско-турска война.

1737 г.

Въстание в Моравско.

1741 г.

Христофор Жефарович написва , , Стематография" (, , Родословие".

40-50-те години на XVIII в.

Покръстване на част от волжките българи-чувашите.

Средата на XVIII в.

Начало на повторното заселване на българи в Бесарабия.

1758 г.

Сражение между хайдушките дружини и турски войски в Софийско.

1760 г.

Франц Ксавер Иван де Пеячевич написва , , История на българите".

1761 г.

Блазиус Клайнер написва , , История на България".

1761 г.

Написана , , 3ографска" история - , , Кратка история на българския славянски народ".

1762 г.

Сражения на хайдушката дружина на капитан Прою срещу турските войски във Воденско.

1762 г.

Отец Паисий Хилендарски написва , , История славянобългарска". Начало на Българското Възраждане.

1766 г.

Вълнения в Белослатинско.

16.I.1767 г.

Закриване на Охридската архиепископия.

1768 - 1774 г.

VI Рускотурска война.

1774 г.

Начало на , , Смутното време" (траяло около 40години) - кърджали и даалии.

1780 г.

Руската императрица Екатерина II обявява , , Гръцкия проект" за създаване , , Гръцка империя" под руско покровителство.

1783 г.

Русия унищожава Кримското ханство.

1787 г.

Вълнения в Русенско.

1787 - 1791 г.

VII Руско-турска''''война.

1892 г.

Иеросхимонах Спиридон написва , , Кратка история на българския славянски народ".

1793 г.

Бунт на Мехмед Синап и Дертли Мохамед в Чеч.

1794 - 1805 г.

Самостоятелно управление на Осман Пазвантоглу във Видин.

XIX в.

Създаване на общобългарски книжовен език на волжките българи въз основа на средновековния общ език , , български тюрки".

1806 - 1812 г.

VIII Руско-турска война.

1807 г.

Действия на хайдут Велко срещу размирниците. 1810 г. Въстание в Русенско, Разградско, Варненско иСредна Стара планина.

1811 г.

Пехливан паша разгромява Гагаузката , , република" в Добруджа.

1823 г.

Йован Раич издава , , История на разни славянски народи и най-вече на българи, хървати и сърби".

1827 г.

Русия присъединява към себе си Балкария.

1828 г.

Открита Дворцовата библиотека на Търновските царе;

1838 г.

Открита Патриаршеската библиотека. И двете унищожени по заповед на търновския митрополит-фанариот Иларион Критски. По същото време в Света гора - Атон - масово про-чистване и унищожаване на български книги.

1828 - 1829 г.

IX Руско-турска война.

1829 г.

Юрий Венелин написва , , Древни и сегашни българи".

1829 г.

Сърбия става автономно княжество.

1829 г.

Гърция става автономно княжество.

1829 г.

Влашко и Молдова стават автономни княжества.

1835 г.

Въстание в Нишко.

1835 г.

Велчова Завера.

1836 г.

Вълнения в Пиротско, Берковица (начело с Манчо Пунин) и Белоградчишко.

1837 г.

Въстание в Чипровско начело с Върбан Панов и Кръстю Нешин.

1841 г.

Въстание в Нишко.

1841 г.

Първи Браилски бунт.

1842 г.

Втори Браилски бунт.

1843 г.

Опит за трети Браилски бунт.

1844 г.

С. Радулов издава , , История на славянобългарския народ".

1844 г.

Илия Гарашанин съставя своето , , Начертание", което става манифест на великосръбските стремежи в ново време.

1844 г.

Йоанис Колетис поставя начало на великогръцката идеология , , Мегали идеа" (, , Велика идея".

1847 г.

Захари Княжески написва , , Въведение в историята на българските славяни".

1849 г.

Бунт във Видинско начело с Пую войвода.

29.У.1850 - 21.1У.1851 г.

Въстание в Северозападна България.

Средата на XIX в.

Начало на повторното заселване на българи в Задкарпатието.

1853 г.

Г. Раковски организира , , Тайното общество.

1853 - 1856 г.

X Руско-турска (Кримска) война.

1854 г.

Букурещките българи създават , , Средоточно попечителство".

15.IV.1856 г.

Великобритания, Франция и Австро-Унгария сключват договор за

съхраняване независимостта и целостта на Турската империя.

1856 г.

Опит за въстание в Габровско начело с капитан Дядо Никола.

1856 г.

Начало на организираната борба за Църковна Независимост.

1856 г.

Димитракиева буна във Видинско и Белоградчишко.

1856 г.

Иван Кишелски изработва програма за националноосвободителна борба.

1858 г.

Г. С. Раковски съставя първия си План за освобождение на България.

1858 г.

В Москва е основан Славянски комитет.

1858 г.

Гавраил Кръстевич издава в Цариград , , Кратко изследване на българската древност".

1860 г.

Г. С. Раковски издава , , Няколко речи о Асенюпервому". 3.IV. 1860 г. Отхвърляне на властта на Цариградската патриаршия.

1860 г.

Драган Цанков подписва акт за Уния с Римо-католическата църква.

1861 г.

Г. С. Раковски съставя втория си План за Освобождение на България.

1861 г.

Добри Войников написва , , Кратка българска история".

1861 - 1862 г.

Тайни преговори между Сърбия и Гърция за съюз и подялба на

българските земи.

1862 г.

Г. С. Раковски организира Привременно българско началство в Белград.

1862 г.

Г. С. Раковски организира Първата българска легия.

1862 г.

Въстание в Търновско и Гарбовско (Хаджи-Ставрева буна).

1862 г.

Г. С. Раковски изработва Статут на Привременното българско началство.

1862 г.

Преименуване на Средоточното попечителство в Добродетелна дружина в Букурещ.

1866 г.

В Букурещ е основан Таен Централен Български комитет (ТЦБК).

1866 г.

Г. С. Раковски създава , , Върховно българско тайно гражданско началство" в Букурещ.

1867 г.

Четите на филип Тотю и Панайот Хитов преминават в България.

1867 г.

Л. Каравелов пише против плановете на Сърбия и Гърция за подялба на българските земи.

1867 г.

Л. Каравелов основава в Белград , , Български комитет" и изработва , 3акон и наредба" за неговата дейност.

1867 г.

Четата на Иван Кулин, Еремия Българов и Найден Петов преминава в България.

1867 г.

Никола Войводов и Цвятко Павлович загиват в престрелка с турците на кораба , , Германия" в Русе.

1867 г.

формиране на Втора българска легия в Белград.

1867 г.

Сключване на договор между Сърбия и Гърция за подялба на българските земи.

1868 г.

В Букурещ е създадено , , Българско общество".

1868 г.

Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава в България.

1868 г.

Първа обиколка на Васил Левски в България заподготовка за въстание.

1868 г.

Сключване на договор между Сърбия и Румънияза подялба на българските земи.

1868 - 1874 г.

А. Хилфердинг издава своите Събрани съчине-ния, в които описва историята на отделните сла-вянски народи.

1869 г.

Основаване на Българското книжовно дружество (впоследствие - Българската академия на науките) в Браила.

1869 г.

Основаване на Български Революционен Централен Комитет (БРЦК) начело с Л. Каравелов в Букурещ.

28.II.1870 г.

Издаден е султански ферман за самостоятелнаБългарска църква и създаване на Българска екзархия.

1870 г.

Създаване на Вътрешна Раволюционна Организация (ВРО) - Привременно Правителство – от В. Левски в Ловеч.

1871 г.

Гавраил Кръстевич написва , , История българска".

1872 г.

Цариградската патриаршия обявява на събор в Цариград българския народ, българската църква и българския екзарх за схизматици (отлъчени).

1872 г.

Плебисцит за присъединяване на македонските епархии към Екзархията.

26.XII.1872 г.

Васил Левски е заловен от турците в Къкринско-то ханче.

1874 г.

Стефан Веркович издава в Белград български народни песни от

предисторическо и предхристиянско време, издирени и записани от Иван Гологанов - , , Веда словена".

1875 г.

Константин Иречек издава , , История на българите".

1875 г.

Въстание в Старозагорско, Русенско, Шуменско и др.

14/26.IV. 1876 г.

Събрание на народни представители от IV революционен окръг в Оборище.

20.IV.1876 г

Обявяване на Априлското въстание в Копривщица, Панагюрище, Клисура

26.1 V.1876 г.

Пада Клисура.

29.IV. - 7.V.1876 г.

Борба на четата на поп Харитон и Бачо Киро в Дряновския манастир.

30.IV. 1876 г.

Пада Панагюрище.

1.V.1876 г.

Четата на Цанко Дюстабанов излиза в Габровския балкан.

1.V.1876 г.

Предава се Копривщица.

1.V.1876 г.

Пада Перущица.

5/17.V.1876 г.

Баташкото клане.

6.V.1876 г.

Предава се Брацигово.

6-9.V.1876 г.

Действия на Тревненската чета на Христо Патрев.

7-12.V.1876 г.

Действия на Сливенската чета начело с Иларион Драгостинов, Стоил Войвода и Георги Обретенов.

16.V.1876 г.

Четата на Таню Стоянов преминава в България.

17.V.1876 г.

Четата на Христо Ботев преминава в България.

V-VI. 1876 г.

Четата на Петко войвода действа в Източна и Западна Тракия.

12.V.II.1876 г.

Четата на Сидер Грънчаров преминава в България.

30.XI. -10.ХII.1876 г.

Цариградска посланическа конференция.

14.IV.1877 г.

Обявяване на XI Руско-Турска (Освободителна) война.

21-25.VIII. 1877 г.

Боевете на Шипка.

3.03.1878 г.

Подписване на предварителния Сан-Стефански мирен договор.

Възобновяване на Българската държава - Трето Българско Царство; столица -София.

13.VI. - 1.VII.1878 г.

Берлински конгрес. Берлински договор.

5.Х. 1878 г.

Начало на Кресненско-Разложкото въстание.

20.III.1879 г.

Основаване на първата франк-масонска ложа в България - в Русе.

1878-79 - 1914 - 1922-24-26 г.

Изселване на българите от Мала Азия.

16.IV.1879 г.

Приемане на Търновската Конституция.

15.V.1879 г.

Александър Богориди - гл. управител на Източна Румелия.

IV.1884 г.

Гавраил Кръстевич - гл. управител на Източна Румелия.

II.1885 г.

Създаден Таен Революционен Македонски Комитет.

6.IX. 1885 г.

Съединение на Княжество България и ИзточнаРумелия.

2.XI. - 17.XI. 1885 г.

Сръбско-българска война.

II.1887 г.

Бунтове на русофилите.

23.Х. 1893 г.

Учредително заседание на ВМРО в Солун.

1895 г.

Образувана Македоно-Одринска организация (МОО) и Върховен Македоно-Одрински Комитет (ВМОК).

23.IX. 1902 г.

Избухва Горноджумайското въстание.

15-16.1V.1903 г.

Солунски атентати, извършени от , , гемиджиите".

20.VII.1903 г. - 6.V.III.1903 г.

Избухва Илинденско-Преображенското въстание.

22.IX. 1908 г.

Княз фердинанд обявява във Велико Търново независимостта на България - България става Царство.

1910 г.

Д-р Ганчо Ценов издава , , Произход на българите и начало на българската държава и българската църква".

5.Х.1912 г.

Начало на Балканската война.

30.V.1913 г.

Сключване на Лондонския мирен договор.

29.VI.1913 г.

Начало на Междусъюзническата война.

10.VIII. 1913 г.

Сключване на Букурещкия мирен договор.

IX. 1913 г.

Въстание в Дебър-Струга-Охрид срещу сръбската окупация.

I.Х. 1913 г.

Сключване на Цариградския мирен договор.

1913 г.

Д. П. Даскалов издава , , Българите - потомци на царските скити и сармати".

4.Х. 1915 г.

България влиза в Първата Световна война.

X.1917г.

Волжките българи създават република , , Идел-Урал" с президент Садри Максуди; разгромена от съветската власт.

1917 - 1940 г.

В Златарски издава , , История на Българската държава през средните векове".

1918 г.

Основано , , Бялото братство" - от Петър Дънов.

V. 1919 г.

XXII конгрес на БРСДП: окончателно превръщане в слуга на руските

болшевики; преименуване в БКП (Т.С.)

27.XI.1919 г.

Подписване на Ньойския мирен договор.

1919г.

Съветската власт започва раздробяването на вол-жките българи на: башкири -през III.1919 г. създава Башкирската автономна република;

татари - на 27.V.1920 г. създава Татарската автономна република;

чуваши - на 24.V1.1920 г. създава Чувашката автономна област,

която през 1925 г. преобразува в Чувашка автономна република.

1919 г.

Основано Теософско общество.

1920 г.

Разгром на казачеството от съветската власт.

1921 г.

Съветската власт започва раздробяването на кав-казките българи на: балкарци - на 20.I.1921 г. създава Планинската автономна република,

на 16.I.1922 г. създава Кабардино-Балкарската ав-тономна област,

на 5.XII. 1936 г. създава Кабар-дино-Балкарската автономна република; карачаевци - на 12.I.1922 г. създава Карачаевско-Черкезката автономна област,

през 1926 г. създава Карачаевската автономна област, която ликвидира през 1944 г.,

на 9.I.1957 г. създава Карачаевско-Черкезката автономна област. През 1944 г. всички балкарци и карачаевци са депортирани в Средна Азия поради сътрудничество с германците; върнати през 1956 г.

1922 г.

Основан Съюз , , Кубрат".

9.VI. 1923 г.

Държавен преврат начело с Александър Цанков.

1923 г.

Основана Вътрешна Западноукраинска Революционна организация , , Въртоп" (ВЗРО). Съществува до19.V.1934г.

1923 г.

Основан Съюз , , Родна защита".

23.IX. 1923 г.

Начало на просъветския комунистически метеж, наречен , , Септемврийско въстание".

1923 г.

Стоян Шангов издава , , Българска история".

1924 г.

Въстание на българите в Бесарабия срещу , , Велика Румъния".

1924 - 1934 г.

формиране становището на Коминтерна за съще-ствуването на

, , добруджанска", , , македонска" и , , тракийска" нации.

1925 г.

Основана Добруджанската Революционна Организация (ДРО). Съществува до 1940 г.

16.VI.1925 г.

Комунистически атентат в църквата , , Св. Неде-ля" в София.

1927 г.

Основан Всебългарски съюз , , Отец Паисий".

1929 г.

М. Д. Димитров издава , , 3латните съдове от гробницата на цар Аспаруха".

1930 г.

Основан Съюз на Българските национални легиони.

1933 г.

Основан , , Ротари-клуб".

19.V.1934 г.

Държавен преврат начело с Кимион Георгиев.

1936 г.

Димитър Съслов издава , , Пътя на България".

1936 г.

Основан Съюз на ратниците за напредъка на българщината.

16.VI.1938

Основана , , Българска орда" от Димитър Съслов и Николай Станишев.

7.IX. 1940 г.

Сключен Крайовският договор - Румъния връща на България Южна Добруджа.

1.III.1941 г.

България влиза в Тристранния пакт.

19.1V.1941 г.

Българските войски заемат част от Моравско, по-голямата част от

Вардарска Македония, Югоизточна Македония и Югозападна Тракия.

1941 г.

Основан , , Бранник".

25.XI.1941 г.

Българския влиза в Антикоминтерновския пакт.

13.XII.1941 г.

България обявява война на Великобритания и САЩ.

1942 г.

Преселване на българите-таврийци в България; 1944 г. - връщане в СССР.

1942 г.

Николай Станишев издава , , Кратка история на българите"

1943 г.

Иван Пастухов издава , , Българска история".

1943 г.

Петър Мутафчиев издава , , История на българския народ".

1.VIII.1943 г. - 17.IV.1944 г.

Бомбардировки на англоамериканската авиация над България.

V-VI. 1944 г.

Депортиране на кримските българи и татари в Средна Азия поради сътрудничество с германците; връщане след 1990 г.

2.V.III.1944 г.

Комунистическо сборище в манастира , , Св. Прохор Пчински", на което Вардарска Македония е обявена за Югославска република.

4.IХ. 1944г.

Декларация на българското правителство за скъсване отношенията с Германия и обявяване на неутралитет.

5.IX. 1944 г.

СССР обявява война на България.

6-8.IX. 1944 г.

България обявява война на Германия.

6.IX. 1944 г.

Германия обявява независимостта на Македония под свое покровителство.

8.IX. 1944 г.

Съветската армия нахлува в България.

9.1Х.1944 г.

Военно-комунистически преврат начело с Кимон Георгиев. фактически край на Третото Българско Царство. Установяване на Съветското владичество над България. Трета Национална Катастрофа

20.IX. - 7.Х. 1944 г.

Първа вълна на масов комунистически терор - без съд и присъда са избити 28-30 000 души - цвета на българския народ.

10.IX. 1944 - 14. V. 1945 г.

Война на България срещу Германия -31 000 жертви.

4.Х. 1944 г.

Издаване на , , Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея".

9.Х. 1944 г.

Московска сделка между Сталин и Чърчил;

България окончателно е продадена на СССР.

28.Х.1944 г.

Сключване на примирие между България и СССР, Великобритания и САЩ.

19.Х. 1944 - 1.II.1945 г.

Заседания на , , Народния съд" – Втора вълна на масовия комунистически терор - избити 2730 души.

IX.1944 - VI.1945 г.

I етап от борбата на българския народ срещу комунистическата власт - нелегална опозиция. .

7-9.1.1945 г.

" Коледни кланета" на български родолюбци във Вардарска Македония. Избити 1260 души.

20.11.1945 г.

Издаване на 3 наредби - закони за създаване на Трудово-възпитателните общежития. Започва Третата вълна на масовия комунисти чески терор.

31.VII. 1945 г.

II етап от борбата на българския народ срещу комунистическата власт - начало на легалната опозиция.

8.1Х.1946 г.

Незаконен , , референдум" за промяна на държавното устройство от монархическо в републиканско. 1-ва Република.

16.IX. 1946 г.

Цар Симеон II и Царското семейство са прогонени от България.

1946 - 1949 г.

Гражданска война в Гърция, в която 40% от участниците на страната на комунистите са българи от Югозападна Тракия и Южна Македония.

10.11.1947 г.

Подписване на Парижкия мирен договор.

IX. 1947 г.

Разгром на легалната опозиция от комунистите.

4.XII. 1947 г.

Гласуване на първата Републиканска (Димитровска) Конституция.

1947 г.

Начало на III етап от борбата на българския народ срещу комунистическата власт – горянско движение.

23.XII. 1947 г.

Национализация на фабриките и мините.

27.XII.1947 г.

Национализация на банките.

11.VIII. 1948 г.

Създаден Български национален комитет , , Свободна и независима България" - в чужбина.

VIII. 1948 г. - III.1949 г.

Прекратяване съществуванието си БРСДП, НС , , 3вено" и Радикалната партия, погълнати от комунистите и Оф.

1948 г.

Създаден Съюз на българските безвластници в чужбина.

1948 г.

Създадена БСДП - в чужбина.

27.XII. 1948 г.

Създаден Български национален фронт - в чужбина.

I.1949 г.

Създаване на СИВ. България влиза в него като основател.

1.I.1951 г.

Прогласяване на Българската Екзархия за Патриаршия.

17.VII. - 27.Х.1952 г.

Разгром на съпротивителната организация , , 3авера" (основана 1950 г.) с ръководители Благой Златански, Борислав Юрданов и Петър Пейчев.

II.1953 г.

Създаден Съюз на българските правници в чужбина.

1954 - 1956 г.

Приключва пълното , "коопериране" на земеделските стопани.

Х.1954 г.

Създаден съюз на свободните българи до 1957 г. в чужбина.

14.V. 1955 г.

Създава се Варшавския договор. България влиза в него като основател.

14.XII. 1955 г.

България става член на ООН.

2-6.IV. 1956 г.

Априлски пленум на ЦК на БКП.

Есента на 1956 г.

Започва Четвъртата вълна на масов комунистически терор.

Есента на 1956 г.

Политическа стачка на Пернишките миньори.

24.XII.1956 г.

Разгром на антикомунистическата организацияна Константин Костов и Христо Гущеров (основана 1950 г.).

1956-1958 г.

Българския народ прекратява въоръжената съпротива срещу комунистическата власт - горянското движение

1958 г.

Създадено временно българско представителство - до 1962 г. - в чужбина.

1.XI. 1959 г.

Създаден Литературен кръг , , Лъч" - в чужбина.

1961 г.

Създадено Българско огнище - до 1985 г. - в чужбина.

1963 г.

Първи опит на Тодор Живков да присъедини България към СССР.

23.V. 1965 г.

Създадено в чужбина Българско академично дружество , , Д-р П. Берон".

18.V. 1971 г.

Приемане на II Републиканска Конституция.

1973 г.

Втори опит на Тодор Живков да присъедини България към СССР

XI. 1973 г.

Създадено Българско освободително движение -до II.1991 г. - в чужбина.

1985 г.

Създаден Български свободен център -до 1.1992 г. - в чужбина.

Ю.Х1.1989 г.

Дворцов комунистически преврат. Сваляне на Тодор Живков от власт.

1990 г.

Волжките българи създават Български национален конгрес.

10-17.VI.1990 г.

Избори за Велико Народно Събрание.

15.VIII.1990 г.

Основан Русенски Съюз , , Царство България".

12.У11.1991 г.

Приемане на III Републиканска конституция. Втора Република.

8.IX.1991 г.

Македония се обявява за независима.

13.XI. 1991 г.

Избори за Народно Събрание.

12-19.1.1992 г.

Избори за Председател на републиката.

2.II – 22III.1992 г.

Татарстан се обявява за независим в състава на Русия.

27.II – 5.V1992 г.

Крим се обявява за независим в състава на Украйна.

20.VII.1991 г.

Създаване на Конфедерация , , Царство България".

25.V - 16.VI.1996 г.

Посещение на Цар Симеон II и Царица Маргарита в България.

11.II.1997 г.

Писмо на Цар Симеон II до ръководителите на 22 монархически

организации, в което Той ги призовава да се обединят за предстоящите избо-ри за Народно събрание.

1.III.1997 г.

Национална среща на ръководителите на монар-хическите организации във връзка с Призива на Царя за обединение. 32 монархически организа-ции подписват документ за обединение. Коали-цията получава работно название , , Обединени за Царя".

4.IV.2001 г.

Завръщане на Цар Симеон II в България (Цари-ца Маргарита - на 5.IV.2001г.).

6.IV.2001 г.

Обръщение на Цар Симеон II към българския народ.

22IX.2001 г.

Възстановена Българската Орда под името , , Сдружение , , Българска Орда - 1938 г.".

Редактирано от - nesnaecht на 26/5/2004 г/ 13:48:00

nesnaecht
Корените: българите*

За пръв път със собственото си име българите се появяват в Европа през 354 година. Тъкмо по тава време един анонимен римски хронограф фиксира установяване на част от тях в земите на север от Кавказ. Но техните корени са били много по-стари, а изминатият исторически път - много по-продължителен. Откъде идват и кои са те? Къде се е намирала тяхната прародина и какъв е техният произход? Много са теориите, които се опитват да дадат отговор на тези твърде важни въпроси. Някои от тези теории са толкова причудливи, че едва ли заслужават отбелязване освен в най-специализираните изследвания. Днес с увереност може да се твърди, че мястото, където се е формирала българската племенна общност, трябва да се търси в Централна Азия, по-точно на северозапад от Памир и Тян Шан, в Алтай, а може би и още по на изток в Джунгария и Източна Монголия.

Основание за това съвременната наука намира в древнокитайските летописи, където те присъствуват с името пу-ку (пу-гу, бу-гу) и живеят в близост с уйгурски и хунски племена. Може да се твърди, че българите са част от тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която принадлежат още хуни, авари, хазари, огузи, печенези, кумани. Техният език - за него има категорични сведения, макар и в по-късно време у Захарий Ритор (т 553), папа Григорий Велики (590-604), в „Чудесата на св. Димитър Солунски" - се отнася към западнохунския клон на тюрк-ските езици и формира самостоятелна българска (или булгарска група), към която принадлежат още хазарският език, а от съвременните - чувашкият.

Не са никак малко и споровете около тълкуването на самото име българи, но в последно време се налага схваща-нето, че то има тотемен произход, т. е. свързва се с името на животното-прародител. Засвидетелствувано е в различни варианти като булг-ан/а, булг-ин, булх-ън, булг-ар или бул-гачин, т. е. белка, златка, самур. Или казано по друг начин, българи означава „ловци на самури".

Съдбата на българите между III-II в. пр. р. Хр. и II в. след р. Хр. е свързана трайно с хуните, а постепенното им движение от степите на Средна Азия към Европа е част от едно изключително социално и политическо явление, наричано Велико преселение на народите. Тази трайна връзка между българи и хуни е рефлектирала в най-значимия български исторически паметник от ранната епоха (VII в. ) „Именник на българските владетели". Там началото на българската държавна традиция се свързва с възшествието на хунската държава и преди всичко с името на Атила (Авитохол от „Именника". Тъкмо тази връзка - на социално, политическо и държавно ниво - отвежда българите от Азия в Европа, но твърде често ги оставя в сянка и затруднява съвременния изследовател, който трябва да възстановява историческото им минало. (Защото българите се явяват със собственото си име само тогава, когато действуват самостоятелно: случаят със заселването на част от тях в земите на север от Кавказ [354 г. ] е достатъчно убедително доказателство).

Този процес на движение не е равномерен (по време) и монолитен (по участие на всички българи), но неговите резултати са безспорни - докато една част от българите се установява в Северен Кавказ, друга - в Северното Черноморие (2), трета следва хуните чак до Централна и 3ападна Европа. Разгромът на хуните (451 г. ) и последвалата, смърт на Атила {453 г. ) довели до разпадането на могъщата, но ефимерна хунска държава. Срутването на Атиловата държава, която дълги години всявала страх в Източната и Западната Римска империи, довело до разсейване на нейните поданици. Една част от тях безспорно поела по познатите вече пътища, но в обратна посока и се завърнала в Източна Европа. Сред тях били и българите (или голяма част от тях). Готският историк Йордан съобщава, ч_е_ най-малкият Атилов син Ернах (Ирник от рода Дуло в „Именника" се заселил в „extremа minoris Scythiaе", т. е. крайния ъгъл на провинция Малка Скития (дн. Добруджа). Едва ли трябва да има съмнение, че заедно с хуните около дунавските устия са се настанили и българи. И оттук започва нова страница в историята на българите,

Освободили се от опеката на хуните - въпреки че останали дълго време под тяхната сянка и съвременните автори често ги смесвали, - българите навлезли в политическия живот на Източна Европа под собственото си име. През втората половина на петото столетие българите започнали все по-често да се появяват на Балканския полуостров първоначално като съюзници на Византийската империя във военните й действия срещу остготите (480, 486 г., а през 488 г. задно с гепидите), а наскоро след това като нейни врагове. За пръв път българите стъпили в земите на юг от. Дунав през 493 г., след това през 499 и 502 година. През 513. г. българите се намесили активно във вътрешнополитическия живот на империята, като взели участие в бунта на Виталиан, който разтърсил не само североизточните преде-ли на полуострова, но дори и Тракия. Макар и с различен ритъм, българските нашествия на Балканите продължили и до средата на VI век - 535, 540, 552 година. Пак по това време, през четвъртото и петото десетилетие на века, много български групи участвували като наемници във войните, които император Юстиниан I водел за отвоюването на Италия,

Картината се променила рязко през втората половина на VI век. Изведнъж името българи изчезва. от съчиненията на византийските историци и хронисти и като основни противници, а понякога партньори на Византия се появяват цвете тюркски племенни общности, обитаващи Северното Черноморие - кутригурите (около Азовско море и р. Дон) и утигурите (на изток от Дон), Очевидно това са били двете основни групи, които, някои автори (готският историк Йордан) наричат със събирателното понятие българи. Обособяването и укрепването на тези две големи групи българи принудили Византия да вземе мерки за тяхното неутрализиране. Обичайната политика на империята спрямо варварските народи - противопоставяне едни на други - довела до избухването на междуособна война между кутригури и утигури, в която последните (те били предводителствувани от Сандлих, титулуван от някои съвременни нему автори „цар" успели да надделеят. Дори едно от кутригурските племена (2000 воини заедно със семействата си) потърсило убежище във Византия. Но кутригурите скоро се съвзели и през зимата на 558-559 г. предприели голям поход срещу империята - една част от тях се насочила към Елада, друга към Галиполския п-ов, а трета, ръководена от техния вожд Заберган, атакувала Константинопол. Опасността за византийския престолен град била отстранена едва след като отбраната била поверена на прочутия и вече доста остарял пълководец Велизарий.

Усилията на Византия да отстрани опасността от кутригурите не дали резултат, но малко по-късно (около 562-565 г. ) това било сторено от сродното на българите племе на аварите. Идвайки от Изток, преминавайки през Северното Черноморие, аварите покорили ( или може би приобщили) кутригурите и увлекли част от тях със себе си към Централна Европа. По този начин отделни групи българи се настанили в Панония. Тези българи участвували във войните на лангобардския крал Албоин срещу Северна Италия и преди всичко във военните действия на аварите срещу Византия, своеобразен връх на който била голямата обсада на Константинопол (626 г. ). Около 631-632 г. българите, които живеели в границите на Аварския хаганат, оспорили престола, но победени, били принудени да потърсят убежище в Бавария. Там тяхната съдба била твърде нерадостна: крал Дагоберт наредил на своите поданици в една нощ да се разправят с пришълците. От безмилостното клане сполучили да се спасят само 700 души, които се отправили към Италия.

Източният клон на българската племенна общност също имал променлива съдба, но за разлика от своите съплеменници тези българи били обвързани трайно със Западно-тюркския хаганат, когато към 567-568 г. били победени от хан Силджибу.

Около половин столетие те били поданици на западнотюркските ханове и взимали активно участие в междуплеменните борби, чиято основна цел била притежание на върховната власт в хаганата. Сериозна промяна в политическия статут на българите настъпила към 630-632 г., когато, ръководени от Кубрат (Курт), вожд на българското племе уногундури, те успели да отхвърлят господство-то на западните тюрки и да създадат собствено държавно обединение, познато от византийските извори като Стара Велика (или Голяма) България.

Византийските автори са пестеливи, когато описват държавата на Кубрат (от рода Дуло), чиито корени според „Именника" били в общото минало на българите с хуните. Кубрат за пръв път в българската история сполучил да обедини под своята върховна власт всички или почти всички български племена от двата основни клона (източен и западен) - уногундури, котраги, оногури, утигури и остатъците от кутригурите (тези от тях, които не били увлечени на Запад от аварите). Границите на държавата, макар и с известна несигурност, могат да бъдат очертани но следния начин; на изток - р. Кубан, на юг - Азовско и Черно море, на север - р. Донец, и на запад - р, Днепър. Някои извори позволяват да се допусне, че средището (или дори столица-ти) на държаната се намирало в античния град Фанагория на Таманския полуостров. Освободил се от тюркската зависимост, Кубрат потърсил опора за своята самостоятелност във Византия. И той успял да я намери: през 635 г, българският хан сключил мир и съюз с византийския василевс Ираклий (610-641) и получил званието патриций.

Стара Велика Българин просъществувала около тридесет години. Кубрат починал наскоро след 663 и върховната власт била поета от първородния му син Батбаян (Баян). Тъкмо по това време на източните граници се появил нов и сериозен враг: хазарите. Събитията безспорно са били по-сложни от тези, които ни представят византийските автори, но резултатът е безспорен: българската държава се разпаднала на пет части - толкова, колкото били Кубратовите синове, - Батбаян начело на част от българите останал в старата родина и се подчинил на хазарите, друга част се отправила към Волга, където положила основите на нова държава (тя просъществувала до XIII в. ), трета начело с Кубер достигнала Панония, а след това се установила в Македония, четвърта, предводителствувана от Алцеко, достигнала до Италия.

Третият Кубратов син Аспарух (Исперих от някои български извори) повел най-известното българско племе уногундури към Балканския полуостров.

В продължение ни столетия българите водели номадски начин на живот. Основен техен поминък било степното подвижно скотовъдство в неговите три форми, а именно: 1. Всички членове на племето чергаруват; 2. Чергарува цялото население, но само през определено време на годината; 3. Чергарува само определена част от населението. Наред с това българите практикували лов и риболов, а по-късно и земеделие. Познавали занаяти като грънчарство, железарство, кожарство, обработка на кост, на метали, различни строителни занаяти. Техните селища представлявали най-често номадски станове, разположени край реки, или аули, съставени от 20-30 семейства. Постепенно тези станове се превръщали в постоянни селища, част от които не били укрепени, а друга - обградени с ров. Обичайното им жилище била юртата.

Основната социална единица сред българите била номадската родова община, която осигурявала общото ползване на пасищата и становете, а основното ядро в социалната и политическата структура било племето. През шестото-седмото столетие сред българското общество се забелязвало напреднало разслоение и се формирала аристокрация. Войската на българите (само конна!) до голяма степен съвпадала с целия въоръжен народ. Леката и тежката конница били въоръжени с копия, саби, бойни брадви, кинжали, аркани и носели защитни ризници и шлемове.

Българите имали добре развита система от религиозни вярвания, те почитали свещените животни и практикували тотемизма, имали силен култ към предците и към небесните тела, вярвали в задгробния живот и се кланяли на върховния бог Тенгри (Тангра). Сред погребалните им обичаи преобладавало трупополагането. Българите използвали календарна система, почиваща на дванадесетгодишен лунен зодиакален цикъл.

--------------------------------------------------------------------------------

*На читателя вероятно ще направи впечатление, че тук и по-нататъкупотребявам понятието българи вместо наложилото се пра[първо]българи.Обяснението, което дължа, е следното: На всички е добре исвестно, че изворитепредлагат едно-единствено име и то е българи (Boulgaries-bulgares, с различни деформации, разбира се); добре е известно и още нещо - понятието пра[първо]българиима научен произход. То се появява непосредствено преди Втората световна война, но се налага категорично веднага след нея от марксистката историография с идеята, че така се разграничават българите от формиралата се по-късно българска народност.Подобен подход, освен че противоречи на нашите извори, е и ненаучен. Това, чеимето е винаги едно и също(Boulgares-българи), а съдържанието му до известнастепен се променя, не е никакво основание за посегателство от съвременната наука.Крайно време е да възстановим историческата реалност и да отхвърлим еднабезспорна историческа несправедливост. -Бел. авт.

nesnaecht
Аспарух. Раждането на Дунавска България

Византийските автори, които описват разпадането на Кубратова България и съдбата на петимата му синове, са доста обстоятелствени на места, но пропускат един твърде важен детайл: движението на Аспарух и неговите българи (уногундурите, кутригурите и др. ) от крайбрежието на Азовско море до земите на север от дунавските устия. За щастие тази празнота е запълнена от едно писмо на хазарския владетел Йосиф (Х в. ) до испанския сановник Хасдай ибн Шафрут.

Ето какво четем там: „В страната, в която живея аз, преди живеели в.н.нт.р''ите (българите). Нашите предци, хазарите, воювали с тях, В. н. нт. р''ите били многобройни -така многобройни, както пясъкът в морето, - но не могли да устоят пред хазарите. Те изоставали своята страна и избягали, и те (хазарите) ги преследвали, докато не ги настигнали при реката на име Дуна (Дунав). Досега те са разположени на реката Дуна и в близост до Кустандина (Константинопол = Цариград), а хазарите заели тяхната страна и до днес. "

Този текст съдържа може би някои преувеличения (да-ли хазарите наистина са преследвали Аспарух до Дунава?), но безспорно представи много точно българо-хазарския сблъсък и документира един твърде важен факт; Аспарух е повел на запад към Балканския полуостров най-значимата и най-многобройната част от българите. А че това наистина е била така, свидетелствува и неизвестният съставител на „Именник на българските владетели", който без колебание отбелязва, че Аспарухова Българин е единственият и пряк наследник на Кубратовата държава: „Тези пет князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде отсам Дунава Исперих (Аспарух) княз също и досега. Исперих княз управлява 61 години. Родът му беше Дуло... " и т. н.

Може би придвижването на Аспарух не е било така стремително, както ни го представи канарският владетел Йосиф, но и едва ли е било много продължително. Вероятно на няколко етапа българите си успели да преодолеят разстоянието, което отделило Кримския полуостров от Балканския полуостров (пресичайки Днепър и Днестър, както пише Теофан Изповедник), и заели земите на север от Долни Дунав, Средището на Аспаруховата държава, която и български, и чужди летописци схващат като България, бил Онгълът, т. е. територията, разположена в най-южната част на междуречието Прут и Серет.

Избраното място, което от три страни се опирало на реки (Дунав, Прут и Серет), било укрепено. От север, откъм единствената незащитена от природата страна, е бил издигнат т. нар. Галацки окоп, който започвал от р, Серет, на 12 км от нейното устие, и е достигал до северния бряг на езерото Братеш (15 км на север от Галац).

Веднъж настанили се сигурно в течи земи, българите започнали твърде често да преодоляват Дунава и да нападат византийските провинции Малка Скития (дн. Добруджа), Долна Мизия (част от територията на дн. Северна България), а може би и Тракия. Колко години са продължили тези походи на юг от голямата река е трудно да се каже, но към края на 70-те години на VII в. Византия, след като отстранила временно опасността от арабите, заплашващи източните й провинции, започнала да съсредоточава войски в Тракия.

През 680 г., вероятно през лятото, византийският василевс Константин IV, „като въоръжил флота, потеглил срещу тях (българите) но суша и море, с намерение да ги изгони с война"... Византийската флота навлязла в Дунава и дебаркирала край Онгъла. Византийските автори Теофан Изповедник и патриарх Никифор, макар да представят малко пристрастно тези събития, но в общи линии те се развиват така: нито българите (в самото начало) са имали желание да напуснат укрепленията си, нито пък византийците са имали сили да атакуват Онгъла. Нещата се променили, когато след няколко дни византийският император напуснал войските си и се отправил към Месемврия (под предлог, че ще се лекува). Това събитие породило много слухове сред ромейските войски, разколебало ги и немалка част от тях се впуснала в бягство.

Българите не пропуснали да се възползват от този шанс и нанесли тежко поражение на ромеите, което се оказало решително за изхода на тази военна кампания. Нещо повече. Аспарух се проявил не само като добър тактик, но и като още по-добър стратег. Българските войски за пореден път преодолели р. Дунав и без особено усилие успели да овладеят трайно територията до Одесос (Варна). Това завоевание било предпоставка за следваща стъпка: нападения на юг от Стара планина в Тракия; нападения, които вероятно са били извършвани през 681 г. Византия трябвало да приеме поражението и да сключи унизителен мирен договор с Аспарухова България: „принуден от това (непрекъснатите нападения на българите в Тракия), императорът сключил мир с тях (българите), като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото им грехове. Защото чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, който с направил свои данъкоплатци всички - на Изток и на Запад, на Север и на Юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това СЕ е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски. "

Така годината 681 станала повратен момент в историята на българската държава. Българите успели да овладеят големи територии на юг от Дунав (или „отсам Дунава" според „Именника" и което е по-важно, да изтръгнат със силата на оръжието си признанието на Византия да ги владеят. Така границите на държавата били значително разширени. Макар и с известни колебания те могат да бъдат определени по следния начин: България си запазвала териториите на север от Дунава (части от Влашката равнина, дн. Мунтения и Молдова), като североизточната граница вероятно преминавала по р. Днестьр, на юг от Дунава източната граница била естествена - черноморското крайбрежие, южната граница без съмнение е преминала по Стара планина, а западната трупно би могла да бъде определена, макар и с известна точност, Важен акт, извършен вероятно още през 681 г., бил преместването на държавния център от Онгъла в Плиска.

Преобладаващата чист от населението на земите, завладени от Аспаруховите българи, било славянски. Този извод може да се направи от византийските извори, които почти не говорят за присъствието на ромеи в двете бивши имперски провинции. Може да се допусне, че до събитията от 680-681 г. ромейското присъствие там се е ограничавало със служители в гражданската, църковната и военната администрация, които са се изтеглили на юг след поражението на империята (разбира се, това не изключва наличието на отделни групи византийци, главно в големите крайморски градове).

Положението на славяните се променило. До 681 г, те били поданици на Византийската империя или по-точно нейни федерати. Събитията променили техния статут, но само в един основен пункт.

Славяните не били противници на Аспарух, не понесли тежестите и несгодите на войната, до голяма степен се намирали встрани от вихъра на военните кампании през 680-681 година. След окончателната победа на българите и сключването на мирния договор от поданици на Византия те станали поданици на Българя. Те продължили да изпълняват част от функциите си на федерати и преди всичко поели службата по охрана на границите на българската държава (седемте племена на запад срещу аварите, а племето севери на югоизток, около старопланинските проходи - Върбишкия или Ришкия). Наред с това те били принудени да се настанят в нови територии, за да освободят земи за онази част от българите, които се настанили трайно в областта между Стара планина и Дунав. Почти по същото време, между 682-684 г. ) на Балканския полуостров се установила още една група българи.

Това били българите, предводителствувани от Аспаруховия брат Кубер. След като прекарали петнадесетина години в Паноиия като поданици на аварския хаган, Кубер и негови-те сънародници заедно с голяма група потомци на ромеи -пленени и отведени в Панония преди няколко десетилетия, напуснали аварската държава, преминали Дунав и се спуснали на юг. Първоначално Кубер се настанил в Керамисийското поле (в близост до Битоля), а след това се придвижил още по на юг към Солун и направил опит с помощта на своя приближен Мавър да овладее този голям византийски град.

След несполуката на този опит и преди всичко на опита да се създаде втора България, паралелна на Аспарухова България (някои откъслечни извори говорят за неясни връзки с Плиска), Куберовите българи се пръснали по територията на Македония и отчасти на Тракия, заживели на изолирани групи, които постепенно, в продължение на няколко столетия, били асимилирани от ромеите.

Краят на седмото столетие заварил на Балканския полуостров сериозна промяна - демографска, етническа, държавно-политическа. За пръв път от столетия хегемонията на Византия била нарушена и на полуострова се появила още една държава. Пробивът бил направен от България, която обхващала територии на север от Дунав, Добруджа н темите между Дунав и Стара планина. В продължение на две десетилетия, прекарани в мир, българската държава успяла да стъпи здраво на новите земи и да пусне корени.

Изтичането на тези две десетилетия съвпаднало не само с края на едно столетие и началото на друго, но и със смъртта на първостроителя на държавата хан Аспарух. Ето как я представя неизвестният автор на „Български апокрифен летопис" (XI в. ): „Цар Испор (Исперих - Аспарух) царува на българската земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава. " Историческата наука отдавна е освободила този текст от легендарните елементи и неясноти и е доказала, че хан Аспарух загинал в сражение с хазарите, на североизток от дунавските устия към 700-701 година.

nesnaecht
В борба с Византия

Осмото столетие за България преминало под един знак - знака на борбата с Византия, борба, в някои моменти на живот и смърт, борба за оцеляване, самоопределение и самоутвърждаване. Тази борба била неизбежна и за двете страни - Българин трябвало да съхрани вече постигнатото, а Византия, като не забраняла позорното си поражение, се стремяла да възстанови предишните си позиции.

Първите две десетилетия на VIII в. обаче имали съвсем друг облик. При хан Тервел (701-71, син и наследник на хан Аспарух, България от първична, стихийна сила се превърнала в държава - партньор на могъщата Византия. През 704 г. българският владетел се отзовал на молбата на сваления император Юстиниан II (685-695), заточен в гр. Херсон (на Кримския п-ов), и решил да го подпомогне в опита му да си възвърне престола. На следната година с решителната подкрепа на българските войски Юстиниан П сполучил да овладее Константинопол. Новият василевс не закъснял да се отблагодари на българите и техния владетел за оказаната помощ: Тервел бил удостоен с най-високата титла „кесар", която дотогава се давала само на императора и. членовете на семейството му; войските му получили богато възнаграждение, а към българската държава била присъединена областта Загоре (земите около Айтос, Сливен и Ямбол).

Следващото десетилетие отношенията между двете страни били противоречиви. На първо време Юстиниан нарушил мира и се опитал да си върне отстъпените земи (708 г. ), но неуспешно, а след това, когато тронът му бил отново заплашен, бил принуден пак да потърси помощта на Тервел. Но тогава нахлуването на български войски във византийска Тракия не могло да помогне на василевса.

През 716 г. двете страни сключили така необходимия им мирен договор, с който се очертавали границите, фиксирал се годишният данък, който Византия продължавала да изплаща, определяло се връщането на политическите бегълци и се регламентирали икономическите връзки. Реална последица от уреждането на двустранните отношения била намесата на България за отхвърляне на арабската обсада на Константинопол (717-71.

Повече от три десетилетия и половина съдбините на България остават тайна за съвременните учени - липсата на извори не позволява те да бъдат изучени. Дори имената и редът на Тервеловите наследници предизвикват колебания,

Картината се променя, когато насочим нашия взор към втората половина на VIII век. Тогава в продължение на четвърт столетие България била обхваната от първата, и то доста силна социална и политическа криза. Тази криза имала две измерения - вътрешно и външно. Във вътрешен план се характеризира с междуособици и отслабване на владетелската власт, а във външен план със сериозен военен натиск от страна на Византия. Докато на българския престол само за двадесет години се сменили шестима владетели (някои от тях били принудени да потърсят убежище във византийския престолен град), византийският император Константин V Копроним (741-775 ) организира серия от девет похода (първият през 756, а последният през 775 г. ) срещу България - по суша, но понякога и комбинирано с флота. Макар че държали страната в постоянно социално и военно напрежение, тези походи не постигнали търсения резултат. Нещо повече, неуспехът на последната военна кампания бил причина за смъртта на василевса.

Смъртта на Константин V, отстраняването на вътрешните смутове н появата на личности като хановете Телериг (768-777) и Кардам (777-803), които съумели да обединят българското общество, довели до постепенното преодолява-не на тежкото състояние, в което била изпаднала страната. В самото начало на деветото столетие тя отново била в състояние да се развива пълноценно и да се противопоставя успешно на съседна Византия.

Хан Крум, който през 803 г. наследил хан Кардам, е този български владетел, с чието име се свързва първото успешно десетилетие на България през новия IX век. Ако трябва само с няколко кратки слова да се характеризира външнополитическата дейност на хан Крум, тя би изглеждала така: приобщаване към България на всички земи, населени с българи и славяни, сродни на тези, които вече били български поданици. Основните географски посоки на тази програма били: Юг - Югоизток - Македония (преди всичко по долината на Струма) и Тракия; северозапад, в посока към р. Тиса (тези земи били отвоювани от аварите, чиято държава била унищожена от Карл Велики) и североизток от Долни Дунав. Тази политика довела и до териториално разширение, особено на север от Дунав - една територия, която византийските автори наричат „България отвъд р. Дунав".

Заслужава отбелязване стратегията на хан Крум по отношение на Византия: той не само се стремял към овладяване на земи в Македония и Тракия, но на няколко пъти предприел масови изселвания на византийското население на Тракия (то било прехвърляно в „Отвъддунавска България" с цел да промени демографския и народностния облик на тази византийска област и по-лесно да я приобщи към България.

Най-добре засвидетелствувани в изворите са отношенията на хан Крум с Византия. Инициативата е била в ръцете на българския владетел. През 808 г. българската войска извършила успешен поход по долината на Струма, а на следващата, 809 г. хан Крум овладял Сердика (Средец) и нанесъл сериозен удар в стратегическите планове на империята. Две години по-късно, през 811 г., Византия преминала в контранастъпление, успяла да овладее българската столица Плиска (Крум се бил оттеглил от нея), но на 26 юли 811 г. император Никифор I, който се завръщал триумфално, е напълно разбит в един от старопланинските проходи (вероятно Върбишкия) и намерил там смъртта си. Тази победа очертала пътя на българските войски към Тракия и те в продължение на две години - 811-813 г. - били почти пълни господари на тези земи. Хан Крум достигнал до Константинопол и се опитал да го обсади, но настъплението му било прекъснато от внезапната му смърт в началото на 814 година.

Ползотворна е държавническата дейност на хан Крум. Една интересна византийска енциклопедия, наречена „Свидас" (Х в, ), разкрива законотворчеството на този бележит български владетел, което имало за цел да се замени обичайното право на българи и славяни (или част от него) със закони за „всички българи". Макар и нестроен, текстът, който е запазен, подсказва какви социални прояви и отношения са регулирали те: наказателни дейности срещу кражбите, клеветничеството и лъжесвидетелството, изкореняване на лозята (?) с цел ликвидиране на пиянството, преследване и унищожаване на просячеството (опит за спиране на обезземляването на селяните, както приемат някои учени).

В българската медиевистика се водят спорове за наследниците и приемника на хан Крум. Неяснотите на част от изворите дават основание на някои учени да твърдят, че през 814 г. върховната власт в Българин преминала в ръцете на Дукум и веднага след това на Дицевг - Диценг. Едва през 815 г. за български хан бил провъзгласен Омуртаг. По-вероятно е второто положение, при което за наследник на Крум се приема Омуртаг (или Муртаг, както го назовават повечето средновековни автори), вероятно негов син. Седемнадесетгодишното властвуване на Омуртаг твърде произволно се характеризира като мирно (противопоставено на десетилетието на Крум).

Внимателното проучване на това властвуване показва, че подобна характеристика е невярна. Наистина новият владетел побързал да преустанови състоянието на война с Византия и сключил 30-годишен мир с империята, който бил спазван. Нещо повече, през 823 г. българският хан се притекъл на помощ на император Михаил II, като му помогнал да ликвидира опасността от узурпатора Тома Славянина (823 г. ).

Историческите извори показват недвусмислено, че Омуртаг, след като уредил отношенията си с Византия, бил принуден да обърне своя поглед към териториите на България, намиращи се отвъд Дунава. По-сериозен бил конфликтът с франкската империя по времето на император Людовик Благочестиви.

Причина за този конфликт, прераснал скоро във война, било отцепването от българската държава на славянските племена браничевци и абодрити, конто проявили стремеж да се приобщят към франкската държава. Военните действия, съсредоточени в няколко военни кампании, започнали през 826 г. и продължили през 827 и 829 година. Българите използвали дори флота по Дунава и Драва и особено упорито воювали по течението на р. Тиса (според един от българските възпоменателни надписи в р. Тиса се удавил българският военачалник Онегавон или Негавон). Войната приключила с мирен договор, който определил точно границите между България и франкската империя.

Почти по същото време българската войска преминала р. Днепър, която фиксирала крайните североизточни предели на българската държава (друг български надпис е посветен на копан Окорсис или Корсис, намерил смъртта си във водите на Днепър) и се намесила в гражданската война, която по това време бушувала в Хазарския хаганат.

С името на хан Омуртаг се свързва изграждането на нова административна структура на България (ликвидиране на федеративния принцип и замяната му с държавни служители), разгърнатото монументално строителство, което трябвало да заличи пораженията от нахлуването на Никифор I (преди всичко опожаряването на Плиска) и жестокото преследване на християнската религия, проповядвана от византийски пленници, доведени в България по времето на хан Крум. По нареждане на българския владетел били екзекутирани епископите на Адрианопол (Одрин) и Девелт с част от най-приближените им хора.

Хан Омуртаг починал през 831 г. (българско пратеничество при Людовик Благочестиви свидетелствува за това събитие). Той имал трима синове. Съдбата на най-стария, Звиница, е неизвестна (обикновено се допуска, че той е починал преди 831 г. ); вторият, Енравота (или още Войн), бил наказан със смърт заради привързаността си към християнството. Така български хан станал най-малкият му син Маламир (831-836), Краткотрайното управление на Маламир е твърде слабо познато. Няколко български надписа и откъслечни текстове от съчинения на византийски автори извеждат на преден план действията на капхан Исбул, който ръководил един сполучлив военен поход в Тракия, завършил с овладяването и присъединяването към България на Филипополис (Пловдив).

Каква е била съдбата на Маламир не се знае, но през 836 г. български хан вече е бил Персиан (836-852), син на Звиница и внук на Омуртаг. Откъслечните сведения, с които разполага науката, показват недвусмислено, че и този български владетел следвал традиционната вече политика на България, а именно: териториално разширяване на базата на приобщаване към българската държава на земи, населени с българи и славяни.

Тази политика определяла военните действия на юг и преди всичко на югозапад. И наистина към 837-838 г. български войски достигнали до западната част на Халкидическия полуостров, постигнали важна победа край Сяр, овладели град Филипи и установили крайната южна точка на българските граници край устието на р. Струма. Няколко години по-късно (839-842?) българска войска се отправила на запад срещу сърбите, но тази военна кампания завършила с неуспех. Тези няколко събития, изцяло във външнополитически план, почти изчерпват това, което знаем за управлението на хан Персиан.

nesnaecht
Княз Борис (852-889); въвеждане на християнската религия

Средата на деветото столетие донесла не само промяна на българския престол, но и открила нова епоха в българската история. Тази епоха или по-точно нейното начало се свързва с името на хан Борис (852-889), оставило трайни дири в паметта на българската църква и на целокупния български народ. Тази необичайна почит, единствена по рода си в българската историческа традиция, се дължи на ролята, която хан Борис е играл във въвеждането на християнството в българската държава.

Година след възшествието си на българския престол хан Борис в съюз с Велика Морава воювал срещу Людовик Немски. Изворите не разкриват напълно мотивите на българския владетел, започнал тази война, но не скриват неговото поражение. Със същия успех Борис воювал за пръв път в българската история срещу младата хърватска държава, а през 855-856 г. претърпял тежко поражение срещу традиционния си противник Византия. Неуспехът срещу ромеите, за разлика от първите две войни, довел до сериозни териториални загуби: България била принудена да се откаже от някои от черноморските градове, областта Загора и Филипопол (Пловдив).

Тази поредица от неуспехи не отказала хан Борис от активно участие в международния живот в Централна и Югоизточна Европа. В началото на 60-те години на IX век се формирали две коалиции, на които предстоял тежък военен конфликт: Борис и Людовик Немски срещу сина му Карломан и Велика Морава. На по-заден план, но в никакъв случай пасивно, стояла Византия. И този път действията на българите не били много успешни, но особено решително било поражението във войната срещу Византия. Наистина България, въпреки че била победена, получила обратно областта Загора, но била принудена да приеме твърде сериозно политическо условие: да се откаже от съюза си с Людовик Немски и да въведе християнската религия с по-мощта на Константинопол.

По този начин империята си разчиствала пътя към Централна Европа (по същото време за Велика Морава заминали византийските мисионери Константин Философ и Методий) и здраво привързвала към себе си България, вече християнска държава.

Налагането на новата вяра за задължителна религия в България било стъпка с изключително значение за българския народ и за българската държава. И е съвсем логично тази стъпка да бъде обвита с много легенди, които затрудняват разграничаването на действителността от измислица-та. Така Краткото Кирилово житие (Успение Кирилово), както би трябвало да се очаква, отдава твърде много на покръстителната мисия на св. Кирил в областта на р. Брегалница, а Пространното Климентово житие пък отрежда голяма роля на св. Методий в кръщението на българския народ. Византийските автори съсредоточават своето внимание върху един по-интимен, по-личен план. Така например някои хронисти търсят влиянието на Борисовата сестра (прегърнала новата вяра, когато била във византийски плен) при вземането на важното решение, докато други пък приписват голяма роля на въздействието, което оказала върху българския хан картината „Страшният съд" (Второто Божие пришествие), нарисувана в един от Борисовите дворци от византийския монах и зограф Методий.

Легендите затова са легенди, защото представят нереално реалните исторически събития и процеси. Българската историческа наука е склонна да приеме две възможности (или два пътя) за християнизирането на страната: бавно и постепенно приобщаване на българите и славяните към християнската вяра или насилствено и бързо налагане на новата религия.

В първия случай би трябвало да се проследят възможностите за подобна бавна еволюция и фактите, които я подкрепят. А те не са много: християнската религия, разпространявана и съществувала на територията на Малка Скития и Долна Мизия преди идването на Аспарух, но понесла тежък удар след това; християнизирането на славяни и българи, които обитавали византийските земи, присъединени към България през VIII - IX в.; най-сетне мисионерската дейност на византийските пленници н първите десетилетия на IX в., която завършила с жестоки репресии, които засегнали първородния син на хан Омуртаг Енравота (Войн), Мануил, епископ на Адрианопол, епископа на Девелт и др. Както се вижда, тези събития едва ли говорят за постепенното приобщаване на поданиците на българския владетел към християнската религия.

Втората възможност - насилствено, бързо налагане на новата вяра по решение на владетеля, също изисква мотивация. Какво е накарало българския хан да вземе подобно решение и защо го е взел точно тогава? Очевидно военното поражение от Византия през 863 г. би могло да бъде само повод, само събитие) което е ускорило решението или дори принудило Борис да изостави първоначалното си намерение за въвеждане на християнството с помощта на немски свещеници (част от споразумението с Людовик Немски) и да приеме посредническата роля на империята. Тогава? България вече била узряла, за да стори тази решителна стъпка. В продължение на две столетия тя успяла да се запази от външни въздействия, да съхрани собствения си облик. Но както нейното вътрешно развитие (процес на формиране на единна народност), така и безспорният факт, че бъдещето на Европа била в посока на универсалната християнска религия, подсказвали новия път. И това безспорно е определило решението на българския хан. А дали е било правилно, ще видим по-долу.

Легендите затова са легенди, защото ни поднасят действителността в романтична обвивка, в емоционална атмосфера, фактите са факти, защото са суховати, но в замяна на това точни. Много спорове са водени в коя година се е извършил самият акт на покръстването. Сочат се 863, 864, 865 или дори 866 година. А не липсва и компромисно решение: началният или първият акт (покръстването на самия Борис, който възприел името на своя кръстник - византийския василевс Михаил III, и най-приближените му) е бил извършен през 864 г. (или в края на 863 г. ), а целият процес е продължил най-малко две-три години и приключил през 866 година.

Какви са били действията на хан Борис в тягостната атмосфера на сблъсъка между старото и новото? От своя духовен наставник (патриарх Фотий) той получил едно ръководство, което трябвало да насочва действията му и да го направи християнски владетел или както гласи насловът на това обширно съчинение: „Из посланието на светейшия константинополски патриарх Фотий до архонта на България - Каква е работата на архонта" (най-практическото заглавие, съхранено само » един от ръкописите). Но съветите и препоръките в това „ръководство за владетеля" били едно, а действителността в България - нещо съвсем друго. Конкретната реализация на кръщението - в индивидуален план отказ от старата вяра и прегръщане на новата, а в колективен - разрушаване на старите светилища (българските капища) и построяването на новите християнски храмове - довела до възникването на сериозна опозиция в страната. Последвалите събития, които могат да се характеризират като краткотрайна и може би локална гражданска война, са отразени преди всичко от западноевропейските хронисти, пишещи на латински (византийските летописци разказват за тези събития съвсем бегло), т. е. автори, които са били далече от мястото на събитието и са черпели сведения от втора и трета ръка. Това, разбира се, не означава, че те трябва да бъдат лишени от доверие.

А събитията са се развили съвсем просто: обясненията, че ханът „дал лош закон" и „отстъпил от бащината чест и слава", бързо прераснали в открит бунт, който обхванал Плиска с нейните околности и десетте комитата (така наречената Вътрешна област). Потушаването на бунта е обвито, както би трябвало да се очаква, Б легенди, а основна роля в него играят трансцедентни сили. Но то е факт. факт е и жестоката разправа на Борис с водачите на българската опозиция (избиване на 52 боили и техните семейства). Ликвидирането на тази съпротива на Българската знат, която не желаела да се раздели с миналото, с традицията, с ежедневието си, открило пътя към масовото християнизиране на българи и славяни, към превръщането на християнството в задължителна за всички религия, към разрушаване на всички, пътища за връщане назад, към езичеството (първа глава от съставения наскоро след това „Закон за съдене на хората" обявявала всеки поданик на българския хан, предприел подобен опит, за престъпник).

Последиците от покръстването трябва да се търсят не само в религиозен, но и в политически план. С приемането на християнството България встъпила във византийската общност, българският народ бил включен във „византийското семейство на народите", а българският владетел бил обявен за „духовен син" на византийския василевс, който според византийската политическа идеология стоял начело на това семейство от народи и владетели. Тези изменения във вътрешното положение и в международния статут на България създавали реална опасност от пълно подчинение на страната както в духовната област, така и в сферата на външната политика. Българският владетел трябвало да реагира по някакъв начин и да се опита, макар и частично, да излезе от византийския кръг. И той не закъснял да го стори.

Опитът на Борис да получи някаква форма на автономия за младата българска църква от Константинопол завършил с неуспех. Посланието на патриарх Фотий, за което вече стана дума, разглеждало въпросите на християнската религия в личен и морален аспект, но не и в социален и организационен план. Ето защо българският хан решил да се обърне към римския папа.

В края на август 866 г. в Рим пристигнало българско пратеничество в състав: Петър, Йоан и Мартин. То предало на папа Николай I обширен текст с много въпроси, които вълнували Борис (в същото време друго българско пратеничество се отправило към Регенсбург с молба към Людовик Немски да проводи в България епископи и свещеници). Папа Николай I не закъснял да отговори на 115-те въпроса на българския хан в църковно-каноническата, религиознообредната, правнонаказателната сфера, ежедневието, военното дело. Текстът, изготвен в папската канцелария, бил по-близък до действителността, до живота от Фотиевото послание, но и той не давал положителен отговор на основното искане на Борис - автономия на църквата. „Отговорите" били връчени на хан Борис на 13 ноември 866 г. от папско пратеничество в състав: епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски (в началото на 867 г. в Плиска пристигнало и немско пратеничество, ръководено от епископа на Пасау Херменрих, но тъй като заварило в България римската делегация, напуснало страната).

Присъствието на римското духовенство в България, както и неговите действия за приобщаване на българите прозелити към римската църква положили началото на сериозен конфликт между Рим и Константинопол. Какво е било участието на Борис в този конфликт? Българският владетел съвсем не е бил пасивна фигура. Напротив, той твърде действено преследвал своята цел. През 867 г. в Рим пристигнало второ пратеничество (Петър, Сондоке, Георги, ичиргу-боилът Стазис), което изложило пред папата молбата на Борис епископ Формоза да бъде ръкоположен за български архиепископ. Николай I отказал. Същата позиция по българския въпрос имал и неговият приемник Адриан II (867-872) (Николай I починал на 13 ноември 867 г. ), който проводил в България ново пратеничество в състав: Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски. Наскоро