Gasparini Кариерата на един “професионалист”

Щатният партиен работник на МВР е бил назначен в УБО и в НСО, за да запази влиянието на партията в службата след 1989

Генерал Владимиров се опита да превърне в изкупителни жертви своите подчинени, прехвърляйки им изцяло отговорността за скандала, който разтресе НСО.

За онези, които познават биографията на генерала в службите това не е новина. Заличаването на следите са негов специалитет още от началото на прехода.

В края на 89-та и в началото на 90-та Владимиров е заместник на ген. Джендов, приемника на Живковия висш охранител Милушев. Тогава под прякото ръководство на двамата в Захарна фабрика са изгорени архивите на УБО. В продължение на една седмица – от 23ч. до 05ч. сутринта в огъня са хвърлени хиляди страници с документи. Сред тях са били и досиетата на секретните сътрудници на УБО, за които и до ден днешен не се знае нищо.

Унищожаването е в изпълнение на прословутата заповед на ген. Семерджиев, която “Седем” оповести. Последният, както и ген. Владимиров получават награда за това си усърдие.

Единият става вицепрезидент, а другият шеф на службата, която охранява първите политици в държавата. Назначаването на Владимиров е договорено между тогавашния лидер на опозицията д-р Желю Желев и покойния Андрей Луканов. Препоръчан е от началника си ген. Джендов, който поради сериозната си обвързаност с 6-то управление не може да остане на поста.

Биографията на Владимиров обаче дава основания на покровителите му от БКП и ДС да бъдат спокойни.

В негово лице те имат верен човек, чиито служители неотклонно следват всички стъпки на тогавашните лидери на опозицията, а после и на държавата. Но за това по-късно. Сега

Малко история

Звездата на ген. Владимиров изгрява след смъртта на ген. Кашев през пролетта на 1986. Тогава започва прекрояването на службата под прякото ръководство на Москва. В СССР перестройката е започнала, а в България вече се подготвя смяната на диктатора Живков. Три години преди да бъде свален започва подмолната реорганизация на най-вярната му служба със “самоубийството” на ген.Кашев. Идеята е, ако се стигне до сериозна криза, Живков да няма никой, на когото да се опре. Стягането на примката е започнало доста отдалеч.

Пишем думата “самоубийство” в кавички, защото няма други доказателства за случая, освен думите на ръководството на МВР. Според официалната информация генералът се е самоубил в банята на стаята си в почивния комплекс в Хисаря. Там Кашев е ползвал първата си отпуска от 11години насам. Нищо в поведението му преди това не е подсказвало за трагичната развръзка. Той е погребан в затворен ковчег, а на неговите подчинени е забранено да присъстват на пограбанието.

След Кашев в УБО започват да се вихрят хората на тогавашния министър на вътрешните работи Димитър Стоянов. Службата все повече започва да изпада под влиянието на партийния комитет на МВР. Колкото куриозно от днешна гледна точка, толкова и показателно за тогавашната ситуация е, че партиен секретар на УБО става човек на име Сталин Друмев. Той довежда в службата своя съпартиец Ленин Симеонов да отговаря за охраната на обектите.

Излишно е да казваме, че партийните секретари нямат никакво понятие от оперитавна дейност. Тяхната задача е да стегнат политическия контрол над службата с оглед на очакваните промени, отглас от събитията в СССР. Отново трябва да напомним, че всичко, което се случва по върховете на държавата става под прякото ръководство на съветските служби за сигурност. В края на 80-те броят на съветските агенти на КГБ и ГРУ, които се намират в България е около 30 000 души. Тридесет хиляди! От тях около три хиляди са действащи офицери на щат в съветските служби за сигурност. Любопитна и не маловажна подробност е, че мнозина от тях приемат българско гражданство и остават да живеят у нас. Но това е друга необятна тема. Сега да се върнем на ген. Владимиров, който също става

Партиен секретар

Както казахме, звездата му изгрява през 80-те. Тогава той е на работа в БОИ – Бюрото за оперативно издирване, което изпълнява задачи на І-во и ІІ-ро главни управления. Работата е специфична и строго професионална – проследявания, подслушвания, боравене със специални технически средства и т.н. Владимиров обаче не добива сериозен и професионален оперативен опит, защото предпочита партийното израстване.

Първо става партиен секретар на БОИ, а след това се издига до организационен секретар на районния партиен комитет на МВР. Работата му е била да следи за партийния живот в различните партийни организации на различните министерски служби. От една страна длъжността е синекурна, но от друга е строго политическа. При това в много важен период.

След смъртта на Кашев ген. Владимиров бързо се ориентира кои са силните на деня и къде има перспектива. Под партиен натиск от службата се изместват верните на Кашев хора, а на възлови места се слагат удобни на настоящата политика на Москва. До 1988 Владимиров не е имал оперативна длъжност, а само партийна. През есента на същата година става зам.-началник на “Лична охрана”, а по-късно и шеф на отдела.

Както казахме, в началото на 90-те той е изиграл ключова роля при унищожаването на архивите, а верността му към партията и тогавашния началник на УБО ген. Джендов го изтрелва на върха. Получава възловия си пост по препоръка на партийния комитет на МВР като верен служител. На новото място той ще е особено необходим в хода на два много важни за прехода процеса

Създаването на групировките и контролът над опозицията

И двата започват веднага след падането на Живков. То е съпроводено със силни трусове в силовите министерства. В първите години процесите там не са контролирани, за да се саботира разумната приемственост и трансформацията към функциониране от тоталитарна в демократична среда. Започват нескончаеми и често безмислени реорганизации, много често не мотивирани чистки по неясни критерии, за да се осъществи безпрепятственото натрупване на “първия милион”. Държавата тотално се е оттеглила от задълженията си, а бившата БКП без съпротива успява да трансформира неограничената си до скоро политическата власт в икономическа мощ.

Опитът за еманципация на част от правителството на Филип Димитров от този дирижиран модел веднага е наказан, а Димитров свален. За никого не е тайна, че групировките са създадени с парите на комунистическата партия и под ръководството на бившите служби за сигурност. За целта се подбират младежи с криминално минало, за да бъдат лесно манипулирани или бивши спортисти, свързани със службите, какъвто е Илия Павлов.

Още тогава със създаването на групировките се започва и практиката техните босове да бъдат охранявани от служители на УБО, а после и на НСО. Освен топла връзка с подземния свят, поради своята специфика службата е важна за архитектите на прехода и за упражняване на политически контрол.

Както казахме, ген.Владимиров е плод на договорка между Желев и Луканов. Основната му задача е да назначава охраната на най-важните политически лидери. Дали от наивност или заради някаква зависимост водачите на опозицията се съгласяват без съпротива на подобно нещо. Сигурно са се плашили за живота си, а именно тази уплаха, както и изострената интонация на времето е била много умело използвана от стратезите на промяната.

Те на практика знаят всички ходове на политическите си опоненти. Кой с кого ходи, къде се среща, какво си говори. Освен това служителите на Владимиров се занимават и с чисто кадесарски мероприятия. Трупат компромати за новите политици. Ако са с чисто минало от ДС, новите или бъдещи лидери биват хващани за различни свои човешки слабости. Един е заснет в кабинета си с любовница, друг е имал навика да пие до безпаметсво, трети е проявявал прекален вкус към парите и т.н. и т.н.

Интересно е, че събирането на компромати се е прилагало и към потенциални, но все още не толкова важни политически персони. Имало е изключения от хора, които са отказвали да вършат подобна мръсна работа, но в течение на времето след 1994 те са били изхвърляни от службата. От тогава до сега възловите места в нея отново се заемат от верни партийни кадри. Важно е, че професионалистите от службите са набелязвали лица, които според тях имат политическо бъдеще и грижливо са ги “отглеждали”, събирайки компромати за тях.

Ето защо, когато през 1997 ситуацията рязко се промени ген. Владимиров остана непокътнат, въпреки партийното си минало в сектора за сигурност. И въпреки твърденията на негови подчинени, че на размирния 10 януари 1997 по негово нареждане двама служители на НСО са хвърлили две димки откъм вътрешната страна на входа на Парламента. Обгазяването започва точно, когато напрежението пред Народното събрание е започнало да утихва. Започва трошенето и паленето на коли, разбиването на стъкла, които дават основание за последвалите ексцесии и побоища над протестиращи.

Но името на генерала дори не бе споменато сред причинителите на конфликта. Той седя плътно зад президента Желев, после зад Стоянов, а сега и зад Първанов. Информацията е най-голямата му сила и единствен гарант за неговия пост. Поне за сега. Скандалите около него станаха все по-шумни, а и той все-по неудобен за хората, които държи и които го държат. Дали ще остане на постта си или не не е толкова важно.

По-важното е статутът на НСО да бъде регламентиран със закон, а сегашната й дейност коренно преобразувана. Днес състоянието в службата олицетворява сенчестия начин, по който бе проведен прехода в България. Преход, който трябваше да заличи границите между престъпници и политици, между криминалност и демократичност. Преход на добре овладян хаос, фасадност на институциите и немощна демокрация. Основното му внушение е, че последната не си струва. “По-добре си беше при комунизма. Имаме нужда от силна ръка...Бандитите са почтени, а почтените са бандити” и т.н. и т.н. До окончателната победа на олигархията.

назад

--------------------------------------------------------------------------------

Из приключенията на НСО

Април 2004

На среднощен брифинг ген. Владимиров обявява, че е обстрелван кортежът на Георги Първанов при посещението му в Кербала. “Един куршум удари бронирания шевролет на президента”, заявява шефът на НСО, който лансира версията, че срещу българския държавен глава е бил подготвен атентат. Самият Първанов обаче отхвърли твърденията на генерала и отрече връзка между стрелбата и изтеклата информация за визитата му в Ирак. За публиката остана впечатлението, че ген. Владимиров си прави пи ар.

Октомври 2003

Два инцидента се случват с кортежа на босненския премиер Аднан Терзич край Дупница. При с. Делян насрещно движещ се автомобил ВАЗ изхвърчава от пътя, изблъскан от охранителните автомобили в дерето. При пътен възел “Вайкал” пък охранителна кола също от кортежа се удря в крайпътна мантинела. “Няма никакви инциденти с кортежа на босненския премиер”, коментира ген. Владимиров.

Ноември 2002

Кървава катастрофа отнема живота на полк. Пламен Бачев, а двама негови колеги се отървават с фрактура на черепа и счупени глезени и ребра. Злополуката става на пътя Предела – Симитли. Тогава Мерцедес от авангарда на президента Георги Първанов се блъсва в благоевградски автобус.

Май 2002

Д-р Евгения Алексиева с двете си деца пътува от Златица за Копривщица, за да види президента Георги Първанов на тържествата от Априлското въстание. Кортежът на държавния глава се задава от завоя с бясна скорост и челната кола, в която пътува ген. Владимиров, закача хондата. Автомобилът на Евгения се превърта няколко пъти и пада в канавката. Жената е откарана в болницата със счупен шиен прешлен и по чудо не се парализира, а синът й е с множество охлузвания. Районната прокуратура образува проверка за инцидента и постановява, че вината е в шофьора на мерцедеса. Окръжната военна прокуратура обаче изземва случая, тъй като ставало въпрос за военизирани служители. Когато Евгения получила постановлението прочела, че вината е нейна, защото е имала време да реагира.

Ноември 1999

Полицията задържа двама служители на НСО, които са обрали дома на председателя на НС Йордан Соколов. Това е вторият голям скандал с гардове на НСО, уличени в кражби от домове на висши политици.

Анонимен2
Ген. Владимиров държи с информация политици и мутри

Охранителната служба тенденциозно е управлявана като информационен мост между властта и подземния свят

Явор Дачков

Огромен скандал разтресе НСО след като стана ясно, че няколко от служителите на службата са работили частно за радиоводещия Боби Цанков и Валя Червенкова, която вестници представят като бизнесдама. Последните двама станаха известни след като срещу тях бяха извършени покушения, а Цанков е подсъдим и за измами в особено големи размери. Новината съобщи самият шеф на службата ген. Димитър Владимиров и добави, че освен уличените “частници” от службата са уволнени още няколко служители “заради съмнения и липса на доверие за предоставяне на класифицирана информация”.

Скандалът далеч надминава рамките на НСО, защото се оказа, че сред освободените служители са хора от екипите, които пазят или возят първите трима държавни мъже – президента Георги Първанов, премиера Симеон Сакскобургготски, председателя на Народното събрание Огнян Герджиков, както и главния прокурор Никола Филчев. Не бе уточнено какво точно се разбира под “липса на доверие за предоставяне на класифицирана информация”, но стана ясно, че някои от уволнените са били уличени във връзки с фигури от подземния свят. Не се разбра и точният брой на хората, срещу които и в момента текат проверки. Според едни той е 13, според други 18, а според трети около 40.

Запознати с работата на охранителната служба твърдят, че ако бъдат изгонени всички, които работят при мутрите, няма да има кой да пази държавните мъже.

Владимиров си измива ръцете

Както казахме скандалът избухна след изявления на ген. Владимиров. Той се опита да ограничи щетите като пръв извади информацията пред медиите и прехвърли цялата отговорност на набедените си служители. От неговите интервюта зрителите, читателите и слушателите трябваше да останат с впечатлението, че той е точно толкова изненадан от скандала колкото и те. Ген. Владимиров категорично отхвърли твърденията на Боби Цанков, че се познават лично и добави, че никога не е познавал никой от подземния свят. Според два източника на “Седем” обаче преди време генералът е пращал свои служители при един от собствениците на футболен клуб “Славия”и един от босовете на СИК с молба да остави в отбора неговия син Владимир Димитров Николов, който не се е представял особено добре като вратар. Пак според тях ген. Владимиров редовно е ходил на мачовете на “Славия” и там е виждал свои подчинени да охраняват видните представители на СИК – Маджо, Маргина, Димата Руснака и загиналия при атентата в сградата на “Булинс” Стоил Славов.

Запознати с управленските нрави на Владимиров твърдят, че неговата стратегия е да уволнява провинили се служители само, ако има опасност от разгласа в медиите. Не е за вярване, че ръководството на служба за сигурност не знае за извънработните занимания на своите служители, особено ако се има пред вид

Схемата

Тя е много проста. Служителите на НСО са привлекателни за босовете на подземния свят по няколко причини:

-Имат служебна карта и законно регистрирано оръжие. Никой от служителите на реда не ги спира, а колите, които управляват могат да бъдат ползвани за пренос на всякакви пратки – оръжие, наркотици и т.н.

- Няма школа, която да обучава охранители. Колкото и да е парадоксално, но в НСО момчетата влизат неподготвени, мнозина ги вземат направо от казармата, други от военните училища, а едва след няколко години придобиват професионална квалификация. След като навлязат в занаята /с парите на българските данъкоплатци/ те биват ползвани “на готово” от мутрите.

-Най-важното в случая е обмяната на информация. От държавата към престъпниците и от престъпниците към държавните институции. Това е сложна и двойна игра, в която въобще не е ясно къде минават границите между едните и другите. Само си представете, че шофьорът, който вози главния прокурор, чува всичко, което се говори в колата му и знае до най-малката подробност къде ходи Филчев и с кого се среща, вечерта отива при някой от големите престъпници и му разказва в детайли ежедневието на обвинител №1 до най-малката подробност. На другата сутрин обратното – обвинител №1 слуша как е прекарал нощта видният престъпник и т.н.

Тук трябва отново да подчертаем, че е абсурдно да се мисли, че толкова опасна игра е възможна без протекцията на ген. Владимиров. Запознати с работата в службата твърдят, че той не само, че знае за всичките си служители, които работят за мутрите, но и извлича за себе си максималната информация, която тези връзки могат да дадат.

Според нашите източници, добре запознати с нравите и традициите в НСО, връзките между държавни охранители и престъпния свят не датират от месеци, а от самото начало на прехода. Например

първата охрана на Илия Павлов е създадена изцяло от служители на бившето УБО.

Излишно е да казваме, че информацията е най-голямата сила. С това може да се обясни и дългата несменяемост на генерал Владимиров. Той винаги излизаше сух от огромните гафове и инциденти със смъртни случаи, които станаха по време на неговото управление. Фактът, че все още не е уволнен и след последния грандиозен скандал показва, че има достатъчно влияние и информация, които да го крепят на поста. Но за това по по-дробно можете да прочетете в биографичната справка за генерала и неговата служба.

Много важно е да стане ясно, че

никой от служителите в НСО не може да работи в извънработно време без одобрението най-малко на преките си началници. Те са хората, които правят графиците в службата.

За да работиш извън нея трябва да си свободен от график. Едва ли мутрите ще се съобразяват с графика на НСО, за да ползват услугите на охранителите само, когато те не пазят Герджиков. За да могат да работят и за двете страни, охранителите трябва да синхронизират ангажиментите си. Това може да направят само офицерите, които съставят графиците в службата. Срещу съответно заплащане тази “хармонизация” не е особен проблем. И като стана дума за заплащане ще трябва да кажем, че въпреки сравнително високите за страната си заплати, служителите на НСО съвсем не вземат достатъчно, за да са подсигурени. Повечето от тях са момчета, които не са родени в София. Живеят в столицата на свободен наем, а мнозина са вече семейни с по едно, две деца. Шест- седемстотин лева лева не могат да покрият и най-елементарните им нужди, а по закон те не могат да извършват никаква друга дейност, която да им подсигуравя допълнителен доход. Нито почтена, нито непочтена. Това е професия, при която си залагаш живота срещу пари, а и отговорността да охраняваш държавните институции и техните представители е огромна. Вече стана дума и за информацията, която е недопустимо да излиза извън рамките на службата. С малко пари тези неща не могат да се осигурят. Има обаче и друг проблем. Той е свързан с

тенденциозното ръководене на службата именно в тази посока.

Очевидно е, че от така организираното и ръководено НСО имат сметка единствено групировките и тайните центрове на властта. Впрочем скандалът с уволнените служители насочи прожекторите към службата, която винаги е била в сянка. Но историята й е много показателна за тайните механизми, по които бе осъществен българския преход. За тях и още за ген. Владимиров прочетете в съседния материал.

Анонимен3
А с какво се занимава персонала на бившата Външна търговия сега?
Анонимен4
Вампири, таласъми...

Даниела Горчева

"Диалог"

Седя си аз, уважаеми читателю, и пъшкам над редакционния си материал. Юни месец е, мисля си, на хората в ушите им вече се плискат морските вълни, пясъкът хрущи под нозете им, кой ще ти чете за морал, и аз да съм и аз няма да чета, трябва, мисля си нещо по-морско, по-весело, стига с тези патетични текстове, стига все за морал и за политика. Ние си знаем, че моралът е бошлаф работа, не на нас тези, виж, в бингото по- вярваме, в таласъми и вампири също вярваме и как да не вярваме като гледаме вече 14 години един вампир как продължава да броди между нас, както стотина години преди това броди като призрак из Европа. Някъде го погребаха този призрак, ама у нас, дали защото оставихме трупа му без надзор, та сигурно го прерипна котка и сега ходи из България като един тенец от радичковите разкази, дои ни умовете и душите, както тенецът дои нощем хорските крави, усуква ни поучения за морал и почтеност, както тенецът връзва конските опашки нощем, ама ние така сме си свикнали с него, че ни е станал като домашно животно и даже го оставяме да си поиграе с децата ни..

- “Бабини деветини! – ще рече на това Заяко от разказите на Радичков - Тая работа аз не я вярвам, едно време е била.”

Абе и аз не вярвах, ама на - гледам как от небитието изпълзяха едни уж погребани в миналото неща, вампирясаха и се настаниха сред нас. Ама не сме виновни ние българите, ами сигурно комунизмът у нас котка го прерипна, та вампиряса и сега ходи като тенец от радичковите разкази и докато всички спят, той не спи, ами ту строи паметници на Георги Димитров и Тодор Живков, ту прожектира насред София “На всеки километър”, ту чрез “Всяка неделя” ни връща в съветското време. Гледам и в Русия котка го е прерипнала комунизмa, та там пък съвсем вампиряса и оня ден даже и закон написа тенецът му с тенец - не може току-тъй публични събрания и митинги (то и досега много не можеше, ама сега вече и закон си има)…

Анонимен5
Браво! Отлична тема! Давай още, защото трябва да се пише и да се каже на хората! Забравата е мехлем за комунягите, а и на това разчитат, но ще дойде ден за разплата...
Анонимен6
Поетът Лъчезар Еленков получи Димитровска награда... БСП - Бургас отбеляза рождения ден на Георги Димитров с изложба, на която представи комунистическия вожд като нормален човек... “Ако има награда, която е некомпрометирана, това е Димитровската”, обяви проф. Стефан Данаилов...

През миналата седмица възкръсналите Димитровските награди бяха връчени след 16-годишна пауза. В основата на реставрирането им е Любомир Коларов, шеф на Комитета по пощи и далекосъобщения в правителството на Жан Виденов. Сред вехтия декор на музея “Георги Димитров” актьорът Димитър Герасимов, критикът Иван Цветков, авторите на сборника “Г. Димитров между възхвалата и отрицанието” и други получиха грамоти и скромни парични премии. Стотината гости – предимно хора на изкуството и партийни функционери от свитата на Живков с носталгия си припомниха времето, когато всеки награден получаваше по 6 хил. лв. Събитието съвпадна със 122-ия рожден ден на Вожда.

Анонимен7
Загрижеността на спрягания ту за възможен премиер, ту за бъдещ външен министър Станишев е обяснима. Но закъсняла. Отдавна съдържанието на кадровия трезор на социалистическата партия е в обръщение в кабинета на Кобурга. При това с личности, доказали своята “квалитетност” още в МС на Беров и Жан Виденов… Е, има и изключения… Като министърът на администрацията Димитър Калчев, който още през 2001 пое своя кръст в правителството на НДСВ, ДПС и БСП като рекламното лица на “Мултигруп”. Или като заместничката на Дикме - Меглена Плугчиева. Като германска възпитаничка след големи усилия тя успя да издейства петминутна среща и снимка на лидера Георги Първанов с канцлера Шрьодер… още преди няколко години, когато социалистическата партия беше в твърда международна изолация. Плугчиева е човекът на Първанов в МС и за нея се пише “или добро, или нищо”. Горе-долу по същия начин стоят нещата и с попълнението с “Виденови” кадри в Министерството на здравеопазването. Там

зам.-министър е Петко Салчев

фаворит на бившия седесар, а преди това и партиен секретар в БКП - д-р Атанас Щерев, който днес е депутат от НДСВ. Салчев е известен с интереса си към “здравния мениджмънт” и с това, че беше директор на възлова структура като Районния център за здравеопазване в София по времето на министър Мими Виткова. Другият заместник на здравния министър Славчо Богоев – Любомир Куманов, има още по-интересна творческа биография. Започнал работа като участъков лекар в Правец, Куманов бързо се издига до зам.-главен лекар в Районната болница в Ботевград, а в периода 1980/1984 го назначават за главен специалист в Управление “Народно здраве и социални грижи” в Столичния народен съвет. Кариерата му се развива отлично и при премиерстването на Беров. Тогава той става зам.-министър на здравеопазването и главен санитарен инспектор.

При Виденов Любомир Куманов

отново е зам.-здравен министър, но този път в екипа на скандалната Виткова. На същия пост през 2001 го издига и Симеон Сакскобургготски. Днес преминалият през три провалили се правителства “управленец” не крие, че иска да акостира и в следващия “ляв” кабинет. Но вече като министър… Дали на “Позитано”20, откъдето ни замерят с фалшивата си опозиционност, подкрепят тези му намерения?

Официалната рецепта, с която БСП ще се лекува от управленските си провали, е лесна за разшифроване. Тя напомня за навика на стогодишната партия да наднича зад

воалетката на имитационната коалиция

и когато е на власт, и когато е в опозиция. Поредната кадрова PR-акция трябва да убеди обществото, че левицата има потенциала да се консолидира. Че тя ще формира депутатските си листи въз основа на публични политически критерии. Че парламентарно представената Коалиция за България е в опозиция и следователно е алтернатива на днешното “дясно” управление. Че БСП разполага с достатъчно кадри и може да избира...

Всяка от посочените тези звучи “нормално”. Но тяхната привидна достоверност прикрива конфликти, които всички ръководства на БСП се страхуваха да формулират. И отказваха да решат. Затова ревностно критата организационна, кадрова и идеологическа криза продължава да обрича на провал дори и хипотетична възможност за успешно “ляво” управление. Клишетата на политическото говорене няма как да изковат от социалистите адекватен и действащ с механизмите на съвременната европейска политика субект. Ясно е, че “лявото” ще получи реален шанс да се “консолидира”, едва след като се изчисти самата БСП. А тя е разтерзана от интриги, едипови комплекси и зависимости. Сдържащ фактор за

канибалските партийни страсти

е перспективата на парламентарните избори. Но ходовете на “Позитано” 20 изглеждат като пресметнатата баналност, която бяга от политиката по същество. И от решаването на въпросите-тестове, които биха доказали, че БСП вече не е партията на носталгията по комунизма и Варшавския договор, на червените генерали, на назначените капиталисти, на кредитните милионери, на мутрите с бели якички и на ретроградните идеолози. Станишев мълчи, защото не смее да отговори на въпроси като:

Какво ще стане с генералското движение и кадрите на ДС, ако БСП спечели мнозинство в следващия парламент? Ще получат ли тези лица и техните кукли управленски позиции и постове в хипотетичния ляв експертен кабинет? Потомците на номенклатурните партийни кланове ли се гласят да управляват България при приемането й в ЕС? Старите кадри на ЦК на ДКМС ли ще харчат парите от европейските фондове? С какви механизми ще бъдат контролирани популистките щения на крайно левите формации, с които БСП е в коалиция и сега? Дали бившите партийни секретари и кадрите на Жан Виденов в кабинета на Сакскобургготски и НДСВ няма да бъдат сменени от протежета на Александър Лилов, Димитър Иванов и Любен Гоцев в “широкото коалиционно” правителство на БСП?

Последният вот на недоверие

който ПГ на Коалиция за България поиска, беше за провала в здравната политика на правителството. Въпреки че той не успя, лидерът на социалистите Сергей Станишев отчете пред медиите, че БСП е постигнала целите си. Кратка справка показва, че това наистина е вярно. И в момента със здравето и парите на българските граждани експериментират кадрите на БСП.

Иван Букарев, който оглави НЗОК

също е зам.-министър от кабинета на Жан Виденов. Той беше член и на УС на здравноосигурителната компания “Закрила”, която израсна под крилото на Добромир Гущеров. Преди да бъде избран за титуляр на НЗОК, Букарев ръководеше софийския клон на здравната каса. На този пост той беше поставен въпреки шумните скандали и съмнения за “прокарване на частни интереси към обществени фондове”. Дечо Дечев, който е началник на кабинета на Букарев в здравната каса, преди това последователно се подвизаваше на ръководни длъжности в “Софарма” и “Балканфарма”. Тогава той се хвалеше, че “управлява Range Rover на година и половина и е свикнал с лукса, големината, комфорта и високата проходимост на този автомобил”. Дечо Дечев е член на софийския Ротари клуб. Той, както и шефът на НЗОК Иван Букарев, както и зам.-министрите Петко Салчев и Любомир Куманов, трудно се вписва в мита за опозиционността на социалистическата партия

БСП управлява и сега. И то в сферите, в които се превъртат огромни и гарантирани финансови потоци. Такъв отрасъл е здравеопазването, където клиентелистки лобита продължават да пълнят джобовете си от нещастието и болестите на българина

Анонимен8
ЛЪЖАТА

Сегашната предизборна битка ще бъде битка на сравненията.

Затова измислицата с проваленото управление на ОДС ще обслужва социалистите.

Странното е, че говорителите на тази лъжа, начело с Петър Стоянов, твърдят, че са десни.

Но тази странност има обяснение.

Има един не толкова очевиден, но затова пък напълно сигурен начин социалистите да спечелят наближаващите избори.

Ченгетата отдавна са се сетили за него. Знаят го. И го прилагат в пропагандата си. Като действат под прикритие. Прикриват се като журналисти, политолози и политици. Творчески прилагат и обогатяват наученото от минали времена. Сега например се правят на загрижени. Загрижили са се не за друго, а за дясното обединение. За целостта, ненакърнимостта, славата, напредъка и успеха на СДС.

И най-много се е загрижил не друг, а човекът на Държавна сигурност Тошо Тошев. Също толкова загрижена и безпокойна за дясното и за СДС е слугинята му Бреза. Те препоръчват във вестника си един много особен, много вълнуващ и трогателен начин за обединение на дясното и възпиране на социалистическото.

Този начин е следният:

ВСИЧКИ ДЕСНИ ПОЛИТИЦИ И СЕДЕСАРИ ДА ОБЯВЯТ, ЧЕ УПРАВЛЕНИЕТО НА ОДС Е БИЛО ПРОВАЛ.

Няма как, значи, народът да не се впечатли от едно такова възвишено признание, от един такъв светъл пример на смирено простодушие и покайна хрисимост. Няма как да не изпадне в умилно вцепенение и няма как след това да не прогласува за едно такова чисто, просто, разкаяно, мило, затрогващо и обединено дясно.

Това изглежда наивно и глупаво поради една очевидна причина. Такова си е. И е не само наивно и глупаво, а си е направо тъпанарско.

Защото ако има някакво силно и смислено послание, което десните партии, особено СДС и ОДС, могат да отправят към хората, за да се противопоставят на социалистическия устрем към властта, то това е истината за успешното управление на Демократичните сили.

Нужно е само да припомнят, че след Жан Виденов социалистите оставиха необуздана инфлация, разрушена държавност, разбита финансова система, неудържима престъпност, недоимък и световна изолация.

Нужно е само да припомнят, че когато ОДС пое властта, в България нямаше хляб, нямаше нефт, нямаше фураж и дори не беше сигурно дали ще има отопление през зимата.

Нужно е само да припомнят, че правителството на Демократичните сили редовно увеличаваше заплатите и пенсиите, за разлика от лъжливия цар. Че благодарение на това правителство България сега влиза в Европа и НАТО. Че ОДС успя да обуздае престъпността, да възвърне държавността, да върне значението на демократичните институции и да постави основите на нова България. И че при всичките си недостатъци реформата и приватизацията бяха успешни. Иначе, при явното безхаберие на жълтите управници, страната ни отдавна да е поела пак към дъното.

НУЖНО Е ИСТИНАТА ОТНОВО ДА БЪДЕ КАЗАНА, ЗА ДА МОГАТ ХОРАТА ДА СИ Я ПРИПОМНЯТ И ДА Я ОСЪЗНАЯТ.

Защото сегашната предизборна битка ще бъде битка на сравненията. Никой вече не вярва и не обръща внимание на обещания, програми и заклинания. За 15 години и политиците, и партиите показаха какво могат и какво струват. Сега ще бъдат оценявани. Дойде време избирателите да осмислят изминалите години, да подкрепят добрите и да отхвърлят лошите. Но за какво им е да подкрепят десницата , след като всички - и комунистите заедно с Петър Стоянов, и социалистите заедно с разни бивши сини икони, и жълтите заедно с Надежда Михайлова - твърдят, че дясното управление се е провалило. И вместо да кажат истината за него те се впуснаха да задават въпроси на Костов.

Това, че му задават въпроси, е хубаво. Чудесно, гражданско, демократично и прелестно даже.Само че вече шест години се задават въпроси единствено и само на Костов. Може би защото Костов е единственият, който отговаряше на въпроси и продължава да отговаря.

Но България отдавна се управлява от съвсем друг човек. И този друг човек е господин Симеон Сакс Кобургготски. На него никой по никакъв повод никакви въпроси не задава. И той, естествено, не отговаря за нищо. И в буквалния, и в преносния смисъл на думата. С няколко простовати, известни още от времето на Луи ХІV, психологически хватки Сакскобургготски така мунщрова българската нация, че тя захвана да си харесва за премиер едно пригладено управленско чучело, което се възползва от всички облаги на управлението, без да поеме нито една от отговорностите му.

А общественото съзнание, следвайки някакви свои мътни и невнятни психотични кривини, отново прехвърля всички отговорности върху така наречения Командир. И всичко се повтаря като в мъчителен сън. Повтарят се въпросите, които при управлението на СДС задаваха и парламентарната опозиция, и медиите, и политиците, и интелектуалците, и работниците, и селяните, и държавните служители и деловите хора, и цялото съвкупно, натъпкано с гражданска непримиримост и надъхано с демократическа бдителност природонаселение. И, естествено, отново се получават старите отговори.

Като този за фалита на авиокомпания “Балкан” например. “Балкан” влиза в списъка за ликвидация на Виденовото правителство още през 1996 заради огромните си дългове. Правителството на ОДС му даде още една глътка въздух. А че е губещо предприятие, се видя още в началото на 90-те, когато го ръководеха и го източваха роднините на Милен Велчев. Всичко това беше повтаряно десетки пъти. И въпреки това все ще се намери някой неразбрал любопитник, който отново да пита за фалита на “Балкан“. И когато се окаже, че недоразбралият не е някой махленски философ или кръчмарски политикан, а Едвин Сугарев например, то мъчителният сън се превръща във виц. Защото един от управниците, които неизвестно защо и по каква линия много държаха “Балкан“ да се продаде на израелците, беше Александър Божков. А пък Александър Божков и Едвин Сугарев членуват в един и същи клуб на СДС. И Сугарев може винаги да зададе въпросите си не на друг, а на своя партиен побратим по време на някоя от интелектуалските им сбирки в “Лозенец”. При такива странности се стига дотам, че ДСБ, която уж се отцепи от СДС, защитава управлението на СДС, а пък СДС се разграничава от него и се отрича от самото себе си. Тези бърканици и чудесии си имат обяснение.

Не на социалистите искат да попречат сегашните десни водачи. Защото не социалистите са заплаха за далаверите, постовете им и общественото им положение. Преди да се създаде ДСБ, те хич не се безпокояха от социалистическото възшествие към властта. И сега се страхуват не от друго, а от новата партия и от Костов. И са готови на всичко, за да не допуснат влизането й в Народното събрание. А това всичко включва:

- сговаряне с най-отблъскващите служители и слуги на бившата Държавна сигурност като Тошо Тошев-Бор и агент Димитър. Съвсем не случайно пропагандната измислица за провала на управланието на СДС бе написана в агентурния вестник “Труд” една седмица преди Петър Стоянов да я подхване и разпространи;

- политическо сговаряне с другия агент на Държавна сигурност - Сава, и поддържане на пагубния за България етнически модел на Ахмед Доган;

- примирение с тайното прехвърляне на властови лостове в ръцете на социалистите от Симеон Сакскобургготски;

- ортаклък със сегашните властници и съучастие в далаверите им.

Такова поведение, колкото и да е укоримо, не е изненадващо. Дори е предвидимо. Мръснишките номера са неизбежни за домораслата ни политика. Те вече могат да бъдат дори забавни, ако се въприемат като мила родна картинка.

Но лъжата за проваленото управление на СДС е нещо повече от мръснишки номер и политическа подлост. То не е само предателство към една партия и милионите й привърженици..

ЛЪЖАТА ЗА ПРОВАЛЕНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА СДС Е ПРЕДАТЕЛСТВО СПРЯМО БЪЛГАРСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ.

ТОЧНО ТАЗИ ЛЪЖА ПОМАГА БИВШИТЕ КОМУНИСТИ ОТНОВО ДА СЕ ДОБЕРАТ ДО ВЛАСТТА.

ТАЗИ ЛЪЖА ДО ГОЛЯМА СТЕПЕН ОПРАВДАВА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ИДЕОЛОГИЯ И ПОДХРАНВА ИЗМИШЛЬОТИНИТЕ ЗА БЛАГОДЕНСТВИЕТО ПРИ СОЦИАЛИЗМА.

ТАЗИ ЛЪЖА, ПОДЕТА И РАЗПРОСТРАНЯВАНА ОТ ПРОКОПСАЛИ И УБОГИ ПОЛИТИЦИ, Е НЕ САМО ПРЕИНАЧАВАНЕ НА МИНАЛОТО, НО И БЕЗОТГОВОРНО ОТНОШЕНИЕ КЪМ БЪДЕЩЕТО НА БЪЛГАРИЯ.

Анонимен9
"Ние пак сме тук" в спецслужбите

Христо Христов, "Дневник"

БСП се опитва да превземе службите за сигурност година преди изборите. До този извод стигнаха СДС и ОДС след уволнението на директора на Националната служба за борба с организираната престъпност (НСБОП) ген. Румен Миланов. Няма спор - констатацията е вярна. Но с едно важно уточнение: БСП не се опитва да превземе спецслужбите, а успешно ги превзема. При това не от вчера и днес, а от три години насам.

За това, че ген. Румен Миланов ще бъде сменен, се знаеше повече от месец преди освобождаването му да стане факт. В средите на МВР се заговори, че фигури в БСП, които диктуват модата вляво, са сондирали мнения за неговата смяна и евентуален заместник. Упорито върви например слухът, че зам.-председателят на БСП Румен Петков е бил път до Пловдив, за да уговаря шефа на РДВР - Пловдив, ген. Валентин Петров да заеме мястото на Миланов. На въпрос как аргументирахте пред колегите си предложението си (за освобождаването на Миланов - бел. авт.) вътрешният министър Георги Петканов, който никога не е крил близките си връзки с "Позитано" 20, дори не направи опит да измисли нещо повече от: "Той е освободен, щото трябва да бъде назначен друг - пловдивският директор на РДВР ген.-майор Валентин Петров." "Плевенската връзка" (Румен Петков е бивш кмет на Плевен) пък е още по-очевидна: за заместник на ген. Петров е калесван директорът на РЗБОП - Плевен, подп. Мирослав Николов, който ще наблюдава контрабандата. С други думи - всичко си върви по план...

Има достатъчно на брой примери, от които може да се направи изводът, че БСП кадрува в сектора за сигурност от самото начало на управлението на НДСВ и ДПС:

През 2001 наследникът на овакантения след оставката на ген. Атанас Атанасов директорски пост в Национална служба "Сигурност" беше назначен след активната намеса на току-що избрания за президент лидер на БСП Георги Първанов, който заяви, че никой без него не може да кадрува в службите. Тогава вътрешният министър Георги Петканов в прав текст заяви, че държавният глава ще реши кой да оглави НСС, въпреки че по конституция с такава задача е натоварен Министерският съвет.

Веднага след срещата на върха в Прага през ноември 2002 беше задействана и смяната на директора на Националната разузнавателна служба (НРС) ген. Димо Гяуров, а за да му затвори устата и да си спести скандал, кабинетът го изпрати посланик в Унгария. За поста с премиерско одобрение беше лансиран депутатът от БСП Бриго Аспарухов, кадър на Първо главно управление на Държавна сигурност и бивш шеф на НРС, участвал в свалянето на правителството на Филип Димитров. Срещу назначението се възпротиви лично тогавашният генерален секретар на НАТО Джордж Робъртсън.

В началото на 2003 за и.д. директор на НРС беше назначен полк. Кирчо Киров, чийто брат е член на Висшия съвет на БСП. Няколко месеца по-късно при скандала с разкриването на българска "къртица" в Берлин германски политици директно заявиха, че не приемат назначението.

През септември 2003 Симеон Сакскобургготски отново се присети за Бриго Аспарухов и реши да го назначи за координатор на службите за сигурност. Аспарухов се отказа за броени дни от депутатското място в редиците на БСП и дори привика шефовете на служби, за да им се представи и да поиска да му бъдат издадени необходимите пропуски за достъп до ведомствата им. Кадровият ход на премиера предизвика безпрецедентната реакция на САЩ и Великобритания, която в крайна сметка принуди премиера да се откаже от решението си.

През декември 2003 след среща с ръководството на БСП министърът на вътрешните работи набързо пенсионира директора на Национална служба "Полиция" ген. Васил Василев. Той също беше оценен като професионалист и беше прибран на завет като експерт в парламентарната комисия по вътрешна сигурност и обществен ред. На негово място беше назначен директорът на РДВР - Плевен, Илия Илиев, отново сочен за близък на зам.-председателя на БСП Петков.

Шест месеца по-късно по същата процедура беше сменен и директорът на НСБОП.

Интересно е, че нито една от важните смени в МВР не стана с мотива за несправяне с работата в борбата с престъпността, въпреки че обществото има основателни критики точно по този пункт. Показателно е, че всички значими операции, за които МВР получи похвали, особено през последната година, са предимно с участието на НСБОП. Излиза, че службата поне по линия на международното сътрудничество си върши работата. Очевидно е обаче, че за да балансира, премиерът "играе" в тази сфера с две тестета карти. С едното, в което основен коз му е ген. Бойко Борисов, "играе" със западните специални служби, а с другото реди преди всичко пасиансите на БСП, като инициатор за всички рокади в МВР е министър Петканов, за когото отдавна се знае, че не обича да се допитва до професионалното ръководство в лицето на главния секретар.

По същата схема се работеше и при управлението на Беров, родено с мандата на ДПС. Тогава социалистите пак превзеха ключови позиции още преди да спечелят изборите през 1994. Фактът, че сега НДСВ и ДПС максимално улесняват задачата на БСП да се подсигури преди вота догодина, предоставяйки й на тепсия служба като НСБОП, която следи контрабандата и наркотрафика и която във всеки един момент е наясно кой, къде, от кого и колко куфарчета е получил за партийните централи, е красноречив сам по себе си. Както каза не друг, а депутат от левицата: "Освобождаването на ген. Румен Миланов е свързано преди всичко с възможностите на службата, с информацията, с която тя разполага, и с желанието на определени фактори да я контролират." Точно така е: година преди изборите БСП държи контрола върху сектора за сигурност. А този контрол означава повече информация за политическите противници и повече (не само информационен) ресурс.

Анонимен10
Възхваляването на престъпното минало на БКП е противозаконно

Подкрепете д-р Здравко Цанков!

( mail@tzankoff.de ld@webmessenger.bg )

Драги съотечественици,

През май 2000 Народното събрание гласува “Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен”, който влезе в сила с обнародването му в ”Държавен вестник”, бр.37 от 05-05-2000.

Последното постановление на закона – Чл. 4.– гласи:

“Всички действия на лица, които през посочения период [9 септември 1944 до 10 ноември 1989], са били насочени към съпротива и отхвърляне на комунистическия режим и неговата идеология, са справедливи, морално оправдани и достойни за почит.”

Ние, долуподписаните, ако понякога и да се разминаваме по някои политически въпроси, по повечето сме съгласни и това важи особено за споменатия текст на този закон.

Неотдавна в България бе създадена Фондация Георги Димитров, която има за цел да раздава Димитрови награди и да възстановява комунистически паметници.

Ние напротив потвърждаваме, че съпротива и отхвърляне на комунистическия режим и неговата идеология, остават справедливи, морално оправдани и достойни за почит и изказваме с това и нашата лична почит.

Възхваляване на престъпното минало на БКП е ново противозаконно предизвикателство, на което трябва да се опълчи всеки правомислещ български гражданин.

Поканвам ви да се присъедините с подписа си, който ще ми съобщите по някакъв начин. Освен ако държите да го направете анонимно, имената ви ще бъдат публикувани в следното издание на моя форум Здравко Цанков – по реда на получаването, а в следното му издание – прередени по азбучен ред.

Д-р Здравко Цанков

Prismexulnik На всички вярващи Комунисти и лапащи УБО-систи: 2 пъти на ден Мероприятие - гледане отново на двучасов филм за Реалния Комунизъм в Кампучия/Камбоджа, от близкото минало!
Анонимен12
Браво, момчета! Разкажете им играта на тези крадливи изроди комунягите
Анонимен13
България с две правителства?

Д-р Валери ВЕЛЕВ

“Държавата е в разпад, министърът на отбраната живее в друг свят и армията трябва да е готова да се намеси.” Няма страна в света, която безучастно би слушала подобни неща от началника на Генералния си щаб. Подобен откровен призив за участие на висши военни в политическия процес и даване на квалификации по адрес на държавни лица е най-малкото потресаващ. Прекият началник на ген. Колев – президентът, не само че не порица и не наказа генерала, но и негласно го подкрепи. За всички стана ясно, че това е позиция на БСП, тъй като президентът така и не можа да се еманципира напълно от своята партия. Дясната опозиция логично атакува шефа на Генщаба и поиска оставката му. По-интересно е обаче да се наблюдава реакцията на кабинета и на министър-председателя.

По-малко от година преди редовните избори рейтингът на кабинета е изключително нисък. Това безспорно кара някои от министрите, които имат открито амбиции да продължат политическата си кариера, да се дистанцират индиректно от премиера. Наблюдава се нещо много типично за България през последните години – дублиране на структури или институции. В момента сякаш имаме два кабинета! На единия полюс са министър-председателят и министър Петканов, които открито се заиграват с БСП и правят щедри “подаръци” в лява посока. На другия полюс застанаха министрите Свинаров и Паси, които се изказаха остро срещу ген. Колев. Те неведнъж са показвали, че политическите им планове надхвърлят времетраенето на конкретния мандат. Сякаш с тях е и Бойко Борисов, който се явява често като алтернативна кандидатура за премиер.

Макар той да отрича подобни апетити, явно го прави по-скоро от куртоазия и противниците му забелязват това. Едновременно със Софиянски и Борисов започна да получава шамар след шамар, достойни само за кандидат-премиер. След отстраняването на ген. Василев последва и ранната пенсия на шефа на НСБОП – Миланов, един човек, на когото Борисов много държеше. Левицата с помощта на Петканов вече оформя свой екип в службите и се готви за дълго окопаване в държавния апарат. Един от техните играчи, който знае твърде много и явно вече стана неудобен – шефът на НСО, също получи “поръката” да върви да си “почине” от дългата служба. Само можем да гадаем какво уютно място за почивка ще му бъде предложено. Той и ген. Михов, бившият шеф на Генщаба, са ярки доказателства с какви хора е била обградена администрацията на експрезидента Стоянов, разбира се, с неговото официално одобрение.

Сега остава да гледаме двубоя в рамките на “Дондуков” 1 и да залагаме кой от двата отбора ще наделее. Засега топката влиза само в мрежата на Борисов и компания, а Петканов и президентът се оказват отличен дует нападатели. Въпрос на време е да предценим ролята на Сакскобургготски, все ми се струва, че ако го “поставим” като старшитреньор на жълто-червения тим, малко или много ще го надценим. Ясно е, че тази жалка игра няма тенденция да приключи сама, затова чакаме последния съдийски сигнал, който да ни избави от ролята на подчинени зрители. И без това светлинното табло отдавна не работи...

Анонимен14
dobra straniza, priatna za chetene i....razmisal
Анонимен15
За злоупотребата с едно клишe

Ето как звучи едно често повтаряно напоследък клише: “ОДС имаше пълната власт за 4 години, а не отвори досиетата”. Клишето се употребява в различни вариации, най-честата от които е “Иван Костов не отвори досиетата”.

Употребявам думата клише, защото споменатите изрази не отговарят на истината, но се повтарят и приемат без никаква критичност. Преди да продължа, бих искал да кажа, че собственото ми отношение към начина, по който ОДС се опитаха да решат проблема, е доста критично. Фактът, че клишето “те не отвориха досиетата” се повтаря не само от политическите опоненти, но и от симпатизантите на новосъздадената ДСБ, говори, че наистина има проблем. Един от най-често повтаряните въпроси по време на обиколките за учредяването на партията бе именно “Защо не отворихте досиетата”. Очевидно е, че след като го задават, хората са останали с това впечатление. Ето защо ми се струва, че е важно да се повтарят фактите, а обобщенията да ги следват с необходимата нюансираност. Ако искаме да сме честни спрямо тези факти, ще трябва да заменим споменатото клише с израза “Управлението на ОДС отвори частично досиетата”, което, съгласете се, е доста по различно от “ОДС не отвори досиетата”. Основна бариера пред първия закон бе поставена от Конституционния съд. Голям натиск да не бъде огласявана част от архивите оказа и президентът Петър Стоянов. При втория опит, в края на мандата, силна съпротива бе оказана и от някои шефове на специални служби. Искам да кажа, че в едно демократично устроено управление властта, както и отговорността са споделени. За съжаление у нас все още рядко се прави разлика между различните власти, но това е друг разговор. Да се върнем на досиетата. Самата дума “досиета” често се употребява като клише и не включва целия масив от документи на бившата ДС. Голяма част от тях беше отворена. Благодарение на това колегите Татяна Ваксберг и Христо Христов направиха много добри разследвания съответно по така наречения “възродителен процес” и убийството на писателя Георги Марков. Друг е въпросът, че те май си останаха единствените или поне част от едно малцинство, които се възползваха от предоставената възможност. Именно върху това ми се иска да поставя акцент. За съжаление онези, които поискаха да видят собствените си досиета или да правят изследвания в архивите, не са мнозинство в българското общество. И още нещо. Днес сякаш всички забравиха, че именно по време на управлението на ОДС беше официално оповестена от трибуната на парламента принадлежността към ДС на ръководството на ДПС. Какво последва? На следващите избори ДПС взе рекорден брой гласове, а днес от СДС гледат на тях като на бъдещ коалиционен партньор. Именно тази демагогска употреба профанизира сериозните въпроси за миналото. От една страна, казват “не отворихте доситетата”, въпреки че самите те са участвали в управлението, а от друга - ходят на конференции и се ухажват с офицално обявените доносници на ДС. Все по-често се говори и за следизборна коалиция на СДС с НДСВ, които ЗАТВОРИХА достъпа до архивите на ДС. Освен за имоти Симеон Сакскобургготски дойде в България и за да заличи следите от престъпленията на миналото, както и да реабилитира във властта кадрите на ДС. Лично той искаше Бриго Аспарухов да заеме ключов пост в изпълнителната власт. И Филип Димитров, и Петър Стоянов, и Надежда Михайлова знаят това прекрасно. Така че ще е добре да изоставят “страховете си от нереформираната БСП”, защото на практика говорят за коалиране с най-нереформираната част от нея.

Анонимен16
Председателят на ДСБ Иван Костов пред БНР:

Фактите за отварянето на досиетата са налице

Ние /правителството на ОДС – бел.ред./ подготвихме законопроект за разкриване на документите на бившата Държавна сигурност, който беше приет и влезе в сила на 1 август 1997. В началото на август 1997 президентът Петър Стоянов публично призова правителството да не изпълнява закона докато не се произнесе Конституционният съд, сезиран от БСП.

През септември 1997 Конституционният съд отмени една част от закона и по този начин извади от него сътрудници, чиито документи бяха унищожени, т. нар. “картотекирани”. Президентът, вицепрезидентът и конституционните съдии също бяха извадени от действието на закона. Така обхватът му беше ограничен. През септември 1997 пак в Народното събрание бяха прочетени имената на всички политически дейци, чиито документи за принадлежност към бившата Държавна сигурност бяха съхранени.

По този начин стана ясна пълната зависимост на ръководството на ДПС от бившата ДС. Един народен представител напусна тогава парламентарното мнозинство, защото му бяха разкрити документи за принадлежност.

От началото на октомври 1997 всички хора получиха възможност да прочетат досиетата си, водени от стария репресивен апарат. Само за няколко месеца 20 000 души отидоха в МВР и се запознаха с тях. Така ние изпълнихме своите предизборни обещания в тази посока. Освен това на местните избори през 1999 законът беше в сила и даде възможност на политическите ръководства да проверят своите кандидати дали са принадлежали към бившата Държавна сигурност.

В началото на 2000 бе подета инициатива за разширяване действието на закона с проверки на политически личности от 1997 до 1990, както и на други публични лица. А в началото на 2001 законът бе допълнен и променен. Бе създадена специална комисия, нека да не забравяме това. Тя излезе със свои проучвания преди изборите през 2001. Тогава самото НДСВ отзова свой кандидат за народен представител, един доста известен човек.

В началото на 2002, когато комисията започна да проверява прокурори, следователи, съдии и журналисти, мнозинството на НДСВ и ДПС с гласовете на БСП отмени закона.

Още със създаването си "Демократи за силна България" поискаха да

бъде предаден архивът на бившата ДС на единствения изцяло публичен архив, какъвто Република България има - Централният държавен архив. След това внесохме законопроект за промяна на Закона за класифицираната информация, според който бивши сътрудници на Държавна сигурност не могат да работят в новосъздадената комисия, която именно защитава сигурността на информацията. След бурни дебати точно тази седмица законопроектът беше гласуван и отново беше отхвърлен с мнозинството на НДСВ, на ДПС и БСП. Това са фактите, подредени в хронологичен ред. Искам да кажа, че ще продължим да работим в тази посока. Ще разработим нов законопроект и ще го внесем в Народното събрание вероятно през есента.

Анонимен17
Моделът “Всяка неделя”: безкраен договор за безкрайно източване и манипулации

Лумпенизирането на обществото е истинската цел на срастването между мутри и медии

- След процедурни трудности и многократно настояване от ваша страна документацията на външната продукция на Кеворк Кеворкян “Всяка неделя”, излъчвана по БНТ, е предоставена на медийната комисия в парламента. Струваше ли си усилията?

- Да. “Всяка неделя” е христоматиен случай за ставащото в българската медийна среда и в частност в БНТ. Не съжалявам за времето, което употребих, за да излязат наяве тези дълго пазени в тайна договори. За жалост не получих кой знае какво съдействие от председателката на медийната комисия Милена Милотинова. Не мога да си обясня защо народни представители упорито не искат да се сдобият с информация, която засяга всеки български данъкоплатец.

- Защо смятате, че договорите на “Всяка неделя” са симптоматични за отношението на националната институция БНТ към данъкоплатците? Защо предаването се превърна във феномен на манипулираната публичност през погледа на тези документи?

- Изненадан съм от това, че от 1993 насам всички генерални директори на БНТ с изключение на Лиляна Попова пасивно са подпомагали източването на медиата. Смущаващо е и поведението на контролните държавни органи. Агенцията за финансов контрол не е упражнила нито веднъж надзор над продукциите, произвеждани от частни продуценти. Изключение прави времето от 1999 до 2001, когато е директорствала Попова. Смайващо е и поведението на СЕМ. Не мога да си обясня пасивното, а и активно подпомагане на процеса, който с основание може да се нарече “източване”. Примерът на “Всяка неделя” е показателен за употребата на вече познатите ни схеми на присвояване на държавен финансов ресурс за лични интереси. При една национална медиа обаче щетите не са само финансови. Става дума за системно и спекулативно формиране на общественото мнение в течение на много години. Социално-психологическата страна на случая “Всяка неделя” е решаваща за разбирането на т.нар. механизъм на “външните продукции” в неговите най-драстични проявления.

- С какво си обяснявате факта, че като народен представител имахте проблем с прозрачността в делата на националната медиа?

Доказателство ли е това, че депутатската институция е заплашена от фасадност?

- Няма по-прост образ за това какво означава фасадна демокрация. Ситуацията в националната телевизия се вписва в пейзажа на общата лъжа на това управление. Казусът “Всяка неделя” е ярък щрих от тази картинка.

- Кое през всичките тези години осигури статута на безнаказаност и безконтролност на един журналист като Кеворкян? Имате ли обяснения за механизма, който го превърна в символ на задкулисна власт извън предписанията на закона?

- Четвъртата власт се озова в ръцете на човек с претенцията да бъде институция, подобна на бившите тайни служби с техните задкулисни контакти и публични въздействия. Кеворкян е знак за тяхната реабилитация, въпреки официалните опити на обществото да се отърси от влиянието им. Той му натрапва институционалността на своето предаване и на самия себе си. За безпрепятственото превземане на такъв статут си има технология. Тя личи от договорите на предаването. От 1993 то е вкарано в националната телевизия с емблемата “външна продукция” преди още законово да са регламентирани правилата за взаимоотношенията на медиата с частни продуценти. Първият договор, подписан от тогавашния директор Хачо Бояджиев и от директора на някогашния Ефир 2 Георги Кузмов, автоматично осигурява на “Всяка неделя” вечно възпроизвеждане в програмата. В него има 4 странни клаузи. Една от тях гласи, че договорът се продължава автоматично за всяка следваща година, ако не са предявени обосновани претенции от една от страните. Но обосновани претенции могат да се появят само след договаряне между страните, т.е. БНТ никога не може да прекрати договора, ако едноличният тогава търговец Кеворкян не пожелае това. Дори концесиите за използване на държавна собственост имат краен срок. В случая обаче една бюджетна институция сама позволява едно споразумение с частник да трае безкрайно и безвъзвратно. По силата на същия контракт заедно с тайнствените му досега анекси “Всяка неделя” е придобила статут на рекламна агенция на БНТ. Тя може да предоставя рекламното време на телевизията на трети лица, въпреки съществуването на дирекция “Маркетинг и продажби”. Това е моделът, който беше приложен при обвързването с руския рекламен холдинг “Видео интернешънъл”. Изглежда, руснаците се опират на технология, вече отработена от Кеворкян и от ръководството на БНТ навремето. Само че тогава на него му е бил даден шанса да използва рекламно време и извън рамките на “Всяка неделя”. Предаването е получило възможността да контролира програмата на БНТ чрез докарването на рекламодатели.

От тези клаузи произтичат изгубените от БНТ дела за нанесени на Кеворкян финансови щети чрез неизползвано рекламно време. Такъв абсурд едва ли може да се срещне другаде – с публични активи и с парите на данъкоплатците да се развържат ръцете на един-единствен човек. Абсурдът продължава, независимо че от 1998 има Закон за телевизията и радиото. През април и.д. директорът Борислав Геронтиев продължи договора на “Всяка неделя” благодарение на клаузите, вписани в първия договор от 1993. Това може да се прекрати с нов закон, в който да е предвидена изрична разпоредба по казуса.

- “Разгадана” ли е тайната на анексите, осигурили привилегированото положение на Кеворкян в БНТ?

- Да. Ще спомена най-любопитният от тях, подписан в деня на сключването на договора между Хачо Бояджиев и Кеворкян. Той разпорежда, че чистата печалба от рекламни постъпления се дели 50 на 50. След това всички разпределения са ставали с протоколи за съгласие. Тарифите за реклама в предаването се диктуват от Кеворкян на базата на продължения по първоначалната матрица на договора. За него не важат общите тарифи за останалите предавания. Лиляна Попова, която се опита да защити обществения интерес, беше наказана от СЕМ, част от чиито членове останаха в сегашния му състав. Пак питам: Защо регулаторният орган прикрива всичко това? Впрочем, ето ви и едно от последните решения на СЕМ във връзка с писмо на ПГ на ОДС за груби нарушения на Закона за телевизията и радиото от страна на Кеворкян в негово интервю с говорителя на иракския въстанически лидер Ал Садр. Регулаторният орган ни уведомява, че след допусната грешка в третирането на плурализма като обект на едно предаване сега вече смята многообразието на гледни точки за “процес”. Забравя, че заради тази “грешка” вече беше уволнен журналист и си затваря очите за демонстративното насъскване на общественото мнение срещу официална позиция на българската държава, като участието й в антитерористичната коалиция.

- Защо остава без последствия фактът, че СЕМ търпи подобни нарушения на закона, след като в него е казано, външните продукции да не се занимават с политика?

- Защото органът е до голяма степен фиктивен. От СЕМ ни казват, че трябва да ги сезираме допълнително, за да осъществят мониторинг на “Всяка неделя”. Това звучи като подигравка с парламента и означава, че намесата на корпоративно-политически интереси вече не се крие. Друг пример е драстичната задкулисна експанзия на ДПС в управлението на медиите. Първият симптом беше кризата в БТА, предизвикана от хората на ДПС. После те бяха изиграни от т. нар. “атлантическо лоби” в НДСВ… В момента СЕМ се оглавява от човек, открито лансиран за поста от ПГ на Доган. Опитът за спиране на телевизия “Ден” бе реализиран под прекия политически диктат на движението. Сега го наблюдаваме и при избора на УС на радиото пак на базата на атаки от страна на ДПС. Чувам, че имало идея за лицензирането на турска телевизия в София. Любопитен съм да видя реакциите на Комисията за регулиране на съобщенията и СЕМ.

- Можете да бъдете атакуван с контрааргумента, че и по време на вашето управление бе предизвикана криза в радиото с нелепото назначаване на Иван Бориславов…

- Тогава назначаването на Бориславов бе инспирирано от неговия син Борислав Бориславов чрез Надежда Михайлова. Жалко е, че тази криза се пише на гърба на Иван Костов. Мотивите на тогавашния НСРТ станаха напълно ясни неотдавна, когато пак на територията на “Всяка неделя” бившият му председател Александър Томов каза с късна дата как се е отнасял към Костов.

- От договорите на “Всяка неделя” може ли да се проследи процеса на срастване между нелегитимни икономически интереси и официалната публичност?

- Задкулисните финансови интереси по принцип се оказват свързани с кръгове, близки до бившата ДС. Това важи и в случая с “Всяка неделя”. Източването чрез рекламно време и злоупотребата с други обществени активи на медиата става чрез фасадно конкурсно начало за назначаване на силно зависими личности в йерархията на БНТ. Така се реализира т.нар. “дистанционно управление” – винаги има един човек на управленско ниво, който е “дистанционното” устройство в ръцете на подобни групировки. Те задоволяват финансов интерес и участват в спекулативното формиране на обществено мнение.

- Казахте, че връзката на Кеворкян с бизнесмена Васил Божков по прякор Черепа е пример за олигархично обвързване под маската на законосъобразността. Сега имате ли сигурност за твърдението си?

- В договорите се вижда пряката връзка на “Всяка неделя” с “Еврофутбол”, собственост на Васил Божков. Става дума за общи

корпоративни интереси на гърба на националната телевизия, които водят и до идейни въздействия. Все ми се вярва, че ще се намерят хора от парламента, изпълнителната власт и от съдебната система, които ще дадат отпор на подобни зависимости. Призовавам и новия директор на БНТ да прекрати новия договор с Кеворкян, сключен в нарушение на закона без конкурс. Да го направи независимо от възможните нови жалби в съда. Впрочем, когато аз и колегите ми призовахме медийната комисия да атакува отделни административни актове в БНТ чрез Върховна касационна прокуратура, останахме сами.

- Как си обяснявате това?

- Със страх. В разговори с бивши членове на СЕМ разбрах, че страхът от Кеворкян съществува. Той упражнявал нещо като телефонен тероризъм, заплашвал. Това се оказа възможно, защото зависимостта от ДС в лицето на човек като Кеворкян остана неосъдена. Механизмът на това привикване към страха се крепи на заплахи и на корумпирането на институции и хора. Комбинацията се оказа работеща на различни институционални нива. Образува се сплав между “сиви” бизнесмени, притежаващи финансова мощ, и телевизионни персони, много от които се оказаха зависими от ДС. Тази спойка направи общественото мнение уязвимо и податливо на манипулации. Няма да спра да се питам как е възможно водещ журналист да се държи като мутра? Лумпенизирането на обществото си остава истинската цел на срастването между мутри и медии.

- Къде е изходът?

- В последната година и половина експертният сектор се изказва критично към закона, към ставащото в обществените медии и във “Всяка неделя”. Адмирирам поведението на Медийната коалиция, която работи над нов закон и все по-смело изговаря съществуващите проблеми. Комисията по мониторинг на ЕС е наясно с проблемите в медийната ни среда. И ако те не бъдат преодолени, всички българи ще платят висока цена.

Анонимен18
Х О Р О Ш О

Liljov19
Александър Лилов беше категоричен, че партията на Иван Костов ще влезе в следващия парламент. ДСБ е сериозен фактор в развитието на дясното политическо пространство, коментира червеният стратег.
Анонимен20
Анонимен21
Това и в Америката го няма, само в БГ и Русия естествено, нали от там се учиме.

Гръмнаха полицай с 8 патрона в лицето

Офицерът одраскал с жигулата си мерцедеса на двама бандити

ШУМЕН. Полицай оцеля по чудо, след като бандити изстреляха от упор 8 газови патрона в лицето му. Инцидентът е станал в автосервиз по пътя за шуменския квартал Дивдядово в петък следобед, съобщи шефът на РДВР полк. Диян Нанов. Офицерът, чието име се пази в тайна, бил със служебна жигула без обозначителни знаци. При маневра на заден ход полицейската кола леко закачила калника на мерцедес, който също се движел назад. В следващия момент 33-годишният шофьор на лимузината и спътникът му изскочили от автомобила и се нахвърлили срещу полицая. Поискали му 50 лева за драскотината, след което единият от нападателите извадил газов пистолет и го ударил по главата. После изпразнил пълнителя в лицето на офицера.

Пострадалият е откаран в болница с наранявания в областта на главата. Има и обгаряния заради близкото разстояние, от което са произведени изстрелите, но няма опасност за живота му, съобщиха лекарите.

Веднага след инцидента нападателита са избягали. Двамата са изоставили мерцедеса в близост до автосервиза и са продължили с друга кола в неизвестна посока. Полицията е установила, че това са 33-годишният Орлин Узунов и Христо Христов (24 г.). Двамата са криминално проявени и са обявени за издирване, съобщиха от РДВР-Шумен.

Анонимен22
Кадрилът на червените кадровици

Живан ИКОНОМОВ

Кадрилът е танц, при който партньорите периодично се сменят, но танцуващите са неизменно едни и същи. Нещо такова наблюдаваме вече 15 години на българския политически дансинг. Оркестърът свири, политиците танцуват и между тях неизменно присъстват физиономиите на старите ченгета от Държавна сигурност. С невероятните си изпълнения през последната година те определено събраха овациите на публиката, която видяла-недовидяла, разбрала-недоразбрала гледа шоуто да продължава, пък после да става каквото си ще. Точно този обществен непукизъм, близък до нихилизма, позволи на червените кукловоди да превърнат системата за национална сигурност в танцова площадка и отново да пласират на дансинга личности, които отдавна трябваше да са изгонени от залата.

БСП ЗАВЛАДЯВА СЛУЖБИТЕ

Заиграването на БСП с армията и специалните служби не е от вчера и няма да свърши утре. Такава е историческата логика. Проблемът е, че надушили аромата на властта и радващи се на мълчаливата подкрепа на премиера, босовете на левицата съвсем му отпуснаха края. Публично афишираната подкрепа за началника на Генералния щаб ген. Никола Колев доведе до безпрецедентно негово изявление с намеци за преврат, след което не последва нищо. За подобни действия в цивилизования свят незабавно разжалват и уволняват. Покрай шефа на НСО ген. Димитър Владимиров изгърмя и ръководството на НСБОП и дори ген. Румен Миланов да заеме мястото на Владимиров, резилът няма да е по-малък. Защото на неговия пост вече се мъдри досегашният шеф на РДВР - Пловдив, Валентин Петров – поредното протеже на зам.-председателя на БСП Румен Петков. Същият вездесъщ Румен Петков, който преди половин година назначи друг свой храненик – директора на РДВР – Плевен, Илия Илиев за шеф на националната полиция. Всеки момент се очаква от плевенската шапка да изскочи още един заек, който ще бъде заместник на Валентин Петров в НСБОП. Като прибавим към така формиралата се компания директорите на разузнаването и контраразузнаването, изпитаните кадри на ДС Кирчо Киров (с брат член на ВС на БСП) и Иван Чобанов, като притурим шефовете на повече от половината районни дирекции на вътрешните работи в страната и хората, отговарящи за информационните масиви в силовите министерства, ще видим, че БСП не само реално е във властта, но и участва в управлението на най-деликатната сфера, каквато е националната сигурност.

Едно е безспорно – това не би могло да се случи без съгласието на министър-председателя, независимо дали то е доброволно, или му е наложено.

А СЕГА НАКЪДЕ?

Независимо от всичко, ако искаме поне в по-далечното бъдеще проблемите на сигурността да се решават от хора с чисти ръце и без политически уклони, са необходими поне две неща. На първо място, трябва да се изработят и приемат такива закони за специалните служби, които ефективно да не допускат партийна и каквато и да било друга политическа или корпоративна намеса в тяхната работа. Не е тайна, че апетитите към НСБОП се подклаждат - веднъж от политически интереси заради контрола върху натрупаната информация, и втори път – заради контрола на контрабандните канали, митниците и прочие, където вече политиката се преплита с корпоративните интереси.

На второ място, и това ще бъде най-трудно, трябва да се неутрализират повече или по-малко законспирираните агенти на комунистическата Държавна сигурност, чиято еманация е генералското движение в БСП. Без да бъдат демонизирани, членовете на това т. нар. движение продължават да дърпат конците в БСП, в силовите министерства и особено в Министерството на външните работи и точно благодарение на тях около името на страната ни непрекъснато трещят скандали.

За да се случат и двете неща, има едно задължително предварително условие и то е свързано с отварянето на архивите на специалните служби до 1992 г. Тогава ще стане ясно кой - кой е и с каква работа ще е най-добре да се занимава. И това няма да бъде “лов на вещици”, а възможност за реабилитация на неопетнените служители на ДС, които ще могат спокойно да работят за държавата. Естествено, който е вършил безобразия, не дай Боже, престъпления, не трябва да има място в съвременните специални служби и държавната администрация. И ако сега се върнем към библейското “по плодовете им ще ги познаете”, вижте кой как гласува в парламента, щом се отвори дума по повдигнатите въпроси. Вслушайте се в позициите на министрите, на премиера и на надпартийния президент на републиката. И ако успеете да видите и разберете истината, първото, което ще ви се изясни, е, че с изключение на периода 1997–2001 г. БСП не е излизала от управлението на страната. Че всички провали във външната и вътрешната политика, в икономиката, особено в сферата на голямата приватизация, са свързани по един или друг начин с интересите на хора, обвързани с бившата ДС, с интересите на онези, които акушираха при раждането на българската мафия.

Овладяването на специалните служби от БСП, на което сме свидетели, е само част от голямата игра за бъдещето на България. В крайна сметка последната дума трябва да имат избирателите.

Know How23
Ot dosta vreme pisha po forumite, che BK(S)P ne e izpuskala vlastta pod edna ili druga forma ot 9 Septemvri 1944 godina nasam. I che celiat t.nar. "prehod" e prosto operacia po prevrushtaneto na bivshite komunisti v suvremennite kapitalisti bez da se izpuskat lostovete na vlastta. Nameri se nakraia niakoi da go napishe i v statia. Bravo - 10 godini po-kusno. S ugovorkata, che periodut na upravlenie na SDS 97-01 bil izkljuchenie. Dokolko SDS e bil realno na vlast si lichi ot provala mu da otvori arhivite na DS. I provalut mu da spre zagrabvaneto na durzavnata sobstvenost ot bivshite komunisti. I provalut mu da razkrie privatizaciata na vunshnia dulg ot sushtata chervena mafia. I provalut mu da podmeni kadrite v administraciata, armiata i specialnite sluzbi. Prez tova vreme v mestnata vlast BSP si ostana betonirana. Izvod-chervenata mafia si ostana osnovniat upravlencheski faktor v stranata i dori uspia chrez podrazdeleniata si (SIK i drugi) da korumpira kadrite na SDS, koeto taka ili inache beshe suzdala na Kruglata masa. Predpisaniata na Ibrishimov sa wet dreams na pulen idiot. Arhivut na DS ne moze da se otvori poradi niakolko prichini: 1. Komunistite i sega sa na vlast i niama da go dopusnat, 2. Arhivut e oposkan - nai vaznite agenti ne sa tam otdavna, 3. Silata na chervenata mafia ne e tolkova v agentite, kolkoto vuv lichnostite na kljuchovi pozicii, koito sa bez agenturni dosieta, no sa neini hora. Posleden primer - Milen Velchev, koito vchera zaiavi, che NDSV triabva da si partnira v budeshteto upravlenie na durzavata s komunistite. Oshte edin ministur se razkri kato tehen chovek i veren sin na bashta si. A ima oshte mnogo takiva i te suvsem ne sa agenti s dosieta. Izobshto BKP po star totalitaren obichai durzi vsichki znachimi karti i na ostanalite psevdo igrachi e razdala sedmaci i osmaci, kolkoto da se suzdava vpechatlenieto, che v BG ima mnogopartiina sistema. Takava niama. The ex-communists are in charge. V edno Ibrishimov e prav - che v kraina smetka poslednata duma imat izbiratelite. No propuska da otbeleji, che te ne sa osobeno sklonni da othvurlait BSP za suzalenie, koeto oznachava, che vsichkite mu tam pozelania za otvariane na arhivi i reformi v armia i specialni sluzbi shte stanat na kukovo liato.
Внуче24
Всички десни вестници пишат как кадри на комунистическата Държавна сигурност заемат постове в ръководството на полицията, на НСБОП, в армията. НДСВ явно нехае за това или всичко става с негово съгласие. СДС не предприема нищо против, ДСБ също не предприемат нищо. Народът не може да излезе спонтанно на площадите и да измете от полицията и НСБОП, Кирчо Киров, Илия Илиев, Иван Чобанов и другите. Няма революционна ситуация в България. Но ние имаме съюзници от НАТО. Там са хора, които са заинтересовани да няма бивши от Държавна сигурност до достъп на тайни на НАТО или на отговорни постове в армията, полицията и НСБОП. Сигурно има начин десните сили и НАТО да координират действията си, за да излязат хората на улицата и тези бивши "десари" да напуснат тези постове. Или НАТО да настоява за това. За всичко има начини. А не като Миглена Ангелова от "Искрено и лично" по БТВ да въздишаме безсилно и да казваме "А-А-А-Х" . Има кадри, които се обучаваха в САЩ, Англия, Германия - нека те да застанат начело в полицията, армията и службите. НАТО да помогне за това. Има елегантни дипломатични начини да се подскаже това на българските политици от НДСВ и ДПС, защото тези хора сега са в "девета глуха линия".
Анонимен25
Всеки, който вижда по-далеч от носа си е разбрал, че комунистите се разпореждат в България от 1944 насам. Всички "партии" днес са компроизводство, включително и С-2, и СДС. Единствен Костов досега не е дал повод за съмнения относно политическата си принадлежност.

Колкото до последната дума на избирателите - още й сърбаме попарата на тая дума от последните избори.

Анонимен26
Know How,

явно се изживяваш като специалист по архивите, но някакси не успявам да схвана основната мисъл в постинга ти, явно нещо ми убягва и не разбирам какво всъщност си написал и най-вече - защо?!

Твърдението, че Костов не бил отворил архивите на ДС е нелепо/ всъщност точната дума е - идиотско/ и точно поради това така усърдно се разпространява чрез вестници, радиа и телевизии, хит е на всякакви тлаки и седенки. Ако проявиш интерес - ще ти обясня защо наричам твърдението идиотско и защо го НАБИВАТ в главите на българите така всеотдайно и неотстъпно.

И - стигаме до главното: като как си представяш отварянето на архивите на ДС? Нямаш ли следната представа: товарят папките на камионите, складират всичко в библиотеката, там народът се стълпотворява, чете, сумти и се подхилква...? И КАКВО ОТ ТОВА? Какво следва след сумтенето и подхилкването? Какъв е резултатът? Защото ВАЖЕН Е РЕЗУЛТАТА, всичко друго си е просто сеир и нискочелие! Какво ще се случи на комшията ти Драган, за който прочетеш, че е доносничил на милиционерите на БКП? Защото самите милиционери ние си ги знаем - и аз ги знам, и ти ги знаеш - в архивите са само доносниците. Та пак питам, вече настойчиво - какво ще се случи на доносника Драган?

За да те улесня, ще припомня един факт който по някаква причина ти убягва: според постановлението на новоприетия от НС закон министърът на вътрешните работи в правителството на ОДС - в случая Богомил Бонев - прочете от трибуната списък на депутати - доносници на милиционерите на БКП. В списъка между другите имаше един от ОДС, той си подаде оставката и си замина! А останалите от списъка? Та там беше ЦЯЛОТО РЪКОВОДСТВО на етническата партия ДПС, воглаве с тартора й - Меди Доганов! Ибрикчията на Меди - Юнал Лютфи - до 1991год. е получавал ПАРИ ЗА ДОНОСИТЕ си от милиционерите на БКП, въпреки че вече е депутат в българския Парламент, а самата БКП свенливо и по навик се преименува?! КАКВО ПОСЛЕДВА ОТ ТОВА? Ето, знаем че цялото ръководство на ДПС е от доносници - и какво от това? Тези хора управляват България и се готвят да я управляват не просто докато са живи, а да предават властта си на деца, внуци и правнуци...

Та същото ще се случи и на комшиятя ти Драган, когато прочетеш доносите му!

Мисълта ми е - не е нужно да удовлетворяваме сеирджийските си нагони, а да преследваме резултата в работата си!

Като начало - кажи какво трябва да се случи и на комшията ти, доносника Драган, и на комшията ти, милиционерът на БКП - Петкан?

Know How27
Jivan Ikonomov e psevdonima na Ibrishimov ot oshte.info. Veroiatno zaradi temata dosieta e reshil da go igrae konspirativno. Ne shvashtai komentara mi kato otrichane na avtora, toi e mnogo nacheten i ingteligenten jurnalist. Kolkoto do poslednata duma na izbiratelite - oshte surbame vsushtnost poparata ot purvite izbori. Te biaha reshavashtite za reformite. Te uzakoniha komunistite i im dadoha vuzmoznostta da se reorganizirat bideiki na vlast. Tezi izbori predopredeliha muchitelnostta i provala na posledvalia prehod. V stranite ot Iztochna Evropa kudeto komunistite biaha otviati nai-kategorichno na purvite demokratichni izbori se izvurshi kachestven prehod, tui kato komunistite ne mozaha da poprechat na purvite pravitelstva da reshat v priemliva stepen vuprosite s privatizaciata, tainite slujbi i instituciite. Kogato socialistite se vurnaha po-kusno na vlast, veche imashe ustanoveni mehanizmi na demokratichnata durzava, koito ne pozvoliha gafove ot tipa Videnov. Dalech sum ot misulta, che tam bivshite biaha napulno neutralizirani, no v kraina smetka prehoda beshe uspeshen. Zatova sega izostavaneto na BG ot Chehia spored dokladite na S.Fisher e nai-malko 10 godini.
Know How28
Scorpio, suglasen sum che rezultatut e vazen. Kakto az samiat obicham da kazvam: "Po rezultatite shte gi poznaete". Dalech sum ot misulta da predlagam kljukarsko otvariane na arhivite s dosietata. Celta, a suotvetno rezultata, triabva da bude kuklovodite ot DS da ne mogat da upravliavat chrez minaloto im agenti, koito sa ili na vlastovi pozicii ili mogat da formirat obshtestvenoto mnenie. Tova e rezultata, koito triabvashe da se postigne no ne se poluchi pri Kostov. Za celta triabvase i dosieta da se otvoriat - kato v Chehia i Germania, i zakon da se prieme, che koito pritezava i izpolzva kopia ot takiva otiva direktno na sud za politicheski shantaj za 15 godini i t.n. Biaha napraveni niakakvi zalki opiti s komisia i slab zakon za lustracia i nishto ne se poluchi. Tova e rezultata ot upravlenieto na Kostov - NISHTO ne se poluchi nakraia. Chervenata mafia pak naddelia ako izobshto moze da se tvurdi, che e bila pritisnata. Prav si, che nie i sega znaem koi ot komshiite i kolegite sa donosnici i chengeta i nishto ne sledva ot tova. Vsushtnost tova e FUNDAMENTALNIAT problem - che bulgarite ne othvurliha kategorichno komunistite i ako sega Tato se vdigne ot groba i otide na izbori kato im obeshtae, che shte vurne staroto, she se poluchi kato na izborite sus Simeon. Tragediata v momenta e, che niama chitava diasna alternativa i vsichko e komprometirano. Narodut niama da izleze na ulicata kakto pishe Vnuche, no triabva da si generira sobstvena alternativa - t.e. da si izdigne chisti lideri (nali znaem koi sa chengetata i donosnicite) i da se sformirat 1-2 novi partii. DSB pretendirashe da stane tazi nova alternativa, no ne se poluchi, tui kato si se okaza partia na i za Kostov. Tazi partia nov elektorat niama da privleche i shte se borichka sus SDS za tehnite zabludeni dushi. SDS veche gi opbiavi (po tochno tazi prichina)i za vragove. Poluchi se prelivane ot pusto v prazno. Ako vliazat v Parlamenta shte triabva da cherpiat, no ne tova e celta. Celta e nedopuskane na komunistite do vlastta, a tova desnite pootdelno i v kombinacia ne mogat da postignat. Te prosto sa otpisani ot demokratichnite izbirateli i NISHTO ne mogat da napraviat za da im poviarvat. Tova e - ili shte ima realna nova alternativa ili...Ima oshte edin fundamentalen problem, za koito veche pisah. Agentite i chengetata ne sa nai-strashnoto orujie na chervenata mafia, a tehnite "neopetneni" hora na vsichki kljuchovi pozicii, koito praviat kakvoto im se naredi ot Centura. Sega veche se vrushta v BG i kohortata na decata im zavurshili dobri universiteti na Zapad i pridobili nakakuv opit - Velchev, Vasilev, Ezekiev i t.n. Te niamat dosieta estestveno, ne sa bili chlenove na BKP i sa si napravo kato novi. I Zapadut gi priznava kato tehni produkti i partniori, a i obektivno ne mogat da budat osuzdani za tova koi sa roditelite im. Izlishno e da pisha na kogo slujat obache. I kolko sa alchni i kakvi iztuncheni nomera sa ovladiali. I kak si imat veche nachalnia kapital. Agentite i donosnicite otdavna ne sa nai-golemia problem v BG. Chervenata mafia e zaela oshte po-kljuchovi pozicii, nie prosto obsuzdame neaktualni problemi.
Анонимен29
Криминализиране с цел

Проф. Енчо Мутафов

Последните 13 години от националния ни живот преминават под знака на едно необратимо превръщение: на комуниста в капиталист. То би следвало да бъде сътресение за комуниста. а е сътресение за държавата. Днешният капиталист е бивш човек на партийната върхушка и на Държавна сигурност, т.е. застъпник на колективната собственост и враг на частната собственост. Днес думите застъпник и враг си смениха местата.

Това превръщение криминализира България на всички нива. То е умишлено, на новите капиталисти е нужна такава България. Криминализирането не се измерва само със стрелби, бухалки и хероин. То е избиване на мътна енергия в цялото общество. При тази енергия ограбването на държавата от героите на нашето време става съвършено ненаказуемо. Това се извършва зад паравана на карикатурната ни демокрация. Карикатурна е, защото се превърна в свобода за криминалност.

Капиталът на България бе разпределен сред няколко стотин души по двата традиционни начина: от ”наследство”, с прословутите “куфарчета на Луканов” и с насилие. Криминалната ситуация, в която изнемогва България днес, се определя от предварителен план за превръщането на тоталитарните идеолози в икономическа сила. Това може да стане само ако се размаже реалната съпротива. А размазването най-добре се реализира чрез подмяна на опозицията.

1.

Подмяната на всяка опозиция, сиреч на гражданското общество бе главната задача на сценария, създаден от мозъците на КГБ още в началото на 80-те години. Тогава им стана ясно, че експериментът с комунизма е приключил неуспешно и трябва да се премине към друга историческа задача. Нейният старт бе изнасянето на национални капитали и обучаването на млади хора за утрешни капиталисти. Огнян Дойнов изнасяше, Милен Велчев се обучаваше.

“Промяната” имаше красиви имена – нежна революция, демократизация и наличие на опозиция. Постепенно красивите имена увяхнаха – “нежната революция” бе вътрешен преврат; “демократизацията” е криминална свобода; “опозицията” бе една отгледана от ДС организация.

Първото – за “революцията” – го знаят и децата, второто ще се изясни нататък, третото се нуждае от неемоционален анализ. Него ще опитам да направя аз, изживял радостната възбуда от промените и наивната надежда (употребявам мека дума, за да се пощадя) в СДС като “демократична опозиция”; очаквал като много други сънародници, че отечеството му ще стъпи на краката си и ще върви по свой път.

СДС се оказа един от лостовете за преображението на комуниста в капиталист и за криминализацията на страната. Как? Като умишлено не им пречи; като извзе функциите на истинската опозиция и се превърна в удобен официален заместител, в подставено лице. Пръв лидер на СДС бе марксист, който бе избран за президент с червени гласове. Какво можеше да се очаква след такава гротеска, възможна само в България? Нищо. Нито един закон на “демократичните сили”, който да е потърсил отговорност за десетилетните комунистически престъпления срещу България; нито един закон, който да отвори досиетата; нито един закон, който да е сложил на колене престъпни групировки и деяния; нито един закон, който да дири сметка на всеки лев с неясен произход… Това, че БСП не е и помисляла за такива закони, е естествено. Но защо се оказа така естествено и за “опонента” й СДС? Каква опозиционна сила имаше в Латвия, където със закон забраниха на бившите комунисти да се занимават с едър бизнес и да не преподават в университети и училища? Вместо латвийската безкомпромисност много от нашите “демократични сили” се възползваха от възможността да се облажат от корупцията и грабежа. Повечето от тях са пак бивши или синчета на бивши. Ако им направя списък, ще ми трябват няколко страници. Само СДС “не знаеше” за тях.

Повтарял съм го много пъти и няма да спра да го правя: половин столетие насилие над България не може да се хвърли в историята. То е зловещо настояще. Гражданско общество, демократични сили означава първо опозиция срещу това насилие.

Нонсенсът “официална опозиция” бе предназначен за обратното. СДС изобщо не застана пред недоволната част от българите. Правеше го само формално и твърде комично преди избори. Съюзът бе стръвно контролиран някой да не го отклони от предпоставения път; внимаваше се да не надделеят в него и във вестника му лоши сили. Юздите се отпускаха, понякога и на ръба на допустимото. Най-много свобода бе дадена да се ругае комунизмът и дори поименно самите комуни­сти. Бе дадена свобода за митинги и други протести. Там често говореха юнаци със славно минало и уредено настояще на несменяеми – А. Доган, К. Тренчев, Г. Марков, Сн. Ботушарова, Ст. Ганев.

На първо време бе дадена свобода за вестници и книги. Сценарият знаеше, че те ще бъдат задушени икономически. Днес ги няма “Век 21”, “Литфорум”, зеленото “Земеделско знаме”, “Ден”, “Подкрепа”, “Начало”, “Всяка неделя”, няма ги издателствата, които стартираха с висока култура на книгата. Бе задушен дори вестник “Демокрация”. Вече нямаше защо да го пълнят с ченгета. Свлякъл се до недоносче с пет хиляди тираж (по мое време бе над сто хиляди, който при реално разпространение можеше да бъде три пъти по-голям), той накрая си отиде там, откъдето дойде.

Останаха вестниците, които само промениха заглавията и обема на “Работническо дело”, “Отечествен фронт”, “Кооперативно село”, “Земеделско знаме”, “Народна младеж”. “Труд” си остана “Труд” – защо да си мени фирмата? Защо да се обезтошовява?

2.

В новата ни действителност се ширят признаците на капитализъм от 18 век. Грохнали соцпредприятия се сринаха заради превръщането им в плячка за новите криминални герои. Героите са от двете страни на медала – от “ляво” и от “дясно”, след като няма нито ляво, нито дясно. Много банки се поддуха с народни пари, които отидоха в червените джобове на безскрупулните кредитни милионери. СДС на власт върна ли тези пари? Безразличието към народни притежания изостави и земята – целта е същата. В много села на Майка България вече не се засява нито декар. Келеме, буренаци – истинска метафора за криминална България в лапите на капитализираните бивши. Да се изкупят предприятия от клиентелисти е много лошо. Но представяте ли си българската земя да се изкупи от турци и руснаци? Не се съмнявайте, ще стане.

Капитализираният комунист е пак комунист, но вече като “бизнесмен”. Вместо прехода, който искахме, в България се извърши преход от комунизъм към посткомунизъм. При комунизма бяха възможни определени неща, в посткомунизма е възможно всичко. Посткомунистическата криминализация на страната се извършва отгоре до долу. “Отгоре” е старателно бранено от закони, които да не пречат на престъпленията на т.н. босове, а “долу” в българския човек бе отприщена криминалната енергия. “Долу” мрази до дъното на душата си “горе”, но по същество е окуражено да върши същото в дребен мащаб.

Престъпността може да се контролира от законите – но те не го вършат. Обслужващи престъпността, те са нарочени за целта. Тъй наречените народни представители лобират за определени криминогенни интереси и са безразлични към закони, които стопират такава енергия.

Престъпността може да се контролира от държавата – но и тя не върши това. Обслужваща престъпността, тя също е нарочена за целта. Нейните институции (парламент, полиция, съд, министер­ства, кметства) действат в синхрона на орел, рак и щука.

Престъпността може да се контролира от обществото – но при липса на първите два контрола третият е невъзможен. Обще­ството може само да се гневи и тъй като е безсилно, го затиска апатията. Криминализацията на посткомунизма държи тази апатия като най-висша своя задача. Мисля, че я постигна в излишек.

3.

Главната цел на тоталитарния режим бе притежаването на държавата. Същите, бившите, я притежават и днес. Идеологията, чрез която се срастваха партия и държава, се превърна в пари, с които срастват каквото си поискат. На обществото бе внушено безразличие към деянията им в комунистическо време и досада от всеки, който се обръща към тези въпроси. Наскоро една бивша доносница се гневеше, че пак развявали мухлясалите аргументи за ченгета, сценарии и подобни. Аз лично не се вълнувам от такива квалификации и се връщам настойчиво към голямата причина за злините на страната ни. Докато деянията на бившите, които са сегашни, не бъдат възмездени, докато не се разкрие истинската същност на това зло, обрасло в нови форми, страната ни ще тъне на дъното. Европейският съюз ще ни извади от това дъно и ще ни хвърли в друго.

При комунизма държавата бе държанка, примадона и склад за номенклатурата. Днес тя е същото притежание на същите лица. Тогава ставаше с тоталитарно насилие, сега става с икономическо насилие. При комунизма човекът бе винтче в системата, днес е мишена на беззаконието. Държава той няма. Тя е в ръцете на новокриминалните, които и преди, и сега не само я притежават, но са готови с проточена лига да я поднесат на “освободителката”. За тях е изгодно България да не излезе от злокобната руска гравитация.

Руските домогвания към малка България имат дълга история. Левски предупреждаваше: Който ни освободи, той ще ни зароби. Веднъж Родината ни бе подготвена да падне като зряла круша в лапите на северната мечка. Спаси я Стамболов. От сталинизацията нямаше кой да я опази. Дойде последният период на новата ни история. В него нямаше кой да опази опозиционната енергия – пречеха подставените лица СДС и неговите предтечи.

Изключението бе Иван Костов. Той пожела най-скъпото, което северната мечка няма да позволи на никаква цена – пълната ни независимост и най-вече от тях. Той опита да организира СДС и като опозиция, и като власт срещу тях и сполучи в някаква степен. Пресече им пипалата на много места. Но това му струва скъпо. Срещу него бе организирана една от най-срамните хайки в цялата ни история. На всички нива – медийни, властови, партийни, обществени; агресивно, истерично, с много пари за действащите лица. Три-четири години вече шайката не спира да лае срещу него. Опасен е, трябва да се обезвреди. И то тъй, че да не се появи.

Дотолкова се разтревожиха, че решиха: дори “отчувана опозиция”, СДС трябва набързо да се разстрои. За да не го оглави “оня”. Сложиха начело Надежда Михайлова. Безлична като политик, тя се оказа ловък апаратчик. Щом Амелия Личева е интелектуалната й сила, а човекът с невероятно интелигентната физиономия Никола Николов икономическата, смятайте другите. Но всяко зло за добро. Точно такива апаратчици събуждат по отрицателен начин гражданите в хората.

Иван Костов, който за ужас на шайката пак се появи, ще продължи да работи и, сигурен съм, пак за същото. Надеждите за опозиция и за гражданско общество не са погребани. Горкият “Труд” – ще трябва да се радикализира още по-решително със своето главно ченге. Агент Димитър ще изкара Костов виновен за азиатския грип. Агент Сава пък, изял доста шамари от Костов, може да пофилософства на тема “Иван Костов и турското поражение при Виена”.

Да ги оставим тия. Много хора в обезнадеждена и криминализирана България се питат ще успее ли Иван Костов? Отговор нямам, но имам препоръки. Първата е да се обкръжи с несервилни интелектуалци и решително да не допуска политически хомонкулуси. Христо Бисеров и Йордан Цонев са христоматийни примери, но не са само те. Те и други печално известни екземпляри са продукти на Костов. Ще се появят ли пак такива? Като гледам как край него се навъртяха лица като дупнишкият Стойчо Кацаров, се опасявам от старите грешки на Костов. Затуй се питам дали ще се намерят хора, които да му ги кажат в очите? (Аз например съм готов. Този човек, сигурно са разбра от няколко мои статии през последните две-три години, ми е свиден. Амбиции за власт и облаги нямам и ще бъда откровен и може би полезен.)

4.

След опасния “рецидив” Иван Костов бяха нужни радикални действия. Хвърлен бе последният коз – Симеон. Овластяване на бивш монарх се допусна само в България и всеки ще се досети какви мижитурки осигуриха новия български уникат. Симеон е поредното преображение на героите на нашето време. След като комунистът стана капиталист, защо царят да не стане премиер на република? Грозно и отвратително, един от най-отвратителните сюжети на новото време. Той заработи веднага срещу гражданското общество и реалната ситуация за политически субекти. Бащичко!…

Сценаристите добре знаеха две неща. Едното е, че това население все иска някой да го оправи и ще протегне възторжени ръчички към мадридския натрапник. Другото е за какво ламти Кобурга. Вече му върнаха имоти, които не са негови, които са една десета от майка България и където дърветата се изсичали безмилостно. На два Кобурга издържахме, третият – най-мрънкащият – ще се окаже най-злият за нещастна България.

Щеше ли “царят” да се върне на власт, ако имаше опозиционна сила и гражданска нетърпимост? Не. Но тези нагласи в обществото бяха погаснали след изблиците в началото на 90-те.

Най-добрата работа за погасването и за усилената криминализация на страната свърши подмяната. Още преди преврата трябваше да се създаде Комитет за Русе, Клуб в подкрепа… (вече не помня нелепото му название), Екогласност – предимно от недоволни комунисти и от активисти на бдителната ДС. Това, че в тях с наивни представи за дисиденство се включиха и други хора, не променя нещата. Сред тях съм и аз и намирам членството си в Клуба за един от позорните моменти в живота ми.

Предтечите създадоха СДС и нишата за опозиция бе запълнена. Оставаше само “пълнежът” зорко да се следи. Това ставаше чрез другарите, образували гръбнака на съюза, осигурили участието на СДС в криминалната ситуация, смалили всяко противодействие срещу бившите и срещу продължаващите им погроми над Майка България. Постепенно всичко стана възможно.

Ще дам три прости примера. Първият потресе много хора в България, отекна тежко и в чужбина – Бриго за съветник на премиера. Злокобният случай не се нуждае от коментар. Може само да се нарече бисерът на объркана, криминализирана България. С втория пример ще се обърнем към съветника на Тодор Живков и шеф в “Работническо дело” Марко Семов. Той бе допуснат от/до президента Петър Стоянов да говори за…Стефан Стамболов пред паметника му. Същият, специалист по вътрешна търговия, днес се шири както си иска в… акредитационната комисия за висшето образование, налага личните си омрази към хора върху факултета, където те работят. Пак той, свръх нужен герой на новото време, се озова и в…СЕМ! Няма да се учудя, ако с катерене до Витоша този сто и двайсет килограмов гигант на мисълта замине за ООН като наш представител. Третият пример е с началника на Шесто Димитър Иванов. Една демократична телевизия му предложи да говори за Стамболов. Вместо да му предложат да разкаже как преследваха интелигенти, как определяха кой да пътува за Запад и кой не, кой къде да работи и от кого да бъде следен, те га накараха да мъчи няколкото си мозъчни гънки с най-благородната българска материя. Със същите гънки шестакът нарече гения ни… русофил!

Да сте чули СДС да скочи срещу такъв брутални факти? Някой вестник да реагира? Тогава не ще се намери лесно политик, който да подхване делото на Стефан Стамболов или по-далечно – идеите на българи, работили срещу всякакви попълзновения на всякакви освободители, на българи като Раковски, Левски, Ботев и Захари Стоянов. Ще го подсекат с всички възможни средства.

5.

Та какво в крайна сметка се случи в годините на голямата демократизация/криминализация? Демосът, народът бе изоставен от всички сили – и политически, и граждански. За отделният човек остана само един шанс – да се спасява поединично. А това е гарантът за криминогенна ситуация. В сила влиза не сцеплението, а лактите: омразата на всеки срещу всеки.

Криминалната енергия добива размах от всяка подмяна: когато вместо персонажи и институции действат заместители. Днес България е вплетена в жестока мрежа от заместители. Заместители на реална власт; заместители на опозиция срещу такива заместители; заместители на граждански чувства; заместители на медии; заместители на профсъюзи.

С мрежата от заместители дали няма да заместим самата България? Сега съдбата й решават хора без грам българска кръв. А утре?

(Статията, споделила тези убеждения, бе написана през есента и с идеята за КГБ-сценария бе предложена на райчевското изделие “Сега”. Резултатът го знаех предварително и се забавлявах. В сегашния вариант статията отговаря на новата политическа и гражданска ситуация.)

Анонимен30
Ние живяхме в една държава, в която хората не притежаваха нищо от нея. Не притежаваха произведеното в нея, не притежаваха натрупаното в нея, не притежаваха инвестираното от нея. Тази държава след 1989 г. спря да съществува, протекоха трескави месеци, измина година, две години и ето, напоявиха се отначало хора, не особено много, хора, които вече имаха банки - банката на Моллов, Първа частна банка. Имаха социологически агенции, българският на социолога Андрей Райчев, представляваха делът на частния капитал, прословутият Илия Павлов и т. н. След тези не много хора се явиха и изведнъж направо нароиха, надойдоха, натрупаха се, други, които вече притежаваха линия за производство на кроасани, фирми за внос и производство на джетове и т.н. и т.н. По улиците вече закрачиха онези странни антропологични типове с вид на бивши спортисти, пристегнати не много ловко в строги костюми, усмихващи се без смях и гледащи пронизително и без милосърдие. Всичко това обаче вече бе, когато го забелязахме. Държавата вече бе придобита от тези люде, вече бе престанала да не е притежание на никого в нея. Вече бе престанала да е, както твърде гнусно се изразяваха, баница, държана от ръцете на дългогодишните й властници. Тази баница вече бе нарязана и парчетата от нея, по-големи и по-малки, неподозирано пък по какви и по кого прокарани по кората й разделителни линии, бяха нарязани и се намираха в чаниите на хора, чиито имена вече бяха станали известни. Не че всички тези неща бяха станали твърде бързо. Не, ние бяхме закъсняли да ги забележим, да ги видим. При това не с безволно регистриращите очи на онзи, чието съзнание е оттеглено в дрямката си, а да ги видим с погледа на хора, които виждайки, виждат и името на нещото. Които изричат и наричат ставащото покрай с тях и покрай тях. Ето защо ние бяхме пропуснали да зададем и въпросите, които трябваше да зададем. Кой е Моллов, който изведнъж проима банка? Как социологът Андрей Райчев придоби българския “Галъп”? Нали Илия Павлов не е бил човек, който през изминалите десетилетия, след като е излязал от училище е лъснал една ябълка, продал я е, купил с парите две, тях пък е продал за четири, и тъй нататък, докато стане българският Рокфелер. Ние казвам, бяхме закъсняли да се явим на сцената на собствения си живот. Ние бяхме пропуснали да го виждаме, бяхме пропуснали, докато той става, да го наричаме, да го изказваме пред собственото си съзнание, така че като го имаме във всеки един момент в слово, да можем и да реагираме на имената му. Вместо това бяхме позволили на сцената на живота да се инсталират безлични общи места, които да говорят нашия живот, да изговарят нас самите и живота ни. Когато ние промучавахме през сън, “Абе, кой е тоя Илия Павлов, когато ние живеем все по-зле и по-зле икономически?”, на нас ни се отговаряше с общото място: “Нима вие сте против богатите хора просто защото са богати, не сте ли вие комунисти тогава? Нима в пазарното общество едни са богати, а други -не чак дотам?” Или пък, когато ние измънквахме: “Добре, де, този пък, който довчера бе главен асистент, без защитен докторат, откъде днес прави цяла телевизия?” , ни се отговаряше: “Ако позволим всяка инициатива да се поставя под подозрение, няма ли вечно да си останем на прага на пазарността?” и т.н. и т.н. Още по-лошо, когато в редки мигове ние се опитвахме да отворим уста и сепнали се от съня си да кажем, че май бе имало комунизъм, за който бяхме чули, че бил престъпен режим, веднага се намираше някой исторически глас да каже, че хората не желаят да живеят със вечното ровене в миналото, а искат реални икономически промени днес. Колко страшна хипнотична сила имаха думите некомфронтационно осъден реваншистки модел и т.н. И ние млъквахме. И даже някои клатеха глави: да, картата с черепите беше пропаганден гаф.” , “Хората гладуват за позитивни послания, а не за негативни” и т.н. В резултат на този отказ, на това смрънкване и смлъкване на думите, един ден ние се намерихме пропуснали момента да се разделим с миналото си и то вече го нямаше, за да му потърсим сметка. Ние отворихме очи и на сцената на живота вече царуваше Илия Павлов, а ние имахме своите жълти вестници и своето безгласие пред техните страници…
Анонимен31
Пост комунистическата мафия ще фалира

Обективната истина е, че децата на облагодетелстваните няма да бъдат чак толкова облагодетелствани

Едно от най-дразнещите явления на прехода от тоталитарна система към демокрация безспорно е безпардонният, безнаказан и нагъл метод на създаване на новата висша класа. В България се реализира една от най-уродливите форми на трансформация на политическата власт на номенклатурата в икономическа власт на новите капиталисти. Докато ченгетата и техните господари крадяха на едро – приватизация, банки, източвания на големи предприятия, на ниско ниво добре организирани репресивни групи следяха дребното предприемачество да не набере достатъчно сила, за да не тръгне да се създава нормална икономическа структура. Целият процес протече под знака на криенето и изкривяването на информацията, най-видимият пример за което е продължаващото блокиране на достъпа до досиетата на ДС. Които ако се отворят, поне нацията ще види кой кой е, кой е бил, и ще разбере доколко тясна е връзката „ченгета-нов капитал”. Защото ако се установи, че повечето от едрите бизнесмени са били свързани с властта от преди 10 ноември, и ако се установи странна липса на големи играчи, които не са били свързани, изводът ще е ясен. Разбира се, той не би могъл да доведе до цялостно възстановяване на справедливостта, защото парите се многократно превъртяни и препрани вече, голяма част от тях са извън България, и общо взето ситуацията е „който взел, взел...”. Но поне чисто информационно някакво морално възмездие можеше да има. И все още може.

Извън умишлено несвършената от политиците работа обаче, в обществото се наблюдават серия от други тенденции, които имат шанса да осигурят поне частична справедливост. Тя няма да е цялостна справедливост, защото загубата на блага от страна на мафията няма да прелее тези блага обратно в обществото. Но поне мафията няма и да има шанса да ги задържи.

Българската пост комунистическа олигархия имаше уникалното предимство в сравнение с други страни, да съхрани целостта на Държавна сигурност и да няма насреща си достатъчно силно обществено мнение, което да роди политици, които да я разбият. ДС постепенно осъществи „мирния си преход” към икономиката и ченгетата станаха милионери-капиталисти. Народът от своя страна, възможно най-дълго подкрепяше този процес, воден от страха евентуална промяна да не му донесе повече проблеми. Без да осъзнава, че тази промяна трябваше да е в негова полза. Както се доказа в другите страни в Източна Европа.

Олигархията обаче има и един уникален недостатък, който в крайна сметка може да доведе до това, че тя ще се окаже по-слаба, отколкото се оказаха олигархиите в другите нови демокрации. Този недостатък е почти тоталната липса на умения у облагодетелстваните да управляват заграбеното по начин, който ще го съхрани и увеличи в новите условия. Т.е. те имаха лесна възможност за грабеж, но нямат достатъчно умение за бизнес. Или казано по-направо, пост-комунистическите мафиоти в България притежават рекордно ниво на некадърност, което ги обрича постепенно да загубят заграбеното. Просто капитализмът е такъв – колкото и пари да имаш, ако си некадърен, си обречен да ги загубиш.

Цялостният преход, макар и доста доходоносен за мафията, бе осъществен нерационално. Огромни ресурси бяха загубени, само за да може да се открадне част от тях. Така например БТК не беше приватизирана навреме, когато за нея можеха да се вземат милиарди. Причина за милиардите беше не състоянието на компанията, а конюнктурата на международния телекомуникационен пазар, която бе в състояние на огромно търсене, вдигащо цените до небесата. Ако в онзи момент бяхме продавали, щяхме наистина да вземем милиарди. След това обаче пазарът се срина, паднаха цените и на такива гиганти като „Дойче Телеком” и „Франс Телеком”, а американски компании като WorldCom стигнаха до ръба на фалита. Логично цената на БТК също се свлече, за да я продадем днес за няколко стотин милиона. Причината за подобно забавяне бе желанието компанията да продължи да бъде крадена. Тъй като бе монопол, и печалбите и бяха гарантирани, за мафията бе изгодно да я държи държавна и да я източва. Така заради изстискването на примерно няколко десетки милиона годишно, обществото като цяло загуби милиарди.

Друг подобен пример бе „Химко”-Враца. Заводът бе супер печеливш и можеше да се продаде за над 1 милиард долара. Имаше и интерес към него. Но имаше и интерес към преточване на печалбите. В резултат процедурата се забави, други страни осъществиха дъмпинг на пазара и „Химко” вече и за 1 лев никой не го иска. Заради няколко години печалби в размер на милиони, бе изпуснат над 1 милиард.

Цялостният процес на икономическа трансформация мина по този начин. Мафията контролираше всичко и следвайки единствено краткосрочния си интерес, погуби голяма част от икономиката.

Тази икономика обаче трябваше да е онази, която след това да поеме окрадените капитали и да започне да ги увеличава. Като съсипаха стопанството повече, отколкото то само щеше да се съсипе поради неконкурентността си, мафиотите си отрязаха клона, на който седяха. И сега парите им няма в какво да се вложат, освен да се харчат по начин, който ще ги превърне в печалби на някой друг – като цяло външен субект.

Бруталността на българския преход унищожи стопанската инфраструктура на страната. Предприятията се закриха изцяло, вместо частично. 1 милион българи емигрираха – голяма част от тях млади и квалифицирани. Корупцията и съпротивата от страна на администрацията ограничи навлизането на външни инвестиции. Тази съпротива също бе поддържана от мафията, която се страхуваше от големите външни капитали.

Резултатът от всичко обаче е, че се разби и средата, в която мафиотите трябваше да станат капиталисти. И тя стана такава, че дори и най-големите гении на капитализма трудно биха могли да оцелеят. А какво остава за бивши ченгета и номенклатурчици...

Днес мутрите и мафията имат пари, но нямат в какво да ги вложат. Те не могат да ги вложат в бизнес навън, защото там конкуренцията е жестока и за нула време ще фалират. Те не могат да ги вложат и тук, защото икономика няма и трябва да стартират практически от нулата. Като се отчете и, че пазарът на икономиката ни отново е навън, където ще срещнат същите противници, очевидно и това става много рискова операция. Те нямат и достатъчно качествени хора, които да наемат, тъй като мнозинството от най-качествените вече работи за външната икономика... Така техните пари могат само да стоят по сметки в чужбина.

До голяма степен бизнесът на мафията, който все още съществува у нас, е преразпределителен, а не създаващ. Най-много пари се правят от контрабанда, далавери с източвания на ДДС, хазарт и пр. Но това отново са дейности, които не могат да просперират без наличието на основна произвеждаща икономика.

Какво правят хората, които държат контрабандните канали? Те внасят евтина стока, който продават. Тъй като основната такава стока е китайска, те по същество осъществяват навлизане на китайската икономика в България. Пред тези хора има две перспективи, които са губещи:

1.Част от контрабандата ще стане легална по линия на споразуменията на Китай с ЕС за отваряне на пазара. Т.е. тогава всеки ще може да внася и да продава. Конкуренцията ще ограничи печалбите.

2.Стоките, които продължат да бъдат ограничени, ще се следят вече от самия ЕС, защото евентуална контрабанда би засегнала и неговата икономика. Т.е. нивото на нелегалния внос ще се сведе до това на ЕС. Нещо което е много далеч от нуждите на мафията.

Така това основно приходно звено, крепено чрез купуване на депутати и министри, просто ще залезе. Най-очевидният пример за тенденцията бе скандалът около закриването на т.нар.”безмитни” магазини. Опитът на Министерството на финансите да ги затвори още сега бе саботиран от подкупното депутатство и от платени бюрократи вътре в самото МФ. Коментарите обаче бяха, че до 2007 г. тези магазини трябва да изчезнат, защото в ЕС такива няма. Има само по летищата, откъдето доста по-трудно може да се изнася. Т.е. каквото и да върти и суче мафията, в 2007 г. контрабандата ще спадне рязко.

Какво обаче се постигна с текущата контрабанда?

Съсипване на местната икономика. Лесно е да внасяш от Китай и да продаваш. Трудно е да построиш фабрика и да произвеждаш. Само че дългосрочните печалби и истинският капитализъм са в производството и в продажбите на външни пазари, а не във вноса.

Българската мафия има и една фундаментална слабост в собствената си организация. Тя е в неспособността да се делегира доверие и власт на хора, които имат способността да правят бизнес. В Източна Европа оцеляха онези пост комунистически капиталисти, които намериха високо квалифицирани мениджъри, на които дадоха парите си за управление. В България това не стана. Ченгетата по принцип са много подозрителни към всякакво доверие. Те могат да дебнат, но не и да доверяват. И дотолкова доколкото в други страни ченгетата бяха ударени още в началото с досиетата, и това отвори пътя на по-мислещи части от номенклатурата, у нас те запазиха пълен контрол и това ги обрече да бъдат неспособни шефове, неумеещи да си намерят мениджъри.

Ако погледнем бизнеса с информационни технологии например, ще видим нещо много интересно – основни и големи фирми очевидно водят началото си от т.нар. „електроника” на Тодор Живков. Т.е. това са образно казано, макар и в много по-малка степен, хората дължащи възхода си на добър старт чрез позициите си в миналия режим. Но при тези хора не работят най-добрите специалисти. Между тях има непрекъснато текучество. Най-добрите работят в представителствата на чуждестранните корпорации. Които и именно държат основната част от пазара.

Това е настоящето в много браншове, и е бъдещето пред цялата икономика. Където може да се прави бизнес, идват и чужди капитали, привличат способните служители и успяват. Съпротивата чрез администрация и корупция остава единствената защита, в която и продължава да инвестира мафията. Но това е защита от стесняващ се характер. Което е характерно за всяка глуха защита. Рано или късно тя се свива значително. А мафията не успява да излезе от черупката си, защото това значи да започне да прави реален бизнес – нещо което не може.

Ако се погледнат най-емблематичните имена на новия ни капитализъм, ще се види, че те са в застой. След Илия Павлов „Мултигруп” не върви много устремно напред. Излязоха данни за неизплатени дългове, извършва се преструктуриране.

Имена като Васил Божков – смятан в момента за най-богат българин, и Васил Илиев – шеф на бившата „Вис-2” са по-известни не с бизнеса си, а с... футбола. Т.е. с харчене на пари.

И най-силния пример – Майкъл Чорни почти изтегли бизнеса си от България. Той продаде „МобилТел”, въпреки че компанията бе печеливша. Странно е защо не се опита да го развива, а го продаде на австрийци. И най-успешната българска компания мина в ръцете на т.нар. „външен нормален инвеститор”.

Истинският капитализъм, който става все по-истински с процеса на глобализация, работи по много точни правила. Необходими са инвестиции, предприемачески дух, кадърни хора, отлична организация. Все компоненти, които получилите „каймака” от българския преход трудно могат да осигурят. Това ги принуждава да се ограждат от реалния бизнес и да се опитват да правят нещо във все по-стесняващата се зона на преразпределението с помощта на държавата, а също и в чистия „черен” бизнес – наркотици, проституция и пр. Конкуренцията помежду им в тази област се засилва и те постепенно губят възможности за печалби. С тенденцията да минат и към загуби. Така обективната истина е, че децата на облагодетелстваните няма да бъдат чак толкова облагодетелствани. Те ще могат да станат бъдещите богати само ако се научат да правят реален бизнес. Нещо, което е много съмнително, поне за повечето от тях. Просто човек получил парите си наготово трудно се научава да ги изкарва в реалния живот. Това е може би основната слабост на българските „ченгета-бизнесмени”. Те получиха парите си твърде наготово и от общество, което твърде слабо им се съпротивляваше. Което гарантира по-слаба и кекава псевдо-буржоазия, неспособна да оцелее в безмилостния свят на свободния пазар. Така основната част от посткомунистическата мафия е застрашена не да влезе в затвора или да бъде застреляна в битки помежду си. А просто да... фалира.

Анонимен32
.
Анонимен33

Ако случейно в някой указ за награждаване с най-високото държавно отличие, издаден от президента Георги Първанов, попадне името на свестен и нормален български гражданин със заслуги пред останалите граждани, той трябва добре да се замисли. Освен него, в списъка с наградените са също така и:

Личният телохранител на Тодор Живков, борец и бивш шеф на културния дом “Витгенщайн” във Виена по Людмилино време, настоящият меценат и бохем Боян Радев;

Дежурните "интелектуалци на повикване” при нужда от отпор на световния империализъм художникът и побойникът Вежди Рашидов и публицистът Дмитри Иванов;

"Медиаторът" Тошо Тошев;

Видни дейци на комунистическата, социалистическата и каквато още се наложи партия със и без партиен билет акад. Благовест Сендов, акад. Николай Тодоров, Любен Кулишев, Димитър Попов, Христо Друмев;

Оръжейният търговец, впоследствие преквалифицирал се в медиен магнат и “американофил” Петъор Манджуков;

Героят на социалистическия труд и пилешки крал на плевенското градче Славяново Кочо Караджов;

Демиургът на натрупването на външния дълг и изтъкнат финансов министър от Живково време Белчо Белчев;

Бате Сергей – социдолът Стефан Данаилов както и

плеяда други знайни и незнайни.

Анонимен34
Анонимен35
Случващото се с "Гута банк" породи опасения сред експертите, че банковата криза може да засегне и други големи финансови институции, и засили страховете, че вложителите може да се впуснат да теглят средствата по депозитите си. Банката притежава общо 50 клона в страната и значителен брой големи корпоративни клиенти. Тя обслужва операциите на двата най-големи мобилни оператори - MTS and "Вимпелком" (Vimpelcom) и шест регионални електроцентрали. Вложители в "Гута банк" вече организираха протести пред офиса на компанията.

Анонимен36
Айде комунягите пак почнаха да опразват банките.

Русия кат пръдне БГ се насира. Сега и наще червени айдуци ще почната да изпразват банковите трезори , като за последно 10.

Дедо към внуче37
Ееех, младо зелено! Кой да излезе по площадите? Едно време БКП наброяваше 1 милион души! Кой излиза срещу себе си? Ще чакаш да измре поколението - кат ни видиш некролога - действай!
А бе чупката бе!38
Стоим със теб на кръгла маса

в едно квартално кафене -

ти член на Партията наша,

а аз на СДС.

Но не в това е днес проблема

и моят повод за развод -

аз просто вече нямам време -

остана ми половин живот.

Развод ми дай, развод ми дай

и повече не ме мъчи.

Вземи панелите, трабанта,

но въздухът ми остави.

Развод ми дай, развод ми дай

и повече не ме мъчи.

Вземи панелите, трабанта,

но въздухът ми остави.

Кокетна си сега, флиртуваш

и искаш брака да спасим,

но аз си зная колко струваш

под тази маска и без грим.

Познавам всяка твоя дума,

характера ти зъл и див

и мисля, че е цяло чудо

как в този брак останах жив.

Развод ми дай, развод ми дай

и повече не ме мъчи.

Вземи панелите, трабанта,

но въздухът ми остави.

Развод ми дай, развод ми дай

и повече не ме мъчи.

Вземи панелите, трабанта,

но въздухът ми остави.

Развод ми дай, развод ми дай

и повече не ме мъчи.

Вземи панелите, трабанта,

но въздухът ми остави.

Развод ми дай, развод ми дай

и повече не ме мъчи.

Вземи панелите, трабанта,

но въздухът ми остави.

Анонимен39
- Подходящо ли е предложението на Васил Мръчков да бъде даден орден “Стара планина”?

- От гледна точка на тези, за които той се е борил на живот и смърт да им запази позициите, той напълно заслужава орден “Стара планина”. Още повече че Стара планина за българите е символ на твърдина, в която те са устоявали на нападенията от юг. На 14 декември 1989 г. Мръчков се зае със защитата на интересите на комунистическата партия. Сега е актуална темата за боевете при Шипка. И както казва поетът, Сюлейман безумни сочел върха и викал: “Тамо са раите.” Ако обърнем гледната точка, през зимата на 1989-1990 г. Мръчков стоеше на върха на комунистическата власт и викаше: “Ето ги раите.”

- Помним митинга на 14 декември.

- Раите бяхме ние, които искахме да свалим комунизма и да се освободим от чл.1 на българската конституция. Този член гласеше, че България се ръководи от Българската комунистическа партия.

Скандирахме “Долу БКП!” и искахме да разгоним тези народни представители, ако те незабавно не отменят Член първи и с това поне юридически да приключи заграбването на цялата власт от комунистите. По моя идея двама художници бяха нарисували плакати без думи – единица (Член първи), нарисувана като кокал и зачеркната. Нещата бяха узрели. Когато множеството стигна до вратата на Народното събрание и Петър Младенов беше принуден да каже знаменитата фраза “По-добре да дойдат танковете”, комунистите разбраха, че нещата са неудържими. Тогава поканиха вътре в сградата на парламента ръководителите на СДС Желю Желев и Петко Симеонов. Те излязоха, бледи като платно, Желю Желев от балкона на Студентския дом обеща на хората: “Разотивайте се, утре въпросът ще бъде решен.” В 8 вечерта чухме Мръчков да казва по телевизията: “Съгласно конституцията, внесени предложения за промяна в нея, могат да се обсъждат едва след 40 дена.” Ето това е Мръчков. Това ме накара да взема решение за гладна стачка.

Използвайки текстове на комунистическата конституция, именно той опази позициите, които отстояваше чл. 1. Властта остана в ръцете на комунистите още дълго време. Разбира се, те бяха в отстъпление, но Васил Мръчков водеше ариергардни боеве. Ариергардът задържа противника, докато отстъпващата армия се окопае, заеме добри позиции, прегрупира се и може да се защитава по-успешно, а не бягайки панически и изоставяйки всичко на противника.

- Да, но мотивите на проф. Герджиков са, че проф. Мръчков е високообразован човек със заслуги в юридическата наука. Това основателна причина ли е да му се присъди най-високият български орден?

- Онези, които познават Сюлейман от стихотворението на Иван Вазов, където той е обявен за “безумни”, би трябвало да знаят, че Сюлейман паша е бил високообразован френски евреин, лисансие по литература. Така че Мръчков може да е много добър юрист, но това не му пречи да играе негативна роля в българската история. Сюлейман в турската история също не е оставил благорприятни следи. Бил е даден под съд за загубата на войната през 1877 - 1878 г. Но е важно да се каже как се е защитил той. Казал е: “Да, загубих войната, защото руснаците ги подпомагаше българският народ.” За разлика от Сюлейман паша Мръчков не е съден, напротив, ще получи наградата, защото той е воювал против българския народ.

- И успешно, за разлика от Сюлейман паша.

- Затова си заслужи правото да бъде награден от един президент като Георги Първанов. Достойно защити позициите на комунистите, даде им време, даде им възможност да си поемат въздух, да си отпочинат, да съберат сили и да тръгнат в контранастъпление, на което сме свидетели сега.

- Ако се върнем конкретно към събитията от 14 януари, според слуховете в Народното събрание дори комунистите бяха стъписани до такава степен, че бяха готови още в момента да премахнат чл. 1 на комунистическата конституция. И тогава Мръчков като добър юрист, поне в социалистическото законодателство, им намери вратичката, с която успяха да отложат това решение.

- Това е абсолютно вярно. Когато обявих гладна стачка и това постепенно се разчу, по телефона ми се обади лично министър-председателят Георги Атанасов. Познаваме се от студентските години. Проведохме разговор, който помня добре:

“Абе, Васка, чувам, че си обявил гладна стачка?”

“Да, защо?”

“Ами тревожа се за тебе.”

“Много се радвам, че чак министър-председателят се е разтревожил за мене.”

“Това, за което си обявил гладна стачка, е решено. То ще стане. Ще се гласува.”

“Как можеш ти да гарантираш какво ще гласува Народното събрание? Ти си изпълнителна власт, а не законодателна. Откъде знаеш?”

“Нашата парламентарна група на комунистите е взела решение, земеделците също ще гласуват против този член. Е, там остават сега някакви безпартийни, но те нямат особено значение.”

От Президиума на Народното събрание се обадили в редакцията на “Литературен фронт”. Тогава главен редактор беше Марко Ганчев и случайно са присъствали там Иван Радоев, Георги Данаилов, Георги Мишев. И им казват: “Изпращаме ви една “Волга”. Веднага елате в Народното събрание.” Излизат от черната “Волга” и там ни чакат Мръчков, Лилов и Станко Тодоров. Георги Данаилов го е описал в книгата си “Доколкото си спомням”. И ги питат: “Другари, каним ви във връзка със стачката на вашия колега Васил Станилов. Какво иска той?” “Вие знаете какво, иска да се махне чл.1.” Казват им: “Вие знаете, трябва да се изчакат 40 дена.” “Ние им обясняваме – разказва Георги Мишев, - той ще гладува.” “Добре де, ще умре!” И Георги Мишев казал: “Той е толкова луд, че наистина може да умре, просто само и само да си устои на ината.” Тогава те малко се стъписали и казали: “Хайде да видим какво да се направи? Още на първото заседание, първият заседателен ден кога е, значи пада се 15 януари, понеделник. Дайте да го решим. Кажете му, че ускоряваме гласуването с 10 дена заради него.” И така се стигна до отмяна на чл.1 на 15 януари 1990 г.

- Което означава, че въпреки Мръчков комунистическата конституция е била нарушена, не е спазен 40-дневният срок.

- Колегите на Васил Мръчков в лицето на Георги Първанов и на Герджиков, който не му е партиен, а юридически колега, с право ще му дадат орден “Стара планина” – като символ на защита на някаква територия. Става дума за територията на комунизма, която беше опазена благодарение на подобни мръчковци. И комунистите продължиха под една или друга форма да управляват България до ден днешен.

АВТОБИОГРАФИЯ

на проф. Васил Мръчков

Роден 1934 г., с. Бръшлян, обл. Бургаска

1952 - 1957 г. - завършва право в Юридическия факултет на СУ “Св. Кл. Охридски”

1959 - 1962 г. - редовен докторант в Института за правни науки при БАН по трудово право и обществено осигуряване

1963 г. - защита на дисертация за получаване на научна степен “доктор по право” с дисертация на тема “Уволнение по безвиновни основания”

1963 - 1972 г. - научен и старши научен сътрудник в Института за правни науки на БАН

1973 - 1979 г. - международен служител в Международното бюро на труда - Департамент “Международни трудови норми” - Женева

1981 - 1989 г. - професор по трудово право в Юридическия факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” и в Института за правни науки при БАН, директор на същия институт

1985 г. - защитава дисертация на тема: “Контрол за спазване на трудовото законодателство и отговорност за неговото нарушаване” и получава научната степен “доктор на юридическите науки”

1990 г. - професор по трудово и осигурително право в Института за правни науки, в Юридическия факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” в Юридическия факултет на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” (1994 г.)

Работи в областта на трудовото, осигурителното и международното трудово право и чете лекции по тези дисциплини

Автор на университетски учебници по трудово право, осигурително право и по международно трудово право и на други научни трудове в тези области на правото.

Др. Мръчков, “изключителното явление в правото” (по Герджиков) и дългогодишен висш червен номенклатурчик небрежно е пропуснал да отбележи, че е бил главен прокурор на НРБ по време на т.нар. възродителен процес и заместник-председател на Държавния съвет, т.е. заместник на Тодор Живков. (Б.р.)

Анонимен40
Очевидно вниманието на другарите бе приспано през последните 3 години поради пълното отсъствие на опозиция. И ето че направиха фатална грешка. Не е необходим голям ум, за да се преценят последиците от подобен ход. Те просто забравиха, че в Б-я вече има автентична опозиция в лицето на ДСБ. И че номерът няма да мине. Ако не беше ДСБ, никой нямаше да вдигне шум по въпроса и всичко щеше да мине мирно и тихо. Налице е мини-парламентарна и правителствена криза. Супер-ход на Костов! И много гадно за другарите от НДСВ, ДПС, БСП, че донякъде и за СДС, който трябва да гледа да не обиди бъдещия си "партньор" НДСВ. Ето как в историята привидно дребни неща могат да имат съдбоносни последици. Не казвам че правителството ще падне, но коалицията на мафията беше хубаво разклатена и още ще се тресе! Браво! Браво! Юнаци!
Анонимен41
Кой има морален ресурс да търси отговорност за награждаването на бившия главен прокурор с орден "Стара планина"

Изявление на Иван Костов,

председател на Демократи за силна България:

Във връзка с искането за оставка на Огнян Герджиков заради това, че предложи за награждаване бившия главен прокурор на НРБ проф. Васил Мръчков с най-високия орден на страната Стара Планина и събитията, които се развиват след това, искам да изложа моя коментар.

По някаква странна логика вместо да се концентрираме върху събирането на подписи, върху личното волеизявление на всеки един народен представител - готов ли е да подкрепи нашето искане за оставка на председателя на парламента или не е готов като народен представител, като гражданин, започнаха обвинения за това, че едва ли не ще се дестабилизира страната.

Освен това съм информиран за изявления на Ахмед Доган. Той казва, че се чуди какъв е моралният ми ресурс и моралното право да коментирам този въпрос.

Моралният ми ресурс е на човек който не е бил служител на Дължавна сигурност. Това ми е моралния ресурс. Човек, който никога не е предавал никого и не е писал за своите близки. От този морален ресурс считам, че трябва да изходят и други народни представители, когато решават въпроса дали да подкрепят искането за оставка на Герджиков.

Що се отнася до това дали е политика реабилитацията на служители и ръководителите на бившия репресивен апарат на комунистическата държава, разбира се, че е политика и то една от най-важните части на политиката.

Искам да кажа, че ако не беше политиката на ДСБ, Ахмед Доган нямаше да си върне ордена. Защото ако той действаше само от морални подбуди, щеше да реагира още на другия ден след награждаването. Той върна ордена едва след острия протест, който направиха народните представители от Демократи за силна България. Така че моралната стойност на неговия акт за нас е ниска. Още по-ниска за нас е стойноста на върнатия орден. Искам съвсем ясно да го кажа – ние бяхме против награждаването на Ахмед Доган с орден “Стара планина”. Това, че той върна ордена, за нас няма висока стойност.

Що се отнася до сценария за дестабилизация. Искам да напомня, че през 1992, искайки оставката на тогавашния председател на НС г-н Стефан Савов, ДПС предизвика такава криза, която отклони България от пътят й към Европейския съюз. Ако тогава не се беше развила тази криза, ако тогава не беше атакувана позицията на г-н Савов, България сега щеше да бъде член на ЕС. Така че тогава това имаше смисъл на дестабилизация. Сега трябва да има санкция върху човека, който си позволява да реабилитира безшумно пред очите на всички ни ръководителите на бившия репресивен апарат.

И още нещо. По повод репликите и коментарите на СДС и бившия прездидент.

За да бъде награден един човек с най-високия орден на държавата, трябва да се съберат подписите на премиера на страната, президента на страната и трябва да се сложи печат от страна на министъра на правосъдието. Тъй като инициативата е на председателя на НС Огнян Герджиков, всякакви опити да се представя награждаването като вина само на президента на РБългария са неуместни. Вината се разпределя по равно между всички, които участват в предлагането и награждаването на Васил Мръчков. Тези, които са издали указа и са го подписали и са го подпечатали. А това са в голямото си мнозинство представители на управляващото мнозинство. От това нещо СДС не може да избяга и не е редно да му се позволява.

Nullus - стига ми и Никой42
Не вярвах че ще дойде часа да харесам нещо казано от Иван Костов?
Анонимен43
Душата на Герджиков

Ани ИЛКОВ

Поне на няколко пъти на същото това място ми се е случвало да твърдя, че Огнян Герджиков е природно ограничен (глупав) човек. Ако се съди по последната му изява обаче, този човек би могъл да се завърне в Софийския университет, където е професор, с нов цикъл лекции по правна теория и политическа практика на глупостта. Не ще и съмнение, че през последните три години университетският професор натрупа богат личен опит, който може добре да му послужи.

С предложението си да бъде възнаграден главният прокурор на България по времето на “възродителния процес” с орден “Стара планина”, Герджиков днес добавя нови черти към своя портрет. Така е понеже и глупостта постоянно предявява изисквания към своите хора. По този повод професорът сигурно би твърдял, че що се отнася до бившия комунистически главен прокурор, той се е усетил длъжен да прояви чрезмерен либерализъм, тъй като и бившият главен прокурор днес е професор. Нещо като два брата Ренегата, ако си припомним Илф и Петров – Рене Гат и Роже Гат.

Ние обаче си спомняме, че само преди дни Огнян Герджиков беше мил гост на неокомунистическите тържества на асамблеята “Знаме на мира”, където бил видян да пее вдъхновено някакви детски песнички с глас и лице на повехнал Палечко.

Какво търсеше той там?

Навярно там той търсеше изгубеното си детство, рисунките по асфалта, изкуството, творчеството и красотата, провъзгласени отколе от самата сибила на комунистическото инфантилно изродство, известна навремето като Людмила Живкова, а днес – като Евгения.

Тъй че ето на какво е жертва Герджиков: жертва е той на неокомунистическите попълзновения. Разбира се, неокомунизмът днес е политически, културен и социален ефтинджос (кич) и само крайно ограничени и някак си вътрешно криви (като атлантика Соломон Паси например) хора му се връзват. Точно заради това аз лично никак не съм изненадан, че сред тях засичаме и прависта Герджиков. Защото той си е такъв – къде семпъл, къде смотан, но винаги абсолютно нелеп.

С последното отговарям и на тия, които биха ми обърнали внимание, че Герджиков не е чак толкова млад по възраст, та да е участвал в собствено качество в Людмила-Живковите инфантилизации, наречени “Знаме на мира”. Да, това е така, но душата, дами и господа, и по-конкретно душата на Герджиков... Ах, Душата (не, не ме карай да изписвам в този случай “душа” с малка буква, не!) на Герджиков!; тя е, така да се каже, флейта, но тя е и невръстно-вечен художник на вечни рисунки с вечноцветни тебешири по вечния асфалт на вечността. (С ръкоплескание и апотеоз.)

При такава душа май не е необходимо много, за да си постоянно и своеобразно “вдъхновен”, понякога не е необходимо и нищо – просто си си такъв.

Е, ама тогава, ще попитате, какво остава?

Ясно е какво остава; били сме в тая хипотеза от гоненето на Петър Младенов през гоненето на Андрей Луканов, та до гоненето на голямата любов на Симеон - Бригадир Аспарухов. Вътре в хипотезата има три възможности: или Герджиков и неговата богата душа ще подадат оставки, или така наречените народни представители ще съберат малко срам и ще стигнат до преобладаващото мнение да им ги поискат, или третото, което е известно. Всичко това трябва да покаже на комунистите в парламента и отвън къде им е мястото и какво ще последва, ако не престанат да мърсуват. Защото не е да не сте забелязали, мисля, как тези подли хора все повтарят, че не бива да се връщаме назад, че миналото не бива да ни интересува и в същото време постоянно го възкресяват. Те лъжат, че не помнят миналото. Напротив, на всеки километър го сънуват и после се опитват да ни натикат в собствените си сънища, които за нас са кошмар.

Затова мисля, че партията ДСБ трябва да отиде още една стъпка напред, като прикани своите симпатизанти да се озоват пред президентството в оня мръсен ден и час, когато тиквоподобният амбулант на ордени и медали Първанов ще посмее да се опита да връчи напълно опошления вече орден на Васил Мръчков и там, на мястото на Града на Истината, да ги смръчкаме тия червени боклуци. Още веднъж.

Анонимен44
Един от парадоксите на нашия преход е изчезването на българите от българската политика (вън от демографския контекст и емиграцията). Българите не само не желаят да гласуват. Български политици стават Ахмед, Сергей, Сакс-Кобурггота, Соломон, да не пропуснем, и в този смисъл да обидим, “изразителя на мислите” на българския народ Кеворк. Всички вкупом едва ли ще съберат “кръв” и за един българин.

Анонимен45
Иван Костов пред Варненските медии:

Обявяваме старта на кампанията за изборите догодина

ДСБ ще се пребори за избирателите, които не приемат управлението на обединените политически елити на НДСВ, БСП и ДПС

Демократи за силна България поиска оставката на парламентарния шеф Огнян Герджиков и ще започне подписка сред депутатите за отстраняването му, съобщи през уикенда във Варна лидерът на партията Иван Костов. ДСБ не е съгласна с предложението на Герджиков да бъде награден с орден “Стара планина” Васил Мръчков, защото като главен прокурор на Тодор Живков е учствал в т. нар. Възродителен процес. Отговорността за награждаването е на президента, премиера и коалиционния партньор ДПС, коментира Костов. От Варна той обяви готовността на партията да участва със свои кандидати в очертаващите се предсрочни избори за кмет в София и във Велико Търново. ДСБ излезе и с декларация, в която осъди опитите на Ахмед Доган да постави под политически контрол мюсюлманското вероизповедание. Партията се обяви против промените в Закона за вероизповеданията, с които ще се узакони със задна дата пожизнен Главен мюфтия на страната. Вместо това Демокрпати за силна България предложи да бъде свикана нова мюсюлманска конференция и без намесата на ДПС и други партии да бъдат решени въпросите за духовното представителство на мюсюлманската общност.

Публикуваме със съкращения отговорите на Иван Костов на пресконференция пред варненски журналисти.

“Варнапул”

- Г-н Костов, какво Ви казаха хората по време на днешната среща /бел. ред. в събота, среща с инициативните съвети от Варненска и Добричка области/?

- Бяха ни казани много неща и всичко сме си записали. Искам да поясня каква беше тази среща. Тя е от типа на изграждане на екип. Хората се виждат, опознават се, казват се един на друг различни неща, обучават се, самообучават се, просто се изграждат екипи по райони. На срещата присъстваха над сто души, членове на инициативни съвети от Добричка, Варненска и няколко от Шуменска област.

- Как ще коментирате изявленията на Ахмед Доган, че не ви приема за политически противник?

- Нямам коментар. Това не се поддава на коментар.

- След отцепването на "Новото време" от НДСВ, очаквате ли ново разцепление в НДСВ по въпроса за коалирането - с БСП или със СДС?

Искам още един път да изясня как стоят нещата в Народното събрание. Правителството на Симеон Сакскобургготски се крепи от едно явно и едно скрито мнозинство. Ако гласува само явното мнозинство, а всички останали се обявят против, правителството веднага ще падне. "Новото време" например са от скритото мнозинство. На последния вот на недоверие нововремци гласува "за" правителството, а иначе се обявяват като негова едва ли не опозиция или коректив. Същото е поведението на СДС. По време на вота СДС се държа като скрито мнозинство по отношение на управлението на Сакскобургготски. Напускайки залата, те позволиха това правителство да оцелее. Този жест беше разбран веднага от управляващите и те по съответен начин го отбелязаха в своите изказвания. Това може да се прочете в архивите на НС. Сергей Станишев заяви наскоро, че вижда в НДСВ и в ДПС свой вероятен политически партньор. Тази седмица Симеон Сакскобургготски заяви, че те са центристка и либерална формация и могат да се коалират както с БСП, така и със СДС. СДС пък даде ясно да се разбере чрез своите говорители, чрез бившия президент Петър Стоянов, че е за коалиция с НДСВ. По този начин пред нас се простира една сговорила се група от политически партии, за които няма дясно, няма ляво, няма и разграничение помежду им. Те просто са готови да хвърлят мостове помежду си.

Ние поискахме в Будапеща да изясним отношението си към управляващите и да изясним какво е това управление. Дали то е центристко, което чак сега беше обявено от Симеон или дясно, както беше заявено в самото начало. Даже в най-самото начало то беше християндемократическо. Ние винаги сме казвали, че това е лявоцентристко управление, либерално-социално управление. То може да се превърне в социално-либерално, ако БСП оглави тази коалиция.

В такива комбинации Демократи за силна България не желаят да влязат. За това ние търсим преди всичко коалицията с хората.

- Как ще убедите десните избиратели да изберат ДСБ пред другите десни партии?

- Преди всичко със своите послания. Ние искаме България да бъде силна в обединена Европа. Излязохме със своите програмни насоки и видяхме, че те се посрещат добре от хората, които разбират и могат да четат програмни документи. Смятам, че това тепърва ще дава своите резултати. Очевидно е, че ние сме единствената партия, която с понятията на дясното политическо мислене и десните ценности предлага продължение на гражданския проект на България. Следващата седмица /вторник-бел.ред/ обявяваме старта на кампанията за изборите догодина. Разчитаме на разговорите с хората. Проучваме техните искания, техните очаквания и на тази база ще изграждаме предизборна платформа. Ще бъдат сравнени желанията им с възможностите на държавата и едва след това ще даваме обещания, които да можем да изпълним. Искаме програмата ни да се роди отдолу-нагоре, както се родихме като политическа партия. Различията между десните партии проличаха на срещата в Будапеща. Там стана ясно, че различните партии се отнасят към управляващите по различен начин.

- Прокуратурата започна поредна проверка срещу Стефан Софиянски. В този смисъл очаквате ли предсрочни избори в София и имате ли готовност за участие?

- За София предсрочните избори стават все по-реални от ден на ден. От нашето учредително събрание досега шансът да има предсрочни избори се е увеличил и това е видимо за всички. Готови сме да участваме в предсрочни избори и ще участваме със свои кандидати.

- Кой ще е той?

- Предстои процедура по устава, но имаме на какво да се опрем. Ще се стремим да изграждаме по-бързо организациите си в градовете, където са вероятни предсрочни избори. Освен София, такъв град е и Велико Търново. Вече бях там и надълго обсъждахме готовността за участие, за кандидатура за евентуални предсрочни избори там.

- А за Пловдив?

- В Пловдив перспективата не е така ясно очертана като в столицата. Но наистина и там има вероятност за предсрочни избори. Отговорът е валиден и за Пловдив - имаме готовност.

- Като икономист каква оценка бихте дали на правителството преди три години и сега?

- Това е голям разговор и аз ще го започна оттам, че правителството не изпълни едни от най-важните си обещания. Нещо повече - то хвърли допълнителни тежести върху социално уязвими слоеве на българското население. По отношение на очакването за бързо подобряване на положението на хората правителството не направи това, което те очакваха. Най-тежките удари дойдоха по линията на двойното увеличаване на цената на електроенергията за битовите консуматори. 96 на сто е увеличена тя в сравнение с 2001. Двойно е увеличен хлябът. Двойно са увеличени и лекарствата. Тези три вида разходи, които всяко домакинство не може да спестява, са нараснали силно, въпреки обещанията и стратегията за нарастване на цените на електроенергията с по 10 процента годишно. Това нанесе най-тежките удари върху хората.

В другите части на икономическата програма има неизпълнение на ангажиментите по приватизацията, незавършване на преструктурирането на икономиката.

- С оглед на демографскта криза трябва ли според Вас България да стане приемаща страна за бежанци?

- България трябва да стане приемаща страна преди всичко на българи, които желаят да се завърнат в родината си. Има стотици хиляди български граждани, които живеят в Украйна, в Русия, в Казахстан, в Молдова и др. Тези хора, ако България ще бъде приемаща страна, трябва на първо място да се отвори към тях. Такава политика ние бяхме започнали да водим.

Например, създаването на българския културен център в Одеса. Това беше част от кампанията за връщането на България в съзнанието на нашите съотечественици. На всяка среща, която сме имали с руски и други представители, сме поставяли въпроса да бъдат преброени така гражданите, че българското малцинство да може да бъде идентифицирано, да могат да бъдат решени въпросите, свързани с неговите визии, с възможностите, които България предлага за обучение и т.н.

- Вашата първа декларация е може би предизборна, защото изглежда отправена към електората на ДПС. Мислите ли, че жителите на село Медовец например се интересуват какво пише в декларацията?

- Това първо не е електорат на ДПС.

- Не е и Ваш.

- /Смее се./ И наш е. Ние ще се преборим за този електорат. Първо, искам да сме наясно за каква криза става въпрос и защо това не е предизборна декларация. В момента няма Главен мюфтия. Представете си, че няма патриарх! В момента няма и Висш мюсюлмански съвет. Представете си, че няма Свети синод! В момента няма устав на мюсюлманската общност. На вярващите мюсюлмани. Представете си, че няма устав и регистрация на БПЦ! Като си представите всичко това, тогава наречете декларацията предизборно действие.

Тя е адресирана не само към българи, които са мюсюлмани, но и към етнически турци. Има повече българи мюсюлмани, отколкото са мюсюлманите етнически турци. Но се съгласявам с констатацията, че хората по селата не четат декларации. Но те ще чуят нашата загриженост и нашето предупреждение, че не трябва с политически мотиви да се обезглавява една верска общност в Република България. Защото това е наистина етнически модел. Недопустимо е такова политическо поведение. Недопустимо е Недим Генджев, зад гърба на когото стои БСП, да лишава от юридическа легитимност всяка представителност на мюсюлманите в страната. Това казваме в своята декларация.

Въпросът наистина е много сериозен. Награждаването на Васил Мръчков може би не направи впечатление на хората в България, но стана първа новина на ВВС и се разпространява от световните агенции.

От 2001 у нас се реализира проектът на комунистическата олигархия, който възстановява нейният авторитет. Ярък пример е награждаването на типичен представител на репресивния апарат и на самата олигархия - бившият главен прокурор Васил Мръчков. А преди него и много други. Това е проектът, който БСП иска да реализира. Проектът, който най-успешно реализира Симеон Сакскобургготски. И последиците от този проект са, че всички искат да бъдат коалиционни партньори на Симеон Сакскобургготски. С изключение на ДСБ. Нсочваме се към избирателите, които не искат по какъвто и да е начин да са свързани с тази обединена върхушка на политически елити, управляващи в момента страната - НДСВ, ДПС, БСП, към които проявяват тенденция да гравитират и другите две, както ги наричате десни партии - ССД и СДС. Ако те всички отиват на едно място очевидно се освобождава много политическо пространство.

Анонимен46
Националното достойнство и щуротиите

От няколко години насам се пръкнаха много странни и особени националисти. Те не обичат своята държава. Смятат я за скапана.

Тези особняци обаче се препоръчват за големи патриоти. Поучават ни, че трябва да бъдем горди с държавата си. Да си посадим националния флаг пред домовете и сутрин-вечер да го вдигаме и сваляме.

Един от най-любопитните примери за подобно раздвояване на личността е чутовният водещ Слави Трифонов.

Рядко някой се е държал пред чужденци толкова раболепно, низкопоклонно като този учиндолски герой. За всеки човек с неподправено национално достойнство например беше мъчително да наблюдава разговора му с кмета на Москва Лужков.

Той е известен с това, че направи от Москва полумафиотски град.

И точно към този съмнителен, простоват и по борчески нахакан градоначалник учиндолският герой Трифонов отправи приблизително следния празен и подмазен въпрос :

“Аз съм бил в Москва, господин Лужков, и искам да ви попитам как така вие за две години направихте от вашата столица процъфтяващ град, а ние, българите, за 14 години не можем да си оправим държавата“.

Мазното въпросче разкрива нещо важно. А то е, че нито юнашкото тупане по гърди космати, нито кратуненият блясък на бръснати глави, могат да заместят истинското национално достойнство.

Защото тези заместители са само проява на една отколешна и добре позната на науката психотична особеност, при която една личност, подсъзнателно възприемаща самата себе си като охлузена и принизeна, замества липсата на самочувствие с изкуствено поддържаното самочувствие на общността, към която принадлежи. Като цяло национализмът на психотична основа може да бъде разпознат по три признака.

Първият признак е безспирното и самоцелно споменаване на родината, нацията и националните интереси. Истинският родолюбец рядко говори за отечеството си и избягва да го превъзнася. То за него е като името Божие, което не бива да се споменава напразно. При него любовта към родината е дълбоко лично изживяване, с което е пошло да се фукаш, или пък да го излагаш на показ.

Докато Симеон например, дори когато се прокашля, го прави в името на националните интереси и за доброто на народа. И в почти нито един от своите отговори не забравя да вмъкне едно “ако е в името на националните интереси и за доброто на народа“. Което вмъкване не е нищо друго освен измъкване от отговор. При Симеон обаче този похват издава не толкова лъжливото му родолюбие, колкото способността да вникне в иначе лесно разгадаемата мисловност на туземното население и целенасочено да я използва за имотни и всякакви придобивки.

Освен това един истински родолюбец уважава съседите си и тачи всички граждани на страната си, включително и малцинствата.

Лъжливите патриоти обаче мразят съседите си и потискат националните малцинства. Това си е известно. Но тук вече се проявява и третото, все още неизследвано докрай доказателство за психотичната основа на този национализъм. Тя се проявява в на пръв поглед изненадващото обстоятелство, че националистите мразят своите повече от чуждите. И ги делят. Българският националист например дели сънародниците си на българи, големи българи, малки българи, по-българи, истински българи, баш българи, не чак толкова баш българи и неистински българи. Чрез разделението на българите той ратува за обединението на българите, като успява в края на краищата да разреши за тяхна сметка личните си психотични проблеми. Но само донякъде. Защото нему е нужно още да намери доказателства, че нацията, към която принадлежи, превъзхожда другите. И ако не намери такива доказателства във футболните победи или в изкачването на Еверест, си измисля съвсем щури поводи за национална гордост, като ги въздига в каузи, около които се завихрят страсти, вълнения, спорове, жалби и прочее щурави дунанми.

Така стана с Паисиевата история, която трябвало да остане в музея на Божидар Димитров, а не да отиде в Света гора. История, която малцина са подхващали да четат, а пък още по-малцина са дочели докрай, ако някой въобще го е направил, разбира се.

Така стана с публицистиката на Ботев, която уж нямало да влезе в изпитните теми. Публицистика, която почти никой не е чел, освен ако не се отнася до задължителните статии в учебниците.

Така стана и със стихотворението “ Аз съм българче “, което уж някой искал да махне от читанките.

Така става сега и с плочата, която уж трябвало да се постави в памет на убитите при Шипка Сюлейманови войници. Разбира се, такава плоча няма да бъде поставена. Но ето че по кръчми и мегдани, телевизии, радиа и вестници, всеки иначе недодялан, подминаван, учил-недоучил и най-вече недоучил представител на българското племе има възможност да се изкаже, да бъде чут и одобрен, да се почувства съпричастен към една кауза и да се въздигне едновременно в очите на околните и в собствените си очи, без да се затруднява с каквито и да било умствени или нравствени усилия. Тази шумотевица още веднъж свидетелства за лекотата, с която подобен род националисти могат да бъдат използвани и направлявани за чужда изгода. Защото в патриотарския си унес и глуповати страсти те прозяпаха две наистина важни и дори съдбоносни за държавата явления. Първото е недопустимото срастване на престъпния свят със службите за сигурност, което е неоспорим признак за разруха на държавността. Второто е, че както писа уважаваното списание “Форбс”, за три години власт Симеон Сакскобургготски стана по-богат от Буш, Блеър и Шрьодер, взети заедно.

Точно това би трябвало да безпокои и вълнува хората, които наистина са загрижени за родината си. Което показва, че за да бъдеш родолюбец, трябва да имаш не само чувства, но и поне малко ум. За да може патриотизмът да надскочи кръчмарските раздумки и фолклорните припевки. Да обедини българите в смислена и достойна цел. Да замести дребните хленчове, обвинения и вайкания с едно благородно и честно общонационално усилие за възхода на България и за намиране на достойното й място в Европа и света. А и в Европа, и в света това се постига с труд, производство, продажби, зачитане правата на човека, уважение към личната свобода и различията между хората, а също и с постоянство и упоритост, които след време няма как да не доведат до увеличаване на жизненото равнище и до толкова жадуваните пари в джоба. Тогава вече футболните загуби ще бъдат част от играта, а не трагедия. Тогава изкачването на Еверест или смъртта ще бъдат човешка победа или човешка трагедия, а не национално въздигане или национален позор. Тогава споровете за паметната плоча на Сюлеймановите войници ще се възприемат като такива, каквито са си. Безсмислени и щури.

Анонимен47
Защото в патриотарския си унес и глуповати страсти те прозяпаха две наистина важни и дори съдбоносни за държавата явления. Първото е недопустимото срастване на престъпния свят със службите за сигурност, което е неоспорим признак за разруха на държавността. Второто е, че както писа уважаваното списание “Форбс”, за три години власт Симеон Сакскобургготски стана по-богат от Буш, Блеър и Шрьодер, взети заедно.
Анонимен48
Анонимен49
“Аз съм само член на ЦК на БКП”

С тези думи бившият главен прокурор Васил Мръчков се оправдал за участието на ведомството си в репресиите над българските турци в Североизточна България през 1989

Люба КУЛЕЗИЧ

“Не бях в София и не зная, че съм предложен за орден “Стара планина”, каза за “Седем” проф. Васил Мръчков в телефонен разговор. Той отказа да коментира защо е извадил от професионалната си биография, публикувана в електронния сайт на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”, периода от 1986 до 1990, когато е бил главен прокурор. В това свое качество всепризнатият специалист по трудово право пряко е участвал в провеждането на ред репресивни мерки спрямо българските мюсюлмани по време на т. нар. “възродителен процес”. Съгласно три вече отменени члена от Закона за МВР всички вътрешноведомствени актове на силовото министерство, свързани с обиски, изземане, въдворяване, изселване са съгласувани с районните и окръжните прокурори. Подписани от тях, предложенията за прилагането на “мероприятията” са били одобрявани от главния обвинител на тоталитарна България. Отличителен белег на правосъдната й машина е било тоталното отсъствие на съда от досъдебното производство. В него изцяло са се разпореждали прокуратурата и МВР. В резултат на тази безконтролна власт насилствено и кърваво са потушавани бунтовете на българските турци срещу акциите за преименуването им. В убийствата, депортирането и премазването на демонстрации на равна нога с милиционерските началници са участвали районни и окръжни прокурори. През 1992 Висшият съдебен съвет освобождава обвинителите от Силистра и Разград заради пряко участие в погромите над български турци в двата региона. След усилването на репресиите и след три убийства на територията на Разградски окръг главният прокурор Мръчков е помолен за напътствия във влошаващата се обстановка от местните магистрати. На съвещание с тях през лятото на 1989 той се оправдава с думите: ”Другари, аз съм просто член на ЦК на БКП. Министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов е член на Политбюро. Нека той да се произнесе по изнесените случаи”. Така свидетелства пред “Седем” тогавашен районен прокурор от Североизточния регион.

Днес обаче Васил Мръчков не дава признаци да си спомня за случая, както и за повече от триста заповеди за въдворяване на елита на българските турци в лагера “Белене”. Той е бил отворен отново, след като до 1963 в него са били депортирани и избити стотици противници на комунистическия режим..

На въпрос дали ще се откаже от гласения за него орден “Стара планина” Васил Мръчков даде уклончив отговор, наподобяващ характерното тези дни незнание на отговорни политически фактори за произхода на скандала.

Оказа се, че самият председателски съвет на НС не е знаел, че шефът му Герджиков тихомълком се е възползвал от правото си да предложи поредния орденоносец. Не знаела и зам.-председателката на ПГ на НДСВ Татяна Калканова. С признанието си в националния радиоефир жълтата депутатка и зълва на вътрешния министър Георги Петканов оправда и незнанието на партийното ръководство по случая, както и самата номинация. Проф. Мръчков бил, естествено, перфектен професионалист и доайен на експертния съвет по законодателството към парламента, срещу което опозицията не протестирала досега. Калканова се разсея, че този съвет има консултантски функции и че от опозицията реагираха срещу съветите на Мръчков да бъде отменен Законът за достъп до документите на ДС, още когато бе приет Законът за класифицираната информация.

Излезе, че и в ДПС са били в неведение относно новата “старопланинска импровизация”. След като изповяда незнанието си пред БНР, зам.-председателката на ДПС Емел Етем не дръзна да се направи на ударена като проф. Герджиков за ролята на бившия главен прокурор като “възродител”. Ако го беше сторила, прословутата етническа карта на ДПС в политиката игра щеше да стане съвсем съмнителна.

Първоначално нямаше яснота знаел ли е президентът Първанов дали починът на Герджиков е бил съгласуван с премиера Сакскобургготски. Но после от пресцентъра на “Дондуков”1 казаха, че поне това държавният глава е знаел. Понеже просто няма как да не е. Предложенията за орден “Стара планина” се внасят в президентската канцелария от МС. А правистът Герджиков съвсем целеустремено е дръпнал онази чувствителна струна в душите на историческия монарх и на историка Първанов, благодарение на която връчването на орден “Стара планина” стана нещо като жест на официално помилване за цяла група “общественици”, уличени в съучастие с тоталитарния режим.

Gasparini “Не вярвах че ще дойде часа да харесам нещо казано от Иван Костов?”

Нулусе, а какво и къде хареса друго? Симеон и червено-мутренската паплач около него ли? Не ми казвай само колко достоен човек е той.

Видяхме го с кандърмите около червения боклук Бригадир Аспарухов(какво име, майко мила).

Чичо му Кирил ще се обърне в гроба ако знае с кой се заиграва.

Ама така е като си си продал газицата на КГБ.

ДПС-то ли? Не стига че са турци, ами са и агенти на ДС.

За Педала Станишев и кретените около него, па нямам думи.

Костов, убав лош , това е. Друго нема. Ела зло, че без тебе по зло.

Гласувайте макар и с отвращение , както Костов гласува за Софиянски.

КОМУНИСТИТЕ , ДОГАН И СИМЕОНОВСКИТЕ МУТРИ НЕ ТРЙБВА ДА ИДВАТ НА ВЛАСТ, НЕ РАЗБРАХТЕ ЛИ?

Анонимен51
Президентът Първанов и руските енергийни мераци

За по-малко от Три години г-н Първанов се срещна с приятеля си г-н Путин СЕДЕМ пъти. Дори само по тази причина и непредубедените могат да си помислят, че България се готви за членство в ОНД, а не в Европейския съюз. Но чашата преля, когато в съвместната декларация след последната среща на двамата президенти бе записано, че "своевременното преодоляване на вредните последици от евроинтеграцията на България за българо-руските икономически взаимоотношения" е цел на двете страни.

И това, след като 75% от гражданите на България одобряват присъединяването на България към ЕС!

Опитите за правене на политика в разкрачено положение не са нови за определени категории български политици.

По времето на Втората световна война Царство България лавираше между два покойни днес хищника - Съветския съюз (комунистическа Русия) и Третия райх (национал-социалистическа Германия). Резултатът беше едностранно обявяване на война и окупация на България от комунистическа Русия, избиване на десетки хиляди достойни български граждани без или със ("народен" съд и присъди и петдесетгодишно комунистическо безумие.

За съжаление de facto управляващата България върхушка, състояща се от партията на г-н Първанов БСП, част от НДСВ и ДПС, създава впечатление, че следва подобен път. Г-н Първанов и компания ни будалкат, че България трябвало да бъде мост между цивилизования Запад и отново изпадащия в авторитаризъм или нещо по-лошо Северо-изток. Такива мостове обаче се градят от големи играчи, а не от начинаещи демократи със съмнително поведение. И ако българският президент не само на думи работи за присъединяването на България към ЕС, то той трябва просто да се учи от нашите приятели по съдба от бившия Варшавски договор, а не да прескача до Кремъл при всяко подсвирване оттам.

Но в стратегическа перспектива всичко казано дотук като че ли бледнее пред публично обявената основна тема на дискусиите между господата Първанов и Путин - равноправно участие на руски "инвеститори" в приватизация на ПРОИЗВОДСТВЕНИ мощности на българската енергетика.

Това е явно декларирано желание за руски икономически контрол над България - страна-член на НАТО, и в рамките на разумните политически прогнози бъдещ член на Европейския съюз.

Неистовото желание на славяно-православните московски господари е този контрол да се установи, преди България да стане член на ЕС, защото след това няма как да стане.

Обаче претенциите за равноправно участие предполагат и равенство по други параметри, а не само наличието на пари, с каквито руските псевдобизнесмени несъмнено разполагат предвид изкуствено завишените световни цени на газ и петрол.

Например свободен (а не монополен и контролиран от властимащите) пазар, за което руските компании не са дали убедителни доказателства, че ги бива.

А също и истинска, а не управляема демокрация. Нека също да си припомним как "Газпром" притискаше кабинетите на Виденов, Софиянски и Костов за придобиване на собствеността върху газовите тръби на територията на България.

И този мерак сега има подкрепата на законно избрания държавен глава на Република България! Към щедрите руски обещания върховният главнокомандуващ г-н Първанов изглежда доста благосклонен, като удобно забравя, че именно руските контрактори провалиха българската военна авиация точно когато ни приемаха в НАТО.

Във всяка нормална държава поведение, подобно на демонстрираното от бългaрския държавния глава в Москва, се квалифицира като предателство спрямо политическите приоритети и се санкционира с импийчмънт (отстраняване от власт).

Последният пример за това бе импийчмънтът на предходния президент на Република Литва, наложен му заради икономически връзки с руската мафия.

Само че у нас парламентарното мнозинство НДСВ и ДПС са ортаци с БСП вече три години. И вместо да поискат откриване на процедура за импийчмънт на г-н Първанов, за което поне на теория в парламента би трябвало да има достатъчно гласове на народни представители, някои от мнозинството се цупят като ощипани девици и го закачат с трогателна предпазливост заради… ордена на Мръчков.

Haasan ot Haamburg52
Само Костов
Анонимен53
Ех, Първанов, ех, Пърпутин...

Не знам за какво са си говорили президентите на Русия и България извън официално оповестеното за седмата им среща, но за пореден път имам усещането, че за Москва тръгва един човек, а се връща друг. Както би рекъл някой зевзек – тръгва Първанов – връща се Пърпутин. Или поне се създава такава илюзия, като се слушат изявленията му.

Повод за посещението беше 125-а годишнина от установяването на дипломатически отношения между двете страни. Хубаво. На официално равнище Русия демонстрира, че не е “обидена” на България за членството в НАТО. Още по-хубаво, макар че на какво отгоре ще се обижда не е ясно. Нейсе – така и с другите бивши соцсълагерници. Демонстрира се нов, изцяло прагматичен подход в развититето на взаимоотношенията. Ето, това би трябвало да е най-хубавото. Но не е. А не е, защото вече три години слушаме една и съща песен, чийто лайтмотив е икономизиране на руската външна политика, което означава нещо съвсем конкретно, а български припев в нея няма. Говорят си двамата президенти, а реален ефект - никакъв. Защото зад красивите фрази стоят непреодолими, поне засега, различия в интересите, с едно важно уточнение – Москва е в значително по-изгодна позиция за извиване на ръцете и се възползва от нея.

Основният коз на руснаците е тоталната енергийна зависимост на България. За разлика от централноевропейските страни, които веднага след рухването на Берлинската стена обвързаха енергийните си системи със Западна Европа, “мъдри” български политици ни доприковаха към Русия. Ядрени мощности, отработило гориво, петрол, газ, бензини, в голяма степен и въглища – всичко идва от един източник, който образно казано, неведнъж е показвал как може да се врътне кранчето – последния път, преди година го направи за Беларус, но потърпевшите бяха много повече. При такъв енергиен монопол, Русия може да си позволи не само да диктува цените, но и да влияе върху взимането на политически решения. Всичко това е реално, дори при условията на фактическо членство на България в НАТО и предстоящо в ЕС.

Теоретично Русия иска справедлив достъп до приватизацията на българската енергетика и водещо участие в изграждането на нови ядрени мощности в Белене. Първанов не трябва да си позволява каквито и да било ангажименти в тази насока, защото по-нататъшното разширяване на руския енергиен монопол е заплаха за националната сигурност и поставя под въпрос евроатлантическата ориентация на страната. ЕС категорично ни каза и показа, че руските реактори са нежелани на стария континент и инсталирането на нови ще донесе на България проблеми за десетилетия напред. Но протежираното от Москва ядрено лоби у нас си знае работата – то не са подписки, то не е генериране на евроскептицизъм, то не са платени репортажи и публикации… А се премълчават онези условия, без изпълнението на които Русия няма да отстъпи нито крачка в другите важни за България направления на икономическите взаимоотношения. Москва няма да промени рестриктивната си митническа си политика за нашите стоки, основен проблем за търговския дисбаланс, преди да бъдат удовлетворени претенциите й за имоти на Булгартабак холдинг. Българският военно-промишлен комплекс няма да получи руските лицензи и правото на свободен експорт, без да допусне руски капитали в приватизацията. Предизвестеният провал на сделката за ремонта и модернизацията на МиГ-овете беше поредната червена лампичка, която управляващите и левицата упорито не искат да забележат. Цените на газа и петрола отново ще бъдат диктувани от Москва, ако не бъде допусната Русия до българските тръбопроводи и енергийни мощности. Това са факти, а не черногледство, както ще скокнат веднага радетелите на руската кауза.

А от Москва бързат. Техните планове трябва да се осъществят преди първи януари 2007, когато би трябвало да станем пълноправен член на ЕС и взаимоотношенията между двете страни, и политически, и икономически, ще се определят по правилата, които действат сега между Русия и членовете на съюза. Противно на позицията на Първанов, според която евроинтеграцията има “вредни последици” за българо-руските отношения, практиката на централноевропейските страни, вече членове на ЕС, показва точно обратното. Дори заради изчистването на правилата и ограничаването на възможностите на недобросъвестните играчи.

Затова вместо да си губят времето със спорове дали ще бъдем мост между ЕС и Русия или Москва ще се опита да ни превърна в “троянски кон” в НАТО, управляващите трябва спешно да изготвят ясни позиции по всички деликатни теми и най-сетне да започнат да ги отстояват. Като не забравят, че когато си част от едно цяло, каквото са и НАТО и ЕС, не можеш да бъдеш мост към него. Или си вътре, или вън. И точно по тази причина, всички мостовашки приказки, особено в устата на президента, не са нищо по-различно от замаскираната имперска риторика на Кремъл. Казано по друг начин – пърпутинщини.

Анонимен54
Анонимен55
Дворецът на децата – жертва на политически протекции и мания за божественост

Ахмед Доган харесал сградата за център на ДПС

Диана ЦАНКОВА

Божествена промисъл, планове за отмъщение и отчаян ропот плетат паяжина от злокобни страсти. Две сили, вкопчени една в друга, се борят за надмощие. Бялата врана или безправните плебеи ще устоят на битката? Това е още една война, която навежда на мисълта за тихата лудост, обхванала държавата.

Тея, в превод Божествената, обсебена от мисията си за непогрешимост, е обявила война на... учители, родители и деца. От две години тя е директор на Двореца на децата в столицата. И прави всичко възможно той да изчезне по-скоро. Таня Желязкова – Тея подписва дори банковите документи с псевдонима си. Мисълта за богоизбраност изцяло е предопределила поведението й. Затова крясъците, обидите и униженията са сред любимите й похвати за общуване.

Два месеца, след като заема поста,

Тея говори за себе си като за бяла врана

на която подчинените искат да отрежат крилете. А в птиците, символ на Двореца, Таня Желязкова съзира обърната спирала, вещаеща нещастия. И премахва логото на детския палат. След като прогонва злото, за Тея настават по-щастливи дни. Те обаче са с цената на ято напъдени учители и деца, на скъсаните им нерви и блъскането им в непробиваеми бюрократични стени.

Таня Желязкова става директор на Двореца на децата през октомври 2002. Заема поста без конкурс. Когато встъпва в длъжност, заварва 1600 деца. Днес те са около 800. За двете години, откакто управлява Двореца, около 25 кръжока престават да съществуват. Родителите масово изтеглят рожбите си, за да не се депресират от зловещата атмосфера в сградата.

Камерите, решетките, тъмните коридори

и мрачните лица на обитателите на Двореца по нищо не напомнят за ведрата обстановка, която е нормална там, където има деца. За да проникнат в сградата, записаните в различните програми малчугани трябва да имат специален пропуск. Ако са го забравили или пък са закъснели, не могат да влязат в Двореца. Веднъж обаче озовали се вътре, те се сблъскват с детските си кошмари. Като този да преодолеят тъмните коридори до залите заради наложената икономия на ток, а също и да “стискат”, защото посещението на тоалетната по време на заниманията е строго забранено.

“Цитаделата” на Таня Желязкова – Тея е недостъпна за родителите. Учители също не се допускат в почивните дни. Затова те още говорят с възмущение за случая с колежка, на която било отказано в извънработно време да вземе забравените в сградата животоспасяващи лекарства. Този казармен режим кой знае защо има едно изключение. Директорката Тея, която през деня рядко навестява кабинета си, през нощта

често преспива в Двореца

Сякаш преследвана от параноя, Таня Желязкова е обзавела сградата със съоръжения за сигурност, които подхождат повече на западно посолство в страна, заплашена от атентати. Освен че е поставила камери на входа и на още няколко места в Двореца, тя е заменила традиционните портиери с истински охранители. Гардовете от фирма “Отговор А” дотолкова са се вживели в задълженията си, че припознават във всяко дете със забравен пропуск “потенциален терорист”. Директорката пък привижда във всеки подчинен свой враг.

Няколко месеца след като заема поста, Таня Желязкова – Тея изпраща писмо до тогавашния образователен министър Владимир Атанасов, в което описва колко некадърни са подопечните й учители. По-късно те й поискват оставката. Жалбите им до просветното ведомство обаче остават без последствия. Защото над Божествената е разпънат чадърът на ДПС.

Таня Желязкова и Ахмед Доган са състуденти от Философския факултет на Софийския университет. Свързва ги не само дружбата от младежките години, но и синът им Демир. Когато преди години тя основава детското движение “Рицари на познанието”, неговата фондация “Толерантност” финансира етническите проекти, към които Тея проявява слабост.

Като директор на Двореца Тея продължава да се вълнува от етническата тема. И започва да

подготвя млади етнически лидери

Изкуственото разделение на децата и вкарването им в калъпи не предизвиква реакция в образователното министерство. Затова “програмата” за малцинствата ще има продължение през новата учебна година в... Стаята на културите. Първоначално замислена като Стаята на религиите, а после преименувана, засега тя си остава по-скоро Стая на тайните. Може да се досетим какво ще става там, ако надникнем в друго помещение, превърнато в информационен център на Двореца.

Още с назначаването си за директор Таня Желязкова си харесва кабинет, в който пренася цялата документация и имущество на своите “Рицари на познанието”. Веднага слага решетка на вратата и я обзавежда със СОТ. Дълго време стаята стои неизползвана, но пък спестява плащането на наем в предишния офис на организацията. Днес към информационния център няма почти никакъв интерес, защото децата слабо се интересуват от книги за човешките права. И още по-малко - от житието на лидера на ДПС. Интересно, какво ли прави там сред детските брошури книгата “Опит за политически портрет на Ахмед Доган” от Иван Палчев?

Според учители

Желязкова съзнателно води Двореца към ликвидация

Поставянето на камери, бариера за коли пред входа и охранителни съоръжения го прави сигурна и удобна сграда. Например за бизнес, за административни или партийни цели. Говори се, че преди години Ахмед Доган си харесал 5-етажният обект за център на ДПС. Ако все още го желае, може и да го получи. Областният управител Росен Владимиров междувременно снабди Двореца с нотариален акт, въпреки че дейностите му непрестанно се топят като шекер.

Няма я световноизвестната филхармония “Пионер”, няма ги и школите по пиано, цигулка, китара, детско-юношеският театър, клубовете по шахмат, спортно ориентиране, някои танцови формации... С тях си отиват и учителите. Директорката Тея твърди, че никого не е уволнила. Потърпевши обаче разказват за унизителни сцени в кабинета й, които довеждат до поредния “самоотстранен”. Все пак по-добре е да се водиш “напуснал”, отколкото дисциплинарно уволнен.

Таня Желязкова обича да разговаря с подчинените си на четири очи. Когато повиканият влезе при нея, тя врътва ключа. Така постъпва и с учителите, които на общо събрание се подписват под искането за оставката й. Когато научава за подписката, Тея привиква всеки от тях и като им напомня, че са на срочен договор, ги кара да се подпишат отново. Няколко души се огъват. Това й служи като повод да се оплаче на просветния министър, че има злоупотреба с подписи в Двореца. Той пък препраща писмото й на прокурор.

Скоро след това учителите са извикани на извънреден час на директора. Вместо да си говорят за проблемите на Двореца, Тея отваря вратата и... влизат трима униформени от Трето РПУ.

“Оставям ви на тези господа”

заявява Божествената и излиза. След което полицаите раздават карирани листа на учителите и ги карат да напишат дали техните подписи стоят под искането за оставката на Таня Желязкова. Така преподавателите научават за писмото на директорката до министъра. Заради нейното оплакване в момента върви прокурорска проверка и подписите на учителите се идентифицират с графологична експертиза.

“Сътрудничеството” между Двореца и полицията обаче не свършва с този случай. На 21 май, когато е последният учебен ден, Тея отново прибягва до силата. На този ден има открит урок на 6-годишните. В присъствието на родителите малчуганите показват какво са научили преди да постъпят в първи клас. Директорката обаче прекъсва урока, намеква, че няма да подпише свидетелствата на децата и се барикадира в кабинета си. В последния момент отказва да издаде удостоверенията, защото в документацията липсвали ЕГН-та на родители. Раздразнени от капризите на Желязкова, майки и бащи на висок глас започват да недоволстват пред кабинета й. За втори път полицаи нахлуват в Двореца, след като са повикани от охраната с паник бутон. Служителите на реда укротяват страстите.

На другия ден вестниците пишат за скандалното поведение на ръководителката. След което настава тишина и казусът Таня Желязкова – Тея потъва в забрава. Учителите пък изпадат в отчаяние, че ще им се наложи да търпят още една учебна година

странностите в характера на Божествената

подплатени от политическия й гръб. Те заедно с родителите многократно пишат до министъра, но жалбите им се трупат в папки, които никой не чете. Само веднъж има реакция – в Двореца на разговор с колектива идва експертката от МОН Мукадес Налбант. Тя изслушва оплакванията на учителите и си тръгва. Изпращането на Налбант в Двореца на децата може и да е случайност. В образователните среди обаче коментират, че дъщерята на образователната специалистка и синът на Тея от деца са вречени един на друг... Личните връзки оплитат здрава защитна мрежа около статута на едно лице, което унищожава с упорита последователност Двореца на децата.

Директорката, която за близо две години закри 25 образователни програми; която инвестира парите на Двореца в охранителни системи; която спря топлата вода, отряза повечето телефони и загаси лампите, но ходи до Русе със самолет и спи в сградата, с основание продължава да се чувства недосегаема. Самият образователен министър в частен разговор признава, че е наясно с проблемите, но нищо не може да направи. По случая се произнесе и парламентарната комисия по жалбите с решение да бъде обявен конкурс. В Министерството обаче още се помайват. Може би им се привижда лидера на ДПС Ахмед Доган, който предупредително им маха с пръст.

Анонимен56
Да освободим столицата от паметника на съветската армия

Столичани

Обръщението е отворено за подкрепа от българите в цял свят.

Към гражданите на София

Към гражданите на България

Скъпи съотечественици,

Вече 50 години в центъра на София стърчи, изграден по волята на Българската комунистическа партия, паметникът на Съветската армия. Според “Енциклопедия България” (1986) паметникът е “издигнат в знак на признателност на българския народ към Съветската армия-освободителка”, а една от трите бронзови композиции в долния край на монумента е композицията “Октомври 1917”, символизираща “победния порив на съветския народ под развято знаме са надписа “Вся власть Советам”.Не е ли срамно за всеки софиянец, за всеки български патриот и родолюбец, че най-внушителният по своите размери паметник в столицата на нашата родина (площ от 2 000 кв. м. и височина над 50 м) е на един чужд войник с шмайзер в ръка и на една чужда армия, които донесоха на щиковете си една комунистическо – болшевишка тирания, избила с невиждана жестокост десетки хиляди българи, прекършила стотици хиляди човешки съдби, заграбила разбойнически собствеността на милиони хора? Тирания, прекъснала за десетилетия естественото европейско развитие на България и нанесла огромни поражения върху изконната нравствена и ценностна система на българина.

Днес, когато вече сме част от могъщата и свободна евроатлантическа общност, този паметник на подтисничество все повече се превръща в нетърпимо предизвикателство към хилядите безкръстни гробове на жертвите на комунистическия терор, към достойнството на сегашните и бъдещите поколения българи, към самата историческа истина. Защото през септември 1944 в България не само не бе поробена страна, за да бъде освобождавана, но бе насилствено окупирана от своите “освободители”. И защото днешна и бъдеща демократична България няма и не може да има нищо общо с “Октомври 1917” и с развятото знаме с надпис “Вся власть Советам”.

Ето защо заявяваме високо:

Врече е за незабавни действия!

Време е демократично мислещите софиянци, всички демократично мислещи българи да обединим усилията си с нашия могъщ глас и нашето решително искане: освободете колкото се може по–скоро българската столица от този мрачен символ на едно още по-мрачно минало!

ИНИЦИАТИВЕН КОМИТЕТ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ НА СТОЛИЦАТА ОТ ПАМЕТНИКА НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ – ОКУПАТОРКА (по азбучен ред):

АНАСТАСИЯ ДИМИТРОВА – МОЗЕР – депутат в 37-то, 38-то и 39-то НС

ВАСИЛ СТАНИЛОВ – председател на Комитет “Съединение”, писател депутат в З8-то НС

Д-р ХРИСТО ДИМОВ – председател на Гражданско сдружение “Диалог”, зам.кмет на София (1991-93)

ИВАН ГЛУШКОВ – зам. председател на 7-то ВНС, депутат в 38-то и 30-то НС

ИВАН Н. ИВАНОВ – депутат в 38 то и 39 –то НС

ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ – депутат в 36-то, 37-то, 38-то и 39-то НС

ЛЮБОМИР БАНКОВСКИ - почетен председател на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ

Проф. ГЕОРГИ МАРКОВ – председател на Общобългарски съюз “Истина”

Проф. МИХАИЛ ОГНЯНОВ - общественик, публицист

ТОШО ПЕЙКОВ – депутат в 36-то и 39-то НС

Обръщението е отворено за подкрепа от българите в цял свят.

Анонимен57
Комунистите са фетишисти. Цялата им история се изгражда около измислени символи, сакрални фрази и идолопоклоничество. Спомням си думите на едно дребно (не само на ръст) комунистче, което наричаха зад гърба му “Полковника”, по времето, когато за пръв път се заговори за изваждането на Мумията от мавзолея. “Те искат да посетнат на най-скъпото ни!”- не знам защо в множествено число се вайкаше Полковничето. Не съм специалист по история на БКП, но си спомнете Бузлуджа, лозето на Габровски, Първото антифашистко (?) въстание, Героят от Лайпциг, партизанските обири, Девети, ех!, Девети септември, дивотията около всеки пореден техен исторически конгрес... Пипнете което и да е от тях и хиляди дребни Полковничета ще скочат – “НЕ ПОСЯГАЙТЕ НА НАЙ-СКЪПОТО НИ!”

Няма други партии в света освен комунистическите, които така да се вият - като копринена буба - около собствената си миризлива история, покривайки я напълно с лъскава кърваво-червена Псевдоистория.

Няма други партии по света, освен комунистическите, за които необходимостта от власт е както слънцето и въздуха за всяко живо същество. Те не умеят нищо друго, освен да консумират власт. Не подбират средствата, за да я овладеят. И веднъж овладели я – не я изпускат.

Няма други партии по света, освен комунистическите, които така умеят да мимикрират. Да сменят политическите си цели, дори и възгледи. Да сменят “стила и метода” си на пропаганда. Въоръжената борба с нелегална съпротива. Държавните структури за сигурност с паравоенни мафиотски такива. Политическият терор с икономически. Просто да се огледаме…

Затова – НЕ ПОСЯГАЙТЕ НА НАЙ-СКЪПОТО ИМ!

Не им отнемайте властта да ни манипулират! А ни манипулират чрез измислените си фетиши: паметникът на Съветската армия в София, Альоша... Под тези шмайзеризирани паметници играят и растат нашите деца и внуци. Под тях Партията На Социалната Справедливост развява кърваво-червените си знамена и призовава към общонационална амнезия, за да продължи да консумира поднесената й от тошовизираните, кеворкизирани и трифоновизирани поданици на НВ власт.

Влязоха в църквите!

Влачиха свещеници по тротоара!

Божидар Димитров нарича хората от инициативният комитет за освобождаване на столицата от паметника на Съветската армия ЗАПЪРТЪЦИ НА НЕДОУБИТИ ФАШИСТИ!!!

Все още не чуваме нищо против евреите. Всеки миг очаквам обаче да го чуем. От “антифашистите”...

Камо градеши, Господи!

Лапа
von Nullus59
Ако наистина това е казало Божието-наказание Димитров, той заслужава само куршум!
Анонимен60
Леката непоносимост на битието

Тайната на предизборната кампания на Путин се криеше наистина в журналистическата изобретателност ­ иначе просто нямаше да има за какво да пишем. Клозетните афоризми на клиента ни бързо се изчерпаха. Освен тях фантазията му не отиваше по-далече от някои транспортни средства, с които, изглежда, главният кандидат на страната от дете е мечтаел да се изфука: изтребителят “Су”, леката кола “Волга”, самосвалите “Камаз”, тракторите. А полетът на творческата мисъл в неговия пиар-отбор се застопори на едно: във всеки регион Путин трябваше да целуне по дете и да позира до кой да е действащ конвейер.

Ах, тези конвейери! В ГАЗ* един от тях едва не изпотрепа пред очите ни работничките, които чакаха високия гост. Преди идването на Путин лентата, разбира се, не работеше, щяха да я пуснат, щом дойде той, колкото да я покажат. Изведнъж на челничката, застанала до прекъсвача, й се привижда, че Путин вече е на прага и, естествено, дръпва лоста с всичка сила ­ и едва не направи зян дружките си, накацали живописно сред “газелите”.

В Камския автомобилен завод ­ отново ефектът “дежа вю”: пак бездействащ конвейер и пак ­ в очакване на Путин ­ работник до прекъсвача. Но този път зян щяха да станат не работничките, а западните телевизионни журналисти, които се опитаха да заснемат целия този показен спектакъл. Служителите от охраната на Путин и без това се отнасяха към западните журналисти като към врагове на народа, а тогава просто почнаха да бутат и да блъскат горкия оператор, за да не му позволят да заснеме застиналия конвейер. Колкото и да е смешно, именно крехките девойки от “кремълския пул” се хвърлиха да защитят горкия западняк, като заплашиха охраната, че ако не го остави веднага на мира, ще напишат за всичко това в репортажите си.

Държавният ни глава не можа някак си да се оправи и с децата. В “кремълския пул” от ухо на ухо се разказваха вицовете, в които се превръщаха опитите на Путин да прояви нежност към дечицата.

В болницата в Петрозаводск, вместо да изрази съчувствие към малко момченце с патерици, блъснато от кола, Путин му заяви:

­ Туйто, вече няма да нарушаваш правилата!...

Чудно ли е тогава, че като се опита след това да целуне едно момиченце, то се дръпна и разплакано му призна:

­ Страх ме е от теб!

Пресслужбата на Путин ни забрани да описваме тези епизоди в репортажите си, като ни заплаши, че в противен случай акредитациите ни незабавно ще бъдат отнети.

Впрочем, нямаше нужда предизборната кампания на Путин да е на толкова високо равнище. Просто всеки ден, във всяка новинарска емисия по държавната телевизия той трябваше да набива една-единствена мисъл във филистерските мозъци: “Аз, Путин, вече съм на кормилото. Няма значение дали ще гласувате за мен, или не.”

Независимо от еднообразието на предизборните му визити, по време на всяка от тях се случваха неща, заради които ще помня даден град цял живот. В репортажите ни не трябваше да се пише именно за тези случки. Сега обаче аз няма да пропусна тази възможност…

Волгоград: “Няма да боли, обещавам ти...”

Във волгоградската военна болница, предвидена в плана за посещения на Путин, журналистите получиха бели престилки и бяха изпратени на предварително подготвените места. Издокарана с тази бутафорна дреха, случайно надникнах в стаята на пациентите с ампутации, докарани наскоро от Чечения. Видяното ме ужаси, но разбрах, че ще бъде проява на бездушие, ако просто си изляза и затворя вратата зад себе си. Пък и момчетата, които лежаха там, вече ме гледаха с някаква надежда ­ гостенка. Усетих интуитивно, че най-важното сега е да им се усмихна, да ги гледам и да говоря с тях без страх. Приближих се и се запознах с всички. И започнах да им се усмихвам. С всички сили се правех, че не забелязвам откъснатите им крайници и обезобразените им лица. И пак им се усмихвах.

Деветнайсетгодишният Алексей от Нижни Новгород ми каза, че след като отишъл в казармата, воювал само три месеца в Чечения: взрив откъснал ръката му до китката и едва не загубил едното си око.

­ Мечтаех си да стана шофьор на ТИР. Като баща ми ­ въздъхна Алексей. ­ Исках да пътувам из страната, да виждам нови градове. А сега, на ­ както виждате, ще трябва да измисля нещо друго...

­ Имаш ли си приятелка в Нижни?

­ Да, написах й цялата истина за това, което ми се случи. Отговори ми, че няма значение. Иска да бъдем заедно...

Тогава вратата на стаята се отвори и влезе Путин. Внимателно седнах на ръба на леглото до Алексей, за да не преча на делегацията, и благодарение на това чух чудовищния разговор на Върховния главнокомандващ с момчето, обезобразено във войната, която той, Путин, предизвика. Генералисимусът първо се разходи из стаята, като стискаше ръцете на всички, връчвайки им часовници и портативен телевизор. А като дойде редът на Алексей, който нямаше на какво да сложи часовника и почти нямаше с какво да гледа телевизия, Путин спокойно го попита:

­ Окото ти вижда ли?

­ Да.

­ Не се притеснявай заради белега на лицето. Сега хирурзите са такива майстори, че после изобщо няма да личи! ­ бодро му съобщи Путин.

След което кандидат-президентът бързешком се измъкна от стаята на ампутираните ­ хич не беше за пред камери тази предизборна картинка.

На сбогуване, когато той вече беше до вратата, Алексей не че каза, а едва чуто въздъхна:

­ Направо не ми се вярва... Путин... На живо...

През цялото време, докато седях до Алексей, ми се струваше, че с все сила гледам да не заплача. Но в същия миг разбрах, че поток от сълзи отдавна залива лицето ми. Най-много исках да стана и да ударя шамар на Путин: заради равнодушния израз на лицето му в момента, заради менторския тон, с който той, дето никога не беше ходил на война, си позволяваше да говори с това момче, ранено във войната, толкова необходима за изборната му победа. И още ­ заради онази пропаганда по всички телевизионни канали, която проми мозъците на хората до такава степен, че това момче, едва оживяло, се радваше, задето е видяло Путин на живо.

Иваново: “Каква беля ­ на мен ми провървя”

Докато Путин разглеждаше тъкачен цех, един от западните журналисти с акредитация в Кремъл се възползва от възможността и когато президентът мина край него, се опита да му зададе съвсем невинен въпрос.

Но щом Путин отмина, вбесеният кремълски прессекретар Громов се нахвърли върху журналиста и почна да му крещи пред всички:

­ Какво си позволявате? Не знаете ли правилата?! Не може да задавате несанкционирани въпроси! Ако още веднъж направите така, ще изхвърчите оттук! Няма да работим с вас!

Трябва да обясня, че откакто Путин дойде на власт, в “кремълския пул” несанкционирани станаха всички въпроси, които не бяха предварително одобрени или измислени и раздадени на журналистите от самия прессекретар на президента.

Громов гледаше чуждия “шпионин” като питон заек и оня вече се беше подготвил вътрешно, че за последен път придружава руския президент.

В този момент Громов случайно се обърна и разбра, че съм чула и видяла всичко. За миг съобрази, че по някакъв начин спешно трябва да ме неутрализира като опасен свидетел на грозната сцена.

На лицето му се изписа фалшиво-умилен израз и той подмазвачески се обърна към мен:

­ Леночка, а ти искаш ли да зададеш въпрос на Владимир Владимирович? Може би вашият вестник се интересува кога по телевизията ще пуснат предизборните клипове на Путин?

Сякаш напук, моят вестник наистина се интересуваше от това и аз се съгласих. Ето как на свой гръб изпитах действието на механизма за поръчкови въпроси, поставяни по време на така наречените пресконференции на Путин.

Громов направи брифинг направо в цеха. Пусна вътре всички вестникари и оператори, но даваше думата само на онези, чиито въпроси сам беше подготвил…

Воронеж: “Ако не излетим, ще плуваме!”

Докато бях с Путин във воронежкия авиационно-строителен завод със звучното грузинско име ВАСО, най-неочаквано за себе си открих, че има един-единствен начин да се реформира страната ни. Мога да споделя тази рецепта с правителството. Запишете си я: ДА СЕ ВЗРИВЯТ ВСИЧКИ СЪВЕТСКИ ЗАВОДИ. А парите, които сега отиват за поддръжката им, да се дадат на бившите работници, за да могат те да се преквалифицират и трудоустроят на нови, ефективни работни места.

Сега ще ви обясня защо това откровение ме споходи благодарение именно на грузинеца Васо. Работата е там, че след като доста пътувах с Путин из страната, аз видях с очите си какво представлява нашата икономика. По-право, нашият бюджет. Някой наясно ли е за какво се харчат бюджетните пари? Не е ли? Е, сега ще разбере.

В завода ВАСО, докато Путин както винаги закъсняваше, аз се разхождах из огромен празен хангар и се катерех по самотните самолетчета, изложени там. И в един лайнер ­ а на мен ми се стори, че е обикновен овехтял пътнически самолет от съветски тип ­ случайно срещнах механик на име Дмитрий и той сподели с мен тревогите си.

­ Вече пет години нямаме нито една поръчка. Последния път, когато беше тук, Елцин обеща да ни даде държавна поръчка за построяването на президентски самолет. Но после не го откупи и на нас дори не ни стигнаха парите, за да го завършим. Така си и стои... Нашите самолети вече на никого не са потребни, никой няма да ги купи ­ казвам ви го като механик. Остарели са не само морално, но и технически...

­ А вие какво правите тук, щом вече пет години нямате поръчки?

­ Ами... Как “какво”... По нещо да завинтим, да завъртим... Да проверим... Аз почти не работя тук. На, днес ми се обадиха, извикаха ме... Припечелвам навън. Понеже заплатата ми е направо мизерна ­ две хиляди рубли и нещо... А навън спокойно изкарвам по триста долара на месец...

­ Интересно, а колко взема вашият директор?

­ А, за него не се тревожете! Да знаете каква вила има! Такава не сте и сънували!

Направо бях смаяна: механикът сам ми призна, че въобще не работи в завода, но въпреки това получава заплата. Макар и мизерна, но заплата. Нещо повече, призна, че целият завод не произвежда нищо вече пет години! А колко такива заводи-убийци с нож в зъбите се спотайват във всяко кътче на необятната ни родина и ограбват хляба на страната? Именно те прахосват целия бюджет. Докато депутатите в Думата викат, че имало нужда от дотации, за да се подкрепи отечественото производство, и настояват да се дадат нови държавни поръчки на заводите, вместо честно да признаят, че искат пари от джоба на данъкоплатците за онези на никого ненужни остарели самолети, за които разказа моят искрен воронежки познат Дмитрий.

“В такъв случай, драги ми Васо, няма ли да е по-евтино, ако сберем из страната по някоя пара, колкото за неколкостотин килограма тротил, та да ликвидираме веднъж завинаги тази бездънна яма и да почнем наново да създаваме в Русия реално, потребно, ефективно производство? Хайде бе, Васо, бъди мъж!” ­ така разговарях аз с виртуалния воронежки грузинец, докато се разхождах из цеховете.

Но Путин, който пристигна в завода тъкмо в момента, когато Васо почти се беше съгласил да се самоликвидира, развали цялата работа. Веднага обеща на авиационните работници да откупи президентския самолет и да им даде нови държавни поръчки

Анонимен61
България продължава да е тоталитарна държава

Тоталитарна държава е тази, в които една партия, клика или военна структура владее изцяло политическите, икономически, законодателни, силови (репресивни), медийни и прочее лостове за нейното управление. И използва тези лостове за постигане на собствените си, а не националните интереси.

Всички допуснати до управлението на България политици в момента са креатури или зависими от партията на бившите(!) комунисти! Включително Симеон.

Цялата остатъчна и новосъздадена икономика на страната, включително транспорт, туризъм, и особено туризъм, се разпредели между членовете на бившата партия на комунистите или техни преки наследници!

Банковият сектор също. За енергийния да не говорим.

Голяма част от тази икономика се владее от мафиотски структури – съвместно изделие на КГБ, ДС и естествено БКП. Хазартът, наркотиците, проституцията са в ръцете на половината от висшият и среден ешалон на бившите тайни служби. Другата им половина е в правоохранителните органи. Проавоохранители и правонарушители са двете страни на един и същи медал.

Съдът и прокуратурата са съставени и управлявани предимно от бивши членове на бившата партия на комунистите.

Медиите – империи като труд или канал 1, са чиста симулация на демокрация. Чрез тях се деформира общественото мнение, посочват се врагове, унищожава се свободата на словото и на информация. Тези медии открито се управляват от бивши членове на бившата партия на комунистите! Или от хора, зависими от нейните бивши тайни служби! До медийните трибуни се допускат практически почти само същите хора. Социологическите (по-правилно е – социалистическите!) агенции, обслужват новата партия на бившите комунисти и нейните сателити.

Упражнява се тотален дезинформационен, психологически и икономически натиск, граничещ с терор, върху всички, които отричат смесване на бъдещето на България със щастливото и охранявано бъдеще на членовете на партията на бившите комунисти, на техните деца и внуци!

България днес е изцяло зависима от членовете на бившата партия на комунистите – БКП и на служителите на нейните бивши тайни служби!

България днес е тоталитарна държава, доста несръчно скрита зад декоративна демокрация!

Анонимен62
Банковата афера –

люпилня на олигархията

Тайният съюз между политиката и парите отгледа мафии, които консумират България

Григор Лилов

Между 15 и 18 милиарда долара бяха задигнати от България за последното десетилетие. Те “захраниха” мафиотските “наказателни отряди”, както личи от личната кореспонденция на покойния Луканов с примиера, и напълниха списъците на мъртвите финансисти.

Обаче огромните суми не паднаха от небето. Те са ограбени от държавата ни и спестяванията на гражданите благодарение на добра предварителна работа и организация.

Как стана това?

СОЦИАЛИЗМЪТ ЗАСИЛИ КРАЖБАТА...

С две решения на Политбюро на ЦК на БКП и Министерския съвет започва банковата “реформа” в страната. Преди тях финансовият капитал у нас се води по закона като “общонародна собственост”.

Първата крачка към голямото разграбване се прави още през 1987 г. Тогава се създават специализирани отраслови банки. За тяхна нормативна основа служи новият Правилник на банките. Той прокламира “социалистическата акционерна собственост”. Абсурдна правна форма , каквато няма никъде по света, е удобната дреха, в която се облича, хем разделянето на държавата от банките, хем и възможността за частно участие в тях. Например в “Минералбанк” дялове и акции са разпродадени почти веднага след това.

Замисълът е прост – висшата комунистическа номенклатура да започне да пребарва парите на България, спестяванията на гражданите й и отпусканите от чужбина заеми. Естествено до този грабеж ще бъдат допуснати само тя и нейните подставени лица.

Постановлението от 19 май и Протокол 19 от 28 август 1989 г. на Министерския съвет. Така е одобрена “Концепция за приватизация на държавните банки със 100 процента държавно участие”. Наближават големи събития – предизвиканите изкуствено “революции” от върха на БСП и време за губене няма. Затова този път използуваната терминология е откровена почти до бруталност.

Другата “революционна” новост в него е идеята за разпродаване на банките на “трудещите се”, които ще влязат в тях без право на глас. Блестящият маньовър по-късно бе приложен от почти всички частни банки. Например, при капитал от 1 млрд. лева, набран от хората, само 1 до 5% - но с глас, стигаше за пълен контрол над финансовата институция.

Дни преди историческия 10 ноември 1989 г. се пръква поредното решение – на 25 октомври 1989. То дава право на новоучредените банки да продават до 80 на сто от капитала си. След като основите на “пазарната “ икономика за своите хора бяха положени, дойде и рухването на вече безполезния социализъм.

...И САМИЯТ ТОЙ Я ОСЪЩЕСТВИ

Чрез скроения в двата документа тертип, бившите клонове на БНБ в София и навсякъде по страната трябваше да се преобразуват в самостоятелни банки. От тази крачка започва големият грабеж. Много от новоизлюпените банки раздават на поразия кредити на определените от партията лица.

От онази година – 1987, до март 1991 г. са купени акции от различни лица – фирми, граждани и кооперативи, за 243 млн. тогавашни левове. Български и небългарски резиденти прибират още 118 млн. лева капитал. Общата сума представлява една четвърт от размера на банковия капитал у нас – без БНБ, ДСК и Булбанк.

За шест години демокрация нито един ред и нито една цифра досега не бяха оповестени публично. Защото “светая светих” на заграбването на разпределителните центрове на парите не беше нищо друго, освен преобразуването на политическата диктаторска власт в много по-здравата и сигурна икономическа власт на богатството.

СТАРТЪТ НА ГОЛЕМИТЕ ПАРИ

В схемата на ограбване на националното богатство останаха неизвестни още няколко кадъра.

Средствата от тайната приватизация на банките трябваше да постъпват в БНБ като основен техен акционер. Правилото е записано в чл.2, ал.2, т.2 на цитираното вече постановление от 19 май 1989 г. Засега никой не е научил внесени ли са наистина парите или не. Сумата е около 362 млн. тогавашни лева. По онзи благодатен курс те бяха равни на повече от 100 млн. долара! През 1990 г., в навечерието на монетарната реформа, управляващите се отказаха от провеждането на парична реформа. Тя бе предложена от МВФ. Мотивите за отказа бяха два: тоталитарна мярка и невъзможност да се опази тайната.

Като резултат през 1991 г. инфлацията скочи, вместо на 360%, на повече от 700%, изчислени по тогавашната методика. Оказа се, че в страната има неотчетена парична маса (банкноти) за повече от 12 млрд. лева. Странно е как БНБ не е знаела колко левчета е напечатала и пуснала в обращение. Няма отговор на въпроса къде бяха тези пари и кой ги изсипа на пазара срещу покупки на валута от спешно отпусканите заеми.

Забравено е и обстоятелството, че раждането на кредитните милионери започна още тогава. Според приетите нормативни документи от началото на 1989 г. до началото на 1991 г., заеми от банките за търговска и стопанска дейност се отпускаха само при гаранция от държавна фирма. Новите предприемачи изтеглиха парите и не платиха. После държавните фирми и банки поеха борчовете им.

Накрая всичко беше замазано с опрощаванията на натрупаните дългове с ред министерски постановления от ред правителства. Капакът върху далаверата похлупи приемането на Закона за обслужване на неуредените до 1990 г. кредити. Той оформи дълга като държавен и го покри с облигации – т.нар. ЗУНК. Днес ги плащаме всички ние като данъкоплатци

Анонимен63
Донорите на парите Най-нисшият етаж заемат директорите на държавните фирми. Те получаваха кредити от банките - заменили субсииите при социализма. На входа - при доставката на суровините за производство и на "изхода" - за продажбата на продукцията заставаха "националноотговорните" групировки. Скъпа доставка към завода и евтина покупка от него изсмукваха заемите и ги превръщаха в лоши. Борбата между конкурентните интереси загрубяваше в мафиотски екшън. Чрез кръвта си платиха убитият шеф на русенското пристанище, учитият шеф на летище Варна, убитият директор на троянския фармацевтичен завод и др. Това е популярната мрежа от донори. Другата бе заета с прякото ограбване от големите структури като научно-техническото разузнаване, външнотърговските фирми, дружествата в чужбина, специалните проекти "Нева", "Монблан" "ПР-477" и пр. За всички тях са отделяни пари от залъка на народа - все "мънита" и то много. Затова "донорите" се подбираха грижливо от средите на бившата номенклатура. Такъв е Стамен Петров - бившия шеф на "Инко". Той е син на бивш съветник по националната сигурност по времето на социализма. От фирмата на научно-техническото разузнаване бяха отмъкнати над 150 млн. долара. Част от тях преляха във фирмите на мошеника Дилян Дорон - тайния приватизатор на "Биохим". Друга част захраниха членовете на Г-13. Трета се преведе направо в чужбина. Например 1 млн. английски лири отидоха в Лондон за фирма "Теома". Неин диригент е Владимир - синът на Нанка Серкеджиева - бивш шеф на архивите на МВР. майката се прочу с унищожените досиета от тях. "Бушоните" са еднократни и многократни Кредитните мултимилионери ги таксуваха като "бушони". Те взимаха заеми от банките и не ги връщаха. Общата сума на тези "лоши" пари днес достига над 400 милиарда лева. Такива са официалните данни. Неофициалните говорят за близо 600 милиарда, измъкнати и невърнати в трезорите. В тази фауна се срещат всякакви екземпляри -неграмотени люде и рецидивисти, едри представители на номенклатурата и политици. Обаче независимо от ранга им и задигнатите пари, "бушоните" са два типа - за еднократно и за мнократно използване. Вторите са важните. Те или бягат в бужбина като видни фараони, или получават имунитет. В този списък са депутатите - бивши и настоящи. Ексшефът на парламентарната икономическа комисия Асен Мичковски е кредитен милиардер. Депутатът от Бизнесблока Дончо Димитров е кредитен мултимилионер с повече от 400 млн. лева заеми. Депутатката от същата партия Диляна Димитрова избра неизвестността. Тя е търсена от банките за невърнатите си многомилионни заеми. В същия политически списък е депутатът от същия Бизнесблок Валентин Стоев - бивш финансов директор на фараона Макъл Капустин от "Лайф Чойс". Любопитното е, че преди да отиде там, Стоев е бил вътрешен одитинг на банка. Сигурно и там е "заслужил". Социалистът и шеф на предизборната президентска кампания на червените Ивайло Калфин бе забъркан с дружество "Тракия", пръкнало се от една пирамида. Шефът на масовата приватизация Калин Митрев се "сдуши" с друга национална и международна пирамида - "МЦС", в която участваше и Момяна Гунева - щерка на бившия главен живков прокурор на републиката . И т.н., и т.н. Сред отговорните бушони за многократна употреба са всичките ни групировки - от Валентин Моллов и Петьо Блъсков през Орион до Красимир Стойчев и Мултигруп. В тях играят най-едрите интереси - "акули", дърпащи конците иззад завесата. В тези структури се препират и губят следите на милиарди и милиарди левове и долари. По правило почти всичките водят родословието си от чужбина. И също там го завършват - където отлежава натрупания капитал. В най-благата работа не пробива случаен човек. Например във фалирата "Джес еър", завлякла близо 100 млн. долара от банките и летищата, акционери и шефове са дъщери, синове и роднини на комунистическия бос Григор Стоичков, на колегата му Митко Григоров и др. Част от съдружниците са съзвездия от фамилии на бивши външнотърговски ръководители. В оръжейната "Тератон" шеф е Младен Мутафчийски - роднина на партийния бос Начо Папазов. Шеф на отдел "външнотърговски връзки" бе Искра Вълкова - съпруга на Виктор Вълков. Отговорен счетоводител бе Мария Бързашка - съпругата на екстърговския министър Бързашки. Навремето покойния Илко Ескенази обвини фирмата, че пери мръсни пари. Друг виден покойник - Андрей Луканов поиска парламентарно разследване заради сделки, ограбили държавата. Илия Павлов е зет на бившия шеф на военното разузнаване ген. Чергиланов. Румен Спасов на "Орион" е син на ген. Мирчо Спасов. Неизвестното за създателя на лагерите у нас е, че бе шеф на ключовия отдел "Задгранични кадри" на ЦК на БКП. Ангел Първанов от "Трон" е зет на несменяемия главен секретар на Министерския съвет по живкова време Иван Шпатов. Атанас Тилев на "Дару груп" е син на висша земеделска номенклатура и бивш преводач от УБО. Стюард Каралян в групата "ТСБ" банк е син на бивш заместник-министър. Кредитната акула Димитър Тадъръков на "Булгарлизинг" е в роднинство с бившия политбюровец Венелин Коцев. На същата кукичка е закачен изкуствения "кръстник" Иво Карамански. Банкери и политици - обслужващи и обслужвани Продължим ли още и още, почти до безкрай, ще лъснат имената на истинските кръстници. Правилото е те да са сред бившето ръководство на БКП и спецслужбите, днес дърпащи конците зад кулисите на политическия и икономическия ни живот. Банкерите са маслото, което смазваше пътя на парите. Дребните шефове на трезори не се броят - те въртят оборота, после пък тях ги върти "месомелачката", ако понаучат повече, отколкото им се полага. Труповете доказват правилото. За едрите банкери разказахме още в събота. Тук бихме добавили, че сред тях е Константин Димитров - член на Пленарния съвет на БНБ. Той е създавал фирмите на прикритие на спецслужбите чрез "Изотимпекс" в САЩ и Канада. Холдингът му "Омнитекс" въртеше повече пари от нефт и спецтърговия, отколокото хвалещата си с богатствата си "Мултигруп". Част от сметките преминаваха през ПЧБ. Провинциалния й клон в Тетевен по сума на баланса слагаше в джоба си едва ли не всяка наша банка. По този тертип Балканбанк въртеше парите през русенския си клон. По същия начин най-голямото изсмукване на пари в Стопанска банка ставаше чрез клоновете в Сопот и Пиринския край. Схемата не е случайна. Така следите се замитаха, а банкерите излизаха от кашата ни лук яли, ни лук мирисали. Утре: как октоподът на "висшите интереси" прибира парите и застила пътя им с кръв----------------------------------------------Картотеките - ковачници на кадри!Стопи се картотеката на МВР чрез ЕГН-та. В нея целият български народ бе разпределен по рафтовете в три сегмента. Първият е за обикновените хора - кой, къде е работил и на какви длъжности, къде е живял, партийна принадлежност и прочие биографични данни. Третият бе посветен на номенклатурните кадри - т.е. ръководители от различни рангове и звена. Там фигурираха и компроматите. В новите времена акцентът се сложи върху втория сегмент. Той съдържаше криминалния контигент на страната. От тази документация бе извършен целеви "набор" на борческият елит у нас и на няколкостотин кредитни милионери. Първите перяха пари от престъпен бизнес, а вторите крадяха банките и изпълняваха ролята на предпазни бушони. Типичен пример е осъденият за грабеж Деян Добрев. Миньорът е пуснат от Сливенския затвор веднага след началото на демокрацията. С благословия свише става едър предприемач. Министри, куп политици от разноцветни бои и сътрудници в президентвото са неговото лоби. Чрез тяхното опекунство се взимат от банките близо 400 милиона лева кредити и развъртват едри спекулативни операции. На финала на последната от тях резултатът се консумира от наша групировка, а "милионерът" е преселен в отвъдното. По сметките на холдинга му са намерени жалките десетина хиляди лева. Един по един са убити неговите убийци, а после и техните убийци. Друга "звезда" е 66-годишният Иван Миронов. Рецидивистът със средно образование и 6 присъди създава фирмата "Агромодел 2000". Тя върти "бизнес" с работно облекло и още през 1991-1992 отвлича чрез фалшиви документи над 200 млн. лева. Сключените фиктивни сделки са за почти 2 млрд. лева, "финансирани" чрез банките. Когато Миронов изгаря, в далаверата се включва друг бушон - старозагорската операция "Развитие". После кооперацията "завъртва" захарта. Банкови гаранции за 200 млн. долара за десетина кораба със стока за реекспорт й обещават нашите банки! За финал - част от "натоварените" кораби били претопени за старо желязо преди много години. Накрая дейността се специализира в пирамидите. Наскоро и този "бушон" изгоря - председателят Моню Петков в скандал със завлечен от него клиент извади окото на човека. Това също е правило - "бушоните" гръмват не покрай големите парични удари, а с дребно кокошкарство или битови престъпления. Защото хем се вадят от играта като вече безполезни, хем добре се замитат следите с "изваждането". По същата схема изгряват, светят и "естествено" залязват десетки кредитни милионери. В съдбата им се преплитат и трагичното, и смешното. Като при загиналия Николай Попов - ограбил 185 млн. лева само за две години на прехода. Феноменът е, че човекът е неграмотен и умее единствено да се подписва!
Анонимен64
Костов: Симеон обезсили държавата и реабилитира бившите комунисти

Изходът е успешно преодоляване на кризата в десницата

27 юли 2004

Управлението на Симеон Сакскобургготски не изпълнява предизборната си програма, реабилитира бившия комунистически елит, вреди на България и обезсилва държавата, разрушавайки политическата й система.

Това се казва в политическата оценка за тригодишното управление на правителството, приета във вторник на разширеното заседание на националното ръководство на партия Демократи за силна България (ДСБ).

Според ДСБ официално безработицата в България спада, но заетостта не расте; двойно са поскъпнали електроенергията и хлебните изделия; драстично са нараснали цените на лекарствата и телефонните услуги - все жизнено важни стоки и услуги за българските домакинства.

Лидерът на Демократи за силна България Иван Костов заяви, че Симеон е вкарал БСП обратно във властта без избори, като й е предоставил българската армия, вътрешното министерство, полицията и специалните служби.

Симеон сравнен с Беров

Костов сравни управлението на Сакскобургготски с това на Любен Беров като каза, че са отслабили демокрацията. Признаци за това са надигналата се организирана престъпност, упадък на държавността, тайни съглашателства и скрити мнозинства, които не поемат отговорност за действията на кабинета; спиране на ключови реформи като тази в здравеопазването, образованието или провалът на земеделската политика при правителството на Сакскобургготски.

Според Костов, Сакскобургготски и Беров си приличат като премиери по това, че бягат от лична отговорност.

Лидерът на ДСБ каза на пресконференция, че подчинените на Симеон депутати възпрепятстват търсенето на политическа сметка за семейната реституция на публична собственост от страна на премиера.

Той подчерта, че за три години управлението на Сакскобургготски е покварило заварените политически партии и е влязло в странни договорености и безпринципни отстъпки.

"Съглашателска десница, клиентелистки център и реабилитирана левица"

Както каза лидерът на ДСБ, Симеон е постигнал политическата си цел да промени политическата система и нейния морал - след 3-те години управление на НДСВ и ДПС има съглашателска десница, клиентелистки център, реабилитирана и окопана във властта левица.

Според Иван Костов показаните от социологическите проучвания обществени нагласи за липса на алтернатива на сегашното управление и стабилизиране рейтинга на Сакскобургготски се дължи на практическото обезличаване между ляво и дясно, силната амортизация на десницата и връщането на БСП във властта. Пред БНР Костов обясни, че избирателите са изправени пред нелепото поведение и на БСП, и на СДС, които днес се правят на опозиция, като обещават, че утре ще управляват със Симеон. Това поведение не може да не влияе на оценките на хората, каза лидерът на ДСБ.

Той повтори тезата си, че размиването и обезличаването на партиите не е здравословно за демокрацията и посочи като изход за България превръщането на десницата в истинска алтернатива.

Изходът е успешно преодоляване на кризата в десницата

Доверието към Симеон и БСП е следствие от тежката криза на десницата, каза Костов, посочвайки проблемите в столичната дясна коалиция и продължаващите трусове в СДС.

В отговор на въпрос дали ДСБ ще търси партньори или ще се явява самостоятелно на избори, Костов каза, че това в момента не е съществен въпрос за партията и се изказа против подмяната на истинските политически позиции с въпроса кой с кого ще ходи на избори. Съглашателството няма да върне доверието на избирателите, каза лидерът на ДСБ и отново изтъкна, че ключът е в това десницата успешно да реши кризата си, за което той остава оптимист.

В политическата оценка на ДСБ за тригодишното управление на Симеон Сакскобургготски се посочва, че то е нанесло тежки вреди на България.

То се е съгласило на недопустими отстъпки в преговорите за европейско членство по ключови икономически направления за страната, престъпвайки волята на Народното събрание и решението на съда е приело да затвори предсрочно блокове 3 и 4 на АЕЦ "Козлодуй". Правителството е облагодетелствало щедро чуждестранните кредитори на България, заменяйки външния дълг, приватизирало е БТК на "скандална безценица" и е започнало проекти за превъоръжаване на българската армия на стойност 1, 5 милиарда лева, без да докаже тяхната нужда и значение за националната сигурност, се посочва в позицията на ДСБ.

zico Браво на хората, които постнаха тези материали тук. Искам да кажа, че ако тези неща са наистина верни то тогава аз ще стана симшатизант на г-н Костов и мисля, че трябва наистина тези материали трябва да станат достояние на широката публика и в частност на младежите като мене. Защото аз съм на 22 г. и открих този форум случайно и смело мога да твърдя, че няма много млади хора, които го посещават. А именно те са тези на които тези работи трябва да бъдат казани
Gasparini Как да не постнеш класическата илюстрация на руско-ченгенраския капитализъм на рабфаковска България.

Висш сикаджия и охраната му избити показно

Полицаи отцепиха района в радиус от над 100 метра и охраняваха часове труповете на убитите.

17 неразкрити поръчкови убийства бяха извършени тази година

Шестима бяха убити и двама тежко ранени при мощна стрелба в ресторант "Славия" на ул. "Коломан" 1 на входа на едноименния стадион в София. Сред убитите е 43-годишният Милчо Бонев, по-известен като Бай Миле. Той е един от основателите на силовата групировка СИК. Останалите са негови бодигардове. Ранените Емил Илиев и Александър Ананиев са настанени във ВМА в критично състояние. Никой от персонала на заведението не е пострадал. Няма ранени случайни граждани.

Бай Миле е бил редовен клиент на ресторанта. Там често се хранят и други видни представители на групировката. Познати на разстреляния твърдят, че в последните месеци той е бил притеснен и очаквал нещо да му се случи.

Събитията са се разиграли малко след 15 ч. вчера. Тогава Бай Миле и охраната му са влезли в ресторанта и са седнали на маса в градината. Заведението е било празно. Двама от бодигардовете са останали навън да пазят мерцедеса на шефа. Те са застреляни първи.

По първоначална информация нападателите са били 5-6 души, пристигнали са малко след Бай Миле, били са с две коли, по непотвърдена информация мерцедеси, носели са автомати. Действали са мълниеносно - първо са застреляли двамата охранители отвън, след това - всички на масата на Бай Миле в градината, и изчезнали.

Свидетели разказват, че нападателите приличали на полицаи и били облечени с подобни униформи, но до късно вчера информацията не бе официално потвърдена.

Близо до ресторант "Славия" е филмовата къща "Ню имидж". Работещи там разказаха, че чули ужасна стрелба - все едно се снима филм. След това една от колите на нападателите потеглила с "мръсна газ".

Към 16 ч. на мястото пристигнаха първо главният секретар на МВР Бойко Борисов, след това - вътрешният министър Георги Петканов. Петканов рядко посещава местопроизшествия. Никой не коментира станалото.

Труповете на двамата бодигардове пред ресторанта няколко часа престояха там.

Заради показното убийство НСБОП и полиция блокираха София. Само през тази година са извършени 17 показни убийства. Не е известно някое от тях да е разкрито.

ДОСИЕ

Милчо Бонев-Бай Миле, е един от основателите на силовата групировка СИК заедно с Красимир Маринов-Маргина, Дмитрий Минев-Руснака, Румен Николов-Пашата, Младен Михалев-Маджо и Венцислав Стефанов. Всички те тогава са съдружници и в "Интергруп и партнърс" ООД. Бонев е бивш полицай. Прякора Бай Миле получава още като служител на МВР. При възхода на СИК е координирал наказателните отряди на групировката.

В началото Бонев тръгва с ВИС. Работил е с Косьо Самоковеца. Излязъл е от "Интергруп", където участваше и взривеният с бодигардовете си Стоил Славов, през юли 1999 г. Шеф остава Румен Николов-Пашата. На местата на Маргина, Руснака, Маджо и Стефанов са поставени хора с чисто минало.

Бонев участва в бургаските фирми "Холидей БГ", "Холидей БГД" ООД, във варненските "ШАГ" ООД, "Пеликан груп-96" ООД, "Пеликан груп" ООД и "Агромил". В София е един от собствениците на "ММ-999-Милчо Бонев" "Бонилтравел" ООД, "И Джи Ем" ЕООД и "Живот 1" ООД. Повечето от фирмите се занимават с туристическа дейност и застраховки.

През септември 2001 г. мощна бомба гръмва пред блока му в столичния квартал "Изток". След атентата той дълго се крие в Сърбия при брата на футболен треньор на "Славия". Бонев е и един от шефовете на ФК "Славия". Интересите му във футбола се засилват през 2000 г., когато Младен Михалев-Маджо отново поема управлението на клуба от временния президент Любчо Василев. Бай Миле довежда в Славия бившия треньор на "Марсилия" Жарко Оларевич. В статия на най-тиражирания сръбски вестник "Вечерни новости" е обявен за основен доставчик на дрога в западната ни съседка. Това става след ликвидирането на Земунския клан. Твърди се, че същинското му навлизане в Сърбия става, след като установява връзка с групите наследници на земунци. Според вътрешния министър на Сърбия Душан Михайлович Бай Миле работел с Вождовачкия и Новобелградския клан.

Анонимен67
Беше неотдавна, когато в почти всеки БГ трудов колектив , комунистите от

партийната организация бяха разделени обикновено на две враждуващи групи(директор срещу партиен секретар или зам директор) и се водеха епични злобно-унищожителни и настървени битки със всичките му позволени и непозволени средства. Е, нямаше трупове, но имаше уволнени, инфаркти, инсултти. Безпартийните гледаха онемели от зрелището и гледаха да не се забъркват в партийните далавери, щото те бяха най лесните жертви.

Защо ли тези унощожителни битки на бивши ДС служители, разузнавачи, барети, милиционери и т.н. бивши партийни членове ми напомнят на споменатите отколешни сражения в партията? Защо ли ми напомнят на умопомрачителната война между партийните босове Луканов и Дойнов? Защо ли си мисля че пак тези кланове и техните сподвижници се избиват така яростно по комунистически?

Прав е министър Петканов да се хвали , че имат висока разкриваемост при престъпленията.

Да, но при кокошкарските кражби, битовите престъпления и престъпленията извършени от “не наши хора”.

“НЕ НАШИ ХОРА”. Ами това са хора решили да са криминални типове без да са благословени от “партийната организация”. Те се арестуват у вкарват в затвора

Криминална дейност може да се осъществява само от наши момчета, а те са недосегаеми за опандизване, виж да се убиват помежду си (като едно време в партийните организации), може.Там и не трйбва да се бъркаме щото не се знае кой генерал ще изкочи от храста. Както каза никому неизвестния до момента на взривяването му в мерцедес заедно с бившия шофйор на Огнян Дойнов(ах този Дойнов), че генерал с костюми за 3000 лева, обичащ пури му прай кал и мръсно(я гле??)??!!!!

Та това са си разстрели на враговете и техните приемници още от партийната организация на МВР от времето на Григор Шопов, покровителствани от милиционерската измет която се върна отново на ръководни постове в прокоратурата, полицията , правителството и т.н.

Обществена тайна в София(която е едно село и всичко се знае) е че като ти откраднат колата трябваше да намериш човек да преговаря с Бай Миле. Та нима *****нов и полицията не знае кой е той, с какво се занимава и кои са му босовете от бившето ДС?

Айде холан....то и затова няма нито едно разкрито показно убийство.Схтото босовете дето си разменят шамари с марионетките си по софийските сокаци ядат и пият с *****нов и мутрата Борисов.

Та др. Параграф, ти хубаво си хванал как се борят дребни гангстери като Ал Капоне, ама тези трикове не вървят при “НАШИТЕ ХОРА” от милиционерските партийни организации.

Анонимен68
Живков искал от вода бензин

Видеокасетата донася куриер, който настоява тя да бъде гледана в негово присъствие - никакви презаписи не са разрешени. А куриерът е пратен от изобретателя на революционното гориво - българина Стефан Найденов. Петролните шейхове ще се ужасят ако видят касетата. Но те няма от какво да се страхуват - откритието е известно вече само на неговия изобретател. През 80-те години Стефан Найденов е шеф на лаборатория "Биоелектроника" и създава заедно със своите сътрудници много лекарства, които според него церят неизцерими болести, например препарата против рак - биостин. Твърди, че е произвел и първия български ранитидин - лекарство против язва, което е направено по една таблетка, доставена от Англия. Работата на Найденов е забелязана от самия Тодор Живков, който го кани на аудиенция. Какво ли си е мислел старият диктатор за учения? Вероятно се е надявал, че с износа на някое подобно чудо България ще получи така необходимата й западна валута, за да изплати заемите си и да спре да затъва. Във всеки случай сътрудници на Живков твърдят, че чудотворците с подобни изобретения лесно са стигали до него и са получавали благословията му да продължат изследванията си. А това е означавало средства, повече сътрудници и улеснения през бюрократичния лабиринт на клиничните изпитания. Живков е предложен за съавтор на едно от изобретенията на Найденов - препарата жирозитал, който забавя процеса на стареене. Ето как станало това. Един ден генсекът на ЦК на БКП повикал учения и му казал, че неговите родители пиели розово масло против склероза и запазили ума си свеж до дълбока старост. Всяка сутрин баба Маруца и дядо Христо изяждали по една бучка захар, напоена с две-три капки розово масло. Стефан Найденов направил изследвания и установил, че розовото масло съдържа гераниол - алкалоидна съставка, която действа антисклеротично. На базата на гераниола бил създаден и пуснат в продажба препаратът жирозитал. Тайната на успеха по онова време беше главната заслуга за всичко да се припише на другаря Тодор Живков. За да му се подмаже, тогавашният шеф на патентното ведомство ИНРА (Институт за изобретения и рационализации) издал авторско свидетелство на държавния глава и му го занесъл. Живков обаче проявил здрав разум и отказал да го подпише. Така не записал името си в списъка на българските изобретатели. Междувременно Найденов започва работа над нов, свръхсекретен проект, който щял да преобърне наопаки световната икономика На Световния екологичен форум в София през ноември 1989 г. той демонстрира как водата гори. Според него с добавката на зелена течност тя може да замени бензина в двигателите с вътрешно горене. Екофорумът обаче е последната международна изява на Тодор Живков. Седмица след него той е свален от власт и започва поетапното отстраняване на всичките му протежета. Противниците на Найденов твърдят, че лекарствата му нямат рекламирания ефект или са други имена на известни илачи. Например биопиринът, създаден в неговата лаборатория и продаван във всички аптеки, е чист аналгин. Производството на биопирин е спряно, на жирозитала - също. Но с горящата вода работата е друга - показват я по телевизията, заместник-председателят на Великото народно събрание Гиньо Ганев посещава лаборатория "Биоелектроника". На Стефан Найденов предлагат работа в Канада и други далечни страни. Той обаче не приема. Ту казва, че иска да работи за родината си, ту - че предложенията не били финансово изгодни. Накрая лабораторията му е закрита, без да се разбере тайната на зелената течност. Той самият твърди, че я е унищожил. Нейната формула е неизвестна, тя не е регистрирана в патентното ведомство, за нея не е искано, нито издавано авторско свидетелство. Дали става дума за гениално изобретение или за гениална мистификация? Найденов е пенсионер, живее в столичния квартал "Младост" и не жадува за слава. Даже не желае да си спомня за времето, когато го е приемал държавният глава, а заместник-председателят на парламента е идвал на крака в офиса му. Но все пак, както някога Галилей пред Инквизицията, продължава да повтаря: "И все пак водата гори!"

НЕНОРМАЛНИЦИ!!!!

Анонимен69
Георги Димитров - дясната ръка или лявата подметка на Сталин

проф. д.ист.н.

Пламен С. Цветков*

Споменът за историческата съдба на България през втората половина на ХХ век е все още твърде болезнен, а това носи и риска от незаслужено пресилване на някои лица и събития. Типичен пример в тази насока е и Георги Михайлов Димитров, който за българите е зловещ диктатор, а за комунистите – една от най-великите исторически личности.

Прави впечатление, че Георги Димитров напуска училище още на 12-годишна възраст. Според комунистическия антиинтелектуализъм, ниското образование е по-скоро плюс, но Димитър Благоев, чийто горещ привърженик става Димитров, е завършил все пак университет. При разцепването на социалистите на тесни и широки в България през 1903 Г.Димитров решително взема страната на Благоев, за което му се отплащат с бърза партийна кариера.

“Звездният миг” идва с Първата световна война. От 1915 до 1919 броят на Благоевите тесни социалисти нараства от 3031 на 21 577 човека. Все повече от тях се прекланят пред руските болшевици, които завземат властта през 1917 и организират под ръководството на Ленин небивала касапница, като започват да изтребват едва ли не всеки, който не се вписва в класовия им “идеал”. Именно това е моментът, когато редица тесни социалисти като Георги Димитров и Васил Коларов се отдалечават все по-необратимо от дотогавашния си партиен вожд.

На 2 март 1919 Ленин оповестява учредяването на Комунистическия интернационал, чиято цел е “решителна борба за пролетарска диктатура, за победата на съветите във всички страни”. Всъщност Коминтернът е съветски партиен и държавен орган, подчинен на същата желязна и безпрекословна дисциплина, както и самата болшевишка партия. Скоро след това московски емисари учредяват във все повече страни комунистически партии, които не са партии в истинския смисъл на думата, а само дисциплинирани секции на Коминтерна. Под натиска на крайните елементи, тесните социалисти в България преименуват през май 1919 организацията си на “Българска комунистическа партия (тесни социалисти)” и се вливат в Коминтерна, но Благоев и привържениците му продължават да имат сериозно влияние. След преврата от 9 юни 1923 тъкмо те се застъпват за неутралитет, но това предизвиква остри критики от страна на московското началство и Васил Коларов е изпратен като специален емисар, за да ги вкара в “правия път”. Директивата на Коминтерна е да се осъществи въоръжен метеж, който избухва през септември 1923.

Сред ръководителите на метежа е и Георги Димитров, но терористичните формирования на комунистите са разбити и той бяга в Сърбия заедно с Васил Коларов и Гаврил Генов. В следващите години Георги Димитров обикаля Европа, натоварен с различни подривни поръчения на Москва и така попада през февруари 1933 в ръцете на Гестапо. Неговата “героична защита” на Лайпцигския процес се свежда до елементарна, но шумна комунистическа пропаганда и до безгранична възхвала на болшевишка Русия. На заседанието на имперския съд на 3 ноември 1933 той например обвинява прокуратурата, че не е запозната с “положението и законите в Съветския съюз – най-голямата и най-добрата страна в света!”

Целта на Хитлер обаче не е да се осъдят на всяка цена група комунисти като подпалвачи ва Райхстага, а да използва истерията, която се разгаря от провокацията, за да накара мнозинството от депутатите да му гласуват извънредни пълномощия. Благодарение на това по време на самия процес в Германия са вече забранени всички политически партии освен Националсоциалистическата. От друга страна, независимостта на съдебната власт има в Германия дълбоко вкоренени традиции и съдът, пред който е изправен Георги Димитров, все още не е под нацистки контрол.

Той не е осъден поради липса на доказателства, ала е освободен благодарение на една размяна с германски граждани, които са арестувани само поради това, че са имали злополучието да бъдат по това време в Съветския съюз. След пристигането си в болшевишка Русия, Димитров става генерален секретар на Комунистическия интернационал, но Коминтернът отдавна е загубил някогашната си роля. В Москва започват да си дават сметка, че походът за завладяването и съветизацията на света ще се осъществява не посредством терористичните удари и метежите, а по пътя на класическите военни действия. На Коминтерна се отрежда спомагателната роля като ковачница на кадри, които да подпомагат руските окупационни власти и репресивни органи в новозавоюваните територии.

От дневника на Георги Димитров се вижда по категоричен начин, че коминтерновските решения са били диктувани от Сталин. По всичко личи, че именно руският диктатор подхвърля идеята за “единен фронт отгоре” – дотогавашната практика е била социалистите, социалдемократите и всякакви леви партии да се обвиняват в “социалфашизъм” и да се търси тяхното разбиване. След 1941 Сталин решава, че секциите на Коминтерна в отделните страни трябва да се коалират с партиите, които по една или друга причина са враждебни на германския националсоциализъм. Крайната цел си остава непроменена и тя е оповестена от Георги Димитров още през лятото на 1935 на Седмия конгрес на Коминтерна в Москва: “...само по такъв начин работническата класа начело на всички трудещи се, сплотявайки се в милионна революционна армия, ръководена от Комунистическия интернационал и имайки такъв велик и мъдър кормчия, като нашия вожд другаря Сталин, ще успее несъмнено да изпълни своята историческа мисия - да помете от лицето на земята фашизма и заедно с него капитализма”.

Същата безропотност и усърдие отличават Георги Димитров и спрямо периодичните масови изтребвания на “неблагонадеждни елементи”, включително и сред върховете на партийно-държавния апарат. Например на 26 май 1937 след разговор с Ежов, комуто Сталин е поверил чистката на този етап, Димитров отбелязва в дневника си следното: “Най-крупни шпиони са работили в К[омунистическия] и[нтернационал]”. На 11 ноември 1937 Димитров е натоварен лично от Сталин със задачата да “примами” в Москва германския комунистически ръководител Мюнценберг. Показателна е и телеграмата на Димитров от 29 септември 1938 до Москвин, който служи едновременно на Коминтерна и на руското разузнаване: “Трябва да се помоли да бъде ускорена проверката чрез апарата на др.Ежов на хората, които ние предвиждаме за Бюрото на Секретариата на ИККИ [Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал] и за моя Секретариат”. Самият Москвин е задържан в Народния комисариат на вътрешните работи (НКВД) на 23 ноември 1938 и Димитров бърза да напише на Сталин, че “арестуваният враг на народа несъмнено е напакостил много в апрарата на ИККИ, което сега без отлагане трябва да се поправя и преустройва в движение”.

Сталин не се спира и пред семействата на най-близките си сътрудници, сред които и собствената му “дясна ръка” Молотов, като целта е да ги държи по средновековния маниер като заложници. Според утвърдената вече процедура първата крачка е набелязаната жертва да се отстрани от заемания ръководен партиен или държавен пост, сетне да се изключи от партията и на края да се екзекутира или в най-добрия случай да се изпрати в някой лагер. През февруари 1941 идва ред именно и на съпругата на Молотов, Жемчужина, която е извадена от състава на членовете и кандидат-членовете на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевици). Поради очевидни причини Молотов се въздържа при гласуването на решението, като по този повод Георги Димитров, присъствал на заседанието, отбелязва в дневника си следното: “При гласуването – един въздържал се (Молотов). Може би защото е неин мъж, но едва ли това беше правилно”.

Така или иначе Молотов принадлежи на най-тясното обкръжение на Сталин, в което влизат също така Берия, Каганович, Ворошилов, Маленков и Хрушчов. Георги Димитров е извън този кръг – той дори не е член на Политбюро, а само на Централния комитет на болшевишката партия.

През май 1943 Коминтернът е разтурен и структурите му се реорганизират в Отдел за международна информация към ЦК на ВКП(б), като Георги Димитров става един от двамата заместник-ръководители на отдела, който се оглавява от Александър Шчербаков. Към това време компартиите вече години наред се контролират пряко от КГБ, като във всяко местно политбюро има поне по един човек на Берия.

По нареждане на Сталин Г. Димитров е изпратен в България едва през ноември 1945, когато Източна Европа е вече под здравия контрол на “червената армия” и на службите на Берия. Наред с Улбрихт в съветската окупационна зона на Германия, Бйерут в Полша, Готвалд в Чехословакия и Ракоши в Унгария той е просто един от московските емисари, които скоро оглавяват партийно-държавните структури в съответната подопечна територия на комунистическа Русия, за да довършат съветизацията.

По-специалното при Георги Димитров е, че с преговорите за българо-югославска “федерация” той трябва да подмами в клещите на Сталин югославския комунистически вожд Тито. В течение на терористичните си действия срещу нацистките окупатори Тито е създал свои собствени въоръжени сили и свои собствени репресивни органи. За разлика от останалите си източноевропейски “колеги”, той няма намерение да играе ролята на московски наместник и дори бленува да създаде своя собствена комунистическа миниимперия, като погълне Албания, България, а по възможност и Гърция. Затова в преговорите с Георги Димитров Тито иска България да се присъедини към неговата “Федеративна народна република Югославия” като седма “народна република”, но Сталин нарежда на Георги Димитров да се застъпва за “федерация” от две “единици” – Югославия и България. След като стремежът на Тито към самостоятелност довежда през 1948 до открит конфликт със Сталин, Георги Димитров бърза да подчертае, че “нерушимата дружба и приятелство със Съветския съюз са необходими на българския народ, както слънцето и въздухът за всяко живо същество”.

В годините на Втората световна война символ на предателство и на служба на чуждия завоевател става Видкун Куислинг, който след нацисткото нахлуване в Норвегия през април 1940 се самопрогласява за министър-председател, но Хитлер се съгласява да го назначи за такъв чак на 1 февруари 1942. Куислинг никога не е бил поданик на Третия райх и никога не е членувал в Националсоциалистическата германска работническа партия, докато Г. Димитров е дългогодишен член на Всесъюзната комунистическа партия (болшевици) и си остава до края на живота поданик на Съветския съюз. В Норвегия няма обаче град Куислингсборг, докато ние продължаваме да си имаме Димитровград.

Комунистите поначало се кланят на нищожества и на балсамираните им трупове...

Анонимен70
Престъпниците се ползват с протекцията на властта. Те имат свои представители и в кабинета, и в парламента. Това обяви лидерът на ДСБ Иван Костов, който представи вчера анализа на партията за тригодишното управление на правителството в областта на правосъдието и вътрешната сигурност. Представителите на ДСБ обаче отказаха да назоват имена. Според тях правителството не е успяло да се пребори с организираната престъпност и тя става все по-видима и брутална. Старите силови групировки сега са организирани в нова мафиотска структура, която се закриля от властта, твърди Костов. По неговите думи висшето политическо и професионално ръководство на МВР, вместо да осигуряват обществения ред, са превърнали ведомството в министерство на пропагандата. Според ДСБ управлението на Симеон е разбило съдебната власт, вместо да постигне обещаната ефективност. Във войната на кабинета с магистратите жертва станаха българските граждани, а победител - организираната престъпност, коментира Костов. От ДСБ предупредиха, че проблемите с вътрешната сигурност и съдебната система могат да попречат на реалното ни членство в ЕС през 2007 г.

Анонимен71
Батето – българската граница със Запада

Олимпийският скандал доказа, че у нас зетят на Живков е символ на оцеляването отвъд правилата на демокрацията

Люба КУЛЕЗИЧ

V Само преди две седмици благодарение на Живковия зет Иван Славков България понесе един от най-конфузните удари по международната си репутация. Филмът на БиБиСи “Да купиш игрите”, излъчен преди откриването на олимпиадата в Атина, нямаше за цел да изложи страната ни. Но страничният ефект от световния му отзвук свърза представата за корупционния манталитет, просмукал олимпийското движение, именно с типажа на Батето.

V Повечето световни медии коментираха епизода с “българина” като скандално показателен за персонажите, осигуряващи купуването на гласове в битките за олимпийски столици в МОК.

V Напомнянето, че Славков е зет на бившия комунистически диктатор отекна като намек, че държавата ни излъчва политическо лицемерие въпреки официалните си демонстрации на привързаност към ценностите на западните демокрации.

V Алчността на двама балкански субекти като Горан Такач и Батето, лъснала пред скритите камери на британски журналисти, се превърна в образ на нравствен провал не на нивото на отделната личност. Общностите, представлявани от двамата търгаши, индиректно бяха заподозрени в ценностна недостатъчност.

V Заради разкритията на БиБиСи отново изплуваха угнетяващите спомени за българското участие в ограбването на гроба на Чарли Чаплин. Възкръсна “българският чадър” като уникално диктаторско оръжие срещу свободомислието... От гледна точка на западняка полупризнатата близост между Славков и руския му колега в МОК Виталий Смирнов са аморални явления, пряко наследени от комунистическата номенклатура. Днес тя е мимикрирала в мафиотски мрежи зад фасадата на различни влиятелни организции. МОК се оказа илюстрация за това, а олимпийските игри в Атина се сдобиха с унизителен ореол на продажност.

На церемонията по откриването им българската делегация бе почетена с по-малко от 10 секунди екранно време. Спортистите ни, облечени в монументалния посткомунистически моден дизайн на Евгения Живкова, (доведената дъщеря на Славков и настоящ червен депутат), дефилираха пред световните медии на твърде общ план. Утаи се впечатлението, че на многомилионната публика трябва да бъде спестено географското име на големия олимпийски конфуз. Малки островни страни като Санта Лучия и Гренадини бяха удостоени с повече визуално внимание.

Чувството от преживения срам обаче едва ли щеше да бъде толкова остро, ако в интерпретациите на скандала официалното ни обществено мнение бе успяло да влезе в синхрон със световното. Но около казуса “Славков” бе оформена мощна отбранителна агитка от популярни обществени фигури. Оправданията и контраобвиненията в непочтеност принудиха британския разследващ журналист Андрю Дженингс да възкликне пред БНР: “Аз съм социалист, но не мога да скрия, че след като за филма на БиБиСи най-употребяваната дума от българска страна беше “провокация”, страната ви излъчи сигнал, че в нея властва сталински режим”.

От канцеларията на президента Първанов

не отрониха и “гък” по въпроса дали ще бъде ревизиран поне патосът, с който на Иван Славков бе връчен орден “Стара планина” първа степен през есента на 2003. Тогава бе разпространена формулировката “за изключителния му принос за развитието на физическата култура и спорта и по повод 80-годишнината от създаването на БОК”. Стана ясно и на какви академични институции Батето дължи професорската си титла. В последно време тя стана неотменна част от фамилията му подобно на други бонвивани от “златното” Живково време. Славков бил хабилитиран от Киевския университет по специалността спортен мениджмънт и социално управление неизвестно за какви научни разработки и публикации.

В предложението за награждаването, внесено от МС и направено от министъра на спорта Васил Иванов-Лучано, се изтъква, че бъдещият орденоносец е автор на над 200 телевизионни публицистични предавания и политически коментари. Подчертава се творческият му принос в сценарии на телевизионни документално-публицистични поредици като “По хълмовете на времето” (1979), “1300 и 35 от тях” (1981), три сценария за игралния сериал “Синята лампа” (1973), съавторството му в документалния цикъл “Планета” (1980), в детския сериен тв филм “Неочаквана ваканция” (1979), след който българчетата пропяха от празничните сцени песничката “Детство мое” и пр., и пр. артистични прояви. Никой не подложи на съмнение необичайната писателска активност на Славков, въпреки все още живите свидетелства за дългогодишното използване на името му в

далавери с авторски хонорари

Но за този тип финансови престъпления от времената на социализма у нас отдавна е наложено негласно табу.

Вероятно именно заради спазването му Лучано получи след по-малко от година лек автомобил “Ягуар” като подарък от наградения.

В няколкото мънкащо-оправдателни интервюта, дадени от министъра по повод на журналистическия удар на БиБиСи, само веднъж прозвуча плах медиен въпрос за съдбата на скъпия дар след официалното отстраняване на Славков от МОК и от игрите в Атина. Лучано предвидливо се окопа в мотива за “презумпцията за невинност”. И се опря не без основание на широката полугласна медийна подкрепа за световно посрамения, но национално тачен герой на оцеляването при всички режими.

Така официална България показа, че покровителства Славков като най-мащабния и характерен образ на измъкването от морална отговорност при нескрита злоупотреба с властта и преди, и след демократичните промени...

След 15 години шикалкавене и игра на “ни лук ял, ни лук мирисал” се потвърди подозрението, че процесите срещу тъста му Тодор Живков, самия него и сина му Тодор Славков от началото на посткомунистическия преход са

инсценирани като фалшив сблъсък с правосъдието

Те са били монтирани като драстично несъответствие между формалното обвинение и действителната вина. Диктаторът Живков бе съден за неправомерно раздаване на държавни жилища. След 12 години съдебно дирене за участието на младия Тодор Славков в групово изнасилване случаят приключи с оправдателна присъда. Бе добавен важен елемент към представата, че комунистическият режим ще отшуми в историята заедно с измамената надежда за справедливост в изграждането на демократично общество.

През 1990 Иван Славков бе подведен под отговорност за длъжностно присвояване на 14 410 лв. и 41 ст., похарчени за командировки и коктейли по линия на олимпийския ни комитет. След няколкогодишно размотаване на делото по инстанциите, Апелативният съд обяви Батето за невинен по това обвинение, както и по второто: за незаконно притежание на две пушки и един револвер от трофейната му колекция. Въпреки показната враждебност на тогавашния главен прокурор Иван Татарчев към фамилията на Тодор Живков

прокуратурата не се самосезира

за да разследва информация на авторитетния британски вестник “Обзървър”, на западногермански медии и на Датската телевизия още преди 1989, уличаваща Славков в незаконен оръжеен трафик за Южна Африка. Обвинителите не направиха нищо и за да разнищят двата огромни и известни скандала с разхищение на държавни пари, предизвикани от контролните финансови органи още през 1981 във връзка с авторските полети на Иван Славков като директор на Българската телевизия. След смъртта на жена му Людмила Живкова тогавашният Комитет за телевизия и радио под ръководството на Стефан Тихчев започва ревизия за изразходването на средства в документалните сериали “По хълмовете на времето” и поредицата “Планета”. От високите етажи на медиата изпълзяват слухове за огромни хонорари, раздадени за епизодите от “По хълмовете на времето”. Тръгват клюки за

фалшивото авторство на Батето

който иначе веднъж месечно се изтипосва на екрана като водещ заедно с тогавашния шеф на публицистичните предавания Петко Димитров. В екипа на сериала са включени и Марко Семов, и бъдещият директор на Студията за анимационни филми, а тогава близък на Живковия зет Христо Цачев. Те имат репутацията на мъже, които са се сдобили с права да критикуват или да заобикалят правилата на социалистическото тесногръдие. Елитността им се изразява и в прокарването на прозападни моди и на екрана, и в личните житейски подвизи. За “По хълмовете на времето” обаче са приложени хватките на номенклатурното изнудване на 28 секретари на окръжни комитети на БКП за пари в името на художественото възпяване на успехите на социализма по места. Тръгват приказки, че Славков се подписва под сценарии, дело на редови телевизионни писачи. Когато историята се разнищва, в затвора влиза официалният съавтор на поредицата Петко Димитров. И престоява зад решетките 3 години. Същата е съдбата и на младия социалистически поет Захари Иванов. Той пък опира пешкира за разточителната документална поредица “Планета”, в титрите на която отново се мъдри авторското име на Батето. Експерти от тогавашното управление на кинематографията доказват, че много от кадрите на различни епизоди, посветени на любимата на Людмила Живкова страна Мексико, са едни и същи. Но са използвани многократно в отделни части на поредицата. И хонорарите многократно надвишават обичайните за онова време. Захари Иванов влиза в затвора. Иван Славков е детрониран от десетгодишното си властване в телевизията. Години след това този период се кичи с името “славен” за държавната медиа. Сваленият директор пък получава един от козовете за бъдещата си репутация на елитен плейбой, цинично използвал слабоумието на тоталитаризма. Митът за Славков като “черна овца” в системата започва като в мафиотски филм:

две изкупителни жертви изпират кражбите му в затвора

а той се снабдява с имиджа на играч, който намира цаката на бюджетните пари. Тази живописна притурка към биографията на диктаторския зет се оказва верният народопсихологически ключ към подклажданата с години публична симпатия към образа му. Живковизмът е хитроумно въвличане на широките народни маси в идеята за преразпределяне на келепира според връзките и привидното усърдие към системата. Органичният идеологически патос не е сред ценностите на тази знакова епоха. Той служи само за мимикрия. А механизмите на политическото хамелеонство се оказват невероятно приложими в епохата на посткомунистическото обществено пренареждане. Славков става едно от най-ярките му, дори по своему талантливи въплъщения. Това му осигурява мрежа от приятели в нивата на държавната и сенчестата власт след 1989, а враговете му се броят на пръсти. Твърди се, че осъдените заради него Петко Димитров и Захари Иванов и до днес са силно привързани към своето Бате. Това само потвърждава наличието на неявни мафиотски механизми в изграждането на системата от връзки и зависими фигури покрай един от знаковите персонажи на Живковия режим. Оцеляването му в годините на прехода е един от печелившите варианти, чрез които може да се проумее превръщането на политическите привилегии в лост за последващо влияние над общественото мнение, включително и с тайни икономически мотиви.

Клоунското поведение на Батето обаче предварително парира шанса за сериозно експертно и юридическо занимание по темата. То се оказва успешен защитен цвят, зад който остават недоказани твърденията, че Иван Славков е натрупал състояние в

нерегламентирана търговия с нумизматични образци

Или че в качеството си на шеф на БФС е един от съакционерите във футболен клуб “Спартак” отвъд изискванията на закона. Или че с близкия си съратник Иван Вуцов е един от собствениците на току-що изграждащо се хотелско съоръжение на прага на Студентския град...

Просто Иван Славков успя в продължение на години да изработи в своя полза разширяващите се антиполитически нагласи сред българското простолюдие. То припозна в него идеала си за оцеляване извън правилата.

Миналогодишната гюрултия по награждаването на универсалната личност на Батето дойде като капак на цяла поредица от негови публични изцепки и стълкновения от началото на 2003. В един от медийните спектакли Живковият зет заплаши, че ще иска обезщетение от държавата заради

съдебната гавра с него и сина му

Миналата година от зимата до пролетта местната и руската преса охотно отразяваха пиянските му изпълнения по пресконференции и телевизионни канали, в които уволняваше министрите Свинаров и Паси заради включването ни в антитерористичната коалиция в Ирак. В поредното си обществено качество като председател на комитета за българо-иракска дружба най-зрелищният представител на клана “Живкови” подложи пронатовската политика на България на унищожителна подигравка под прикритието на познатата клоунада. Тя постепенно се наложи като атестация на народния нрав, освободен от юздите на нравствените принципи и цивилизационните ангажименти. Славков се превърна в най-яркото

олицетворение на привилегированата безнаказаност

не само спрямо основни етични норми, но и спрямо официалната власт. Той доказа своята неизтребимост и чрез няколко конгресни триумфа в Българския футболен съюз. Най-големият му удар с неотразим деморализиращ ефект беше победата срещу кандидатурата за поста на кмета Стефан Софиянски през 1998. Тогава Софиянски беше една от симпатичните фигури на синьото управление и успяваше да парира любопитството към вече разработените корупционни схеми в столичното кметство.

Междувременно повечето медии раздухваха мита за “арабийската” широта на Батето и преди, и след демокрацията. Десетгодишното му директорстване в Националната телевизия се налагаше като еталон на ефикасно управление. Почти никой от журналистическото братство не се притесняваше от изгражданата представа за властта като колективен шанс за споделени благини.

Този скрит мотив във всички рекламни кампании за Славков изпъкна особено релефно в контекста на олимпийския скандал, предизвикан от БиБиСи по-миналата седмица.

Прокуратурата публично бе призована от политици, от културни дейци и от спортисти да се самосезира заради това, че британският медиен гигант е нарушил членове от българския наказателен кодекс, осъждащи снимането без съгласието на снимания.

Все по-маргинално звучат отрезвяващите гласове за разграничаване от позорния казус “Славков”. Повечето медии настойчиво отклоняват вниманието на публиката от него. Така той е на път да се превърне във визитната картичка на националната ни идентичност пред света. Ако към нея се добави порция национализъм, гарниран с апели за “твърда ръка”, европейската приказка на България може да приключи почти толкова унизително, колкото международната кариера на Батето.

Анонимен72
Батето – българската граница със Запада

Олимпийският скандал доказа, че у нас зетят на Живков е символ на оцеляването отвъд правилата на демокрацията

Люба КУЛЕЗИЧ

V Само преди две седмици благодарение на Живковия зет Иван Славков България понесе един от най-конфузните удари по международната си репутация. Филмът на БиБиСи “Да купиш игрите”, излъчен преди откриването на олимпиадата в Атина, нямаше за цел да изложи страната ни. Но страничният ефект от световния му отзвук свърза представата за корупционния манталитет, просмукал олимпийското движение, именно с типажа на Батето.

V Повечето световни медии коментираха епизода с “българина” като скандално показателен за персонажите, осигуряващи купуването на гласове в битките за олимпийски столици в МОК.

V Напомнянето, че Славков е зет на бившия комунистически диктатор отекна като намек, че държавата ни излъчва политическо лицемерие въпреки официалните си демонстрации на привързаност към ценностите на западните демокрации.

V Алчността на двама балкански субекти като Горан Такач и Батето, лъснала пред скритите камери на британски журналисти, се превърна в образ на нравствен провал не на нивото на отделната личност. Общностите, представлявани от двамата търгаши, индиректно бяха заподозрени в ценностна недостатъчност.

V Заради разкритията на БиБиСи отново изплуваха угнетяващите спомени за българското участие в ограбването на гроба на Чарли Чаплин. Възкръсна “българският чадър” като уникално диктаторско оръжие срещу свободомислието... От гледна точка на западняка полупризнатата близост между Славков и руския му колега в МОК Виталий Смирнов са аморални явления, пряко наследени от комунистическата номенклатура. Днес тя е мимикрирала в мафиотски мрежи зад фасадата на различни влиятелни организции. МОК се оказа илюстрация за това, а олимпийските игри в Атина се сдобиха с унизителен ореол на продажност.

На церемонията по откриването им българската делегация бе почетена с по-малко от 10 секунди екранно време. Спортистите ни, облечени в монументалния посткомунистически моден дизайн на Евгения Живкова, (доведената дъщеря на Славков и настоящ червен депутат), дефилираха пред световните медии на твърде общ план. Утаи се впечатлението, че на многомилионната публика трябва да бъде спестено географското име на големия олимпийски конфуз. Малки островни страни като Санта Лучия и Гренадини бяха удостоени с повече визуално внимание.

Чувството от преживения срам обаче едва ли щеше да бъде толкова остро, ако в интерпретациите на скандала официалното ни обществено мнение бе успяло да влезе в синхрон със световното. Но около казуса “Славков” бе оформена мощна отбранителна агитка от популярни обществени фигури. Оправданията и контраобвиненията в непочтеност принудиха британския разследващ журналист Андрю Дженингс да възкликне пред БНР: “Аз съм социалист, но не мога да скрия, че след като за филма на БиБиСи най-употребяваната дума от българска страна беше “провокация”, страната ви излъчи сигнал, че в нея властва сталински режим”.

От канцеларията на президента Първанов

не отрониха и “гък” по въпроса дали ще бъде ревизиран поне патосът, с който на Иван Славков бе връчен орден “Стара планина” първа степен през есента на 2003. Тогава бе разпространена формулировката “за изключителния му принос за развитието на физическата култура и спорта и по повод 80-годишнината от създаването на БОК”. Стана ясно и на какви академични институции Батето дължи професорската си титла. В последно време тя стана неотменна част от фамилията му подобно на други бонвивани от “златното” Живково време. Славков бил хабилитиран от Киевския университет по специалността спортен мениджмънт и социално управление неизвестно за какви научни разработки и публикации.

В предложението за награждаването, внесено от МС и направено от министъра на спорта Васил Иванов-Лучано, се изтъква, че бъдещият орденоносец е автор на над 200 телевизионни публицистични предавания и политически коментари. Подчертава се творческият му принос в сценарии на телевизионни документално-публицистични поредици като “По хълмовете на времето” (1979), “1300 и 35 от тях” (1981), три сценария за игралния сериал “Синята лампа” (1973), съавторството му в документалния цикъл “Планета” (1980), в детския сериен тв филм “Неочаквана ваканция” (1979), след който българчетата пропяха от празничните сцени песничката “Детство мое” и пр., и пр. артистични прояви. Никой не подложи на съмнение необичайната писателска активност на Славков, въпреки все още живите свидетелства за дългогодишното използване на името му в

далавери с авторски хонорари

Но за този тип финансови престъпления от времената на социализма у нас отдавна е наложено негласно табу.

Вероятно именно заради спазването му Лучано получи след по-малко от година лек автомобил “Ягуар” като подарък от наградения.

В няколкото мънкащо-оправдателни интервюта, дадени от министъра по повод на журналистическия удар на БиБиСи, само веднъж прозвуча плах медиен въпрос за съдбата на скъпия дар след официалното отстраняване на Славков от МОК и от игрите в Атина. Лучано предвидливо се окопа в мотива за “презумпцията за невинност”. И се опря не без основание на широката полугласна медийна подкрепа за световно посрамения, но национално тачен герой на оцеляването при всички режими.

Така официална България показа, че покровителства Славков като най-мащабния и характерен образ на измъкването от морална отговорност при нескрита злоупотреба с властта и преди, и след демократичните промени...

След 15 години шикалкавене и игра на “ни лук ял, ни лук мирисал” се потвърди подозрението, че процесите срещу тъста му Тодор Живков, самия него и сина му Тодор Славков от началото на посткомунистическия преход са

инсценирани като фалшив сблъсък с правосъдието

Те са били монтирани като драстично несъответствие между формалното обвинение и действителната вина. Диктаторът Живков бе съден за неправомерно раздаване на държавни жилища. След 12 години съдебно дирене за участието на младия Тодор Славков в групово изнасилване случаят приключи с оправдателна присъда. Бе добавен важен елемент към представата, че комунистическият режим ще отшуми в историята заедно с измамената надежда за справедливост в изграждането на демократично общество.

През 1990 Иван Славков бе подведен под отговорност за длъжностно присвояване на 14 410 лв. и 41 ст., похарчени за командировки и коктейли по линия на олимпийския ни комитет. След няколкогодишно размотаване на делото по инстанциите, Апелативният съд обяви Батето за невинен по това обвинение, както и по второто: за незаконно притежание на две пушки и един револвер от трофейната му колекция. Въпреки показната враждебност на тогавашния главен прокурор Иван Татарчев към фамилията на Тодор Живков

прокуратурата не се самосезира

за да разследва информация на авторитетния британски вестник “Обзървър”, на западногермански медии и на Датската телевизия още преди 1989, уличаваща Славков в незаконен оръжеен трафик за Южна Африка. Обвинителите не направиха нищо и за да разнищят двата огромни и известни скандала с разхищение на държавни пари, предизвикани от контролните финансови органи още през 1981 във връзка с авторските полети на Иван Славков като директор на Българската телевизия. След смъртта на жена му Людмила Живкова тогавашният Комитет за телевизия и радио под ръководството на Стефан Тихчев започва ревизия за изразходването на средства в документалните сериали “По хълмовете на времето” и поредицата “Планета”. От високите етажи на медиата изпълзяват слухове за огромни хонорари, раздадени за епизодите от “По хълмовете на времето”. Тръгват клюки за

фалшивото авторство на Батето

който иначе веднъж месечно се изтипосва на екрана като водещ заедно с тогавашния шеф на публицистичните предавания Петко Димитров. В екипа на сериала са включени и Марко Семов, и бъдещият директор на Студията за анимационни филми, а тогава близък на Живковия зет Христо Цачев. Те имат репутацията на мъже, които са се сдобили с права да критикуват или да заобикалят правилата на социалистическото тесногръдие. Елитността им се изразява и в прокарването на прозападни моди и на екрана, и в личните житейски подвизи. За “По хълмовете на времето” обаче са приложени хватките на номенклатурното изнудване на 28 секретари на окръжни комитети на БКП за пари в името на художественото възпяване на успехите на социализма по места. Тръгват приказки, че Славков се подписва под сценарии, дело на редови телевизионни писачи. Когато историята се разнищва, в затвора влиза официалният съавтор на поредицата Петко Димитров. И престоява зад решетките 3 години. Същата е съдбата и на младия социалистически поет Захари Иванов. Той пък опира пешкира за разточителната документална поредица “Планета”, в титрите на която отново се мъдри авторското име на Батето. Експерти от тогавашното управление на кинематографията доказват, че много от кадрите на различни епизоди, посветени на любимата на Людмила Живкова страна Мексико, са едни и същи. Но са използвани многократно в отделни части на поредицата. И хонорарите многократно надвишават обичайните за онова време. Захари Иванов влиза в затвора. Иван Славков е детрониран от десетгодишното си властване в телевизията. Години след това този период се кичи с името “славен” за държавната медиа. Сваленият директор пък получава един от козовете за бъдещата си репутация на елитен плейбой, цинично използвал слабоумието на тоталитаризма. Митът за Славков като “черна овца” в системата започва като в мафиотски филм:

две изкупителни жертви изпират кражбите му в затвора

а той се снабдява с имиджа на играч, който намира цаката на бюджетните пари. Тази живописна притурка към биографията на диктаторския зет се оказва верният народопсихологически ключ към подклажданата с години публична симпатия към образа му. Живковизмът е хитроумно въвличане на широките народни маси в идеята за преразпределяне на келепира според връзките и привидното усърдие към системата. Органичният идеологически патос не е сред ценностите на тази знакова епоха. Той служи само за мимикрия. А механизмите на политическото хамелеонство се оказват невероятно приложими в епохата на посткомунистическото обществено пренареждане. Славков става едно от най-ярките му, дори по своему талантливи въплъщения. Това му осигурява мрежа от приятели в нивата на държавната и сенчестата власт след 1989, а враговете му се броят на пръсти. Твърди се, че осъдените заради него Петко Димитров и Захари Иванов и до днес са силно привързани към своето Бате. Това само потвърждава наличието на неявни мафиотски механизми в изграждането на системата от връзки и зависими фигури покрай един от знаковите персонажи на Живковия режим. Оцеляването му в годините на прехода е един от печелившите варианти, чрез които може да се проумее превръщането на политическите привилегии в лост за последващо влияние над общественото мнение, включително и с тайни икономически мотиви.

Клоунското поведение на Батето обаче предварително парира шанса за сериозно експертно и юридическо занимание по темата. То се оказва успешен защитен цвят, зад който остават недоказани твърденията, че Иван Славков е натрупал състояние в

нерегламентирана търговия с нумизматични образци

Или че в качеството си на шеф на БФС е един от съакционерите във футболен клуб “Спартак” отвъд изискванията на закона. Или че с близкия си съратник Иван Вуцов е един от собствениците на току-що изграждащо се хотелско съоръжение на прага на Студентския град...

Просто Иван Славков успя в продължение на години да изработи в своя полза разширяващите се антиполитически нагласи сред българското простолюдие. То припозна в него идеала си за оцеляване извън правилата.

Миналогодишната гюрултия по награждаването на универсалната личност на Батето дойде като капак на цяла поредица от негови публични изцепки и стълкновения от началото на 2003. В един от медийните спектакли Живковият зет заплаши, че ще иска обезщетение от държавата заради

съдебната гавра с него и сина му

Миналата година от зимата до пролетта местната и руската преса охотно отразяваха пиянските му изпълнения по пресконференции и телевизионни канали, в които уволняваше министрите Свинаров и Паси заради включването ни в антитерористичната коалиция в Ирак. В поредното си обществено качество като председател на комитета за българо-иракска дружба най-зрелищният представител на клана “Живкови” подложи пронатовската политика на България на унищожителна подигравка под прикритието на познатата клоунада. Тя постепенно се наложи като атестация на народния нрав, освободен от юздите на нравствените принципи и цивилизационните ангажименти. Славков се превърна в най-яркото

олицетворение на привилегированата безнаказаност

не само спрямо основни етични норми, но и спрямо официалната власт. Той доказа своята неизтребимост и чрез няколко конгресни триумфа в Българския футболен съюз. Най-големият му удар с неотразим деморализиращ ефект беше победата срещу кандидатурата за поста на кмета Стефан Софиянски през 1998. Тогава Софиянски беше една от симпатичните фигури на синьото управление и успяваше да парира любопитството към вече разработените корупционни схеми в столичното кметство.

Междувременно повечето медии раздухваха мита за “арабийската” широта на Батето и преди, и след демокрацията. Десетгодишното му директорстване в Националната телевизия се налагаше като еталон на ефикасно управление. Почти никой от журналистическото братство не се притесняваше от изгражданата представа за властта като колективен шанс за споделени благини.

Този скрит мотив във всички рекламни кампании за Славков изпъкна особено релефно в контекста на олимпийския скандал, предизвикан от БиБиСи по-миналата седмица.

Прокуратурата публично бе призована от политици, от културни дейци и от спортисти да се самосезира заради това, че британският медиен гигант е нарушил членове от българския наказателен кодекс, осъждащи снимането без съгласието на снимания.

Все по-маргинално звучат отрезвяващите гласове за разграничаване от позорния казус “Славков”. Повечето медии настойчиво отклоняват вниманието на публиката от него. Така той е на път да се превърне във визитната картичка на националната ни идентичност пред света. Ако към нея се добави порция национализъм, гарниран с апели за “твърда ръка”, европейската приказка на България може да приключи почти толкова унизително, колкото международната кариера на Батето.

Анонимен73
БЕДАТА В БЪЛГАРИЯ НЕ Е ИВ. СЛАВКОВ, А В НЕЙНИЯ ПСЕВДОЕЛИТ НЕ САМО В СПОРТА!

ЗЛОТО Е ОТ РУСИЯ!

СМИРНОВ ЩЕ СЕ ОПИТА ДА СПАСИ СЪИДЕЙНИКА СИ!

БЕДАТА В БЪЛГАРИЯ НЕ Е ИВАН СЛАВКОВ, А В НЕЙНИЯ ПСЕВДОЕЛИТ НЕ САМО В СПОРТА!

ЦЕЛИЯТ ИЗПЪЛКОМ НА БЪЛГАРСКИЯ ФУТБОЛЕН СЪЮЗ Е СЪСТАВЕН ОТ ЧЕНГЕТА, КОИТО СА ОБВЪРЗАНИ С МАФИОТИТЕ. ВПРОЧЕМ, ЧЕНГЕТАТА СЪЗДАДОХА МАФИЯТА!

ТЕЗИ ЧЕНГЕТА ОТ ИЗПЪЛКОМА НА БЪЛГАРСКИЯ ФУТБОЛЕН СЪЮЗ ИЗБИРАТ ИВАН СЛАВКОВ ЗА ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БФС.

ТОЙ Е ТЯХНО ОЛИЦЕТВОРЕНИЕ!

СЪЩАТА СИТУАЦИЯ Е И В БОК!

ИВАН СЛАВКОВ Е ВЪРХА НА АЙСБЕРГА МАФИОТИЗАЦИЯ В БЪЛГАРСКИЯ СПОРТ!

ЗА СЪЖАЛЕНИЕ, ПОДОБНА Е СИТУАЦИЯТА И ОСТАНАЛИТЕ СФЕРИ НА ЖИВОТА В БЪЛГАРИЯ!

ПСЕВДОЕЛИТЪТ, СЪЗДАДЕН ПО КОМУНИСТИЧЕСКО ВРЕМЕ, КОНТРОЛИРА ВСИЧКИ СФЕРИ НА ЖИВОТА! ТОЗИ ПСЕВДОЕЛИТ, НА КОЙТО ИВАН СЛАВКОВ Е ЯРЪК ПРЕДСТАВИТЕЛ, ЗАГРАБИ РЕСУРСИТЕ НА БЪЛГАРИЯ (НЕ ИВАН КОСТОВ) И СЕ Е ВКОПАЛ ВЪВ ВСИЧКИ ИНСТИТУЦИИ НА ДЪРЖАВАТА!

И НЕ НА ПОСЛЕДНО МЯСТО ПО ЗНАЧЕНИЕ Е РАЗБИРА СЕ Е ФАКТЪТ, ЧЕ КОНТРОЛИРАТ МЕДИИТЕ!

ТОЗИ ПСЕВДОЕЛИТ Е РУСКИ СЛУГИНАЖ! ПСЕВДОЕЛИТЪТ НА БЪЛГАРИЯ Е ТЯСНО СВЪРЗАН И ПОЛУЧАВА СИЛНА ПОДКРЕПА ОТ РУСИЯ! ЗАТОВА БЪЛГАРСКИЯ ПСЕВДОЕЛИТ ИМА ТОЛКОВА СИЛНИ ПОЗИЦИИ, ЗА РАЗЛИКА ОТ ДРУГИТЕ БИВШИ СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ДЪРЖАВИ!

БЪЛГАРИЯ БЕШЕ ТОТАЛНО ОБВЪРЗАНА СЪС СЪВЕТСКА РУСИЯ!

ТА ИМАШЕ ЛИ ДРУГА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ДЪРЖАВА ДА СЕ САМОПРЕДЛОЖИ ЗА СЪВЕТСКА РЕПУБЛИКА?!

ЗА БЪЛГАРИЯ СПАСЕНИЕТО Е В СКЪСВАНЕТО НА ПЪПНАТА ВРЪВ НА ВРЪЗКАТА НА НЕЙНИЯ ПСЕВДОЕЛИТ С РУСИЯ! ТОГАВА БЪЛГАРСКИЯ ПСЕВДОЕЛИТ ЩЕ СЕ ПРЕОРИЕНТИРА БЪРЗО НА ЗАПАД И БЪЛГАРИЯ НЯМА ДА ИМА ПОВЕЧЕ ПРОБЛЕМИ КЪМ ПРИСЪЕДИНЯВАНЕТО КЪМ ЗАПАДНИТЕ СТРУКТУРИ И ЦЕННОСТИ!

ЯРЪК ПРИМЕР ЗА ХИЩНИЧЕСКАТА ИМПЕРСКА ПОЛИТИКА НА РУСИЯ СА НЕЙНИТЕ СЕГАШНИ КОНСПИРАЦИИ СРЕЩУ ТЕРИТОРИАЛНАТА ЦЯЛОСТ И СУВЕРЕНИТЕТ НА ГРУЗИЯ!

Анонимен74
Минало време в бъдещето

Такова в граматиката няма. Там има бъдеще време в миналото. Миналото време в бъдещето на България се мъчат да поддържат ченгетата на бившата комунистическа Държавна сигурност. Те не само не бяха изолирани от политическия и стопанския живот на страната, както стана в повечето държави от бившия социалистически лагер, но и продължават да се тупат в гърдите, че са работили единствено и само “на ползу роду” и че днес без тях сме също заникъде.

Да беше само пуйченето - иди-дойди. Истината е, че те нито за момент не са престанали да вредят на страната и обществото, че продължават да пречат на евроатлантическата ни интеграция, че продължават да богатеят за сметка на милионите български граждани, които още десетилетия ще превиват гръб под непосилния външен дълг. Част от тези хора заедно с конкретни личности от бившия комунистически елит, които отдавна са зад граница, въртят гигантски пари според източниците между 4 и 8 милиарда долара, които са записани като част от дълга, но никога не са влизали в България.

Да напиша тези редове ме провокира скандалът около контрабандните канали, който наистина, както твърди генерал Атанас Атанасов, има 13-годишна давност. Противно на твърденията на министър Георги Петканов, че не е необходимо да рови в миналото, за да се справи с бъдещето, мисля, че разковничето се крие не преди 13, а поне преди 18 - 20 години. Защото всичко, което се случва днес, е пряко следствие от събития, които на пръв поглед се разминават във времето и разглеждани откъснати едно от друго, не могат да дадат отговор на въпросите. Но ако фактите се разгледат в контекста на формулата “БКП като олицетворение на държавата и ДС като репресивен орган за защита на ръководната роля на БКП и филиал на съветския КГБ”, пъзелът започва да се подрежда.

Историята с контрабандните канали на Пилето, Самоковеца, Доктора и пр. беше раздухана, след като от службите “изтече” информация към медиите и вече не можеше да бъде премълчана. Но преди това имаше серия от атентати и компромати, които подсказаха, че нещо предстои да се случи и то се случи. Скандалът гръмна и светкавично беше направен почти сполучлив опит да бъде изместен към някакви вехти доклади, които по една или друга причина са били засекретени и оставени да прашасват. Докладите също са важни и е интересно да се знае какво е записано вътре и още повече - в приложенията към тях. Но насочването на интереса в тази посока позволи на прокуратурата почти незабелязано да “издърпа” дознанията по случая с контрабандните канали, за да ги превърне в следствени дела.

Обяснимо, главният секретар на МВР ген. Бойко Борисов реагира остро - официално, за да не бъдат набедени неговите подчинени, че не са си свършили работата, но и с подтекста, че за пореден път набраните доказателства могат да потънат завинаги в дебрите на следствието и прокуратурата. В подкрепа на такова твърдение говори фактът, че когато през април МВР оповести доклада си за организираната престъпност, той беше изискан от апелативния прокурор Иван Петров, който според информация в медиите фигурирал в същия доклад като покровител на контрабандните канали. Меко казано, абсурдна ситуация. Една от многото, заради които сме на това дередже.

Има няколко познати персони, които използват всяка ситуация, за да се изживяват като екшън-герои. Първи скокна Димитър Луджев, който в действителност поназнайва доста неща от периода 1991-1992 г., но вместо да каже нещо по същество, се нахвърли върху Филип Димитров и Йордан Соколов. Действията му бяха в синхрон с думите на Георги Петканов, който от своя страна в стремежа си да прехвърли топката в полето на СДС, обърка дори датите на управлението на Филип Димитров и съответно - времето, в което Соколов е бил министър. Цвятко Цветков не остана по-назад, като се опита да прехвърли греховете и върху кабинета на Иван Костов. Логично в хора се включи и ген. Бриго Аспарухов, който призна, че Държавна сигурност и службите са участвали в изграждането на каналите преди 1989 г., но това било държавна политика и те били работили за интересите на България. Изненадващо замълча д-р Димитър Иванов, който рядко пропуска такъв удобен случай да напомни за себе си, но красноречивото му мълчание може да се обясни с хобито и научните му интереси към античността.

Истината, за която всички намекват, но никой не говори по същество, се крие в генезиса на Указ 56 от 1980 г. и целите, които са преследвани с него. Тя преминава през т. нар. триъгълни операции, през проектите “Нева” и “Монблан”, чийто предмет беше трансферът на забранените от “КОКОМ” за СССР и сателитите му високи технологии. Тя гласи, че целта са били преди всичко технологиите, а наркотиците и оръжията са били средство за придобиването им. Затова бившите комунистически ченгета продължават да твърдят, че са работили за националните интереси. В случая аргументите им са лесно оборими, защото технологиите не бяха предназначени за България, а за СССР и операциите почти без изключение са извършвани под ръководството или със знанието на КГБ. Основно звено по веригата са били т. нар. анонимни задгранични дружества, създавани със секретни решения на Политбюро на ЦК на БКП и управлявани от съответните отдели на ДС. Ген. Атанасов посочва, че основната задача на 12-и отдел към Второ управление е била да контролира “скритата транзитна търговия” през КПП на българските граници. По тези въпроси беше написана дебела “бяла книга”, която също не видя бял свят.

Затова за финал не е лошо да напомним на министър Георги Петканов, който възстанови значителен брой кадри на ДС в подчиненото му министерство, че когато Роналд Рейгън нарече СССР “Империя на злото”, американският президент не търсеше само пропаганден ефект. Той блестящо обясни на световната общественост античовешката същност на цялата т. нар. социалистическа система. Защото кражбата на технологии, търговията с наркотици и незаконните оръжейни операции бяха и са част от философията, изповядвана от ръководствата на комунистическите партии и специалните им служби. Днешните контрабандни канали, стъпили върху старата здрава основа, могат да имат друг, по-невинен предмет на трафика, но парите както и преди отиват в точно определени джобове и сметки. И философията им е почти същата. Така обществото отново зяпа “позитивно” - с овчи поглед и с пръст в уста. Докато следите бъдат заметени, а окрадените милиарди - забравени.

Анонимен75
Тържество на безсрамието

Доц. Калин ЯНАКИЕВ

Преди известно време синът на едно от публичните лица на БСП, Филип Боков, за трети или за четвърти път бе хванат да върши престъпление. Синът на Филип Боков е доказан престъпник. В момента е обявен за национално издирване. Симптоматична бе реакцията на официалните медии и на президента, чийто съветник е Филип Боков, на този случай. В нея доминираше зле прикрито съчувствие към бащата. Вестник “Труд” дори написа бележка за неговото мъжество да признае, че синът му Георги е престъпник, сякаш това не бе очевидно и би могло да се скрие; до решителното предупреждение, че доколкото бащите не носят отговорност за постъпките на синовете си, политически последствия за Филип Боков от деянията на сина му не може да има. Ние си спомняме, че преди време същите тези медии се отнесоха по съвършено различен начин с министър от правителството на СДС, чийто син се бе провинил, впрочем в доста по-незначителни неща. Оказа се, че тогава ние се държахме като европейци.

Защото в европейските страни върху публичните личности пада отговорността и за незаконните или неморални деяния на техните близки. Това изглежда не твърде справедливо, но може би пък е цената за публичността, цената за това - да са ти позволили да управляваш публичното. Ако са ти дали да управляваш публичното, ти си длъжен да покажеш, че не си неспособен да управляваш и личното. В това има някакъв резон. Но не за това сега ще е думата.

Забележително е, че иначе безмилостните към която и да било персона от политическия живот медии, внезапно си припомниха максима, чиито корени са библейски. “Синовете не носят отговорност за престъпленията на бащите си, нито бащите носят отговорност за престъпленията на синовете си. Отговорността е лична. Вината също е лична. Всеки отговаря сам пред Бога.” Да, това е така и в този смисъл Филип Боков не носи отговорност за престъпленията на своя син. Но дали наистина той не носи съвършено никаква отговорност? Защото пак според християнската духовност за непокаяност, за неразкаяност се носи отговорност. И даже се получава наказание. А пък, макар това да е съвършено непостижимо за съвестта както на Филип Боков, така и на медиите, така и на сегашния ни президент, християнството ни предписва да се каем не само за собствените си грехове, а да се съкрушаваме за всички грехове, за цялата греховност. За греховете на нашите братя. Защото всички сме братя и всички пред всички за всичко сме виновни. Аз си давам сметка, че хората, за които сега иде реч, от способността за подобно разкаяние, са подобно съкрушени. Не само те - повечето от нас сме неспособни на това. Но, за да сме поне нормални, морално нормални хора, ние би трябвало да имаме най-малкото сетиво, усет за вината! Трябва да сме способни да изпитваме поне неудобство от огрешеността на близките ни, ако тя е известна. Трябва да имаме поне това човешко, съвсем човешко качество - да се смълчаваме пред лицето на такава огрешеност. Защото, ако правим противното, ако презираме свидетелствата за греховността, ако крещим и се гаврим с тези свидетелства, ние падаме във вината на неразкаяността. А, както казах, за неразкаяност се получава наказание. Духовно наказание. Това е духовен закон.

Спомняте ли си, уважаеми читатели, как скоро след падането на комунизма същият този Филип Боков на въпрос за вината на комунизма, на въпрос какво ще правят комунистите със своята вина, отговори: “А, вината, вината ние ги пием с мезета!”

Когато днес различни гласове се надпреварват да твърдят, че бащата Филип Боков не може да носи отговорност и вина за престъпленията на своя син, аз, съгласявайки се, че това е така в непосредствения, юридически смисъл на тази дума, си мисля - не носи ли той все пак една друга, по-дълбока отговорност за престъпленията на чедото си? Баща, който е способен на такава висша форма на несъкрушеност, чиято наглост по отношение на елементарно моралното граничи с кощунство и перверзия, не може да не носи отговорност за последствията, които неговата морална перверзност развързва в битието. Самите бесове празнуват, когато чуват подобни наглости. Самите бесове се уверяват, така да се каже, в своето съществуване, когато чуват как моралът и даже елементарното приличие биват унизени по такъв безпардонен начин. Подобни изказвания като това за вината и мезетата буквално пуска бесовете в битието, в отсамния свят.

А пуснати в отсамния свят, бесовете, разбира се, разширяват периметъра на своето присъствие. Надсмиват се над търсенето на отговорност и вземат за мезе нормите на живота. Унизяват тези норми и на тяхно място си устройват вакханалия на всепозволеността и всевъзможността.

Аз съм убеден, че Филип Боков не вярва в съществуването на каквито и да било бесове. Но ето, че изглежда те сами го уверяват в своето съществуване. Хайде сега, господин Боков, кажи, че нямаш вина за деянията на сина си, а той ще продължи да те взема за мезе! Ако бащата може да наглее по такъв безпардонен начин пред лицето на морала, защото с изказването си той не просто не признава вината на комунистическата партия, към която принадлежи и в лоното на която е израснал, той не признава и се подиграва дори на самата възможност за морално говорене. Самото морално говорене той осмива. Та, ако казвам бащата си позволява да наглее по такъв начин пред лицето на морала, нима в неговия личен свят, света, в който е израснал и неговият син, са мислими вече някакви норми, някакви задръжки?!

Всичко е закономерно. Престъпленията на сина са последица от неразкаяността на бащата. Престъпленията на сина са дори наказание за наглостта на бащата. Дайте си сметка, уважаеми читатели, за чудната история на тази фамилия. Това са три поколения. Първото - това на бащата на самия Филип Боков, е поколението, за чиято вина питат сина. Престъпленията на това поколение са притъпили по такъв начин съвестта, че синът се надсмива над всеки, който се възмущава от тях. Синът следователно утежнява престъпленията на баща си, като ги приема за нещо нормално, нещо неподсъдно. Като не просто не приема, но и се присмива на моралния съд над тях. Ето защо третото поколение - това на сина на сина - по един закономерен начин вече изобщо няма в хоризонта на съзнанието си каквито и да било морални категории.

Е, нима е в сила в такъв случай тук положението, че бащите не носят отговорност за деянията на синовете си? Комунизмът, бих казал аз, представлява натурализация на престъплението. Превръщането на престъплението в семейна, в родова атмосфера. Комунизмът е натурализиране на безсрамието. И в този смисъл всеки член на комунистическите родове носи отговорност за престъпленията и на предците, и на потомците си. Носи отговорност не непосредствено с деянията си и не непременно с деянията си. Отделният член от този род би могъл да не е извършил престъпление, както своя баща или както своя потомък. Но той е виновен с това, че не се срамува. Той е виновен с това, че не се съкрушава. А безсрамието е тунелът, улеят, през който без съд преминава от деди към внуци и правнуци. Безсрамният, несъкрушеният е виновен, че е такъв улей.

В тази връзка бих искал да обърна внимание на такива хора като Станимир Илчев, новоизбрания председател на парламентарната група на НДСВ. Неговият син, макар да не е още осъден, е разследван в Испания по подозрение в изключително гнусни престъпления. Имам усещането, че най-малко от всичко новоизбраният председател на парламентарната група на НДСВ е съкрушен. Той не се е смълчал, не се е оттеглил. Той не изпитва свян от подобно обстоятелство в живота си. Тъкмо обратното. По-скоро би искал да ни накара да замълчим за язвата от личния му живот. По-скоро иска да ни накара да забравим за нея. Или даже парадира с нея пред нас: “Вижте колко съм мъжествен. Ще се бия за себе си поне няколко минути, след като бъда нокаутиран.”

Или пък друг, противоположен случай. Синът на депутата от ДПС Юнал Лютфи, депутатът, за който бе доказано, че е бил двоен агент на Държавна сигурност, очевидно не изпитва каквото и да било неудобство от кариерата на баща си. Той не се срамува от това, че баща му, доносникът, заема висша държавна длъжност. Напротив, той безсрамно се възползва от нея. Какво пък, той не носи никаква отговорност за деянията на баща си. Но носи отговорност за безсрамието си. Но носи отговорност за несъкрушението си. Но носи отговорност за продължаването на злото в безсрамието по отношение на него.

Всеки, който не се съкрушава за престъпните деяния на дедите или на потомците си, дори сам да не е извършил подобни деяния, носи отговорност за тях!

Анонимен76
Битакът на Бузлуджа

Читател безумен: АНТЕЙ К.

В “24 часа” от 4 август виждам снимка с изключително съдържателен текст: “Уредникът на манастира в Бухово Александър Иванов показва стаята, в която княз Батенберг отседнал преди да абдикира през 1886 година. Сега мястото е поругано и се нуждае от ремонт.” Аз не мисля, че присъствието на портрета на министър-председателя Симеон Сакскобургготски е поругаване, а си е чист намек какво трябва да направи, след като отседне в ремонтираната стая.

В същия брой има възхвала на друг велик държавник от друго време, озаглавена “Живков: Компютрите в Правец? Браво, браво!” Помня, че по време на откриването на Завода за полупроводници Живков също се е изказал много ласкаво: “Хайде, тази година полупроводници, догодина – цели!” В дитирамбата инженер Спас Ригов разказва как Тодор Живков си свалил кожуха и го подарил на един от неговите сътрудници. А не споменава, че той сваляше по няколко кожи от всеки българин. Като изключим това, че интервюто е пълно с изрази като “Майката си трака” и “Мама му стара”, явно е, че вестникът си е поставил за цел по случай петгодишнината от смъртта на Тодор Живков да ни го представи като истински Тато на нацията. Пак по повод на тази годишнина “Труд” от 5 август помества шест вица и първият от тях е:

“Питат Радио Ереван:

- Какво е порочен кръг?

- Това е, когато Тодор Живков дава на Владимир Живков орден “Людмила Живкова.”

За разлика от Радио Ереван Славчо Трънски е бил по-конкретен. На същата страница са поместени части от неговото изказване на 17 ноември 1989 г. в Народното събрание, когато Тодор Живков беше освободен от поста председател на Държавния съвет. Същото изказване е трябвало да бъде отпечатано в “Работническо дело”, но в последния момент е било свалено по нареждане на Начо Папазов и Петър Младенов:

“Неведнъж пред целия команден състав на БНА той унижавал министъра на народната отбрана Добри Джуров, наричайки го въшкар, макар и на шега.”(Тодорживковските шеги ни бяха добре известни. Той например се майтапеше, че Съветският съюз ни давал братска и безкористна помощ.)

“Нашата страна беше много близко до обстоятелството да стане наследствена социалистическа република.” (Заветите на Тодор Живков сега се изпълняват от азербайджанския президент Гейдар Алиев, който направи сина си министър-председател. А у нас е на път да се изпълнят тези завети, тъй като Сергей Дмитриевич Станишев се готви да стане премиер, наследявайки мястото на баща си - члена на политбюрото на БКП Дмитрий... пардон, Димитър Станишев.)

“Едно време цар Фердинанд, а сетне и синът му Борис са имали всичко на всичко 4 резиденции - “Врана”, “Кричим”, “Боровец” и “Евксиноград”. А колко има нашият цар? Тодор Живков има не по-малко от 30 резиденции.” (По отношение на царските резиденции Славчо Трънски малко бърка - сега се оказа, че са доста повече от четири.)

В същия брой “Труд” в свойствения си стил разказва за авантюрите на известния в Пиринския край бандит Кирил Филюшкин-Американеца. Той застрелял Тодор Захариев-Борсука. В това няма нищо чудно и нищо ново, както и в това, че убиецът, след като си свършил “мократа работа”, седнал в кафенето “Белатур” и полицията го задържала, докато отпивал питието си. Също нищо ново не откривам в информацията, че “миналата година Филюшкин уби своя комшия Кирил Стоянов след скандал в центъра на града. Впоследствие съдът го пусна под гаранция с мотива, че няма опасност да се укрие и да извърши ново престъпление Американеца има зад гърба си две присъди от 1970 и 1978 г. за хулиганство и бягство от казарма, но бил реабилитиран.”

“Дума” от същата дата в стремежа си да възхвали рокерската идея публикува снимка, под която чета: “За разлика от българските рокери, колегите им от Единбург се харесват и на монахините, макар че не са по-красиви от нашите.” Тук не мога да не се съглася с редакторите на “Дума”. Че кой не знае хубостта на рокера Сергей Станишев, кой не е чувал за нея? Него го харесват не само монахините, а и патриарсите, и то двама - българският Максим и руският Алексий!

В него са влюбени и земеделците на Яне Янев и те му подариха ватенка с надпис “Ако четете този надпис, България вече я няма.” (“24 часа” от 5 август) Екстравагантите “неуловими селяни” са организирали и полет на делтапланери над събора на социалистите и са хвърлили 40 хиляди позива, в които обявяват Станишев за най-големия парашутист в политиката. Това е причината планираният полет с хеликоптер над Бузлуджа да не се състои.

“Стандарт” от 4 август обявява, че “Пътят до Бузлуджа стана битак”. По пътя към върха са се продавали, както разбирам: “бельо по левче, часовници-еднодневки, кебапчета, бира...” Но най-големият битак е бил самият митинг на социалистите, където са се предлагали идеи и политици втора употреба.

Засега кренвирши втора употреба, слава Богу, не се предлагат на пазара, но “24 часа” от 5 август ни шокира с коментар за рекламата “Кренвирши от месо”: “Години наред да се напъва някой, трудно би успял да измисли по-ярък образ на мизерията на държавата ни. Да рекламираш колбас с аргумент, че е от месо в нормална държава би било все едно да обясняваш, че водата е мокра. Най-много да те пратят в специализиран лекарски кабинет. Да не говорим за реакцията на производители със сходна продукция и за печелившите дела, които те биха завели. В България обаче такава реклама се приема напълно нормално.” Как няма да се приеме, след като за нормално се прие, че цар може да стане премиер и социалисти могат да завладеят върха на славния български войвода Хаджи Димитър? В същия брой има карикатура, чийто текст коментира случилото се.

“Стандарт” на 4 август съобщава, че “Дясната ръка на Велчев се оттегля”. Става дума за заместник-министъра на финансите Красимир Катев. При операциите, в които е замесен министър Велчев, мисля, че неправилно е използван терминът “дясна ръка”, съобразявайки се с израза “лява ръка–- десен джоб”.

Друга дясна ръка, която явно е ръка за ръка като случая, за който ще стане дума по-долу, побърза да се оттегли преди Катев. Това е доскорошният министър на транспорта Пламен Петров. Няма да се впускам в излишни коментари, направо ще цитирам написаното в “Монитор” от 4 август за неговите подчинени: “Доскорошният главен секретар на министерството Красимир Стоянов освен с роднинските назначения е прочут в системата на въздухоплаването със страстта си към луксозните апартаменти, мебели и коли. В склада на РВД отлежавала кожена холна гарнитура (за 20 хиляди долара), купена навремето за първия български космонавт. Георги Иванов обаче отказал скъпия дар. Стоянов наредил да му я откарат вкъщи. Така направил и с битуващия на служебния паркинг джип “Рейнджровър”. Няколко телевизора също поели към нечий нов дом под диктата на Стоянов.” Може би във връзка с това “Монитор” помества на първа страница снимка, в която се съобщава, че “пенсионираният д-р Петко Ганчев (вляво) се заканва, че ще застреля крадците, след като полицията бездейства.” При това става дума за кражби на одеяла и други дребни пособия. Очевидно докторът няма да може да се прицели към онези, които си харесват кожени гарнитури и джипове.

В отговор на всички мои сънародници, които се блъскат в гърдите до посиняване, че са славяни, ето какво чета на последната страница в “Стандарт” на 4 август: “650 въодушевени поляци отидоха на остров Волин в Балтийско море, за да демонстрират викингската си кръв. Те твърдят, че не са славяни”. И след като русокосите поляци не са славяни, то тогава славяните са били къдрокоси мургавелци като братята роми!

Анонимен77
Партизан за бой се стяга

срещу Буш и Ю Ес Ей,

класов враг далече бяга,

а Европа червеней.

Вместо Брежнев днес ни свързва

православното кубе –

сиреч Путин, горд и дързък,

богатир от Ка Ге Бе.

Кой каквото е докопал,

може да го задържи.

Вече влизаме в Европа.

Нов гювеч ще продължи.

Анонимен78
Лидерът на ДСБ превърна обвинителите си в ответници

“Слаба България е опакована във фалшив мир”, каза експремиерът Иван Костов в интервю пред “24 часа” в понеделник. “Управлението на България се латиноамериканизира”, обобщи лидерът на Демократи за силна България тезата си за разгара на бандитските войни през последните години, месеци и дни у нас. Той пръв публично назова превръщането на МВР в министерство на пропагандата. Според Костов то излъчва декоративни фигури, чиято основна работа е да си създават имидж в медиите, а не да работят да държавата.

Още на други ден срещу Костов се разрази истинска канонада. Подеха я същите, които доскоро се хвалеха по телевизии и радиа, че могат да свалят правителства и да “разжалват” Командири.

Интервюто на Костов им подейства като “испанска муха” срещу напредваща политическа фригидност. Веднага го обстреляха с въпросите на Петър Стоянов от времето на славното му демократично президентство: “Иване, кажи си!” Отново си намериха повод да стоварят на гърба на лидера на ДСБ греховете на собствената си политическа каста, пряко отговорна за зараждането на силовите групировки, на СИК и ВИС, на контрабандните канали, на борците, на мутрите и на техните хора по различни етажи на властта.

Вбесиха се от спомена, че единствено по времето на ОДС тайната икономико-политическа коалиция на ДС с престъпността бе ако не докрай разобличена, поне притисната до стената, заставена да преговаря. И ограничена в публичните си “хъшовски” изяви.

Според колеги от столични вестници емисари на вътрешното министерство и на кабинета веднага са плъзнали по кабинетите на главни редактори. В резултат на спешния рейд по “трудови” и “часови” вестникарски страници се измъдриха познатите черни заглавия срещу бившия премиер. С цветовете на дъгата засияха графични изображения на сегашната статистика за успехите на МВР с престъпността и неразкритите убийства.

Забавното в тази провокирана от Костов словесна престрелка бе, че не можа да заглуши грохота от кървавите улични разстрели и бомбени атентати, толкова зачестили напоследък, че затъмниха опасността от терористични удари отвън.

Още по-забавното е, че лидерът на Демократи за силна България принуди своите стари медийни и политически противници да изглеждат по неволя ответници на ясно и твърдо произнесено политическо обвинение. Оказа се, че изхабените агентурни и медийни номера не стават за сериозен отговор. Звучат като писък на ощипани куртизанки.

Лидерът на ДСБ демонстрира виртуозност в предвидливото политическо париране на персони, които биха употребили разстрела на т.нар. Бай Миле и петимата му гардове като поредна автореклама. Или като пореден повод за компроматен удар срещу правителството на ОДС.

При това Костов не се похвали, че по време на неговото премиерстване престъпността е била изкоренена. Защото почтеността и трезвомислието изключват такова пъчене. То по-приляга на виртуални шерифи като Бойко Борисов. За разлика от медийното му позьорство, Костов и неговите съмишленици от ръководството на ДСБ направиха обстоен и четлив анализ на причините за криминализирането на българския преход още при публичното оповестяване на възванието “За силна България в обединена Европа” през февруари. Те не се оправдаха малодушно за грешките, вътрешните блокади и яростната съпротива срещу един от главните приоритети на управлението на ОДС – да бъде отвоювана държавата от престъпните групировки. Но реконструираха схемата, по която се развихри организираната престъпност. Тя се оказа жилава, мимикрираща, агресивна, подмолна, подкупна и манипулативна – дотолкова, че когато се почувства заплашена по време на четиригодишния син мандат от 1998 до 2001, поведе истинска война с правителството и лично с Иван Костов. Лансира компроматно раздути корупционни сценарии сред зависими медийни кръгове. Организира метежи на таксиметрови шофьори срещу управлението заради битово убийство на дете. Превърна всяка криминална проява в повод за преврат. За целта впрегна целия оперативен арсенал от професионални методи за руиниране на официалната власт, отработван и упражняван в тъмните коридори на Държавна сигурност. Така групировките, внедрили свои представители в политическия елит и в медиите, доказаха на практика истинския си произход. Разчистването на пътя на Сакскобургготски към властта бе върхът на амбициите им да превземат официално политическата система на страната и да установят олигархичен контрол над институциите. В резултат на тази узурпация се развихри кървавия спектакъл на уличните войни. Преразпределението на сенчестия икономически ресурс доведе до знакови разстрели на бизнесмени, магистрати, босове на престъпни групи. За три години бяха извършени повече от 50 убийства в мафиотски стил. Те останаха безнаказани. Ожесточението на криминалните битки доведе до истински кланета пред очите на цялата нация. Управлението на Симеон обаче ги легитимира като “нормална” саморазправа между маргинали. И така превърна обществото в безмълвен съучастник на разпада на държавността под знака на престъпността. На обществения морал бе нанесен един от най-жестоките удари от времето на тоталитаризма, който превръщаше престъпленията на партията-държава в колективно споделено дело.

На гражданството бе внушено, че всепозволеността е задължителен елемент от борбата за социално оцеляване. Деморализацията бе маскирана с лансирането на фалшиви кумири. Официалната пропаганда им възложи да разиграват мита на героичната и самотна борба с мутрите.

Демократи за силна България показаха как днес, при управлението на НДСВ и ДПС се затвори кръгът от първите тайни заседания на ДС ръководството в началото на 90-те. Тогава фигури като ген. Любен Гоцев разработваха схемите за трансформирането на политическата власт на живковия режим в икономическа. Документите за тези схеми бяха публикувани на страниците на “Седем”. И не оставиха и сянка от съмнение по силата на какви механизми беше провалено първото демократично правителство на Филип Димитров. Компрометирането на управлението на ОДС и осигуряването на “царската” напаст като параван на олигархията бе довършителният щрих на диагнозата на прехода като криминално-политически комплот под знака на “плаща и кинжала”. Така обичат да се самогероизират напористите медийни представители на кадесарската фауна. Днес те са префасонирани на издатели и публицисти. И не ги е срам, че зад имената Димитър Иванов, Цвятко Цветков, Кеворк Кеворкян и пр. се крият гузни агентурно-оперативни биографии. И не се свенят, че зад левичарската назидателност на Виза Недялкова или Анна Заркова нормалният човек търси сянката на богатство с недоказан произход /в първия случай/ или задълженията, присъщи на пощенските кутии в журналистиката /във втория/.

Безсрамието обаче води до грижи с нервната система. Показа го реакцията срещу интервюто на Костов. А опозоряването на живковия зет Иван Славков се превърна в най-зрелищния фон на поговорката, че никога не е късно да станеш за резил.

Анонимен79
България между Татето и Батето

Скандалът със Славков е символичният завършек на една уродлива епоха.

Ofициалният талисман, който ще носи късмет на българските спортисти по време на олимпиадата в Атина, се казва Батето. Името беше избрано сред широко допитване в спортните среди. След избухването на скандала видни спортни деятели, общественици и политици /сред тях Емануил Йорданов от СДС/ започнаха да умуват как прокуратурата може да повдигне обвинение срещу британските журналисти, които използвали незаконно скрита камера.

Тези детайли не се нуждаят от коментар. По-скоро потвърждават думите на британския журналист Андрю Дженингс, който сравни официалните български реакции на скандала с времената на сталинизма.

ДСБ бе единствената политическа сила, която реагира адекватно на скандала и остро постави въпроса за отговорността на Славков заради огромния срам, който навлече на България. Съвсем естествено е президентът Първанов да му отнеме най-високото държавно отличие, тъй като от тук нататък световните медии ще свързват България освен с българския чадър на Живков и с корумпирания Славков. За съжаление с друго не сме известни. Освен ако Първанов не смята, че именно това заслужава награда. Неговото мълчание, както и мълчанието на останалите институции и политици говорят за мълчалива съпричастност към делото на Славков.

Българският преход започна с оглупялата физиономия на Живков, изненадан от десетоноемврийския преврат. И завърши с оглупялата физиономия на Славков, изненадан от телевизия ББС. Лицата на тъста и зетя маркираха началото и края на този период по един красноречиво символичен начин. В България знаците и символите са много по-важни от всичко останало. Думите заместват действията, а медийните образи реалността. За това най-разгорещените скандали у нас се водят за паметници и символи, а най-яростната борба е борбата за имидж и рейтинг. И двете се използват, за да запълнят дефицита на смисъл и виталност. Паметниците не изразяват фактологията от миналото, а неговата идеологическа интерпретация. Рейтингите не са мерило за същинските способности, а отражение на копнежа за величие и слава. За това в България е възможно да има паметник на диктатора, поръчал убийството на писател, а да няма паметник на убития писател, нито дори улица с неговото име.

В България селянинът Живков продължава да убива гражданина Марков и след смъртта. Благодарение на символите. Гражданинът Марков побеждава селяндура Живков само и единствено извън пределите на родината.

Това отклонение е нужно, за да се обясни защо скандалът със Славков е важен и защо формалната му страна не може да го изчерпи. Изобличението му не е просто изобличение на един корумпиран чиновник.

За българите това е краткият миг на истината.

Когато завесата се повдига за секунди, за да разкрие същинския образ на прехода. Онова, което винаги сме подозирали, но никога не сме искали да видим такова, каквото е. Е, видяхме го. Видяхме какво представлява “българската мечта”. Славков я олицетворява. И преди 10-ти ноември, и след него. Преди - със своето успешно сродяване с Партията, а след - със своето успешно оцеляване в демокрацията. И в двата строя много уиски, много момичета, много пари, много компании, много власт, много слава. Като текст на фолк-песен – “И ловец съм и рибар съм, на закона мамата е...л съм”, “Бял мерцедес ме преследва”, “Левовете в марки” и т.н.

Мнозина българи биха били Батето

ако им се беше отворила възможност. Впрочем те са батета на своите си нива. За това и ударът по него е удар по тях. По масовият български манталитет. По Слави Трифонов, по чалгата, по Кеворкян, по Тошо Тошев, по Доган, по Бойко Борисов, по комунизма, по мутантите на комунизма, по журналистите, по мутрите и тяхната архитектура, по мръсотията, по каращите с бясна скорост в насрещното движение...На всички, за които някогашният девиз “Ние сме на всеки километър” днес е “Ние сме на всяка честота”. Бяха ударени там където най-много ги боли - по имиджа. По рейтинга. Осветиха ги с прожектора, така както не не са били осветявани до сега. Изложиха ги. Изкараха ги жалки. Направиха ги световно известни с тяхната алчност и глупост. Може би докато са гледали тъповатия Славков в хотел “Радисън”, мнозина негови близки приятели, събатета по манталитет и обикновени фенове са изтръпвали. Прехвърляли са на ум подобни сцени от живота си и са се питали дали някога и тях не са ги спипвали със скрита камера. Споходил ги е проблясък на религиозен инстинкт. Майсторите на компроматите, ченгетата по професия и душа

бяха надиграни с техните средства на техен терен.

Със специални разузнавателни средства в хотел “София” /това беше социмето на “Радисън”/. Богомил Райнов, Емил Боев, бате Серго, бате Славков и останалата соцгероика, изграждана с десетилетия, бе препикана за три минути ефирно време от вражеската им ББС, която навремето заглушаваха с неистови усилия. Сега по-младите могат да разберат, защо при комунизма ББС и сродните й медии бяха забранени, а слушането им бе наказвано със затвор. Поредната иронична символика в този скандал. Забранената до 89 г. медия, в която до последно работи убития от Живков Георги Марков, извърши виртуалното унищожение на неговия зет, на неговото наследство, на оцеляващия комунизъм, на фасадната демокрация, на агресивната простащина. Кадрите със Славков по ББС бяха нещо като митинг. Хепънинг на изобличението. Мигове на голям български срам и в същото време на голямото българско възмездие.

За 24 часа Батето се превърна в аутсайдер. Изхвърлиха го от всякъде, отнеха му привилегиите и акредитациите, показаха му мястото. Той, като истински българин не подаде оставка, а излезе в отпуск. После ще излезе в болнични и така до края на олимпийската му мъка. До като не разбере напълно, че безкрайният празник е свършил.

В началото казахме, че неговата физиономия бележи края на прехода така както физиономията на неговия тъст отбелязва неговото начало. Годините, разположени между фалиралата идеология и триумфиращата престъпност. Между Живуркането и Славата по български. Истината за Живков се откри у Славков, а Славков стана възможен, благодарение на Живков. Когато идеологията отпадна, се разкри истинския манталитет на комунизма. Идеологията умря, за да оцелее престъплението.

Лицемерни са гласовете, които, оправдавайки Славков днес панически повтарят, че навсякъде има корупция. Никъде в цивилизования свят тя не е превърната в норма, в политическа система, в единствено икономическо правило Хубаво е все пак, че големият български хитрец

големият български играч бе надхитрен и надигран

по най-елементарен начин от британски журналисти. Не от български. Мнозинството от българските се кикотеха съучастнически на пиянските му изпълнения. По-потискащо нещо от самия Славков бе липсата на критична среда, която да го направи невъзможен. Когато кикотенето внезапно секна, остана да виси големият срам. Сега са поутихнали, но много скоро ще започнат да го рециклират. Да го изкарват жертва. Да го възкресяват. Нямат друг изход. Неговото изобличение е бламиране на тяхната публичност. Но успехът на този проект е съмнителен. Батето умря. След Бриго Аспарухов това е още един знак, че България се интегрира в цивилизования свят. Не че това ще ни реши проблемите но все пак си е утеха. Справедлив край на една уродлива епоха.

Анонимен80
Празноглавци

Има една много любопитна поговорка, която впрочем е от колекцията на самия Петко Р. Славейков и гласи следното: “Луда мома се по голямата китка познава, луд овчар – по голямата тояга.” Смятам, че тази поговорка изказва адекватно поведението на професионалния ръководител на МВР Бойко Борисов през изтеклата седмица, пък и въобще. Този човек напоследък като че ли съвсем полудя. С присъщата на простите хора наглост той успя да забърше и да натика в насилени пресконференции поне двама-трима ошашавени западни посланици. В своето “тън-мън” някои от тях постигнаха не малко, за да се изложат, доставяйки навярно оргиастичен кеф на отмарящия (без да е правил нищо цял ден!) пред бутилка ракия нов български “примапатриот” или простак, все едно... И все пак, нямаше го бившият шведски посланик, оня “строг” любител на тениса и жените, а той сигурно щеше разпалено, заедно с разтропаната си вълча челюст, да се изръси отвисоко в защита на своя приятел по тенис Бойко Борисов, но уви...

В крайна сметка, от цялата пропагандна акция нищо не излезе. Особено пък след като испанският посланик се опъна на напористия главен секретар и отказа да коментира доклада на Байрън Дейвис.

Междувременно абсолютно погрешно в едни от вечерните си новинарски емисии през седмицата и БиТиВи, и Канал 1 пуснаха информацията, че Борисов бивал подкрепян от английския посланик у нас. Това е или някакво недоразумение, или чиста лъжа. Но в крайна сметка е и без значение, защото не е работа на Форин офис кого Европейската комисия наема за експерт и как той си върши работата.

С други думи, Борисов май така се е ошашавил и толкова се е оплел, че вече не знае какво прави. Всичките му изтъркани трикове, целият му медиен евтинджос взе че лъсна така ослепително, както глупостта понякога лъсва върху мазното чело на някой случаен човек, спящ под круша дивачка в душен августовски следобед гологлав. Та и Борисов така.

Защото късо време след това, но вътре в същата седмица, медиите оплетоха името му във връзка със залавянето на някаква марихуана. Поне да беше хероин, но това имало в момента, това получава главният секретар... Марихуана, марихуана, каквото има - това! Важното е да залавяме, да шумим, да ни дават по телевизията, да плещим глупости по радиото и да се къпем в кравешките очи на репортерките...

Разбира се, кулминацията дойде в края на седмицата и, както сигурно се досещате, пак на специално свикана пресконференция. Там Бойко Борисов разкри, че МВР се бори с мощна трансгранична бандитска групировка, с което, хвърляйки всички в музиката, мен лично ме върна към поговорката, която цитирах в самото начало на настоящите бележки.

И така, МВР се бори, но западноевропейските полицейски централи не му помагат достатъчно, крият информацията или пък я чрезмерно бавят и сиреч ето кой е виновен, а също и ето как ние сме невинни и прочее.

Изглежда, че някой е дошъл и е разяснил на Бойко Борисов и на разните други празноглавци, управляващи и МВР, и Министерството на правосъдието, какви са рисковете с бъдещия доклад на Европейската комисия по техните два ресора. Истината е, че и рисковете са големи, и залозите са абсолютно реални. Вече няма да може да се кара само на бюрократични писмени планове и устни обещания. Ще трябва да се върши реална работа. Но как? Как да вършат реална работа такива като Петканов и такива като Борисов, които са свикнали на политически интригантства и евтини лаладжийски показности?...

Политическият отговор на горните въпроси вече излиза извън ръцете на МВР. Каквато и “горещина” да развие Борисов в имитативната си дейност, както и да забавлява “народа” през медиите, става все по-ясно, че отговорностите по един евентуален провал на 2007 като дата на приемането ни в Европейския съюз ще трябва да се поемат изцяло от премиера Симеон и абсолютно неудачния му маниер да избира, поддържа и фаворизира случайни личности в сферата на държавното управление. Сам по себе си случайна личност в българската политика, той е и най-големият празноглавец!

Анонимен81
Предизборен рекет в БСП

Зам.-шефът на левицата Румен Петков разчиства пътя на лукановата номенклатура към листите, започва червената битка между “идеалистите” и “капиталистите”

Левицата влиза в парламентарната есен и в предизборните битки, раздирана от крамоли и напрежения. Те вече трудно могат да бъдат обуздани от шумните прокламации за единство. Все по-фалшиво звучи саморекламата на “Позитано”20 за прословутата лява дарба да се озаптяват разногласията и да се показва възпитан партиен лик пред

обществото.

В понеделник в. “Дума”, издавана от оръжейния търговец Петър Манджуков публикува на видно място статията на левия симпатизант Станимир Ангелов “Мъртво вълнение”. В нея се съобщава, че общинското разцепление в структурите на левицата е в напреднал стадий. Категорично е предупреждението, че хората по места ще откажат да се съобразяват с апаратните мероприятия на обитателите на централата от “Позитано” 20. За първи път в прав текст са назовани имената на знакови леви фигури, парламентаристи и членове на ВПС, които ще бъдат изтикани от участие в бъдещите предизборни листи на БСП. С опита за чистка на нарочените за “дисиденти” Татяна Дончева, Михаил Миков, Иво Атанасов, Янаки Стоилов се отправят лоши послания към симпатизантите, алармира авторът на статията. И съобщава, че атаките срещу четиримата няма да бъдат изтърпяни.

Още същият ден “Труд” публикува пространно интервю с Иво Атанасов, озаглавено “БДП се цепи на идеалисти и капиталисти”.

В него за първи път широко се оповестява фактът, че още през юли опонентите на депутата четвърти мандат Иво Атанасов са поискали главата му като шеф на Областния съвет на БСП Кюстендил. Атанасов, поддържащ настойчиво репутацията си на човек на лявата кауза, неизкушен от осребряване на политическата си кариера, се осмелява да формулира линията на разкола в левицата. Като в атракцион с криви огледала той изглежда уголемено подобие на сблъсъка между носителите на каузата и клиентелата, който разцепи СДС. И изигра ролята на политическо чистилище. То даде шанс за раждането на Демократи за силна България и достатъчно време преди изборите за укрепването й като алтернатива на размитите политически граници, платформи и характери във времената, наречени от фейлетонистите “монархо-комунизъм”.

Подобни процеси в БСП са сритвани под килима отдавна. Осемте години в опозиция караха социалистите и традиционните им избиратели да преглъщат драстичните социални разделения помежду си. Апаратно и стратегически опазваното единство доведе до вътрешни катаклизми между традиционния електорат с пролетарски нагласи и кастата на забогатялата номенклатура. Поривите за стимулиране на вътрешни реформи, за еволюционно социал-демократизиране доведе няколкократни коалиционни конфликти. Създаде се групата на т.нар. вътрешнопартийни дисиденти, сред които от средите на различни червени лагери се отличиха четиримата, днес нарочени за отсвирване.

Междувременно ВАЦ-овият “Труд”, който насърчава настроенията на почитателите си от левия избирателен спектър, премълча за давността на конфликтите в Кюстендил и в почти всички селища на областта. Атаката срещу парламанетраната и публичната виталност на Иво Атанасов започна още със загубата на частичните местни избори в Невестино в началото на 2003. Тя става повод за подкопаване на почвата под краката на депутата, който поддържа традиционно добри връзки с медиите, но успя да съхрани дискретност около неблагополучията си. Техен проводник станаха трима местни леви общински съветници начело с бизнесмена Кирил Алексов, шеф на Общинския съвет на БСП в Кюстендил и шеф на общинарите в тамошното кметство. Типичен червен капиталист, притежател на привлекателни бизнеси в своя град, осигурил на сина си не по-малко печеливши предприятия в Балчик по линия на прословутите червени връзки, Алексов е нещо като умалена метафора на богаташката каста в БСП. Типично червен парадокс е, че един от големите поддръжници на Иво Атанасов в Кюстендил е вероятно най-богатият местен бизнесмен Александър Тасев. Защото в крайна сметка червените пучове, несъгласия и кавги, започнали на местно ниво още от предизборната кампания за местни избори, издават объркване пред официалното формулиране на лявата кауза в България.

Татяна Дончева даде най-ярък и цивилизован израз на тази разрастваща се вътрешна дисхармония. Още в края на миналия парламентарен сезон стана ясно, че на най-висшите си партийни форуми хората на Станишев лансират възможността за бъдещо червено управление в комбинация с НДСВ. Тогава Татяна Дончева, с отработеното си ораторско умение обвини обитателите на високите етажи на “Позитано” в лицемерие, в страх от самостоятелно управление, в отказ да се обновява качествено кадровия ресурс на партията, в липса на адекватни управленски програми.

Янаки Стоилов, по-известен като ученик и последовател на стратега Лилов, неочаквано за външните наблюдатели се изказа критично за коалиционната политика на БСП и подложи на съмнение ефикасността на подписания меморандум с т.нар. “Нова левица”.

Политическият образ на Михаил Миков се наложи като партниращ на реформаторското острословие на Дончева.

Като резултат от неопазената тайна на атаките срещу Иво Атанасов стана ясно, че в основата на готвената чистка на четиримата е зам.-председателят на БСП Румен Петков. Той е дал рамо на “бунтарите” в Кюстендил. Бацилът на разделението вече е плъзнал и в други градове на областта и широко се коментира от регионалните медии.

Румен Петков е бил инициатор и на опита за отстраняването на Татяна Дончева от водаческото място в изборната листа на червените в Габрово още през 2001. Напънът не успява, а тогавашният лидер Георги Първанов устоява. Обяснението е, че той е един от потърпевшите от “кастовото разделение” в БСП. Според тази негласна класация Първанов е лишен от “аристократизма” на бившата номенклатура и нейните наследници.

Самочувствието на това влиятелно вътрешнопартийно лоби се дължи на синдрома “Луканов” като автор на стратегията за трансформиране на политическата власт на бившата БКП в икономическа години преди вододелната дата 10 ноември 1989.

Тъкмо оцелелият и набрал финансова мощ кръг от луканови креатури в БКП/БСП е автор на натрапената представа за социал-демократизиране на стогодишната партия. Според днешните “реформатори” това е експеримент, роден в резиденциите в Евксиноград и в Слънчев ден. Той е фалшификат на същинската социал-демокрация. Чрез тази подмяна се отварят вратите на червената крепост. Под формата на измислени коалции като “Коалиция за България” в “светая светих” се пускат децата на бивши номенклатурни величия, сиви кардинали от тайните служби, перачи на мръсни пари, кредитни милионери, програмирани за ангажименти към определени сенчести кръгове и силови групировки като СИК, ВИС и пр.

Това фатално узурпиране на проевропейските начинания в БСП, понечили да наберат сила след виденовия провал, са осуетени през януари 2001.

Тогава с активната дейност на “лукановия център” около Румен Петков само за седмица е натрапена новата коалиционна формула – Коалиция за България. Тя помита крехките зачатъци на дебатирана и дълго обмисляна Нова левица като вариант за проевропейската еволюция на левицата. Нейни инициатори като Татяна Дончева и Михаил Миков едва се преборват с изолацията. За сметка на това сила набира проектът “Станишев”. “Коалиция за България” възкресява за политически живот номенклатурни издънки като брата и сестрата Бокови, внучката на диктатора Живков влиза в парламента като представител на коалиционния партньор на столетницата – партията-фантом “Напред, България”. Неин водач е пастрокът на Живкова – Иван Славков Батето.

Това легитимирано нахлуване и реабилитация на компрометираните фигури и фамилии в левицата довършва процеса на вътрешно разцепление.

Преди местните избори и след тях скандалите с налагане на кандидат-кметове и кандидат-общинари бяха криво-ляво туширани. Техният основен проводник Румен Петков успя да възстанови за пред обществото партийното равновесие.

Благодарение на това той бе избран неотдавна за шеф на Националния предизборен щаб. В ръцете му бе поставен важен инструмент за укротяване и манипулация на структурите и членовете.

Същевременно с предизборните сметки за листи и партньорства в ход бе пуснат сценарий за възкресяването на тоталитарните митове като 9 септември, Димитровските награди, геройските звания. Акцията по облъчване на широките маси от симпатизанти бе предназначена за параван на разчистването на пътя към депутатските листи.

Правомощията на Румен Петков са ключът към търсенето на по-широк периметър за хората, под сурдинка наричани луканови креатури. За мнозина социалисти те са букаите на прехода, от които БСП не успя да се освободи и това може да й коства прословутото единство точно, когато започва загрявката за парламентарния вот догодина.

Впрочем, това ще бъде и истинското изпитание за Румен Петков, който стартира есенната си медийна кампания с поредните самохвалства за стабилността на БСП.

От всички свои съпартийци той най-добре наподобява нападателно-ехидния публичен маниер на Иван Славков-Батето. Обикновено е хладнокръвен и неуязвим за нападките относно проблемното си минало като приближен на убития експремиер Андрей Луканов. Отбива успешно дълго нестихващите обвинения, че е бил проводник на интересите му в плевенския регион и като кмет на Плевен. Нарича активно мероприятие разследванията, делата и многобройните журналистически разработки за прословутото дело “Акрам”. В него като лидер на червените в Плевен е играл ключовата роля на координатор на лукановата схема за финансиране на БСП чрез поредица от банкови кредити по веригата Казанлък – Велико Търново-Ловеч – Дряново- Враца- Плевен. Петков устоява на всички натяквания за участието си в екипа от местни соцлидери през 1993, който усвоява от различни банки 93 млн. лв. с посредничеството на палестинеца Джамал Абдуладем Абулибде, женен за българка и преименуван на Ангел Златанов. Аферата “Акрам” и до сега остава един от малкото добре документирани случаи, илюстриращи раждането на посткомунистическата олигархия чрез легендарните “куфарчета с пари”. Така писа “Седем” в един от първите си броеве миналата година. Преди него в разнищването на банковата схема са се упражнявали най-високотиражните български вестници.

Румен Петков обаче е на върха в БСП ръководството, облечен от тайнственото значение на прякора си Регента. Прозвището описва влиянието му и ролята му при избора на председателя на БСП Сергей Станишев през есента на 2001. Зад името Регента остава недоразкрита от съдебните дирения истината за върволицата от трупове, останала след аферата “Акрам”. На челно място в нея е самият Акрам – Златанов, убит при неясни обстоятелства в Испания през 1999.

Следват още три трупа на банкери от Ловеч, Павликени и Враца, един покосен от инфаркт, един от тумор, един от психическо разстройство.

Само Румен Петков показва завидна устойчивост.

Не го извадиха от равновесие трите дни отстраняване от кметския пост през 1998. Години преди казуса “Софиянски” той репетира измъкването от съдебно дирене с помощта на неявни връзки в прокуратурата, следствието и съдебната власт. Така се измъкна от възмездие за незаконно раздадени общински жилища, за неправомерно застрояване на хиляди квадратни метри върнати на собствениците им земи. Папка със съдебно-административните перипетии на цяла една фамилия, бореща се да спре незаконното строителство на блокове в плевенския квартал “Кайлъка – юг” се намира в редакцията на “Седем”. Тя е трагично доказателство, че независимо от официалното признание за дадените именно то кмета на Плевен Румен Петков разрешения за строеж още през 1995, въпреки няколкократните съдебни възбрани за продължаването му, собствениците на земята и до днес не са получили нито възмездие, нито обезщетение.

Затова пък човекът с прякор Регента е оправдан по всички обвинения срещу себе си, включително и за едро хулиганство срещу полицейски служители и за незаконно строителство на мотописта в парка “Кайлъка”. Оправдателната присъда е издадена през 2001 … заради новопридобития депутатски имунитет на Лукановия кадър.

Днес той казва, че няма претенции за премиер с лекотата, с която твърди, че делото “Акрам” е измислица.

Може да му се вярва, че “не става за тази работа”, както сам твърди пред в. “Сега”.

Ако успее да избута вътрешнопартийните дисиденти от кандидат-депутатските листи очевидно става за това, за което е избран от покойния Луканов: да пригоди БСП за олигархична употреба. Част от този план е вече реалност: Симеон Сакскобургготски беше закачен за властта в името на бъдеща дългогодишна употреба от кастата на бившите комунистически аристократи

Анонимен82
Соломон Паси, бидейки настоящ шеф на абсолютно безсмислената днес Организация за сътрудничество и сигурност в Европа, бе поканен да отпътува за високи срещи в ООН и в Държавния департамент на САЩ. Още в навечерието на своето заминаване Паси забременя с идеята да вземе и да предложи на целия свят да си изработи и да гласува единен код за действие при отвличания с политическа цел.”

И ето че в петък по същия начин постъпи и премиерът Симеон. Той се спря публично на гореописаната “идея” и индиректно, но недвусмислено сгълча Соломон Паси, което не е малко. Никога досега Симеон не е постъпвал така агресивно, за да оспори нечие чуждо мнение, а камо ли чуждо действие. На всичко отгоре тук работата опира до изявления и действия на външния министър в неговия кабинет...

Всъщност какво става?

Оскубване на “ястреба” Паси, това става. По един безцеремонен начин благородният Симеон унизи лицето на домораслия “политик” Соломон Паси публично. Ако политическата работа тук имаше нормални характеристики, Паси трябваше вече да е подал оставка. Докато всъщност той дори няма честта да излезе публично и да даде някакви обяснения. И това е министърът, който влезе в последния момент в настоящия кабинет по лична покана на Симеон; покана, която в светлината на обсъждания разрив днес изглежда твърде “демагогическа”. Очевидно Паси е бил необходим само до приемането на България в НАТО. Сега той е осмислян все повече като тежест за кабинета, тъй като неговата прекалено милитаристична и раболепна към Америка на Джордж Буш позиция трупа само непопулярност на НДСВ пред обществото. В същото време изборите за президент на САЩ тази есен дават на Симеон удобното допускане, че Буш може и да не спечели. (Ако семейство Буш имат някаква своеобразна политическа “карма”, ще трябва да стане точно така.) При тези обстоятелства Паси става много по-удобен за смяна чрез изритване, отколкото сюблимният Абрашев (професор).

На мен лично нещо друго ми прави впечатление обаче. Добре, политиката е мръсна работа по определение; там няма милост, няма морал и всичко няма. Но ние виждаме как един премиер с ехиден жест плюе върху мненията и възгледите на своя външен министър без да търси особена елегантност във формите на поднасяне. Тоест, получи се нещо като яка подигравка. Но това е само едната страна на простащината, колкото и Симеон да се бара за благородник. Другата страна на простащината се застъпва от самото поведение на Соломон Паси. Как постъпва той, какво прави?... Както вече отбелязахме, най-адекватната реакция би била подаването на оставка. После би следвало да се дадат някакви смислени разяснения върху настъпилия политически разрив... Паси, като един централен софийски михлюз избра третата тактика – той се скри от публиката.

Но може би той се е скрил, за да обмисли свойта реакция?

Или пък скрил се е той, защото ужасно не иска да го махнат от поста му. Тъй като постът е хубав, можеш на своите комплекси всячески ти да угаждаш; също - летения смели навред да извършваш безплатно. Тоже: с добри дипломати речи безумни да плещиш, после да пиеш уиски в прилив на щастие силно. Ах, не, не иска, не иска поста си той да напуска, по-скоро роб той ще стане на Симеон и жена му, тежки поклони ще струва, скутове им ще целува и по корем ще се влачи, поста да сдава не рачи!...

С други думи, те го плюят, той вика, че божия роса го покапала. Така изглеждаше мълчанието на министър Паси от петък до неделя. Разбира се, напред остават още дни, дни през които Паси може би ще съумее да премине с чест и да се измъкне от хватката на Симеон. Засега обаче мълчанието му много-много не се различава от това на “професора” Иван Славков, който от немай къде заяви, че така го посъветвали адвокатите му, които са много и много го съветват, нещо, което изглежда майка му и татко му навремето са пропуснали да направят...

Анонимен83
През 70-те години на ХХ век немският учен Хенрих Кройц критично отбеляза, че понякога резултатите от емпиричните социологически изследвания се използват в интерес на определени политически цели. В зависимост от морала и идеологическите пристрастия на своите автори. Тази констатация за “слугинската роля” на социологията намира класически примери в редица нашенски публикации. На приливи и отливи през годините на прехода цяла кохорта анализатори напъваше да каже нещо “по-така” на хората, а след време понякога даже се извиняваше, че е сбъркала не с лоши намерения. Напоследък се забелязва концентрация на усилията в доказването, че преходът вече е приключил, че “борчетата” и “мутрите” изчезват, а останките от тях са “добре облечени бизнесмени”, заобиколени от групи охранители. Че разпределянето и преразпределянето на благата (разбирай “държавната баница”) вече е приключило и остава само да се легитимират собствениците им и т.н. Специално внимание заслужават зачестилите опити да се тегли разграничителна черта между българите живеещи на и под границата на бедността и привидно “нечистоплътния богаташ – мръсник – мафиот”. Но той е всъщност истинският положителен герой в ежедневието ни. Това ни внушават видни представители на социологическата мисъл. Ето един характерен пример: Кольо Колев в статия като “Богаташът – мафиот” – удобният мръсен пешкир” от 15.05.2004 в “Труд”.

За какво става дума?

С елементарен похват се предлага на читателя фиктивен кретеноиден образ на огромното мнозинство от българите – 80 на сто от тях са работещи или безработни бедняци. Беднякът хем иска да е богаташ, хем не желае да работи мъжки повече от 8 часа. Като образ – антипод се очертават “богатите или доста заможните, които работят по 12-14 часа, често и в празнични дни”. Именно благодарение на честния си труд те са станали богаташи. Е, прави се уговорката, че съществува и “мафиотът – новобогаташ”, но че той не бил всеобщата обяснителна причина за пропастта между бедността и богатството в обществото ни. Разбира се, че не е. Той е само върхът на айсберга, заседнал в нашия живот от 15 години насам. Но в анализа се натрапва, че всички бедни са тъпоглави мързеливци, а всички богати, с малки изключения, са умни, работливи, упорити: “Време е някой да каже на бедните, мизерстващите, неудачните, че те не са героите на новото време, не са те честните, трагично положителни фигури на новото общество. Да, те са жертви на прехода. Да, трагични фигури са, достойни за съжаление. Нуждаят се от подпомагане. И толкова! Защото голямата част от тях просто не знаят, а и не искат да стоят на краката си сами, да плуват в пазарните условия, да мислят, да планират, дори да работят като хората”.

Така ли е в действителност?

Нека видим характерни примери буквално от тези дни в медии, еднакво кокетиращи и с пролетарските, и с новобогаташките обществени нагласи. “Мога да изхраня село, а нямам пари за обувки” (в. Труд, 16.05.2004). Става дума за типичен селскостопански производител, отгледал през миналата година 20 тона картофи, 5 тона ягоди, 1 тон агнешко месо и добил 10000 литра мляко. С 15годишен стаж като млекопроизводител. При равносметката се оказва обаче, че спечеленото от картофите и ягодите е отишло за фуража на кравите. Понеже през този период някой напомпал цената на фуража до цената на млякото. Всъщност човекът с последни сили е работил на загуба. И още една илюстрация: “Държавата произвежда нещастници” (в. Труд, 02.05.2004). Производителка на обувки коментира собствения си опит разкривайки, че нелоялната конкуренция чрез внос на ментепроизводства от чужбина, допускан от държавните чиновници, убива българското производство в съответния отрасъл. Все в този порядък размисли и факти. В курортите надделяват парите на мутрите, заявява проф.д-р Емил Лозанов, бивш председател на Комитета по туризъм (в.Труд, 18.03.2004). Шепа вулгарни типове разиграват цял народ, казва актьорът Стефан Мавродиев (в.Труд, 14.02.2004). “Досега имаше сметка да не сме в Европейския съюз. Страната беше жестоко разграбена, до шушка. Цялата ни законност е направена върху престъпна основа”. В редакционни материали от 7 и 8 февруари 2004 в.”Труд” разказва фактология около феномена “защо мутрите хванаха мотиките”, като разкрива и някои от най-разпространените схеми, по които “добре облечените бизнесмени” крадат от земеделието (“Как се граби земеделието”, в.Труд, 07.02.2004).

Едва ли е необходимо да се прекалява с доказателствата, че социологическите твърдения често са просто неверни.

Щом Европейският съюз поставя като най-важни условия за приемането ни в общността исканията за ефикасна борба на правителството с корупцията и за действаща съдебна система, ясно е, че сме потопени в социална действителност с липсващи “правила на играта”. В която държавата или отделни нейни струтури в немалко случаи реално противостоят и дори унищожават инициативата и усилията на средностатистическия българин. Да си припомним само двата големи шамара, които българският народ получи с рухването на банковата система и хиперинфлацията в края на 1996. Както и законите - недоносчета, които не траяха и два дни след гласуването им или Указ № 56 от “татово време”, който все още е в сила. Наличието на силови групировки е обществена тайна през цялото време на т.нар. преход и т.н. С други думи, поне досега нямаше ограничения пред начините и формите за присвояване плодовете на чуждия труд в нашето общество, независимо дали става дума за държавническо недоглеждане, чиновническо своеволие или мутренско насилие.

И на този социален фон в подобен тип социологически анализи се предлага и формула за успех в забогатяването на всеки, който пожелае: “Да си скъса задника от работа, да му пропуши главата от сметки и мислене. И ако работи по 14 часа на ден, търчи и мисли много, и ако има и късмет след две-три години, може и да се замогне, да забогатее”. Нещо като историята за барон Мюнхаузен, който се изтегля от блатото, дърпайки се сам за косата. Наистина звучи като магьосническо заклинание и би било забавно, ако не ставаше дума за твърде сериозни неща.

Работи ли предлаганият модел за успех?

Не, разбира се. Ненаправеното от чиновниците, се довършва от мутрите, ерго - от олигархията зад кулисите.

Затова България е носител на редица невероятни “световни рекорди”: днес българската нация е най-възрастната в света; световни шампиони сме по инфаркти и инсулти на глава от населението; по аборти на глава от фертилното женско население; по изоставени деца в социалните заведения и т.н. По пътя към Европа още през 1992 заемаме първо място по дела на бедните и крайно бедните сред седемте източноевропейски страни (бившите социалистически). През 2001 дори Албания достига икономическите си показатели от 1990. България тогава произвежда едва 62 на сто от брутния си вътрешен продукт от 1990. Държим и първенството в Европа и в така наречения “източен блок” по безработица, както и сме произвели най-нисък БВП сред тях. България е непоклатима на първото място по показателя “най-ниски заплати” в цяла Европа. Това показва новият бюлетин на статистическите служби на държавите кандидат-членки на Евросъюза (КАНСТАТ), публикуван на 18 март 2004. Ако добавим тук и резултатите от едно сравнително старо изследване на тръста “Демос”, публикувани във в. “Сънди таймс” (препечатани във в.”24 часа”, 07.12.1998 ), че от 54 обхванати страни, българите са на първо място по относителен дял, смятащи се за нещастни (62 на сто), следвани от молдовците и т.н. Ще можем да направим обобщението, че българинът е най-бедното, гладно и нещастно създание в Европа (по данни на ЦЕФТА и ЕВРОСТАТ) в днешно време.

Чувството за поражение се потвърждава от най-нови изследвания, насърчени от важни неправителствени организации и оповестени от видни политолози и социолози. Те констатират очевидното: проблемът е в подмяната на действителните факти на публично ниво, в липсващите механизми на справедливостта, в безкрайните псевдонаучни опити за промиване на мозъците.

Иначе няма как да бъдат обяснени социологически откровения, поднесени с гръмки заглавия като “Софиянски- отличникът на юли” (в. Труд, 05.08.2004). Анализът е базиран на данни от изследване на НЦИОМ. И то по време, в което тече трето разследване на закононарушения в общинската дейност на столицата. “Одобрението към него нараства с 5, 9% и той си връща второто място в челото на най- харесваните политици”. Внушението е целенасочено и деморализиращо, не може да изтрие вкуса на поръчковостта. То натрапва, че независимо от подозренията за корупция, които общественото мнение настойчиво ще излъчва поне до произнасянето на съда, столичният кмет започва по магически начин да си връща харизмата на добър и почтен човек. Това твърдение очевидно е некоректно, доколкото отразява мнението на извадка анкетирани от цялата страна. Не става ясна методологията на анкетата, нито за кого са се произнесли анкетираните - за кмета на София или за лидера на ССД? Нито пък какъв процент от тях са извънстолични граждани?

Затова е неизбежно да се питаме

дали социологията бяга от определени въпроси

и кои отговори успява да фалшифицира? Ето някои от тях. Очевидно неведоми сили водят ежедневна война с българския народ и вече 15 години я печелят. Кой я води? И как? Защо след 15 години преход българите живеят с чувството, че са “под кривата круша” и нямат дъно за оттласкване? Кой бърза да затвори историческата страница на прехода, без да я прочете с оправданието, че младите поколения не се интересували от миналото и имали друг речник, ценности и интереси? Дори и малкото дете, когато се учи да ходи и се спъне, се обръща да види какво го е спънало. За да не пада отново.

Вече 15 години продължаваме да се спъваме в прехода от тоталитаризъм към демокрация, но нито тоталитаризма успяхме истински да разобличим, нито демокрацията успя да стъпи реално на българска земя. Все още живеем в посторуеловска действителност, която не е обяснена или поради сложността й или поради страх и нежелание.

Бихме могли да категоризираме много познати социологически игри като “мръсна смес от неистини и полуистини”. Чрез услужливи медии с нея тъпчат главите на редовите граждани. При това им вменяват авторството и вината за сегашното състояние на нещата. Оттук нататък всяка манипулация с цифри, резултати и рейтинги е възможна. Тя е продължение на същата онази подмяна, толкова упорито подпомагана от не един и двама представители на социологията. Така българите пак са тласкани към поредните политически чудеса без да осъзнаят истината за истинските потърпевши и истинските виновници за провала на прехода

Анонимен84
Един от символите на комунистическото минало на България, Иван Славков, самодоволно заяви в интервю за сръбски телевизионен канал, че главният прокурор Никола Филчев му “обещал” да заведе дело срещу журналисти от ВВС. Да оставим настрана, че само по себе си подобно “обещание”, както и безсрамното му афиширане, са явно доказателство за лошата хигиена на висшата ни прокуратура. Тази констатация е стара колкото новата история на България, а българите, иначе толкова непримирими към корупцията, са напълно безразлични към това положение и предпочитат да се съобразяват с него, вместо да се опитат да го променят. Много по-голямо недоумение буди обществената нагласа към скандала.

Всъщност скандал в България нямаше. Имаше скандал в Европа и в МОК, но не и на тези географски ширини. Един бегъл поглед върху най-четените български вестници и най-посещаваните Интернет сайтове недвусмислено показва от какво е възмутен мъдрият български народ и демократичната българска журналистика. Горчивият извод се налага от само себе си: гражданите и най-купуваните (най-харесваните) от тях медии се разкъсват по шевовете в своето шумно изразено възмущение не от простащината и продажността, а от смелостта и от истината. По-голямата част от изказващите се по въпроса не могат да понесат факта, че журналисти (наистина журналисти, а не лакирани светски кукли и отблъскващи парвенюта) са си свършили работата и са изобличили спортен началник, склонен да превърне постовете си в разменна монета.

Тъй като в България подобно поведение винаги е стряскащо, възмущението е напълно разбираемо. От незапомнени времена българският народ е бил грижливо приучаван и затова истински привикнал да живее в лъжа, в самозаблуда: като се започне от мита за прословутото “розово масло”, мине се през блъфа за “ненадминатия български интелект” и се свърши в илюзията за “честното и достойно”, добре осигурено със салатка и ракийка комунистическо битуване. Един безкраен духовно беден като Славков, и морално нечистоплътен като Филчев, свят на титанични личности и дела, чиято титаничност се изчерпва с количеството (но в никой случай не и с качеството) на медийните и литературно-оперетни балони.

Зетят на Тодор Живков – с поведението си, с парите си, с жестовете си, с обичайното си състояние и, разбира се, и най-вече с “многото си постове”, е самото олицетворение, квинтесенцията на онзи илюзорен и лъжлив свят, с който България вече 14 години след банкрута на комунизма не може и не иска да се раздели. Журналистите от ВВС, които за разлика от колегите им от Българска телевизия, не маскираха образа на своя обект, а го показаха такъв, какъвто е, са от своя страна олицетворение на цивилизацията. Цивилизованият мироглед е на страната на истината, комунистическият – на страната на лъжата. В този смисъл плашещо е, че въпреки членството на България в НАТО и поканата за членство в ЕС, мирогледът на голяма част от българите си остава комунистически. Вместо да бъдат изпълнени от негодувание след видяното във филма “Да купиш игрите”, най-тиражираните медии и немалка част от сънародниците ни бяха кръвно обидени от изобличението на Славков. Поведението на медиите може да се обясни с количеството на банкнотите, нали един от идолите им заема “много постове”. Но отношението на една впечатляваща част от българите е съвсем друг въпрос.

Подобни скандали са ставали и стават в много държави по света, включително и в най-развитите демокрации. Само че след тях обикновено има остро обществено недоволство, категорични изявления на държавните ръководители и осъдителна реакция на медиите. Плашещо е, че в България подобна реакция отсъства. Оттук не можем да не си направим болезнения извод, че впечатляваща част от българите не просто не могат, а дори не желаят да се разделят с комунизма в манталитетно и интелектуално отношение.

Спомнете си как преди 2 години по това време статия на Ани Илков в “24 часа” предизвика истински махленски типично български скандал, документиран от напоителна поредица на всенародно възмущение, ругатни, псувни и морализаторски изблици. Политици, журналисти и дежурни интелектуалци се надпреварваха да изкажат осъдителното си отношение към езика и стила. Основният им аргумент беше: “Ние вече сме се разделили с миналото” и т.н. Странно защо “езикът и стилът” на Иван Славков не предизвика същата непримиримост на лицемерните моралисти. Ами защото няма как да си непримирим към някого, който е самото въплъщение на твоя свят, а тази нагласа е очевадно доказателство, че все още с никакво минало не сме се разделили. Точно поради тази причина Филчев “обещал” да заведе дело срещу английските журналисти – те изобличиха не просто един спортен началник, те изобличиха лъжливия свят, в който слабохарактерни политици, медийни парвенюта и втръснали дори на себе си интелектуалци са се вкопчили със зъби и нокти не за друго, а защото единствено той ги легитимира като общовалидни и всеобхватни олицетворения на българщината. Без него те са едни най-обикновени нищожества. Точно какъвто скритата камера на ВВС “видя” Иван Славков.

В този смисъл няма да бъде лошо главният прокурор да използва правомощията си и да изпълни даденото обещание. Така Европа ще разбере истината, от която родният елит толкова се страхува. Не че и сега няма критики към системата на правосъдието и прокуратурата от европейски институции. Но ако в България наистина бъде заведено дело срещу невинните, а не срещу виновния, тогава окончателно ще стане ясно, че проблемите на българското правосъдие не са следствие на некомпетентност, а на съзнателен избор в полза на лъжливия комунистически свят.

Анонимен85
Метафората на испанското помирение е величественият паметник “Майка Испания”, построен от Франко. Там са положени костите на испанци, паднали в братоубийствена война. Имало надпис:

“Да помним, но да простим”

Къде у нас да поставим подобен надпис? И кой трябва да го постави?

В Испания тези, които успяха с много кръв да предотвратят превръщането на държавата им в сателит на Сталин, прощават на комунисти, анархисти, републиканци, опитали се от незнание или от глупост да сторят това, което българските комунисти постигнаха у нас. Плодовете от постигнатото берем днес. България през 1939 г. е била на първо място по икономически показатели на Балканския полуостров и сред първите по стабилност в Европа. Днес тя е на предпоследно място в класацията.

Да се прости? Добре. Надписът в параклиса край Стената на жертвите на комунизма гласи “Отче, прости им, защото те не знаят що вършат”.

Остава да разберем кой какво помни.

Паметта на човешките поколения се поддържа и освежава от историците, от хората на перото, от хората на изкуството, от медийната армада.

Даваме ли си сметка, че нашата земя е пълна с паметници без покойници и покойници без паметници? И тези, които се доверяват на сегашните монументи, са твърдо убедени, че сме освободени от Съветската армия, че у нас са се водили епични боеве във всяко село срещу фашистите, че Георги Димитров е бил великият предводител към невъобразимото светло бъдеще.

От кого ни освободи армията на Сталин? Отговор на този въпрос и досега не е даден. Колко са съветските воини, паднали на наша земя? Такива няма. Но паметници в тяхна чест има във всеки по-голям български град.

Най-големият предател на българската кауза в националната ни история, човекът, работил цял живот да раздели народа ни на македонска, тракийска и добруджанска нация, този, който нареди да бъдат избити хиляди представители на българския елит, който ликвидира дори свои съпартийци, който лазеше в краката на своя господар Джугашвили като домашно куче, е удостоен с безбройни паметници, един град в сегашните ни граници и един град в Западните покрайнини носят името му.

9 септември 1944 г. няма нищо общо с това, което сполетя нашия народ след това?!Така твърдят новоизлюпени румени гьобелсовци. Все едно да се каже, че отварянето на вратите на Търновград пред турците на 17 юли 1393 г. няма нищо общо с последвалото клане.

Предложеният ни испански опит “да помним, но да простим” предизвиква въпрос: Кое да простим, при положение че нищо не помним? Които трябваше да простят – простиха, но онези, които трябваше да помнят, се правят, че нищо не се е случило. Нямало е масови убийства, нямало е терор, нямало е грабежи, нямало е концлагери, нямало е преследвания, нямало е слухтене на агенти, на домоначалници, на прогресивни елементи, на сътрудници на народната власт, на отрядници, на активисти на ОФ…

Изстрадахме случилото се на малкия Симеончо, който загуби баща си по тайнствен начин, чийто чичо беше зверски убит… Самият той заедно с майка си и сестра си беше прогонен от родината… Когато за първи път получи възможност да се върне, го посрещнахме като носител на надеждата, че заедно ще си припомним случилото се през 45-те години, ще посочим виновните за това, което преживяхме, и тогава да простим.

Уви! Възрастният Симеон Сакскобургготски възторжено отбеляза, че се радва, когато вижда свежи цветя пред партизанските паметници. И нито веднъж не посети Стената с имената на жертвите на комунистическия терор.

Какво да помним и какво да простим?

Политиката ни хързулна по надолнището на всекидневието и с изумление узнахме, че ще се празнуват 60 години от комунистическия преврат. Това честване е подготвяно шест десетилетия чрез фалшифициране на факти и документи, чрез подправяне на историята с помощта на услужливи историци, преподаватели, писатели, художници, скулптори, музиканти, кинематографисти, драматурзи, артисти, журналисти…

Паметта на няколко български поколения е подменена. Те не знаят нищо за престъпленията на комунизма и затова не изпитват никаква нужда да простят на когото и да било.

За да се стигне до всенародното “да помним, но да простим” и да го напишем някъде, трябва да има кой да го пожелае и да каже къде да бъде написано. Ако някогашните идолопоклонници на комунистическата религия и на неговия молох Сталин обявят, че на паметниците, на които е написано “На жертвите на фашизма”, ще бъде добавено “и на комунизма”, може би ще бъде протегната ръка за помирение. Но дали останалите живи от мъчениците и техните потомци ще я приемат? Защото фашизъм у нас не е имало!

Идват избори и болните от историческа склероза, разпространяващите тази болест чрез наукоподобните си изяви по медии, с всички възможни средства за промиване на човешкото съзнание, търсещите временни облаги, безразличните ще бъдат фактори в предизборната пропаганда.

Онези, на които дадохме шанс да променят нещичко, се оказаха неспособни или нежелаещи да го сторят. Те просто окачествиха антикомунизма за демодиран, национализма за погребан, при все че ставаше дума за патриотизъм, а корупцията, далаверите и прочие престъпления на комунистическите отрочета и хомункулуси обявиха за несъществуващи.

Ако вземат властта онези, които твърдят, че 9 септември 1944 г. е велика дата в българската история, че ще върнат цената на хляба по 25 стотинки, че отново ще въведат всеобщото мечтано, но кой знае защо неосъществено никъде по света равенство, ще увековечат всичко, което този зловещ ден донесе на българите и на България.

Анонимен86
Празнична оратория за роял и депутати

Музика: Карл Маркс

Аранжимент: Роза Люксембург

Текст: Народен

I. Вас червеното знаме роди ви.

Вас не ще ви уплаши смъртта.

Вие сте на всеки километър,

но и ние сме на всеки километър,

и така - блазе му на света.

II. Пада другарят в тежък вот

с бюлетина в ръка.

Пак ще сънува, плувнал в пот,

мъничка част от властта,

една много мъничка част от властта.

Анонимен87
Иди на Садавое кальцо, порадвай се на Москва река. Яж блини, пелмени, елдова каша, пий квас. Кажи си: “Добре, че президентът е от нашите, ако не бяха братушките, загубени сме”.

Иди в Боровиха, последната спирка на героя ти. Поклони се. Помълчи. Напий се с водка. Избърши с юмрук самотната мъжка сълза. Кажи тихо “Е-е-ех!” Запей “Сулико-о-о”.

Върни се в България. Участвай с кръв и пот в установяването на народната власт. Сутринта на Девети влез в радио София на бял кон. Убий Борю Зевзека, след това убий Щуреца. ПРАВИ деветосептемврийската социалистическа революция – избий буржоата (30 хиляди души).

Иди при жените с черните забрадки. Оплаквай с тях отрязаните партизански глави (синове народни, слезли от Балкана).

После заедно с огромното множество (и жените с черните забрадки) викай пред Народният съд “Смъ-ъ-ърт!”, “Смъ-ърт на враговете на народа!” (101 човешки живота).

Ожени се за буржоазна дъщеря. Влез навъсен в неголемия софийски апартамент, погледни с почуда кристалните полилеи, сребърните сервизи, дъбовите мебели, пианото.

Иди в тоалетната, пусни водата, поцъкай с език. Навий персийските килими на руло до стената, да не се ХАБЯТ. Постели черги на паркета. През нощта се завий със свалените плюшени пердета.

Хвърли шаяка, сложи габардин, спри да ядеш чесън, бръсни се всеки ден, но остави каскета.

Колективизирай селото. Който не иска - напиши на дувара му: “Тук живей кулак – народен враг”!

Огледай със загрижен поглед на добър стопанин под каскета ШИРНАЛИТЕ се златни жита, богатата реколта, ЗНАТНИТЕ жътвари с ръкойките, които пеят песен за мирния социалистически труд. Избърши потта си с бяла кърпа, везана с червено по краищата.

Иди на работа в Органите.Ти си наш, проверен другар. Недей да знаеш какво е събота и неделя. Работи по 10-12 часа, пуши цигара от цигара. В края на деня уморено потъркай очите си (по богомилрайновски). Погледни боязливо портрета с каскета на стената (който са-амо те следи-и-и...), макар че си сам в кабинета. Участвай в нощни оперативки с другарите. Изготвяй справки за другаря Генерал. ОХРАНЯВАЙ социалистическата Родина!

Бъди строг, но справедлив с вредителите и враговете, като Прокурора на Джагаров. Бъди комунист, а не партиец.

Иди в школата в Москва. Там, в московските мазета се обучават много другари. Обучавай се и ти. Стани чекист!

След 10 ноември говори разпалено, викай: “Та ние режем клона, на който седим. Предателя Горбачов ли ще слушаме!”

Иди при Мавзолея и размахвай парацаливите си потури срещу Америка.

Сега ти си богат и уважаван човек - издател, банкер, редактор на голям вестник, известен предприемач и бизнесмен, великденец, собственик на телевизионна станция. От теб зависи много, можеш да имаш всичко, което поискаш, вече не се страхуваш от портре-ета на стената-а-а.

Страхуваш се само от куршума на свой съмишленик.

Но ти си и обикновен човек, един от милионите, които отказаха да декомунизират страната си, защото се боеше за хляба на децата си. Защо не разбра, че така им го отне? Принуди ги да идат в чужди земи, а ти остана сам. Е, лесно ли ти е сега? Червената любов няма да излекува самотата ти.

Маскирал си се като натовец, демократ, дори антикомунист. Гръмогласно искаш да влизаш в Европа, демонстративно обвиняваш всички политици за мизерното си битие и проваления преход, ти си надпартиен.

Червеният ти живот изтече като пясък в шепа... И сега какво? Гледаш се с отвращение в огледалото, защото се правиш на това, което мразиш – демократ, натовец, европеец.

Е-ех, боецо за Светло Бъдеще, сега чакаш само червените червеи да заръфат месата ти.

Иди на Садавое кальцо…..

Анонимен88
Русия ни освободи, за да ни зароби отново

Захарий Стоянов

Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.

Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които да не е пуснала в ход тая държава начело с нейний Гирс1 и Катков2 от 6-ий септемврий насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване. В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли, се засмее и българский Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкривяват ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Санстефанска България. А защо я то предлага? Защо такава глупа непоследователност? – “Желае ни доброто; не ни е забравила”, отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. – “Вие сте идиоти”, казваме ние. Руското правителство желае две неща. Първо, да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: “Ето че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите.” Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българи, то руский пловдивски консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченский манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното ІІІ-то отделение3.

Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са поначало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не и българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев4 или Сомов, когото да срещат по всичките градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите: “так приказано”, “не разсуждать”, “не бунтовать”, “воля Его Императорского величества такая”, “ви народ неопитный”, “вие трябва да слушате и се покорявате”, “има за вас кой да се грижи” и пр., и пр. А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: “Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви.” По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно; по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на гологлавите братушки и казват: “Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пак ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате “ура”. А братушките цъфнали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: “Благодарим на ваше високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото ваше високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш.” “Так, так”, отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!

О, пусто да остане подобно съединение! Ние го нежелаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше “ура”. Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: Московска”, “Александровска”, “Аксаковска”, “Паренсова”, “Гуркова”, “Славянска”, “Николаевская”, “Невская” и пр. да блещука и нещо като: “6-ий септемврий”, “Сливница”, “Драгоман”, “Батенберг” и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи...

Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия5 и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира. “Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. “Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?”... пишеше същий тоя Аксаков по повод на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обръщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума и Симеона с Ивана Грозний и с Екатерина Вторая.

Но ще да кажат мнозина: “Русия беше, която ни освободи.” Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра ІІ, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време; благодарни сме и на покойний император; но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, ІІІ отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!...

Русчук, 1-й март 1886 г.

- - - - - -

1 Николай фон Гирс (1820-1895), руски дипломат, министър на външните работи на Русия по това време.

2 Михаил Катков (1820-1887), известен руски реакционен публицист и панславист. Чест прицел на перото на Захарий Стоянов. Бел. ред.

3 Трето отделение – императорска тайна полиция. Изпитан предшественик на КГБ.

4 Николай Обручев (1830-1904) – военен и държавен деятел. Бел. ред.

5 Малорусия – в царска Русия така наричали днешна Украйна. Бел. ред.

Анонимен89
Ергенлък, мамо, пашалък...

Захарий Стоянов, непубликуван откъс от "Чардафон Великий"

Как му стана сватбата с Делка Шилева читателите знаят вече от първите глави на тая книга. Когато му са намери наследница, девят града и деведесят и девят лица са питаха по телеграфа като какво име да тури той на своята дъщеря. Желанието му беше щото това име да обяма: първо, възпоменания за Съединението; второ, нещо като протест против черните; третьо, някаква си ненавист към руският цар; четвърто, да бъде емблема и олицетворение на фараонството и пр., и пр. Много имена са предложиха, разни съвети са дадоха. Най-после избра са и са предпочете думата, или името Свобода, която заключава в себе си сичките желания, така щото неговата наследница носе днес име: Свобода Чардафонова!

- Фараонка! Майка ти и баща ти извлякаха един паша. Ами ти кого ще пипниш мари, къзъм? Руският ли караконджа? – пита своето чадо войводата и го гледа в очите.

Габровалия е той, но само юридически; а фактически е конариц, не само по това обстоятелство, че е конарски зет, но по много още причини. Конарци са му определили даже място за къща в своето село. Дума беше даже по-напред, ако го изтикат от офицерството, да му съградят една къщица селски. Да отиди конарец в Пловдив и като са върне вечерта, да каже, че не е ходил при Чардафонът – това ще значе се едно и също, че тоя конарец е ходил в руското консулато! Не говорим за баба Исака и за Ангел Думбалски, които му са редовни гости по няколко деня. И той не е ексик от Конаре. Там като отиди, са чувствува най-щастлив, като са събире да похапне и попийне със своите стари Чарди, да са посмее с баба Исака, с която отношенията им не са охладнали никак.

Цената на Конаре е покачена твърде нависоко в цялата околност. Секи конарец, преди да си каже собственото име, най-напред ще са обаде, че е родом от Голямото Конаре. Не само в малките селца, като Костиево, Карамфоля и пр., но и в гордата Перущица и в Старо Ново село, като видят конарец, посбутват са и го обиколят да питат за новини! И коприщени като че пречупиха врат пред славата конарска, сприказват са помежду си, ходят си и си дохождат , като че нищо да не е бивало помежду им. Думата на конарце тежи в Пловдивско повече, отколкото на руският цар в Гатчено. При решението на много политически предприятия ще чуете да са питат и каршиякалии, и марашчани, и селени:

- Ами конарци на какво са мнение?

Ако пловдивските черни и царски слуги са наканят да ознаменуват в градът името на руският цар било с някое убийство, като с Дяда Райча и с поп Ангела в Хаджелас, било с някои анархически подкупавание на своето българско правителство – то конарци са готови. Достатъчно е едно известие под земята до тяхното село било от Търнева хан, от Янка Айватюлията или въобще от дружината. Слънцето не изгряло още пловдивските тепета, а Каршияка са блокира от Конарци, пеят си песните на Ботйова, вика са “долу”. В Карши-яка си оставят пушките, а през мостят минуват с колове и цепеници! На 4-ий май 1886 г. Руското консулато и неговите храняници: Гешов, Хаканов, Вазов, Величков, лудият Пранджов и други още симпатични, нареждат митинг да протестират българското правителство и да гласуват продажност на руският цар. Взели са от вечерта мерки, конарци казали доброутру в Пловдив. Масичката на митингът не беше още турена, когато решающият глас на конарци раздвижи въздухът. Масичка, мастилница, оратори, бюро, секретари – чистят мегданът и едвам можат да си задържат палтата на раменете. Бой, ама какъв бой! Сякаш че бакърджийски чукове падат: Дръжте рубладжиите!” – викат конарци и си плюят на ръцете. Тоя ден десятина от тях бяха са снабдили с револвери, които отнели от симпатичните.

После победата гайдите и кавалите засвирват и сичките конарци, с цепеници на рамо, церемониялен марш вървят по улиците и викат “долу”. На Джумая обязателно ще са спрат да отвъртят едно хоро. Оттам ще ударят през ония улици, гдето живеят рубладжиите. Страх и трепят, не рубладжия, но котките им не можеш да видиш по прозорците. На отивание ще поздравят и руското консулато. Дордето преминат из улицата, господин консулът чете вътре: “Спаси, господи”, признава, че неговите рубли са виновати на сичките тие възбуждения. В сичко това време Ангел Думбалски носе две тояги със себе си: една на рамо за действия, а друга под мишница – за резерва.

Но Конаре е славно още и по други причини, не само за 6 септемврий ще да бъде то записано в историята. Прочу се Конаре чак до шопската София. Ето защо, подир отиванието на Каулбарса, колкото рубладжии, каулбарсисти, Мингрелиевци, хлебо-солци и православци са появиха в Северна и Южна България, сичките са изпратени да четят звездите в Конаре и да словославят името на цар-государя! Пазанието на тие царюви слуги не е поверено на войска или строга полиция с помощници-шпиони. Не, самите конарци изпълняват и едното, и другото. Щом са мръкне, сичките хлебо-солце са длъжни да са явят в едно кавененци на проверка. Тук под егидата на Думбалата и на Стоян Празова са върше сичко. Смехове, подигравки, оскърбления, понякога плюение, продатели, изменници, слуги и лакеи на царя – ето техническите думи, с които са придружава сяка проверка!

Ясно и определено казано Конаре е днес български Сибир. Разницата е само тая, че руският Сибир е ад, а българският е рай. В руският Сибир са души и уморява: свобода, прогрес, интелегенция, мисъл и гении; а в българският, в Конаре, са събрани сичките политически и продажни развратници, ония именно, които са кланят на величието на руският Сибир, които желаят, щото и в хубава България да са направи такъв ад!

Да живей Българският Сибир – Конаре! Долу Руският!...

Русе, 21 априлий 1887 г.

Анонимен90
В този материал ще стане въпрос за една от ужасяващите страни на онова литературно течение, наречено социалистически реализъм, изразена в създаването на култ към войната и отмъщението. Именно този култ е дълбоката причина за приемането от руския народ на убийството на сънародници в името на утопичната идея за Велика Русия. На пръв поглед е повече от изумително, че нация, чиято културна традиция се свързва с автори като Достоевски, Соловьов, Бердяев, Платонов и Булгаков, може с такава лекота да понесе жертвата на човешкия живот в името на провеждането на съмнителна държавна политика. И ако човешкият разум е неспособен да смели “спасяването” под формата на задушаване с химическо вещество, за милитарното съзнание то е нещо съвсем естествено. А това милитарно съзнание е било налагано, възпитавано и отстоявано като свръхценност във всички бивши социалистически страни. Насажданата от властта тоталитарна култура успява да измести ценностите, проповядвани през Сребърния век на руската култура – гласовете на срама, жалостта и благоговението (по Соловьов), и да ги заглуши с шумните маршове, официозните книги и грубите картини и скулптори, присъщи на всяко тоталитарно общество. Добре известен е сталинският тост на приема в Кремъл в чест на участниците в парада на победата: “Не мислете, че ще кажа нещо необичайно. Аз дигам един съвсем простичък обикновен тост. Аз бих искал да пия за хората, които са смятани за “винтчета” на големия държавен механизъм, но без които всички ние – маршали и командири на фронтове и армии, грубо казано, пукната пара не струваме”. В този смисъл целта на

тоталитарната култура е била именно да изгражда и култивира човека-винтче

Ориентацията на героя – ето в това се състои дългът на тоталитарната литература. За да стане функция, личността не трябва да става съпричастна на ценностите на общочовешкото, хуманното, надкласовото, защото животът й вече е готов, по-точно, приготвен. Именно това е причината за ориентацията на соцреалистическото изкуство към псевдогероиката, защото във всички останали типове на личностно самоопределяне (трагично, иронично, елегично) има изход към “друг” живот. В този смисъл самосъзнанието е било сведено до стотинката (или петачето). Тази стотинка, разбира се, е била лишена от задушевност като студен дом с казионна мебел. Оттук произлиза и стремежът този дом да бъде озарен, напълнен със светлина, радост, бодрост и оптимизъм. Самите заглавия на съветските книги са много показателни в това отношение: “Свет над землей” ("Светлина над земята", “Свет над полями” ("Светлина над полята", “Солнце Алтая” ("Слънце над Алтай", “Счастие” ("Щастие". Подобни заглавия се съпътстват от фалшива военна проза, изпълнена от войници с пламенни погледи.

Българската тоталитарна културна традиция също се задавя от множество подобни литературни произведения, някои от които не са лишени от талант, но повечето са илюстрация на самото бездарие. Учените отказват да ги анализират и да търсят връзките им със съвременната българска ситуация. И именно този отказ е причина все още да не можем да се разделим с белезите на милитарното съзнание. Тук е мястото да стане въпрос за една скрита във фондовете на библиотеките книга, която не се преподава нито в училище, нито в университета, но която е повече от позор и за авторите й, и за официозната българска тоталитарна култура, и за съвременната българска филология, която допусна този позор да се превърне в тайна. Става въпрос за луксозно оформеното за времето издание “Тържествена проверка” под редакцията на бъдещия "дисидент" и народен будител Любомир Левчев. Тази книга излиза през 1969 г. с

внушителния тираж 10 125

и е посветена на агенти на държавна сигурност.

В художествено отношение литературното произведение е унизително за българската словесност. То представлява бездарни стихчета и комсомолски памфлети, които би следвало да бъдат възприемани като разкази с една и съща сюжетна линия – смелият агент на Държавна сигурност се бори с “бандитите” и “фашистите”, побеждава ги, но в крайна сметка умира. Важно е да се отбележи, че убийството му в повечето случаи е описано изключително натуралистично и илюстрира жестокостта на “агентите на чуждите разузнавания и враждебно-престъпни елементи”.

Предговорът към книгата представлява реч на тогавашния министър на вътрешните работи Ангел Солаков. Това всъщност е красноречиво формално доказателство за извратената симбиоза не само между комунистическата власт и официозните писатели, но и между официозните писатели и репресивната машина на БКП. “В тези тържествени юбилейни дни ние се обръщаме с гордост към неувяхващата слава на двадесет и петте победоносни години” - започва речта си министърът. По всичко личи, че така се дава тон на празнуването на юбилея на МВР, но не се разбира какво ръководителят му има предвид под “гордост”. Концлагерите, може би. Или вече набъбващите архиви на тайните служби. “В редиците на МВР се вляха най-верните синове на “атакуващата класа”. Те дойдоха от партизанските отряди, от нелегалните бойни групи, от самото сърце на партията и народа - продължава министърът, като отсича: - С ценното сътрудничество на народа не един народен враг е бил обезвреден”. А това вече е факт. В България нито през 1969 г., нито по-късно не е имало и сериозно дисидентство, и истинско отвращение от “атакуващата класа”. “Ценно сътрудничещият народ” заедно със своите съвести – интелектуалците-народни будители, е спял в цинично опиянение от цените на хляба и евтините почивни станции, докато “верните синове” успешно са убивали и разсипвали живота на малкото мислещи не в синхрон с “неувяхващата слава на двадесет и петте победоносни години”. Самият Солаков го отбелязва: “Органите на МВР укрепнаха и се закалиха в люти схватки с класовия враг, с империалистическата агентура и с всички нарушители на обществения ред. В този жесток двубой органите на МВР неизменно излизаха победители, защото служеха предано на партията, защото се ползуваха с обичта и подкрепата на целия народ, вдъхновени от ботевска любов към него, защото се учиха от опита на славните съветски чекисти и защото на тяхна страна беше историческата правда”.

Цинизмът на тази книга-тайна

обаче не е публикацията на речта на министъра като предговор, а опитът на български поети и писатели за охудожествяването на пошлите му думи. Съставеното от Левчев четиво всъщност цели да придаде художествена окраска на “неизменните победители”, на “обичащия неизменните победители народ” и на “славните съветски чекисти”. Тоест задачата на тази книга е да оформи и сведе до някаква система разразяващите се идеологически акции, като ги внедрява в съзнанието, превеждайки ги на езика на ситуации и диалози. В този смисъл писателят и ръководителят на МВР се сливат в акта на “социалистическото съзидание”.

Това е само една от страните на проблематичността на Левчевото творение. Другата е типичното за цялата тоталитарна култура бездарие. Особено тревожен и важен за коментиране е фактът, че в създаването на литературния култ към ДС редом с официозни семпли автори като Венко Марковски, Георги Струмски и Радослав Михайлов, участва и талантливият задълбочен писател Йордан Радичков. Въпросът не е само в участието на един от малкото стойностни български автори от социалистическия период в охудожествяването на политиката на Държавна сигурност, а в онези по ленински опростачени и по живковски опошлени механизми, които принуждават един отличен писател в определени случаи да пише като бездарен комсомолец.

Всъщност Левчевото творение охудожествява политиката на репресивната машина на БКП изключително и само примитивно “Той не е просто служебно лице от ДС, той е олицетвореният, напълно законният отмъстител за смъртта на двама прекрасни комунисти, с които е делил затвор и оскъден партизански залък… Само с това, с тая велика любов към загиналите другари и с тази велика ненавист към предателя ние можем да си обясним последната сцена от този пламтящ живот” (Евгений Константинов, “Сиракът от Шумен”). “Великата ненавист”, насаждана от тази книга, не е по-маловажна от “великата любов”. Нацията трябва на всяка цена да възприеме писането на доноси и преследването като проява на висша доблест в името на справедливата светла борба на партията. Началната точка на тоталитарната култура е идеологическата конфронтация. Приятелите и враговете, “те” и “ние”, положителните и отрицателните герои са основа на социализма, неизменен атрибут на митологизираното съзнание. Книгата се вписва прекрасно в целта на официозната българска литература да епизира света и по този начин да го направи “готов”, и, следователно, не подлежащ за анализ. В този смисъл функциите на ДС след издаването на това литературно произведение с огромен тираж също престават да подлежат на анализ от съзнанието, а само на апологетика и възпяване. Един от авторите на поместените в книгата литературни произведения отбелязва устойчивостта и продуктивността на този модел на мислене: “Техните имена, техните пълни биографии и техните подвизи ще възкръсват пред идните поколения тогава, когато зад имената на ония, които ги погубиха, прозвучи присъдата на историята. И може би тогава ще се появят повестите, романите и филмите за тях… А засега нека само сведем глави пред тяхната светла памет…”. Повестите, романите и филмите наистина се появяват и насищат със своята посредственост и инфантилност цялата социалистическа епоха. Но това е проблем на миналото. Проблемът на настоящето се състои в това, че вече цели 13 години не се появиха други повести, романи и филми за паметта на унищожените от възпятата от министъра поета репресивна машина.

И този простичък модел за митологизация се оказва изключително продуктивен в съвременността. Българските медии също толкова

посредствено и инфантилно създадоха мита за генерал Бойко Борисов

Дори фрази от “Тържествена проверка”, митологизирала агенти на ДС, са идентични чисто езиково с фрази от статии в български вестници, митологизирали бившия бодигард на Живков:“Борецът срещу бандитите” – без да се уточни кои точно бандити са заловени от него, с какво са се занимавали тези бандити; “Защитникът на народа” – без да се обясни в какво практически се проявява тази бурно афиширана защита; и, разбира се, “великата народна любов”, на която всеки борец срещу неизвестни бандити и съмнителен защитник на народа е обречен още от социалистическия период. Даваме ли си сметка, че именно от времето на социалистическия тоталитаризъм води началото си неопределеността на лъжливо-епическата традиция? В този смисъл медийният образ на ген.Борисов е логичният завършек на принципите на социалистическия реализъм, на последователното им развитие.

Трябва да се подчертае фактът, че “Тържествена проверка” съвсем не е нито единствената, нито най-показателната българска книга от тоталитарния период, свързана с “художественото” насаждане на милитарно съзнание. Причината обаче нейното появяване и пребиваване в българската културна традиция да бъде белязано с толкова отчетливо и отвратително позорно петно е фактът, че тя откровено, дори натрапчиво е посветена на институция, чиято цел е била в годината на публикацията й да преследва и да убива. В този смисъл няма да бъде пресилено да твърдим, че съставеното и редактираното от Левчев произведение на изкуството фикционално оправдава дейността на репресивната машина на БКП. И това не е само проблем на миналото, а и на настоящето. Академиците, занимаващи се с българска литература, не подложиха на анализ тази книга, те дори не разказаха за нея, позволиха падението на нейните автори да стане част от тайната история на социалистическия период. Нито един журналист през тези 13 години не попита Любомир Левчев за причините и обстоятелствата, довели до създаването на това демонично творение. Въпреки отделни опити на историци и публицисти все още дори нямаме сериозен научен труд, в който да се обясни какво представлява Държавна сигурност и Народна милиция, с какво са се занимавали тези институции, каква е била функцията им в държавното управление. Не е обяснено какво представлява едно досие, как е съставяно, по чия поръчка, какво е следвало след това.

По-голямата част от българския народ всъщност не знае

(а и не иска да знае)

абсолютно нищо за тези неща и затова толкова лесно се примири със затварянето на архивите. Няма нужда да питаме ръководството на СДС, защо митингът след приемането от НС на това решение беше толкова малък, трябва да попитаме българските хуманитаристи. И не е нужно Татяна Ваксберг да обяснява липсата на последователна политика в това отношение с пропуските в законите за архива, приети от досегашните народни събрания. Тези лоши закони са само следствие, а не причина за уникалното българско “решаване” на проблема с миналото. Дълбоката същност на този травматичен проблем е липсата на научно изобличаване на култа към тайните служби и налаганата от властта и културата любов към уж народната милиция, както и отсъствието на историческо обяснение за функционирането на тези институции.

Нещо повече, липсата на специализирани, популярни и преподавани научни изследвания за дейността на ДС доведе до толкова лесното иронизиране на щетите, причинени от нея. Нали самият Маркс отбелязва в съчиненията си, че човечеството се прощава с миналото си, когато се смее. Вицовете и скечовете за “ченгета” и “досиета” успяха да изпразнят тези думи от съдържание. Така култът към ДС, създаван от писатели и поети, поощряван от историци и натрапван от медиите в миналото, не получи логично изобличение от настоящето. Напротив, безразличието на съвременниците ни го направи истински реализъм, но вече не само социалистически, а и античовешки. “Тържествена проверка” стана част от тайната на някогашната Левчева безгръбначност, Държавна сигурност се превърна във фолклор. Само че страданията, униженията и травмите, причинени от тази вече фолклоризирана институция, не са фолклор. Хората, съсипани от нея, също не са фолклор, а част от социалистическата реалност, защото са сред нас – в градските панели, в селските зле обзаведени къщи, в транспорта, по улиците… За тях никой няма да напише книга или статия, никой няма да ги покани в предаване, а и да го стори, ще бъде подигран, а аудиторията – отегчена. Абдикиралите от работата си историци гарантираха на унищожените от ДС вечна анонимност. Болката на близките им не е интересна. Интересни са за опростачения още от тоталитарната култура български вкус сватбената рокля на Калина, пръстенът с диамант на Юлиана Дончева и бюстът на Сашка Васева. Въпреки това обаче тези хора са в нашата обичана и дори напоследък преобичана от някои България със техните драми, спомени, кошмари, сънища и драматична невъзможност да простят непросимото. Те помнят близките си, изнудванията, преследванията. Те още живеят с личните си трагедии, на които сънародниците им отказват да съчувстват. А някоя вечер, нищо чудно да видят автора на стихотворението за “въоръжения с петолъчна звезда чекист”, Любомир Левчев, по телевизията в задушевен разговор със Слави Трифонов за смисъла на живота или за любимите манджи… И за национално съгласие, естествено. “Великата ненавист”, произведена от левчевата "Тържествена проверка", вече не е актуална.

Колективният отказ на българската интелигенция да се занимава с историята. и колективният отказ на българския народ да я разбере обезсмислят всички високопарни речи за Европа, европейското и приобщаването ни към тях. “Европа”, “членство в НАТО и ЕС” вече са думи, също толкова изпразнени от съдържание, колкото и “ченгета” и “досиета”. Защото зад тях нищо не стои освен желание за заплата от 2000$. Защото отказваме да разберем смисъла им. Търпимостта към подигравката със страданието на сънародниците ни не е европейски, а съветски тип поведение. По същата чудовищна логика, изработена от тоталитарната култура, по която руският народ всекидневните жертви в Чечения, българският народ остана безразличен към причиненото от Държавна сигурност и Народна милиция.#

Анонимен91
60 години свинщина

Някъде през 1988-1989 прочетох в руската перестроечна преса нещо поразяващо. Не помня къде – в „Аганьок” ли, в „Новъй мир ли”... Все някой ще си спомни, а е възможно и да пази публикацията. Ставаше дума за това как са избухвали „етническите размирици” в Нагорни Карабах. Ще припомня, че това е автономна област в Азърбайджан, където обаче живеят голям брой арменци. Та там в ония години „избухваха етнически размирици”.

Комунизмът няма чувство за мярка. В наглостта и простотията си винаги пресолява манджата дотам, че в някакъв момент нещата отиват отвъд границите на нормалното. И тогава се задейства естествения морал на човека, който решава „да изплюе камъчето”, да каже истината на останалите, защото повече не може да се търпи. И така комунисти и дори офицери от спецслужбите проговарят. Благодарение на такива доблестни мъже като Виктор Суворов или Александър Литвиненко ние научихме неща, за които е можело само да се догаждаме – с риск за живота и на двамата. И за Беслан ще научим, рано или късно. Тогава, през 1988-1989 научихме за Нагорни Карабах от друг доблестен офицер, чието име за съжаление не помня...

Той разказа как „избухването” на една „етническа размирица” е било планирано предния ден в щаба на спецподеление. Планът предвиждал през нощта да бъдат сформирани един азърбайджански и един арменски спецбатальон. Забележете – през нощта срещу „размирицата”. По този начин, първо, се елиминира възможността в частите, които ще провеждат операцията, да има налице обичайното „братство по оръжие” на хора, които рамо до рамо са водили бойна подготовка или са провеждали други някакви операции. Същевременно новосформираните батальони са тюрлю гювеч от непознати помежду си бойци, които са подбрани по един единствен белег – етнически.

На вещевите старшини било разпоредено да осигурят цивилно облекло за всички съобразно възприетите в Нагорни Карабах традиции за съответните националности.

На командирите спуснали бройки: вие, азърбайджанците, трябва да избиете толкова и толкова арменци от другия батальон. Вие, арменците... И не пропускайте да застреляте някоя и друга жена или дете, ако ви падне някъде наоколо...

Вече бях чел „Архипелага ГУЛАК” в рускоезично парижко издание малък формат, отпечатано на изключително тънка хартия с шрифт може би 6 пункта – да се събира цялото във вътрешен джоб. И въобще не се изненадах от това как са процедирали в Нагорни Карабах. Просто си го сложих в един фолдър на паметта с тревожната мисъл, че подобен „етнически модел” могат да ни разиграят и на нас – в България тогава течеше като пълноводна река "възродителният процес". Изданието го беше донесъл от Франция наш преводач и университетски преподавател, който бе имал късмета да се озове в страната на Бодлер и Флобер на неколкомесечна специализация.

Извадих този файл от фолдъра му по повод и в чест на бележитата 60-а годовшчина. Комунистите пак изровиха от нафталина легендата за „жертвите на монархофашизма” като основание да си честват кървавия Девети. Да оставим настрана неверните бройки, които навремето Васил Коларов след кратко почесване зад ухото написал – че били над 30 000. Това впоследствие бе опровергано дори от свръхусърдните издирвачи на „отразяни партизански глави” от Музея на революционното движение, които зорлем докараха „жертвите” малко над 2000.

По-важното е другото. Тези, да приемем, малко над 2000 души, са загинали или в изпълнение на законно издадена смъртна присъда (впрочем, не повече от стотина изпълнени), или в спортменска битка с войската, жандармерията или полицията: с оръжие в ръка. Докато онези над 30 000 през мрачната есен на 1944 и един Бог знае колко още след това са били извеждани от домовете им по нощници, изкарвани със завързани ръце извън селата, градовете и паланките, разстрелвани или съсичани с брадви, пребивани с ритници и пръти...

Разликата е повече от фрапантна.

Наш близък мълча за съдбата на брат си цели четири години след Десети ноември. Нашите близки мълчаха пред нас за тези неща не от страх за себе си, а от страх, че ние, родените през 40-те и 50-те години на миналия век, може и да се разприказваме, без да знаем какво може да ни сполети по тази причина. Те криеха от нас мрачната истина от страх за нас, своите деца, племенници, внуци...

Разприказва се на третата ракия чак през есента на 1993. Неохотно. Та, оказа се, „трагично загиналият му брат” – такава беше смътната родова легенда – е бил убит с мотика през есента на 1944.

В Белене с труповете хранеха свинете...

60 години свинщина.

Та да се върна на „жертвите от монархофашизма”. В България преди Девети септември са били убивани хора – с присъда или в спортменска въоръжена битка – най-вече през 1923 и 1942-44. Какво се е случило в родината ни тогава?

През май 1923 левичарят Александър Стамболийски подписва със Сърбия Нишкото споразумение, с което поема ангажимента българските граничари да стрелят срещу българските комити от Македония, ако те се опитат да преминават през границата. После на 9 юни същата година тъстът на Гиньо Ганев Кимион Георгиев, Дамян Велчев и компания правят преврат. После Васил Коларов и Георги Димитров вдигат „въстание” и бягат в Югославия. Загиват хора. Между тях – наистина и комунисти.

На 19 май 1934 тъстът на Гиньо Ганев Кимион Георгиев, Дамян Велчев и компания правят преврат. Паралелно в Москва Васил Коларов и Георги Димитров прокарват решение на Коминтерна за създаване на македонска нация. В България е установен „монархофашизъм” за сваляне.

Накрая на 9 септември 1944 тъстът на Гиньо Ганев Кимион Георгиев, Дамян Велчев и компания пак правят преврат. После от Москва се връщат Васил Коларов и Георги Димитров, които мълниеносно създават македонска, тракийска, добруджанска и незнамсиколко още нации. Пак загиват хора. Този път – в колосални количества. Между тях – и комунисти като Трайчо Костов да речем.

Ето каква „етническа размирица” са ни спрятали три пъти наред кремълските емисари! И отгоре на всичкото имат наглостта сега да оправдават третата с жертвите от първите две?!

Няма защо да се учудваме. В Беслан пред очите на целия цивилизован свят спецчастите стреляха срещу деца и невинни учители и родители. Загинаха хора. Само в Кремъл още се правят на ударени – всички видяха и разбраха, че за комунистите и техните съвременни преименувани приемници човешкият живот не струва и пукната пара. Само в Кремъл и на „Позитано” 20 още се правят на ударени. Дажи Сакскобургготски се умълча „позитивно”.

Гиньо Ганев не млъкна.

Анонимен92
В началото на август БСП гордо демонстрира своя международен просперитет, за който бяха положени толкова материални усилия. Месец по-късно същите хора, които се преструваха на европейски социалисти на събора на Бузлуджа, се готвят шумно да честват 60-годишнината на символа на комунистическата диктатура - 9 септември 1944. Би звучало абсурдно, ако не се случваше тук.

Защото в България за разлика дори от СССР комунистическата партия не беше разпусната. Тя се преименува, а престъпленията на нейния режим останаха неосъдени и ненаказани. Днес реставрацията на символите от миналото е в ход, а на гърдите на бивши величия и техните съратници греят нови демократични медали. Днес 9 септември 1944 се представя като “всенародната” победа над фашизма. А такива дни дал Господ в изживелите ужаса на Втората световна война нации. У нас обаче историята се чете избирателно, или се пренаписва, за да затвърди удобни за някои заблуди.

Да, вярно е, че в т. нар. Отечествен фронт са участвали не само комунисти, но и леви земеделци, звенари, социалдемократи и независими интелектуалци. Но започналите още на 9 септември 1944 репресии застигат всички, чиито демократични възгледи са в разрез със сталинските канони. Освен избитите без съд и присъда на смърт са обречени още стотици от т. нар. “народен съд”, други лежат десетилетия по лагери и затвори и често не доживяват свободата.

Противоконституционните извънредни съдилища съдят не само политици

но и интелектуалци. Съдят живите, съдят и мъртвите, за да им отнемат имотите. Клеймото “враг на народа” започва да се предава по наследство. В т. нар. “Процес срещу интелектуалците” състав на комунистическия народен съд

осъжда социалдемократа д-р Петър Джидров

родом от Щип, на 11 години затвор, защото е имал смелостта да заяви, че в Македония живеят българи. Петдесет години по-рано същият Петър Джидров е уволнен като учител за разпространяване на социалистически идеи в България - онези, на които комунистите твърдят, че са продължители.

Срещу двойствения морал на новите властници застава и социалдемократът Кръстю Пастухов. По повод опитите за партизиране на българската армия през февруари 1946 той публикува във в. “Свободен народ” статията “Защо ме изкушавате, лицемери?” В нея Пастухов разбива мита за намеренията на комунистическите величия, определяйки ги като действия на “хора, които са навлекли върху вълчата агнешка кожа за прикритие”. За статията си старият социалдемократ получава присъда 5 години затвор.

На 25 август 1949 Кръстю Пастухов е удушен в тъмницата в Сливен

В страстна негова защита застава главният редактор на в. “Свободен народ” Цвети Иванов. Заради статията си “Не изгаряйте всички мостове”, публикувана на 27 юни 1946 и изпъстрена с призиви за законност и помирение, той получава присъда от 1 година, 7 месеца и 15 дни.

Цвети Иванов никога повече не вижда свободата и умира в лагера в Белене

на 23 юли 1950, покосен от тетанус, който лагерната управа отказва да лекува.

След среща с Никола Петков и Коста Лулчев съветският представител и сталински лакей Вишински заявява с презрение: “Историята ще мине покрай тези хора и ще върви по своя път”. Българските последователи на Вишински бързо разбират призива му.

Никола Петков увисва на бесилото с присъда по скалъпен процес

а земеделският съюз е разтурен. Лулчев, който по това време е един от лидерите на БРСДП (о), през 1948 е осъден на 15 години затвор. Заедно с него получават присъди и членовете на ЦК на БРСДП (о) и депутатите-социалдемократи. Никола Петков и Коста Лулчев са водачи на обединената опозиция, която въпреки комунистическата диктатура печели 101 места на изборите за ВНС на 27 октомври 1946. Но с убийства и арести пътят на диктатурата е разчистен. “Вождът и учителят” Г. Димитров може да произнесе спокойно своя доклад на V конгрес на БКП. После идва времето на насилствената колективизация и на застойните години на Живковия режим. От “безкрайните” български гори излизат все нови и нови “активни борци”. Партийната върхушка приветства манифестиращите маси от мавзолея и все по-малко се интересува от идеалите на борците против фашизма. И така до падането на Берлинската стена, когато червените секретари набързо се прераждат в новокапиталисти, а символите на покосената социалдемокрация стават новия ориентир за техния просперитет. Днес те отново се опитват да внушат: “Ние сме вечни и пак ще властваме над вас, защото моделирахме вашите души, защото вие сте нашият продукт”.

Това е ехото, което трябва да отекне с възторзите за хълмовете на времето, наченати с 9 септември 1944. На видния социалдемократ, секретар на Социалистическия интернационал,

на доктора по право Атанас Москов комунистите осигуряват 10-годишно странстване по лагери и затвори

На неговата съпруга, доктора по философия Рене Москова, белгийка по произход, като жена на враг на народа е отредено да сади картофи в ТКЗС в Севлиево. Но идва 1989 и партията на Москов – Българската социалдемократическа партия (БСДП) възкръсва на 26 ноември 1989 като феникс от пепелта. Москов, патриархът на традиционната социалдемокрация, остава същият скромен хуманист, какъвто е и в своите младежки години. Той умира на 28 януари 1995 на преклонна възраст. Неговите съратници му изграждат паметник в Севлиево. Днес обаче за тях няма място до каменния бюст. Защото венци на фалшива признателност поднасят на Москов наследниците на неговите насилници, които посмъртно го обявиха за свой духовен баща.

Анонимен93
Де е България?

Все повече в хаоса, това е вече съвсем очевидно. Този поврат към хаоса през изминалата седмица беше признат под сурдинка и от президент, и от премиер. А вече взривът пред къщата на Иван Костов в самия край на същата седмица даде ултимният тон и крайните аргументи по водещия се ето вече три години спор. Откъм едър смисъл спорът е следният: ще можем ли да си вземем България обратно от престъпниците; има ли сиреч напредък в борбата с престъпността; води ли се въобще такава борба?...Няма! Не само няма напредък, но въобще не се и води такава борба!

Това днес е ясният отговор, хладната истина, ужасяващата анамнеза.

Онзи ден отвсякъде кекавият Симеон, дори и той!, успя да сгъне в Народното събрание изречението, че, видите ли, “липсвала координация” между органите, които се грижели за сигурността.

Виж ти?! И това тоя студенокръвен аристократ и лаком по раблезиански за имоти ужким благородник го казва, докато неговото собствено Министерство на вътрешните работи громи подобни критики, изнесени в доклади на експерти, изпратени тук от сюблимната Европейска комисия, за да видят как стоят нещата точно по въпросите на реда и сигурността.

Липсвала координация!... Ти само толкова ли ще кажеш? А специалните услуги, които си правехте с криптокомунистическите бандити на България; ония, дето щяха да режат опашката на зеления гущер, но някой ги междувременно резна с куршум през челото?... Ония, на които чрез ръководеното от теб правителство и досега се отплащаш като си наредил държавата да облага с минимални данъци ръководения от тях хазарт (само законния), докато облагите им растат ли растат... Ти самият си един от тях – със съмнителната си реституция и с политическата си проституция. Дали не и зарад двете ти често ни призоваваш, лъжейки по испанско-аристократически маниер, как и колко да се прощава на комунистите в България. Ти сигурно има за какво да им прощаваш; може би дори ти отдавна си им простил – още когато си започнал да им вършиш услуги от съмнително естество, сигурно е така, а? Пък и нали се награби с имоти – та да има какво да прахосват бездруго ленивите ти наследници. Сега ще си готов не с комунистите, но и с дявола да се сортачиш само и само незаконно награбеното да не ти се вземе. Аз обаче като гледам какви са днешните комунисти в България не виждам причина да се страхуваш, точно както обикновените хора не бива да таят никакви надежди, че положението ще се оправи.

Няма да се оправи положението, след като и Първанов, който се води президент, се опита да даде известна критика на критиката във въпросните европейски доклади. Това е, разбира се, много ленинско: “критика на критиката”, нещо като отрицание на отрицанието, граовско-хегеловска диалектика, нема що...

Защо обаче този президент не вземе да погледне, преди да иде да изнася тъпи лекции пред разнообразни бюрократични шушумиги и “свободни” общественици, към собствените си абнормални и пробандитски действия, но тръгнал да говори, какво европейските доклади били високомерни, обидни и (акъл!) неевропейски. Абе, ей, ало - момчето със селския алаброс, ти най-висок медал на Иван Славков връчи ли, бе?... Връчил си! Ти същия медал на един висш комунист, който има решаваща роля в къснокомунистическото финансово задлъжняване на България, даде ли?... Дал си! А на Тошо Тошев, доносника, тоже същото отличие най-челобитно не поднесе ли?... Ами на Манджуков, търговеца на смърт, на него какво му даде от сърце, кажи!...

Е, извинявай, но как точно една толкова случайна смесица от комсомолско парвеню, политически опортюнист и пернишка кюмюрена печка, какъвто си ти, може да твърди, че се бори срещу престъпността?... Питам аз и отговор не искам.

Но ако България днес се плъзга към хаос, безредие и безнаказаност, то двамцата гореупоменати със съмнителните дела плюс главният прокурор, за когото Едвин Сугарев отдавна алармира, са базисните виновници за настоящата криза, вещаеща скорошен провал.

Двамцата, тримцата и ония, които ги избраха.

Анонимен94
Няма нищо по-лицемерно от прошката на зависим, дадена на онези от които е зависим.

Ден след като Симеон Сакскобургготски призова за прошка на престъпленията на комунизма, главният прокурор Никола Филчев също демонстрира добро сърце. Той бе видян от журналисти във ВИП- а на летище София в компанията на бившия висаджия и настоящ шеф на “ВАИ- холдинг” Георги Илиев. Според “Монитор” Филчев и Илиев са пътували заедно в бизнес-класа до Франкфурт, прекарвайки часовете на полета в приятелски разговор. Георги Илиев е дошъл на летището направо от полицейския участък, където бе привикан след показна акция на главния прокурор и МВР. Според изявления на двете институции акцията е целяла задържането за кратко на по-известните фигури от подземния свят. Никола Филчев и Георги Илиев в бизнес-класа до Франкфурт. Това е най-недвусмисленият коментар за всичко, което се случва днес в България. Своеобразно продължение на призива на Симеон Сакскобургготски за безкритично опрощаване на комунистическите престъпления. Като кажеш “А” трябва да продължиш до края на азбуката. След прошка на комунизма като цяло идват и индивидуалните прошки – Георги Димитров, Васил Коларов, Антон Югов, Вълко Червенков, Гогов, Газдов и Горанов, Мирчо Спасов, Тодор Живков, Огнян Дойнов, Андрей Луканов, Илия Павлов, Димитър Иванов, Любен Гоцев, Доктора, Крушата, Маймуняка, Руснака.... Така от Георги Димитров се стига до Георги Илиев. Едно голямо българско наследство. Всъщност единствената оцеляла и жива традиция след 9-ти септември 1944. Едва ли обаче Симеон Сакскобургготски храни голям пиетет към тези хора само от вроденото си уважение към традициите. Простата сметка показва, че след три години управление в духа на това наследство и с подкрепата на някои от изброените лица царят е с около 190 милиона долара по-богат. Поне на толкова се оценяват имотите, които експресно и незаконно му бяха “върнати”. По-точно е да се каже –подарени, както сам се изразява областният управител на София Олимпи Кътев. Вече никой не се опитва да държи в тайна

срамната връзка между монарха и бившите комунисти

Тя според признанията на настоящи социалисти датира много преди 89-та. Самият Симеон Сакскобургготски й даде гласност не от другаде, а от трибуната на Народното събрание.

Именно от там в навечерието на 60 годишнината от 9-ти септември 67 годишният Симеон призова за прошка на комунистическото минало. Това стана случайно след актуален парламентарен въпрос, поставен от Екатерина Михайлова и Иван Костов по повод награждаването на Васил Мръчков с орден “Стара планина”. Казвам “случайно”, защото, ако не беше питането Симеон нямаше да каже това, което каза. Самото питане можеше да мине преди ваканцията на парламента, когато беше депозирано или седмици след началото на есенната сесия в зависимост от програмата на НС, натрупването на други въпроси, заетоста на премиера и т.н. Липсата на всякакъв умисъл и търсене на пропаганден ефект е очевидна. Случката е автентична. Трябва да се натърти, че Сакскобургготски се изказа спонтанно. Пресичането на тази спонтанност с историческата дата е знаменателно. Доколкото прошката принадлежи на чувствата, а дата на реалността - хармонизацията между двете говори за щастие. “Духовното” се “помирява” с “материалното”, “материалното” се “легитимира” чрез “духовното”. Кавичките маркират бутафорията. Звучат камбани “Знаме на мира” и фанфари “Корона на съгласието”. Царят е щастлив с комунистите, а комунистите са доволни от царя. Те са исторически реабилитирани от него, а той политически реализиран от тях. Те го доведоха на власт, за да ги вкара той във властта. Той е тяхното алиби, а те - неговото обезпечение. Той им даде прошка, а те му дадоха собственост. Без той да полага усилия и без те да са принесли покаяние.

Преди повече от 500 години грешниците започнали да си купуват опрощение /индулгенции/ от католическата църква, а преди повече от 200 буржоазията започнала да си купува благороднически титли. Днес пролетариатът си купува невинно минало и си осигурява светло западно-европейско бъдеще, живеейки охолно в българското настояще. Лилов купи короната, а Симеон продаде съгласието.

“Короната от тръни” се превърна в “Корона от сделки”.

По телевизията пак дават “Наследството на Гулденбургови”. Последният път го излъчваха по времето на Живков. Deja vu. В смисъл, че отговорът на въпроса “Кой ще победи – парите или любовта?”, “Идеологията или преходът?”, “Благородството или историческата необходимост?”, “Името или имотите?”, “Прошката или престъплението” ни е познат. В сапунените сериали и в България побеждават и двете.

Миналото и лагерите са за монархо-фашистите, а бъдещето и европейските фондове за монархо-социалистите. Комунизмът е бил междинно звено. Диктатура на светогледа. Топла връзка, която вместо престъпно настояще ни е била налагана за бляскаво бъдеще, а сега ни се натрапва като чудесно минало. “Истината в служба на лъжата” днес е въпрос на гледна точка. На историческа необходимост. На конюнктурна целесъобразност. Симеон използва Бриго Аспарухов - Бриго Аспарухов използва Симеон. Монархията и ДС въртят общ бизнес, а на останалите предлагат помирение. Лицемерно е зависим да дава прошка на онези, от които е зависим. Без грешката да е предварително призната, а молбата за прошка формулирана. Щом Симеон ни призовава да простим на комунизма значи признава, че има за какво да му прощаваме. Щом социалистите не възразяват на призива за прошка значи признават, че има какво да се прощава.

Работата е там, че нито той, нито те някога са формулирали греховете, които днес ни приканват да опростим. Напротив. На 9-ти септември от БСП ги честват тържествено. Ще честват убийствата, народния съд, изселванията, експроприацията, национализацията, изолацията, телените заграждения по границите и цензурата на думите и мислите. Ще честват онова, от което 14 години публично се отричат и заради което преди 14 години бяха готови да убиват, уволняват, изключват и изселват. Ще празнуват под помирителното, т.е. одобрителното мълчание на царя.

В продължение на половин век той

не каза нито една дума за злото на комунизма, а днес внезапно ни призова да го опростим

В своето изследване относно паметта за комунизма и нацизма “Нещастието на века”, големият френски историк Ален Безансон е описал много точно причините за склонността към преждевременните опрощения на комунистическите грехове. “Обикновено прошката- казва той – се дава само тогава, когато бъде измолена от Бога и от жертвата, само тогава, когато грешката е предварително призната, а молбата – формулирана. Ако тези условия не бъдат изпълнени, а прошката се даде едностранно, има всички шансове тя да се окаже невалидна и да се превърне в още един грях. Твърде лесната прошка може да произтича от морално високомерие, което си играе със справедливостта, доколкото дадена личност просто се опива от величието на душата си. Тя може и да е резултат на чиста леност и нежелание да се видят фактите или пък от липса на смелост пред изискванията на справедливостта. Или пък от нежелание да осъзнаеш активното или пасивното си съучастничество с тези, на които прощаваш, понеже едновременно с това даваш и на себе си опрощение на греховете без изповед. По този повод не се вижда подготовка за никаква публична церемония на покаяние”*.

Който и от посочените мотиви да изберем няма да сбъркаме. Царят ги е усвоил всичките. В това отношение е изключително схватлив.

Трябва да му се признае и известен стил – опрощава греховете с лекотата, с която си връща имотите. Управлява с безотговорността и нехайството, с което на млади години вместо да учи се е забавлявал по кориди и танцови забави в Мадрид / според свидетелството на възпитателя му Стефан Попов/. Докато е водил светски живот там, тук са пращали на лагери “монархо-фашистите” и “буржоазията”.

Днес раздава прошките, а Първанов ордените.

Не само им прощават, но и ги награждават. Прошката всъщност е награда. Това е интимната мисъл на Симеон за престъпленията на комунистическото минало. Част от което се оказа самият той.

Анонимен95
Вече 15 години българинът се пита идиоти ли го управляват или само му се привижда. Пита се, защото през предишните 45 години всичко беше ясно. Управляваха ни престъпни идиоти. Лошото е, че и сега нашенецът не може да получи нормален отговор на въпросите си. А не може, защото така е много по-удобно за всички седнали на държавната софра. Големият проблем е, че управляващите предпочитат да се правят на глупаци, защото зад маската на глупостта истинските цели и намерения остават в сянка. Не слагам всички под общ знаменател. От визираните 15 г. т. нар. българска десница е упрявлявала десет месеца при правителството на Филип Димитров и 4 години при Иван Костов. Останалото време мина под диктата на посткомунистическата БСП и нейните креатури. Така се стигна до момента, в който проформа дясното правителство на Симеон Сакскобургготски, при завършени преговори за членство на България в ЕС, е на път да се препъне на финалната права. Ако беше от глупост или некадърност – иди-дойди. Но не е.

Какво иска Европа

Ще го кажа направо. Иска да спрем да се правим на маймуни или по-точно казано, да спрем да ги правим тях на маймуни. Тарикатлъците явно не минават. Целият преговорен процес мина при едно безкрайно назландисване на българските власти и институции. В крайна сметка, всичко, което поискаха от Брюксел беше изпълнено, но след дълго протакане, самооправдаване, че сме изрядни и всякакви други фокуси, които балканският мозък може да роди в защита на андрешковската си изгода. Сега картите са поставени на масата. Нещата бяха наречени с истинските им имена. По същия начин, по който репортерите на БиБиСи разобличиха Иван Славков, експертите на ЕС притиснаха българските управници за нещо, което е очевадно – липсата на желание и действия за справяне с корупцията и останалата престъпност. България е в ръцете на мафията и това е факт, който не може да бъде повече прикриван. Европа иска от нас да сторим същото, което се случи в Италия преди 30 години. Европа не иска излишни проблеми, тя е готова да помогне, ако види искрен стремеж те да бъдат решени тук, от самите нас. В противен случай – сбогом Гергино. Защото самите ние ще имаме многократно по-голяма изгода от членството в елитния клуб, отколкото членовете на клуба от нас. Това трябва да бъде априорно ясно и да няма място за спекулации.

Защо ни правят на маймуни

Защото става дума за много, ама за страшно много пари. При управлението на Кобурга сенчестите групировки в България получиха нова легитимност. Илия Павлов и повечето кръстници от началото на прехода отдавна са част от миналото. Днешните босове седят на една маса с управляващите и диктуват в голяма степен дневния ред на парламента. Припомням, че първият закон, приет от това Народно събрание, беше за хазарта. Не за образованието, не за здравеопазването, а за хазарта. Точно по тази причина и в момента най-необходимите проекти не стигат изобщо до пленарната зала, а онези, които получават публичност, са така осакатени, че по-добре да ги няма.

Сега властимащите са в паника. Не стига, че в оценката на ЕС чуха собствената си присъда, ами се оказа, че още през декември миналата година са укрили доклад на американския Конгрес, който съдържа почти същите констатации. Но защо да го обявяват, след като всеки месец, всеки ден, всеки час се измерва в пари. Те не са толкова глупави, за да не са наясно, че както валутният борд внесе ред в макроикономиката и финасовата сфера, така политическият борд, какъвто са всъщност НАТО и ЕС, ще внесе ред в съдебната система и държавното управление, неделима част от което е вътрешното министерство с всичките му прилежащи служби. И тогава ще се стигне до много неудобни въпроси и проблеми, до неизмерими загуби на незаконни печалби. От сега мога да се обзаложа, че както преди няколко години поточните линии за компактдискове заминаха за чужбина, а покрай тях няколко души за “рая”, този път зад граница ще се озоват баш босовете на мафията, барабар с антуража си. И бъдете сигурни – посоката няма да е на Запад, защото дори в Македония и Сърбия предстоят промени, които превръщат всеки престой в гастрол, а не в място за векуване.

Ще успеем ли да се справим сами

Не. Не е и нужно. Самият Европейски съюз е рожба на колосално усилие. Излишно е да припомням, че той се роди от пепелищата на две световни войни и от жаждата на хората да живеят в мир и просперитет. И България не е черна овца. Нейните проблеми, в различни периоди от развититето си, са имали почти всички държави от стария континент. С времето са намерили начин да ги преодолеят. Не им е било леко, но постепенно са намерили решение. Затова, като диагностицират собствените ни болежки, го правят с мек, дипломатичен тон. Повдигат градуса само когато срещат прословутия инат на политиците ни. Така трябва да се тълкува оценката на експерта Брайън Дейвис и на нея в никакъв случай не трябва да се реагира подобно на министрите Петканов и Станков. Ефтино и погрешно е. Крехката желязна лейди на правителството Меглена Кунева в прав текст заяви, че пожеланията на ЕС всъщност са заповеди, които трябва да бъдат изпълнени, при това незабавно. Няма по-добро нещо за нас, българите, от подобни заповеди. Те са добронамерени. И бъдете сигурни, че точно хората, които сега панически носят от девет дерета вода, да погасят скандала, имат интерес истината отново да се потули. Неслучайно уважаваният политолог Иван Кръстев апелира за натиск отдолу. Така, както стана в Сърбия след убиството на Джинджич, когато след безпрецедентното излизане на гражданството по улиците най-големите босове на мафията бяха озаптени. Вече не е необходимо тук да се случват подобни неща.

Но една пословица задължително трябва да бъде припомнена: Бог помага, ама в кошара не вкарва. За България ЕС би трябвало да е нещо повече от кошара. И ние да не се държим като овце пред вълците, които вият наоколо. От безсилие вият. И от чувството за обреченост.

Анонимен96
Възмездието

Проф. Енчо МУТАФОВ

В гражданските си текстове аз се оказах старомоден и държа да бъда такъв. Онова, което напиша, обикновено е ориентирано към въпроси, към които институциите и героите на новото време проявяват безразличие. Това безразличие бе много старателно отгледано – една част от новите герои го внушава, друга го осъществява и го предава на обществото.

Тези въпроси са част от зловещ сценарий на КГБ за много неща. Главните са:

- да не се изпусне България от руската имперска орбита;

- да се присвоят парите и колективистичният комунист да се превърне в индивидуалистичен капиталист;

- демократизацията да се спъне от подставени опозиционни лица във всички нейни звена, организации, съюзи, вестници, партии – от бивши комунисти, ченгета и пр., които да пречат на всяко дирене на отговорност на комунистите. Големият процент от хората в СДС бяха такива.

Страшно много средства и хора с превити гърбове бяха впрегнати в тази свръхзадача: да не им се търси отговорност, да не изпитат историческото възмездие. Точка първа от тази задача е да не се отварят страници от миналото. Да не се говори за престъпленията на комунистите и тайните служби, да се блокира всяка истина за досиетата. “Опозиционният лидер” и “син президент” Жельо Желев бе находчиво нарочен за такава роля. За власт той бе готов на всичко. Ще те изберем, казаха му, но едно от условията ще бъде да сложиш наш човек за вицепрезидент. Желев сложи такъв, който да унищожи злепоставящата архива.

Ако някой продължава да говори за минало и за възмездие, героите на новото време правят всичко възможно да го маргинализират и после да внушат това на цялото общество. Внушават го чрез преименуваните си комунистически вестници, TV и радиоканали, чрез продажните си “народни” представители и министри.

Аз съм един от хората, които държат най-напред да се огледаме добре назад. Какво ще смятат за мен комунистическите негодници е въпрос, който стои на последно място в съзнанието ми. Дълбоко съм убеден в едно: ако извършените в близкото ни минало погроми срещу нацията, народа и частния човек останат покрити и невъзмездени, напред не може да се направи нито крачка.

Огледаме ли се добре назад, ще ни среща на всяка крачка озъбеното лице на една сталинистка действителност, създадена от най-верния сателит на северната мечка.

Минаха петнайсет години – за възмездие се говореше само спорадично, никой не го е подирил. Днес нито се говори, нито се действа – всяка подобна енергия е умъртвена. Неотстъпно се извършва рекомунизация. Сталинистката БКП необезпокоявано предаде на “реформираната” БСП всичките си притежания, не само парите. Не само че не е пипнат с пръст нито един комунистически престъпник, но дори не можаха да ги заставят да се извинят на народа за най-драстичните им престъпления – за взривяването на черквата през 1925 г., за лагерите, за опустошаването на селото с безумните миграции… – да не изброявам неизброимите им мръсотии.

Не е възмезден нито един комунистически престъпник? Не, вече един е възмезден.

Направи го не българското общество, нито съдът, нито пихтиестата медийна мрежа. Направи го английска телевизия, възмезденият, посоченият с пръст е недосегаемият Живков зет. Пак старата и прастара българска картина – някой друг да ни свърши работата. Свърши я кой? Същата институция, където работеше писателят Георги Марков, убит от тъста на забогателия глезльо. Свърши я по начин, който е истинска подигравка с насмешливия Славков. За три минути го превърнаха в препикано мушкато. Поне физиономията му, обикновено парвенюшки самодоволна и иронична, изглеждаше така. Прав е народът ни: всеки бати си има своя бати. Комичното ни Бате – също.

По случая Славков-ВВС прочетох с истинско удоволствие статия на обичания от мен журналист Явор Дачков. Добрите ми чувства се дължат на това, че той е повече от журналист. Той е един от малкото граждани в публичния ни свят и статията му “България Между Татето и Батето” (”Седем”, бр. 32) го показа. Според Дачков българският преход започна с оглупялата физиономия на Живков, изненадан от десетоноемврийския преврат и завърши с оглупялата физиономия на Славков, изненадан от телевизия ВВС. Ударът по Славков е удар по всички Батета на техните равнища – по Слави Трифонов, по чалгата, по Кеворкян, по Тошо Тошев, по Доган, по Бойко Борисов, по комунизма, по мутантите на комунизма, по журналистите, по мутрите и тяхната архитектура, по мръсотията, по каращите с бясна скорост в насрещното движение… По всички, за които някогашният девиз “Ние сме на всеки километър” днес е “Ние сме на всяка честота”. Батето умря за три минути – кой ти очакваше, като знаехме как е окопан, очадърен и зазидан. След Бриго Аспарухов (не знам впрочем защо бъркат името на този момък. Той се казва Бригадир, със същия успех можеше да се казва и Партсекретар и сега щяхме гальовно да му казваме Партсеки) това е още един знак, че България се интегрира в цивилизования свят.

Приповдигнатото отношение на г-н Дачков се събира в онази точка, която ме интересува – възмездието. Кадрите със Славков по ВВС бяха нещо като митинг, като хепънинг на изобличението. Големият български срам бе и голямото българско възмездие, обобщава авторът.

Лошото е това, че възмездието ни бе дарено. Както много неща сме искали да ни дарят отнякъде, включително свобода. Не знам дали такова възмездие удовлетворява хората. Ние не го получихме от нашите медии. Ако беше Иван Костов, жлъчта щеше да се лее като из ведро в скъпо платени статии и емисии, Кеворкян щеше да се държи с всеки гост с небивало настървение, за което си струваше някой да му плесне два шамара и да напусне студиото, неотразимо величествената Велева В. щеше да реди статия след статия, глупост след глупост… За такава язва в обществото ни като Живковия зет и Самаранчов довереник някой да е обелил дума?

Като го няма туй, възхищение предизвика стореното от ВВС. Оказа се, че Славков не е толкова недосегаем и че може да бъде натикан в кьошето. Само че за целта трябва да действа журналистика не с днешните й хилави качества, за целта трябва да се отдръпнат чадърите над него, за целта трябва съдебна система не като тази, която не е пипнала с пръстче някой престъпник.

Старо правило е: ненаказаното зло е два пъти по-голямо зло. Невъзмездените престъпления удвояват енергията си. Димитър Иванов не може вече да ме привиква в една стаичка на “Солунска” и да ме притискат в шестчасов разговор да им служа. Но същият началник на политическата полиция, комуто никой не потърси отговорност за отровените съдби на толкова интелигенти, днес е прибрал моите и твоите пари и с тях върти едър бизнес. Как му ги дадоха, с куфарче ли, по друг начин ли – това са нашите пари.

Давам прост пример. По-сложните, по-едрите са ужасяващи.Те спокойно могат да се наредят в дълъг списък, да се види ролята на съответните лица в комунистическите престъпления и днешното им екстремно забогатяване – на тях и на синчетата и дъщеричките. Започнете списъка с Велчеви и няма да сбъркате. Ако се намери някой да направи този списък с подробни данни за деяния, роли и пари, той може да го предложи на “Труд” за публикация в няколко броя.

В “Труд”? Вие чувате ли се какво говорите?

Ето я нишката на проблема. Не само че нямаше кой да осъществи така очакваното възмездие – нито политически, нито съдебно, нито медийно. Но и от ден на ден то ставаше все по-невъзможно. Лапите им са навсякъде, пътищата за истината са затворени. Какво ти възмездие?…

И като последна брънка от тази верига идва внушената на безличното ни общество досада от всеки, който повдигне този първостепенен за бъдещето на България въпрос. Обществото ни умишлено бе изтощено от празни битки и нулеви резултати. При тази апатия всяко връщане към лагери, досиета, избити първенци на нацията, размазана интелигенция, съсипано село и пр., и пр. може да извика само безразличие, а кой знае дали не и злостни реакции.

Ето, в такова мрачно поле вирее моята старомодност. Но работата на интелектуалеца е именно в това – да работи за гражданския проблем, дори и когато са затворени всички пътища пред него.

Нишките на днешната българска драма водят все към невъзмездените комунистически престъпления.

Не може днес да имаме индустрия, след като сталинисткият режим я превърна в оръдие и оръжие на съветските домогвания по света.

Не може днес да има развито селско стопанство след уродливата колективизация, прогонила хората от селата. В страните, които не допуснаха масова колективизация, селото днес бързо се възмогна. Хвърлете поглед към нивите на Унгария, Чехия, Сърбия и после към българските ниви. Изводът не ми го казвайте, аз го знам. Знам и причините.

(В страни, където хората искат пълно възмездие за престъплението комунизъм, вършат дори неща, които могат да предизвикат обществен спор. В жаждата си за възмездие срещу болшевишките окупатори в Естония решават да вдигнат паметник на свои сънародници, участвали на страната на германските войски. Въпросът предизвика спорове, като всяка страна има достатъчно аргументи. Но по-важното, онова, което ме вълнува, е, че в нацията има гражданска енергия за възмездие. У нас обратно. Вместо спорния естонски паметник у нас се търпи това безобразие с болшевишкия автомат в най-високата точка на столицата. Търпи се дори при решение на столичното кметство.)

Не може да превиваш врата на интелигенцията с гадости като социалистически реализъм и да очакваш днес силна литература и изкуство. Само свободата да напишеш каквото поискаш, не стига. Нужно е вратът ти да не е бил превиван, свободната ти участ на интелектуалец да не е ограбена, пътуванията на Запад да ги осъществяваш не на петдесет, а на двайсет години. След комунистическите издевателства над интелигеницята днес в културата ни се шири истинска мисловна пустиня. След социалистическия реализъм, в който селяндурът Живков и дъщеря му бяха как ли не възхвалявани, днес естествено дойде псалмопевецът, който възхвали Симеон и стана министър. Културата ни прилича на полето – повече от две трети келеме, пущинак, отдавна незасаждано. Хората са нефелни за това, нямат желание за това.

Не може университетите да са били пълни с верни комунистически кадри без никакви качества и днес да не срещаш там пак същата пустош, каквато се настани в изкуствата. След като не сме разкрили облика на онези преподаватели и техните учебници, днес незрели умове ще стават бързо-бързо професори на 35 години, учебници ще пишат случайни хора или преподаватели с изкривени представи за предмета.

Да се възмездят определени престъпления означава да се освободи обществото от тях. Възмездието е почистване на авгиеви обори. Аз скицирах накратко връзката между комунистическите погроми над българския свят и днешното кретане на същия свят. Престъплението, злото не се затваря в своята клетка и в своето време. То има свойството да се размножава, да кълни все нови и нови отрови. Непипнато, неизринато, престъплението, наречено комунизъм в България, продължва да ни трови.

То вече се обобщава с нова дума – посткомунизъм. Той е по-зловещ от предходника си. Отровите, които излъчва, са по-жестоки. (Коя е причината за това, ви занимах в статията си “Криминализиране с цел”). Безразлични към тях, демодирали проблема възмездие, раздразнителни вече към него, не ни остава нищо друго освен тази работа да свърши пак ВВС.

Анонимен97
Различните служби на българското Министерство на вътрешните работи и на правосъдието получават все повече и повече критики от европейските институции. Нещо повече, наскоро стана ясно, че професионалистите от МВР в пристъп на примитивен популизъм са забъркали България в международен скандал с Република Хърватия, като са публикували в Интернет и някои вестници оперативна и поверителна информация, предоставена от колегите им в Загреб. Българските граждани от своя страна дори без мониторинга на международната общност и международните скандали са наясно, че не могат да разчитат нито на българския съд, нито на българската полиция, че тези институции не се справят с функции, които по закон са тяхно призвание. Само че тези впечатления, натрупвани години наред, не се показват под формата на протест или недоволство. Нещо повече, рейтингът на Бойко Борисов, който очевадно се провали в битката с организираната престъпност, доколкото такава битка изобщо се води от ръководството на МВР, все още се къпе в народната и медийната любов.

Така се получи, защото професионалната немощ (или съзнателното нежелание) се прикриват от карнавала, обсебил българския живот. Понеже МВР няма с какво да се похвали нито на европейските си колеги, нито на българския народ на помощ идват грижливо скроените и шарено оцветените медийни маски, подплатени с много малко честност и най-вероятно с много пари.

Въпреки че България с всеки изминат месец започва все повече и повече да прилича на държава, в която управлява не правителството, а няколко групи, обединени от икономически интереси, и в която правосъдието се раздава не от съда, а от улични престрелки, журналисти, интелектуалци и всякакви други умници не се отказват да се престарават в изковаването на героичната маска на всемогъщия и вездесъщия генерал.

В реалния живот г-н Борисов не е нищо повече от един бивш бодигард и пожарникар, стигнал до високите етажи на МВР след един куп съмнителни участия в още по-съмнителни фондове и групировки. В политически план неговите заслуги се изчерпват с акции, чиято единствена разлика от подобни акции на министерството в предишни години е тяхната показност и медийното преиграване на ръководителите им. От друга страна обаче, също толкова показни бяха и голяма част от убийствата, извършени през последните години. Дори без да се задълбочава в статистики, всеки човек, който живее в България, си дава ясна сметка, че от 1989 г. тази страна не помни толкова много и толкова нагли престрелки и взривове, чиито извършители няма никакви изгледи да бъдат разкрити. Да не говорим за напълно безпринципното и безхаберното поведение на генерал Борисов по време на кризата с българските заложници. Станимир Илчев, председател на парламентарната група на НДСВ, откровено се опита да обясни невероятния гаф с пътуването на полицейския началник до Турция с “нестандартна политическа кариера на г-н Борисов”. И беше изключително прав. Кариерите на много хора тук са екстравагантно нестандартни и поради тази причина провалите им са толкова осезателни, макар и маскирани от нестандартността на карнавалното начало, станало част от всички равнища на българския живот.

Впрочем карнавалът не само скрива провалите, той анулира възможността да се задават въпроси. Като например на базата на какви качества и с чия помощ господата Борисов и Петканов бяха назначени на постовете си. И също така дали слабостта на българската полиция е следствие само на некомпетентност или става въпрос за съзнателно бездействие, може би добре платено. Не може да не буди подозрение назначението на съпругата на генерал Борисов на скандално висок пост в Си Банк – най-вероятно не поради банкерските таланти на Цветелина Бориславова, напълно неизвестни на българската общественост. Само че жадните за правда и почтеност български журналисти отдават по-голямо значение на това какво е казал Костов в някакво интервю, отколкото на тези въпроси. Те, въпросите, просто не съществуват за българите. Карнавалът ги замества.

А когато дори карнавалът е безсилен да прикрие кръвта по софийските улици и заведения, на помощ идват стари като прехода кадесарски оправдания: “Демокрацията е виновна за престъпността, преди толкова спокойно живяхме” или “По-рано милицията беше толкова стабилна, а сега никаква я няма”. Само че и двете твърдения са неверни. Те са опит да прикрият безсилие и да обезсмислят реформата в МВР. Истината е, че именно реформите в полицията, а не карнавалът, популизмът и въздишките по комунизъм и силна ръка ще бъдат от полза за справянето с организираната престъпност. Реформи, отлагани и отлагани с години, извършвани половинчато или изобщо не извършвани. Само че преди разговора за мащаба и детайлите на реформите трябва да се знае дали правителството изобщо иска да се бори с престъпността. И ако не съвсем, то защо.

Карнавалът дава недвусмислен отговор на този въпрос: правителството и най-вече бляскавият полицейски началник Бойко Борисов правят всичко, каквото може да бъде направено. Лошото е, че българският народ се задоволява с карнавалното обяснение. Само че престъпността не е карнавална.

Анонимен98
Кандидатите за ляво управление на страната при следващите избори свалиха картите си. Министърът на държавната администрация Димитър Калчев – член на уж опозиционната БСП (БКП) и член на министерския екип на Сакскобургготски, в интервюто си пред телевизионния канал bTV съвсем ясно посочи конфигурацията на бъдещото ляво крило – БСП (БКП), НДСВ и ДПС. Твърде възможно е такава конфигурация да се помъчи да управлява страната при следващ мандат. Нито една от трите партии няма да получи необходимото мнозинство, за да поеме сама властта. Такава възможност се дължи в най-голяма степен на разцеплението и противоречията, съществуващи в дясното политическо пространство.

При наличието на комунистически президент, работещ по наставленията на Путин, и на едно правителство, също така доминирано от комунистите, съдбата на България за един неизвестно колко дълъг период е завръщане в годините след 1944 г. Това не е случайна съдба. Тя е планирана много години преди това. Още от времето на рухването си през 1989 г. комунистите чертаят плановете за завръщане във властта. Несполучливият опит с правителството на Виденов беше една репетиция за тях, от която направиха изводите си. Неуспехът им през 1997 г. ги насочи към последната възможност – да употребят Симеон Сакскобургготски, като го пуснат в играта си. При многократните му посещения от Мадрид в Москва е проектиран планът на завръщането му в България, подпомогнат от руските тайни служби и от българската ДС, БСП и местните мафиотски структури, които финансираха операцията по завръщането му. Успехът на Симеон през 2001 г. се дължи на трудностите, които хората трябваше да поемат в преходния период, и на лъжите, с които ги омая Кобургът. Страх от нарастващата престъпност, повсеместната безотговорност и корупция са инструментите, с които днес се управлява страната. Въпреки това социологическите проучвания сочат поне за момента, че БСП(БКП) ще получи най-висок процент гласове на електората, но недостатъчен за самостоятелно управление. А за самостоятелно управление комунистите въобще не са готови, така че очертаващата се коалиция, която всъщност управлява и сега, е най-удобна за всички от лявото пространство. Въпросът за бъдещия премиерски пост при хипотезата за ляво управление е злободневната тема. Станишев се перчи, че ако комунистите спечелят най-много гласове, премиерът ще бъде от БСП(БКП), в която роля той вижда себе си. Да се случи това е малко вероятно. Старите партийци - печени болшевици, няма да поверят този пост на неопитния рокер, който може лесно да ги провали. Да издирят от архива някоя комунистическа кримка също така не върви – всички са вече достатъчно компрометирани. Очертава се възможността за разиграване на същите карти както при завръщането на Симеон – един доказал неспособността си настоящ премиер, спокойно може да си остане на поста. Като кукла на конци. Този твърде възможен вариант с недомлъвки подсказа и Калчев. Така и куклата Симеон ще бъде доволен, а още по-доволни ще бъдат кукловодите му, комунисти. Ще го пускат пред света като жертва на комунизма, а те ще изпълняват строго поръченията на Москва. И се надяват така да надхитрят Европа. Но само при предположение, че Европа е сборище на балами, а нашенци ще продължават да му вЕрват. Май е време нашенците да се събудят, да се стреснат и добре да се огледат докъде са доведени от тази, съществуваща вече комбинация.

Време е да се стресне и дясното ни политическо крило, защото утре вината за рекомунизацията на България ще падне върху него, а допуснати комунистите отново във властта, ще ни повлекат в прегръдките на Русия, която не може да се примири с нашето изплъзване от лапите й. Трябва да се мисли за разумна организация на дясното – антикомунистическо пространство. Все още има време за това, макар и немного

Анонимен99
След трескави подготовки, БСП (БКП) събра на 9-ти септември цялото си войнство с фанфари и червени знамена за да отпразнува 60-годишнината от победата си.

Преди 60 години, няколко дни преди тази дата, съветската болшевишка армия нахлу в страната, извърши окупация по всички правила на военното изкуство и даде картбланш на българските комунисти да започнат кървавия терор над българската интелигенция. Без съд 30 хиляди души бяха избити – кметове, учители, свещеници. Освен това, чрез т.н. “народен съд” бяха убити членовете на Народното събрание, в голямата си част - цветът на интелигенцията. Под техните куршуми загинаха български учени със световна известност.

Именно началото на тези събития българските комунисти, накичили се с названието социалисти, отпразнуваха на 9-ти септември тази година. За по-възрастното поколение тези събития са запаметени, но младите, родени след тази дата, почти нямат понятие за това, защото след кървавата вакханалия, в училищата в продължение на 45 години, а и до днес никой не споменаваше нищо за този период. Той трябваше да бъдат заличен в паметта на хората, а децата не трябваше да научат нищо за случилото се, освен че "партизани са слезли от планините". Репресираните тогава родители не се решаваха да ги запознават с тези страници от историята ни. Днес децата, които играят около зловещия паметник на съветския войник със шмайзер в ръка, демонстриращ наложеното в продължение на 45 години руско господство, въобще не знаят, а още по-малко се интересуват какво точно символизира този паметник.

Позволявам си да напомня за тези, познати на нас по-възрастните събития, за да просветим младежите и децата за този жесток период от българската история. Тя не трябва да се крие, както искат това комунистите. Тя трябва да се изучи, за да се реагира адекватно, още повече, че в конкретния случай историята се отнася до съвсем близкото ни минало.

Защо беше необходимо на комунистите това помпозно чествуване? Защото предстоят избори и те искат да съживят увяхналият си електорат. Не могат да предложат нищо, освен възстановяване на спомените от миналото. Два дни преди 9-ти септември, тържествено беше чествуван рождения ден на правешкия тарикат Тодор Живков с полагане на венци пред паметника му в Правец. Новоиздигнати паметници на убиеца Георги Димитров целят да събудят помътнената памет на бившите му поклонници. Това е “новата” политика на “модерната” лявя партия.

Ужасих се когато по телевизията видях кадри от чествуването на празника им.

На журналистически въпроси, изпит старец с изцъклени от злоба очи изхриптя, че би дал всичко, за да се върне времето след 9-ти септември. Допускам, че може да е един от тези които разстрелваха хора без съд. Друга дебела, грозна бабичка, вероятно партизанка, заяви с патос, че 9-ти септември бил истинският й рожден ден. Слава Богу, че такива хора са вече в безопасна възраст, но страшното е, че в такова верую те са възпитали децата си, а сега положително се мъчат да възпитат и внуците си.

Не дай Боже, социалистите–комунисти да вземат отново властта. Всичките усилия да се превърнем в модерна европейска страна ще отидат на вятъра. Отново ще станем руски сателит с всички атрибути на една тоталитарна държава, каквато и до днес е Русия. Опитите на сегашните водители на БСП да се изявяват като модерни социалисти (дори социалдемократи) са предназначени за широката невежа публика. Та нали ръководителите на тази партия са децата на Станишеви, Бокови, Пирински и още подобни на тях, виновни за 45-годишната трагедия на народа ни! Те са възпитани от родителите си само в любов към Русия и ненавист към страната, в която са родени (пардон, председателят на партията е роден в Русия от майка рускиня и е закърмен с болшевизъм). И тези юнаци претендират да управляват утре България със същия стил на управление, като този на родителите си.

Нима всичко това трябва да се допусне? Нима може да има съвременен българин, който би желал да живеят децата и внуците му в условия на комунистически режим? Отговорът може да бъде само един : НИКОГА ВЕЧЕ КОМУНИЗЪМ. Но за да се постигне това е необходима политическа просвета на тези избиратели, от които действителността е била скривана и на тези, които са били грешно възпитавани от родители-комунисти. Такава просветна дейност трябва да бъде задължение на всеки, който милее за демокрацията. Длъэжни сме да разясняваме двойнствената игра на социалистите-комунисти и тяхният нескрит стремеж за възстановяване на тоталитаризма в България.

На работа, приятели на демокрацията! Времето до изборите е кратко. Всеки трябва да действува според възможностите си, но в съответствие с конституционните права и задължения, защото ние, враговете на комунизма, сме и трябва да останем демократи, а не анархисти.

Анонимен100
Анонимен101
За бомбата срещу Костов и за мълчанието на Филип Димитров

В последното издание на “Неделя 150” в края на интервюто си с Филип Димитров водещата Лили Маринкова го подкани да коментира взрива пред дома на Иван Костов. Филип Димитров категорично отказа коментар. Той направи това с интонацията на крайно раздразнен човек, когото най-ненадейно са попитали нещо изключително нелепо. Сякаш не е нормално политик да коментира избухнала бомба пред дома на друг политик. Да не говорим, че и двамата са от десницата и двамата са бивши премиери, и двамата са дългогодишни политически съратници. Ненормалното е да няма коментар, а точно това се случи.

Този иначе незначителен епизод се нуждае от внимание. Защото в голяма степен разкрива манталитета на разслоението вдясно. Заради едното себелюбие се съсипва всичко останало. Това е основно заболяване на българските опити за изграждане на общности въобще, но в случая ни интересува именно дясното.

Дясното е усет за благородство, а лявото е стихия на завистта

У нас по български завистта доминира навсякъде. Сърцето ни се наранява от чуждия талант, от чуждата хубост, от чуждия успех…

С отказа да коментира взрива пред къщата на Костов Филип Димитров мълчаливо подкрепи тезата на Цвятко Цветков, Богомил Бонев и Кеворкян за “автоатентат с цел автореклама”. Може да не го е мислил, но прозвуча точно така – “О, моля ви, не ме карайте да коментирам бомбата пред Костов. Нямам какво да кажа”. В случаи като този, когато няма какво да кажеш, обикновено се използва някаква формула от рода на “насилието няма място в демокрацията”. Впрочем, така постъпиха повечето от политиците от основните политически сили. Взрив пред вратата на политик е сериозен повод за коментар. Мълчанието е подкрепа за онези, които са взривили бомбата. Който поне малко познава Костов, който е работил с него, пък и който отвън е следил политическото му поведение, знае, че хипотезата на Цвятко Цветков е нелепа. Тя е от арсенала на собственото му политическо въображение и поведение. Той и неговите съпартийци имат опит в постановките – помним пожара на партийния дом. Филип Димитров много добре знае това. Както и всеки нормален човек, който удържа някакъв разум в главата си. Костов не е хвърлил бомба пред къщата си. Това обаче прави нещата изключително сериозни, а отказът да се признае тяхната сериозност е най-малкото подъл по отношение на всички, които подкрепят дясното в България. Подъл е, защото обслужва една изключително пошла пропагандна теза. Тя се налага методично от няколко години и звучи така:

“Костов е крадец. Той е най-богатият човек в България. (Помните ли, че имаше такива социологически изследвания?) Костов е баща на българската мафия. При него се роди престъпността. Той има хотели на Златни пясъци, в Синеморец, в село Лозенец, в курорта Боровец… Язовир “Доспат” е на жена му. Костов има два апартамента в Манхатън. (Последното съм го чувал с ушите си от една синя госпожа тип “Венче”, която обясни, че поради тази причина е гласувала за царя). Дъщерята на Костов има верига от магазини в Италия, която е нарекла… “Булгари”. Последното също не е виц, а автентичен разказ на друга госпожа…

Не госпожа, а самият министър на финансите Велчев пусна клевета от трибуната на Народното събрание по адрес на другата дъщеря на бившия премиер Мина. Президентът Първанов така и не си направи труда да докаже думите си, че Костов е кръстник на мафията, а въпреки патологичната си омраза и публични нападки към бившия премиер главният прокурор Филчев не повдигна нито едно обвинение срещу него. В България слуховете са най-силното оръжие.

Нищо, че новата българска мафия бе създадена от комунистическия елит в самото начало на прехода. Нищо, че Костови нямат язовири, нито хотели. Нищо, че фамилията Велчеви се сдоби с няколко за последните три години. Нищо, че Симеон Сакскобургготски получи незаконно имоти за 190 МИЛИОНА долара, а и не им плаща данъците. Нищо, че Велчев се вози на яхта с контрабандисти и перачи на пари, а Филчев пътува в бизнескласа с престъпни босове за Франкфурт. Костов е виновен. Или както се изрази преди време по телевизията Едвин Сугарев : “Костов е престъпник, но не мога да го докажа”. Това изречение синтезира цялата пропагандна кампания, както и нейната абсурдност.

Днес Филип Димитров го допълни, казвайки с мълчанието си - “Костов си е сложил бомбата. И да не е той, не е чудно, че пред къщата на престъпници избухват бомби. Няма какво да се коментира тук.” Всъщност по-честно би било от тяхна страна да кажат:

“Мразя Костов, но не мога да обясня защо”

Но да не се отклоняваме.

Взривът пред дома на Костови освен за сплашване е предназначен и за обслужване на лъжата “Иван Костов е престъпник”. Повторена стотици хиляди пъти в продължение на няколко години, тя се превръща в истина. Официалният старт на кампанията започна с убитото от майка си дете преди три години и половина, последвано от митинг на таксиметрови шофьори пред парламента и огромни вестникарски заглавия “Убийци”. Продължи с най-различни публикации в пресата, простотии в “Шоуто на Слави” и откровени доноси във “Всяка неделя”. Днес шумът около привикването му в следствието заради дадено за “24 часа” политическо интервю обслужва същото внушение. То трябва да онагледи и потвърди слуховете. “Викат го на разпит, значи има нещо”. “Избухва бомба, значи има вземане-даване с подземния свят”. В съзнанието на хората той трябва да остане свързван с престъпността, за да останат истинските престъпници развързани от отговорността. Българите не обичат очевидностите. Прекалено банални са за тях. Не им подхранват въображението. Слуховете са по-надеждни от очите. Вестник “Шок” е българското БиБиСи. “И да пипна, няма да повярвам” е своеобразна българска редакция на неверието на Тома. “Костов е престъпник и това не се нуждае от доказателства. Доказателствата, че Костов не е престъпник, само доказват колко голям престъпник е той”. Горе-долу по този перверзен начин звучи

кампанията на омразата

срещу Иван Костов. Тя трябва да е шумна, дори взривно оглушителна, за да се заглушат простите отговори на простите въпроси. Ако Костов е с престъпниците, защо не кара втори мандат? Нямаше нищо по-лесно от това да се даде на всекиго по нещо, както днес това прави царят, за да бъдат всички доволни. И радетелите за повече бизнес в политиката като Васил Божков и Илия Павлов, и привържениците на политиката като бизнес от рода на Доган щяха да са щастливи. ОДС в коалиция с КДС, ДПС, СИК, ВИС и “Мултигруп” – пълно мнозинство в парламента и медиите. Тошко Тошев, Слави Трифонов и Кеворкян щяха да клакьорстват на Костов, Кънчо Стойчев и Андрей Райчев да му дават 98% одобрение, а Бонев, Бисеров, Бакърджиев, Цонев и Софиянски все още щяха да са “силният отбор на Командира”. Любен Гоцев щеше да го съветва, както днес съветва царя, и работата щеше да спи. До и след приемането ни в ЕС.

Самият цар и до днес щеше да си стои в Мадрид, а от България вместо имоти да получава единствено саморъчно шити ковьорчета с мили посвещения: “На Негово Величество от времето, когато навършихте четири годинки”.

Костов не влезе в тази схема и го удариха

Изкараха го убиец на деца и крадец, само и само за да стои далеч от политиката и да си мълчи. Пропагандата не го спря - затова гръмна и бомбата. А ако един взрив заради произнесени думи не може да предизвика коментар (при това от хора с претенции към словото и към дясното), то за какво да говорим изобщо.

Анонимен102
Както се очакваше, тъй и стана. Комунистите се екзалтираха в оргиастичен деветосептемврийски шабаш, като затъмниха деня и общо взето откраднаха сценария на черната холивудска комедия “От здрач до зори”. Стефан Данаилов от актьор май отново се превърна в майор, а Андрей Пантев зацикли за ден от историк в ляв идеолог циклотимик. Отново по телевизионни канали и радиостанции ни се наложи да чуем и видим станалите вече традиционни за тоя празник “старец на ръба на гроба” и “живабилна бабичка с вид на активна туристка с разчорлен кок”, които полагат цветя, спомнят си спомени (за времето, когато навярно са били щастливи убийци) и заявяват вярност към заветите.

Така е, с времето девети септември наистина се беше попилял в някакви гробищно-поминални поместни култове, не къв фалшив митраизъм на път да изчезне беше станал той, не къв джулай морнинг за опърдели гащи старци, които се слунят като глуи кучки край препикани съветски паметници тук-таме, така си беше и недей, лелче, да се сърдиш...

Тая година обаче т. нар. БСП взе, че отново припозна празника и работата, която, както твърдеше и известното заглавие, бе преминала от триумф към трагедия, взе да дири обратен ход – от трагедия към триумф. Е, те в такива случаи дори и според Маркс, който цитира Хегел, при това в самото начало на “18 брюмер на Луи Бонапарт”, се улита безвъпросно в комедията. Нали, бе Пантев?...

Всичко това навярно бе направено с благородна медицинска цел. Съзерцавайки своето златно просъветско минало, комунистите, тия исторически болни хора, да успеят някак чрез интерпретация на сънищата си, да свържат своето минало с новата реалност на едно налагащо им се от немай къде проевропейско бъдеще. Никой не спори, политическата шизофрения на комунистите е тежко ментално страдание, което изисква лечение. Как обаче с вечерно “иху-аху” в първа зала на НДК и със сутрешно полагане на венци в подножията на – казахме вече – препикани паметници тая лудост ще се оправи аз не знам. Ами ако се обостри? Ако всички, както сте си там вкупом вземете та вампирясате? Ако, да речем, водевилният Станишев изведнъж рипне назад и рече: “Другари, стига търпяхме! Да живей татко, да последваме идеалите!...”; или пък ако актьорът Данаилов повярва (чрез вампирясване, както си е в холивудския филм, дето също играят популярни актьори, па я как вампирясаха!) във филмовия майор... Ще стане бая постмодерно, да знаете. Но, разбира се, това са глупости! Става въпрос за фарс, за комедия. Нали, бе Пантев?

Няма връщане назад и неокомунизмът днес има нещо друго предвид. След като държа четиресет и пет години българите под робство и след като най-накрая за изпроводяк трупна на гърбовете на наследниците им до трето коляно окраден от самия него външен дълг, днес комунизмът под формата на нео-такъв иде да заяви, че всичко това е било сторено в името на европейския път на България. Нещо повече, България била свърнала по този път именно на девети септември 1944 година. После била вървяла по него около 45 години, после се била отклонила за известно време, но ето как сега, с възкресението на празника, тя (България, де) намира отново истинската си европейска ориентация.

Макар и случайно, аз успях да чуя по държавната радиостанция едно словесно адажио от Стефан Данаилов, където той с усърдието на гузната съвест се размаза да хвали Симеончо Изгонения (днес това е кекавият отвсякъде Симеон мошеника), който бил голям политик, защото на поканата на Данаилов да честват заедно девети септември някогашното изгонено царче било отвърнало с “Не”, но любезно, изречено с ужасен детски гласец “Не”. В писмото ужасеното царче предлагало да попразнуват заедно девети май... Така червената груба, но честна мъжественост от типа: “ Извинявай, че те убихме, но гледай да не се повтори!” и инфантилната, щото запряна още на детска възраст, монархичност на Симеончо, изглежда, са се помирили и са си простили. Просто да им е! Но лудниците много празни, ето това е притеснителното. И непростимото.

Нали бе, Пантев?

Анонимен103
Eisblock Скоро открих една моя спонтанна карикатура от началото на т.н. "Преход". Казва се:

МЕТАМОРФОЗА

Анонимен105
Ние живяхме в една държава, в която хората не притежаваха нищо от нея. Не притежаваха произведеното в нея, не притежаваха натрупаното в нея, не притежаваха инвестираното от нея. Тази държава след 1989 г. спря да съществува, протекоха трескави месеци, измина година, две години и ето, напоявиха се отначало хора, не особено много, хора, които вече имаха банки - банката на Моллов, Първа частна банка. Имаха социологически агенции, българският на , представляваха делът на частния капитал, прословутият Илия Павлов и т. н. След тези не много хора се явиха и изведнъж направо нароиха, надойдоха, натрупаха се, други, които вече притежаваха линия за производство на кроасани, фирми за внос и производство на джетове и т.н. и т.н. По улиците вече закрачиха онези странни антропологични типове с вид на бивши спортисти, пристегнати не много ловко в строги костюми, усмихващи се без смях и гледащи пронизително и без милосърдие. Всичко това обаче вече бе, когато го забелязахме. Държавата вече бе придобита от тези люде, вече бе престанала да не е притежание на никого в нея. Вече бе престанала да е, както твърде гнусно се изразяваха, баница, държана от ръцете на дългогодишните й властници. Тази баница вече бе нарязана и парчетата от нея, по-големи и по-малки, неподозирано пък по какви и по кого прокарани по кората й разделителни линии, бяха нарязани и се намираха в чаниите на хора, чиито имена вече бяха станали известни. Не че всички тези неща бяха станали твърде бързо. Не, ние бяхме закъсняли да ги забележим, да ги видим. При това не с безволно регистриращите очи на онзи, чието съзнание е оттеглено в дрямката си, а да ги видим с погледа на хора, които виждайки, виждат и името на нещото. Които изричат и наричат ставащото покрай с тях и покрай тях. Ето защо ние бяхме пропуснали да зададем и въпросите, които трябваше да зададем. Кой е Моллов, който изведнъж проима банка? Как социологът Андрей Райчев придоби българския “Галъп”? Нали Илия Павлов не е бил човек, който през изминалите десетилетия, след като е излязал от училище е лъснал една ябълка, продал я е, купил с парите две, тях пък е продал за четири, и тъй нататък, докато стане българският Рокфелер. Ние казвам, бяхме закъсняли да се явим на сцената на собствения си живот. Ние бяхме пропуснали да го виждаме, бяхме пропуснали, докато той става, да го наричаме, да го изказваме пред собственото си съзнание, така че като го имаме във всеки един момент в слово, да можем и да реагираме на имената му. Вместо това бяхме позволили на сцената на живота да се инсталират безлични общи места, които да говорят нашия живот, да изговарят нас самите и живота ни. Когато ние промучавахме през сън, “Абе, кой е тоя Илия Павлов, когато ние живеем все по-зле и по-зле икономически?”, на нас ни се отговаряше с общото място: “Нима вие сте против богатите хора просто защото са богати, не сте ли вие комунисти тогава? Нима в пазарното общество едни са богати, а други -не чак дотам?” Или пък, когато ние измънквахме: “Добре, де, този пък, който довчера бе главен асистент, без защитен докторат, откъде днес прави цяла телевизия?” , ни се отговаряше: “Ако позволим всяка инициатива да се поставя под подозрение, няма ли вечно да си останем на прага на пазарността?” и т.н. и т.н. Още по-лошо, когато в редки мигове ние се опитвахме да отворим уста и сепнали се от съня си да кажем, че май бе имало комунизъм, за който бяхме чули, че бил престъпен режим, веднага се намираше някой исторически глас да каже, че хората не желаят да живеят със вечното ровене в миналото, а искат реални икономически промени днес. Колко страшна хипнотична сила имаха думите некомфронтационно осъден реваншистки модел и т.н. И ние млъквахме. И даже някои клатеха глави: да, картата с черепите беше пропаганден гаф.” , “Хората гладуват за позитивни послания, а не за негативни” и т.н. В резултат на този отказ, на това смрънкване и смлъкване на думите, един ден ние се намерихме пропуснали момента да се разделим с миналото си и то вече го нямаше, за да му потърсим сметка. Ние отворихме очи и на сцената на живота вече царуваше Илия Павлов, а ние имахме своите жълти вестници и своето безгласие пред техните страници…
Анонимен106
От всички добродетели най-липсващата у нас е мъдростта. Тя не е хитрост, ум, благоразумение, ерудитство, а тяхна квинтесенция, чрез която животът най-задълбочено и ползотворно се осмисля. Колкото да се самопревъзнасяме и венцеславим като многовековна нация, едва ли сме толкова мъдри, след като отново сме на дъното с нашия хаос, мизерия и безперспективност. Отричайки основателно чудовищната несправедливост и неравенство на социализма, българодемокрацията е на път да ги надмине. В миналото нямаше такава бездна между бедни-богати, нямаше толкова болни, гладни и бедни както сега; нямаше вилнеещи бандити, наркотрафиканти; нямаше поголовен страх, сковаващ хората денем и особено нощем; нямаше толкова и такива кражби; нямаше толкова самозабравили се и безотговорни политици, министри, депутати; нямаше азисовци, мишошамаровци, вулгарни чалгаджии и преуспяващи простаци; нямаше толкова алчни лекари и здраворазрушаващи елементи с медицинско образование; нямаше толкова просяци, ровещи контейнерите; нямаше толкова бедстващи учени, интелектуалци и артисти, въобще представители на духовната култура, от която уж сме имали огромна нужда; нямаше и толкова голяма, чудовищна корупция...

Защо тогава недоумявате пред носталгичните настроения на масите за времето на Тато, гледащи апатично на поредния мираж, наречен Европейски съюз? Едва не ослепяхме от взиране в прословутите "сияйни върхове" на комунизма, за да повярваме в чудодейните перспективи с приемането ни в ЕС. Некадърността на нашите управници винаги се озърта за помощ в могъщи външни фактори и сили, които да ни спасят и облагодетелстват.

Българинът винаги е бил лишен от настоящето като положителна екзистенция. Все нещо се прави, обсъжда, отрича, поправя, допълва, подменя, заменя, променя, а вместо подобрение, щастлив живот - оскъдица, недоимък, ограничения, животуване ден за ден. Всичко е толкова нищожно, жалко, непредставимо за мисленето и въображението на хората от Запад. В момента се води схватка за размера на минималната заплата: Да бъде или не 150 лева! Чувате ли, господа европейци, става дума за 75 евро или дневно по 2, 50 евро!

Отдавна информационното лого на БНТ "По света и у нас" е повод за подигравки. Защото едно е по света, съвсем друго у нас. Ако нямаше такава фрапираща разлика, младежите нямаше да бягат натам, а щяха да работят и се плодят за благото на... родината! Впрочем, какво остана от това изконно, сакрално понятие, в чието име се кълняха, бориха се, умираха стотици, хиляди, милиони българи?! Експлоатират го вманиачени националисти, малцина все още вярващи патриоти и поети от старите поколения. За младите с глобалистко мислене и космополитна нагласа родината е абстрактно понятие. Както по същество и за повечето политици - нещо като смокинов лист за прикриване на тяхното продажничество и хищническо разоряване на страната.

В едно предаване по радиото водещата постави въпроса има ли кой да каже цялата истина за сегашното ни положение, за проблемите, свързани с предстоящото ни влизане в ЕС? С други думи, търси се някой месия, духовен водач, спасител, след като цялата политическа класа е все повече ненавиждана от вечно лъгания народ. Интересен отговор прочетохме преди няколко месеца в изказване на българския художник Николай Панайотов, живеещ във Франция: "Имаме слабост към некадърните управители". Блестящ пример бе кариерата на Георги Петров (Тъпото), а в момента гвардията некадърници се оглавява от Абрашев и Валентин Церовски. Бившият професор от АОНСУ, ортодоксален марксист и партиен активист Петко Ганчев се гласи за посланик в Бенелюкс или в Беларус! Христина Петрова, съпруга на Гошо Тъпото, замина посланик в Казахстан. Накъдето и да се обърнеш, все по-натрапчиво ни обгръщат отново виненочервените облаци на тоталитаризма. Да не говорим за т.нар. реживковизация, когато синове и дъщери на червената номенклатура заместват своите родители. "Недоволстваме, че "фигурите на априлското поколение" продължават да са навсякъде" - пише Николай Панайотов. "Нищо учудващо - те имат най-добрия талант да работят с всяка власт. Те са вече в кабинета й още преди тя да е дошла. Умеят и да го напуснат, когато тя се разклати... и да прегърнат следващата. Моето поколение продължава да стои в дисидентска дистанцираност. Мърморещо, то предимно наблюдава. Така беше преди, така е и сега. Не участва, не иска да се цапа".

Българодивокрацията е факт. Тя подготвя почвата за червената реставрация, когато отново над главите ни ще се вее знамето, червеното.

Анонимен107

Агент Димитър- Знатен Агент провокатор

Анонимен108
Стопанката на най-новия партиен дом Весела Драганова миналата седмица дойде в парламента с розово жакетче и обувки. Бонбоненият цвят отлично откроява формите й. Той обаче не озарява само затворените пространства в Народното събрание. Фасада в розовата гама, подобно на дисонанс, руши отскоро сивата хармония, която властваше над столичния булевард “Мария-Луиза”. Нежният й колорит съвсем естествено се слива с червените фенери на отсрещния китайски ресторант и навъртащите се наоколо по здрач дръзки хубавици. Минувачите с по-развинтено въображение обаче веднага трябва да си избият от главите всякакви неприлични мисли. Защото това не е никакъв бардак, а централата на управляващата Партия на българските жени.

Весела Драганова изтегли кредит и си купи партиен дом за 780 хил. евро. Тази новина обходи първите страници на вестниците и все още се задържа в тях. След като не можа да се уреди със сериозен управленски пост и загуби битката за държавната издръжка на НДСВ, председателката на българските жени най-после получи своите няколко минути слава. Заради сделката с партийната си централа Весела Драганова бе въздигната от журналистите в

първата парламентарна дама с нюх

към имотните дела. Мандатоносителката обаче не е никакъв пионер. Тя е само прилежна ученичка на по-опитната си колежка Емилия Масларова...

Краят на 90-те:

Минали са десет години от началото на прехода. Барикадите, окупацията на сгради и уличните бунтове са зад гърба ни. Те са заклеймени от наследниците на комунистическата партия. Въпреки това крайните лостове на демокрацията се превръщат в любим похват на левите, когато им припари под краката.

...В първите години от свободата Емилия Масларова се шири в аристократичния дом на народен враг. Тя е лидер на Демократичния съюз на жените, благодарение на БСП е вкарала пет свои активистки в парламента и по закон й се полага партиен дом. Настаняват я в центъра на София - на “Патриарха” - в къщата на Добри Божилов. Истинският собственик на имота отдавна е осъден на смърт от т. нар. народен съд заради миналото си – той е първият управител на Централната банка, а също бивш министър-председател и министър на финансите. След като конфискуват дома му през 40-те, в него се разполага Движението на българските жени на Елена Лагадинова, а след нея идва Емилия Масларова.

Вдовицата и синът Божилови, естествено, са били изселени и дълги години мизерстват по провинцията. В края на 1992 наследниците най-после успяват да си върнат бащината къща... на книга. Защото Емилия Масларова е пуснала дълбоки корени в къщата им и от

всекидневното оглеждане в кристалното огледало

- една от малкото неразграбени вещи на фамилията - си е повярвала, че именно тя е господарката на този аристократичен дом. Напук на класовата омраза и презрението към буржоазията, на които я е научила партията. Заради упорството на женската лидерка собствениците повеждат безкрайни съдебни дела. Те ще заплатят с още много скъсани нерви и пропилени години, преди да я изгонят. Междувременно Емилия Масларова, обвита в джувки и къдрици, се вдига до Ботевград, където тогава живеят Божилови. Поднася на наследниците китка и мартеници и с широка усмивка ги уверява, че са извадили късмет, защото домът им е в грижовни женски ръце. След което се окопава за цяло десетилетие в чуждия имот.

Емилия Масларова е извадена от дома на Божилови с намесата на съдия–изпълнител. Телевизионни камери увековечават масивното й тяло, което се е запънало на входната врата, за да попречи на хамалите да изнесат вещите на женската организация. Депутатският й имунитет тогава я спасява от наказателно преследване, задето отказва да се подчини на волята на съда. Понеже заплахите й, че ще се оплаче на премиера Костов не трогват полицаите, Емилия Масларова се “принася” в жертва под светлините на прожекторите и напуска битката. Оставя след себе си паяжини и мръсотия, както и купчина разпилени бумаги, списания и непотребни книги, които се въргалят на партерния етаж.

За разлика от учителката си Масларова, която постъпва като настанен от народната власт партизанин в дома на “фашист”, ученичката Драганова действа като истински капиталист. Тя е предприемчива, изобретателна и също

като червената си колежка няма скрупули

по пътя към целта. Имотът, който съвсем скоро ще се превърне в действаща партийна централа, е закупен от нея за нула време. Как е успяла да склони “Инвестбанк” да й даде парите, ще си остане любопитен ребус. Вижда се обаче, че Весела Драганова работи с размах и очевидно с мълчаливата благословия на патрона си Симеон Сакскобургготски. Той отказа на журналистите да я сгълчи публично, тя пък го покани на премиерата на партийния си офис и дори го погъделичка с откритието, че организацията на българските жени вече му е издигнала морален паметник.

В света на материалното обаче лошият вкус едва ли ще подмине новобогаташката Драганова. Докато мутрите се надпреварват да си издигат замъци с кули, наблюдателници и други средновековни екстри, лидерката на женското движение въплътява неосъзнатата си носталгия по социализма в... цветове. Репортер на “Седем” посети трескавите приготовления в централата. И видя прясно боядисаните стени, които по своята нелепа веселост напомнят шарени дражета. Онези бонбончета, дето ги хрускахме в детството си и се замеряхме с тях по сватбите.

Партийният дом на Весела Драганова се издига на кьоше. Част от прозорците на четириетажната сграда гледат към улицата с трамвайните релси, входът обаче е откъм малката пресечка “Струма”.

Два нюанса на розовия цвят

отскоро покриват някогашната безлична жълтеникава фасада. Долу на тротоара пък цари типичната мърлявщина, която съпровожда всеки български ремонт. Надупчен картон, сложен за заграждение на обекта, заедно с разхвърляни чували и греди препречват пътя на минувачите и те трябва да вървят с колите по асфалта. Зад хартиения параван стърчи самотна телефонна кабина. До нея се подмята табела на аптеката на ъгъла, която е едно от малкото непроменяеми неща тук още от времето, когато улицата носеше името на Георги Димитров.

Вече месец и половина мръсотията и висящите работници от скелетата са най-забележителната гледка на тази столична централна улица. Колкото обаче и да не личи, още в края на септември тук ще се възцари ред и чистота. Защото в първите дни на идния месец Весела Драганова ще освети новото си партийно жилище. Тя ще вдигне грандиозен купон, на него ще се изсипят голямо количество вип персони с изискани подаръци – в нова къща нали не се ходи с празни ръце - и

пръв сред тях ще бъде самият премиер

Симеон Сакскобургготски. А ще бъде възмутително, ако за да се добере до светското събитие, Негово Величество да гази в боклуците.

За разлика от гостите на Весела Драганова, репортерът на “Седем” прекоси боклуците и се озова в потъналата в хоросан и всякакви нечистотии сграда. Първото нещо, на което попада окото още на входа, са четири пощенски кутии, от чиито отвори стърчат писма. Известията от БТК са най-отгоре. Едва ли обаче доскорошните наематели ще си платят сметките за телефона. Претъпканите пощенски кутии оставят усещането за внезапно бягство. Тъмният коридор допълнително нагнетява обстановката. Токът в сградата е спрян, за да не стане късо съединение и някой да пострада.

От сумрака по стълбите изведнъж се озоваваш в цикламен будоар. За някои светът е розов, коментира бояджия. Основно се работи на първия етаж, където ще бъдат кабинетите на жените активистки. Стените са измазани, а

колоритът им напомня куклен дом

Помещението срещу стълбите посреща с наситен розов цвят. Следващата стая прелива в портокалово, а останалите две помещения греят в нюансите на лимонена кора. В жълтата стая, която гледа към “Мария–Луиза”, работник, покачил се на дървена подвижна стълба, я използва за кокили и крачи край прозорците, за да оправи дограмата. Казва, че познава Весела Драганова от вестниците. Пуска нецензурен коментар по неин адрес, след което се извинява с думите: “Ние бояджиите сме малко цапнати в устата”. Всички на обекта казват, че не са гласували от първите избори и добавят, че “младите трябва да се чупират”. Никой от тях не вярва на Симеон.

Избирател на Сакскобургготски се оказва наемателят на близката аптека, която отскоро е собственост на Весела Драганова. Гроник Карагьозян не крие за кого си е дал гласа, но пък се пали на тема нов морал. “В България съществува ли нов морал? За мене не”, пита и си отговаря той. Гроник Карагьозян е във фармацевтичния бизнес от години. Преди промените е бил в управлението на “Аптечно обединение”, а след това наема аптеката от братовчед си Томасян, който е бил собственик на сградата. Сега се опитва

да оцелее с нестандартни идеи

като тази да превърне аптеката в своеобразно продължение на дейността на Партията на българските жени. И да устрои в нея... гинекологичен кът. Идеите му вече лежат на бюрото на Весела Драганова. Тя може да ги приеме или да ги отрече, да му повиши наема или да го изхвърли. Всичко това обаче ще се случи след април 2005, когато изтича сегашният договор на наемателя. Гроник Карагьозян казва, че вече е на години и иска да умре като фармацевт. “Има Бог и мисля, че ще ми помогне”, добавя той.

Джувките на Емилия Масларова от началото на прехода и розовият дом на Весела Драганова от неговия край са събирателен образ и той също илюстрира времето на промените. Това е синдромът на сивите врабчета, които заради неизживяното си детство, младост и политическо лидерство се превръщат в папагали. Те се набиват на очи с шаренията и кича. Крещящите им тоалети и имущество обаче са нищожна компенсация за анонимността, провинциализма и бедността. Тези жени не само искат да бъдат забелязвани – как да не ти направи впечатление презряла женска плът под разголена вечерна рокля – те действат да наваксат всичко, което им е липсвало в детството и младостта. Фльонгите и бонбонените тоалети наистина ги обединяват. Впрочем, женската солидарност може да е добра основа и за бъдеща коалиционна дружба.

Анонимен109
Агент провокатор - Данко Хаирсъзина

Анонимен110
Агент провокатор Бор- прононсиран лъжец.

Анонимен111
Когато човек бъде обхванат от страх, действията му стават неадекватни. Когато това болезнено състояние порази една единствена личност, медицината е в състояние да му помогне. Когато, обаче страхът обхване големи групи хора, медицината е безпомощна, тъй като той се превръща в масова страхова психоза.

Напоследък наблюдаваме тази болест епидемично се разпространява. И то по един съвсем нормален повод – бившият министър председател на България г-н Иван Костов беше избран за председател на новоучредената партия Демократи за силна България – партия, която обединява истинските демократи в страната. Продължилото повече от две години мълчание на бившия премиер беше удобно за сегашните управляващи, защото на хулите им по негов адрес и на прехвърлянето на грешките на днешната власт върху правителството на Костов, те не получаваха отговор. Решиха, че той се е предал. Да, но Иван Костов престана да мълчи и се появи отново на политическата сцена.

Периодичните му изяви пред медиите, анализите му на политическата обстановка и визията му за бъдещето на страната отново, вече по-силно раздвижиха духовете на комунисти, ченгета, мафиоти, царски лакеи и разни квазидемократи. С какво точно бившият премиер ги раздразни? Само с факта, че не някой друг, а точно той се зае да каже истините за нескопосната съдебна система, за нежеланието на комунистическото ни МВР да се справи с мафията и наркобизнеса и въобще с цялата некадърност на правителството на Сакскобургготски. Та какво толкова страшно има в това да се критикува властта? Нали за това в парламента има опозиция – за да бъде коректив на властта.

Може би ако някой друг парламентарист беше подхванал тази критика, в парламента или извън него, мнозинството, а и мафиотите и комунистите нямаше да я възприемат така, но когато това е сторено от Костов, това вече ги вбесява. След множеството хули и провокационни писания в жълтата преса по адрес на Костов и на семейството му, стигна се и до там, че сложиха бомба пред домът му за да го плашат. Безпрецедентен акт в една уж демократична страна – да поставяш взрив пред жилището на един депутат, при това бивш министър–председател на страната! Само че сплашването не даде ефект. Иван Костов продължава да изрича горчиви за властта истини. Това, което кара враговете на демокрацията да прибегнат до такива екстремни действия е страх. Страх от личността Иван Костов, от нарастващата популярност на неговата партия.

Най- точно за мен е изказването на един напълно аполитичен младеж (каквито за съжаление са множеството млади хора), който, четейки вероятно спортните новини в някой от жълтите вестници, без да иска попада и на поредните хули по адрес на Костов. Реакцията му беше "А бе този човек изглежда е “голяма работа” за да се нахвърлят така злостно срещу него”! В думите на този напълно политически безпристрастен млад мъж се крие истината. Жълтата журналистика го издига на висок пиедестал.

Първото демократично правителство, изкарало пълният си мандат, беше правителството на СДС, ръководено от Иван Костов. То поведе България към атлантическия и европейски път, то стабилизира икономиката и финансиите на страната. Това се знае от днешните управници. Лично Сакскобургготски, поемайки властта чрез популистките си лъжи, се обърна към към Костов и изрече думите: “Вие сте вдигнали много високо летвата”. Днешните управници много добре знаят това, но преписват старите заслуги на себе си. Само, че правителството "Костов" предприе и други мерки – без колебание посегна върху мафиотските структури, които са така добре цъфнали отново под покровителството на царедворската власт, подпомагана от депесари и комунисти.

Това, че политическите врагове на Костов, в лицето на БСП, НДСВ, ДПС и мафиотските структури не без основание се страхуват от него е обяснимо. Но към техния панически страх се прибавя и този на някои демократични, но колебливи партии, завладени от стремежа за влизане във властта при всякакви обстоятелства и във всякакви коалиционни комбинации, поради което са готови на компромиси, вкл. коалиция с НДСВ. От своя страна НДСВ не скрива възможността за коалиране и с БСП. Вместо да проявяват страх от Костов, останалите демократични сили тлябва да изоставят компромисното си поведение и вождистките си амбиции и да намерят пътя за отказ от нелепия компромис, на който са готови. Да потърсят пътя към сътрудничеството с единствената откровено опозиционна на днешния режим партия. В противен случай България е заплашена от тотална комунистическа реставрация и налагане на тоталитарен режим, какъвто Путин налага сега в Русия.

Анонимен112
Корупционният скандал с Иван Славков, разкрит от екип на БиБиСи заглъхна. Около филма “Да купиш игрите” се пошумя, вдигна се пушилка и случаят потъна. Вместо прокуратурата в България да повдигне обвинение срещу Славков, Филчев възмутен заяви, че ще заведе дело срещу бтиранската компания, защото било противоконституционно заснемането на Славков без знанието му. Ех, ако главният прокурор винаги беше толкова пунктуален...

Потърсихме коментара на БиБиСи относно заплахите за съдебен иск и поместваме отговора, даден специално за “Седем”:

“Не сме получавали призовки от съда нито от господин Иван Славков, нито от главния прокурор на България Никола Филчев. БиБиСи твърдо стои зад излъчения филм в предаването си “Панорама” и няма никакви основания да се съмнява в акуратността му. Ние сме сигурни в историята, която сме предложили на зрителите си и по тази причина смятаме, че няма причина БиБиСи да бъде съдена.”

Явно заканите на Филчев са потънали някъде из прокуратурата. А може би са били просто пиар за попаднал в беда приятел... Това не поощрява ли корупцията? На кого всъщност служи главният прокурор – на гражданите или на отбран кръг приятели?

Анонимен113
Като се изключи парламентарното шамаросване на комунистите навръх девети септември тая политическа есен май тръгва доста банално и вяло. И става така, че онези политически наблюдатели, които предричаха навремето бърза политическа смърт на Симеон, сега пък му предсказват солидно политическо възкресение. Според тези социологически авгури само от юни до август НДСВ била разширила с два пункта (или с два пръста?) своя дял от виртуалната “баница” на общественото внимание и почит. С други думи, ставаме свидетели на една особена диалектика, която обвързва скандал и апатия в предположим политически успех. Как става това?

В тази връзка и на същото това място преди около месец написахме следното: “Има един закон за информацията, според който количеството е обратно пропорционално на разбирането. Респективно, изобилието на скандали във вътрешнополитически план създава условия за пълен смислов срив и измятане на населението към старите комунистически политики на очакването на “щастието” (НАТО, Европейски съюз, пари на ръка, мързел на калпак и т. н.). Не може докрай да се разбере дали този ефект е умишлено постиган от политическото управление днес или е случаен. Но със сигурност се знае едно: това е ефектът, който връчва шанс най-вече на мошеници, на демагози, на – с една дума – политически подлеци.” Изглежда, че така някак си става.

На полето на властта все по-нарочно като че ли НДСВ с факирска сръчност намотава и размотава сивото кълбе на “не знам”, “ще видим”, “може би”, докато в същото време пропагандно твърди, че това е нишката на Ариадна, която ще изведе България през оплетения политически лабиринт, та чак до атлантическите брегове на Европейския съюз. Тоест ти само стой и гледай!

Е какво да гледаме, като, дето се вика, вече няма върху какво да стоим! Да вземем политиката по сигурността: в големите градове организирани бандити се избиват като псета и псета се разхождат като организирани бандити, взимат на откуп събирането на градския боклук и извличат от него “Мерцедеси”, пълни с голи жени, чалга и други облаги... Софиянски неща. По малки градчета, паланки и села върлува една чисто битово-разбойническа престъпност, практикувана най-вече от ромски банди... И по двете престъпности (градската и селската) МВР, следствие и прокуратура си нямат и на идея какво да се прави. Но в оплетената диалектичност на горното безумие т. нар. Бойко Борисов отскача до Франция, за да го обкичат с френска полицейска значка. Ето, погледнете го - този днешен сладур под формата на генерал-лейтенант е тръгнал като своего рода битов подлизур първо на Тодор Живков, после на Симеон, а сега – като един забогатял теляк от минералната баня в Банкя – е вече готов и за собствена политическа кариера. Трактатор! На латински “теляк” е трактатор... Та това произвежда политическа България: трактатори. Това е същинското захождане от скандал към апатия и оттам към успехите на такива като гореописания тип. Но казахме “тип” и ако погледнем именно типологически, ще видим редица сходства в кариерите на важни фигури от НДСВ днес. Та не започва ли и самият днешен “цар” като дребен производител и търговец на кучешки храни и храненик на испанския кралски двор? Докато я го вижте днес меланхоличния някога Симеон – с награбени български богатства за милиони и с пораснало политическо самочувствие. И колкото повече това политическо самочувствие расте, толкова повече българското политическо общество се апатизира и лумпенизира, това е мъртвата хватка, такава е убийствената, спомената вече от нас, диалектика.

Защото не можеш вечно да спиш и все да сънуваш оная златна надежда, че някога все пак ще се събудиш и то ще бъде в свят прекрасен и добър... Или се будиш сега, веднага, или (колкото и да ти се струва, че само си заспал и че такива като някогашния Тодор Живков, като днешния Симеон, като банкянския теляк Бойко Борисов, като крадливия Милен Велчев, като смрадливия по ум Соломон Паси и други, и други, и други те носят на ръце) си мъртъв. Мъртъв си.

Вземи се в ръце или си мъртъв.

Анонимен114
Всички знаем какво пише в учебниците по история. Че човешките жертви от Октомврийската революция са повече от убитите през Първата световна война. Комунизмът нахлува в човешката история с кръв и насилие, но се опита да слезе от историята без кръв и под формата на тихи, нежни или мирни революции.

Наистина ли комунизмът си е отишъл? Какви са измеренията на неговата мимикрия? Необходими ли са превантивни мерки срещу възстановяването на комунизма? Тези въпроси не губят актуалност, тъй като до днес не е осъдено нито едно престъпление на комунизма. Защото комунистическият геноцид няма своя Нюрнберг. А и механизмите това да се случи са сложни.

Реакциите в Европа, провокирани от резолюцията на Европейската народна партия за “Осъждане на тоталитарния комунизъм”, приета на конгрес през февруари 2004 година, са най-добрата илюстрация на пропуснатото от страна на Европейския съюз и на бившите социалистически общества през последните 15 години.

Какво се случи след конгреса на Европейската народна партия през февруари?

Европейският парламент не одобри резолюцията, въпреки че Европейската народна партия притежаваше, притежава и днес най-голямата парламентарна фракция. Междувременно Европейският съюз се увеличи с още 10 държави от бившия социалистически лагер. Сега, макар и със закъснение, Евросъюзът започва да разбира колко важен за реалното обединяване на Европа може да се окаже именно пропускът от навременно и ясно дистанциране от комунизма и неговото международно осъждане. Корените на наследения комунистически манталитет и морал в бившия социалистически лагер остават дълбоки и жилави.

Парадокс, но факт е, че в Брюксел сега заедно заседават парламентаристи от Западна Европа и техните колеги от Източна Европа, много от които остават по някакъв начин свързани с комунистическите режими - най-често като реформирани бивши комунисти.

Защо в България е необходимо да се напомня за мимикрията на комунизма?

Какво се случи тази година около датата 9 септември? Българските социалисти се опитаха да оглавят честванията на 9 септември. А 39-ото народно събрание демонстрира политическа воля с приемането на декларация за осъждане на комунизма. Под този документ положиха подписи всички парламентарно представени сили с изключение на бившите комунисти от Коалиция за България. Тези събития поставиха въпроса за паметта на българското общество. Защото съхраняването на паметта е не само процес, но и дълг към жертвите на комунистическите репресии и към поколенията след нас.

Връщам се към темата за паметта и дълга.

“Демократична алтернатива” е политическата фондация на Съюза на демократичните сили. “Конрад Аденауер” е политическата фондация на Християндемократическата партия в Германия. Две партии са част от Европейската народна партия. Наш дълг е да доведем докрай проекта за българския принос в международното осъждане на комунизма. Защото късата памет и забравата са най-прекият път към реставрацията идеите на комунизма.

Анонимен115
Докато редактирах спомените на дисидента герой Георги Константинов, прекарал дванадесетина години в комунистическите затвори, телевизия “7 дни” излъчи интересното предаване “Долина на соцреализма”. Идеята е да се съхранят паметниците от епохата на тоталитаризма, докато държавата намери средства за открит музей. В някои бивши соцдържави това вече е направено. Онова, което ме угнети, бяха документалните кадри, възкресяващи моменти от сюрреалистичния политически маскарад с клоуни и марионетки, възвеличавани за народни водачи, с маршируващи, скандиращи, манипулирани маси, величаещи партията майка и “Големия брат”.

Години наред, откакто се е завърнал от емигрантство във Франция, Г. Константинов води упорита и неравна борба срещу копоите от ДС за тяхното изобличаване. Едва ли някой отговорен политик или държавник вече се интересува от това. Не стига, че най-слабата съпротива срещу тоталитаризма бе от българска страна, но и стореното от хилядите незнайни, но съпротивлявали се срещу червената диктатура, се подценява и пренебрегва. И докато хора като Г. Константинов ще търсят облекчение за понесените рани и страдания от миналото, шефът на НРС ген. Кирчо Киров е наградил всички бивши директори на Първо главно управление на ДС. И нито един от ръководителите със заслуги към демократична България!

А за да бъде изцяло оформена и осъществена подготовката за тържественото честване на “празника на свободата 9 септември, лидерът на БСП Сергей Станишев оповести претенциите си за премиерски пост, какъвто очаква да получи след победата на изборите през 2005 година.

ПОРЕДНОТО ЧЕРВЕНО СБОРИЩЕ

на връх Бузлуджа бе проверка на готовността на потенциала на червените за готвения щурм. Тъжно е, че в историята на човешката история силите на злото почти винаги са по-добре организирани и сплотени от низшите интереси и страсти, пъкащи в човешката природа. Стимулира ги омраза към успелите с ум, честен труд, инициативност. Все качества, инкриминирани при социализма. Какво им противопоставят онези, които свързаха съдбата и надеждите си с бъдещето на демократическа България? Съзнават ли докрай риска от евентуалното завръщане на червените на власт? Защо все по-властно и осезаемо се чувства маршът на настъпващите червени колони, а фронтът срещу тях е рехав, разтеглив като представа и реалност? Малко ли са неоползотворените 15 години, допринесли повече за влошаване, отколкото за подобряване положението на народа? Как може да се търпи правителство увеличило за последните три години трудовите доходи на хората само с 0, 9 на сто, а на пенсиите – с 3, 3%? Как може да се гарантира дори най-мизерно съществуване с минимално възнаграждение в страната от 61 евро?

ПАК СМЕ НА ДЪНОТО НА ЕВРОПА

С най-ниския трудов доход на глава от населението. С гибелно ниска раждаемост. Отидете на Женския пазар, за да се ужасите от преобладаващите побелели и олисели глави на бедни пенсионери, търсещи по-евтинкото. В съседна Турция половината население е в младежка възраст, докато у нас същата група е пред стопяване.

Кого заблуждават социалистите с тяхната “социална политика”, която ще ни върне към благоденстваща тодорживковска България? Какво получи народът от това, че Георги Първанов сам се кръсти “социален президент”? Да сте почувствали някаква полза от това?

Петдесет хиляди рицари на реставрацията, реваншизма, и демагогията са готови да последват призива на бъдещия червен премиер Сергей Станишев за победен щурм на предстоящите избори. Сред жертвен дим на печени агнета, бойки лозунги, биене по гърди. (“Всички в моя род сме комунисти. И малкият ми двегодишен внук ще стане комунист”, заяви пред кореспондентка на БТВ жена на средна възраст. Нали сте уж социалисти?)

С ВИТО ХОРО НАЧЕЛО С МАЙОР ДЕЯНОВ -СТЕФЧО

се ковеше бъдещето на бедна, ограбена и мизеруваща България. Където гражданинът може да разчита на 61 евро месечен доход...

Младите могат да бъдат подлъгани да тръгнат със социалистите. Средните поколения познават тодорживковския социализъм в залезния му период. Можете ли обаче да си представите ужаса, потреса и чувството за обреченост на по-възрастните? Орисани от младежки години да преживеят всички мрачни епизоди с разбиване на демокрацията, замяната й с жесток терористичен режим. Хилядократното описание и обрисуване на най-фрапиращи епизоди от този период притъпи чувствителността на хората към тях. Има обаче реална опасност от възвръщане на миналото, ако демокрацията загуби битката за власт след изборите. Не забравяйте, че икономическата сила и мощ е предимно в ръцете на комунисти и подставени лица. Те разполагат с

ГЪСТА МРЕЖА СЪТРУДНИЦИ

и партньори, свързани с тоталитарните режими в бившите социалистически страни. Натрупаното разочарование на масите не само спрямо отделни правителства и техните партии, но въобще към политиката ще наклони отново в погрешна посока, както стана на последните избори. След като дясната алтернатива не успя да подобри положението на народа, той няма към кого да се обърне, освен по инерция от миналото към левицата. И тогава, дано поне Бог опази България от заплахата! Ще затворим цикъла според прословутия закон за отрицание на отрицанието: социализъм-демокрация-социализъм с демократическа окраска.

Замислете се поне веднъж сериозно над драмата на няколко поколения, преживели кошмара на тоталитарния режим! С вечното чувство на страх, несигурност, угнетеност и обреченост. Те повярваха, че след Десети ноември рухна бастионът на червения терор, а комунизмът завинаги си отива. В Чехия, Полша, Унгария той бе изкоренен, макар и досега да рецидивира, маскиран като социалдемократизъм. Докато в България комунизмът въобще не бе съден и осъден. И сега, дегизиран с европейска маска, получил благословия с възхвала от Социнтерна, той ни вещае ново светло бъдеще. Начело с очилатия рокер, напомнящ японски пластмасов робот с очилца.

Замислете се над съкрушителния удар, който ще получат най-онеправданите от тоталитаризма честни демократи! Мнозина от които, гонени, преследвани, съсипани, наближават края. Без да доживеят възмездието над комунизма, нито категоричната победа на демокрацията.

Ще допуснете ли да се спре демократизирането на страната и без това забавено от беровци, жанвиденовци и симеоновци? Как ще се чувствате, когато

ПЪЛЗЯЩАТА КОМУНИСТИЧЕСКА РЕСТАВРАЦИЯ

се превърне в официална? Не е ли скандално, че държавата и парламентът не излязоха с решение, с което се забранява честването на един позорен за съдбата на България ден – 9 септември? Защо властта не реагира срещу връщането паметника на Сталиновия агент Георги Димитров, нито взема страна в спора за паметника на Съветската армия, стърчащ брутално в сърцето на столицата?

Бойните редици на станишевци са вече готови. А колоните на демокрацията къде са?

Анонимен116
След 1944 г. нашите комунисти пееха тази чуждоземска песен, с която Коминтернът призоваваше “Напред, народе! Червеното знаме ще триумфира!”... Разделението на сферите на влияние след Втората световна война постави България под Сталиновия каскет и българинът беше принуден да приеме триумфа на червеното знаме, под гънките на което думата “аванти” придоби добре известния ни балкански смисъл. Към БКП започнаха да се присламчват все повече идейни поклонници на тази дума. Партията броеше вече милион членове и започна да се изписва с главно “П” като велика и единствена. От онова време помним анекдота, че дори растенията искали да ги приемат за членове на Партията. Някои обаче получили отказ: картофът – заради американския му произход, фасулът – че не знаел да пази партийната тайна, чушката – заради това че преди 9 септември е зелена, а след 9-и – червена. Отказали прием и на репичката, защото само отвън е червена, а отвътре – бяла. “Тогава вие всички сте чукундури!” – възкликнала тя, имайки предвид че чукундурът (червеното цвекло) е червено и отвътре, и отвън.

В наши дни се намери и истинското тълкувание на буквата “К” в абревиатурата на БКП, та от “комунистическа” стана “клиентелистка”. Промените след 1989-а обаче наложиха поредната смяна на името. От Коминтерна тя се прехвърли в Социнтерна, демонстрирайки на думи нова идеологическа насоченост и желание за вътрешни реформи. В наши дни партийната мимикрия стигна дотам, че БСП изрази готовност да се коалира с НДСВ при бъдещите избори и от непоколебим враг на монархофашизма се превърна в радетел на монархокомунизма (пардон – на монархосоциализма).

Тези абсурдни политически подскоци едва ли ще останат разбрани от оредяващите поради възраст членове на БАС (Българския антифашистки съюз), които преди години трябваше да преглътнат факта, че от активни борци против фашизма и капитализма (АБПФК) трябваше да се задоволят само с изтърканите си антифашистки напъни срещу... самите себе си, което следва от паралела между фашистките и комунистическите обществени структури. Борбата срещу капитализма трябваше да бъде прекратена, защото се появиха червени капиталисти, които започнаха бизнеса си с окрадените държавни пари и станаха донори на субсидиралата ги партийна върхушка. Освен това социализЪмът беше превърнал работническата класа (сочена идеологически като “гробокопач на капитализма”) в лумпенпролетариат, който избягваше да размахва сърпа и чука, приемаше призива “Аванти!” в балканския му смисъл и май не забравяше поговорката, че “който копае гроб другиму, сам пада в него!”.

Крахът на социалистическата икономика в източноевропейските соцстрани доведе до естествения разпад на СИВ, защото “взаимопомощта” в него, производството и икономическите връзки се осъществяваха на принципа “Ние произвеждаме и ви продаваме боклуците си, вие правите същото”. Реалната липса на значителен научно-технически прогрес, който уж бил черта на социалистическия обществен строй, ниската производителност и още редица икономически фактори обясняват защо узряващият, зрелият и накрая – презрелият социализъм тупна изгнил на земята през 1989-а. От него България наследи огромни предприятия с безнадеждно остаряла техника, раздута администрация и работнически състав с манталитета “я винаги може по-малко да работим, отколкото они могат да ми плащат”...

Днес много застаряващи носталгици с умиление си спомнят времето на Тато, когато нямало безработица, заплатите и пенсиите били достатъчни, а цените – ниски и постоянни. Тези хора не се питаха (нито тогава, нито днес) за какво получаваха заплата например платените партийни секретари в заводите. Или какви бяха заплатите на “другарите” от районните, градските, окръжните и т.н. комитети на партията, които ръководеха производствената дейност в предприятията. Но нали там си имаше директори и администрация за тази цел? Какво ни пречи да си спомним колко важни бяха тогава не действителните производствени резултати, а “спуснатите отгоре” планове и насрещни лустросани отчети, които сочеха например за коя петилетка напред работеха знатните тъкачки или кой е предал “първото зърно за държавата”? Нима нямаме спомен как през 1990-1991 г. след първите уж свободни, но добре манипулирани избори, краят на небивалия социалистически подем през десетилетията бе увенчан с над 10-милиарден външен дълг и декларацията от правителството на Луканов, че спираме плащанията му поради продънената държавна хазна. И докога само ще констатираме, че по времето на “За Бога, братя, не купувайте!” укритите предвидливо продукти се появяваха на пазара с много по-високи цени, без да си задаваме въпроса кой и защо ги укриваше предварително и кой “удари авантата” от ценовата далавера. Както не се запитваме например защо спестяванията на българина бяха ограбени именно по време на комсомолското правителство на Жан Виденов през втората половина на 90-те години и колко от фалиралите банкери получиха заслужено възмездие заради огромната по мащаби финансова измама.

Инстинктът за самосъхранение, изглежда, принуждава човешката памет да изчиства неприятните спомени от миналото и да съхранява с умиление щастливите минали събития в личното ни съществуване. За възрастното поколение, преживяло активния си живот под грижите на Партията и великите заблуди на социализма, носталгията към миналото изглежда естествена, защото всеки възрастен като личност се е реализирал в една или друга степен в миналото, а настоящето и бъдещето го гледат от пенсионния картон и рецептите на личния лекар. Празнините в паметта и липсата на разсъдливост водят само до констатации колко сме зле в настоящето, но не и до желание да се търсят причините за това в “светлото” минало. И никому не идва наум да попита защо “грижовната” Партия не заделяше процент от удръжките към работните заплати, за да създаде пенсионни фондове, които щяха да осигурят едно по-прилично съществуване на днешните пенсионери. Нали за повече от четири десетилетия управление на БКП пенсионният фонд би натрупал значителни средства!

Вместо да хленчи сега, че мизерното му възнаграждение след десетилетия положен труд не било увеличено чувствително нито от Костов, нито от царя, пенсионерът би трябвало да си даде сметка, че именно любимата му Партия не искаше да осигурява старческите му години с пенсионен фонд, защото така би загубила възможност да се възползва от безпаметната носталгия и да го манипулира с лъжливи обещания и илюзии.

За младите хора липсата на историческа памет се обяснява (може би) с липсата на лична житейска история (нали животът е пред тях!). Затова социалистическото минало на България го възприемат като скучен исторически роман, а старите филми с фалшивата им героика, манифестациите с портретите на велики вождове и учители, както и измишльотините на неуморната соцпропаганда днес им изглеждат като нещо небивало заради върховната им нелепост и идиотщина. Младите хора днес имат своята перспектива за реализация в чужбина и много от тях казват пренебрежително “сбогом” на царските “изцепки” и политическата еквилибристика на преименуваните комунисти. Възрастното поколение обаче остава тук до гроб, защото с мизерната си пенсия просто е принудено да се бори за съществуването си, оглеждайки се жално дали царят или щедрите на лъжовни обещания комуняги няма нещо да му дадат. Вярата в коронованите илюзии и носталгията по времето на правешкия “цар”, наричан “човек от народа”, са резултат от градения през десетилетията манталитет на българина, че някой друг – партия със щедри обещания, харизматична личност или “Голям брат” – трябва да реши проблемите му, а историческата памет и анализ на миналото нямат нищо общо с “авантата”, до която се добират преуспяващите.

От последните 15 години българинът би трябвало да помни и гладорията по времето на Луканов, и провала на правителството на Беров (чрез което БСП управляваше, без да носи отговорност), и последвалия го крах на Жан-Виденовото управление на комсомолците социалисти. Защото тези примери са ярко доказателство за неспособността на БСП да решава проблемите на България при самостоятелно или коалиционно управление с нейно участие.

Лакатушещата външна политика на сегашното партийно ръководство, щедро раздаваните от президента ордени на личности от “възродителния процес” и мними пазители на етническия мир, както и опитите да бъдат възстановени под ново име разни почетни звания от времето на Т. Живков показват, че уж реформиращата се партия си е същата и продължава да следва целеустремено девиза “Аванти!” от песента в балканско изпълнение.

Анонимен117
Повод да се усъмня вече сериозно дали главният прокурор на Република България познава задълженията си е последното му решение да заведе дело срещу една от най-авторитетните световни осведомителни атенции – ВВС. Ако съществуваше някакъв сериозен повод от държавен мащаб, не бих се учудил на решението му. Но в случая не само че не са засегнати интересите и авторитета на държавата, но въобще не следва прокуратурата да насочи обвиненията си съм ВВС . Ако въпреки всичко желае да разследва случая, за който повдига обвинение, очевидно г-н главният прокурор не е наясно откъде трябва да тръгне. Подопечната му столична прокуратура поставя каруцата пред магарето. Обосновава се с някаква молба на Иван Славков – “Батето” и му обещава да започне разследване, защото двама журналисти от ВВС съвсем документирано са изнесли факти, които били засегнали “чистата като момина сълза” негова чест. Мога да кажа и докажа, че и моята чест е засягана многократно. Ако бих направил опит да се обърнал към г-н главния прокурор или някоя от прокуратурите му да поискам подвеждане под отговорност на обидилите ме, убеден съм, че той или въобще няма да ме приеме, или няма да ми обърне внимание. И то съвсем основателно. Главният прокурор не е арменски поп, за да ходи всеки при него и да му се оплаква. Да, но Батето не е всеки. Той е зет на Тато, а Тато го намести в Международния олимпийски комитет !

Елементарното задължениe на главният прокурор беше, преди да помисли да завежда дело срещу ВВС, да разследва чрез своите механизми случая и чак след като се убеди, че въпросното Бате наистина е “чисто като момина сълза”, да потърси обяснение от ВВС. И ако достигне с неуспорими доказателства до убеждението, че ищецът няма вина, чак тогава би могъл евентуално и да заведе дело. И по този начин да постави магарето пред каруцата.

Ако главният прокурор знаеше задълженията си, би следвало да възложи една щателна проверка на обстоятелствата, при които Батето стигна до поста председател на Българския олимпийски комитет (БОК), а след това стана и член на Международния олимпийски комитет (МОК). От обикновен ватерполист, залепил се предвидливо към току що разведената дъщеря на Тато, скоро стана негов зет. Дотук нищо лошо – любовта няма граници ! Оттук почна неудържимия възход на ватерполиста.

Зетчето престана да кисне в басейните и навлезе бързо в елитното комунистическо общество, където бърже изучи всичките им непочтени похвати. Но БОК се оказа местна структура, която не задоволи нарасналите му амбиции. Отново се намеси Тато. Установи тесни връзки с бившия архаичен президент на МОК г-н Самаранч, който вероятно по “познатата” от древността система, беше бързо убеден, че вече младият зет е дорасъл да стане член и на МОК. И започна блестящата му кариера – безплатни за него пътувания из цял свят, със специални самолетни билети, в най-луксозни хотели, посрещания с почести (и с голямо количество уиски) и какви ли не други екстри. Но както според френската поговорка “Апетитът идва с яденето”, така и нашият герой иска още и още. Докато се стигна до провала с намесата на ВВС.

При тези обстоятелства г-н главният прокурор най-малко не трябваше да се намесва, защото така изложи една българска национална институция, която оглавява, а и раздуха още повече нашумялия скандал.

И накрая, още една нелепост – вече в Наказателния кодеск. Обвинението срещу ВВС щяло да е по чл.339 А, по който може да бъде обвинен всеки, който си служи с технически средства, в.т.ч. и фотоапарат за събиране на информация. Това означава, че всеки, който прави снимки на туристически и културни обекти в столицата или в страната, може да бъде подведен под отговорност по същия член, тъй като всяка снимка е информация.

Всички тези обстоятелства, а и други неправомерни действия на главния прокурор, напр. нареждането за неотдавнашния побой над българските свещеници, буди у мене подозрението, че или нему липсва компетентност, или работи за нечии интереси и отдавна е обърнал гръб на Темида.

Анонимен118
Безпрецедентното писмо на сто видни световни политици, анализатори и хора на духа, отправено към държавните ръководители на страните от ЕС и НАТО, приспа повечето български публични личности и медии. Не се чува ни вопъл, ни стон. Сакън, да не сгазим лука, или по-точно казано, да не скършим хатъра на, надявам се, бившия "голям брат". Груба грешка. Защото писмото може да визира руския президент Путин и неговата политика, но по същество то изисква нова и ясно определена позиция от всички държави, членуващи в двете организации. Позволявам си да цитирам три абзаца от текста:

- Той (Путин) систематично орязваше свободата и независимостта на медиите, разруши баланса на руската федерална система, своеволно затвори и реалните, и въображаемите си политически противници, премахна легитимни кандидати от избирателните списъци, преследваше и арестуваше лидери на НПО и отслаби руските политически партии.

- Външната политика на Путин все повече е белязана от застрашително отношение към руските съседи и европейската енергийна сигурност, от завръщане към реториката на милитаризма и империята и от отказ да се съобразява със задълженията, които Русия е поела по международни договори.

- Трябва да говорим истината за случващото се в Русия. Дължим това на жертвите от Беслан и на десетките хиляди руски демократи, които все още се борят за съхраняване на демокрацията и човешката свобода в тяхната страна.

Имената на хората, подписали писмото, говорят достатъчно. Ето някои от тях: Вацлав Хавел, Франсис Фукояма, Робърт Кейгън, Тимъти Гартън Аш, Адам Михник, Мадлин Олбрайт, Ричард Холбрук, Джон Маккейн, Брус Джаксън, Карл Билд, Джулиано Амато, Масимо д'Алема, Бронислав Геремек, ген. Клаус Науман, Джеймс Уулси, Януш Бугайски и др. Редом с тях за българска чест стоят подписите на експремиера Филип Димитров и политолога Иван Кръстев.

Какво имаме насреща като официална българска позиция. Президентът Първанов прескача до душеприказчика си Путин почти катадневно. Премиерът Сакскобургготски не пропуска случай да поласкае Русия с повод и без повод, както се случи в последното му интервю за испански вестник. Назначеният патриарх Максим се опира на руския си колега Алексей Втори като на храмова колона, да не вземе да се капичне от трона. Да се чуди човек в НАТО ли членуваме, или се възстановява Варшавският договор. Към ЕС ли се стремим или към ОНД, както ни подканваше Елцин? Председатели ли сме на ОССЕ или на някой колхоз в Средна Азия? Докога политиката на външния министър Паси и на министъра на евроинтеграцията Кунева ще се сблъсква с екстравагантната пасивност на премиера и загадъчната славянска душевност на президента? На тези въпроси трябва да се отговори незабавно и еднозначно, ако не искаме отново да се превърнем в Задунайска губерния.

Анонимен119
От ББС питали Славков "какви услуги предлага", не са му обещавали подкуп

1 октомври 2004

"Нито за момент не сме предлагали подкуп. Попитахме какви услуги биха могли да ни предложат и каква цена искат за тях. Никога не сме казвали, че ще им дадем някакви пари." Това заявява репортерът на "Панорама" Джъстин Роулът в предаването "Юръп Тудей" на Световните служби на ББС по повод новината от София, че градска прокуратура вече е образувала дело по жалбата на шефа на Българския олимпийски комитет Иван Славков срещу ББС.

Проверката, по информация на БНР, е по обвинение за склоняване към подкуп и незаконно използване на технически средства за запис. Няма данни прокуратурата да се е самозирала за извършено престъпления по служба от Славков с цел облагодетелстване след излъчването на филма на ББС, в който той дава съгласие да уговаря членове н МОК в полза на кандидатурата на Лондон за Олимпийските игри през 2012 г.

Роулът посочи, че решението на екипа да разследва твърденията за корупция в олимпийските среди се основава на данни от предишни Олимпиади - най-вече скандала около начина, по който Солт Лейк Сити беше избран за домакин на Зимните олимпийски игри през 2002.

Когато филмът "Да купиш игрите" беше излъчен в България, се чуха гласове, че журналистическото разследване е било насочено преднамерено срещу Иван Славков. Роулът обаче казва, че отдавна се знае за съществуването на агенти или посредници, които в замяна на солидни суми са обещавали, че могат да осигурят гласове на членове на Международния олимпийски комитет. Екипът на "Панорама" е решил да се насочи към един от тези агенти, известни в олимпийските среди.

"За един от тях по-конкретно, сърбинът Горан Такач, знаехме, че са му били платени милиони долари през годините от редица градове-кандидати, за да им помогне да спечелят домакинството - разказва журналистът. - Той дори предположи, че за хонорар от 900 000 евро ще осигури 15 гласа за лондонската кандидатура. Ние го попитахме какви доказателства може да ни представи за спечелването на тези гласове. В отговор той ни предложи да ни запознае с член на МОК, който да ни помогне и така се стигна до срещата с професор Славков".

Джъстин Роулът казва, че екипът на Панорама се е срещнал със Славков в София и понеже той е пристигнал преди Горан Такач, те са го питали дали е наясно за какво е тази среща и какво се иска от него. Роулът пояснява, че след пристигането на Такач нещата са станали по-конкретни: "Горан пристигна малко по-късно и беше по-конкретен за ролята, която очаква Славков да изиграе. Той каза, че Славков ще може да заобиколи правилата на МОК за срещи между кандидатстващите градове и членове на комитета, като използва другите си постове във ФИФА и УЕФА."

Джъстин Роулът припомни и онези моменти от заснетия със скрита камера разговор в София, когато е станало дума колко ще струват услугите на Славков.

"В присъствието на Славков попитах колко ще струва той, и Горан каза:" Ами онази цифра от 900 000 евро, за която по-рано говорихме, неговата цена е включена в нея". Така че беше много ясно какво беше естеството на разговора. И когато професор Славков си тръгна, Горан беше пределно ясен за това как той вижда ролята на професора.", припомня британският журналист.

И тогава Такач да казва за Славков: "Той ще убеди нашите най-близки приятели да вземат пари и това е. И аз ще ви кажа точно колко и къде."

Самият Славков обаче заяви, че всъщност той нарочно е подвеждал онези, които по думите му се опитват да корумпират олимпийското движение и се е съгласил на срещата единствено с цел да ги разобличи. По повод тази версия, Роулът заяви: "Ще бъде много интересно да разберем какво е решила Комисията по етика на МОК, която разследва обвиненията срещу професор Славков след нашия филм.Те ще решат какво да правят до края на октомври и ние също тогава ще разберем точността на нашата преценка - поне в очите на Комисията по етика."

На 29 септември Славков се яви в Лозана пред комисията и се очаква нейното становище да бъде обявено до 25 ноември.

Анонимен120
Изборът на Уляна Пръмова за генерален директор на БНТ бе посрещнат с облекчение от малцината журналисти, които все още се интересуват от онова, което се случва в държавната телевизия. Облекчението идва от опита с предишния избор на Емил Владков или както той сам се определи - на кон №10. Сега нямаше коне, нито надпревара. Пръмова бе предизвестена победителка. За разлика от други години обаче журналистите не пропищяха с фалцет относно политическото й назначение. Никой не съмнява, че нейното избиране е първата лястовичка, първото официално предизвестие, първата призовка и всичко за каквото се сетите / след “социологическите проучвания”/, което трябва да затвърди впечатлението, че БСП ще спечели следващите избори. Дали това е сигурно няма значение. Важното е да се дават знаци, а и да се прелива власт. Случаят с Уляна Пръмова е нагледен пример за начина, по който Симеон Сакскобургготски вкарва БСП във властта и подготвя нейното легално влизане в нея след следващите избори. Ако социалистите бяха истинска опозиция на царя, той нямаше да им даде управлението на държавната телевизия девет месеца преди парламентарния вот. Това е ясно като бял ден.

Ако Пръмова не бе кандидат на БСП, тя нямаше да спечели този пост

Това също е ясно като бял ден и поради тази причина нямаше истинска надпревара в обявения конкурс. Всички кандидати бяха червени, а от тях единствено Пръмова не стоеше маргинално. За нея казват, че разбира от правенето на новини и е добър професионалист. Това много лесно може да се провери. Ако Уляна Пръмова наистина има професионални амбиции, свързани с управлението на БНТ, то тя би трябвало незабавно да свали от екран предаването “Всяка неделя”, което е несъвместимо с функциите на националната телевизия, а всяко негово издание нарушава закона за радио и телевизия. В последните седмици водещите открито подстрекават към етническа омраза, което не би било търпяно в никоя обществена телевизия по света. Новият генерален директор би трябвало да провери и договорите на предаването, чрез които “Всяка неделя” източва БНТ. Сигналите бяха подадени не от случаен човек, а от член на медийната комисия в Народното събрание.

Отношението на Уляна Пръмова към “Всяка неделя”

ще е най-добрият лакмус за нейния професионализъм и за истинските й управленски намерения. Другият неотложен проблем за решаване е договорът с руската фирма “Видео интернешънъл”, който бе сключен от Кирил Гоцев и с който на практика националната телевизия се постави в подчинение на руската фирма. Разрешаването на тези проблеми не е свързано с политически цвят, а е наистина от обществено значение. За това и много бързо ще се разбере дали г-жа Пръмова има намерения сериозно да управлява телевизията, а не просто да изпълнява политическа поръчка.

Анонимен121
През изтеклата седмица властта се размърда. Като галванизирана жаба. Следва ли обаче да се питаме кой пусна тока през нейните склерозирали от мързел и немукаетлък членове? Ясно е кой и той, така да се каже, не живее тук. Пък и никога не е живял тук, ако трябва да сме по-точни. Но така е: модерна политическа България открай време оре собствената си угар под чужд остен и понякога е просто весело за окото да видиш как тия политически сивушки ситнят ли ситнят на браздата на обществената нива, изобразявайки демек нещо като тежък ярем и непосилен труд на полза роду. Патриоти.

Хубав е примерът с военния министър. Но нас си ни влече колективното, за да не кажем колективисткото. Затова и поглеждаме към тръгналата напоследък патаклама в парламента по Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Тя много напомня великата социалистическа и патриотическа работа по създаването на АПК (Аграрно-промишлените комплекси на комунизма, сестро). Какво ще рече това? Ще рече, че идещото по принуда и от немай къде дело представлява едно безверно преливане от пусто в празно и нищо повече.

Но и нищо по-малко: проправителственото мнозинство набързо гласува в парламента на първо четене два взаимноизключващи се текста, а министърът на правосъдието, бидейки в крак със същата логика, уволни конкурентно двама от своите заместници. Конкурентно, щото иначе би трябвало да уволни себе си!...

Е, те така навремето, когато нашето селско ТКЗС бе храбро реформирано в АПК, докараха от самия Съветски съюз някакъв огромен трактор. Но за да се отпразнува и начене великата реформа, тогавашните наши селскостопански власти пуснаха трактора да оре по най-стръмната нива, с което успяха почти мигом да го забият в един толкова много дълбок дол, откъдето така и не успяха да го изтеглят. Сигурно още си е там - този тежък, този прекрасен плод на българо-съветската дружба и трактор. Защото той май бе направен да оре равните и скучни руски социалистически степи, а не нашите неравни (дори бих казал – лукави!) като характера на днешен български общественик нивици.

Тоест неравните нивици и нервните навици на политическите сивушки - това е, което имаме днес, а може би и вовеки, и нека историците кажат дали съм прав.

Сега обаче ти идваш и ме питаш докога ще се излагаме така? Не знам. Може би вовеки. О, нека историците да кажат...

Но ти виж и другото. Виж другото, с което тая днешна власт заорава в плиткото, като се мъчи да го представи за дълбоко. Виж като първо Велчев как реформира образованието. И вместо второ виж Велчев как се бори с МВФ като малко прасенце с царевичен мамул. Разбира се, не МВФ е “царевичният мамул”, а онова евтино увеличение на минималната работна заплата, с което предизборно се мъчат да прилъжат масовия български паупер (бедняк, бедняк значи). Това е то “театърът” на Велчев; докато МВФ може по справедливост да бъде оприличен на подпийнал зрител, тръшнал се весело сеир да гледа в тукашната кал.

Значи така, за паупера -“мамул”и чат-пат нещо от бюджетния излишък - кое за дрешка, ако си учител; кое за памперс, ако си посмяла да станеш майка. Но не е така за собствения му брат, не е така за собствения му “цар” и не е така за лондонския “княз”, нали? Впрочем, не е така и за ония, с които заедно блуждаехте по яхти, защото май сте от една яхния, в една вода кипите, през съща марля сте прецеждани, в едни чаршафи спите...

Наистина докога ли ще се излагаме така? Докога ще ни се подиграват с тая политическа “виталност” на галванизирани жаби?

Вече не искам историците нищо да ми казват; дето се вика, аз самият съм историк, човек на миналото съм и ей сега ще ви покажа как П. Р. Славейков е описал навремето българската политическа безхаберност алегорически: “В село тишина, по баирите около село по-голяма тишина. Тих ветрец само повява, та развява листете на дръвята по баирите и в село на девойките косите и нищо друго.”

Сега чу ли: тих ветрец и нищо друго. Това е България.

Анонимен122
Андрю Дженингс: Съдът ще се изсмее на Славков, ако заведе дело срещу БиБиСи

- Как ще коментирате заплахите, отправени от Иван Славков, че ще съди БиБиСи и предаването “Панорама”, тъй като е заснет със скрита камера, което според главния прокурор на България Никола Филчев е забранено от българската конституция?

- Дори не мога да си представя, че Иван Славков ще реши да заведе дело срещу БиБиСи във Великобритания. Екипът не е направил нищо незаконно или неподходящо. В БиБиСи има много стриктни правила за употребата на скритата камера и продуцентите трябва да убедят ръководството на тази изключително голяма организация, че заснемането наистина е в интерес на обществото.

След като видя филма, президентът на Международния олимпийски комитет веднага изгони Славков от Атина и се разпореди да започне разследване. Славков със сигурност ще бъде позорно изпъден и е учудващо защо хората, които го подкрепят в България, правят това. Българският народ също би трябвало да се запита защо тези лица постъпват така.

Този филм не е антибългарски. Той просто показва възмутителното корумпирано поведение на един съмнителен българин.

Славков няма избор. Какви доказателства ще представи? Нали ще му се изсмеят в съда. Смятам, че той е отправил подобна заплаха в отчаян опит да отклони вниманието на обществеността в България, както и на Международния олимпийски комитет от това, което всъщност е извършил.

Не виждам и срещу кого би могъл да заведе дело в България. Не познавам българския медиен закон, но той не е релевантен за програмата “Панорама” на БиБиСи.

Освен това, тъй като съм работил дълги години в БиБиСи, знам, че адвокатите им проверяват много внимателно всяка програма, за да са сигурни, че могат да спечелят всяко дело, което бъде заведено срещу тях.

- Какво отведе БиБиСи до Иван Славков – българският представител в Международния олимпийски комитет?

- Решението не беше мое. Не съм участвал в контрола върху филма. Но мисля, че Горан Такач е отвел БиБиСи до Славков. Такач обаче няма да съди никого.

- Като експерт по темата Международен олимпийски комитет смятате ли, че разкритията, направени в този филм, ще променят ситуацията?

- За съжаление не. Славков ще бъде изпъден, четиримата “герои” на филма никога няма да получат акредитация в Международния олимпийски комитет. Но в МОК все още има мошеници и същевременно липсва воля на най-високо ниво, за да бъдат отстранени. Срамота е, че медиите вършат работата на МОК.

- Смятате ли, че след този филм Лондон ще спечели надпреварата да бъде домакин на игрите през 2012?

- Не… Освен това... Лондон може би не е най-добрият кандидат!

Анонимен123
Финансовият министър все по-трудно се измъква от въпроси за връзките си с империята “Сигма”

За първи път откак Милен Велчев е финансов министър в парламента бе официално озвучена една от сделките на най-коментирания в последно време роднински клан, разцъфтял и вързал гигантски плод под жълтото слънце на властта. Депутатът от ОДС - Демократи за силна България Иван Н. Иванов отправи в петък питане до образователния министър Игор Дамянов за обществената полза от скритата приватизация на 36 дка държавна земя на морския бряг край с. Равда. Компанията “Академика сий палас” печели без да се е състезавала от щедростта на вече бившия образователен шеф Владимир Атанасов. Днес той не може да обясни лекотата, с която отнема на студентите лагера им край морето. Заради нея вероятно е обезщетен с посланически пост в Любляна и няма как да разяснява добротата си. От разкритията в парламента обаче стана ясна една от схемите, чрез които братът на сегашното финансово светило Георги Велчев и баща му Емил изграждат неуморно хотелската си империя. Тя се простира на десетки километри - от Несебър през курорта “Златни пясъци” до Равда и Бяла, където в границите й вече е добавен и къмпинг “Луна”, закупен наскоро за строителство на цял ваканционен комплекс.

“Академика сий палас” е съвместно дружество между частната фирма “Керко България” и просветното ведомство в лицето на еднолично притежаваното от него дружество “Академика”ЕООД. На 5 март 2003 министър Атанасов с рицарска услужливост написва заповед, заимствана със съюзническа схватливост от кметските практики на Стефан Софиянски. Апортирането на публична собственост в смесени дружества се оказва проверената формула за засищане на частни апетити. В случая те са разпалени от най-високите етажи на изпълнителната власт, където семейните ценности са на почит.

Със своите обширни терени от десетки декари държавната институция става заложник на фамилията Велчев като си запазва само 20% от капитала на новата бизнесформация. Това е могло да се случи само след покорен отказ от търг или конкурс за въпросната земя, на която от месеци умишлено се скапва студентския лагер “Христо Ботев”. Но за да бъде оценен 1 кв.м. от райското кътче на мизерните 48 евро вместо на поне 500 са помогнали и услужливи вещи лица, назначени по съдебен ред. И този номер е познат от софийските общински далавери. Не звучи изненадващо и фактът, че фамилията Велчеви участва в сделката чрез свой играч. Но той само привидно замита следите към братско-бащинското трио. В случая ролята на параван е поета от 33 годишния Иво Евгениев. Но само една сверка на името в системата “Дакси” показва, че лицето е ключово за обширната фирмена мрежа, изплетена от сегашната политическа мощ на Милен и от дълбоките връзки с бившата технократска номенклатура на БКП на брата Георги. Не само светските вестникарски рубрики отдавна предъвкват брачните му окови с дъщерята на Стоян Марков /Стенмарк/, който след 10 ноември отпраши за Лондон заедно с всички финансови научно-технически тайни на последното живково Политбюро.

Въпросният Иво Евгениев се явява като управител на “Керко” в дружеството “Академика сий палас”. “Керко” пък е дъщерна на регистрирания във Великобритания холдинг “Ай Си Ем”. Но от друга страна същият този незаменим с нещо Иво е като шиш за мекици в цял въврволяк от компании

Те очертават териториите на империята “Сигма”, която набъбва тихо с икономическа мощ. За да я обърне в подходящ момент в политическа разменна монета. Тъкмо в тази част от проекта “Сигма” ролята на министър Велчев е ключова.

“Седем” първи писа за инвестиционния фонд “Сигма кепитъл”, регистриран през 2002. Един от двамата му мениджъри е Георги Велчев, другият е Веселин Данев, син на Божидар Данев, председател на важната работодателска организация Българска стопанска камара. Почти всички бизнесразклонения на “Сигма” са регистрирани на софийската улица “Славянска” №13. На този адрес е записана и “Академика сий палас”. Пак оттам, от пъпа на София Иво Евгениев управлява заедно с Красимир Узунов /познат от многото варненски реклами за марката “Интерсървиз – Узунов”/ туристическо-хотелиерското дружество “Съни Травел” ЕООД. То самото е еднолична собственост на айсберга“Сигма Кепитъл”. Той пък е ригстриран на ул. “Шилер”№ 9 в офшорния рай Люксембург. И оттам нататък истинските му собственици и произходът на огромните инвестиции в хотелиерството на фамилията Велчеви се губят в мрака на офшорните данъчни и банкови тайни.

Наяве обаче излизат машинациите с държавна собственост като тази в “Академика сий палас”. Фирмата вече строи два огромни хотела в Равда за 2000 легла.

Наяве са и грамадните бетонни телеса на петзвездния хотел “Ермитаж”, превзел и част от пясъчната ивица на “Златни пясъци”. А тя според Конституцията е изключителна държавна собственост.

Резултатите от развихрянето на Георги Велчев и баща му Емил са повече от нагледни в етажите на “Ифа бийч Несебър бей”, “Ифа бийч Несебър маре” и поредицата от хотели под надслова “Краун плаза”.

Но все още е тайна откъде са се взели около 100 млн. евро за инвестиции.

И дали наистина финансовият министър Милен Велчев не може да спре бизнеса на брат си и съдружниците му, както самият той се измъква от въпрос на “Труд” тъкмо във връзка с ефекта, произведен след питането на Иван Н. Иванов. Все по-плоско и гузно звучат намеците за “депутатите на Костов”, които нямали морално право за такива въпроси. Затова пък се оказа, че самият Велчев признава липсата на документи с които да докаже клеветите си за експремиера и семейството му. След яхтените си приключения с контрабандисти царското юпи все по-калпаво отбива подозренията към собствения си морал. Медийното любопитство към хотелската инвазия на брат му и баща му по Черноморието размърда дори прокуратурата. Тя се самосезира да извърши проверка след предаване по телевизия “7 дни” с участието на депутата от ОДС Благой Димитров още преди края на лятото. Тогава той се зачуди защо компетентните държавни органи и нехаят за произхода на очебийно едрите капитали и за плащането на съответните данъчни задължения за такива пари. Няма данни до къде е стигнал прокурор Арсов от ВКП в разследването си. Има признаци обаче, че Милен Велчев е изнервен от опозиционните дързости, които ще подразнят деликатните уши на премиера. Той е доказал, че наказва всяка недискретност на подчинените си, която би осветила тайната на личните му успехи в осребряването на властта.

Анонимен124
Осъденият прелюбодеец Сали и низвергнатият съпруг Доган

Истории за насилие и пари разяждат биографиите на хората, катапултирани в мюсюлманския елит чрез високи постове. Случките от тъмното им минало просмукват битието им, писмените свидетелства за стореното ги стряскат с мисълта за възмездие. Главният мюфтия Фикри Сали и лидерът на ДПС Ахмед Доган - оплетени в една и съща паяжина от мнима безнаказаност, лъжи и... страх.

“Господин Прокурор,

аз съм една самотна жена, живея с децата си, със свекърва и свекър, разведена съм. Не знам по какви причини главният мюфтия Фикри Сали ме подлага на тормоз, посред нощ ме безпокои в дома ми и на работното ми място...”

В далечната 1994 една мюсюлманка предприема смела крачка и сама решава

да се бори срещу сексуалния тормоз на който е подложена. С разкривения си почерк на човек, отдавна скъсал с училищните домашни, тя разказва преживяванията си на окръжния прокурор в Свищов. Писмото й е пълно с правописни грешки. Ф. Е. обаче трябва да се пребори не само с буквите. Тази обикновена жена успява да надмогне свяна, религиозната боязън и ориенталската си търпимост и да поведе война. Но не срещу съседа си, а срещу най-големия авторитет в своята общност – главния мюфтия.

“На 9 март 1994 така нареченият главен мюфтия е дошъл на работното ми място и ме злепоставя пред колегите и пред началника ми. Това стана достояние на целия град, за което аз се срамувам, също и децата ми, честта ми и уважението на съгражданите е потъпкано и затова моля да му се потърси съдебна отговорност. Защото Фикри Сали е духовен водач и трябва да му се потърси съдебна отговорност, за да не ме безпокои повече...”, пише още Ф. Е. Жалбата й до началника на МВР – Свищов, и до районния прокурор очевидно отминава без последствие, защото Фикри Сали остава духовен водач на мюсюлманите до януари 1995, а две години по-късно на обединителната конференция повторно издига кандидатурата си за главен мюфтия.

В годините на демокрация Фикри Сали се представя с три самоличности

Докато през 1990 отдава предпочитания на българското си име и фамилия, през 1997 окончателно се спира на турския им вариант. Година след като е паднала Берлинската стена и етническите турци са побързали да върнат кръщелните си имена, бъдещият им духовен лидер продължава да държи на наложеното му от комунистическия режим наименование и все още се обръща към институциите с архаичното “другарю”. Само понякога под Филип Младенов изписва Фикри Мустафов. Фикри – за да не се сърдят турските му събратя, а Мустафов – за да не ядосва българите. Така - двойно подсигурен – той кандидатства през 1990 за курса за имами в Кърджали и за духовното училище в София. Придружава молбите си с автобиографии и в тях посочва номера на поделението, в което е бил войник. Това ще бъде фаталната му грешка.

Фикри Сали има скромна биография. Той е завършил транспортното училище в Крумовград, женен е и има три деца, по това време работи като домакин в “Народната просвета” в кирковското село Могиляне. Подобни факти сигурно са част от живота на много мюсюлмани и християни. Фикри Сали обаче премълчава срамна тайна, която го изважда от общността на редовите граждани. Макар историята отдавна да е потулена, документите остават. А те свидетелстват, че главният мюфтия е лежал в дисципа за изнасилване

и е съден от военен съд. Това се вижда от справката на Централния военен архив във Велико Търново. В нея не само името – Фикри Салиев Мустафов, но и номерът на военното му поделение съвпадат. Според документа той е попаднал зад решетките за 12 месеца, защото е извършил престъпление по чл. 20 от тогавашния Наказателен кодекс. Бил е осъден по текстовете за изнасилване, докато е служил в софийските Строителни войски.

Разбира се, човек греши. Когато осъзнае грешката си, той може да се поправи. Или да продължи по вече утъпкания път. Фикри Сали също е можел да избира. Например да се посвети на семейството си и да загърби прегрешенията на младостта. Вместо обаче да се отдаде на бащинските грижи - в собствената си фамилия, а и към паството – духовният лидер на мюсюлманите задиря жените, които религията му повелява да закриля. Това е пътят на Фикри Сали от село Чичево. Минал през затвора, после през Главното мюфтийство като шофьор на Недим Генджев, днес той е от един от тримата, които съдът с протекцията на Ахмед Доган постави да ръководят институцията на мюсюлманите. В определението си съдията Драгомир Драгнев се позова на личния си избор на морални и достойни представители на общността, като безспорният му фаворит е Фикри Сали.

Партийната му книжка в ДПС и послушанието към лидера го изкачиха до най-високия връх във вероизповеданието. Мълчанието му за миналото струва скъпо. Фикри Сали все още изплаща непосилната цена.

Очевидно в политиката моралният образ не означава нищо, затова и протежето на Ахмед Доган не се различава особено от покровителя си. В скандални разкрития пред “Труд” през 1995 бившият тъст на Доган Емин Хамди разказа битието на някогашния си зет, подчинено на два основни стълба - Държавна сигурност и ламтежа му за власт, пари и слава. Принадлежността към репресивните служби ще го изстреля в политиката, а човешките му слабости ще го превърнат в свой роб и ще изискват от него всичко, до което се докосва, да задрънчи в джобовете му. А че Ахмед Доган не преживява с левчетата, които му остават, след като си плати отсъствията от парламента, не е никаква сензация.

Над 200 млн. лева взел Доган чрез ДПС написа с големи букви на първата си страница “Труд”. Това обаче се случи пред 9 години, а днес същият вестник, със същия главен редактор, превърна Ахмед Доган в национално знаме и му издейства държавния орден “Стара планина”. Но да се върнем към 200-те милиона на Доган – числото 200 винаги е оказвало магично обаяние върху изданието – за да си опресним паметта. “500 хил. долара дарения за ДПС от мюсюлмански държави влезли в джоба на Ахмед Доган. Движението било спонсорирано от Либия, Ирак и Сирия с по 100 хил. долара, а от Кувейт – с 200 хил. долара. Комисиона от 157 млн. лв. получил лидерът на ДПС от продадения в Италия през 1992 български тютюн”, гласи част от публикацията на “Труд”, която изобилства с пикантерии.

ДС написала партийния устав на движението

ДПС е създадено на 4 януари 1990 в апартамента на Емин Хамди. На сбирката Ахмед Доган дошъл с готов устав и програма. По-късно учредителите разбират, че документите са написани в Държавна сигурност, а бъдещият партиен лидер е бил единствено куриер. Когато прочитат какво им е донесъл Доган, нанасят множество поправки. Учредителната конференция на 26 март 1990 приема именно ревизирания устав и програма, съдът обаче регистрира “творбите” на ДС. “Ние открихме, че предложеният от Ахмед Доган устав са го правили хора от Симеоново”, спомня си Емин Хамди. - “По-точно – преподавателят в полицейската школа, който после стана и депутат от ДПС, Мирослав Дърмов. Фактически хора от ДС подпомогнаха регистрацията на ДПС в съда”.

След като успява да наложи комунистически устав на партията си, Ахмед Доган се заема с изграждането на послушно обкръжение. Заобикаля се със себеподобни – защото познава начина им на мислене и те по-трудно ще му забият нож в гърба, а и защото не могат да го затъмнят с блестящ морал заради общия им произход. От 33-мата учредители на ДПС днес в партията са останали само трима, 16 са в Турция, а един в САЩ. Според свидетелствата на Емин Хамди “Ахмед Доган над 20 години е в услуга на ДС и КГБ, образованието си е получил с тяхната подкрепа; Ибрахим Татарлъ над 50 години е в редиците на ДС; Юнал Лютфи над 25 години е в ДС, а повече от 15 е бил директор по близкоизточните въпроси в Министерството на културата и единственият турчин, останал на работа на правителствено равнище от 1986 до 1989; Касим Дал е членувал в компартията, а след като се създава ДПС, влиза в тайни връзки с Георги Табаков, бивш шеф по турските въпроси в ДС, с когото направи и съвместна фирма”.

250 ченгета пазят на първата сватба на лидера

Три години след учредяването на ДПС Ахмед Доган изпълнява партийното поръчение да се задоми, след като вече е зарязал една неофициална съпруга и дете, което носи името му. Той вдига пищна сватба с Айсехел Руфи, племенница на Емин Хамди, а вуйчо й коментира: “Политическа жертва е Айсехел”. На тържеството, достойно по разточителство и дарове за арабски султан, пазят 250 цивилни ченгета със специално ушити за случая костюми. Емин Хамди твърди обаче, че Ахмед Доган не се е охарчил с нито лев за сватбата, защото “неговите агентурни братя чрез провадийската фирма “Камея” го подсигуриха и поеха всички разходи. Доган получи от тях като подарък 17 млн. лв., с които си купи вила на “Златни пясъци”. Лидерът на ДПС им се отплаща с обещанието част от 200-те млн. долара турски инвестиции през 1993 да влязат в тяхната фирма. И наистина 20 млн. долара отиват в “Камея”.

Брачният съюз с Айсехел отдавна е в историята. От него остана само споменът за мръсното булчинско бельо, което бившият съпруг Доган размаха с цинична охота. Като извади по вестниците интимния си живот, лидерът на ДПС потъпка свещеното задължение на мюсюлманина грижливо да пази честта на своето семейство и съпруга. Но като имаме предвид, че в марксистко-ленинското възпитание на Ахмед Доган отсъстват понятията за религия и Бог, съвсем оправдано е той да намери пътя към свободата си, като охули семейните ценности. Не случайно той си избра и религиозен любимец, чието криминално досие потъпка правата и достойнствата на жената и майката, въздигнати в Корана на особен пиедестал. Съмнително е, че мюсюлманската общност одобрява подобно житейско-партийно танго, както и да я облъчват медийно.

Анонимен125
Никой не е длъжен да мисли. Никъде в конституциите, в правилниците и в законниците на различните държави и общества не е записано, че гражданите, хората, народите, поданиците, популациите, природонаселението, данъкоплатците и хомо сапиенсите (мислещите хора) са длъжни да мислят.

Затова като цяло хората, народите, поданиците, популациите, природонаселението, данъкоплатците и хомо сапиенсите (мислещите хора) се радват, че са освободени от подобно задължение и се възползват изцяло от свободата си да не мислят.

Може би с право. Те имат достатъчно други задължения. Да работят, да спазват законите, да си гледат работата, да си плащат данъците, да се грижат за семействата и децата си, да ходят на училище, да отбиват военните си служби и да не пресичат на червено. Мисленето май им идва в повече. Затова и не мислят. Връщат се от работа, пият ракия със салата, слушат чалга, гледат Слави Трифонов, любят се понякога, отиват на работа, връщат се от работа, пият ракия със салата, слушат чалга, гледат Слави Трифонов, отиват на работа, връщат се от работа и така в продължение на години. И на векове. И на хилядолетия.

Изглежда малко преувеличено, но не е. Шумерите са живели така около две-три хиляди години. Египтяните около хиляда. Европейците – около 500 години (от ІХ до ХІV век условно казано). Руснаците – около 600 години повече от тях (от държавата на Иван Грозни до Горбачов). Природонаселението в онези времена (а и в тези до голяма степен) не е мислело. Мислели са свещениците, царете, императорите, фараоните и жреците. След дълго мислене те са измислили, трябва да мислят само свещениците, царете, императорите, фараоните и жреците. И партийните секретари също. Понякога и председателите на ОФ. И Тодор Живков, доколкото може.

И хората са били доволни май. Затова обикновено наричат онези времена “доброто старо време“. Това обаче трае до време. Докато не дойде кризата.

Особеното на кризата е, че винаги идва. И колкото повече се бави, толкова по-голяма става. Набира сили и се увеличава като снежна топка. Или като лавина, която помита всичко. Много се е забавила кризата и в Шумерия и Египет. Затова тези народи и държави вече не съществуват. Опазили са само имената си. Някои от тях.

Има един основен научен принцип. Колкото кризите са по-малки, толкова са по-чести. В свободния свят хората всеки ден изживяват по някоя малка кризичка. Без революции и съдбоносни реформи. Там си има всекидневни преобразования. И всички са принудени да мислят по малко. Поне три минути дневно. И не за велики неща, а за всекидневни. Как да постъпят, какво решение да вземат и какво да направят с живота си. И си поемат отговорността за всяко решение. Затова е жесток свободният свят. Затова се плашат от него отвикналите роби. Не толкова от конкуренцията, несигурността или безработицата. Мисленето ги плаши.

Но пък свободният свят е вървял напред. В основата на европейската цивилизация са гърците, не египтяните. Но свободните гърци са мислели, за разлика от тях. Свободните европейски селяни са мислели, за разлика от руските мужици. Европейските граждани през Ренесанса са мислели, за разлика от балканската рая и високопоставените султанови роби.

А иначе и раята, и робите са си живели добре под сянката на султана. Изразът “под сянката на султана” не е случаен. Означавал е рахат. Рахатът е нещо като удоволствие. Връщаш се от работа, пиеш ракия със салата, гледаш Слави Трифонов, слушаш чалга и лягаш да спиш. Няма мислене. Само кеф. Но в началото на ХVІІІ век идва и кризата. Империята губи войните, хазната е празна, еничарите са без заплати и се бунтуват, раята се бунтува (рая означава земеделци и данъкоплатци, а не роби, не вярвайте на социалистическите учебници по история), бунтуват се и в Анадола, и в Крит, и във Влашко, и в Молдова, и в Сърбия, и в Гърция. В България обаче не мислят за бунт. Няма данни и за друго да са мислили. За такива неща се сещат чак след два-три века.

Но при всички положения рахатът в империята е свършил. Ще трябва да се правят неизбежните реформи. И да се мисли. С реформи се заемат един след друг и Селим ІІІ, и Махмуд ІІ, и Абдул Азис, и Мурад V, и Абдул Хамид ІІ, по-късно и младотурците, а накрая и кемалататюркците. Все по европейски тертип се правят реформите. Четири века се правят. И още не са направени. (Едва миналата седмица приеха, че изневярата не е углавно престъпление.) Защото турците все още не могат да намерят отговор на един съдбоносен фундаментално-исторически въпрос - правим реформи, защото сме по-зле от европейците, или сме по-зле от европейците, защото правим реформи. Кое от двете?

За мнозинството люде в бившата османска империя отговорът е бил ясен. Преди реформите си бяхме по-добре. Масрафите бяха по-малко, пилафът беше само три каймета, кафето беше само два гроша и държавата ни беше велика. Ама тия реформатори, дето се сдушиха с френч гяурите, опропастяват всичко.

Но в Турция има и мислещи хора. Затова след някоя и друга година и Турция ще влезе в Европа.

Русия обаче няма да влезе никога. И там си задават въпроса дали сме зле, защото направихме реформи, или направихме реформи, защото сме зле. Но в Русия има само един отговор - бяхме велика държава, целият свят трепереше от нас, имаше справедливост и водка за всички, ама дойдоха проклетите демократи и империята рухна.

Съдбоносният въпрос за това дали кризата е довела до реформи или реформите до криза е мъчил всички фашистки, комунистически, корпоративни и тоталитарни държави. (Турската империя е и корпоративна, и социалистическа, колкото и неочаквано да изглежда. Собствеността в нея е държавна, цените на повечето стоки е определят от Високата порта). Този въпрос е мъчил и българите. И сега ги мъчи. И ще ги мъчи още дълги години. Докато накрая не си отговорят на него. А за да си отговорят, трябва просто да мислят три минути седмично например. Ако го направят, те ще се досетят, че отговорът “Абе много добре си живяхме по-рано, и хлябът беше дваесе стинки, и ракията беше пеесе стинки, и безработица нямаше, и престъпност нямаше, ама додоа тиа пусти демократе и разтуриа сичко “ е глупав. И не само глупав, ами направо тъпанарски. Защото, мислейки три минути седмично, българите биха могли да си припомнят някои неща и да се договедят, че ако Тошовските времена бяха дотам чудесни, то държавата нямаше да затъне с двайсет милиона дългове и да обяви мораториум върху плащанията, което всъщност си е фалит на държавата. И че реформите започнаха чак когато се разбра, че не може без тях. След злощастното управление на Виденов. Но това, да кажем, са извънредно заплетени въпроси из областта на висшия политически разум. За тях не може да се мисли само три минути седмично. Трябват три минути дневно. А това в България е напълно невъзможно. Защото ако мислят по три минути на ден, хората могат да изпуснат шоуто на Слави. Затова въпросът за реформите все ще си тегне над българското племе. И то все няма да може да осъзнае какво му се е случило на девети септември.

Но има все пак и лесни за обмисляне събития. Обрали например Аня Пенчева в магазин “Била” и тя тутакси се обадила на суперглавния суперсекретар на МВР Бойко Борисов, за да му се изжалва. Той пък я посъветвал да си пази колата, щото можело и колата да й задигнат. Дори за по-малко от три минути мислене хората биха могли да си направят от тази вълнуваща случка поне три извода. Първият е, че не всеки знае телефона на суперсекретаря, за да му се жалва лично. И затова не трябва да има привилегирована прослойка, която да се ползва от защитата му като лична услуга. Вторият е, че не може в едни времена на терористични заплахи този генерал да бъде дотам достъпен, че да се занимава с дребни махленски обири. Освен ако не е артист и не прави на Аня Пенчева колегиална услуга. (Това май е най-близко до истината.) А пък думите му “ Внимавай да не ти откраднат и колата ” е подигравка, която никое смислено общество (тоест общество, което мисли) не би изтърпяло. Защото след три минути мислене (еднократно) всеки хомо сапиенс би преценил, че този пожарникар не става нито за генерал, нито за полицай, нито за държавен служител. Още по-малко пък за политик, който решава съдбините на България. А след една такава преценка възможността Борисов да си направи партия, да оглави държавата и да забави развитието й с векове би била нищожна. Ето така само три минути мислене могат да предотвратят три века реформи и мъчително-съдбоносни глупави въпроси.

Анонимен126
Последното изследване на МБМД може да се превърне в добър повод за откриването на една дълго отлагана дискусия. Впрочем, споровете за социологическите изследвания стартираха още в първата свободна изборна нощ около резултатите на агенция “Инфас”. Те започнаха бурно и ставаха все по-ожесточени докъм средата на 90-те. След това някак затихнаха. Или поне не бяха централна тема на публичните скандали. Дали защото пазарът бе поделен или поради други причини, няма значение. Истината е, че както във втората половина на 90-те, така и в началото на второто хилядолетие имаше сериозни разминавания на прогнози и реални резултати, но нямаше толкова голям шум. Социолозите като че ли загърбиха старите вражди и влязоха в негласно съглашателство въпреки взаимните си лични непоносимости. В името на бизнеса. Няма друга причина.

В България социологията е бизнес, при това бизнес по български. Т.е. без правила.

Единствените правила са алчността и цинизмът

В това отношение Кънчо Стойчев и Андрей Райчев са истински образец. По времето на Костовото управление строяха луксозна сграда за своята агенция и за многобройните си печатни издания, работещи на загуба, в един от скъпите квартали на София, а в същото време непрекъснато огласяваха изследвания за обедняващите българи и тяхното недоволство от приватизацията. По цяла година Кънчо Стойчев наричаше Костов диктатор и престъпник в различни медии, след което заминаваше с Андрей Райчев на почивка в Испания. По време на президентските избори те открито обслужваха кандидатурата на Богомил Бонев, като даваха изцяло лъжливи резултати в ущърб на представителя на БСП – партията, която им даде пари, за да започнат бизнес. “Която ги изхрани, изучи и направи хора”, както би се изразил някой. Хак й е на партията! Мисълта ми е за безскрупулното отношение на този дует към всякакви убеждения, ценности и т.н.

Днес двамата обслужват царя и Милен Велчев, публикувайки небивалици под формата на рейтинги и проценти

Това обаче няма нищо общо със социологията. Нищо общо нямат с нея Мира Янова и Кольо Колев. Ще цитирам само две обяснения за повишеното одобрение към правителството според двамата “социолози”. В предаването на БиТиВи “Тази сутрин” миналата седмица Янова каза, че понеже пътувала по пътя от Самоков за София и той имал бяла маркировка по средата, ерго, управлението е чудесно и за това хората го харесват. Другият й довод бе китното градче Трявна, което тя наскоро открила, защото не била ходила там от 20 години. Защитавайки хубавото царско управление, Колев наскоро съобщи пред в. “Сега”, че “европейското здравеопазване е в трагично състояние и за това българското няма защо да се приобщава към него”. “В европейските здравни заведения могат да се случат такива ужасни неща, за каквито тук не можем и да сънуваме” (в. “Дневник” 26 август 2003, цитат от интервю на Колев за “Сега”).

Тези примери са само незначителна част от самодейния репертоар на българските “социолози”, които, изглежда смятат българите за полуграмотни същества

Правя това заключение, защото в последно време дори не се опитват да “опаковат” търговията си с някакъв научен език при очевидната липса на научни аргументи. Фраза от рода на “Хората харесват ген. Бойко Борисов, защото е пример за успешно комуникиращ с обществото администратор” (Мира Янова, БиТиВи) е пример за псевдонаучна аргументация, а най-вече за глупостта на този, който я изрича.

Проблемът е, че няма реакция от социологическата общност. Мира Янова и Кънчо Стойчев я представляват, тъй като само те говорят от нейно име. В началото казахме, че последните им безобразия могат да се превърнат в повод за истинска дискусия. Мълчанието на хората, които сериозно се занимават с тази наука, легитимира нейната деградация до откровено търговско занимание. А има много поводи за реакция и разговор. Като се почне от конюнктурно стъкмяваните политически рейтниги, мине се през претупаните телефонни анкети и се свърши с безумните обобщения и опит за политически внушения. За начина, по който се формулират въпроси и как те се подреждат, може да се направи отделен семинар. Интерес от такава дискусия имат и самите политици, които в последните години са употребявани от “социолозите”, мислейки, че те тях употребяват.

Вярно е, че манията за манипулация е всеобщо българско заболяване донякъде поради манталитета, в голяма степен поради комунизма. Но вече имаме достатъчно примери за това, че тя не е толкова ефективна. Последните президентски избори са най-яркото доказателство. Безсмислено е да се пръскат милиони, за да се поддържа високия стандарт на шепа мошеници, които от години се препитават за сметка на т. нар. обществено мнение и партийните каси. Крайно време е политиците да осъзнаят, че нямат интерес от такава “социология”. Бизнесът също. Ако Мира Янова, Кънчо Стойчев и сие правят маркетингови проучвания за големите компании така, както правят за политиката, то големите компании имат голям повод за тревога. Най-важното обаче е да проговори професионалната съвест на хората от гилдията. Онези, които не се правят на политици и манипулатори на общественото мнение, а гледат сериозно на науката си.

Анонимен127
Защо е опасно БСП да управлява държавата

Първо, защото столетната партия не е наясно със себе си. В нея се борят поне три групи активисти – на наследниците на старата номенклатура и ченгетата в сянка, на професионалните апаратчици, открито устремени към висши държавни постове и на провинциалните лидери, завладели достатъчно местна власт и финансова мощ, с открит апетит за излизане на голямата сцена. Второ, защото БСП няма ясно очертана външнополитическа линия. Помислете каква е позицията й спрямо Москва, за участието на България в Иракската криза и най-важното – за баланса в отношенията между част от страните на ЕС и САЩ. Такова лутане пада, че свят да му се извие на човек. Трето – категорично доказаните носталгични нагласи на преобладаващата част от привържениците й към тоталитарното минало и комунистическия режим, вдъхновявани допълнително от настъпващия путинизъм в Русия, който от своя страна е на път да фашизира най-голямата държава на планетата. Четвърто – традиционното обсебване на всички етажи на държавната и общинска администрация от верни на партията кадри, които ще разбират от работата си точно колкото шумкарите, седнали в правителствените кабинети през 1944-47. Вицовете за тях се помнят до днес. Пето, и може би най-важното – ангажиментите на БСП към мафията, която тя създаде, за да я върне един ден на власт – не само политически, но преди всичко икономически.

Е, дявол да го вземе, не си ли струва при всичко изброено да загърбим дребните дрязги и дори недотам дребните амбиции, за да спрем задаващата се червена напаст? Защото ако БСП вземе властта, за лидерите й ще бъде отреден ароматът на розата, а за всички останали /не броя мафиотите/ ще остане кръвта от тръните.

Анонимен128
И Божидар Димитров открил златно съкровище, пази го в тайна

6 октомври 2004

Ден след като археолози откриха край Шипка тракийско златно съкровище, шефът на Националния исторически музей Божидар Димитров съобщи за втора подобна находка.

Археологическа експедиция на НИМ под ръководството на проф. Димитров е разкрила златно съкровище, датиращо от 2300 години преди новата ера, съобщи пред радио "Нова Европа" в сряда шефът на музея.

Божидар Димитров отказа да уточни мястото на находката, както и подробности за нея. Тази информация вероятно ще бъде обявена до няколко седмици.

Коментирайки откритието на екипа под ръководството на д-р Георги Китов в тракийската могила "Голяма косматка" край Шипка, проф.Димитров посочи, че неговата находка е с около 2000 години по-древна от тази на колегата му Китов.

В коментар на схватката между археолозите край Шипка и полицаите, пратени да пазят златното съкровище, шефът на НИМ каза, че при подобни открития е редно държавните органи да охраняват предметите, въпреки щедрите предложения на частни фирми. Става дума за обясненията на д-р Китов за наличието на частни охранители край гробницата, които след проверка на полицията се оказали не само че не са от регистрирана охранителна фирма, но и че сред тях има и криминално проявено лице.

В случая с тракийската гробница край Шипка най-вероятно става дума за криминален случай, допълни Божидар Димитров.

Комунягите го готвят тоз идиот да смени идиота Абрашев на стола на Културата.

Боже, Боже, нещастна Българийо!!!!!

Kitov129
А, бе, срам няма ли, колегата. Той наистина е специалист по всичко. Толкова първосигнално да проявява завистта си - говори за доста ниска степен на интелигентност. Какво ли ще ни покаже след някокло седмици? Мисля, че е редно да инициира по линия на БСП едно социалистическо съревнование, по един багер нему и на Китов и с рефер Черепа и да копат до първи сняг . С парите от откритото ще смогнем да платим част от външния дълг
Анонимен130
Освен Главен патриот, Божиядар е и главен археолог, и главен говорител и т.н. А да не забравя и главен оценител. Като главен експерт такива оценки и давал за антични ценности, които Банка Славяни, е купувала с парите на клиентите си, че след фалита и същите предмети не са можели да се продадеат и на 1/10 от цената , за кято са били купени. Разбира се по делото за фалита "Главният експерт" беше оправдан и случаят потулен. Супата "духнаха" вложителите на банката. Да не забравяме, че и този "достоен" българин получи от социалния ни президент орден "Стара планина
Анонимен131
В събота (2 октомври) се навършиха осем години от разстрела на Андрей Луканов – най-противоречивата политическа фигура на “българския преход”. Каква бе неговата роля за промяната? С положителен или отрицателен знак е неговият принос?

Като интелект, ерудиция, образованост и политически опит Андрей Луканов нямаше равен на себе си в Българската комунистическа партия, до чиито върхове беше се издигнал. В това отношение може би само един Александър Лилов би могъл да бъде сравняван с него. И все пак с разлика огромна – за Лилов идеята, както и сега се вижда, е безсмъртна и неприкосновена, Луканов още отдавна се беше убедил, че и тя, идеята, е тленна и че след като и тя е способна да умре, интересите на тези, които сляпо са вярвали в нея, налагат подготовка на наследниците. И ако трябва да се говори за ролята и приноса на Луканов в така наречения български преход, то той се състои именно в това – в подготовката на наследниците. Овладял веднъж най-горния терен на ключовия финансово-икономически сектор и стигнал до твърдото вътрешно убеждение, че агонията на съветската система е, както се изразяват лекарите, терминална, потомственият комунист Андрей Луканов се превърна в главен архитект на капитализма в България.

Подготовката на наследниците обаче никак не беше само българска работа.

Тя бе плод на един надхвърлящ границите на нашата страна процес на съзряване, на прагматично претегляне на обстоятелства, тенденции и възможности, на професионална, хладнокръвна и безпощадна диагноза за развитието на света през времето, когато съветската система вече няма да я има. Способни да мислят с главите си участници във властта на всички комунистически страни от онова време, хора, осъзнали накъде вървят нещата, се задействаха още много преди падането на Берлинската стена, за да се подсигурят срещу бурята на задаващата се историческа трансформация. Да подсигурят себе си и главно децата си, като се възползват от постовете, на които настъпващата криза ги заварва. Откъде е тръгнал процесът е без значение, може би е тръгнал от Москва, важното е, че е тръгнал спонтанно като заговор за самосъхранение, пипалата са плъзнали във всички посоки на съветската империя, колосални суми чрез отклоняване на средства от продажби на суровини, злато, диаманти и пр. са били отклонявани и насочвани към инвестиции в капиталистическия Запад, смесени дружества са започнали да никнат във всички континенти, лицата, назначени по партийна линия за техни шефове, за шефове на големите държавни комбинати и предприятия, са били вече подготвени за скок към завладяване на собствеността. Затова днес при фантастичните природни богатства на необятната Русия се говори за “олигарси” с лични богатства от порядъка на милиарди долари.

А каква е била българската схема?

Проста и ефикасна. Министерството на външноикономическите връзки с шеф Луканов създава мрежа от смесени или чисто български фирми в чужбина. Според официалните данни към края на 1989 г. те са вече 348 в 52 държави. Комунистическа България започва лудо да тегли кредити от частни търговски банки. Така, пак според официални данни, от 2, 9 милиарда долара към 1984 г. външният ни дълг към края на 1989 г. надхвърля 11 милиарда. За 5 години вземаме на заем повече от 8 милиарда щатски долара. Какво става с дружествата? Управителите им, разбира се, стават собственици – бизнесмени, чиста проба капиталисти, излюпили се от полога на “реалния социализъм”. Кои получават огромните пари? Получават ги подбрани люде, които именно стават първия пласт на българския посткомунистически капитализъм.

Класата на богатите у нас вече укрепва и това не са само мафиоти естествено. Това в мнозинството си са сигурно порядъчни хора с вече разработен бизнес, които си плащат данъците и спазват законите. Но които ще трябва до гроб да палят свещи на Луканов, защото днешния си социален статус дължат на него и на никого друг. Защото всъщност това са годините на най-голямото ограбване на България, годините на 8-те милиарда. Но като премиер Луканов направи и още нещо. Обяви, че България престава да обслужва външния си дълг! За демократчния свят държава да каже, че спира да плаща лихвите на дълга си е равносилно на самоубийство. Защото тази държава влиза в едни черни списъци, от които няма излизане и с нея като международноправен субект е свършено. Но Луканов го направи. Защо? Защото точно в изолирана отвсякъде държава една новопоявила се капиталистическа класа може най-успешно да стъпи на крака. В такава държава богатството не се създава от амбулантна търговия със семки например. Това може да важи за Рокфелер, Дюпон или Макдоналд в щатите, но не и за България.

Тъй че това е голямото дело на Андрей Луканов и на този фон убийството му не изглежда особено загадъчно. Загадъчно е по-скоро равнището на строителния предприемач, признат от съда за поръчител. Четири доживотни присъди без право на замяна и една с такова право. Присъда, обжалвана в по-горна инстанция.

Анонимен132
Син на Пекин, "Boy" на Ханой

Не изтрая сърцето Станишево Симеон да бъде син на Мадрид, а той – само доведен софиянец. Друго си е да те природи Поднебесната империя, да те приласкае и Югоизтока на Азия, предпоследен подслон на “Ален мак самотен нейде”, опиум за народите, в пряк и преносен смисъл на думата. Така или иначе, лидерът се завърна от азиатското си турне доволен като рокер, минал по пътя на Керуак. Основният му успех е, че си е подсигурил подкрепата на вождовете на китайската и виетнамската комунистически партии, да бъде български премиер след парламентарните избори догодина. Дали ще внася избиратели – не казва. На пръв поглед и очите му не са се дръпнали. На пръв поглед! Защото заместниците му се държат все по-нагло и дръпнато в желанието си да доиздърпат черджето на демокрацията под краката на редовия нашенец, да го осветят канонично в Москва и после – поне теоретично – кеф ти Париж – кеф ти Ню Йорк.

Ама им е крива сметката

С всичките си действия БСП и т. нар. “Нова левица” демонстрират за пореден път пълно безхаберие по отношение на външната политика. След “триумфалното посещение” на част от ръководството на бесепейците /за обучение/ в САЩ и изприказваните лакардии за американското признание на качествата им, не последва абсолютно нищо. Когато синовете на Америка гинат в Ирак, а тук посткомунистите тихо злорадстват, дипломатичните усмивки са елементарен признак на куртоазия. Пенчо бре, чети! И Кисинджър го има на български!

Обратното - когато Румен Петков казва, че “едно ляво управление ще има и добре основана международна подкрепа”, трябва да му се вярва. Поне по отношение на Пекин и Ханой, въпреки, че той се опитва да внуши нещо много по-различно. Защото точните му думи са следните: “Признанието, с което днес разполага БСП като пълноправен член на Социалистическия интернационал и асоцииран член на Партията на европейските социалисти /плюс членството на председателя на БСП в президиума на ПЕС/ е гаранция...

Питам: Гаранция за какво?

Че световният тероризъм, който подари изборната победа на испанските социалисти, ще се задейства и в България? Или че трябва да приемем абсурдната теза, британският социалист Блеър да скъса връзките си с Вашингтон, за да угоди на френските капризи или на лутанията на германските социалдемократи? Няма да стане. Защото тук иде реч за дългосрочни процеси, които нашите леви трудно вдяват. Ширак и Франция ще се репчат на Щатите колкото си щат, но никога няма да нарушат Големия съюз. Шрьодер ще обърне платната по вятъра само след още една загуба на местни избори. Германия помни кой я съгради след войната и кой искаше да я довърши. Сапатеро в Испания ще си отиде по-бързо отколкото се появи на върха, дано не по същия драматичен начин, който го катапултира от низините.Защото е известно, че вечният приоритет на испанската външна политика е Америка – не само Латинската. А тук сме свидетели на невъзможното за здравия разум – тезата е: “С Европа, но по възможност – без Америка”. Това се втълпява отдолу нагоре и отгоре надолу в “реформираната” БСП. И колчем някой постави въпроса, че онова, което обединява двата колоса, ЕС и САЩ, е много повече от другото, което ги разделя, идва аргументът Русия. Със забележката, че в по-дългосрочна перспектива, Русия ще е с гарнитурата на Китай.

Тандемът Първанов – Станишев

Какво се получава. Имаме ясно разпределение на ролите. Президентът е открай време официален резидент на Москва, сега Станишев лобира за азиатските комунисти, и обратното. Ще речете – и двамата гледат в бъдещето. Пази Боже! При това те гледат изгрева на изток, а такива упадъчни типове, като автора, са се вторачили в залеза на Запад. Повярвайте ми, наистина предпочитам “Булеварда на залеза” пред разните “проспекти”, но не това е важното.

Важното е, че БСП не е в състояние да произведе рационална за България, поне относително самостоятелна, външна политика. БСП не притежава нито интелектуален, нито кадрови ресурс да провежда такава политика. Предполагам защо, без да съм сигурен за всичките, но Ирина Бокова, Георги Пирински, та дори Елена Поптодорова и Николай Камов не вдъхват доверие. Посочете друг, щом се сетите. Наистина, ако българинът препотвърди глупостта си и левицата спечели властта, пътят на страната ни към обединена Европа няма да бъде прекратен. Той вече е предначертан. Но по същия начин, по който заради Луканов, Беров и Виденов закъсняхме поне със седем години спрямо останалите държави от бившия соцлагер за приобщаването ни към ЕС, така ще ни предстои да лазим още дълго в собствената си мизерия, докато българо-руската мафия опече бъдещето си. А кагебистките наложници Алексей втори и Максим ще ни благославят.

Е, ще допуснем ли мушмуроците пак да мишкуват? Ще чакаме ли да ни се дръпнат очите... за да прогледнем?

Анонимен133
bravo za temata
Анонимен134
" Предполагам защо, без да съм сигурен за всичките, но Ирина Бокова, Георги Пирински, та дори Елена Поптодорова и Николай Камов не вдъхват доверие "

Фурнаджийските лопати за които говориш- например прекрасната Елена

целуваха г**ъ на Москва, лапат във Вашингтон, и ще духат на Пекин след двадесетина години,

когато Китай стане не само икономическа и демографска но и военно- политическа първа сила на света.

Ако не те, то техните дечица които сега растът под топлите грижи на САЩ,

ще си спомнят, че дядовците им честно служеха на комунистическа Москва,

бащите на демократичен Вашингтон, а те ще продъджат традицисята да служат на новата свръхсила- в случая Китай.

След 20 години ако е живот и здраве, ще си говорим отново за кого пеят възхвални песни

Ирина Бокова, Георги Пирински, та дори Елена Поптодорова и Николай Камов и техните отрочета.

И пак те ще са се уредили най- добре.

Анонимен135
Една ученическа тетрадка: 50 години самота

Едри букви, изрисувани с тъмносиньо мастило. Пожълтели страници, които някой е подвързал с твърда корица. Нечия ученическа тетрадка, на чийто първи лист пише 6 октомври 1957. Никой от нас не знае как е попаднала у дома. Благодарни сме й обаче, че с нейна помощ изкарвахме шестици по литература до края на 89-а. После мислехме, че сме я захвърлили завинаги...

Но защо пак си представям дори не нашата – онази класна стая? Виждам еднакви редици чинове, на тях – неподвижни лица, които се сливат. Сигурно и тетрадките им си приличат, като униформите.

Революция, враг, партизани, борба... Думите звучат архаично. Защо ли обаче така упорито възкръсват в днешно време? И България наистина ли е все още

страната на абсурдите?

Наскоро социалистите честваха 9 септември и се оказа, че това повдигнало рейтингът им. Синът на цар Борис ІІІ се кани да управлява пак и пак с наследниците на фамилните си убийци. На 7 септември жителите на Правец ядоха кебапчета и пиха бира за рождения ден на Тодор Живков. Същият, който поръча “български” чадър за Георги Марков през 1978. Като подарък за рождения си ден. На Тодор Живков отново вдигнаха паметник през 2001. Никой не се сети да почете Георги Марков дори с улична табелка...

Мастилото, с което някогашната ученичка пише домашните си по литература... Пишещата машина, на която се раждат “Задочните репортажи” на Георги Марков... Усамотението на двамата в техните си светове, времена, страхове... Една разлистена тетрадка. Дали образите в нея ни връщат в миналото или миналото е тук, но се правим, че не го забелязваме?

Той заплаща за смелостта си да говори истината. Тя има вроден усет към езика, но самобичува таланта си и пише с априлски плам. Колкото и да са различни, думите им извикват едни и същи образи...

Господа студентите стават другари

“Решителната и фатална промяна у нас стана през времето на моето студентство”, спомня си първите години след съветската окупация Георги Марков: “Когато моят випуск постъпи в Политехниката през 1947, ние бяхме жители на един свят. Когато завършихме образованието си през 1952, ние бяхме вече жители на друг свят. Символично или не, през този период от “господа” ние станахме “другари”. Още в самото начало всред нас, новите студенти, се появиха невзрачни лица на млади хора, които не само че не бяха държали никакъв конкурс, но някои от тях нямаха дори завършено средно образование. Не рядко

под връхните им дрехи можеше да

се види очертанието на пистолет

Първото чувство, с което те се отнесоха към нас, другите студенти, беше това на необяснима ненавист и подозрение. Особено силна бе тяхната омраза към всеки по-блестящ студент или пък по-оформена личност. Ние виждахме как те ни следяха, как подслушваха разговорите ни и как лицата им ставаха все по-заплашителни. Влачеха ни по митинги, събрания и трудови бригади и изискваха от нас да скандираме техните лозунги. Учебната подготовка на повечето от тях беше равна на нула, но те вземаха изпитите си по мистериозен начин”...

Новото време нахлува със своите герои. Образите им са пресъздадени в съветската литература. И докато българските писатели и поети все още се опитват да влязат в крачка с революционните изисквания на епохата, в училищата героите на Горки, Островски и Шолохов вече са въздигнати в примери за подражание. С едрия си почерк примерната ученичка ги описва в тетрадката си по литература:

“Те са носители на най-прекрасните качества, които ги характеризират като истински хора, полезни на своята епоха. Това са герои, предани до смърт на своята класа, стремещи се към осъществими светли идеали, имащи прекрасни и хубави мечти. Те са привърженици на новото, прогресивното и са в разпра със старото. Това са нови хора, нови герои, които растат и крепнат в обществените бури, които се посвещават на активна борба за освобождение на човека и извоюване на неговото щастие. Това са активни борци за пролетарската правда, за установяване на социалистическия строй, усвоили великото марксистко-ленинско учение, свързали се здраво с работническата класа и смело и неотлъчно следващи я в нейните героични революционни борби”...

Тя пише съчиненията си година, след като Априлският пленум е развенчал култа към Сталин, а съветските танкове са смазали въстанието срещу комунистическия режим в Унгария. Това е времето, когато Тодор Живков сменя Вълко Червенков и по върховете на партийно-държавната йерархия се покатерват “славните” чавдарци. Новите функционери ще си отгледат придворни поети, които ще нарекат “априлско поколение”. Бардовете на революцията ще превърнат “врага” в своя муза.

“Наши” и “врагове” – това бяха двете най-важни понятия, които заеха централно място в живота ни през тези години”, разказва Георги Марков.

Започна безмилостно деление на хората

което надвишаваше жестокостта на расистките деления, защото обричаше хора на страдания не за периода на една война, а за цял живот. Огромен брой невинни хора, дамгосани като врагове, трябваше да платят скъпо и прескъпо. Важното беше да се проведе процес на делене, който да всее пълен страх и объркване във всяко живо същество. Толкова повече, че понятието “наш” се оказа силно относително. И за да може човек да остане “наш”, трябваше да дава доказателства за това всеки ден. “Наши” и врагове” беше повод за подлагане на жестоко изтезание на цял народ, за разбиване и унищожаване на естествени човешки връзки, за насъскване на всеки срещу всеки”...

В класните стаи подгряват революционния плам със Смирненски:

“Нека пламне земята за пир непознат,

нека гръм да трещи, да руши,

барикаден пожар върху робски души,

ураган, уруган от души”...

Литературната си разработка на тема “Социалната революция в стихотворенията “Въглекопач” и “През бурята” ученичката открива с патетичен увод. За него тя можеше да получи “отличен” през лятото на 2004 на приемния изпит по български в Софийския университет.

“Така възторжено утвърждава назряващата социална революция “този мълнекрил, ведролик великан”, който скоро ще мине над света като “пролетна буря” – певецът на пролетарската класа у нас, поетът на революцията Христо Смирненски. Той беше, безспорно и ще си остане един от духовните организатори и вдъхновители на въстаническите ни героични победи. Нарекоха го поет на огнените гриви, най-голям пролетарски поет, поет на възходящия български и световен пролетариат, на подвига, на пролетарския революционен героизъм и саможертва, поет на онеправданите, на устрема към новия ден”...

Новият ден не понася кадърните, мислещите, сводобните, затова концлагерите и затворите продължават да се пълнят с хора. Краят на 50-те съвпада и с поредната чистка в университетите. Изхвърлят студенти, а някои от тях изпращат в лагери, дамгосани с клеймото “участници в унгарските събития”. Разправата има десетилетна история.

“Когато през 1948 – 49 година се развихри безогледната вълна на студентските чистки, когато пред вратите на университета чакаха камионетките на Държавна сигурност, за да приберат току-що изключени студенти, на всички ни стана ясно каква наука бяха изучавали през цялото време нашите мрачни колеги”, пише Георги Марков: “Внезапно и абсурдно се оказа, че най-способните,

най-талантливите, най-изявените

студенти трябваше да напуснат науките

за които бяха призвани. Никога няма да забравя голямото събрание в аулата, когато се четяха списъците на изключените от студентските организации, което значеше автоматично изключване и от политехниката. Няма да забравя варварската тишина, сред която жертви и оцелели гласуваха с убийствено единодушие “за”.

Когато Павел, един от блестящите математици на курса се възпротивил с думите: “Това, което правите е позорно, срам ме е да бъда повече студент”, глас от залата предложил и той да бъде включен в списъка и всички безмълвно вдигнали ръце.

“Постъпката на Павел беше рицарска, красива, но една от най-характерните черти на комунистите е тяхната пълна нечувствителност към нравствена красота, към всяка проява на рицарство. Благородният жест, красивата постъпка на противника не възбуждат у тях никакви вълнения”, продължава Георги Марков: “Нашата интелектуална индивидуалност бе деградирана до тази на дресирани блеещи овци, но ни бе оставено мъчителното съзнание за положението, в което бяхме. Постепенно чувството ни на самозащита се разви до такава степен, че всички малко или много добихме мрачни лица и през втората година на следването ни беше вече невъзможно да ни различат от истинските “другари”.

И докато в университетите студенти и преподаватели оцеляват благодарение на инстинктите си, в училищата върви програмирането на мозъци. Съзнанието на децата прелива от пролетарски плам, омраза към капиталистите и фашистите, възхита към болшевиките и партизаните – “това желязно племе”. Всичко се случва със

съучастничеството на родителите

им, сковани от безмълвен страх

Последното домашно за учебната 1957 – 58 година е на тема “Революционната поезия в служба на народа”.

“В мъжествената борба, която народът води в името на свободата се изковаха много оръжия. Едно от най-острите, най-силните, обагрено от пламъците на боя, осветено от кръвта на героите, е революционната поезия. Всяка борба си има своите певци, има ги и нашата. Техният подвиг е не само в смелостта им чрез песните си да издигнат знамето на правдата, но и в непосредственото им участие в битките за нея, в това, че със слово и щик те разчистваха пътя на прогреса, по който мина българският народ. Тази поезия гърмеше като буревестник в най-мрачните дни на робството. Нейното верую бе свободата, нейната сила – духът, нейната правда – борбата, нейният герой – народът, нейната нравственост – в четирите ботеви стиха:

“Но стига ми тая награда

да каже нявга народът –

умря сиромах за правда,

за правда и свобода”.

Тетрадката завършва с обобщението, че “революционната поезия е велика вдъхновителка в борбата за социалистическо преустройство на нашето отечество”. Трябвало е да се спазва “линията”. Сигурно много младости като тази на Георги Марков са били деформирани от страхове и атакувани от нечия омраза. “Ние толкова се стараехме да скрием от другите нашата собствена истина”, признава писателят, “че понякога я скривахме дори от себе си”...

Не е ли абсурдно, че играта на криеница продължава и досега?

Анонимен136
Кентавърът Андрей Райчев – Кънчо Стойчев

или още за причините, които да ни накарат да се съмняваме в честността на социологическите проучвания

Люба Кулезич

В социологическата гилдия се носят от уста на уста полу апокрифните сюжети за шеметните кариери на няколко младежи, скочили от анонимните научни занимания право в епицентъра на публичния живот. Докато за годините на прехода се катерят напористо по стълбицата на успеха, те видимо се обзавеждат със самочувствието на пратеници на съдбата за новоизлюпените политически елити. Набъбването на обществената им значимост е видимата страна на по-невидимия процес – забогатяването им в мащабите и с темпото на много от новобогаташите на българския посткомунизъм. Може би затова с охота му посвещават студии, анализи, критичен плам, владеят добре триковете на интимната ирония спрямо дефектите на родната демокрация. Проявяват гъвкавата чувствителност на посветени в малките й и големи, не винаги лицеприятни тайни.

Скоро се оказва, че действително са сред посветените - обучени за изтънчена игра с политическите цветове, поне докато извоюват престижа си на обективни и безпристрастни анализатори. Под тази маска обаче се тренират ефектно да жонглират с интересите на различни поръчители и бизнеспартньори, заинтересовани от вечно разколебано и травмирано обществено мнение. Такова, че да може лесно да бъде облъчвано, манипулирано и насочвано при драматични избори на политическа посока.

Това проличава в моменти на реформаторска неизбежност през 90-91, през 1992, през 2001, т.е. на исторически кръстопътища, когато мимикрията на бившата комунистическа номенклатура е застрашена. Защото по-прозорливата част от нея предвидливо си е отгледала малко преди промените през 89-та - освен нужните икономически и политически кадри за след бъдещата “нежна революция”- и цяла кохорта от социолози.

Непопулярната професия за кратко време става модерна и крайно необходима за нуждите на новостроящата се демократична фасада в България.

2.И Кънчо Стойчев, и Андрей Райчев, и Михаил Мирчев /днес собственик на откровено лявата агенция “АССА – М”/, както и по-малко харизматичните бъдещи управляващи на социологически агенции са от едно и също професионално котило – институтът за младежта към ЦК на ДКМС.

Под ръководството на проф.д-р Петър-Емил Митев се втурват към идейните простори на “перестройката”. И започват да навлизат в професионалните тънкости на бъдещата индустрия за упражняване на политическо влияние, наречена у нас “социология”.

Години по-късно става ясно, че симпатичните интелектуалци имат фамилна закалка, за да се впуснат съвсем не с голи ръце в посткомунистическата джунгла. Михаил Мирчев например е син на члена на Политбюро на БКХ и отговорник по идеологията Стоян Михайлов. Синът поема семейната идейната щафета и израства професионално паралелно с видимите усилия да узрее в социал-демократическа посока. Чупките в ориентацията остават чужди на “АССА-М” и тя се възприема като експертно звено към “Позитано” 20.

3.Андрей Райчев е най-екцентричният и най-експресивният в групата. Затова оставя впечатлението на човек, който чрез социологията успява да аргументира хамелеонския си политически нрав. За него според някогашни приятели тя е наука за функционирането на властта. И своеобразен катапулт към нея. Но ролята на асансьор към управленските етажи е поета и от фамилната обвързаност на речовития голямоглав мъж с така наречената комунистическа “аристокрация”. За близките му по бащина и по съпружеска линия важи остроумната забележка на колумбийския есеист Николас Гомез Давила: “Комунистът е човек, който иска от държавата да го направи буржоа”.

Превъплъщенията в ляво през годините на прехода потвърждават напълно това удивително прозрение.

4.Неведнъж от 90-та насам няколко журналисти са понечвали да разкажат авантюрната история на бащата Венцел Райчев, под чието ръководство в началото на промените от поверената му богата държавна агенция “София прес” изтичат в неизвестна посока милиони долари. Под формата на тъжни анекдоти се разказват спомени за предизвикателното поведение на бащата, надарен освен с бляскавата дарба на преводач на Достоевски, също и с тайнствената биография на протеже на КГБ. Невидимата сила го одързостява за гаменски прояви срещу тесногръдието на примитвния тоталитаризъм. Разказва се как веднъж пиян приканил компанията си от интелектуалци да отидат и да се изпикаят на гроба на Васил Коларов. В резултат на това безразсъдство, немислимо без протекцията на службите, самите интелектуалци били на път да се напикаят от страх и … от срам за малодушието си.

Така или иначе всички опити за журналистически разследвания относно бъдещата финансова сигурност на Райчеви баща и син са заглъхвали под грохота на официалната самореклама на Андрей. Той я упражнява уверено с помощта на вече отработените социологически хватки спрямо политици и медии.

Под говорилнята са затрупани фактите за легендарната фирма на бащата Венцел “Планета 999”, която се захваща с доходонсния петролен бизнес точно, когато през първите “луканови” зими от пазара изчезва бензинът. “Планета 999” нашумява за малко чрез самотните усилия на вестник “Демокрация” да разкрие скандалното съдружие на “Планета 999” с енигматичната фирма “Русский дом”, представлявана от едра КГБ акула, издирвана от Интерпол.

Така или иначе Андрей Райчев вероятно е наследил фамилното русофилство и в духовен, и в материален аспект.

5.Тайнствените руски следи водят и към всеизвестния му контакт с Андрей Луканов.

Безподобния респект към архитекта на българския преход е една от малкото публични слабости, които не може да скрие партньорът на Андрей - Кънчо Стойчев. Другата му, само че напълно противополжна страст, е към експремиера Иван Костов. Социологическата безпристрастност на Кънчо се пропуква очевидно само в тези два пункта – Луканов и Костов. И илюстрира популярното тъждество между любовта и омразата. Всички други симпатии, изразени чрез социологията, включително и към Сакскобургготски, традиционно миришат на пари.

Топлата връзка с Луканов е добре осреберена, също както и ненавистта към Костов години по-късно. А навикът да се хоноруват емоциите по достойноство е може би недотам бляскаво наследен от баща му Марко Стойчев. Зад това име се крие половинката от популярния през зрелия социализъм писателски тандем братя Мормареви. Марко Стойчев е известен в киногилдията като добрият продавач на сценариите, родени от по-богатото въображение на партньора му. Затова пък Марко по-бързо се приспособява към ратуваните от самия него и от приятеля му Анжел Вагенщайн промени. И след 89-та се впуска в бизнес начинания с вече печално известния предприемач и банкер Георги Агафонов…

Така че възходът на Кънчо и Андрей е една от формулите на тайнствените персонални и социални метаморфози, с които изобилства преходът. Но социологическият дует предпочита и до ден днешен да пропуска своя собствен принос в строителството на капитализма. Вместо да се излеят в автобиография , която със сигурност би станала бестселър, Кънчо и Андрей и в момента засипват публиката с числа, проценти и графики, разгадаващи “истинската история на прехода”. По този начин потвърждават как са превърнали сухите изчисления в магическо средство за замъгляване на реалността.

6. Така и ролята на Луканов в контакта на бъдещите социологически магове с британския милиардер Робърт Максуел засега е обект повече на митология, отколкото на преки свидетелства.

Лондонската връзка осмисля с днешна дата иначе твърде московският сценарий за капиталистическото израстване на дуета. Изглежда тази гео-политическа рима е била заложена в българската модерна история още преди прехода. За да се възхищаваме от сегашната политическа поема, написана от управлението на Симеон Сакскобургготски и лондонско-московската завера за връщането му в България.

7.Точно по тази ос можем да разгадаем родилните тайни на един от най-големите социологически фокуси в историята на прехода.

Това е фирмата, с която се прочуха Андрей Райчев и Кънчо Стойчев. Позната е на публиката или като “Галъп интернешънъл”, или като ББСС “Галъп”. Има и фондация с подобно име и със същите собственици.

Етикетът “Галъп” прогърмява, изгрява и се налага на пазара като … своеобразен плагиат на името на американския социологически гигант “Галъп”. Само че Кънчо и Андрей нямат нищо общо с първообраза. Имат нещо общо с някакъв лондонски клон на световната верига, който не е свързан юридически с нея. Говори се, че контактът е дело на Максуел.

Но в началото на 91-ва никой не обелва дума за това навличане на чужда дреха в името на родните социологически и политически нужди.

С помощта на усилено срастване с медиите и по-специално с договорно нахлуване в БНТ, “Галъп” става критерият за модерна социология. Чрез бълваните от него данни и прогнози по всякакви поводи българите започват да привикват с техниките за промиване на мозъка и за програмирането на електорално поведение.

По-важно е да напомним, че именно чрез раждането на тукашния “Галъп” може да бъде наново разгадан пътят на днешния социологически елит - от ЦК на БКП, Държавна сигурност и КГБ през икономическата аристокрация на БСП към днешната набираща мощ олигархия. Едни от най-доверените гаранти за политическите й метаморфози през тягостните години на прехода се оказаха именно научните рожби на проф. Петър-Емил Митев.

8.Самият той днес е кандидат за национален омбудсман с подкрепата на НДСВ, съветник е на спортния министър Васил Иванов-Лучано и “научно”обигран рекламист на проекта за партийно лидерство на ген. Бойко Борисов. Подгряването на всенародното одобрение към бъдеща “Партия на реда и закона” също се опря на социологически сметки, своевременно пуснати в обръщение.

Подобна мултипликация от името на един общ идеен център вече е възможна на по-широк фронт и с по-перфидни методи поради простата причина, че Андрей Райчев и Кънчо Стойчев успяха да мултиплицират интересите си в цяла мрежа от социологически фирми. Паяжината може да бъде реконструирана чрез електронните информационни системи като “Дакси” или “Апис”. Интересното е, че Андрей и Кънчо са съсобственици и в “Апис”. На публичната повърхност още от началото на 90-те агенциите “Сова”, “Медиана”, “Галъп” функционират самостоятелно. Под една или друга форма обаче техни /съ/притежатели са Стойчев и Райчев. Те са владели и куп други бизнес формирования като рекламната агенция “Шампионите”, например. Собственици са на пресгрупа, в която доскоро фигурираше вестник “Сега, а в момента под покрива й съществуват няколко списания.

9.Това е механизъмт, чрез който се дирижират и пускат през медиите удобни социологически данни. Това е и схемата на срастването между социология и медии, без която ефективната обработка на общественото мнение не би била възможна. Най-сетне, в тази малка империя е и ключът към парадоксалната комбинация на капиталистически апетити, прокарвани чрез левичарска или социал -демократическа пропаганда.

Според конюнктурата.

Тъкмо чарът на конюнктурата обяснява постепенното превръщане на тандема Стойчев-Райчев в своеобразен публичен кентавър, в шизофренно същество, разкъсвано между политическите амбиции и научните изкушения на социологията. Драматичното раздвоение стига до там, че при избирането му в ръководството на Евролевицата на Ал.Томов през 1997 Андрей да възкликне: “Най-сетне се сбъдна мечтата ми да стана член на Политбюро, макар и не онова…”

Днес тази повече от странна мечта го отведе пред прага на двореца “Врана” в коленопреклонната поза на царедворец. Кънчо Стойчев също е там.

Но къде сме ние? – както с години ни питаше “Галъп” през рупора на Иван Гарелов и неговата “Панорама”…

Анонимен137
Кеворк Кеворкян

След като първата дискусия по проблема за т.нар. ромска престъпност и расистките оферти на Константин Тренчев завърши с унизително фиаско на Кеворк Кеворкян, личната ми прогноза не вещаеше нищо оптимистично за предаването "Всяка неделя". Претенцията за равнопоставеност и толерантност на една от рубриките в нея - "Територия на свободното слово", се продъни до такава степен, че си представях как феновете на предаването са се хващали за сърцето. Мислех си, ако съществуват изобщо зрители на предаването под 40 години, най-вероятно ги е обладало справедливото очакване Кеворк Кеворкян да си направи публично харикири и да си отиде с чест от националния ефир.

"Всяка неделя" от 26 август т.г. се превърна в същински мач с неочакван резултат. Мач, в който отборът на компетентността и модерната лаконичност спечели срещу бъбривия мачизъм и все по-съмнителната като интелектуална легитимност журналистика на Кеворкян.

Какво се случи в предаването?

Накратко, депутатът Александър Филипов (от ромски произход), Мартин Карбовски и Кеворкян обсъждаха предложената от водещия тема, която търсеше "връзка" между ромите и техния принос за нарастващите криминални деяния в страната. Говоренето им имплицитно и експлицитно полагаше етническия белег като източник на престъпност.

Оттук и започна драмата на Кеворкян.

Стана ясно, че идеологическият подход към разискваната тема на четвъртия в студиото - младата адвокатка Маргарита Илиева (27) от Българския хелзинкски комитет, е точно обратен. На събеседниците тя внимателно обясни тезата си, че цветът на кожата на извършителя на кражба на дърва или друго не е и не може да бъде източник на криминален акт. Че всяко престъпно действие има конкретен извършител, на който трябва да се търси наказателна отговорност. Връстниците на водещия Кеворкян едва ли са забравили времето, когато се говореше за колективна вина. За по-младите пък се налага да припомня, че специално за страните със съветски тип комунизъм колективни субекти на противодържавни действия бяха едрата и дребна буржоазия, кулаците, протестанти и католици, турци. Струва ми се, че когато се говори за кое да е етническо малцинство, включително за българските роми, поне възрастното поколение не е забравило докъде бе доведено човечеството от подобен тип възгледи. Никак не ми се иска да са потънали в безпаметство лансираните от най-реакционните учени от по-миналия век идеи, че съществуват криминогенни етноси. Защото това убеждение вкарваше огромни групи хора - евреи, цигани, славяни, стигматизирани на етнически принцип като престъпници, в Аушвиц и Треблинка...

Етническата характеристика е ирелевантна както за разисквания в студиото на "Всяка неделя" проблем, така и за каквото и да е противоправно действие. Цветът на кожата като източник на социална зараза, болести и безредие е бил в дневния ред и в политическите конструкти на Пфеферкорн, Гьоринг и прочие наставници на расисткия нацистки режим. По тази причина модерният либерален дискурс не го припознава, за разлика от фашизоидния. (Вж. политическите речи на Жан-Мари Льо Пен, Владимир Жириновски, австриеца Хайдер).

Върху идентифицирането на проблема "етническо малцинство" и капацитета на днешната българска журналистика да го разпознава ще се върна по-нататък. В скоби с горчивина ще отбележа, че августовските идеи на синдикалиста Константин Тренчев за доброволни граждански отряди, стрелящи на месо срещу крадливите циганини, не останаха без последователи... На техния "сексапил" се поддадоха тайно и явно умни хора като Христо Бойчев, страстни приветствия по адрес на Тренчев отправи по "Дойче Веле" и прононсираният демократ Петко Бочаров.

И тъй, след заявените тези от страна на младата адвокатка в студиото стана тягостно. За да излезе от комплицираното положение на демократично невеж, водещият Кеворк Кеворкян зададе следния въпрос: Дали събеседничката му смята, че има етническа престъпност?! След този автогол нормално го постигна и простият отговор - "Това не е валиден въпрос". Поразен, скандализиран (външно) и вероятно силно разтревожен (вътрешно), някогашният популярен журналист изпадна в нелепа самоотбрана: "Никой в това студио (sic!) не ми е казвал, че задавам невалидни въпроси". "Но аз ви го казвам", наля допълнително масло в огъня на наранената му суета правозащитничката.

След това злополучно предаване всеки грамотен зрител - освен за останалото - навярно се е загрижил дали у Кеворк Кеворкян съществува все още потенциал да бъде домакин на предаване, разположено като завинаги в най-гледаните неделни часове. Защото не е възможно да се поставя за дискусия тема роми, гражданските им права и задължения, нелепо е да се опитваш да провеждаш точно тази дискусия, без да си прочел литература по въпроса. При това говоря за литература от модерните библиотеки, където юристът Кеворкян е трябвало вече да се е ориентирал сред ратифицирани от България международни конвенции, харта за правата на човека, протоколи и резолюции, рамкиращи политическото и гражданско битие въобще на модерните общества от началото на ХХI век.

Противно на здравия разум, оказа се възможно!

Нещо повече. Седмици по-късно, на 12 септември, "Всяка неделя" агресивно стъпи отново на територия, на която вече откровено бе поканен и спец по националпатриотизма - Волен Сидеров. За да си гарантира реванш, Кеворкян бе изпозвал два просташки до уличност маньовъра. Бе поканил отново млада адвокатка от БХК - Даниела Михайлова (30), като подвеждащо (през лицето Карбовски) й е предложена темата "Как се усвояват парите за малцинства, отпуснати по програма ФАР". За да я шокират (колко "професионално"!), едва пред студийния монитор участничката узнава за смяна на темата отново с... ромската престъпност. Очевидно стана за зрителя, че Волен игра ролята и на допълнително стимулиращ комфорта на достойните мъже Кеворкян-Карбовски. Шоуто едва дишаше от преднамереност и тягостно усещане за мъжкарски комплекси. Домакинът на "Всяка неделя" държаше както обикновено да бъда сниман "грос" с многозначителния си пръст, опрян в чело, макар че особено дълбинни мисли никой не чу. В поддържащите роли Сидеров и Карбовски на свой ред даваха поводи предимно за тревога и фундаментални питания - е ли са те журналисти, или не. Болезнените синкопи на мисълта и видимо тежки паузи при изнамиране на примери (Сидеров) комично свързваха темата за ромите в Столипиново с разкола в българската православна църква и битките между двата синода. Особено стресиращо прозвуча поредното сръдливо питане на Кеворкян, как, ама не знае ли (момичето) колко световни авторитети (Ноам Чомски например) е канил той, та ще му говори за международната популярност на някого си (в случая - на Красимир Кънев, член на Международната хелзинска федерация)...

Считам себе си за хуманист, тоест разсъждавам за Кеворк Кеворкян като за уникална индивидуалност, каквато е всеки от нас. Опитвам се да погледна света през неговите очи, да уважа максимално неговия поколенчески контекст. Но психологическия прочит на поведението на водещия на "Всяка неделя" би подсказал един прекомерен, трудно обуздаван и свръхекспониран патернализъм. С тон на абсолютно уважение към генерацията му само ще отбележа, че едва ли на друго се дължи ехидството, свадливостта и грозноватата му агресия към по-уязвимите откъм статус и житейски опит негови събеседници. Нещо повече. В двата опуса на "ВН" станахме свидетели и на неуправляемия му гняв към очевидно по-компетентната позиция. Вярно, не е приятно да претърпиш поражение от една хлапачка, но - може да се случи на всеки! Израз на същата такава поведенческа неуправляемост бяха крясъците му преди месеци към младата психоложка Мадлен Алгафари. Тягостно, наистина.

Само дето публичното пространство не е средство за индивидуална терапия на поведенчески депресии. Точно както и не върви медиите да служат за колективен психиатър.

В казуса "Кеворк Кеворкян" не се крият само ригидно придържане към отгледаните през марксистко-комунистическо време конструкти, както и непоносимост към чуждото мнение. Не е и само озлобление и отмъстителност, какъвто бе случаят със заведеното дело срещу Велислава Попова (27) от в. "Капитал".

Журналистката бе публикувала статия, която съдържа бегли съмнения в бизнеса на Кеворкян. (Същите факти, впрочем, бяха публикувани и в други медии.) За незнаещите ще припомня, че през 2001 г. Кеворк Кеворкян бе завел дело срещу нея за обида и клевета, а искът му за претърпени "щети" от публикацията бе в размер на... 20 000 лв.! Още тогава казусът бе коментиран от американската юристка Виктория Еъргуд като очевиден стремеж да бъде сплашена младата Попова. Забележете - Кеворкян не е поискал да съди редакцията, а журналистката. Готов е след прекратяване на делото поради липса на доказателства за щети да преглътне срама от юристи, съд, наблюдатели, публика, колеги, само и само да сплаши, да изтормози една млада авторка!

Проблемът с Кеворк Кеворкян включва и друго: неговата неспособност да си признае, че добрата му преценка за събития и факти, за процеси и тенденции отдавна не е безспорна; че прекомерно генерализира на базата на твърде малко информация, както и селективно обръща внимание само на удобна за тезите му фактология. Трудно му е да усвои новите професии, каквато е правозащитната работа, затова и предпочита да я компрометира. И не само нея. Все повече си мисля, че 15-годишната българска демокрация дразни Кеворк Кеворкян не само като сменила "отгоре" живковия режим, а като човешки материал. Той има някакъв свой списък от персони, на които лично им има зъб, защото са се покатерили непозволено нагоре в йерархията, в светлините на прожектора.

Поименно ги мрази, страшно обича публично да ги компрометира. С перверзна наслада ровеше в душата на "синия" писател Александър Томов и го подтикваше да излива семейните мръсотии, без да го интересува дали това представлява обществен интерес. И така нататък.

Ще се върна отново на циганите. От какво е подбуден интересът на Кеворкян към този етнос, та доста на брой предавания им посвещава? Познава ли етнокултурната им специфика, разпознава ли статуса на малцинството - статус, който носи със себе си изключване от пълноценно участие в живота на обществото! Не боледува ли и той, "големият" журналист, от онзи синдром на мнозинството, според който "дори плъхът е бял"? Защо пред камерата на "ВН" го виждаме как гнусливо гледа мургаво семейство, "продало" детето си от бедност. Каква е разликата в реакцията му към мъхесто насекомо и към тях, циганските хора? Има ли потенциал да концептуализира проблема "ромски етнос и българи". Чувствителен ли е към децата на циганите, радва ли се на техни таланти и дарби? А ако се окаже, че има нулево познание за тях! И още по-лошо - поради принадлежност към другите, отпреди 10 ноември ценности, да се гледа на циганите като на втора ръка хора, за които животът в гетото е най-доброто, което им се полага, то тогава?! Познава ли политическата коректност на съвременния говор и анализ, или като Волен Сидеров и Красимир Каракачанов се изприщва, щом чуе за позитивна дискриминация към децата дори на многолюдната бандитска фамилия Зрънкови?

Вторият, не по-малък проблем, е породен от ужасната еклектика в журналистическия метод "Кеворкян". Започва разговора със събеседника си - все едно дали сирак от дом за деца или говорител на Моктада Садр - с привидно придобит бекграунд. Да припомня само, че "ВН" се е снабдила с митологията за силна вербална и интелектуална ориентация и практика. За предаването дори се говореше като за елитарно, изобщо - за другото предаване. Сам Кеворкян споделяше заканително пред медиите желанието си да прибави "умност" на БНТ. Погледната откъм професионален аспект обаче, ситуацията на "Всяка неделя" се оказа друга. Гледането на поредния и пореден труд на тази "жива легенда" предизвиква все повече раздразнение. Да, водещият прескача от въпрос на въпрос, от сюжет на сюжет... На всичко отгоре уж 60-годишният Кеворк си партнира с 30-годишния Карбовски, а всъщност го унижава, тъпче го, чак на човек му става болно за него. Стратегиите му за поддържане на близо три часовото talk show са еднообразни, често резултатът е повече като за sleep show. Ако пък си налагаш да го следиш всяка седмица, осъзнаваш следното: домакинът на предаването няма системна обосновка за избора именно на една, а не на друга тема; всичко е плод на случайност, на замръкваща вече гражданска чувствителност и интуиция. Натрапва се изводът, че Кеворкян няма емпирична верификация на собствените си концепции и тези. Подхвърлят се неща ей така, с една небрежна рутина. Виждат се повърхностни и зле замислени комбинации от питания към гостите. Озадачаващи са абсолютно необоснованите размествания на акцентите в неговите разговори. Нерядко писва от тромавата му логика, закичена със старовремски финтифлюшки. Започва да тегне усещането, че Кеворк Кеворкян разчита на някаква своя, "домашна база", семеен рейтинг и приятелски навивки да упорства да бъде на екран. Неясната интимност с младата правозащитничка Маргарита, с Александър Чирков, с главния прокурор Никола Филчев се редува с почти фобийното му дистанциране от "дребните хорица". Изобщо, технологията му на водене на "голямото му събеседване" - т. нар. горещ стол, е толкова засукана, че на зрителя му е трудно да определи каква е мотивацията му да го прави. Редките публикации на медийни експерти, посветени на журналиста Кеворк Кеворкян, са коментирали неговия стремеж да "разкъсва" поканения (не знам защо "кеворкирането" все още се счита за адекватен прийом!). Видно е, че Кеворкян прави това не за да постигне прозрачност на обекта, а за друго. Понякога това е задоволяване на собствените му воайорски импулси. По-често обаче маститият журналист жадува просто да удовлетвори потребността си от власт. Власт поради това, че микрофонът, камерата, студиото, националният ефир са негови, на Кеворкян. Има и друго, и то наистина е дълбоко неприемливо. Поддържането на едни и същи обвинения срещу обществено "виновни" личности, етноси, организации (БХК напоследък се класира с успех на полето на "вината" се дължи не на нарцистичното самозадоволяване на егото му.

Кеворк Кеворкян върши своите упражнения по унищожаване на репутации поради една определено отблъскваща причина. Може да се нарече "личен канибализъм", възможно е да се намери и по-коректно определение. Във всеки случай, "кеворкирането" е ирелевантно за модерната журналистика, защото е проява на патология. "Всяка неделя" започна с интриги и инсинуации срещу Иво Прокопиев, директор на уважаван вестник. После Кеворкян подхвърли мазни намеци за други радващи се на истински рейтинг личности. Пускаше Теди Москов за стръв на "патриотите". После заръфа бившия министър-председател. Темата за корумпираността на Иван Костов, за далаверите на фондация "Демокрация" наистина надскочи границите на медийното хищничество. Пътем Кеворкян изпусна смрад по Люба Кулезич... Един-два вестника се осмелиха да кажат, че на Кеворкян непрекъснато му е нужна следваща жертва, и още по-следваща... Докато все повече продукцията "ВН" заприличва на сергия, където се излагат дребни, вчерашни неща за продан.

Кеворк Кеворкян забърква своята публицистика все по-често с крайно несигурни като обществен ефект резултати. И ако бъркотията от интервюта, недоказани обвинения, грандомански избор на събеседници от Русия или отвъд океана, онзи миш-маш от въпроси на водещия, често на ръба на глупостта, все още се търпи, това вече е друг проблем. Проблемът зрител. Проблемът конкуренция на предавания, рубрики и най-вече - на личностите в журналистиката.

Hauptmann

Анонимен139
Прилича на зомби
Анонимен140
Ми той затова зомбира цела България
Анонимен141
Единственият начин българинът да изживее някак живота си, и донякъде да се кефи, е да гледа и на него, и на себе си вътре в него отстрани. Вижда се, че днес няма никакви пари. Много важно – че той откакто се помни няма, но още си е жив. Или – от другия месец ще му вдигат цените на въздуха. Е, и? На него му вдигаха цените на въздуха, водата, огъня и риболовния билет осем пъти и още е жив.

Държавата, в която не живеем, са две държави. Сложно е, но за българинът, който е осъден да оживява при всички независещи от него благоприятни и неблагоприятни обстоятелства, е напълно фасулско-бобена работа. Попитайте Божидар Димитров, той ще ви го обясни марксически, тоест по съветскому неразбираемо и псевдонаучно.

Държавата, в която не живеем, е невероятно красива! Има четири сезона, както щастливо откри Жорж Ганчев, хора, които го гледат затрогващо тъпо, човешки материал, който се оказа неподходящ, но податлив за комунистическата идея, Черноморски бряг, Супер Боровец, Екстра Пампорово, Джазово Банско, Мулти Арбанаси, Мучо Пийпъл и Мунчо Човек.

Мунчо човекът е авторът.

Държавата в която не живеем е древна и славна. Възникнала е в момента, в който е било възможоно, и е била славна във всички останали моменти, когато е било неизбежно. За това не питайте Божидар Димитров. Ще ви излъже убедително. Но попитайте бащите си, дядовците си и ако имате късмет – прададовците си, стига да не са били комунисти. Никога нищо не питайте комунисти, ако ще да сте самите вие. Комунистът никога не казва нищо, дори на себе си. Колко дена го били. Ни дума, ни вопъл, ни стон…

Даваш ли даваш Дечке Сюлемезова…

Държавата, в която Ние не живеем, е държава, в която Те си живеят много добре! Но това си е втора държава. Успоредна на моята. Дали е твоята – не ми е работа да казвам. Да имаш глава винаги си е било отговорна работа. Да я ползваш е още по–отговорна. А да вървиш подир собствената си глава си е направо наивитет, равен на мъдроста на дядовците ни. А те са живеели в тяхната държава. И са ни я оставили на нас. Какво оставяме ние днес на нашите деца?

Държавата, в която не живмеем, не е на пазара за държави. Тя отдавна е продадена. На децата и внуците на тия, на които никога не им е пукало за моята и твоята татковина с колкото си иска сезона, с аромата на старозагорските цъфнали липи, с тревненските вишни по тротоарите, с варненското гюзме, с пловдивската бохема, с несебърските чирози, с родопските поляни, с рилската пъстърва, с русенските музикални дни, с Бургазси неговите не дотам трудови, но страхотни хора, с Баташката църквичка и ония думички Вазови там - “От Батак съм, чичо…”.

“От Батак съм, чичо…”

Тъжни думи на дете, което е загубило всичко, но поне знае от къде е.

От къде са Те? От къде е Симеон и всичкото останало след него до самия Готски? От къде е Милен Велчев, че и брат му в добавка? От къде е Никенцето миличкото, та и Василево на всичко отгоре? От къде е културата на Абрашев, а и той самият? От къде е министеро Петканов или може би Шестканов? От къде е Андрей Райчев и цялата му фамилия Венцелова? От къде се пръкна Тошо Тошев и верният му колега и съратник, който е поне двама - Слави и Кеворк? От къде са Жельо Желев, Константин Тренчев, патриарх Максим, Димитър Луджев, Александър Томов - и двамата!, Василий Иванов Лучаното, Батето Славков, Дмитрий Сергеевич Станишков, Георгий Михайлович Първанков, Ахмед Доганков, Румен Овчарков, Румен Петков, Румен Руменков, Надежда СедесеОрлеанска, Никола Авджиниколков, Мира Социо Отвсякъде Янова... И списъкът никога няма да е пълен, но ще добавя само Стратегът Лилов, Баба Нора Ананиева и Патето Янаки….

От къде са всичките тия?

Отговарям: От държавата, в която ние не живеем.

Държавата, в която живеят Те! Нашата държава...

Държавата, в която ние живеем, никога не е била в толкова безнадежно положение. Никога не е била така нагло лъгана. Никога не е била така безкомпромисно употребявана. Никога не е била толкова близо до подмяната й с друга, нам непозната държава. Нейните сезони вече не са наши сезони. Нейното море вече не е наше Черно море. Нейните планини вече не са нашите Сини планини. Нейните истини вече не са наши истини. Нейната история вече не е нашата история. Нейното бъдеще вече не е нашето бъдеще.

В държавата, в която не живеем, ние кротко и абсолютно планирано си умираме. На наше място оставяме една паразитна, но изключително жизнена и всеядна популация – тази на комунистите. Няма живот, който да не могат да унищожат. Няма имот, който да не могат да присвоят. Няма пари, които да не са техни. Няма цар, когото да не могат да купят. Няма история, която да не могат да променят. Няма наивник когото да не могат да излъжат.

Бог да им прости на тях!

Бог да прости нас!

- - - - - -

…От къде съм, чичо?…

Анонимен142
Богът на дяволската музика идва с огнената си страст в зала 1 на НДК

Доживяхме! Джери Ли Луис в София

Комунягите газ пикаеха като му чуеха музиката

Легендата взима за съпруга своята 13-годишна братовчедка

И на 69 г. Джери Ли Луис е виртуоз на пианото

Музиката го превръща в божество, жените - в греховен дявол. С подобна репутация на 18 октомври в зала 1 на НДК връхлита Джери Ли Луис. Прякорът му е Килър ("убиец". Твърдят, че го заслужава в пряк и преносен смисъл. Том Джоунс казва за него: "Много музиканти искат да са бащи на рокендрола. Но Джери Ли Луис е единственият, който с основание може да се нарече така. Неговото парче Great Balls Of Fire на практика е първият истински рокендрол - такъв, какъвто го познаваме и обичаме до полуда." Бурният живот на Джери Ли Луис е белязан от постоянно прекрачване на закона и разправии с властите - безкрайна серия от скандали, кръвосмешение, алкохол, оръжие и арести.

Роден е на 29 септември 1935 г. във Феридей, щата Луизиана. Детството му носи сянката на нищетата. Майка му го отвежда да пее госпъли в църковния хор. Там, под Божия покрив, той открива пианото и всички разбират, че е роден за него. Родителите му залагат къщата си, за да му купят пиано. Десетгодишен печели първия си хонорар от 9 долара. Това е най-голямата сума, която е виждал дотогава. За няколко седмици става знаменитост в квартала, после и в щата.

Готвят го за свещеник, затова посещава библейско училище за проповедници. Като тийнейджър среща Дороти Бартън - дъщерята на пътуващ пастор. Тя забременява и Джери Ли Луис се жени за нея, за да избегне скандал. Това става на 21 февруари 1952 г. Той още няма 17. Скоро зарязва учението и съпругата си, но не се развежда с нея. Въпреки това сключва брак с нова красавица - Джейн Мичъм. Датата е 15 септември 1953 г. А на 12 декември 1957 г. се венчава за Майра Луис, без преди това да се е развел с предишните си две съпруги. На всичкото отгоре Майра тогава е едва 13-годишна и му е братовчедка. Той е на 22, но вече е звезда в цяла Америка. Чул е за местното момче Елвис Пресли, постигнало успех в Мемфис. И Джери поема към същия град, за да го завладее. Там попада в "Сън студиос", където записва първите си песни и хитове - Whole Lotta Shakin`Goin`On, High School Confidential, Breathless и Great Balls Of Fire. След тях музиката не само в Америка, а и в света вече не е същата. Изгряла е новата голяма звезда. Джери Ли Луис смесва блус и кънтри с рок. И се получава уникален рокендрол.

На сцената думата "фурия" е най-подходяща за Луис. Той е господар на публиката си. От меланхолия преминава в буйство. А изпълненията му на пиано го превръщат в легенда. Всички знаят, че е виртуоз, но когато го видят как свири с лакти и други части от тялото си, зяпат в екстаз.

През 1958 г. гръмва първият световен скандал с Джери Ли. Той е на турне в Англия. Местните вестници надушват историите около законните и незаконните му съпруги и непълнолетната му любовница. Консервативните британци са потресени. Обвиняват го в педофилия и многоженство. Отказват му концертите и искат да го вкарат в затвора. Има даже опити да го линчуват. Луис бяга в Щатите. Но е принуден официално да уреди юридическите проблеми с жените си. Следва сравнително спокоен период за него. Но нещастията го дебнат. Случват му се две ужасни трагедии. Първородният му син се удавя при инцидент. Вторият е прегазен от автомобил. Остават му само тъгата и музиката. Последната си жена, шеста поред - Кери Маккарвър, взима през 1984 г. През 2002-ра се разделят.

През 1972 г. издава албум, превърнал се в класика - The Killer Rocks On. За "Мъркюри рекърдс" Джери Ли Луис прави The Greatest Live Show On Earth и Live At The Star Club. В класацията на сп. "Ролинг стоун" това са "двата най-добри албума на живо в историята на рокендрола, а може би и въобще на музиката". В 1982 г. написва автобиографичната си книга Hellfire ("Адски огън", превърнала се в бестселър и обявена от същото списание за най-добрата в областта на рока. През 2001 г. институтът "Смитсониън" във Вашингтон го награждава "за неговия принос в американския живот" и е обявен за най-великия пианист на Америка. Тези, които са го гледали през годините, твърдят, че всеки негов концерт е огън и жупел. В понеделник ще видим дали това е така.

Анонимен143
“Порокът, който измъчва дясното е цинизмът, а лявото – лъжата”

Николас Гомез Давила

За лъжите на лявото стана дума в миналия брой, когато цитирахме друг великолепен афоризъм на колумбиеца Давила. Днес ще кажем няколко думи за цинизма на дясното, защото имаме добър повод. Обявената среща на десните сили от страна на СДС и списъка на поканените чудесно илюстрират истинността на горния афоризъм.

Надежда Михайлова до Евгений Бакърджиев, Едвин Сугарев до Желю Желев, Филип Димитров до Христо Бисеров, Никола Николов до Валентин Василев, Светлана Дянкова до Николай Младенов, Петър Стоянов до Камен Влахов, Стефан Софиянски до Любен Дилов – син (който представлява и Антоан Николов), Георги Пинчев, до Александър Янчулев, Красимир Каракачанов до Методи Андреев, Алеко Кюркчиев до неговите бензиностанции. А до всички Камен Бараков, който ходи с расо и с влязла в сила присъда.

По собственото му признание пред БНТ присъдата е за източване на голяма сума пари. Камен Бараков е ярък образ на гореописаното дясно. Споменатите десни се обръщат към него с “отец”! Изброявам имената, за да подчертая символа на случващото се. Знам, че вместо Желю Желев на срещата евентуално ще отиде Румен Данов, че други може би въобще няма да ходят, но изброените имена описват точно намеренията на днешното СДС, защото в различни години, с няколко изключения, са били емблематични за съюза.

Историята на българската десница е историята на борбата с цинизма на мнозина от нейните лидери. С цинизма на Петко Симеонов, Румен Воденичаров и Стефан Гайтанджиев – ДС начело на първите свободни митинги пред “Св. Александър Невски”. С цинизма на Желев, който договаряше с Луканов прехода зад гърба на гражданите в Града на Истината. С цинизма на Фори Светулката, който викаше “Отче наш” пред мавзолея на Димитров, а след това се запиля в Америка да пее руски романси. С цинизма на Александър Каракачанов, Георги Аврамов, Владимир Сотиров и не помня още кои куки, отлюспили се в СДС-либерали. С цинизма на Янчулев и Софиянски - “нашите” кметове. Първият остави София без вода, а вторият си я подели с мутрите. С цинизма на Бакърджиев, Бисеров и Цонев, заради които в българския език бе въведена думата клиентела. С цинизма на Петър Стоянов, който се отрече от партията, която го направи президент, за да се хареса на царската бутафория и с това

подари президентсвото на социалистите

С цинизма на Надежда Михайлова, която заради една лъжа на Тошо Тошев изостави съпартийците си, които я направиха политик, после сключи коалиция със софийската мафия, след като изгони Орешарски, защото се видял с Васил Божков, а сега кани депутатите на Божков на обединителна среща.

Надежда изгуби изборите, обяснявайки, че ги е спечелила и стана първият лидер на дясното, който след загуба на избори не си подаде оставката. Днес ще прави обединение с онези, заради които думата митинг зазвуча нелепо. Срещата на десните политици трябва да замени митинга с гражданите, защото последните вече не ходят на митинг. И градинката пред “Св. Седмочисленици” не може да се напълни. Физиономиите, които се канят да се обединяват, ги отказаха за дълго, а може би и завинаги от най-автентичната проява на българска политика.

Всичко добро, което се случи в България през последните години бе плод на енергията, натиска, свободата и солидарността на хората, които излизаха на улицата, за да разобличават лъжите и престъпленията на лявото. СДС цинично забрави този факт и е на път да изчезне от сцената. Идеята за сбирка на неизвестни абревиатури като ОДА и физиономии като тази на Алеко Кюркчиев издава фактическия банкрут на политиката в партията. СДС вече не може да роди нищо друго освен нелепост. Митьо Крика и Христо Марков са новите лица на дясната формация. Заедно със старите Бисеров и Бакърджиев ще обединяват дясното, за да спрат похода на БСП към властта. По-голяма глупост от това няма! Дори НДСВ в своя разпад изглежда някак по-естествено и натурално. Цинизмът на дясното често избива във фрапираща глупост. Цинизмът се изразява в нечувствителност за другите, а

глупостта нахлува през широко отворената врата

на самомнението и нараства пропорционално заедно с банковата сметка. Това е единственото общо между голямата част от изброените имена. Жалко, че срещата, ако въобще се състои, няма да бъде изпълнена според първоначалния замисъл. Щеше да бъде и смешно и тъжно. Като старите координационни съвети в зората на демокрацията. Всички бяха лидери и никой никого не слушаше...

Но да се върнем на цинизма. У нас той често се пробутва за прагматизъм, а всъщност става дума за най-обикновена алчност и безразличие към другите. Историята на българското дясно наистина е история на борбата между каузата на гражданите и цинизма на тяхното политическо представителство. Дясното винаги е успявало след победа на първите над вторите. И винаги е разширявало своето влияние. Любопитното е, че винаги победата се е представяла през медиите за крах, за фалит, а същинските губещи за победители. Така се случи след раздялата с Желев, после с Бакърджиев, после с Бисеров, Цонев, Софиянски и Надежда. Всички те бяха “заобичвани” от медиите когато ставаше ясно, че цинизмът им е разпознат и отхвърлен от каузата. Същите медии внушаваха и внушават на гражданите, че са малцинство, че политическото им представителство загива без Желев, Бакърджиев, Софиянски и Надежда Михайлова. “Умирате. Няма ви. Имате 1, 08%. Няма да влезете в парламента. Без цинизма сте за никъде... “ Всъщност ги няма Желев, Бакърджиев, а скоро няма да ги има Михайлова и Софиянски.

Това се повтаря и днес. ДСБ е последният опит в края на прехода цинизмът на дясното да бъде преодолян. Всички казват, че ДСБ няма бъдеще и всички канят ДСБ да участва в някакви обединения. Това говори за страх, което от своя страна говори за сила. Никой от прагматичните публични хиени нямаше да се интересува от ДСБ, ако ДСБ наистина имаше 2%. Затова пред ДСБ въпросът за първата сила в дясно не е толкова важен, колкото въпросът дали това дясно ще е излекувано от най-големия си порок.

Анонимен144
ТАКА СЕ ЧИСТЯТ РУСКИ ШПИОНИ

От централата на НАТО са отказали сертификат за достъп до информация на началника на Главния щаб на Военно - въздушни сили генерал - лейтенант Димитър Георгиев, научи Медяпоол.

Военни източници твърдят, че българската Държавна комисия за защита на класифицирана информация (ДКСИ) е издала допуск на ген. Георгиев, който впоследствие бил отхвърлен от НАТО.

В понеделник ген. Георгиев на два пъти заяви пред Медяпоол, че отказва коментар. "Ако има нещо, предполагам, че ще бъда уведомен", добави той.

Това е поредният случай с високопоставен български представител, възпрепятстван да заема длъжност заради проблемното си минало, свързано със структури на бившата Държавна сигурност.

През лятото на тази година посланикът ни в Брюксел Емил Вълев бе принуден да се откаже от поста посланик в НАТО и остана посланик по двустранна линия в Белгия, а генерал Павломир Кънчев не зае поста национален военен представител на България в щаб-квартирата на Алианса за Европа в Монс.

Липсата на натовски сертификат означава, че ген. Георгиев трябва да бъде снет от поста шеф на ВВС, което ще предизвика трус във висшето военно командване.

По повод пропадналото назначение на ген. Кънчев през май т.г. началникът на Генералния щаб ген. Никола Колев заяви пред Би Ти Ви: "Вече всеки офицер от ГЩ, още повече началник на управление или на по-висок пост задължително трябва да има достъп до натовските секретни материали, тъй като ние ежедневно работим вече с такива материали. При положение, че един офицер или генерал не получи такъв достъп, той просто не може да остане на тази длъжност".

Източниците на Медяпоол твърдят, че вероятно поради последното развитие на ситуацията със сертификата на ген. Георгиев, е било отложено посещението му в САЩ, което трябвало да започне на 19 октомври.

Ген. Георгиев, който след няколко дни ще стане на 54 години, е завършил висшето Военно - въздушното училище в Долна Митрополия и Национална военна академия "Г. С. Раковски". Пилотирал е изтребители, бил е командир на ескадрила. От 1998 г. до 2002 г. е бил командир на Корпуса за Противовъздушна отбрана, а през 2002 г. става началник на ВВС.

Ген. Георгиев се ползва с подкрепата както на сегашния шеф на Генщаба ген. Никола Колев, така и на неговия предшественик и настоящ съветник на президента ген. Михо Михов.

По линия на преките си задължения ген. Георгиев има пряко участие в одобрението и сключването на всички проекти и договори за закупуване или модернизация на самолети и хеликоптери, включително на провалилия се договор за ремонт и модернизация на изтребителите МиГ - 29 с руската компания РСК "МиГ". Независимо от провала, в момента се правят опити поръчката отново да бъде дадена на руснаците, като България вече се отказа да иска модернизация на самолетите.

Анонимен145
ЗА КОГО ПЛАЧАТ КОМУНЕТАТА?

Анонимен146
Димитър Иванов шантажира царя

Царят няма да отвори досиетата, защото не е в негова полза. Как ще приеме обществото например изкарването на данни, че еди-кой си депутат от управляващите е лекуван два пъти за психично заболяване? Така шантажира премиера бившият шеф на Шести отдел в Шесто управление на ДС Димитър Иванов в изявление за "24 часа". Според Иванов, над който тегнат подозрения, че е изнесъл голяма част от архива на политическата полиция, в разработките имало замесени освен имената на агенти и доносници и "други имена, човешки съдби". Как ще бъдат защитени тези хора, като няма такива механизми сега?, пита о.з. полковникът, бивш собственик на левия в. "Дума", а сега на "Земя". Според него, Симеон е успял да успокои общественото мнение, че няма да има нов "Досиегейт", няма да има скандали. Затова, той не вярвал да рови отново. Иванов предположи, че премиерът не се бил изразил точно пред парламента.

Анонимен147
ИНТЕРЕСЕН ДИAЛОГ ОТНОСНО ПОЛИТИЧЕСКАТА ЧИСТОПЛЪТНОСТ НА ЕДИН МУШМОРОК КОЙТО ЗАЕДНО С ЖЕЛЙО ЖАБАТА НАНЕСЕ МАСА ЩЕТИ НА НОРМАЛНОТО ДЕМОКРАТИЗИРАНЕ НА СТРАНАТА.

Във връзка с темата "ДС" и зависимостта на доста хора в Бг-политиката от тази организация.

Неотдавна имах един диалог във форума на още.инфо с г-н Теодор Дечев, който беше зам-министър в правителството на Костов, а иначе дълги години беше зам-председател на партията на Дертлиев и негов опонент. Зададох му доста въпроси във връзка с това, как може Дертлиев да бъде в Белене, а скоро след това да бъде пуснат в Канада и пр. Отдолу е отговорът на г-н Дечев. Тук искам само да вметна, че форумът на още.инфо в момента е поверен на един психопат, който трие всичко, което не му харесва - изтрити бяха всичките ми въпроси и коментарите ми към отговорите на г-н Дечев. Благодаря на Медияпуул предварително за това, че ми дава възможност да публикувам пълния диалог тук (преди да бъде създаден моят собствен сайт, в който ще фигурират както този диалог, така и доста други материали). Диалогът с бившия зам-министър започва конфронтационно (по причини, които не са интересни в случая), но после г-н Дечев, съзнавайки важността на проблема, "се отпуска" и казва много интересни неща.

2004-10-15, 14:03 Генерал Кобалт, Сбърканбург, Обрулистан

Абе, г-н заместник-министъра! Ти кога ще кажеш как шефът на партията ти от Белене отиде право в Канада, а? Не отговори ти тогава, когато те питах, ама твоят диалог с Генерал Кобалт се подготвя в момента, да знаеш. И ще се публикува. А те тук нека си трият.

2004-10-15, 14:28 Теодор Дечев, София, България

Генералство Ви, по изключение ще Ви отговоря, макар че така нарушавам "бон тона" във форума. Д-р Петър Дертлиев е вече покойник, а знаете че за мъртвите говорим или само добро или нищо. Самият той никога не се е заселвал в Канада, а по-голямата му дъщеря, която между другото е изключително свестен човек. Начинът по който тя и съпругът и са се озовали там е много интересен, но това е част от семейната история на рода Дертлиеви, а не от националната и затова изобщо не мисля да Ви давам каквито и да са разяснения.

Д-р Дертлиев не беше последователен в много неща и създаваше най-различни съмнения с поведението си. През годините между нас се натрупаха много противоречия, при това от принципен характер и в крайна сметка през есента на 1997 г. бяхме конкуренти за председателския стол в тогава намиращата се в завидна форма БСДП. Тогава д-р Дертлиев спечели по не много честен начин, но аз признах резултатите в името на цялостта на партията. След това се намеси един чиновник от Партията на европейските социалисти - г-н Фридрих Рол и конфликтът в БСДП пламна отново по оста - лоялност към коалиционния партньор СДС или дружба с БСП, под егидата на европейските социалисти. Аз бях за първото, д-р Дертлиев за второто. По това време още не бях заместник министър (назначен съм на 08 юни 1998 г.), но спорът наистина ескалираше от ден на ден, за да се стигне до два конгреса, дела за името и пр. Така че, мога да кажа, че съм имал безброй сблъсъци с Дертлиев, но най-малко на Вас прилича да коментирате личността му. Просто той е част от историята на България, а Вие - част от "траш бокса" на форума.

2004-10-15, 15:18 Генерал Кобалт, Сбърканбург, Обрулистан

Господин Дечев, по принцип е така - за мъртвите или добро, или нищо. Но това важи за т.нар. обикновени хора. За тези, които са допринесли - с добро или лошо - за историята, този принцип не важи. За тях СЕ ГОВОРИ - и НЕ МОЖЕ ДА НЕ СЕ ГОВОРИ. Впрочем Вие сам разбирате, че това е така, затова и отговаряте на въпроса ми. Сам разбирате още и това, че въпросът ми, пък и самият аз, не сме част от "траш бокса". Ако някой ме праща там - то си е за негова сметка. Пък и всичко важно казано тук ще излезе другаде. Във въпроса ми се съдържаше подтекст, отнасящ се до Дертлиев, а не до Вас - а именно, че Дертлиев е - най-вероятно - участник в конспирацията на ДС за задържането на комунистите на власт, също както част от тази конспирация е и днешният премиер.

Вие приемате въпроса ми личностно, което е неправилно. Аз Вас не ви познавам, не знам какъв сте бил като заместник-министър и пр. Просто, задавайки въпроси, исках да си изясня определени аспекти на картината на Бг-политическото статукво, а не да уязвявам някого - Вас или когото и да било. Благодаря за отговора. Той обаче показва, че у Вас преобладават емоциите, а това не е добър атестат за политик. Е, пожелавам Ви по-големи успехи в политиката от досегашните, ако ще оставате в нея!

Тук се намесва участник във форума без псевдоним и казва:

"2004-10-15, 16:34 това че, .

кобалт е направил намек за д-р Дертлиев, няма как да умаловажи някои факти. И въпросът продължава да стои. Политически затворник- завеждащ отделение??? Политически затворник получава паспорт за Канада???

2004-10-15, 18:28 Генерал Кобалт, Сбърканбург, Обрулистан

Господин Дечев има да каже още много по въпроса. В него се борят две сили - едната, която се стреми да се хареса на триещите смешници тук, и друга, по-дълбока, която се стреми към истината. А истината, по всичко личи, и както намеква господинът/госпожата по-горе, е, че много хора играха, и продължават да играят, много мръсна роля в полза на комунистите, обаче от позициите на другата страна. Това е големият проблем на българската политика. И никой не ще да свали картите. Преди време имаше съобщение тук за един известен седесар, съпруг на известна седесарка (умишлено не визирам имена), който според Кольо Босия е бил вербуван от ВКР. Тия неща продължават да тровят Бг-политиката. Неслучайно и мен трият тук - и то лица, претендиращи, че са "сини". Защото лансирам тезата, че Костов е вероятно човек на комунистите. Лансиран с една цел - НЕОТВАРЯНЕ НА ДОСИЕТАТА. Издава го "Работническо дело" от 20.11.1989 г., ако не преди това дисертацията му. Не може антикомунист на 20.11.1989 г. да дава съвети на "партията" в "Работническо дело" как да не загуби доверието на "народа".

2004-10-15, 18:52 Теодор Дечев, София, България

Кобалт, не съм толкова емоционален, колкото се дразня от въпроса, който е некоректно поставен. Аз съм бил политически опонент на д-р Дертлиев, при това в много конфронтационни ситуации. За това не можете да очаквате от мен да го одумвам в интернет - форум, когато вече е покойник и не може да се защити. нали така? От това, което знам за д-р Дертлиев, а аз му бях заместник от април 1995 г. до септември 1997 г. (след това пак бях в ИБ на БСДП, но не като заместник председател), съм дълбоко убеден, че той не е бил сътрудник на комунистите по време на десет годишното си пребиваване в лагери и затвори. Има най-различни легенди, хипотези и догадки, но оригиналните документи, с които съм работил (оригиналното затворническо досие на Дертлиев, предоставено ни от непредубеден човек - директора на Кюстендилския музей по това време) показват недвусмислено, че Дертлиев е бил смятан и третиран в затворите като опасен политически враг. Дали е имало сделки по-късно не мога да се произнеса, защото нямам никакви доказателства, освен неща, които в криминалистиката наричат "косвени улики", но тук става дума за народен представител от ВНС, а не за криминален престъпник.

Със сигурност Дертлиев не обичаше комунистическата партия и БСП. Пак със сигурност той изпитваше изключително сантиментални чувства към много комунисти, с които е взаимодействал преди 9 септември 1944 г. Само че, трябва да поясня, че той изпитваше чувства и към някои легионери, с които заедно са правили студентски стачки в Университета. Разбирате ли, ние сме рожби на две абсолютно различни епохи и аз не всякога бих могъл да вляза в кожата на д-р Дертлиев и да разбера изцяло мотивите му. А той уверявам Ви беше наистина много емоционален в някои ситуации. В сравнение с него аз съм ледено спокоен.

Искам да Ви напомня и това, че не всякога е нужно да знаеш, че те използуват за да бъдеш използуван. Има достатъчно техники за манипулация, при които играеш по гайдата на някого с твърдото убеждение, че това е твоето индивидуално и неповторимо мнение. Със сигурност Дертлиев застана на наша страна през 1995 г., когато Жан Виденов се нуждаеше неистово от подкрепата на БСДП за да осребри изборната си победа и с членство в Социнтерна. Тогава спряхме про-бесепарите в БСДП и приемането на БСП в Социнтерна се отложи с пет - шест години. (Макар че това в никакъв случай не беше свършека на света за социалистите). През 1997 г. пък, Дертлиев поиска излизането ни от ОДС, защото чувствата му към Иван Костов не бяха никак "радужни" и защото чиновникът от ПЕС - Фридрих Рол го изнудваше неистово, надвишавайки многократно пълномощията си. В крайна сметка БСДП наистина беше подменена в Социнтерна по мошенически начин с партията на Георги Анастасов, но това стана след като Д-р Дертлиев почина и след като про-бесепистката фракция загуби делото за това кой действително представлява БСДП.Продължавам да съм член на БСДП, но подадох оставка от ръководството й, тъй като станах член на Икономическия и социален съвет на Р. България.

2004-10-15, 19:00 Генерал Кобалт, Сбърканбург, Обрулистан

Ето, че може да се говори сериозно, и на базата на стремежа към истина, а не на емоционална основа. Нека и аз да бъда откровен. Наблюдавам политическия живот в Бг и специално "антикомунистическата опозиция" отпреди 10.11. Прави ми впечатление, че освен явно вербуваните (в случая не визирам имена) има и втори ешелон от хора - такива, които покриват явно вербуваните и работещи за комунистите. Изобщо играта е доста сложна. Без да искам да Ви обиждам, г-н Дечев, по принцип е възможно и Вие (както и Вашият предшественик г-н Антонов и др.) да сте играли играта "опитвам се да сменя Дертлиев". Опитвам се, но не мога. Тук възниква въпросът ЗАЩО НЕ МОГА? Да не би гласуващата партийна маса да не вижда какво става? Така. Опираме и до въпроса за подбора на цялата гласуваща маса. Как тези, които гласуват, са се оказали в позициите на гласуващи и пр.

Така или иначе, благодаря за отговора, г-н Дечев. Записва се, всичко ще излезе в Интернет. Макар че Вашето съобщение тук ще остане без моето. Нищо. Е, друго доказателство за вербуваност може би ... Е, по-скоро тук е на някаква психопатологична основа, но знам ли ...?

2004-10-15, 19:07 Теодор Дечев, София, България

Действително, за много малко хора може да се даде гаранция, че със сигурност не са били използувани от разните служби - съзнателно или несъзнателно, платено или доброволно или срещу някакви привилегии. Що се отнася до поведението на всеки един от нас, това остава на преценката на публиката, като за съжаление, съвсем не е задължително хората да са на едно мнение.

2004-10-15, 19:19 Генерал Кобалт, Сбърканбург, Обрулистан

"Действително, за много малко хора може да се даде гаранция, че със сигурност не са били използувани от разните служби - съзнателно или несъзнателно, платено или доброволно или срещу някакви привилегии. Що се отнася до поведението на всеки един от нас, това остава на преценката на публиката"

Така. Сега опираме до другия въпрос, на който не отговорихте: ЗАЩО НЕ БЯХА ОТВОРЕНИ ДОСИЕТАТА И ЗАЩО, АКО КОСТОВ НЕ Е ИСКАЛ ДА БЪДАТ ОТВОРЕНИ, НЕ СЕ Е СБЛЪСКАЛ С ОСТАНАЛИТЕ ЧЛЕНОВЕ НА МС?

Аз лично не вярвам мнозинството в МС-Костов, в Парламента тогава и пр. да са били "вербувани". Може би, като се изключат вербуваните, просто на останалото мнозинство не са достигнали кураж и политическа визия за важността на въпроса.

Аз лично намирам, че ОТВАРЯНЕТО НА ДОСИЕТАТА беше далеч по-важен вътрешнополитически въпрос от кандидатурата за НАТО. Може би горният абзац на г-н Дечев дава отговор на въпроса защо не бяха отворени досиетата. Но едва сега, след идването на една ДС-КУКЛА НА КОНЦИ и тоталната цялостната червена реставрация, започна да се разбира, че въпросът за ОТВАРЯНЕТО НА ДОСИЕТАТА е най-важният. И пак нищо не се прави по въпроса. Инициативите на ДСБ заглъхнаха, а и самата партия заглъхва.

Г-н Дечев, според Вас, ако ДСБ не премине 4-процентовата бариера (остават броени месеци до отговора на този въпрос), каква ще е по-нататъшната политическа съдба: (1) на Костов; (2) на ДСБ; (3) на СДС, което ще е без основно синьо ядро (ДСБ)?

За съжаление г-н Дечев, който, макар и социалдемократ, е ангажиран с обяснение на проблемите на дясната партия ДСБ, не отговори на трите ми въпроса по-горе. За евентуален негов отговор - вж. в news.bg на адрес

http://www.news.bg/article.php?cid=9&pid= 0&aid=148737

Анонимен148
ОТНОСНО началника на Главния щаб на Военно - въздушни сили генерал - лейтенант Димитър Георгиев

След като си избрахме за президент най-видния антинатовец от 90-те години, няма какво да се чудим на цирка, който се разиграва в момента и ще продължи да се разиграва, докато накрая сенките от миналото отидат на бунището. И това ще стане, но както знаете в БГ всичко става много бавно. А сега ще слушаме рев и сълзи за провалени кариери на професионалисти, който толкова години са работили за родината, за прекършени съдби, за намеси във вътрешните ни работи и т.н. Не помните ли, че същите сълзи и сополи бяха и по време на назначението на Бриго Аспарухов. И всички ние трябва да бъдем заложници на магарешкия им инат да си крепят протежетата. Като, че ли България не може да излъчи една шепа достойни и необременени от миналото хора за да продължим напред. Може, разбира се, но явно не искат и да чуят за това. Защо ли? А на тези, които още не са разбрали искам да уточня, че заслужено или не, БГ вече е член на НАТО. На НАТО, не на ОНД или нещо друго.

Анонимен149
Шефът на Генщаба се отметна от думите си

Ген. Колев иска отказите на ДКСИ да се обжалват

Във вторник ген. Колев поиска промяна в Закона за защита на класифицираната информация, тъй като на практика няма механизъм, по който лице или организация с отказан достъп до класифицирана информация да потърси правата си в съда.

ДКСИ не е задължена да дава и аргументи защо е отказан достъп, така че винаги остава една сянка на съмнение все пак защо е станало това, поясни ген. Колев.

Според Никола Колев отказаният достъп до натовска информация на ген. Георгиев и различен от този с ген. Павломир Кънчев, който през лятото на т.г. не можа да заеме поста на национален военен представител на България в щаб квартирата на Алианса в Монс. Така шефът на Генщаба се отрече от думите си, казани преди четири месеца пред Би Ти Ви: "Вече всеки офицер от ГЩ, още повече началник на управление или на по-висок пост задължително трябва да има достъп до натовските секретни материали, тъй като ние ежедневно работим вече с такива материали. При положение, че един офицер или генерал не получи такъв достъп, той просто не може да остане на тази длъжност".

СДС категорично ще настоява за изпълнение на българското законодателство от всички институции и нива на властта, коментира заместник - председателят на СДС Владимир Кисьов във вторник по повод казуса с началника на Главния щаб на ВВС. Отказът за предоставяне на достъп до тайните на ген. Димитър Георгиев е поредният скандал тази година, свързан с поставянето на длъжност на хора, на които им липсва необходимата квалификация за НАТО, добави Кисьов.

Анонимен150
Кой е тоя Кисьов
Анонимен151
КЪМ ХАРАКТЕРИСТИКАТА НА МАДРИДСКИЯ (последна актуализация на 24.03.2004 г.)

Наследник на българската корона, преди да абдикира през 2001 г. чрез акта на заклеване в републиканска конституция Мадридският ПРОДАВА ОРДЕНИТЕ НА ЦАРСТВОТО!

Мадридският е БЕЗ ВИСШЕ ОБРАЗОВАНИЕ - един изключителен прецедент, далеч не само за България. Нещо повече - не се знае дали Мадридският изобщо е посещавал номинално завършения от него френски лицей в Мадрид. Известно е, че като юноша той непрекъснато е бил обучаван в дома си на чужди езици от гувернантки.

Що се отнася до професионалната дейност на Мадридския, тя се изчерпва с определението ПРОДАВАЧ НА БЯЛА ТЕХНИКА.

По-голямата част от българската общественост днес е дълбоко убедена, че Мадридският е КУКЛА НА КОНЦИ НА КГБ/ДС! В следващите абзаци са представени много от основанията за наличието на подобно убеждение.

По разкритие на Дарик Радио през 70-те г. на ХХ век Мадридският два пъти посещава СССР докато е персона нон грата в България!

През 1989 г. Мадридският е посетен тайно от началника на Шесто управление на Шести отдел на Държавна сигурност Димитър Иванов. Иванов заявява това в интервю в "Дневник" през м. април 2003 г. Срещата е била посветена на евентуално бъдещо участие на Мадридския (тогава наследник на короната) в политическия живот на страната.

Според твърдението на Иванов докладът му за тази среща е бил МНОГО ИНТЕРЕСЕН! НО Е БИЛ УНИЩОЖЕН!

През (или около) 1966 г. Мадридският дава знак за евентуално бъдещо участие в политическия живот на страната и посредством снимка с неколцина изявени български "политици" - всъщност агенти на ДС, сред тях на първо място Ахмед Доган. Като част от готвената инициатива е осъществена среща с Мадридския и от страна на Любен Гоцев (вж. за него в сл.абзац) през 1996 г. Фактът на срещата първо е съобщен в интервю на Димитър Иванов за БТВ през юни 2003 г. Непосредствено след това в друго интервю Гоцев сам признава за срещата с Мадридския през 1996 г. - която също така е била посветена на евентуално бъдещо участие на Мадридския в политическия живот на страната.

Кой е Любен Гоцев? "Той е един от малцината посветени в унищожаването на досиета през зимата на 1990 г., благословено от вътрешният министър ген. Атанас Семерджиев. Тогава ЦК на БСП изпрати кадровия офицер от Първо главно управление на ДС в едно от най-важните министрества - МВР. Той оглавява и комисията, която през януари 1990 г. има за задача да прочисти министерството от всички компрометиращи заповеди от времето на министър Димитър Стоянов, както и цялата нормативна база, дала огромната власт на ДС. Благодарение на чистката на досиетата днес имената на повече от половината агенти на ДС са останали само върху картончетата в опосканите архиви. Във второто правителство на Андрей Луканов Гоцев стана министър на външните работи, а след това се ориентира към бизнеса. Той стана един от основателите на генералското движение в БСП, заедно с бившия директор на Националната разузнавателна служба Бриго Аспарухов и последния началник на VI отдел на Шесто Димитър Иванов. През 1996 г. влезе в Националния приватизационен фонд "Св. Никола", а две години по-късно в управата на Международна ортодоксална банка със същото име. Днес 71-годишният генерал от запаса има участие в половин дузина фирми. През годините бизнесинтересите му се преплетоха с бившия депутат и шеф на "Селена холдинг" Асен Мичковски и директора на оръжейната фирма "Тератон" Младен Мутафчийски. През 1999 г. Гоцев стана член на Съвета на директорите на "Юкос петролиум България"-АД, трансформирана по-късно в "Нафтекс", чийто собственик Денис Ершов беше изгонен от страната за 10 години заедно с още няколко руски бизнесмени, сред които и Майкъл Чорни, като заплаха за националната сигурност."

http://www.dnevnik.bg/show/Default.asp?st oryid=14666

"Любен Гоцев е не само много близък съветник на Симеон. Той също така е връзката между него и избора на една голяма част от хората в парламентарната група на НДСВ, в изпълнителната власт и изобщо в НДСВ. Свързаността с Любен Гоцев е в основата на кариерата на Бойко Борисов, на Петя Баракова, чийто бивш съпруг Венцислав Дорелов Славов е едно от подставените лица на Денис Ершов в страната, на Васил Василев, лидер на Асоциацията на работодателите, на Асен Ошанов, за когото има съмнения, че е работил за VI управление на ДС и който през октомври 2000 г. провежда срещи с Владимир Титов и посредничи при осъществяването на среща на Симеон Сакскобургготски с посланика на Русия. С Любен Гоцев чрез „Филимко" АД е свързан Даниел Вълчев, който чрез „А и В консултинг" и своята съдружничка Веселина Панова е свързан и с Емил Кюлев." ("Кой стои зад Сакскобургготски", Антон Тодоров, в. "Демокрация", 30 април 2002.)

През 1990 г. Мадридският е направен популярен в България през 1990 г. в предаване по БНТ на Агент Димитър. През същата година Мадридският е посещаван en masse и от представители на МВнР - което тогава е подразделение на ДС. През 1990 г. Мадридският се противопоставя на стачките срещу Младенов и Луканов, С КОИТО БЪЛГАРСКАТА ДЕМОКРАТИЧНА ОБЩЕСТВЕНОСТ СЕ ГОРДЕЕ, и апелира за СЪЮЗ МЕЖДУ СДС И БСП - т.е. МЕЖДУ ЖЕРТВИ И ПАЛАЧИ! Мадрид, 29.11.1990 (кор.на БТА). Цитат от статия във в. ABC, в която се коментира Симеон Втори: "Като припомня, че Симеон винаги е бил критичен към отказа на опозицията да сътрудничи с правителството, вестникът пита: "Какви последици би имало падането на правителството на Луканов?". Симеон Втори отговаря: "Оставките трябва да се гласуват в Парламента … ЛОШОТО Е, че се налага навикът УЛИЦАТА да предизвиква оставките" ["Царят" нарича извоювалите оставката на П.Младенов "улицата"] Продължение цитат на Симеон: "… ако България осъмне с един министър-председател от опозицията, вече няма да могат да се говорят нелепости от рода, че е най-бавната от всички източноевропейски страни ... В ТОЗИ СМИСЪЛ ЕДНО СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА ПРАВИТЕЛСТВО МЕЖДУ КОМУНИСТИТЕ И ОПОЗИЦИЯТА ОТ СДС БИ БИЛО МОЖЕ БИ НАЙ-ДОБРОТО РЕШЕНИЕ. За по-големи подробности относно исканото от Симеон (и постигнато!) споразумение между БСП и СДС вж. архиви БТА. Относно сътрудничеството м/у Симеон и ДС (в случая ДС в МНВР), под заглавие "Да се върне царят" в-к "Ел Паис" [29.11.1990] пише: Профсъюзни ръководители, политици и членове на сегашното правителство търсят контакти с цар Симеон в Мадрид; включително и В МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ В СОФИЯ вече се говори за "Негово Величество цар Симеон". За подробности относно исканото от Симеон Втори (и постигнато!) споразумение между комунистите и "опозицията СДС" вж. архиви БТА.

Мадридският не само не крие, но дори ДЕМОНСТРИРА връзките си с представителите на червения капитал. Мадридският е приятел и "бизнес-партньор" на Агент Тилев и на Илия Павлов. Целия ден преди Избори юни'2001 Мадридският прекарва на гости на Илия Павлов! Приятел на Тилев пък е Бригадир Аспарухов.

Кой е Атанас Тилев (агент Румянцев)? "Шеф на "Дару финанс", бивш собственик на фалиралата Банка за земеделски кредит, от 1997 в чужбина." "Симеон ІІ е получавал хонорари и заплата от фирми с участието на банкера, известен у нас, че дължи на Банката за земеделски кредит 50 милиона долара. Банката се свързва с кръга "Орион" от времето на Жан Виденов. Самият Тилев пише, че Симеон ІІ е консултирал концерна ТАМПЕЛА, където е работил. Атанас Тилев е роден в Стара Загора. Баща му е бил окръжен прокурор. Завършил е немската гимназия в Ловеч. Близък приятел на Бриго Аспарухов, който според запознати е унищожил досието му на агент на Шесто управление. През 1981 г. немският вестник "Велт ам зонтаг" пише за Тилев, че е "живият микрофон на КГБ". Тилев е бил преводач на Тодор Живков. По-късно се жени за Кукка Мария, дъщеря на министъра на външните работи на Финландия д-р Кариялайнен." http://www.dnevnik.bg/show/Default.asp?st oryid=7793

Кой е Бригадир Аспарухов? Аспарухов е лицето, най-сериозно допринесло за свалянето на правителството на Филип Димитров - първото демократично правителство в новата история на България. Заради този акт демократичната общественост поиска оставката на Бригадир Аспарухов, но Аспарухов остана на поста си - ЗАЩИЩАВАН "НА ЖИВОТ И СМЪРТ" И НАКРАЯ СПАСЕН ОТ ЖЕЛЬО ЖЕЛЕВ!

Както вече бе посочено, през 1989 г. Мадридският е посетен тайно от началника на Шесто управление на Шести отдел на Държавна сигурност Димитър Иванов, като Иванов заявява, че докладът му за тази среща е бил МНОГО ИНТЕРЕСЕН, но е бил УНИЩОЖЕН. Или, с други думи, прави впечатление, че докато Мадридският не крие, а ДЕМОНСТРИРА връзките си с представителите на червения капитал, представителите на ДС МЕТОДИЧНО УНИЩОЖАВАТ МАТЕРИАЛИТЕ, ДИСКРЕДИТИРАЩИ МАДРИДСКИЯ. Известно, е, че Бригадир Аспарухов е унищожил досието на Агент Тилев, в което безспорно Мадридският фигурира - тъй като е близък приятел на Агент Тилев. Следва да се припомни, че заради унищожаване на досиета на ДС в България има сериозен прецедент с налагане на ПРИСЪДА ЗАТВОР - на ген. Семерджиев, който беше вицепрезидент на страната. Следва да се обърне внимание на факта, че досието на Агент Тилев е унищожено от Аспарухов през 1993 г. - във време, когато течаха досъдебни производства и дори процеси заради унищожаване на досието. С други думи през 1993 г. Аспарухов СЪЗНАТЕЛНО ПОЕМА ГОЛЯМ РИСК С УНИЩОЖАВАНЕТО НА ДОСИЕТО НА АГЕНТ ТИЛЕВ! Заради деянието на Аспарухов след известно време е възбудено наказателно преследване. Следствието обаче днес се оказва блокирано - очевидно не без помощта на Филчев, който е с поискана оставка от страна на Висшия съдебен съвет.

Друго странно "изчезване" на документ, при това непринадлежащ към архивите на ДС, е регистрирано (в началото на юни 2003 г.), когато се оказва, че в МВнР не може да бъде открит анекс от 1970 г. към дипломатическо споразумение между Испания и България. Проф. Ал.Янков, участник в изготвянето на документа, твърди, че този анекс СЪЩЕСТВУВА - и че в него Е ТРЕТИРАН СТАТУТЪТ НА МАДРИДСКИЯ. Въпреки това представителите на МВнР твърдят, че анексът не може да бъде открит. В интервю Янков отказва да посочи дали в анекса е третиран въпросът за евентуално двойно гражданство на Мадридския, съмнения за което възникват през юни 2003 г., тъй като, по неговите думи, ВЪПРОСЪТ БИ ИМАЛ МНОГО СЕРИОЗЕН ПОЛИТИЧЕСКИ ОТГЛАС.

Към обстоятелствата, издаващи връзките на Мадридския с бившите структури на ДС, е, че конкретната подготовка за инсталиране на Мадридския като премиер е извършена много месеци преди Избори'2001 - от страна на явни и неявни структури на ДС (сред явните е организацията на ДС-генерали и други високопоставени лица на ДС, наречена "Защита". В началото на 2000 г. по идея на бившия депутат на СДС от ВНС Пламен Даракчиев е създадено движение "Оборище", сред чиито задачи са да бъде алтернатива и партньор на СДС. През юни 2000 г. с помощта на Т.Пейков и Н.Николов, след това депутати в НДСВ, в движението "Оборище" е извършен ПРЕВРАТ и е инсталиран Пейков за председател. Николов, строителен предприемач, осигурава два рейса строителни работници - лица, нямащи нищо общо с "Оборище" - за конгреса на "Оборище", които гласуват за Пейков. Николов, който е разобличен като строителен фараон в предаване по БНТ на Н.Тицин дни преди Избори'2001, е бизнес-партньор на известния с политическата си принадлежност генерал Пешлеевски. Изумителното по време на осъществения ПРЕВРАТ (по време на учредителния конгрес на "Оборище" е, че Т.Пейков, сам той бивш депутат на СДС, по своя инициатива кани висш представител на "Защита", генерал от ДС, да ПРОЧЕТЕ ПРИВЕТСТВИЕ до "Оборище" - което генералът прави пред изумените погледи на неколкостотин делегати на конгреса.

След заемането от страна на Мадридския на премиерския пост всички важни политически и политико-кадрови решения в страната се вземат - НОМИНАЛНО - лично от него. Ясно е, обаче, че отсъствало от страната с десетилетия лице не би могло да взема толкова много и толкова важни решения, не би могло да познава условията в страната, хората и пр. Затова, ПО СВИДЕТЕЛСТВА НА ОЧЕВИДЦИ, посещаващи Мадридския в кабинета му, на бюрото му са поставени МНОЖЕСТВО ПАПКИ С МНОГО ПОДРОБНИ ИНСТРУКЦИИ, които се подновяват непрекъснато (очевидно от днешните представители на ДС) и които МАДРИДСКИЯТ НЕПРЕКЪСНАТО ПРЕГЛЕЖДА И СТРИКТНО ИЗПЪЛНЯВА.

В този материал управлението на Мадридския няма да бъде разглеждано подробно. Само ще бъдат отбелязани няколко основни аспекти на това управление.

След идването на Мадридския:

Първо, СКРИТИ СА ДОСИЕТАТА НА ДС!

Второ, извършени са множество действия за РЕСТАВРИРАНЕ ОБРАЗА ПОЗОРНОТО МИНАЛО:

- българският Пиночет (Добри Джуров) е ИЗПРАТЕН С ПОЧЕСТИ;

- дъщерята на Тодор Живков открива наново и бие "Камбаните на мира" с участието на външния министър на Мадридския!

Трето, осъществени са спекулативни лоши сделки с външния дълг, от които е ОТЧЕТЕНА ЗАГУБА ОТ 600 МИЛИОНА ДОЛАРА!

Четвърто, наблюдава се ТОТАЛЕН СРИВ НА ДЪРЖАВНОСТТА: неудържими престъпност и корупция, (корупцията на практика е покровителствана от управлението), придобиват невиждани мащаби; СПОДВИЖНИЦИТЕ НА МАДРИДСКИЯ, САМИТЕ ТЕ ПОДБРАНИ ПО НАЙ-ОТКРОВЕН ШУРОБАДЖАНАШКИ ПЪТ, НАЛАГАТ ШУРОБАДЖАНАЩИНАТА КАТО МЕТОД НА УПРАВЛЕНИЕ.

Пето, от страна на управляващите е извършено ПРЕДАТЕЛСТВО НА НАЦИОНАЛНИТЕ ИНТЕРЕСИ и е осъществено ТЕЖКО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ от страна на три лица по отношение на атомната електроцентрала Козлодуй 3-4: сключен е договор с ЕС във флагрантно нарушение на решение на Парламента!

ПРОКУРАТУРАТА МЪЛЧИ!

Извършени са ОГРОМЕН БРОЙ АНТИКОНСТИТУЦИОННИ ДЕЙСТВИЯ ОТ СТРАНА НА МНОЗИНСТВОТО В ПАРЛАМЕНТА, пряко ръководено от Мадридския.

Най-фрапиращ сред тях е ОПИТЪТ ДА БЪДЕ ИЗКЛЮЧЕН СЪДЪТ ОТ КОНТРОЛА ВЪРХУ СПАЗВАНЕТО НА ЗАКОННОСТТА И СПАЗВАНЕТО НА НАЦИОНАЛНИТЕ ИНТЕРЕСИ ПРИ ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ПРИВАТИЗАЦИЯТА.

Последни данни за МАДРИДСКИЯ. В предаване на Дачков журналистът Иван Бедров заяви, че Мадридският е признал пред него, че е посещавал СССР и че се познава отдавна с Евгени Примаков (който е бивш шеф на КГБ).

Отново в предаване на Дачков по повод поведението на Мадридския Анастасия Мозер заяви, че той я поканил веднъж на разговор относно земеделското движение. По време на разговора единственото име от земеделските среди, което Мадридския споменал, било на лице, което Мозер определи като ШИРОКО ИЗВЕСТЕН АГЕНТ-ПРОВОКАТОР НА КОМУНИСТИТЕ. Мозер остави впечатление, че няма да каже кое е лицето, но когато Дачков я попита, тя го назова: инженер Тончо Тенев - най-изявеният според нея в емигрантското земеделското движение агент на комунистите. Мозер определи Симеон като човек, който никога нищо добро не е направил за България преди да дойде тук.

Нещо повече, добави тя – "Симеон правеше изказвания, че предишният строй е бил прогресивен." Едно от тези изказвания на Симеон било, че чрез ТКЗС земята се била окрупнявала. Мозер заяви, че има запис на интервюто, в което Симеон заявява това.

Към днешния ден управлението на Мадридския е в процес на разпад, засилен и от атаките на някои основни медии срещу него заради начина, по който реституира имотите си.

В средата на август 2003 г. беше подадена оставка от страна на финансовия министър. В медиите се твърдеше, че Мадридският е бил принуден да поиска оставката - поради връзки на финансовия министър с видни комунистически номенклатурни среди, виновни за финансовото разграбване на страната, както и заради подозрения за връзки с престъпния свят в международен мащаб. Оставката е оттеглена. Разбира се, това не означава, че съмненията за крупни престъпления ще бъдат разсеяни.

Подробности около връчената и върната оставка на Велчев. На 16.08.2003 г. в. "Труд".излезе с текст с огромни букви на първа страница "ВЕЛЧЕВ НА ПРОКУРОР"

Текст: "Депутатите от Парламентарната група НИЕ ще дадат финансовия министър Милен Велчев и заместника му Красимир Катев на главния прокурор Никола Филчев заради сделката с дълга. Това обяви зам-шефът на групата доц. Пламен Кенаров в интервю за "Труд". Вестникът разполага със сигнала.

Според ПГ НИЕ сделката, извършена през 2002 г., ще струва на България $ 700 000 000 до 2005 г. Отделно от това ще плащаме дълга си по-дълго и с три пъти по-високи лихви. Кенаров ще даде на Филчев и премиера Симеон Сакскобургготски заради царските имоти. "Това е пладнешки обир. Платени са с нашите пари", твърди Кенаров."

Ето и основни цитати от интервюто с доц. Пл.Кенаров на стр. 10-11 на "Труд" от 16.08.2003 г.

"Създадена бе една елитарна партия, в която да членуват главно министри, депутати и областни управители начело с премиера [...], наречена "Симеон Втори", което е българското чудо в световната история. Защото досега нямаше партия, наречена на монарх, тъй като тази институция е надпартийна. [...] През тия 2 г. единственото действие в посока на стабилизацията бе замяната на брейдитата за евробонове. Идея по принцип похвална. Но реализирана в най-неизгодния за България момент - когато доларът беше най-нисък и предварително бяха информирани финансовите пазари, че България ще започне да изкупува част от външния си дълг. Защо? За да може да скочат брейдитата и в резултат няколко души добре да се облагодетелстват за сметка на българската държава. [...] Една година след приключването на тази сделка виждаме, че тя е довела до $ 300 млн. - $ 350 млн. Загуба за българската държава само от лихвите по евробоновете. От това, че по същото време фиксингът на долара падна с около 25-30 на сто. Т.е. при една фиксирана лихва по доларовите брейди книжа щяхме да плащаме много по-малко, отколкото в момента плащаме по евробоновете. Това показва, че не е бил избран подходящият момент за тази замяна - и то от едни от най-професионалните брокери у нас. Как така избраха неподходящ момент? И още - имаше няколко публични изказвания, че предстои подобно изкупуване. Т.е. ИМА УМИСЪЛ В ДЕЙСТВИЯТА НА ТЕЗИ ХОРА [подч. Кобалт]. Те са действали невероятно точно, бързо и професионално с умисъл, ЦЕЛЕЙКИ НАБАВЯНЕ НА ОГРОМНИ ПЕЧАЛБИ, НО НЕ ЗА ДЪРЖАВАТА [подч. Кобалт]." [...]

Журн. "Труд": "Говорите за Милен Велчев.

Кенаров: "Да. И за заместника му Красимир Катев."

Журн. "Труд": "И се съмнявате, че двамата са действали умишлено?"

Кенаров: "Това не са съмнения. Вече притежаваме и доказателства. Още докато бяхме в НДСВ, искахме да се коригира тази финансова политика, но там никой нямаше право на мнение, на дискусия, а сериозните държавни проблеми въобще не се обсъждаха. Връх на нахалството беше, когато премиерът ни заяви, че нямаме право да критикуваме неговите министри, а трябва да си гледаме само депутатската работа. [...] Това, което можем да направим, е да да информираме главния прокурор [...]

Журн. "Труд": "Да разбирам ли, че сте дали Милен Велчев на главния прокурор?

Кенаров: "Още не. Но ще го направим. Сигналът до Никола Филчев е вече готов."

Журн. "Труд": "Какво мислите за оставката на Милен Велчев?

Кенаров: "Тя му е била поискана от премиера. И е дадена доброзорно [...] това е спекулативна сделка, в която от страна на държавата се играе нечестно срещу самата държава. От друга страна, ме притесняват връзките, които съществуват по тази сделка още от 1985 г., когато се натрупаха големите дългове на България. Едно поколение по-късно реализирането на сделка, която ще зароби България за още 20 г., ме кара да бъда нащрек."

Журн. "Труд": "Каква е връзката между тези две поколения?"

Кенаров: "Връзката са Огнян Дойнов и Стоян Марков, роднинските отношения с Велчев, общите фирми. Връзката е в личната изгода и превръщането ни в семейно-наследствена република, в която всички са поданици и нямат думата."

Журн. "Труд": "Вие пръв заговорихте за фирма на Марков, наречена "Стенмарк", и връзката му с Велчев."

Кенаров: "Така е. Все пак нищо не съм забравил. Наблюдавал съм действията на управляващите през последните 25-30 г. Никой не е гонил Стоян Марков от България. Той сам и много елегантно се измъкна. И получи възможност да управлява като лични държавните пари, натрупани от дългове, които не се водеха в сметки на България, а на физически лица. Но това са нашите пари. Тази схема работи изключително добре, но след 13 години резултатът е, че ТЕЗИ ХОРА ИСКАТ И ЗА СЛЕДВАЩИТЕ 20 Г. ДА БЪДЕМ ТАКА ФИНАНСОВО ЗАРОБЕНИ [подч. Кобалт]."

Журн. "Труд": "Казахте, че сме се превърнали в семейно-наследствена република. Какво мислите за имотите на царя?"

Кенаров: [...] За мен е много смущаващ фактът, че за 800 дни Симеон изведнъж реши, че държавните резиденции от времето на Фердинанд и Борис III трябва да му принадлежат по давност, защото дядо му и баща му живели там. Да кажеш, че имоти, които които струват между 160 млн. И 2560 млн. долара и са платени с парите на данъкоплатеца, трябва да ти принадлежат, ми се струва ПЛАДНЕШКИ ОБИР [подч. Кобалт]. Все едно Жени Живкова като внучка на Тодор Живков сега да претендира по давност за собственост на всички резиденции, защото дядо й е живял в тях."

Журн. "Труд": "Като сте почнали да сезирате прокуратурата, готови ли сте да го направите и за царските имоти?"

Кенаров: "Разбира се! Щом съм народен представител и имам гражданско самосъзнание. Готов съм. Дори в момента обсъждаме този въпрос с колеги от други политически сили в и извън парламента. И те са готови да сложат подписите си под подобно искане до прокуратурата и Върховния административен съд."

Няколко дни след публикацията в "Труд" Велчев оттегли оставката си.

Но фактите остават ...

В средата на септември 2003 г. Мадридският предприе един напълно неочакван ход: заяви, че ще назначи Бригадир Аспарухов (вж. за него по-горе) за координатор на секретните служби. НАТО и посланикът на САЩ вече се бяха противопоставили категорично срещу опит на Мадридския за назначение на Аспарухов в самите секретни служби. Може би още по-неочаквана беше реакцията на повечето от ръководителите на самите служби срещу този опит за назначение, а дори вече сензационна беше реакцията на повечето от основните медии в страната, които също така изразиха категорично неодобрение на намерението бивш служител на комунистическата ДС да бъде лансиран на подобен пост в правителството. Разрази се скандал, който беше подсилен от категоричната позиция на САЩ и НАТО против това назначение. Мадридският отстъпи, като заяви, че няма да назначава Аспарухов за координатор на секретните служби, а само за експерт в правителството. Въпреки това отстъпление позицията на САЩ и НАТО остана непроменена. От страна на нововъзникналата оргавизация "14 декември" беше проведен митинг срещу назначението.

В края на септември и началото на октомври 2003 г. срещу назначението на Аспарухов официално протестираха: САЩ, Великобритания, Холандия, Италия.

Скандалът приключи на 15.10.2003 г.

"Бриго Аспарухов е отказал да стане съветник в кабинета на премиера Симеон Сакскобургготски, обяви говорителят на правителството Димитър Цонев."

На 26.10.2003 г. Мадридският изгуби катастрофално местните избори в България. Партията му (партията с неговото име) получи 10% на изборите, след като беше спечелила 42% на предишните ...

На 14.11.2003 г. пред МС беше проведен голям митинг на синдикатите, на който бе поискана оставката на Мадридския. Беше размахано огромно плашило с неговия лик и бяха събирани стотинки за еднопосочен билет до Мадрид.

В края на януари 2004 г. стана известен поредният ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ПОЗОРЕН АКТ в действията на НДСВ и на Мадридския, чийто чичо е убит от комунистите. За член на Висшия съдебен съвет е избран юрист, притежаващ титлата професор, който в свое "научно" съчинение, издадено през 1989 г., оправдава "правосъдието" на Народния съд, както и убийството на принц Кирил и на Романови. Името на този индивид е Димитър Токушев.

На 24.03.2004 г., под заглавие "Сензационно писмо до царица Йоанна от 1953. Отказвам се да възпитавам Симеон - написа философът Стефан Попов", вестник "Седем" публикува писмо на известния общественик Ст.Попов до царицата - майка. Попов за известно време е бил назначен за възпитател на Симеон.

Ето текстът на писмото.

______

"24 март 2004

Ваше Величество,

Чест ми е с настоящето да изложа и писмено причините, които наложиха оставката ми като възпитател на Негово Величество Симеон ІІ.

Излагайки по този документиран начин въпросните причини, аз не се ръководя от помисъла да отхвърля отговорности, които тежат върху мен, а единствено от желанието, настоящето да послужи като повод за преценка на следвания досега път и избягване в бъдеще на подобни злощастни експерименти. Позволете ми за тази цел да използвам Вашите многократни изявления, че във всички случаи предпочитате откровената истина пред всякакво учтиво прикриване на действителността. Приемайки истина, Вам ще се припише рядката в историята добродетел да сте знаели да търпите критични сътрудници и да сте черпели поука от волни и неволни грешки, а мене ще остане съзнанието за един изпълнен дълг, даже и тогава, когато негово изпълнение е свързано с лични неприятности.

Вярвам да си спомните, че когато през лятото на 1951 г. При разговора ни в Ескореал стана дума за мене като евентуален възпитател на Негово Величество, аз сам посочих редицата неудобства на подобен избор. И затова изненадата ми не беше малка, когато през октомври с.г. получих покана да поема тази отговорност. Изненадата ми бе по-голяма оше и затова, че както по форма, така и по съдържание, въпросната покана всъщност ме подканваше ... да откажа на направеното ми предложение - една преценка, с която бяха съгласни всички, на които показах този документ.

Това впечатление се засили при личната ни среща през м. Ноември в хотел "Резиданс" в Женева, защото в нея Вие ми изложихте всички рискове и неудобства на това начинание с нескритата надежда, че аз ще откажа да приема предложения ми пост. Неосведомен още и незапознат с резервите, които Вие по принцип сте правили срещу повикването на един възпитател, аз приех Вашата идея да Ви придружа до Мадрид, за да видя на самото място условията за бъдещата ми работа - макар че не ми стана ясно какво пречеше да ми бъдат изброени веднага тези условия.

В Мадрид част от недоумението ми изчезна, но за съжаление, заедно с него се изпариха и голяма част от илюзиите, които си бях правил. Позволете ми да избягвам фразите и да не Ви уверявам тепърва в чистотата на чувствата и намеренията си, с които въобще се отзовах на Вашата покана. Ще се съгласите обаче, че когато на един бъдещ царски възпитател се предложи жилището на градинаря и заплатата на готвача, със забележката, че ако той настоява на други условия, тогава ще се потърси един "по-евтин възпитател", не се иска особена прозорливост, за да се долови истинското отношение към този бъдещ възпитател.

Ако въпреки тези ясни предупредителни знаци аз приех все пак възложения ми пост, то бе, защото считах, че не мога да откажа изпълнението на един национален дълг, пред който личните съображения и основания трябва да минат на заден план, а също така и защото хранех надеждата, че в течение на времето много съмнения ще изчезнат, много резерви ще паднат от само себе си. А и не можех в специалната етика на общата емигрантска неволя да оставя впечатлението, че материални съображения са взели връх. Но пък и Вие ще се съгласите, че не ще са много лицата, които щяха без друго да преглътнат предложените им условия. Със съзнанието, прочее, че в пълната с угриженост и безпрекословност атмосфера на тежкото ни изгнаничество аз имам да изпълня един върховен обществен дълг, аз се нагърбих с възпитанието на невръстния Цар, незабравяйки, че към него са обърнати много погледи на съзнателната ни емиграция.

Честта, която имах една цяла година да заемам този пост, бе същевременно и честта да бъда предмет на непрекъснати разочарования и на систематични унижения. Но не горчивият спомен за тях движи сега ръката ми, а спокойното убеждение, че - излагайки Ви причините за провалянето на моята мисия - аз Ви правя една последна услуга.

За ясност, разграничавам тези причини според тяхното естество:

І. Причини от служебен характер

Моето първоначално разбиране бе, че възложената ми задача се състои в специалната подготовка на Негово Величество като бъдещ монарх т.е. насочването на неговото умствено и волево развитие към зрялата способност да схваща и се справя със задачите, които особеният му живот неминуемо ще му постави. Считах следователно, че за тази цел е нужно:

а/ развиването на изискуемата се разсъдливост, която ще му даде възможност по-късно чрез самостоятелни и подобаващи преценки на нещата и положенията да взема подходящи решения.

б/ насочването на волята и характера му към ясни, разумни, искрени и естествени отношения с хората, което ще му позволи един ден да знае да преценява, да подбира и - ако е нужно - да търпи необходимите си сътрудници.

в/ въоражаването му с нужните познания за лицата и събитията на най-новата ни история, за да бъде ориентиран върху условията и проблемите на нашия обществен живот и на свой ред - почерпил поуките на миналото - да избегне тежкия данък на събиране лична опитност.

С една дума, аз считах, че моята задача се изчерпва в специалното политическо възпитание на бъдещия ни Цар. Виждайки голямата му природна надареност, не се съмнявах, че задачата ще бъде лека и приятна. И действително, не от негова страна дойдоха непредвидените пречки.

Още в първия ми разговор с Вас се убедих, че Вам или не бяха ясни изискванията на тази задача или пък Вие съзнателно ги пренебрегвахте. Този първи разговор остана и единствен, защото Вие никога после не се заинтересовахте ка точно си представлявам възпитанието на Вашия син. На моя въпрос, дали ме викате за неговото възпитание или за неговото образование, Вие не отговорихте пряко. По-сетне трябваше да разбера /спестете ми доказателствата/, че Вашето мнение било, какво Попов е повикан тук само като преподавател по българските дисциплини и оттам нататък той няма думата по никакъв друг въпрос, засягащ същинското възпитание на Височайщото дете. Разбрах и нещо друго: че в годините, които предхождат моето повикване, това възпитание е било насочено безвъзвратно по погрешни пътища, лошите резултати от които постепенно излизаха на лице. Практиката и с мен показа, че под "възпитател" Вие разбирате едно лице, което трябва да следи добрите маниери на Детето, а не да има грижата за насочването и сформирането на неговия духовен живот.

Докато аз считах, че трябва да се стремя да създам в Него съзнанието за трайни и дълбоки ценности в живота, да насадя у Него сериозно отношение към хората и нещата и да му вдъхна чувството на абсолютна отговорност пред събития и бъдещи задължения, скоро трябваше да се убедя, че Вашите намерения са да се продължи по отъпкания път, като Н.В. Симеон бъде насочван към преходни и повърхностни ценности или даже само към забавления, в Него бъдат развивани наклонности към подигравка с хората и въобще вземане живота от несериозната му страна, и че най-сетне всичките алюзии, които му се правят за бъдещите му задължения като владетел се състоят само в привилегиите и облагите, които това му качество носи.

Не ми се пада да отсъдя, дали Вие - на която съдбата повери по един толкова трагичен начин това Дете - притежавате изискуемите се разбирания за неговата подготовка или не. На мен ми стига факта, че колкото пъти си опитах да създам условията за по-близък контакт с възпитаника си /общи разходки, културни занимания и пр./, по един или друг начин това бе осуетено. Чудно ли е тогава, че вместо да се пристрастя към задачата си, аз се видях принуден да се резервирам само като негов преподавател, когато от мене се криеха даже и свидетелствата от неговото училище? В продължение на цялата година аз бях непрекъснато изправен пред свършени факти, съответно на Вашето разбиране, че моите функции се изчерпват с тези на един прост компаньон. На мене бе отнета всякаква възможност да определям линията на неговото общо развитие, характера на заниманията му и разпределението на свободното му време: къде ходи и с кого го прекарва, трябва ли или не да бъде използвано то с репрезентативни появи в обществото /без никаква държавна нужда/, къде и по какъв начин да прекара полезно ваканциите си, по какъв начин да бъдат събудени, поощрени и задоволени културните му нужди - по всички тези въпроси моето мнение нито бе търсено, нито зачитано, когато - както в Палма - обстоятелствата го предизвикваха. Фактите са на лице - бъдещият Цар на една страна, в която хиляди изнемогват в непоносима трагедия, минава в чужбина дните си в кино, кориди, танцови забави, приеми и пр. Кой би имал куража да обяви това гласно на нашата страдаща емиграция?

Защо се чудите тогава, че в главата на това Дете няма интерес към училището? И най-строгият педагог не е в състояние да развие охота към скучното училище на един младеж, който знае, че вън от училището го чакат толкова привлекателни занимания...Аз премълчавам обстоятелството, че към всичко това се прибавя в последно време все повече интереси към уместни компании, което ако не бе тема на разговор с неговия възпитател, трябваше най-малко да даде повод за престорена загриженост.....

Да резюмираме: Вашите разбирания за предназначението и жизнения път на Негово Величество правят излишен един възпитател, който да отговорността за бъдещето Му във всичката му широта. Вие виждате в лицето на този квази-възпитател по-скоро една гувернантка, която да оглажда, предотвратява или даже прикрива прекаленостите на една младежка възраст, за която паролата е "изживяване на настоящето", а не готвенето на бъдещето. За подобна задача Вие нито имате нужда от човек като мен, нито пък аз мога да нося свързаните с нея отговорности.

В последния ни разговор аз имах и последния случай да Ви изложа моите безпокойства. Вие не бихте могли да ме опровергаете по по-блестящ начин, освен като развържете ръцете на моя заместник и му дадете възможност да прилага едно действително възпитание. Но аз се съмнявам, че в настоящето училище и домашна атмосфера, която предлагате на Н.В., подобна промяна е вероятна.

2. Причини от личен характер

Странното всъщност е, че вместо да изясним и изгладим горните различия, Вие пожелахте да ги "уредите" на лична почва, т.е. там, където можехте да ми демонстрирате при всеки случай и във всяко време служебната ми подчиненост. Като че ли унизявайки с и без повод възпитателя на Вашия син и принизявайки го до "технически персонал" Вие не уронвахте същевременно и не подкопавахте авторитета му пред същия този Син в ущърб на неговото възпитание; като че ли Вашите стрели - които никога не ме засегнаха - не бяха всъщност насочени към собственото Ви дете, защото компрометираха неговото възпитание. Къде бе смисъла на това, че вместо да покажете, че зачитате достойнството на един човек, който трябва да учи Сина Ви на достойнство, Вие не пропускахте случай да търсите и откривате и най-дребните му недостатъци? С течение на времето Вие станахте толкова предубедена към всичко, което идваше от мен, че загубихте всякаква обективност, която би могла да даде стойност на Вашите преценки и констатации: каквото и да направех аз, то бе лошо сторено - и към това принципно отрицание се прибавиха напоследък и подозрения, до нивото на които аз отказвам да сляза.

И тука трябва да прибавя, че не е личното огорчение, което говори сега в мене, макар че аз мъчно ще забравя сцената, когато Вие - в името на това да Ви "улесня" - поискахте от мене да се откажа от всякакви представителни функции като възпитател, за да използвате генерално моето саморазбиращо се съгласие и наредите Негово Величество никога да не се показва в обществото /даже и на училищния годишен акт/ с мене?

Същинските причини за Вашето недоволство от мене не са тайна и те могат накратко да се резюмират така: Вие искахте аз да се обезлича и да се огранича само в стените на Вашия двор. Но да искате от мене да престана да имам личен живот Вие можехте само ако ми предложехте друг такъв със съдържание, малко различно от това на следобедите и вечерите, толкова прилични един на друг, че аз не съм в състояние да ги различавам. Да искате да скъсам всички връзки с външния свят Вие можехте само ако Вие ми предложехте някакво смислено общество /Вие стигнахте до там да ми забраните да говоря с другите българи, за Вас всяко мое излизане бе "скитане на ляво и на дясно".../ Най сетне да искате да се изолирам от българската емиграция въобще / с която даже моята кореспонденция Ви се зловиждаше/, Вие можехте само ако не се замислехте, дали не звучи като абсурд, в положението на нашата емиграция да се късат съзнателно връзки малкото хора, които от национална гледна точка играят положителна роля и широките емигрантски среди. Но тука ние идваме до третия вид причини за невъзможността ми да остана повече, до

3. Причини от обществен характер

Вие призовахте като Ваш сътрудник във възпитанието на Вашия син не един случаен човек, а един утвърден общественик, който няма нужда на това място да дава сведения и доказателства за мястото си в българската общественост. По ваше искане, аз се отказах от всякаква отговорна роля политическа в нашата емиграция, но това не биваше да означава, че аз трябва да престана да имам обществен интерес и живот - едно само по себе си странно искане, непонятно в човешката оскъдица на нашата емиграция, едно искане даже неморално за едни изгнаници, освен това и неизпълнимо. Не беше, прочее, моя вината, че политическите лица, които Ви посещаваха, търсеха да се срещнат по частен ред и с мене, недоумявайки кое кара Ваше Величество да се лишава от опитността и познанията на собствения си сътрудник. И в това отношение желанието Ви да ме обезличите даде обратния резултат: и най-интимните Ваши приятели виждаха и ценяха в мене не проводника на Вашите идеи и намерения /както се опасявахте Вие/, а личните мои разбирания и преценки, които имаха тежест именно защото бяха мои лични.

Но наистина каква нужда и полза имаше от моите съвети и познания, когато - даже и случайно изтървани - те не бяха вземани под внимание и се докараха нещата до там, че докато реномето на Царския ни двор трябваше да бъде високо някъде в небесата на българската емиграция, сега то се споменава ведно с името на лица, арестувани за финансови мошеничества и даже подозирани в сътрудничество със Съветска Русия! И тука трябва да предупредя, че не лично разочарование говори в мен, а преди всичко общественото ми чувство и съжаление, че един български разум и едно българско сърце, които бяха готови да се поставят изцяло на Ваше разположение, да Ви улеснят, да Ви упътят, да Ви подкрепят, Вие ги игнорирахте по един толкова безсмислен начин, безсмислен за самата Вас.

Една цяла година един от изтъкнатите - с или без право, хора на Българския национален фронт бе при Вас и Вие не намерихте за нужно нито веднъж да разговаряте с него за нуждите и пътищата на нашата национална емиграция. Този факт говори сам по себе си достатъчно. Но и той един ден ще бъде изтълкуван в моя полза, защото той ме освобождава предварително от каквато и да било отговорност за политиката, която водите Вие и която:

І. Разчита на възстановяването на Търновската конституция, за да профитира от него, обаче нарушава тази конституция в повелите й относно възпитанието и представляването на малолетния Цар.

ІІ. При всичката благородна - но уместна само в рамките на един нормален живот - благотворителност корумпира нещастната ни емиграция, защото я кара да иска и получава от Короната, на която би трябвало да се служи само от идея. Или пък щом веднъж е взета присърце мизерията на тази емиграция, тогава да се направят сериозни и резултатни постъпки, където трябва, за нейното омекчаване.

ІІІ. И най-после която политика не само че не цели обединяването и воглавяването на националната ни емиграция, но систематично пренебрегва усилията на тази цел на нейните представители.

Иска ли питане, че един човек с обществено чувство като мене мъчно ще понесе тази Ваша обществена безпътица? Още повече, че тя би могла много лесно да бъде избегната?

Но тука идваме до момента, когато от само себе си се налагат въпросите:

- защо е било необходимо да се вика един възпитател, когато предварително е съществувало намерението да не му се повери същинското възпитание на царското дете?

- Защо е бил търсен един академик със съответни подготовка и култура, когато умишлено той ще бъде принизен до безгласен компаньон и ще ни бъде срам да го показваме на обществото?

- Защо готовността и услугата на един български общественик под ръка биват игнорирани, когато нямаше нищо по-естествено от това, те да бъдат оползотворени?

- За угода на кого бе предприето това негово обезличаване?

Разумен отговор на тези въпроси не може да се даде. Той трябва да бъде потърсен в истинското положение на нещата във Вашия двор, където трябва да се засегне Вашия частен живот. За това аз нямам нито правото, нито разположението. И без това в живота има случаи, когато неспоменаването на известни положения ги назовават най-добре...За съжаление, подчиняването на всички национални и обществени проблеми на личните Ви аспекти взема форми, при които има място само за една реакция: дигане на рамене. Зле стоят обаче нещата с представителите на една монархия, която дава повод за подобен недвусмислен жест и по чийто път трябва да лежат обществените трупове на собствените й поддръжници. И аз не ще скрия, че трябваше да дойда тук, за да стана скептик по отношение бъдещето на нашата монархия, ако се продължава по този път.

Допускам, че по повод на тези редове Вие ще повторите многократното ваше изявление, че искате да знаете за мнението на другите. Позволете ми да забележа, че съществува опастността, в това отношение да предизвикате взаимност. Това може да си го позволи едно частно лице за своя сметка, но не и една българска Царица в изгнание, освен ако тя предварително не е ликвидирала в съзнанието си бъдещето на монархията, начело на която случаят я е поставил.

Завършвам настоящето с надеждата, че то ще послужи поне за в бъдеще въпросите около възпитанието на българския Цар да бъдат третирани по начин, съответен на упованията на българския народ в него. За тази цел аз съм готов да понеса - казвайки истината, която Вие неужели тъй много обичате - съдбата на най-омразния Вам човек, която всеки случай предпочитам пред презрението, което Вие изглежда храните по начало към всеки българин. Изпълнявам без страх дълга си на български общественик, тъй както диктува неговото убеждение, а не неговият материален интерес. Не се опасявам, че сега към епитетите на "егоист, некоректен и невъзпитан човек" ще прибавите по този повод и други. Един обаче не ще можете да употребите: не ще можете да ме наречете подлец...

Ще бъда щастлив, ако аз стана единствената жертва на Вашето отрицание, особено ако тази моя жертва може да предотврати и изкупи несравнено по-голямата: бъдещето на Вашия син и на Нашия Цар.

Давам си сметка колко далеч отивам в излагане на действителността, както я виждам и преценявам аз, но не вярвам, че Вие ще очаквате доблестта в подобен случай да моли за извинение, а още по-малко, че ще поставите занапред под съмнение чувствата на обич към това Дете, за бъдещето на което отправям единствената молитва за благоуспяване.

Моля Ваше Величество да благоволи и по този случай да приеме изразите на дълбоките ми почитания

Ваш: Стефан Попов

Мадрид, 14 януари 1953 година"

________

Попов, който умира през 1989 г., не е желаел това писмо да бъде публикувано приживе - по разбираеми причини. Писмото му до Йоанна е предоставено на вестник "Седем" от Юлияна Маринович, племенница на Попов.

Както заяви един участник във форума на "Медиапуул", писмото просто не се нуждае от коментар!

А за вестник "Седем" самата племенница на Попов Юлияна Маринович заявява:

"Това, което е било заложено в младостта му [на Симеон], излезе на бял свят, когато той стана премиер."

И още (Маринович):

"Все отлагах публикуването на писмото, въпреки настояването на един кръг от хора. Все си мислех, че моментът още не е настъпил. Сега обаче ме е страх да не бъде изпуснат."

Анонимен152
Към средата на 70-те години, на уличката ни в Лозенец се появи надпис: “Смърт на червената буржоазия! Смърт!” Изписан с блажна боя, с едри букви, от единия до другия тротоар. (По онова време лозунгите започваха със “смърт”. “Смърт на империализма!”, преди това “Смърт на Никола Петков!”, на Трайчо Костов и пр.) Някакви милиционери се трудиха цял ден да го изтрият и чак привечер се сетиха да го замажат с прясна блажна боя. Година-две след това на кооперация “Царевец”, на пъпа на София, по продължение на цялото пространство между последните етажи се появи цитат на Ботев: “Кажи ми, кажи, бедни народе, кой те в таз робска люлка люлее?” Тези два вопъла идваха от дълбините на това, с което толкова се спекулира, че ме е срам да го назова – на народа, да. Никой до ден днешен не се обяви за техен автор.

Вглеждам се в днешния социалистически елит. Колко от тези хора живеят живота ни? Какво им е лявото, освен фразеологията? Приютена зад нея, червената буржоазия си живее, както е свикнала. Има случаи, когато и нагло се демонстрира. (Иван Славков). Питам се кой “булпит” е отхапал някога късче от буржоазния комфорт на Гиньо Ганев? (Озвучен от самодоволните му рутинирани речи.) Впрочем какво защитава той? Социалистическите идеали или битието си? За ироничния наблюдател на парламентарното шоу този нов социалдемократ, бивш отечественофронтовец, за сетен път потвърждава сантименталната връзка между декламацията на възвишени идеи и личното благополучие.

Според марксизма “битието определя съзнанието”. Живяхме в обратното – съзнанието, идеологията - определяше битието ни. Пленуми, конгреси, решения, директиви и нашият малък живот, наблъскан помежду им. Свещената комунистическа фразеология. Клишета, набивани с години в мозъка. При сгоден случай без затруднение излизат навън. (По време на дебата за 9 септември в НС новият социалдемократ г-н Овчаров нарече “фашисти” дясната опозиция.) Дълбоко заровени под благоприличната социалдемократична терминология, те са готови да изскочат с лекота на повърхността. “Класовият враг” – чорбаджията на Виденов, фашистите на Овчаров, “врагът с партиен билет” – подозрителната вътрепартийна опозиция, “класовата борба” с онези от дясната страна на парламента и пр. “Скелети” не “в гардероба” – в обработеното, идеологизирано съзнание. Реликви от миналото. Вадят ги неслучайно – те задвижват дълбоки връзки в паметта – будят социалистическите избиратели от дрямката на обезсърчението им. (Скромни, работни хора, притиснати от смайването си пред новите порядки.) Ето я познатата, някогашна Партия. Могат да се доверят отново на “мъдрото й ръководство”. В продължение на 45 години тя съумя да ги убеди, че им е дала всичко, което си бяха дали сами – образование, панелно имущество, типови къщи на село, по някой трабант или москвич, а и постове, ордени и звания. Удостои някои направо с висше образование. Узурпира постигнатото с труда и квалификацията на хората, цивилизационния напредък на България и го провъзгласи за своя заслуга. Фактически създаде днешния недъгав наш гражданин. Неспособен, (несмеещ) да постигне нещо сам, той продължава да си иска да му дават. Окайван и самоокайващ се, крепи в треперящи ръце фасадата на потемкиновото село – социализъм. Само че зад нея се провиждат стълбовете на червените капитали. Какво общо има помежду им? Движението на парите. От него те преминаха в техния джоб. Тази нова стара класа не обича да си спомня – има свои анализатори, социолози, прогностици – гледа бодро в бъдещето. То й принадлежи. Но не се отказва да поддържа носталгията към миналото. Поне докато все още изпитва страх, че някой може да проследи пътя на капитала й и да си го поиска обратно. (По тази причина, според мен е, бе убит Андрей Луканов.) Защо ли новият социалдемократ и бивш министър Младен Червеняков напира да се опрости първият милион? Пазарна логика? Или проверената логика на демагогията на партията му, с която залъгва невинния ни народ вече 60 години?

Мрачното наследство от комунизма не е само провалът на икономиката, който още Петър Младенов обяви. Неговите практики – мисловни и управленски модели, втълпявани цели 45 години, днес владеят публичното пространство. Ще изброя няколко:

Демократичният централизъм – ръководен принцип на БКП. Уж официално отречен, той действа безотказно във всяка партия. Кога в националната политика ще се чуят и гласовете отдолу? Собственото мислене? Омръзналите ни елити, както омръзналото някогашно политбюро, са се настанили сякаш завинаги в политическото пространство. Колко техни представители успяха да станат политици? Правенето на политика ли ги държи на местата или инерцията от изказванията им пред публика?

Липсата на обратна връзка. Безцеремонно несъобразяване с общественото мнение – отсъствие на елементарно чувство за неудобство. (Имотите на Симеон, хотелите на брата на Милен Велчев, компанията му от мутри на яхтата, разбогателите лидерчета на СДС, които го опозориха, червените капитали. Спомням си как преди години на въпрос по повод мероприятие на БСП в НДК: “кой е платил пребогатия коктейл?” бъдещият вицепремиер, бивш министър и нов социалдемократ г-н Румен Овчаров горд отговори, че между тях има толкова богати хора, че не само биха могли да платят един коктейл, но и да купят целия НДК! По време на същия дебат за 9 септември в НС той си позволи да прочете одобрението за тази дата на Никола Петков и свързания с нея Отечествен фронт, който няколко месеца по-късно го обеси. Обяви патетично, че госпожа Мозер била изключена от всички училища по фашистко. Оказа се, че било по комунистическо. “Грешка!” Колко удобно самоопрощение. Идва от “самокритиката” (още едно клише). Освобождава от отговорност. И от последствия.

Правото на властта на привилегии – постове, имуществени облаги, “израстване” в йерархиите, разпореждане в икономическата сфера. Коя от партиите, минали през нея, не го доказа? (Лично ползване на приватизацията, на чуждите фондове и помощите, на държавните институции, участие в бордове и др.)

Струва ми се, че моралният фалит, който отравя безкрайния ни преход, е по-страшен от икономическия. Кой от елита на БСП (освен притеснения Сергей Станишев) е отронил и думичка за вината на партията си – “права и когато съгреши дори!” Според добре известните думи на един нов социалдемократ: “Вината поемаме само с мезета!” и още “Вината – само маркови!” Днес той е съветник на президента.

Социалдемокрацията е преди всичко морал. На нея се дължат социалните придобивки – социалното развитие на Европа през 20-и век. Нашите социалдемократи се опитват да се подслонят при нея, но зад гърба им се спотайват интересите на червената буржоазия – онази от улицата в Лозенец. Майстор на демагогията, БСП продължава да хвърля вкусни хапки – да захранва електората си с някогашни “бойни призиви и бойни празници”. (Не само неизпълнимите обещания – и това е популизъм!) Реален политически живот – движение напред, край на прехода няма да има, докато от прикритие социалдемокрацията не се превърне в смислена, съвременна, не реминисцентна политика. А това започва не от спечелване на избори, а от осъзнаване на вините. Прошка се дава след изповед.

Анонимен153
Кобурга трябва да отговори - Свинаров или Петканов са шестаците във властта?

Два скандала пак извадиха на преден план нерешения и излагащ страната ни проблем с досиетата на агентите не бившата ДС. В понеделник бяха произведени две новини. Първата е, че НАТО отказа на началника на ГЩ на ВВС генерал Димитър Георгиев достъп до информация.

Втората е, че според бившият вътрешен министър от кабинета на Филип Димитров и депутат от ОДС – Йордан Соколов в сегашното правителство се подвизават двама министри, които са били сътрудници на бившата Държавна сигурност. Сред тях има силов министър и член на НДСВ, заяви Соколов.

Информацията му бе косвено потвърдена от лидера на движение “Оборище”Тошо Пейков, който също в предаването на Би Ти Ви уточни, че “двамата министри ” са сътрудничили на Шесто управление. Въпреки че имената им не бяха назовани, справка в електронния сайт на НДСВ показва, че и министър Георги Петканов и министър Николай Свинаров са членове на националните ръководства на жълтата партия. Нормално е след подобна публична атака всеки от тях да направи необходимото, за да изчисти името си. Или да се оттегли, за да не се подлагат на съмнения евро атлантическата ориентация и авторитета на българската държава. Особено след като пак в понеделник Симеон Сакскобургготски поиска от Брюксел “да подпишем с ЕС по-рано през 2005”.

По повод разкритията на Соколов Т. Пейков оповести, че по време на кампанията за парламентарните избори през 2001,

от депутатските листи на НДСВ са били извадени 17 агенти на ДС

Той подчерта, че това се е случило със “знанието и по волята на Симеон Втори”. Пак в понеделник обаче правителственият говорител Димитър Цонев се опита да замаже скандала с министрите като съобщи, че “няма опасност бивши доносници и агенти да са членове на кабинета”. Все пак Цонев си остави вратичка за отстъпление с уговорката, че “едва ли ако министър-председателят има подобни съмнения ще обяви това от трибуната на НС”.

Всъщност избухналият скандал, в който като замесен беше посочен силов министър не е за подценяване. Статутът на България като новоприет член на НАТО и съюзник в борбата с тероризма и организираната престъпност увеличава ролята на МВР и МО в отношенията ни с нашите европейски и американски съюзници. Всяко съмнение, че тези ведомства и днес се оглавяват от хора, принадлежали към политическата полиция на репресивната и тоталитарна българска държава превръща архитектурата на системата ни за сигурност в ненадеждна конструкция с нисък потенциал за доверие и адекватност на новите геополитически реалности. Това звучи особено неприятно, когато в кулоарите на властта започнат да се въртят и агентурни псевдоними като “Страхил” и тръгнат обзалагания кой от МВР е с картонче. Или без.

Малко вероятно е напиращият за втори мандат министър-председател да спечели предстоящите избори по силата на още един ирационален вот на българския избирател. Той няма да получи и международна подкрепа, ако

продължи да загръща с дъждобран агентите

на бившата ДС във властта. Лоялността към българската демокрация и националните ни приоритети го задължава да предприеме не само на думи бързи действия за изваждането на “шестаците” от структурите на изпълнителната власт. Където според бившия председател на закритата Комисия по досиетата Методи Андреев “има много повече агенти на ДС и техни доверени лица от когато и да било.”

Проблемът е стара болка на българска демокрация от началото на прехода. Но след като БСП и нейният лидер Сергей Станишев се отрекоха от идеята си за коалиция с НДСВ, Сакскобургогтски няма друг избор освен да се впусне в открито ухажване на дясното и неговия твърд електорат. Точно затова в отговор на питането на бившия премиер Иван Костов в петък, той “еволюира” в позициите си и се обяви за стриктното спазване на Закона за защита на класифицираната информация и за предаването на секретните материали с изтекъл срок на защита в Държавния архив. “Мисля , че след 15 години от промените има много неща, които биха могли вече да се...допусна, да стане достояние”, каза Кобурга. В същото време той се ангажира с невярното твърдение, че разпоредбите на ЗЗКИ /Закона за защита на класифицираната информация/ се изпълняват стриктно от МС, от всички министерства и държавни ведомства”.

Думите му бяха опровергани от шефката на ДКСИ Цвета Маркова

В интервю тя призна, че “няма информация декласифицирана информация с изтекъл срок на секретност да е била предадена в Държавния архив”./ Пред около месец Маркова алармира също така, че в регистрите на ДКСИ няма информация и за документите на бившата ДС, както се изисква по закон и че този отказ е бил оправдан от министър Петканов с аргумента, че течала процедура по нейното разсекретяване./. Въпросът беше доразнищен от детайлна публикация в национален всекидневник, която проследи протяжната история по разсекретяването на българските досиета. Материалът учтиво напомни и кое министерство какви архиви съхранява днес. Уточнението си заслужава особено на фона на неспазените разпоредби на ЗЗКИ от страна на силовите министри Петканов и Свинаров, които тепърва ще трябва да убеждават българската общественост и колегите си от НАТО и западните спецслужби, че не те са сътрудниците на ДС.

Но наистина не е излишно да се знае, че в момента в:

V МВР се съхранява архивът на Шесто управление. На паспортния отдел на Дирекцията на народната милиция с досиетата на лицата, на които е било забранено да пътуват зад граница. На контраразузнаването, т.е. на Второ главно управление. На архива за сътрудничество със спецслужбите от бившия Източен блок и др. В Национална служба сигурност към МВР се частичните архиви на бившето Второ главно управление на ДС по линия на тероризма. В НСБОП е приютен частичният архив на Шесто управление и Шести отдел по линия на културните ценности и разработките на лица от комунистическата номенклатура.

V В Министерството на външните работи се пази дипломатическият архив на ведомството и посолствата от времето на комунизма.

V В Министерствата на финансите, на икономиката и на земеделието – са архивите за финансирането на БКП и специални търговски сделки.

V В Министерството на отбраната са струпани: Военният архив с мероприятията на въоръжените сили по линия на Варшавския договор. Архивът на Главно политически управление на народната армия /ГлПУНА/ . Архивът с агентурния апарат и обекти на бившето разузнавателно управление към Генералния щаб. Оперативният архив на ВКР – бившето Трето главно управление. Решенията на Политбюро на ЦК на БКП за безвъзмездното подпомагане със специална продукция на леви терористични режими. /И т.н./

Тема, която тепърва ще фокусира все по-голям интерес към връзките на БКП/БСП и нейните политически лидери с диктаторски режими като този на Садам Хюсеин. Наистина е интересно какво още трябва да се случи, за да бъдат извадени от касите и стилажите тези документи с изтекъл срок на секретност и поверителност? Ако това не бъде направено, страната ни ще продължи да се черви заради опитите в натовските структури да бъдат и днес да бъдат инфилтрирани бивши агенти на ДС.

Ето защо всъщност не е никаква новини, че в понеделник от централата на НАТО отказаха да издадат сертификат за достъп до информация на генерал Димитър Георгиев, който ръководи ГЩ на българските ВВС и е приближен на шефа на Генералния щаб ген.Никола Колев и на неговия предшественик ген. Михо Михов, който съветва президента Георги Първанов. Отказът е само поредният случай. Преди Георгиев, Алиансът извади “на светло и принуди да се откаже от поста посланик в НАТО” посланика на България в Брюксел Емил Вълев , за което“Седем” написа пръв. По същите причини генерал Павломир Кънчев не зае поста национален военен представител на България в щаб-квартирата на НАТО за Европа в Монс. Интригата в случая с генерал Димитър Георгиев е, че заради него културно се изпокараха председателката на ДКСИ Цвета Маркова, която обяви, че е отказала да издаде сертификат за достъп на генерала. И източници от МО, които заявиха, че ген. Георгиев бил снабден с такъв “допуск” от ДКСИ. Разминаването в позициите им само показва размера на пропастта, която зее между изискванията към България като натовска държава. И реалната обстановка в страната, където бивши шестаци и възпитаници на КГБ продължават да плетат мрежите си и да дърпат конците на властта.

Анонимен154
Поръчковата социология и сянката на миналото

Скандалът с германската агенция “Инфас” през 1990 обяснява много от тайните игри на днешните социолози с пoлитиката

“Има и поръчкови социолози”, призна вчера на страниците на многотиражен всекидневник Юрий Асланов. Изплюването на камъчето е капка трезвост в морето от социологическа боза, заливаща медиите с напредването на предизборната треска.

В предаването “Гласове” на “Инфорадио” преди дни директорката на НЦИОМ Лидия Йорданова предложи да се направи представително проучване дали социологическите прогнози предопределят вота на избирателите; с други думи, дали могат да промиват мозъци, при какви условия и колко време преди конкретна изборна дата. Предложението също прозвуча като плахо развято бяло знаме пред бурната ответна реакция срещу скандални случаи на конфликт на интереси напоследък. С тях агенциите МБМД, “Сова-Харис” и “Галъп” поставиха под съмнение професионалната чистоплътност на българската социология като цяло.

Първо гръмнаха резултатите от есенното проучване на МБМД. Те бяха композирани и коментирани толкова произволно от собственичката й Мира Янова в полза на управляващите и на Симеон в частност, че се наложи да бъде извадено на светло участието й в инициативния комитет на пропремиерския проект “Супер Боровец”. Стана ясно, че МБМД редовно изпитва затруднения да изплаща заплатите на служителите си. Затова пък семейството на Янова е проявило странна за научни дейци бизнес прозорливост. Напазарувало е парцели точно в Бели Искър. За селото крупният инвестиционен проект предвижда да стане част от новата курортна зона в Рила. В нея влизат и върнатите незаконно десетки декари борови гори на Сакскобургготски с пламенното усърдие на областния управител Олимпи Кътев, също член на инициативния комитет, както и главният редактор на “Труд” Тошо Тошев.

Вестникът от своя страна е в договорни отношения със социологическата агенция “Медиана”, чийто официален шеф е Кольо Колев. “Медиана” редовно мъти главата на доверчивата вацова публика със сондажи, които според вятъра вещаят триумф на удобна политическа сила. В първите дни на септември Кольо Колев постанови чрез числа от извадка, обявена за представителна, че правителството качва доверие, а редовният напоследък фаворит в рейтингите БСП – пада надолу. От централата на “Позитано” реагираха нервно на социологическата шарада. Защото са наясно как чрез проучване се правят политически внушения, как се извиват ръце и се устройват предизборни пазарлъци.

Покрай удивителното и нелогично повишаване на одобрението към управляващите тайният живот на социолозите се превърна в обект на разпален интерес.

Част от загадките на игрите с проценти и рейтинги могат да намерят обяснение и във фирмените регистри. Един от най-популярните електронни справочници “Апис” показва, че агенция “Медиана” е била създадена през 1994. Председател на съвета на директорите й е Андрей Райчев. В свои минали броеве “Седем” проследи мрежата от социологически формирования, родени от бизнес въображението на двамата видни тълкуватели на властта чрез цифри и проценти – Андрей Райчев и Кънчо Стойчев.

Имената им на собственици или директори се четат в цяла верига от фирми за рекламни, маркетингови и социологически проучвания. Върхът на сладоледа е местният социологически колос “БиБиЕсЕс – Галъп Интернешънъл”. “Седем” потвърди мнението на университетски преподаватели социолози, че тукашната фирма е заимствала без юридическа връзка марката на американския лидер в проучванията на общественото мнение “Галъп”.

Преди десетина дни обаче и агенция “Сова-Харис” влезе в коментарите за нивото на социологическата праведност у нас. Покрай крошетата, които си разменят мафиотско-политическите кланове в столичното кметство и в раздробеното дясно пространство, от вестник “Новинар” и от електронния сайт “Всеки ден” започна новата прокурорска грижа на Стефан Софиянски. Редакционната политика на медиите, собственост на Любен Дилов-син и на бившия шеф на младежкото СДС Мирослав Боршош, навява подозрението, че са под контрола на бившия председател на Софийския общински съвет Антоан Николов.

Само неговата осведоменост би могла да осигури нов публичен живот на информация, кътана в сейфовете цели 5 години. Според нея Софиянски е обявил на тъмно ликвидацията на общинската фирма “Метрострой” и незаконно, без одобрението на столичния парламент е поверил дейността по разпродажбата на над 60 терена и сгради в северозападната индустриална зона на София не на някой друг, а на социолога Васил Тончев.

Той е управляващият на социологическата агенция “Сова –Харис”. Медиите на гергьовденският лидер Дилов илюстрираха пряко /чрез коментари към отделни проучвания / заслугите на Васил Тончев за неизменно цветущия рейтинг на Софиянски през последните години и месеци.

Така за първи път излезе наяве един от механизмите за разплащане срещу натъкмени социологически резултати.

Но никой не се сети да напомни, че “Сова-Харис” също е рожба на дуета Андрей Райчев-Кънчо Стойчев. Първата регистрация на фирмата е от 21.08.1990. Може би е несъществен един ярък детайл към бизнес биографията на двамата спаринг партньори, употребили социологията за политически цели и обратно. Той гласи, че в същата тази 90-та година Андрей Райчев е директор на държавния НЦИОМ и се упражнява в паралелна дейност като частник в перспективната наука.

Назначен е с протекцията на Андрей Луканов още през декември 1989. От НЦИОМ тръгват буквално всички сегашни популярни фигури в социологията: Мира Янова, Боряна Димитрова, която основава “Алфа рисърч”, Юрий Асланов, създал своята близка до БСП “АФИС”, Цветозар Томов, започнал от “Сова 5” и стигнал до сегашната “Скала”…

С директорстването на Андрей Райчев е свързан най-големият скандал от първите демократични парламентарни избори през 1990. Днес той се обозначава кратко като Случаят "Инфас”. Зад звучното западно име се крие една от тайните на вота, който и днес мнозина смятат за манипулиран не само заради “изчезналите” при броенето 500 000 гласа. Тогавашната драматична загуба на младия СДС днес символизира фалстарта на българския преход и затъването му в политико-криминалното тресавище на следващите години до ден днешен.

“Инфас” е западногерманска агенция, един от шефовете на която е Карл Липелт, бивш зам.-министър на вътрешните работи на ГДР. Твърди се, че хонорарът й за социологическите сондажи и за оповестяването на междинните резултати по време на изборите през юни 1990 е бил 300 000 щ.д. И че официално той е бил заплатен от бюджета на държавната Българска телевизия. Неин директор тогава е бил сегашният съратник на Александър Лиловия стратегически център Павел Писарев. “Инфас” ползва мрежата и кадрите на НЦИОМ. Големият фокус, който тя предлага на разбунените български избиратели, са сбъркани прогнозни и междинни резлутати. Излъчвани за първи път по телевизията, те зрелищно сочат преднина за БСП още преди края на вота. Днес експерти обясняват, че “Инфас” е приложила манипулативни техники при самото конструиране на въпросника за анкетите. Те са били толкова много на брой и толкова чужди на националния манталитет, че неизбежно са пресъздали изкривена картина на електоралните предпочитания.

Зад манипулацията на “Инфас” в сянка остава името на австриеца Карл Блеха. Според специалисти именно бившият вътрешен министър на Австрия е препоръчал на Андрей Луканов услугите на агенцията. Австрийската връзка на бившия премиер се оказва особено важна при изпирането и изнасянето на пари от България в смутния период на късния социализъм, прероден в капитализъм. Карл Блеха е и собственик на частния институт “Рейнър”, който подготвял за борба с тероризма ченгета от бившите соцстрани. През 90-те австриецът се забърква в страховит скандал с износ на ядрени отпадъци. Като притежател на свой дял в опасния бизнес той допуска негови кораби да изхвърлят тонове смъртоносни отпадъци в Мариансаката падина в Пасифика. “Грийн пийс” се намесва с трясък и Блеха търпи публично гилотиниране. Гарантът на “Инфас” не изчезва обаче от българската сцена. Съвсем неотдавна, през август тази година, президентът Георги Първанов го награждава с орден “Мадарски конник” І степен “за заслуги към популяризирането на България в чужбина”. Предложението е било за “Стара планина”. Неведоми причини са осуетили връчването на ордена, вече традиционно свързан със сянката на тайните служби върху много от биографиите на отличените.

Неведоми са – както се оказва – и пътищата на поръчковата социология. Добре е поне, че всички вече са наясно за диктата й над политическия ни живот.

Анонимен155
Мутросфера

Порнографизация под крилото на властта

Един страничен (но логичен) резултат от тригодишното управление на българските мутри под шапката на НДСВ, ДПС и БСП е порнографизацията на българската жизнена среда. Аз специално подчертавам това понятие, защото не става дума за нищо по-малко от едно дълбоко, лакомо прогизване на пространството, в което се движат, пият кафе, работят и релаксират българите (и най-вече столичаните). На всяка стъпка – и аудио и визуално – на тях им се натрапва агресивния знак на онези, които всъщност управляват страната. И никакви PR-акции на “главния секретар”, смъкващ някакви плакати на не знам кой си, не са в състояние да изменят това. Още повече, че самият “главен секретар” е елемент от порнографизацията на жизнената ни среда. Той е “добрата мутра”, легитимният фалически символ. И за да не се впускам в анализи на нещо, което по-скоро е проблем на сетивата, предлагам една мислена разходка из София. Тя, въпреки някои мои стилизации, е напълно реална и читателят може да я извърши в действителност

Привечер. Централен столичен булевард. Не особено осветен от улични лампи. Огромни (много добре осветени) билбордове. На единия от тях младо момиче, сластно притворило очи, полуоткрило с устни (над които се вижда дори мъхчето) белите си зъбки, е лапнало края на дебела химикалка. За да не би някой да не схване намека, отгоре е изписано: “Подготвихте ли се за довечера?” Този въпрос очевидно е към младите момичета. На пет-шест крачки от този билборд сияе следващият. На него пък младо момче е оплезило целия си език и блажно ближе края на пощенски плик. За да няма недоразумения, отгоре е изписано същото: “Подготвихте ли се за довечера?” Това пък е към младите момчета.

Привечерта напредва, минава във вечер. На десетина крачки от билбордовете (те всъщност са рекламни съоръжения за водка “Флирт”) продават вестници. Купуваш “Труд”. На първата страница с огромни букви е изписано: “Големият брат идва в понеделник”. Става дума за най-новото тв шоу Big Brother. Под това заглавие с много мънички букви (неконтрастни): “Деца убиват деца – на стр. 13 и 40”. Обръщаш на страницата преди 40-а. Абсолютно гола блондинка, разляла обилен бюст към обектива, е вдигнала и разтворила крака. Под нея пише: “Дръжте се, краченца, кака ще ви купи нови ботушки, си казва сутрин рано работливата Маргрет”. Иначе на 40-а страница (тя е и последната) е напечатан обещаният с малки буквички материал, осведомяващ ни, че “Ученик е убит и насечен от двама приятели”. С вестника под мишница влизаш да вечеряш в ресторант. Масите са близо една до друга. До твоята маса седят двама млади мъже. В черни тениски, много плътно по гърдите и бицепсите. Главите им са съвсем ниско подстригани – “а ла Бойко Борисов”. Определено (и преднамерено) наподобяват фалоси. Сервитьорка ги обслужва плътно до лакътя ти. Навежда се да остави блюдата. Облечена е в съвсем късичка тиролска поличка. В момента, в който поднася, поличката се повдига съвсем малко, но достатъчно. Има прашки. Но е възможно също и да няма. Пред теб, на бара е пълно с такива сервитьорки. Имаш усещането, че се готвят да танцуват “на кол”. Поне десетина чифта бедра. През цялото време докато се храниш.

Когато се нахраниш, тръгваш за вкъщи. Пътьом завиваш по булеварда пред Народното събрание. На ъгъла, малко вляво, точно срещу централния му вход свети табела “Табу-клуб”. Пред остъклените врати е извадено табло със снимки на полуголи и голи танцьорки, които клубът разтабуира всяка вечер. Гърла с подчертано голям бюст стои до тях с приканваща усмивка. До нея трима охранители – със същите фалически глави. Като т. нар. “бригади на Клюна”. Прибираш се у дома. Тъкмо навреме за “Шоуто на Слави”. Релаксиращо звучене на мъжкарска агресия, с много междуметия и тук-там думи. Разказва се анекдот. Разбира се, мръсен. След това водещият пита дали вкарването в затвора за 45 дни на Евгени Минчев е за последния наказание или награда (“Защото там в затвора...”). Запис на смях от публиката. Ръкопляскане. Намек за известен български политик, че е хомосексуалист. Превключваш на съседния канал. Започва шоуто “Голите ангели”. Гост е професор (също и “доктор”) Андрей Пантев. Български депутат от левицата освен това. Разказва за своите младежки похождения по проститутки в Париж. След професора ще разговарят за хомо-дълбините на друг известен шоумен. Ще го разпитва журналистка с вид на Лолита, която се интересува кога за първи път е почувствал страст към човек от своя пол. Разпитваният подчертава, че смята това за напълно, ама напълно нормално. Чак се чуди защо темата за хомосексуалната ориентация все още предизвиква нездрав интерес у някои. По-скоро му се струва важно да се образоват гимназистите да не се травмират, ако усетят у себе си такива влечения. Защото е много лошо младите да се травмират изобщо.

Решаваш да се обръснеш преди лягане, защото утре ще излизаш рано. Докато се бръснеш, слушаш радио. Има реклами. Глас на актриса (алтов, много чувствен и развълнуван): “Погледът се плъзва надолу и стига до венериния хълм... (прималяло замълчаване). Още миг и ще падне заветният хълм! (пак замълчаване: за да протече асоциативната верига от венериния хълм към Иван Вазов. И обратното. Това се нарича “хайку-ефект”). Ела в Еротик-бар еди-кой си. Тук всеки има своя хълм”. Свършил си да се бръснеш.

Преди да се мушнеш под одеалото, поглеждаш още веднъж към вестника. Над малките буквички “Деца убиват деца” още по-малки буквички питат: “Какво става?”

Анонимен156

Възможно е някои от читателите да ме упрекнат, че често се занимавам не със самите реалности у нас, а с техния езиков израз в медиите и в публичното говорене въобще. На мен обаче ми се струва, че езикът в едно общество е важен симптом и показател за дълбинни диагнози, които могат да се поставят на социалния организъм. Така например, убеден съм, че в развитите европейски страни силно биха се озадачили от станалите неусетно привични и нормални за нашето ухо словосъчетания от типа на: “Еди-кой си е криминално проявен, с пет висящи дела”; или даже: “Известният бизнесмен със скандално поведение, който има пет висящи дела”. Насаждането на подобни изрази, твърдя аз, има този резултат, че неусетно ерозира самата основа, самата субстанция на човешкото чувство за реалността. Защото едно огромно количество ненаказани бандити и рецидивисти, които се разхождат на свобода, безспорно биха скандализирали обществото и дори може би биха породили в него бурна паника, протест или пък отчаяние, дълбока социална депресия. Но ако вместо ненаказани бандити рецидивисти, понятие точно и жестоко, ни се казва “хора с толкова и толкова висящи дела”, този израз превръща скандала в странна, почти юридическа безстрастна категория, която няма същата поразяваща сила върху съзнанието.

Тези хора не са ненаказани за престъпленията си, нито са, както количеството на делата им подсказва - ненаказуеми. Тези хора са просто особен юридически казус. Хей тъй на, в страната ни живеят хора, накичени с “дела”. Юридическият нонсенс се превръща в юридическо определение. При това то отделя една цяла категория люде, такива именно, които живеят живота си, бивайки съдени. Постоянно, перманентно съдени. Но от това битието и “бизнесът” им не търпят никакво въздействие. Те живеят, имат си “скандалното си поведение”, т. е. крадат, убиват, изнасилват. А от това се сдобиват само с все повече и повече “висящи дела”. За разлика от всеки друг човек, който, ако открадне или, не дай Боже, убие, влиза в затвора (като крадец и убиец при това) - тези са странна каста и когато вършат същото, продължават да си бъдат “бизнесмени” или “магистрати”, или дори политици - от тези, обкичени с “висящи дела”, от тези подрънкващи с “висящите” върху им дела като с железни ланци. Кажете, нима не е съвсем различна реалността, когато в нея щъкат оставени на свобода убийци и когато в нея вместо тях обитават “бизнесмени с висящи дела”.

В първия случай ние виждаме именно реалността и нейните реални черти, нейното неправосъдие, нейната крещяща несправедливост. Ние виждаме липсата на държава, липсата на съд. Във втория случай обаче ние вече отвикваме да виждаме и да възприемаме реалността и вместо нея възприемаме едно безсмислено битие, една лъжа, придобила плът, едно лицемерие, което се е превърнало в повседневност. “Бизнесмен с пет висящи дела” е страшно лицемерен израз.

Но свиквайки с него, ние буквално преставаме да имаме сетиво за лицемерието и лъжата. Дайте си сметка, че вместо за дребни бандити и за бандити с държавна поддръжка ние започваме да си представяме обществото ни като състоящо се освен от масата обикновени хора още от “бизнесмени с висящи дела”, които според определението не са бандити, и от магистрати и политици, които “разтварят над тях политически чадър”. Друг лукав и гаден израз, който позволява бандитите в съда и бандитите в партиите и в парламента да продължават да си бъдат за нас “магистрати” и “политици”, само че държащи “чадъри” над въпросните бизнесмени. Защото са “лобита” на последните. Именно отново - “лобита”, а не техни платени съучастници във властта, както е реално да се каже.

Наистина, читателю, постави се на мястото на нормален човек, от нормална страна в Европа и се опитай да погледнеш към публичния ни език. Колкото и да ти е трудно, защото вече са те свикнали с него, представи си колко би се дивил въпросният нормален европеец от тукашната словесна фауна. Така например европеецът е свикнал бизнесмените да носят достопочтени, често пъти покрити с историческа патина фамилии. Свикнал е да свързва имената на крупните сред тях с големите градски магазини или търговски вериги. Тук у нас обаче той вижда, че бизнесмени се наричат люде с постоянни прякори, с прозвища от типа на: Черепа, Бялата лисица, Пилето и т. н. Не, за негова изненада тези прозвища не предполагат у нас терористи, а бизнесмени. Представи си как биха го удивили споменатите вече изрази, които са станали у нас публичен жаргон: “политически чадър”, “висящи дела”, “криминално проявен”... Що е това? Що за категория например е “криминално проявеният”?! Щом е “проявен” - ще попита западният човек, - защо е на свобода? Има ли социален статус - криминално проявен? А що за юридически казус е висящото дело?

Европеецът ще се удиви. И с това ясно ще ни покаже, че чувството му за реалност е здраво. Че не възприема лъжи, превърнати в категории, асоциалност, преобърната в социален ранг. А ние - нека си дадем сметка за това след краткия ни експеримент да погледнем през неговите очи, сме хора с разболяло се сетиво за реалност, с деградирало съзнание за реалността.

Защото ние сме приели тези езикови подмени, тези лъжи, превърнати в категории. Тези наименования, скриващи истинските им имена. И така, от една страна, вече не възприемаме реалността, а един неин гнусен псевдоним. А от друга, понеже не я възприемаме, не се и безпокоим. Около нас бродят незатворени рецидивисти, но ние не се бунтуваме. Защото ние не познаваме такива рецидивисти. Не. Ние знаем само някои “бизнесмени” с пет ли, шест ли, десет ли “висящи дела”. А да си бизнесмен е нормално, а висящото дело засяга съдебната система, не - нас.

Та мисълта ми е, уважаеми читателю, не позволявай да свикнеш с този език. Свикването с неговите чудовищни безсмислици, с брилянтните му подмени, с лицемерните му неологизми (нови думи) не е несъществена работа! Защото то ти отнема реалността и нормалната реакция спрямо нея. И инсталира пред теб псевдонимизирана реалност, преоблечена, камуфлирана реалност, по отношение на която ти нямаш реакция. А като нямаш, с това увековечаваш тази реалност!

Анонимен157
Първанов бил деполитизиран президент...

С наближаването на парламентарните избори и датата на евентуалното ни приемане в ЕС, президентът започна да нервничи. Нещо май не върви така, както той би желал.От друга страна, премиерът Сакскобургготски, докато търси своето място в бъдещото управление на страната, започна да изневерява на добрия тон в отношенията си с президента. Видимо разчита на това, че държавният глава се е обявил за деполитизиран. И премиерът му поднесе първата изненада – отново пожела да се разкрият досиетата на сътрудниците на бившата ДС. Втората изненада дойде отвън – НАТО не допуска началника на генщаба на ВВС генерал Димитър Георгиев до част от военната информация на алианса.

Тук бих искал да изясна понятието “деполитизиран”, с което се закичи президента, а се кичи и цялата му администрация. Това понятие е чисто българска измишльотина. Тя бе въведена у нас още по времето на президента Желев, след това към края на мандата си го възприе и президентът Стоянов. Накрая, вече като че ли по традиция, щафетата пое и Първанов.

Нима американският, или френският или германският президент са твърдели някога, че са се деполитизирали? Никога. Напротив, те подчертават винаги, че провеждат политиката на партията, която ги е издигнала на този пост. И като „новаторство” във всичко, ето, че у нас се въвежда чисто ново понятие в световната политическа система. Тази деполитизация у нас е нещо като представата, че си станал нов човек, след като се изкъпеш с нов сапун и облечеш чиста и нова риза. Да, ама под ризата човекът си е същия. Нима г-н Първанов разчита на късата ни памет, когато малко преди да стане президент предвождаше комунистическото хоро, вееше червената кърпа и носеше антинатовски плакати по партиините сборища в страната? И как се деполитизира?!

Предложението на премиера за ново отваряне на досиетата (което вероятно ще излезе кьор фишек) е само един предизборен и доста прозрачен ход. От затварянето им след поемането на властта от г-н Сакскобургготски изтекоха повече от три години. Всяко досие може да бъде скрито, а някому може да бъде лепнато и ново досие, тъй като техническите възможности за това съществуват. Безспорно, досиетата на царските любимци, които са сътрудничели на ДС, ще бъдат покрити или унищожени, но други ще останат.

И това безпокои президента. Голямата част от верните му партиини кадри, които се готвят да влязат във властта, се страхуват да не извадят картончетата им. За това президентът решително се противопоставя на тази процедура. Това, че сега измежду правителствените служители има двама или трима сътрудници на бившата ДС, си е проблем на премиера. Докато се стигне до евентуално отваряне на досиетата, изборите ще минат и от този министерски съвет няма да остане и помен.

Второто безпокойство на президента е не по-малко основателно. Случаят с генерал Георгиев е поредният, когато НАТО отказва достъп до информация или не приема назначения на наши предлагани представители в алианса. Тезата на президента по този въпрос, а именно, че НАТО не можел да “кадрува” в нашата армия, означава, че той не иска армията ни, както си е българска, да е част от армията на НАТО. Ако в армията има подозрителни елементи, склонни да изнесат секретна военна информация извън Алианса, то цялата доктрина на НАТО ще стане безмислена. За какво тогава станахме член на този отбранителен съюз? Нали идеята беше да получим по-голяма сигурност?!

Още при приемането ни в НАТО беше казано, че членството не гарантира безсрочно присъствие там. При най-малък провал, както бяхме приети, така може и да бъдеме изхвърлени. Много наивна е тезата, която развива началникът на генщаба на армията генерал Колев. Той обещава, че ако се е получила информация, която е недостъпна за генерал Георгиев, той щял да я даде за ползване на друг генерал. Ама това НАТО трябва да е пълно с баламурници, ако се вържат на тая илюзия! Дори министърът на отбраната, макар и с уговорки, призна, че при това положение е по-добре ген. Георгиев да бъде освободен от поста началник на щаба на ВВС.

Президентът е нервен защото не може да угоди на Русия, която така яростно се бореше за това да останем извън НАТО. Сега е готова да направи всичко, за да не бъдеме приети през 2007 и в ЕС. Въпреки не особените симпатии, които храня към президента, стана ми тъжно - като българин, когато той слезе едва ли не по търлъци пред входа на президентството, за да посрещне министър-председателя на Русия. Дали Путин би излязъл пред вратите на Кремъл, за да посрещне българския премиер?

Това е въпрос на държавно ниво и на самочувствие, което нашият президент не притежава. А как и да има такова самочувствие, когато партията му е била винаги придатък на руската компартия.

Да бъдеш президент на една държава се искат много качества, едно от които е националното достойнство. Но за комунистите такова достойнство не съществува, защото интересите на Коминтерна стояха винаги над националните

Анонимен158
Какво е общото между зачестилите откази от страна на ДКСИ за достъп до тайните на НАТО на български военни и дипломати, провалената сделка с Русия за ремонт и модернизация на бойните ни самолети и безумното засекретяване на данни, нямащи нищо общо с класифицираната информация, от страна на държавните органи? Ако не се досещате, уважаеми читатели, ще ви подскажа. Общото са досиетата и служебният архив на бившата ДС и "топлата връзка" с бившия СССР.

Командващият ВВС ген. Димитър Георгиев имал проблеми с "достъпа". Как да няма - забравихте ли, че същият този генерал преди две години имаше решаващ глас сделката с МИГ-овете да се даде на Москва, а не на доказания в практиката европейски консорциум ЕАДС, натрупал опит при преустройството по станадартите на НАТО на самолетите на бившата ГДР, използвани и до днес от Бундесвера. Въпреки купчините предупреждения, че греши.

Кои са хората, които се занимават с класифицирането и засекретяването на информация в държавните институции - в голямата си част служители на бившите специални служби, приютени на топли местенца от днешните властници. Ако досиетата бяха отворени още навремето, през далечната вече 1992 г., когато правителството на Филип Димитров прие съответното решение, или през 1993 г. когато парламентът го гласува, сега България щеше да е много по-близо до Полша, Чехия и Унгария, които не се поколебаха да направят точно това, което ние "пропуснахме". Казано с две думи - България би могла да влезе в ЕС заедно с тях. Но не би. Защото 15 години едни и същи хора, едни и същи партии скачат като ужилени, колчем се постави въпросът за архивите. Затова за никого не е изненада острата реакция на Сергей Станишев. Потомците на старата партийна номенклатура открай време са в тандем с бившите ченгета. Изненада е по-скоро реакцията на президента Първанов, който до някое време даваше вид, че поне се опитва да се еманципира от партията, на която беше председател, но щом нещата придобиха по-сериозни измерения, реагира като първосигнален комунист.

Доста глупав ход, както и да го гледа човек.

За помнещите още по-голяма изненада беше, че правителството на ОДС също не посмя да отвори тайните на тоталитарното минало, когато управляваше. Но в типично свой стил, направо царствено най-голямата изненада поднесе действащият премиер Сакскобургготски, който след тригодишен размисъл отсече - ДС архивите трябва да бъдат разсекретени. Как стана метаморфозата и най-паче защо - той си знае. Във всеки случай един от вариантите е реверанс към ония десни партии, които проявяват склонност за следизборно коалиране с него. Има и друг - да се пусне димка около обсъждането и приемането на бюджета. Така или иначе познатите физиономии на старите ДС лъвове Димитър Иванов и Цвятко Цветков светкавично блеснаха от екрани и вестникарски страници с размисли върху безсмислието и евентуалните поражения за обществото. Повече от показателно е кой все още дърпа конците

Анонимен159
Ние, българите, сме трениран народ. Какво ли не е минало през главите ни, какви ли чудесии не са ни се случвали. Търпим, търпим, търпим. Повтаряме си за приведената главица, дето остра сабя не я сече, наддумваме се със съседите за царе и кралимарковци, 50 години, поради липса на достатъчно животни, експериментираха върху нас по Оруеловски, но главите ни не втасаха. И като гледам, в близка перспектива поне, от нийде взорът надежда не види...

МАЛКО ПСИХО

В момента из България се подвизава някакъв сибирски шарлатанин, възприел себе си за Христос. Носи звучното прозвище Висарион, направил комуна в тайгата, строи общество на бъдещето, но не пропуска да събира порядъчни суми от последователите си. Бивш милиционер, известен със светското име Сергей Тороп, попълва медицинския си контингент с оглупели нашенци. В крайна сметка всеки нормален човек трябва да носи отговорност за себе си.

Тази история ми напомни за една друга бутафорна фигура от недалечното минало. Наричаше се Кашпировски и броеше с втренчен поглед в зала 1 на НДК и от екрана на БНТ. Лабилни и умствено грацилни създания уверено говореха каква енергийна вълна ги заливала и поемала, как се чувствали проветрени и пречистени, без да си дават сметка, че топлите и горещите вълни, особено след определена възраст имат чисто физиологично обяснение. Така или иначе, най-популярното днес предаване на Канал 1 през няколко седмици тори почвата за покълването на такива идиоти на българска земя въпреки острите реакции на авторитетни руски и наши учени.

ПОВЕЧЕ ПСИХО

По същото време на официално двудневно посещение в София и Бургас пристигна новият, назначен лично от Владимир Путин, премиер на Русия Михаил Фрадков. Сухар човек, комунистически апаратчик, в Москва твърдят, че бил великолепен администратор за руските условия. Напълно възможно. Но при тукашните нещо не се получи. Остана само “пацелуйкувщината”. И за да разберете за какво иде реч, ще ви цитирам началото на един коментар от “Время новостей”. Първото изречение е: “Михаил Фрадков проведе сеанс по психотерапия на българските бизнесмени”. Авторката Вера Кузнецова изглежда е схванала доста точно мисленето на руските държавни мъже спрямо бившите сателити – всички, които са се откъснали от орбитата на Москва, са ненормални и имат нужда от психотерапия. И защото Висарион не стига, идва премиерът. Щом и той удря на камък, след няколко дни ще дойде лично Алексей втори, а наш Максим ще ни опява заедно с него. Ако пак нещо не се получи, президентът Първанов ще прескочи до Москва за среща без вратовръзки и нещата ще се подредят като в матрьошка – проблем в проблема и вътре още няколко, но не пред очите на хората.

САМО ПСИХО

Посещението на Фрадков може да се оприличи на онази прекрасна стара градска песен, свързана с прелитането на първия дирижабъл над България. Тогава прабабите ни пеели така: “Граф Цепелина от тука мина и си замина – ах, Боже мой!” Заминал, ама оставил спомен. А от визираната визита спомен няма да остане. Защото нито, ама нито една от поставените предварителни цели не беше осъществена освен размяната на куртоазни любезности и не дотам искрени усмивки. Фрадков бил доволен от поставения въпрос за съветските военни лицензи. Сакскобургогтски бил доволен, че не се поддал на внушението. Фрадков настоявал за разширяване на руското участие в българската енергетика, щото 88% му се виждало недостатъчно. Симеон и тук устоял, без да усеща, че собствените му министри ще му дръпнат килимчето, опрат ли нещата до АЕЦ “Белене”. Не щеш ли, разговорът стигнал до тръбата “Бургас-Александруполис”. Този път Фрадков проявил държавническа мъдрост и оставил шефовете на “Лукойл” да обяснят нещо на нашите, свързано с отоните на ансамбъл “Александров”. Оттук нататък напъните на любезните домакини да напомнят на скъпите гости за изкривената митническа политика на Русия спрямо България срещнали чугунено мълчание, а Фрадков обещал много политическо внимание от страна на Кремъл. Боже опази! Сякаш няма да влезем след две-три години в ЕС и да заговорим най-сетне на нормален език.

ДА ДОЙДЕ ДОКТОРЪТ!

Наистина се чудя, какво още трябва да се случи, за да разберат родните ни политици, че имперското мислене в Русия не е тъмно минало, а “светло” бъдеще. Естествено без възможностите да бъде приложено по познатия от историята варварски начин, но то ще съществува още дълго като потенциална заплаха, особено за младите демокрации. Затова ако не схващат, управляващите ни титани на мисълта да четат повече. Най-уважаваните световни издания перманентно предупреждават за възраждането на московския авторитаризъм. Те казват онова, което държавниците по една или друга причина премълчават. Чехия, Полша и Унгария полагат колосални усилия да станат енергийно независими. Но те преди всичко отдавна са независими духом. А тук не е ясно каква майка е раждала ония, дето половин век продължават да се кланят пред шмайзера на окупатора, сякаш малко ни е било преди това. И докато желязото на позора стърчи в небето над София, не вярвам нещо да се промени съществено. Затова не танковете, а докторите трябва да дойдат. Елате бе, доктори! Народът плаче за вас и пее частушки.

Руснаците пак искат да ни целуват

Тези дни руснаците празнуват Национален празник на целувката и си изпращат това усмихнато коте.

По-възрастните поколения българи си спомнят най-известния целувач на съветската империя и резултатите от страстите славянски. Това бе Леонид Брежнев, при чието властване щяхме да станем част от империята му. Днес старите мераци очевидно имат ново измерение. Енергийно господство и ръка върху кранчето на петрола и газта. Кой ще спечели битката – старите коминтерновски структури, които приключиха метаморфозата си на капиталисти или гражданите на Република България? Много лесно можем да разберем от договорите, които ще сключват нашите държавни чиновници.

Анонимен160
Клубът на неудобните свидетели оредява

Осмо поред поръчково убийство от началото само на тази година разтърси страната преди дни. Застрелян бе Димитрий Минев – Руснака. За 5-6 години с живота са разделиха тридесеттина знакови фигури на сенчестия бизнес в България. По ирония на съдбата покойният Минев даде едно от най-точните определения на случващото се у нас: изтича мръсната кръв на страната.

Спецполицаи твърдят, че разстрелът на Руснака не е резултат от войната между СИК и ВИС. Не било вярно също, че Димата станал жертва на преразпределението на наркоканалите. Тогава кой и защо избива с чиновническа прецизност босовете на групировки “с минало”?

Общото между всички убити е, че предприемаческата им кариера стартира във фирми, които обществото по-късно нарече силови групировки. Заговори се, че те са рожба на симбиозата между червената партокрация и хора от спецслужбите с контрол над криминалния контингент. Авторите на идеята останаха скрити, но техните протежета се захванаха за работа. Целта бе със сила и страх да се откъснат и “приватизират” дейности, контролирани от държавата. Така паричните потоци от контрабандата, трафика на наркотици и хора, застраховането и рекет чрез силовите групировки бяха пренасочени към частни джобове и изнесени в чужбина. Надлежно изпрани, те се върнаха в страната като чуждестранни инвестиции, покровителствани от НДСВ.

Междувременно започна чистката на неудобните свидетели. Взривени или разстреляни бяха хората, ръководили най-мръсната част от бизнеса. С отстраняването им босовете в сянка се надяват да прекъснат живата връзка между бандитския период на своя бизнес и изпраните си капитали. Според бивш спортист, превърнал се в добре облечен бизнесмен, ловният сезон ще продължи до 1 януари 2007, когато се очаква България да влезе в Европейския съюз. След тази дата едни ще са почетни бизнесмени, а други – покойници

Анонимен161
Сакссоц

Поведението на медиите днес напомня края на Живковата епоха: месеци преди рухването на диктатурата между официалния и реалния свят зейна истинска пропаст

“Премиер съм на тези, които са гласували за мен, не на всички”

Симеон Сакскобургготски в отговор на забележка, че все пак е премиер на всички българи

Това злобно признание се изплъзна от устата на Симеон в едно типично българско село с типичното за българските села име Злокучене. Той отиде там, за да открие чешмичка и беседка. На тях бе поставена плоча с надпис, че са построени от правителството на НДСВ. Липсваше им само една петолъчка. Партията строи чешмички на злокученци. Не мога да кажа кое е по-скандално. Изказването на Симеон или плочата с надписа. Или призивът на Сугарев всички да се коалират с това жълто БКП и с Доган, за да спрат похода към властта на червеното БКП и Доган. Какво би трябвало да пише на чешмичките тогава всеки може сам да си представи.

Да се фокусираме обаче върху признанието на Сакскобургготски. Във всяка друга страна то би предизвикало незабавна оставка на онзи премиер, който го е изрекъл. Оставка на правителството би предизвикала и плочка с надпис, че SDP е поставила пейки по Unter den Linden в Берлин. В България след такива изказвания следват таблици и диаграми, в които се доказва, че рейтингът на Симеон се качва, а одобрението в правителството нараства. Това не е новина. Същото беше преди 17 години.

Социализмът умираше, но ни казваха, че процъфтява

Казваха ни още, че Западът загнива, а никъде във вестниците не се споменаваше Чернобил. Добре помня и какво показваха по БНТ през лятото на 1984, докато в Лос Анджелис имаше олимпиада – “Лъч” или Кеворкян, който задава многозначителни въпроси на Найда Манчева; “Бразди” или Кеворкян, който задава многозначителни въпроси на Игнат Раденков. Помня и едно ужасно гнусно стихотворение от Дамян Дамянов, вече покойник, по адрес на вече покойната Румяна Узунова от радио “Свободна Европа”, публикувано в “Работническо дело” по време на Екофорума през 1989:

“Една безродница със род,

но оплют от нейната уста....”

Помня какво тягостно впечатление оставяха тези уродливи стихчета, отпечатвани в единствения вестник (останалите носеха същия дух). Усещането идваше от ужасното

разминаване между вътрешния и публичния свят

Вътрешният знаеше за какво става дума, знаеше кое е нормално и кое е абсурд, кое е зло и кое добро, но външният винаги го опровергаваше. Караше го да се чувства маргинално, даже неестествено. Месеци преди диктатурата да рухне като амортизиран читалищен декор, никой не вярваше, че това е възможно да се случи, а Кеворкян непрекъснато показваше разни съветски екстрасенси и паранормални мошеници – Кашпировски, Джуна...

Благодарение на публичния живот в медиите действителността беше изцяло подменена. После историята се отприщи, а нахлулото непознато чувство за свобода бързо изличи спомена за вчерашния ден. През първата годишнина от 10 ноември имахме чувството, че са минали 10 години. Че онова, което е било преди година, сякаш е било в някакъв друг, отдавна забравен живот. Времето беше наситено със събития, които донасяха нови и нови усещания. Хората забравиха доста от старите си рефлекси, изградени от времето на комунизма. Между тях имаше и доста добри, като този да не вярваш на официализираното публично мнение по дадени въпроси. Ако “Работническо дело” пишеше срещу Румяна Узунова, дори и онези, които не бяха слушали нейните репортажи, си казваха, че сигурно е читав и най-малкото интересен човек. Спомням си всичко това, за да направя паралел с днешната публична действителност.

Тя е малко по-различна от тогавашната, защото алтернативните гласове не са забранени, но вместо с техника ги заглушават с привидно многогласие и силна чалга. Днес няколко вестника се държат като “Работническо дело” и с това създават впечатлението за съгласие, родено в плуралистична среда. Щом няколко вестника повтарят, че Симеон е най-успешният премиер, сигурно е вярно. Нищо, че същите вестници отчитат катастрофалния спад в доверието към НДСВ - от 48 на 10 %. Кънчо Стойчев, Андрей Райчев и Мира Янова ще го изтълкуват като катастрофална победа и посредством гьобелсови техники ще внушават, че Симеон трябва да управлява още пет мандата. Аналогията с Живков и неговите клакьори не е пресилена.

Много пъти е ставало дума, че Сакскобургготски върна духа на социализма и реабилитира доста от мрачните му фигури. В този възкресен дух влиза и начинът, по който се държат медиите и начинът, по който подменят реалността. Само дето силата на диктатурата е заменена със силата на парите. Цензурата е по-перфидна, но в никакъв случай не е по-слаба.

Медиите върнаха забравените си рефлекси от тоталитаризма разчитайки на късата памет на публиката. Днес обаче можете да приложите едно към едно отношението си към “Труд” с онова към “Работническо дело”от 89-та.

Няма медии по света, които биха простили на един министър-председател изречението, че е такъв само за онези, които са гласували за него. Това е гаф, който не може да се заличи само с извинение. След изричането на извинението следва незабавна оставка. Мнозинството от българските медии бързо се примириха с признанието на Симеон. Може би защото от своя страна те са медии само за онези, които им плащат

Това няма нищо общо с действителността. Както нямаха нищо общо с нея пасквилите на “Работническо дело” от октомври 89-та. Бъркат онези, които смятат, че тази гротеска ще продължи вечно и правят сметки за коалиционно оцеляване. Днешните дни са дни на изпитание, а не на стратегическо пресмятане. Ще спечелят онези, които си запазят ума. Вярно е, че във времената на Соцкобургготски това никак не е лесно, но не е и невъзможно.

Анонимен162
Погромът над писателите след 9 септември 1944*

Какво се случва след прословутата дата 9 септември 1944, натрапчиво пропагандирана като “светла, славна и историческа”, е известно на всички. Тя е сигнал за разправа и начало на кървава вакханалия в цялата страна. Жертви на нечовешката ярост и насилие стават не само политици, юристи, държавни служители и офицери. Самопровъзгласилите се “народни отмъстители” се нахвърлят със същата стръв и върху интелигенцията. Без съд и присъда загиват учители, свещеници, журналисти, писатели, художници, професори, хора на перото и духа. Защо обаче културният елит е преследван като най-опасният “народен враг”?

Към обвинителния акт на шести състав на т. нар. народен съд са прикачени следните квалификации – “откъсната от народа кариеристична интелигенция”, “зло, което трябва да се изреже, за да не заразява обществения организъм”, продажници на перото и словото”, “подстрекатели и помагачи на виновниците за националната катастрофа”... Няма никакво значение, че обвиняемите произхождат от народните низини, че са получили образованието си с труд и лишения и че са дали много на България. А също и че във времето между двете световни катастрофи са олицетворявали съзидателния духовен гений на народа ни и са му помогнали да преодолее

моралните травми и отчаянието

след погрома от войните

и Ньойския диктат. Мислещите хора се оказват вечното препятствие и за новата власт. Тя, като всяка олигархия, си поставя за първостепенна задача геноцида спрямо интелигентското съсловие.

В първата вълна на червения терор без съд и присъда погиват видни имена на българската култура – публицистът във в. “Зора” Данаил Крапчев, литературният критик Йордан Бадев, писателят Ненчо Илиев–Сириус, поетът Константин Гиндев, фейлетонистът Борис Руменов, проф. Любомир Владикин, хумористът, карикатурист и издател на в. “Щурец” Райко Алексиев. Гаврата на отмъстителите обаче не приключва с убийството на творците. Месеци след смъртта им се разиграва абсурдният сценарий, наречен “втори народен съд”. Той постановява, че интелектуалците са “в неизвестност”, “отсъстващи” или “починали” и ги осъжда постфактум, за да легитимира разбойническата конфискация на имуществото им и да наложи на близките им огромни глоби.

Същата трагична участ постига писателя и бивш външен министър Димитър Шишманов и проф. Борис Йоцов – виден славист и бивш министър на просвещението. Забележителните им творчески способности и постижения в българската наука и култура обаче не се зачитат като аргумент в тяхна полза. Тъкмо обратното, те стават повод за ожесточението на самозваните съдници. Напразно защитата на проф. Борис Йоцов представя доказателства, че просветният министър е закрилял уволнените учители комунисти и ги е възстановявал на работа в училищата, откъдето са били изгонени.

Не са пренебрегнати обаче банковите

сметки на осъдените на смърт

и те са издирени моментално до последната стотинка. Дори шевролетът на Райко Алексиев става обект на съдебните апетити.

Във втората голяма група интелектуалци, хвърлена в Софийския централен затвор, са писателите Змей Горянин, Фани Попова, Йордан Стубел, Димитър Симидов, Георги Каназирски, Борис Маковски, карикатуристите Константин Каменов, Александър Божинов, Александър Добринов, журналистите Христо Бръзицов, Кръстьо Велянов, Атанас Дамянов, Стефан Дамянов, Стефан Танев, Матей Бончев–Бръшлян, Петър Джидров, Димитър Гаврийски – сътрудници на “Зора”, “Утро”, “Дневник”, “Слово”, режисьорът Иван Иванов, директорът на Народната библиотека Райчо Райчев, професорите Стефан Консулов, Георги Генов, Михаил Арнаудов. Битието им на затворници е описано колоритно в оцелелите като по чудо записки на Змей Горянин “Скици и ескизи”. Дори когато са в най-тежката беда, тези международно известни учени запазват достолепното си поведение и самодисциплина и продължават да живеят със своята наука и идеи.

Сред обвинителите им е неизвестният днес писател Никола Ланков, а съдии са официозните комунистически литератори Димитър Полянов и Веселин Андреев, театралът Георги Костов – баща на “специалния пратеник” Владимир Костов. Свидетели на обвинението на втория върховен народен съд са проф. Николай Райнов – тачен като литературен класик, бъдещите соцреалисти Людмил Стоянов, Георги Томалевски, Христо Радевски, Славчо Васев, Лозан Стрелков, адвокатът Нисим Меворах – баща на поета Валери Петров. Зад тях се спотайват мрачните сенки на идеолозите на терора Георги Димитров, Тодор Павлов и на комунистическия поет Крум Кюлявков. Дали

“творчески мотиви” или само червен фанатизъм

и лична злост карат тези лица да се нагърбят с ролята на сатрапи, е предмет на социалната психопатология. А нашият дълг е да помним както интелектуалните жертви, така и интелектуалните палачи и подбудители, преди да сме ги помирили, за което непрестанно ни призовават.

Една част от творците, минали през килиите на Държавна сигурност, са хвърлени в концентрационни лагери. В Богданов дол, Куциян, Росица, “Св. Врач”, Белене, Дупница се озовават Димитър Талев, Славчо Красински, Чавдар Мутафов, Павел Спасов, Звезделин Цонев, Йордан Вълчев, Александър Божинов, Александър Добринов, Константин Каменов. Към тях през 1946–1947 се присъединяват нови страдалци, сред които са главните редактори на “Народно земеделско знаме” и “Свободен народ” Трифон Кунев и Цвети Иванов. Осъден формално заради статията си “Не разрушавайте всички мостове”, Цвети Иванов загива на 36 години в Белене. Трифон Кунев пък тлее в комунистическите затвори заради предговора към книгата си “Ситни дребни като камилчета”, а в последните години от живота си, тежко болен от сърце и диабет, е обграден от щатни агенти и доносници. Съсипан физически, но не и духовно, този неуморим присмехулник и изобличител на националните предателства и изстъпления остава завинаги в литературната ни история с фейлетоните си. А те са вечно актуални, както Ботевата и Алековата сатира, защото са огледален образ на един катастрофичен отрязък от пътя на страната ни.

Но идва момент, когато

миналото остро поставя въпроси към настоящето

- кога и дали изобщо творбите на Трифон Кунев, заедно с антикомунистическите фейлетони на Славчо Красински, с патриотичните възрожденски повести и македонските записки на Змей Горянин, както и публицистиката на родолюбеца Димитър Талев, ще се върнат в учебните програми или словото им ще продължава да плаши мимикриращите наследници на преименуваните партийци. И какво правят интелектуалците, за да реабилитират забравеното литературно наследство в училищата и университетите? Защото няма оправдание фактът, че позициите на пролетарските поети Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров в учебните програми са непоклатими, а за демократичните им събратя по перо и талант Владимир Василев, Фани Попова, Чавдар Мутафов, Яна Язова няма ни най-малко местенце в тях.

Дори след варварските убийства и съдебния произвол през 1944 – 1947, писателите остават до живот виновни в очите на палачите си и завинаги са класифицирани в категориите “народен враг”, “бивши фашисти” и “бивши хора”, както е документирано в разработките на ДС. Христоматийните автори на българското училище между двете световни войни се третират не като личности, а като “обекти”. Изнурени, болни и ограбени, те са подложени на постоянен психически тормоз от репресивните органи на властта. Изключени са от Съюза на писателите, изхвърлени са от всички културни институции, от обществения и литературния живот. Книгите им са забранени, унищожени или скрити в т. нар. секретни депа чак до 1990.

Обречени на изолация и мълчание, писателите стават беззащитни жертви на многобройни издевателства. Димитър Талев е интерниран в Луковит, където живее в мизерия, без право да работи и да публикува. Завършен още през 1946, романът на живота му и на родната класика “Железният светилник” шест години стои скрит в чекмеджето на селкора Георги Караславов, вероятно за да не засенчи неговите “Обикновени хора”. А Владимир Василев, даровит критик, меценат на писатели и издател на сп. “Златорог”, след мъчителни арести и разпити остава жив, но без доходи и работа, подложен на постоянен тормоз и унижения. Тези големи интелектуалци и патриоти са

принуждавани да правят публични разкаяния

Димитър Талев трябва да се самооклеветява във в. “Пиринско дело”, а Владимир Василев е накаран да напише писмо с разкаяния до партийното величие Вълко Червенков.

На опразненото от духовност пространство вместо талантливото изкуство и свободното слово в продължение на десетилетия се налагат на обществото Крум Кюлявков, Димитър Полянов, Гьончо Белев, Орлин Василев, Георги Караславов, Крум Велков, Младен Исаев, Андрей Гуляшки, Ст. Ц. Даскалов, Венко Марковски и цяло пълчище от партийни слуги, възпевачи и бездарници. Омразата на довчерашните литературни чираци към признатите творци на предвоенна България наистина е “силна, дълбока и кръвна”, както тръби Орлин Василев. И я демонстрират гръмогласно, защото е едничката заслуга, заради която партията им ги провъзгласява за “живи класици” на соцарта.

Откъсната от стародавните си класически корени, от християнската книжовна традиция и от световните културни пластове, българската литература слиза на ниските битови равнища и се маргинализира. Обладана от пропагандна реторика, тя моделира и възпитава по свой образ и подобие т. нар. социалистически труженик. Ограничен, полуобразован, откъснат от огромния метафизичен свят, в неведение за великото класическо изкуство и за авангардните течения, изостанал със светлинни години от новата цивилизационна философия. За сметка на това – сит, доволен и неотговорен, блаженстващ в “лагера” и в анонимността на стадната психология. Това е сюрреалистичният човек и трагикомичният финал на социализма, чийто начален сигнал се задава от черната дата на българската история 9 септември 1944.

Анонимен163
Телеса и разум

Във виден столичен всекидневник един не чак пък дотам виден социален антрополог даде извънредно живописно обяснение за причините, накарали съвременен младеж да убие свой съученик, да насече трупа му на части и да ги зарови.

Младежът убил, значи, и разчленил своя съученик, защото и България била така убивана и разчленявана след падането на комунизма.

Това поразително твърдение, освен свидетелство за глупостта на антрополога, чиито виждания тутакси го приобщават към тайфата прокопсали интелектуалци, дописници на “Труд “, е показател и за начина, по който днешната олигархия и нейният обслужващ вестникарски и интелектуалски персонал обясняват, тълкуват и представят миналото и съвремието ни пред вече

замаяното от пропагандни пестници българско общество

Подобни изявления притурят нови и нови приумици към оная антропологическа приказка за недорасли старци и невежи младенци, която започва с евтината ракия и луканка по времето на Живков, преминава през омайните профсъюзни почивки на море и грижите на държавата за културата (комунистическата), за да завърши с награждаването на комунистически престъпници и подлоги с орден “Стара планина”.

Това зашеметено изказване е доказателство и за невидимата цензура, която чрез задкулисните завери на няколко бивши ченгета, обхвана всички почти средства за масово осведомяване (най-вече националните), за да се постави в услуга на оная прослойка от агенти, доносници, комунистически деятели, борци и пожарникари, която се просмука в съвремието ни под формата на политици, телевизионни босове, вестникарски властелини, бизнесмени, генерали и главни полицейски секретари.

Точно тази цензура допусна общественото пространство да се задръсти от всякакви небивалици и щуротии и не допусна да се чуят малкото гласове на свяст, съвест и разум.

Разлюти се например будната ни обществена съвест от това, че из града били изложени на показ задните части на някакъв си певец, като соцантропологът притури и тези части към причините за престъпността, защото били признак на нравствено падение.

Но същата тази будна съвест тутакси се унася в безпаметен сън, колчем зяпне шоуто на Слави, та въобще не забеляза например как в същия ден, когато генералният суперсекретар на МВР Борисов всеотдайно и героично смъкна задника на певеца от афишите, самият Азис отиде да се кипри и да се врътка с цялата си извратена прелест не другаде, а именно в това шоу. Където пък чутният водещ удостои привържениците си с върховната смешка за фермера, който обезчестявал кози, за да изпадне съвкупният Славиюгенд в

художествена възбуда, битов захлас и естетическа кома

Не забелязва същата тази будна обществена съвест, че Трифонов от години бълва пред милиони подрастващи такива мръсотии, пред които телесните особености на Азис изглеждат безобидни като изказване на патриарх Максим на болшевишки конгрес. Затова сега пред обществените ни умници стои един въпрос, който би трябвало да бъде включен в някое от нароилите се напоследък телевизионни състезания с награда от минимум триста лева поради неимоверната си трудност. Този въпрос е: “Кой оказва най-силно влияние върху Славиюгенд” , като възможните отговори са три: Първо – върху Славиюгенд най-силно влияние оказват американските филми. Второ – върху Славиюгенд най-силно влияние оказват демократичните промени. И трето – Славиюгенд най-много се влияе от слънчевите изригвания. Може и трите отговора да са грешни – така наречените интелектуалци, политолози, социолози и антрополози въобще няма да се усетят.

Умниците обясняваха жестокото убийство и със сатанински ритуали, защото трупът бил насечен на парчета, а вътрешностите му били увити в найлон. И се чудеха откъде и защо в България могат да възникнат сатанински секти.

Като не благоволиха да си припомнят, че допреди пет-шест години само, Националното радио възхваляваше чрез своя най-изтъкнат водещ – Петър Волгин - именно бесовските и сатанинските ритуали. И то навръх Великден.

След време на същия този бесолюбец беше връчена и награда.

Награждаване, което би си останало само причудлива странност или извращение някакво, ако по-късно Първанов не беше започнал да награждава агенти на Държавна сигурност и оръжейни далаверисти с орден “Стара планина”.

Стигна се и дотам, че едно заоблено момченце, запленило подрастващите с уменията си упоително и сластно да реди мръсни думички в писаниците си и издигнало се в обществото чрез

старателен слугинаж при доносника Димитър

учи сега народа на добро и зло в централно време на Националната телевизия. Под ръководството на своя учител и доносник, разбира се.

Затова ако причините за жестоките убийства се дължат на някакво нравствено падение, то падението е точно в тези явления, а не в американските филми, телесата на Азис и падането на комунизма.

И това падение не е само нравствено, то е и политическо.

Защото борците и мутрите отново се развилняха. Жестоки, безсмислени и хладнокръвни убийства стават всяка седмица. Не само в престъпния свят, а навсякъде. Няма вече как генералният пожарникар и мадридският му началник да се измъкват с лафа, че нищо страшно нямало, защото престъпниците се избивали помежду си. Но въпреки това никой не търси отговорност нито от единия, нито от другия, нито от вътрешния министър.

Това вече е провал и на журналистиката. Толкова нахъсена и борбена при Костов, сега тя дотам се сортачи с властта, че Симеон стана единственият европейски премиер, който през цялото си управление не е дал нито една пресконференция.

Това е провал и на гражданското общество. Защото същите тия поданици, които сега се примиряват овчедушно с най-идиотските обяснения за ширещата се престъпност, преди три години се юрнаха да свалят властта и да искат отговорност лично от Костов за това, че една психичноболна майка убила детето си.

Водени от таксиджийската съвест на родината

журналистите от Националното радио, прокопсалите интелектуалци и Недялко Йорданов.

А това вече е провал не на друго, а на здравия разум.

Разбира се, в България има и хора, върху които властовите тарикатлъци на Симеон нямат въздействие. Има и хора, които не смятат, че дейността на генералния му пожарникар е нещо повече от артистичен пърформънс. Може би дори има журналистки, които не биха примрели в сладостна отмала, ако се докоснат до някой от мускулите му.

Разбира се, в България има добри, възпитани и умни младежи, които нямат нищо общо със Славиюгенд. Разбира се, има и хора, които се отвращават от всичките тези пошлотии, тъпни, скудоумия и лъжи, които журналистите, шоумените, водещите, водените, политолозите и антрополозите бълват всекидневно и всекинощно от всички средства за масово осведомяване.

Тези хора никак не са малко. Може би са около 15 – 20% от българите. Но те нямат думата. Техните гласове не се чуват. Техните мнения се цензурират. Те нямат обществени представители. Също като по Тошово време. И също както по времето на Тодор Живков те се затварят в себе си, общуват само помежду си и образуват разпръснати кръгове на вътрешна емиграция.

А не бива. Колкото и да е силна днешната олигархия, колкото и да е свързана с комунистическото управление, тя няма неговите властови възможности за насилие. Всички мислещи и читави хора могат да се организират и да се обединят в едно гражданско движение (то може да се назове и “Разум” например), което да се противопостави на масовата пошлост, невежество, наглост, простотия, лъжа и злонамереност. Най-малкото за да покаже на разпищолените агитатори, манипулатори и пропагандатори, че техните хитрости и зулуми не остават незабелязани и ще срещнат отпор.

Невидимата цензура чрез задкулисните завери на няколко бивши ченгета обхвана почти всички средства за масово осведомяване, за да се постави в услуга на оная прослойка от агенти, доносници, комунистически деятели, борци и пожарникари.

Всички мислещи и читави хора могат да се организират и да се обединят в едно гражданско движение, което да се противопостави на масовата пошлост, невежество, наглост, простотия, лъжа и злонамереност.

Анонимен164
Сава, Колиба, Страхил, щатните и тайните кадри на ДС

През последните дни новините не минават без агента «Колев» и Колибата, сътрудника Страхил, енигматичния министър–явочник. Бившият председател на комисията по досиетата Методи Андреев заяви, че "Колев" е действащ министър. Евгени Димитров, бивш заместник на Андреев, доразви интригата: В определен ден цялата комисия бе при министър Георги Петканов и ни бяха предоставени документи, че човекът, който разследвахме, е бил освен сътрудник и агент на Държавна сигурност. Първоначално с псевдоним "Колиба", а след това агент "Колев". Тези документи ни бяха предоставени лично от вътрешния министър и той добре знае кой е агент "Колев". Според Димитров около 10 години мистичният "Колев" е бил служител на Второ главно управление на Държавна сигурност.

Димитър Калчев е човекът, изплю камъчето Едвин Сугарев. ОТ МВР източници Едвин знаел, че другият свързан с ДС министър е самият Георги Петканов, с агентурно име Страхил.

«Разкритите» членове на кабинета отрекоха. А публиката така и не разбра кой е Колибата и кой Страхил, кой е бил агент, явочник или доносник. Затова е добре да разясним ченгеджийската терминология. За да е ясно кой какво е вършил и какви грехове има:

ЩАТНИТЕ сътрудници са били на служба в бившата Държавна сигурност и в бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб като оперативни работници на оперативна работа.

НЕЩАТНИТЕ (тайни, секретни) сътрудници са доставяли информация или са сътрудничили по друг начин на бившата Държавна сигурност или на бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб. От своя страна нещатните са се числяли към следните видове:

агент - сътрудник на ДС, който притежава необходимите субективни качества и обективни възможности за решаване на конкретни задачи по разкриването, предотвратяването и пресичането на подривните действия на външния противник и враждебно-престъпните елементи в страната, главно чрез проникване в техните среди или близкото им обкръжение;

резидент - високо квалифициран надежден сътрудник с основна задача да ръководи, възпитава и обучава агенти и доверени лица;

явочник - сътрудник на органите на ДС, който доброволно им е предоставил свои жилищни или други помещения за срещи с агенти и резиденти;

съдържател на конспиративна квартира - сътрудник, който служи за прикритие на жилищно или друго помещение, с което се разпореждат органите на Държавна сигурност за срещи с ценни агенти и за провеждане на оперативно-технически и други мероприятия.

Установена е принадлежност към бившата ДС за 129 лица, но само за 52 има безспорни доказателства, докладва през май 2001 комисията “Андреев”. Дотогава тя е проверила 1225 народни представители от 7-ото Велико народно събрание, 36-ото, 37-ото и 38-ото Обикновено народно събрание. Следващия си доклад комисията посвещава на кандидатите за 39-ото Народно събрание. Тя открива 170 лица с принадлежност към бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб. От тях 78 са безспорни кадри на ДС, за 71 картотекирани липсват лични и работни дела; 21 са спорни – документите не доказват безспорно принадлежност към ДС.

Най-известни сред безспорните кадри на мрачната Държавна сигурност, огласени през 2001, са :

Ахмед Доган, неизменният вожд на ДПС и депутат във всички посттоталитарни парламенти, трудил се под агентурните имена Ангелов, Андрей и Сава за ІІІ-о управление на ДС (ІХ-и отдел) през 1974- 1976 и за Първо Главно управление на ДС от 1976 до 6 март 1988! Донасял агентурни сведения срещу възнаграждения за настроенията и поведението на български и чужди граждани по линия на протурски национализъм и интелигенция

Юнал Лютви, също като Доган постоянно присъствие в последните няколко народни събрания, докладвал срещу заплащане за настроенията и поведението на български граждани под псевдоними Мурад и Сидер,

Кемал Еюп, нещатен сътрудник с прякор Емил, ползван по линия на терор,

Божидар Димитров, историк, тв водещ, червен общински съветник в София, “хоноруван” автор на агентурни сведения, работил по линия на културно-историческото разузнаване,

Захари Захариев, нашумелият посредник между БСП и Саддам Хюсеин в сделките “петрол срещу храни”, подписвал навремето платените си донесения за настроенията на български граждани с “Иванов” и “Стоянов”,

Румен Гечев (позабравеният вече бивш министър на Жан Виденов), нещатен автор на донесения за чужди граждани,

Бриго Аспарухов, щатен сътрудник на Първо Главно управление на ДС от 1979 до 1997, бивш ляв депутат, бивш претендент за шеф на разузнаването…

Има още много имена – знайни и незнайни, щатни и нещатни, агенти и доносници. Виновен ли Сава, кой е Колиба, вредил ли е “Колев”, редно ли е доносници да коват закони и явочници да се облажват от високи държавни постове? Искаме да научим истината – пълната и цялата. И страницата с мръсните тайни да бъде затворена – веднъж завинаги.

Анонимен165
През декември 1989 година искрено вярвах, че някъде около 1995 г. България ще процъфтява и ще прилича на нормалните европейски държави. Наивност или глупост, така беше и далеч не бях единствен с подобна представа за бъдещето. Журналистическата ми работа ме беше сблъсквала с хора като Андрей Луканов, Огнян Дойнов, Стоян Марков и др., които изиграха роля за вътрешнопартийния преврат срещу Тодор Живков на 10 ноември 1989. Струваше ми се, че дори някои от тях да останат в държавното управление, няма да е трагедия, защото са достатъчно умни да прозрат накъде върви света. За последното се оказах прав – умни бяха. Но бях пропуснал най-същественото – когато един интелигентен човек посвети качествата си на мракобесна кауза, той е многократно по-опасен от простака или некадърника, и може да навреди на държавата и народа си повече от всеки друг. Днес, като се връщам във времето на т. нар. Български преход, виждам, че стана точно така. През 1995, вместо да сме просперираща държава, ни управляваше злополучният Жан Виденов.

Сенките на миналото

Няма съвременен български политик, който в един или друг момент да не е изтъквал, че рухването на Берлинската стена е заварило неподготвени политическите лидери и на Изток и на Запад. Груба грешка! Времето показа, че в повечето страни от бившия социалистически лагер част от комунистическите лидери отдавна са си плели кошниците за да превърнат политическата си власт до 1989 г. в икономическа. Да се превърнат, ако не те, то поне децата им, в истински капиталисти, които рано или късно ще възвърнат отново и политическата си власт. Наистина, в държави като Полша, Чехия и Унгария това не можеше да се случи в такава степен, както у нас, защото там антикомунистическата традиция беше далеч по-силна и чувствителността на обществото далеч по-изострена. В България беше различно.

Подготовката беше започнала още преди идването на Михаил Горбачов на власт в Кремъл. Между 1983 и 1989, когато България натрупа 11 милиарда долара външен дълг, в голямата си част никога невлезли в страната, бяха създадени анонимните външни дружества. Анонимни, защото в повечето случаи държавата не стоеше официално зад тях. Доверени на най-висшите партийни кръгове лица бяха натоварени със задачата да ги развият, бяха им дадени необходимите за целта средства и на повечето беше гарантирана анонимност, която се пази и до днес. Целите бяха три: трансфер на високи технологии към СССР, за да бъдат избегнати ембарговите правила на КОКОМ, откровено пране на пари и осигуряване на топли местенца зад граница, когато му дойде времето. Първото демократично правителство в България, на Филип Димитров, създаде работна група, която трябваше да разследва въпросните фирми и да подготви “бяла книга” за тях. Шеф беше министър Румен Биков, с него работиха Димитър Луджев и Асен Мичковски. И тримата могат да разкажат много интересни неща по темата, защото до ден днешен, никой не е събрал по-точна и надеждна информация. За меродавни се приемат числата 311 до 395 задгранични дружества, с 350 млн. долара държавни инвестиции. Днес се споменава единствено, че около 50 от тях са приватизирани, за другите яснота няма – действат ли или са фалирали, източени ли са или просперират, най-малко се знае къде и в кого са парите. Но това, както би рекъл дядо ми, са бели кахъри. Операцията, замислена от бившите комунисти, беше далеч по-мащабна и тя беше закодирана като начало под името “Нов икономически механизъм”, а по късно под знака на “Указ 56” за развитие на стопанската инициатива, с който започна фактическото разграбване на България. Потресаваща е алчността, която проявиха другарите в начинанието си. Те плячкосаха не само финансовите ресурси на държавата, но посегнаха и на спестяванията на редовите български граждани, включително и на членовете на собствената им партия. Схемата беше осъществена чрез създаването, източването и фалирането на търговските банки, чрез напомпването на инфлацията и безбожната игра с валутните курсове. Така един хубав ден българинът се събуди по-беден отвсякога, но няколко хиляди висши комунистически функционери, ченгета от Държавна сигурност и откровени мафиоти се оказаха баснословно богати и на практика – недосегаеми. Отделен въпрос е, че започнаха да се самоизбиват и както по всичко личи, скоро няма да спрат да го правят.

Любопитно е човек да си направи труда и да надникне в регистрите, за да провери на какви места са днес някогашните величия и потомците им. Първото, което прави впечатление е, че няма безработни “бивши”. Мине не мине време и имената от мрачния паноптикум изплуват като серни мехури от блато. Поредните бяха на бившия първи секретар на ЦК на ДКМС и любимка на “Първия” Станка Шопова, която е закупила с руски пари имоти край морето, които ще управлява и на сърцатия фаворит на вожда Петко Данчев, който ще аерира обществото с климатици. Бизнес, само бизнес и това е . За по-видните, като Евгения Живкова, Славков и отрочетата на цялото бивше политбюро е излишно да говорим. Те отдавна са граждани на планетата, а някои очакват висши държавни постове след година. Затова, когато хора, като Андрей Райчев или Кънчо Стойчев, които може да са всичко друго, но не и глупави, заговорят за края на прехода, не бъдете изненадани. За тях е оптимално процесът на трансформация наистина да завърши, защото са получили своето и статуквото ги устройва напълно. Поне външно демокрация има, те са си на върха на обществената палма и нямат никакъв интерес някой да клати дървото, защото покрай орехите могат да изпопадат много червенодупести маймуни. Напълно логично!

Можеше ли да бъде различно

Най-лесният отговор естествено е “да”. Но и той е дълбоко погрешен. Защото истината сочи, че при създаването на многобройните партии, които формираха онова СДС от 1989 г., в тях бяха внедрени стотици ченгета и откровени мерзавци, които свършиха перфектно работата си. Спомнете си, че първите изборни листи на “Раковски 134” бяха редени от Стефан Гайтанджиев, че водеща фигура сред десните беше Румен Воденичаров, за главен редактор на “Демокрация” беше спряган Стефан Продев, а за назначен лидер на СДС е било обсъждано името на Андрей Луканов. Чудо е, че въпреки всичко СДС оцеля през годините, че спечели на два пъти парламентарни и още два пъти президентски избори, че първото правителство на Филип Димитров издържа почти година под обсада, докато накрая беше предадено от свои, че Иван Костов изпълни цял успешен четиригодишен мандат, насочи България необратимо към ЕС и САЩ, и ако не бяха себичността и чепатия му характер, щеше да изкара и втори. Но пак повтарям – всички разцепления и сътресения в дясното бяха генетично заложени. Ако превъртим кадрите на времето неминуемо ще видим, че грешките се коренят още в прословутата “Кръгла маса”, в цялата дивотия и похабена обществена енергия за “Мирния преход”, в ненавременното приемане на калпавата Конституция, над която и до днес БСП бди като над свещена крава, защото напълно я задоволява. Ще разберем, че митингът на 14 декември 1989 имаше своето величие и трайно влияние върху процесите, макар, че на д-р Желев и компания не им достигна смелостта, а и комунистите наистина са подготвяли танковете. Ще си припомним ужаса и паниката в очите на червените бонзи след оня юнски митинг на 1990, когато един милион души ги нарекоха боклуци и престъпници и заявиха волята си каква да бъде България и накъде трябва да се движи. Тогава се уплашиха истински, страхът им беше искрен и неприкрит, но бяха все още твърде силни. Затова седмица по-късно, без срам и скрупули, комунистите нагледно показаха как се манипулират, фалшифицират и печелят избори. И те не им помогнаха, но така 15 години, до ден днешен, се люшкаме от едната крайност в другата, едни се опитват градят и да ни вкарват в Европата, другите рушат и опъват вратни жили в североизточна посока. И пак се гласят да управляват.

Затова след двете Луканови зими, след Беровото безвремие и разрухата на Виденов, след мафиотската и мутренска диктатура, след царския експеримент на Кобурга и политическите му пируети, е лудост да допуснем отново БСП във властта. Те надали ще предизвикат нов крах на държавата, но са в състояние да ни компрометират тежко пред съюзниците от НАТО, заради заиграванията си с Русия и всякакви диктаторски режими, както и да забавят членството ни в ЕС поне с година, за да запазят по-дълго позициите си в областта на специалните служби и правораздаването. А досегашната практика подсказва и още нещо – колкото и да е несъвършена, системата на държавната администрация ще бъде изцяло разрушена, защото след осем години в опозиция натискът “отдолу” в БСП за заемане на съответни постове на високо и средно равнище ще бъде неистов. Затова без да приемам буквално възгласът, че в БСП всички са “гадни, гладни и продажни”, самият факт, че непрекъснато мимикриращите социалисти забавиха с пет години приобщаването на страната ни към обединена Европа подсказва, че БСП не трябва да бъде допусната отново до властта. България се нуждае от поне още два пълни мандата дясно управление. Време, необходимо и за БСП да се реформира реално.

Анонимен166
Пак се заговори за отварянето на досиетата. Аз бях екзалтиран привърженик на това отваряне. Но нещата твърде много се проточиха. С годините като че ли ентусиазмът ми започна да се изпарява. Постепенно осъзнавах, че българският преход не е революционен, не е дори нежно-революционен, а си остава един преход на компромиса. В края на краищата това също е път.

Има и нещо друго. Въпросът не е така прост - отваряне и затваряне. Това не е да отвориш един списък и да го прочетеш. Това са огромни архиви. Казват че трябвали около 3 хиляди човекодни, за да се обработи тази материя чисто технически. Но от друга страна, през изминалите години на арогантно разграбване на държавата винаги съм си давал сметка, че разкриването на досиетата ще допринесе за разкриването на механизмите на това разграбване, за дискредитирането на извършителите, за разкъсването на мрежата и отрязването на отровните пипала на хората, свързани със специалните служби.

Та може би вече му е дошло времето. Може би тъкмо защото обществото вече е загубило интерес към този проблем, ефектът на това отваряне ще бъде повече констативен, отколкото иницииращ преследване, процеси и кадрови промени. И все пак ще се отпразнува една закъсняла и размита победа над организираната секретност и нейното могъщо влияние. И ще се уверим, че рано или късно скритото излиза наяве.

За мен отварянето на досиетата ще бъде повод да си спомня някои неща. Някой ми беше казал, че по комунистическо време органите на Държавна сигурност можели да направят свой сътрудник всеки, когото пожелаели. Мисля, че нещата не бяха чак така. За илюстрация искам да разкажа моята история.

Аз съм учен-химик, изградил се и работил в БАН близо 30 години. Някъде през 1976, малко след като бях защитил кандидатска дисертация, макар и безпартиен, бях включен в един списък за кандидатстване за Хумболтова стипендия в Западна Германия. Тези стипендии, много ценени в научните среди, не бяха по квота, а нещо като конкурс.

Документите ми наистина стигнаха до Германия и скоро получих известие, че съм приет. Тогава по телефона ми се обади един служител от МВР, каза ми името си, поиска да се срещнем. Имах дълъг и изморителен разговор с него, който се състоя в парка. Разхождахме се около 2 часа. Най-накрая той извади от куфарчето си един лист и ми предложи да подпиша сътрудничество с КДС по повод на заминаването ми в Западна Германия.

Две неща се искаха от мен. Първото - да им доставям, доколкото щях да боравя с научни документи в института, копия от документи, на които има някакъв гриф за секретност. Те знаеха, че обикновено мога да се натъкна на гриф за служебно ползване, много рядко на гриф “секретно”. Обяснено ми беше, че ще бъда периодично посещаван от човек от българското посолство, сътрудник на КДС, на когото регулярно да ги предавам. Втората задача беше да се чувствам поощрен да правя колегиални контакти и ако се сприятеля с германци, които имат стойност като учени - веднага да осведомявам за това и да ги запознавам с българина, който ще поддържа контакти с мен. Искаха също редовно всеки месец да давам писмени отчети.

Отказах категорично. Казах, че много съжалявам, но не мога да подпиша такъв документ дори и с цената на това да не замина за Германия. Това беше човек от Първо управление на КДС, вербувал предимно научни работници, а също и журналисти, които пътуват в чужбина. ”Е, ще заминете и без да подпишете”, каза той. Обаче ме предупреди, че там ще ме намери един техен човек, който щял да държи връзка с мен - ако съм си променил мнението или въобще считам, че мога да му дам някаква полезна информация.

Действително заминах, но семейството ми не получи виза. Това не ми беше казано по време на разговора в парка, но ми стана ясно, че се дължи на отказа. Когато отидох в Западна Германия, наистина ме намери българин, който ми даде визитна картичка на втори секретар в посолството в Бон и който също направо ми каза, че е с пагон. Той беше някак си по-неформален. Даде ми една хубава вечеря, освен това не настояваше повече да подписвам. След седмица ми се обади и пак поиска да се видим. Започнах да си измислям, че съм зает, но до края на пребиваването ми той не ме изпускаше от око. Вече не толкова, за да получи информация, колкото да ме следи да не би да реша да остана там.

В института, където работех, имаше и други българи. Той е в Рурската област, където са концентрирани множество съседни университетски центрове, и можехме лесно да контактуваме и да се опознаем. Там подразбрах, че кажи-речи всички останали мои колеги са имали същото преживяване. Имаше един колега, който като мен отказал, повечето са се съгласили и са подписали, но те бяха партийни членове и чувстваха ангажимент. Някои от тях гледаха на това съвсем формално, като искаха да го избягнат. Други гледаха сдържано, докато трети направо се вживяваха, горяха от желание да дадат принос със своето сътрудничество. Имаше един такъв комичен случай: Един си бил поръчал в универсален магазин печат “Динстлих” (за служебно ползване). И от време на време копирал в библиотеката един най-обикновен материал, тупвал му един печат и… го предавал на ченгето. И дори през смях ми каза един път, че получил служебна благодарност.

Трябва да кажа, че почти няма сътрудник на БАН или СУ в областта на природните науки, който да е бил повече от една година в капиталистическа страна и да не е бил вербуван. Убеден съм, че 80% от сегашните член-кореспонденти и академици са подписвали навремето такъв договор. Мога да кажа, че повечето от колегите от БАН нямаха смелост да откажат, но приемаха нещата доста формално. Те бяха партийни членове, но повече учени и както вече стана дума, дори мамеха ченгетата.

Но обществото не се интересува от такива детайли. То иска да знае бил ли е даден човек доносник или не. Така че нещата действително не са толкова прости. Някои казват, че могат да пострадат невинни хора. За мен този мой колега, който използваше фалшив печат, в действителност не е информатор.

За съжаление, след като се върнах от Германия, моите нещастия започнаха. Всъщност те дойдоха не от системата на КДС, защото очевидно служителите му само гледаха да се върна. Но те са казали за моя отказ поне на един човек от института ми в БАН. Той е съобщил на двама-трима от партийния комитет, на директора и те бяха скандализирани. ”О, този се пише по-голям католик от папата! Как така ние всички подписваме, пък той не!” Заради това с големи пречки и трудности защитих докторската си дисертация, а за административен пост не можех и да мечтая.

Разбира се, аз си давам сметка, че всяка страна поддържа някакво разузнаване, включително научно-техническо. Но яд ме обзема, като си спомня как масово вербуваха спечелили конкурси или поканени да гостуват учени и как експлоатираха страха им, че няма да получат паспорт и ще изпуснат възможността да поработят в развита капиталистическа страна. Гняв ме обзема също, като си помисля, че вербовчици като моите използваха мрежата си, за да станат частни ”бизнесмени”, трупащи мръсни пари от сделки с оръжия, наркотици и от разграбване на държавата.

На този, който беше в Германия, му изгубих следите. На този, който беше тук, в България, след това му научих и истинското име. През 1990 г. той откри частна фирма. Разбрах че търгувал дори и с САЩ. Сега е преуспяващ, национално отговорен, бизнесмен.

Анонимен167
Късата памет – съюзник на срамните тайни и наглите лъжи

“Днес министърът на вътрешните работи проф. Георги Петканов прие председателя и членове на комисията по досиетата. По време на срещата е засегнат въпроса за картотекирания сътрудник на бившата Държавна сигурност – член на правителството. Членовете на комисията са получили възможност да проверят истинността на данните, подадени от вътрешното министерство. С това министър Петканов смята, че този въпрос е окончателно приключен.»

Цитатът е от съобщение, официално пратено до медиите на 15 август 2001. Три години по-късно същата «новина» за посетен от комисията «Андреев» министър бе поднесена като пикантна полутайна и прозвуча като сензация.

Този пример онагледява онази амнезия, която твърде бързо обхваща обществото. А късата памет е най-добрата хранителна среда за лъжи и измами, за спекулации и манипулации. За радост на факирите от ДС, които цял живот са се упражнявали точно в тези сфери.

Заради късата памет днес мнозина се опитват да «кълват» миналото, успехите и заслугите на правителството на ОДС в битката с мръсните тайни на досиетата. Защо не свършиха работа през четиригодишното си управление, а сега Иван Костов и ДСБ отново ровят из архивите, питат зложелатели?

Да видим какво казват фактите – кой е работил и кой е пречил на истината:

Правителството на Иван Костов подготви законопроект за разсекретяване на на документите на бившата ДС. Мнозинството на ОДС в парламента превърна проекта в закон. Законът влезе в сила на

1 август 1997.

В началото на август 1997 президентът Петър Стоянов призова правителството да не изпълнява закона – да изчака думата на Конституционният съд, който бе сезиран от БСП.

Съдът окастри важни текстове от закона. Решението на КС «спаси» от проверки президента, вицепрезидента, самите конституционните съдии. Така обхватът на закона бе стестен.

През септември 1997 в Народното събрание бяха огласени имената на политиците, чиито документи за принадлежност към ДС бяха оцелели. Тогава лъсна здравата пъпна връв на ръководството на ДПС с бившата

Държавна сигурност.

От началото на октомври 1997 всички жертви на репресивния апарат получиха възможност да прочетат досиетата си. Само за няколко месеца 20 000 българи отидоха в МВР и се запознаха с мрачните папки.

Законът позволи преди местните избори през 1999 партиите да

проверят дали кандидатите им не са имали връзка с ДС.

В началото на 2000 тръгна инициатива законът да бъде разширен и да позволи проверки за чисто минало на политици за 1997-1999 и на лица на важни обществени постове. ОДС изпълняваше своите обещания.

В началото на 2001 законът бе допълнен и променен. Създадена бе

специална комисия (известна с името на председателя Методи Андреев). Тя огласи своите проучвания в доклади преди изборите същата година. Тогава самото НДСВ отзова свой кандидат за народен представител – депутата в няколко парламента Венцислав Димитров.

БСП и ДПС не се засрамиха от разкритията, Доган и съратниците му с картончета безцеремонно заеха кресла в пожълтелия парламент и си

Осигуриха депутатски имунитет.

В началото на 2002 комисията започна да проверява прокурори, следователи, съдии, журналисти.“Опасността” още доносници да бъдат извадени на показ стресна и мобилизира застрашените. Мнозинството на НДСВ и ДПС с гласовете на БСП отмени закона.

То си направи друг, удобен Закон за защита класифицираната информация.

Още със създаването си "Демократи за силна България" обявиха, че ще се борят зловещите тайни на ДС да бъдат напълно разсекретени и предадени в единственото в България изцяло публично хранилище - Централния държавен архив.

Именно ДСБ внесе проект за промяна на Закона за класифицираната информация. Той предвиждаше бивши сътрудници на ДС да не могат да работят в Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ) - новата комисия, призвана да защитава точно сигурността на информацията. След бурни дебати проектът бе отхвърлен, отново с обичайно мнозинство – НДСВ плюс ДПС плюс БСП.

ДСБ обаче не се отчая от яростната съпротива. Този месец Екатерина Михайлова и Йордан Соколов внесоха нов проект. Той предвижда

до 3 години затвор за министрите, които (умишлено или не) не си изпълняват дълга за разсекретяване на ченгеджийските тайни.

В регистъра на Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ) няма информация за документите на бившата Държавна сигурност, както повелява Законът за защита на класифицираната информация, оплака се през септември 2004 председателката Цвета Маркова.Вътрешният министър отказал да предостави папките с аргумента, че в момента тече процедура по разсекретяването на тези документи.

Според бившия шеф на комисията по досиетата Методи Андреев архивите на ДС не са държавна тайна и 95% от тях трябва да бъдат прехвърлени в Държавния архивен фонд.

Маркова се зарече, че ще включи в готвения от ДИКСИ проект за изменение на закона изричен текст, че архивите на ДС не са класифицирана информация по смисъла на този закон. Тя обаче беше поясни, че не очаква нейния проект да предреди в дневния ред на парламента е по-спешните закони, свързани с евроинтеграцията.

Анонимен168
Наивен народ сме. Кой когато е могъл ни е лъгал. Лъгали са ни, а ние сме преглъщали и сме си мълчали. Какво да се прави, такъв ни е генът – робски, послушен. Имали сме будни умове, мъчили са се хората да ни налеят в главите чувство за достойнство, ама нищо не се е получило. За това ние сами сме си виновни за всички злини, които ни спохождат и няма защо да търсим вината някъде извън нашето АЗ.

Навремето ни излъгаха братушките, че са дошли да ни освобождават. Вятър работа! Искало им се да завладеят Босфора и Дарданелите, та пътем се сбили се с османлийте и понеже вече се било разчуло по света, че тук има един поробен народ, от немай къде ни върнали свободата.

Разпарцальосали ни на части, за да мируваме. Добре, че дойде един немски княз да съедини двете разделени части на страната ни.

Цялата ни следосвобожденска история е свързана с кланяне пред братушките.

Който се е опитал да си вдигне по-високо главата, е посичан. Вижте паметника срещу Вонния клуб в София с разцепената глава на най-голямия човек от новата българска история – Стефан Стамболов. Искал този БЪЛГАРИН да поведе една страна с робски манталитет към процъвтелия западен свят, но завършил копнението си с разцепена глава. Наши сънародници, платени от Русия, му разцепили главата. Това е типичната руска реакция за назидание към всеки, който е понечил да ни отвори очите.

Втори път ни “освободиха” и ни затриха. Затриха ни за 45 години, а сега отново се мъчат да ни затрият. Но този път по-елегантно. Вече с помощта на нашите социалисти–комунисти, от които без Русия досега помен нямаше да остане. Сега тези юнаци искат да вземат властта и затова търсят всякакъв начин. Даже и бившия цар ще купят. А той лесно се купува. Не можа да стане цар, но затова е готов да нахлуе червената рубашка, само да го оставят да доокепази страната. Окепази я с некадърните си министри-сребролюбци. Разреши им да крадат колкото могат. Кой краде от селското стопанство, кой краде земя, за да строи хотели, кой продава благата на страната на безценица. Безценица за държавата, но добри суми за джобовете им.

Никой не ни е крив. Сами си го довлякохме и с бюлетина си го качихме в Министерския съвет. Е, не чак всички ние, но си имаше хора за тази работа. И тези хора сега са седнали на държавната софра и кльопат ли кльопат. И не могат да се оплачат от липса на апетит. А царчето ни се заигра с комунистите, като със стари приятели. Те май са му били приятели още преди да дойде в България. Ама нали сме си наивни, не трябваше въобще да го пускаме да се връща тук. И не само го пуснахме, но го направихме мултимилионер. Хак ни е сега. Без да е цар, си заживя по царски. По-добре от много истински царе.

Той се качи на белия кон, а ние му дишаме праха. За да е сигурен в бъдещето си, пусна разбойниците да се стрелят, да си търгуват с наркотици. Някой ще попита: Няма ли власт в тази страна, няма ли полиция, няма ли съд ? Отговорът е прост – няма! Не може и да има, след като полицията подържа подземния свят, а прокуратурата работи по поръчка на властващите. И главният прокурор си го избрахме ние.

За това ни дередже сме си виновни пак ние.

И ако догодина не се сепнем и не изгоним тази жълто-червена шайка, пак сами ще сме си виновни.

Анонимен169
Миналата седмица по вестници, радио и телевизия гръмна любопитна новина – БСП била решила да обяви 10 ноември 1989 г. за свое дело. Не бива да оставяме десницата да си присвоява заслугата за 10 ноември, не бива повече да мълчим, трябва най-после да кажем на висок глас, че това е наш ден – предавам по памет приблизително същността на информацията за оповестената “нова” позиция на наследницата на Българската комунистическа партия. Наистина забележително! Започвам вече сериозно да се питам мислят ли там на “Позитано” 20 какви ги вършат и дават ли си сметка, че вече твърде често стават за смях на кокошките.

Ами аз, честно казано, не знам на 10 ноември 1989 г. някой друг да е пратил Тодор Живков в пенсия, а не ЦК на БКП. Не ми е известно и някой да претендира, че генералният секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на Народна република България другарят Тодор Живков е бил свален не от БКП, а от друг. Има си хас! Събитията от онова време са ясни като бял ден, съвремениците (измежду тях и аз) отлично знаем кое как стана и каква е предисторията на станалото. Затова цялата тая шумотевица за “заслугата” и чий е “този ден” е толкова комична. Нека бъдат спокойни във Висшия съвет на БСП, няма кой да им оспори заслугата за пленума – той наистина си е на бащите и майките им. Т. Ж. наистина беше отстранен от група членове на Политбюро и ЦК, оформила се около Андрей Луканов и Петър Младенов.

Само че заслугата на бащите и майките на днешните шефове на БСП свършва дотук. Защото заслугата за всичко добро, което последва 10 ноември 1989 г., не е тяхна. Да, те и през следващите години имат заслуга, но тя се свежда само до ролята им като пречка за разширяването и задълбочаването на демократичния процес. И тази им заслуга никой не оспорва. Това е основното, което трябва да се каже за 10 ноември 1989 г. Но около основното има подробности, които е важно да не се премълчават.

Една такава подробност се съдържа във въпроса дали БКП щеше да има пленума си от 10 ноември, ако не беше натисната от Москва. Категорично не. Ако натискът го нямаше, нямаше да има и 10 ноември. В Кремъл по това време Горбачов се мъчеше да разгърне своята “перестройка”, той вече виждаше света с други очи, а не с очите на комунистическите изкопаеми от рода на Живков, Хонекер и компания. Известно е недоверието както на Горбачов към консервативните комунистически лидери от Централна и Източна Европа, тъй и тяхното недоверие към него. Дните на тези лидери като държавни и партийни шефове бяха преброени още от момента, в който така наречените реформатори около Горбачов осъзнаха, че се налага непременно да направят нещо, защото иначе системата им е обречена. Е, тя си е била обречена при всички положения, нищо не е можело да я спаси, но очевидно тогава това се е осъзнавало от малко хора както в Москва, така и в столиците на съветските сателити. О да, в София тази истина се е съзнавала напълно от Луканов и Огнян Дойнов например (да спомена само тези две имена) и точно затова под егидата на Луканов външният дълг на България от 2, 5 милиарда долара през 1984 излетя до космическите 12 милиарда към 1990 – за да се финансират бъдещите приватизирани фирми на подбрани партийци.

Като казвам, че заслугата за пленума на ЦК на БКП на 10 ноември 1989 г. е на бащите и майките на днешните шефове на БСП, става дума само и единствено за пленума като факт. Но не и като осъзнаване, че е нужна демокрация.

Разбира се, комунистическите функцонери като покойния Добри Джуров например сигурно са виждали ефекта от произвола на привилегированите и своеволията на диктатора в обществото, но никой от комунистите, които тогава са говорили за промени, и за момент не е допускал, че комунизмът като система ще падне. Та да не би някой да е виждал как СССР се разпада, как Варшавският договор и “международното комунистическо движение” изчезват? Да не би някой да е предвиждал, че чл. 1 от Конституцията на НРБ ще падне или че червената звезда от партийния дом ще бъде отнесена с хеликоптер? Или че България ще стане член на НАТО и ще кандидатства за военни бази на своя територия? Или че ще стане член на Еропейския съюз?

Мен ако питате, с удоволствие давам право на БСП да смята “денят 10 ноември” за свой. Но покрай гордостта от пленума нека обяснят и защо Първанов заклеймяваше НАТО като агресор, а военопрестъпникът Милошевич беше приятел и как така изведнаж след това БСП се писа пръв знаменосец на прозападната политика на България.

Тъй че като обобщение накрая: да, БСП има заслуга за пленума и не, няма заслуга за свалянето на Живков. Да, има заслуга за мимикрията с реформите след 10 ноември и не, няма заслуга нито за приемането ни в НАТО, нито за успехите ни за членство в Евросъюза. Има огромна заслуга за разграбването на България през 80-те години и не, няма никаква заслуга за цивилизационния избор на страната ни. Има заслуга за катастрофата през 1996-1997 и няма никаква заслуга за бързото ни съвземане

Анонимен170
Тежък е конгресът днеска,

в сградата на НДК-то -

щайга със хайвер от треска,

после тезиси на Тато.

Имам класова закваска,

шава ми между краката,

с нея искам аз да прасна

комсомолска секретарка,

като Пършинг ще съм точен -

тезисът ми е наточен.

Със Пършинг ти немой ме плаши.

Смъквай бързо тези гащи,

да видя там какво си скрил

за твоя гордост или за резил.

И ако тезиса ти си го бива,

ще го допусна аз до мойта слива.

Shpionin171
На 10 ноември 1989 едно подразделение на КГБ "охранява" входовете към тоалетните-блиzо до 10-ноемврииския пленум... Които иска да отиде по малка нужда трEбва да гласува Първо... щото още пре 1988 Др. Живкив си повава веднъж остсаката, но никои не му я приема...
Анонимен172
Измина доста време от оня светъл ден, в който генерал-лейтенант Бойко Борисов помоли социолозите да не го включват в рейтинговите класации на политиците. Беше прав - той не е политик. Той е главен секретар на министерство, макар и с по-различен статут от останалите главни секретари, защото не е само администратор, а топ професионалист. Молбата му остана нечута и той би трябвало светкавично да намери отговор на въпроса "защо?", ако не би искал името му да се мотае излишно в устите на хората. Но не би. Мине-не мине седмица, генералът стърчи с една глава над президент, премиер и министри и даже над оня лангур с плешивото шоу. И какво се получава - от една страна, го наричат "Генерал на народа", от втора, го иронизират с повод и без повод, а трети откровено го ненавиждат независимо от протоколния и задължителен в такива случаи "бон тон".

аскоро в една компания от мислещи хора беше зададен въпросът, кога работи Бойко Борисов. Сутрин бил по конференции, следвал задължителният работен обяд, следобед малко тенис с посланици за разтуха, ритуалното подаряване на топки на деца в неравностойно социално положение и хоп - дошло време за коктейлите... Добре де, питам аз, а как става аджеба така, че щом гръмнат някъде някого, генералът е винаги на първа писта, светкавиците бляскат, камерите снимат и целокупна България разбира, че се работи по няколко версии? И как се връзва със сарказма на написаното международното признание за успехи в пресичането на наркотрафика, на разбитите печатници за фалшива валута и документи, в крайна сметка и за превантивната работа срещу международния тероризъм, която явно се върши незабележимо, както и трябва да бъде?

Със своята състоятелност и популярност Бойко Борисов се превръща в пресечна точка на много интереси. Партиите от всички разцветки не крият апетитите си да го приютят в дезодорираното си лоно. Бизнесът се увърта около него като квартално куче край шкембеджийница. Репортерки, излъчващи възторжен примитивизъм, го опипват по бицепсите и после пишат нелепици като след влажни сънища.

Всъщност всичко изброено работи срещу генерала. Той е удобен такъв, какъвто е, и никой няма да се опита да го коригира, ако самият той не вразумее реалностите.

А те сочат, че една от вменените му роли е на бостанското плашило от хипотетичната партия на реда и силата. Друга, че е заекът от ръкава на магьосника Сакскобургготски, който ще осигури на премиера втори мандат. Трета, че по един или друг начин ще даде неочаквано рамо на някоя от боричкащите се парламентарни сили. А генерал-лейтенант Бойко Борисов май има други задължения, които са далеч по-важни за обществото от политическите котерии. Затова, ако иска да вкара победен гол, би било добре идолът да успокои топката. Нищо, че не ходел по мачове, щото... псувал.

Анонимен173
Анонимен174
Съвсем логично, след духа на социализма, който управлението на Симеон Сакскобургготски възкреси, дойде ред и на 10 ноември. От БСП и СДС изведнъж си спомниха за тази дата и, кой знае защо, решиха да я отбелязват тържествено. Социалистите - с анализи, оценки и спомени за историческата си роля, а сините – с обединителна среща вдясно, напомняща по намерения и състав на Кръглата маса. До тази година никой не обръщаше особено внимание на 10 ноември. През 1999, на десетата годишнина, партиите предпочитаха да не говорят много за нея. Затова днешното й рециклиране носи символично послание. Традиционните партии на прехода се върнаха там, откъдето започна всичко. Затвориха цикъла и се готвят да го започват наново. Какво все пак се случи тогава? Москва принуди Живков да си подаде оставката. Няколко от старите му “бойни партизански” другари, като Добри Джуров, предадоха десетилетията бойна дружба за два часа. След това написаха спомени за своя принос в борбата с диктатора. Днес БСП като цяло се опита да си припише заслугата за този ден, представяйки го за победа на реформаторските сили в партията над ретроградния и авторитарен режим. Отляво услужливо забравят за благодарствените думи към др. Живков за неговата дългогодишна и ползотворна партийно-държавна работа, с които пленумът приема оставката му. Забравят също, че истинската причина за промяната бе икономическият фалит на държавата, който лявото социалистическо управление й докара. За ключовата роля на Москва вече стана дума. Ако някой трябва да отбелязва 10 ноември, то това е тогавашният съветски посланик Шарапов, както и няколко кагебисти, осъществили на родна почва политическата директива на Кремъл. По-интересен е начинът, по който от СДС си спомниха за този ден. С кръгла маса на дясното обединение. С кроежи за бъдещото разпределяне на властта. С безпринципни договорки зад гърба на хората, които ги подкрепяха в продължение на 13 години. Точно както тогава Желев и Луканов предначертаваха пътя на България, докато навън гражданите будуваха в Града на истината. Десети ноември е датата на подменената българска история. Той е типичен пример за начина, по който се прави политика у нас – страхливо, задкулисно и под външен натиск. Десети ноември бе датата, която легитимира престъпленията на българската левица, вършени в предходните десетилетия. Никой не й потърси сметка за тях. Тя бе и датата на порочно заченатата десница - без усилие, без сериозно дисидентско движение, без истинска съпротива на левия режим и под диктовката на ДС. От нея започна голямото антикомунистическо театро, което няколко бутафорни фигури и откровени ченгета кресливо разиграваха, след което забогатяваха и внезапно изчезваха. Оттогава това се повтаря циклично и все има кой да се хваща на въдицата. Днес пак се сетиха за антикомунистическата си риторика, а заедно с нея и за стария си навик да правят договорки на маса. Или както напевно им казваше тогава Лилов – консесуально и принципно поведение. Това вече е виждано и преживяно. “Консесусът” и “принципите” родиха олигархията, а гражданите останаха излъгани. Сега се почва отначало. С лъжите, не с друго.

Анонимен175
Не, не, царя е умна глава! За нищо на света не бих си сложил главата в устата на царя!...”

“Какъв е тоя цар, бе! Той да не е принцеса Даяна? Да му се не знае и клетника!... Мошеник!... Крадец!...”

“Ама недейте така!... Куртев се казвам, благодаря!”

“Аз пък мисля, че Симеон е напълно изкукуригал! Изкукуригал си беше още когато дойде за пръв път в България, която тогава беше изкудкудякала по него. Той как се държа? Ами държа се като абсолютно изкукуригал човек. Нали помните как подаваше нос към тълпата от балконите на оня, Софиянски? А после как го качиха на влак, за да наподоби, изглежда, баща си, чийто разровен гроб още го зове – това помните ли го? И как надничаше от влака като язовец, а?... Ега ти и аристократа!... Препикана работа...”

“А вие бихте ли си сложили главата в устата на царя, извинете ме!... Имам предвид фигуративно или пък просто само за опит, ако...”

“Куртев, ти чете ли какво пише един млад писател за генеалогическото дърво на българския комунизъм? Не си чел, щото не е на френски, нали? Цитирам: “В генеалогическото дърво на българския комунизъм не само Тодор Живков е незаконороден син на Борис Трети, но и Симеон Втори е легитимен син на Людмила Живкова.” А сега земи фани си го преведи на френски, за да го разбереш. Абе, ти да не би да си болен нещо?... Не, щото прежълтел ми се видиш, да не би да си настинал? Гледай да не паднеш, да се не удариш... Е, какво като е ходил в Испания и в Холандия, и помежду тях в републиканска Франция? Какво толкова като е масон – те масоните да не са от злато?... Крадци! Мошеници! Това, че е не знам какъв си може ли да го накара да върне краденото, подир него и Велчеви да го върнат, по-после пък Шулева да поумнее и да се върне там, откъдето е дошла, а най-накрая Паси да спре да лъже, въпреки че той също е крал в смисъл на краднал, може ли?... Айдуци бе! Айдук и то едър айдук – дошъл да завлече стотици милиони. И тия смотани българи стоят и гледат овчедушно като говеда, разбираш ли! Що не го опита тоя номер някой пишман аристократ в Гърция, да видиш какво ще стане. Що на последните избори за президент в Сърбия някаква аристократична кукла от рода на Обреновичите успя да вземе едва два процента? Хем Обренович е сръбска кралска фамилия, а не им е била натрапена от Великите сили, както на нас навремето. Ама то затова ни е и била натрапена чужда аристокрация, щото сме такива поплювковци, че дори Симеон, който трябва да седи тук поне още един мандат, за да може да изнесе и оползотвори награбеното, дори той взе да бие назад, уморен бил. Куртев, седи бе, къде тръгна, да не си уморен? Ами комунистите? Не, на мене комунистите са ми най-интересни! След излагацията на девети септември сега се ослушват около десети ноември и дрънкат някакви абсолютни глупости, дето се били самопородили ли, трансформирали ли... Абе това дори в “Метаморфозите” на Овидий не е възможно. Сам да си си баща, това значи да имаш лошо отношение към майка си, така де! То нали писа един във вестник “Седем”, че са шизофреници... Да бе, знам бе, знам бе... Точно така! Но виж сега, тука идва някакъв аристократически язовец и под претенцията, че това е мамино, татково, бабино, лелино и вуйчово, завлича цяла България със стотици милиони. А през това време комунягите смело празнуват. Е какво празнувате, бе комуняги?... Ами бъдещата победа! Празнуват на девети, айде после и на десети, за всеки случай сигурно и на единайсти (януари 1997!) ще ударят едно хорце, подкрепено с есе на Станишев за социалната политика и борбата с бедността. Е, добре бе, комуняги, ами като сте такива борци тоя що го търпите, бе? На тоя с крадените милиони – що му мълчите, а? И знаеш ли ти какво ми отговарят те? “Ми щото сме шизофреници, бе този! Лявата ръка да не знае какво върши дясната, това е нашият девиз.” Е така ми отговарят, разбираш ли, тия комунисти... Какво като е масон – масони, комунисти, все тая! Изкукуригала работа и толкоз!... Абе, къде отиде Куртев, тръгна ли си, жълт ми се видя нещо.”

Анонимен176
Към края на 1994 правителството на проф. Любен Беров подаде оставка. Падна така, както и дойде – не се разбра нито кой го доведе на власт, нито кой го свали. Хората се позамислиха и решиха, че трябва да е паднало от старост. Безвластието не се усети особено, защото страната така и така не се управляваше. Автопилотът бавно снижаваше държавната машина в търсене на подходящо блато, в което да я нахака. За успокоение на пътниците някакъв разпопен поп увиваше на маане: “Ооо, Тигре, Тигре, имаш ли пари? ...”

След професора никой не поиска властта. Това си беше чудо. В страна, в която всеки знае как да “я оправи” и е НАЙ-ДОСТОЙНИЯТ, не се намери нито един мераклия да състави правителство.

От немай-къде туриха служебен премиер-министър. И изведнъж лъсна истината. В селото дойде нов шериф. За първи път се видя, че държавата е в ръцете на истински мъж...

Истинският мъж беше жена

Само като чуеха “Ренета Инджова каза...”, служебните министри вдигаха ръка да гласуват “за”, дори и вкъщи пред радиото. Веднъж на заседание на Министерския съвет тя се появи с малко листче и каза: “Въпросът трябва да се реши по правилния начин, както пише тук”. Никой не посмя да пита какво пише там, но решението “приема...” се взе единодушно. Друг път, като предлагаше нещо, зад гърба й се приближи важен чиновник и тихо прошепна: “Госпожо Инджова, законът ...”. Тя се обърна към него, погледна го в очите и дрезгаво заяви “АЗ СЪМ ЗАКОНЪТ!”. Нямаше възражения.

Новините се превърнаха в нещо средно между епоса за Крали Марко и уестърна “Кет Балу”, а тъщите взеха да плашат зетьовете си с думите: “И да слушаш дъщеря ми, че ще пиша на Ренета Инджова!”.

По закон служебното правителство трябваше да организира изборите, но понеже госпожа Инджова беше законът, се зае да организира приватизацията. Вследствие на това БСП си организира изборите. И си ги спечели.

Българският народ е мъдър. Винаги е отличавал хубавите приказки от мрачната действителност. Сега пак избра реалния социализъм пред нереалната романтика. В нощта на изборите се разбра, че едно е да имаш симпатии, а друго е да имаш гласове. “Тази страна е обречена на комунизъм” – мрачно заключи шерифът, пришпори коня си и се изгуби в далечината.

Забавният филм свърши, но вместо финални надписи на сцената излязоха Павлик Морозов и неговата команда.

Новата 1995 дойде с голямото обещание за връщане към Истинското управление. Министър-председателят Жан Виденов беше най-младият лидер на най-стария електорат. И той обеща да му върне младостта. И искрено се опита да върне страната в петдесетте години. За изпълнението на тази грандиозна патриотична задача той:

обяви студена война на НАТО

- направи страшно успешно посещение в Москва, където беше приет от самия втори заместник-началник на домакинския отдел в Азиатския департамент;

- със собствената си уста разгроми чорбаджията-изедник като виновник за кризата и международното положение;

- тъкмо щеше да се захване и с врага с партиен билет, но братският украински народ предусети историческата закономерност и изпрати специален трудов колектив да освободи българите от бившия министър-председател Андрей Луканов.

В своите титанични усилия младият, но храбър министър-председател се подпомагаше от най-близките си сътрудници. Всеки от министрите притежаваше някакво особено качество, което го превръщаше в свръхестествен герой.

- Румен Гечев, известен като Гумен Речев или Поразяващата уста. Той притежаваше удивителната способност да превръща в неистина всичко, за което спомене. Избра си поста министър на икономическото развитие, но икономиката не беше навита да се развива в неговата посока. И престана да съществува. Добре, че не се нарече министър на гравитацията, защото сега щяхме да летим в орбита като астероиди.

- Васил Чичибаба – този могъщ човек си играеше на “тука има – тука нема” с хиляди тонове зърно от държавния резерв. Щом споменеше заклинанието “нема зърнена криза” и петдесет-сто хиляди тона жито се озоваваха в чужбина. Накрая, като не остана залък за ядене, той обясни “Аз не съм казвал, че има какво да ядете, а само, че нема зърнена криза!”. За да подобри положението на селяните, същият се опита да въведе и крепостното право като продаде няколко села на някоя си Веска Меджидиева, с което създаде своеобразно социалистическо рицарство. По-късно въпросната Веска забегна в ЮАР, защото тамошните нрави за притежаване на роби повече импонираха на социалистическата й нагласа.

- Министърът на труда и социалните грижи Минчо Коралски умееше като никой друг да превръща безработицата в оптимизъм и оптимизмът в безработица. Той освободи трудещите се от задължението да работят или поне от тегобата да получават заплати, с които да могат да си купят нещо.

- Климент Вучев нареди на държавните предприятия да не плащат задълженията си към банките, с което ликвидира финансовата основа на капитализма и банковата система “като такваз”.

- Димитър Костов – той е единственият финансист в българската история, който успя да превърне българите в милионери. Те обаче не се оказаха на висотата на оказаното им доверие и често го споменаваха в размножителен контекст.

При този сбор от ярки индивидуалности заседанията на Министерския съвет преминаваха като

състезание на фокусници, поканени на пионерско събрание

От всяка докладна лъхаше оптимизъм, исторически материализъм и класово съзнание. “Другари - казваше един министър - промишлеността не е на нужното ниво, но ние ще вземем решение и ще я оправим!”. Взеха решение всички предприятия да дадат парите си на един човек. Той не каза даже мерси. Качи се на някакъв самолет и забегна барабар с целия фонд “Индустрия”. Предизвикан, министърът на земеделието внася друга докладна – “Дайте да продадем държавния зърнен резерв в чужбина, защото така ще го увеличим! Не давате ли? Ама аз вече го продадох! Така де – на другите давате, а на нас – червените земеделци – не.” Към края на управлението се оказа, че Румен Гечев е спестил няколко милиона долара от лекции. Хем е управлявал икономиката от София, хем в същото време е чел лекции в Америка. Че му платили и милиони за тях. Излиза, че българите сме неблагодарен народ – хем ни ощастливяват с безплатни лекции, хем ние ги намираме за тъпи и гасим телевизора. А народът по света се изтрепва да плаща за тях. Горкият заместник премиер трябва да е от двете страни на океана в един и същ момент. То затова и поведението му напомняше остро раздвоение на личността, но нейсе. Нека американците се образоват.

По примера на вицепремиера всичко по-младо от 60 години хукна да си дири късмета по чужбина, белким и на тях платят толкова щедро, но никой не го огря чак такова щастие.

Само за две години

Седморката на Жан

направи онова, за което на други народи (например на турския) са били необходими повече от петстотин. В края на втората година от неговото управление социализмът беше победил в Центъра и по места:

- един долар се разменяше само за 3000 (три хиляди) лева;

- хлябът, когато го имаше, се продаваше по договаряне. Със сиренето нямаше проблем, защото нямаше сирене;

- Народното събрание изглеждаше като обсадения Ленинград – цялото в заграждения и с голям гарнизон;

- народът напираше около загражденията, за да изкаже почитанията си на народните представители;

- народните представители от БСП ревяха по тоалетните или пееха партизански песни пред пленарната зала;

- войничетата от гарнизона седяха върху каските си в наводнения коридор, защото никой не се сети да им донесе столове;

- през нощта дошлите военни подкрепления нападнаха в гръб подлите избиратели и деблокираха крепостта;

- сбъдна се предсказанието на великия Ленин – държавата беше на път да отмре (впрочем, народът също).

В началото на 1997 таман да се сбъдне Ленинската правда и отново се намесиха Тъмните сили.

Анонимен177
Утре се навършват 15 години от 10 ноември 1989 г., когато беше свален от власт Тодор Живков. Макар историческата дистанция да е още твърде малка, тя вече обрасна в митове. Политиците - и леви, и десни - я представят като своя заслуга.

Според левицата БКП сменила своя вожд, за да демократизира страната. При това новото ръководство в лицето на Петър Младенов, Андрей Луканов и Добри Джуров направило това едва ли не с риск за живота си.

Десницата неслучайно избра Десети за дата на своята среща. Според основателите на СДС с протестите си по време на екофорума в София в началото на ноември 1989 г. те предизвикали падането на режима.

Има и трета група митологизатори - бихме могли да ги наречем ревизионисти. Това са твърдоглавите комунисти, които идеализират миналото и описват 10 ноември 1989 г. като край на някаква златна епоха, в която не е имало безработица и престъпност.

Какво всъщност се случи на този ден преди 15 години? Ако се вгледаме във фактите, ще видим, че просто

управляващата партия смени своето ръководство

Това наистина ставаше за първи път от 33 години, но не е чак толкова забележително събитие, че да го наричаме историческо. Причините за него бяха чисто икономически.

При социализма нямаше безработица, но нямаше и стоки в магазините. Българската икономика беше на командно дишане и страната свързваше двата края благодарение на енергийните инжекции от СССР. По времето, когато в Кремъл беше приятелят на Живков Леонид Брежнев, България получаваше нефт и за собствени нужди, и за реекспорт на цени, далеч под световните. След смъртта на Брежнев доставките намаляха и страната ни започна да взима заеми от Запада.

В края на 80-те години на миналия век стана ясно, че външният дълг е нараснал главоломно и вече не може да бъде обслужван. Единствената надежда беше Москва да възобнови нефтопреливането. За да си върне България благосклонността на Горбачов, Живков трябваше да си отиде. Казаха му го и той разбра. Кремъл го беше поставил на власт, Кремъл го сваляше. Съпротива от него и риск за наследниците му не е имало.

Разпространеното по онова време обръщение на Петър Младенов до ЦК на БКП и прощалното писмо, което Луканов написал до семейството си, са първите страници от най-новата измислица в българската история - тази за 10 ноември. Именно

нейния 15-и рожден ден отбелязваме сега

Част от измислицата е също така, че новото ръководство на БКП искало да възстанови демокрацията в България. То наистина смени генералния курс, но пак послушно на Москва, по рецептата на Горбачов - преустройство на социализма. Реформаторите в българската компартия, също като в съветската, дойдоха на власт с илюзията, че социализмът може да бъде реформиран. Липсваше им прозрението на Сталин, че спойката на тоталитарния режим е страхът. В момента, в който заплахата от репресии изчезна, комунистическите режими започнаха да се разпадат с неочаквана дори за Запада бързина.

След 10 ноември 1989 г. у нас наистина започна процес на декомунизация и демократизация на обществото, но не по волята на ЦК на БКП или под натиска на опозицията. Отприщени бяха много интереси и илюзии, които започнаха стихийно да формират днешна България. Отменен беше член първи на конституцията за ръководната роля на БКП, възстанови се многопартийната система, проведоха се свободни избори. Датите на тези знаменателни събития обаче не се отбелязват с главна буква като Десети.

Чак след няколко месеца реформаторите в БКП разбраха, че няма да успеят да запазят политическата власт, и започнаха да я трансформират в икономическа - процес, чиито следи личат и днес. Започна преходът от планово към пазарно стопанство. Горбачов нямаше намерение, пък и не можеше повече да крепи социкономиките. Съветският съюз също затъваше и накрая се разпадна.

Макар и с нежелание, Москва се принуди да се откаже от сферата си на влияние в Източна Европа, договорена със САЩ в Ялта през 1945 г. Така стана възможно България да се сближи с ЕС и НАТО и след 14 години да стане член на алианса, който някога беше смятан за неин главен враг.

Родината ни е твърде малка, за да бъде фактор в световната политика, и

промените у нас нямаше да са възможни

ако не се бяха изменили международните условия. Нелепо е също да се смята, че с онзи еднократен акт - смяната на партийното ръководство, са били предначертани започналите процеси. Много събития и фактори извън страната можеха да ги спрат или видоизменят.

Румънската революция срещу Чаушеску месец по-късно показа, че 10 ноември беше необходим за България, но също, че той беше неизбежен. Така че е смешно някой - партия или група личности - да си приписва заслугата за промяната и да превръща тази дата в свой празник. Това е същата лъжа като някогашната, че превратът на 9 септември 1944 г. бил всенародно въстание.

Първородният грях на българската историческа наука е, че тя служи за патриотично възпитание, а не за себепознание. Ренесансът на Запада е започнал с "Декамерон", а нашият с Паисиевата история. Оттогава ние все идеализираме миналото и заместваме фактите с митове, които ни пречат да видим истинското значение на случилото се. Митът за 10 ноември е просто най-младият в нашия фолклор.

Анонимен178
Ако "великият вожд и учител на българския народ" Георги Димитров, известен и като "Гошо тарабата", можеше да чуе приказките на днешните адепти на БСП за "края на прехода", то крилатата му фраза за колелото на историята би звучала горе-долу така: "То се върти и ще се върти до пълната победа на капитализма!"

Ужким интелигентни хора ги говорят тия щуротии, ама явно не са чак толкова умни, щом мислят, че извън тяхното битие и съзнание всички българи ядат доматите с колците. Не, че няма и такива, царската еуфория преди три години доказа, че ги има. Но имаше немалко други, които и тогава предупреждаваха за приликата и разликата между корони и пагони.

Когато през лятото на 1989 Франсис Фукуяма написва забележителната си статия "Краят на историята", целокупното човечество все още няма представа, че предстои рухването на Берлинската стена и не само Европа, но и целият свят ще почувства последствията от гигантския социален катаклизъм. Фукуяма се оказва пророк и на основата на статията написва първия си бестселър "Краят на историята и последния човек". Имам странното усещане, че напоследък някои представители на т. нар. "националноотговорен български капитал" са започнали да се изживяват като малки Фукуямчета, но като говорят за края на прехода, забравят да добавят, че последните хора по нашите земи би трябвало да са те и никой друг.

Кои всъщност са те? Едно от точните названия, които ми идват наум, е "назначени бизнесмени". Назначени от конституционно защитената навремето ръководна партия БКП и от "биещото є сърце" - ДС. Повечето от тези хора станаха милионери за една нощ - по-дребните с куфарчета, по-едрите - с шифровани номера на банкови сметки и международни паспорти. Много от тях се провалиха не за друго, а поради доказана некадърност и наследствена обремененост - не може, след като цял живот всичко ти е било сервирано на тепсия, изведнъж да запориш срещу вълните на конкуренцията при демокрация и реални пазарни условия. Успелите определено не са глупави, но наглостта ще им скрои лош номер. Те са взели своето, уредили са три поколения наследници и статуквото ги удовлетворява. Логично, но тъпо, защото живеем през ХХІ, а не през ХІХ век, когато такива номера са минавали под формулата "див капитализъм". Днес всеки интелигентен милионер по света знае, че ако в една държава няма изградена мощна, доминираща в обществото средна класа, милионите му са върху кратера на вулкан. Но нейсе. Сетих за тия неща не за друго, а защото те странно се "вързаха" с атаките на БСП срещу приватизацията. Като вземат властта догодина, левите ще направят нов пирует и всичко ще им е точно. Но пак са забравили нещо - поне половината министри от действащото правителство са си техни чада, които дърпат кокала, както шумкар кашкавалена пита в разграбена мандра. Е, България може да е поразграбена, но вече не е мандра, надявам се. Може и да греша, но Фукуяма написа доста книги за след края на историята. А историята на българския преход не е стигнала и средата.

Анонимен179
Пътувал в един трамвай някакъв пиян, ама много пиян наш сънародник. По-пиян даже от Боян Радев при ексхумацията на “Всяка неделя”, ако имаш представа какво искам да кажа. Та клател се пияният, около него се носела смрад и зловоние като от “Жълт труд”, и не стига това, ами при едно клатушкане взел, че се изповръщал върху друг трезвен и нормален наш сънародник. “-Как не те е срам - възмутил се трезвият - напил си се като свиня, вониш като кенеф, пияница такъв!” Пияният попогледнал наповръщания от него гражданин и рекъл: ”Ти ли ще ми правиш забележка, бе. Я се виж ти на какво приличаш!”

Ето какви мисли ни идват в главата, любезни читателю, продължавайки заедно и поотделно с теб по-скоро нанякъде, отколкото нататъка, за където сме се запътили. А този, повръщащият на нас лично не ни трябва. На нас вицове не ни вършат работа. Ние отдавна знаем с абсолютна сигурност, че всички са маскари и особено Костов, но най-големите маскари са тези, върху които повръщат Тошо Тошев, Тошоблизците и Тошодавците. Сиреч Жан, Иван и другите!

Кой го е еня, че Жан разруши, а Иван съгради. Не е важно какво са направили, Жан, Иван и другите. Важно е какво е повърнала свободната ни преса и божественият Слави върху тях. Паметник трябва да се изгради, монумент, бихме се самопоправили. Едно дребничко Иванчо Костовче, една дребничка Надеждичка, дребнички Катенца, Едвинчета, Яворчета и други седесарчета, изобщо една дребничка демокрацийка, и един огромен повръщок върху тях, хак им е и на тях, и на демокрацийката им, бихме отбелязали. Защото ние с теб, любезни читателю, сме още по дребни и незначителни, ние, когато имаме един лев, си купуваме “Труд” за седемдесет стотинки, за да участваме чрез него във всенародната игра “Стани идиот”, в която срещу въпроса: ”Кой е виновен за рухването на икономиката, разграбването на банките, корупцията, убийствата по улиците, беднотията, безработицата, бездомните кучета, простотията, проституцията, простатата, венерическите болести, безпросветието, отчаянието, мръсотията и всичко останало?”, стоят четирите възможни отговора:

А -Иван Костов и СДС;

B -Иван Костов и СДС;

С -Иван Костов и СДС;

D -Иван Костов и СДС.

И винаги улучваме верния отговор! Ето такива сме си ние, може да сме дребни, та чак незначителни, но вече знаем! Хубавото е, че бързо забравяме. Щото и за Първа частна банка знаехме, ама забравихме. И за Лукановия глад знаехме, ама забравихме. И за пенсии по три долара знаехме, ама забравихме. И за долар по три хиляди лева знаехме, ама забравихме. И за БеКаПето, БеКаШесто и БеКаСедмо знаехме, ама тях пък абсолютно ги забравихме. Те обаче не ни забравят....!

Не се притеснявай, любезни читателю, за фриволността, с която споменаваме мастити, известни, велики по рождение и безсмъртни по призвание люде. В Държавица, в която може да се напише, че Стефан Софиянски е комунист, че Иван Костов е циганин, че министър-председателят Симеон Сакскобургготски е комарджия, че главният прокурор пише списъци на хората, които смята да убие, че Мултигруп е национален капитал, Държавица, в която царят е премиер, комунистите са социалисти, президентът допреди три години викаше “Долу НАТО” и пишеше писма на Милошевич, в такава Държавица може да се напише дори това, което ние с теб пишем в момента. Още повече, че няма кой да го чете, освен нас двамата и Теди Москов, и то случайно. Всички останали, както споменахме, четат труд, гледат Шоуто на Божествения и активно участват в играта “Стани идиот”. Но те не са виновни, любезни читателю. Те също са от осъдените. Просто на тях присъдата вече е изпълнена. Безболезнено, виртуозно, професионално, с хладен ум, горещо сърце и чисти ръце.

А ние с теб какво открихме с мисленето си, отивайки по-скоро наникъде, отколкото нанякъде заедно и поотделно? Открихме ли кой ни издава присъдите? Досетихме ли се кой ги изпълнява виртуозно? Разбрахме ли защо вече главите не се отделят от тялото, а само се премахва това, което е вътре в тях и се заменя с Тошотошевски повръщок и шоупростотии? Не?

Как да го разберем и знаем, любезни читателю? Та ние сме никому неизвестни и ненужни хорица от фабрики и канцеларии, както ни е определил поетът. Ние сме частица от един недостоен за Голямата Комунистическа Идея човешки материал, както ни нарече депутатът-комунист Йончев. Ние сме тези, дето гледат тъпо Жорж Ганчев. Ние сме тези, които качват на бял кон всеки, който иска да ги излъже и окраде, и разпъват на кръст всеки, който иска да ги спаси. Ние сме тези, които сами провеждат върху себе си успешен експеримент за масово оглупяване. Изобщо, ние сме тези, а не Онези. Затова не можем да разберем нищо.

Анонимен180
Словашкото правителство започна да публикува във вторник досиетата на бившата тайна полиция от комунистическата ера, предаде ББС.

Досиетата, заведени от средата на 50-те години, съдържат имена на повече от 21 хиляди словаци - агенти на бившата служба за сигурност и преследвани граждани.

Институтът по национална памет, правителствена организация в Словакия, публикува в своята уеб страницата досиета на лица от източната част от страната.

Пълният списък се очаква да бъде поместен през следващите шест месеца.

Словашките граждани ще могат да намерят кодираното или реално име на хората, работили за комунистическия режим.

С публикуването на досиетата страната отбеляза 15-та годишнина от "Нежната революция" в бивша Чехословакия, с която бе сложен край на комунизма.

Архивите на Чехословакия бяха разделени между чехите и словаците през 1993 г., при разделянето на двете държави.

Чехия отвори досиетата миналата година, но бившият словашки лидер Владимир Мечиар ги държеше в тайна докато не беше свален от власт преди три години. След това разсекретяването на архивите се забави заради съпротивата от страна на специалните служби.

По време на комунистическия режим словашките тайни служби са имали комплексна мрежа от шпиони и информатори.

Смята се, че въз основа на данни от политическата полиция в страната са осъществени екзекуции на над 230 противници на бившия режим. Около 280 000 души са вкарани в затвора по политически причини, а близо 7 000 са затворени в психиатрични заведения против волята им, припомня ББС.

Анонимен181
Социологическите проучвания зачестиха като метеорологични прогнози. Разликата между двете е, че грешките на вторите стават ясни веднага, докато за първите трябва да се чака, т.е. да се забравя. Няма нормална логика, според която днес трябва да се правят толкова много “проучвания”. Изборите са след 9 месеца, но тяхната честота е като да сме в последните дни на предизборната надпревара. Простото обяснение е, че сега се наливат основите на активната кампания, която ще се разгърне в началото на пролетта. Изглежда, че тя ще бъде най-безскрупулната в историята на българските избори. Венецът на тоталната подмяна на действителността, която вече набира ход. Няма смисъл да гадаем за нейния изход. Това, което трябва да правим, е да си пазим ума в общото безумие и спокойствието в тоталната агресия.

Последното “изследване” на МБМД е ярко доказателство и за двете. Безумието – най-много проценти вземат от БСП, най-желан за премиер е царят, а най-големи шансове за успех има евентуална дясноцентристка коалиция. Три взаимно изключващи се положения. Излиза, че избирателите искат всички да ги управляват. Освен Костов, разбира се. Само той и ДСБ бележат трайна тенденция към изчезване – 1, 8%. За разлика от него Софиянски и ССД имат 3, 2%. Това е абсурдно твърдение. И ако тези абсурди могат да се обяснят по един съвсем прозаичен начин – ПАРИТЕ, то е трудно да си обясним агресията към Костов. Да предположим, че Мира Янова казва истината. Че реалността е тази, която тя описва в същото “изследване”. 19% искат центристки кабинет, а 19% десен. Ако те се съберат в една дясноцентристка коалиция, ще управляват доволно и честито начело с царя до 2044. След това пак ще дойде девети и т. н., и т. н....

Та, ако Янова е права, съвсем логично е да се запитаме какво пречи на дясното обединение. Очевидно е, че ДСБ с техния процент не могат да повлияят по никакъв начин на никого. Защо тогава от сутрин до вечер името на Костов е в устата на политици, журналисти и социолози, а темата за дясното се нищи във всички публицистични предавания, след като доверието в бившия премиер според “изследванията” клони към нула. Нищо не пречи на СДС, ССД и възкресените физиономии на синята клиентела да се обединят с НДСВ и ДПС и да управляват.

Агресията към ДСБ и Костов разобличава подмяната на “социологическите” резултати. Ако те бяха верни, нямаше да има агресия, а безразличие. Никой нямаше да се интересува от Костов и новосъздадената партия. Последните “проучвания” бяха направени специално заради тях преди кръглата маса на 10 ноември и бяха гарнирани с няколко призива към Костов да се “смири” и да се върне при Никола Николов и Митьо Крика. Ибо, защо така изглупяха някои хора е отделен въпрос.

Освен социологическите лъжи архитектите на дясното обединение използват и още една фалшификация. Тя звучи така – “Заедно да спрем комунистите по пътя им към властта!” Според резултатите на Янова това “заедно” непременно включва НДСВ и ДПС. На последната ХІV национална конференция на СДС през февруари 2004 Надежда Михайлова каза в словото си, че “НДСВ вкарва във властта бившите комунисти през задния вход на политиката и възстановява на работа служителите на бившата Държавна сигурност”. Същите думи Михайлова произнесе и от парламентарната трибуна при откриването на зимната сесия на 14 януари тази година. Остава да обясни как точно ще спре настъплението на БСП към властта, след като БСП вече е във властта и то благодарение на НДСВ, партията с която СДС ще се обединява, за да спре настъплението на вече настъпилата във властта БСП.

Обединението с Доган не се нуждае от коментар. Има нужда обаче от още едно изяснение. Прословутата реплика на Петър Стоянов: “Иване, кажи си! Хората ще те разберат.” Добре е на обединителната среща Стоянов да обясни пред Бакърджиев, Бисеров, Валентин Василев, Никола Николов, Стефан Софиянски и останалите емблеми на синия клиентелизъм какво точно е имал предвид. Защото и неговата обединителна логика нещо куца като тази на Михайлова. Истината е, че логика няма. Само едната демагогия им е останала.

Анонимен182
Бившият шеф на НСС ген. Атанас Атанасов отново е под прокурорски прицел. В началото на месеца на медиите беше съобщено, че с подписа на зам.-военно-окръжния прокурор Чавдаров генералът за пореден път става обвиняем за свои действия с петгодишна давност като директор на контраразузнаването.

Този път хората на главния прокурор Филчев са откликнали на персонална жалба от името на о.р. генерал Богомил Бонев. Уволненият от правителството на Иван Костов вътрешен министър е сезирал прокуратурата за това, че в прословутия доклад на НСС от декември 1999, на който се приписват мотивите за правителствения ремонт оттогава, началникът на спецслужбата Атанасов е злоупотребил с властта си. Провинението се изразява в това, че докладът е написан въз основа на данни, подбирани произволно и по нерегламентирани начини. Това е довело до политическа злоупотреба с изложените факти, която е накърнила доброто име в обществото на Богомил Бонев.

Оказа се, че в края на двудневното съдебно заседание по “бръмбаргейт” миналата седмица ведомството на Филчев сърдечно е откликнало на сигнала на водача на Гражданска партия за България.

Сянката на Чорни пак е тук

Преди седмици СДС изключи Богомил Бонев мимоходом и без излишни обяснения от кръга на поканените да преговарят за дясно обединение на 10 ноември. За разлика от него, присъстващите в доклада на НСС ексвицепремиер Евгений Бакърджиев и ексминистър на търговията Валентин Василев са сред факторите на шумно рекламираната кръгла маса на десните.

Бакърджиев е инициатор на обединението ОДА, което бе поканено да обсъжда коалиционната аритметика на десните лидери. А Валентин Василев е в парламентарния и партиен мозъчен тръст на Надежда Михайлова, както и член на изпълнителния орган на “Раковски” 134.

Бонев не успя да се вреди обаче сред десните обединители, които начело с Надежда Михайлова заобиколиха името му със зле стаявана неприязън. Вероятно лидерката на СДС не е успяла да прости на бившия министър дългогодишната му отмъстителност му към управлението на ОДС. Озлоблението му стигна дотам, че в кандидат-кметската кампания миналата есен в интервю пред “Труд” той забърка името й заедно с цвета на банския й костюм в онзи първи “яхтен” скандал от лятото на 1999, който уличи публично висшата синя клиентела в лицето на Евгений Бакърджиев и самия Бонев в лобистка близост с Майкъл Чорни.

Днес масивната сянка на изгонения през лятото на 2000 от правителството на Костов и с подписа на генерал Атанасов съмнителен руски бизнесмен отново надвисва над предизборната суматоха в дясно.

Иначе няма друго обяснение за факта, че ведомството на Никола Филчев се нагърбва с ролята на адвокат за политическото честолюбие на Богомил Бонев.

То бе силно накърнено от доклада “Атанасов” преди пет години заради разобличените контакти между вътрешния министър и Чорни и му коства министерското кресло, както се разбра по-късно. Щеше да изглежда парадоксално, че прокуратурата се заема да пере компрометирания му образ с толкова впечатляващо закъснение, ако не беше издайническата намеса на министър Петканов в новия скандал. Само ден след оповестяването на обвинителния акт министърът направи изявление от Смолян, че докладът на НСС отлежавал в сейфа му, той го бил чел на няколко пъти, но и до ден днешен изложените факти не намирали потвържднеие.

Нов прочит на едно легендарно мълчание

Затова пък с нова дата бяха потвърдени няколкократни твърдения на ген. Атанасов от месеци насам, че Филчев и Петканов играят като тандем, сглобен от невидими политически обвързаности с известни “генералски” кръгове в БСП. Тяхната роля за завръщането на Кобургготски в българската политика днес е безспорен факт, подкрепен и от последните откровения на генерал Любен Гоцев пред вестник “Политика”. В специално интервю миналата седмица бившият шеф на комунистическото разузнаване признава посредническата си роля за политическото вкореняване на бившия монарх в България.

Повторното отваряне на шанс за спекулация със секретния доклад цели да употреби за нова сметка ресурса му на разрушителна политическа бомба. Така стана с изваждането му от Петър Стоянов в президентската надпревара срещу Богомил Бонев през есента на 2001. Избирателите наказаха Стоянов с остра реакция срещу компроматната употреба на един секретен анализ на спец служба като НСС в разрез с истинското му предназначение.

Озаглавен “Относно: условията, средата и проявите на корупция в някои висши ешелони на държавната власт” този документ систематизира и илюстрира проявленията на явлението корупция като политическо и обществено поведение. Докладът аргументира защо при изготвянето му не са използвани специфичните контраразузнавателни методи и средства за придобиване на информация. Една от разбираемите причини е, че един от обектите на разработката е министърът на вътрешните работи. Според закона за МВР лично той упражнява контрол върху всички информационни звена в министерството и разпорежда употребата на СРС след разрешение от съда. По разбираеми причини Бонев е трябвало да остане встрани от разработката.

Тя обаче освен факти и публично известни афери, предлага и комплексен анализ на явлението корупция в България.

Тъкмо на аналитичността и изчерпателността му се приписва мотивировката за драматичната подмяна на министри, която Иван Костов извърши, но отказа да обясни публично през декември 1999. Тогава в отговор на медийно разпалваната нетърпимост спрямо заподозрените в клиентелизъм и облагодетелстване от сенчести бизнес контакти и от приватизационни сделки от кабинета на ОДС си тръгнаха Александър Божков, Богомил Бонев, Валентин Василев и човекът с прякор “Валяка” Евгений Бакърджиев.

Едно от разумните обяснения за легендарното и оспорвано мълчание на премиера през 1999 е секретността на разработката на НСС. Тя е била адресирана до тримата най-важни държавни мъже в държавата – министър-председателя, президента Стоянов и председателя на парламента Йордан Соколов. Няколко месеца по-късно е била предадена от Петър Стоянов на прокуратурата, което става известно на медиите. Те са информирани също, че по доклада са започнали проверки и дори следствени дела. Резултатът от тях след пет години продължава да е неизвестен. Затова се налага впечатлението, че с бездействието си ведомството на Филчев е поставило Костов в капана на принудителното мълчание. То е трябвало да запази единството на парламентарната му група и да осигури пълнота на мандата в името на външнополитическите приоритети на България – НАТО и поканата за ЕС.

Вестник “Дума” – ключ към връзката между “бръмбаргейт” и доклада “Атанасов”?

Един от въпросите без отговори оттогава е защо никой не разследва скандалния факт на отпечатването на документа година по-късно на страниците на вестник “Дума” под надслов “Защо изритаха Бонев от властта?” Негов главен редактор по онова време е Димитър Иванов, който продължава да е по-популярен с биографията си на шестак, отколкото на издател и бизнесмен.

От гледна точка на вече преживения опит съвсем не е безинтересен фактът на ужасяващата връзка на тази публикация с разрушителния скандал “бръмбаргейт”, избухнал през лятото на същата година.

Тогава гл. прокурор Филчев обяви, че е подслушван в собствения си дом. Забравените от времето на Беров “бръмбари” в някогашния жилищен фонд на БОДК бяха използвани като повод за едва овладяна правителствена криза. От публикации из вестниците стана ясно, че един от хората, провокирали болезнената подозрителност на Филчев с описание на оборудването в дома му е бивш професионален познавач по темата. И приближен на вече отстранения министър Бонев.

Това име всъщност е брънката, обясняваща логиката на повдигнатите срещу генерал Атанасов обвинения само през последната година.

В януари, след участие в предаването на Георги Коритаров “Блиц” по Би Ти Ви, посветено на продължаващата мафиотска активност на Чорни спрямо политическия живот в България Атанасов бе подведен под отговорност за “бръмбаргейт”. Красноречив факт е, че самият Коритаров бе свален от екран, а вестникът на Чорни “Стандарт” публикува досието му на агент на шести отдел на ДС с псевдоним “Алберт”.

Днес в ръцете на прокуратурата пък е първата изплъзнала се от ведомствената тайна антикорупционна разработка на българска спецслужба. Странно, че тъкмо като антикорупционен анализ тя се превръща в аргумент на трето обвинение срещу ген. Атанас Атанасов.

За пореден път под разсеяния поглед на премиера Сакскобургготски генералът се оказа удобна мишена за главния прокурор Никола Филчев.

След прекратеното разследване за арестувания от Атанасов самолет с контрабандно оръжие за Еритрея и след “бръмбаргейт” целта на новата прокурорска активност изглежда все по-прозрачна предизборно: да бъде възобновена компроматната война срещу Иван Костов. При това със същите скрити обезвреждащи намерения от началото на разпалването й чрез услужливите вестници на ВАЦ и на Чорни през 1999 до умишленото й периодично възобновяване в точно калкулиран момент като скандалът с фондация “Демокрация” преди местните избори миналата година.

Кой пак се страхува от Иван Костов?

Днес, когато новата партия Демократи за силна България се очертава като единствената алтернатива на разноцветното олигархично нашествие към следващия парламент, експремиерът с неговия нов граждански проект за България отново се оказва опасен съперник на подривните политически схеми зад българската демократична фасада.

Прокуратурата пък доказа, че никога не е била безразлична към този сюжет с моменталната си реакция след коментара на Атанасов за съдебното заседание по делото за подслушвателните устройства в апартамента на главния прокурор. На излизане от съдебната зала, в която 19 важни свидетели отрекоха вината на генерала за наличието на “бръмбари” в дома на Филчев, обвиняемият каза:

“Скандалът с “бръмбаргейт” беше организиран с помощта на известен бивш министър и беше сериозен опит за дестабилизация на легитимно избраното правителство на Иван Костов през лятото на 2000; опитът беше сериозен, защото в него беше замесен и участва главният прокурор”.

Все по-неоспорим е фактът, че инерцията на този опит се преформатира като нов компроматен атентат срещу Иван Костов, партията ДСБ и нейни съмишленици от калибъра на ген. Атанасов.

Най-трагичното е, че обществото едва ли ще получи официален отговор доколко пряка или косвена продължава да е ролята на Чорни в новия предизборен план за политическо злепоставяне на експремиера. И случайно ли той се реализира чрез премерен удар върху човека, който изгони руския мафиот от България.

Но затова, че в прокуратурата няма нищо случайно най-красноречиво говорят имената на първите двама свидетели в разследването за “бръмбарите”. Както “Седем” вече те са Николай Радулов и Владимир Манолов. Първият е бивш секретар на МВР, напуснал след уволнението на Богомил Бонев през 1999. Вторият е бивш заместник на ген. Атанасов. След излизането си от системата на МВР двамата са съдружници във фирма, свързана с телекомуникациите “Тетра стар комюникейшън”. В нея с дял от 60% съдружник е американската компания “Интернешънъл секюрити кансълт”. И до днес остават неопровергани сведенията, че тъкмо по тази линия в “Тетра Стар” се стичат пари на Майкъл Чорни…

Анонимен183
Главна прокуратура е "място за правене на пари", а президентът и премиерът са съучастници

казва Брус Джаксън пред ББС

17 ноември 2004

Каква е в момента оценката Ви за българската съдебна система?

Критиките към българския ангажимент за борба с корупцията и ангажимента към създаване на модерна и евроатлантическа правова държава се дължат на това, че тези ангажименти са били винаги под въпрос. Това беше ключов проблем за приемането в НАТО и остава ключов за членството в Европейския съюз. Всяка страна в Европа, както и Съединените щати знаят, че трябва да внимават, тъй като корупцията в България и неефикасната съдебна система са сериозен проблем. Една от основните критики е, че правителството отказва да се изправи с лице към този проблем и дори отрича съществуването му. Това е тъжно, но не е изненада.

Как бихте коментирали факта, че високопоставени български военни не получиха достъп до тайните на НАТО? Дали това се дължи на факта, че те имат връзки с Русия?

Мисля, че това не е така. Причината не е във връзките с бившата съветска система. Такива хора има и в Полша и те никога не са били поставяни под съмнение. Проблемът с България е в разпространението и влиянието на корупцията. Идеята да използваш влиянието си, идеята да използваш властта си, да използваш обществената служба за лични изгоди е общоприета практика. Може би, проява на тази практика е продажбата на тайни на Русия, но те могат да бъдат продадени на всеки. България трябва да прекъсне тази порочна практика на безразличие към корупцията. Не зная с какво да сравня тази практика. Например, Румъния е като алкохолик - тя признава, че има проблем и продължава да го прави, докато българските власти отричат постоянно, че имат проблем. Те смятат, че няма значение, че главният прокурор и неговите хора са проблем, че те могат да бъдат в Европа и да бъдат корумпирани.

Влиятелният американски лобист Брус Джаксън е президент на Проекта за демокрациите в преход, който се занимава с проблемите на Източна Европа. Джаксън е известен с критиките си към българското правораздаване и по-специално към прокуратурата, особено в периода, когато страната се подготвяше за членство в НАТО. Тогава Джаксън, в качеството си на председател на Американския комитет за разширяването на НАТО, дори настоя Филчев да бъде сменен, за да може България да влезе в Алианса. Българската редакция на ББС потърси отново коментар от Брус Джаксън в сряда, часове след като бившият шеф на НСС ген. Атанас Атанасов бе арестуван по разпореждане на военна прокуратура за неплащане на парична гаранция.

А, всъщност, те могат ли да бъдат в Европейския съюз и да бъдат корумпирани?

Не на това ниво. През последните пет години казвахме, че това е дългосрочен проблем, който е много дълбок, който е данък върху развитието на бизнеса. Той ще забави повишаването на жизненото равнище на хората в България, ще засегне живота на българските деца. Съществуването на правова държава и на надеждна съдебна система е предварително условие за всички неща, които споменах досега и, които асоциираме с ЕС - благоденствие, свобода на движение, развитие. Корупцията е като призрак в българската система.

Какво може да се направи? Говорим за корупция от поне 15 години и много малко неща се променят...

Този проблем е по-сериозен, отколкото очаквахме. Повечето от тези страни - чехите, поляците имаха проблеми с това. Имаше няколко проблема, но сега след 10-15 години те са решени или ще бъдат решени всеки момент. България изглежда не прави усилия да даде на парламента пълномощия да разследва правителството, да има независимо правосъдие. Службата на главния прокурор няма нищо общо с нашия Върховен съд. Тя е повече място за печалба, за правене на пари. Президентът, премиерът, властите са до голяма степен съучастници, защото те не смятат, че това е ключов проблем за развитието на страната. Ние им повтаряме това поне от 5 години, но реакцията е, че трябва да се убие вестоносеца, че е по-добре да не се говори за това. Подозирам, че ЕС ще продължи да оказва значителен натиск върху българските власти да решат този проблем.

Как бихте коментирали факта, че български съд разреши на изгонения от страната Денис Ершов да се върне?

Това е трагедия. Това е все едно да позволиш на педофил да влезе в училищен двор. На подобни хора трябва да им бъде забранено пожизнено да влизат в България или, където и да било в ЕС. Това са хищници. Забележителен е фактът, че страната, в която организираната престъпност иска да отиде, е България. Това трябва да ви говори за нещо. Те искат да отидат в България, защото тя е безпомощна. Те не искат да отидат във Франция, защото могат да бъдат арестувани. Организираната престъпност иска да е в България, защото там може да стане част от системата. Ако аз бях български гласоподавател, щях да бъда изключително разтревожен от това петно върху демокрацията в страната.

Анонимен184
Една хубава илюстрация на това което казва Брус Джаксън е влизането на ген. Атанас Атанасов в ареста. Генерала е човека, който изгони руските мафиоти от Бг. Но сега стана ясно, че с това си действие е засегнал интереси вътре в страната. И ето - Ершов вече е добре дошъл, следва М. Чорни и другите. Ето случай, в който ме е срам, че съм българка. А че Филчевгейт е скалъпена работа, вече е ясно и на кучетата в село. Не може някой да отговаря за микрофони, сложени преди той да е на този пост и които не са ползвани от неговото ведомство. КОгато го назначиха на тази длъжност аз му пожелах да се справи с мафията, той ми отговори: "Освен ако тя не се справи с мен". Е, сега се опитват да направят това, гадовете.

Koko185
Това е най-директния упрек към всички институции в България относно затварянето на очите спрямо организираната престъпност.

Според всички институции организираната ни престъпност е под контрол.

За съжаление този контрол стига до върховете на държавата.

Вместо да се убие мафията - убиват се вестоностците или жертвите, посмели да се оплачат от мафията.

България все още няма действаща програма за борба с организираната престъпност. Явно че сегашното правителство не бърза- организираната престъпност може да почака до следващите избори.

И тогава кой ще дойде на власт - пак хората на мафията.

Истината е че в Европа отдавна следят какво става в България и са много наясно с проблема.

В САЩ също имат списъци с престъпниците ни. Хора като Васил Илиев не могат пожизнено да стъпят в САЩ.

Коя е причината да се отрича проблема с организираната престъпност?

В България мафията е по силна от официалната власт, въпреки че беше направено много. В момента когато власта подгони една групировка - нейното място безпроблемно се завзема от конкурентната групировка. Властта никога не атакува всички групировки едновременно. Атакуват се само неудобните.

Промишления ни комплекс, Финансовите ни Институции, Застраховането, Съдебната система, прокуратурата са директно засегнати с връзките си с мафията.

Парите на Новите Мафиоти вече са съизмерими с брутния национален продукт на страната.

Такива пари не могат да се изкарат нито в САЩ , нито в Европейския съюз.

Не случайно съмнителни бизнесмени от Русия Израел и Канарските острови са така често срещани на Българска територия.

Специалните служби на чуждите страни наблюдават процеса. Процеса на присъединяване на БГ е може би част от плана на ЕС за скъсване на Мафиотското управление на балканския полуостров - една от най-проблемните и взривоопасни точки на планетата.

Pero186
Мед ми капна на сърцето!

Отдавна твърдя, че Висша атестационна комисия, милиция (и ДС), войска, ловджии, митничари, министерства и съдебна система, разбира се, са плътно запълнени от комунисти! (а не рехаво, като в СДС, например)

Помните ли споровете на комунистите, още по времето ма ВНС, че съдиите трябвало да имат 5 годишен стаж!!! А стаж, като съдии имаха само хората с червени книжки. Е, точно това тяхно царство се атакува сега!!!

А помните ли това:

“Все този вик от тъмнината

“Смърт, смърт на сатаната””

И.Вазов

Сатаната, прикрит зад много имена, многоличен, крещи по-долу: “Намеса в работите на суверенна държава!”. И знае сатаната, но не ни обяснява, че 99 % от населението е за влизане в ЕС. А може ли човек, да се жени например, но да не си огледа булката?

А булката... бе има още много да се желае.

Анонимен187
Ах, спомняте ли си, госпожо, при управлението на Филип Димитров и Иван Костов какви хубави и мощни профсъюзи имахме - през ден мирни протести, през три дни стачки. А таксиметровите шофьори, тези красиви, млади и напористи защитници на закона и справедливостта, как само за час обсадиха парламента и цял министър-председател излезе да им говори и да им се обяснява. Това бяха синдикати! А сега - три години никакви ги няма. Ерго - ликуй, народе - държавата върви напред с царствения си премиер и социалния президент начело, а поданиците, не гражданите, а поданиците, подчертавам, се чувстват все по и по европейци.

И изведнъж - те ти, булка, Спасовден - пак протести и стачки. Камък в блатото, бримка на чорапа по време на дворцов прием, заспал гвардеец пред входа на "Дондуков" 2. Интимен скандал! Така реагира властта. Тримата първи в странство - Николай Василев - и. д. премиер, сговорчиво ще се оправи.

Но нещата са далеч по-сериозни и ако синдикатите бяха подходили подобаващо на ситуацията в държавата, можеше да има и реален ефект от действията им. Защото обществеността така и не разбра за какво точно става дума.

Официално стачката се организира заради намеренията на кабинета да отреже надбавките за трудов стаж и вреден труд. Най-общо казано, протестът е насочен срещу ниските доходи. Но те са ниски от години, задържани са от изискванията на валутния борд за запазване на финансовата стабилност. И тогава възниква вторият въпрос - защо точно сега? Защо д-р Желязко Христов и Константин Тренчев, заможните лидери на двата основни синдиката, точно сега излязоха от летаргията си и решиха да атакуват? Те много добре знаят, че в ЕС надбавките ги няма. Там просто не се допуска вреден труд, а заплащането е такова, че прослужените години не са фактор. Знаят и друго - над 67 процента от работещите в България вече са наети в частния сектор, а като изключим някои от най-големите приватизирани предприятия, в останалите фирми синдикати няма, както няма и надбавки. Излиза, че пишман лидерите защитават интересите единствено и само на държавните чиновници, а с действията си нарушават всеобщи граждански права и пречат на повечето хора да си вършат работата.

Затова профсъюзите, вместо да правят бутафорни стачки, нека поне се опитат да прокарат в парламента закон, който да задължи работодателите да допускат синдикална дейност в частния сектор при определен минимален брой на наетите работници. Нека атакуват несправедливото разпределение на натрупаните бюджетни излишъци и резерви, които са изработени също в частния сектрор, а отиват изцяло за стимулиране на държавния апарат. И нека не се опитват да ни убеждават, че не се занимават с политика. Занимават се, и то с най-мръсната. Защото атаката им започна в момента, когато гласуването на бюджета "виси", а губещата подкрепа БСП пак поде песента за предсрочни избори.

Чудя се на дивотията на десницата - защо спи?

Peicho188
Забележителен е фактът, че страната, в която организираната престъпност иска да отиде, е България. Това трябва да ви говори за нещо. Те искат да отидат в България, защото тя е безпомощна!

Тук Джаксон греши.

Русия не случайно инвестира в Бг милярди мръсни пари. Това е дългосрочна стратегия, а не проява на безпомощност.....

Дедо Владика189
Защото чадо, казано е! Дясната рука да не знай какво прави лявата!
Tencho190
Изборите наближват и комунистическя репресивен апарат се задеиства...

Филчев и хората му от Върховната касазионна прокуратура заститават интересите на Червения капитал- парите, които комунистическата номенклатура заграби преди и след 89-та година, и на мутрите- тяхна креатура и техни бизнеспартниори. Не е случаино, че от Америка си позволяват открито да заявяват, че този човек е корумпиран и вреден за България. Докога сте търпим хора като Филчев, Петканов, Манджуков, Червеняков да ни демонстрират как се заститават и амнистират капиталите на комунистите- това са парите, които ограбиха от нас- народа на Република България. Засто си мислите, че не отварят досиетата, засто е цялата тази дезинформация, този хаос и цензура в медиите. Засто естаблираха този празен кух таблоид в-к Труд като наи-четен български ежедневник с главен редактор Тошо Тошев- човек на 6-то управление на ДС Застото ще се разбере, че парите в България са концентрирани във бившите комунисти, в хора били или понастоястем активни в службите и във мутрите- създадени именно с протежирането и помостта на тези служби. Засто се изсипа толкова помия по правителството на ОДС и Иван Костов- застото тои единствен представляваше реална заплаха за тези интереси. Ако ОДС беше спечелило втори мандат можеше да се стигне до отваряне на досиетата и за обърканите и оглупяли от мизерия българи наи-накрая да стане известно кои в деитвителност ги ограби- кои бе Илия Павлов, кои е Васил Божков, Петър Манджуков, Младен Червеняков и т.н.

Анонимен191
Софийската градска прокуратурата е образувала предварително производство заради излъчения филм на ББС "Да купиш игрите", в който Иван Славков бе заснет със скрита камера да дава съгласие за подкуп. Към този момент нито прокуратурата, нито която и да е друга българска институция е проявила интерес към самия Славков, който след излъчването на филма през август т.г. бе временно отстранен от Международния олимпийски комитет (МОК) и му бе отнета акредитацията за Олимпиадата в Атина.

В петък прокуратурата съобщи, че авторите на филма от британската медийна корпорация ББС са извършили престъпление по чл. 307 от Наказателния кодекс (НК) - за провокация към подкуп, както и по член 339а от НК - за използване на специално техническо средство, предназначено за негласно събиране на информация без надлежно разрешение.

Поради фактическата и правна сложност на случая и значителния обществен интерес разследването е възложено на Националната следствена служба. В хода на делото ще бъдат разпитвани представителите на ББС в България, изготвилите и участвали във филма журналисти и други лица, се посочва в съобщението на прокуратурата.

Във филма на разследващата програма "Панорама" на ББС бяха показани шефът на БОК и БФС Иван Славков, наричан още Батето, и неговият приятел и лобист Горан Такач, заснети в среща с журналистите, представили се за британски бизнесмени, чиято цел е да купят гласове в МОК в полза на кандидатурата на Лондон за домакин на игрите през 2012 г. Славков е единственият член на МОК, който, според британците, се съгласява да се срещне с тях.

След излъчването на филма Славков съобщи пред белградската телевизия Б -92, че е говорил с главния прокурор Никола Филчев и той му обещал да заведе дело срещу британските журналисти.

Във вторник на ГКПП Дунав мост бе задържан кореспондентът на румънската телевизия PRO TV Джордже Бухнич, снимал с монтирана в очилата му скрита камера как в безмитните магазини се продават цигари в количества, по-големи от позволеното в закона. Срещу него бе образувано предварително производство също по член 339а от Наказателния кодекс - за ползване без разрешение на специално техническо средство за негласно събиране на информация.

Анонимен192
Най-после гадното ББС с всичките му 6 хиляди журналисти ще лежи в български затвор! Ура, да живее демокрацията и свободата на словото!

Не стига, че човека не можа да вземе парите, ами ще го дават и по телевизията! Голяма срамота - всички от ВВС в пандиза при Атанасов!

ТОВА ТРЯБВА ДА Е ДЕЛО ЗА ИЗМАМА.

ИЗЛЪГАЛИ БАТЕТО, ЧЕ ЩЕ МУ ДАДАТ НЯКАКВИ СИ МИЛИОНИ, А ПОСЛЕ ГО ПРЕМЕТНАЛИ.

ВМЕСТО ПАРИ-КУР.

Извод:НАШТА ДЪРЖАВА, НАШТА ПРОКУРАТУРА, Партията и правителството СЕ ГРИЖАТ НА ПЪРВО МЯСТО ЗА ПРАВАТА НА ИЗМАМЕНИТЕ РУШВЕТЧИИ.

Който пише доклади за корупцията-естествено, хайде в пандиза.

Справка-Атанас Атанасов.

Ще пишел глупакът му с глупак против корупцията.

Анонимен193
Срещу освободения вчера от русенския арест румънски журналист Джордже Бухнич от телевизия PRO TV в понеделник вероятно ще бъде оформено обвинение от прокуратурата заради това, че е използвал скрита камера при заснемане на митничари в момент, когато те изпълняват служебните си задължения, съобщи неговата адвокатка Милена Дякова. След освобождаването му бе постановена мярка за неотклонение - парична гаранция от 5 хиляди лева, и той няма право да напуска страната.

Както е известно, във вторник Бухнич бе арестуван, докато снимал с монтирана в очилата скрита камера в безмитните магазини на ГКПП Дунав мост. Преди това румънската телевизия PRO TV излъчи негови репортажи, в които български митничари открито изискват по 10 евро рушвет от румънски граждани за преминаване на границата при влизане или излизане от България.

Според Георги Петканов, министър на МВР, арестуваният румънски журналист трябвало да понесе някаква отговорност за действията си. Той великодушно допуска, че журналистът може и добросъвестно да е искал да провери как работят митниците и дали има данни за корупция. "Целите им, ако са такива, са благородни, но начините за придобиване на информация са недопустими. Така че според мен, той би трябвало да понесе някаква санкция в това отношение", коментира вътрешният министър.

Скандалът с ареста на румънския журналист разтресе медиите в северната ни съседка и предизвика дори реакция от страна на румънското правителство чрез специално писмо на премиера Адриан Нъстасе до българския му колега Симеон Сакскобурггутски. Според мнозина наблюдатели драстичната мярка спрямо представителя на медиите е била реакция, предизвикана от разкритията за корупция в българските митници. Но последвалите събития през петъчния ден дават основание и за други предположения.

Софийската градска прокуратурата обяви, че е образувала предварително производство заради излъчения филм на ББС "Да купиш игрите", в който Иван Славков бе заснет със скрита камера да дава съгласие за подкуп. Към този момент нито прокуратурата, нито която и да е друга българска институция обаче не е проявила интерес към действията на самия Славков, който след излъчването на филма през август т.г. бе временно отстранен от Международния олимпийски комитет (МОК) и му бе отнета акредитацията за Олимпиадата в Атина. За сметка на това в петък прокуратурата с открит реверанс към зетя на бившия комунистически диктатор Живков образува дело срещу авторите на филма от британската медийна корпорация ББС заради това, че евентуално са извършили престъпление по чл. 307 от Наказателния кодекс (НК) - за провокация към подкуп, както и по член 339а от НК - за използване на специално техническо средство, предназначено за негласно събиране на информация без надлежно разрешение.

Обвинението, което се очаква да бъде повдигнато срещу румънския журналист Бухнич, е именно по член 339а. Така делото срещу него се превръща в удобен прецедент при форсираната операция за замазване на скандалните разкрития около олимпийските издънки на Батето.

Така че скандалът постига най-малко две цели и удовлетворява интересите на поне две групи, свързани с властта - разобличените в корупция митничари и прокурорско-милиционерското лоби на Иван Славков. Към тях трябва да добавим обаче и още една, макар и твърде неясна и размита: хората у нас, които искат България да бъде възприемана от света като втората Беларус на Европа. На тях не им трябва международна интеграция, нито пък възприемане на универсалните правила, действащи в цивилизования свят. Тях лукашенковщината ги устройва далеч по-добре.

Анонимен194
Има голяма разлика между случаите Славков и румънския журналист, чийто арест очевидно е част от кампания водена от ВАЦ в Румъня с цел забавяне Бг членство в ЕУ. ВАЦ като елемент на руската агентура преследва такива интереси. Той е ползвал спец разузнавателно средство, а не обикновена камера както го представят румънците.

Анонимен195
Ако наистина руснаците чрез Румъния

се опитват да саботират приемането на България в ЕС,

явно действат успешно и с подлогите си в България.

Какви са досега постиженията на Петканов и Филчев в борбата с корупцията и руската агентура в България?

Никакви.

Анонимен196
ПОКЛОН КОМУНИСТИЧЕСКИ МИЗЕРНИЦИ!!!

Възпоменателна изложба, посветена на 60 години от смъртта на Райко Алексиев, откриха в софийската галерия "Орхидея". Експозицията се казва "Фра Дяволо" - псевдоним, с който Алексиев списва 12 години прочутия си в. "Щурец". Забележителният наш карикатурист, живописец, писател-хуморист, общественик и редактор умира на 18 ноември 1944 г. на 51 г. след жестоките побои, които изтърпява в комунистическия затвор. Един от най-яростните му палачи признал, че го мрази, защото навремето Алексиев не му пускал карикатурите във вестника си. Тогава творецът му отвърнал: "Не бяха добри, а сега дори и да ме убиеш, карикатурист пак няма да станеш." Уникалното е, че този талантлив човек е осъден на смърт от Народния съд, след като вече е починал - нещо непознато в световната юрисдикция. Причината - да му конфискуват цялото имущество. Вината му - че е бил честен журналист и карикатурист.

Анонимен197
Да прочете книгата "Освободителните" Мисии на Русия... Във и Около България

от И. Лилов, издателство Отечество ООД, София

Днес "освободителните" мисии на Русия продължават с пълна пара: Чечня, Грузия, Путин на избори в Украйна, червени

саботажи и "реформи" в България срещу

приемането ни в Европейския съюз.

От години Русия води срещу България икономически-търговска и

информационно-психологическа

война която вероятно ще ескалира преди следващите избори които са от историческа важност за България.

Всеки честен българин трябва да бъде мобилизиран

в информационната война на

истината срещу дезинформацията, затъмнението, лъжите и манипулациите.

Научете сами и научете познатите си за документалните факти за

Руската Пета Колона и хилядолетните и престъпления срещу Българския Род.

Популяризирайте тази и други качествени документални книги и материали по въпроса.

Очаквайте Путин да цъфне в

страната ни за изборите, а Първанов да му постила червено килимче след като е раздавал предизборни капачки за буркани или нещо по-модерно.

Крехката ни демокрация няма материалните ресурси

на червените национални предатели, но има силата на истината от която предателите се страхуват.

На Всенародна Информационна Война в Защита на Истината и Отечеството!

Анонимен198
С филма за Славков "направихме услуга на София"

казва журналистът от ББС Джъстин Роулът

22 ноември 2004

"Не мисля, че това, което направих в България, оправдава изпращането ми в затвора. Мисля, че това което направихме, е в услуга на всички градове, включително и София, които биха желали да се кандидатират за домакини на Олимпийски игри", заяви в интервю за българската редакция на ББС журналистът Джъстин Роулът, заснел в София със скрита камера Иван Славков за филма "Да купиш игрите".

"Ние преценихме, че е много невероятно г-н Славков да бъде честен за ролята, която би могъл да изиграе, за да помогне на даден град да спечели игрите срещу пари, ако бяхме му задали този въпрос директно. Според нас това прикритие беше единственият начин той да говори честно, за това какво е готов да направи срещу пари", посочи Роулът.

Той е изненадан, че го разследват за подтик на Славков към подкуп. "Беше съвсем ясно, че не предлагаме пари, а се опитвахме да разберем, каква помощ може да ни окаже г-н Славков и какви условия ще постави за оказването на тази помощ", обяснява Роулът. "Що се отнася до второто обвинение, за таен запис, мисля, че там въпрос не стои. Ако има в наказателния кодекс член, в който се казва, че това е забранено, тогава предполагам трябва да кажа, че вероятно сме виновни", добавя той.

Роулът казва, че и във Великобритания не се използват често скрити микрофони и камери, но това е допустимо при наличие на обществен интерес за разкриване на нарушения.

"В този случай нашите аргументи бяха, че е в интерес на всеки град и страна, които искат да се кандидатират за домакин на олимпийските игри, че ако има корупция в процеса на кандидатиране, тя трябва да бъде разкрита. Така, че ние бяхме на мнение, че имаме много силно оправдание от гледна точка на обществения интерес за тайния запис на материала".

По-нататък журналистът от програма "Панорама" на ББС посочва, че всяка година има телевизионни програми, в които се използва скрита камера. Например, във Великобритания беше излъчена програма, която разкри расизъм в полицията, използвайки журналист под прикритие.

"Ако записът е успешен и разкрива корупция или, както е в примера с цитираната програма - расизъм в полицията, дори самата полиция в Манчестър, която беше обект на разследването, прие, че скритата камера е оправдана техника, тъй като те признаха, че иначе не би било възможно да се събере тази информация, както и, разбира се, че е в интерес и на обществото и на самата полиция да бъдат разкрити тези прояви на расизъм.

В такива случаи журналистите не се разследват. Мисля, че е правилно да се каже, че ще бъде разумно обектът на журналистическото разследване да се обърне към ББС и да поиска ББС да оправдае използваните методи и факта, че е използвана скрита камера. Но, ние смятаме, че сме показали, че има легитимен обществен интерес да се покаже корупция и разкрихме възможността за корупция в България, поради което смятаме, че техниките които сме използвали са оправдани".

Запитан готов ли е да бъде разпитван в България, Роулът отговаря: "Ако мислех, че ще бъда арестуван и хвърлен в затвора, ако отида в България, не бих отишъл...Но, ако българските власти ми кажеха: Няма да те затваряме, искаме само да те разпитаме, за да съберем повече информация за това, как е проведено това разследване и, какви доказателства си събрал, и ако ми обещаеха, че няма да предприемат действия срещу мен, докато съм в България, тогава бих им говорил за това".

Анонимен199
Лъжесимеончо

Предполагам не е тайна, че един от методите за внушение е “китайската капка”. Непрестанно, неотменно, непрекъснато, безспирно, всекидневно в мозъка на отделния индивид се набива някаква идея. Капка по капка, капка по капка, капка по капка и в съзнанието ни се оформя категорично нещо, в което сме по-сигурни от това, че две и две е четири. Най-добре е този метод да се прилага от най-ранно детство. Тогава резултатите в зряла възраст са сигурни сто процента. Днес сме свидетели на категоричността, с която потресаващо голяма част от българите одобряват идеята за всеобщото равенство, диктатурата на пролетариата и световната революция. Накратко формулирано, става дума за комунизма. Това е напълно разбираемо, защото няколко поколения българчета имаха за “настолна” книга ”Овчарчето Калитко” и за любим филм “Войникът Бровкин”. Пораснали, тези дечица естествено възприеха сапунения сериал “На всеки километър” като манна небесна и висше естетическо постижение. Да не говорим за вглеждане в достоверността. Тези дечица, вече узрели, сформираха така наречения електорат, обагрен в червено. В условията на вече мержелеещата се демокрация от другата страна на гласоподавателския водораздел застанаха децата, които на първо място в своите филателни класьори имаха пощенска марка с портрета на малко момченце с красива руса букла на челото и с надпис “Царство България”. В хода на историческите събития момченцето се превърна постепенно в символ. Символ, който противостоеше на Калитковците, които слязоха от балкана и с решаващата помощ на нахлулите от север Червени ескадрони се заеха да ни направят всички равни и верни на световната революция.

Те убиха чичото на момченцето с русата букла, разстреляха генералите и съветниците на баща му, а него го прогониха през девет земи в Испания. Този Символ порасна, завърши школа за запасни офицери в Съединените щати, ожени се, родиха му се много деца… В България една част от марколюбителите си изгори класьорите, друга – ги скъта под стари мебели на тавана, а трета се наложи да дава обяснение в милицията защо пази монархически атрибути.

Времето продължи да тече и за изненада и на Калитковците, и на марколюбителите идеята за всеобщото равенство се скапа. Най-неочаквано ни връхлетя демокрацията. Просто ни я поднесоха като топла пита. Решихме, че напук на всичко, което ни бяха учили в училище, наистина има Бог. След това беше логично да ни дойде наум, че имаме и цар. Далече, далече, но го има. И зачакахме да се върне. И да заеме естествено полагащото му се място в държавата и в сърцата на гласоподавателите. От столицата на Испания започнаха да идват благи вести. Вярно, че вестоносците не бяха онези, на които се доверявахме най-много. Но в радостната възбуда – кой ти гледа подробностите.

Доживяхме и мига на завръщането на Символа. Той беше възмъжал, напомняше нещо на малкия Симеончо от марките, но и доста се различаваше от него. Ние пак не се вглеждахме в подробностите. Но те започнаха да стават все повече и повече. Символът на онази България, свързана с царя Обединител, най-неочаквано взе да кокетира с убийците на чичо си. Радваше се като види цветя пред паметниците на далите живота си за световната революция, но не запали една свещичка пред стената с имената на хилядите жертви, станали курбан на тази кървава идея. После с учудване научихме, че поотрасналият Симеончо по времето, когато строго му е било забранено да стъпва в родината си, е ходил на гости във Великия Съветски съюз. Видяхме как влиза в комбина с политикани, чиято червендалеста разцветка си личи от километри. Надявахме се, че това са стратегически ходове на потомствения монарх. И вярвахме, че рано или късно той ще покаже истинския си лик на противник на болшевизма и на неговите епигони. Нещата обаче все повече не оправдаваха нашите надежди. Малкият Симеончо се оказа голям, но не в онова, което вярващите в него очакваха. Той си върна всички имоти, които му принадлежаха по наследство, дори май в повече от това, което му се полагаше, но се отказа да се интересува от градинката, в която като малък беше играл, защото в нея се издигаше паметникът на Червените ескадрони. Отказа се и от българския трон заради прозаичната, но прагматична министър-председателска длъжност. Така можа да подреди своите дечица и техни приятели в икономически игрички, носещи далече по-големи печалби от тези в игралното казино. И да назначава на държавни длъжности славни бригадири и внуци на прославени комунисти. Гледахме и продължаваме да гледаме и да не вярваме на очите си. Това ли е Символът. Това ли е Симеончо. Това ли е синът на Цаля Обединител - Борис III?!!

Оказа се обаче, че сред Калитковците имало хитряги, които много преди това са знаели какво ще ни връхлети и взели мерки. Те просто бяха подменили нашия Символ с друг. Доведоха ни от Мадрид един Лъжесимеончо. Такава историческа практика съществува от памтивека. Имало е Лъжеивайло, Лъжеборис, Лъжеалександър… Защо да не ни пробутат и Лъжесимеон?

Нека завърша това тъжно изложение с цитат от съчинението на Лукиан за Лъжеалександър:

“Ти може би смяташ, че е дребна и проста заръка да ти опиша на книга живота на магьосника Александър от Абонотих, неговите дръзки проекти, дела и мошеничества… Ако човек реши да изложи всичко подробно и точно, работата няма да е по-лека, ако се заеме да опише делата на Филиповия син Александър. Толкова се е проявил в злото единият, колкото в добродетелта другият. Но все пак, ако си готов да четеш със снизхождение и да добавиш пропуснатото в разказа, ще се нагърбя заради тебе с този подвиг и ще се опитам да изчистя оборите на Авгий – ако не целите, то поне додето ми позволят силите, като изнеса не много кошове, та по тях да разбереш колко неизразимо много е цялата тор, която са успели да натрупат хиляди говеда в продължение на толкова години.”

Анонимен200
Ако ей сега тръгнем заедно по улиците и започнем да провеждаме самодейна анкета с един въпрос: От какво най-много ви е страх? - сигурен съм, че деветдесет процента ще отговорят: От бедността! И този страх се възприема като нещо закономерно. Като диагноза на времето. Като емблема на битието ни. На съвремието, в което сме принудени да живеем. При такъв социологичен феномен в приличните държави ще настъпи срив. В правителството. В парламента. В опозиционните среди. И в обществото. Кривата на самоубийствата ще скочи. Правителството ще падне. Опозицията ще се активизира и неминуемо ще се стигне до необходимата промяна посредством предсрочни избори.

Но не и в България.

В България всичко ще остане по старому. Тиражен вестник ще помества със седмици портрет на клошар в цял ръст и рубрика за нуждите на хората и делата на политиците. Но меко, доверително и пожелателно, че накрая някой ще организира награда за бездомник на месеца. Няма да се излагаме пред чужденците, я! Баровци ще си имаме, а просяци - не? После до всеки босяк ще сложим по един Евгений Минчев, ще обявим отново 9 септември за национален празник и ще се оправят нещата!

Така си мислят лицата, които ни ръководят, управляват, заглавичкват. И най-важното. Мислят си, че ние им вярваме? Страшно тъпи копелета се оказаха днешните управляващи! Адски тъпи!

Да, бедността е удобен параван, зад който умело можеш да скриеш импотенцията на всяко управление. Но този параван е много прозрачен, за да се скрие зад него нефелността на цяла една държавна политика. А чуждите, другите държави обичат да водят диалог с партньор, който наистина има някаква политика, а не мимикрия на своето, макар и мимолетно оцеляване. Защото нека се разберем, уважаеми, че дори и един пълен мандат от четири години, изкаран в песни и танци, сафарита и банкети, е прашинка в световната история. А особено в динамичния съвременен живот. Примери бол, но всеки мисли, че точно него ще го отмине съответната горчива чаша.

С огромна горчивина пиша тези редове, защото бедността от епизод се превърна в хроника на съществуването ни. Ние не само се научихме да си изключваме радиаторите и да гасим мъждукащите електрически крушки. Научихме се да мислим бедно. Да сънуваме бедняшки. Да обичаме убого! А това е повече от геноцид на която и да е човешка общност. От битийната сиромашия и душите ни обедняха. Но именно тази бедност не може с нищо да бъде оправдана. При каквито и да е условия. И тук идва доста смутителен въпрос? Толкова ли каба народ станахме?

Кое допринесе за това душевно оскотяване? Защо се изродихме така? Вярно е, че никога целокупният народ не е бил духовен съсъд, изпълнен с благодат. Но в последните десетилетия, като че ли хората престанаха да четат даже и класика, за да не им пречи на оцеляването и да могат по-рано да отворят кепенците на дюкяните и сергиите си или да не им отнема книгата от времето, определено за сапунените сериали и за токшоуто на прочул се провинциален аналфабет. Пък има и нещо още. Прекалено умните книги доста пречат на мерзостите, които е склонен да извърши човек в името на оцеляването. Само и само да се измъкне от бедността, надявайки се на всеопрощение в името на репродукцията на рода. Да, много нелепици може да насътвори несъвършеният Аз, затворен в противоречието на сиромахомилството и лъжата. Едната от тях е да се отдаде на болезнена носталгия в търсене на изгубената си индентичност, и то в отречените сечища на историята. Там, където песента на сирените зашеметява със сладостния дъх на трупна плесен и обарутени маршови агитки.

Пак някой зъл и антинароден корифей заблуждава народонаселението, че точно тези нафталинени атрибути са изход от бедността. Портретите на Сталин и бюстовете на Живков продължават тържествено да се поклащат над главите на овехтели тълпи, а лозунгите за 60-годишен неспирен идеализъм манипулират човеците и ги правят пияни в безсилието им. Страшното е обаче, че тези гледки могат да ни стреснат не само над белокосите пенсионерски сборища, а и сподиряни от значително по-млади реваншисти. Пенсионерските събрания, митинги, манифестации и безвкусни агитки не могат и да ни притеснят особено. България още от XIX век се люшка между тесняшкия деспотизъм и експроприаторските тежнения на лумпенизирания болшевизъм. Самата мисъл, че бъдещето на страната е в сталинското и минало е греховна и вече отречена от самата сталинска теория. Но защо въобще трябва да се минава в “отвъдното”. В болшевизма, сталинизма, живковизма? Та нима не разбрахме, че там има над 30 хиляди трупа на другомислещи и можещи хора. Прекалено много Белене и Ловеч, и Скравена. Страшно количество Газдовци и Гоговци, и Мирчоспасовци за една такава трошична държавица има в миналото и. Ясно е, че всичко което е било изговорено, изживяно и написано за този период, просто не е било разбрано. Това е по-страшно от битовата простотия. Това е директна простащина. И откровен мързел на мисълта. Не! Това комай е истинският страх пред историческата правда. Безумният страх от себе си! 15 години след промените България се бои от истините и на нейна територия продължават да се честват дати като 9 септември и да се толерират като празници. Можем и да се примирим. Този народ или част от него много е лъган от управници. Но колко пъти един народ може да позволи все да бъде лъган? Той какво, да не е малко дете? Я как само се хвалим пред света, че имаме многовековна история, писменост, ренесанс и прочее, и т.н., и други. А все лъган... Има нещо гнило. Много блатно... С нищо не можем да простим вредите, които самите ние си нанесохме, нанасяме и продължаваме да сипваме сол в раните си. До пълна изнемога. Национална.

Нека отворим очи за истината най-сетне. Нима самите ние не поддържаме вечно по някоя титанична лъжа, от която след това страдаме и се оплакваме пред света? Кой хвалеше Сталин, Червенков и Живков и плюеше царя. Същите, които сега хвалят царя и след като пооплюха Сталин, Червенков и Живков, започнаха отново да издигат паметниците им? Някои може да се искрени, но повечето от тези лица са откровени циници-мародери на националното търпение. И тук стигаме пак до първото твърдение. Всичко това, за да се оцелее от някаква бедност. При всички обстоятелства...

Кога най-сетне ще ни светне, че раболепната подчиненост, циничната безропотност и незаинтересованост много пъти се превръщат в съучастие на престъплението. У нас това като че ли също стана норма на живот. И все заради бедността? Дали?

Всички съвременни “носталгици” бленуват за силната тоталитарна ръка от времето на Живков, която не разрешавала корупцията и се справяла най-прекрасно с престъпността. Вятър и мъгла, ще кажа аз на подобни блянове! Тези същества са наистина изключително късопаметни. Защото именно еднолично развитият социализъм у нас узакони държавната корупция. Кой, ако не Живков, създаде специалните привилегии за партийните чиновници? Магазините, хотелите и спецкомандировъчните и необлагаемите заплати за избрани люде. Кой раздаваше валута на “заслужили” и “народни”? Хранеше ги в специални столови и ги лекуваше в обетовани лечебници и санаториуми? При всички случаи това не беше ни “кръволокът Цанков”, ни кликата на Филов. Именно тогава се роди партийната мафия в България, която после само си смени костюма и синовете поеха службата на бащите. Защо се борим срещу някаква, уж неуловима организирана престъпност сега? Защото тя много добре беше ситуирана от хората на Луканов. Добре заплатена и по комунистически тертип научена да бъде “Военен отдел” и “поразяващ юмрук” на олигархията. В тези години ние просто присъствахме на изпепеляващата любов между Бизнес и Политика, които се съвкупиха по принуда и това кръвосмешение роди изрода, в който живеем днес. Света на прехода. А и не можеше да бъде по друг начин, защото и двата субекта бяха деца на една майка - компартията, обслужвала по служба прекалено много еднояйчни бащи. И на целия този хал, в който ни натресоха да живеем, ни принуждават да почитаме и някакъв празник, който 45 години сме го марширували по принуда. Даже се появи един професор и все още публичен мъж в държавата, за да съобщи по една телевизия, че видите ли, 60 години са много малък период, за да се определи значението на комунустическия преврат в България. Е това, ако не е цинизъм, здраве му кажи! А същият този човек достигна до високия си пост благодарение на лъжливата историческа харизма на венценосния престолонаследник, който се оказа просто един Лъжедмитрий. Тя затова и комунистическата партия иска да си управлява с него и да си лъжат заедно. Но след толкова бедност, измами и заблуди защо трябва отново да изваждат вампирите от гардеробите и ние пак да им пеем песни и да им благодарим за кръвопусканията?

Пък и нека се замислят онези млади и стари носталгици, каква партия може да бъде тази, която след като най-откровено е разстрелвала, затваряла, и пребивала, подлудявала и изселвала своите си идеалисти, която е взривявала гробове и църкви. Която е затривала бъдещето на три поколения люде, върху които е властвала. Вместо да се извини на останалата измъчена част от подчинения и народ, сега е решила отново да играе хора и да пее маршове върху снагата на ограбената и обезкървена българска земя. Ако открият и капка морал в това поведение, то халал им и кебапчетата, и бирата, и песните на Веселин Маринов и Грета Ганчева. Впрочем и те са и много на подобна членска маса.

Борис Пастернак беще написал някъде, че лошият вкус не може да не се отрази върху морала на човека. А у нас какво имаме днес: бедност, лъжи и празници. И много чалга...

За какъв морал става дума тогава?

Анонимен201
Британският журналист Андрю Дженингс

Плача за българския народ

Действията на вашата апрокуратура ще бъдат забелязани от чуждите правителства

- Какво според вас мотивира и активизира българската прокуратура да демонстрира сила спрямо толкова престижна световна медия като БиБиСи?

-Действията на прокуратурата ме слисват. Всеки информиран българин знае, че Славков беше разобличен и за други, много по-сериозни действия от чуждите медии през последните 20 години. Като изключим това, случващото се е направо невероятно, защото корумпираността на Славков беше ярко демонстрирана във филма на БиБиСи “Да купиш игрите”.

- В свои предишни изявления нарекохте българските прокурори “клоуни” и “сталинисти”. Думите ви бяха цитирани от десния експремиер Иван Костов във връзка с нови действия на прокуратурата срещу хора, разследващи казуси на корупция. Имате ли обяснение за явлението “сталинизъм” в страна, която вече е член на НАТО и очаква дата за приемането си в ЕС?

- Тъжно и неизбежно е, че ще трябва цяло поколение, за да се възстанови нацията ви от лукавите разрушителни действия на клана Живков. Тези хора никога не са били социалисти (самият аз съм социалист цял живот). Те са само крадци и позьори, които откраднаха социализма от патриотите, които се бориха срещу фашизма. А най-лошото в тяхното наследство е сталинисткото мислене, което застрелва приносителя на лошите вести, вместо да изкорени корупцията.

Тези хора трябва да напуснат публичния живот и тогава страната ви ще може да стане свободна. Тези действия на прокуратурата ще бъдат забелязани от чуждите правителства и ще разтревожат много хора по света. Но не се притеснявайте твърде много за членството си в НАТО. Страната ви така или иначе е използвана в новата студена война между Вашингтон и Москва.

- Осведомено ли е британското обществено мнение за шумните действия на българската прокуратура срещу БиБиСи? Не ви ли се струва, че реакциите на медията са твърде сдържани по повод толкова агресивно поведение в защита на един корумпиран член на МОК, който беше изключен преди няколко дни?

- Не мисля, че външният свят си дава сметка за действията на българската прокуратура. Хората не се интересуват. Светът видя филма на БиБиСи, разбра това, което е широко известно – че Славков е корумпиран. Ако прокурорът, повдигнал обвинението в крайна сметка успее да осъди БиБиСи, /но това е съмнително/ светът ще си каже ”Колко глупав и продажен човек!” Но България ще бъде все по-често смятана за маловажен фактор сред зрелите страни. Аз не бих могъл да говоря от името на БиБиСи. Те са напълно способни да говорят от свое име. *

- Известно ли ви е, че е имало инцидент между журналист от БиБиСи и главния прокурор Никола Филчев по време на интервю в София? Знаете ли нещо повече по този въпрос? Намирате ли връзка между този факт, интервюто на Брус Джаксън по БиБиСи за връзката между корупцията и прокуратурата и делото в защита на Иван Славков?

- Не знам нищо за този инцидент. Но ето какво би трябвало да направи един истински български прокурор:

V видяхме доказателството на БиБиСи за корумпираността на Славков. Време е за обиск в офисите на Българския олимпийски комитет и Футболния съюз. Настъпил е моментът да се конфискуват документите. Съдебните счетоводители ще кажат къде са отишли парите.

V Българският футболен съюз има тайна сметка с ФИФА в Цюрих. Всички национални асоциации имат. Тази сметка съдържа фактите за това как са изразходвани субсидиите на ФИФА. Колко билети за световната купа са поръчани и на каква цена? Тези билети са скъпоструваща разменна монета.

Един истински български прокурор ще поиска копия от тези сметки от ФИФА, както и от УЕФА. И ... би отправил специален поглед към връзките на Славков с руските перачи на пари.

-Как ще коментирате факта, че една правораздавателна институция обвинява онези, които воюват с корупцията?

- Българските власти не са в услуга на българския народ. Прокуратурата е нелепа и не отразява порядъчността на повечето хората в България. Те не са заслужили с нищо нелепостта и срама, които Славков и приятелите му във властта донесоха на нацията ви.

- Известни ли са ви изявленията изявлението на прокурора Спартак Дочев по повод оценките на Брус Джаксън, направени по БиБиСи? Има ли парадокс в това, че подобни явления се случват в страна с официално действащи демократични институции? Как Европа трябва да тълкува подобни знаци?

- Прочетох коментарите на Брус Джаксън пред БиБиСи. Фактът, че той казва всички тези неща за състоянието на вашето правораздаване и за корупцията, показва колко далече всъщност са българските власти от модерния свят. Подозирам, че те не желаят членството на България в ЕС, защото то ще направи повече хора по-богати, тъй като ще ерозира привилегиите, с които сега се ползват малцина. Обидите към Брус Джаксън, както и патетичната му защита в отговор превръщат България в страна, която изглежда глупаво. Ако прокурорът Спартак Дочев наистина е направил такива коментари, той не може повече да изпълнява обществена длъжност. Сърцето ми плаче за българския народ. Имаме една английска поговорка: “Лъвове водени от магарета”. Може би господин Дочев вече очаква новото си назначение в Северна Корея?

-Иван Славков отказва да напусне поста си в МОК и БФС. Властите в България не реагират на ставащото, а медиите го омаловажават, въпреки че преди дни публично подписаха етичен кодекс на журналистите, подготвен с помощта на британски експерти. Как лично вие бихте изразили несъгласието си в подобна ситуация на официално лицемерие? Славков ви нарече “хомосексуалист”, как ще коментирате думите му?

- Славков ще бъде изгонен позорно от МОК. Жак Рох даде да се разбере това съвсем ясно. Всъщност Славков вече е изгонен. ФИФА, ръководена от съмнителната личност на Сеп Блатър, поддръжник на Славков, вероятно ще го подкрепи. Повярвайте ми обаче, няма свестен човек, който да потърси поддръжката на Блатър.

Славков отговори на моя професионализъм като журналист, наричайки ме хомосексуалист. Той се опита да лансира версията, че е предаден. Демонстрира увереност, че ще бъде възстановен на поста си в МОК. Той е наистина един жалък и корумпиран човек, който ще служи най-добре на страната си, ако се оттегли. Коментарите му по мой адрес бяха разпространени по световните медии и го направиха да изглежда още по-глупав, ако това изобщо е възможно. Би било хубаво, ако представител на българското правителство го смъмри за сексуална дискриминация. Думите му наистина ме забавляват, както и съпругата ми и децата ми.

Но ако говорим сериозно, наистина ви предстои дълга борба, за да наложите свобода на медиите в България. Успех.

Анонимен202
През всичките десетилетия, докато Истината побеждаваше из българските земи, далеч, далеч, през девет царства в десето живееше един съвсем истински цар. Той беше царувал съвсем малко, само докато бил в отделенията. След това ленинската правда го беше подгонила по света. Сега живееше при едни братовчеди в Испания.

Щом в 1989 ние взехме та изпратихме ленинската правда обратно към Русия, някои по-стари взеха да се подсещат, че през девет земи в десета са прогонили Симеончо да страда и да яде чужд хляб. На нашия народ трябва да му се признае, че е много милостив към вдовиците и сираците, особено ако не му се налага да прави нещо особено за тях. На тази база се създаде и Сектата на Куртев – поставила си за цел връщането на времето от 1937 или поне приятното му прекарване. Числеността на тази секта се измерваше в автобуси. Обикновено успяваше да напълни цели два. Средната възраст на участниците не можеше да се скрие, въпреки усилията на дамската част да изглежда доста запазена. Крупните политически акции на формацията се изразяваха в екскурзия до живописно място (на разноски на царя, разбира се), малко «парти» с превзети «царедворски» маниери и тържествено изслушване на някой аудиозапис. Следваше бодряшки доклад, придружен с цветна снимка, че организацията набъбва с цели два нови члена и ако в следващата година природата не намали неумолимо броя на участниците, той може да надхвърли сто.

С течение на времето на царя му доскучаха еднаквите снимки и взе да му се струва, че с тия темпове на развитие ще му трябват има-няма хиляда години, за да се върне. Затова потърси по-преки пътища към политиката. Да, но политиката хич не търсеше преки пътища към него. Независимо дали го хвалеха до небесата или провъзгласяваха за «гражданина Борисов» правителствата неизменно си имаха други приоритети, сред които не влизаше допълнителното усложняване на играта с връщането на един цар. Така той канеше разни политици у дома си в Мадрид или по швейцарски ресторанти, изслушваше до малките часове дългите им, мъдри тиради, завършващи с неизменното «И не бързайте - времето работи за Вас. Със сигурност ще си дойдете към 2090». След това го заклеваха да не казва на никого, че са се виждали и си тръгваха, като го оставяха насаме със сметката. Явно и така не ставаше.

През 1997 царят се опита да подкрепи демократичното правителство с надежда да го поканят да се върне, но те приеха помощта с благодарност, след което му върнаха един дворец край София, колкото да не е без хич и да се демонстрира европейско мислене. Грешка! Един цар не може да се държи в запас като старшина-школник. Когато поиска да се кандидатира за президент, властта се уплаши и не даде. «Не може – рекоха – Царю честити. Ти си стой в Мадрид, пък за нас - хич грижа да нямаш!» Той пак си затрая. И таман два месеца преди изборите излезе на поляната пред двореца си и му дръпна такава реч, че на цяла България й писнаха ушите. Всичката работа щяла да се оправи за има-няма 800 дни. За този срок «пословичното българско трудолюбие» щяло да направи така, че по Перловската река да потече мед, а по Владайската – мляко. Освен това царят щял да уреди общодостъпни кредити по 5000 лева. Само да му дадат властта.

И се почна. Народецът отдавна чакаше да чуе тези думи. Той ги възприе по своему – «Цара дава по пет бона на който гласува за него и ще ни оправи за две години!». Стегна се оня ми ти народец, хукна по комшиите да се хвали с петте бона и да пита «Рено» на старо ли да си купи или телевизор от най-новите. Плъзна мълвата за мангизите и оправянето като непозволен пожар по селско стърнище.

Партиите се разквичаха като недоклани прасета – «Лошо ще стане... », ама кой ти слуша партии. Взе си човека изборите като стой, та гледай. Някои по-закъсали избиратели даже си носеха торбета пред урните - зер, ако още там броят кайметата да има в какво да си ги отнесат.

След изборите България отново учуди света. След като през 1991 имахме председател–президент, та чужденците се чудеха защо българският държавен глава е два пъти президент, сега се сдобихме с «Негово Величество, господин премиерът». Известно време се опитваха да го наричат Лидерът, но не се разбираше за Кемал Ататюрк ли говорят или за Ким Ир Сен. И така си остана – хем Величество, хем Премиер.

А царят се захвана с партийно строителство.

Царското движение не можа да сколаса навреме та се наложи да се изберат партии «мандатоносители». Туй вече беше странна работа – толкова ли е тежък пусти мандат, че да трябва друг да го носи. (То и на професор Беров ДПС му носеше мандата, ама той беше много стар и болен.) Тоя път, сигурно от неудобство, не избраха ДПС, а две от най-влиятелните партии в Европа - «Партията на българските жени» и Общонародното движение «Оборище».

Пак на крехките женски рамене легна основната тежест. Доколкото в Женската партия комай има само една жена, дето й е и председател и член и «сичко», тя изнесе тежкия мандат, че успя и детенце да роди в туй време (да е живо и здраво). На туй се вика «българска майка юнашка» (бел. авт. - да не се бърка с други «майчински» наричания). За награда й дадоха един хотел край Лъвовия мост, от тия, дето предоставят под наем стаи на час. Тя го боядиса целия в розово и бананово и заяви, че ще продължи да събира наеми от него. Ашколсун!

В другия «мандатоносител» работата се стече по-драматично. Троицата Апостоли от Оборище Пейков, Чуканов и Литрова се скараха кой е взел парите и кой си е търкалял любовниците по партийните диванчета. На едро работели хората – това да не са ти някакви си Ключов и Грамова. Така мандатоносителят показа на дело, че е прегърнал девиза «Почтеност във всичко». Накрая събраха мръсните чаршафи, туриха ги в празната каса и аха да ги занесат на царя– премиер да ги оправя, ама той бил зает и ги отпрати към главния прокурор.

И така, мандатът си увисна във въздуха, щото вече нямаше кой да го носи – «Българската жена» събираше наеми на Лъвов мост, а «Оборище» – съвсем на обор го обърна. Но тежкият мандат не падна – остана си да виси във въздуха. НАИСТИНА. Това ако не е едно от българските чудеса – здраве му кажи. Питаха Астор магьосника да не е някоя от неговите шмекерии, ама той отрече и даже си запретна ръкавите, да се види, че нищо не крие и не е забъркан в тоя фокус. Някои казваха, че зад мандата им се привидяло някогашното вездесъщо българско разузнаване – това дето «не било учило папата на ум и разум през 1981», но едва ли е то. Нерде разузнаване, нерде царски мандат, казаха си здравомислещите хора и предпочетоха да не мислят за това.

Щом дойде на власт, новото правителство се захвана с «Булгартабак». Не знам туй ли беше баш най-важно, ама му туриха за контрол една мома, дето викаше из вестниците, че на приятелите си всичко давала. Решиха, че щом името й е тютюнджийско – Качакова – не може да не оправи тютюневия бранш. За баш директор пък курдисаха едного - млад човек. Казваха, че дотогава продавал бръснарски ножчета из Будапеща. Па като почна оня ми ти берберин да бръсне фирмата на контра – де що имаше пара всичко обръсна и взе кожа да дере. То не беха билети за самолети, то не беха таксите на децата му в детската градина, че и бакшишите на келнерите. За нула време преобрази фирмата от «Булгартабак» на «БУЛГАРБАТАК». После сума време не можаха да го изчоплят, впил се бил като кърлеж – глава се къса, зъби не пущат.

И за да не гледаме само лошото, в това правителство народът намери своя герой. Бате Бойко замести достойно Бате Гойко от индианските филми. Даже беше по-добър, защото не яздеше кон из прериите, а кара джипка из България. На пресконференциите се държи като Марлон Брандо и човек някак си очаква да го чуе да казва «Бене, бене, бамбино» и да протегне ръка към събеседника за целувка. Радва се Бате Бойко на народната любов, ама в това време бандитите взеха много да се изтребват по улиците и стана опасно да се разхожда човек из града. Кажи-речи всяка вечер по някой бизнесмен получава призовка от Господа. И все едни такива праведни, почти светии. Само дето ги избиват насред градското стъргало с автомати и с по пет кила тротил. Затова и официалният съвет на МВР към българските граждани е: «Не излизайте от къщи, освен в краен случай и видите ли човек – бегайте». То и това си има добрите страни, щото като си стои човек в къщи, харчи по-малко пари. Пък и с тия новини телевизиите вече няма нужда да купуват мафиотски филми и екшъни. Опитаха се да дават «Октопод», обаче след новините българите го възприемат като репортаж от благотворителна акция и го пренасочиха към детските предавания.

Та ако гледаме положителното, пак сме на кяр.

Анонимен203
Никой извън България не вярва на Батето

В Германия с интерес следят развитието на случая Иван Славков след като Международният олимпийски комитет изказа недоверие на своя компрометиран член. В броя си за уикенда «Берлинер Цайтунг» публикува критичен материал, озаглавен «Безплодните опити на българския НОК».

Притиснат до стената, Иван Славков не пропуска случай да се представя за невинен като вакло агънце, пише «Берлинер Цайтунг». При това провинението му е запечатано съвсем безспорно на филмова лента от телекомпанията Би Би Си. В репортажа зрителите виждат, припомня берлинският вестник, как Иван Славков се приема по съвсем разобличителен начин на офертата на британските репортери. Той дава да се разбере, че е съгласен срещу сумата 200 000 долара на спечелен глас да повлияе на членове на МОК да гласуват за кандидатурата на Лондон.

Вестникът определя такова поведение като корумпираност и разказва по-нататък за актуалната позиция на МОК, изразена от президента му Жак Рог в четвъртък. Ситуацията, пише берлинският вестник, е ясна: българският олимпийски деец е не само със замразено членство, но той ще бъде и със сигурност изгонен от Олимп на сесията през 2005 година. «Г-н Славков - е цитиран да казва Жак Рог - опетни името на международния олимпийски комитет».

Зетят на българския комунистически диктатор Живков е мобилизирал всички сили, за да се изкара невинен, разказва по-нататък вестникът. Той е задействал както своя национален олимпийски комитет, така и друга стара връзка – прокуратурата в София. Двете институции обвиняват Би Би Си, че е използвала «юридически непозволени» и «морално неоправдани» срества. Прокуратурата дори води следствие срещу журналистите за подбудителство към корупция. Нахалството няма край, пише германският вестник, а фактите се обръщат с главата надолу, но опитът за манипулация е прекалено прозрачен.

Някои смятат, че методът на британските журналисти е бил прекалено конспиративен. Но можем ли да си представим, че Славков би си признал пред телевизионната камера и под светлината на прожекторите, че е корумпиран задкулисен деятел, пита в края на статията «Берлинер Цайтунг» и завършва: "За международното олимпийско движение той вече е персона нон грата. Само в родната му България все още се намират послушни приближени, които са готови да защитават подобен функционер от старата гвардия."

Анонимен204
Българинът не се плаши от десет часа работа на ден. Да, това е абсолютно вярно. Ако на нещо ни научи нашият преход, това е да не се плашим от работа, стига само да я има. "Ние се правехме, че им работим, те се правеха, че ни плащат" - точно така беше.

Част от българите веднага след 10 ноември на 89-а започнаха да работят истински, подтикнати от частната инициатива. Само че останалата част от нас бяха свикнали на държавното, на старата максима да се правят, че работят, и това бе може би една от най-големите драми у нас. Имам приятел, който се захвана с ресторантьорски бизнес. В началото уж тръгна, ала след това на десет дена започна да си сменя персонала. На въпроса ми защо отговорът му беше - крадат. По всякакъв начин. Канят си приятели и ги учат как да избягат, за да не платят сметката, ползват всичко на аванта. Ако им се скараш, кипват и стават безкрайно отмъстителни - като нищо могат да ти подпалят заведението. Считат, че си станал богат по втория начин, и мечтаят мутрите да те рекетират или да влезеш в затвора. Ей това ми каза моят приятел и беше прав... Българинът не обича да работи, да му дават акъл, да го командват. Той си мисли, че знае всичко. Фактът, че българинът вече не се бои от десет часа работа на ден, е похвален. Той е началото на онзи смисъл, който ще го свали най-сетне на земята. Може би не е далеч времето, когато днешният модерен труд ще превърне нашия роден мързеливец в капиталист. Кой знае…

Анонимен205
Ж. Желев, който легитимира “Мултигруп” днес е по-свят от всякога

Конюнктурното “дясно” пак започна да мърда и отново избра театралните действия пред трезвата преценка за политическата ситуация в България. В НДК ще има концерт. Ще пеят и свирят и в други градове на държавата по повод 15-та годишнина от създаването на СДС. Три петилетки са може би достатъчен срок, за да изплуват на светло напълнелите лица на първостроителите на синята коалиция. Само че защо ли от екрана ни поучават точно бившият президент Желю Желев, Евгений Бакърджиев и Николай Младенов? Та нали и тримата по своему олицетворяват различните периоди от различните провали на СДС.

Та нали през лятото на 1992 точно Желю Желев организира пресконференция на “Боянските ливади” и заедно с бившия шеф на НРС Бригадир Аспарухов се напъна да сваля първото демократично правителство на СДС? През 1992 Желев игра срещу Ф. Димитров, а атаката му срещу СДС даде кураж на хора като бившата шефка на следствието Ани Крулева да се втурнат в персонална война срещу няколко сини министри. Заради политическата безотговорност на Желев правителството на СДС бе дестабилизирано, загуби властта и не можа да подпише споразумението за външни дълг на България, което по-късно бе направено при много по-тежки условия. Първата жертва на Желев бе председателят на СДС Петър Берон, когото той удари в момента, когато рейтингът на сините вървеше стремително нагоре и коалицията се готвеше за избори.Така и никой не успа да види “страшното досие” на Берон, но СДС изпадна в остра криза и получи първия тежък удар срещу имиджа си на организация от партии, носителки на нови и демократични ценности. Желю Желев има вина и за признаването на фалшифицираните избори за Велико народно събрание. Той е отговорен пред симпатизантите на СДС, че не намери политическа смелост и достойнство, за да се бори така, както днес се бори опозицията в Украйна за бъдещето на своята страна. През лятото на 1993 именно президентът Желев легитимира за първи път на страниците на в.” Континент” икономическата групировка “Мултигруп”. Тогава негови съветници бяха ген. Стоян Андреев, който днес едва ли би получил достъп до тайните на НАТО и Венцел Райчев, който чрез ръководената от него агенция София-прес и едно почти нелегално “литературно” издание се опита да дискредитира тогавашния вицепрезидент Блага Димитрова. Гладната стачка на Едвин Сугарев срещу Желев, подмени дебата за възможностите чрез напускането на 36-то НС да бъдат предизвикани предсрочни парламентарни избори и така да се сложи край на управлението на Беров преди БСП да е набрала сили, за да спечели мнозинство в следващото НС. Тогава в ПГ на СДС имаше депутати, готови на тази решителна крачка. Може би днес това изглежда изненадващо, но един от тях беше Христо Бисерови и той го бе обявил публично. “Саможертвата” на Сугарев потуши енергията на тази възможност и по този начин даде на Беровото правителство и на подкрепящите го БСП и ДПС достатъчно време , за да се подготвят за следващия вот. Днес от дистанцията на времето е абсолютно очевидно, че политиката на “държавника” Желев остави България с похабена обществена енергия. Забавена приватизация. Утежнен външен дълг. Разбит, раздиран от вътрешни противоречия и подлаган на остри атаки отвън Съюз на демократичните сили. И спечели време за мимикриращата бивша комунистическа партия и нейните метастази в администрацията, медиите и специалните служби.

Тези, които познават историята на СДС сигурно с известно омерзение се питат, а защо лекции по демокрация им изнася точно Николай Младенов, който влезе в ръководството на синята партия в противоречие с устава и, и дори без да е неин член? За разлика от Желев Н.Младенов олицетворява типажа на “комсомолците” в СДС. Те превърнаха политиката в будоарно и неангажиращо занимание за нежни юпита, които са в час единствено с личния си интерес. Не по-малко отблъскващи за искрените симпатизанти на СДС са и телевизионните “промоции” на Бакърджиев. “Синият валяк” също не спира да плаче за СДС, което дискредитира с първосигналните си разбирания за политика.

След като Б.Бонев обърна кофата с помия и върху главата на експрезидента Стоянов, в сините редици явно са зейнали празнини, които спешно трябва да бъдат запълнени с музика и танци. Май в това СДС пак се е задал празник и значи е време за козметика и фризьор.

Анонимен206
Убеден съм, че това заглавие изразява най-точно общата оценка за активното мероприятие, развило се през изминалата седмица. Атаката срещу Иван Костов, осъществена чрез повехналите доносници Тошев и Кеворкян, беше на равнище, което не може да се назове по друг начин освен долнопробно. Богомил Бонев успя публично да се самоунижи до такава степен, че погнусата се превърна в нездраво любопитство, едва ли не в научен интерес – възможно ли е едно ченге да падне още по-ниско, възможно ли е бивш български министър да стане още по-жалък в доносите си, възможно ли е да се отправят още по-абсурдни обвинения към Иван Костов?

Не е трябвало да се съмняваме, трябвало е да мислим позитивно. Разбира се, че е възможно, когато имаме работа с професионалисти. Макар и за кратко загубил ориентация на българо-швейцарската граница, Бонев се завърна с нова идея – Костов е руски шпионин. Наистина много силно, наистина неочаквано и смайващо... Най-после тези хора косвено признаха през собствените си лъжи към Костов – човека, когото мразят най-дълбоко - че да си руски шпионин е дъното. Съгласни сме с тях. Освен това те знаят най-добре за какво става дума.

На пресконференцията, организирана от Бонев, за да се продължи предварително изготвеният сценарий, нещата от гнусни станаха комични. Журналистите открито се подиграваха с Бонев, смееха се на думите му... и той се усмихваше. Всичко се превърна в карикатура. Доносите към Костов опряха дъното на българската публичност.

Човек не може да не се попита: за какво беше всичко това? Нима някой може да повярва на подобни щуротии? Нима не е ясно, че те могат да бъдат бързо и категорично опровергани, а някои звучат толкова абсурдно, че никой не може да ги вземе на сериозно? Нима не е ясно, че проверката на прокуратурата няма да открие нищо освен лъжи, лъжи и пак лъжи... Каква е целта на всичко това?

Целта е Иван Костов да не говори за политика, а за лъжите им; да не се среща с хората, а с прокуратурата. Целта е да се намали енергията на партията Демократи за силна България и нейния лидер. Целта е ние да си говорим за лъжите на доносниците, да се възмущаваме до пълно изтощение и психически да се потискаме от това колко ниско могат да паднат хората. Целта е ние да се почувстваме омерзени и обезверени от наглостта на тези, чиято единствена морална норма е омразата им към Костов.

Целта им е той да погледне към тях. Да се изкуши да заговори с техния език, да се изкуши да се съди с Бонев, да влезе в дънната им игра. За това са готови на всичко - на самоунижение, елементарни лъжи, долнопробни обвинения, мръсни внушения...

Не е ли това поведение на отчаяни хора? Дали не усещат, че губят битката?

Ще бъда откровен – усещането им е правилно. Сякаш внезапно са прогледнали в бъдещето и са разбрали, че нямат друг избор. Прави са. Неизбежно усетиха как Костов постепенно заема позицията на единствения български политик, който може да се противопостави на отблъскващото статукво, може да формулира ясни политически тези, да ги аргументира и да посочва пътя за постигането им. Неизбежно усетиха, че хората започват да се заслушват в неговите думи, дори да се замислят. Трябваше бързо да се направи нещо – дори и да е неубедително, дори да е нелепо, дори да е Бонев...

Тези хора вече достигнаха до единствения възможен за тях извод – срещу Иван Костов и Демократи за силна България всички средства са позволени, защото те ще стават все по-силни и правото е на тяхна страна.

Затова ние сме на прав път, а те са на дъното.

Анонимен207
Лъжовните балони на Бонев се пукнаха

О. з. генералът изкарал 110 хил. лева адвокатски хонорари

Куклата на конци Богомил Бонев бе задвижена, за да дискредитира активния лидер на ДСБ Иван Костов, като по този начин се завърне неопетнена в политиката и дори да си спазари пост в бъдещ кабинет. Не е било обаче необходимо НСС да пише през 1999 прословутия си доклад за корупцията, за да лъсне зависимостта на Бонев от сенчестия

бизнес и качествата му на момче за всякакви мръсни поръчения. Поредната му компроматна акция напълно го разкрива в тази светлина. В нейната далечна предистория има яхта край Евксиноград, на която Бонев се весели в компанията на Майкъл Чорни. И един “чадър” на бившия вътрешен министър над руския “бизнесмен” – тогава собственик на “Мобилтел” – докато източва БТК чрез кражба на импулси.

През миналата година Богомил Бонев е изкарал 110 хил. лева от адвокатски хонорари. Това заяви самият той в отговор на въпрос на “Седем”. Бившият вътрешен министър добави, че от същата дейност през 2000 е заработил 24 хил. лв., а през 2002 е спечелил двойно повече пари. На какво обаче се дължи астрономическото покачване на адвокатските му хонорари?

Богомил Бонев не е участвал в крупни съдебни процеси, нито е адвокатствал по големи имуществени спорове, за да натрупа тези суми. Нещо повече – това е

непосилен годишен доход

дори за цяла преуспяваща кантора. От най-известната в момента адвокатска къща обясниха за “Седем”, че четиримата им юристи, които водят топ наказателните дела в държавата, не могат да докарат заедно хонорарите на Бонев. Според наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения най-високият хонорар от 1500 лева е за защита на обвинен в убийство. Разбира се, адвокатът може да се договори с клиента си и за 40 хил. лева, но хората, които могат да си позволят подобни суми, по правило не стигат до съдебен процес. Затова “Седем” сметна по минималната тарифа колко набедени убийци трябва да е защитил Бонев за една година, за да спечели хонорара си от 110 хил. лева, и получи фрапантен резултат – 73-ма души!

И понеже адвокатското възнаграждение е еднократно и се получава след приключването на процеса, това означава, че е довел 73 дела за убийство до финал. Само че тези случаи се точат с години и някои от тях, макар че са от 1991, все още се гледат на първа инстанция. Някои заплетени граждански дела пък отнемат средно по три–четири години, но по тях хонорарите не са толкова високи. Така че, след като не е възможно да е спечелил тези пари в съдебната зала, остава хипотезата да ги е изкарал под формата на консултантски възнаграждения. Но е съмнително творческият гений на Бонев да е решил толкова заплетени казуси, че да заработи космическите хонорари. Има обаче още едно възможно обяснение за тези колосални суми и то е във факта, че консултантската дейност е легален начин сивият бизнес да се разплаща за получените услуги. Например като

обслужваш варненската групировка ТИМ

за което се говори в юридическите среди.

Водевилният рефрен с “обвиненията”, които Бонев изрече във “Всяка неделя” и веднага след това - тиражиран в “Труд”, звучи в градация. Той започва с 500 хил. франка в колата на Костов на швейцарската граница, за да последват – Костов - акционер с голям дял в “Булбанк”, Костов - посредник в търговията с метали на “Кремиковци”, Костов - хотелиер на “Златни пясъци” и “Пампорово” с 10 хиляди легла... Този път обаче Бонев не успя да взриви обществото с бомбастичните си хипотези, защото хвърлените във въздуха сензации се оказаха бързо и напълно оборими.

- Пред вестник “Политика” говорителят на федералния офис за правосъдие в Швейцария Франко Гали заяви: “Това, което мога да заключа, след като прегледах банката с информация, е, че той няма досие при нас”. Така служителят отговори на въпроса дали има данни за задържането на Иван Костов в качеството му на опозиционен лидер в периода 1995 – 1996 на швейцарската граница с 500 хил. франка.

- УниКредит груп, която приватизира “Булбанк”, обяви акционерите си – УниКредито Италиано, Международната финансова корпорация, “Алианц” и “Симест”, както и 466 частни лица и фирми, сред които обаче не е Иван Костов, нито негови близки.

- Ръководството на “Кремиковци” отрече да е имало друг посредник в търговските отношения с групата “Марчегалия” освен дъщерната фирма “Кремиковци Трейд” ЕООД. А проверка в архивите на дружеството показа, че от 1996 няма посредник от Монако, както твърди Бонев.

- “Всичко, което казвам за Костов са само слухове”, си призна самият Бонев и уточни, че приказките му се основават на “неща, които се говорят в обществото” и на “анализ на цялото последователно поведение на разрушаване на дясното пространство и от лични контакти с левицата”.

Каквото и да говори Богомил Бонев, думите му не звучат сериозно. В случая дори не е важно какво приказва той, а какво върши прокуратурата. А тя

едвам изчака да мине записът с клеветите

във “Всяка неделя”, за да образува предварителна проверка на бившия премиер, който се осмели открито да постави въпроса за ролята и мястото на обвинението. С лъжите си Бонев отново се опита да имитира медийна вълна. Нейната цел бе да унищожи политика Костов и да отклони вниманието от истинския проблем за прокуратурата и в какво се е превърнала тя. Но вместо да се случи всичко това Бонев си навлече подигравките на журналистите, които се присмяха на твърденията му.

Тандемът Филчев – Бонев обаче не е за подценяване. Именно този дует опита всичко възможно, за да дискредитира генерал Атанас Атанасов и да направи НСС за посмешище, но в крайна сметка не успя. Голям принос в разбиването на намеренията им има шефът на службата от Виденово време Юлий Георгиев, който защити институцията, отхвърляйки възможностите в нея да са събирани доноси срещу Иван Костов и да се пишат доклади на основата на слухове. Преди това пък 19 души от сектора за сигурност, които обаче не могат да бъдат заподозрени в десни възгледи, застанаха зад генерал Атанасов и свидетелстваха в негова защита по “Филчевгейт”. Арлин Антонов, Коста Богацевски, Виктор Михайлов и останалите направиха това не защото много обичат Атанасов, а с ясното разбиране, че атаките срещу службите са атаки и срещу националната ни сигурност. Сега Богомил Бонев размахва нов доклад – този път за

сексуалните афери на президентшата

Стоянова, отново уж поръчан от Костов (този балон бе пукнат от предишния вътрешен министър Емануил Йорданов, който отрече съществуването му). Нормално е този доклад да предизвиква усмивки. За разлика от доклада, който Петър Стоянов размаха в предизбораната кампания и така проправи пътя на Георги Първанов към президентството.

Днес Бонев отново се опитва да вбие клин между Костов и Стоянов, а целта му е да извика стария спор за отговорността на институциите и хората, които ги представляват. А също -цялото дясно да бъде набутано в кален спор, който да отврати най-вече негласуващите. Навремето бившият премиер защити правителството си и не огласи данните срещу сменените министри, които се съдържаха в секретния доклад на НСС. За разлика от някогашния адвокат по бракоразводни дела, който го размаха пред цяла България, както е свикнал да развява мръсното съпружеско бельо в съда. Впрочем, Богомил Бонев по нищо не му отстъпва и хладнокръвно огласява всичко, което му издиктуват неговите кукловоди. А прокурорският му комфорт е в унисон с общия комфорт, който прокуратурата осигурява на престъпността.

Като пука лъжовните си балони, Бонев опръсква с помия всички. Той преследва елементарна цел – да внуши на избирателите, че политиците пребивават в една голяма кочина. Извън свинската ферма, разбира се, е Сакскобургготски, за чиито далавери никой не говори в последните дни. БСП също се къпе в медийно спокойствие и затова с непредпазливи жестове оголва намеренията си. Не случайно Румен Петков, на който вече се привижда силов министерски пост, веднага свика пресконференция, за да се включи в калташкия хор. На нея той обяви Иван Костов за луд и го посъветва да отиде при психиатър. И всичко това - от устата на човек, който посред бял ден, пиян като кютук, е уринирал във фонтан в центъра на Плевен, докато е бил кмет. От устата на човек, който се крие в парламента, за да не му възобновят съдебните дела - за незаконен строеж на мотописта в Плевен и за незаконен строеж на кооперации върху реституирани земи.

Включването на левицата в спора доказва, че генералските кръгове от БСП не са чужди на провокацията, както съобщи и самият Костов. Но вместо да се подиграват на приказките, че генералското движение е живо, добре е да опровергаят информацията, че видни фигури от него с пагони и без пагони, редовно се събират в кварталната кръчма на Любен Гоцев. Впрочем, самият той не крие, че често се среща със Симеон Сакскобургготски, за да го съветва. Така лъсват всичките заинтересовани страни този абсурден фарс да продължи. Те знаят, че в него няма и един верен факт, но като набиват лъжите многократно, искат да накарат Костов да се оправдава и да го направят част от погнусата, която сами будят. Замисълът им обаче бе толкова некадърно изпълнен, че целта им се изплъзна. А Демократи за силна България получиха шанс да потърсят широка обществена подкрепа за най-важния през последните години реформаторски проект – да бъде преподредена държавата така, че правораздаването и постигането на справедливост да заработят в полза на гражданите.

Анонимен208
Завръщането на големия брат

Не беше вярно например, както твърдяха учебниците по история на партията, че партията е изобретила самолетите. Той си спомняше самолетите от най-ранното си детство. Но нищо не можеше да се докаже.

Джордж Оруел, “1984”

Трябва да очакваме в най-скоро време новината, че БСП е изобретила обичта към ближния, отказа от насилието, необвързаните медии и свободата на личността. Пред очите ни, от различните подразделения на тази партия, се осъществява монопол върху историята. Уникалното е, че нейното пренаписване започва не от по-далечно време, а от вчерашния ден. Изчадията на соцсистемата плюнчат молива и си рисуват ангелски крила, ореоли и апостолски сандали. Неотдавнашни провокатори и улични измамници биват превръщани в звезди. И трепкат ли, трепкат... Веднъж това ще бъде прокурор, после телевизионно светило, а накрая доносник, обявен за мъченик. И за всички тях има просторна трибуна.

Докато десни лидери срамежливо мънкат, че не трябва да правим партийни издания. Е, добре – нека изчакаме всички медии да заработят за БСП без сегашните нюанси, за да започнем от някое мазе с една пишеща машина... Дали е ясно на някои политици, че онези, които са се заели да превърнат Сакскобургготски отново в спасител на нацията, всъщност работят за БСП? Не виждат ли зад привидната медийна пъстрота как над главите им се накланя кофа с наситен червен цвят?

Още по-жалко е, когато приемаме тази тотална измама като признак за приобщаване към западни стойности. Неотдавна в поредицата на БиБиСи “Големите писатели на ХХ век” бе представен и Джордж Оруел. Сред хората, оценяващи творчеството му, видяхме и ляв интелектуалец. Той изрично подчерта, че творбата на Оруел “1984” не бива да се тълкува като директно разобличение на съветската система, а като критика на тоталитаризма въобще. Какъв мехлем са подобни приказки за днешния елит на БСП! За децата на комунистите, които на Запад вече са представяни само като антифашисти... Наистина стойността на едно произведение е в неговите общочовешки послания. И може би така ще бъде възприета антиутопията на Оруел през 2084 г. Но докато има живи свидетели и потърпевши от комунистическата месомелачка, всеки ред на Оруел ще препраща към конкретно място и конкретен момент. Разбираем, но не оправдан е стремежът на някои леви западни интелектуалци в потока от критики на своето общество да търсят алтернатива отвъд желязната завеса. Склонността им да замижават пред най-зловещия експеримент в човешката история е, меко казано, инфантилна. Те имат нужда от материализиране на своите миражи някъде извън тях. Без да се питат за чия сметка, на колко милиона жертви е това тяхно “някъде”. Не става дума само за физическото изтребване, а за милионите премазани души.

Изминалият век показа как много западни утопии се превръщат в жестока реалност на Изток. Потомците на “соцреалистите” започнаха упорито да дърпат тази недозвучала романтична струна на западния кабинетен бунтар. Вече от неговите позиции наричат избиването на двайсет милиона “деформации”, а нахлуването в мислите на хората “грешка”. Оказа се, че понасяме тази повторна гавра или най-малкото я премълчаваме. Следващият етап е да й пригласяме. Играта “Биг брадър” е първата стъпка в тази насока. Какво щастие – наблюдаваният години наред може да наблюдава! Затваряният в “най-прогресивното” пространство на света сега се затваря сам. Затваря се и онзи, който зяпа оскотяването му по телевизионния екран. Онзи, заради когото друг е решавал, сега взима решения. Изборът му е толкова богат, колкото навремето, когато БКП печелеше с 99, 97 процента... Всичко това е равносилно някой да предложи на израелската телевизия играта “На баня в Бухенвалд”.

“Но, господа – “Биг брадър” е холандска игра! – опитват се да ни сконфузят соцреалистите-шоумени. Да, но в Холандия от незапомнени времена никой не пуска пердета в дома си, а тук, когато на Бъдни вечер стопанинът тръгне по стаите да кади с тамян, по навик се оглежда дали майорът отсреща не гледа зорко. Ако Холандия има чувство за колониална вина и се опитва да интегрира свои граждани от суринамски, молукски и индонезийски произход, като им създава зрелище, българинът няма за кого да прави това. Освен за себе си. Но точно тук ще въстана срещу резултатите от допитванията. Въпреки че сочат огромен зрителски интерес, не смятам, че българинът е точно това. Той просто е напъхан между тези четири стени в боянската къща. Дори му е внушена друга самоличност. Вилнеещите Найден и Гроши не са това, хитруващата Стойка – също. Най-интелигентният между съквартирантите допусна, че ексхибиционизъм означава направление в живописта. И той не е онзи, за когото ни го представят. Найден и Гроши нямат заложено у себе си нищо разрушително. Стойка не е тарикатка. Димитър не е освободеният лондонски непукист. Всичките искат да изглеждат такива. Което означава, че следват някакъв модел.

Този модел бе изграждан последователно от комуноидните жреци на прехода. Като скулптурен колектив всеки от тях плясваше своята топка глина, докато го изправиха на крака. Ето как става това. Той е патриот – пляс! – поради това не долюбва Запада, който винаги ни прецаква. Той е православен – пляс! – затова католиците да си знаят мястото. Той обича съседите – пляс! – особено сърбите, докато Милошевич беше на власт. Обича другите народи – пляс! – най-вече руския, защото всъщност е съветски. Говори на “ти” – пляс! – защото хем звучи народно, хем е като на английски. Мрази изисканото поведение – пляс! – защото е педерастко. Няма нищо против различните – пляс! – но без тях няма с кого да се майтапи. Пее с разклатено вибрато и джазът е чужд на неговата душевност.

Изведнъж – пляс! – Слави Трифонов е възмутен от простащината в “Биг брадър”. А е сигурно, че Найден и Гроши са гледали неговото шоу и му се възхищават. Може би напоследък им доскучава, но Слави си е виновен. Направи ги това, което са, а сега ги заряза, защото е решил да се европеизира. Сиреч, да изобрети самолета. Би трябвало да си направи изводите, след като точно неговата публика превключи на “Биг брадър”. Кой е виновен? Самолетът, разбира се. За кой ли път трябва да го откриваме... Като в стария виц за Можайски. Качил се ученият на едно дърво, видял прелитащата машина и казал:

- Вот самальот!

Анонимен209
Целта на тези предавания:Трифонов, Кънчев, Волгин, на вестниците на Тошев и Блъсков, на тъпотиите на Симеон и говорителят му Цонев е една-да ни направят безразлични, да ни манипулират и да ни водят за носа, да не гласуваме, да не разпознаваме ментарджиите от почтенните политици, т.е. да ни утвърдят като тълпа, с която могат да правят каквото си искат.За това те получават щедри хонорари от североизточните си господари от Москва-Кремъл
Анонимен210
Проблемаът опира до безкнижието на масата българи. Отгде да са чували кой е Орwелл? Вероятно някой футболист или шоwман. А оскотяването наистина мойе да се програмира. Доказала го е "великата" Съветска страна
Анонимен211
Нямах никакви намерения да си цапам перото с гнусотиите на социалистическата клоака, но последното изявление на депутата от Коалиция за България проф. Огнян Сапарев по повод пазарджишките сексуални аномалии и анормалии ме изуми с цинизма и наглостта си. В прав текст уважаваният университетски деец и стожер на културата оправдава действията на общинския съветник от левицата Тони Баждаров и на социалистическия кмет на града Иван Евстатиев.

НЕКА СИ ПРИПОМНИМ

Тони Баждаров попадна в клопката на разследване, наречено “Проект “Лолита”, осъществено от в. “Новинар” с цел разобличаване на педофили. Две момичета от екипа се представят за 18-годишни в електронен сайт за запознанства. След като установява контакт с тях и им предлага секс и забавления, момичетата правят “внезапно” признание, че още не са навършили 14 години. Сексът с деца, както е известно, се преследва от закона. Вместо да се отдръпне като опарен, съветникът изисква единствено повече дискретност. По-късно той не отрича, че показаният на снимките и видеоматериалите човек е той, но категорично отказва да подаде оставка, защото за него всичко било скалъпена история. “Акция “Лолита” е пасквил, това е разстрел на един политик”, казва той. “Преценявах ги само визуално и далеч не ми изглеждаха 14-годишни, продължава Баждаров и след това хвърля бомбата, че чрез момичетата искал да стигне да поръчителя на “провокацията” срещу него. Истински последовател на Славков, който приемайки оферта за подкуп, искал да изобличи корумпираните...

Няколко дни по-късно отново в Пазарджик гръмна нов скандал със сексуален привкус. Този път ставаше дума не за педофили, а за малолетни проститутки и не за общински съветници, а за кмета-социалист Иван Евстатиев. Той, моля ви се, бил осигурявал непълнолетните красавици за руски делегации и дори лично плащал за тях.

Това разказали по време на разпит по друг казус две от момичетата. По-късно общински съветник потвърди наличието на такива показания. Първата реакция на кмета Евстатиев беше свирепа по комунистически: “Което куче ме е залаяло, все е побеснявало”, но после настъпи перестроечно снишаване и изчакване. Оставка естествено до момента няма и струва ми се чисто по болшевишки няма и да има. К’во толкова е станало...

СПОРЕД САПАРЕВ

Точно в този драматичен за пазарджишките социалисти и трагикомичен за опонентите им и местните зевзеци момент пловдивският ректор реши да се изцепи. Според Сапарев осигуряването на проститутки за чуждите делегации било обществена тайна, нещо като обичайна практика. Демек, като гостувате в Пазарджик, гледайте да се вредите в някаква делегация, не е задължително да е руска. А пък ромските моми, моля ви се, на 14 години били полово съзрели и следователно нищо лошо не се е случило. Желязна логика – това закони, това расизъм – ряпа да ядат. Съзрели са и стават за употреба. Ами ако са българчета? За различните етноси различни закони ли ще пишем и на какво намирисва такова мислене?

Но професорът не спира дотук. На съветника Баждаров той вменява да си бил поръчвал проститутки от улицата, а не да се рови из интернет-сайтовете, за да го изловят като последен баламурник.

Това е логиката, това е мисленето не просто на обичания от студент/к/ите професор и ректор Огнян Сапарев, а и на депутата Сапарев от Коалиция за България, която иска да управлява държавата. От същата левица са и двамата герои, с чиито “патила” сме се захванали.

В този ред на мисли прави впечатление, че в артистичната среда явно нещо се губи. Независимо от колорита картината е някак незавършена. Имаме педофили, имаме проститутки, но си нямаме гейове. Айде бе, нали преди по-малко от месец младите социалисти се загрижиха и се разтичаха да привлекат гейовете за членове и симпатизанти на партията си. Ето така стигнахме и до още едно “П” – от синонима на “гей”. Затова, ако левицата спечели изборите, управляващата партия ще трябва да се нарича накратко БПППП. Освен ако на “Позитано” 20 не изоставят гордото си мълчание и вземат, та развъртят метлата.

Но не е ли по-добре да я развъртим направо ние?

Анонимен212
ДА БЕ!И ТОЯ Е ПРОФЕСОР И РЕКТОР НА УНИВЕРСИТЕТ!? ИНАЧЕ КАТО ПРОЧЕТОХМЕ ЗА ТОЯ ПАЗАСДЖИШКИ КМЕТ, ВЕДНАГА СЕ РАЗБИРА, ЧЕ ЗА ТСИГАНКИ СТАВА ДУМА.А БЕ, НЯКОИ СА И ПО-НЕЧИСТОТЛАТНИ И МНОГО НЕ ПОДБИРАТ/НЕ ИМ ПРАВИ ОСОБЕНО ВПЕЧАТЛЕНИЕ ДАЛИ ЩЕ ЯХАТ ТСИГАНКИ/, КАТО ТОЯ КМЕТ-СОЦЯЛИСТ.НЕ Е КОИ ЗНАЕ КАКВА ИЗНЕНАДА И НЕЖЕЛАНИЕТО МУ ЗА ОСТАВКА.ПИСАХА ГО ПРЕДИ НЕКОИ ДЕН.ИНТЕРЕСНО ЗАЩО НЕ Е ПОТАРСИЛ ОБСЛУЖВАНЕТО НА ПО-СКУПО ПЛАТЕНИ ПРОСТИТУТКИ?ЗА ДА НЕ СЕ НАБУТВА ОБШИНАТА В ИЗЛИШНИ РАЖОДИ.А КАТО СЕ ЧЕТЕ КАКВИ СА БИЛИ ГОСТИТЕ-ДЕЛЕГАТЦИЯ ОТ БЕЛОРУС, ЗНАЧИ ГОРЕ-ДОЛУ ПРАКТИЧНО Е ПОСТУПИЛ ТОЯ ЧЕРВЕН КМЕТ.АМИ ОНЯ ДРУГЯ МЕРАКЛИЯ, ДЕТО "ГРИЗНАЛ" НА ПОСТАНОВКАТА НА ЕКИПА НА "НОВИНАР"?ДОЛЯМА ШМАТКА, А?БАЛУК-РЕ-ТСЕ/ДИВИСТ/.ЗА ПЕДОФИЛЯ В НОРМАЛНА ДАРЖАВА ЩЕ ГО СЪДЕРАТ ОТ ВСЯКАДЕ.
Анонимен213
Комунистите са умствени скотове. Те са кретеноидни психотипове, практикуващи садизам, педофилия, насилие над по-интелигентните (ако им се удаде сгоден случай) и прочее извращения, с зел задоволяване на скотските си нагони и инстинктите им да доминират на парвично ниво в обитавания от тях ареал. Разбира се да се говори за категорията "морал" при комунисти и техните производни е направо безсмислено, та с оглед на това не очаквайте оставки, а нападение над разобличителите на техните похойдения. Дали комунистически кмет ще поручва малолетни проститутки за забавление на сродните нему кретеноидни видове от руските степи, дали ще онанира пред монитора на компютара четейки предлойения за сех с малолетни, дали ще пикае пиян вав фонтан насред зентара на града, в който хората са го избрали за кмет (справка в-к "Седем" по случая Румен Петков) или ще се ялва на комуноидни прокурори, че мейдународна медя го е уличила в корупзия, все едно, но вместо да се покае той-комунистат ще атакува разлютено и като разбесняло се псе ще вие, че срещу него има заговор и че е невинна йертва на поручкова кампания. Затова с комунисти не се дискутира. Спрямо тях се прилагат методите на славния булгарски дарявник проф. Алехандар Цанков. Вечна му памет.
Анонимен214
Въпреки мероприятията на бившата Държавна сигурност, скрила се уютно зад “Всяка неделя” и вестник “Труд”, напоследък българският обществено-политически скандал стремително се изви през центъра и наляво. Двете простотии на левичари в общината в Пазарджик, съмнителното убийство в Момчилград, новите чудесии около Иван Тодоров-Доктора, довели до смущаваща оставка нависоко в НСБОП, говорят и сами по себе си. Но трябва да се добавят и кекавите изявления на официалната власт в лицето на Огнян Герджиков, още - гузните реакции на повечето измежду уж силните на деня, но иначе тъй клето лабилни пред прокуратурата, и още , и още..., та всичкото това води до една обобщена представа и тя е следната – НДСВ, ДПС и БСП балансират на ръба на пропаст. Пропаст от страх!

Ако българското общество би имало здравосмислен политически инстинкт, то би изхвърлило и трите горепосочени партии от властта на наближаващите парламентарни избори. Българската неразборчивост, стигаща до апатия обаче, сочи точно обратното. Ето така само за три години и половина Симеон и неговата клика успяха да “ослепят” нашето общество и да го накарат да върви срещу самото себе си. Веднъж като се стигне до тези разпръснати форми на социален маразъм и лудост, и властта си отдъхва – тя е постигнала равнища на управляемост, които демократическият ред по принцип отрича, но по закон не може да осъди.

Така например около отново актуализирания случай с Доктора всеки може да се досети още веднъж за снимката, изобличаваща Милен Велчев и Мирослав Фигарото Севлиевски. Както виждате, казваме “изобличава”, а не “уличава”. Правим така, защото искаме да сме изключително точни, пунктуални, а дори и в известна степен коректни. Коректно щеше да бъде след моралното изобличаване да последва морален акт от страна на изобличените, тоест оставки. Те обаче не само не подадоха оставки, но, изглежда, че лапацалото Севлиевски мисли моралния си ръст като равен на физическия ръст на Велчев. Той – всички виждаме това – очевидно се лъже, а по-точно и двамцата се лъжат. Обратното е - моралният ръст на Велчев е равен на физическия и морален ръст на Севлиевски. Сиреч и двамата са лилипути.

Изобличаващата снимка е няма и не е достатъчна за улика пред съда. Иван Тодоров -Доктора обаче, макар и мълчалив, не е ням. Ето в тази точка можеше да влезе прокуратурата и да потърси зад моралното изобличение следа към съдебна улика. Тя, както е известно, не влезе, остана си отвън. (А можеше някой Спартак Дочев да напише гневно писмо срещу т. нар. лондонски заговорници и да се втурне навътре през обръщащата точка, но не би!)

Нека тогава си припомним как навремето буйният в честността си Емил Кошлуков извърши някакви странни летения до Лондон и обратно, когато като някой, напуснат в любовта, отправи от софийското летище призиви към самия Доктор (чрез медиите, лелче) да не се крие и да не се страхува, а да му се обади лично. Обадил му се е, по всичко си личи! Но продължава да се страхува, това също си личи. Всъщност тоя сакраментално-мълчалив Доктор може да е и дребна риба - дребна риба, гръмната в собствен брониран “Мерцедес”, къде го има това, мили Боже! - но е дребна риба, която знае нещо. Само че рибите не говорят - живи или мъртви. Още повече пък щом и прокуратурата не ще да ги пита!

И тук кръгът се затваря, като от вътрешната му страна остават строежите на клана Велчеви по морето, пълно впрочем с дребни риби - живи или мъртви.

Това е само един от възможните пътища, по които моралът не тръгна и прокуратурата не вървя. За морала ние като българи не знаем много, но прокуратурата била имала, казват, по-важни дела - като например да дострои мечтания от Вапцаров “завод на живота” или нещо подобно.

Какво тогава му остава на българина освен да мирише на лук и вкиснало, да псува сърдито, да слуша с отвращение комюникетата последни, да пише стихотворения, да праща послания в бутилки от алкохол и да прокряква в неволност, че царят навярно е гол, докато гол е не царят, глупако - гол и “сляп” си самият ти.

Анонимен215
Kакто би казал един голям марксист-ленинец от близкото минало, “ВРЕМЕ Е, ДРУГАРИ, ДА НАПРАИМ НЕКОИ ИЗВОДИ!”

Извод първи – за българския народ истина е онова, което не изисква от него да полага усилия. Не напразно една от най-разпространените ни поговорки гласи “Накарай мързеливо на работа, да те научи на ум”. Нека си представим един експеримент – в единия край на голям площад в центъра на София е застанал човек и говори на минувачите: “Истина, истина ви казвам - тежък е пътят за възстановяването на страната ни. Ние трябва да се трудим десетилетия наред, да се приучим на предприемчивост, скромност и деловитост, да се простираме според чергата си, строго да спазваме закона и да не ламтим за чуждото...” В другия край на площада друг човек вика “Елате да ви отворя на най-тарикатската далавера, дето ще извади балъците от джобовете и ще им гепи мангизите на едро. Ще има и за вас, и за ченгетата, и за прокурорите, и за съдиите – без майтап. Само един удар и се пенсионирате безгрижно...”

Как мислите – при кого от двамата оратори ще се съберат повече хора?

Извод втори – у нас вересията е по-важна от достойнството. Това е основен житейски принцип на мнозина, независимо от пол, възраст, изповедание и материално положение. Изразява се с поговорката “Шамар да е, но на аванта”. Негов обобщен литературен образ е Бай Ганьо, а житейски – Георги Петров (с особения прякор). Огромно мнозинство от млади и работоспособни хора само търкат креватите и харчат пенсиите на родителите си с оправданието “Аз съм учен, държавата трябва да ми даде...” или “Аз за по-малко от петстотин евро на месец няма и да стана...” В нашия език има само една дума за работа (думата труд се смята за остаряла и непрестижна), а огромен брой за неправомерна печалба – кяр, аванта, вересия, далавера, удар, гешефт, схема, номер, тарикатлък... Дори думи като “бизнес” и “кредит” у нас се сдобиват с трайно отрицателна натовареност.

От друга страна обаче, всякаква милостиня се приема и проси с такова желание, че човек ще си помисли, че не милостиня раздават, а ордени за гражданска заслуга.

Извод трети – Принадлежността на дадено лице към елита е функция на противообществените му прояви. Във всяка област на живота известните днес личности не крият принадлежността си към откровено престъпни организации, а съдебната система стана известна, едва след като окончателно вампиряса.

- днес жена на депутат катастрофирала с всеизвестен бандит в колата си. Качила го била на стоп и не го знаела кой е. Сторил й се добър човек (тука ли си?);

- утре арестували някой си крупен продуцент на манекенки и издател на “елитарно” списание – нещо като “Лъсък” или подобно, за противозаконно лишаване от свобода и участие в групово изнасилване. На другия ден го пускат “да не му страдал бизнеса”. Ами той страда като го пуснете, бе;

- други депутатски синове решили да набият цял Димитровград на почивки, ама татко им не знаел...

- синът на елитен големец пък си прави автородео с крадени коли през вечер и на петнайстата година някой деликатно се “прокашлял” пред баща му...

- то не бяха сводници, рапъри, цигани-рекетьори, певачки без глас, но с кючеклийски способности, гангстери, наркотрафиканти, манекенки, мошеници, далавераджии, използвачи, травестити... И всяко се брои за елит и се зъби от някакъв телевизионен канал.

Аман!

А накрая Андрей Райчев издава книга, че картите били раздадени и това бил елитът. На който не му харесва – да се изнася.

Извод четвърти – готовността да се “верва” на противоположни и често налудничави тези е функция на очакваните изгоди от това. Този особен феномен се проявява в магическите трансформации на една личност в друга, така характерни за България. Един и същи човек в два последователни момента е комунист и бизнесмен или милиционер – милионер. Феноменът засяга и големи групи от хора чрез странните политически явления като “управляваща опозиция”, “партия-мандатоносител”, дясно обединение “общ сайт” и др. И после защо целият обществен живот – от политиката до търговията, бил шизофреничен. Ами как да не е, като в почти всеки българин живеят поне по две личности. Тръгнат например двама преуспели националноотговорни бизнесмени за делова среща, пък вместо да се ръкуват – отдават си чест. Говорят си за сделки, пък току решат някое активно мероприятие или диверсионна операция. Дойде после при тях трети бизнесмен и внезапно почват да си припомнят старите години, когато първите двама вкарали третия в затвора за въоръжен грабеж и измами, ама дошли промените и го измъкнали, че им бил нужен на “икономическия фронт”. Влезе при тях после някой голям десен политик и вместо с “Добър вечер, господин директор”, вземе та поздрави със “Здраве желаем, другарю генерал”. Те пък вместо “Как сте, господин министър” му викат “Агент... ако пак закъснееш... Както и да е – викаме те по ГОЛЯМА НУЖДА!”

Извод пети – свободата на съвестта у нас се разбира като “свобода от съвестта”. За най-големите български изповедания се чува само лошо:

- за православната църква - предимно за обрани храмове, побоища и протести по църквите и клирици, подвизаващи се по-скоро като Че Гевара, отколкото като св. Иван Рилски;

- за мюсюлманското изповедание се чува главно по повод далавери с вакъфските имоти, срамни похождения и крамоли на представителите му;

- протестантите-евангелисти по едно време бяха на път да регистрират “финансово-брокерска църква на светиите от последния лев”.

Не напразно България е единствената държава, която изобразява светци по парите си. Въоръжени по този начин, новите български капиталисти придобиват едновременно хем печалби, хем индулгенции. Така де, не е малка работа да можеш да кажеш: “Ти знаеш ли аз колко светии съм турил в джоба си?” Чудя се кога ли ще предложат да слагат от тия левчета и по олтарните иконостаси на черквите, а да изнесат иконите да ги продадат в чужбина. Сигурно министърът на културата ще намери някакво обяснение, че се разпространявала култура по света. Ако той не се сети, жена му ще му подскаже.

Извод шести – няма никакво значение кой какъв е. Важно е кой ще извика по силно “Ти знаеш ли ме аз кой съм!”. Българинът е ужасно доверчив човек. Вярва на всяко безумие:

- изречено авторитетно, над вратовръзка и костюм, който изглежда скъп;

- публикувано в шарен вестник, особено край порнографическа снимка;

- приписвано на известен чужденец;

- което му се иска да е вярно;

- казано от екстрасенс, гадател, обикновен лунатик, врачка, теляк (същият, наричан понякога “мануален терапевт”), комшийка, маникюристка, чуто в салона за фитнес, фризьорския салон, банята;

- отгатнато с помощта на специален технически способ – карти “таро”, карти “белот”, кафе, боб, бучки захар, праз лук, цвекло, ряпа и др;

- показано по телевизията, особено в сапунени опери, “биг брадър”, “елит”, “нощен нагъзин” и т. н.;

- казано от Жорж Ганчев и многобройните му подражатели във всяка партия.

Следователно всеки мошеник в България има своя шанс и своето поле за изява, докато народът го мързи да мисли.

Извод седми - “Който не ни харесва - няма вкус”. А който ни харесва – ега ти вкуса. Дошли например някакви чужденци. Тук ги обрали. Те се оплакали. Поискали им подкуп, за да им приемат оплакването. Те се оплакали и от това. Арестували ги за неправилни спомени – трябвало да си спомнят хубави неща за България. Някой си прокурор ги обвинил, че са още живи. Съдът върнал делото за доразследване – дали наистина са още живи. И ЗАЩО? Прокурорът се постарал, ама нали разтуриха без време Държавна сигурност, ТЕ пак останали живи. “СРАМОТА! По времето на Сталин това нямаше да се случи!” – казал си прокурорът, обърнал десет ракии и от яд гръмнал седем-осем пъти към един родилен дом. Някакъв си посланик на велика сила се възмутил... Кво от това!

Извод осми - народ, който се държи по този начин е осъден да бъде жертва на финансови, интелектуални и политически пирамиди.

Пример за това е цялото ни битие.

Искате ли да е все по такова? Аз не ща, ама никой не ме пита!

Така разказът за истината по нашите земи приключва.

ИСТИНАТА ПОБЕДИ.

НАРОДЪТ ГЛЕДА “БИГ БРАДЪР” С ТЕЛЕШКИ ВЪЗТОРГ.

ТОВА Е НАЙ-ИСТИНСКАТА ИСТИНА И НАЙ-ГОЛЯМОТО ИЗКУСТВО

ЗАСЕГА.

проф. Ан. Н. Теофилов216

Как не ме допуснаха до Морското Училище

В ония години беше криза. Разбира се, не я наричаха криза, а "неурожай в братска социалистическа страна". Братската социалистическа страна беше Великата Съветска Такава, а неурожаят си беше неурожай - братята и сестрите ни от уникалната една шеста част на света го бяха ударили на глад и лишения, поради безграничната "мъдрост" на славния агроном Хрущёв, Никита Сергеич, който изведнъж реши, че хората могат да почакат, та най-напред да се нахрани добитъкът... При което нареди да се сади само царевица, но не и жито... Вследствие на тази необятност на мисълта на ръководителя им, братята и сестрите ни скоро си спомниха за първите славни години на Революцията, за "военния комунизъм", и за Духовно-извисяващия Глад в Поволжието...

Нямаше как - трябваше да помагаме на роднините си, щом като те бяха изпаднали в беда, а ние - зле-добре - все някак си можехме да изтупаме брашнения чувал. Следствието от "взетите мерки" беше, че ние в България в началото на шестдесетте години научихме как хляб може да се прави и от картофи... Защото житото ни отпътува да спасява от гладна смърт нашите бойни другари, с които ни бе съдено да делим славата от победата си над Капитала.

...Настъпиха безпросветни месеци на купонна система за "хляб", който се разтрошаваше в ръцете, защото представляваше попрепечено картофено пюре...

Аз и един мой приятел решихме да реагираме по някакъв начин. Не можехме да оставим нещата така - трябваше да покажем искрица надежда на утепаните хорица наоколо, които тънеха в скотското си отчаяние и примирение, като им дадем да разберат, че не всичко е още загубено, че ние - младото поколение - растем непримирими... Какво можехме да направим? Да напечатаме позиви и да ги разпръснем в кварталното кино? Или да напишем със СИНЯ боя по стените на милиционерския участък: "Ще видите най-после и вие дебелия край на тоягата!"

Ние, обаче, бяхме хора с много по-убедителни способи на въздействие. На оная възраст се увличахме страстно от две неща: радиолюбителство и рок-енд-рол. Двете ни страсти бяха неразривно свързани - сами си правехме радиоприемници, които бяха с много по-широки възможности за хващане на западни станции от това, което можеше да се купи, а там, в ефира - сред неизбежните шумове и пукот - слушахме в захлас Битълс, Ролинг-стоунс, Елвис Пресли и т.н.

Можехме да приемаме, но можехме и да предаваме! Сиреч, можехме да си правим радиоприемници, но не ни беше чужда мисълта да впрегнем конструктивния си гений и да направим и предавател. ...С ограничена мощност, естествено, но заради такава шеметно завладяваща идея бяхме готови да поемем предизвикателства, които надвишаваха скромните ни материалните предпоставки.

Речено-сторено! Нямаше радиочасти и затова събрахме разни стари лампови приемници и взехме от тях каквото можеше да се използува. Останалото си набавихме чрез икономии и вталяващо гладуване: тайно от родителите ни, за да не ги огорчаваме, защото те ни даваха по двайсет-трийсет стотинки на ден за някоя корава баничка и бурканче започнала вече да прокисва боза от училищната лавка, и много държаха ние "да не гладуваме" - нали заради нас се трепеха всеки ден...

Техническата страна на въпроса, сиреч - изграждането на предавателя - не представляваше проблем: ние бяхме технически добре подготвени. По-сериозен стоеше въпросът за програмите на нашите радиопредавания. Идеята да произнасяме завладяващи речи като Фидел Кастро отпадна някак си неусетно. Какво да им кажеш на хората? "Не яжте картофен хляб, това е унизително!" Ами нали, ако не ядяха и това, трябваше да мрат от глад... Или пък: "Хрущёв е свиня, а Живков е негова подлога!" Те прекрасно знаеха това и без да им го казваме. Оставаше музиката - вражеската западна пропаганда, която беше способна да разложи "нашия" комунистически морал. Оставаше Битълс...

Много ни се искаше качеството на излъчваните от нас програми да бъде на висота. По ония времена ние и хабер си нямахме от законите срещу пиратското излъчване. Всъщност, това са закони на западния свят - тогава в България значение имаше само "идеологическата борба", а това, което се канехме да правим ние, беше опит за подкопаване устоите на "идейната крепост", за което можехме да си имаме сериозни неприятности.

В ония времена плочи с музика, каквато ни беше нужна, можеше да се намери в "привидно социалистическата, но иначе ВРАЖДЕБНА на нашата ЛЕНИНСКА ПРАВДА" Титова Югославия. По принцип наши хора трудно проникваха в тази страна. И все пак - проникваха. Поне до Скопие. От там пристигна и основната част от нашата музикална колекция...

И един ден...

Започна се! В ефира над нашия квартал зазвучаха първите акорди на рок-енд-рола. Казвам, "над нашия квартал", защото мощността на предавателя ни стигаше да покрие само десетина улици от север на юг и още толкова - от изток на запад (предавателят беше разположен в дома на моя приятел - в един от съседните на нашия апартаменти). Но и това беше достатъчно. Покриваше се и сградата на нашето училище и още същия ден наши приятели нахлули в помещението, където бе разположена училищната радиоуредба и вместо комсомолски глупости, по радиоточките зазвучала музиката от албум на Битълс. ...Което пък накара ден-два по-късно дяналият се в чудо директор на училището ни собственоръчно да повреди радиоуредбата, за да стане тя неизползуваема - директорски саботаж, за който по-късно бях обвинен аз. Но нека разкажа всичко по реда му...

В продължение на десетина дена всички в нашия квартал слушаха с най-голям интерес по домашните си радиоапарати музика, която си заслужаваше да се чуе. Мнозина не можеха да повярват на ушите си: край на маршовете, край на "Води ме, Партийо!", край на функционерската догматика. Очаквахме, че ще започнат да ни радиозасичат още в първия миг. Но това не стана, защото времената бяха такива, че - както се казва - цялата пара изтичаше през свирката и мощ за по-сериозни неща не оставаше - та дори и когато се касеше до борба с вражеските елементи... Всичко беше много бюрократично и, за да се задействува машината, трябваше да се вземе решение от най-високо място. Е, решението не закъсня. Специализираната милиционерска кола за радиозасичане се разшета из квартала и ни откри. Ние имахме разработени тактика за бързо скриване на цялата апаратура в случай, че ни усетят, но планът не сработи - не забелязахме навреме колата-подслушвач. Арестуваха ни и - след като подписахме протокола за конфискуването на "материалната част" - ни отпратиха в Районното МВР, където не след дълго дойде баща ми. Бяха го извикали от работа. Провеждащият следствието майор Григоров разигра една сплашваща сцена пред баща ми, с цел да "превъзпита" по скоро него, а не мене - правилно се беше ориентирал стрият политзатворник кое е крушката и кое е опашката й.

Когато баща ми влезе в кабинета, майорът ме извика и ме запита: "Ти отдека си гее краднАл, бе?" Говореше за предавателната уредба. Обясних му нещата както са си - как сме събирали части от стари радиоприемници, как сме гладували, за да спестим пари за нови елементи... "Ти менека ме лъжеш, ама че видиме ние таа работа!" - рече той и кимна на старшината, който му беше нещо кати адютант (старшината за куриоз се казваше Варадин - също като дясната ръка на незабравимия инспектор Стрезов; само дето тоя беше не Стрезов, а Григоров). Старшината Варадин на свой ред дойде и ми излющи един такъв шамар, че залитнах и щях да падна, ако не се бях стоварил върху една от металните картотеки. След това ухото ми пищя и глъхна в продължение на няколко дена.

Ужасното беше, че баща ми присъствуваше на всичко това, но беше толкова уплашен, че не посмя да каже гък. "Че требе да го затвориме за таа нош да спи у мазето!" - обобщи майорът и едва тогава баща ми като че ли дойде на себе си от изумлението: "Ама, другарю майор, може ли да си го отведа в къщи на моя отговорност? Няма да има "ОТКЛОНЕНИЕ"! Обещавам! Защо трябва да остава тази нощ при вас? Това значи да се подпише протокол, че е бил арестуван и после този протокол цял живот ще върви с него! Ами, той е млад човек, другарю майор, сега тепърва навлиза в живота. Нека да не петним името на този младеж - той е част от потенциала на нашия народ. Потенциалът, който ни е нужен, за да достигнем онова бъдеще, за което всички ние жадуваме!..."

"Потен-цял ли? Къф потен-цял? Квото си е дробИл, тва сиги че сръба!" - втренчи се майор Григоров в баща ми. - "Е, добре - зЕми си го, ама че требе ние с другаря старшина тука да доеме, значи, с вазе - у вашио апартамент. Требе да видиме кво още е крал тоа и да го конфискуваме!"

И така, ние с баща ми се прибрахме в къщи, придружени от блюстителите на обществения ред. Когато майка ми ни отвори вратата, милиционерите нахълтаха вътре, като че ли влязаха в халето на Централна гара - никакво "добър вечер", никакво "извинете за безпокойството"... Веднага се насочиха към моето работно място, което освен че беше масата, на която си подготвях домашните, беше първо и преди всичко моята радио-лаборатория: по плота бяха разхвърляни всички онези отвертки, поялник, колофон и тенол, радиолампи, транзистори, диоди и съпротивления, с които радиолюбителят непрекъснато борави. Всичко това беше подбрано в един найлонов чувал - като да е купчина отпадъци - и отнесено от органите на "изпълнителната власт", за да не го видя повече никога. Подписа се и протокол, в който така насметената моя собственост (а и на баща ми: дългогодишен труженик - радиоинженер) бе квалифицирана като "крадени вещи". От кого "крадени" - никога не научих. Разбрах само, че ако все пак наистина е било съдено това да са "крадени вещи", те станаха "крадени" именно в този момент, защото някой току-що бе нахълтал в дома ми, за да ги открадне пред очите ми. При това - с протокол...

На другия ден отидох в училище и веднага бях извикан при директора. Той ми обясни, че аз съм извратен тип. Опитах се да се поинтересувам как се нарича моята извратеност и той ми обясни, че КЛЕПТОМАНИЯТА (?!?!?!?!) била трансформиран вид сексуална перверзия и според най-прогресивните теории на съветската психиатрична школа, тя би могла да се излекува, ако човек бъде изпратен на подходящо лечение в трудововъзпитателно заведение. Обясних му, че ако имам някаква простъпка, то тя се заключава в това, че съм провеждал незаконно радиоразпръскване, но нищо не съм откраднал; странно е, обаче, че в случая като че ли никой не се впечатлява от размера на моята идеологическа дързост, а се опитват да търсят "под вола теле" - акцентувайки върху акта на някаква кражба, каквато никога не съм извършвал. "Цялата тази работа е съшита с бели конци!" - завърших аз.

По устата на директора междувременно се беше появила пяна от ярост, защото го бяха впечатлили две фрази, употребени от мен при разговора ни: "под вола - теле" и "съшито с бели конци". По-късно, когато излагал пред учителския съвет мотивите за моето изключване от училище, той се бил спрял обстойно на тези две фрази, подчертавайки, че било нечувана дързост да се употребяват поговорки или идиоматични изрази при разговор със стоящите на по-високо равнище на социална значимост. "Ние тук сме училище и този факт е достатъчен, за да се даде на някои ученици да разберат, че тук е място за чинопочитание!" - заявил той...

На всички, естествено, им беше ясно, че ако трябва да ме атакуват по обвинение за "кражба", доказателственият материал е рехав, ако не и - несъществуващ. Разбира се, инструкцията, спусната "отгоре" е била да не се дава гласност за истинското ми прегрешение - незаконното радиоразпръскване. Те в никакъв случай не искаха да се знае, че някой си е позволявал някога такава дързост, защото това би дало пример за подражание и на други младежи в бъдеще. Целта беше да ме вкарат в "трудово-възпитателно заведение", където да си ми "платят" за истинската моя идеологическа простъпка, но изключително важно е било официално аз да съм вкаран в такъв затвор за малолетни престъпници по съвсем друга причина.

И така - щом "кражба" няма, следва тя да бъде "доставена". С тази задача се зае класният ми ръководител - учителят по руски език. Той беше дребно човече с физиономия на плъх и с характер на плъх - вечно слухтящ, подозрителен, интригант, и хитрец на дребно... Много се гордееше, че брат му е в Държавна Сигурност. В моя случай трябваше бързо да се извърши КРАЖБА - и то в в училището, - която да бъде приписана на мен, да нашуми тя и да предизвика възмущението на всички. Така моето изключване и изпращането ми в лагер за малолетни престъпници щеше да бъде поставено на надежден фундамент. Като резултат, биха били избегнати евентуални ученически брожения...

Планиратата кражба беше един фарс - изчезна радиоточката в класната ни стая. "Доказателството", че това е мое дело, беше моята мотивация да притежавам високоговорителя на тази радиоточка за целите на моите занимания като радиолюбител. Кой извърши в действителност "кражбата"? Историята мълчи, но имам основания да се съмнявам, че класният ни ръководител е прибягнал до услугите на един момък, който учеше в нашия клас и беше без баща - баща му бил голям активист по времето на колективизацията на земята и доведените до отчаяние земеделски собственици в неговия край една нощ го застреляли. Момъкът беше много злобен и готов на всичко, ако е сигурен, че това би помогнало да възтържествува Бащината му Правда. Същият момък след време завърши журналистика и сега е един от съвсем не безизвестните софийски жреци на медийното пространство...

Какво стана с мен, ли? Не успяха да ме пратят в затвор за малолетни престъпници - някъде "по тракта" вероятно се е оказало, че има някой по-трезвомислящ чиновник. Отидох да довърша образованието си в друг град, защото ме изключиха по такъв параграф, че да нямам право да продължа в същия град.

Планирах след завършване на средния курс да продължа в Морското Училище и да стана морски офицер-навигатор: пътуванията по света са друга една моя нестихваща страст. До Морското Училище, обаче, не стигнах - въобще не ме допуснаха до приемен изпит. Естествено, защото съм наблагонадежден, защото съм човек, който е бил изключван от гимназията за мизерна и долнопробна "кражба".

Анонимен217
Една от класическите и твърде популярни спекулации с библейски текстове, гласи: "... но ако те удари някой по дясната буза, обърни му и другата.» Скритата липса на логика в проповядването на подобно поведение смущава. Самата църква често се обърква. Потъва в някакви празнословия за самоцелната любов и незлобивостта. А историята е следната:

В древността удряли робите само с опакото на ръката. За демонстрация на пренебрежение, за да е по-унизително. Замахнат ли с опакото на дясната ръка - удрят дясната страна. Обърнеш ли и лявата - предизвикваш. Печелиш достойнство, влизаш в двубой. Защото следващият удар може да е само с длан. Като за равен със свободните. Не като за роб. Така спестената логика манипулира мисленето. Изражда силата в инат, а свободата на избора - в самоунижение.

Злобливата беззащитност

"Патриотите" наскачаха само ден-два след като посланикът на САЩ в София Джеймс Пардю каза (за трети път!), че престъпността в България е притеснително видима, че прокуратурата ни не струва, че дори е вредна, че е преднамерено агресивна, че руши перспективите на страната, че създава манипулирани представи за свободата и конкуренцията. Най-тежкото обвинение, което американският дипломат хвърли върху институцията на главния прокурор обаче беше друго: сегашните действия на прокуратурата, каза той, са "отражение на един манталитет, който връща към най-тъмните дни на потисничеството по време на студената война".

Кръвта на някаква възрожденска и необуздана емоционалност кипна и произведе банален сюжет: през сцената, пред фрустрираните поданици преминава някой, който извиква това, което те са приучени да не казват. (Защото тук казването не произвежда действие.) Негодуванието и злобливата беззащитност бликват най-напред от първа ложа. Подхваща го първият ред. Притихнала в номиналното си уважение към авторитетите, публиката от балконите двулично запазва овациите си в тайна. И любопитно чака развръзката.

А развръзката дойде някак естествено. Хладно, но ясно: С тази съдебна система България няма да влезе в Европейския съюз - констатация на Хенриет ван Линден, посланик на Холандия в София.

"Държава на мафията или държава на Мусолини?"

Няма съмнение, че изприказваното по повод критиката на американския посланик Джеймс Пардю към българската прокуратура беше пламенна глупост. И точно по тази причина най-малко внимание беше обърнато на онези думи за "манталитета" и "тъмните дни на потисничеството".

На 1 септември 2003 г., на излизане от среща с президента Първанов, Никола Филчев каза буквално следното: "Криминалната диктатура е не по-малко опасна от политическата диктатура, но докато политическата не ни плаши толкова, то криминалната може да те убие, ограби... Очевидно е, че прекалената толерантност към гражданите създава по-голяма опасност за самите граждани." Горе-долу по същото време Филчев каза още: "Съществува криминална диктатура, а прекалената толерантност и позоваване на човешките права създават по-големи опасности за гражданите."

Думите на главния прокурор тогава прозвучаха толкова абсурдно, че не произведоха дори реакция. А всяка форма на диктат следва мигновено да събужда за отбрана демократичния рефлекс на държавата и институциите й. Главна прокуратура е просто една от тях.

България излезе на куц крак от една диктатура само преди 15 години. Точно тази диктатура и схемите й за оцеляване убиваха, унищожаваха морално и психически, ограбваха собствеността, присвояваха я, съсипваха интелектуално поколения наред, продаваха контрабандно оръжие и наркотици. Според самия главен прокурор тази диктатура не ни плашела! Кои сме ние? Кого не плаши?

Много набързо, след като на 19 януари т.г. в асансьор бе взривен търговецът на петрол Стоил Славов, главният прокурор публикува в пресата откъс от книгата си "Теоретични основи на наказателното законотворчество". Заглавието на публикацията бе "Държава на мафията или държава на Мусолини?". В откъса той отново публично се поколеба дали да не поиска по-малко граждански права срещу по-малко престъпност.

Да ограничим гражданските права, за да може Филчев да се справи с диктатурата на престъпността? Да направим държава по мярката на главния си прокурор, та да насмогне той да се оправи с нея! Не е логично... Логично е точно обратното: Никола Филчев да се оправи с държавата такава, каквато е! А не да реже от демокрацията и да си подлага, за да плаши с осанка!

Последният окоп

Може би, ако фойерверкът, последвал думите на американския посланик Джеймс Пардю, не бе изстрелян 6 месеца преди поредните парламентарни избори, всички щяха да го приемат по-спокойно. Без да се чудят толкова в коя посока точно да говорят, та да стигнат думите им по-далеч. Но изричането на глас на онова, което всички мислят, вдигна на крак някакво дремещо опълчение, късогледа революционност, която се управлява лесно и умира бързо.

Укрепена в имунитета си, съдебната власт явно се оказва в последния окоп, през който България трябва да премине без жертви, за да стигне до Европейския съюз готова "да живее по правилата му". Проектирана върху прокуратурата в сегашния й вид, тази перспектива вещае катаклизъм. Реформата изглежда все по-невъзможна, защото е блокирана от самите тези, които трябва да се реформират. Но най-лошото е, че тази съпротива ражда тревожни проекти за бъдещето си. Защото влезе в "патриотичен" режим. Свирна за сбор на политическия елит, придърпа даже историята в лицето на левия депутат проф. Андрей Пантев.

Този детайл й е нужен, защото предрешава реакционността като бранител на традиционни ценности. Придава й някаква научност, привнася авторитет и консерватизъм. Така като нищо в следващите месеци колективният портрет на "патриотичната" ярост може да оживее. Най-логично в някаква крайно лява формация. На прага на европейското членство тя ще събере като в букет всички национални страхове, бедността, носталгичните пориви за отказ от свобода в името на повече сигурност, конформизма на атрофиралата ни революционност, печалните спомени на опитите за преодоляването й... Някаква общност от "хора на честта" без особени усилия би яхнала както безразсъдно разпалената покрай войната в Ирак антиамериканска кресливост, така и цялата недоразбраност на историята от последните петдесет години на миналия век, всички манипулации на мъдростта й.

"Държава на мафията или държава на Мусолини" - звучи чудесно, като партиен слоган...

Смисълът на оригинала

Шамарът, ударен на прокуратурата от американския посланик, безспорно бе най-звучният от всички досега. Публичното одобрение на думите му от страна на посланиците на Германия и Холандия в София означаваше само, че ЕС би сторил същото само и само да ни вкара в път към членството, който заобикаля защитните клаузи и капана на едногодишното забавяне. Печалното е, че всеки подобен опит предизвиква истерична емоционалност на явно най-суетната част от "класата на имунизираните".

Свикнала с провинциалната си елитарност, тя непрекъснато изпитва нужда да се извинява за "ъпдейта" на държавата към по-високите нива на европейска съвместимост. Издига като знак на притеснението от собствената си неадекватност лозунга "Европа така иска…" и крие втората му част, отнема логиката му. Онова, което е изписано там, гласи: "…защото така е по-добре за нас самите." Смисълът на оригинала чисти комплекса, надничащ изпод "липинга". Точно този комплекс, който непрекъснато ни кара да заемаме позата на обидения - онова положение, в което ударът е винаги наопаки! Демонстративно пренебрежителен и унизителен.

Всъщност преяждането с унижението на битите е едно от любимите удоволствия на диктатурите. Както тази на Мусолини, така и на другата, от "тъмните дни на потисничеството по време на студената война".

Анонимен218
Обещаваме да намалим стойността на един човеколеглохраноден с 0.02 стотинки. (Обещание в почивна станция)

Да покрием навреме младите кобилки.

Във всеки дом добитък. (Плакат, издаден от "Наука и изкуство"

Другарю, помни, че всяка изгубена минута струва 0.05 стотинки.

На партията ­ вярност, на народа ­ чиста вода. (Надпис в служба "Водоснабдяване и канализация"

Човекът е главна фигура в животновъдството.

Да живее международното положение!

Всяка ръка на крак!

Да строим социализма с подръчни средства!

Всяко яйце ­ бомба, всяка кокошка ­ летяща крепост срещу агресорите! (Лозунг в птицеферма)

След глад и мизерия настъпи тежка индустриализация.

25 години народна власт ­ 25 години цирк. (Светлинен надпис над купола на цирка)

Комунизмът е неизбежен.

Повече камъни за народа. (Надпис в каменна кариера)

Студенти, икономисвайте отпадъците! Те са за вас. (Лозунг в студентски стол)

Граждани, гответе се за отпадъци! (Лозунг на кампания за събиране на вторични суровини)

Рейгън ­ враг номер едно на Тутраканска селищна система! (Лозунг на входа на град Тутракан)

С всички сили ­ пет за четири! (Петилетката ­ за четири години)

Всеки кооператор ­ свиня! Всеки комунист ­ две! (Животновъдна кампания)

Да влезем в комунизма с лъснати обувки!

Да не оставим нито един пациент да умре без лекарска помощ! (Лозунг от социалистическа болница)

Всички комунисти ­ под земята! (Лозунг в мина)

25 ПОБЕДНИ ГОДИНИ обикновен локум (Надпис на опаковки локум)

20 години плодотворна размяна на циркови номера между СССР и България! (Лозунг в цирка)

Всички луди ­ на борба за мир! (Агиттабло в лудница)

Ще озъбим целия български народ! (Надпис в стоматологична поликлиника)

Анонимен219
На всички, загрижени за вътрешните работи на България и за намесата на чужди посланици в тях, предлагаме няколко аргумента в защита на Джеймс Пардю, баронеса Хенриет ван Линден и Харалд Киндерман:

- и тримата прекарват повече време в България, отколкото премиерът Сакскобургготски;

- и трим