Кръстих темата на една стихосбирка, която ми подари моя приятелка и колежка преди няколко месеца. Изданието е от 1975г., а вътре има стихове, посветени само на жената.

Искаше ми се да е нещо, което да свържа с наближаващия най-дамски ден, който пък е в най-дамския месец, който пък е в най-дамския сезон – пролетта. Избрах точно това име, за да не се почувства някой дискриминиран. Месец март ми е любим месец, като се започне от 1-ви март, премине се през 8-ми март и се стигне до 22-ри март. Жалко е, че мъжете нямат празник, но какво да се прави – тук не е Америка и нямаме Ден на бащата. Аз лично смятам, че всички български бащи заслужават един такъв ден, но... И така - жените и мъжете са двете половини, които не могат една без друга, а входът за всички от противоположния пол е свободен. Да не забравят, че и те имат майки, съпруги, дъщери, любими...

Дайте да дадем израз на думи като Пролет, Любов, Музика, Мечта, Нежност, та дори и Самота! Нарочно избрах да са само в женски род.

Най-естествено нещо на света е да постна нещо от любимия си поет Веселин Ханчев:

ЛЮБОВ

Къде си ти? Не свети в твойта стая,

но зная, че си тук, че си сама.

Завърнах се. За първи път разкаян.

За първи път оставам у дома.

Не е ли вече късно да остана?

Измъчих те. До смърт те изтерзах.

Какво ти връщам? Нежност разпиляна.

Уста с горчиви бръчки покрай тях.

Какво ти нося? Две ръце, с които

да те докосна ме е срам дори.

Къде си ти? Вдигни лице сърдито.

Възмездие поискай. Удари.

Вратата черна покажи ми с тази

немилвана ръка като платно.

В лицето ми извикай, че ме мразиш

или дори, че ти е все едно.

Заслужил съм очите ти студени.

Заслужил съм ги с хиляди вини.

Ти ставаш. Прибилижаваш се до мене.

Невидима, ти казваш: “Остани.”

Редактирано от - Tя на 25/2/2004 г/ 17:20:05

САМА ЖЕНА НА ПЪТ

Това е риск и неудобство

във тоя свят все още мъжки.

Зад всеки ъгъл те причаква

засада от нелепи срещи.

И улиците те пронизват

със любопитни погледи.

Сама жена на път.

Единствената ти защита

е твойта беззащитност.

Ти не превърна никой мъж

в протеза, за да се опреш,

във дънер, за да се облегнеш,

във зид – на завет да се свиеш.

Не стъпи върху никой мъж

като на мост или трамплин.

Сама пое на път,

за да го срещнеш като равен

и истински да го обичаш.

Дали ще стигнеш надалече,

или окаляна ще паднеш,

или ще ослепееш от простор,

не знаеш, но си упорита.

Дори да те сломят сред път,

самото твое тръгване

е вече стигане до нещо.

Сама жена на път.

И все пак ти вървиш.

И все пак ти не спираш.

Не може никой мъж

така да бъде сам

като сама жена.

Пред тебе мракът спуща

заключена врата.

И нощем никога не тръгва

сама жена на път.

А слънцето като ключар

в зори простора ти отключва.

Но ти вървиш и в тъмнините,

не се озърташ плахо.

И всяка твоя крачка

залог е за доверие

към тъмния човек,

с когото са те плашили.

Отекват стъпките о камък.

Все удрят стъпките о камък.

Сама жена на път.

Най-тихите и храбри стъпки

по унизената земя,

която е спрямо звездите също

сама жена на път.

КОПНЕЖ

Не закриляна да съм, а окрилена.

Не загърната, а с дух загърнат цял.

Не зад нечий гръб, на завет приютена,

а до рамо срещу вятър развилнял.

Блага Димитрова

Редактирано от - Tя на 25/2/2004 г/ 17:25:18

ФЪРКАТИЧКО Пръстен

Веселин Ханчев

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

На добър час на темата ти, Тая !

За поздрав и аз избрах Веселин Ханчев, нещо познато и любимо.

цъфте Танче, поздрави

Мания - Не Е Истина

*****************

Началото и края - вечно колело,

зад всяка среща стои раздялата,

и всичко е любов.

Тишината в стаята, неоправено легло,

две цигари незапалени, недописано писмо,

Припев:

Не е истина, (не е истина)

това, че ще се срещнем в друг живот навярно,

просто знам (просто знам), няма друг живот.

Не е истина (не е истина),

но остава нещо,

може би случайно тук и там (тук и там),

след една любов.

Началото и края - вечно колело,

но тишината край мен във стаята,

нашепва за любов.

Беше ли забързана или малко закъснях?

Прецъфтяла, неразцъфнала,

беше ли изобщо тя?

si

Кин-Войло7
Таня, моят поздрав към новата ти тема е това прекрасно стихотворение от... Познай от кого, де?

МАРГАРИТА

Маргарита, Маргарита, светла утринна роса,

ти си чиста като свода на далечни небеса,

и невинна, и виновна - кой ли тъмен те роди?

Маргарита, Маргарита, ти си в моите гърди.

Ти си пение и пролет,

и томление, и смях;

ти - падение и полет,

и ридание, и грях.

Маргарита, Маргарита, ти си вечната мечта,

превъзмогнала и Бога, и небето, и света;

ти си толкова далечна и тъй близка си на мен.

Маргарита, Маргарита, ти си вечер, ти си ден.

Ти си приказна поема,

пълна с тъмни чудеса;

приласкай ме да задрема

в твойта свилена коса.

Маргарита, Маргарита, ти - пробуждане и сън,

ти - мелодия и мъка, ожидание и звън;

аз те любя и забравен, искам да те утеша.

Маргарита, Маргарита, топла трепетна душа.

Кин-Войло8
Танче, прощавай - допуснал съм некоректност в предпоследния стих на горното стихотворение: вместо

"искам да те утеша"

трябва да се чете

"искам да се утеша"...

цъфте

Натиснете тук

si

Добър вечер на всички!

Приятели, благодаря за милите думи и хубавите неща, които сте постнали!

б.б., много е хубаво. Подхожда и ме запали.

Фър, да си призная честно това е единственото, което знам рецитирам цялото все още. От другите помня само по куплетче.

Кин-Войло, ти ме изпитваш. Познато ми е и със сигурност ще е от градските поети. Прилича на Ханчев, но май не е. Нямам стихосбирка и си събирам стиховете му - повечето от нета, от една стихосбирка от библиотеката и от една младежка моя тетрадка.

Цъфте, а твоята картичка направо е разкош. Само моля Бени, ако е вече здрава и има мъничко време да направи мил превод на poetry-то.

Една роза за цялото дамско общество. Взех си я от фотоалбума.

Нежността на мъжете

/От електронния печат/

В живота сме свидетели на различни жестове на нежност. Но нежност ли е това в действителност? Нежен ли е президентът на компанията, когато на Коледа раздава подаръци на децата на работниците? А вълчицата, кърмеща Ромул и Рем?

Или домашната котка, която позволява на хамстера да й се погали? Има ли нещо общо в тези жестове?

Колкото и да са различни, в тях все пак има нещо, което ги свързва.

Да го кажем по-ясно - капитолийската вълчица спокойно би могла да изяде бъдещите основатели на Рим. Инстинктът й за самосъхранение, кръвожадният й нрав и преди всичко острите й зъби биха й позволили да го направи. И все пак тя открито се отказва от своята сила, от привилегированото си положение, за да се превърне в добрия звяр, спасил Ромул и Рем. В нейното поведение, както в поведението на силните въобще, се преплитат проницателност и неразбиране, а те пораждат подобни жестове.

И ето как изведнъж се оказва, че изпитваме нежност. Това, което ни трогва, е великодушното, доброволно и неочаквано отказване от собствената сила.

Нежността е дар за онези, които искат и могат да се отрекат от силата си.

Затова Гарсия Маркес смята, че тя е присъща изключително на мъжете.

Мъжкото начало винаги и естествено е било свързвано със силата. Така че, защитава становището си Гарсия Маркес, нежността никога не е била женско, а същинско мъжко качество.

Нека например си представим жена с дете на ръце.

Почти за всички този образ означава майчинство, закрила, нежност. . .

Формите на бебето са плавни и меки като тези на жената. Нещо повече, то намира в нея съвършеното си продължение. И все пак в образа на мъжа, прегърнал дете, има нещо много трогателно. В лекото напрежение на мускулите се долавя усилието му да го държи нежно, без да го стиска. Усеща се крехката беззащитност на детето и силата, която я закриля. Двете крайности се сближават и противоречието се разрешава в нежност.

Образът на нежния мъж бързо попадна в ръцете на рекламата, която направи с него чудеса. Но сред жените изразът „нежен мъж" все още предизвиква коментари от типа: „Но има ли такъв?"

Не трябва да губим надежда.

Мъжът не е можел така лесно да пробие дупка в бронята си, защото е съществувала опасност всяко отклонение да бъде окачествено като признак на женственост и слабост.

Рекламата обаче е на прав път и отразява това, за което говорят всички - постепенната промяна в отношенията между половете и в облика на всеки от тях. Само преди няколко десетилетия отричането на традиционната мъжественост не би било възможно. А днес можем да видим мъже, седнали с детски колички на някоя пейка в парка.

Бащинството е първата проява на мъжката нежност. Изобразяването й се оказва доста трудно, но все пак вече съществуват няколко необичайни прецедента, например Кинг Конг и Франкенщайн.

Докато Рудолф Валентино покоряваше женските сърца, а Ерол Флин се правеше на безупречен кавалер, горилата Кинг Конг нежно и влюбено държеше момичето над нюйоркските небостъргачи. Неразбиращият поглед, отправен от Кинг Конг към русата девойка, която не престава да крещи, и металните сълзи на Франкенщайн без съмнение са проява на новото у мъжа. А фактът, че то е въплътено в два толкова неподходящи за него образа, ни кара да се замислим - нима все още не се осмеляват да ни покажат един нежен мъж от плът и кръв?

Бързото развитие през последните десетилетия не създава особено благоприятни условия за появата на „нежни" мъже. За жените не е лесно да постигнат единодушие кои мъже имат най-много качества, за да отговарят на това определение, но след малък размисъл те все пак откриват някои примери сред красавците на екрана.

Ален Финкилкраут в книгата си „Човешкият род" твърди, че в последно време кризата на мъжествеността се е ускорила: , , Вече я няма същността на мъжкото, има само исторически определения, неустойчиви и относителни. Върху руините на мъжествеността като категория разцъфтя отхвърлянето на мъжката власт и на патриархалното общество. Последствията са интересни - мъжете откриват модата, правото си на кокетство, нежните цветове, хидратантните кремове и въобще козметиката и парфюмите, сълзите и сладостта на слабостта," Мъжът, отговарящ на традиционната представа, започва да се възприема като странна птица.

Изрази като „мъжете не плачат, сине", „той е мъжът вкъщи" и „всемогъщият глава на семейство" вече остават в историята.

И така, мъжете свалят гарда и променят навиците си, сякаш уморени от ролята на твърди същества, която им е била отредена. Този процес позволява на мъжа да контролира силата си и да бъде нежен. Но докато промяната в образа и положението на жената е била съпроводена с цяло движение, феминисткото, новото при мъжа се проявява по друг начин - като относително отстъпление от позициите на силата.

Винаги е имало безволеви мъже, но това няма нищо общо с нежността.

Истината е, че сега много жени упрекват „новите мъже" в прекалена мекушавост. Някои от тях наистина се предават напълно. И все пак никога не трябва да се допуска отказване от достойнството, от работата, от усилията. За съжаление доста мъже са се доверили на неочакваната сила на жените и са ги натоварили със задачата да носят пари вкъщи, да издържат семейството, да готвят, да пазаруват, да възпитават децата, да намират свободно време за вечеря с колеги или за някое малко семейно пътешествие.

Апатията обаче не е разрешение на въпроса. „Новият мъж", си казват жените, не е такъв. Много жени на ръководни постове се оплакват, че някои от колегите им мъже са много слаби. И тъй като социалните стереотипи все още не са претърпели цялостна промяна, в подобни случаи обвиняват жените в прекалена твърдост или направо ги наричат „мъжкарани".

Смята се, че жената трябва да оцени и приеме външните прояви на слабост.

Но проблемът е друг. В случая става дума за нещо толкова важно, като волята.

Жената може да оцени нежността, когато тя е резултат от желанието в определен момент да станеш уязвим.

За съжаление на най-различни равнища има много неискрена, показна нежност. Истинската революция ще се извърши, когато станем достатъчно откровени със себе си. Все още съществува възможността един мъж - както се и случило с Гарсия Маркес - да направи равносметка на целия си живот и да открие, че сърцето му прелива от нежност, макар да е трябвало да се показва твърд.

А когато жената стане равноправна, наистина равноправна, когато ще има в ръцете си такава власт, че ще може да отстъпва и да подарява, ще бъде ли и тя нежна? Ще получи ли правото да престане да бъде нежна по задължение и да бъде нежна от преданост?

Еволюцията на човешките нрави ще ни покаже това.

Редактирано от - Tя на 26/2/2004 г/ 19:39:04

САМА НЕДА

Аз ида от едно росно ливаде,

от една гора трепетликова,

от песен ида със жални гайди,

ида от зографисани ликове.

Още ми са клепките босилкови,

още ми е самодивска снагата;

помня горски кладенчета и билки,

месецът ми свети в косата;

още шия под гюл ръкав кенарен

и славей пиле надпявам;

аз наджънвам триста жътвари,

хороводците надигравам,

от трийсетмина дружина

аз пръстен с куршум пронизвам

и ги водя девет години

с хайдешко рухо гиздаво...

Аз съм, дето вярата си не дадох

за маргарит и жълтици –

останах в това росно ливаде,

в трепетликова горица,

в песни останах вградена,

във кукувичо кукане...

Дано има нещо от мене

и в млякото, дето сте сукали.

Станка Пенчева

Редактирано от - Tя на 26/2/2004 г/ 20:08:46

Това си го препоствам от темата на Дон за "Лека нощ и сладки сънища!". Писано е от мъж за любима жена

Мъжете вечно търсят жената-мечта. Копнеят да я видят. Искат поне да знаят,

че съществува. Аз нямам нужда от това. Защото Я познавам! Виждам Я как идва

към мен. При всяка крачка по дължината на тялото Й се плъзга вълна от

грация, а ханшът Й се поклаща изкусително. Тя приближава към мен. Без дрехи

е и нежната Й като праскова кожа сякаш ме кани да Я помилвам. Погледът ми

се изкачва по тялото Й и среща Нейния. Очите Й са красиви. Сякаш са кафяви,

но може би са и пъстри. Ирисите са по-тъмни към външната част и изсветляват

към зеницата - привличат ме и ме поглъщат с красотата и дълбочината си.

Протягам ръка към лицето Й. Косата Й е красива и толкова мека на допир, че я

усещам като целувка върху кожата си. Дланта ми се плъзга по бузата Й -

гладка и нежна, като полъх на морски бриз. Лицето Й е красиво и мило. Когато

Тя се усмихне, Слънцето Й благодари, а ако се намръщи Боговете се натъжават.

Пръстът ми нежно се изкачва нагоре по гладкото Й чело и се спуска надолу.

Проследява внимателно фината извивка на носа Й, докосва устните Й. Не мога да

сдържа желанието си и Я целувам леко. Усещам нежността на розов цвят и

аромата на небето. Когато отделям устни от Нейните, краката ми вече не

стъпват по земята. Тя се усмихва леко и прекрасните Й зъби заслепяват

погледа ми...

Приближавам се и лекичко близвам ухото Й. Следвам нежната му форма.

Изследвам дълбините му. Тя простенва леко от удоволствие и Нейната въздишка

ме изпълва със щастие. Езикът ми се разхожда по изящната извивка на веждите

Й, която ме повежда надолу по скулите Й, бузата и нежната шия. Допирът до

нея е като допир до коприна, но излъчва топлина като влюбено сърце.

Дланите ми покриват раменете Й и се плъзгат надолу по съвършените Й ръце.

Пръстите ми обхващат нейните длани и лекичко си играят с дългите и фини

пръсти, завършващи с изящни нокти. Ръцете ми се изкачват нагоре отново и се

срещат на гърба Й. Той е гъвкав като тялото на анаконда и нежен като

вдъхновение. Пръстите ми се плъзгат нежно надолу по него. Тя притваря очи и

ме прегръща. Усещам как се прибирам у дома, обгърнат съм от уют, сигурност,

щастие, любов. Вече знам къде е Раят - в Нейните прегръдки. Притискам Я до

себе си и усещам гърдите Й. Техният фин допир разпалва кръвта ми и

косъмчетата на врата ми настръхват. Притискам се по-силно и плътно до

гъвкавото Й тяло и усещам дишането Й и ударите на сърцето Й. Тя плъзга

бедрото Си нагоре по моето и то се спира в извивката на талията ми. Формата

му е съвършена, а кожата - гладка и нежна. Обхващам го с ръка и я плъзгам

надолу. Улавям финия Й глезен с дланта си и усещам колко е малък и изящен.

Връщам ръцете си нагоре и отново потъвам в прегръдката Й. Нежният Й дъх гали

гърдите ми, а ръцете Й леко допират врата ми. Реалният свят изчезва от

погледа ми. Аз съм в Света на мечтите.

Мисля за Нея. Тя е навсякъде около мен и в мен, в ума и чувствата ми.

Нейното присъствие изпълва моя свят, но не го запълва, а само му придава

красота и умиротвореност. Когато Тя говори, чувам гласа Й - нежен и галещ,

като слънчев лъч. Всяка Нейна дума трепти в мен, изпращайки вълни на нежност

из цялото ми тяло и ум. Всяко Нейно действие прави хората малко по-щастливи

отколкото са били преди това. От цялата Й същност струи Живот и Сила. Сякаш

Тя е въплъщение на Жизнеността на Вселената. Нейното присъствие дарява

сигурност, а нежността Й може да отведе човек на Небето. Добротата Й я

обгръща, а изяществото на всяко Нейно движение кара Природата да изпитва

възхищение. От Нея се излъчва толкова силен сексапил, че само мисълта за

това кара слабините ми да горят, а кръвта ми - да кипи.

Тя е силна и смела. Когато настъпи критична ситуация, запазва спокойствие и

реагира разумно, рационално и адекватно. Има търпението да постигне целите

си, движена от силна воля и упоритост. Но е достатъчно толерантна към

хората, за да им прощава грешките, давайки им нов шанс да бъдат по-добри. Тя

е инициативна и амбициозна и мисли позитивно. Тя има мисленето на Победител

и побеждава, постигайки целите Си с усърдие, ентусиазъм и решимост. Тя е

почтена и има чувство за чест, собствено достойнство и отговорност. Отнася

се справедливо към всички. Има остър ум и усет за всяка ситуация. Тя

притежава чаровно чувство за хумор - смее се красиво и сладко и умее да

създаде добро настроение у хората. Смехът й кара птиците да пеят, а времето

сякаш спира, докато щастието извира от същността Й.

Когато съм с Нея, съм щастлив. Когато не сме заедно, мисълта за Нея ме

изпълва с радост. Аз не търся жената-мечта, защото Я познавам.

Редактирано от - Tя на 26/2/2004 г/ 22:04:29

цъфте

si

Кин-Войло15
Ето още едно стихотворение от поета, който е написал "Маргарита":

И ПЛАКАХА ЦВЕТЯТА

Поле от сняг. И мека вечер пада.

Във бяла скръб прислушани тополи.

И пак една душа самотна страда,

и пак сама в страдания се моли.

Увехнал ден. И плакаха цветята -

под пресен сняг въздишки притаени... -

И с мойта скръб ний плачем в тишината,

един във друг, един от друг родени.

ФЪРКАТИЧКО Кин Войло, харесаха ми много стиховете.

Признавам си и аз не открих името на поета, но се справих с търсачката.

Eisblock ТЯ, поздравления за Темата ти. Дано ти върви все на добро. Както при изпитите, така и във всичко друго. Ето и аз да последвам компанията с нещо "по-така", непознато за вас....

ПОСЛЕДНОТО ПИСМО

Близо година вече отмина,

откак ти изпрати кратко писмо.

Мисли последни: - "Преди да замина.."

Пишеш през болки и сълзи в едно.

Описваш си краят на наша позната,

отлетялите думи под твоето перо.

Страх и надежда блестят по листата,

вяра те води в друго, далечно место.

Вкаменени сме ние, в лицата, до тебе.

Изчаквано време бавно тече.

Застинали мисли, надежда погребват-

като плач на загубено малко дете.

Събуди ни твоята, сетна въздишка,

шепот на отлетяла навеки душа.

След нея разбираме - кошмарът започва,

той е пред нас, пред наш'те лица.

Рана дими, отворена тя е - вечно кърви:

- Спомени за твойте последните дни.

Пътеводната нишка са, низ от следи,

по тях те настигам - там в далечни омарни земи!

Редактирано от - Eisblock на 27/2/2004 г/ 00:07:24

Гео Мелев18
Кажи: внезапно да изчезнеш...

***************************

Кажи: внезапно да изчезнеш

и да се слееш мигом цял

с шума на уличния празник -

и ти, и твоята печал;

да бъдеш светъл и безличен

сред многоликата тълпа,

да бъдеш шарка от миража

на ярка делнична съдба;

и да не дебнат черни стражи

над твоя малодушен сън -

ни звук, ни звън да ти припомня,

че Вий и Те са - вещ и вън;

и гол от свойта лишна гордост,

без час, без образ и без вест -

да те лелей една велика,

последна, проста радост: Днес...

Кажи: разбираш ли лъжата

на тия гибелни мечти?

- А! истината и лъжата

са кръг - и в него кръг си ти!

О! и узрей в светата пазва

на тоя тих, насъщен грях -

и принеси му в жертва всичко

ти:

своя гняв и скръб, и страх!

Кин-Войло19
Е, добре - името на поета, написал "Маргарита" и "И плакаха цветята" е:

цъфте

Натиснете тук

si

Кин-Войло, наистина не познавам добре поезията на Христо Ясенов. Благодаря много за хубавите стихове! Мисля, че имаше нещо в стихосбирката и ще го пусна.

За люляците - напряво са пролет и с този чудесен текст - цяло чудо!

Айс, радвам се и за теб, че си тук. Бени и Фър също, но те си знаят

Весело и предпролетно настроение и приятен ден на всички!

Ето малко музика, която ми попадна днес. Не можах да чуя всичко и общо взето е доста младежка, но ние нали пък ще младеем я и няма да се предаваме!!!

Натиснете тук

ПОДАРЪК

Подарък за рождения си ден

от тебе чаках дълго, много дълго:

едно цветче, откъснато за мен

или предмет съвсем обикновен,

но подарен не просто тъй, от дълг, а

с много обич, искреност и нежност.

И ето че не казах безнадеждно...

Събудих се и в свойто огледало

видях подарък щедър и красив:

къдрица бяла, тъжно засияла

сред моите коси.

Андреана Радева

Hauptmann Ночи безумные, ночи бессонные...

Ночи безумные, ночи бессонные,

Речи несвязные, взоры усталые...

Ночи, последним огнем озаренные,

Осени мертвой цветы запоздалые!

Пусть даже время рукой беспощадною

Мне указало, что было в вас ложного,

Все же лечу я к вам памятью жадною,

В прошлом ответа ищу невозмоного...

Вкрадчивым шепотом вы заглушаете

Звуки дневные, несносные, шумные...

В тихую ночь вы мой сон отгоняете,

Ночи бессонные, ночи безумные!

Мерси, Хаупман!

Много хубаво и много тъжно!

Този леопард/нали е леопард, защото трудно ги различавам от ягуарите/ със сигурност е женски

А сега и нещо от мен, преди да изляза по работа:

***

Ако зажалиш нявга за драмска ракия –

Дойди на гости –

татко ракия ще ти налее,

старите песни ще ти попее.

Ако зажалиш нявга за одринско вино –

дойди на гости

кротко и мирно.

мама ще вино от изба извади

и мойта жалба ще ти обади.

Ако зажалиш за момини устни –

прескочи нощем

портите пусти,

с одринско вино, с люта ракия

момини устни ще те опият.

Магда Петканова

Редактирано от - Tя на 27/2/2004 г/ 14:47:57

IO Ако зажалиш някой ден

за драмска ракия-

дойди на гости

с коня шарколия

Татко ракия и т.н....

Hauptmann Този път позна - леопард е

като този:

и тези:

тази песен звучи доста подканващо...

Редактирано от - Hauptmann на 27/2/2004 г/ 15:02:47

IO, съжалявам, но няма кон шарколия. От същата стихосбирка е. Харесва ми как пишеш в темата на Професора. Аз само веднъж надникнах там, но ми направи впечатление, че си искрена.

Хаупман, а на теб ти се привиждат май момички ! Ами започвай да търсиш

Ето и нещо пак любимо. Тук вече става въпрос за кон, а утре нали е Тодоров ден и трябва да уважим празника:

Павлета делия и Павлетица млада

Пенчу Славейкову

Неотседнал още коня доралия,

и заудря порти непознат делия.

А веднъж удари, дважди виком вика:

"Спиш ли, събуди се, отвори, Аглика!"

- Кой е? - "От Павлета, чак от Цариграда

много здраве нося, хубавице млада."

Дявол се измамник в мъжка гръд потава;

ясен глас трепери и се не познава.

- Грешници проклети, станали от гроба,

и зломисли хора бродят в късна доба;

карай си низ пътя, слушаш ли, човече!

Или да повикам деверите вече?

Блесна орлов поглед, блесна халосия,

гръдно се провикна непознат делия:

"Порти да целуна, ще избухне пламък.

Либе, отвори ми! или си от камък?"

А сърце играе, чудом в гръд остава...

Ясен глас трепери и се не познава.

Шепотом Аглика, като в люта жажда,

зад кована порта бърже се обажда:

- Клетнико, лъжата нека бъде с мяра;

ако си Павлета, как да хвана вяра?

"Пет години ходих...гряха ми в премежди

две очи небесни под гайтани вежди."

- Тия, що ги знае селото ни цяло...

Па кое да бъде, за Павлета гряло!

"Бялото кокиче - тебе на лицето

и снага топола - сам-сама в полето."

- А, за тях ли... колко луди са лудяли

и попара жежка на прага ми яли!

"А на гръд отляво луна кадифяна...

И венче над луна откога остана?

Първа нощ, Аглика! първа и по слава:

нели ръб на устна имам оттогава?"...

Скръцна тежка порта, сепна се делия

и увисна либе на юнашка шия.

Пейо Яворов

Латиновариант на Павлета и Аглика. Като ще да е любов, поне да е със щастлив край

beni Тони, здравей миличка-, чела, искам нещо хубаво да направя, че да харесаш - но време ми трябва.

Темата ти е страхотна. Тук на Елисавета Багряна поезията .....

просто имам нужда от време, а го нямам

ФЪРКАТИЧКО И още нещо от вечната Багряна ...

ОТПЛАТА

Елисавета Багряна

Защо си днес ти блед и мълчалив,

защо не се посмееш, пошегуваш?

Какво, ревнуваш ли? Нима боли,

нима, загубвайки ме, ти тъгуваш?

Край огъня се грееше и ти,

но мъките ми бяха ли известни?

За тебе плаках и се причестих,

и пях молитвено смирени песни.

Сега - свободен си. Върни се там

и ако можеш - забрави веднага

и мен, и моя сън - горчив и ням,

на който днес самичка се полагам.

Иди при нея, мене прокълни -

аз даже, както трябва, не обичам:

мен и снегът валящ ме пияни,

и всяка нова песен ме развлича.

Кин-Войло31
Здравей Таня! Ето тук още нещо от нежния български поет Христо Павлов Туджаров от Етрополе, известен повече сред нас под псевдонима Ясенов. Това е вече творба, която всички добре си спомнят, макар все пак да е трудно да назоват автора отведнъж и без колебание - авторът, който е имал лошия късмет да бъде подхвърлен на полузабвение:

И утрото ще дойде, Суламит,

със пурпурна усмивка на устата -

и утрото ще лъхне ведрина

в задрямалия губер на полята.

И в люлката на пролетния ден -

под погледа на ведрите простори -

с молитвата на пътник уморен

сърцето ми за теб ще заговори.

И в сянката на вечерния час,

когато притъмнеят планините

и слънцето, без ропот и без глас,

потъне надалеко зад горите -

с мъчителната жажда на дете

и с болката, от горести пропита,

сърцето ми за тебе, Суламит,

сърцето ми за тебе ще попита.

beni Ако теб те няма-

защо ли аз съм в този свят?

За да се опитвам с болка,

без надежда, и без жал

да оцелявам, а така не искам…

Защото ако теб те няма ,

Аз трябва да измисля любовта-

Като един художник, който вижда

Как раждат се от утрото цветята на деня

И вече никога не се завръщат същите…

.

И ако ти не си до мен – и вече не си същата-

Кажи ми, как да бъда аз на този свят…

=

Песента е на Жо Дасен

не искам никога да го забравяме

-

beni Et si tu n'existais pas

Dis-moi pourquoi j'existerais

Pour trainer dans un monde sans toi

Sans espoir et sans regret

Et si tu n'existais pas

J'essaierais d'inventer l'amour

Comme un peintre qui voit sous ses doigts

Naitre les couleurs du jour

Et qui n'en revient pas

Et si tu n'existais pas

Dis-moi pour qui j'existerais

Кин-Войло34
Танче, боя се, че лекичко съм те уязвил, когато ти зададох гатанките с поезията на Христо Ясенов. Съобразявам го едва сега. На едно място казваш: "Кин-Войло, ти ме изпитваш!". Наистина, бях забравил какво значи фразата "Ти ме изпитваш!" в България (доста отдавна не съм в родината си, а тук е друго...).

В България когато някой "изпитва" някого, това е равносилно на оспорване на правата на изпитвания: задават ти "изпитния въпрос", на който не е така лесно да се отговори и - след миг на леко колебание от твоя страна - "изпитващият" не пропуска язвително да отбележи: "Ми ти нищо не знаеш! Какво се навираш тук, сред нас - елита!". Тези неща, естествено, съм ги изпитвал многократно на свой гръб, но нямаш си на представа, как бързо се забравя лошото, когато вече го няма.

Аз, човекът, който съвсем не гасне от възторг пред Запада, ще трябва да отбележа, че тук, където съм, "изпитването" не носи този язвителен подсмисъл като у нас и това е една от малкото добри страни, които намирам в Северна Америка. Напротив, когато ти задават гатанки, това е основание да се радваш, защото то маркира желанието на "изпитващия" да се занимава с тебе. Западната трагедия е от друго естество - никой от никого не се интересува и имаш чувството, че когато погледите на окръжаващите те попаднат случайно върху тебе, те сякаш гледат през стъкло - не виждат тебе. Ако започнат, обаче, да ти задават въпроси, това значи, че има надежда да се опитат да направят съвместно с тебе нещо в конструктивен дух, а то е основание за огромна радост.

Що се отнася до Ясенов, аз дълго време не си давах сметка, че той е една силно пренебрегвана фигура в родната книжовност. Между другото - един интересен факт: той е учил в Свищов, в тогавашното Търговско Училище, което е прототип на сегашния Икономически Университет, където ти завършваш образованието си. Той е трябвало да подхване бащината си тъгрговия, но търговец от него не е станало, защото е бил роден за поет. Механизмът на пренебрегването на Ясенов се базира на факта, че в средното училище (през епохата на "социализъма" него го набеждаваха за "пролетарски поет", поради което на хората им се отщяваше да четат каквото и да било от него. Та кой би искал да чете "пролетарски поети" - този етикет не пощади нито Смирненски, нито Вапцаров, които имат "граждански будно" звучение в творчеството си, но никой не е сигурен какво точно трябва да означава термина "пролетарска поезия". Ха-ха-ха, г-н Туджаров, син на крупния етрополски търговец Павел Туджаров, бил станал "пролетарски поет" - я виж ти!

Що се отнася до идеите за социална справедливост, хората могат да си ги имат и без да им се лепва етикета "пролетарски"! Още повече, че в България никога не е имало пролетарии; имало е хора, обядняли, защото са бивали подлагани на зверски грабеж и разорения по време на идиотските войни, които Ковбургите са водили за тяхна сметка. (Нарочно пиша Ковбурги, а не Кобурги! ) Но да се твърди за България, че е имало в нея пролетарии, е обидно - "пролетарий" в Късния Рим е означавало "клошар", сиреч такъв, който го е мързяло и е предпочитал да проси за няколко капки вино повече...

По повод пренебрегнатите поети - дали знаем нещо съществено за Димитър Полянов? Едва ли! Защото Д. Полянов също беше един от "пролетариите". А Полянов е един прекрасен поет - също полузабравен, ако не и съвсем...

beni Димитър Бояджиев - от доста време си мислех за него да ви напомня, за Люсиен, едва ли има някой да не помни поне два реда от тези стихове-

.

Писмо

.

Все така съм тъжен, Люсиен!

Мисли странни, светли и нелепи

все така ми тегнат нощ и ден.

За света очите ми са слепи.

.

С буден поглед срещам съзорен

небосвода утром, с болка тъпа.

Колко те обичам, Люсиен!

Колко съм злочест, другарко скъпа!

.

Вечер сред тревожна тъмнина,

иде някой страшен и огромен,

с дрезгав глас вещай злочестина.

.

Ужасен го слушам, Люсиен!

Но защо и твоя сладък спомен

като ужас висне върху мен?

.

Iona

Да чакаш

Стаени, задъхнали,

чакаме всичко:

И радост, и мъка

и звън за беда

От чакане дълго,

превити сме ничком

И не един в огъня

тоз изгоря.

След първите крачки,

стоиме на прага

и чакаме снажен,

любим силует

които ни грабва

и с които в наслада.

танцуваме онзи,

измислен балет.

Години минават,

отваряме двери,

Децата със рани

по ръце и крака

Нахлуват безгрижни

със дъх запъхтели

-излизат след мигове

веч под ръка.

И Господа-Бог

нека пулса опази

когато клепачите

в ранни зори

неслепени чакат.

Дали тя ни мрази

затова,

че го чакаме само дори?

Захлопне ли двер,

във видения плувам

-безоблачни, сини

със срещи и смях.

С очи непритворени,

често бленувам,

че чакан аз също,

някога бях

от израелския поет Мони Папо, които пише главно на български

Iona и още нещо от Мони Папо

ПЪРВА СВЕТЛИНА

АЗ ИСКАМ СЛЪНЦЕТО ДА МЕ СПОХОЖДА

СЪС ПЪРВИТЕ ЛЪЧ НА УТРИНТА.

И ТИХА РАДОСТ ДА ПРОБОЖДА

СЪРЦЕТО МИ ОТ ЛЮБОВТТА

КЪМ ВИСИНИТЕ И ПРОСТОРА

КЪМ ДИШАЩАТА ЗЕМНА ШИР

КЪМ КРАЧЕЩИТЕ С МЕНЕ ХОРА

КЪМ ТЕБЕ ВСЕОБХВАЩАШ МИР.

АЗ ПЪРВА СВЕТЛИНА ЖЕЛАЯ,

А НЕ ПОСЛЕДНИТЕ ЛЪЧИ

Кин-Войло, не се притеснявай! Ако бях обидена, щях със сигурност да си кажа. И дори да си ме изпитвал, какво от това? Аз имам нужда, а и всеки човек, защото много неща не знаем.

Ето е дна хубава мисъл на Исак Нютон, която гласи:

"Това, което знаем, е капка.

Това, което не знаем, е океан."

Ще постна и нещо много хубаво за обидата от Михаил Пришвин, който страшно харесвам, но сигурно утре.

За Полянов съм пак малко непросветена и с бегли спомени, но по принцип за мен няма пролетарски и непролетарски писатели и поети. Щях да преписвам точно същото, което си ми пуснал тук, но видях, че цялото "Посвещения" го има в liternet.bg. Наистина е нежен този поет.

Специално избрах една македонска народна песен, която е от една малка книжка. Всъщност те са две книжки, в които има много история и народни песни. Между другото сина ми ги чете постоянно и от сега е кандидат да членува във ВМРО. Интересува се най-много от история, а темата за Македония му е една от любимите. Направо си е ненормално за дете на 14, но аз се гордея с него.

Бени, благодаря! За песента и за всичко. Много браво на теб Писах ти нещо подобно.

Мила Iona, четох и в друга тема стихове от този поет. Прекрасни са.

И Салис Таджер харесвам също.

Редактирано от - Tя на 28/2/2004 г/ 23:59:55

ЦЪФНАЛО Е ЦВЕКЕ ШАРЕНО

Цъфнало е цвеке шарено / 2

на момино, на момино пенджере / 2

Сутрин го, сутрин го моме полива / 2

вечер го, вечер го момче обира / 2

Моме го, моме го люто кълнеше / 2

пукнало, пукнало лудо треснало / 2

Не знаеш, не знаеш моми да любиш / 2

сал знаеш, сал знаеш цвеке да крадеш / 2

Текст и музика: народни

СТРАХУВАМ СЕ!...

Не си ли само образ,

рисуван върху пясъка от мен,

какъвто съм те викала с години,

не съм ли те измислила такъв,

не си ли мой каприз или безумие...

... Все едно,

какъвто и да си,

дори да знам, че утре ще изчезнеш,

ще спра до теб

със оня страшен риск –

да стъпя върху слънчев лъч

над бездна.

Теодора Ганчева

ПРЕЖИВЯВАНЕ

Аз съм песен,

идвам

от песен...

Белият вятър

на твоят глас

ме е понесъл...

Улови ме

в сърцето си

диво и меко

и ще стана трева –

гъвкави, хладни коси

покрай теб ще развея.

Ще стана тъмноока гора,

да изгубиш сянката си в нея.

Ще стана река –

до дъхът ти

да те залея...

Теодора Ганчева

Редактирано от - Tя на 29/2/2004 г/ 11:56:08

*

Врабче,

на моето момиче нежна радост,

с което тя играе в скута си

и позволява пръстите й да кълве.

като че ли самата тя го предизвиква...

И аз желая тази красота,

как бих желал и аз да поиграя

със тебе весело врабче,

за да разсея черните си скърби

и да олекне на душата ми.

*

Очите ти са медени от сладост,

Ювенциус, и ако ме оставят

да ги целувам колкото си искам

- не бих се уморил да ги целувам...

Три хиляди целувки бих ими сложил

и пак не ще ми стигнат може би...

и както нивата е гъсто жито,

тъй бих пожънал жътва от целувки

*

И ти ми обещаваш, мой живот,

че моята любов ще бъде нежна

и че ще трае винаги.

Велики богове... Сторете,

та обещанието да е истинско

и ако тя говори искрено,

от все сърце – то нека

да трае възела на нашата любов

свещена – чак до края на живота ни.

КАТУЛ / 87г.пр.н.е.-54г.пр.н.е./

Из “Антична поезия”

Приятен и усмихнат ден на всички приятели!

Успешна да ви е предстоящата седмица! Бъдете здрави - бели и червени, като мартениците, които ще завържете и ще ви завържат утре!

Пиша, че утре може и да ме няма...

c44
Честита Баба Марта
цъфте

Честита Баба Марта,

здраве и късмет

si

ФЪРКАТИЧКО

Честита Баба Марта !

rubstone

Честита Баба Марта Рибке!

Кин-Войло48

Click on the icon!

...И Честита Баба Марта!...

Hauptmann На теб

Обич, нежност и болка във рима,

и шепота тих на мечтите,

докато думите ги има,

ще ти ги вплитам в косите.

На овчарски кавали звуците чудни,

на самодивски хора тревите,

плачът на скъсаните струни -

ще ти ги вплитам в косите.

По езера стихнали пътеки лунни,

прибоят тътнещ на вълните,

остави ми поне две думи -

да ти ги вплитам в косите.

Искрено благодаря!

Дано всичко да върви в тон с времето, за да бъдем всички слънчеви и усмихнати!

Анонимен51
АЙ МНОГО САКАМ

/ На М. Л. А. /

Ай много сакам, стара ле майко,

на равни двори да седам,

на на равни двори да седам, майко

кога ми слънце захожда.

Со верно либе да седам, майко,

двайцата ние влюбени,

ръце да държим, сладко да сборим

на слънце да се радваме!

Слънцето нази да грее, майко,

слънцето ясно цървено,

любов пък сърца да топли, майко,

нашата любов голема!

Земя умира, стара ле майко,

щом слънце не я огрее,

човек не може без любов, майко,

без любов не се живее.

Текст и музика: Никола Григоров

Я ПОДАЙ ГИ, ЛИБЕ, ЧАШИТЕ

на М. Л. А.

Я подай ги либе чашите

я налей го мила виното,

да си пием либе, да си пеем

да си пеем мила да се любим.

Драго ми е либе на сърцето

драго ми е мила на душата,

да ти гледам либе лицето

да ти любам мила устата.

Очите ти либе звездици

снагата ти мила мермерна,

все да гледам либе не ми стига

все да любам мила още сакам.

Я подай ги либе чашите

я налей ги мила виното,

да си пием либе да си пеем

да си пеем мила да се любим.

Текст и музика: Никола Григоров

Цъфтенце, на два пъти не могла да отворя темата ти. Утре ще гледам да напиша.

Привет и приятна вечер!

Малко поезия пак - английска, тъжна и много женска!

ТИ НИКОГА НЕ ЩЕ ПОСРЕЩНЕШ ИЗГРЕВА

Ти никога не ще посрещнеш изгрева,

сияещ с първи слънчев лъч, на нежното великолепие в зората.

Не ще откриеш топлината във очите на жената,

доверчиво любила и неведнъж за прошка сили имала

да ги затвори за лъжата.

Не ще намериш въглен жив

в изгасеното от теб, а не от дъжд и буря, стоплящо огнище

на уютно приютилата те горска хижа в тишината.

Че няма блясък ножът остър, ако недокоснат е от светлината.

Нито чувство в мъртва плът без кръв.

Ни жар остава, ако огънят нетлял е задушен,

и мокри и сурови са били дървата, непламнали дори от самотата.

Каква ти радост, болка, спомен или прошка!

Какъв ти плам без огнената жар!

АЗ ЗНАМ

Аз знам - ти търсиш само мен,

когато в другата за най-горещата целувка впиваш устни,

в устните й страстни не нея да откриеш,

а да намериш мен.

Аз знам - когато до умора се притискаш в друга,

за милувката си жадна женска плът ти искаш,

там не нея да обвиеш, а да проникнеш в мен.

Аз знам - когато шепнеш на ухото на коя да е жена

най-нежните и съкровени на любовник чувствени слова,

очакваш моя глас да чуеш и изричаш ги за мен.

Аз знам - когато болката все пак докарва сълзи

в твоите на вид безчувствени очи,

ти страдаш не за друга, а единствено за мен.

Аз знам - когато ти не си до мен, а си до друга,

ти не ми изневеряваш,

тъй като от страст по мен единствено изгаряш,

защото ти обичаш само мен.

Мерил Мор

цъфте Танче, темата е голяма като обем за

това преди да влезеш в нея трябва

в твоята тема да натиснеш бутончето

скрии мненията то се намира под

бутончето добави мнение

si

ФЪРКАТИЧКО НЕ ТЪГУВАЙ

Салис Таджер

Не тъгувай, макар да е тъжно

Не тъгувай, макар да боли.

Идва зима! Защо да се лъжем?

И студено е. Падат мъгли.

И понякога се свива сърцето.

Губят стойност най-скъпи неща

Няма птици! Угасват в небето

светлините. Ще дойде нощта.

Не тъгувай, живота е кратък

Всичко тук е - и пъкъл и рай

Всичко вземай и дай без остатък

работи и обичай до край.

Сбогом слънце! Защо да се лъжем.

И студено е. Падат мъгли.

Не тъгувай, макар да е тъжно.

Не тъгувай, макар да боли.

Тая, каза, че обичаш Сали Таджер.

Намерих това стихотворение и много ми хареса, сигурна съм ще хареса и на теб.

Това което казва Цъфте, направи същото и за моята тема.

Тогава няма никакъв проблем.

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 04/3/2004 г/ 19:39:02

Преди време писах в темата на Айс какво мисля за любовта и за непрекъснатото търсене на двете половини. Ето тук интерсна статия по въпроса:

Натиснете тук

Това съм го пускала в темата на Фър, но понеже много го харесвам - и тук:

Писмото

Здравей, Самота,

Колко отдавна не съм чувал нищо за теб. Не съм те виждал отдавна. Не съм ти писал... кажи ми – от колко време не съм заравял пръстите в заплетените ти, гъсти коси и не съм се отпускал олекнал върху тежките ти, плътни гърди. Къде беше? Обичаш ли ме още? Търси ли ме? Разпитва ли приятелите ми за мен... или не си? Да – трудно би могла да ме откриеш този път. Прости ми! Скитах много... Срещах много други Самоти, бях с тях, но как бих могъл да ги сравня с теб? Не мога? Не мога. Ти си различна, защото ти си моя. Единствено за мен – от всички други – Само ти. И ето – пиша ти. Спомням си за теб. И ми е леко и тъжно някак си. И ако четейки на теб ти домъчнее също – не се разчувствай.

Пиша ти с големи букви: МОЛЯ ТЕ – НЕДЕЙ ПЛАЧИ!

Ще ми повярваш ли – сега вече те разбирам. Да, аз наистина разбирам, че с теб разделени не можем да бъдем... впрочем отново съм в нова квартира / ще ти напиша адреса от другата страна на листа/ и ако решиш да ме посетиш – ще те посрещна като най – верния ми приятел – как бих могъл да те изпъдя? Няма, както в дните отминали по кръчмите и по гарите да се влача, а когато ти нежно и загрижено ме прегръщаше, когато се връщах да пия до безсъние, да троша всичко, да крещя и да плача. Няма да търся приятели, за да се крия при тях. А ако няма никой край мен – да бягам, изтръпнал от страх. И пеейки дивашки – да окуражавам свитата си, трепереща душа. Да уморявам, да измъчвам тялото си да разкапване, за да мога да заспя. Спомням си колко пъти – ти, обидена, унизена, се заричаше, през сълзите си, че това е за последен път, че този път си отиваш завинаги. Но се връщаше след време и ми казваше, че все едно – единствено с мен се чувстваш щастлива. А аз те мразех. Казвах, че те мразя, измъчвах те, крещях, заплашвах... Ти плачеше, плачеше много и сълзите ти отмиваха злобата, гордостта ти... Отиваше си - но винаги чувствайки кога имам нужда от теб – се завръщаше. Прощаваше ми – и да започнем всичко отново – беше готова.

Често те посрещаха жени – в ръцете си с ножове и въжета. Но ти чакаше надеждна , вярна, нежна, мълчалива... Ти знаеше – жените рано или късно си отиват, защото винаги оставаха несигурни с мен. И никога не можеха изцяло да ме имат.

Може би гледайки листа, върху който сега ти пиша, ти ще си спомниш как четях пред теб на глас последните си стихове. Сега те са нахвърляни, намачкани край мен, примесени с изсъхналите клони – това е, в което се превърнаха мечтите ми. Когато дойдеш – ще запаля огън с тях и ще се стоплим. Не съм отчаян – не си мисли това. Да – може би съм малко уморен... Искам да те видя, да се отпусна. Ти си свободна – прави каквото искаш – целувай ме, обичай ме, танцувай – няма никога да те напусна. Аз съм горд, че мога да съм с теб и повече от всякога – уверен.

Ела!

Ще се укроти пречистена кръвта ми и като спокойни есенни вълни ще стигне до най-закътаните заливи на сърцето ми. И както чайките, които знаят как, размахвайки крилата си да галят въздуха и да укротяват ветровете , а след това се спускат бавно и се сливат с ритъма на топлата вода – ще се отпуснем, прегърнати и ще се слеем с тишината.

Самота – ела!

Разсъмва се. Ето – първият камбанен звън – Дин - Дан, Бим – Дан, Бим – Дам...

Чакам те. Ела. Тук съм. Сам.

Д. Денев

Е, има и мъже-лирици наистина

***

Стига упреци! Стига!

Стига празни слова.

Нещо все не достига.

Но какво от това?

По-добре е да има неизпита вода,

закопняла любима, зажадняла уста...

И света да изглежда

като пролетен цвят,

с красота и надежда,

да е весел и млад...

А в сърцето горещо

светлинки да трептят

и да има все нещо

недостигнато в път.

В сетен час с поглед бистър

да си кажа без страх;

ненапразно съм писал,

ненапразно живях!

Салис Таджер

Ji

ФЪРКАТИЧКО
СПЯЩАТА КРАСАВИЦА

Маргарита Петкова

Каква принцеса бях, каква принцеса!

Как влюбваха се принцовете в мене!

Безгрижно, лекомислено, божествено

живеех – пренебрегнала вретеното.

Как покорявах всичко само с поглед!

Бях вятърничава и мъдра – всякаква.

За мен мъжете стъпваха във огъня.

И тайно във съня си ме изплакваха.

Каква принцеса бях... Но ме докоснаха

очите ти – две остриета сини.

Прибрах короната, разгоних гостите

и те приех – в едно със орисията си.

Какво си мислиш – че изтлява миналото?

Че край си има всяка женска лудост?

Повярвай ми – макар след сто години

принцесата във мен пак ще се събуди.

Ji, , маргаритките са цветята на милите и срамежливи жени. И на мен ми харесват !

Фър, като в приказките!

На мен обаче за днес ми стига. Лека нощ!

Жена

Навярно винаги ще те обичам

и ще откривам в теб безброй неща

бъди каквато си, това е всичко

това е тайната на любовта

Бъди загадъчна и пряма

Непредвидима като дъжд

Непостоянна като вятъра

подухнал изведнъж

Навярно винаги ще те обичам

и ще откривам в теб безброй неща

Бъди една жена, едно момиче

с едно сърце, с безброй лица

Бъди красивата Елена, която Омир вдъхнови

Бъди Мария Магдалена но бъди.

А ако някога, недай си боже,

но както често става в този свят

решиш че повече със мен не можеш

и че не сам ти вече мил и драг

ще се сбогувам без обида

а с благодарност за това

че те познавах, че те има и сега

Знайни незнайни, скрити и явни

вечните тайни, тайните на любовта

минали, днешни, бъдещи, вечните,

всички се срещат във твоето име жена.

В твоето име,

в твоето име,

в твоето име,

жена.

Ji Тя, тука пише друго за Маргаритката...

Натиснете тук

Да, това е когато мъж ти подарява маргаритки

Цветето символизира неговите чувства, а не каква си ти.

Бени, ако днес ти остане време да минеш- подбрах за теб нещо специално. Разбарх, че нещо пишеш. Дано нещо ти помогне! На мен много ми харесва.

“Ще седнем тук

и ще оставим мелодията

да милва ушите ни:

меката тишина, нощта –

да ни докосват

в сладостно съзвучие”

Шекспир

Редактирано от - Tя на 06/3/2004 г/ 11:17:03

“Не вярвай, че жар са звездите,

че слънцето свети над нас,

че истина крий се в лъжите,

но вярвай, че любя те аз.

О, мила Офелия! Мъчат ме

размерени срички, а з не владея изкуството да

размервам своите въздишки. Но вярвай, че те

любя, най-нежно, о, най-нежно! Прощавай.

Вечно твой, моя скъпа госпожице, додето

е живо това тяло,

Хамлет”

КРАЛИЦАТА

Върба се свежда над потока там,

Огледала в прозрачните вълни

листата си печално – сиви. Там

дошла тя със венци от маргаритки,

иглика, крин и кукувича прежда

- която волни пастири зоват

тъй грубо, ала скромните моми

й казват “мъртви пръсти”. Там като

се покачила тя, за да накичи

венците си по сведените клони –

една лъжовна вейка се окършва

и нейните цветя изпадали

ведно със нея във потока плачущ.

Широко над водата разпрострели

се дрехите й и понесли я

като сирена. А тя пеела

мелодии от стари песни, сякаш

не схващала нещастието си

или пък е била наистина

родена за това... Но не за дълго –

натегналите от водата дрехи

увличат я, нещастната, надолу

от нейното вълшебно, звучно ложе

дълбоко в тинестата смърт.

Из "Хамлет" от Уилиам Шекспир

Превод: Гео Милев

Редактирано от - Tя на 06/3/2004 г/ 11:57:21

ПИСМО ДО МАМА

Каква невеста си била ти, мамо!

как светнал младоженческият двор,

когато те извели на хармана

за първото ти сватбено хоро.

Като сърна на горската поляна

внезапно озовала се в кордон –

изтръпнала – забравила си, мамо,

да сториш на свекървата поклон.

Ти – другоселка в кръг от непознати!

Но те простили малкия ти грях.

сто чирпанлии – набори на тати –

залели всичко с вино и със смях.

А ти в хорото – пъргава, чевръста –

отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.

А плитките ти две змии до кръста –

пленили младоженческия двор.

Какви коси! Едничка ли девойка

въздишала на моминския праг

да метне като житена ръкойка

таквиз коси до момъка си драг.

Във тях е пресен черноземен блясък

и златото на утринна заря,

среброто на подводен ръчен пясък

и бронза сив на хлебната кора

преливали се буйно или плахо...

Години, мамо, има оттогаз.

И три деца с косите ти играха,

със тях играх във люлката и аз.

Те милваха лицето ми, когато

целуваше ме нежна и добра.

Те паднаха в безреда онуй лято,

в което оковаха моя брат.

Тогава ти завърза ги в чембера.

Сълзи покриха бледите страни.

и дирих аз утеха да намеря,

но лесно ли е във такива дни?

В такива дни аз – плахото селянче –

поисках за гимназия пари.

А ти над бедността ни да поплачеш

зад кладенеца привечер се скри.

На заранта - прегърбена и жалка –

с отрязани коси, с подпухнали очи –

прегърна ме и каза: “ Припечелих малко.

Вземи парите, сине, и учи!”

Сега са други времена, друг – простора.

Пораснах. Учих. Ето ме сега.

Здрависват ме с любов добрите хора,

и ненавижда, мрази ме врага.

Но пиша аз и искам да съм верен,

и любовта стиха ми да краси.

Ала назад ли погледа си вперя,

аз виждам твоите отрязани коси.

Дали стиха ми днес те утешава

и в песните ми виждаш ли, кажи,

отплатата за мъката тогава,

която не на теб, но мен сега тежи?

Едва ли... Ала ще успея, мамо!

Как няма да успее оня син,

пред който като неплатен огромен данък

лежат продадените майчини коси.

Павел Матев

ОБИДА

Мнозина, понеже знаят доброто си намерение, полезно за другите, се обиждат. Ето защо не бива изобщо да се обиждаме и трябва да смятаме това за свой порок и слабост. Обиденият човек се чувства изключителен: обидата е маска на себелюбието.

Това чувство, подобно на смъртта, е присъщо на всички и всеки от нас е длъжен да преодолее самотата си, да се превърне в нещо полезно и да се разпредели между хората.

Така аз например, когато се превръщам в книги с огромни тиражи, се разпръсквам целият, след излизането си, когато отново остана самотен, пак излизам и пак оставам сам...

Знам, че може да ми се случи такъв ден, когато след излизането няма да ми достигнат сили да започна нова борба с обидата си. А може би и ще ми достигнат? Ако ли не – тогава ще си помисля как да изляза от общото положение. Но предварително не искам да се готвя и да се застраховам срещу непоносимата обида: това ми пречи, отслабва борбата, която водя със средствата на творчеството.

ЗА ЛЮБОВТА

Нощес си мислих за двата вида любов. Едната е като у животните: получиш – и отблъснеш с крак или захвърлиш някъде, както Стенка е хвърлил във Волга своята княжна, както повечето мъже, без да изключваме и самия Лев Толстой, си представят любовта към жената.

И другата любов, в която се появява твоето лично утвърждаване на някои прекрасни черти на любимия човек, непознати за другите, любов като призвание, като излизане на самотния човек сред хората.

Често виждаме, че мъжът е някакъв си, а жената чудесна. Това значи, че не познаваме скритите достойнства на този мъж, оценен от жената: защото любовта подбира и навярно тъкмо в този случай има истинска любов.

Любовта в действителност е проста, а ако се проследи и запише какво ни минава през главата, докато външно стане добре, какви съмнения и колебания и какво ли не!

А в действителност, ако погледнеш отстрани, колко просто е всичко и, кой знае защо, досега хората не са знаели всички заедно – по правила, и то задължителни за всички – да създават любов...

СИГНАЛИТЕ НА ПРИРОДАТА

Под прозореца ми цяла нощ пя славей и аз мислех за славея и чучулигата на Шекспир и “Ромео”: човечеството след Шекспир все повтаря ли, повтаря тези сигнали на природата и за нощта /славеят/, и за утрото /чучулигата/.

И аз си мислех, когато пееше славеят, че у Шекспир това вземане на поезия от природата е било нещо случайно, а аз съм го превърнал в свой път.

Разкошното утро излизаше от гъстата мъгла най-напред със звукове: пееха славеи, кукувици, сетне постепенно взеха да излизат ели, излезе и една офика, побеляла от роса, цялата сякаш в паяжина.

Михаил Михайлович Пришвин

Ji Тя, на мен ми хареса снимката

и това което е като излъчване

и въздействие върху мен.

Харесвам други цветя.... но всяко цвете е красиво

ФЪРКАТИЧКО ПОЗВОЛИ МИ ДАСЕ ВЛЮБЯ В ТЕБ

Илиян Димитров

Позволи ми да се влюбя в теб:

да заживея пак

със мисълта за някой друг,

а не с жестоката самозаблуда,

че съм готов да се обичам.

Позволи ми да те разсъбличам

и под маските на твоите усмивки

всеки път да те откривам нова

и различна:

загадъчна, фатална, зряла, иронична -

непостоянна като есенно небе -

наивна..., сериозна, нежна, деспотична,

любовница, жена,

и едновременно ... дете.

Позволи ми да те доизмислям и да те мечтая,

остани до края непозната,

във блян ми позволи да те превърна, в полуспомен,

да те достигам...

и никога не те позная...

Позволи ми да повярвам в теб,

да те превърна в идол,

в божество

от женственост и красота -

в съвършенство...

Да те жадувам и да те зова

и всяка нощ опиянен от ласките на блудната луна,

обезумял от страст и самота,

изгубен в твоите отражения,

полудял от нощните видения,

изтерзан от мисли и съмнения,

да те отричам и да те руша...

А после... в утринната тишина

разкаян пред тебе да сведа глава,

мълчанието ти да ти простя

и пак да те издигна в себе си -

от пясък кула,

мелница от вятър и мечти...

Позволи ми да се влюбя в теб...

и ми прости...

за думите и плоските шеги,

за заблудите и жестовете нервни,

за клетвите, които не изричам,

позволи ми да се влюбя в теб

и да повярвам пак,

че съм способен да обичам...

Фър, благодаря ти много!

Направо ме разплака това стихотворение!

Колко ли трябва да обичаш една жена, за да й напишеш такова нещо?!

А за цветята, не знам дали има жена, която да не ги обича. Де да имаше обече повече мъже, които да ги подаряват, но с чувство.

цъфте

ИСКАМ

******

Любовница

Искам да си истинска жена - любовница

през всичко да прекрачиш!

През ехидността на съдбата ни - сводница

през условности които ще те влачат

във леглото на предопределения...

През очи които плачат

и ти си за тях набедения...

През срамежливи любовни послания,

през забранени любовни наслади,

през греховни желания

ти ще останеш най-свята...

***

Любовница - апотеоз на жена!!

Искам

Искам ако утре имам време

да намеря старата стряха

и въже от думи да си взема

на врата ми да ме чака.

С кука от предците взета

да увисна от потона

с връзка лук до лютите чушлета,

лошотийте да гоня.

Там под циглите на старата къща,

нека с всеки се обричам,

към изгубеното да се връщам,

коренчето да обичам!

Да не се забрави!

Искам бавно да те обричам

когато душата си давам,

в твоя ден без свян да надничам

нищо да не се забрави!

Искам бавно да те събличам

с длани до болка корави

по твоето тяло да тичам

нищо да не се забрави!

Искам бавно да те обичам

с обич дете да оставим

нашите думи да срича

нищо да не се забрави!

Искам бавно да те обличам...

с бръчки времето го прави...

Чистата сълза се стича

нищо няма да се забрави!

от Георги Динински

*****************

Никога няма да можеш

същия вкус да усетиш

същите думи да кажеш

други знаци ще сложиш

своя път да бележиш...

и по друг ще плачеш...

si

О, МОЯ КРАСОТА, ЗАЩО...

Защо, вървя ли нявга из полето,

окичено с тревици и цветя,

все твоя образ пълни ми сърцето,

о, мое цвете, моя красота?...

Когато гледам розите, червени

като кораловите ти уста,

защо все ти явяваш се пред мене,

о, моя розо, моя красота?...

Защо, кат слушам славея във парка

да пее, скрит в зелените листа,

все твоя лик в мечтите ми се мярка,

о, моя песен, моя красота?...

Когато гледам къдрите ти златни –

най-хубавия дар на младостта –

защо сал аз дъха им сещам ароматни,

о, мое злато, моя красота?...

СЕРГЕЙ РУМЯНЦЕВ

c75
аре и от мене нещо

цъфте почти я бях забравила

добре, че си я намерил.

si

c77
да, нали ти рекох, че съм гушнал нещо от албумчето...твое

от други албумчета не смеем да пускам...

Paul Delvaux78
Paul Delvaux: "L'Homme de la Rue (1940)

Голотата на човешкото месо понявга може да добие и артистични измерения...

...Или както казваше баба ми: "Лесно се правят деца, трудно се прави изкуство!"

Изкуствота е вечно! Да живее изкуството!

Ако перефразирам великата фраза...

Добро утро и много усмихнат ден на всички!

Редактирано от - Tя на 07/3/2004 г/ 06:07:31

Кин-Войло80
Здравей Таня! Прекрасни полинезийски франджипани! Не помня дали съм споменавал из темите, но като ходихме преди известно време на един от островите в Полинезия, съгласно всеизвестната тамошна традиция на гостоприемство спрямо туристите, ни посрещнаха на летището с гирлянди от франджипани и за няколко секунди се видяхне накамарени с тях. Отнесохме си ги в хотела, а после се заредиха ден след ден, през които чакахме цветята да увехнат, но те не бързаха. Аз ги събирах през деня и ги слагах - така, както са на вързоп - в един от куфарите ни, за да не ни ги напръскат в наше отсъствие с инсектициди и после да не се отровим, като ги дъжим близо до себе си. Пръскането с инсекцтициди беше основно задължение на хората в хотела, защото иначе в онзи тропически район биха ни дошли на гости какви ли не представители на животинския свят - като се започне с паяците...

И така, всеки ден цветята престояваха в куфара, а вечер ги изваждах, за да освежават иначе нажежения и през нощта въздух.

Моето учудване нямаше граници, когато цяла година по-късно - вече в жилището ни в Канада - извадих същия куфар, защото щяхме да ходим пак нанякъде: пространството вътре в куфара беше запазило удивително ярко аромата на франджипаните. А той е едно зашеметяващо ухание...

----------------------------------

Що се отнася до изкуството, което БИЛО ВЕЧНО. Горната картинка я е публикувал Ицо, именно за да прокара тезта си за вечното изкуство. Правилно си го разбрала. Но ние спорим с него по този въпрос. Аз подхождам философски по въпроса и противопоставям на "вечността на изкуството", "вечността на живота".

Тази моя теза е продиктувана от осбеното ми схващане за "интегралната душа", което даже днес се опитах да загатна в един постинг в моята тема (КРИСТАЛИТЕ...) Аз смятам, че душата на човека е безсмъртна дотолкова, доколкото има своите опорни точки. А опрните точки са за нея човешките тела, която една душа се е наела да "стопанисва" (съжалявам, че използуван такива профанически изразни средства!). Обикновената представа на вярващите в съществуването на човешка душа хора е, че индивидът се състои от видима част - тяло - и невидима част - душа. Сиреч, едно тяло - една душа! Моят възглед е малко по-друг - аз смятам, че една душа е винаги "интегрална", или носи в себе си потенциала да бъде "интегрална", което ще рече, че една душа интегрира множество тела, пръснати по света. Това са тела с идендични личностни характеристики - двойници едни на други - и затова душата ги подбира да са разделени едно от друго на големи разстояния, така че да бъде сведен шанса някой ден да се срещнат до нула. Иначе, можем да си представим как би изглеждал света ако имаше цели градове, плътно заселени с идентични телесни "обекти" на една и съща душа - "клас"! За "интегралната душа" от съществена важност е МНОЖЕСТВЕНОСТТА на опорните й точки - тела.

И така, телата "дишат, работят, живеят, и даже стихове пишат - тъй както умеят"... В ежедневието си телесните "обекти" натрупват знания и опит, който автоматично се докладва на "душата-център". Големият проблем е, че една душа, при определени обстоятелства може да остане без тела, т.е. без опорни точки - да речем по време на война, мор, чума, потоп или други природни или "конспиративни" бедствия... Тогава душата е обречена. Тогава никакво изкуство, колкото и "вечно" да ни изглежда то, не може да й помогне! Душата УМИРА! Не бива да лежим на онова ухо, в което ни се нашпва, че душата е вечна! Не, тя не е вечна! Тя е много уязвима именно поради опасността да остане без нито едно тяло, което да я приюти. Казват, че имало "праведни души" и "грешни души". Според мен, ако това е вярно (а аз не съм религиозен точно по този начин, че да търся дуализма в света, който да дели нещата в себе си на "правилни" и "неправилни", на "праведни" и "грешни", на "добри" и "зли"...), то тогава би трябвало да приемем, че една "грешна душа" ще трябва да е такава, която отрязва пътя си към "самообновяване, чрез намирането на нови опорни точки - тела". Следователно, вечността е в правенето на деца, а не в правенето на изкуство - точно обратното на тезата на бабата на Ицо, която и аз добре познавах: беше художничка жената и затуй теглеше чергата все към себе си.

Та такива ми ти работи...

ФЪРКАТИЧКО Тая, благодаря ти. Харесаха ми.

Спомена , че днес си на работа.

Но ти оставям тук едно стихотворение на Христо Фотев, което ще разтупти сърцето ти...

МОРЕТО

Христо Фотев

Посвещавам на Стоян Добрев

Тихо -

както вали.

Тихо -

както боли.

Тихо.

Тихо.

Тихо -

снежинките засипаха сърцето ми.

Сърцето ми, по-пусто от градините

на София, напълно изоставени

от скитници, мечтатели и влюбени

(Умираше засипано сърцето ми.)

И моята носталгия единствено

ме стопляше със детските си хълбоци

и викаше насреща ми: приятелю,

не вярвай, че морето е измислица.

Морето съществува - и достатъчна

е вярата ти в някакво приятелство,

за да израсне бавно пред очите ти.

Морето се изправи пред очите ми.

Водата му със гъвкаво движение

се чупеше в кристалите на пясъка.

Дълбоко утаени, цветовете му

очакваха нетърпеливо слънцето.

Изнемощели лягаха делфините

в прегръдките на хладните течения

и сенките им падаха стремително

над рибите... И рибите се плашеха.

И рибите живееха... И някъде

из дъното - сарматско - на душата ми

изплуваха най-смътните ми спомени...

...Хрилете ми изгаряха от въздуха.

И перките ми блъскаха дърветата.

И люспите ми падаха по пясъка

хилядолетия преди сълзите ми...

О, рибите живееха... Не бързайте.

Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.

По стъпките ни към небето - нашата

съдба на ужасени победители...

Не знаете вий колко е мъчително

и колко е опасно - да се връщате

отново към морето си - потресени,

че в себе си морето не намирате.

Морето ни (О, загубо) във себе си

ний първо го убиваме... Не бързайте,

лъчисти вий - нежни, да излизате.

Не знаете вий - откъде ще знаете

жестоката ни нужда да обичаме...

И колко ни е трудно да обичаме

не знаете вий... Мисля си понякога,

че любовта е чувство към морето ни -

бездънното, най-синьото, безкрайното,

в което ний преди сме съществували.

Навярно ни е било много хубаво,

когато непрекъснато сме плували.

И затова след всички перипетии,

които сме преминали - единствено

любовното ни чувство е останало -

ний винаги се влюбваме в някого.

Обичаме ли - носиме телата си

с космическата лекота на рибите.

И откъде е странното мълчание

на влюбените? Откъде е странната

и хармонична пластика - над думите?

(Над думите с които ний отчаяно,

заместихме езика на очите си...)

...Как искаме ний вечно да обичаме,

но толкова е трудно да обичаме -

до края да се радваме на себе си.

Аз няма да говоря за казармите,

парадите, казармите, убийствата -

ще премълча военното безумие,

защото ще умра от отвращение.

Аз ще възпея святото мълчание

на влюбените... Скока им над Думите.

Езика на телата - и в очите им.

Дълбокото им сродство със делфините.

Морето се отдръпна пред очите ми.

На дъното му се усмихва лятото.

Случайното докосване на хората

отекваше дълбоко във сърцето ми.

А хората се качваха в трамваите

и влизаха - разменяха си поздрави.

Отърваха с усмивки от косите си,

лицата си, ръцете си, палтата си,

безпомощните люспи на снежинките...

И светеха за Някого очите им.

И светеха за Някого лицата им.

И светеха за Някого ръцете им

тихо -

както вали.

Тихо.

Тихо.

Тихо.

c82
Само да кажа, че деца може би се "правят", изкуство се създава...
ФЪРКАТИЧКО Привет, Дъмпи !

В каква връзка го казваш ?

c84
привет, Фър.

казвам го по повод на постинга преди стихотворението ти.

ФЪРКАТИЧКО Да, разбрах. Сега го прочетох и аз. Изкуство наистина се създава.

С талант...вдъхновение...просветление.

А децата се създават най-вече с любов.

Анонимен86
на тоа шизофренико сигур баба му е била ногу грозна та да ги дрънка таквия
c87
Да.
c88
Специялно за теб, за празника

c89
аре още един опит...

цъфте Случайна среща

***************

автор: hixxtam

С теб сме отново в едно кафене,

след толкова много години.

На маса си с твои приятелки две,

на моята - двама приятели има.

След погледи бързи, пламват искри.

Спомени бавно нахлуват... Боли ме!

Запалваш цигара... Виждам сълзи...

В лютивият дим аз намирам причина.

Говорят ми нещо, не слушам уви...

Поклащам глава солидарно.

В мисли целувам пак твойте очи

и твойто лице лъчезарно.

Далече в годините скитаме тъжно.

Разбирам го някак без думи.

От минали мигове спомени жънем,

топящи леда по между ни.

Дори не разбрах как останал съм сам.

Кафето студено преглъщам.

И ти си самотна на масата там

и твойто кафе май е същото.

Прегръщам те с поглед, усмихваш се леко.

Неспиращи думи в мълчание.

Излезем ли, пак ще сме нейде далеко

грижовни към свойто страдание.

Тръгвам си вече. Не подавам ръка.

За сбогом оглеждам те цялата.

Ти също надигаш се бавно - едва,

в последният миг на раздялата.

Натиснете тук

si

Kin-Vojlo91

Eisblock
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК ДАМИ!

Всичко най-най-най! Всяка каквото си пожелае!

(Дори и на гнусната свинкя и пожелавам Щастие... Да се бори я с тиквите, я с другия пол... !!)

Ваш Eisblock

PS - разбира се, че е средната. Като бъдещ преселник всред тия жени, трябва да ги отличавам! А може би все още не съм готов?!

Редактирано от - Eisblock на 08/3/2004 г/ 11:34:17

Много мило, Айс!

Благодаря и на Си- мисля, че той е аното с розите/ или дъмпи/.

Другото ано да не прекалява със злобните подметки. Не съм трила досега и не знам как, но ако продължава-ще пробвам

ДА БЪДЕШ ЖЕНА

Да бъдеш жена - това е болка.

Когато ставаш девойка, боли,

Когато ставаш любима, боли,

Когато ставаш майка, боли.

Но най-непоносимата на земята

е болката да си жена,

непознала всички тия болки

до една...

Блага Димитрова

ЧЕСТИТ НАЙ-ДАМСКИ ДЕН!

Редактирано от - Tя на 08/3/2004 г/ 16:07:13

Кин-Войло, единствено средната прилича външно на българка

Или Ицко?! Харесваш ми повече като българин.

Историята за Пол Маккартни изглежда наистина невероятна, а точната сентенция е : "vita brevis, ars longa est"

Георги Бакалов мисля го превежда - Животът е къс, изкуството - дълго, а съм чувала и друг превод: "Животът е кратък, изкуството - вечно"

Нарочно постнах и нещо от Сергей Румянцев, който въобще не фигурира в литернет / или не можах поне да го открия/, защото щом тук са Христо Ясенов и Гео Милев, то трябва и Сергей Румянцев да фигурира.

Вчера ми попаднаха интересни есета за Яворов, Ботев, Пушкин, Лермонтов и Гео Милев. Точно факти по това, което коментирахме. И за убийците пише нещо.

Ще гледам да препиша нещо и да постна, но сега съм затрупана и без нет.

Чао и приятна вечер! Усмивки

Фър и Цъфте, мерси!

Хубави са!

Hauptmann 8-момартенски реминисценции...

Редактирано от - Hauptmann на 09/3/2004 г/ 10:21:36

Анонимен97
Кептан, има и такива, оба4е

просто не си попаднал на 4ове4ки

ФЪРКАТИЧКО Остави ме най-после сама!

Цял ден вървиш след мене –

Когато мълча и когато говоря,

По улицата и у дома,

От мига на събуждането

До мига на съня…

Усещам те, без да те виждам.

Знам какво ми казваш,

Макар че не чувам гласа ти.

Ще избягам от теб!

- Да остана най-после сама –

Без твоите ръце в ръцете ми,

Без твоите очи в очите ми,

Без твоята душа – в моята;

Тогава ще си поема дъх,

Ще спусна клепачи –

Да си почина най-сетне от теб,

Дето цял ден вървиш по петите ми…

А когато отворя очи,

Най-напред ще попитам:

“Къде си?

Не ме оставяй сама!”

Станка Пенчева

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 08/3/2004 г/ 20:14:03

Кин-Войло99
Таня, така е - ти позна! Средното момиченце е българката, защото това е дъщеря ми. Но повярвай ми - докато тя беше там, на този полинезийски остров - при това вечно облечена така, както се обличат полинезийките, с "парео" - никой не можеше да допусне, че не е местно момиче. Непрекъснато я заговаряха на местното полинезийско наречие, от което следва, че въобще не са я считали за "бяла". Белите там бяха американки, австралийки, новозеландки, англичанки, германки и т.н. - все блондинки, при което представата на полинезиеца за белия човек е преди всичко: руса коса и сини очи!

Псевдоевреинът Ицо е по-чист българин от мене - аз съм с една осма "замърсен" заради пра-пра-баба си от Дания.

Hauptmann О.К., махнах змийчетата; сложих мецани

ако и от тях се плашиш - обади си! а сега за успокоение виж тези пиленца...

Редактирано от - Hauptmann на 09/3/2004 г/ 10:58:35

Миналата сутрин видях цъфнало дръвче. Значи пролетта е на прага.

И нещо любимо от поет, роден в Стара Загора.

Сутринта се събудих и така чудно валеше вън.

Приятен ден на всички!

* * *

Тихият пролетен дъжд

звънна над моята стряха,

с тихия пролетен дъжд

колко надежди изгряха!

Тихият пролетен дъжд

слуша земята и тръпне,

тихият пролетен дъжд

пролетни приказки шъпне.

В тихия пролетен дъжд

сълзи, възторг и уплаха,

с тихия пролетен дъжд

колко искрици изтляха!

1918

Редактирано от - Tя на 10/3/2004 г/ 13:47:53

Hauptmann Ти ли си?

(На * * *)

Ти ли си момичето малко, което

сияещо тича през полето към мен?

От очите му синьо краде си небето

и гали му бузките макът червен.

Ти ли си девойката дивна, която

пришпорва степта върху коня разпенен

и слънцето багри косите й в злато,

и реше ги вятър с гребен вълшебен?

Ти ли си жената с роклята бяла,

букета бял свенливо стиснала в ръка?

А вселената всички звезди бе събрала

като гирлянди да ти светят през нощта.

Позна ли се? Запазих в тайна твойто име,

но вчера, днес, до сетните ми дни,

дори когато няма да ме има

помни - това за мен си ти.

Завиждам на оня 16-годишен младеж, който не е чел Пушкин и му предстои да го прочете. С някаква благородна завист си го представям как се навежда над книгете на “мургавия юноша”. Цяло удоволствие е да влезеш за пръв път в неговото “поетично стопанство”. Оттам можеш да вземеш всичко. Както казваше един наш писател, да прочетеш Пушкин, това е все едно да прочетеш световната литература.

Откъс от есето “ГЕНИЯТ НА РУСИЯ”

“ЗАКОННО И НЕЗАКОННОРОДЕНИ УМОВЕ”, Здравко Петров, Военно издателство

***

Когда в обьятия мои

Твой стройный стан я заключаю

И речи нежные любви

Тебе с восторгом расточаю,

Безмолвна, от стесненных рук

Освобождая стан свой гибкой,

Ты отвечаешь, милый друг,

Мне недоверчивой улыбкой;

Прилежно в памяти храня

Измен печалные преданья,

Ты без участья и вниманья

Уныло слушаешь меня...

Кляну коварные старанья

Преступной юности моей

И встреч условных ожиданиья

В садах, в безмолвии ночей.

Кляну речей любовный шепот,

Стихов таинственый напев,

И ласки легковерных дев,

И слезы их, и поздний ропот.

1828

ИЗ BARRY CORNWALL

Here is a health to thee, Mary

Пью за здравие Мери,

Милой Мери моей.

Тихо запер я двери

И один без гостей

Пью за здрвие Мери.

Можно краше быть Мери,

Краше Мери моей,

Этой маленькой пери;

Но нелзья быт милей

Резвой, ласковой Мери.

Будь же счастлива, Мери,

Солнце жизни моей!

Ни тоски, ни потери,

Ни ненастливых дней

Пусть не ведает Мери.

1830

Ты и вы

Пустое вы сердечным ты

Она, обмолвясь, заменила

И все счастливые мечты

В душе влюбленной возбудила.

Пред ней задумчиво стою,

Свети очей с нее силы;

И говорю ей: как вы милы!

И мыслю: как тебя люблю!

1828

ФЪРКАТИЧКО Привет, Тая !

Радвам се, че ти е харесало стихотворението на Станка Пенчева.

Ето едно сега - на Пенка Станчева.

Единственото, което имам и нищо повече не знам за авторката.

П.Станчева

Можеш да избягаш от една любов,

можеш да излъжеш приятел,

можеш да не вдигнеш слушалката

когато телефонът настойчиво те вика.

.....

Можеш да направиш сто хиляди

позволени и непозволени неща -

едно не можеш: Да измамиш себе си.

*Мони*

Поздрави от мен!

Hauptmann Случайно попаднах на някой си Александр Аптухин; и ми се стори доста добър...

Мне не жаль, что тобою я не был любим...

Мне не жаль, что тобою я не был любим,-

Я любви недостоин твоей!

Мне не жаль, что теперь я разлукой томим,-

Я в разлуке люблю горячей;

Мне не жаль, что и налил и выпил я сам

Унижения чашу до дна,

Что к проклятьям моим, и к слезам, и к мольбам

Оставалася ты холодна;

Мне не жаль, что огонь, закипевший в крови,

Мое сердце сжигал и томил,-

Но мне жаль, что когда-то я жил без любви,

Но мне жаль, что я мало любил!

* * *

Я ждал тебя... Часы ползли уныло,

Как старые докучные враги...

Всю ночь меня будил твой голос милый

И чьи-то слышались шаги...

Я ждал тебя... Прозрачен, свеж и светел,

Осенний день повеял над землей...

В немой тоске я день прекрасный встретил

Одною жгучею слезой...

Пойми хоть раз, что в этой жизни шумной,

Чтоб быть с тобой, - я каждый миг ловлю,

Что я люблю, люблю тебя безумно...

Как жизнь, как счастие люблю!..

* * *

Ни отзыва, ни слова, ни привета,

Пустынею меж нами мир лежит,

И мысль моя с вопросом без ответа

Испуганно над сердцем тяготит;

Ужель среди часов тоски и гнева

Прошедшее исчезнет без следа,

Как легкий звук забытого напева,

Как в мрак ночной упавшая звезда?

Редактирано от - Hauptmann на 11/3/2004 г/ 13:15:40

Кин-Войло107
Таня, имаш ли идея дали някой е превеждал някога на български следната поема на Ал. Блок? Не е ли Гео Милев? И ако е той, може ли да се намери някъде този превод, защото го нямам? (Благодаря предварително за отговора, какъвто и да е той!)

СКИФЫ

(Александр Блок)

«Панмонголизм! Хоть имя дико,

Но мне ласкает слух оно.»

Владимир Соловьёв

Мильоны - вас. Нас - тьмы, и тьмы, и тьмы.

Попробуйте, сразитесь с нами!

Да, скифы - мы! Да, азиаты - мы,

С раскосыми и жадными очами!

Для вас - века, для нас - единый час.

Мы, как послушные холопы,

Держали щит меж двух враждебных рас

Монголов и Европы!

Века, века ваш старый горн ковал

И заглушал грома лавины,

И дикой сказкой был для вас провал

И Лиссабона, и Мессины!

Вы сотни лет глядели на Восток,

Копя и плавя наши перлы,

И вы, глумясь, считали только срок,

Когда наставить пушек жерла!

Вот - срок настал. Крылами бьёт беда,

И каждый день обиды множит,

И день придёт - не будет и следа

От ваших Пестумов, быть может!

О старый мир! Пока ты не погиб,

Пока томишься мукой сладкой,

Остановись, премудрый, как Едип,

Пред Сфинксом с древнею загадкой!

Россия - Сфинкс. Ликуя и скорбя,

И обливаясь чёрной кровью,

Она глядит, глядит, глядит в тебя,

И с ненавистью, и с любовью!..

Да, так любить, как любит наша кровь,

Никто из вас давно не любит!

Забыли вы, что в мире есть любовь,

Которая и жжёт, и губить!

Мы любим всё - и жар холодных числ,

И дар божественных видений,

Нам внятно всё - и острый галльский смысл,

И сумрачный германский гений...

Мы помним всё - парижских улиц ад,

И венецьянские прохлады,

Лимонных рощ далёкий аромат,

И Кёльна дымные громады...

Мы любим плоть - и вкус её, и цвет,

И душный, смертный плоти запах...

Виновны ль мы, коль хруснет ваш скелет

В тяжёлых, нежных наших лапах?

Привыкли мы, хватая под уздцы

Играющих коней ретивых,

Ломать коням тяжёлые крестцы

И усмирять рабинь строптивых...

Придите к нам! От ужасов войны

Придите в мирные объятья!

Пока не поздно - старый меч в ножны,

Товарищи! Мы станем - братья!

А если нет - нам нечего терять,

И нам доступно вероломство!

Века, века - вас будет проклинать

Больное позднее потомство!

Мы широко по дебрям и лесам

Перед Европою прогожей

Расступимся! Мы обернёмся к вам

Своею азиатской рожей!

Идите все, идите на Урал!

Мы очищаем место бою

Стальных машин, где дышит интеграл,

С монгольской дикою ордою!

Но сами мы - отныне вам не щит,

Отныне в бой не вступим сами,

Мы поглядим, как смертный бой кипит,

Своими узкими глазами.

Не сдвинемся, когда свирепый гунн

В карманах трупов будет шарить,

Жечь города, и в церков гнать табун,

И месо белых братьев жарить!..

В последный раз - опомнись, старый мир!

На братский пир труда и мира,

В последный раз на светлый братский пир

Сзывает варварская лира!

30 января 1918

Hauptmann А за мен?

Анонимен109
Сибила Александр Блок

Возмездие (1908-1913)

* * *

О доблестях, о подвигах, о славе

Я забывал на горестной земле,

Когда твое лицо в простой оправе

Передо мной сияло на столе.

Но час настал, и ты ушла из дому.

Я бросил в ночь заветное кольцо.

Ты отдала свою судьбу другому,

И я забыл прекрасное лицо.

Летели дни, крутясь проклятым роем...

Вино и страсть терзали жизнь мою...

И вспомнил я тебя пред аналоем,

И звал тебя, как молодость свою...

Я звал тебя, но ты не оглянулась,

Я слезы лил, но ты не снизоёла.

Ты в синий плащ печально завернулась,

В сырую ночь ты из дому ушла.

Не знаю, где приют своей гордыне

Ты, милая, ты, нежная, нашла...

Я крепко сплю, мне снится плащ твой синий,

В котором ты в сырую ночь ушла...

Уж не мечтать о нежности, о славе,

Всё миновалось, молодость прошла!

Твое лицо в его простой оправе

Своей рукой убрал я со стола.

30 декабря 1908

c111
добро утро, сладур.

KISS

Forever

Written By: Paul Stanley, Michael Bolton

Album(s) from: Hot In The Shade, Alive III

I gotta tell you what I'm feelin' inside, I could lie to myself, but it's true

There's no denying when I look in your eyes, girl I'm out of my head over you

I lived so long believin' all love is blind

But everything about you is tellin' me this time

Chorus:

It's forever, this time I know and there's no doubt in my mind

Forever, until my life is thru, girl I'll be lovin' you forever

I hear the echo of a promise I made

When you're strong you can stand on your own

But those words grow distant as I look at your face

No, I don't wanna go it alone

I never thought I'd lay my heart on the line

But everything about you is tellin' me this time

chorus - yeah!

I see my future when I look in your eyes

It took your love to make my heart come alive

Cos I lived my life believin' all love is blind

But everything about you is tellin' me this time

chorus repeats 2x

ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА

Има дни в живота ми, в които всичко ми се вижда безмислено. Иска ми се забравя, да захвърля, да заспя, може би и никога повече да не се събудя. Заспивам с яд и със сълзи на очи. На сутринта, чувствам че съм успяла да превъзмогна цялата злоба и лошотия около себе си, излизам навън, хората ми изглеждат усмихнати, тогава си казвам : “Е, има за какво да се живее все още, дори и в този измислен свят – заради децата, заради цветята, заради морето, заради небето и заради всичкото хубаво, което ми предстои занапред.” Въобще – животът продължава! Поглеждам го с широко отворени очи. Сега, като че ли онези - мъничките неща, които са ми дали надеждатата, ми се виждат толкова големи. Пак се разплаквам, но вече не от мъка, а от щастие. Изобщо, съм голяма ревла. Няма що.

Благодаря на всички приятели за цветята и стиховете!

Мони, и тук си оставила отпечатък! Благодаря, чудни цветя постваш навсякъде!

Сиби, благодаря за стиховете на Блок! Да си призная, наистина не съм чела много от него, затова помолих Кин-Войло. Стихосбирката на Пушкин е на една приятелка, купувана от руската книжарница / когато имаше преди години/. Едно време, поне нашето поколение, си мислехме, че ни насилват с този руски. Така поне ми изглеждаше тогава. Сега съм благодарна, защото специално поезията, по мое лично мнение, е най-нежна и най-звучна точно на руски, както да речем операта на италиански.

Кин-Войло, съжалявам, но нямам този превод. Сигурно е на Гео Милев. Нямам много преведена поезия, освен античната и това, което бях си преписала от една стихосбирка с рисунка на Пикасо. Сиби се сеща коя. Жалко, че и в интернет няма много.

В книгата с есетата, която чета има по нещо и ще гледам да препиша.

Фър, да не забравя за много истинското стихотворение да благодаря!

Минзухар още не съм виждала, но тези тук са в най-различни нюанси!

Редактирано от - Tя на 12/3/2004 г/ 10:29:54

fur113
Jovotat prodaljava, da , dobre si go kazala, Taia !

Pozdravi !

А. С. ПУШКИН

***

Цветы последние милей

Роскошных первенцев полей.

Они унилые мечтанья

Живее пробуждают в нас.

Так иногда разлуки час

Живее сладкого свиданья

1825

ЦВЕТОК

Цветок засохший, безуханный,

Забытый в книге вижу я;

И вот уже мечтою странной

Душа наполнилась моя:

Где цвел? когда? какой весною?

И долго ль цвел? и срван кем,

Чужой, знакомой ли рукою?

И положен сюда зачем?

На память нежного ль свиданья,

Или разлуки роковой,

Иль одинокого гулянья

В тиши полей, в тени лесной?

И жив ли тот, и та жива ли?

И нынче где их уголок?

Или уже они увяли,

Как сей неведомый цветок?

1828

Саша Сергеич115
С Днём Рождения, Танечка!

А всё таки - жаль что нельзя с Александром Сергеевичем

поужинать в Ярь, заскочить хоть на четверть часа...

Булат Окуджава

цъфте

Редактирано от - цъфте на 12/3/2004 г/ 22:12:46

цъфте
Рожден ден

******************

Пада лист от календара.

Времето над нас расте.

Как нещата се повтарят!

Как не се повтарят те!

Лятото ще се повтори,

нашто лято вече не!

И ще се се повторят хората

с уморени рамене.

Вярно е, че се повтарят

нашите рожденни дни,

само че това повтаряне

страшно ще ни промени...

Пада лист от календара.

Времето зад нас расти.

Знам - нещата се повтарят

и не се повтарят те!

Вдигам тост за това

че сме живи, че сме тук.

Вдигай тост, вдигай два

на годините напук.

Пожелай си сега

времето да позволи

да посрещнем с любов

нашите рожденни дни!

si

beni Всичко, което си заслужава в живота, е порасналото ти момче. Някой ден, вярвай ми, нищо друго няма да има смисъл.

Честит празник, с цялата ми мисъл за най-хубави неща.

Но не забравяй-най-хубавото е детето. Другото е преходно.

Минали сме този път.

.

In the room of empty chairs

.

tuesday morning in the

room of empty chairs and

does it matter

what color the walls are?

.

can you

speak a magic phrase

and go back to a time in your life

when you thought you

were happy?

.

i'll tell you this much

there are days when

i wake up and understand

that all of the poems i've ever written

are meaningless

that my marriage is sinking

beneath its own grim weight

.

and what can i do in this

land of burning crosses when

the only way to fight violence is

with violence?

how do i tell my son that all i have

to give him

are empty ideals?

..

and i cannot say for sure that

nothing

is worth dying for

.

i cannot remember the reason

these chairs all face the

open window

it was a mistake thinking

the sky might ever

care enough

to offer forgiveness

.

ФЪРКАТИЧКО Честит рожден ден, ТАЯ !!!

Сбъдни мечтите си !

Сибила Мила Тя,

Люляци за рождения ти ден!

И една песен на Жорж Брасенс.

Quand je vais chez la fleuriste

Je n´ achè t´ que des lilas

Si ma chanson chante triste

C´ est que l´ amour n´ est plus là

Comm´ j´ é tais, en quelque sorte

Amoureux de ces fleurs-là

Je suis entré par la porte

Par la porte des Lilas

J´ suis tombé sur une belle

Qui fleurissait un peu là

J´ ai voulu greffer sur elle

Mon amour pour les lilas

Pauvre amour, tiens bon la barre

Le temps va passer par là

Et le temps est un barbare

Dans le genre d´ Attila

Aux cœ urs où son cheval passe

L´ amour ne repousse pas

Aux quatre coins de l´ espace

Il fait le dé sert sous ses pas

Alors, nos amours sont mortes

Envolé es dans l´ au-delà

Laissant la clé sous la porte

Sous la porte des Lilas

La fauvette des dimanches

Cell´ qui me donnait le la

S´ est perché e sur d´ autres branches

D´ autres branches de lilas

Quand je vais chez la fleuriste

Je n´ achè t´ que des lilas

Si ma chanson chante triste

C´ est que l´ amour n´ est plus là

Когато отивам при цветарката

купувам си само люляци; ако песента ми е тъжна, то е защото любовта си отива, но аз пък съм винаги влюбен - все в тези люляци; и влязох през тази врата- през вратата на Люляците.

Много свободен превод-специално за случая.

Редактирано от - Сибила на 12/3/2004 г/ 23:06:10

*Мони*

Тя, честит Рожден Ден!

Всичко най-хубаво ти желая!

c122
ЧЕСТИТ 28 ми рожден ден!
Анонимен123
нема нищо смешно, и ти че остарееш некой ден
c124
аз съм по стар от неяаааааааааааа с 3 години
ГОЛЯМО БЛАГОДАРЯ за любимити ми цветя и милите пожелания!

Трогнахте ме!

Мисля, че на колкото и години да стана, няма да се променя и все ще съм си Детко, както казва Светльо.

Това пак последно... - искрено и лично

МОМИЧЕ

Отдавна някога -

преди безброй лета

в селце, наречено “Мечта”

родило се едно момиче.

Летата се редели бързо,

а момичето пораснало и станало Жена,

която днес стои пред вас

и през сълзи ви се усмихва.

Приятна почивка на всички. Слънцето от сутринта се усмихва. Значи не съм толкова лоша и аз самата

steppenwolf Честито и от мен! Май закъснях....
Eisblock Да отнема палмата за закъсняли:

ЧЕСТИТО И ОТ МЕНЕ, ДЪЛГО ВРЕМЕ ДА ИМАШ ДОБРО ЗДРАВЕ И ПО-МАЛКО ОГОРЧЕНИЯ на СЦЕНАТА НА ЖИВОТА!!
Iona Тя, наи сърдечни пожелания.На иврит се казва до 120 като 20.Здраве, бодрост и много усмивки в живота.
22129
Благодаря на всички, които ме уважиха и поздравиха! Нямате си на представа колко може да значи една думичка само!

Няма закъснели, а от кавалерите съм най-приятно изненадана!

Представих си, че съм дамата с бялата бална рокля и танцувам с принца на мечтите си под звездите...

Който иска много да знае на колко години станах- една математическа загадка. Светльо е назовал 28 и е много близо. Числото на възрастта ми не е 28, но сбора от двете цифри пак прави 10.

Това в кръга на шегата. Най-важният извод, който съм си направила досега в процеса на моя растеж е следният : В животът винаги печелиш, стига сам да го искаш! Въпрос на приемане на нещата. Защото дори и когато губиш нещо, печелиш друго!

И ако перефразирам изречение, казано от по-умни от мен хора: Също както децата лесно се научават да пишат, ако имат голям молив, лесно е да се създадеш вълшебен живот, ако имаш големи мечти. А на мен поне мечти никога не са ми липсвали. В този контекст - съм щастливка, голяма щастливка!

Дори и по-стара вече с една година.

Приятно пролетно настроение!

Редактирано от - Tя на 14/3/2004 г/ 19:08:55

ОК, тъкмо влязох да се изтрия. Разбрала, Степен.

Лека вечер!

c132
аиииииии, изложих се.честит 17ти тогава..
цъфте

Танче, ето намерих ти и да ти носят много, много

късмет

si

РОЖДЕН ДЕН

Пак без вино моя ден ще мине.

но какво – какво пък от това?

Ще отида в планината синя

и ще легна в младата трева.

Искам да празнувам сред цветята

празника на сбъдната мечта-

звук да бъда – клонче от гората,

и да пия витошка вода.

Салис Таджер

Сибила Ето, намерих го.

Веселина Василева - Време да обичаш и време да умреш

ДНЕС

Няма да казвам нищо повече

извън границите на поезията…

Болката е докосване.

Много е гадно да бодеш краката си

в кораловите острови

на друг човек.

Да го гребеш като вода със шепи,

да го желаеш и да го обгръщаш

със мантията сива -

тъкан от любов.

Да бъдеш кръстопът.

Корона на дърво,

извита

и заплетена.

Да си ръце,

които да погалят

прекрасното прозрачно на нощта

Когато си отива.

* * *

Ако се опитам да те намеря -

телефоните тунели от бяло ще станат.

Търсенето – игнориран път,

за бегълци към никъде.

Писмата – гълъби с криле от вятъра –

запратени в посоки неизвестни.

Пътищата – рисувани

и наводнени.

Ако се опитам да те потърся

още в думите ти ще се блъсна.

Като в решетки ще ме оковат.

Докато ме накарат да си тръгна.

* * *

Обичам те още -

Като капчици дъжд,

които изсъхват по стъклата.

Като топлина на кафе, което изстива.

Като планина, по която се свлича есен.

Като нощ, за която ще светнат фаровете.

Като път, на средата на който ще се изгубя.

Обичам те още.

Сиби, много благодаря и много, много ми хареса!

Права е поетесата, особено за последното.

Hauptmann Честит рожден ден!!! (с закъснение, но от сърце )

Редактирано от - Hauptmann на 15/3/2004 г/ 15:27:00

Клио Честит рожден ден, Тя!

Макар и на патерица - бъди здрава, обичана и късметлийка.

Благодаря за прекрасните цветя!

Тези дни малко по-рядко ще влизам тук, но все пак...

ЩЕ ТЕ РЕВНУВАМ

Ще те ревнувам, колкото и странно

да ти звучи това и безпощадно.

По пътища, когато с друг те видя,

ще спра настръхнал и ще те обидя.

На срещите, когато закъсняваш.

За тръгване, когато настояваш.

Ще те ревнувам и ще негодувам,

дори от вятъра ще те ревнувам.

Марко Недялков

Клио, и това клоунче къде го намери, прекрасно е

Надявам се това да не сте го чели още и да ви хареса. От списанието на цъфте.

Как чувствата си играли на криеница

(притча)

Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:

— Хайде да играем на криеница, а!?

ИНТРИГАТА повдигнала вежди:

— Криеница? Що за игра е това?

Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.

ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.

— Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА.

Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.

Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.

— Един милион, - изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.

Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.

И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).

Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.

ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.

И ето, от онова време, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...

*Мони* Хубави пожелания!
СЪБУЖДАНЕ

Нощем плача.

Сутрин се смея.

Тъгата прескачам,

щом слънце изгрее.

Всяка есен се влюбвам.

Всяка пролет обичам.

Чувстата сe събуждат.

На цветята приличат.

Добро утро и хубав да ви е денят!

б.б., защо си ми постнала снимката? Утрпепвам те!

Анонимен143
http://www.daon.government.bg/

=

Toni, eto adresa

Beni

Ето ти снимката, ано!

И ще те изтрия, предупредих

Hauptmann Я да я разгледам по-добре таз девойка...

Хаупман, каква девойка е това? Ти обичаш май да спасяваш малки животинки в беда Мале, какъв си миличък

б.б., това пак за теб:

ТВОЯТА СИЛА

Чернокоса, като нощ сама –

не мисли, че твоята звезда се губи,

тя блести у тебе като дръжка на кама,

сякаш вбита от безумната ръка на

влюбен.

Тя е твойта сила на жена –

болката за пътища далечни,

тя е твоят вик за светлина,

па макар на тъмнина обречен.

Черноока моя, не бъди

гневна и прибързана подобно сприя.

Между многото безброй звезди

някой твоята звезда самотна ще открие.

И тогава ти сама звезда,

от звезда родена на земята,

освети най-вярната следа –

чакана, изстрадана и свята.

ПЪРВОЛЕТА ПРОКОПОВА

И още едно хубаво, но поетесата не съм записала как се казва.

Издирвам и едно стихотворение на Блага Димитрова. Казва се "Следи". Има такава песен в изпълнение на Георги Христов. Страхотна.

Изоставям ви обаче

Не пий ти казвах

Не пий ти казвах,

от моите устни -

биле омайниче

там се таи.

Недей целува

змийчета вежди -

в сърцето хапят,

после боли.

Не ме поглеждай

дръзко в очите -

много дълбоко е,

давят се там.

Не се опитвай

да ме прекършиш -

от слабостта ми

ще паднеш сам.

Недей наднича поне в сърцето -

цяло е в огън - ще изгориш.

Спри се !

... Ех, казвах. Нали ти казвах -

ето без сили сега стоиш,

а аз не мога да отмагьосвам.

Сам си виновен, скитнико, сам.

Освен да търсиш друга вълшебница

да ти помогне.

- Не искам.

Анонимен148
..звезди в косите

АЗ КЪМ ТЕБ ПЪТУВАХ ОТДАЛЕЧЕ,

а към мен пътувала си ти.

Спирах сред звездите всяка вечер

да открия твоите черти.

А била си ти до мен безгласна,

бил съм аз във твоите мечти.

Аз намерих в тебе мойто щастие,

своето във мен намери ти.

Всичко е нататък неизвестно:

любовта е радост и тъга.

Щастието се открива лесно,

трудното започва отсега.

МАРКО НЕДЯЛКОВ

Приятен ден от мен!

Мен ме чака тези дни много, много работа...

Мерси и аз за звездата!

Редактирано от - Tя на 18/3/2004 г/ 10:32:52

Има ли някой, който да не харесва Владимир Висоцки?

Сега нещичко, подходящо за горския мотив на б.б.

Лирическая

Здесь лапы у елей дрожат на весу,

Здесь птицы щебечут тревожно.

Живешь в заколдованном диком лесу,

Откуда уйти невозможно.

Пусть черемухи сохнут бельем на ветру,

Пусть дождем опадают сирени -

Все равно я отсюда тебя заберу

Во дворец, где играют свирели.

Твой мир колдунами на тысячи лет

Укрыт от меня и от света.

И думаешь ты, что прекраснее нет,

Чем лес заколдованный этот.

Пусть на листьях не будет росы поутру,

Пусть луна с небом пасмурным в ссоре,-

Все равно я отсюда тебя заберу

В светлый терем с балконом на море.

В какой день недели, в котором часу

Ты выйдешь ко мне осторожно?

Когда я тебя на руках унесу

Туда, где найти невозможно?

Украду, если кража тебе по душе -

зря ли я столько сил разбазарил?

Соглашайся хотя бы на рай в шалаше,

если терем с дворцом кто-то занял!

Натиснете тук

Анонимен151
ФЪРКАТИЧКО Привет, Тая !

Минавам на кратко гости.

След минути започва "Спешно отделение"...

Добре си се сетила за Висоцки...

Той носи винаги тръпка, усещане за полет, за висини...

А от мен-Недялко Йорданов и "Моето мъжко момиче"

Можеш и да запееш, ако си в настроение...

МОЕТО МЪЖКО МОМИЧЕ

Недялко Йорданов

Моето мъжко момиче

никак не се шегува:

ако обича - обича,

ако ревнува - ревнува.

Аз не умея да бъда

толкова категоричен.

Моята строга присъда

е моето мъжко момиче.

То мълчаливо подрежда

моите мъжки ризи,

моите мъжки надежди,

моите мъжки капризи.

Яростен или усмихнат,

никога безразличен -

бавно и светло прониквам

в моето мъжко момиче.

Ако случайно побегна -

винаги пак ще ме връща

осъществената в него

моя истинска същност.

Весела и узряла

тя към света наднича,

скрита във женското тяло

на моето мъжко момиче.

цъфте

Натиснете тук

si

Приятен ден и мерси за хубавите неща!

НЕЖНИТЕ ПРОФИЛИ НА ЕЛЕНИ

няма смърт да ги заличи.

Те вървят през света

с вдъхновени и негаснещи златни очи.

Над главите им все се носи

прах от пътища,

дим от влак,

но светлооки и тъмнокоси

идват в мъжките сънища пак.

Като бели планински ручеи,

като гълъбови крила

се надпяват със чисти съзвучия

в мрака

звънките им тела.

И сърцето им онемяло

ги проследява

и през света

от огледало на огледало

шества тяхната красота.

ИВАН ЦАНЕВ

Редактирано от - Tя на 20/3/2004 г/ 12:28:23

Хайнрих Хайне156
ТЪКАЧИТЕ

(в превод на Гео Милев)

В очите им тъмни не блясва сълзица,

те мятат на стана с гняв жица след жица:

"Стар век, ний тъчеме ти смъртен саван,

тъчем тройна клетва на нашия стан -

тъчем ний, тъчем!

Проклет да е бога, когото молили

сме в зимния студ, изгладнели, немили;

напразно с надежда сме вярвали все:

той нас ни презря и оплю ни в лице -

тъчем ний, тъчем!

Проклет да е царят, владелец всевластен,

към нашата мъка студен, безучастен,

той, който изскубна ни сетния грош

и прати куршум нам и прати ни нож -

тъчем ний, тъчем!

Проклета да бъде и нашта родина,

де в срам и позор всичко чисто загина,

де рано прекършен умира цветът,

де червеят гнилост и плесен гоят -

тъчем ний, тъчем!

Сновалката хврка, трещи станът мощен,

тъчем неуморно ний, денем и нощем.

Стар свят! Ний тъчем ти надгробен саван,

тъчем тройна клетва на нашия стан -

тъчем ний, тъчем!"

---------------------------

Това е единственото, което имам от преводите на Хайне, изпълнени от Гео Милев. Не е много, но аз по начало имам твърде малко неща от Гео Милев под ръка тук - един двутомник от 1971-ва год. в който е събрано от всичко по малко.

Веднъж ходих в Стара Загора на една среща на "младата художествено-творческа интелигенция" в града (заведе ме там един от старозагорските поети, който живее в София, но никога не е преставал да брои себе си именно като Старозагорски Поет). На срещата се казаха много неща и за Гео Милев. Някой тогава ни обърна вниманието, че Гео Милев е превеждал страшно много неща, но всичко това е било свързано с издаваните от него списания. При това положение, той е превеждал хаотично от най-различни автори, вследствие на което в неговите преводи той никога не е могъл да вникне с необходимата задълбоченост в същността на дадения поет, чиито творби се е залавял да превежда. По този начин преводите, които ни е оставил Гео Милев са си пак "творби на Гео Милев", а не на оригиналния автор - на преводача Милев не му е било възможно да "пресъздава" автора.

И наистина, при един класически преводачески подход преводачът - ако не за цял живот, то поне за известен период от живота си (къде по-кратък, къде продължителен) - се старае "да обуе обувките" на автора на оригиналните творби. В следствие на това, преводачът пресъздава автора с колкото е по силите му по-голяма пълнота оригиналния творец. Това е хубаво, защото повдига за нас крайчеца на завесата, зад която се крие истинската същност на оригиналния автор. Но така преводачът до известна степен се обезличава, а ясно е, че преводачът също е човек с интересна индивидуалност. Получава се нещо като "борба на две индивидуалности" върху листа хартия, на който се записва превода. Въпросът е - кой ще надделее?

Професионалните преводачи правят всичко възможно, за да надделеее авторът. В случая с Гео Милев, обаче, надделява не някой друг, а самият Гео Милев. От което следва, че горното "стихотвортение на Хайне" си е едно "стихотворение на Гео Милев."

Благодаря за стихотворението и информацията, относно Гео Милев. Няма значение, че като ано.

Ще гледам, като ми остане време да постна тук и част от есето.

Сега приятен ден!

Малко информация за мода, тъй като темата все пак е женска, а пролет иде.

На мен лично най-много ми харесаха моделите на Валентино и Джанфранко Фере. И сайтовете също.

Натиснете тук

Натиснете тук

Натиснете тук

Пролет е! Навън е слънчево и приветливо. Не е за работа, а само за разходка.

Пролетта е сезон на влюбените и се изкуших да пусна нещо за целувката.

После ще гледам и подходящ стих да пусна...

Натиснете тук

Натиснете тук

Целувката съкращавала живота. Много внимавайте! Тук на доста стихове попаднах. Двете ги е поствала Фър. За снимката- може и да ме критикува някой, но това си е най-обикновена целувка.

После ще гледам и песен да пусна. Търся тук една на Луис Армстронг, която бени неотдавна беше постнала в една тема.

Фър, стихотворението на Миряна на същия Иван Цанев ли е посветено. Аз съм от по-новото поколение и не знам много по въпроса.

МАЛКА ЗИМНА МУЗИКА

На Иван Цанев

Музика!

Хрипнат ръждивите храсти.

Хлъзгави пейки вопият за щастие.

Вятър раздира нощта лист по лист-

болен, отчаян, пиян китарист.

Хиляди дребни звезди и цигулки

страстно опяват покойния люляк.

О, неразумен, зимен и земен

оркестър ! Музика-муза и демон!

Ние сме смъртни, прощавай, прости.

Всички сме смъртни-почти...

Сняг.

Става глухо. Измамно просто:

Клоните-като мамонтови кости.

По истеричната злобна луна

увисва примка от тишина.

Светът е леден, тъп и разнищен.

Ни звук, ни нищо.

Но стига нощ ! Кукурига утро.

Всичкият свят на света е в несвяст.

И зимата ревве с човешки глас:

"Маестри, оркестри, свирете tutti!

Нека от музика да се срутим!

Утре денят е зелен, уютен,

не ден, а концрт за череши и май...

По древен нашенски обичай-

Let us just kiss and say good bye..."

Отдолу в утробната тъмнина

тъмне подземният хор семена.

МИРЯНА БАШЕВА

СПОМЕН ЗА ПЪРВАТА ЦЕЛУВКА

О, аз си спомням... спомням си...

Ти бе опряла гръб о нямата тополка,

забита във вечерното небе

като антена на копнеж и болка.

И затова над плахия и връх,

където ветровете вият лудо,

природата бе притаила дъх

в очакване на своeто първо чудо.

Тогаз посегнах... И нощта прозвънна,

нощта прекрасна музика роди,

небето във очите ти потъна

и аз докоснах с устни две звезди.

ВЛАДИМИР БАШЕВ

***

Целувам те така непредпазливо

по булеварда в слънчевия ден.

Мъжете те поглеждат завистливо,

жените завистливо гледат мен.

Сега е пълна с пеперуди,

печалната ми рошава глава

и ако ние с теб наистина сме луди,

каква прекрасна лудост е това.

/ Авторът не съм го записала/

beni Към любимите ни мъже,

песен по желание на Тони- на вечния Армстронг-

огнената целувка.

И тук се сещам за мотото на един роман, останал от баба ми, който пожълтял, все пазя е понякога чета, казва се "Пламък" - "Има един пламък, който изгаря всички ни-пламъкът на любовта"

Може и сантиментално да ви звучи, ама ако се замислите-точно така си е, всеки ден живеем с това. Това ни поддържа във форма.

.

I touch your lips and all at once the sparks go flying

Those devil lips that know so well the art of lying

And though I see the danger, still the flame grows higher

I know I must surrender to your kiss of fire

Just like a torch, you set the soul within me burning

I must go on, I'm on this road of no returning

And though it burns me and it turns me into ashes

My whole world crashes without your kiss of fire

I can't resist you, what good is there in trying?

What good is there denying you're all that I desire?

Since first I kissed you my heart was yours completely

If I'm a slave, then it's a slave I want to be

Don't pity me, don't pity me

.

Give me your lips, the lips you only let me borrow

Love me tonight and let the devil take tomorrow

I know that I must have your kiss although it dooms me

Though it consumes me, your kiss of fire

.

I can't resist you, what good is there in trying?

What good is there denying you're all that I desire?

Since first I kissed you my heart was yours completely

If I'm a slave, then it's a slave I want to be

Don't pity me, don't pity me

.

Give me your lips, the lips you only let me borrow

Love me tonight and let the devil take tomorrow

I know that I must have your kiss although it dooms me

Though it consumes me……. the kiss of fire!!!

.

beni Всичко вече е ярко зелено, това е красотата на пролетта, докато лятото не я изгори в тъмно-зелено. Цъфтеж.

Тони, ето и Какъв Прекрасен Свяяяяят-

Армстронг-

естествено, слушам в момента песните му, така усещам нещата като ги пиша.

.

Louis Armstrong

WHAT A WONDERFUL WORLD

-----

(George Weiss / Bob Thiele)

------

I see trees of green, red roses too

I see them bloom for me and you

And I think to myself, what a wonderful world

-------

I see skies of blue and clouds of white

The bright blessed day, the dark sacred night

And I think to myself, what a wonderful world

-------

The colours of the rainbow, so pretty in the sky

Are also on the faces of people going by

I see friends shakin' hands, sayin' "How do you do?"

They're really saying "I love you"

------

I hear babies cryin', I watch them grow

They'll learn much more than I'll ever know

And I think to myself, what a wonderful world

Yes, I think to myself, what a wonderful world

--------

Чао засега, тук пак превеждам нещо

само радост усмивки ти пожелавам

Редактирано от - beni на 20/3/2004 г/ 15:46:34

Бени, тази последната е може би най-хубавата му. Имам си я на компютъра и често я слушам. За целувката не си спомням, но текста е страхотен.

Направиха ми запис на един негов диск на касета, но нея няма. Там са по-стари песни.

Ето още от мен за настроение...

Натиснете тук

Натиснете тук

Редактирано от - Tя на 20/3/2004 г/ 16:52:59

beni Огнената целувка е стара, в страхотен ритъм на страхотно класическо танго.

Диска ще запиша, като се видим-имаш го

чао

ФЪРКАТИЧКО бени, добре си го казала-за любимите ни мъже.

Песента е страхотна.

Тая, прегледах и трите си стихосбирки .

Не намерих такова стихотворение на Блага Димитрова.

Ето песента "Следи" на Георги Христов

Текстът е на Блага Димитрова

Тая болка сърцето предвиди

още в първия хубав наш час.

Неотменно раздялата иде

и над нея аз нямам власт.

Но аз друго държа във властта си,

то ме вдига над всички беди -

о, аз искам в минутите къси

да оставя във теб следи.

Само следи...

Да вбраздя най-дълбокия спомен

с тънки пръсти на твоята длан,

да усетя най-нежния ромон

на душата си в тебе прелян,

мои мисли във мислите твои,

във чертите ти - мои черти.

Срещу ни - ветрове и порои,

да ме носиш - съдбата си ти!

Съдбата си ти!

Приятна вечер !!!

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 20/3/2004 г/ 20:23:12

ФЪРКАТИЧКО бени, понеже днес напомни Луис Армстронг-ето и нещо друго от него.

Някои от вас, младите, са ми казвали:"Ей татенце, какво разбирате под думите прекрасен свят ? Какво ще кажете за всичките тези войни по земята ? И тях ги наричате прекрасни ? А за глада и замърсяването на природата ? Това съвсем не са прекрасни работи. "Защо за минута не се вслушате в старите татковци ?

На мен ми се струва, че не светът е толкова лош, а лошо е това, което ние правим с него.

Ето какво искам да кажа-вижте какъв прекрасен би бил светът, ако му дадем този шанс.

Любов, мили мои, любов - в това е тайната. Да-а-а ! Ако повечето от нас обичаха ближния си, колко проблеми бихме разрешили.

И тогава този свят би бил извор на светлина.

Луис Армстронг

Лека нощ

ЧЕСТИТА ПЪРВА ПРОЛЕТ!

ЗДРАВИ, МЛАДИ, ВЛЮБЕНИ И ЩАСТЛИВИ!

МАРТ

Снегът таи.

И влажни ветрове

Довяват дъжд и скъпцане на къщи.

Звезда минава. Птица ме зове...

И аз към тбе мълком се обръщам.

Сезони.

Сватби.

Есени. И сняг...

Ваканции.

Море.

И самолети...

Цъфтят оттатък общия ни праг,

Ливадите на нашто пълнолетие.

И ето ни в следобедния час –

на мартенското слънце осветени...

Сезоните преминал,

твоя глас

остава чист като вода зелена.

И аз потъвам в бистрия му звук,

люлял години тихата ни къща...

От твоя Север

и от твоя Юг

един към друг отново сме се връщали.

Ний знаем границите на света,

ала навярно още все сме млади,

щом въпреки труда и вечерта

се гледаме с такава изненада.

ПЕТЪР КАРААНГОВ

F.167
Северната пролет и самотата

ЧЕСТИТА ПЪРВА ПРОЛЕТ!

ФЪРКАТИЧКО F - страхотна е , за северната пролет и самота.
beni spring time

=

spring time the first sunny day

I take a walk through my world

and I enjoy the sun that shines on me

my eyes become wider

my knees start to shake

an angel is coming my way

=

I don't know where to look

don't know what to do

=

only a few more steps to go

the moment comes closer

my head starts to spin

what am I supposed to do

oh, screw it, just be yourself

I say to myself

she's almost there, she's gone away

did I really, did I really let her slip away

=

цъфте

В очите ти пламват пожари,

кръвта ти немирно шуми.

Пред тебе светът се разтваря,

разтварят се слънчеви дни.

Ти имаш любима? - Обичай!

Ти вярваш в живота? - Добре!

Подай си ръката челична -

отвънка е пролет! Здравей!

Здравейте!

Ано, изразих си вече много пъти отношението към анонимното заяждане!

Благодаря за картината, приятелю! Наистина е красива, както казва Фър. Вече се е досетила от кой е, предполагам.

Трудно е да си перфектен. Лесно е да си самотен.

Ето нещо за самотата:

“Самотата е нищета на духа, уединението е богатство на духа.”

Мей Сартън

Бени и Цъфте, благодаря за хубавите неща!

В нета няма да мога да влизам често тези дни. Изчерпах го, а и време няма до неделя поне. Само мейла ще проверявам. И за друга тема обещах да напиша нещо, но и него отлагам.

Извинете ме!

Мони и б.б. да не се притесняват от критиките да ми пускат по нещо красиво от време на време. На който не му харесва – да не гледа!

Пролет е и без птици и без цветя не може да мине все пак.

Приятен ден на всички!

АНТИЧНА ПОЕЗИЯ

МЕЛЕАГЪР

/ Роден в Сирия, живял в нач. на I в. от н. е. Всички ценители на древността виждат в негово лице най-изтъкнатият лирически поет на александринското време./

ЗА ПРОЛЕТТА

Отлетяха

зимните бури и виелици,

ето пак се усмихна

пъстроцветната пролет –

и поля потъмнели украси

със зелена трева.

Дървесата – разлистени –

се обличат и те във зелено.

В разцъфтялата роза на утрото

пият ливадите нежна роса

и се смеят. Овчарят

свири радостно своята песен

и върви в планината,

и подскача бяла козичка

първа в стадото.

И моряците вече отплуваха

по вълните широки,

лъх на кротък зефир

е разтворил платната им.

И лозарите

със венци от лоза

честват славния Дионисий,

гроздоносният. Ето

и пчелите работни

почват майсторско дело

и се трудят във кошера,

леят пити от восък бледен.

*

Вредом птици разливат

свойте песни и трели.

Над вълните с корени от пяна

морски птички летят,

а пък лястовичките –

все към къщните стрехи.

Лебед плува спокойно

край брега на реката,

славей пее в горите.

Щом листата шумят,

и красивата ябълка

цяла в радост трепти,

щом моряците плуват,

и танцува Дионисий,

и работят пчелиците,

птици пеят – тогава

и поета – и той

свойта песен запява

за това, че при нас

е дошла пролетта.

*

И ето – теменугите цъфтят

и всеки нарцис нежен

цъфти от влагата,

по планините белеят цветовете

на лилията.

И – за любов родена,

разцъфтява Зенофила –

разкошен цвят,

между цветята

на Пито розата разкошна.

Защо се смееш

ти – поле?

Защо се кичиш

с пролетни венци?

От всичките венци благоуханни

приятелката ми е по-красива.

Превел:

Борислав Георгиев

Редактирано от - Tя на 23/3/2004 г/ 08:55:10

F.172
ОТРАЖЕНИЕТО[/size= 2]

Клио

ПОМНИШ ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни? -

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли в тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни? -

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

Димчо Дебелянов

ФЪРКАТИЧКО
Анонимен175
Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален -

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!"

О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай - пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежи прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила. -

Аз искам да те помня все така...

Анонимен176
Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха -

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на печелен странник,

напразно спомнил майка и родина!

Анонимен177
Светлий спомен за теб е кат книга любима,

денонощно пред мен е разтворена тя...

Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя,

сляп за тъмната нощ и злокобната зима.

Всеки ред буди в мен непознати мечти,

на безбройни слънца грей ме трепетът златен,

ти се носиш над мен като лъх ароматен

и сърцето ти в блян до сърце ми трепти.

И живеем в страни, чийто мир не смущава

ни суетна мълва, ни гнетяща печал;

любовта ни е чист, непомътен кристал

и със звездни венци вечността ни венчева.

Там летим и цъфтим сред цветята - цветя;

окрилени души нивга страх не обзима...

Светлий спомен за теб е кат книга любима,

денонощно пред мен е разтворена тя...

Анонимен178
Ако загина на война,

жал никого не ще попари -

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби -

приневолен живя сирака

и за утеха може би

смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени.

Ще си отида от света -

тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

Анонимен179
Различни са очите ни, различни.

Очи на мъж, на старец, на дете.

Едните виждат сделките парични,

а другите - завода как расте.

Едните виждат слава и овации,

чужбина и усмихнати жени.

А други - как из селските сокаци

вода и електричество шуми.

Очи, очи, към бъдещето впити,

разтворени широко към света!

От всички вас най-страшни са очите,

които правят сделка със властта.

Анонимен180
Когато се омърсиш от нещо,

трудно е да се изчистиш.

И понеже си човек,

цялата вселена се измърсява.

Нито сапун за пране,

нито тоалетен сапун,

нито одеколон

могат да ти помогнат.

Никога няма да се изчистиш.

Мръсотията ще влезе в кръвта ти,

в съзнанието ти,

в мислите ти

и там винаги ще те дебне като хиена.

Затова сутрин се измий със слънцето,

облечи чиста риза

и иди на работа.

Има прости и чисти неща:

труд,

хляб

сън,

обич.

Другарувай с тях.

И дори цялото човечество да е измърсено,

ветровете ще те приемат

в чистите си прегръдки.

Анонимен181
На Ал. Геров, както му обещах

Здравей, бъдеще - не ме засягаш!

Обличам си моето време за път.

Откъсвам си моята смърт от моята книга -

пролет е. Сватба е.

И в колоните се озелени една птица,

и се отскубна, и се блъсна в небето,

и по хоризонта потекоха гори.

Кой ме посрещна? Кой ме изпрати?

О, това бе зеленото обещание! Бог

го направи от трева - сбогом!

Анонимен182
Изпълнена с симпатия

към нашия печат,

над всяка свестна статия

тя маха жълт плакат:

"Молчать! Не рассуждать!"

Газети изпокъсани

извиват мършав врат,

споглеждат се навъсени

и чуват изотзад:

"Молчать! Не рассуждать!"

Започнеш, с извинение,

за кражби, за разврат

и свършиш с обявление

за дини, зарзават -

"Молчать! Не рассуждать!"

Напишеш ли за времето,

за прашния ни град -

проблеснат пак калемите

и чуеш вик познат:

"Молчать! Не рассуждат!"

Анонимен183
И когато премисляте вечер в заспалата къща

не това, за което говорим,

а това, за което мълчим,

и когато по стръмното стълбище някой се връща,

аз съм третия, който ви гледа незрим.

Не, недейте се лъга, че мене ме няма -

аз съм третия, който ви гледа незрим

и очаква какво ще си кажете двама по двама

през усмивки,

обелки и кръгчета дим.

Аз мълча, но съм пълен до шийката с тайни,

като делва с монети от древния Рим,

през листата на вашите фикуси стайни

аз съм третия, който ви гледа незрим.

Зад ключалката бързам окото си нощем да сложа -

аз съм третия, който ви гледа незрим

как пред лягане смъквате своята агнешка кожа

и с памуче си чистите дневния грим.

Не мислете, че бог си запушва ушите -

знам, че всички възмездия нему дължим,

но когато сте мъничко прави, когато грешите,

аз съм третия, който ви гледа незрим.

Анонимен184
Ледена стена - под нея съм роден.

Стъклена стена - отвред съм обграден.

Хладната стена - замръзва моя дих.

Вечната стена - с глава я не разбих. . .

Който приближи - стовари черен труп:

кой не приближи! - и мъртъвци са куп.

Който приближи, затули лъч една:

кой не приближи! - и чезна в тъмнина.

Незабравено Обещание185
СКАЗКА
ПРИКАЗКА

О ЦАРЕ САЛТАНЕ
ЗА ЦАР САЛТАН

О СЫНЕ ЕГО СЛАВНОМ
за сина му, славния

И МОГУЧЕМ БОГАТЫРЕ
и мощен юнак

КНЯЗЕ ГВИДОНЕ САЛТАНОВИЧЕ
Гвидон Салтанович

И О ПРЕКРАСНОЙ ЦАРЕВНЕ
и за хубавицата царкиня

ЛЕБЕДИ
— лебед

(Александр С. Пушкин)
(превод: Тодор Харманджиев)

Три девицы под окном
Вечер... в стаята седят

Пряли поздно вечерком.
три девици и предат.

«Кабы я была царица, —
„Ако бих била царица —

Говорит одна девица, —
каза първата девица, —

То на весь крещеный мир
бих приготвила сама

Приготовила б я пир».
пир за цялата земя."

«Кабы я была царица, —
„Ако бих била царица —

Говорит ее сестрица, —
каза нейната сестрица, —

То на весь бы мир одна
аз платна ще натъка,

Наткала я полотна».
всичко с тях ще облека."

«Кабы я была царица, —
„Ако бих била царица —

Третья молвила сестрица, —
казва третата сестрица, —

Я б для батюшки-царя
царя ни ще наградя —

Родила богатыря».
син-юнак ще му родя."

Только вымолвить успела,
Щом го каза, в тъмнината

Дверь тихонько заскрыпела,
скръцна тихичко вратата,

И в светлицу входит царь,
влезе тук самият цар —

Стороны той государь.
на страната господар.

Во все время разговора
Чул бе всичко, що говорят:

Он стоял позадь забора;
той стоял бе зад стобора;

Речь последней по всему
най хареса, най разбра

Полюбилася ему.
той последната сестра.

«Здравствуй, красная девица,
„Мила, хубава девице —

Говорит он, — будь царица
каза той, — бъди царица

И роди богатыря
и роди ми ти юнак,

Мне к исходу сентября.
щом настъпи есен пак.

Вы ж, голубушки-сестрицы,
Вий сестрици-гълъбици,

Выбирайтесь из светлицы,
с мен и с вашата сестрица

Поезжайте вслед за мной,
тръгвайте за дом богат,

Вслед за мной и за сестрой:
ще живеете в палат.

Будь одна из вас ткачиха,
Първата ще е готвачка,

А другая повариха».
а пък втората — тъкачка."

В сени вышел царь-отец.
Всички с годеника-цар

Все пустились во дворец.
влязоха в палата стар.

Царь недолго собирался:
Царят дълго не мая се:

В тот же вечер обвенчался.
още вечерта венча се.

Царъ Салтан за пир честной
И на веселба, игра,

Сел с царицей молодой;
той покани, насъбра

А потом честные гости
гости знатни, именити;

На кровать слоновой кости
младоженците честити

Положили молодых
след богат, разкошен пир

И оставили одних.
легнаха си най-подир.

В кухне злится повариха,
В гняв готвачката беснее,

Плачет у станка ткачиха,
а сестра й — сълзи лее,

И завидуют оне
те завиждат и сумтят,

Государевой жене.
от злина и яд кипят.

А царица молодая,
А пък младата царица

Дела вдаль не отлагая,
помни, що като девица

С первой ночи понесла.
тя на царя обеща,

и зачена през нощта.

Незабравено Обещание186
В те поры война была.
Тръгна царят да воюва,

Царь Салтан, с женой простяся,
със жена си се сбогува,

На добра-коня садяся,
каза да се пази тя,

Ей наказывал себя
вярна да е в обичта.

Поберечь, его любя.
И докато той воюва,

Между тем, как он далеко
по жена и дом тъгува,

Бьется долго и жестоко,
тя роди му хубав син —

Наступает срок родин;
колкото един аршин.

Сына Бог им дал в аршин,
И над своето детенце

И царица над ребенком
бди — орлица над орленце,

Как орлица над орленком;
вест на царя праща тя,

Шлет с письмом она гонца,
че е станал той баща.

Чтоб обрадовать отца.
А със сватя Бабариха

А ткачиха с поварихой,
тъй сестрите й решиха:

С сватьей бабой Бабарихой,
пратеника да възпрат

Извести ее хотят,
и да я оклеветят;

Перенять гонца велят;
вестоносец друг си хващат,

Сами шлют гонца другого
друга вест на царя пращат:

Вот с чем от слова до слова:
че си има той царче,

«Родила царица в ночь
не момиче, не момче,

Не то сына, не то дочь;
не позната животинка,

Не мышонка, не лягушку,
а невиждана гадинка.

А неведому зверюшку».
[/righ t]

Как услышал царь-отец,
[right]Царят, щом узна това,

Что донес ему гонец,
своя гняв сдържа едва;

В гневе начал он чудесить
и без малко не обеси

И гонца хотел повесить;
този, що вестта донесе.

Но, смягчившись на сей раз,
Но престана да крещи

Дал гонцу такой приказ:
и разумно той реши:

«Ждать царева возвращенья
нека те да го почакат —

Для законного решенья».
лично той да види как е.

Едет с грамотой гонец,
Конник — вестоносец млад,

И приехал наконец.
влиза в царския палат...

А ткачиха с поварихой,
А сестрите с Бабариха

С сватьей бабой Бабарихой,
пак се сдумаха, решиха

Обобрать его велят;
някак да го оберат:

Допьяна гонца поят
здравата го те поят

И в суму его пустую
и торбата му пребъркват,

Суют грамоту другую —
и писмо там друго пъхват.

И привез гонец хмельной
И с това писмо оттам

В тот же день приказ такой:
при болярите пиян

«Царь велит своим боярам,
носи заповед такава:

Времени не тратя даром,
„Царят строго повелява

И царицу и приплод
да удавят, умъртвят

Тайно бросить в бездну вод!»
и жена му, и синът."

Делать нечего: бояре,
Щом така желае царят,

Потужив о государе
натъжените боляри

И царице молодой,
влизат в спалнята и там

В спальню к ней пришли толпой.
пред царицата едвам

Объявили царску волю —
не заплакват, но повтарят,

Ей и сыну злую долю,
що е заповядал царят;

Прочитали вслух указ,
те прочитат го на глас

И царицу в тот же час
и веднага, в тоя час

В бочку с сыном посадили,
я затварят със детето

Засмолили, покатили
в бъчва — хвърлят ги в морето —

И пустили в Окиян —
цар Салтан уж бил решил,

Так велел-де царь Салтан.
той така бил наредил.

В синем небе звезды блещут,
Трепкат, светят си звездите,

В синем море волны хлешут;
пляскат, гонят се вълните;

Туча по небу идет,
облак се в небето рей,

Бочка по морю плывет.
бъчвата вълна люлей.

Словно горькая вдовица,
И царицата във нея

Плачет, бьется в ней царица;
плаче, блъска се, слабее;

И растет ребенок там
а пък царското дете —

Не по дням, а по часам.
не с дни — с часове расте.

День прошел, царица вопит...
Плаче майката, горката ., .

А дитя волну торопит:
А детето на вълната

«Ты, волна моя, волна!
дума: „Ти си ми добра

Ты гульлива и вольна;
и във своята игра

Плещешь ты, куда захочешь,
в морските скали се плискаш

Ты морские камни точишь,
и отиваш, дето искаш,

Топишь берег ты земли,
потопяваш ти брегът,

Подымаешь корабли —
кораби по теб вървят —

Не губи ты нашу душу:
не губи ни, пощади ни

Выплесни ты нас на сушу!»
и на суша изхвърли ни!"

И послушалась волна:
Чу вълната, заплющя,

Тут же на берег она
на брега веднага тя

Бочку вынесла легонько
бъчвата изнесе леко

И отхлынула тихонько.
и отля се пак далеко.

Мать с младенцем спасена;
Майката с момчето там

Землю чувствует она.
чувствуват брега едвам;

Но из бочки кто их вынет?
Бог дотука ги опази,

Бог неужто их покинет?
но навън как да излязат?

Сын на ножки поднялся,
А момчето посъбра

В дно головкой уперся,
сили и с глава опря

Понатужился немножко:
здравото дебело дъно.

«Как бы здесь на двор окошко
„Тук прозорец ще издъня!" —

Нам проделать?» — молвил он,
каза то и след това

Вышиб дно и вышел вон.
дъното изби с глава.

Мать и сын теперь на воле;
Вдъхнаха навън дълбоко;

Видят холм в широком поле,
гледат — хълм в поле широко,

Море синее кругом,
и море, и дъб зелен

Дуб зеленый над холмом.
там на хълма извисен.

Сын подумал: добрый ужин
А момчето за вечеря

Был бы нам, однако, нужен.
мисли нещо да намери.

Ломит он у дуба сук
Прът откърши от дъбът,

И в тугой сгибает лук,
лък изви от този прът

Со креста снурок шелковый
и със шнура си набързо

Натянул на лук дубовый,
краищата той завърза,

Тонку тросточку сломил,
за стрела изостри тръст

Стрелкой легкой завострил
и заспуска се чевръст

И пошел на край долины
край брега във долината —

У моря искать дичины.
дивеч търси край водата.

К морю лишь подходит он,
До морето стигна той,

Вот и слышит будто стон...
чува стон, сподавен вой...

Видно, нА море не тихо;
Ей морето се люлее,

Смотрит— видит дело лихо:
ясно — работата зле е:

Бьется лебедь средь зыбей,
ястреб със крила плющи

Коршун носится над ней;
и над лебед се върти,

Та бедняжка так и плещет,
лебедът водата плиска,

Воду вкруг мутит и хлещет...
мъти я, шуми и писка ...

Тот уж когти распустил,
Злият хищник настървен

Клёв кровавый навострил...
удря с клюн окървавен ...

Но как раз стрела запела,
Но стрела запя ваблизо,

В шею коршуна задела —
ястреба за миг прониза

Коршун в море кровь пролил,
и кръвта му зашуртя,

Лук царевич опустил;
и царевичът се спря;

Смотрит: коршун в море тонет
гледа — ястребът се дави,

И не птичьим криком стонет,
но не птичи глас издава,

Лебедь около плывет,
стене, писка и реве,

Злого коршуна клюет,
че го лебедът кълве,

Гибель близкую торопит,
гибелта му ускорява,

Бьет крылом и в море топит —
със крило го бие, дави,

И царевичу потом
към царевича възви

Молвит русским языком:
и на руски промълви:

«Ты, царевич, мой спаситель,
„Ти си мой добър спасител,

Мой могучий избавитель,
избавител, отмъстител,

Не тужи, что за меня
не тъжи, че тоя ден

Есть не будешь ты три дня,
ще гладуваш зарад мен,

Что стрела пропала в море;
че си хвърлил ти стрелата,

Это горе — все не горе.
нека туй да е бедата.

Отплачу тебе добром,
Със добро ще ти платя,

Сослужу тебе потом:
щедро ще те наградя:

Ты не лебедь ведь избавил,
ти спаси не лебед-птица,

Девицу в живых оставил;
а спаси от смърт девица,

Ты не коршуна убил,
в ястреб ти стрела заби,

Чародея подстрелил.
но магьосник зъл уби.

Ввек тебя я не забуду:
Туй ще помня аз навеки

Ты найдешь меня повсюду,
и отблизо и далеко

А теперъ ты воротись,
с теб ще бъда, а сега

Не горюй и спать ложись».
ти върви си без тъга."

Улетела лебедь-птица,
Литна лебедът далече,

А царевич и царица,
цял ден чакат, мръква вече,

Целый день проведши так,
пуст и мрачен е брегът,

Лечь решились натощак.
гладни легнаха да спят.

Вот открыл царевич Очи;
Пръв царевичът се буди —

Отрясая грезы ночи
гледа, мисли и се чуди:

И дивясь, перед собой
как нощес пред него там

Видит город он большой,
е израсъл град голям

Стены с частыми зубцами,
с кули и стени зъбчати

И за белыми стенами
и зад тях — кубета злати —

Блещут маковки церквей
църкви в тишина и мир,

И святых монастырей.
манастир до манастир.

Он скорей царицу будит;
Майка си веднага буди,

Та как ахнет!.. «То ли будет? —
ахка тя — и все се чуди.

Говорит он, — вижу я:
Мисли той, че на шега

Лебедь тешится моя».
прави лебедът така.

Мать и сын идут ко граду.
Майката с сина се вдигат

Лишь ступили за ограду,
към града и щом пристигат,

Оглушительный трезвон
юрна се навън градът,

Поднялся со всех сторон:
в хор камбаните ечат.

К ним народ навстречу валит,
Всичко се към тях отправи:

Хор церковный Бога хвалит;
хор църковен Бога слави;

В колымагах золотых
среща ги дворецът, цял

Пышный двор встречает их;
блеснал в злато и кристал.

Все их громко величают
Всички там ги възхваляват,

И царевича венчают
на царевича поставят

Княжей шапкой, и главой
княжески калпак — и княз

Возглашают над собой;
той им става в тоя час.

И среди своей столицы,
В столицата оттогава

С разрешения царицы,
почна той да управлява,

В тот же день стал княжить он
в дом разкошен заживя,

И нарекся: князь Гвидон.
княз Гвидон се назова.

Незабравено Обещание187
Ветер на море гуляет
Вятър по море лудува,

И кораблик подгоняет;
корабче платна надува,

Он бежит себе в волнах
в сини морски ширини

На раздутых парусах.
пори гривести вълни.

Корабельщики дивятся,
А моряците дивят се,

На кораблике толпятся,
върху кораба тълпят се:

На знакомом острову
там на острова познат

Чудо видят наяву:
виждат нов чудесен град,

Город новый златоглавый,
със кубета златоглави и

Пристань с крепкою заставой,
пристанище с застава.

Пушки с пристани палят,
И топове в залп гърмят,

Кораблю пристатъ велят.
искат кораба да спрат.

Пристают к заставе гости;
Ето слизат всички гости;

Князь Гвидон зовет их в гости,
кани ги Гвидон на гости

Их он кормит и поит
и гощава ги добре,

И ответ держать велит:
пита ги — да разбере

«Чем вы, гости, торг ведете
откъде, с какво търгуват

И куда теперь плывете?»
и в каква посока плуват.

Корабельщики в ответ:
Отговарят: „В своя път

«Мы объехали весь свет,
ний кръстосахме светът

Торговали соболями,
и търгувахме от лани

Черно-бурыми лисами;
със самури, с астрагани;

А теперь нам вышел срок,
а на изток се стремим,

Едем прямо на восток,
предстои ни да вървим

Мимо острова Буяна,
покрай острова Буяна,

В царство славного Салтана...»
в царството на цар Салтана..."

Князь им вымолвил тогда:
Князът казва: „Господа,

«Добрый путь вам, господа,
на добър път и без беда

По морю по Окияну
през морето там стигнете

К славному царю Салтану;
и на цар Салтан кажете,

От меня ему поклон».
че изпращам му поклон..."

Гости в путь, а князь Гвидон
Тръгват те, а княз Гвидон

С берега душой печальной
тъжен гледа — ето вече

Провожает бег их дальный;
корабът се скри далече;

Глядь — поверх текучих вод
гледа — по вълните там

Лебедь белая плывет.
плува лебедът насам.

«Здравствуй, князь ты мой прекрасный!
„Що си, княже мой юначен,

Что ты тих, как день ненастный?
днес така умислен, мрачен,

Опечалился чему?» —
мълчалив, опечален?" —

Говорит она ему.
казва той, а натъжен,

Князь печально отвечает:
княз Гвидон му отговаря:

«Грусть-тоска меня съедает,
„Мъка тежка ме изгаря,

Одолела молодца:
тъжен съм, че в този час

Видеть я б хотел отца».
за баща си мисля аз." —

Лебедь князю: «Вот в чем горе!
Лебедът му казва: „Ето,

Ну, послушай: хочешь в море
искаш ли сега в морето

Полететь за кораблем?
да им станеш ти другар?

Будь же, князь, ты комаром».
Превърни се на комар!"

И крылами замахала,
Яхна лебедът вълната

Воду с шумом расплескала
и пред княза във водата

И обрызгала его
плесна силно със крила,

С головы до ног всего.
с капки княза цял обля.

Тут он в точку уменьшился,
В точица Гвидон смали се,

Комаром оборотился,
на комар преобрази се,

Полетел и запищал,
кораба в безкрайността

Судно на море догнал,
той догони, прилетя,

Потихоньку опустился
тихо спусна се, изви се,

На корабль — и в щель забился.
в малка пукнатина скри се.

Ветер весело шумит,
Вятър весело плющи,

Судно весело бежит
кораб весело лети

Мимо острова Буяна,
покрай острова Буяна,

К царству славного Салтана,
към града на цар Салтана;

И желанная страна
ей желаната страна

Вот уж издали видна.
в синята далечина.

Вот на берег вышли гости;
Ето слизат всички гости,

Царь Салтан зовет их в гости,
кани ги Салтан на гости —

И за ними во дворец,
с тях крилатия другар

Полетел наш удалец.
влезе при самия цар.

Видит: весь сияя в злате,
Гледа — цял сияе в злато

Царь Салтан сидит в палате
цар Салтан, седи в палата

На престоле и в венце
на престол, с венец и взрян,

С грустной думой на лице;
мисли тъжно замечтан.

А ткачиха с поварихой,
А сестрите с Бабариха

С сватьей бабой Бабарихой,
се поглеждат мълком, тихо

Около царя сидят
до престола му седят,

И в глаза ему глядят.
гледат го в очи, слухтят.

Царь Салтан гостей сажает
Царят гостите тогава,

За свой стол и вопрошает:
със богат обяд гощава,

«Ой вы, гости-господа,
пита дълго ли са те

Долго ль ездили? куда?
плували и докъде,

Ладно ль зА морем иль худо?
как е там — добре ли, зле ли,

И какое в свете чудо?»
и що чудно са видели?

Корабельщики в ответ:
Отговарят: „В своя път

«Мы объехали весь свет;
ний кръстосахме светът,

За морем житье не худо,
там добре е, дето бяхме,

В свете ж вот какое чудо:
чудно чудо ний видяхме:

В море остров был крутой,
има остров с бряг висок,

Не привальный, не жилой;
залив — стръмен и дълбок;

Он лежал пустой равниной;
пуст, необитаем беше,

Рос на нем дубок единый;
дъб самотен там растеше,

А теперь стоит на нем
а сега израснал град,

Новый город со дворцом,
хубав, славен и богат,

С златоглавыми церквами,
със кубета — все от злато,

С теремами и садами,
със градини и палати,

А сидит в нем князь Гвидон;
там живее княз Гвидон,

Он прислал тебе поклон».
той изпраща ти поклон."

Царь Салтан дивится чуду;
„Само да съм жив, ще ида

Молвит он: «Коль жив я буду,
гост на княз Гвидон, ще видя

Чудный остров навещу,
тоя чуден остров сам" —

У Гвидона погощу».
казва удивен Салтан.

А ткачиха с поварихой,
А сестрите с Бабариха

С сватьей бабой Бабарихой,
се спогледаха, решиха

Не хотят его пустить
той да не отиде там.

Чудный остров навестить.
И готвачката едвам

«Уж диковинка, ну право, —
поусмихна се лукаво

Подмигнув другим лукаво,
и намигна им тогава,

Повариха говорит, —
каза: „Интересно, да,

Город у моря стоит!
но не струва си труда.

Знайте, вот что не безделка:
Друго знам: ела в гората,

Ель в лесу, под елью белка,
катеричка под елата

Белка песенки поет
пее денем и нощя,

И орешки всё грызет,
лешници си хрупка тя,

А орешки не простые,
ала лешници чудати —

Всё скорлупки золотые,
със черупки чисто злато,

Ядра — чистый изумруд;
ядките им — чист елмаз,

Вот что чудом-то зовут».
туй разбирам чудо аз."

Чуду царь Салтан дивится,
Пак се чудом чуди царят,

А комар-то злится, злится —
а от яд кипи комарът,

И впился комар как раз
жилна лелка си за миг

Тетке прямо в правый глаз.
в дясното око, със вик

Повариха побледнела,
тя се люшна пребледняла —

Обмерла и окривела.
бе с окото ослепяла.

Слуги, сватья и сестра
Скачат всички и крещят,

С криком ловят комара,
та комара да ловят.

«Распроклятая ты мошка!
А пък той — изтънко-тънко

Мы тебя!..» А он в окошко,
през прозореца избрънка

Да спокойно в свой удел
и постигнал си целта,

Через море полетел.
през морето отлетя.

Снова князь у моря ходит,
По брега отново княза

С синя моря глаз не сводит;
ходи, гледа — забеляза:

Глядь — поверх текучих вод
ето по вълните там

Лебедь белая плывет.
плува лебедът насам.

«Здравствуй, князь ты мой прекрасный!
„Що си, княже мой юначен,

Что ж ты тих, как день ненастный?
днес така умислен, мрачен,

Опечалился чему?» —
мълчалив, опечален? —

Говорит она ему.
пита той, а натъжен

Князь Гвидон ей отвечает:
княз Гвидон му отговаря:

«Грусть-тоска меня съедает;
„Мъка тежка ме изгаря,

Чудо чудное завесть
чудо имало и аз

Мне б хотелось. Где-то есть
искам да е то у нас.

Ель в лесу, под елью белка;
Имало ела в гората,

Диво, право, не безделка —
катеричка под елата

Белка песенки поет,
пее денем и нощя,

Да орешки всё грызет,
лешници си хрупка тя,

А орешки не простые,
ала лешници чудати —

Всё скорлупки золотые,
със черупки чисто злато,

Ядра — чистый изумруд;
ядките им — чист елмаз;

Но, быть может, люди врут».
вярно ли е? Знам ли аз?"

Князю лебедь отвечает:
Казва лебедът на князът:

«Свет о белке правду бает;
„Вярно е това, що казват,

Это чудо знаю я;
знам го; в къщи си върви,

Полно, князь, душа моя,
мъката си забрави,

Не печалься; рада службу
ще ти служа вярна служба

Оказать тебе я в дружбу».
зарад вечната ни дружба."

С ободренною душой
Князът, вече ободрен,

Князь пошел себе домой;
тръгна си раэвеселен;

Лишь ступил на двор широкий
щом пристигна той във двора,

Что ж? под елкою высокой,
гледа — под ела, сред хора

Видит, белочка при всех
катеричка — красота —

Золотой грызет орех,
хрупка златен лешник тя,

Изумрудец вынимает,
и елмазецът отбира,

А скорлупку собирает,
а черупките събира

Кучки равные кладет
и нарежда куп до куп,

И с присвисточкой поет
и си пее — хрупа-хруп!

При честном при всем народе:
Насъбрали се на двора,

Во саду ли, в огороде.
слушат я добрите хора.

Изумился князь Гвидон.
Княз Гвидон се удиви

«Ну, спасибо,—молвил он,—
и зарадван промълви:

Ай да лебедь, — дай ей Боже,
„Ех, ти, лебед — дай му, Боже,

Что и мне, веселье то же».
да е весел, колко може."

Князь для белочки потом
Дигна после княз Гвидон

Выстроил хрустальный дом,
в двора си кристален дом,

Караул к нему приставил
катеричката постави

И притом дьяка заставил
там и писар й остави —

Строгий счет орехам весть.
денонощно да стои,

Князю прибыль, белке честь.
лешниците да брои.

Ветер по морю гуляет
Вятър по море лудува,

И кораблик подгоняет;
корабче платна надува,

Он бежит себе в волнах
в сини морски ширини

На поднятых парусах
пори гривести вълни,

Мимо острова крутого,
покрай остров с бряг неравен,

Мимо города большого:
покрай град голям и славен

Пушки с пристани палят,
и топове в залп гърмят —

Кораблю пристать велят.
искат кораба да спрат.

Пристают к заставе гости;
Ето слизат всички гости,

Князь Гвидон зовет их в гости,
кани ги Гвидон на гости

Их и кормит и поит
и гощава ги добре,

И ответ держать велит:
пита ги — да разбере —

«Чем вы, гости, торг ведете
откъде, с какво търгуват

И куда теперь плывете?»
и в каква посока плуват.

Корабельщики в ответ:
Отговарят: „В своя път

«Мы объехали весь свет,
ний кръстосахме светът,

Торговали мы конями,
изпродадохме ний много

Всё донскими жеребцами,
донски жребци бързоноги.

А теперь нам вышел срок —
А ни чака дълъг път —

И лежит нам путь далек:
ще отплуваме отвъд,

Мимо острова Буяна,
покрай острова Буяна,

В царство славного Салтана...»
в царството на цар Салтана."

Говорит им князь тогда:
Князът казва; „Господа,

«Добрый путь вам, господа,
на добър пъг, без беда

По морю по Окияну
през морета, океани

К славному царю Салтану;
в царството на цар Салтана;

Да скажите: князь Гвидон
отнесете му поклон

Шлет царю-де свой поклон».
и от мене — княз Гвидон."

Незабравено Обещание188
Ветер на море гуляет
Вятър по море лудува,

И кораблик подгоняет;
корабче платна надува,

Он бежит себе в волнах
в сини морски ширини

На раздутых парусах.
пори гривести вълни.

Корабельщики дивятся,
А моряците дивят се,

На кораблике толпятся,
върху кораба тълпят се:

На знакомом острову
там на острова познат

Чудо видят наяву:
виждат нов чудесен град,

Город новый златоглавый,
със кубета златоглави и

Пристань с крепкою заставой,
пристанище с застава.

Пушки с пристани палят,
И топове в залп гърмят,

Кораблю пристатъ велят.
искат кораба да спрат.

Пристают к заставе гости;
Ето слизат всички гости;

Князь Гвидон зовет их в гости,
кани ги Гвидон на гости

Их он кормит и поит
и гощава ги добре,

И ответ держать велит:
пита ги — да разбере

«Чем вы, гости, торг ведете
откъде, с какво търгуват

И куда теперь плывете?»
и в каква посока плуват.

Корабельщики в ответ:
Отговарят: „В своя път

«Мы объехали весь свет,
ний кръстосахме светът

Торговали соболями,
и търгувахме от лани

Черно-бурыми лисами;
със самури, с астрагани;

А теперь нам вышел срок,
а на изток се стремим,

Едем прямо на восток,
предстои ни да вървим

Мимо острова Буяна,
покрай острова Буяна,

В царство славного Салтана...»
в царството на цар Салтана..."

Князь им вымолвил тогда:
Князът казва: „Господа,

«Добрый путь вам, господа,
на добър път и без беда

По морю по Окияну
през морето там стигнете

К славному царю Салтану;
и на цар Салтан кажете,

От меня ему поклон».
че изпращам му поклон..."

Гости в путь, а князь Гвидон
Тръгват те, а княз Гвидон

С берега душой печальной
тъжен гледа — ето вече

Провожает бег их дальный;
корабът се скри далече;

Глядь — поверх текучих вод
гледа — по вълните там

Лебедь белая плывет.
плува лебедът насам.

«Здравствуй, князь ты мой прекрасный!
„Що си, княже мой юначен,

Что ты тих, как день ненастный?
днес така умислен, мрачен,

Опечалился чему?» —
мълчалив, опечален?" —

Говорит она ему.
казва той, а натъжен,

Князь печально отвечает:
княз Гвидон му отговаря:

«Грусть-тоска меня съедает,
„Мъка тежка ме изгаря,

Одолела молодца:
тъжен съм, че в този час

Видеть я б хотел отца».
за баща си мисля аз." —

Лебедь князю: «Вот в чем горе!
Лебедът му казва: „Ето,

Ну, послушай: хочешь в море
искаш ли сега в морето

Полететь за кораблем?
да им станеш ти другар?

Будь же, князь, ты комаром».
Превърни се на комар!"

И крылами замахала,
Яхна лебедът вълната

Воду с шумом расплескала
и пред княза във водата

И обрызгала его
плесна силно със крила,

С головы до ног всего.
с капки княза цял обля.

Тут он в точку уменьшился,
В точица Гвидон смали се,

Комаром оборотился,
на комар преобрази се,

Полетел и запищал,
кораба в безкрайността

Судно на море догнал,
той догони, прилетя,

Потихоньку опустился
тихо спусна се, изви се,

На корабль — и в щель забился.
в малка пукнатина скри се.

Ветер весело шумит,
Вятър весело плющи,

Судно весело бежит
кораб весело лети

Мимо острова Буяна,
покрай острова Буяна,

К царству славного Салтана,
към града на цар Салтана;

И желанная страна
ей желаната страна

Вот уж издали видна.
в синята далечина.

Вот на берег вышли гости;
Ето слизат всички гости,

Царь Салтан зовет их в гости,
кани ги Салтан на гости —

И за ними во дворец,
с тях крилатия другар

Полетел наш удалец.
влезе при самия цар.

Видит: весь сияя в злате,
Гледа — цял сияе в злато

Царь Салтан сидит в палате
цар Салтан, седи в палата

На престоле и в венце
на престол, с венец и взрян,

С грустной думой на лице;
мисли тъжно замечтан.

А ткачиха с поварихой,
А сестрите с Бабариха

С сватьей бабой Бабарихой,
се поглеждат мълком, тихо

Около царя сидят
до престола му седят,

И в глаза ему глядят.
гледат го в очи, слухтят.

Царь Салтан гостей сажает
Царят гостите тогава,

За свой стол и вопрошает:
със богат обяд гощава,

«Ой вы, гости-господа,
пита дълго ли са те

Долго ль ездили? куда?
плували и докъде,

Ладно ль зА морем иль худо?
как е там — добре ли, зле ли,

И какое в свете чудо?»
и що чудно са видели?

Корабельщики в ответ:
Отговарят: „В своя път

«Мы объехали весь свет;
ний кръстосахме светът,

За морем житье не худо,
там добре е, дето бяхме,

В свете ж вот какое чудо:
чудно чудо ний видяхме:

В море остров был крутой,
има остров с бряг висок,

Не привальный, не жилой;
залив — стръмен и дълбок;

Он лежал пустой равниной;
пуст, необитаем беше,

Рос на нем дубок единый;
дъб самотен там растеше,

А теперь стоит на нем
а сега израснал град,

Новый город со дворцом,
хубав, славен и богат,

С златоглавыми церквами,
със кубета — все от злато,

С теремами и садами,
със градини и палати,

А сидит в нем князь Гвидон;
там живее княз Гвидон,

Он прислал тебе поклон».
той изпраща ти поклон."

Царь Салтан дивится чуду;
„Само да съм жив, ще ида

Молвит он: «Коль жив я буду,
гост на княз Гвидон, ще видя

Чудный остров навещу,
тоя чуден остров сам" —

У Гвидона погощу».
казва удивен Салтан.

А ткачиха с поварихой,
А сестрите с Бабариха

С сватьей бабой Бабарихой,
се спогледаха, решиха

Не хотят его пустить
той да не отиде там.

Чудный остров навестить.
И готвачката едвам

«Уж диковинка, ну право, —
поусмихна се лукаво

Подмигнув другим лукаво,
и намигна им тогава,

Повариха говорит, —
каза: „Интересно, да,

Город у моря стоит!
но не струва си труда.

Знайте, вот что не безделка:
Друго знам: ела в гората,

Ель в лесу, под елью белка,
катеричка под елата

Белка песенки поет
пее денем и нощя,

И орешки всё грызет,
лешници си хрупка тя,

А орешки не простые,
ала лешници чудати —

Всё скорлупки золотые,
със черупки чисто злато,

Ядра — чистый изумруд;
ядките им — чист елмаз,

Вот что чудом-то зовут».
туй разбирам чудо аз."

Чуду царь Салтан дивится,
Пак се чудом чуди царят,

А комар-то злится, злится —
а от яд кипи комарът,

И впился комар как раз
жилна лелка си за миг

Тетке прямо в правый глаз.
в дясното око, със вик

Повариха побледнела,
тя се люшна пребледняла —

Обмерла и окривела.
бе с окото ослепяла.

Слуги, сватья и сестра
Скачат всички и крещят,

С криком ловят комара,
та комара да ловят.

«Распроклятая ты мошка!
А пък той — изтънко-тънко

Мы тебя!..» А он в окошко,
през прозореца избрънка

Да спокойно в свой удел
и постигнал си целта,

Через море полетел.
през морето отлетя.

Снова князь у моря ходит,
По брега отново княза

С синя моря глаз не сводит;
ходи, гледа — забеляза:

Глядь — поверх текучих вод
ето по вълните там

Лебедь белая плывет.
плува лебедът насам.

«Здравствуй, князь ты мой прекрасный!
„Що си, княже мой юначен,

Что ж ты тих, как день ненастный?
днес така умислен, мрачен,

Опечалился чему?» —
мълчалив, опечален? —

Говорит она ему.
пита той, а натъжен

Князь Гвидон ей отвечает:
княз Гвидон му отговаря:

«Грусть-тоска меня съедает;
„Мъка тежка ме изгаря,

Чудо чудное завесть
чудо имало и аз

Мне б хотелось. Где-то есть
искам да е то у нас.

Ель в лесу, под елью белка;
Имало ела в гората,

Диво, право, не безделка —
катеричка под елата

Белка песенки поет,
пее денем и нощя,

Да орешки всё грызет,
лешници си хрупка тя,

А орешки не простые,
ала лешници чудати —

Всё скорлупки золотые,
със черупки чисто злато,

Ядра — чистый изумруд;
ядките им — чист елмаз;

Но, быть может, люди врут».
вярно ли е? Знам ли аз?"

Князю лебедь отвечает:
Казва лебедът на князът:

«Свет о белке правду бает;
„Вярно е това, що казват,

Это чудо знаю я;
знам го; в къщи си върви,

Полно, князь, душа моя,
мъката си забрави,

Не печалься; рада службу
ще ти служа вярна служба

Оказать тебе я в дружбу».
зарад вечната ни дружба."

С ободренною душой
Князът, вече ободрен,

Князь пошел себе домой;
тръгна си раэвеселен;

Лишь ступил на двор широкий
щом пристигна той във двора,

Что ж? под елкою высокой,
гледа — под ела, сред хора

Видит, белочка при всех
катеричка — красота —

Золотой грызет орех,
хрупка златен лешник тя,

Изумрудец вынимает,
и елмазецът отбира,

А скорлупку собирает,
а черупките събира

Кучки равные кладет
и нарежда куп до куп,

И с присвисточкой поет
и си пее — хрупа-хруп!

При честном при всем народе:
Насъбрали се на двора,

Во саду ли, в огороде.
слушат я добрите хора.

Изумился князь Гвидон.
Княз Гвидон се удиви

«Ну, спасибо,—молвил он,—
и зарадван промълви:

Ай да лебедь, — дай ей Боже,
„Ех, ти, лебед — дай му, Боже,

Что и мне, веселье то же».
да е весел, колко може."

Князь для белочки потом
Дигна после княз Гвидон

Выстроил хрустальный дом,
в двора си кристален дом,

Караул к нему приставил
катеричката постави

И притом дьяка заставил
там и писар й остави —

Строгий счет орехам весть.
денонощно да стои,

Князю прибыль, белке честь.
лешниците да брои.

Ветер по морю гуляет
Вятър по море лудува,

И кораблик подгоняет;
корабче платна надува,

Он бежит себе в волнах
в сини морски ширини

На поднятых парусах
пори гривести вълни,

Мимо острова крутого,
покрай остров с бряг неравен,

Мимо города большого:
покрай град голям и славен

Пушки с пристани палят,
и топове в залп гърмят —

Кораблю пристать велят.
искат кораба да спрат.

Пристают к заставе гости;
Ето слизат всички гости,

Князь Гвидон зовет их в гости,
кани ги Гвидон на гости

Их и кормит и поит
и гощава ги добре,

И ответ держать велит:
пита ги — да разбере —

«Чем вы, гости, торг ведете
откъде, с какво търгуват

И куда теперь плывете?»
и в каква посока плуват.

Корабельщики в ответ:
Отговарят: „В своя път

«Мы объехали весь свет,
ний кръстосахме светът,

Торговали мы конями,
изпродадохме ний много

Всё донскими жеребцами,
донски жребци бързоноги.

А теперь нам вышел срок —
А ни чака дълъг път —

И лежит нам путь далек:
ще отплуваме отвъд,

Мимо острова Буяна,
покрай острова Буяна,

В царство славного Салтана...»
в царството на цар Салтана."

Говорит им князь тогда:
Князът казва; „Господа,

«Добрый путь вам, господа,
на добър пъг, без беда

По морю по Окияну
през морета, океани

К славному царю Салтану;
в царството на цар Салтана;

Да скажите: князь Гвидон
отнесете му поклон

Шлет царю-де свой поклон».
и от мене — княз Гвидон."

Гости князю поклонились,
Сбогом гостите си взеха

Вышли вон и в путь пустились.
и отново път поеха.

К морю князь — а лебедь там
Лебедът намери пак

Уж гуляет по волнам.
княза на самия брят.

Молит князь: душа-де просит,
Моли князът: в далнината

Так и тянет и уносит...
нещо тегли му душата...

Вот опять она его
Плесна лебедът с крила,

Вмиг обрызгала всего:
с капки княза пак обля,

В муху князь оборотился,
той в муха преобрази се,

Полетел и опустился
бързо полетя, изви се

Между моря и небес
между небо и море

На корабль — и в щель залез.
и във корабът се свре.

Ветер весело шумит,
Вятър весело плющи,

Судно весело бежит
кораб весело лети

Мимо острова Буяна,
покрай острова Буяна,

В царство славного Салтана—
към града на цар Салтана;

И желанная страна
ей желаната страна

Вот уж издали видна;
в синята далечина.

Вот на берег вышли гости;
Ето слизат всички гости,

Царь Салтан зовет их в гости,
кани ги Салтан на гости

И за ними во дворец
и след тях в палата пак

Полетел наш удалец.
влезе нашият юнак.

Видит: весь сияя в злате,
Гледа — цял сияе в злато

Царь Салтан сидит в палате
цар Салтан, седи в палата

На престоле и в венце,
на престол, с венец и взрян,

С грустной думой на лице.
мисли, тъжно замечтан.

А ткачиха с Бабарихой
А сестрите завистливи

Да с кривою поварихой
с Бабариха, мълчаливи,

Около царя сидят,
до престола му седят,

Злыми жабами глядят.
като жаби зли слухтят.

Царь Салтан гостей сажает
Царят гостите тогава

За свой стол и вопрошает:
със богат обяд гощава,

«Ой вы, гости-господа,
пита дълго ли са те

Долго ль ездили? куда?
плували и докъде,

Ладно ль зА морем иль худо,
как е там — добре ли, зле ли

И какое в свете чудо?»
и що чудно са видели?

Корабельщики в ответ:
Отговарят: „В своя път

«Мы объехали весь свет;
ний кръстосахме светът,

За морем житье не худо;
там добре е, дето бяхме,

В свете ж вот какое чудо:
чудно чудо ний видяхме:

Остров на море лежит,
има остров непознат,

Град на острове стоит
в тоя остров има град

С златоглавыми церквами,
с кули, със кубета злати,

С теремами да садами;
със градини, със палати;

Ель растет перед дворцом,
пред двореца, под ела,

А под ней хрустальный дом;
в къща, цяла от стъкла,

Белка там живет ручная,
катеричка си живее,

Да затейница какая!
чудно нещо тя умее!

Белка песенки поет
Пее денем и нощя,

Да орешки всё грызет,
лешници си хрупка тя,

А орешки не простые,
лешниците — чудновати —

Всё скорлупки золотые,
със черупки чисто злато,

Ядра — чистый изумруд;
ядките — елмаз — искрят

Слуги белку стерегут,
и слуги над нея бдят;

Служат ей прислугой разной –
чест войската й отдава;

И приставлен дьяк приказный
писар честен надзирава,

Строгий счет орехам весть;
деноношно там стои,

Отдает ей войско честь;
лешниците той брои;

Из скорлупок льют монету
от черупките монети

Да пускают в ход по свету;
леят, а момите шетат

Девки сыплют изумруд
и насипват със елмаз

В кладовые, да под спуд;
бъчви, каци - час по час.

Все в том острове богаты,
Всички там са все богати;

Изоб нет, везде палаты;
няма хижи — все палати.

А сидит в нем князь Гвидон;
Там живе княз Гвидон,

Он прислал тебе поклон».
той изпраща ти поклон;"

Царь Салтан дивится чуду.
„Само да съм жив, ще ида

«Если только жив я буду,
гост на княз Гвидон, ще видя

Чудный остров навещу,
тоя чуден остров сам" —

У Гвидона погощу».
казва удивен Салтан.

А ткачиха с поварихой,
А сестрите с Бабариха

С сватьей бабой Бабарихой,
се спогледаха, решиха

Не хотят его пустить
той да не отиде там.

Чудный остров навестить.
И подсмива се едвам

Усмехнувшись исподтиха,
първата сестра лукаво:

Говорит царю ткачиха:
„Нищо чудно там не става. —

«Что тут дивного? ну, вот!
Помълча и пак подзе: —

Белка камушки грызет,
Катеричката гризе

Мечет золото и в груды
камъни и злато ражда,

Загребает изумруды;
купища елмаз изважда;

Этим нас не удивишь.
с туй не ще ни удивиш,

Правду ль нет ли говоришь.
даже да ни убедиш.

В свете есть иное диво:
Аз познавам друго чудо:

Море вздуется бурливо,
люшне се морето лудо,

Закипит, подымет вой,
забушува, закипи

Хлынет на берег пустой,
и брега си потопи,

Разольется в шумном беге,
пък отлее се и в мрака

И очутятся на бреге,
тридеоет и три юнака

В чешуе, как жар горя,
прави на брега стоят

Тридцать три богатыря,
в брони като жар горят,

Все красавцы удалые,
всички — хубавци отбрани,

Великаны молодые,
млади, снажни, великани,

Все равнЫ, как на подбор,
все еднакви, все отбор,

С ними дядька Черномор.
главатар им — Черномор.

Это диво, так уж диво,
Ако трябва да се чудя,

Можно молвить справедливо!»
ей това се казва чудо."

Гости умные молчат,
Умно гостите мълчат,

Спорить с нею не хотят.
спор със нея те не щат.

Диву царь Салтан дивится,
Цар Салтан се удивява,

А Гвидон-то злится, злится...
а Гвидон се разлютяеа,

Зажжужал он и как раз
жилна тетка си за миг

Тетке сел на левый глаз,
в лявото око, със вик

И ткачиха побледнела:
тя се тръшна побледняла:

«Ай!» — и тут же окривела;
бе с окото ослепяла.

Все кричат: «Лови, лови,
Всички викат: „Дръжте, бре!"

Да дави ее, дави...
Но дорде се разбере,

Вот ужо! постой немножко,
през прозорчето мухата

Погоди...» А князь в окошко,
бръмна към далечината,

Да спокойно в свой удел
отлетя до своя дом

Через море прилетел.
през морето княз Гвидон.

Князь у синя моря ходит,
Князът край морето ходи,

С синя моря глаз не сводит;
с поглед по морето броди;

Глядь — поверх текучих вод
гледа по вълните — там

Лебедь белая плывет.
плува лебедът насам.

«Здравствуй, князь ты мой прекрасный!
„Що си, княже мой юначен,

Что ты тих, как день ненастный?
днес така умислен, мрачен,

Опечалился чему?» —
мълчалив, опечален:?" —

Говорит она ему.
пита той, а натъжен

Князь Гвидон ей отвечает:
княз Гвидон му отговаря:

«Грусть-тоска меня съедает —
„Мъка тежка ме изгаря,

Диво б дивное хотел
чудо имало и аз

Перенесть я в мой удел».
искам да е то у нас."

«А какое ж это диво?» —
„А какво е това чудо?"

Где-то вздуется бурливо
„Люшне се морето лудо,

Окиян, подымет вой,
забушува, закипи

Хлынет на берег пустой,
и брега си потопи,

Расплеснется в шумном беге,
пък отлее се и в мрака

И очутятся на бреге,
тридесет и три юнака,

В чешуе, как жар горя,
прави на брега стоят,

Тридцать три богатыря,
в брони като жар горят,

Все красавцы молодые,
всички — хубавци отбрани,

Великаны удалые,
млади, снажни, великани,

Все равны, как на подбор,
все еднакви, все отбор,

С ними дядька Черномор.
главатар им — Черномор."

Князю лебедь отвечает:
„Туй ли те смущава? — каза

«Вот что, князь, тебя смущает?
кротко лебедът на княза. —

Не тужи, душа моя,
Не тъгувай, зная аз —

Это чудо знаю я.
и това е в мойта власт.

Эти витязи морские
Тези воини подводни

Мне ведь братья все родные.
все са мои братя родни.

Не печалься же, ступай,
Не тъжи, а замини,

В гости братцев поджидай».
братята ми посрещни!"

Незабравено Обещание189
Князь пошел, забывши горе,
Князът, утешен, закрачи,

Сел на башню, и на море
в кулата си той се качи,

Стал глядеть он; море вдруг
гледа — ураган заля

Всколыхалося вокруг,
в миг брега и се отля,

Расплескалось в шумном беге
и остави там във мрака

И оставило на бреге
тридесет и три юнака —

Тридцать три богатыря;
ето, по брега вървят,

В чешуе, как жар горя,
в брони като жар горят,

Идут витязи четами,
крачат те по двама смело,

И, блистая сединами,
главатарят — с къдри бели

Дядька впереди идет
води ги по двама в строй,

И ко граду их ведет.
към града ги води той.

С башни князь Гвидон сбегает,
Спуска се Гвидон да среща

Дорогих гостей встречает;
гостите, нахлу насреща

Второпях народ бежит;
и града като на сбор;

Дядька князю говорит:
заговори Черномор:

«Лебедь нас к тебе послала
„Лебедът ни прати, княже,

И наказом наказала
и поръча да ти кажа,

Славный город твой хранить
че ще пазим твоя град

И дозором обходить.
славен, хубав и богат.

Мы отныне ежеденно
И от днес на будна смяна

Вместе будем непременно
всяка нощ от океана

У высоких стен твоих
ще излизаме сами

Выходить из вод морских,
край високите стени.

Так увидимся мы вскоре,
С тебе скоро ще се видим,

А теперь пора нам в море;
а сега ще си отидем,

Тяжек воздух нам земли».
вън не дишаме добре."

Все потом домой ушли.
И се скриха вдън-море.

Ветер по морю гуляет
Вятър по море лудува,

И кораблик подгоняет;
корабче платна надува

Он бежит себе в волнах
в сини морски ширини,

На поднятых парусах
пори гривести вълни,

Мимо острова крутого,
покрай остров с бряг неравен,

Мимо города большого;
покрай град голям и славен:

Пушки с пристани палят,
и топове в залп гърмят,

Кораблю пристать велят.
искат кораба да спрат

Пристают к заставе гости,
с чуждите далечни гости —

Князь Гвидон зовет их в гости,
кани ги Гвидон на гости;

Их и кормит и поит
той гощава ги добре,

И ответ держать велит:
пита ги — да разбере —

«Чем вы, гости, торг ведете?
как и със какво търгуват

И куда теперъ плывете?»
и в каква посока плуват.

Корабельщики в ответ:
Отговарят: „В своя път

«Мы объехали весь свет;
ний кръстосахме светът

Торговали мы булатом,
и продавахме стомана,

Чистым серебром и златом,
злато и сребро ковано;

И теперь нам вышел срок;
а ни чака дълъг път —

А лежит нам путь далек,
ще отплуваме отвъд,

Мимо острова Буяна,
покрай острова Буяна,

В царство славного Салтана».
в царството на цар Салтана."

Говорит им князь тогда:
Князът казва: „Господа,

«Добрый путь вам, господа,
на добър път, без беда

По морю по Окияну
вий морето прекосете

К славному царю Салтану.
и до цар Салтан стигнете;

Да скажите ж: князь Гвидон
отнесете му поклон

Шлет-де свой царю поклон».
и от мене — княз Гвидон".

Гости князю поклонились,
Сбогом гостите си взеха

Вышли вон и в путь пустились.
и отново път поеха.

К морю князь, а лебедь там
Лебедът намери пак

Уж гуляет по волнам.
княза на самия бряг.

Князь опять: душа-де просит...
Моли князът — в далнината

Так и тянет и уносит...
нещо тегли му душата ...

И опять она его
Плесна лебедът с крила,

Вмиг обрызгала всего.
с капки княз Гвидон обля.

Тут он очень уменынился,
Князът много намали се,

Шмелем князь оборотился,
във оса преобрази се,

Полетел и зажужжал;
кораба в безкрайността

Судно на море догнал,
той догони, прилетя,

Потихоньку опустился
тихо спусна се, изви се,

На корму — и в щель забился.
в малка пукнатина скри се.

Ветер весело шумит,
Вятър весело плющи,

Судно весело бежит
кораб весело лети

Мимо острова Буяна,
покрай острова Буяна,

В царство славного Салтана,
към града на цар Салтана.

И желанная страна
Ей, желаната страна

Вот уж издали видна.
в синята далечина.

Вот на берег вышли гости.
Ето слизат всички гости —

Царь Салтан зовет их в гости,
кани ги Салтан на гости;

И за ними во дворец
и със тях в двореца пак

Полетел наш удалец.
влезе нашият юнак.

Видит, весь сияя в злате,
Гледа — цял сияе в злато

Царь Салтан сидит в палате
цар Салтан, седи в палата

На престоле и в венце,
на престол, с венец и — взрян —

С грустной думой на лице.
мисли, тъжно замечтан.

А ткачиха с поварихой,
А сестрите завистливи

С сватьей бабой Бабарихой,
с Бабариха, мълчаливи,

Около царя сидят —
до престола му седят

Четырьмя все три глядят.
и слухтят, и зорко бдят.

Царь Салтан гостей сажает
Царят гостите тогава

За свой стол и вопрошает:
със богат обяд гощава,

«Ой вы, гости-господа,
пита дълго ли са те

Долго ль ездили? куда?
плували и докъде,

Ладно ль за морем иль худо?
как е там — добре ли, зле ли,

И какое в свете чудо?»
и що чудно са видели?

Корабельщики в ответ:
Отговарят: „В своя път

«Мы объехали весь свет;
ний кръстосахме светът;

За морем житье не худо;
там добре е, дето бяхме,

В свете ж вот какое чудо;
чудно чудо ний видяхме.

Остров на море лежит,
Има остров непознат,

Град на острове стоит,
в тоя остров има град,

Каждый день идет там диво:
всяка нощ там става чудо:

Море вздуется бурливо,
люшне се морето лудо,

Закипит, подымет вой,
забушува, закипи

Хлынет на берег пустой,
и брега си потопи,

Расплеснется в скором беге —
пък отлее се — и в мрака

И останутся на бреге
тридесет и три юнака

Тридцать три богатыря,
прави на брега стоят,

В чешуе златой горя.
в брони като жар горят;

Все красавцы молодые,
всички — хубавци отбрани,

Великаны удалые,
млади, снажни, великани,

Все равны, как на подбор;
все еднакви, вое отбор,

Старый дядька Черномор
главатар им — Черномор.

С ними из моря выходит
Из морето ги извежда

И попарно их выводит,
и по двама ги повежда;

Чтобы остров тот хранить
покрай острова вървят,

И дозором обходить —
цяла нощ те зорко бдят;

И той стражи нет надежней,
няма стража по-надеждна,

Ни храбрее, ни прилежней.
по-безстрашна, по-прилежна,

А сидит там князь Гвидон;
Там живее княз Гвидон,

Он прислал тебе поклон».
той изпраща ти поклон."

Царь Салтан дивится чуду,
„Само да съм жив, ще ида

«Коли жив я только буду,
гост на княз Гвидон, ще видя

Чудный остров навещу
тоя чуден остров сам" —

И у князя погощу».
казва удивен Салтан.

Повариха и ткачиха,
А сестрите се стаиха —

Ни гугу — но Бабариха,
нито гък, но Бабариха,

Усмехнувшись, говорит:
поусмихната едва,

«Кто нас этим удивит?
казва: „Зная го това —

Люди из моря выходят
хора из море след буря

И себе дозором бродят!
идат, в острова дежурят,

Правду ль бают или лгут,
що за чудо? Но поне

Дива я не вижу тут,
вярно ли е, или не?

В свете есть такие ль дива?
Друго чудо се разправя

Вот идет молва правдива:
носи се мълва такава:

За морем царевна есть,
за царкиня — красота —

Что не можно глаз отвесть:
хубавица на света.

Днем свет Божий затмевает,
Денем — слънчице прекрасно,

Ночью землю освещает,
нощем — месечинка ясна,

Месяц под косой блестит,
месец в къдрите блести,

А во лбу звезда горит.
на чело звезда пламти.

А сама-то величава,
А пристъпва горда, права,

Выплывает, будто пава;
сякаш се паун задава.

А как речь-то говорит,
Заговори — слушаш ти,

Словно реченька журчит.
сякаш ручейче шурти.

Молвить можно справедливо,
Туй е чудо най-голямо,

Это диво, так уж диво».
във света подобно няма."

Гости умные молчат:
Умно гостите мълчат,

Спорить с бабой не хотят.
спор да водят те не щат.

Чуду царь Салтан дивится —
Слуша и се чуди царя,

А царевич хоть и злится,
а Гвидон от яд изгаря,

Но жалеет он очей
жали бабата сега

Старой бабушки своей:
и направи той така:

Он над ней жужжит, кружится —
разбръмча се, кръг направи

Прямо нА нос к ней садится,
около носа й, здраво

Нос ужалил богатырь:
жилна я в носа голям

На носу вскочил волдырь.
и мехур изскочи там.

И опять пошла тревога:
И се вдигна пак тревога:

«Помогите, ради Бога!
„Помогнете, ай, за Бога!

Караул! лови, лови,
Дръж, лови, души, тъпчи! ..."

Да дави его, дави...
А над тях бръмчи, бръмчи ...

Вот ужо! пожди немножко,
през прозорчето осата

Погоди!..» А шмель в окошко,
бръмна към далечината

Да спокойно в свой удел
и през морския безкрай

Через море полетел.
отлетя във своя край.

Князь у синя моря ходит,
Князът край морето ходи,

С синя моря глаз не сводит;
с поглед по морето броди,

Глядь — поверх текучих вод
гледа — по вълните там

Лебедь белая плывет.
иде лебедът насам.

«Здравствуй, князь ты мой прекрасный!
„Що си, княже мой юначен,

Что ж ты тих, как день ненастный?
днес така умислен, мрачен,

Опечалился чему?» —
мълчалив, опечален?"

Говорит она ему.
[/righ t]

Князь Гвидон ей отвечает:
[right]Княз Гвидон му отговаря:

«Грусть-тоска меня съедает:
„Мъка тежка ме изгаря:

Люди женятся; гляжу,
всеки си е задомен,

Не женат лишь я хожу».
ходя само аз ерген."

— А кого же на примете
„А коя избрал си?" Князът

Ты имеешь? — «Да на свете,
казва: „Чувам да приказват

Говорят, царевна есть,
за царкиня — красота —

Что не можно глаз отвесть.
хубавица на света.

Днем свет Божий затмевает.
Денем — слънчице прекрасно,

Ночью землю освещает —
нощем — месечинка ясна,

Месяц под косой блестит,
месец в къдрите блести,

А во лбу звезда горит.
на чело звезда пламти,

А сама-то величава,
А пристъпва горда, права —

Выступает, будто пава;
сякаш се паун задава;

Сладку речь-то говорит,
заговори — слушаш ти,

Будто реченька журчит.
сякаш ручейче шурти.

Только, полно, правда ль это?»
Само истина ли казват?"

Князь со страхом ждет ответа.
Чака неспокоен князът.

Лебедь белая молчит
Гледа — лебедът мълчи,

И, подумав, говорит:
пак загледа го в очи:

«Да! такая есть девица.
„Знам я чудната девица,

Но жена не рукавица:
но не е туй ръкавица —

С белой ручки не стряхнешь,
на ръка я подържиш,

Да за пояс не заткнешь.
хрумне ти — и я свалиш.

Услужу тебе советом —
Та преди да се венчаваш,

Слушай: обо всем об этом
после да не съжаляваш,

Пораздумай ты путем,
обмисли добре това:

Не раскаяться б потом».
тя не е за ден, за два." —

Князь пред нею стал божиться,
Князът се кълне, че нему

Что пора ему жениться,
за женитба му е време,

Что об этом обо всем
че за всичко е мислИл

Передумал он путем;
и премислил, и решил,

Что готов душою страстной
че царкинята да види,

За царевною прекрасной
той готов е да отиде

Он пешком идти отсель
сам пеша до край светът

Хоть за тридевять земель.
по опасен, труден път.

Лебедь тут, вздохнув глубоко,
Лебедът въздъхна, рече:

Молвила: «Зачем далеко?
„Но защо така далече?

Знай, близка судьба твоя,
Тя е тук във тоя час:

Ведь царевна эта — я».
че царкинята съм аз."

Тут она, взмахнув крылами,
Плесна лебедът с крилата

Полетела над волнами
и политна над водата,

И на берег с высоты
над брега се извиши,

Опустилася в кусты,
в храсталака се сниши,

Встрепенулась, отряхнулась
тръсна се и се разгърна,

И царевной обернулась:
на царкиня се превърна.

Месяц под косой блестит,
Месец в къдрите блести,

А во лбу звезда горит;
на чело звезда пламти,

А сама-то величава,
запристъпва — горда, права,

Выступает, будто пава;
сякаш се паун задава,

А как речь-то говорит,
заговори — слушаш ти,

Словно реченька журчит.
сякаш ручейче шурти.

Князь царевну обнимает,
Князът я прегръща нежно,

К белой груди прижимает
тръгват те и я завежда

И ведет ее скорей
там — при майка си — Гвидон,

К милой матушке своей.
в своя хубав, славен дом.

Князь ей в ноги, умоляя:
Коленичи той пред нея,

«Государыня-родная!
рече: „Майко мила, ей я —

Выбрал я жену себе,
тя ще бъде отсега

Дочь послушную тебе,
мен жена, на теб снаха.

Просим оба разрешенья,
Молим те за одобрение,

Твоего благословенья:
дай ни свойто разрешение,

Ты детей благослови
своя майчин благослов —

Жить в совете и любви»,
да живеем в мир, любов."

Над главою их покорной
Тя с икона чудотворна

Мать с иконой чудотворной
над главите им покорни

Слезы льет и говорит:
сълзи лее и реди:

«Бог вас, дети, наградит».
„Господ да ви награди!"

Князь не долго собирался,
Много-много не чакаха,

На царевне обвенчался;
а набързо се венчаха;

Стали жить да поживать,
в мир живеят, чакат те

Да приплода поджидать.
да им се роди дете.

Незабравено Обещание190
Ветер по морю гуляет
Вятър по море лудува,

И кораблик подгоняет;
корабче платна надува,

Он бежит себе в волнах
в сини морски ширини

На раздутых парусах
пори гривести вълни,

Мимо острова крутого,
покрай остров с бряг неравен,

Мимо города большого;
покрай град голям и славен

Пушки с пристани палят,
и топове в залп гърмят,

Кораблю пристать велят.
искат кораба да спрат.

Пристают к заставе гости.
Спират, слизат всички гости,

Князь Гвидон зовет их в гости,
кани ги Гвидон на гости,

Он их кормит и поит
той гощава ги добре,

И ответ держать велит:
пита ги — да разбере —

«Чем вы, гости, торг ведете
със какво и как търгуват

И куда теперь плывете?»
и в каква посока плуват.

Корабельщики в ответ:
Отговарят: „В своя път

«Мы объехали весь свет,
ний кръстосахме светът.

Торговали мы недаром
Забранени стоки тайно

Неуказакным товаром;
карахме в страни незнайни,

А лежит нам путь далек:
а ни чака дълъг път

Восвояси на восток,
все на изток — там отвъд,

Мимо острова Буяна,
покрай острова Буяна,

В царство славного Салтана».
в царството на цар Салтана."

Князь им вымолвил тогда:
Князът каза: „Господа,

«Добрый путь вам, господа,
на добър път, без беда

По морю по Окияну
по морето, океана,

К славному царю Салтану;
поздравете цар Салтана,

Да напомните ему,
припомиете му от мен,

Государю своему:
че го чакам всеки ден;

К нам он в гости обещался,
обещал е — а се бави,

А доселе не собрался —
да не би да ме забрави,

Шлю ему я свой поклон».
пращам му по вас поклон."

Гости в путь, а князь Гвидон
Тръгват те, а княз Гвидон

Дома на сей раз остался
си остана у дома си,

И с женою не расстался.
не дели се от жена си.

Ветер весело шумит,
Вятър весело плющи,

Судно весело бежит
кораб весело лети

Мимо острова Буяна
покрай острова Буяна,

К царству славного Салтана,
към града на цар Салтана.

И знакомая страна
Ей познатата страна

Вот уж издали видна.
в синята далечина.

Вот на берег вышли гости.
Спират, слизат всички гости —

Царь Салтан зовет их в гости.
кани ги Салтан на гости ...

Гости видят: во дворце
Гледат — седнал цар Салтан

Царь сидит в своем венце,
със венец и замечтан,

А ткачиха с поварихой,
а сестрите завистливи

С сватьей бабой Бабарихой,
с Бабариха, мълчаливи,

Около царя сидят,
седнали до него бдят,

Четырьмя все три глядят.
все оглеждат и слухтят.

Царь Салтан гостей сажает
Царят гостите тогава

За свой стол и вопрошает:
със богат обяд гощава,

«Ой вы, гости-господа,
пита: дълго ли са те

Долго ль ездили? куда?
плували и докъде,

Ладно ль за морем иль худо?
как е там — добре ли, зле ли,

И какое в свете чудо?»
и що чудно са видели?

Корабельщики в ответ:
Отговарят: „В своя път

«Мы объехали весь свет;
ний кръстосахме светът,

За морем житье не худо,
там добре е, дето бяхме,

В свете ж вот какое чудо:
чудно чудо ний видяхме:

Остров на море лежит,
има остров непознат

Град на острове стоит,
и във тоя остров — град

С златоглавыми церквами,
със кубета все от злато,

С теремами и садами;
със градини, със палати.

Ель растет перед дворцом,
Пред двореца, под ела,

А под ней хрустальный дом;
в къща, цяла от стъкла,

Белка в нем живет ручная,
катеричка си живее,

Да чудесница какая!
чудно нещо тя умее:

Белка песенки поет
пее денем и нощя,

Да орешки всё грызет;
лешници си хрупка тя,

А орешки не простые,
лешницнте — чудновати —

Скорлупы-то золотые,
със черупки — чисто злато,

Ядра — чистый изумруд;
ядките — от чист елмаз

Белку холят, берегут.
и я хранят час по час.

Там еще другое диво:
Има там и друго чудо:

Море вздуется бурливо,
люшне се морето лудо,

Закипит, подымет вой,
забушува, закипи и

Хлынет на берег пустой,
брега си потопи,

Расплеснется в скором беге,
пък отлее се и в мрака

И очутятся на бреге,
тридесет и три юнака

В чешуе, как жар горя,
прави на брега стоят,

Тридцать три богатыря,
в брони като жар горят,

Все красавцы удалые,
всички — хубавци отбрани,

Великаны молодые,
млади, стройни, великани,

Все равны, как на подбор —
все еднакви, все отбор,

С ними дядька Черномор.
главатар им — Черномор.

И той стражи нет надежней,
Няма стража по-надеждна,

Ни храбрее, ни прилежней.
по-безстрашна, по-прилежна.

А у князя женка есть,
Князът има си жена,

Что не можно глаз отвесть:
ах, красавица една!

Днем свет Божий затмевает,
Денем — слънчице прекрасно,

Ночью землю освещает:
нощем — месечинка ясна,

Месяц под косой блестит,
месец в къдрите блести,

А во лбу звезда горит.
на чело звезда пламти;

Князь Гвидон тот город правит,
княз Гвидон там управлява,

Всяк его усердно славит;
всеки радостно го слави;

Он прислал тебе поклон,
праща ти сега поклон,

Да тебе пеняет он:
но сърдит ти е Гвидон:

К нам-де в гости обещался,
щял си уж да му гостуваш,

А доселе не собрался».
а кога ще отпътуваш?"

Тут уж царь не утерпел,
Каза царят да строят

Снарядить он флот велел.
Флотата за дълъг път.

А ткачиха с поварихой,
А сестрите с Бабариха

С сватьей бабой Бабарихой,
се спогледаха, решиха

Не хотят царя пустить
пак да го разубедят —

Чудный остров навестить.
да не тръгне той на път.

Но Салтан им не внимает
Но Салтан не ги и слуша

И как раз их унимает:
викна той, та ги проглуши:

«Что я? царь или дитя? —
„Цар ли съм, или дете?"

Говорит он не шутя: —
И уплашиха се те.

Нынче ж еду!» Тут он топнул,
„Тръгвам" — каза той и тропна,

Вышел вон и дверью хлопнул.
и вратата силно хлопна.

Под окном Гвидон сидит,
Край прозореца седи

Молча нА море глядит:
князът, леко се бразди

Не шумит око, не хлещет,
тихото море безмерно

Лишь едва, едва трепещет,
и потрепва равномерно.

И в лазоревой дали
В синята далечина

Показались корабли:
се показаха платна —

По равнинам Окияна
носи се по океана

Едет флот царя Салтана.
флотата на цар Салтана.

Князь Гвидон тогда вскочил,
Скочи княз Гвидон, за миг

Громогласно возопил.
екна гръмогласен вик:

«Матушка моя родная!
„Майко и невясто, ето

Ты, княгиня молодая!
погледнете към морето,

Посмотрите вы туда:
виждате ли — хей оттам —

Едет батюшка сюда».
татко движи се насам."

Флот уж к острову подходит.
Флотата се приближава,

Князь Гвидон трубу наводит:
княз Гвидон я наблюдава;

Царь на палубе стоит
цар Салтан стои отпред —

И в трубу на них глядит;
гледа със далекоглед.

С ним ткачиха с поварихой,
А сестрите завистливи

С сватьей бабой Бабарихой;
с Бабариха мълчаливо

Удивляются оне
чудят се на този град,

Незнакомой стороне.
в този остров непознат.

Разом пушки запалили;
А топове загърмяха

В колокольнях зазвонили;
и камбани заечаха;

К морю сам идет Гвидон;
идва на брега Гвидон,

Там царя встречает он
среща царя със поклон

С поварихой и ткачихой,
и сестрите завистливи

С сватьей бабой Бабарихой;
с Бабариха. И отиват,

В город он повел царя,
всички към града вървят,

Ничего не говоря.
бавно крачат и мълчат.

Все теперь идут в палаты:
Всички идват към палата,

У ворот блистают латы,
а във брони край вратата

И стоят в глазах царя
братя — тридесет и три,

Тридцать три богатыря,
всеки с поглед смел гори,

Все красавцы молодые,
всички хубавци отбрани,

Великаны удалые,
млади, стройни, великани,

Все равны, как на подбор,
все еднакви, все отбор,

С ними дядька Черномор.
главатар им — Черномор.

Царь ступил на двор широкой:
Царят тръгна към палата,

Там под елкою высокой
катеричка под елата

Белка песенку поет,
хрупка златен лешник тя

Золотой орех грызет,
и си пее песента,

Изумрудец вынимает
и елмазецът отбира,

И в мешочек опускает;
във торбичка го прибира,

И засеян двор большой
от черупки — златен сбор,

Золотою скорлупой.
свети хубавият двор.

Гости дале — торопливо
Бързат гостите нататък,

Смотрят — что ж? княгиня — диво:
гледат, чудят се — снахата:

Под косой луна блестит,
месец в къдрите блести,

А во лбу звезда горит;
на чело звезда пламти

А сама-то величава,
стъпва гордо, величаво,

Выступает, будто пава,
сякаш се паун задава,

И свекровь свою ведет.
със свекървата върви,

Царь глядит — и узнает...
царят срещу тях възви,

В нем взыграло ретивое!
разигра му се сърцето,

«Что я вижу? что такое?
гледа той, познава ето,

Как!» — и дух в нем занялся...
тя е — сякаш се смрази...

Царь слезами залился,
и задави се в сълзи...

Обнимает он царицу,
и прегърна той жена си,

И сынка, и молодицу,
и сина си, и снаха си,

И садятся все за стол;
всички да се веселят

И веселый пир пошел.
сядат — пият и ядат.

А ткачиха с поварихой,
А сестрите завистливи

С сватьей бабой Бабарихой,
с Бабариха мълчаливо

Разбежались по углам;
се разбягаха от срам,

Их нашли насилу там.
но намериха ги там.

Тут во всем они признались,
Трите всичко си признаха,

Повинились, разрыдались;
лицемерно поридаха;

Царь для радости такой
царят — весел, вместо съд

Отпустил всех трех домой.
пусна ги да си вървят.

День прошел — царя Салтана
Цар Салтан развесели се

Уложили спать вполпьяна.
и от радост понапи се.

Я там был; мед, пиво пил —
Бях и аз там — ядох, пих,

И усы лишь обмочил.
и от нищо не вкусих.

1831
1957 — вероятна год. на превода

c191
Sailing Away

by Stix

I'm sailing away.

Set an open course for the Virgin Sea.

'Cause I've got to be free,

Free to face a life that's ahead of me.

On board I'm the captain,

So climb aboard.

We'll search for tommorow,

On every shore.

And I'll try,

Oh Lord I'll try,

To carry on.

I look to the sea.

Reflections in the waves,

Spike my memory.

Some happy, some sad.

I think of childhood friends,

And the dreams we had.

We lived happily forever,

So the story goes.

But somehow we missed out,

On the pots of gold.

And we'll try best that we can,

To carry on.

A gathering of angels,

Appeared above my head.

They sang to me this song of hope,

And this is what they said.

They said

(chorus)

Come sail away,

Come sail away,

Come sail away with me, lads.

Come sail away,

Come sail away

Come sail away with me.

Come sail away,

Come sail away,

Come sail away with me.

Come sail away come sail away come sail away with me.

(bridge)

I thought that they were angels,

But to my suprise,

They climbed aboard the star ship,

And headed for the sky.

Singin'

Come sail away,

Come sail away,

Come sail away with me.

(repeat till end fading

Здравейте!

Днес съм за малко тук.

Благодаря за стиховете и приказката на Пушкин!

Мога ли само да попитам защо стиховете са без автори и заглавия?

Димчо Дебелянов го различавам, а "Сиротна песен" ми е едно от любимите. Другите са "Черна песен" и "Спи градът". Много тъжни и навяват толкова тъга.

Виждам и Клио го обича, а изобщо има ли българин, който да не харесва тази тъй прекрасна и нежна поезия.

Приказката ме върна в детството ми. Това ми е била първата среща с Пушкин. Бях на 6-7 годинки и чичо ми донесе илюстрована книжка с приказките на Пушкин като се върна от Коми.

Чудни, чудни, но не знам какво стана с тази книжка. Сигурно се е изпокъсала.

Благодаря, че ме върнахте в спомените!

Приятен ден!

Антитерористът да каже какво точно го дразни...

Сибила

Зодиакален знак Риби: Воден, подвижен знак

Управляваща планета: Юпитер

Символ: Две риби, плуващи в различни посоки

Цвят: Син, аквамарин

Ден: Понеделник и четвъртък

Минерали: Сапфир, хризолит, лунен камък

Щастливи числа: 11

Съдбоносни години: От 3-тата през 7 /3, 10, 17…/

Съдба: Да служат на хората

Девиз: “Аз се надявам”

Слънцето в Риби определя хората, родени под този знак, като амбивалентни и с труден за опознаване характер. Те менят често настроението си. Притежават неограничени възможности, скрити дълбоко в тях, които може да се проявят в неочакван момент. Изправени са пред много възможности за избор и трудно взимат решение. А когато все пак го направят, нещо винаги затруднява действията им и им пречи да следват избрания от тях път.

Те неотклонно търсят своята истина. Винаги се стремят да доказват кой е крив и кой, прав. Не винаги обаче са правилно разбрани. Искрени в отношенията си с другите, те полагат грижи за тях, угаждат им и внимават да не ги наранят. Те са буфер в конфликтни ситуации и всички търсят тяхното одобрение. Затова трудно взимат решение и не заявяват категорично мнение. Склонни са към огромно (понякога неосновано) съчувствие и разглеждат всяка ситуация от различни гледни точки. За съжаление тяхната състрадателност и разбиране често е причина да ги обвиняват в предателство.

Не трябва да бягат от отговорност в професионален и личен план. В следствие на ситуации, които не са преценили добре, рибите често си създават проблеми, с които не може да са справят и търсят спасение надалеч. Многото цели, които си поставят, са причина за техните неуспехи.

Рибите понасят всичко безропотно и мълчаливо. Жертват се без да могат да се защитят. Търпят незаслужени обиди и наказания, и хората се възползуват от тяхната доброта. Те са лесно раними и често се отдават на самосъжаление, което им пречи да излязат от дадена ситуация. За да си осигурят спокойствие, са склонни да възприемат нечии виждания и да се впуснат в начин на живот, който им е напълно непознат, а скоро след това да го отхвърлят.

В любовта са готови да дадат всичко от себе си на избранника на сърцето си. Може да се обвържат с неподходящ партньор и ако срещнат своята половинка, нямат сили да се разделят с партньора си, защото се страхуват от проблеми в отношенията.

Рибите знаят цената на парите. Те са користолюбиви, склонни са да изпълват дома си с най-различни предмети и преследват богатството.

Въпреки чара си, са несигурни в обществото и желаят да изградят свой идеален свят, където да се чувстват добре. Понякога, в преследване на целите си, се уединяват, но това помага за тяхното развитие. За тях е огромно постижение, ако успеят да изживеят живота си според техните лични виждания и възвишени убеждения, отговарящи на високите цели, които са си поставили.

Сиби, при мен камъните са перли и аметист, а числата 3 и 7, а цвета е тъмнолилав, но иначе повечето неща се припокриват.

ОБИЧАТ: спокойствието, красотата, изкуството, природата, морето, философията, загадъчното.

Сега пускам нещо от Лермонтов:

Приятен ден! Имам предвид остатъка!

АНГЕЛ

Среднощ по небето бил ангел летял

И тиха е песен той пял;

Звездите, луната и облаци рой

С таз песен унасял е той.

Той пял: как в чисто блаженство сияй

Безгрешният дух в светъл рай;

Към бога велик той възнасял хвала

И искрена тя е била.

И дълго копнела душата в света –

След чужда и странна мечта;

Но никакъв глас не заместил е тук

За нея небесния звук.

Превод: И. Ковачев

ЖЕЛАНИЕ

Защо не съм птица, сив гарван в степта,

що над мен току що прелете?

Защо да не мога да литна възбог

в свободата, в простора широк?

На запад, на запад се бих устремил,

към прадядовски цветни земи,

де в пустия замък, в планинския кът,

забравени кости лежат.

Последен потомък на храбри бойци,

край мене са все мъртъвци.

Роден съм аз тук, но съм чужд за света...

О, защо не съм гарван в степта?

МИХАИЛ ЮРИЕВИЧ ЛЕРМОНТОВ

/ далечен потомък на шотландския рицар Томас Лермонт/

Превод: Л. Стоянов

Редактирано от - Tя на 26/3/2004 г/ 14:19:59

Сибила

А ето и една от чудните градини на Моне.

Страхотен ден е днес!

Едно предание разправяше:

при нас заточен бил преди

човек от южет край прославен

(преди го знаех, най-подир,

тъй мъчно, името забравих).

Бил на години вече стар,

но млад и жив по дух, беззлобен –

за песни имал дивен дар

и глас на речeн шум подобен.

Обикнали го всички тук,

край Дунава живял забравен,

не правел никому напук

и всички с разкази пленявал.

Бил слаб и плах като дете

и сам за себе си небрежен.

Преглеждали го чужди – те

му риба ловели във мрежи.

Реката щом сковавал хлад

и зимен вятър вил тревожен –

загръщали във меки кожи

светия старец непознат.

Ала не можел да се справи

със грижите житейски той,

блед ходел, със страни болнави,

и казвал, че го гневен бог

за престъпление осъдил.

Той чакал: краят все ще бъде.

и все тъй клетият тъгувал,

край Дунава заскитал сам,

горчиви сълзи леел там,

далечния си град бълнувал

и пред смъртта си завещал

да пренесат на юг, дома,

опечалените му кости,

в смъртта, на чуждата земя,

те – неуспокоени гости!

( А. С. Пушкин, “Цигани”, превод: Л. Стоянов)

Самочувствие

Не ме намразвай! Нека да е лудост

това, което изповядвам – нека.

Повярвай ми, от този час нататък

без мен ще обеднява в теб човекът.

Защото крехката ми сила знаят

прастарата земя и небесата –

жена съм. И в душата ми витаят

на сладките магии чудесата.

А слабото ми рамо е способно

да понесе най – мъжката омраза.

Очите ми за теб са място лобно –

те мамят и със вярност те наказват.

Повярвай, ще ме носиш като рана,

отворена от странното ми име.

Гласът ми като житце неприбрано

в теб ще кълни след всяка нова зима.

И ще ме срещаш – в друга. В много други!

И няма да избягаш от властта ми.

Че аз живея в хубостите луди

на всичките жени, от теб избрани.

Данушка Матова

ФЪРКАТИЧКО В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.

Останалото е мечта - цени това, което имаш.

Предишното го няма вече, а идното не е дошло.

Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш.

--------------------

Пари, привързаност, слова умей да губиш със усмивка.

Любов, възникнала едва, умей да губиш със усмивка.

Животът - той е вечно губене и всяко губене е болка,

но именно пък затова умей да губиш със усмивка.

---------------------

Андрей Германов

Приятна вечер, Тая !

цъфте Танче,

къде намери Данушка Матова?

Има ли още нейни работи и къде?

si

Обяснение, но не и оправдание200
Здравей Таня,

По-горе питаш защо някои стихотворения са без автор и заглавие. Понеже аз пуснах онова тромаво представяне на поемата-приказка на Пушкин - едновременно и оригинала и превода, - давам си сметка, че и на него не му се вижда заглавието и автора, защото се получи нещо много дълго и началото му остана на предната страница. А там, естествено, е и заглавната част.

Аз бях доста ентусиазиран да представя една творба така, че едно до друго да се виждат и оригинала и превода (това се постига с малка програмка, която подрежда строфите паралелно). И наистина, като обикновена WEB-страница се получи идеално (така ще и да залегне то във виртуалната библиотека, която подготвяме и за която толкова много приказвах без да съм показал още нищо налице). Но тук, във форума има особености - всяка оригинална строфа и всяка преведена строфа се оказаха на различни редове, при което текста стана рехав. Иначе аз предвиждах цялата поема да се събере върху една страница. Сега се получи така, че се боя да не би да страда четивността на текста.

Веднага, естествено, получих драстична критика за творението си. Съжалявам, че с моето появяване тук провокирам критики, които звучат доста грозно и затова гледан да не се подписвам както преди и да се появявам колкото може по-рядко. Защото всичко това докарва замърсяване на форума. Аз отдавна не съм влизал и в КРИСТАЛИТЕ - не смея да погледна там. Не искам да се разпростирам, но това е стара работа - наследство от "любезните" отношения в "Монитор", чийто форум от два дена даже са го ликвидирали, защото всичко започва да изглежда много брутално и невъзпитано в него.

Имам една братовчедка, която отдавна живее в Германия. По едно време тя ме помоли да я насоча към някой български форум, в който и тя да участвува. Насочих я към "Монитор". Тя се поразходи известно време там и после ми писа: "Не бих искала МОЯТА България да е това!"

И още нещо201
И още нещо, Таня!

Ако си се вгледала в превода на "Приказка за цар Салтан", може би ти е направило впечатление, че това е един доста необичаен превод. Аз не знам кой друг още е превеждал на български поемата, но си спомням цели пасажи от нещо друго, което звучи по-добре. Имаш ли идея къде мога да потърся този друг, по-съвършен превод? Имай предвид, че аз никога не съм го виждал напечатан на хартия - слушал съм го само като магнетофонен запис на рецитация на цялата поема от известен български актьор от "Младежкия Театър"...

ФЪРКАТИЧКО

Тая, след работния ти ден днес, може да си помечтаеш и за морето, нали ?

цъфте

si

цъфте

si

цъфте Тоя влак за Бургас...

*********************

На Недялко Йорданов

Тоя влак за Бургас е тъй бавен.

Аз сънувам дъждовния плаж.

Там е моя живот - моя странен

и единствен словесен пейзаж.

Там съм целият аз - там забравям,

че съм кратък и лош - че съм аз.

Глас на гларус и аз осезавам

тоя - целия свят... Там в Бургас,

аз умирам от нежност и ярост.

(А се мислех за подвиг роден.)

Глас на гларус, о, писък на гларус -

възмутителен спомен за мен.

Христо Фотев

************

si

цъфте Я да ви оставя нещо за добро утро

Натиснете тук

Редактирано от - цъфте на 28/3/2004 г/ 10:39:49

***

Песен за море изболедувах,

слънце да стигна, тебе да видя.

По-твърда от камък, от речена дума,

колко му е – да се стопя.

И да си ида.

След мене, изворни, стъпките рукват,

бяла душа на бял свят да извадят.

Чуждо поле росят като укор.

Над твоето – дъждове.

Присънни, непаднали.

Два бряга бездомни преливат суша.

Ръцете ми към тебе изтичат нечуто.

Вместо сълзи – невидими, непослушни.

И морето все остава за утре.

Нели Йорданова

ЗАКЛИНАНИЕ

Сърце сърцето да прострелва,

но върху мирна барикада.

Очите да са полудели

и само от любов да падам.

Ако понякога заплача,

да бъде от сърдечна рана.

Не ме оставяйте сираче –

душата за душа е жадна!

Не ме забравяйте във вихъра

на лична яворова драма…

Дано войните ми са тихи!

С една победа.

И за двама.

Нели Йорданова

Редактирано от - Tя на 29/3/2004 г/ 11:17:18

ЩЕ ТЕ НАМЕРЯ

"Живей във себе си. Там блика

вълшебен извор с бързей ясен."

Ал. Геров

Не съществувай само в себе си!

Навярно там ще те изгубя.

Не ми отнемай най – потребното,

което си спасил за други.

В един и същи мир живеем –

вълшебен бързей – мил, безгласен.

Пред вечността сме.

Но от нея

мигът ни връща се неясен…

Една душа отдавна нося.

От двете ни сърца по – тежка.

Ще те намеря сред въпросите.

Там нейде, в тайните човешки.

Нели Йорданова

БЕЗКРАЙНОСТ

От песъчинки правя лято.

В греха нагазвам до колене –

в море, до утре непознато

и неразумно като мене.

Пречиствам се от равновесия,

за мое щастие – сезонни.

А песъчинките са весели,

макар че себе си не помнят.

Морето трябва да евечно!

И - песъчинките отчаяни.

Една от тях е моя вече.

Като сълзата ми случайна.

Нели Йорданова

МАГИЯ

Направих ти магия бяла.

Повиках те със мисъл.

Сега те пазя в рамка

и притежавам част от визията ти.

Любимият ти образ,

за другиго невидим,

успях да запечатам точно,

когато най-неотразимо се усмихва.

Завинаги те имам

на красива малка снимка,

каквато никой

не е притежавал в миналото.

Редактирано от - Tя на 29/3/2004 г/ 12:04:27

Сибила Мила, Тя!

Открих един адски интересен сайт за нова българска литература!!!!!!

Веднага си помислих за теб. Там намерих и онова стихотворение на осичката за любимата на Черния Лебед.

Виж нещо по въпроса:

Добре дошли в ХуЛите !

Това е сайт за нова българска Художествена Литература. Създаден е с цел да помогне на нови и неутвърдени автори да публикуват своите произведения, да даде възможност за комуникация между тях и същевременно да запознае любителите на художественото слово с техните творби.

Изказваме нашата искрена благодарност на Сдружение "Словото",

без което този сайт нямаше да го има.

Желаем ви успех и приятни мигове в ХуЛите !

Моля, изпращайте текстовете за публикуване само на кирилица

Сибила Ето едно хубаво, според мен, публикувано днес.

В моята приказка

Публикувано: 29 March, Monday

автор: merian

В моята приказка не се сменят водите

в реката от избори.

Те са направени.

В моята приказка не очаквам и принца.

Сама го създавам от дракон.

С любов.

В моята приказка, с очи помъдрели

Има място за двама.

И дори наранени, кървящи,

недоверчиви, уплашени...

могат да я дописват.

Заедно.

В моята приказка

всичко може да бъде различно.

Ще приемеш ли

Да те превърна в принц?

Сиби, блогодаря ти!

Ще погледна в темата на Фър, но тя трябва да ме насочи.

Аз съм я чела в "Поетична тетрадка" . Раздела е в линка долу, а сайта е този, който имах предвид.

Това пак е на Осичката. Публикувано е на 10-ти март и е също много хубаво.

СТРИЙПТИЗ

Събличам се бавно,

но не прекалено...

Разпръсквам одежди по пода.

Потръпвам за миг,

май ми стана студено,

но продължавам... Ще мога!

Захвърлям бельо върху

стола наблизо,

косите ми ласкаво стенат.

В краката ми шепне

копринена риза...

Душата ми само е в мене.

Разголих я. Махнах от себе си

всичко.

Останах по Нея... По гола Душа.

Разкрих я пред теб постепенно.

Обичам...

Обичам те! Искаш ли ме така?

Натиснете тук

Сибила И това го има там.

А снимката й е от снощи, кликни с десен бутон върху нея.

Ето го адресът:

www.hulite.net

Приятно посещение там.

ФЪРКАТИЧКО Сиби, Тая, браво на вас !

Страхотни са стиховете, чувствени и ...

Една красива жена за допълване на интериора...

Редактирано от - Tя на 30/3/2004 г/ 19:41:53

И малко хубава музика в допъление...

Натиснете тук

Нещо от Висоцки за "Лека нощ!". Виждам, че доста хора го харесват.

И я тоже.

Балада о переселении душ

Кто верит в Магомета, кто - в Аллаха, кто - в Иисуса,

Кто ни во что не верит - даже в черта, назло всем,-

Хорошую религию придумали индусы:

Что мы, отдав концы, не умираем насовсем.

Стремилась ввысь душа твоя -

Родишься вновь с мечтою,

Но если жил ты как свинья -

Останешься свиньею.

Пусть косо смотрят на тебя - привыкни к укоризне,-

Досадно - что ж, родишься вновь на колкости горазд.

И если видел смерть врага еще при этой жизни,

В другой тебе дарован будет верный зоркий глаз.

Живи себе нормальненько -

Есть повод веселиться:

Ведь, может быть, в начальника

Душа твоя вселится.

Пускай живешь ты дворником - родишься вновь прорабом,

А после из прораба до министра дорастешь,-

Но, если туп, как дерево - родишься баобабом

И будешь баобабом тыщу лет, пока помрешь.

Досадно попугаем жить,

Гадюкой с длинным веком,-

Не лучше ли при жизни быть

Приличным человеком?

Так кто есть кто, так кто был кем?- мы никогда не знаем.

С ума сошли генетики от ген и хромосом.

Быть может, тот облезлый кот - был раньше негодяем,

А этот милый человек - был раньше добрым псом.

Я от восторга прыгаю,

Я обхожу искусы,-

Удобную религию

Придумали индусы!

Редактирано от - Tя на 29/3/2004 г/ 21:16:11

БУЛАТ ОКУДЖАВА

Почему мы исчезаем

Почему мы исчезаем,

превращаясь в дым и пепел,

в глинозем, в солончаки,

в дух, что так неосязаем,

в прах, что выглядит нелепым,-

нытики и остряки?

Почему мы исчезаем

так внезапно, так жестоко,

даже слишком, может быть?

Потому что притязаем,

докопавшись до истока,

миру истину открыть.

Вот она в руках как будто,

можно, кажется, потрогать,

свет ее слепит глаза...

В ту же самую минуту

Некто нас берет под локоть

и уводит в небеса.

Это так несправедливо,

горько и невероятно -

невозможно осознать:

был счастливым, жил красиво,

но уже нельзя обратно,

чтоб по-умному начать.

Может быть, идущий следом,

зная обо всем об этом,

изберет надежный путь?

Может, новая когорта

из людей иного сорта

изловчится как-нибудь?

Все чревато повтореньем.

Он, объятый вдохновеньем,

зорко с облака следит.

И грядущим поколеньям,

обоженным нетерпеньем,

тоже это предстоит.

Натиснете тук

ФЪРКАТИЧКО Тая, хубава е тази, но е подходяща за добро утро-лека, със закачка...

Но ето нещо романтично ...

Здесь лапы у елей дрожат на весу…

Здесь лапы у елей дрожат на весу,

Здесь птицы щебечут тревожно -

Живешь в заколдованном диком лесу,

Откуда уйти невозможно.

Пусть черемухи сохнут бельем на ветру,

Пусть дождем опадают сирени, -

Все равно я отсюда тебя заберу

Во дворец, где играют свирели!

Твой мир колдунами на тысячи лет

Укрыт от меня и от света, -

И думаешь ты, что прекраснее нет,

Чем лес заколдованный этот.

Пусть на листьях не будет росы поутру,

Пусть луна с небом пасмурным в ссоре, -

Все равно я отсюда тебя заберу

В светлый терем с балконом на море!

В какой день недели, в котором часу

Ты выйдешь ко мне осторожно,

Когда я тебя на руках унесу

Туда, где найти невозможно?

Украду, если кража тебе по душе, -

Зря ли я столько сил разбазарил?!

Соглашайся хотя бы на рай в шалаше,

Если терем с дворцом кто-то занял!

и в превод

Лирическа

на руски

Тук еловите клонки в ефира трептят,

Тук птиците грачат тревожно,

Живееш в омагьосана дива гора.

Оттам да си идеш е невъзможно.

Като пране на вятъра да съхнат цветя

Като дъжд люляци да капят.

Все едно тебе аз оттук ще отведа

В дворец, гдето музика свири.

Света ти магьосници за хиляда лета

Скриха от мене и от деня.

И мислиш си ти, че най-прекрасното е

Тази омагьосана гора.

По листата да няма роса заранта,

Луната с небето мрачно да спори.

Все едно тебе аз оттук ще отведа

В светла кула с балкон на морето.

В кой ден от седмицата и в колко часа

Ще пристъпиш към мен предпазливо,

Кога аз тебе на ръце ще понеса

Там, гдето да те намерят е невъзможно?

Ще открадна, ако кражба ти е по душа.

На вятъра ли толкоз сили хвърлих?!

Рай в колиба приеми дори, ако

Кулата с двореца някой завладял е!

Превод: Теодора Цанкова

СБОГУВАНЕ

Лека нощ!

След малко се сбогуваме.

Исках да ти кажа още

толкова неща, преди да те целуна.

Утре вече

ще си някъде далече.

Аз пък ще забравя, че съм грешна

чак до другата ни среща.

Ще те чакам дотогава

и ще те сънувам.

Някога ни се налага

да се разделим, да се сбогуваме...

dumb ass foreigner Танче,

четох какво искаше, но не ми остава време за отговор.малко е дълъг и с няколко примера, за които трябва да се ровя.

блус се слуша, детко, не се чете!!!

като сколасам с отговора, ще разбереш.

приятен ден!

Сега искам да се извиня на аното, което ми беше постнало нещо на арабски!

Не разбирам този език и помислих, че е някакво злабно послание.

Ако е било нещо друго - да си каже.

К.В., не знам на кого е бил превода на приказките на Пушкин, за които споделих. Не знам и какво стана с книжката. Беше много отдавна. Може би е на Каралийчев. Имам вкъщи "Капитанска дъщеря", чийто превод е точно негов.

Сега искам да ви запозная с един друг нежен поет. Добре, че започнах да чета есетата на Здравко Петров и вътре се сповенаваше често неговото име. В училище не сме го изучавали, за съжаление. Много, много прилича на Димчо Дебелянов. Роден на 18.05. 1880г. в гр. Пазарджик. Останал сирак на 13 години, като напуска училище, за да поеме издръжката над голямото си семейство. Превеждал е Лермонтов, Тургенев, Горки, Бунин, Тютчев.

Самоубива се само на 31 години.

"На 12 юли 1911 г., едва 31-годишен, поетът Бояджиев се самоубива и отнася със себе си загадката на един живот и причината за ранната си смърт. Приятелят му Петър Нейков казва, че Бояджиев избира такъв край, защото имал дълг към една жена, но чувства към друга, при това омъжена и с деца. И до днес нито едно име на жена не е посочено, нито пък е потвърдено. Братът на самоубиеца, Иван, разказва, че на погребението му направило впечатление как една мургава, черноока девойка горчиво ридаела: "Защо направи така, милий?" По-късно разбрал, че няколко месеца преди това тя и брат му се били сгодили неофициално. През 30-те години на площад "Славейков" Елин Пелин посочил превита надве бабичка на Тодор Боров и му казал: "Ей заради тази се самоуби Митко Бояджиев."

Петър Величков, "Поет на своята скръб"

Ето сега три стихотворения, които на мен най-много ми харесват.

Бени беше постнала в началато "Писмо". Също много хубаво.

С ДЪЛБОКА НЕЖНОСТ...

С дълбока нежност стискам ти ръцете,

целувам пръстите ти - и не знам

дали е диган на земята храм,

където тъй да любят боговете -

тъй както аз те любя, о жена,

сияние във мойта тъмнина.

Като жътвар, причезнал за почивка,

достигнах морен гостолюбни праг

на твоя дом - във привечерни мрак

на скъден ден. С чарующа усмивка

разтвори ти заключени врати -

като бездомник клет ме приюти.

И сетне без почуда ти погледна

внезапните нечакани сълзи,

които гордостта ми не смрази,

склонена, без учудване, но бледна,

видя ти, в своите ръце ме впи

и жадно топлите сълзи изпи.

С приветни думи на утеха нежна

ти тихо ми душата просветли,

и дълго моето лице гали

с ръка внимателна и белоснежна...

Не помня - казах ли ти нещо аз?

Не помня - може би ридах без глас.

С дълбока нежност гледам те в очите,

целувам ти ръцете - и тъжа,

че може би в безплодната лъжа

на думите, тъй бледни, тъй изтрити,

ти няма да откриеш, о жена,

как аз те любя в мойта тъмнина!

ИСПАНКА (HABANERA)

В Испания жарка родена,

очите ми пръскат искри,

от слънце севилско горена,

плътта ми е жар, тя гори!

Caramba! Ole!

Как шумно звучат кастанети!

Кат вихър е мойта игра!

А мойте прегръдки са свети,

а моята нощ е зора!

Caramba! Ole!

Зови ме, зови, Карменчита!

Зови ме, блаженство и смърт!

Снага сладострастно извита

прекършвай! Бъди милосърд!

Caramba! Ole!

TEMPI PASSATI

Синя утринна омара

леко плава над долът.

Дреме мелницата стара

край тревясалия път.

Росни са цветята сини

по съборения зид.

До зида, прикрит в къпини,

чакам влюбен и честит.

Пусто в пътя - ала ето

ален шал се мярна там...

Колко щеш си крий лицето -

знам коя си, душо, знам!

Иде моята любима

нежна, мургава жена,

лека, кръшна, несравнима,

като влюбена сърна.

- Де, Мургашка, се забави?

- Милий!... - И внезапно тя

устни нервни и лукави

впи във моите уста.

... Из самотните пътеки,

уловени под ръка,

волни, упоени, леки,

край зелената река,

с колко приказки сърдечни

любовта ни утеши!

Как тогава вековечни

бяха нашите души!

Твоите прегръдки топли,

гостолюбни и добри,

драг приют на страстни вопли,

шъпнеха ми: тук умри!

Колко чист нектар, Мургашка,

аз, ту трепетен, ту тих,

от рубиновата чашка

на устата твои пих...

Помниш старата глогина?

Помниш росния гъстак?

Там ще цъфнат догодина

кринове и ален мак...

Редактирано от - Tя на 30/3/2004 г/ 20:08:44

Приятна вечер!

С царицата на цветята!

beni Тони, благодаря ти, помня, аз не исках да се забравя тази поезия, случайно попаднах, не ги разбирам много, но май към символисти е.

Но какво има значение, всеки е със съдбата си, всеки ще помним за поезията, макар и само отделни стихове.

Важното е имената да остават винаги написани с поезията им..

ФЪРКАТИЧКО Стиховете , които си подбрала са прекрасни, Тая.

Ще запомня този поет.

Лека вечер и от мен !

ФЪРКАТИЧКО

Клио Къде се губиш, Тя?

Горе си сложила Кайли - аз пък ти пращам Мерилин, че съм на таз тема в момента

Мерси, Клио! Ходя на работа и по други задачи и правя по някоя глупост от претоварването.

Бени и Фър, пак ще постна от Димитър Бояджиев. Само първото всъщност беше от моята стихосбирка, а аз нищо друго не бях чела от този поет, нито познавах трагичната му съдба.

Наближава рождения ден на Ханчев и за него нещо ще трябва да подготвя.

Но сега е ден за веселие, шегички и т.н.

Натиснете тук

б.б., това е за теб!

Написах в чата останалото.

В момента съм на място, близо до родната къща на поета Кирил Христов.

В момента там се помещава Молитвен дом на Арменската общност.

По темата на Атила няма да пиша още, докато не прочета за какво става въпрос.

Приятен уикенд на всички!

УСМИВКА

Тъй чужди до един! Що ден у Бога -

бездушие на свой! - Но спомням как

усмихвате се - и отново мога

да отлича приятел аз от враг.

И колчем съм престъпвал Ваший праг -

над мене няма власт съдбата строга.

А виждам Ви тъй рядко аз все пак,

и доближавам Ви с такваз тревога!

О, сякаш стига само мисълта,

че Вий сте толкоз близо на света

със таз усмивка чудна на устата!

И тишина изпълва ми душата,

и тъй безкрайно светло е за мен,

че пак ще да ви видя някой ден.

цъфте

si

ФЪРКАТИЧКО

За лека нощ, Тая.

Беше постнато във фотоалбума от Вечерница.

Сибила Мила Тя,

Може да те няма, но като се върнеш, ще си го намериш.

Щастлив празник - Цветница.

Здрава бъди и все мила!

цъфте Танче, честит празник

бъди весла и повече усмивки.

Кумичене, Връбница

******************

Изпълнява се на слеващия ден след Лазаровден. Лазарувалите момичета отиват на реката и пускат венчета от върба. Чието венче излезе най-напред, тази мома става кумица, кръстница. В някои райони всяка мома приготвя обреден хляб – кукла, със залък, който се кумичи.

След кумиченето всички отиват в дома на избраната кумица, където се слага обща трапеза. Момите говеят, т.е. не говорят на кумицата до Великден.

Привечер се играе за последен път лазарско хоро. Това е първото сключено хоро.

Поминалните обреди се изпълняват главно в Северозападна България. Вярва се, че на Връбница “разпускат, пущат умрелите”, т.е. те излизат от гробоветеси и очакват родствениците си да донесат нещо. Затова в събота се прави Лазаровска душница, когато всички раздават за умрелите. Още в петък преди Лазаровден жените сваряват жито – куча, и приготвят обредни хлябове без мазнина. Правят малки прусурки според броя на умрелите, но винаги нечетно число. Същата вечер жените с рангеловия кравай, житото и шише вино отиват на гробищата, като носят кадилница с въглен и тамян. След като свещеникът освети донесеното, всяка жена прекадява и прелива гроба (или гробовете) на своите родственици и раздава от житото и хляба. Малките просфорки най-често раздават в събота сутринта на самата задушница.

На Връбница преди изгрев жените отиват на гробищата с върбови клончета, плява (царевични стъбла), кадилница и вода. първо прекадяват и преливат гробовете, след което забиват по едно-две клончета от върбата до гробните паметници и запалват огън с плявата.

цъфте

si

ФЪРКАТИЧКО

Честит празник, Тая !

И весело изкарване !

ЦВЕТЯТА, КОИТО ПОДХОЖДАТ НА ЗОДИЯТА ВИ

Всеки човек си има цвете - покровител. Пролетта действа като своеобразен допинг на хората. Ето съветите на астролозите, които твърдят, че на всеки зодиакален знак съответства определено цвете.

ОВЕН

Напористите овни най-често са отъждествявани с Нарциса. Това цвете, също като тях, успява да се пребори със студената зима и в изящен вид да посрещне пролетта. Ползвайте снимки, картини или парфюми с техния аромат и около вас ще цари хармония.

ТЕЛЕЦ

Нежни и същевременно устойчиви, телците се наричат незабравки. Наред с безкрайната си нежност, те изразяват способността на личностите никога да не забравят. Телци, отглеждайте цветя, за да ви носят щастие.

БЛИЗНАЦИ

Близнаците, също като люляка се приспособяват лесно към условията, но обичат топлината на слънцето и успеха. Вглеждайте се в цъфтящите клонки, за да отпочиват претоварените ви от тежкия ден сетива.

РАК

На чувствителните раци най-вече подхождат бялата роза и белият крем. Нежност, съчетана с капризност. Отглеждайки вашите цветя, помнете, че те изискват грижовност, за да са красиви.

ЛЪВ

Само розите могат да усмирят гордите и властни лъвове. Ако ги отглеждате, вие ще блестите като тях и ще се откроите като силна личност, водач и вдъхновител.

ДЕВА

Единствено далията може може да да отвлече аналитичните деви от прозата на живота и да им открие неговите романтични и весели страни. За да сте доволни и щастливи, отглеждайте ги и украсявайте дома си с тях.

ВЕЗНИ

Символът на елегантните Везни са, привлекателните, очарователни и кокетни гербери. Старайте се винаги да сте заобиколени с това цвете. Вдъхвайте аромата на камелията, особено когато сте уморени.

СКОРПИОН

Независимо от бодливата си външност, скорпионът е нежен, чувствителен и раним. Олицетворение на всичко това са нежните цветове на хризантемата. Те са не само нападатели, но и дипломати - символи на аристократизма, необуздани и романтични в любовта.

СТРЕЛЕЦ

За мъжа стрелец цветето-символ е синчецът, а за дамите - зюмбюлът. Щастие носи синята багра на тези цветове. Символизират свобода, възвишеност и богато въображение. Отглеждайте ги и ще сте в хармония с времето.

КОЗИ РОГ

Коледната звезда олицетворява силните и праволинейните личности като козирога. Способни са да преодоляват достойно изпитанията и оцеляват, за да разнасят красота, точно когато тя липсва.

ВОДОЛЕЙ

Кокичето, символът на настъпващата пролет, изразява най-добре веселия и понякога доста бъбрив нрав на водолея. За да живеете в хармония, отглеждайте вашите цветя, тъй като те ви зареждат с енергия.

РИБИ

Лалето, много красиво цвете, което бързо увяхва. Също като него рибите се разпалват, емоциите бързо ги обземат и пак така бързо ги напускат.

*Мони*

Тя, хубава седмица!

Клио Лелееей, всички зодии се уредили кой с лале, кой с роза, кой със зюмбюл, само ние Козирозите - коледна звезда

Ама моля ви се, защо е винаги такова мразовито отношението към нас? Студени сме били, пресметливи, и не знам какво. Ми ние сме си нежни душици Ето защо в никакви зодии не вярвам.

Здрасти, Тя, радвам се да те видя Майтап да става.

Мони, мерси пак!

Клио, не се коси! И твоето цвете си е много красиво, нищо че цъфти само през зимата!

Пускам сега нещо, което да внесе и малко музика тук.

От поетичния сайт в темата бгпоет:

“Мисловен блус”

Ако ти си есенна тревога,

аз съм падащо листо…

Ако ти си локва, аз съм цвете.

Някой може ли да каже не?

Ако ти си езеро в гората,

аз съм дива патица

и сън върху трева.

Ако ти си облак, вятър аз съм,-

вятър само, а пък после дъжд.

Ако ти си огън, аз съм съчка.

Ако ти си птица аз съм синьо.

Ако ти си книга, аз съм буква.

Някой може ли да каже не?

Ако ти си мисъл, аз съм мозък.

Ако трябва нещо да призная,

истината е, че те обичам…

e-mail:brotherblues@abv.bg

Здравко Драготинов

*Мони*

Така да е.

Сибила Мила, Тя!

Всички цветя са хубави. Някъде четох, че те били красивите пратеници на Бога, за да трогват сърцата ни, когато са окаменели и да ги

изразяват, когато са възрадвани.

Разбира се, че обичам и зюмбюл, и синчец, и нарцис, и рози, особено тези на храст, розови, с упойващ аромат.

Пролетните цветя ще бъдат завинаги свързани с детството ми - най-хубавото време на всеки човек. Букети люляци, нарциси, лалета и зюмбюли, които всяко дете носеше в училищния двор и поднасяше на любимата учителка на ден 24 май, и тържествен звук на фанфари - училищният оркестър.

А в бабината градина имаше от всички тях - бухнали зюмбюли, кичести иглики, пъстри красавици лалета, а под прозореца ми всяка вечер ме приспиваше люляк - божествено уханен и щедър.

Да, така си спомням и така премина детството ми - сред тези вълшебни цветя.

МОЯТ СВЯТ В ЦВЕТОВЕ:

ЧЕРВЕНО

(темперамент)

Червена роза

Страст

Очакван гост

Опасно

Редактирано от - Tя на 05/4/2004 г/ 18:46:19

ЗЕЛЕНО

(начало)

Зелено дърво

Птица

Привличане на полове

Различни

ЖЪЛТО

(залез)

Жълто небе

Тъга

Красива гледка

Загатване

Редактирано от - Tя на 05/4/2004 г/ 19:14:41

СИНЬО

(лято)

Сини мечти

Море

Щастливи сълзи

Солено

ФЪРКАТИЧКО

Един залез и от мен, Тая...

Приятна вечер !

ЧЕРНО

(загуба)

Черна пръст

Мъка

Забит кръст

Скръбно

Но това няма да му слагам снимка.

Мислех за горките деца и техните родители.

Сигурно е ужасно е да надживееш детето си. На никой не го пожелавам.

Лека нощ!

Редактирано от - Tя на 05/4/2004 г/ 23:29:57

beni Любов- това е рядката възможност

от себе си ти да дадеш.

Една възможност в едно цяло

две търсещи души да събере.

.

И както всичките случайности

нечакана пристига тя,

недей да ходиш по петите и-

готов бъди - срещни я.

Добро утро!

Дано днешния ден да е по-добър от вчерашния!

Все така си казваме...

Бени, много е хубаво.

Ето и нещо друго.

И малко адреси.

A BETTER TOMORROW Author: Yvonne Warren

I never knew there would be a better tomorrow

But you've come into my life and taken away all my sorrow

My days of sadness are a thing of the past

Because I have found true love at last

My days of emptiness are gone for good

Because you fill a void in my heart that you should

You've opened a window

You've shown me the light

And my love for you will continue to burn bright.

Натиснете тук

Натиснете тук

Приятен ден на всички!

Редактирано от - Tя на 06/4/2004 г/ 15:42:13

ХИМН НА ЛЮБОВТА

Да говоря всички езици човешки

и дори ангелски,

щом любов нямам,

ще бъда мед, що звънти,

или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар

и да зная всички тайни, да имам

пълно знание за всички неща

и такава силна вяра,

че да мога и планини да преместям,

щом любов нямам, нищо не съм.

И да раздавам всичкия си имот,

да предам и тялото си на изгаряне,

щом любов нямам, нищо не ме ползва.

Любовта е дълготърпелива,

пълна с благост,

любовта не завижда,

любовта се не превъзнася.

Не се гордее, не безчинства, не дири своето,

не се сърди, зло не мисли,

на неправда се не радва, а се радва на истина,

всичко извинява, на всичко вярва,

на всичко се надява,

всичко претърпява.

Любовта никога не отпада, а другите дарби,

ако са пророчества, ще престанат,

ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат.

Защото донейде знаем и донейде пророчестваме.

Апостол Павел

Из Първо послание на коринтяни

Редактирано от - Tя на 06/4/2004 г/ 15:44:02

СРЕЩА В ПОЛЕТО

Вървя самотен, тих.Около мен

Градини и ливади зеленеят.

Звънци на стадо татък нейде пеят.

Загасва в облаците душний ден.

Аз чакам те. Изглеждат се очи ми.

Сърцето ту замира, ту трепти,

И ангелът хранител в мен шепти

Като молитва чудна твойто име

Но ето, идеш! Зърнал те едвам –

И дивна светлина небето рони,

И дишам аз вълшебно благовоне,

И целий свят превръща се на храм.

КИРИЛ ХРИСТОВ

ПРИЯТНА ВЕЧЕР!

Сибила

ФЪРКАТИЧКО

За теб, Тая !

Хареса ми много нещо пуснато от теб, което го прехвърлям и в моята тема.

Поздрави !

Клио Тя, бях свалила преди час-два тази жизнерадост специално за темата ти, но докато я постна, малкият се разплака и трябваше да тичам.

Та ето я чак сега

Утре е ден за траур.

Четох някъде, че душите на мъртвите се вселяват в пеперуди. Не знам колко е вярно.

Моля се тези невинни деца да са отишли на по-добро място и в по-добър свят!

Бог да ги прости!

Лека нощ!

ОЦЕЛЯВАНЕ

Сълзите, може би , са живата вода.

Поплачеш си и ти олекне.

И както през дъждовна капка

светлината в спектър се разлага,

в най-тежката минута

на клепача спре сълзата,

на весели парченца

надроби света

и не разбираш как

душата ти олеква,

а от гърдите се откъсва

един подтискан вик

и цялата земя разбира,

че сме приключили със болката.....

поне за миг....

Събка Митева

Редактирано от - Tя на 07/4/2004 г/ 22:12:53

Сибила

Лека вечер, мила Тя.

Бяло цвете и за теб, както обещах.

ФЪРКАТИЧКО

За лека нощ и от мен, Тая !

Цветята са наистина прекрасни.

Върнах се за нещо по работа и реших да прегледам по нещичко от електронните издания. Това ми се стори подходящо. От любимото на цъфте е.

Поне да се научим молитва да отправяме - искрено и от сърце, както се казва.

Друго не ни остава.

МОЛИТВАТА

Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори.

Матея 7:7

Молитвата е таен, съкровен разговор на човека с Бога, с Христа и Неговата майка, със светите закрилници. Каквото е въздухът за тялото, това е молитвата за човешкия дух. В личен план ние възнасяме чрез молитвата ума и сърцето си към Бога, чрез просителни, благодарствени и хвалебни молитви. Истински се моли онзи човек, който вярва във всемогъществото и благостта на Бога и има съзнанието за своята греховност, душевно и телесно безсилие.

Няма по-силно лекарство против скърби, бедствия и неволи от искрената молитва. Мнозина вярващи са получавали утеха за скръбната си душа след искрена молитва. При сполетели го нещастия дори невярващият възкликва: "О, Боже Господи, помогни ми!" Истинктът за съхранение и интуиция за търсене на помощ подсказват на човека да се обърне към Бога, защото, както казва блажени Августин, човешката душа е християнка.

Апостол Павел ни съветва да се молим непрестанно и да се обръщаме към Бога с просби, молби и благодарения (Тим. 2:1). На практика той обособява видовете молитви:

• просби — отправяме молитви към Всевишния като към небесен Цар;

• молитви — като към Бог;

• молби — като към Съдия на делата ни;

• благодарения — като Творец и Подател на благата.

С просителните молитви изпросваме временни и вечни блага. Когато ни даде Бог според нашите просби в молитвите, ние принасяме благодарения.

Истински вярващият християнин знае от опит, че молитвата е лекарство за заболялата душа и ключ, с който се отварят съкровищата на благодатта, и на душата олеква. Изливайки скръбта на наболялата си душа чрез молитва към Бога, вярващият усеща невидима утеха и оценява великата сила на молитвата. Нейният заряд са изпитвали през вековете страдащи и тържествуващи, изпаднали в неверие и съгрешили вярващи. Молитвата изисква предварителна подготовка на душата: изпълване с благовейни чувства и разположение на духа, смирение и спазване на Божиите заповеди. Заедно с вярата в нашата молитва трябва да проявяваме още постоянство, търпение и неуморност. Нашите просби понякога се изпълняват със забавяне. В такива случаи не трябва са роптаем вътрешно, а искрено и смирено да повторим молитвата си. Народът го е казал простичко: "Бог забавя, но не забравя!"

Натиснете тук

цъфте

ОТЧЕ НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕСАТА!

ДА СЕ СВЕТИ ТВОЕТО ИМЕ;

ДА ДОЙДЕ ТВОЕТО ЦАРСТВО;

ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ,

КАКТО НА НЕБЕТО, ТЪЙ И НА ЗЕМЯТА;

НАСЪЩНИЯ НИ ХЛЯБ ДАЙ НИ ДНЕС;

И ПРОСТИ НАМ ДЪЛГОВЕТЕ НИ,

КАКТО И НИЕ ПРОЩАВАМЕ НА НАШИТЕ ДЛЪЖНИЦИ;

И НЕ НИ ВЪВЕЖДАЙ В ИЗКУШЕНИЕ,

НО НИ ИЗБАВИ ОТ ЛУКАВИЯ!

si

*Мони*

Амин!

Сибила

Ще посрещна изгрева сама,

ще докосна слънчева искра

и ще скрия в дланите роса,

за да пия през деня.

Ще приема залеза с тъга,

ще запазя дневна светлина

и ще скрия в себе си сълза,

за да пия през нощта.

Аз съм само цвят лилав -

люляк съм, люляк съм...

Даниела Кузманова

ФЪРКАТИЧКО

Клио, страхотна е картината!

ВРЕМЕ ЗА ЛЮБОВ

Обичай ме

дори и само тази нощ.

Целувай ме

доколкото Ти можеш.

До утре

сутринта когато

самотна

ще съм чак до лятото.

Станчо269
Сибила, това бяло цвете не е ли цвят от магнолия? Така ми прилича.
Neko Kotio270
Neko Kotio271
Станчо, бялото цвете на Сибила е маргаритка, а не магнолия. Магнолиите са на снимката, която следва. Тези са в розово, но има и чисто бели. Цветовете са големи колкото винена чаша, а понякога и като водна чаша. В София има две или три магнолиеви дървета в двора на Математическия факултет на Соф. Университет (в Лозенец).

Neko Kotio272
Това е жасмин - има го на различни места из "Борисовата градина", например около спирка "Вишнева".

А това е цвят на бял филодендрон.

Neko Kotio273
Здесь маленкая Настенька даёт пищу белкам.

Благодаря много, приятелю на моите очи!

Цветята са красиви,

любовта е като цвете,

а приятелството е дърво за пристан...,

както беше написал един английски поет.

Не си спомням на живо да съм виждала точно такива цветя разцъфнали.

Помислих си, че Станчо и Райчо си ти, но сега вече не съм убедена.

Приятен ден!

Редактирано от - Tя на 09/4/2004 г/ 10:25:17

Редактирано от - Tя на 09/4/2004 г/ 10:21:21

Прехвърлям тук стихотворението от Божо.

ДУШАТА МИ ПЛАЧЕ ЗА СНЯГ,

за бяло, за чисто душата ми плаче.

Видях много земи, много свят,

видях герои, видях палачи…

Душата ми плаче за сняг.

Доста живях, колко остава?

Чака ме моя бряг:

ругатни или слава - нямам представа…

Душата ми плаче за сняг -

чиста следа в снега да оставя.

Редактирано от - Tя на 09/4/2004 г/ 13:42:04

Клио

"Първи сняг"

Hauptmann ГОСПОДИН ИНТЕРЕС

Добър ден, Господин Интерес,

добре дошъл, заповядай, седни.

Може би благосклонен си днес

да поговорим пред чашка кафе.

Всемогъща е твоята власт --

управляваш света векове,

а той оглупял, изгубил е свяст

и сделки за тебе плете.

Любов, дълг и съвест, достойнство и чест

си ограбил, Сиятелство ти.

в нозете ти кротко лежи като пес

приятелство най-чисто на вид.

И роби си имаш, Властелино могъщ,

безропотни, услужливи, добри --

хитростта, подлостта, низостта -- вездесъщ,

недокоснат до днес си стоиш.

О, не, не ставай, Господин Интерес,

не ми се сърди, остани.

Бива ли моля властелин като теб

да проявява дребни сръдни.

Кафето е скъпо, но все пак седни;

захар няма, а без нея горчи,

но най-страшно е да изгубиш властта си, нали --

животът без власт е стипчив.

За миг представи си , Господин Интерес,

че се пропука твоята власт,

тук-там дупки прозейнат и в тях

се промъкнат доблестта, честността;

Милосърдието полека повдигне глава,

огледа се плахо и тръгне дори --

възможно ли е да му подадат ръка,

Господин Интерес, как мислиш ти?

Какво ще се случи, Господин Интерес?

Ти се усмихваш нали.

знаеш, че Всемогъщ властелин като теб

остава вечно кумир.

Hauptmann ПЕСЕН ЗА СВЕТЛИНАТА

В утрото зората плаче с рубинови сълзи --

падат мълчаливи, плахи, сълзите сами.

Но докоснали земята, в миг се вдигат пак

и започва в утрин плаха слънчевия бяг.

Птичи трели затрептели зарен ден вестят,

слушат с трепет занемели сънени цветя.

Тихичко зефир целува морни дървеса,

слънчев водоскок лудува в прозирни небеса.

Слънчев елексир да пия от любеща ръка,

да ме гали и приспива шепот на листа.

Пух-облаче далеч отнася галена мечта,

одобрително приглася сребърна вода.

Със венец рубинов слиза влюбена зора

и дарява със невинност сънната земя.

Приятни празници на всички!

Neko Kotio281
Станчо, моите извинения! Едва сега забелязах, че по-нагоре на предишната страница - преди маргаритката - Сибила е представила и снимка на разцъфнала магнолиева пъпка, която е бледо кремава, едва загатнато розовееща. Тези - моите, - които показах, са по скоро с нюанси на пурпурно. Тук, около мен е нещо като магнолиева горичка, но засега са цъфнали само тези, които са с пурпурни отенъци. През май ще цъфнат чисто белите, които са ми почти под прозореца. Като цъфнат, ще снимам и тях, макар те да не отрупват така дървото, като тези, които вчера показах. Получава се тъмно-зелена листна маса и сред нея, тук-там, по някой огромен самотен цвят. Някак си - тайнствено!...

Станчо282
Да, аз тези самотните цветове, имах впредвид. Стават големи колкото разперена длан. И миришат на рози -- не е ли така?Тези, с многото цветове, не си спомням да съм виждал. Не знаех дори че са магнолии?

Има бели, розови и даже червени, понякога. На доста големи дървета. Да кажем -- около 30см и повече в диаметър, високи иначе.

~~Ти пък откъде се появи ?

Neko Kotio283
Отникъде не съм се появил, защото винаги съм си бил тук някъде. Аз съм онзи, който понякога показва снимки на един много мил черно-бял котарак, когото в къщи всички наричаме Котьо (Kotio), защото той сам не понася никакво друго име (опитвахме да го наричаме и Джеръми Айрънс, и Марчело Мастрояни, и Роберт де Ниро, и каво ли не още, но всеки път скачаше да ни дере с нокти и зъби: вбесяваше се от всяка наша волност; и така си остана Котьо...)

А Неко (Neko) на японски значи Котарак - с други думи: Котаракът Котьо (Neko Kotio).

Е, и аз взех, че възприех това словосъчетание за свой ник в този форум...

Neko Kotio284

Анонимен285

Танче, изтрии по горната снимка на Котьо

Neko Kotio286
Той (Котьо) е, всъщност, непостижим в способността си да бъде образцово мързелив.

Това е цяла философия!

Казват, че домашните любимци с течение на времето започвали малко по малко да приличат на своя настойник. Но аз съм повече от сигурен, че настойникът с течение на времето все повече и повече възприема отличителните белези на своя питомец.

Аз казвам "настойник", защото ми се струва по-приемливо - не употребявам грозните думи "господар" или "собственик", щом като ще става дума за домашния любимец. Пък и не е сигурно дори кой на кого е настойник!...

ФЪРКАТИЧКО
Neko Kotio288

ФЪРКАТИЧКО Привет ! Вярно е това, че домашните любимци приличат на стопаните си (мен тази дума ми харесва ) .

Моят сигурно затуй само пакости прави ...

Весело посрещане на празника, Кин Войло !

цъфте
ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ ТАНЧЕ

si

Клио

Весело посрещане на празника и от мен!

ФЪРКАТИЧКО

И от мен !

*Мони*

Весели празници!

Hauptmann Той вече празнува...

beni Изтривам всичко дето написах от Jesus Christ Superstar - любимите текстове,

защото не бива да стоят наред с това по-горе на Хауптман. Извинявай, Тони.

Редактирано от - beni на 10/4/2004 г/ 16:45:14

Hauptmann В много световни култури, религиозни и митологически системи котката е свещено, дори обожествявано животно; защо да не застане редом до Jesus
цъфте

si

ФЪРКАТИЧКО ЧЕСТИТ ВЕЛИКДЕН !!!

*Мони*

Тя, Христос Воскресе!

Neko Kotio300
Христос воскресе!

За много години!

ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ!Честит празник!

Бъдете здрави и вярвайте, защото само вярата, надеждата и любовта крепят духа и запазват човешкото у нас!

Тази икона на Иисус я взех от темата на професора. Комбат я е пейстнал.

Защо е трябвало Христос да умре заради нашето спасение

Това е и ще си остане дълбока тайна. Трудно може да се разбере свидетелството на св. Павел, че със смъртта си на кръста Иисус може да спаси целия свят. Но тази тайна, свързана с Разпятието, осветява живота на милиони хора и го изпълва със смисъл.

Аз съм много далече от теологията, не мога да се похваля с грамотност в сложната материя на християнската философия, но ми се иска да вярвам, че със страданията си Христос е дал възможност на човека да повярва, че никога не е сам, забравен и необичан. Много негови последователи са изпитвали страдания в името на учението му. Но у тези, които страдали и умирали в негово име, а и вярващите смъртници е съществувало и съществува чувството за присъствие на Бога. Докато самият И исус преди смъртта си изпитвал и физически, и духовни страдания – той се чувствал отделен, изоставен от всички, изоставен от Бога-отец / Матея 27:46”Боже Мой! Боже Мой! Защо си Ме оставил?”/. И поемайки върху себе си греховете на хората, останал сам, защото човешките грехове го оградили от Неговия Бог, и се примирил с участта си на жертвено животно, което трябва да загине заради тях /Йоан 1:29/ На другия ден Йоан / Кръстител/, като вижда Иисуса, че отива към него, и кава : “Ето Агнеца Божий, Който взима върху Си греха на света”/.

откъс от “Любовта и саможертвата са философията на възкресението”, Дима Николчева

Neko Kotio302
ФЪРКАТИЧКО За красива, романтични вечер ...

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 12/4/2004 г/ 21:09:59

Сибила Христос воскресе, мила Тя!

Здраве, радост и усмивки - за теб и всички около теб, които обичаш!

Прелестно дете в прелестна градина. Любимият ти син цвят Нали?

Клио Тя, този красавец от мен

с пожелание за късмет!

Благодаря ти Клио! И на теб, Цъфтенце - тоже!

Само че то не е нищо ново. Само нещо отлагано. Но да приключа, да почина малко и пак.

О чем с тобой говорить

Ну о чем с тобой говорить!

Все равно ты порешь ахинею,-

Лучше я пойду к ребятам пить -

У ребят есть мысли поважнее.

У ребят серьезный разговор -

Например, о том, кто пьет сильнее.

У ребят широкий кругозор -

От ларька до нашей бакалеи.

Разговор у нас и прям и груб -

Все проблемы мы решаем глоткой:

Где достать недостающий рупь

И кому потом бежать за водкой.

Ты даешь мне утром хлебный квас -

Ну что тебе придумать в оправданье!

Интеллекты разные у нас,-

Повышай свое образованье!

Забравих да напиша, че е от Висоцки.

А това си го взех от темата на Доктора.

Благодаря на аното!

Корабли постоят и ложатся на курс,

Но они возвращаются сквозь непогоду.

Не пройдет и полгода и я появлюсь,

Чтобы снова уйти,

Чтобы снова уйти на полгода.

Не пройдет и полгода и я появлюсь,

Чтобы снова уйти,

Чтобы снова уйти на полгода.

Возвращаются все, кроме лучших друзей,

Кроме самых любимых и преданных женщин.

Возвращаются все, кроме тех, кто нужней.

Я не верю судьбе,

Я не верю судьбе, а себе - еще меньше.

Возвращаются все, кроме тех, кто нужней.

Я не верю судьбе,

Я не верю судьбе, а себе - еще меньше.

Но мне хочется думать, что это не так,

Что сжигать корабли скоро выйдет из моды.

Я, конечно, вернусь, весь в друзьях и мечтах.

Я, конечно, спою,

Я, конечно, спою, - не пройдет и полгода.

Я, конечно, вернусь, весь в друзьях и мечтах.

Я, конечно, спою,

Я, конечно, спою, - не пройдет и полгода... не пройдет и полгода

Поемеш ли ти нявга към Итака,

моли се пътят ти да бъде дълъг -

изпълнен със опасности, с познания.

Не бой се от Циклопите,

от Лестригоните, от гнева на Посейдон -

по пътя си не ще ги нивга срещнеш

мисълта ти щом се възвисява, вълнение

неповторимо щом тялото, душата ти докосва.

И няма ти да срещнеш Лестригоните,

Циклопите, ни страшния и гневен Посейдон,

ако те в душата ти не съществуват,

ако тя пред теб не ги възправя.

Моли се пътят да е дълъг.

Да бъдат много пролетните утрини,

в които тъй радостен и тъй щастлив

в невиждани пристанища ще влизаш,

пред финикийски тържища ще спираш,

и с чудни стоки ти ще се сдобиваш -

корали, кехлибар, седеф и абанос

и сладостни подправки най-различен вид

(колкото се може повече подправки);

в много градове египетски да идеш

от мъдростта на мъдрите да учиш...

Но винаги да мислиш за Итака -

да стигнеш там е твоя орис.

Ала никак ти по пътя си не бързай -

по-добре ще е с години да пътуваш

и вече остарял край острова да хвърлиш котва,

богат със онова, което по пътя си спечелил.

Не чакай ти Итака с богатство да те срещне.

Че даде ти Итака прекрасното пътуване.

Ти никога без нея не би поел на път.

Но няма нищо друго тя да ти даде.

И, ако бедна я завариш ти, Итака,

знай не те излъга...

Че толкоз помъдрял и с този опит,

навярно вече си разбрал Итаките какво са.

Сеферис

Ето го пътят!

Бени, поздрав за теб!

SHE (Charles Aznavour)

She

May be the face I can''t forget

A trace of pleasure or regret

May be my treasure or the price I have to pay

She may be the song that summer sings

May be the chill that autumn brings

May be a hundred tearful things

Within the measure of the day.

She

May be the beauty or the beast

May be the famine or the feast

May turn each day into heaven or a hell

She may be the mirror of my dreams

A smile reflected in a stream

She may not be what she may seem

Inside a shell

She who always seems so happy in a crowd

Whose eyes can be so private and so proud

No one''s allowed to see them when they cry

She may be the love that can and hope to last

May come to me from shadows of the past

That I remember till the day I die

She

May be the reason I survive

The why and where for I''m alive

The one I''ll care for through the rough and rainy years

Me I''ll take her laughter and her tears

And make them all my souvenirs

For where she goes I got to be

The meaning of my life is

She, she, she

Сибила

ФЪРКАТИЧКО Богатство

Аз имам само белия си лист...

Стоя пред него като пред икона.

Все нещо драскам, пиша, но все чист

остава, дал на думите подслона.

Когато съм сама и тъжна, с мен

е все той и ме скрива от тъгата.

И весела, щастлива, всеки ден,

аз претворявам във листа мечтата.

Той е прозореца, през който все

излиза, влиза на света безкрая,

и огледалото, и моето лице,

и всичко, дето търся или зная.

Прибрал е мойта нежност и любов,

попива капки, бликнали случайно,

а те му вдъхват някакъв живот...

Един бял лист събира всички тайни.

Аз имам само... Не! Почакай. Спри.

Аз имам много, хиляди листа

и всеки като птица в мен кръжи...

С тях имам всъщност толкова Неща!

Светла Стайкова

26.8.2002 г.

Тая, поздрави !

Надявам се да ти хареса.

*Мони*

Тя, благодаря за хубавите постинги с творба от Dorothea Gartmann.

Днес се навършват 111 години от рождението на прекрасната българска поетеса Елисавета Багряна.

Пускам едно от най-хубавите й стихотворения по желание на Църни.

Да си спомним за нея!

СТИХИИ

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите -

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна -

къщиците и градинките, и добитъка на хората -

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" -

в избите студен, каменни, завещани от дедите ни -

в родния ми град?

Как ще спраш ти мене - волната, скитницата, непокорната -

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -

мене как ще спреш?

Редактирано от - Tя на 16/4/2004 г/ 22:34:33

цъфте и едно от мен...

Кораб от Испания

****************

Ти идеш с кораба могъщо светнал

на своята любов и всяка

вълна отново люшва мимолетна

надежда, що отдавна бе оплакана.

Ти идеш от онези брегове

далеч на юг, де вечерите падат

упойно топли, а нощта зове

към остро тъмна, тровеща наслада;

де кипнали вълни фосфоресцират

в очите на мъжете и жените,

и още на арените умират,

и още в танц и кръв залязват дните.

Ти носиш в свойте глъбини събрани

съкровищата светли, чудесата,

отвред при тези скитания странни

събирани - с очите и душата.

Кому пред погледите вдъхновено

товара тежък ще разтвориш в дар,

за да забрави битието бренно

и стане в миг на вековете цар?

Пред него неусетно ще израснат

ония здрачни, дивни катедрали,

де греят чудотворни и прекрасни

мадони черни в призрачни воали.

Ще се разтворят старите палати,

инфанти и инфантки де сънуват...

И бели, омагьосани фрегати

далече в океана ще отплуват.

И ще разкажеш ти за сарацини

и римляни, владели и оставили

великолепните следи старинни

и своите вековно живи слави.

Едно ти няма да разкажеш само:

че всички кули, крепости, палати

и милионни градове и храмове

е населила - с него - любовта ти...

Че в най-блестящия далечен път

се чезне пак за близък и огнище.

И че разкрит е може би светът

за този,

който няма никого и нищо.

si

ФЪРКАТИЧКО Lilaneyah

Sometimes in this lifetime,

we meet a special soul,

who fills our very essence,

to almost overflow,

we drink the cup of friendship,

it tastes like ruby wine,

and you know within your heart,

this meeting was Divine.

И още:

ЛЮБОВ

Кой си ти, на моя път застанал,

моя сън от клепките прогонил,

моя смях от устните откъснал?

И магия някаква ли стана?

Виждам те на старите икони,

чувам те в съня си нощем късно:

гледаш ме с очи на похитител,

а в гласа ти всеки звук ме гали.

Кой си ти, в духа ми смут запалил -

Мефистотел ли, или Кръстител?

А сърцето мое доверчиво

пее - птичка в разцъфнала градина,

пее - и нарича те: Любими.

И покорна, шепна аз щастлива,

както на Исуса - Магдалина:

- Ето моите ръце - води ме!

УНЕС

Говори, говори, говори! -

аз притварям очи и те слушам:

- Ето, минахме сънни гори

и летим над морета и суша. . .

Вляво кървава вечер гори,

вдясно тъмни пожарища пушат.

Де ще стигнем, кога зазори?

Този път накъде лъкатуши?

Там ли, дато свободни ще бдим

и ще бъдем два пламъка слети,

и в нощта, сред безбройни звезди,

като двойна звезда ще засветим?

- Ти не знаеш? Аз също не знам -

но води ме, води ме натам!

КЪСНА СРЕЩА

Докоснаха се чашите и звъннаха,

очите ни се вгледаха бездънно

и всичко на света забравили, отречени,

заклехме се и двама тази вечер.

Изчезна някъде шумът и залата,

и даже улицата бе заспала.

Не знам. Не знам дали ще бъде на добро

и тази късна среща, и оброкът.

Над нас тежи предречена разлъка,

ний знаем пътищата си и мъката.

Не затова ли пием днес до капка виното

и хапката делим наполовина?

И може би не ще се видим вече,

от ветровете бог знай къде завлечени.

И само - знамето след битки и разгроми -

в сърцето си ще свием - този спомен. . .

Натиснете тук[/Ar ial]

ФЪРКАТИЧКО УТРИННА

Елисавета Багряна

Ето брезите сребристи и борове тъмни.

Ето и двете високи черковни кубета.

Скоро и долу в града и в полето ще съмне -

ведро поглежда окото ти синьо - небето.

- Ти, който виждаш и който четеш в сърцата,

както в отдавна позната, разтворена книга,

бдиш над цветя и над птички, и пазиш децата,

боже, към тебе очите си молещи вдигам.

Пълно с любов и сърцето ми слабо, човешко,

пълно със земна любов и с възторг, и с умора,

както лозница, отрупана с гроздове тежки,

както и причастие чаша, налята догоре.

Трябваше жертва - и аз я принесох, и ето -

още треперят ръцете ми в първите тръпки.

Само да знам, че е жертвата моя приета,

моя тамян че достига до твоите стъпки.

Лека нощ!

ВЕЧЕРНИЦА

Вечернице-предвестнице, вечернице-царице,

кандило пред всевечния иконостас,

една сълза от Богородичните ресници

отронена в светия жертвен час

- вечернице-сестрице!

Видя ли ни, когато спря тогава над нивята,

и чу ли как се врекох негова да съм? -

Полюшнаха се класовете в пролетния вятър

и прокънтя в небето първи гръм.

И ето те сега на хоризонта пак изгряла -

в съдбовните ми дни, ти, неотлъчен знак.

Изгрей сега, предвестнице - над нашата раздяла,

над пътя и над бягащия влак...

цъфте

Натиснете тук

лека нощ

si

цъфте

si

ФЪРКАТИЧКО Добро утро !

цъфте лек и усмихнат ден...

si

цъфте Среща

******

Открих стъпките ти в пясъка и за да стигна по-бързо,

тичах и затъвах до колене, падах от умора,

а като се изкачих на хълма - извиках удивена,

сякаш пръв път те видях в тази вечер назебвенна:

Изпълваше целия хоризонт, тъй голям ми се стори,

стъпил на брега, а косите в облаците горе.

И когато ме съзря и вдигна ръцете си към мене -

искаше да обгърнеш сякаш цялата вселена...

Чуй биенето на сърцето ми, виж сълзите в очите

и знай - никой досега не ме е прегърнал така,

никого до днес и аз не съм прегърнала - така.

И ако радостта ми в този миг натегне на везните

и бог поиска да скъси нишката на дните ми,

като за висша милост ще простра към него ръка.

Елисавета Багряна

si

Жени и вино! Вино и жени

I

Прости мъртвило, роден край, прости!

Пред мене нов живот се днес открива,

с нов трепет се сърцето ми опива,

и моят дух неудържим лети

към щастие - към бури и вълненйя?

Пиян съм аз от мойте младини!

Тъй хубаво е всичко окол мене!

Жени и вино! Вино и жени!

II

Колиба кривнала е ваший храм,

кандило слънцето ви е... - Плъзнете

по призраци, а мене оставете

да поживея, както аз си знам:

в безумства и вов вихрени наслади!

И погребалний ми ли чуйте звън,

не ме окайвайте, че сили млади

прахосал съм: то беше дивен сън!

III

О, нека отлети живот крилат -

ала със пълна чаша във ръката,

кога тъй сладостно шуми главата,

когато цял е в рози Божий свят!

И нека отлежала се отпусне

на топломраморните й гърди,

несвестно нека шепнат бледни устни:

- Ах, тихичко ми пей, не ме буди!...

1897

1939

КИРИЛ ХРИСТОВ

Понеже в чата се спореше кое е по-добро - виното или бирата. Реших да пусна това. Едно от най-известните на поета.

ПОСЛЕДНА СРЕЩА

Последна среща.

Ти си заминаваш,

а аз оставам пак сама.

Запалвам свещ.

Замислям се, че много бързо

загубила съм си поредната мечта.

Поплаквам си.

Тъгата ми олеква.

Усещам мириса на парафин.

Накратко:

Моята надежда

е преживявала и други лоши дни.

Приятна вечер на всички и не губете надеждите и мечтите си!

Църни Шопара Мерси, Тя!

Обаче не видях снимката.

~~

Църни Шопара
Приятелю Църни, аз пък ти вярвам за написаното, но го изтрих, колкото и да се двоумих, за да не става повод за други заядливи постинги.

Пускам от Ханчев.

Как можах да объркам рождената дата на любимия си поет?! Мисля, че на 19-ти, а той на 4-ти април бил роден.

Натиснете тук

Това е от виртуалната енциклопедия на "Труд". Има и снимка, но не можах да я сваля, за съжаление.

ХАНЧЕВ Веселин Симеонов (1919-66)

Български поет, журналист, драматург. Интелектуално вглъбена лирика; отличава се с хармония на мисъл и емоция. Основни мотиви - за дълга към родината, за мира, човечността, творчеството, смисъла на живота, надмогването на смъртта - сборници "Стихове в паласките", "Лирика", "За да останеш". Хумористични и сатирични творби, пиеси и стихотворения за деца и юноши. Превежда поезия от френски и руски език.

ПОСВЕЩЕНИЕ

За да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори,

ти всяка вещ и образ покрай тебе

открий отново и пресътвори.

Пресътвори ги ти като лозата,

затворила протранствата в зърна,

като дървото в плод, като пчелата,

създала мед от пръст от пръст и светлина;

като жената стенеща, в която

по-траен образ дири любовта,

като земята, връщаща богато

и облаци, и птици, и листа.

О, трябва всяка вещ да се изстрада,

повторно всяка вещ да се роди

и всеки образ, който в теб попада,

да свети с блясък непознат преди,

и мислите да правят в тебе рани,

мъчително и дълго да тежат,

и всяка мисъл в тебе да остане

като зараснал белег в твойта плът.

Как иначе това, което вземаш,

стократно оплодено ще дадеш

в горещи багри, щик или поема,

в космичен полет и в чугунна пещ?

Как то ще стане дирене сурово

и кратък залез, и другарска реч,

и падане, и ставане отново,

И тръгване отново надалеч,

и ласка по косата, и засада,

и хоризонти с мамещи звезди?

О, трябва този свят да се изстрада,

повторно трябва в теб да се роди

и всяка вещ и образ покрай тебе

сърцето твое да пресътвори,

за да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори.

Тези ги няма публикувани в нета и са от личния ми фонд:

НЕ, НЕ ТРЯБВА

Не, не трябва да свършват без време

неживелите още неща.

трябва мислите друг да поеме

и брезата да пусне листа,

трябва корабът, влязъл в морето,

да достигне крайбрежни води,

да не спира в окопа шосето,

нероденото да се роди.

Не, не трябва напразно да стенат

непокритата къща сама,

хлябът, който едва е наченат,

недошлите в ръцете писма.

Трябва залезът сам да се спусне,

трябва гроздът да бъде прибран,

недокосната още от устни,

да не съхне девичата длан,

да не зеят огнищата неми

и поемите с празни листа.

О, не трябва да свършват без време

неживелите още неща.

ПРИСЪДА

За да живея,

трябва непрестанно

по нещо да умира в мен самия.

Осъждам ви на смърт

чрез неприязън,

приятелства,

в бедата уязвими,

познанства,

край душата ми събрани,

неканени на нейната трапеза.

Осъждам ви на смърт

чрез равнодушие,

измамни

и примамливи желания,

създадени от мен

големи робства

пред малки хора

и пред малки цели.

Осъждам ви на смърт

чрез недоверие,

лъжи,

в които вярвам доверчиво,

слънца от станиол,

които вземам

за истински слънца на хоризонта.

Осъждам ви на смърт,

за да живея.

ЗЕМЯ И НЕБЕ

Върху земя човек роден е.

Но той на нея е роден

небе да вижда и да стене,

загуби ли го някой ден,

да чува в нежностите къси,

в делата, в болката дошл,

не ударите на кръвта си,

а ударите на крила.

Върху земя човек роден е.

Но тойна нея се роди

над себе си, непокорени,

да дири винаги звезди,

Да ги достига и когато

до тях е стигнал, да скърби,

пак взрян в небето непознато

и смъртоносно може би.

Върху земя човек роден е.

Но той роден на нея бе

дори в пръстта, и на колене,

да има пак едно небе,

небе да има и тогава,

когато няма и очи,

сам в себе си да го създава,

когато то се заличи.

Редактирано от - Tя на 19/4/2004 г/ 16:35:09

ЛОВ НА ДЕЛФИНИ

Защо си припомням

ловът на делфини сега?

Внезапно попаднахме ние

на много делфини,

напълнихме трюма.

Водата достигна до борда,

но карабът пак не побра изобилния лов.

А искахме всичко да вземем.

Тогава повлякохме мрежите,

пълни с делфини,

и тръгнахме бавно назад.

Богати се връщахме.

Вятърът беше добър.

Играеше весело мачтата заедно с нас

и ние не виждахме нищо

освен градове,

които ни гледат с очи на смирени жени.

Тогава дойде неочаквано бурята.

корабът спря.

Натежаха големите мрежи.

Богатия лов ни задърпа назад

и страшно ни стана,

че няма да стигнем брега.

- Сечете въжета!- най-после извика един.

Той имаше право.

Но мразехме този човек.

Надигнахме брадви.

Отсякохме пълните мрежи.

Болеше ни много.

Сечехме и плачехме диво.

А право пред нас брегът се издигаше бавно,

пустинен и цял в светлина.

Защо си припомних

ловът на делфини сега?

В. Ханчев

Редактирано от - Tя на 19/4/2004 г/ 17:20:34

Тук попаднах на нещо съвсем случайно.

Благодаря на б.б. за линка! Не бях го разглеждала до сега. А това от Ханчев не си го спомням.

Приятно четене! ]

Натиснете тук

Редактирано от - Tя на 19/4/2004 г/ 17:57:44

Пагане

Натиснете тук

Редактирано от - Пагане на 19/4/2004 г/ 18:11:06

цъфте ПАРИЖКИЯТ ДЪЖД,

ВЪЗПЯТ ОТ ЕДНА ШАРМАНТКА

.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

.

-Сбогом - бе казало то на прощаване. -

Аз си отивам.

Няма вече обич, хляб и платна.

От боите остава ни

само черна боя.

От Париж - само улици, водещи в Сена.

- Остани - бе отвърнал художника. -

От бойте имам трите бои на лицето ти.

Златна, синя, червена.

От Париж - цяло небе светлина

и един тротоар,

дето падат едри монети,

щедри монети.

.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

.

-Господин Тротоар - тихо каза художника

и коленичи. -

Позволи да рисувам върху твойто голямо платно

едно малко момиче.

.

Ще го рисувам в синьо, в алено, в златно, в червено.

С моите три тебешира.

И за да не му е студено,

когато на теб се намира,

доведи ми парижкото слънце да свети

през целия ден,

доведи покрай мен

стъпки, очи и ръце,

хвърлящи едри монети,

щедри монети.

.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

.

Той постави своята шапка в страни

и й каза:

"Прости"

После, много внимателно,

сложи на плочите златни коси,

тежки и гъсти,

после - сини очи,

после - казващи сбогом - уста.

и ръка, стиснала в своите пръсти

цветя

с аромат на асфалт.

- Остани - каза той и погледна едва

своето русо момиче. -

Ще ти купя легло, по-добро от това,

и цветя, по-красиви от тези.

И когато довечера

заедно с черните шлепове

слънцето слезе

надолу по Сена,

ние ще бъдем богати.

Ние ще имаме много монети,

едри монети,

щедри монети.

.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

.

Падаха сенки на птици, на облаци.

Падаха сенки на хора,

зачеркващи бързо рисунката.

Падаха мъртви листа и кори от банани.

.

После падна дъждът изведнъж.

Ах парижкия дъжд!

Шегобиец дъжд, който весело чука и свети,

червен и лъскав!

.

Той единствен се спря и започна да пръска

своите едри монети,

свойте сребърни щедри монети.

- Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине.

"Тя ще замине" - сърцето му страшно простена.

А момичето тъжно заплака

със сълзи златни, червени и сини

и тръгна към Сена.

.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

.

.

В. Ханчев

si

beni Ето и нещо прекрасно от човек от форума-поет по душа, а не по професия-

.

В едно бистро край Сена

приседнала самотно

кафе отпива есента.

Кестените ухаят на облаци.

.

Звън

Neko Kotio337
A PARIS

Църни Шопара Никога и никоя

не съм обичал друга аз така

звездите бих свалил за тебе аз сега

ако поискаш ти.

~~

Никога и никой друг

Не съм обичала така

Но срещнах толкова измама по света

И се страхувам аз

~~

Толкова истини разбрах

Толкова болки преживях,

Че като Феникс в пепелта

Зарових в мене любовта.

~~

Слънцето аз ще донеса

И ще направя Чудеса!

С мойта любов ще възкреся

Твойта любов от пепелта.

~~

Винаги Пази във тебе

огъня на любовта

ЕДНИЧКА Радост във света Студен е тя!

За нашите Сърца!

Църни Шопара Тя,

Писах ти, че така ще е най-Справедливо!

Както си направила.

Дано ти хареса горното.

Живи и Здрави!

Клио

Хвърчащите хора

Валери Петров

Те не идват от Космоса, те родени са тук,

но сърцата им просто са по-кристални от звук,

и виж, ето ги - литват над балкони с пране,

над калта, над сгурията в двора,

и добре, че се срещат единици поне

от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някак си и жени ни влекат,

а ний пием коняка си в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос

или с израз на мъдра умора,

и изобщо - стараем се да не става въпрос

за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят:

не се срещат на тениса, нямат собствен "Фиат".

Но защо ли тогава нещо тук ни боли,

щом ги видим да литват в простора -

да не би да ни спомнят, че и ний сме били

от рода на хвърчащите хора?

Църни, много е хубаво! Трогната съм!

Цъфтенце, мерси много! Слушах го на оня конкурс, за който разказах веднъж -един актьор го изпълни прекрасно.

Разплаках се и аз като Сиби. Трудно е да се опише понякога нещо с думи.

Бени, Звън и аз го харесвам. Жалко, че имената си сменя често.

Пагане - си знае!

Сега нещо и от мен - аматьорско пак:

ВДЪХНОВЕНИЕ

ДУША -

събрана в твоите очи.

СЛЕДА -

оставена от моите сълзи.

МОРЕ -

бушуващо от нашите мечти.

НЕБЕ -

в което птица да лети.

Редактирано от - Tя на 21/4/2004 г/ 11:09:28

Благодаря и на теб, мила Клио! Малко по-рядко чета Валери Петров, но това е едно от стихотворенията, които много харесвам. Забравих и за "Париж" да благодаря.

ВСИЧКО Е ПРЕКРАСНО,

като това:

Приятен и усмихнат ден!

Редактирано от - Tя на 21/4/2004 г/ 11:22:05

Hauptmann САМ

Там, в планината, издигал се дъб --

силен, могъщ и огромен;

чак до звездите допирал със връх

и гледал на всички отгоре.

Приятелство, обич -- защо ли са те --

парадни костюми ненужни.

Себе си считал абсолютен монарх,

а другите -- безлични и груби.

Но малък, нищожен един дървояд

се вмъкнал във ствола му тайно.

Мъчел го денем и нощем със бяс

и гризел го той безпощадно.

За пръв път огледал се плахо дъбът --

приятели търсел, но нямал --

горд и могъщ не поглеждал светът --

в бедата самотен останал.

ИМАМ ВСИЧКО

Всички си отиват.

Аз оставам.

Аз оставам с този празен шкаф без книги,

с тези два червени карамфила,

с този бял прозорец срещу мене,

който слага кръстове на пода,

сболничните листове,

където

лудата ми кръв е начертала

върхове и океански бури.

Всички си отиват.

Аз отавам.

Аз оставам сам и неподвижен

и под моите трескави клепачи

светят два червени карамфила.

Никого не викам.

Имам всичко.

Имам вас,

благословени спомени.

Вас,

лица на мъртви и на живи,

вас,

ръце безмилостни и нежни

като острието на камата.

Имам

разминавания,

срещи,

небеса високи

и падения,

белези по тялото си имам

от целувки

и отровни зъби,

от окови,

скъсани и нови.

Всичко имам.

И лежа спокоен

с мъдростта спокойна на дървото,

сведено наесен от плода си.

О, благословени мои спомени.

Всички си отиват.

Вие стойте.

Останете,

за да оживея,

за да мога

пак да се изправя.

Страшно е,

когато вас ви няма.

Страшен ще е

този шкаф без книги,

тази стая,

този бял прозорец,

който слага черен кръст над мене,

и лецето ми ще бъде страшно,

ако си отидете от него.

Всички си отиват.

Аз оставам.

Стаята е пълна с карамфили.

ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ

Hauptmann Булат Окуджава: МОЛИТВА

Пока Земля еще вертится,

пока еще ярок свет,

Господи, дай же ты каждому,

чего у него нет:

мудрому дай голову,

трусливому дай коня,

дай счастливому денег...

И не забудь про меня.

Пока Земля еще вертится —

Господи, твоя власть!—

дай рвущемуся к власти

навластвоваться всласть,

дай передышку щедрому,

хоть до исхода дня.

Каину дай раскаяние...

И не забудь про меня.

Я знаю: ты все умеешь,

я верую в мудрость твою,

как верит солдат убитый,

что он проживает в раю,

как верит каждое ухо

тихим речам твоим,

как веруем и мы сами,

не ведая, что творим!

Господи мой Боже,

зеленоглазый мой!

Пока Земля еще вертится,

и это ей странно самой,

пока ей еще хватает

времени и огня,

дай же ты всем понемногу...

И не забудь про меня.

Редактирано от - Hauptmann на 21/4/2004 г/ 16:50:05

Приятна вечер!

Не можах да намеря сва червени карамфила.

Хаупман, мерси!

цъфте Вино

*********

"...и дадоха ми вино

от чашата на откровението"

Хафез

*** *** ***

Недоизпит бокал

с Христова кръв.

И виното безмълвно ме опива,

а аз се смея - недействително

красива -

Христова капка стръв

Говоря му за всичко

и за нищо -

За извори, за птици

и цветя.

От тъмно винената суета

душата ми до дъно

е разнищена.

И пак съм недействително

красива,

и пак съм роза -

плът и светлина.

Действителна е тая ведрина,

която към сърцето ми

прелива.

Аз неговия образ търся

в мене -

загадъчна съм и съм нежна.

Но любовта на чаша вино

безнадежна е

и като виното

е откровена.

Натиснете тук

si

цъфте

si

beni Тони, пак не позна.

Звън никога не си сменя имената. Понякога пише анонимно, но винаги се познава по стила.

поздрави

Iona ПОДАИ МИ ЗНАК...

Подаи ми знак и аз ще долетя

със ритъма и бързината на сърцето.

Аз знам, че с тебе мога да платя

дълга голям и към небето.

Ще крача уморен през есента.

Навярно зимата ще ме повали.

Ще секнат думите от песента.

Забравен ще съм аз , а ти едва ли.

Не ми предсказваи светли бъднини!

От Горе нямам аз благословия.

Не стигнах и мечтани висини,

макар и барабана свои да бия.

Мони Папо, Израел, "Автопортрет без маска"

Iona ПРИТЧА ЗА АХО

В памет на приятеля Борис Априлов

В едно малко градче имало един човек, които в продължение на десетки години в определен ден и час се изправял пред портата на Божия храм с плакат в ръка и протестирал.Веднъж пастора се приближил и му казал: "Днес ми беше последната литургия. От утре вече няма да идвам.Десетки години те виждам с този плакат. Нима смяташ, че можеш да промениш света?"

"Не отче- отговорил човекът- аз не желая да променя света.Тридесет години аз протестирам светът да не ме промени."

Из сборника разкази, портрети , есета "Отблясъци" на Мони Папо, Израел

Дано да ми е целият ден ангелски! Като си идвах насам се възхищавах на цъфналите люляци по селските дворове. Чудна картина!

Притчата е страхотна. И стихотворенията!

Бени, ама с този кордобалет ме уби предната вечер и. Не знам, не знам, вие сте отдавна и се знаете. Аз го помислих за полковника. И той съчинява едни странни истории.

Приятен ден засега!

После ще гледам да намина, като поспя мъничко поне.

Hauptmann Голубые лошади

Как по Красной площади –

Алый пыл знамён.

Голубые лошади,

Красный эскадрон.

Вслед глядели девушки,

Заслонясь рукой.

Только до победушки

Ой как далеко.

Там Шкуро и Мамонтов,

Врангель и Колчак

За царя Романова,

За своих внучат,

За обиду острую

Бьются ретиво.

Да ещё за Господа

Бога самого.

Ой, куда ты конница

Правишь копыты?

Ой, не скоро кончится

Девятнадцатый...

Запахами ночь шалит

Шпорный перезвон...

Голубые лошади,

Красный эскадрон.

Това го е поствала Сиби:

--------

Сред черния, тихия мрак

замира последния лъх,

и както сънят се разтапя,

разтапя се горският дъх.

А славеят мре от копнеж

по тая, която обича.

Тъй трябва и аз да умирам,

когато пред теб коленича.

Сърцето ми бързо тупти

и сякаш навън ще се блъсне.

Към твоето ти го притискай

докато най-сетне се пръсне!

Атила

Тез сънища златни са мъртви, дете,

завинаги мъртви: потънаха те,

и с поглед назад ний блуждаем -

към призраци с мъртви черти,

и в ужас ний бледни ридаем

по наште надежди, мечти.

Убихме ги ние - Аз и Ти.

Убихме ги двама на обич в хомота

по тъмната, хладна река на живота.

Изтече потокът на сънища златни

и няма ответ от вълни безвъзвратни!

Но пак ни душите тъжат

по прежните дни на измама.

И що сме ний бледните двама?

Два гроба в самотния кът,

що прах на надежди таят -

надежди изчезнали в утрин мъглява,

когато животът едва разцъфтява.

П.Б. Шели, по памет, простете ако не съм точен.

Да ме извинят и мен, защото препоствам чужди неща. Просто ми харесват, а ги тяма в литернет.

Hook Старинная солдатская песня

Булат Окуджава

Такая бравая песня какого-то императорского полка, сочиненная в XIX веке. И эти песни, и стихи Д. Давыдова, И. Мятлева, Л. Трефолева, менее известных авторов, и русский фольклор, конечно, откладывались в памяти... Я люблю XIX век - он не так далек, чтобы прослыть недостоверным, но и не так близок, чтобы утратить загадочность..."

Отшумели песни нашего полка,

отзвенели звонкие копыта.

Пулями пробито днище котелка

маркитантка юная убита

Нас осталось мало: мы да наша боль.

Нас немного и врагов немного.

Живы мы покуда, фронтовая голь,

а погибнем - райская дорога.

Руки на затворе, голова в тоске,

а душа уже взлетела вроде.

Для чего мы пишем кровью на песке?

Наши письма не нужны природе.

Спите себе, братцы, все придет опять:

новые родятся командиры,

новые солдаты будут получать

вечные казенные квартиры.

Спите себе, братцы, все начнется вновь,

все должно в природе повториться:

и слова, и пули, и любовь, и кровь...

времени не будет помириться.

1973

Мила Бени, тези цветя са толкова красиви, колкото е красива твоята душа.

Специално за теб! Тези дни сигурно няма да съм тук и се изкуших предварително!.

Наздраве! Все така обичлива бъди!

Редактирано от - Tя на 23/4/2004 г/ 12:32:17

И още нещо:

ОСЪЗНАВАНЕ

Колко пъти от тебе съм бягала ?!

И колко пъти пред теб съм заставала

скришом да лижа своите рани?

И само пред теб съм признавала

колко съм слаба,

и колко боли ме,

колко съм страдала

от хорско неверие,

от моята вяра

до глупост наивна,

че всичките хора

като мене добри са,

и колко съм плакала

с напразна надежда,

че сълзите ми

на жива вода се превръщат,

и всичко лекуват,

и всичко оправят?

А после, сълзите изплакала,

за своята болка забравила,

пак вятъра погвам да гоня.

И вярвам отново на хората-

една усмивка в отплата ми стига.

И нека ме мислят

за наивна мечтателка.

И нека през рамо

да ми се присмиват.

Аз зная, че хапят,

защото завиждат ми.

Аз зная, че хапят,

защото сами са.

Защото не знаят какво е

да имаш приятел.

Защото не знаят какво е

звезда да погребваш.

Не знаят какво е

сред купчина сляпо неверие

да имаш прашинка надежда.

Събка Митева

Редактирано от - Tя на 23/4/2004 г/ 12:39:44

Hauptmann
Не надо грустить, господа офицеры

Автор: Владимир Роменский

Не надо грустить, господа офицеры,

Что мы потеряли - уже не вернуть...

Пусть нету отечества, нету уж веры,

И кровью отмечен нелёгкий наш путь.

Пусть мы неприятелем к Дону прижаты –

За нами осталась полоска земли...

Пылают станицы, посёлки и хаты,-

А что же ещё там поджечь не смогли?

Оставьте, поручик, стакан самогона,-

Ведь вы не найдёте забвенья в вине,

Быть может, командовать вам эскадроном,-

Чему удивляться - все мы на войне...

И вы, капитан, не тянитесь к бутылке,

Юнцам подавая ненужный пример,

Я знаю, что ваши родные в Бутырке,-

Но вы ж не мальчишка, ведь вы - офицер.

Пусть нас обдувает степными ветрами,

Никто не узнает, где мы полегли.

А чтобы Россия всегда была с нами,-

Возьмите по горсточке русской земли.

По нашим следам смерть над степью несётся,-

Спасибо, друзья, что я здесь не один.

Погибнуть и мне в этой схватке придётся –

Ведь я тоже русский, и я - дворянин.

Бей красных!

Редактирано от - Hauptmann на 23/4/2004 г/ 13:19:41

ФЪРКАТИЧКО Благодаря ти за поздравите и пожеланията, Тая !

От мен-много щастливи четирилистни детелини за теб...

beni Тони, благодаря ти. Много много,

днес сам шаш и паника, както казват децата около мен, защото ме изненада че ми помните празника. Нямам думи.

Поздрави и най-хубави неща оттукнататък......

Hauptmann Ценител на поезията

ФЪРКАТИЧКО Привет, Тая !

Благодаря за информацията, която си пуснала в моята тема.

Наистина обичам много опера, но не помня откога не съм ходила на истински спектакъл.

Но на 10 май в зала "България" има концерт на цигуларката Мила Георгиева.

Може би ще отида на него.

Днес видях, че е излязла една книга, на която имам първото издание-

"Лошите мисли са лукс, който не можем да си позволим" на Джон Роджър и Питър Макуилямс.

Днес видях ново издание (за съжаление много зле оформено в сравнение с първото, което е на издателство "Просвета " , но книгата си струва.

Ето нещо от нея, което съм пускала тук, но е мисъл, която много ми харесва.

Най-голямото удоволствие, което познавам , е да извърша тайно нещо добо, както и да открия, че без да очаквам, са ми сторили добрина.

Чарлз Лам

Поздрави !

Анонимен364
мое да сме секакви, ама на опера не сме одили
Анонимен365
Следващият път ще те поканя, значи...
beni Триста шейсет пет, спецялно за теб пиша , което е за мен усилие.

На опера трябва да идеш. Трябва.

Първо - трябва да чуеш една опера, дето е мелодия от край до края, това- Травиата.

Второто- чуй Бътерфлай, с Кабаиванска- все едно е живота сега.

Трето- чуй Порги и Бес, не я харесвам. Обаче- Гершуин.

Ваобще-чуй операта.

Това е друга опера- и свят малко отдалечено- драматично- разнообразен.

.

отделяш се от-тук

Анонимен367
я таа травиата я знам - и мажо ю познавам лично, един леко мургав, ама не вервам да е мангал.

един пат одих на опера - беме пет бабички и два батальона кеч. обаче онай като я награби, почнаме да му даваме акъл и ни изгония.

нема толерантност у изкуството!

PS За пръв пат сам пеял на сцена през 1975, ама не у операта, а у музикалнио.

голем цирк беше

beni Не ще да е било смех, сигур добре се пел,

а он не е било мургав, то щто мургав според мен е в другата Опера, Отело се казва, добра е и тя.

Анонимен369
Черен и скромен,

забравен от нас,

чадърът се свива

в кьошето тогаз.

Стои мълчалив и прилича на дядо,

но сърцето му, в дръжката скрито, е младо

и щом се обади капчукът: “Зън-зън!”,

като малко момче

ФЪРКАТИЧКО Ано ,

Ето го и моят текст на песента отново (съжалявам, изтрих постинга, за да го пусна след бени , но после копирах нещо друго и го изгубих) .

Но текста на песента го възстановявам...

Черен и прашен,

тих и добър

стои като дядо

в кьошето чадър,

стои като дядо

в кьошето чадър.

Но щом зазвъни по капчуците дъжд,

чадърът се втурва навън изведнъж,

започва да тича по хорските шапки,

бърбори си нещо с дъждовните капки ...

В момента при мен дъждът наистина звънти по ламарината ...

beni Бърборим си ние,

Фелини го няма,

и няма го, няма,

и мъка голяма,

защото аз искам,

със думички прости,

на нашия форумен

скъп приятел Простич,

да кажа- ти помниш ли

дългата драма,

на Кораба плува-

то беше отдавна,

сега сме на възраст,

но мислим се млади,

защото душите

обичат, и млади са,

но все пак си спомняш,

началото, Верди,

любимият хор,

знаеш - Второто Действие.

Макар и финал,

на това действие второ,

ти знаеш, че Калас

там пееше - помниш ли?

Клио

Мария Калас

Благодаря ви, че сте разговаряли тук за опера!

Бени, страхотно е това! И на Простич също!

Тази вечер има премиера на "Вълшебната флейта" на Моцарт, но аз лично ще изчакам, сигурно и по финансови причини. На премиерите винаги са по-скъпи билетите, а аз съм си набелязала да ходя и на "Аида", а и на мюзикъла "Криворазбраната цивилизация" по музика и текст на песните на нашия съгражданин Стефан Вълдобрев и с участието на актьора Николай Урумов. Много ще ми стане. Верди ми е наистина любим композитор, а "Травиата" - любима опера. Жалко, че оставих на село една прекрасна биографична книги за него, иначе щях да пусна някоя негова мисъл. Бил е велик и като човек, а не само като композитор.

Със сайта за Райна Кабаиванска нищо не направих, но пак ще опитам. Във Варна ще има представяне на 30 април в библиотеката, заедно с прожекция на филм.

Тук - прожекция на филм, посветен на 90 години от рождението на Борис Христов, всъщност прожекции на видеопрограми от Националната телевизия на Холандия с негово участие и представяне на книгата на Нино Луканов "Незабравими мигове от едно приятелство". Датата е 15 май, събота. Това е в 18 часа, а в 11 часа ще има Камерен концерт:

Анна Барбудева - сопран

проф. Анастас Славчев - пиано

В програмата: Ал. Йосифов, М. де Фая, А. Дворжак.

Помислете си, приятелки!

Къща-музей "Гео Милев" работи и в събота, така че програмата може да се утрои.

Ще гледам и снимки да постна после. Не успяха да излязат в албума.

Сега - лалета от мен!

ТИ СЪН ЛИ СИ?

Или те има?

Или си утринна звезда -

далечна, но със близко име,

която свети без следа.

И ту засвети,

ту угасне

на моята любов лъча.

Аз ту те нарека прекрасна,

ту в изненада замълча.

Къде отиваш?

Де изчезна

надеждата да бъдеш с мен?

Сърцето ми - тревожна бездна -

живей щастливия си плен.

Мечта ли си?

Или те има?

Ти огън ли си?

Или дим?

Защо си тъй неповторима,

щом този свят е повторим?!

ПАВЕЛ МАТЕВ

Редактирано от - Tя на 27/4/2004 г/ 19:44:07

цъфте

si

ФЪРКАТИЧКО Усмихнат и радостен ден , Тая !

Neko Kotio378

Hauptmann Анекдот с элементами трагедии

В театре "Содружество актеров Таганки" поставили болгарскую пьесу "Полковник Птица"

СПЕКТАКЛЬ "Полковник Птица", премьеру которого сыграли в "Содружестве актеров Таганки", внешне не столько мало чем отличается, сколько схож с другими спектаклями этого театра. Актеры в камуфляже, "осадный" пафос, желание сказать о многом эзоповым языком, в одной или нескольких ярких метафорах-образах послать привет сразу и прошлому, и настоящему, и будущему... Дело не в бедности, которая по-прежнему незаслуженно преследует "Содружество актеров Таганки" (что особенно видно на фоне особых финансовых симпатий, которые городские власти питают к любимовской "половине", дело - в верности особому стилю. Истоки его - конечно, "таганские".

"Полковник Птица" - первая современная пьеса в репертуаре театра, весь пафос которого - в злободневности любого сценического высказывания. Не раз объявленные планы - выпустить сначала "Федота-стрельца" Леонида Филатова, потом - "Любовь к трем апельсинам" того же автора - пока так и остаются планами. Премьеры откладываются, но не отменяются. Право театра - решать, что уже можно показывать публике, а что пока недостойно ее, достопочтеннейшей, глаз.

"Полковник Птица" Христо Бойчева, кроме того, - едва ли не первый случай (после "Искусства" Ясмины Реза - точно первый), когда новомодное в Европе сочинение достигает московских подмостков на пике, а не на излете популярности. В июне на Боннской биеннале современной драматургии Плевенский театр имени Ивана Радоева представил, как теперь принято говорить, аутентичную версию. Но пьесу пятидесятилетнего Бойчева, получившую в 1997 году премию на Всемирном конкурсе Британского совета, уже играют в Риме, Белграде, Праге, Вене, Париже, Лондоне, в театрах Македонии и Греции (во всяком случае, так утверждает пресс-релиз). Любопытно, что одна из премьер этого сезона (Москва - далеко не единственная столица, до которой "долетел" "Полковник Птица" состоится в Шаушпиль Бонн.

Европейской, а теперь уже и мировой (ближайшие премьеры состоятся в Лос-Анджелесе и Монреале) известности, конечно, способствовал балканский сюжет, а вернее, место действия (нетрудно вообразить те же самые диалоги, отнесенные еще километров на триста-пятьсот севернее и восточнее, - принадлежность сюжета к бывшей социалистической половине Европы - неотчуждаемая часть пьесы). Успеху, конечно, способствовало и скромное "антирусское" звучание. В этой связи наибольшая пикантность заключается в том, что в Москве пьесу Бойчева ставят не в любимовской половине Таганки, где любят квитаться с проклятым советским прошлым, где, можно представить, то же самое вышло бы и злее, и гораздо смешнее, а как раз наоборот - у Губенко.

Итак, в затерянную в горах психиатрическую лечебницу, расквартированную в бывшем монастыре, приезжает новый молодой врач (Сергей Цысс). Здесь все больные наперечет, лекарств нет вовсе, к тому же скоро выясняется, что врач - совсем не врач. В обращенном к публике откровенном дневнике он сообщает, что явился сюда в поисках бесплатного морфия. К генеральной линии сюжета это сообщение не имеет ровным счетом никакого отношения (но, вероятно, эта деталь - из тех, что способствовали продвижению пьесы в Европе и Америке).

У каждого из персонажей - своя мания, одна на весь характер определяющая черта (как в "Цветике-семицветике": первый - нервный, второй - рябой, третий - в берете, четвертый - потертый и т.д.). Обидно, правда, что характеры в итоге исчерпываются одним-единственным свойством: Актер (Владимир Щеблыкин) декламирует монологи, Вор (Виталий Вашедский) ворует, Маленький (Владимир Завикторин) боится, что его раздавят, а Цыган (Александр Пряхин) - что потерял окончательно мужскую силу (и делает бесконечные попытки проверить себя), а бывшая проститутка Антонова (Наталья Старкова), наоборот, отчаянно пытается замолить грехи и от какого-либо сожительства отказывается... Но однажды на них буквально с неба сваливается гуманитарный груз с военным обмундированием и горами еды. Военная форма и в буквальном, и в фигуральном смысле вытесняет даже из помыслов обитателей психбольницы все безобразие. Они как будто приходят в себя. И до сих пор молчавший полковник Фетисов (Михаил Лебедев) начинает говорить и предлагает объявить территорию больнички - зоной Европейского союза.

История, больше похожая на анекдот. Но в постановке Валерия Иванова - таганского в прошлом актера еще единой и неделимой Таганки, десять лет прожившего в Болгарии (там он работал как режиссер, руководил "Русским клубом" и потому предложил театру свой собственный перевод, сделанный три года назад "по просьбе автора", - недостает как раз анекдотической легкости. Хочется думать - пока. Что только пока эта легкая не пьеса даже, а шутка в одном действии разыгрывается на пределе пафоса и серьеза. Выходит как-то по-кукольному, что ли, марионеточно. Даже Михаил Лебедев в заглавной роли словно застыл, потеряв свою обыкновенную естественность, природное умение быть и страшноватым, и смешным одновременно. Пока он играет точно и лицо его, и тело - в гипсовом плену.

Предваряя спектакль, Николай Губенко назвал его "предпремьерным показом", поскольку "театр виноват, что недопоставил для спектакля некоторые детали". Можно, конечно, сказать, что и прямолинейность, и избыточная декларативность идут от самой пьесы. Но так хочется надеяться, что придет день настоящей премьеры, все недостающие детали встанут на свои места, и отмеченные недостатки исчезнут, растворятся, и ничто уже не будет мешать актерам пройти маршем через всю Европу и обрести свободу - не только в соответствии с сюжетом болгарской пьесы.

Редактирано от - Hauptmann на 28/4/2004 г/ 12:58:50

Божо Да помогна на Фър...

ЧАДЪР

Черен и прашен,

тих и добър,

стои като дядо в кьошето –

чадър.

Но щом зазвъни по капчуците дъжд,

чадърът се втурва навън изведнъж,

започва да тича над хорските шапки,

бърбори си нещо с дъждовните капки.

Наперен и весел –

същинско момче,

той скача,

макар и с един само крак,

додето небето изчисти се пак.

Черен и скромен,

забравен от нас,

чадърът се свива

в кьошето тогаз.

Стои мълчалив и прилича на дядо,

но сърцето му, в дръжката скрито, е младо

и щом се обади капчукът: “Зън-зън!”,

като малко момче

пак ще хукне навън.

(c) Леда Милева, 2001

(c) Издателство LiterNet, 21. 07. 2001

=============================

Тук мисля се състоя финалната сцена във филма "Невъзможно твой". Валеше сняг. Героят беше сам, но щастлив. Така от едно такси се измъкна героинята романтиката се изпълни до краен предел.

Приятен ден!

Божо, минавай по-често. Ти винаги си в помощ

От Леда Милева да премина към нейният баща.

Това стихотворение го харесвам не само аз, а и много други хора.

Приятен ден и усмивки!

ЛАЕНГРИН

Да бъдеш светлият герой

на неизменната усмивка,

понесъл в своята усмивка

зора и злато и покой -

без меч и слава в кървав бой

- тенор на щедрата усмивка -

да бъде твоята усмивка

единственият подвиг твой -

начало, край, число и брой

да няма твоята усмивка,

да гасне всичко в таз усмивка:

и злост и скръб и страст и зной -

неудържимият порой

на дните в твоята усмивка

да вплита Вечната усмивка

и неизменно чист и свой

да следваш тихия хобой

на свойто щастие с усмивка -

и то само да е усмивка,

без Как, Какво, Кога и Кой?

и да пристъпиш - тих герой -

брега на своята усмивка

- бял - да отвърнеш - и с усмивка:

"Благодаря ти, Лебед мой!"

ГЕО МИЛЕВ

Сега е твърде късно, сбогом...

ДНЕВНИК

Сега е твърде късно. Сбогом.

(Защото много те обичам!)

Но няма в страст да те обкича.

(Аз избледнял съм. Твърде много.)

Сега е вече късно. Всичко.

Денят. Нощта. И аз. И ти.

И закъснялата усмивка,

разляна в скръб из вазите

на твоя взор...

Безплодна вечер!

Сърцето ми не чака тайна.

(Аз или тази бледна вечер -

но бледнината е безкрайна!)

Разбирам. Зная. Няма тайна.

Сега е твърде късно вече.

ГЕО МИЛЕВ

АПРИЛ

Мъдреците и поетите дишат чист въздух в сумрачните пролетни градини, над техните звънливи чела - високата тайна на нощното небе - ултрамарин и сребро - над тихата арабеска на преплетените млади ластари на лозата и цъфналите клони на ябълките.

Безбройните въпросителни на нощното небе - и сребърната тревога на Тихо Брахе.

Неотдавна се видях на брега. Ала в шепата си не улових отструите на вечната река. Напразно...

Има ли бог?

Над звънливите чела на мъдреците и поетите небето зее с бездънна тишина - ултрамарин и въпросителни.

Някъде светят шумни локали. А през сянката на белите пролетни градини - в този час на късна вечер - минава с широки крачки огромният силует на черен мъж.

Бях обещала в друга тема обстоятелствата около убийството на Гео Милев. Поне това можах да препиша от есето на Здравко Петров:

При такива случаи всичко се извършва, както в еванглеския текст : "Има забава, но няма забрава". По време на процеса срещу хората около зловещия генерал Иван Вълков един по един се изнесоха фактите, разплете се мрежата на политическите убийства в България, станаха известни много потресаващи подробности с ями и кладенци, където са нахвърляни труповете на погубени антифашисти. В такава яма е хвърлен и трупът на един от най-големите поети на нацията ни. За Гео Милев А. Страшимиров беше казал паметни думи, че хора като него се раждат на 100 години веднъж. Но палачите бяха далеч от подобни сентенции. Тях не ги интересуваше фактът, че вдъхновеният Гео Милев между другото е преводач на Хайне и Верхарн, на Блок и Верлен, че е съставител на "Антология на червената роза" и на "Антология на жълтата роза". Те си знаеха само своето тъмно дело, тъпата воля за политическа власт, която е в състояние да посегне на всеки човешки живот, и няма значение дали това е животът на Лорка или на нашия Гео Милев.

Между 17 скелета, открити в кладенеца в с. Илиянци, се намираше и скелетът на Гео Милев. От поета не беше останало нищо освен изкуственото му обвинително око, което сега обвиняваше ведно с народните съдии.

Автопортрет

И още един

Ангел

Божо Тя,

дали случайно не знаеш

защо обича розата дъжда ?

Случайно не знам! Странно...

Продължавам с нещо хубаво и за последно днес. Имам малко работа, а довечера съм си в график.

Много приятни емоции!

ЦВЕТЕ ЗА ТЕБ

Цвете за теб!

Цвете и нежност!

Не снобски букет,

а едничко и свежо.

Без повод и думи,

просто - импулс.

В мен някаква струна

тананика си блус.

Ти усещаш това...

Аз пък - ръцете ти...

Изострени сетива

направляват нозете ни.

Времето спряло е

скрито в тъмата,

виж в огледалото,

как блести тишината.

Не танцуваме вече...

Ние просто стоим.

Без да знае - обречен,

блусът вече е химн.

Възхваляващ любов!

Възхваляващ навеки

наш''та чудна любов,

постижима за всеки.

НАЙДЕН НАЙДЕНОВ

Връщам се за малко, че съм хвърлена в размисъл. То знам, че няма нищо в тази глава, но чак пък толкова...

Сигурно

тогава плаче,

а в плача е най красива.

Сигурно

горката тя

иска вечно да е жива.

Розата в дъжда де.

Само че после увяхва или преди това я откъсват.

Ако е нещо друго - казвай, че да не го мисля.

На кое същество от женски род не му се иска да е младо, свежо, красиво и живо най-вече. Живот в истинския смисъл на думата.

Приятна вечер на неработещите!

Анонимен392
Анонимен393
Анонимен394
Сибила Лека нощ, мила Тя

Мерси за всичко, което си ми оставила, докато ме нямаше.

Стара Загора не можах да я видя, но лалето, онова - руменото, е невероятно.

От мен - люляк!

Лека нощ

ФЪРКАТИЧКО

Cameron Diaz

Тая, предполагам я харесваш.

Не разбрах на кой въпрос не съм ти отговорила.

Поздрави.

А ето нещо и за лека нощ ...

Отговор за розата така и не получих, но пък след тези красоти направо ще спя като къпана.

Благодаря много и мили поздрави!

Приятен ден!

После ще гледам да намина.

Hauptmann
Кладбище под Парижем.

(Роберт Рождественский)

Малая церковка. Свечи оплывшие.

Камень дождями изрыт добела.

Здесь похоронены бывшие. Бывшие.

Кладбище Сан-Женевьев-де-Буа.

Здесь похоронены сны и молитвы.

Слезы и доблесть.

"Прощай!" и "Ура!".

Штабс-капитаны и гардемарины.

Хваты полковники и юнкера.

Белая гвардия, белая стая.

Белое воинство, белая кость…

Влажные плиты травой порастают.

Русские буквы. Французский погост…

Я прикасаюсь ладонью к истории.

Я прохожу по Гражданской войне..

Как же хотелось им в Первопрестольную

Въехать однажды на белом коне!..

Не было славы. Не стало и Родины.

Сердца не стало.

А память- была...

Ваши сиятельства, их благородия-

Вместе на Сан-Женевьев-де-Буа.

Плотно лежат они, вдоволь познавши

Муки свои и дороги свои.

Все-таки - русские. Вроде бы - наши.

Только не наши скорей,

А ничьи…

Как они после- забытые, бывшие

Все проклиная и нынче и впредь,

Рвались взглянуть на неё -

Победившую, пусть непонятную,

Пусть непростившую,

Землю родимую, и умереть…

Полдень.

Березовый отсвет покоя.

В небе российские купола.

И облака, будто белые кони,

Мчатся над Сан-Женевьев-де-Буа.

Анонимен399
Полдень.

Березовый отсвет покоя.

В небе российские купола.

И облака, будто белые кони,

Мчатся над Сан-Женевьев-де-Буа

Анонимен400
Анонимен401
аре пущете некоя ***** бе, стига с тиа фантасмагории
Клио Хайде да ви върна пак към детството...

Ран Босилек

ПАТИЛАНСКО ЦАРСТВО

Радио

Драги ми Смехурко,

Нали знаеш вече радио какво е? Една чудесия: аз си пея тука, ти ме слушаш ясно многоо отдалече.

Баба Цоцолана една сутрин рече:

- Слушай, Патилане! Баба ти не иска назад да остане. За радио днеска всякъде разправят. Където отидеш, радио ще видиш. И съседка Недка вече си постави. Всяка вечер дава с радио забави. И аз днеска-утре мисля да поставя. Но скъпичко струва.

През ума ми мина една лудория.

- Таз работа, бабо, на мен остави я! Радио щом искаш, аз ще ти направя. Довечера още ще дадем забава. Ти гостите свикай, а всичкото друго остави на мене.

- Добре, ала гледай да не ме посрамиш!

- Какво думаш? Аз ли? Аз да те посрамя! Радио такова аз ще ти поставя, че светът ще смая и теб ще прославя.

Баба Цоцолана на гости замина. Аз свиках веднага моята дружина. Разказах им бързо що мисля да правя.

- Слушай, Данчо! - рекох. - Радио от скоро вий имате вкъщи. Вашето сандъче ще донесеш тука. Аз ще го поставя във гостната стая. И ще го нагласям, доколкото зная. А вие отдолу, под масата скрити, ще станете всички певци именити. Тънко и високо, дебело и ниско - всеки по реда си ще пее и писка. Аз ще ви упътвам. Ще слушате мене. Но за това трябва дълго упражнение. Да не губим време! Всеки свойта песен добре да научи. И в делото славно ние ще сполучим.

Вечерта се върна баба Цоцолана. През туй време вече моята дружина на радио стана. Баба ми щом влезе, съгледа сандъка. И радост й бликна веднага в душата. Докато я видя, събра махалата.

Забавата почна. Винтовете бутнах и викнах високо:

- Най-напред ще чуйте певец Данчинело. В Италия пее.

И Данчо започна ниско и дебело.

- Неясно е - рекох, - но ще се оправи. Времето е лошо, та затуй тъй прави.

Данчо позасили и после прекъсна. Побутнах пак винта:

- Тоя певец свършва. Хванали сме края. Сега пък ще чуйте Панчостон тенора. В Лондон концерт дава.

И писклив глас Панчо този миг надава. Дълго не минава, пак завъртам винта.

- От Париж предават. Там пее Ганини, прочута певица!

И Гана захвана, под масата свряна. Тя викна високо. Разля глас широко. На всички хареса.

Тъй вървеше гладко. Ала Дебеланко, бабиното куче, изведнъж залая: ау, ау, ау! Под масата свря се и съвсем без време ускори то края.

Вик и смях настана.

Почнахме отново. Изкарахме всичко, що беше готово. Радиото живо добра цена хвана. Махалата сбрана доволна остана. И не ни се кара баба Цоцолана.

Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

ФЪРКАТИЧКО Божо, благодаря ти за текста !

Мелодията не мога да я забравя - толкова репетиции бяха на тази песен, (заслужихме си наградата) , но текста наистина ми се губеше...

Помня мъничко и от другата песен...

Little Sir Echo,

how do you do ? hullo, hullo ...

Little Sir Echo,

will answer you , hullo, hullo ...

Божо

Драга Фър,

опитай тук !!!

http://www.neilinnes.org/galleri/littlsir .htm

Специално за теб, анонце

ОБИЧАМ МОРЕТО

Божо И това море ли също ?

...

Благодаря ти!

Да, и това обичам. Всякакво. Дори и в бурята е красиво и загадъчно. Мислела съм си често, че ми се иска /ама това са живи глупости/ да си отида този свят, ако морето го поиска от мен. Веднъж щях да се удавя и така се научих да плувам. Правя го без никакъв страх. Чувствам се страхотно навътре. Само от акули се страхувам

Прияте уикенд! Мен ще ме няма до неделя. Ще разказвам като се върна.

Редактирано от - Tя на 30/4/2004 г/ 21:03:43

ФЪРКАТИЧКО Приятен уикенд, Тая !

Ще те чакам да разказваш.

Ето ти едно море и от мен за лека нощ.

Sail Away With Me

Божо А може би това море ?...

...

Божо Или това море ?...

...

Божо Погледни и това море...

...

Божо И, разбира се, ето това море...

...

Анонимен413
Божо Всичко това е Айвазовски.

Всичко това е Черно море.

Феодосия, 19 век.

Този гений даде плът на светлината чрез морето.

Нашето море.

А ние не умеем да виждаме...

Клио

Честит 1 май, Тя!

Днес оставям на всички момини сълзи по френска традиция.

Божо, благодаря! Много си е красиво нашето море!

Тук потърсих скалите, до които щях да се удавя, но ги няма.

Снимки все пак:

Натиснете тук

Благодаря и на аното за красотите! Видях, че и в други теми има!

И на Клио за момините сълзи. Набрах си на връщане и си имам във ваза. Миришат чудно. Също жълти и розови лаленца - може би последните за тази година.

Сега обещах да разкажа къде съм ходила тези два дни.

Започвам с една прекрасна мисъл на Айнщайн, която гласи:

"Който не е способен да се удиви и да да замре в благоговение, все едно е вече мъртъв."

Не знам защо ми е да мечтая за чужбина, като не съм виждала още толкова много приказни кътчета от нашата Мила Родина.

На вчерашният ден ни поканиха на бал, по случай завършването на дъщеричката на кумовете ни от Ловеч/ нали така се казва/. По една случайност колегите на съпруга ми бяха организирали автопоход Стара Загора-Априлци. Тръгнахме заедно с тях. Не съжалявам, наистина си направихме чудна екскурзия. Времето беше с нас през цялото време, а впечатленията още ме карат да се вълнувам, дори хербарии си направих за спомен. Започнахме с посещение на църквата "Рождество Христово" при Шипка, после минахме през Етъра и Соколски манастир, Баташовски манастир и ги оставихме на Априлци. Днес довършихме с Троянски манастир и паметника на прохода Троян-Кърнаре. Прекрасни местенца, особено този Баташовски манастир, който се намира на едно абсолютно забутано място и е с много интересна история. Бил е изграден само за четири месеца от дарения на еснафи от Габрово, Севлиево и околността, а по време на турското робство е оцелял като по чудо след пожар -завалял проливен дъжд и изгасил пламъците. Има по куполите следи от куршуми, а най-странното е че единият рекуширал и убил турчина, който стрелял. Жалко, че повечето от иконите са изкрадени. Сиби беше постнала в темата си интересна статия за безбожието на българина, която искам да спомена точно на това място. Уредничката на манастира изказа съмнения, че може би един от монасите е намесен в кражбата и ни показа още една прекрасна икона на Богородица, която също била открадната, но по-късно върната в манастира.

Има всъщност много да се разказва, но спирам дотук, защото според мен е по-добре да се види. Не случайно поетът Пеньо Пенев е възкликнал в една своя поема, наречена "Родина":

*

Дали защото обич в мен прелива -

от красотата ти съм удивен,

или защото много си красива,

затуй прелива толкоз обич в мен?

Дали защото в тебе съм роден

и нося твоето велико име -

дали затуй е ясен моя ден

и вярата ми в теб - неугасима!

И пак там:

*

Аз съм наследникът,

законно признат,

признат от времето

за негов роднина.

Аз съм богат!

Много богат! -

Имам богатство

с име

Родина!

ФЪРКАТИЧКО Добро утро, Тая !

Усмихнат нов ден ! Успешна нова седмица !

ПРОФЕСИЯ ЛЪЖКИНЯ

За цената на човешкото достойнство и геройството да го запазиш в жестокото ни време

Седя си в трамвая кротко, пресмятам наум какво да купя и с удоволствие очаквам да стигна до пазара. Обичам да пазарувам именно там – на Женския пазар. Гълчавата, богатството на цветовете, усмихнатите и ентусиазирани продавачи създават за мен една неповторима атмосфера.

От средната врата се качва добре облечена жена с боядисана в червено коса. Тя хвърля продължителен поглед по седалките, след което прави няколко крачки и се хваща за стола пред мен. Ръцете й са добре поддържани, с по няколко пръстена всяка. Пъхвам моите под чантата и се ядосвам, че се грижа толкова малко за тях. И въобще за себе си!

В следващия момент усещам настойчивия поглед на сивите очи на жената и чувам радостния й вик: “Мими, ти ли си?” Тя се навежда над мен, весело ме тупва по рамото: “Ами ти си наистина! Въпреки че не съм те виждала 30 години!”

Смутена и притеснена се вглеждам в лицето над мен и се сърдя на паметта си, която се спотайва, но жената бърза да ми помогне:

“Аз съм Ани, бяхме съученички. Ти в “А” ли беше?”

Заеквайки, обяснявам, че съм била в “Б” клас и се казвам Лиляна. “Ооо, да де! Изпозабравихме се! Аз бях в “А” паралелка. Боже, какво време беше! Бързо остаряхме. А ти защо не идваш на нашите срещи? Знаеш ли как се веселим? Колко неща си спомняме за младите години... А вашата класна беше чудна жена...” Спътничката ми, наведена над мене, ме залива с водопад от думи и аз не мога да отговоря на нито един от многобройните й въпроси. Назовава някакви имена, непознати за мен, но категорично ги определя като “най-близките ми” приятелки. А ние имахме класен – учителят по рисуване г-н Шишов, приятелките ми имат съвсем други имена, а и ходя на всички срещи със съученичките си. При това следващата е в другия четвъртък...

За момент жената се сепва, после отваря ръчната си чанта: “Боже, забравих да си дупча билет! А съм тръгнала към една аптека...”Изведнъж тя извика уплашена: “Хубава работа! Забравила съм си портмонето! Ами сега?”

И докато аз ровя в чантата си за билет, с отчаян и припрян глас Ани ме помоли: “Лили, миличка, услужи ми с десетина лева! Още довечера ще ти се обадя да се видим или ще ти ги донеса. А трябва да слизам...”

Замаяна от неочакваната среща, все още не мога да си спомня коя от моите съученички се вмества в образа на тази застаряваща жена, вадя портмонето и й подавам половината от парите ми за пазар. Жената облекчено въздъхва, целува ме леко по бузата и напомняйки ми, че ще ми се обади, слиза от трамвая. След секунди вратата се затваря, тя ми маха през стъклото и аз се сещам, че не съм й дала телефонния си номер... Е, голяма работа – ще се видим на срещата!

Мина доста време от тази случка. На срещата със съученичките Ани не дойде. А и никоя от приятелките не си спомни коя точно е тя. Разгледахме старите снимки и аз се мъчех да я оприлича на някое от момичетата, но не успях.

Един ден, влизайки в тролея, чух познат глас: “Е, не ме ли помниш? Май бяхме в един клас? Или ти си била в другия?”

Минах напред и видях моята съученичка. Тя седеше на предната седалка, но цяла се беше обърнала назад и заливаше с въпросите си една доста по-възрастна жена, която се мъчеше нещо да обясни. Приближих се към Ани, мъчейки се да привлека вниманието й, но спрях: с добре заучен жест тя отвори чантата си и преценила, че може да лъже до следващата спирка, поиска може би по-голяма сума!

Слязох бързо на първата спирка и направо хукнах по улицата. Гневът ми премина в болка: как стигнахме дотам, да измисляме толкова фини начини да лъжем и крадем? Ние, по-възрастните, по-умните, родителите, бабите и дядовците?! Кое ни доведе до тези фалшиви “мъдрости”?!! Не намерих отговор...

МАРГАРИТА МАНОЛОВА

ФЪРКАТИЧКО Тая, малко романтика и от мен.

А ти вече си и на отпускарска вълна...

Сибила
А един Дали за лека нощ?

Позволете....

Клио Някога, някога...

Недялко Йорданов

Някога, някога,

толкова някога,

колкото девет лета

на някаква уличка

с няколко думички

спря ме веднъж любовта.

Беше наистина

толкова истинска,

колкото може да е

слънцето весело,

старата есен,

старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали

ръсеха светли следи.

Златни, квадратни, невероятни -

изгряваха вредом звезди.

Странно тържествена, жертвена, женствена

беше земята под нас.

Бяхме ний истински, искрени, искащи,

мислещи само на глас.

Може би времето,

може би временно,

може би от възрастта -

няма ни улички,

няма ни думички,

няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого

пак ще се влюбим, нали?

Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,

нещо пак ще ни боли.

Колко естествено, просто наследствено

дойде при нас трезвостта.

Весели есенни кестени, де сте вий,

де е сега любовта?

Някога, някога,

толкова някога,

колкото девет лета,

на някаква уличка

с няколко думички

спря ме веднъж любовта...

Привет от отпускарката!

Да можеше да се махна една седмица на тишина някъде, но уви...

Работа, учене, пак работа и по-балко почивка.

Клио, и аз харесвам Недялко Йорданов.

Ето нещо пак хубаво, нищо че е малко про-тъжно:

ТЯ СЕГА СИ ОТИВА...

Тя сега си отива,

още днес си отива.

Тази рокля е тъмна и така й отива.

Тя е малка и хитра - на лисичка прилича,

но какво да направя, като пак ме обича.

Ето, тих и разумен, приближава се края

и къде ще отиде,

аз не зная, не зная.

При кого ще отиде в тези нощи студени.

Тя ще мисли за мене,

ще си спомня за мене.

И защо една вечер

най-случайно ми хрумна

да я спра и почне любовта неразумна?

Тя сега си отива и почти е спокойна.

Тя е малка и грешна,

тя е малка и стройна.

И защо аз не мога да я спра. И не искам.

Един влаков сигнал като гларусов писък...

С нея весел ли бях,

непохватен ли,

чист ли?

Зная само, че тя все пак почна да мисли.

Тя сега е малка и хитра - на лисичка прилича,

но сега е богата -

тя вече обича.

Все едно дали мене.

Но сега точно - мене.

При кого ще отиде в тези нощи студени?

И защо аз не мога да я спра. И не искам.

Един влаков сигнал като гларусов писък...

Сега нещо от мой съгражданин и почти мой връстник. Не ми е бил съученик и нямам удоволствието да го познавам, но пък харесвам песните му.

ТЯ

Ей тъй-както вървя,

някой спира ме, хваща ме за ръка.

Ах, каква жена!

Ела, кимва ми тя

и отваря небрежно една врата.

Вътре-тъма.

Лягам до нея. Търся къде е

топлия дъх, топлия дъх.

Тя ми се смее. После запява

ето така, ето така...

И тъй, казва ми тя,

ти си вече мъж, аз вече съм жена.

И какво сега?

Ела, хваща ме тя,

и отново се галим уста в уста

чак до сутринта.

Краката треперят, ушите пищят!

Нямам дъх, нямам дъх!

Тя ми се смее. После си тръгва

ето така, ето така...

СТЕФАН ВЪЛДОБРЕВ

Редактирано от - Tя на 04/5/2004 г/ 16:36:10

Поздрав с тази песен!

Може да се чуе и да се издърпа от liternet.bg, на буквата "В" и Стефан Вълдобрев:

ЕДНО

Две луни

не могат да целунат

две слънца.

Две вълни

едва, едва се срещнат

и се разделят.

Две реки преливат,

две скали горят,

две ръце изстиват, но

две тела в едно лесно се събират,

две тела в едно сливат своя път,

две сърца в едно въздуха раздират,

две сърца в едно заедно кървят.

Две очи ...

Две следи

една към друга тичат,

но уви.

Две очи,

едва сега разбират

колко са сами.

Две реки преливат,

две скали горят,

две ръце изстиват, но

две тела в едно лесно се събират,

две тела в едно сливат своя път,

две сърца в едно въздуха раздират,

две сърца в едно заедно кървят.

На мен ми хареса това стихотворение:

Плаж

Морето ще прескочи вълнолома

и лодките със злост ще потроши.

Ще мине лъч през облаците тромави

като конец през иглени уши.

Ще лисне дъжд и ще се спити пясъка.

Бездомно псе ще души, ще скимти.

Пред влажната му муцуна със трясък

ще се откъртят плажните врати.

Чадърите, захвърлили брезента си,

на куц крак ще се схванат от студа.

Ще тръгнат като корабокрушенци

търсещи на монети под дъжда.

Аз ще топля длани на запалката.

Ще ровя с крак в купчината боклук.

И ще си мисля – жалко, колко жалко,

че не заминах е птиците на юг!

Поздравления за поета Валери Станков! Чудесно пише!

Редактирано от - Tя на 04/5/2004 г/ 20:59:31

ФЪРКАТИЧКО Тая , ето още за него и от него ... Натиснете тук

Rain

Softly

Днес и в София за кратко време валя...

Приятна вечер, Тая !

До утре!

Нов ден-нов късмет!

Сибила

цъфте
цъфте
ФЪРКАТИЧКО

Поздрави, Тая !
Iona ЗАГЪРНИ МЕ МАМО

Загърни ме, мамо, загърни ме

със стария си шал от дреп!

Често викам твоето име

в този свят безроден и свиреп.

Защити ме ти от злите думи,

смразяващи ме всеки миг.

Влачех вярата по тежки друми.

Спирах се пред всеки мъченик.

Маичице, светинио отлетяла,

пиша вече своя реквием.

Ако беше мъката ми знала,

щях ли пак от теб да съм роден?

Мони Папо из стихосбирката му Вездесъщ

цъфте

si

ФЪРКАТИЧКО Поздрави , Тая !

Squirrels and Ginkgo tree

ОК, Бени!

Отговарям ти тук.

За кукувичето гнездо те разбрах, наистина.

Може би си права.

Снощи сънувах странен сън, свързан с моята най-добра приятелка. Цял ден си бъхтя главата какво означава и най-накрая ще взема да се облека и да отида да й се обадя по телефона от интренетклуб. Не мога да я попитам по друг начин. Интернетвръзка явно няма, а е в чужбина.

Приятна вечер!

Препоствам си го обединено. Няма значение по каква причина.

АНОНИМНА ЛЮБОВ

Приятелю,

да знаеш как ми липсваш,

не зная

със кого да споделя мечтите си?!

Не те познавам.

Само те обичам.

Сърцето си на теб ще дам,

ако с тази пеперуда си приличаш.

Редактирано от - Tя на 08/5/2004 г/ 18:46:29

Божо Тъжна неделя

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!

От кръвта ми по-скъпо и мило -

в тебе слънчево чудо шуми,

скръбно образа мой отразило...

Няма топлите черни очи...

Празна крайната маса остава!

Не тъгувай, сърце... замълчи!

Нищо пулса ти не заслужава!

Моя "Тъжна неделя", ридай!...

Вечер моя, черней като гарван!

За мен всяко начало е край -

не зова... не очаквам... не вярвам!.

Надалеч ще заглъхна без вест

като твоята песен, Лозане!

Надалеч ще замина злочест,

само орехът тук ще остане...

Няма истина!... Няма лъжа! -

Тежи само небе свечерено.

Нито се радвам, нито тъжа -

тишина... самота... и студено.

П.Пенев

ФЪРКАТИЧКО Сънувах сън....

Вода мълчана пих

от менче белочисто...

Видях навън

един прекрасен стих

И бъдеще лъчисто!

Видях пред мен

рой ласкави слънца,

приятели любими

Посях за ден

безценни семенца

във дъхави градини!

Сънувах сън...

на този хубав ден,

във който съм родена

Погледнах вън

и чух един рефрен

за моята Вселена

Сънувах сън...

Орисница видях

Вълшебство тя изрече

С камбанен звън,

във облак звезден прах,

със обич ме нарече!

И после чак

във кръг се завъртя,

отново се завтече,

потропна с крак,

звънливо се разсмя

На обич ме обрече!

Сънувах сън...

Вода в копитце пих

и станах лъчезарна

На този сън,

на моята Звезда,

така съм благодарна!

Видях нощес

очите бабини...

с усмивка в мен се вглеждат

Надничат през

котлето - две сърни...

И родова надежда...

йОАННА ИВАНОВА НАКОВА-ЗВЕЗДОМИРА "Буквите"

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 09/5/2004 г/ 00:06:01

По кое време ви чета само.

Благодаря ти Фър! Благодаря ти, Божо!

Ionа, харесват ми стиховете на този поет, а също и постинга ти в темата, посветена нашите осъдени медици /горната политика, макар и рядко да влизам там/. Няма да коментирам. Мъчно ми е за тези невинни изкупителни жертви.

Тук си поиграх да препиша статия от вестник на свекърва ми. Преди време в темата на цъфте някой се интересуваше от поета Никола Ракитин. Извинявам се, не си спомням кой!

Аз имам само едно негово стихотворение и тези от словото, но се надявам това да ви се стори интересно, както и на мен.

ЕДИН ОТ НАЙ-СЪРДЕЧНИТЕ ПОЕТИ

На 2 май се навършиха 70 години от смъртта на Никола Ракитин

“Коварство с подлост ме сразиха,

не съм бил на земята тук.

Ще сглъхне тая песен тиха

на лирата ми сетен звук."

Н. В. Ракитин

Поетът Петко Тихолов го описва по следния начин: “Висок, строен, с кафяви очи, с мустаци, с правилен нос и брадичка. Носеше широкопола, велурена шапка, или кафяв астраганен калпак. Говореше тихо, задушевно. Цялото му същество излъчваше скромност, доброта и благородство. В него имаше нещо милоу добродушно, бих казал наивно-детско” А в стихотворението си ”Душата ми е на дете душа” сам се характеризира: “Душата ми е на дете душа: /тя вярва и в мечти и чудеса...”

През 1932г. / след смъртта на Ст. Заимов/ Ракитин е назначен за директор на военноисторическите музеи и къщи в Плевен и близките селища. Някои лица, претендиращи за този пост, започват подмолна борба срещу поета, като го обвиняват в какви ли не прегрешения и той бива уволнен със заповед на министъра на войната ген. Кисьов. Оказал се без заплата, без средства за издръжка на семейството си, Ракитин прави опит да стане инспектор на читалищата, гимназиален учител в София, служител в Народна библиотека, но среща твърдия отказ на министъра на просветата. И вместо да поведе борба с клеветата, честният гражданин и патриот, певецът на българската земя предпочита смъртта.

Самоубийството на Ракитин възмущава цялата културна общественост в България. Пишат се протестни статии от писатели и културни дейци срещу грубата безсърдечност на управляващата върхушка. “Оставиха един от най-големите български поети да се прехвърли пред колелата на влака, за да се избави от завист, клевети и глад” – пише поетът Кирил Христов. “Такава бе жестоката съдба на един от най-сърдечните български поети”, ще напише и акад. П. Динеков, негов почитател още от студентските си години, под чиято редакция излизат през 1946г. I и II книга от съчиненията му – стихотворения, поеми и легенди.

В прощалното си писмо до любимата си съпруга “най-добрата жена” Ракитин пише:

“Моята наивност и доверчивост, за които ме кореше понякога, са използвани от мошеници, които не подбират средствата да ме погубят”

А в последния си бащински съвет към трите деца Лили, Светла и Бисера той ги предупреждава да се пазят от зли хора.

По-късно една от дъщерите му – Светла Ракитин – ще напише книгата си “Повест за моя баща”/1977/, а в стихотворната си творба “Прати ми лъч” ще изрази тъгата си по любимия си баща: “И ми се струва, /че над мене бдиш/ там нейде от безкрая.../Аз светлото ти име/ съхраних./ Каква утеха /по-добра от тая?”

СПОМЕН ЗА УЧИТЕЛЯ РАКИТИН

Разказва неговият ученик Георги Енчев Мянушев, 90г., бивш директор на “винпром” – Враца.

Като ученик във Винарското училище в Плевен Никола Ракитин ми преподаваше литература от 1928 до 1933г. Когато имахме часове при него, си спомням, че след дългото му пристигане в класната стая често казваше: “Ще ви прочета нещо, което съм написал тази нощ.” Стихотворенията, които рецитираше, бяха от селски бит. Той умееше майсторски да го опише и предаде. Спомням си как ни казваше: “Днес няма да ви преподавам нов урок, а ще ви прочета нови стихотворения. Сутринта се събудих рано, по мустаците ми имаше скреж, защото обичам да спя на отворен прозорец. След това написах и тези стихотворения. Драги ученици, спете на отворен прозорец, за да станете по-здрави.”

Той изпитваше по няколко ученици на черната дъска, като на всекиго задаваше отделен въпрос. Много често ни четеше стихове на руския поет Пушкин. Слушахме го със затаен дъх. Един път ни четеше стихове, в които се споменаваше за руски писател комарджия, изведнъж се провикна: “Комарджии, спрете!” А двамата ученици, които играеха карти мислиха, че ги е видял. Те прибраха веднага картите, а после в междучасието всички се смяхме от случилото се съвпадение. С голямо нетърпение очаквахме неговите часове.

Когато научих за трагичната му смърт, дълго скърбях. У мен остана светлият спомен за един самороден талант, какъвто беше Никола Ракитин. Той беше погрешно обвинен, оклеветен, след което прибързано сложи край на живота си.

Редактирано от - Tя на 09/5/2004 г/ 15:00:06

И добро утро!

Със тихотворение, подходящо за днешния ден:

АЗ ОБИЧАМ ПЕСНИТЕ...

НИКОЛА РАКИТИН

Аз обичам песните, които

слушал съм от майчини уста;

те са прости като песента

на разбуненото гъсто жито.

Те са свежи като аромата

на тревите, цъфнали в роса,

с ромона са пълни на леса

и с тайнствеността на планината.

Аз обичам песните, в които

е духът народен съхранен.

На езика майчин и свещен

в тях очарованието е скрито.

pocka На всички маики слънчеви и усмихнати дни HAPPY MOTHER''S DAY

цъфте понеже навън още вали

нека направим едно гости

при Маргарита...Натиснете тук

този месец тя навършва три години...

si

Благодаря ти, мило цъфтенце!

Тук пече слънце, но аз имам прахосмукачка, после душ за освежаване и кафе-много тежка ми беше нощта. Почти не съм спала и нищо не написах от това, което бях запланувала за снощи. По-късничко ще намина при Маргарита. Щях да търся там статия в памет от смъртта на Блага Димитрова /от миналата година/. Имам бегъл спомен че и тя май на 2 май си беше отишла от този свят, като Ракитин, а също и като Николай Райнов. Много странно наистина.

Iona Честит празник, маики

А тъи като , освен ден на маиката, 9-ти маи е и ден на победата, позволявам си да препечатам стихотворение на Мони Папо:

ПАРОЛАТА

МОСТОВЕ ВДИГНАТИ.ПАРАХОДЪТ ОТМИНАВА.

НЕВА СИ ТЕЧЕ ВСЕ В СВОЕТО РУСЛО.

АЗ ВСЕ ДОПЪЛВАМ ВЕЛИКАТА ДРАМА

ЗА ТЕГЛОТО РУСКО-БЕЗКРАИНО И ЗЛО...

БЕТОННИ МОСТОВЕ-В ИГРА С ВОДОРАСЛИ,

СВИДЕТЕЛИ ТЪЖНИ НА МЪКИ И СКЪРБИ.

МИЛИОНИ СИРАЦИ ПО ДОМОВЕ РАСЛИ.

МИЛИОНИ В "ГУЛАГ"-А-ПОД РИТМИТЕ ТРЪБНИ.

ГРАД НА МОСТОВЕ, ДВОРЦИ И СЪБОРИ,

ГРАД НА ДУХОВНОСТ С БОГАТИ И БЕДНИ,

В МЕНЕ ЗВУЧАТ ТВОИТЕ ПЕСНИ МАЖОРНИ

И ПАРОЛАТА СТРАШНА "ТРИИСЕТ И СЕДМА".

цъфте Танче, влез в Архив и след това погледни

където пише Слово, може би ще намериш

това което търсиш. Излиза всичко което е

издадено до сега в Маргарита.

Лек ден и успешна борба с уредите....

si

цъфте

честит ден с много радост и усмивки....

si

цъфте
БЛАГА ДИМИТРОВА

Тя беше критерий за творческо съвършенство, за толерантност и доброта, за почтеност и всеотдайност, за саможертва и достойнство. Много малко са личностите в България, за които не е необходимо да се обяснява и разказва с много думи. Винаги ще споменаваме името й с любов, уважение, болка и надежда...

Откъс от романа "ПЪТУВАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ"

Блага Димитрова

ЦИГАРИТЕ в мрака размисляха. Опряла брадичка на колене, загърната в тъмнина, аз никак не се учудих на невероятната среща, за която разправяше зидарят. Намерих още едно потвърждение на моята теория за срещите:

Не можеш да избегнеш съдната среща. Да идеш накрай света, да си смениш косите, лицето, името, нрава, пак ще те познае някой, пак ще се натъкнеш тъкмо на оногова, от когото се криеш. В тоя кръгъл свят всички пътища водят към неминуемата среща. Природен закон е да се сблъскаш с човека, от когото бягаш. Сякаш невидима магнитна стрелка управлява посоките ти. Може би неизвестни биотокове се излъчват от гузната съвест и притеглят човека право към наказанието на срещата.

Нарочно избрах най-затънтения край. Не бях аз единствена. Какви не типове, надошли на строежа откъде не. Тук бе Аляска. Пияници, несретници, бездомници, парясници. На дъното на погледа им — утайка от стари грехове. Аз ги разбирах добре. Кой друг, ако не аз? Тук заживях без презиме. Почти го забравих. Но рано или късно, името застига човека... Тъкмо когато най-спо койно си вървиш по пътя, нечия ръка се слага на рамото ти и вкаменена, ти чуваш собственото си име като присъда:

— Райна Стаматова! Сякаш си настъпила мина. Ще се разлетиш на части. Не можеш се укри никъде. Единствено спасение в тоя кръгъл свят е да живееш така, че да не те е страх да бъдеш позната. Няма друг начин, колкото и да искаш да бъдеш оригинална. Нищо не можеш измисли, освен да пазиш проклетото си име. За да вървиш с лека душа, с вдигнато лице към неизбежната среща. За да не изтръпваш от страх, щом някой извика името ти. Затова се бяха юрнали насам. Да започнат живота отначало. Без спомени. Без грешки. Без срам на челото. Но възможно ли е това? Да зачеркнат досегашния си живот. Да си изгрдят ново име. То е много по-трудно, отколкото да изградят нов град . . .

А аз трябваше да тръгна още по-отдалеч, отвъд нача лото. Да залича едно име и да създам ново. Сам-сама, с голи ръце. Не биваше да допущам ни миг леност в тоя труд, равен на труда на цели поколения. Защото името е човекът. То е лицето му, душата, миналото и бъдещето. То е характерът му. Съдбата му. Името — това е времето. Натрупани дела, грешки, постъпки, години. Всичко е впечатано в името. Всички врати към сърцата може да отвори едно име. Само така човек се е осъществил. Името — това са твоите другари, любов, достойнство, самочувствие, надежда. Ти носиш в името си предопределение за живота си. Човек, който си е създал име на смел и честен, той е принуден да остане верен на името си и да постъпва смело и честно дори ако това му струва твърде скъпо. Инак ще изгуби най-голямата си придобивка, ще изгуби себе си и света. Името — това е вътрешният покой, сладкият хляб и сън, усмивката и здравето на човека. Лошото име те смазва като болест. То загрозява и най-красивото лице. Носиш го като сипаница. Когато ти отнемат името или го опетнят, или го накажат със забрава, ти си унищожен човек. Но името не може да се унищожи. Времето е акумулирано, кондензирано в името на човека. И то остава.

Догорели погледи си отиваха вече от огъня. Вперила очи в загасващите въглени, аз устоявах твърдо на погледа па Влад, който ме дърпаше към него, и заклинах сама себе си:

... Не се забравяй! На всеки друг са позволени лудини и ветрогонства на младини, но не и на тебе! Ни една погрешна стъпка няма да ти бъде простена. Ти си белязана по рождение. Носиш родово петно на челото си като цирей. Струва ти се, че всеки отдалеч го вижда. Физически усещаш тежестта му. Има мигове, когато се изпотяваш от името си. Нямаш право на любов, на следване в университета, на мечти. Нямаш право на закачки, на танц, на лукавство. Нямаш право па грешки! Коя си ти? Първо трябва да станеш равна на другите. Не се самозабравяй! Не заслужаваш щастие дори на шега. Стани вързан вятър! Стъпчи усмивката си! Времето тече. Всеки миг е една крачка към разкритието. Помни, помни коя си! Трябва да напрегнеш всички сили, за да си създадеш име! Съвсем ново, без следи от износване, без петна от нечисти пръсти. Името „строител" звучи добре. Искаш да си го присвоиш. Но това не е тъй лесно. Трябва да се напрегнеш повече от другите, да направиш нещо, за което да ти благодарят дори ония, пред които чувствуваш неволна вина. Да започнат да произнасят черното ти име с обич. Да ти вярвят, дори когато узнаят истината ...

Но аз не можех да си създам име. Не можех да се боря за нови методи с оная пробивна сила, с която Марин Грозев воюваше по скелите. Аз бях човек с родово

петно. Такъв човек не може да се сражава за своя идея, да критикува, да бъде смел и изобретателен. Ще му кажат: „Чакай, бе, ами ти? Кой си ти? Ти ли нас ще учиш?'''' Всеки може да го оскърби и заподозре в най-лошото. Човек с петно. Никой няма да му повярва. Никой няма да тръгне след него. Затова и аз така бързо отстъпих пред съпротивата на момчетата, пред упорството на бригадира. Нямах право да защитя собствената си идея. Нямах право да бъда пълноценен строител. Човек с петно... Само който няма ни едно родово петно ни от баба, ни от дядо, ни от роднини по права и крива линия, а също сам никъде в нищо не е обърквал — има ли такъв жив човек? — само той може да критикува, да казва истината и да търси нов път ...

Тая нощ усетих незаличимите следи на времето, впечатани в името. И потреперах от съдбовен студ.

— ЗА КАКВО си се умислила така дълбоко? - докосна ме топлината на неговия шепот, преди да вникна в думите му. Нашето още прясно „Ти" ме караше да изтръпвам до петите.

Влад седна до мене, разрови с един клон пепелта. Проблеснаха червени орехи жаровина.

— Време. Що е време? — попитах неволно, хипнотизирана от въглените. Смътна тревога ме обгърна като мъгла. Нощта течеше — една тъмна, дълбока река, която ме бе повлякла към някаква неизвестност.

— Може би тревогата е чувството за време! — заговорих с глас, загледан в гаснещата жарава. — Мнозина преминават през света спокойно, без да подозират изтичането на времето през себе си. Колкото по-рано се събуди тревогата, толкова по-добре. Дори ако за това пробуждане е причина една болест, една смърт, едно лошо име, едно петно, пак е по-добре! Тая разяждаща като ръжда тревога е присъща само на човека. Тъкмо тя го отличава от животните. Какво друго?

— Някои твърдят, че отликата е смехът. Само човек има способност да се смее, да иронизира сам себе си! -- гласът на Влад бе някак в неизправност и това засили безпокойството ми.

— Не е вярно! Животното се смее, и то много по-спонтанно: с въртене на опашка, с палави скокове, с цяло тръпнещо тяло! — възразих по-скоро на опасността, която се надигаше в гласа му, отколкото на думите му.

— Други считат, че с овладяване на огъня човек се е разграничил от животните! — добави Влад, а гласът му продължаваше да е погълнат от нещо по-силно и неотменимо.

— Това не е основното. То е последица. За да открие огъня, човек е бил тласнат от друго. Какво е то? — Моето смущение го улесни. Той се приближи.

— Трети твърдят, че човек е обществено животно за разлика от останалите твари. — Гласът му видимо мислеше за съвсем друго.

— Не е точно! — се мъчех аз да го върна към разговора. — И сред животните има организирани общества: пчелите, мравките... Човек става човек, когато осъзнае своята ограниченост и своята безграничност. Защото човек е осъзнато време. Тревогата е може би тръпчивият вкус на времето, което тече през клетките ни. Дори в сънищата си не можем да се приютим от тревогата. Мъчителна, отчаяна гонитба със затъващи стъпки в пясък. Сипеят се рони. Крачка нагоре, хлъзгане надолу. Нозете тежат, тъпчат на едно място. Сънувал ли си това?

— Тоя сън кой не го е сънувал? — каза той с тон на учудване, че все още продължава да ме слуша.

— Тоя сън изразява може би самите мигове на застой, които ние проспиваме. А може би това е болката от нашето неумение да живеем. Или това са стъпките на времето, които се спъват в нас?

— Как разбираш ти умението да живеем? — сега гласът му прозвуча като тъмно ехо на неговия предишен познат глас.

— Само човешкият живот може да остави някаква диря. Това, което не умира със смъртта му, характеризира човека. Последиците са мерило за живота на човека. Животното е смъртно. Само човек може да бъде безсмъртен! — говорех настойчиво на тая отвлечена тема, за да го отвлека от тревожещото ме друго нещо.

— Но за самия човек какво остава? Той си отива заедно с времето! — в тона му се спотайваше оная иронична усмивка, която винаги ме дразнеше, но сега още повече засили тревогата ми. Влад погледна нагоре. С това движение на главата той отмахваше разговора. Какво сме седнали да философствуваме в тая удивителна нощ? Над нас по необятния небосвод бяха пръснати звезди, големи колкото орехи и проблясващи като въглените в пепелта.

— Тъкмо затова човек е носител на времето. Натрупан хилядолетен опит, история, мъдрост, памет, имена — това е човекът. От животното не остава ни следа. Но човек има продължение. Времето е акумулатор на духовна енергия. Човешките стъпки проправят пътища, сълзите кристализират в познание, грешките — в опит, любовният миг — в поколения, дела, изкуство ...

— Ако в любовния миг се мисли за последиците, нищо няма да остане от него! — възрази той с убийствена насмешка.

Сблъсках се с мъжкото усещане на времето. Мигът сам за себе си, изтръгнат от вчера и утре, бе всичко за него. Чувствувах във Влад съвсем друга тревога: да не проспи тая рядка лятна нощ, да не я остави да му се изплъзне през пръстите. Неповторима нощ. Откъсната от миналото и бъдещето. Нищо не съществуваше за него освен тая южна звездна нощ. Би било престъпление спрямо природата, ако ние двамата пропуснехме такава нощ. Влад се озърна. Сенките на зидарите неусетно се бяха прибрали из бараките. Бяхме съвсем сами.

— Най-горчив е вкусът на тревогата, когато животът тече гладък и сладък! — се отбранявах аз от неговото завладяващо мъжко усещане на времето. — Няма по-тежък от лекия живот. Защото не оставя диря. Само голямо напрежение, само задъхано катерене по най-стръмен път успокоява тревогата.

— Само това ли? — гласът му стана някак ръбест. Обзе ме страх. Заговорих бързо-бързо, да отклоня, да отблъсна заплахата:

— Времето, преминавайки през човека, иска да изпие до капка силите му, да разтвори до сетно зрънце рудите на сърцето и ума му. Времето настойчиво иска да излезе обогатяло, умъдряло. Защо? За да има какво да влее в утрешния човек, тоест в самото себе си? Нали човек е осъзнато време? Какви потайни, далечни цели преследва времето? Дали изобщо има някаква цел? Ако няма цел, тогава защо наказва така жестоко оня, който го пра хосва?

— Кой всъщност прахосва времето? — прошепна той с клокочеща закана.

Заговорих по-високо, защото имах чувството, че той не ме чува, сякаш бе отвъд планините, макар че седеше съвсем близо до мене:

— Отмъщението на пропиляното време е блудкавият вкус на собственото ни денонощие. Нищо не ни радва, ако сме изгубили времето си. Хлябът не ни е сладък, сънят е кошмар, любовта — досада, животът — отрова. А как да зашепим времето и да не го пропилеем през пръстите си? Колко трудно е да бъдеш човек. Мъката да живееш, може би това е мъката да уловиш времето...

Влад не ми даде да довърша ...

КОЛКО пъти в спомена се връщах да доизживея префучалите мигове на тая нощ, да ги разтегна, да ги разчленя и свържа, да ги изчерпя. И все не можех. Исках да си спомня нощта изцяло, последователно. А виждах всичко сбито, едновременно и разпокъсано, всичко объркано, смесено и деформирано.

Неговата посегнала ръка. Една падаща звезда през рамото му. В гъстата задъхана тъмнина моето „Не!", обърнато по-скоро към самата мене, отколкото към него. В неговата близка, близка зеница — луната, разбита на искри. Неговите устни, подгонили моите, и моите, откъснати от мене и станали негови. Разрошената ми коса, вляна в разплетената плитка на Млечния път. Неговата ватенка, постлана до загасналия огън, сякаш върху самата топла пепел. Моето рамо, приютено до него и защищаващо се от него. Бяхме така близко, че не можехме да се видим. Над мене се надвесваше небосводът. До гърдите ми биеше ускореният пулс на звездите. Той прегръщаше твърдата неподатлива земя, поемаше нейния влажен петнист дъх. Аз поглъщах препускащото дишане на вятъра. Горе и долу се преобърнаха. Жаравата от огъня стана небе, а ние легнахме върху звездите. Затворих очи. Върхът на планината стана дъно на море. През стиснати клепачи видях как тъмнината свети от болка...

si

Клио Поздрави за Деня на майката, Тя!

Вярно, че не е в нашата традиция, но за майките всеки ден е празник, не е ли така?

rubstone Ейййй Танче Няма за какво! Намекът не беше за теб. Друг беше -ако разбрал-разбрал ако не... А за друго ако е имало- аз съм изи райдър знам че не е било от лошо сърце. Хайде усмихни се.

Можеш да ме тривниш след като го видиш, щоту не е по темата...

Мило Ръбче, сърдечно благодаря, че ме разбра! Няма да те изтрия, ти си наистина страхотен човек! Усмихна ми деня с тази голяма твоя усмивка. Ама нали сме една зодия, а може и една кръвна група/ имам тук нещо и ще го постна при цъфте, нищо и да сте го чели/

Цъфтенце, статията беше същата, а датата ми се е набила в главата. Като четох двете статии за Ракитин и Николай Райнов чак тогава се сетих. Така се зарадвах, че има тема в раздумката, посветена на Блага Димитрова. Не случайно съм започнала с някои нейни стихове. Много я обичам, а виждам, че не съм единствената. Жалко, че за цветята не се сетихме да поднесем по-рано, но нищо.

Клио, и на мен ми харесва този празник. А и Празника на победата, Iona! Празник да е само. Благодаря ви, че сте толкова мили и досетливи! Тук стихотворение на Блага от учебника на моя син. Такива хубави автори изучават в осми клас – Багряна, Димчо Дебелянов, Смирненски, Вапцаров, Николай Лилиев, Валери Петров и Блага Димитрова, разбира се. Не знам, но ми се иска много и те да ги обичат като нас самите. Надявам се поне. Дори и по-късно.

Пуснах и спомени на един от учениците на Ракитин горе към статията, а после ще гледам и статията за Николай Райнов да препиша и да прегледам прекрасната тема в раздумката. Това отклонение беше.

Приятен ден на всички и по-спорен! Тук чудно времето, само да си навън... Дълго отклонение направих.

КЛЮЧ КЪМ ПОЕЗИЯТА НА БЛАГА ДИМИТРОВА

Аrs poetica

Всяко свое стихотворение

Ти създавай като последно.

В твоя век, наситен със стронций,

Литнал с ултразвукова скорост,

мигновено идва смъртта,

Всяка своя дума изпращай,

като сетно писмо пред разстрел,

врязан зов в зида на затвор.

Нямаш право ти на лъжа,

даже на малко игра красива.

Няма просто време да имаш

Свойта грешка сам да изправиш.

Лаконично и безпощадно

всяко свое стихотворение

с кръв написвай като прощално

ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА Й ПАМЕТ!

Редактирано от - Tя на 09/5/2004 г/ 15:06:15

ФЪРКАТИЧКО Е, понякога се отклоняваме.

Поздрави, Тя !

Така е, Фър!

Толкова хубаво го е написала поетесата, че пак си го препрочетах и преосмислих. До после пак...

цъфте

Танче, тихо и спокойно плуване през новата седмица

si

Сибила Ей, завърнах се!

Мила Тя, а коя е онази тайнствена дама?

От мен - бели цветя за много радост през тази седмица, която идва, а тя ще е толкова хубава......

ФЪРКАТИЧКО

Ginkgo Bonsai

designed by Marty Mann

Botanical gardens of the Huntington Library estate

Pasadena, California

Успешна нова седмица, Тая !

С много красота , радост и вдъхночение !

Iona Тя , Цъфте, , добър вечер.След дългите празднични дни, вярвам че сте отпочинали и бодри.Имам една молба към вас. От известно време ми се върти в главата идеята да представя на по -широк кръг читатели творчеството, казвам творчеството , а не само поезията на Мони Папо.Зная, че това може да се окаже къртовска работа, но след като се запознах първо с творчеството, а вследствие на това и с човека, считам за своя чест да направя нещо повече от препечатване на няколко отделни стихотворения.Бедата е, че нямам представа как да постигна това.Въпреки че от всичките 17 книги, поне 14 са публикувани в България, всичко което автора притежава е само книги, а не дискове, което разбира се би опростило нещата.Бихте ли ми помогнали с някаква идея как мога да постигна това. Предварително ви благодаря.

Hauptmann седай да сканираш; друг на4ин нема....
Мила Iona,

съжапявам, но едва ли мога да ти помогна с нещо. Идеята ти е добра, само че аз лично нямам познати в тази област и не знам дори какво да те посъветвам. Поезията ми е нещо като хоби - бих казала простичко, че съм от онези, дето са влюбени в нея за цял живот. В момента времената са такива, че поетите са повече от читателите /както твърди един мой колега/. Може и да е прав, не знам. Пробвала ли си да изпратиш мейли до редакциите? Мога единствено да помоля б.б. да сподели тук опита си по популяризиране стихосбирката на Борис Христов?! Задачата ти наистина е доста трудна. Искрено ти желая успех!

Хаупман, пусни ми някое хубаво стихче или картинка!

За два-три дена ви изоставям, докато приключа поне мъничко със задачките...

Не знам как ще издържа, но се налага, иначе изоставам.

Лека и успешна седмица на всички!

Редактирано от - Tя на 10/5/2004 г/ 16:18:58

Hauptmann Поручик Голицын

Автор: Михаил Звездинский

Четвертые сутки пылают станицы,

По Дону гуляет большая война,

Не падайте духом, поручик Голицын,

Корнет Оболенский, налейте вина!

А где-то их тройки проносятся к “Яру”,

Луна равнодушная смотрит им вслед.

А в комнатах наших сидят комиссары,

И девочек наших ведут в кабинет.

Мы сумрачным Доном идем эскадроном,

Так благослови нас, Россия-страна!

Корнет Оболенский, раздайте патроны,

Поручик Голицын, надеть ордена!

Ведь завтра под утро на красную сволочь

Развернутой лавой пойдет эскадрон,

Спустилась на Родину черная полночь,

Сверкают лишь звездочки наших погон.

За павших друзей, за поруганный кров наш,

За все комиссарам заплатим сполна,

Поручик Голицын, к атаке готовьтесь,

Корнет Оболенский, седлайте коня!

А воздух Отчизны прозрачный и синий,

Да горькая пыль деревенских дорог,

Они за Россию, и мы за Россию,

Корнет Оболенский, так с кем же наш Бог?

Мелькают Арбатом знакомые лица,

Хмельные цыганки приходят во снах,

За что же мы, дрались поручик Голицын,

И что теперь толку в твоих орденах?

Напрасно невесты нас ждут в Петербурге,

И ночи в собранье, увы, не для нас,

Теперь за спиною окопы и вьюги,

Оставлены нами и Крым, и Кавказ.

Над нами кружат черно-красные птицы,

Три года прошли, как безрадостный сон.

Оставьте надежды, поручик Голицын,

В стволе остается последний патрон.

А утром, как прежде, забрезжило солнце,

Корабль “Император” застыл, как стрела,

Поручик Голицын, быть может, вернемся,

К чему нам, поручик, чужая страна?

Подрублены корни, разграблены гнезда,

И наших любимых давно уже нет.

Поручик, на Родину мы не вернемся,

Встает над Россией кровавый рассвет.

1961

Iona Тя, Хаупман, благодаря за отговорите, наистина изглежда че сканирането само ще помогне, ще опитам.
Hook И в тази тема искам да напомня за Булат Окуджава с нещо толкова известно, което вечно ще се носи над човечеството, докато има китарен звън... и докато го има спомена за миналото...

Песня Верещагина

муз. И.Шварца

Ваше благородие, госпожа разлука,

Мы с тобой друзья давно, вот какая штука,

Письмецо в конверте погоди не рви.

Не везет мне в смерти, повезет в любви.

Письмецо в конверте погоди не рви.

Не везет мне в смерти, повезет в любви.

Ваша благороджие, госпожа удача.

Для кого ты добрая, а кому иначе.

9 граммов в сердце, постой, не зови.

Не везет мне в смерти, повезет в любви.

Ваше благородие, госпожа чужбина.

Крепко обнимала ты, да только не любила.

В ласковые сети, постой, не лови.

Не везет мне в смерти, повезет в любви.

Ваше благородие, госпожа победа.

Значит моя песенка до конца не спета.

Перестаньте черти клясться на крови!

Не везет мне в смерти, повезет в любви.

ФЪРКАТИЧКО Хаупт, БЛАГОДАРЯ !!!

За "ПОРУЧИК ГАЛИЦИН".

Ех, как хубаво я пее и Ники Атанасов.

На диска му не е така добре (аматьорска работа), но на концертите му, особено тези , първите от зала "България" , песента звучеше прекрасно в негово изпълнение.

beni Здравейте.

Хауптман, благодаря ти, че прочетох едва сега текста на моя любима песен, толкова съм я слушала, но ми беше слята, а сега видях текста по думи.

Hook- и на теб, за същото. Слушала, но трябва да четеш и гледаш думите. Благодаря ви.

ФЪРКАТИЧКО Не везет мне в смерти, повезет в любви.

Ноок, снощи някак си пропуснах тази прекрасна песен на Булат Одуджава , (защото много обичам Поручик Галицин) , но пък тази сутрин я запях.

Поздрави на всички тук !

И да ви върви в любовта ... и във всичко останало.

Hook Благодаря! Има още нещичко от Булат, една много игрива, забавна и замечтана песничка (доря я давам с акордите на китарата), която сигурно сте слушали!

Надя, Наденька

Посвящается Е.Рейну

Am

Из окон корочкой несет поджаристой,

G7 C

За занавесочкой мельканье рук.

Dm Am

Здесь остановки нет, а мне - пожалуйста!

E7 Am

Шофер автобуса - мой лучший друг.

Она в спецовочке такой промасленной,

Берет немыслимый такой на ней.

Эх, Надя-Наденька, мы были б счастливы,

Куда же гонишь ты своих коней?

А кони сытые колышат гривами,

Автобус новенький спешит-спешит.

Эх Надя-Наденька, мне б за двугривенный

В любую сторону твоей души.

Я знаю, вечером ты в платье шелковом

Пойдешь по улице гулять с другим.

Эх, Надя, брось коней кнутом нащелкивать

Попридержи коней - поговорим!

Но кони в сумерках колышат гривами.

Автобус новенькии спешит - спешит.

Ах, Надиа, Наденька, мне б за двугривеннии

В любую сторону твоеи души!

1958

Hauptmann Булат Окуджава: Пока Земля еще вертится...

Пока земля еще вертится,

Пока еще ярок свет,

Господи, дай же Ты каждому

Чего у него нет:

Умному дай голову,

Трусливому дай коня,

Дай счастливому денег

И не забудь про меня.

Пока землья еще вертится

Господи, Твоя власть -

Дай рвущемуся к власти

Навластвоватся власть.

Дай передышку щедрому

Хоть до исхода дня.

Каину дай раскаянье

И не забудь про меня.

Я знаю, Ты все умеешь,

Я верую в мудрость Твою,

Как верит солдат убитый,

Что он проживает в раю;

Как верит каждое ухо

Тихим речам Твоим

Как веруем и мы сами,

Не ведая, что творим.

Господи, мой Боже

Зеленоглазый мой,

Пока земля еще вертится,

И ето ей странно самой,

Пока еще хватает

Времени и огня -

Дай же Ты всем понемногу

И не забудь про меня.

ФЪРКАТИЧКО

Тая, малко фантазия за лека нощ !

Благодаря ти за Есенин.

От мен - за оранжевия цвят, който те интересуваше в една друга тема.

Оранжев е следващият по ред цвят от спектъра.(след червения).

И той е цвят на енергията, но когато тя е по-спокойна, по-малко интензивна. Ако червеният цвят ви осигурява изблик на енергия, използвайте оранжевия за по-голяма издръжливост.

"Червената пръст" на Юга е в действителност оранжева. (Изразът оранжевата пръст на Тара " обаче не звучи особено романтично).

Когато описва Ейбръхъм Линкълн, Едуин Маркъм използва оранженвия цвят, за да предаде сила на характера му : "В него имаше от цвета на земята, червената земя, от вкуса и дъха на простичките неща".

И още нещо

Със ярки цветове,

които не бледнеят,

е нарисуван в паметта ми

този ден.

Във края му намерих

душата на приятел,

създадена единствено за мен.

Кари Якобс Бонд

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 12/5/2004 г/ 23:06:48

Добър вечер!

Хаупман, Хоук, благодаря ви много!

Вчера се засилих в "Хеликон" и видях, че има нов превод на Булат Окуджава. Загледах, загледах, но се отказах, като видях цената.

А и ми харесва повече в оригинал. Признавам си, че и аз като ръбчето съм с "икономическа мисъл" и веднага се нахвърлих от пръв поглед на Биографията на Пушкин, още повече като се има предвид, че този поет ми е една от големите любови. Сигурно ще се снабдя тези дни. Малко трудничко ще ми е да нося "книжлето" по пътищата, но ще го изчета докрай- няма друг начин. Ще споделям после.

Сега стихотворение, което отдавна си търсех, тъй като го нямаше в стихосбирката, от която пусках тук стихове. Откакто прочетох "Идиот" на Достоевски си го издирвам.

* * *

АЛЕКСАНДР ПУШКИН

Жил на свете рыцарь бедный,

Молчаливый и простой,

С виду сумрачный и бледный,

Духом смелый и прямой.

Он имел одно виденье,

Непостижное уму,

И глубоко впечатленье

В сердце врезалось ему.

Путешествуя в Женеву,

На дороге у креста

Видел он Марию деву,

Матерь господа Христа.

С той поры, сгорев душою,

Он на женщин не смотрел,

И до гроба ни с одною

Молвить слова не хотел.

С той поры стальной решетки

Он с лица не подымал

И себе на шею четки

Вместо шарфа привязал.

Несть мольбы Отцу, ни Сыну,

Ни святому Духу ввек

Не случилось паладину,

Странный был он человек.

Проводил он целы ночи

Перед ликом пресвятой,

Устремив к ней скорбны очи,

Тихо слезы лья рекой.

Полон верой и любовью,

Верен набожной мечте,

Ave, Mater Dei кровью

Написал он на щите.

Между тем как паладины

В встречу трепетным врагам

По равнинам Палестины

Мчались, именуя дам,

Lumen coelum, sancta rosa!*

Восклицал всех громче он,

И гнала его угроза

Мусульман со всех сторон.

Возвратясь в свой замок дальный,

Жил он строго заключен,

Всё влюбленный, всё печальный,

Без причастья умер он;

Между тем как он кончался,

Дух лукавый подоспел,

Душу рыцаря сбирался

Бес тащить уж в свой предел:

Он-де богу не молился,

Он не ведал-де поста,

Не путем-де волочился

Он за матушкой Христа.

Но пречистая сердечно

Заступилась за него

И впустила в царство вечно

Паладина своего.

* Свет небес, святая роза! (лат.)

1829

Редактирано от - Tя на 12/5/2004 г/ 23:09:20

Много ми хареса, Фър!

Благодаря на теб и на цъфтенцето за прекрасния сайт!

Лека нощ от мен!

цъфте

Натиснете тук

si

цъфте

лека нощ

si

ROUGE ET BLEUE

Девочка в красном и девочка в синем

Вместе гуляли в саду.

- "Знаешь, Алина, мы платьица скинем,

Будем купаться в пруду?"

Пальчиком тонким грозя,

Строго ответила девочка в синем:

- "Мама сказала - нельзя".

. . . . . . . . . . . . . . .

Девушка в красном и девушка в синем

Вечером шли вдоль межи.

- "Хочешь, Алина, все бросим, все кинем,

Хочешь, уедем? Скажи!"

Вздохом сквозь вешний туман

Грустно ответила девушка в синем:

- "Полно! ведь жизнь - не роман..."

. . . . . . . . . . . . . . .

Женщина в красном и женщина в синем

Шли по аллее вдвоем.

- "Видишь, Алина, мы блекнем, мы стынем,-

Пленницы в счастье своем..."

С полуулыбкой из тьмы

Горько ответила женщина в синем:

- "Что же? Ведь женщины мы!"

Поэзия разных стран

МАРИНА ЦВЕТАЕВА

Редактирано от - Tя на 13/5/2004 г/ 14:06:49

Синьото ми е любим цвят. Харесах си най-много ПЕРУНИКИ на Ван Гог. Картината е рисувана през Май 1889г.

Приятна вечер!

РОЗА

Толкова обич събрана

в твоите крехки листа!

Роза, по изгрева брана,

посипана с капки роса.

Затворена в стая, далече

от слънце, от вятър, от дъжд,

да вехне започнала вече,

откъсната щом е веднъж.

Склонила главица смирено

копнее за топли зори.

От листите капки родени.

Роса ли? Не, нейни сълзи.

И в своето тъжно сбогуване,

красива до сетния миг,

поема към кратко пътуване

без порив за обич, без вик.

Но в своята мъка разбира,

макар и сама в свят огромен,

едничка надежда намира -

след нея остава тих спомен.

СВЕТЛА СТАЙКОВА

Нека всички да се възхитим на цъфналите рози отвън и да си пожелаем единство, красота и любов!

Приятен ден!

ФЪРКАТИЧКО

Dragon Nest

Ето, че и драконите могат да изглеждат миловидни и добронамерени в гнездото си...

За лека нощ, Тая...

И от мен леса нощ!

Този път с една картина на Ван Гог. Търсих стихотворение на Любомир Левчев. Мисля, че нещо от рода на "Звездите говорят" се казваше, но така и не го открих. И то ми е спомен от ученичеките години и дано да го открия някой ден. Няма ми записките. Много жалко...

ФЪРКАТИЧКО Тая, не успях да открия стихосбирката си на Левчев.

Но от мен сега за лека нощ-едно стихотворение на Михаил Белчев, което можеш и да запееш ...

Успешна нова седмица !

Да те среща само доброто !

ЗАЛЕЗ

Михаил Белчев

На Найден Андреев и братя Аргирови

Откъснах вече този лист

от календара на земята

когато слънцето се спря

в картината ми на стената

На избледнялото платно

забравен кораб се събуди

и късен гларус не успя

през слънцето да се промуши.

Преди да изгори докрай

крилата му се позлатиха

на палубата екна вик

и после всичко стана тихо.

Тревогата ми зазвъня

отново в празната ми стая

и чувствах, че и аз горя

и нищо повече не зная.

А слънцето закри очи

и бавно слезе към морето

Във стаята ми две сълзи

до късно тази нощ ще светят.

Но аз си спомням и един припев към тази песен, в стихотворението го няма-

Като го намеря вече като текст на песен , ще го пусна.

Припевът носи оптимизма...Дочух вик, дочух шепот и смях...

Така че ще го открия !

Анонимен478
браво фъркатичко, ногу я обичам таа песньовка
Мила Фър, благодаря ти!

Тези дни имам проблеми пак с интернета, от които отдавна се страхувах. Не ми се обяснява. Просто няма да влизам толкова често. Тази песен ми съвпадна с настроението. Много е тъжно. Надявам се всичко да се оправи. Знам, че понякога:

Тъгата,

която внезапно се ражда

е злато

и вино

и хляб.

Все пак имам тук нещичко, на което се радвам. Купих си "ПУШКИН" на Анри Троая. Времето ми е доста ограничено в момента за четене, но попрегледах и много ми хареса.

Нещичко любимо от Пушкин в оригинал сега, а другото го оставям за темата на ръбчето.

* * *

Пора, мой друг, пора! покоя сердца просит -

Летят за днями дни, и каждый час уносит

Частичку бытия, а мы с тобой вдвоём

Предполагаем жить, и глядь - как раз - умрем.

На свете счастья нет, но есть покой и воля.

Давно завидная мечтается мне доля -

Давно, усталый раб, замыслил я побег

В обитель дальную трудов и чистых нег.

1834

Приятен ден!

Моля всеки, на който му сака душу, да ми пуска по нещичко...

Благодарна ще съм много!

ФЪРКАТИЧКО Тая, разбирам те.

Дано не съм те натъжила и аз допълнително с тази песен.

Но като песен тя всъщност е жизнерадостна, но има и онзи допълнителен стих, който ще потърся и също ще постна.

Нещо много е трудна тази година за овните и рибите.

А моят изгряващ знак е риба.

Но някакси ще се справяме.

Поздрави ! Сега ще потърся стихчето, че после се хващам за работа.

ФЪРКАТИЧКО Тая, не го намерих, но намерих един друг текст на песен, който много ми хареса. Никога не съм и предполагала, че WHITE SNAKE имат такива прекрасни текстове. Поздрави и слънчево настроение, напук на времето и звездите !

DAVID COVERDAIL- Wherever you may go

You mean the world to me More than I can say And when I look at you It takes my breath away I look into your eyes And see the love for me Once again I realise There’s no where else I’d rather be And when my life is over When my time is through I’ll still be loving you You’re all I want Everything I need When I look at you It’s easy to believe No matter what you say No matter what you do Wherever you may go My heart will follow you You stand beside me When my backs against the wall You cradle my uncertainty And catch me when I fall So put your arms around me Like a circle around the sun Touch me with your healing hand And show my life has just begun And when this time is over When this life is through I’ll still be loving you You’re all I want Everything I need When I look at you It’s easy to believe No matter what you say No matter what you do Wherever you may go My heart will follow you And when my life is over When my time is through I’ll still be loving you You’re all I want Everything I need When I look at you It’s easy to believe No Matter what you say No matter what you do Wherever you may go My heart will follow you.

ФЪРКАТИЧКО Добро утро, Тая !

След минути излизам, днес съм много рано.

Но тази сутрин, отваряйки очи, запях точно този липсваш куплет на песента

и докато не съм го забравила...

Дочух вик, дочух стих,

дочух шепот и смях,

дочух истински думи в стаята пак,

със теб дълго вървях, със теб дълго летях

и сега пак ще летя (вървя)...

Със сигурност не е точно така, но почти...

Ето едно припевче как променя в песента стихотворението...

Хубав ден ! Усмивки и настроение !

pocka
Божо В помощ на Фър :

...

Братя Аргирови - Залез

Откъсвах вече този ден

от календара на земята,

когато слънцето се спря

в картината ми на стената.

На избелялото платно

забравен кораб се събуди

и късен гларус не успя

под слънцето да се промуши.

Дочух вик, дочух стих,

дочух шепот и смях,

дочух истински думи

във стаята пак.

За теб дълго живях,

без теб дълго мълчах

и до теб ще летя.

Дочух вик, дочух стих,

дочух шепот и смях,

дочух истински думи

във стаята пак.

За теб дълго живях,

без теб дълго мълчах

и до теб ще летя.

Преди да изгори до край

крилата му се позлатиха,

на палубата екна вик

и после всичко стана тихо.

А слънцето закри очи

и бавно слезе към морето.

Във стаята ми две сълзи

до късно тази нощ ще светят.

Дочух вик, дочух стих,

дочух шепот и смях,

дочух истински думи

във стаята пак.

За теб дълго живях,

без теб дълго мълчах

и до теб ще летя.

Дочух вик, дочух стих,

дочух шепот и смях,

дочух истински думи

във стаята пак.

За теб дълго живях,

без теб дълго мълчах

и до теб ще летя.

Дочух вик, дочух стих,

дочух шепот и смях,

дочух истински думи

във стаята пак.

За теб дълго живях,

без теб дълго мълчах

и до теб ще летя.

Дочух вик, дочух стих,

дочух шепот и смях,

дочух истински думи

във стаята пак.

За теб дълго живях,

без теб дълго мълчах

и до теб ще летя.

И в моя помощ, Божо!

Сега вече се сетих за песента, а без припева беше само хубав текст.

Ако можеш и на Левчев стихотворението да ми откриеш, много ще съм ти задължена! Мисля, че стихосбирката е "Звездите са мои", ако не се лъжа.

Видях в албума снимки от "Ромео и Жулиета" и пускам тук една. Не съм ходила в киното още, но сигурно са от Силвър Бич. Благодарство!

На снимката върви малко от "Балада за Ромео и Жулиета" на Христо Фотев. Приятен ден и на теб, Пока, Фър, цъфте, Бени и всички приятели! Аз се оправям вече Вървя към приключване и насторението е шен

Ах, колко дълго, дълго сме живели

на сцената в различните спектакли!

Кога луминесцентните кристали

заместиха маслинените факли?

И ти - красива в техните сияния -

дойде при мене като от безкрая -

за щастие ли, или за страдания

- не зная!

Да тръгнеме по светлите пътеки

на деветстотин шестдесет и трета...

Аз съм Ромео от рода Монтеки!

Наистина ли ти си Жулиета?

И тебе ли те лъгаха?

Прости ми

и не плачи! Да тръгнеме веднага!

Повтаряй ми - крещи ми свойто име

и ми подай забравената шпага!

Крещи ми свойто име - не забравяй,

че ти си Жулиета! Излъжи ме,

че птицата в градината е славей...

Ромеевите жестове върни ми

и словото Ромеево... Не спирай!

Не падай ти на сцената огромна!

Ти милосърдно текста ми суфлирай!

Аз ще си спомня! Всичко ще си спомня!

ФЪРКАТИЧКО Божо, благодаря ти !

Пак спаси положението с текста...

Тая, ето обещаното стихотворение...

ХРИСТО ФОТЕВ

***

Морето!

Най-голямото събитие!

Как ме издига към върха си-целия

отново ме зазижда в кристала си.

В блестящото съжителство със люспите

на рибите-с крилете на комарите...

/Как ми тежаха дрехите - и тялото,

зазидано в паметта ми... Името/.

След оскърбителното, страшното във навика

да се живее-приеми ме!

Никога

аз няма да се принизя до своите

печални средства за очовечаване.

Аз ще живея в теб, тъй както рибите,

за да си върна детското доверие

в ръцете си, в нозете си. Прекрасно е,

че си голямо. Може би единствено

си вярно ти във строгата абстракция

на картите... В най-смътните ми спомени.

... Как въздухът изгаряше хрилете ми.

И перките ми блъскаха дърветата.

И люспите ми падаха по пясъка

хилядолетия преди сълзите ми...

Море-и най-интимното движение

( С което се съблече пред очите ми

и се венча със въздуха...Ноември е.

Сезонът на легендите и чашите.)

Ти смъкна най-драстично цветовете си-

по-голо и по-истинско от въздуха

се изви срещу ми...А делфините ?

А тяхното грегорианско пеене

на старогръцки ? О, море на изгрева .

Море на вечерта- и полунощите,

опитомено в толкова пристанища.

Върни ми и хрилете ти, и перките,

и радостта ми от живота в твоето

пространство, светлина...

А хоризонтите

как бягаха на пръсти по вълните ти.

Поети и моряци - в отчаяние

те гледаме-голямото събитие

в живота ни и може би единствено...

Прекрасно съчетание на толкова

несъвместими елементи-кончета,

актинии, съзвездия и гларуси...

На пясъците-пеещата статуя

на бившите скали...Но невъзможно е

да продължа по ръста ти със думите.

Ще спра, за да живея аз-

сълза съм аз

от скулите ти-тръгнала към устните.

Фър, пуснах и при Гурбет Гюро на Христо Фотев стихотворение, посветено на Бургас и Недялко Йорданов. Някой път ще ви разкажа повече. Оказа се, че моят приятел е бил директор на музей "Гео Милев" и тогава се е запознал с него. Сближили са се доста и през последните му години доста често е ходил да го вижда.

А за мен не се тревожи! Временно не ми е до поезия. Съвсем малко съм написала. Ще пусна някой път пак.

Лека нощ!

И нещо още от същата поетеса:

А ВРЕМЕТО - ЕКСПРЕСЕН ВЛАК, ЛЕТИ

КРИСТИНА ФИЛИПОВА

Нанизват се завои след завои.

Сприятеляваш се със чужди.

Разделяш се със свои.

И боли.

Редят се гари важни и големи,

където винаги оставаш дълго време.

Отново тръгваш.

Помъкваш тежки куфари със спомени.

Препуска влакът.

Спира тук и там.

И все по-често никой не те чака.

И все по-често на пероните си сам.

Сега си спомняш мъничките гари,

отминати в стремителния бяг.

И необрания крайпътен мак.

А гледката-

ту грозна, ту великолепна е.

Върху стъклата са залепнали

и двете ти зеници-

обичаш пъстрите перони

и навесите им с гнезда на птици.

Чакалните с часовниците спрели.

Дори онези , дългите тунели,

където след изтичащия мрак,

те чакат заслепяващи простори.

И ти се иска, ала няма как

тъй шеметно пътуването да повториш.

14 февруари 1909., София

Предполагам, че в отговор на толкоз закъснялото писмо чрез Йорданка ти пак искаш да повториш:

“Чувствам се недостойна за това.” Не зная какво те кара да мислиш още така, но във всеки случай тази мисъл не е права. Ако ти не беше в Ихтиман, Където малцина са достойни за тебе и за твоята любов, може би другояче щеше да мислиш. Или пък искаш да повториш, че жените са “жестоко променливи – непостоянни” Да, наистина са такива понякога, но то не е без причина, а и причините за това са повечето пъти мъжете. Пък и що ти трябва да си задаваш такива въпроси и да чувстваш тъй?

Ти по-добре се попитай дали между нас може да има нещо сериозно, след като прецениш всичко. Знаеш положението ми, знаеш, че ме не чака кой знае какво бъдеще, че може би да остана само с гимназиалното си образование, че външно може би и аз имам качества, каквито имат други. Тези неща са наистина дребни работи, но все пак не са без значение. Това е то, което мен ме интересува сега за сега и което аз исках, и ти обеща, че ще разбера. Ако моите писма ти очакваше с такова нетърпение, както аз твоите, и ако те тъй те радваха, както мен радват твоите, какво щастие би било! Чувствам, че чувствата ми към тебе, в истиността на които ти не вярвам да се съмняваш, нищо не би могла да измени, даже ако ти би ме намерила недостоен и би ми отказала твоята любов. За мен само едно е важно сега: че аз съм искрен към теб и че се надявам да бъда разбран.

Ти, изглежда, че обичаш руските поети. Ето ти едно стихотворение, написано от М. Лохвицкая:

Я люблю тебя, как море любит солнечный восход,

как нарцис к волне склоненый – блеск и холод сонных вод

я люблю тебя, как звезды любят месяц золотой,

как поэт свое созданье, вознесенное мечтой,

я люблю тебя, как любит звонкий ветер камыше,

я люблю тебя всей волей, всеми струнами души,

я люблю тебя, как любят неразгаданые сны,

больше солнца, больше счастья, больше жизни и весны.

Повече от слънцето, от щастието, от живота и пролетта... Аз сам се чудя как мога да пиша толкоз дълги писма, каквито досега не съм писал. Но нищо. Те може би ще убият няколко часа от живота в Ихтиман, “понякога разнообразен и пак неприятен”.

На 5 октомври 1958 в деня на откриването на къща-музей “Димчо Дебелянов” между многобройните на Копривщица пролича една все още стройна, издаваща белезите на някогашна хубавица. Големите й тъжни очи отбягваха посетителите. Незабелязано и тихо тя влезе в родния дом на поета, тъй както влизат верующите в храм, с тръпнещо и свито от болка сърце тя разгледа експозицията. След това приседна до книгата до книгата за впечатления и с неспокойната си ръка отронените от сърцето й думи:

“42 години от загубата на истинския човек Димчо Дебелянов.

След сетнята среща аз жадно те търсих...

Ив. Дерменджийска”

Да, това беше тя – Иванка Дерменджийска, - любимата на поета

Редактирано от - Tя на 20/5/2004 г/ 14:51:05

Без дата. – Края на 1909г. или началото на 1910г.

... Често хората се пленяват от неща, които са твърде незначителни. Аз сам съм изпитвал това. Стиховете, които печатам тук-там, на мнозина правят впечатление и ги карат да мислят бог знае какво за мене. А те са толкоз дребна работа. Може човек да бъде и музикант, и художник, и поет, и пак да си остане човек с лоши качества, както е с мнозина. Може би те ( стиховете ) дават известен смисъл на живота, може би те обещават някакво бъдеще,

... Каква радост чувствам при мисълта, че но не са те само, които определят цената на човека. Там някъде далеч от мен едно любимо сърце, на което животът още не е донесъл цветята, които е чакало то да получи от него, заобиколено от хора, които мъчно може да обикне и които не го разбират, може би се вълнува за мен... Колко те обичам, колко те обичам!!...

Редактирано от - Tя на 20/5/2004 г/ 14:53:29

Приятен ден с още един Ван Гог!

Сибила
Сибила Приятен ден и от мен

Все Ван Гог!

beni Уважаеми Хауптман, снощи бяхме с Фъркато на един концерт, от който си купих диск с име- Поручик Галицин

Първата песен е едноименната, с точна тази мелодия, но друг текст- ето го началото му-

- Не надо грустит, господа офицеры,

что мы потеряли-уже не вернуть

пусть нету Отечества, нету уже веры

и кровью отмечен нелехкий наш путь

.....

и т.н.

ЗАЩО е този разлика в текста дето тук пуснат и който съм слушала в изпълнение на бели емигранти????????

ФЪРКАТИЧКО

Sailing To Paradise

За лека нощ...

pocka Добро утро и прятен ден със Сезан

Hauptmann Това е официозният текст на Жана Бичевская, оригиналният е неприемлив за другарите болшевики...

Днес ми беше щастлив и успешен ден! Надявам се за всички да е бил такъв!

Пускам ви тук нещо за душата...

Приятни празници и много усмивки!

Това момиче ми заприлича на мен самата толкова много. Особено с това стихотворение. Писала съм нещо подобно. Някога.

ЗАСПИВАМ

Заспивам,

и в съня ми идваш ти...

Целуваш ме и нежно пак ме

галиш...

Гласа ти чувам,

тихо ми шептиш най-прелестните думи до

забрава...

"Къде си?" -

искам да извикам аз...

Но нямам глас...Сънят е тъй

прекрасен...

И онемяла в теб потъвам аз

и нe искам никога да се

събудя...

Натиснете тук

Редактирано от - Tя на 21/5/2004 г/ 17:59:21

Още веднъж пускам линка, дано да излезе...

Натиснете тук

Натиснете тук

ФЪРКАТИЧКО Хаупт, страхотно обяснение си дал...
Анонимен500
Не можахме да се срещнем,

не можахме даже да се зърнем отдалеко.

Кой тук може да ни каже как е било

в привечер тъй светло лека?

Обещавах ти и с устни,

и с ръце да те погаля сред липите,

там, в листа опадали да те прегърна.

Някой просто разменил бе дните...

ФЪРКАТИЧКО
Сибила Най-хубавото му, според мен. А той е вълшебник.

Заедно с Ван Гог, съчетах ги.

Тихият пролетен дъжд

звънна над моята стряха,

с тихия пролетем дъжд

колко надежди изгряха!

Тихия пролетен дъжд

слуша земята и тръпне,

тихият пролетен дъжд

пролетни приказки шъпне.

В тихия пролетен дъжд

сълзи, възторг и уплаха,

с тихия пролетен дъжд

колко искрици изтляха!

ФЪРКАТИЧКО Тая, понеже спомена днес в темата на Сиби, наближаваща годишнина на Николай Лилиев, ето нещо негово и от мен ...

"Лятна вечер"

Във свежа прохлада

над поля и треви,

тиха Вечер низ пада,

тиха Вечер мълви.

И душата й чезне

по томителен блян.-

там в надзвездните бездни,

бърза месец засмян.

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 22/5/2004 г/ 20:31:29

pocka Красиви цветя за красивия празник

ФЪРКАТИЧКО И от мен...

Честит празник, Тая !

Клио
Мила, влюбена в поезията Тя, особено ми е приятно да ти честитя 24 май!

Eisblock Честит празник Тя!

Този празник е твой по един по-особен начин. Поради свързаността ти с изящното слово.

Дерзай!

*Мони*

Тя, честит празник!

керпеден_1 Тя, честит празник!!!
Благодаря още веднъж за всички мили думи!

Пускам едно стихотворение на Николай Лилиев, което през 1910г. е напечатано от приятелите му Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов в съставената от тях "Антология на българската поезия".

Аз обичам звездний хор,

златоструйните сияния,

жаждата към нови знания -

към невкусени блага.

Аз обичам тъмний бор

и замислената пиния,

всяка сянка, всяка линия,

всяка трепетна дъга.

Аз обичам бледний мрак

на леса осиротелия -

всяко празнично безделие

на самотния си дух.

Аз обичам първий сняг,

първите спокойни радости,

свойта пролет, своите младости,

своя поглед, своя слух.

НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ

Биографични бележки

Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) (26.05.1885, Стара Загора - 6.10.1960, София).

Роден в семейство на потомствени учители и свещеници. От малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, завършва търговска гимназия в Свищов (1903). Литературните му интереси се проявяват през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Д. Подвързачов към края на 1903. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само 2 пародии в сп. "Българан", подписани с инициали. През 1905-1906 следва 3 семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията "Ново общество" и "Демократически преглед". През 1907 е чиновник в Долна баня; запознава се с Д. Дебелянов, среща се за пръв път с Вл. Василев и Б. Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908-09 е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Д. Дебелянов се радва на покровителството на Д. Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти, художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. "Съвременник", № 2, под стихотворението "An die Natur" ("Към природата" за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов. През есента на 1909 Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където следва търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията "Съвременник", "Оса", "Смях", "Наш живот", "Демократически преглед", "Съвременна мисъл" и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура. През 1910 Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата "Антология на българската поезия. От Вазова насам", съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912-13) и в Свищов (1913-15). По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 участвува със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. "Звено". В I световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в изд. на Ал. Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Излиза в две издания (едно след друго) първата му книга "Птици в нощта". От началото на 1920 Вл. Василев започва да издава сп. "Златорог" и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник. През 1921 заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924 работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. "Златорог", като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 излиза книгата му "Лунни петна" (наградена от Министерството на просвещението). От есента на 1924 до 1928 и от 1934 е драматург на Народния театър в София. След поемата си "Родина" (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 се появява антологичната му книга "Стихотворения", а през март 1934 в "Златорог" излиза цикълът "При морето'''''''' - последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932-1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.

Като драматург в Нар. театър в София (1934-1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от П. П. Славейков и П. К. Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на бълг. драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: У. Шекспир ("Сън в лятна нощ", "Ромео и Жулиета", "Крал Лир", Пиер Корней ("Сид", М. Метерлинк ("Чудото на Св. Антоний", Хуго фон Хофманстал ("Електра", В. Юго ("Ернани", Ал. Толстой ("Цар Феодор", X. Ибсен ("Малкият Ейолф" и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г. След 1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика. Академик (1945); участвува активно в изданията на Института за литература при БАН.

От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на Българияя. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства, както и с изчерпването му като художествена система. Свързването на Лилиевата поезия със символизма, макар да има своите основания, ограничава нейното универсално значение за българската поезия, развила се в европейския контекст, но по свои самобитни пътища. Поезията на Лилиев е етап в преодоляването на езиковата съпротива, в усъвършенствуването на езика като материал за художествен изказ и естетическо превъплъщение. Опитът на европейския модернизъм и символизъм, богатата културна и литературна ерудиция на поета са вградени по такъв начин в лириката му, че тя представлява изключително постижение на българската литература, представя нова степен в културата на лиричното изразяване. Съвършенството и ефирността на лиричните образи в тази поезия са адекватен израз на авторовата съвършена нравственост и извисеност над материалния свят. Но заедно с това - разкривайки откровенията на една обречена на страдания човешка душа, тя внушава непреходни общочовешки ценности. Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъствува в европейските литературни речници и енциклопедии.

Съчинения: Птици в нощта. 1918 (1919); Лунни петна. 1922; Стихотворения. 1931; Стихотворения. С предг. от Г. Константинов. 1960; Събрани съчинения. В 3 т. 1964; Стихотворения. Подбор и предг. от Г. Константинов, 1968; Стихотворения. 1974; Поезия. С предг. от Н. Фурнаджиев. Съст. и ред. Е. Константинова, Н. Александрова. 1985.

Натиснете тук

Натиснете тук

Натиснете тук

Натиснете тук

Натиснете тук

Натиснете тук

Натиснете тук

Натиснете тук

Натиснете тук

Редактирано от - Tя на 04/6/2004 г/ 10:47:13

Помествам едно писмо на Димчо Дебелянов до Лилиев, което лично мен най-много ме впечатли.

Самоков. 9.09.1912

... Яви се той пред наборната комисия в одеянията на Адама, когато го извикаха Йехова из мрака на небитието, за да понесе всички световни бремена, и записа го тя в списъците на “способните” да служат на царя и Отечеството. А той беше роден в Стара Загора, оня чутовен град, в който от най-тъмна древност шумяха от ревностни жреци нетленните светилища на Аполона. Записаха го в списъците на “способните” и определиха му ново поприще: Да се учи на пребижки и атаки по хлътналите под снежна завивка хълми на Бедечка. А не помислиха дори за безполезността за него от това ново учение. Понеже той десет години под ред беше прибягвал и атакувал укрепените позиции на родния Парнас и над челото му вече се виеха вече лаврите на ясноок победител. Излезе той с оборено чело из стаята, дето се извърши това страшно покушение над него, и се замисли за деня на своята гибел...

Така почина този герой на новото време в една глуха страна, глуха за химните, родени в лазурната безпределност на... на... право да ти кажа, Николай, не зная как да завърша.

Моят нетленен дух обитава сега снежните пустини на Самоков и скърби за тебе, за Митя, за мнозина още други. През зелената мъгла на повседневните унижения и принудено дебелоочие избиват тихите звуци на прекършената песен и замират невидени-нечути от никого... За утеха или забрава аз чета, чета до замайване. Прехвърлих вече два това от Гоголя, единът от които “Преписка с друзьями”, а другият – “Вчера накануне Ивана Купала”, “Сорочинская ярмарка” не можаха да ме омаят, като мислех и очаквах преди да съм ги чел. В тези работи, в които реализмът се прелива със символизма наистина много красиво, губят много от своята ценност, като се обсъдят от становището спрямо изкуството, изработено у нас след прочита на някои, макар и малцина нови писатели. Това са само хубави, пъстри, странни картини без претенциите на откровения, каквито безсъмнено личат да имат творения като “Рибарят и душата му”, “Дориан Грей” и др. Нови работи от по-ново време, писани в духа на последните. Колкото и да е странно на пръв поглед сравняването на един Гогол с един Уайлд, то се има своите основания. Затова ми се иска сега да прочета статията на В. Брюсова във “Весы”, в която той говори за Гоголя и която е озаглавил “Испепеленный”. Струва ми се, че в нея аз ще намеря подкрепа на някои свои мнения за Гоголя. Излезе, че аз съм го чел почти целия – имах на ръка всичките му съчинения – и следователно мага да си позволя смелостта да “имам мнение” за творчеството му. В “Преписка с друзьями” има една дълга статия за руската поезия. Оня, който е чел нещо от новите руски и френски поети, след прочита й би изпитал чувство на доволство, че се е родил сега – по-късно – когато не може вече да се поставят почти на еднаква висота като поети един Пушкин и един Крылов, а за Лермонтова да се говори с една пренебрежителност, както прави Гогол в едни свои писма – едното до Жуковски, другото до Языков.

След два-три дена ще загриза Чехов – имам го на ръка цел-целеничък. Не е ли това все пак едно щастие в този глух край и в тия тревожни времена!

Срещаме се всяка вечер с Мечката, младия войник Мечкаров. Той буди възхищение и завист със своите приказки за Париж и чудесата му, разправени – приказките, де – с широкия тон на повальник, който ще служи три годин в артилерията.

Вярвам, че сега ти ще ми простиш за толкова дългото мълчание, както и за многоглаголието в това писмо.

Редактирано от - Tя на 04/6/2004 г/ 10:45:06

И едно подходящо стихотворение, написано от форумеца Валери Станков.

Фър, няма да принавам засега от къде го имам

СПОМЕН ЗА МЪРТВИТЕ ПОЕТИ

Навярно листопадите са шепотът на мъртвите поети,

които са се покатерили по клоните на древното дърво

и тихо пият бира.

Навярно кестените,

с които есен ни замерва вечността,

са техните забити в нас очи.

По дяволите този маневриращ камион със стари мебели

и двама гърлени носачи!

Защо прекърши клонката, която се подписва по сухото небе?

Защо изпука коренът?

Защо се сгърчи стволът?

Какъв е ужасът

да шепнеш цял живот живота си в бездънни като мъртви кладенци уши?

Какъв е смисълът да викам срещу спаружения лист?

Защо ви пея?

Защо ви качвам на Сатурн, където

космическият пепелак ще ви запуши гърлото?

Бих искал да ви подаря два пласта листопадна тишина.

И, ако вейне вятър

или изпука клон

под онзи гаден камион,

пренасящ вашите души отвъд,

си помислете, че мъртвите поети слагат точка.

Редактирано от - Tя на 27/5/2004 г/ 08:14:15

Анатолий514
Макар и на патерица - честит Празник на писмеността, Таня!

Прощавай, че на този празник не се втурнах да раздавам честитки: за мен той отдавна не е точно празник, а начална дата на Десетдневката за Идеологически Схватки ( 24 Май - 2 Юни ). Което е нещо като презряната политика на Ицко, но често пъти - по-болезнено... Просто, това е десетдневка, в която на някои хора трябва да се напомни, че сме Българи по раса и Славяни по култура, и че мнозина са дали живота си за всичко това! ...Защото май им се иска да го забравят.

И на мен мен ми е много мъчно - тези неща изпепеляват душата. При Христо Ефремов всичко е на ниско ниво - той се забавлява, и то грубо. Но повечето неща не са за забавление.

Аз наистина съм Анатолий - това ми е кръщелното име. И съм "Роден на Четвърти Юни" (в никой случай - Юли!).

ФЪРКАТИЧКО Поздравления, мила Тая !

Върнах се сега в твоята тема, прочетох всичко, което си дала за Николай Лилиев , всичко много добре подбрано

А ето и обещаното от мен от Николай Лилиев.

Да можех...

Да можех и днес, окрилен

от прежните нежни мечтания,

с великата жажда за ден,

за нови и нови познания,

да търся в живота пленен

живот и разумни желания,

от светли сърца озарен

в най-тъмните звездни страдания,

не вярвал бих в жалък завет,

че тук съм осъден да крея,

безцелни лъчи да пилея,

отритнат, безличен и клет,

не бих си простил, че живея,

живота на скъден сонет.

Към слънцето

В небесата къдрав плам

разпилява бледни рози,

в свойте приказни чертози,

Слънце, ти заспиваш там !

Твоят блясък ни гори,

твойта власт ни упоява,

химн в душите ни запява

по бленувани зори.

Всички стихове , които пускам тук са от книгата на Георги Константинов "Николай Лилиев", Български писател 1963 година

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 26/5/2004 г/ 00:03:41

Сибила Мила Тя, почна вече рожденният ден на Николай Лилиев.

Този изумителен поет: негово е това - "и ужасът да бъдеш девствен."

Любим поет на мама, Бог да я прости, тя имаше много любими, ведно с Левчев и Станка Пенчева.

Тя беше истинската ценителка, а аз не можах да я повторя.

Но утрето ще го посветим на него, ако е рекъл Господ.

Старозагорец, а това значи, дъх на липи.

Но за сега - една магнолия, "Красота" , а то значи и Лилиев.

Подвързачов пък беше бащина ми слабост:

Тя, истината, е за всеки свята.

Но кажеш ли я някому в очите,

стисни езика си между зъбите,

че има да ядеш зеде пердах....

Но да оставим Подвързачов.

Има време.

Лека нощ.

*Мони*

Поздравявам те!

Искрено се радвам и ви благодаря от сърце!

Приятелю Анатолий, много съм щастлива, че си тук пак. Видях темата ти. С благородно дело си се захванал. Рождената ти дата със сигурност ще я запомня. Този ден за ме е много тъжен, но няма значение.

Има още някой, роден тогава в този форум, но ти сигурно си разбрал вече. Вадя си заключение, че сте хубави хора. А името ти също. Май от руски идва, доколкото ми е известно.

Пуснах нови адреси при цъфте, може да те заинтересуват, а сега и тук още.

Приятен и усмихнат ден!

с още малко нежност от Николай Лилиев, макар и със задна дата:

НА ТРАКИЯ сред звучните нивя,

безбрежни, златокласи,

душата безметежна се унася

и аз вървя.

И аз вървя, милуван от вълните

на плодни равнини.

Сред родните поля звъни

утехата на дни честити.

ТИХАТА бащина стряха!

Тамо шумяха

някога тъмни лози;

своята тайна мълвяха,

сякаш не бяха,

сънни брези.

Вечер, в пустинни градини,

думи невинни

ронеше ясна луна.

Слушаха, ден не видели,

чисти и бели,

бели сърца, в тишина.

Още зори не зорили,

гаснем немили

с първите златни лъчи.

И сред пустиня безбрежна,

плаха и нежна,

моята песен звучи.

Ето ги адресите. Особено ме впечатли уикипедията. Излезе като търсих нещо за Лилиев и то точно на биографията на Гео Милев.

Натиснете тук

Натиснете тук

Натиснете тук

Редактирано от - Tя на 27/5/2004 г/ 10:46:58

Hauptmann
Хан Ха Ун (Корея)

Синя птица

Когато

Умра

Ще се превърна

В синя птица.

Ще летя

По синьото небе,

Под синята шир.

Ще пея

Сини песни

Със син глас.

Когато

Умра

Ще се превърна

В синя птица.

Анонимен520
това ли е химно на тиа, новите?
ФЪРКАТИЧКО Хаупт, много ми хареса.

Ще си го прехвърля и в моята тема.

Кажи кои са тия новите, че пак съм изтървала? Винаги успяваш да разбудиш заспалото ми чувство за хумор.

Хаупман, мерси! Трогната съм! Отговори ми на въпроса.

И за Гео Милев сега:

ГЕО МИЛЕВ - ШАРЛАТАН И ШАМАН

Натиснете тук

Neko Kotio524

pocka Добро утро и усмихнат ден. Винаги е удоволствие да се посетят темите в тази рубрика.

ФЪРКАТИЧКО Тая, от сайта "Хулите", подбрах нещо и за твоята тема.

Дано да ти хареса.

Огледалото на моята душа (вътрешни настроения)

Публикувано: 23.02.2004 @ 15:31:17 от hixxtam

автор: Iokasta

Ти си някой, който никога няма да забравя... защото имаш благородни врагове, най-добър приятел и малко страхове.

Някога се бяхме влюбили,

Някога си спомнихме за това,

и отново се влюбихме,

потънали в безкрайността.

Ти си някой, който ще си спомням винаги, като човек, в които чувства искаш да се давиш, човек на който се усмихваш, неволно, като порив(много разумен)...

Някога успях да разбера, че цял живот е твърде много време, за една неповторима и единствена любов.

Ти си някой, в който ще вярвам цял живот, защото същността ти е обречена на

вярност и дълбочина, защото вярваш в прошката и тя е най-благородната жертва, когато я иска истината и любовта....

Ти си някой, в чието измерение съм себе си, някой с който искам да се преродя,

в огледалото на моята душа.

NEKO KOTIO527

pocka Апетита идва с яденето

ФЪРКАТИЧКО

"Мислите ти означават много повече от всичко останало в живота ти. Повече от това колко печелиш, къде живееш, от общественото ти положение и от мнението на другите за теб."

Джордж Метю Адамс

Лека и успешна седмица, Тая !

Анонимен530
Завръщам се тук след десет години

и боса вървя по брега .

Реката окъпана в синьо

събужда позната тъга .

Събужда предишните чувства ,

до вчера горели във мен -

крайбрежните улички пусти ,

целувките в мрака зелен .

ПРИПЕВ...

Минава , големият кораб минава / 2

окъпан в безброй светлини ,

навярно без шум от тогава

пътува през нашите дни .

Минава , големият кораб минава / 2

през моя тогавашен свят ,

вълшебства в сърцето ми прави ,

годините връща назад .

Събужда предишните чувства ,

до вчера горели във мен ,

крайбрежните улички пусти ,

целувките в мрака зелен .

Аз край реката оставам

след толкова скъпи неща .

Големият кораб минава ,

минава край мен младостта .

ПРИПЕВ:...

pocka първата книжка на новородените

Дете и птица

Публикувано: 10.05.2004 @ 01:42:11 от mmm

автор: dara33

Лети във високото птица красива.

Долу след нея тича детето.

Тя си лети необезпокоена.

То се е понесло, в полет

със нея.

Тя е в небето, то е в полето.

Двама летят във едно.

Всеки в свойте небеса , и безбрежна

синева. То сред треви и роса, тя

сред облаци бели...

И детето със хвърчило весело лети.

"-Хей, красива птицо ще те стигна аз!"

Хиляди поздрави и честит празник!

ФЪРКАТИЧКО Мила Тая !

Първо - Честит празник на детето !

Вече си на рецитала на Недялко Йорданов.

И съм сигурна ще се върнеш с криле.

Хубава му е поезията, а и той умее да създава атмосфера.

Намерих си моята книжка "Песни" с автограф от него на такъв рецитал-26.02.1994 година.

А ти отиваш сега-десет години по - късно !

Поздрав , Тая с едно негово стихотворение.

Аз те попитах

--------------------------------------------------------------------------------

Аз те попитах за какво мислиш, а ти ми каза:

"Не зная. Вятърът отвява мислите ми като калинки."

Тогава аз вдигнах ръка, хванах една мисъл

и я затворих в шепата си като в кибритена кутийка.

Долепих ухо и чух гласа на затворената калинка:

"Не искам да си отиваш!"

Усмихни се. Какво, че си отивам.

На далечен път заминават жерави, но се връщат.

над червените къщи изчезва слънцето, но и то се връща.

И влаковете се завръщат, нали? И хората.

Какво са разстоянията метър и километри.

Има очи, които виждат през високите планини.

Има мисли, които летят над безкрайните равнини.

Усмихни се. Има хора, които никога не се разделят.

НЕЙ

Питаш ме защо съм аз

дохождал нощя у вас,

как съм скочил през плета

и що щял съм да крада.

Кат мъжът ти не съм стар

да не видя в тъмна нощ:

аз си имам за другар

на поясът остър нож.

Нощ бе тъмна като рог,

примъкнах се като смок:

слушам, гледам - всички спят,

спеше си и ти с мъжът.

Там в градина аз седнах,

в ръка силна нож стиснах:

ще излезе, рекох, той,

ще изпита гневът мой.

Гледам в къщи свещ гори,

вие спите - мен в гърди

силен пламък, яд гори

и гняв ще ме умори.

Впил съм очи във свещта,

а не виждам, че нощта

превали се и мина

и зора се веч сипна.

Славей песен си запя:

с радост среща той зора;

през прозорецът глава

се показа и засмя.

Тебе тутакси познах

и тогаз се чак стреснах;

"Друг път", славею казах

и през плетът пак скокнах.

Ето защо идвах аз

в тъмна нощ и грозен час:

ще умре един от нас -

ил мъжът ти, ил аз!

грозен - страшен, опасен (рус.)

Печатано е за първи път в "Песни и стихотворения" и това е единствената известна редакция. Според Захари Стоянов то е създадено през 1872 г. Някои изследователи смятат, че съдържанието му е свързано с женитбата на Мария Горанова

Редактирано от - Tя на 04/6/2004 г/ 10:49:25

ПЕСНИЧКА ЗА ДОВЕРИЕТО

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ

О, няма ли един приятел

да каже, че не съм предател,

и глас да вдигне във защита,

без даже никой да го пита?

Невинен, но под подозрение,

в плен на общественото мнение,

така ли ще живея вечно

без отношение човечно?

Аз прося само малко вяра -

като бедняк на тротоара,

лежа под вашето преддверие

и искам мъничко доверие.

Аз зная принципа железен,

но моля те, бъди любезен,

доверие - едничък резен

ми стига, за да съм полезен.

И не със него да се храня,

а да се боря, да се браня,

да бъда с вас, а не отлъчен

от пътя ви красив и мъчен.

ФЪРКАТИЧКО Тая, в моята тема писах за пиесите на недялко Йорданов-"Ние не вярваме в щъркели" и "Любов необяснима" .

Разбира се, сега се сетих и за "Имате ли огънче", прекрасният спектакъл на театър "София" с Тодор Колев в главната роля.

Тази пиеса и "Човекоядката" бяха едни от най-добрите (дисидентски) пиеси в онези години.

Фър, специално за теб!

ИМАТЕ ЛИ ОГЪНЧЕ?

Имате ли огънче,

огънче, с което

да самозапалите

в себе си сърцето?

В героично време,

в прозаично време,

в неритмично време

то ритмично дреме.

Може би се плашите -

зачестиха фактите:

почват със аритмия

винаги инфарктите.

Ах, кардиологийо,

весела наука!

Имате ли огънче?

Още ли мъждука?

Поемете въздух!

Дишайте дълбоко!

То ще пламне бързо,

сигурно високо.

Може ли сърцето

да бие по програма?

Имате ли огънче -

нищо страшно няма.

Редактирано от - Tя на 03/6/2004 г/ 11:59:53

Hauptmann Нещо патриотично - от Ал. Розенбаум

Я РОДИНУ СВОЮ ЛЮБЛЮ

Под Курском соловьи поют,

В Москве зады, как прежде, лижут...

Я Родину люблю свою,

Но государство - ненавижу!

Везде ворьё, куда не плюнь,

И всяк из них летит "на царство"...

Я Родину свою люблю,

Но ненавижу государство!

Народу денег не дают,

Ракеты, посылая к Марсу...

Я Родину свою люблю,

И ненавижу государство!

"Рублёвым" платят по рублю,

Зураб Россией не обижен...

Я Родину свою люблю,

А государство - ненавижу!

От "левой" водки все блюют,

В больницу - с собственным лекарством...

Я Родину свою люблю,

Но ненавижу государство!

Немцов "курчавит" по Кремлю,

Климентьев, друг его, пострижен.

Ефимыча в упор не вижу,

Поскольку Родину люблю,

А государство ненавижу!

В себе желание давлю

Купить "шале", вблизи Парижа.

Я государство ненавижу,

Но очень Родину люблю!

Защо ли се правя на нещо, което не съм?

Това е такава безмислица.

Днес усетих първият дъх на цъфнала липа. Стана ми толкова приятно.

Вървях и си мислех кои за истинските неща в живота.

Реших да се помъча да се излекувам от пустата форумна болест. Може би ще успея, ако се насоча към важните задачи, които ми предстоят тези дни.

Запазила съм си мейлите на хората, които обичам и харесвам. Обещавам да пиша, когато искам да споделя нещо!

Поствам последното, което написах.

Пак по желание на Фър.

Самота, самота,

моя първа любов,

аз ти пиша писмо,

отговаряш: “Виновна си!”

Да, виновна съм, знам,

че повярвах ти някога,

бях наивна и млада,

ти поиска ме цялата.

Самота, самота,

моя първа любов,

пак се връщам при теб-

не разбирам човеците.

Неуспяла, немъдра,

обичлива и кротка

да преследвам миражи

пропилях си живота.

Hauptmann айде сега; що за пораженство
pocka

A friend is someone who knows the song in your heart and can sing it back to you when you have forgotten the words.

ФЪРКАТИЧКО Благодаря ти Тая, за стихотворенията.

"Имате ли огънче" ще го прехвърля и в моята тема.

Толкова много ми харесва.

А ето едно стихотворение, което ми е любимо и което един форумен приятел в оригинал постна за мен, когато аз се чувствах зле .

Преписала съм го от в-к "Демокрация", знам , че е превод не от оригинала, а от превод на Андре Мороа.

АКО

Ридиард Киплинг

Ако можеш да видиш граденото цяло живот срито

и без дума да кажеш, да почнеш отново градеж,

или в миг да загубиш богатство , в игра придобито

и бедата със смях да презреш ;

ако бъдеш любовник, но без да си хлътнал нещастно,

ако можеш, когато си силен, да бъдеш и мил

и когато те мразят-без капка омраза честта си

да си все пак достойно спасил.

ако можеш да чуеш ти своите думи нелепо

променени в устата на този и онзи кретен,

и да слушаш безбройни лъжи, ала в никаква степен

да не бъдеш с лъжа опетнен;

ако можеш да бъдеш почтен и когато си властен,

а когато без власт си-да бъдеш все тъй ненадвит,

да обичаш ти всички приятели свои по братски,

без да имаш сред тях фаворит;

ако ти съзерцаваш, изследваш и знаеш немалко,

без да станеш след време рушител и дребен злобар;

ако бъдеш мечтател, но без да превръщаш най-жалко

ти мечтите си в свой господар;

ако знаеш да бъдеш ти строг, ала никога гневен,

ако можеш да бъдеш в бой храбър, но не дилетант,

ако можеш да бъдеш разумен и чист по душевност,

ала не моралист и педант;

ако ти си дочакал триумфа след много провали

и дочуваш все още на своята смелост гласа

ако ти си могъл да запазиш главата си цяла,

а пък тези край тебе не са-

о, тогава царе, богове и Съдба ще те следват,

ще обърнат вживяно към тебе лице изведнъж

и ще бъде най-хубава именно тази победа:

ще си станал ти, сине мой, мъж.

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 03/6/2004 г/ 21:01:56

ФЪРКАТИЧКО Тая, и малко фантазия за лека нощ ...

Eisblock ТЯ,

хубаво си го написала.

Не се впрягай. Когато имаш време и желание - пиши си. Лошо би било ако се втурваш ВСИЧКО да четеш. Тогава е болест. Пък може и да не е - само въпрос на заетост!

Дерзай!

цъфте

От чувства и от мисли...

ОТ ЧУВСТВА И ОТ МИСЛИ ТЕ ИЗВАЯХ

Съзирах те навред, във всяко нещо.

Но ти не беше същата, оная,

която всеки ден и вредом срещах.

Ти беше друга: много по-различна,

по-нежна, по-красива, по-... злокобна.

Но в тебе аз онази все обичах:

измислица, на живата подобна.

Бъди каквато щеш. Нима е важно

каква си всъщност - грозна ли, красива?

По-важното е, че дори миражна

ти можеш моя хубав свят да раждаш.

Но никога - да го убиваш...

Дамян Дамянов

si

ФЪРКАТИЧКО Добро утро !

цъфте

Добро утро....Натиснете тук

si

beni Тони, писах ти, виж пощата, поздрави и гледай усмихнато, идва лято все пак.
Анатолий549
Таня, благодаря за поздравленията по случай рождения ми ден. Аз помня, че ти си Риба: хубава зодия, с усет към поезията! Ние, Близнаците сме малко лекомислени - за да ни понася човек, трябва да се въоръжи: ако не с много търпение, то поне с чувство за хумор (дефицитната стока!) Затова от нас май не стават поети. Но затова пък стават стихоплетци! И това не е малко...

Даже е много! Напоследък стана модерно поетите да се стараят да не изглеждат стихоплетци, а да са само поети - така е по-възвишено някак си! Но май не се получава съвсем... Нужно е и малко стихоплетство, защото иначе се отрязва аортата, през която се излива: то ли известната доза необходимо чувство за хумор, то ли и нещо още по-важно, без което поезията става "буря в чаша вода"...

ФЪРКАТИЧКО Връщане

Публикувано: 11.05.2004 @ 09:40:17 от aurora

автор: estir

Не искам да привиквам да те няма..

така привиквах с много липси,

които ме превръщат в голяма,

разумна, тъжна и безлична.

Разминах се с упътващи табели,

приятели в които не повярвах...

с дръзки намерения за смелост,

разминах даже теб, но ще ми трябваш.

Душата ми е счупено хвърчило...

с любов ще го издуя за последно

и ще се върна за да те открия,

защото обещах си да съм с тебе...

обичай ме - светът ми е вълшебен...

и хубав, като бялата магия ..))

Поздрави, Тая !

В моята тема съм пуснала и други стихове от този автор...

ФЪРКАТИЧКО Тая, понеже съм на Пушкин, а знам, че и ти го харесваш ...

ето нещо от Евгений Онегин...

Шум, блъсканица, смях в салона,

галоп, мазурка...Тя мълчи

с две лели зад една колона,

далеч от чуждите очи;

и гледа Таня, и не вижда,

света суетен ненавижда,

задушно й е тука. Тя

тъжи за полските цветя,

за бедното селце с горите,

за глухия затънтен кът,

където ручеи текат,

за свойте книги , за липите,

където в здрачния покой

й се явяваше все той.

Поздрави !

Редактирано от - ФЪРКАТИЧКО на 09/6/2004 г/ 19:44:26

ФЪРКАТИЧКО И един млад глас от нета.

Прехвърлям го от своята тема.

Тук по-ясно може би ще звучи ...

Поздрави, Тая !

Автор: ENIGMA

Години: 16

красива -

за теб.........

за другите......

красива.....

като събудено в нощта слънце....като сънен още изгрев...като детски сън....

красива......

уморително е....

знаеш ли колко е трудно да бъдеш кукла.....да бъдеш винаги перфектна за

този, който те целува по мостовете, който те води през локвите и се усмихва

с теб под дъжда....за този, който измива сивотата ти и те оцветява, така

както е оцветявал рисунките си като дете.......за този , който помни какво

е да вярваш в живота и в доброто......за този, който може цял живот да ти

повтаря обичам те, без нито веднъж да се повтори....за този, с който вечно

се разминаваш по улиците, за този, който никога не срещаш...........

красива

красива

красива

уморително е.......

по-лесно ми е да ставам невидима..............да вървя незабелязвана и да

изучавам всичко и всички......да прониквам зад погледи и да търся

някого....нещо.........нещо по-красиво от красотата....нещо по-

важно .....по-истинско.........не толкова релативно......

да търся някой, който да ме види , когато съм невидима......

и после пак да бъда красива.......

само за него.......

красива

красива

и истинска

без да се уморявам .....

да протегна ръка......

и да докосна него.....

не себе си......

ще счупя всички огледала.......

ще забравя всяка суета.....

уморих се да бъда красива....

уморих се да бъда кукла...

уморих се да бъда украшение....

искам да бъда човек.....

невидима

невидима

дали сега някой ще ме види......

или пак искам твърде много?

ФЪРКАТИЧКО Привет, Тая !

Сигурна съм, че понякога да минаваш оттук.

Защото се носи ароматът на цъфнала липа...

Вече и в София цъфнаха липите (вчера за първи път го усетих този аромат в градинката на "Солунска" , а в твоя и моя роден град сигурно отдавна вече цъфтят...

Поздрави, Тая, с една жизнерадостна песен на "Тоника" и пожелание за

слънчево настроение под шума на липата ...

Когато си от мен далече (Липата)

Когато си от мен далече,

Когато имаш дълъг път,

Когато ни разделят дни и разтояния

Когато нещо се изпречи

Или въпроси пак ме спрат,

Когато не достигат думи или знания

Когато се усетя вечер,

Че нервите ми не държат

И бързо се взривяват моите мълчания

Аз си спомнам липата

И шума на листата под дъжда

Когато си от мен далече,

Когато имаш дълъг път,

Двамата на кръст разпъваме поверия.

Когато някой е забравен

Или когато съм сама

Щракам си със пръсти, тъй за настроение.

Когато в непокорна вечер,

При все че нямам кръв и плът,

В костите ми тръпнат минали поверия,

Аз си спомнам липата

И шума на листата под дъжда

Графът В това прекрасно женско кътче нещо не от мен, а също от жена!

На В.

Жената до двайсет е зърно от грозде –

бляскаво, сочно

от всички желано.

Жената на трийсет е вино от грозде –

силно, пенливо

и тъй примамливо.

Жената във мене – сега на четирсет

е зърно от болка, любов и надежда,

че с теб ще дочака и своята старост.

Публикувано в ХуЛите автор Ирка

ФЪРКАТИЧКО И от мен-една песен.

При толкова търсачки, които ползвах, все излизаха хубави текстове.

Ето един от тях, макар да не знам мелодията.

Поздрави !

JESSICA SIMPSON - For Your Love Lyrics

You are every part of mr

And with every breath I take

Your love will light my way

And for every day I live

The promise that I made

Is I will never let you go babe

I swear I never knew love like this before

And for everything you are

I gotta make you know

For your love

And I''d give anything for your love

''Cause baby I''d never make it alone

Anf forever I''ll stand by your side

I just gotta make you see yeah

I lonly live... for your love

When I was running out of faith

You still believed in me

And never let me fall

And the times I lost my way

You''re the one who held me up

And brought me through it all

I swear I never saw it like this before

''Cause baby with your love you gave me

The reason to go on

And for your love

And I''d give anything for your love

''Cause baby I''d never make it alone

Anf forever I''ll stand by your side

I just gotta make you see yeah

I lonly live... for your love

When I was running out of faith

You still believed in me

And never let me fall

And the times I lost my way

You''re the one who held me up

And brought me through it all

And everything I am

And all that I could be

Would mean nothing now

If you''re not with me

Shinin'' your light on me

When night is closen'' in

When I was weak

You were the one who made me strong

you gave me faith to carry on

And I''d give anything for your love

''Cause baby I''d never make it alone

Anf forever I''ll stand by your side

I just gotta make you see yeah

I lonly live... for your love

When I was running out of faith

You still believed in me

And never let me fall

And the times I lost my way

You''re the one who held me up

And brought me through it all

Neko Kotio556
Гонещи се в кръг баракуди

(съвременно индианско изкуство: ажурна дървирезба върху полирана плочка от дървесина на лиственица)

Neko Kotio557

Вестоносец558
При индианците, символните им изображения - колкото и да ни изглеждат застинали и "безжизнени" след стилизацията - винаги загатват някакво движение: надясно, наляво, в посока на часовниковите стрелки, обратно на тях... Движението, изразено по този начин (в зависимост от ориентацията на лицето на фигурата) носи в себе си именно идеята за живота, която индианците влагат дори и там, където ние ни най-малко не сме я очаквали: да речем в един камък, в една скала...

Баракудите по-горе се гонят в кръг, но те се гонят в посока, обратна на часовниковета стрелки. Това никак не е случайно. Движението обратно на часовниковите стрелки според някои авторитети по индианско изкуство изразява доброжелателност, конструктивен дух. Тук това са баракуди (за мнозина сред издианците баракудата е чудовище, което е по-страшно и от акулата). Фактът, че те се гонят в тази посока, обаче, означава отсъствие на агресивност, сиреч - те извършват един миролюбив акт на забавление.

Животното на следващото изображение (според някои това е кит, но кой знае!) е обърнато с лице в такава посока, че му е възможно само движение по кръга в посока на часовниковите стрелки. Това вече е агресивност!

Според мен странното животно, което оприличават с кит, не е никакъв кит, а е хибрид между птица и гърмяща змия - една заемка от митологията на централноамериканските индианци: "хаотично" решение, което е възможно в наше време, когато културите си влияят така лесно.

ФЪРКАТИЧКО Лека нощ !

Успешна и лека нова седмица на приятелите тук !

Сибила

Искам те за малко

искам те до залез.

Да си с мен за малко

да си мой до залез.

Измисли за мене

недочути думи

смях и цвят дари ми

дай ми бързи друми.

Искам те до залез,

после нощ ще падне

малката ни лудост

някой ще открадне.

И часът вълшебен

може да пропуснем,

на мечтите бели

кончето да пуснем.

После ще го търсим

в призрачни поляни

но по тях е пълно

с мечти неразбрани.

Neko Kotio561

ФЪРКАТИЧКО Привет, !

Сиби беше пуснала в моята тема стихове на Нона Йотова.

Ето сега нещо и от мен

СЪН

Във тиха лятна нощ

сънувах чуден сън.

И май не беше сън,

а истина отвън:

Бе рано призори,

в началото на утрото,

което още спи

на рамото на слънцето.

Не знам какво накара ме

да стана до прозореца

и плахо да погледна

към стихналата улица;

Тогава я видях:

величествена, приказна,

триметрова жена

с коса земята галеща.

Вървеше бавно, тихо

и царствена и страшна

букет в ръце държеше

в лицето бе прекрасна.

Със дълга тъмна рокля

във цвят като червения

внимателно и нежно

обърна се към мене тя.

Погледна ме в очите,

в сърцето ми надникна,

показа ми мечтите,

които ще обикна.

И после кимна леко,

пак тръгна към зората,

а аз не се събуждам,

аз чакам си мечтата.

Натиснете тук

Николай Лилиев563
***

Не зная тоя път извежда

ли от миражите навън,

но любя тоя странен сън

на уморената надежда

да виждаш как с невидим плам

догарят бавно в миг тържествен

утехата да бъдеш сам

и ужасът да бъдеш девствен;

да чуваш чудния псалом

на изумяващата младост,

която в свойта бурна радост

любов разискря в своя дом.

О миг божествен, миг тържествен

за несъбудената плът,

пленена в прокълнатий път

на ужаса да бъдеш девствен.

ФЪРКАТИЧКО

Поздрави, Butterfly !

Ji

Дай ми живот

Хубавите неща винаги са в минало време,

а най-хубавите още не са се случили.

Вярвам в това.

Лошите неща поизхабяват,

а най-лошите ще отпиват жадно от свежестта на гладката кожа.

Вярвам в това.

Ако някога остане след мен следа,

значи си е струвало да изживея най-хубавите неща

и е имало смисъл да се лиша от свежестта.

Вярвам в себе си.

Да ми живот, време!

автор: Pipilota

Ji

На онази тъй стара и трудна любов

Ако можеше само да махнем преградите,

ако можеше само да се доближим,

ако можеше само да пленим водопадите

и под техните ласки в любов да горим ...

Всъщност ... никак не пречат преградите.

И далече сме, но като в едно.

Ако ще да горя като факел на кладата,

тебе имам, а ти си любов.

автор: Pipilota

Ji

Суетните страхливци

Не признават грешките си. Никога. Напротив, на всяка цена другия да е виновен. Без дори да се замислят какво са причинили. Смело говорят за приятелство, но не го разбират.

Опитай само да им подадеш ръка, или да им помогнеш, или не дай боже да ги разобличиш. Веднага си превърнат в отровна змия. Защо? Защото не могат да понесат, че другия умее да преодолява болката и въпреки всичко преживяно да се държи човешки. Суетните страхливци се познават по цвета на светлината - измамен, облечен в красиви думи. Евала! Шапка свалям на красивите думи. Но какъв е смисъла? Поредна жертва, моля! Време няма за губене. Давай смело! Жертви да искаш на тоя свят...

автор: Pipilota Натиснете тук

Ji

Ще ме познаеш

Ще ме познаеш сред многото други жени,

дошли в живота ти от някъде.

Аз съм от никъде, просто звезда небесна ...

Дойдох при теб, защото чувствах,

че имаш нужда да споделиш проблемите,

да бъдем двамата душа и тяло - цяло.

Не съм се лъгала.

Ще се полуташ другаде.

Ще се порадваш на тела,

недаващи спокойствие и нежност, тъй бленувани.

Те другите дори не обещават, само вземат.

Да чакам тихо е моето призвание.

Бъди спокоен! Тук съм.

Остава само ти да ме познаеш.

автор: Pipilota

Butterfly* Боже,

това последното е страхотно!

Благодаря ти, Ji!

Все едно сама съм го писала.

Ще се регистрирам и лично ще поздравя Пипилота.

Много, много хубаво пише!

Но с това за думите, не знам дали да се съглася и как да го разбирам. Май на Лао Дзъ или Цзе/някои така го превеждат/ принадлежеше мисълта:

Красивите думи не са верни.

Верните думи не са красиви.

Но не, аз не съм съгласна. Когато обичаш, ти се иска всичко около теб да бъде красиво, така че и ти се стремиш да говориш красиво, да пишеш красиво, да се обличаш красиво, да изглеждаш красива. Това мисля.

И от мен нещо мъничко за любовта:

Обичам те завинаги,

сърцето ми е твое -

плени го с жълта роза.

Приятен ден!

Обичайте и бъдете обичани! И аз ви обичам!

Редактирано от - Butterfly* на 19/7/2004 г/ 13:22:15

Ji

Натиснете тук

lagan571
Много ми хареса темата. Ето нещо и от мен.

Константин Симонов

Жди меня, и я вернусь.

Только очень жди,

Жди когда наводят грусть

Желтые дожди.

Жди, когда снега метут,

Жди, когда жара,

Жди, кагда других не ждут,

Позабыв вчера.

Жди, когда из дальних мест

Писем не придет,

Жди, когда уж надоест

Всем, кто вместе ждет.

Жди меня, и я вернусь.

Не желай добра

Всем, кто знает наизусть,

Что забыть пора.

Пусть поверят сын и мать

В то, что нет меня,

Пусть друзья устанут ждать,

Сядут у огня,

Выпьют горькое вино

На помин души…

Жди. И с ними заодно

Выпить не спеши.

Жди меня, и я вернусь

Всем смертям назло.

Кто не ждал меня, тот пусть

Скажет: - Повезло.

Не понять не ждавшим им,

Как среди огня

Ожиданием своим

Ты спасла меня.

Как я выжил, будем знать

Только мы с тобой –

Просто ты умела ждать,

Как никто другой.

Butterfly* Много благодаря за хубавото стихотворение! Не бях го чела. Развулнува ме до сълзи, ако трябва да съм честна. Ще опитам да му направя превод, поне доколкото имам спомени от руския.

Весела Коледа и приятно изкарване на празниците!

ЗВЯР Защо ме изтри?

Това, че не знаеш Жди меня, и я вернусь говори само в полза на твоята младост и непорочност.

И за пропуските в общата култура, но това е друга тема.

Редактирано от - ЗВЯР на 23/12/2004 г/ 21:02:03

Butterfly* X 2, почти.

Не съм, или поне спомен нямам. И не съм чела доста, но защо на теб да обяснявам точно. Наваксвам, старая се.

ЗВЯР Виж сега, дете на моите години, дете на моята любов.

Това стихотворение е написано в 1941 г. Спомняш ли си какво е имало тогава в Русия?

Butterfly* Поздрав с една страхотна песен на Лили. Слушах и писах текста и дано не съм объркала нещо.

Поздрави и без заяждане вече!

ТАНГО

Колко съдби,

колко мечти

животът среща

или дели.

Вчера напред,

утре назад

в необясним

до днес кръговрат.

Спомени тук,

спомени там,

един събиран,

друг разпилян

виждам за миг

свят неоткрит

с една последна

клечка кибрит.

Припев:

Дива луна

или надежда една

изгрява бавно и тя

е сякаш знак.

Пътник в нощта

открива лодка и бряг

и тръгва някога пак

към любовта.

Вчера напред,

утре назад

в необясним

до днес кръговрат.

Ден подир ден

в този живот

към теб пътувам,

моя любов.

Срещам те тук,

срещам те там,

но днес къде си

искам да знам.

виждам за миг

свят неоткрит

с една последна

клечка кибрит.

ЗВЯР Айде и от мен едно. За да усетиш заревото на ония години. Човек не знае кога трябва да се роди.

Алексей Сурков

* * *

Зазолотилось взгорье за окном,

В стеклярус капель дождевых одето.

С плодами, с хмелем, с молодым вином

В свои права вступает бабье лето.

Тепло ушло за горный перевал,

И поутру, предвестием метели,

Мороз колючим пухом оковал

Дубы, каштаны, голубые ели.

Но изморози колкой до поры

Лежать на хвое серебристо-синей.

Чуть солнце выглянет из-за горы,

Алмазом капель загорится иней.

Над чешуей старинных черепиц,

Теплом лучей и в полдень не прогретых,

Рассыплют стайки перелетных птиц

Обрывки песен, летом не допетых.

Пусть под ногой с утра хрустит ледок

И студит кровь внезапная прохлада,

Мы возраста осенний холодок

Погасим жарким соком винограда.

Шуршат шаги. Струится дым костра

Над стиснутой нагорьями долиной,

И в невозвратность летняя пора

Летит, тоскуя, песней журавлиной.

Встань над костром и проводи ее,

Не омрачив упреком расставанье.

Есть и у желтой осени свое

Щемящее сердца очарованье.

1950

б.б. Дзверо имал спомени от 1941, ясно! баси дъртофалника сдухан
furkatichko Мила Пеперудке,

Весела Коледа и Щастлива Нова Година !

beni Тони, весели празници и от мен.

Знаеш, че винаги ти пожелавам най-красиви неща, които просто трябва да ти се случат!

цъфте

весели щастливи и много успехи....

si

Редактирано от - цъфте на 23/12/2004 г/ 22:38:18

Сибила Мила Бътерфлай, весело посрещане на коледните празници, много топлина, радост и сбъднати мечти, заедно с хората, които най-много обичаш.

Noë l ensemble

Заедно на Коледа!
_583

_584

_585

_586

_587

Butterfly* Хубави снимки!

На 15-и януари се навършиха 110 години от рождението на Гео Милев. Във вестник "Словото днес" беше отделено много на това събитие, но за жалост нямам време да препиша всичко. Избрах само едно негово стихотворение и един превод на любимия му поет Рихард Демел.

Дневник

СЕГА Е ТВЪРДЕ КЪСНО. СБОГОМ.

(Защото много те обичам!)

Но няма в страст да те обкича.

(Аз избледнял съм. Твърде много.)

Сега е вече късно. Всичко.

Денят. Нощта. И аз. И ти.

И закъснялата усмивка,

разляна в скръб из вазите

на твоя взор...

Безплодна вечер!

Сърцето ми не чака тайна.

(Аз или тази бледна вечер - но бледнината е безкрайна!)

Разбирам. Зная. Няма тайна.

Сега е твърде късно вече.

Рихард Демел

Смущение

Ний вървяхме тихо през снега,

тихо с нашето дълбоко щастие,

вървяхме като по цветя -

когато бедната старица

ни спря с протегната ръка.

И ти навярно не видя,

когато стисна й ръката,

когато състрадално я погледна -

как през раздраните обуща

горяха вкочанените й пръсти...

Да - един човек е тръгнал бос

във собствената своя кръв,

през Божия бял сняг -

а ний вървиме по цветя.

Eisblock Здравей, какво става с теб. Нещо се изгуби?

Поздрави.

Rafal Olbinski590

Butterfly*
Butterfly* Пол Верлен

Сантиментален разговор

През стария парк, заледен и самотен,

две сенки преминаха с шепот сиротен.

Очите им - мъртви, от устните сухи

едвам се дочуват словата им глухи.

Сред стария парк, заледен и самотен,

две сенки въздишаха в спомен сиротен.

- Ти помниш ли нашите радости

прежни?

- Защо да си спомням неща

безнадеждни?

- Сърце ти за мене тупти ли поне;

и мене ли всявга сънуваш ти? - Не.

- Ах, нашето щастие! Помня:

всенощно

в целувка притискахме устни!... -

Възможно.

- Небето прозрачно! Надеждата ясна!

- Сразена, под черно небе тя угасна. -

Така те вървяха под клоните сухи

и само нощта чу словата им глухи.

Превод: Гео Милев

Butterfly* Японска поетеса

(VIII в.)

***

Да беше яспис, камък скъп,

Бих на ръката си те сложила,

Но в този свят суетен

Ти присто си човек -

Да те удържат безсилни са ръцете ми.

Превод Силвия Попова - Милева

цъфте

Бътерфлай, къде изчезна? Какво става с теб?

да не би да имаш тихи занимания.... Натиснете тук

si

Редактирано от - цъфте на 11/2/2005 г/ 16:02:15

цъфте

Натиснете тук

si

Butterfly*
Цъфте, всичко нормално. Тихите занимания ги владеех преди няколко години, сега ме домързява.

Честит празник на всички влюбени!

Бъдете търпеливи и ще бъдете щастливи!

Очакване

Ти ще си заминеш.

Аз ще те очаквам.

Ще търся в линиите,

очертани на ръката ми.

Ще те преоткривам

в залези и звездопади;

в бягащите мигове

на увяхващата младост.

Редактирано от - Butterfly* на 14/2/2005 г/ 16:09:53

Butterfly* Еми Лоуъл

САЩ (1874 - 1952)

Десетилетие

Когато ти дойде, бе като червено вино и мед

и твоят вкус изгори устата ми от сладост.

Сега си като сутрешен хляб,

гладък и хубав.

Почти не те вкусвам, защото зная твоя дъх,

но се чувствам съвсем нахранена.

Превод Цветан Стоянов

цъфте

si

Цъфти Уморено

Този път не осъзнаваш

колко много ме боли.

Можеш много да раняваш

обгорелите ми дни.

От умора сили нямам

да се справя с пустошта.

Мога ли да се надявам

на добрата ти душа

да поседне пак до мене,

да ми подаде ръка,

сълзите ми да поеме

и да мога да поспя?

Искам с пепел да поръся

думите си тежки, зли.

Но дали ще ме потърсиш

си решаваш само ти.

Искам всичко да отмие

следващия топъл дъжд

и да може да попие

аз - една жена ранявана,

ти - един раняван мъж.

автор: Pipilota

Натиснете тук

si

Кин-Войло600

Охо! Виждам, че тук Цъфти е постнала едно от най-добрите постижения на Pipilota. Аз точно това го харесвам най-много, защото освен че тук я няма шизофренията на повседневната псевдо-поезия в днешна България, но набива се в очи и едно друго достойнство, което дежурните критикари биха приветствували със скърцане на зъби: музикалността на стиха.

С риск - както обикновено - да ме квалифицират като старомоден и допотопен, аз винаги съм поддържал тезата, че стихът трябва да бъде песен, която да звучи в присъщата си тоналност и без какъвто и да е музикален съпровод. Тук това е постигнато по един безусловен начин.

Иван Манолов601

БЪЛГАРСКА РАПСОДИЯ

Земя за сълзи. Земя за продан.

В места оброчни огън клада.

Жени опяват на смърт и года.

От Вардар пие сокол вода.

На Охрид бели платно Биляна

и в самодивската дълга нощ

жив е юнакът там на Балкана,

призивно Шипка ехти: "На нож!"

А полковият оркестър свири,

почти ридае с отвъден глас.

Шуми Марица - сърцето дири.

И нейде тръпне Люлебургас.

Черней на Странджа баир гората,

прехвръкне пиле, затихне звън.

Нашепва сякаш кръвта пролята

в един далечен и несбъднат сън.

Кале да вдигна, стените няма

пак всички кости да съберат.

На татко гроба прелива мама.

Дими над мъката вишнев цвят.

Боли, но памет не се изтрива,

земя откупвана кръст по кръст.

Светец незнаен под всяка нива

лежи в олтара на твойта пръст.

В зори ги мие роса мълчана,

съня им гали родопски чан.

Закле ме Йово да пазя Яна.

Не го ли сторя - да съм презрян.

Анонимен602

Alhambra

Цъфти Танче, весело посрещане на Нова година !!!

Много щастие, късмет, здраве и любов

весели празници !!!

si

Анонимен604

Анонимен605

Анонимен606

Christy van Rookhuyzen607

Нийл Кларк608

Истинският адрес на Източна Европа е България

Какво ви идва на ум, когато чуете думата България. Задимени, неприветливи ресторанти? Или пък ужасни тайни агенти, които убиват хора с отровни чадъри на задръстените лондонски улици. Не може наистина да се отрече, че тази страна страда от сериозен проблем и това е нейният имидж. Но както в редица други случаи популярната представа не отговаря на реалността. Жена ми и аз посетихме България случайно. Тъй като пътуването ни до Ню Йорк се провали, решихме да потърсим в Интернет някоя евтина оферта. Бяхме готови да отидем където и да е, само да е някъде, където е студено и на всяка цена да има много сняг. "Може би Пловдив", предложи жена ми. Въоръжени с пътеводител, в който се казваше, че Пловдив е "приятно място" и вторият по големина град в България, както и с прогнозата на БиБиСи за времето, бързо взехме решение. В мразовита януарска вечер пристигнахме на пловдивското летище, което е всъщност военно летище и се използва за чартърни полети само през зимата. Това беше любов от пръв поглед: пристигаш на българско военно летище през студения януари и тутакси осъзнаваш, че си в Източна Европа. "Най-хубавият от всички градове, красотата му сияе отдалеч", е писал гръцкият поет Лукиан за Пловдив преди 19 века и ако наистина преувеличава, то е съвсем малко. Пловдив или Филипополис, както гласи античното му име, е по-стар от Рим и Атина. На практика тук са събрани в едно архитектурни паметници от най-различни епохи - древни тракийски развалини, прекрасно запазен римски амфитеатър, който има 6 000 места и в който и днес през лятото се изнасят концерти и представления, архитектурни сгради от времето на социализма. Най-впечатляващ е старият град, изключително живописен, известен със забележителните си възрожденски къщи от 19 век. Ако се отбиете в стария Пловдив, не пропускайте да влезете и в етнографския музей, струва си да се види, дори само заради великолепния вестибюл и тавана с дърворезба. Единственото ни разочарование в Пловдив беше това, че сняг нямаше, ето защо след три дена се отправихме към планината. От Пловдив до Банско са седем часа с влака, сигурно не най-бързото ни пътуване с влак, но във всеки случай най-запомнящото се. Не на последно място и заради невероятния планински пейзаж. Към средата на пътя ни, на една от безбройните малки гари, се качиха група весели селяни, които в продължение на два часа ни забавляваха с песните си в съпровод на акордеон. Кога за последен път сте преживявали подобно нещо във влака. Пристигнахме в Банско в прекрасно настроение, посрещнати с "добре дошли" в стар ресторант на централната улица. Българската кухня е сред най-добрите в Европа, при това цените са повече от изгодни. Ако искате да опитате изискани вина, непременно се възползвайте от тази възможност - в коя друга страна в Европа можете да си поръчате най-скъпото вино срещу тъй ниска цена? След два дена, прекарани в Банско, решихме да отидем в София. Българската столица може би не е най-урбанистичната в Европа, но във всеки случай е изключително привлекателна. В никоя друга европейска столица няма да добиете такова усещане за пространство. София наистина е най-доброто място за хора, които по принцип не обичат града. Забележителностите са много, не могат да се видят само за едно идване. Ние с жена ми решихме да се спрем на църквата "Света Неделя", руската църква с петте златни кубета и катедралата "Александър Невски", построена в памет на 200-те хиляди руски воини, дали живота си за освобождението на България от османско иго. Остана ни за щастие време да посетим и старомодния природо-исторически музей с фантастичната му колекция от над един милион експоната. Едно от най-хубавите между толкова много хубави неща в България е обичаят по стените и оградите да се разлепят некролози с имената и снимките на починали близки. Отначало си помислих, че това е всъщност тъжно. Но да бъде напомняно за онези, които са били живи сред нас, живите, всъщност създава чудесно чувство за континуитет и общност, освен че насочва вниманието ни към онова, което наистина има значение. "Има земя на живите и земя на мъртвите, мостът помежду им е любовта", казва Торнтън Уайлдър. Видяхме много некролози, включително в центъра на София, нито един не беше скъсан или издраскан. Че тук няма вандалщина, не е единственото нещо, с което България превъзхожда Великобритания. Общественият транспорт, освен че е евтин, е също тъй чист и точен. Хората може би не са екзалитирани и нямат склонност да крещят по улиците, затова пък са внимателни, учтиви и винаги отзивчиви; семейните връзки и религиозните вярвания са много силни. Престъпността не е широко разпространена и повечето хора имат добро образование. За онези, които искат да опознаят Източна Европа, верният адрес е не Унгария или Словакия, Чехия или Полша, а България. Идете и вижте тази страна, преди европейските комисари и други емисари на прогреса да я развалят завинаги.

Анонимен609

"La libertad, Sancho, es uno de los má s preciosos dones que a los hombres dieron los cielos; con ella no pueden igualarse los tesoros que encierra la tierra ni el mar encubre; por la libertad, así como por la honra, se puede y debe aventurar la vida, y, por el contrario, el cautiverio es el mayor mal que puede venir a los hombres."

Miguel de Cervantes

"Свободата, Санчо, е един от най-ценните дарове, които небесата са дали на човека; с нея не може да се сравняват съкровищата, заключени в земята, нито тези, които морето крие; за свободата както и за честта, може и трябва да се рискува живота и, обратно, да загуби свободата си, е най-голямото зло, което може да се случи на човека."

Мигел де Сервантес

Jasen Vedrin Случайно открих тази тема във Sky Forum и се чувствам лично поласкан от заглавието на темата. Лично - защото едната от дъщерите ми се нарича Зорница и е извор на вдъхновение и любов в живота ми. Смятам да подаря на читателите и участниците в този форум много от моите стихове. Понеже не ми остана нито време, нито възможност и шанс да ги събера в стихосбирка и да ги публикувам. Псевдонимът ми е Ясен Ведрин и като поет за мен едва ли сте чували нещо. Но това всъщност няма никакво значение. Значение има само поезията, която посетителите и участниците споделят в този форум.

НА ЖЕНА МИ!

Летяха години, а в чувства-пустини

не падаше капка вода.

Живурках отнесен във сивата плесен

но беше ли тя свобода?

Летяха години. Рисувах картини

по черни и влажни стени.

И вещица хитра с измамна палитра

мечтите ми дълго скверни.

Но в чудна година роди се картина

и в нея аз тебе видях.

Достъпна и жива, небесно красива,

родена от слънце и смях.

Сега е начало и времето спряло

ни кани във своя файтон.

Да тръгнем далече - към синята вечност,

наречена обич и дом.

Качи се до мене! Такова летене

дори не сънува човек!

При него юздите са само мечтите

и пътят е светъл и лек!

Летяха години! Горяха картини!

Накрая яви се и ти!

След тъжния пламък най чистият замък

за мене отвори врати!

Редактирано от - Jasen Vedrin на 17/05/2006 г/ 01:18:59

Анонимен611

Анонимен612

ЛАЗАР И ПЕТКАНА

Де се е чуло, видяло

три пъти жена да близни,

три пъти по трима сина,

станали дор девят братя,

дор девет братя близнаци.

Една дъщеря Петкана.

Сичките мама ожени,

ожени и ги задоми,

току Петкана остана,

и за Петкана доходат,

та си Петкана иская

през девят села в десето.

Мама Петкана не дава,

че било твърде далеко:

нето Петкана ще дойди,

нето пък мама ще иди.

Най-голямия брат Лазар

той си на мама думаше:

- Я дай я, мамо, я дай я,

че ний сме дор девят братя,

по веднъж ще та заведем

у Петканини на госте,

девят ми пътя ще стане.

Мама Лазарчо послуша,

та си Петкана посгоди

през девят села в десето.

Като със сватба додоя,

млада Петкана да земат,

Петкана плачи, не рачи,

че било твърде далеко,

през девят села в десето.

Като Петкана излези,

черна чума в къщи влези.

Морила й чума, морила

дор девят братя близнака

и девят снахи се млади -

остави девят унуки.

Когато дойде събота,

сичките мама прелива,

прелива и спомянува

я Лазара не прелива,

не прелива, не спомянува,

най си го мама кълнеше:

- Да са провалиш, Лазаре,

земята да те не прией,

че ми Петкана издади -

не мога у тях да ида,

нито Петкана дойожда.

Лазар са от гроб молеше:

- Чуваш ли, Боже, виждаш ли,

как си ма мама проваля?

Я дай ми, Боже, я дай ми

пръстчица - лека снажица,

сандъче - бързо ми конче,

кръстчето - жълта бъкличка,

да ида, Боже, да ида

Петкана да си калесам,

мами на гости да доди -

доста ме мама проваля!

Богу са жалба нажали,

стори го Господ, стори го:

пръстчица - лека снажица,

сандъче - бързо му конче,

кръстчето - жълта бъкличка.

И Лазар стана, отиде.

Като на порти почука,

Петкана стана, отвори.

Като го видя Петкана,

тя му ръката цалуна -

ръка му на пръст мирише,

на мухъл, на черна земя.

Петкана дума Лазару:

- Брайно ле, бате Лазаре,

що ми на мухъл миришеш?

Лазар я хитро лъжеше:

- Сестро Петкано, Петкано,

като ти, сестро излези,

и си ни мама раздели,

девят сме къщи градили,

тежък сме чамур дигали,

затуй на мухъл мириша.

Я хайде, сестро Петкано,

че мама лежи, умира,

я ще заварим, я не щем.

И Петкана са й събрала,

че са във пътя тръгнали.

Вървели, що са вървери,

Петкана дума Лазару:

- Брайно Лазаре, Лазаре,

що ми на мухъл миришеш -

на мухъл, на черна земя

и ти й сукница прогнила?

Лазар Петкани думаше:

- Сестро Петкано, Петкано,

като си тръгнах във пътя,

летна ми роса припадна,

та ми сукница намокри,

не можах да я просуша,

затова й сукница прогнила.

Вървели, що са вървели,

минали гора зелена,

едно ми пиле пееше:

- Божне ле, вишен Господи,

де са е чуло, видяло

жив чуляк с мъртъв да върви!

Петкана дума Лазару:

- Бате Лазаре, Лазаре,

какво ми пиле пееше -

де се е чуло, видяло

жив чуляк с мъртъв да върви!

Лазар Петкани думаше:

- Я върви, сестро Петкано,

тука е гора зелена,

сякакви птички имало,

сякакъв език разбират.

Вървели, що са вървели,

сичките ниви жънати,

техните ниви се стоят.

Петкана дума Лазару:

- Брайно Лазаре, Лазаре,

сичките ниви жънати,

я вашите ниви се стоят?!

- Я върви, сестро, я върви,

девят си къщи градихме,

ниви си не ожънахме.

Кога във село да влизат,

Лазар Петкани думаше:

- Я върви, сестро, у нази -

кога те мама попита

кой си та, щерко, доведи,

право на мама да кажеш:

"Бати ма Лазар доведи."

Ако ти вяра не фани,

я на ти, сестро, пръстена,

пръстена, мена сребърна;

подай й пръстян сребърян,

дето го й мама купила,

кога се с булка меносвах,

мама ще вяра да фане.

Я ща ида, сестро льо,

до голямата могила,

имаме нива голяма,

жъната, недожъната,

ще ида да я обида.

Петкана у тях отиде -

девят им внуки плачеха,

я мама си ги миреше.

Петкана мами извика:

- Стани ми, мамо, отвори!

Майка й от къщи викаше:

- Чумо льо, черна чумо льо,

не ти ли стигна, чумо льо,

дето ми чумо, умори

дур девят сина близнака

и девят снахи се млади,

ми още идеш, чумо льо,

за девят малки унучки?

Петкана мами думаше:

- Стани ми, мамо, отвори,

аз не съм черната чума,

най съм ти щерка Петкана.

Майка й тогив отвори

и на Петкана говори:

- Кой си те, щерко, доведе,

сега девета година

на гости не си дойдала?

Петкана дума на мама:

- Бати ме Лазар доведи.

Мама Петкани думаше:

- Я лъжи, синко, кого щеш,

мама си не мойш излъга:

бати ти Лазар, Петкано,

сега девета година

как е от чума загинал.

Петкана дума на мама:

- Ако ми вяра не фаташ,

я на му, мамо, мената,

мената, пръстян сребърян!

Нейната стара майчица,

като пръстяна видяла,

тогив е вяра фанала -

двете с Петкана плакали,

дорде са двете умрели.

Анонимен613

П.П.Славейков

ЧУМАВИ

Една е у майка, на братя седмина,

Петкана девойка напета,

и дойдоха нея да искат Загорци

през девет села от десето.

Босилко Радойкин, най-личен Загорец,

допратил е китени свати;

Петкани невян и огърлица бисер,

а майци й похти с позлати.

Шестима я братя не вричат, далеко -

и майка сама не пристава...

Най-малък брат Лазар, един само склонен,

потихом ги тъй увещава:

"Не връщайте, майко: такъва късмет се

не всякога пада на сгода;

Босилко е личен и ударен момък,

из първи от първа е рода.

Дали му се лесно доброто намира,

доброто и харното име?

За връщане лесно - но вижте отпосле

сами да не се пишманиме.

Далеко бил уж - това да е грижа!

Та ние сме братя седмина;

наред по веднъж да й идем на гости -

и седем са пъти в година!"

Полъга се стара Петканина майка,

несговорни братя склониха.

Неделя бе днеска, през горна неделя

Петкана девойка жениха...

И дома се върнаха весели братя

от сестрина сватба в Загоре:

но щом сете върнаха, черната чума

сполетя ги в бащино дворе.

И всички тя в гроба без време отвлече,

сал стара им майка пожали -

да има гробове им кой да спохожда,

свещица за мъртви да пали.

Осъмваше утром горката им майка

и вечер замръкваше тамо,

от гроб на гроб ходи, нарича и плаче -

ден минва в наричане само.

Гробове им черни реди и полива,

обкича с босил и върбина.

И само отминва Лазаря гроба,

и Лазаря люто проклина:

"О, Бог да даде нестопен да останеш!

Дух бродник духът ти да стане...

Че ти ме подстори, без време да женим

в далечно Загоре Петкана.

Та няма днес кой в непосилна неволя

тъга от сърце да развърне...

О, милост за тебе от Бога да няма,

лице той от теб да отвърне!"

И Лазарю вече докрай се додея

от майчини клетви зловоли,

от майчини думи и тежки и грозни...

И той се на Бога примоли:

"О, чуеш ли, Боже, от ден на ден стават

по-грозни, горчиви наветви,

и сякаше змии се впиват дълбоко

в сърцето ми майчини клетви.

Стори, пристори ми от шарен кръст плоска,

кон добър от дървено ложе,

ошел бих, довел бих от пусто Загоре,

Петкана при майка си, Боже!"

И стори се чудо - чу господ молбата

и тесния гроб се разтвори.

И яхна си Лазар припряната коня -

потегли направо в Загоре.

Премина край девет села и отби се

в десетото, Каменна Чука,

там право се спря на Петканини порти

и тихо на порти почука.

"Стани, поемни от ръцете ми плоска

и хайде со мене Петкано,

че седем сме сватби подигнали - дойдох

на весели сватби с покана!"

Излезе Петкана, та брата посрещна,

ръка му цалуна, и тръпна,

подникна го мълком под вежди и тъй му

сподавени думи пошъпна.

"Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете

и образа синкав, подпухнал?

Болял ли си болест невярна, че тъй ти

миришеш на пръст, на подмухнал?"

"От болест не ще е... Но къщи сме седем

подигнали, сестро, туй лято;

на пръст аз доганям, че ред ми се падна

самси да префърлям земята."

Петкана се върна, стъкми, премени се

со нова за сватба премяна -

и тръгнаха. Ето, откакто на път са,

ден мина и други настана.

Ей майчино село далеч се съзира;

през валог навлизат в лозята;

в почуда озърна се плахо Петкана

и с думи изви се към брата:

"Мина виноберма и всички лозя са

обрани и вече прибрани,

а нашите, братко, какво още чакат?

Виж, ронят ги черните врани!"

"Лозята ги дадохме ние пролетес

на изпол, че много ни бяха;

неволя слетя изполци другоселци -

лозята небрани остаха!"

Ей дойдоха близо до самото село;

край село широки ливади.

И още по-плахо, изново се брату

Петкана тогава обади:

"Веч късна е есен, коситба се мина,

вей острия вятър есенни.

Прибрани са хорски ливади - защо ли

сал наште стоят некосени?"

"Пролетес отидоха в Добруджа пуста

вси братя на кяр цялолетен -

самси не можах да сколасам навреме,

от болест невярна сполетен."

"А къщите как ги сколасахте?" Лазар

наведе посърнало чело:

"За къщите, сестро, не питай: ще видиш,

когато пристигнеме в село!"

Вървят те през селото... И смаяни люде

изглеждат ги в страх мълчеливо -

и бягат... Настръхнали псета по двори

баучат и грозно, и диво.

Ей старата църква само посред село,

со бял зид висок обградена;

изтракаха порти - излезе стария

со черен чембер прибрадена.

Пристъпи през прага и очи подигна,

но смръзната тамо застана -

юздата изпусна неволно и в ужас

към брата възви се Петкана.

Но зърна пред нея как той се превърна

на чад - и невидим изчезна...

Кат гръмната мигом в почуди, Петкана

не сети от коня как слезна.

Към майката щерка, към щерката майка

се спуснаха виком веднага -

со плач се те живи пригърнаха двете;

и паднаха мъртви пред прага.

Анонимен614
Анонимен615
Анонимен616