*Теодора Астро* Драги форумци,

Позволявам си да прехвърля ТУК моята книга с посоченото заглавие от рубриката "политика" към раздела "ОБЩЕСТВО" в цялостния Й обем, макар че по същество тя е документална публицистика, а не литература. В "политика" съм я поместила със съкращения. Предстои нейния превод на английски език за издаване й в САЩ, където аз от 15 години живея постоянно със своето семейство.

Би ми било полезно да чуя ваши оценки както за съдържанието, така и за начина по който съм изложила фактите, които лично аз и моите близки сме преживяли.

Възможно е да не съм отстранила всички допуснати правописни грешки от екземпляра, от който ще я прехвърля в този форум. Освен това, където има пренос от един ред на друг, тиретата ще си останат, защото тук формата е друг, за което моля да ми бъде простено.

Книгата е обемна и не ми е възможно да изчистя тези недостатъци.

~~~~~~~~~~~~

http://forum.skycode.com/pic/31496-32271_ wallpaper280.jpg

*Теодора Астро*

*Теодора Астро*

>>>>> Когато котвите се вдигнат <<<<<

.

.

....................... ( з а п и с к и ).....................

.

.

.

- - - - - - - - - - - - Издателска къща

- - - - - - - - - - - “Жар птица – Варна”

.

.

На сина ми Ивайло -

съкровището на моя живот.

.

.

МОРЕТО САМО ЖИВИТЕ ОБИЧА

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах едно момиче,

морето не изхвърли досега!

.

Остана само кърпата позната

да се прелива с белите вълни.

Момичето обичаше моряка,

морякът - всички хубави жени.

.

Остана само кърпата с невени

и лилави ресни като преди.

Ний плакахме безшумни и смутени

и скочихме в студените води...

.

До дъно преобърнахме морето

със пръсти, посинели от тъга -

да търсиме момичето, което

морето не изхвърли на брега.

.

Христо Фотев

.

-

> > > > > ПРЕВРАТНО ВРЕМЕ < < < < <

-

Тези мои документални записки имаха трудна, заплетена съдба, както бе труден и заплетен мо-ят собствен житейски път. През 1975-76 година аз ги събрах припряно в настоящата книга. Но, по-ради сгъстяващите се тогава облаци над мен, не успях да ги изгладя стилно. Освен това, в услови-ята на наложената ни комунистическа диктату-ра не бе възможно да включа всичко, което бях за-писала из бележниците си в различните периоди от време.

На 11 септември 1977 година отнесох ръкописа в Консулския отдел към Посолството на САЩ в София, който се намираше на бул. “Ал. Стамбо-лийски” и строго се охраняваше. Успях да издебна дежурния милиционер в момент, когато бе зали-сан в разговор с някакъв мъж и буквално се шмуг-нах на бегом във входната врата. Предадох пап-ката на консула, с приложена молба за полити-ческо убежище за мен и за моя 8 годишен син, до конгреса и президента на САЩ Джими Картър.

Няколко дена по-късно бях вече в ръцете на Бъл-гарските служби за държавна сигурност. Те успя-ха да ме изнудят да подпиша контра декларация, с мотив че съм сторила това под влиянието на временна депресия, като ме заплашиха, че ще ми вземат детето и няма никога вече да го видя. И прибраха всичките налични копия от ръкописа. Екземплярът, предаден от мен на консула, бе вър-нат от него през пролетта на следващата годи-на. В Посолството на САЩ ме отведе цивилен офицер от Централното управление на ДС, кой-то се представи като мой братовчед. Не знаех дори името му. Той лично пое от ръката на кон-сула ръкописа, сложи го в чантата, която носеше, и го отмъкна без обяснения, като да бе негов.

Със сина ми напуснахме България след 12 години - на 1 ноември 1989 година, а на 17 май 1990 година пристигнахме в Ню Йорк със статут на политически изгнаници.

Правих много постъпки от САЩ пред Българс-ките власти да ми бъде върнат поне един от из-зетите някога ръкописни екземпляри. Не получих никакъв отговор. В края на 1993 година се срещнах във Варна и разговарях по този въпрос с тогаваш-ния председател на Народното събрание и член на Съюза на демократичните сили Александър Йор-данов, който по професия е литературовед, та разчитах да погледне по-сериозно на случая. На-празно. Отговори ми с пълно равнодушие, че по всяка вероятност той е унищожен и вече не може да се направи нищо. Тогава разбрах, че в моето Отечество промяна няма. Комунизмът просто бе мутирал в някаква нова модификация.

Но един ангел пазител все пак е бдял над тази моя мъченическа книга. Приятелско семейство от Русе бе имало също папка с някакъв вариант. Щом узнали за събитията около мен, те го опаковали в найлонови пликове, поставили я в кутия и я зако-пали в лозето на баща си край Тутракан.

Когато обаче диктаторът Тодор Живков бе свален от държавното кормило, те били загубили знака, отбелязващ място на скривалището, та се наложило да ровят дълго докато го открият. Във Феникс ръкописният екземпляр пристигна в края на август 1995 година. Тъкмо в деня когато аз бях на операционната маса заради тумор в напреднал стадий. Имаше голяма вероятност да се разми-нем с него: той идва - аз заминавам... Слава Богу най-лошото ме отмина!

Обаче и тук вече ме бе заплело едно от пипала-та на комунистическия октопод, та изминаха още 6 години докато набера кураж, за да обърна поглед към този мой опит да опиша патилата си за времето от моето раждане до навършване на 33-годишната ми възраст. Разбира се, не защото се смятах за велико изключение! Тъкмо обратно - за да има един достоверен летопис за живота на обикновения човек, заприщен зад Берлинската стена на Социалистическия лагер, както самите комунисти наричаха тази територия, управлява-на от Москва.

Реших да запазя изцяло автентичността на ръ-кописа, макар да виждам неговите недостатъци, които се дължат на обстоятелството, че тогава съм била доста млада. Без представа още колко много патила и комунистически изпитания ме очакват. А ударите на живота омъдряват чове-ка, обогатяват го с опит и познания.

Ако сега описвам същите събития, мисля бих ги изложила по-умело, с по-стегнат и изящен изказ, но едва ли бих постигнала някогашните досто-верност, искреност и емоционалност.

Само на отделни места съм добавила пропусна-ти (по автоцензурни съображения някога) факти от личните мои преживелици и наблюдения, а съ-що така и от политическата палитра, която по същество бе канавата върху която бе наслагана панорамата на този отрязък от моя не особено сполучлив живот. Но и те са вместени във вида, в който съм ги записвала преди повече от 25 години в своите бележници, а след 1980-та година някои от тях бях включила в книгата си “ИМАМ ДА ТИ КАЗВАМ НЕЩО”. В нея е отразено времето непосредствено след превратната за мен дата 11 септември 1977 до към края на 1986 година.

Дори и без тези добавки, събраното в настоя-щата книга бе определено тогава от официална-та цензура като злобно, вражеско и клеветничес-ко за комунизма в моята Родина. Доколкото съм осведомена тези рецензии са дадени от Атанас Свиленов, Михаил Берберов и Никола Радев.

Според думите на генерал от ДС тогава, само последният - Н. Радев - бе дал добър отзив.

“Ако не те бе защитил той - призна си генера-лът - щяхме да те съдим и да те вкараме в зат-вора.”

На моите обяснения, че съм описала своя личен живот, такъв какъвто съм го живяла, усетила, видяла с моите си очи и разум, получавах абсурд-ния отговор: “Дори и да си преживяла описаното, така изложени и събрани в книга, твоите записки имат вече обобщаващо значение! Коя си ти, за да правиш невярна историко-политическа характе-ристика на системата?”

“Щом не е истина, защо се боите? Издайте кни-гата с направен от ваши хора обоснован крити-чен предговор за това, което твърдите” - насто-явах.

“Я, каква си хитра!“ - отвръщаха настръхнали-те, интелигентни на вид, служители на прослову-тия Комитет за държавна сигурност.

Случаят стана скандален и тогава се опитаха да прехвърлят причината за моята постъпка вър-ху личността на моя бивш съпруг, който е кора-бен механик и месец преди това се бе върнал от дълъг рейс, донасяйки тетрадка с преведени от-къси от издадената на английски език анатемоса-на в Москва книга на Александър Солженицин “Архипелаг Гулаг”. В мое присъствие наредиха да го арестуват. Тогава посегнах на живота си! Бях сигурна, той би помислил че идват заради тази тетрадка и сам би се напъхал в ръцете им. А ня-мах директна връзка с него, за да го уведомя. Как след това можех да докажа, че не съм го издала? И кой би ми повярвал? Сега това изглежда неверо-ятно! Но тогава книгите на Солженицин бяха за-бранени за нас и, ако пипнеха някоя в някого, след-ваха репресии, съдебен процес, дори затвор.

Останах жива като по чудо! Но това е друга тема. Както е друга тема и въпросът, че ние обикновените хора, се интересуваме настойчиво от книги и истории, написани от нашумели авто-ри, а не искаме и да знаем за онова, което става с най-близките ни, с някои от които сме свързани дори чрез кръвно родство.

Ако бащата на моя син, който знаеше от мен за съществуването на ръкописа - бях го осведомила, че това е книга за моя, значи и за част от неговия живот - бе проявил интерес и би пожелал да го прочете, много неща за мен, за сина ни, а и за са-мия него биха протекли вероятно по друг начин, защото истината щеше да разкъса гъстата мъгла от преднамерени измислици, с които неговата ма-щеха бе обвила съзнанието му. Обаче Съдбата бе предрешила нашите житейски пътища да бъдат сложно усукани, стръмни, трънести, болезнено из-вървяни и да се срещнат отново едва в края на ХХ-я век. И то тук - отвъд океана - на чужда зе-мя, а не в пределите на нашето Отечество. А ко-гато настоящата книга излезе от печат Стефан, чието истинско име е Петър, ще е пристигнал за-винаги в САЩ, защото вече има еднопосочен са-молетен билет и изселническа виза, издадена му от американската държава.

Неотдавна говорих по телефона с мой познат-интелектуалец, един от родолюбивите сънарод-ници, живеещ все още в България. Когато му съоб-щих, че ще може да ми изпрати някои издадени там книги по тръгващия за насам Петър, той въз-дъхна дълбоко и горестно рече: “Блазе му, че се измъква от нашия АД!”

А това, което става днес там е последица от онова, което се наслага в методите на държавно управление, в мисленето и в душевността на хо-рата по времето, когато съм писала тези мои за-писки. Но, доколкото имам наблюдение от сегаш-ната политическа обстановка, съзнанието на хо-рата е вече така объркано, че те се поддават лес-но на всякакви внушения, поради което вместо подобрение на живота им, става обратното.

Преди време писателят от немски произход Курт Вонегът, който е американски гражданин, бе споделил в тукашната преса, че е запитал свой колега защо при тия ярки и бурни събития в Гер-мания, след срутването на Берлинската стена и нейното обединение, там не са се появили ярки книги, които да отразят правдиво и талантливо всичко това. Отговорът бил кратък: “Нали зна-еш, че след последната война ние избихме или про-гонихме от източната половина на страната мислещите и талантливите.”

Същото може да се каже и за България, която изби или прогони всички по-будни и здравомисле-щи българи, избуяли в Българското пространство по това време.

А и новоизлюпените уж демократични сегашни сини управници, които всъщност са кълнове на червената плутокрация, се оказаха не по-добри стопани на държавата от Тодор Живковите. И се получи абсурда онези, които бяха “изтъкнати” творци на “социалистическия реализъм” в публи-цистиката, летературата, киното, театъра и прочие да са на своите позиции и досега, макар разделени на червени и сини.

Много от тях влязоха в Народното събрание със самочувствието, че са новите месии, без да са се простили със своето старо мислене. И се заеха на-пористо да творят някаква измислена държав-ност, която да приляга на техните лични инте-реси. Но, докато те се боричкаха помежду си, до-като спореха люто кой е по-велик, технократите от другите браншове им отрязаха крилете, раз-градиха и разграбиха набързо - по разбойнически - държавата, изтикаха безцеремонно истинската национална култура при мишките в мазето и я замениха с посинкосаната сива мъгла на агресив-ната чужда халтура и родната всеядна чалга.

Този мътен порой, който се изля над българско-то огнище, изгаси набързо голяма част от духов-ната жарава, засипа я със дебел слой синкаво-сива пепел.

Ще мине доста време докато се родят новите Паисиевци, които да пробудят отново българско-то самосъзнание и да припомнят на болните от амнезия български люде, че са имали Велико Царс-тво в Европа, съградено върху основите на гра-нитна вековна държавност във време, когато За-

падна Европа - на която днешните саморасли родни демократи ни налагат да подражаваме - е била все още почти в племенен стадий на своето развитие.

Събраните в тази книга мои записки са послание за тях - бъдещите българи - които ще се захва-нат да възстановят руините на съграденото от родолюбиви царе, боляри и обикновени българи да-леч по-достойни от днешните многоцветни и без-отговорни властници-самозванци, които я досъ-сипват методично.

- - -

Когато пристигна за първото свое гостуване в САЩ през есента на 1999 г., Петър (в настоящата книга наречен Стефан) донесе свои записки, които са хроника както на негови лични размисли и чув-ства, така също и обзор на ставащото в Бълга-рия след 10 ноември 1989 година. Т.е. след като аз и синът ни Ивайло бяхме вече извън нейните пре-дели.

И по-точно те са вид хроника как е съсипан Оке-анският риболовен флот на страната, в който той работи като корабен механик до превръща-нето му от държавно предприятие в частно при-тежание на няколко БКП величия.

Събрах неговите записки в книга, която нарекох “НЕПОВТОРИМА ПРОЛЕТ”.

Според мен в нея още по-релефно са уловени механизмите, които сринаха Българската държа-ва без тя да е влизала във война през последните 56 години.

-

11 януари 2002 год.

Феникс, Аризона, САЩ Авторката

-

*Теодора Астро*

-

Авторката

*Теодора Астро* -

“Всичко зависи основно от политиката. Какво-то и да се прави, всеки народ може да бъде само такъв, какъвто го заставя да бъде съответният начин на управление”

Жан Жак РУСО

.

.

.

* * *

“... Над всеки труп

възторжен славей пее...

Млъкнете славеи!

Проклети славеи!

Дано в настъпилата

тишина

един-единствен гарван

се обади,

за да ми каже истината.

Страшната!”

.

Константин ПАВЛОВ

.

*Теодора Астро* .

П Р И С Т А Н И Щ Е

.

След месеци на бури, смерч и задух,

след дългите ни и самотни нощи,

завързахме въжетата за кнехта,

с надежда че доплавахме най-после

завинаги в пристанището наше.

Изхвърлихме товара стар и тежък

от спомените вече овехтели

и тръгнахме свободни, като вятър.

Посрещна ни брегът - измамник вечен -

с усмивката си стара и коварна...

Скъсиха се пристанищните нощи,

уж истина мечтанието стана,

като децата се размекнахме от сладост

и залудува виното в кръвта ни.

Но избледня на изток хоризонтът,

изскочи от морето трезво слънце,

заби в сърцата ни лъчи то златни,

и - от съня разбудени - разбрахме,

че старият товар тежи ни още,

той неусетно бе у нас оставил

следите си, като бразди дълбоки.

Спогледахме се сепнати, смутени,

разбрали че не е за нас покоят.

Със дрезгав глас сирената зовеше -

на кораба очакваха ни вече...

Когато вързвахме дебелите въжета,

забравили ний истината бяхме,

че сме по дух и мислене моряци,

че още много пристани ни чакат

и още много шквал и урагани,

дордето извлечем морето цяло,

с богатствата и всичките му тайни,

забравили, че сме от нас самите

осъдени на доживотно плаване.

.

Авторката

*Теодора Астро* .

.

Теодора Астро със сина си Ивайло

през октомври 1969 год., Варна

*Теодора Астро* .

> > > > > > НА КЕЯ < < < < < <

.

.

Ослепях ли за слънцето?

Показват ми бакърена тава и казват: “Ето ти слънцето!”.

- Но това е обикновена тепсия - отговарям. - При това очукана и покрита с патина.

- Слънце е! - настояват те. Нямала съм въобра-жение.

- Слънцето е сферично, а не плоско...

Това също било сферично, но на земята имало много прах, затова изглеждало плоско.

- А лъчите? Къде му са лъчите? - упорствам аз.

Да съм си залепяла сама, казват. Нали съм била родена в село. Можела съм да събера там сламки, а после да ги залепя. Те били жълти, лъскави...

- Ами топлината? Откъде да взема топлина? - питам.

“Коя топлина?” - гледат ме с ирония те.

- Има само една топлина - казвам - тази, дето сгрява хората и семената.

Е, искала съм много. Първо слънце, после топли-на. Току виж поискала съм и светлина...

Да съм карала без топлина. От нея сламките можели да се запалят и да изгорят.

Свивам с недоумение рамене и се питам: ослепях ли за слънцето?!

.

*Теодора Астро* - При наличието на какви обстоятелства корабът вдига котви? - попитах капитана.

- Когато е готов за път - отвърна той.

- Ако не е готов не може ли да потегли?

- Може, но ще бъде рано - уточни делово.

- Ще има ли последици?

- Да! - погледна ме с прям поглед. - Труден преход.

- Ами, ако закъснее, какво става?

- Тогава е по-добре да не тръгва – отвърна.

- Защо?

Не последва отговор.

Корабът се намираше още на кея, завързан с дебели въжета, които проскърцваха, разклатени от лекото, едва доловимо мъртво вълнение, в обсега на пристанището.

*Теодора Астро* .

.

*Теодора Астро* ”Mutato nomine de te fabula naratur”

“Ако смениш името, историята се отнася

за тебе.”

Латинска сентенция.

.

30 юли 1975 г.

.

Телевизорът гърми в съседната стая, която служи едновре-менно за всекидневна и коридор в нашия дом. Натрапливите звуци нахлуват в моята стая. Пречат ми да се съсредоточа. Мои-те родители страдат от прогресивно оглушаване, недостатък който често става причина за ожесточени свади помежду ни. Ка-ра ги да усилват тона на телевизионния приемник до най-висока-та степен. Обратно на тях аз пък имам повишена чувствителност към трептенията в пространството и всеки звук, достигнал до мо-ето съзнание, се забива там като кабърче, натиснато от пръсти-те на човек, надарен с великанска сила.

Особено дразнещо ми действа това в часовете, когато моето въображение е силно възбудено под влияние на нахлулите в не-го, като неудържим поток, думи, образи, мисли и ме заставят да хвана писалката, за да ги запиша в моя личен дневник. Не го ли сторя, те се преселват в сънищата ми, ако изобщо ме оставят да заспя. Тогава вместо във време за почивка, нощите се превръ-щат за мен във време за инквизиция.

А как да го сторя?

Ако мама не ми измисли някаква домакинска работа, която не-пременно аз трябва да свърша, разбира се през пръсти, колкото да й дам повод да ме нахока след това и да ме нарече некадър-ница, то Илиян ще ме задене с неговите несвършващи въпроси. Със своята любознателност Илиян целият се е превърнал в пос-тоянен въпрос, поради което го наричаме Ильо ЗАЩО-то. Ако ус-пея да се откопча от Илиян, ще дойдат гости. У нас гости дал Бог по всяко време на денонощието!

Моите родители са общителни и гостоприемни хора.

Ако нямаме гости, ще работи пък телевизорът. Впрочем той е включен винаги, щом излъчват някаква програма. Независимо дали някой я гледа или не. През това време мама обикновено шета и само хвърля бегъл поглед. Баща ми по принцип дреме, освен в случаите когато излъчват футболен мач или друго спорт-но състезание, та чак стените се тресат от крясъците на запа-лянковците из стадиона. Стряска се само, ако го издебна и ми хрумне да натисна копчето за изключване. Тогава той ме наруга-ва хубавичко. Нарича ме деспот, егоистка, побъркана и с разни други епитети от този род, чудейки се как са могли двамата с майка ми да ме създадат такава опърничава. И за какво?

Мама само това чака, за да се включи в разпрата, естествено, на негова страна, и да продължи с още по-цветущи думи. С та-ланта си да ме ругае тя може да спечели световно състезание, стига да има кой да го уреди. Щом потули своя гняв, мама заявя-ва в заключение на своята тирада: “Ако не ти харесва нашия ред в нашата къща, прибирай си багажа, детето и се махай! Никой не те задържа насила!”

Разбира се, тези думи тя ги казва ей така, да се намира на при-казки. Винаги когато съм вземала решение да изляза на кварти-ра мама изпада в нервни шокове. Не може да си представи как така ще живея отделно от тях! За нея това е равносилно да ме погребе жива.

Преувеличава естествено. Аз съм жена на 32 вече навършени години, с диплома за висше образование, при това икономичес-ко, както и със седем години трудов стаж зад гърба си. Как няма да мога да се оправя сама!

Това последното не го изказвам на глас, само си го мисля. Все едно, мама няма да повярва, ако й кажа, че ще се чувствам по-добре без нейното опекунство.

След подобни кавги не ми остава нищо друго освен да се при-бера в стаята си в очакване всички да си легнат, за да мога най-после да се заловя с писането. В моето семейство подобна дей-ност не се смята за сериозно занимание. То е повод да ме смя-тат за побъркана, а това утежнява и без това нелекия мой живот.

Но когато късно вечерта къщата утихне, аз ужасена откривам упорито бучене в главата си. Като заглушително устройство на забранена радиостанция то смущава моето съзнание. Разбърква потока на мислите ми. Разсича ги на думи, думите разделя на срички, разпада сричките на букви... А буквите - то се знае - ос-танат ли сами разпиляват се на всички страни. И като мухи пре-ди дъжд започват да се щурат насам-натам, бръмчат, хапят... Обуздай ги, ако можеш!

В такива мигове ми идва наистина да полудея. Но тъй като ни-то полудявам напълно, нито си възвръщам нормалното състоя-ние, принудена съм да си легна, като проклинам Съдбата, ориса-ла ме да се родя с богато въображение в едно разорено с наси-лие семейство.

Появила съм се на Бял свят точно на границата между двата противостоящи, взаимно отричащи се исторически отрязъци от време във вековечния път на моята Родина. Тъкмо, когато Вто-рата световна война е разорала открай докрай земите на Европа и на Азия, за да може Сталин да засее отровните семена на омразата си. А след това да завърти зловещия механизъм на своята човекомелачка, която изхвърляше денонощно чакъл от кости и асфалт от окървавена плът за червената магистрала, отправена заникъде, изграждана по проекти на безумци. В най-дяволския век на земната цивилизация!

Сталин! Шест букви само!

Щемпелът, с който е белязан нашият век. Триумфът на дявол-ското тържество! Червената сянка, която затъмни небосвода над моето Отечество, за да го превърне във владение на Призрака на комунизма.

Когато се научих да чета, отвсякъде ме атакуваха изписаните, с огромни червени букви по стени и покриви, внушения: “СТАЛИН - БАЩА НА НАРОДИТЕ!”,“СТАЛИН НА ВСИЧКИ ЕЗИЦИ ЗНАЧИ МИР!”.

Тук-там все още се мъдреха поизтрити, поизкъртени, изкриве-ни, тракащи под напора на вятъра, като изкуствени старчески че-нета, дървени табели със стрелки (забравили първоначалнта си посока), а под тях един и същ текст: “ЗА СТАЛИНУ, ЗА РОДИНУ - КЪМ БЕРЛИН!” По-късно проумях, че това са знаците, отбеляза-ли пътя на Червената армия през България.

Макар войната да бе вече отминала в историята, никой не по-смяваше да ги смъкне, от страх да не го провъзгласят за против-ник на Сталин или пък на Съветския съюз. Защото другото вну-шение, което натрапливо ни набиваха в съзнанието по всички възможни начини, бе изказването на Георги Димитров: “ДРУЖБА-ТА СЪС СССР Е ЖИЗНЕНО НЕОБХОДИМА ЗА НАС, КАКТО ВЪЗДУ-ХЪТ И СЛЪНЦЕТО ЗА ВСЯКО ЖИВО СЪЩЕСТВО!”.

Доказателство, че Сталиновата армия бе преминала през Кам-чийската долина бе и ръчният руски часовник марка “ПОБЕДА”, който моят баща носеше в ранното ми детство. Някакъв черве-ноармейски капитан му го бе дал срещу отнетия му сребърен джобен часовник “ОМЕГА”. Баща ми казваше, че сталиновите войници обрали всички налични швейцарски часовници от бъл-гарското население по пътя си към Запад, защото искали да из-равнят руското си време със Западното. Говореше се шепнеш-ком, че Сталин не им простил това тяхно предателство и ги хвърлял в огъня на войната със замах. А онези от тях, които са имали шанса да се завърнат живи в Съветския съюз след при-ключването на войната, ги изпращал направо в Сибирските кон-центрационни лагери, за да не разказват как се движи времето в Западна Европа.

Пак от ранното ми детство е останала в моята памет живата картина, когато дядо Тодор слезе от влака, подкрепян от чичо, след като бе прекарал месеци в подземията на варненското Управление за държавна сигурност.

Ако не виждах чичо, нямаше да вярвам, че това е моят дядо. От влака смъкнаха един скелет, облечен в дрехи, който се олю-ляваше и не можеше да се държи на краката си. Поеха го двама мъже и го пренесоха на ръце до каруцата, която бе спряна зад гарата. Какво беше преживял по времето на своя престой в ко-мунистическата Преизподня дядо никога на никого не разказа. На въпросите отвръщаше категорично: “Подписал съм деклара-ция, че ще мълча!”.

Такъв беше неговият морал: дал бе дума!

“На кого си дал думата си, тате! - гневеше се баща ми. - На тези мерзавци и убийци ли?”

Но дядо остана непреклонен в своето мълчание. Когато го пре-несоха в къщи и баща ми разголи краката му до коленете, за да ги накиснат в солена вода, те бяха мораво сини от измръзване, а вече бе пролет. Разбира се, аз успях да зърна тази картина с крайчеца на погледа си. Щом видя, че съм се вмъкнала в стаята, баща ми веднага ме изтика навън и затвори вратата. Но добре чух и запомних думите на дядо, изречени с въздишка: “Ех, да беше го оставил детето. Нека да се учи, че то не се знае какво още ни очаква всинца ни утре...”

Близките ми дълго лекуваха краката на дядо, като ги киснеха с билкови отвари, разтриваха ги със заешка мас, увиваха ги в как-во ли не. През това време той беше изпаднал в някакво свое вцепенение и повтаряше едни и същи думи: “Аз се откачих, ама Милко отиде... Изгоря... Калино-о-о, Калино, никой вече няма да види повече брат ти! “

Баба се кръстеше безмълвна и триеше с края на престилката си своите сълзи, които нямаха свършване. Като че ли някъде вътре в нея бликаше солен извор.

Бабиният брат получи тежка присъда, бе откаран в концлаге-ра за политически затворници на остров “Персин” край Белене - където завлякоха после и други наши родственици - и наистина не се завърна оттам.

След като пораздвижи краката си и започна да възвръща сво-ето човешко самочувствие, дядо разказа най-впечатлилото го свое преживяване по време на престоя си в ареста: “Щях да за-губя представа кога е ден и кога нощ, ако не ни носеха вода и храна - казваше той. - В началото броях дните, сетне обърках сметката и се отказах... Еля по едно време като забумтяха едни оръдейни изстрели, като затрещяха картечници, леле мале, ця-лото подземие се разтресе. Какво е ставало по горните етажи, Господ знай. Бре, рекох си, американците идат! Удариха най-сетне по тези опустели наши поганци. Спасени сме! Сърцето ми заблъска, ще изскочи навън, а от очите ми - река от сълзи... Ха, де! Дърт мъж, седем деца в гроб зарових, майка и баща изпра-тих на онзи свят без капка да се изцеди от мене, а щом забумка-ха отвън снарядите, сякаш всичката сбирана мъка се обърна на вода... Ама нахакерна е било! По едно време се възцари, казвам ви, пълно затишие. Ни стражар тропа по цимента отвън, ни сле-да от човешко дихание. Избиха ли ги? - чудя се. - Избягаха ли? Пък тишината се разпъва покрай мене, край няма. А то - гладна кокошка просо сънувала! По едно време трас-прас, охраната от-вън се разшава, заблъскаха по вратите, затътриха количката с храната. Влиза при мене стражаринът с агнешка чорба в канче-то. “Брей, викам му, какво ви прихвана, че такава гозба разна-сяш?” и очаквам да изтърси някоя велика новина. А той - гагау-зинът му неден, накокошинен, ще речеш че са му пришили мар-шалски пагони - заявява: “Свърши се старото, Тодоре! - Негова-та верица, запомнил ми беше името! - Варна вече е град Ста-лин!” Ха, така! Значи затуй всичката сбирана мъка се бе обърна-ла на вода и изтекала от душата ми, та да се отвори място за още - укрепват се за векуване тяхната верица!...”

Така започна моят житейски път - с унагледени уроци. Мътил-ката им след време се утаи някъде дълбоко в моето съзнание и вкара в мисловната ми нагласа вид меланхолия, която и досега избива понякога на повърхността и ме прави някак затворена, придърпана към самата мене си.

Съдба!

Преди 12 години преподавателката ми по исторически и диа-лектически материализъм в университета, доцент Стела Цанко-ва, настояваше пред нас, студентите, че от научна гледна точка такова явление нямало. То било само понятие, измислено от буржоазните идеолози.

В подкрепа на своето твърдение тя привеждаше безброй дово-ди, които - според мен - бяха несъстоятелни. Тогава обаче бях студентка и нямах право на свое мнение по въпроса.

Според лекциите, които ни четеше доцент Цанкова, излизаше че единствено от нас самите зависело как да протече житейс-кият ни път в близко и по-далечно бъдеще. Ако сме усвоили за-коните на диалектиката, твърдеше тя, ако сме изучили старател-но ученията на Маркс, Енгелс, Ленин, ако сме успеели да си из-градим свой здрав комунистически мироглед, това щяло да ни помогне да организираме така своя живот, че да го изживеем достойно. А в крайна сметка да можем да кажем: “Живяхме щас-тливо. Не съжаляваме за нищо!”

Откакто се помня, навсякъде около мен витаеше внушението, че всички ние сме длъжни да бъдем щастливи, защото социализ-мът бил земния рай, установен за всенародно щастие. Никой ня-маше право да се съмнява в този постулат. Нито да допуща в ума си гнетящи го мисли и настроения!

Ха-ха-ха! Бих се изсмяла в лицето на доцент Цанкова сега. Ве-че не съм студентка, не съм зависима от нейната воля и мога да го сторя смело. Бих изплезила език пред погледа й. Бих допряла показалеца на разперените си пръсти до върха на носа и бих му-чала пред нея като невротизирано теле. Нямало Съдба!

Вместо да ни подготви за нейните превратности, тя старателно - до педантизъм - се опитваше да изфабрикува от нас серия без-мисловни глупаци. Или, казано по-точно, хора, преструващи се на такива, които зубрят нейните лекции наизуст, но не за да по-лучат полезни знания, а с единствената цел да си вземат изпита.

След като получих своята диплома, преминах през още много задължителни школи, курсове, кръжоци и какви ли не други фор-ми за усвояване до съвършенство на марксизма-ленинизма, но така и не се научих да организирам живота си по свое желание. Уж полагах старание, четях материята съвестно, обаче отправех ли се към поставена от мен самата цел, някаква невидима пре-града спираше парализиращо моя стремеж. Знанията, с които се бях натъпкала, нито веднъж не ми помогнаха.

Съдба! - казваха хората около мен.

Годините пристигаха една след друга, както птичите ята на пролет. И като тях отлитаха, щом духне есенният вятър, а аз си стоях все в позицията на постоянно губеща. Лутах се из пъти-щата на живота, като в лабиринт без изход. И ето, до днес не съм налучкала онзи от тях, който да ме отведе към щастието.

Но нека да оставя доцент Цанкова и съдбата на мира! Думата ми не беше за тях, а за телевизора, който сега гърми и пращи в съседната стая, без някой да го гледа или слуша, та ми пречи да съсредоточа своето внимание. Предстои ми нещо изключително важно, което може би ще ме изведе от тъмнината на лабиринта, за да ме огрее слънцето и да видя чрез светлината на неговите лъчи образа на успеха. На най-обикновеното човешко постиже-ние. Щастието - знам - вече няма да почука на моята врата. Пред нея има поставен безсменен часовой, който да го отпъжда.

Да, успехът към който се стремя, вече не може да ме отведе в страната на щастливците, но може би ще помогне на сина ми да живее без надзор пред вратата на своя живот.

Днес заранта, когато разглеждах по диагонал окръжния всеки-дневник, още с дъх на прясно мастило, погледът ми се забучи в рубриката “ОБЯВИ”. В последно време чета само тази част на вестниците. Не че търся да купя нещо, а защото знам, че само поместеното там е вярно. Всички текстове в тази рубрика са на-пълно автентични! Стилните и граматични неправилности са до-казателство за достоверност. Можеш дори да прецениш веднага нивото на грамотност на всеки автор.

Прочетох първата обява: “Младо семейство с дете търси стая под наем...” И нали съм си жена с отвлечено мислене, веднага си представих затруднението на това семейство. Изпълних се със съчувствие към неволята на тия млади хора. Знам, няма да намерят лесно подслон, щом имат дете. Някой може би ще им предложи таванска или избена стаичка без никакви изгледи в близост да има сервизни помещения. Или приспособен за живе-ене навес, бивш курник и какво ли още не, но нормална стая в жилище никой не дава на семейство с дете. Децата създават на-прежение. А животът е достатъчно нажежен, за да се намери чо-век, който би пожелал да си добави още.

Ако все пак се намерят наемодатели, които да им предложат нормална стая за живеене в къща или в апартамент, за нея обе-зателно ще искат наем, равностоен на близо цяла месечна за-плата. Също тъй и да бъде предплатено поне за една година на-пред. А откъде едно младо семейство може да има такъв висок доход?!

Като пример мога да посоча случая със семейството на моя приятелка. Двамата са лекари със седем годишен син, настане-ни в една стая. То каква ли стая? - килер. Три на три и половина метра площ, с височина метър и осемдесет. Вътре - две единич-ни легла, поставени на ъгъл. На едното спи тя, на второто - той с детето. Библиотека, отрупана с книги. Телевизор - неотменният член на всяко семейство. И малка ниска масичка в средата.

Ако им дойдат гости, сядат по пода. За столове няма място.

Сутрин двамата тръгват към болниците си с вкиснали физио-номии, синът - на училище. През деня - тя посреща усмихната (това е задължително!) своите пациенти, все недоволни от не-що. Ту реда не им се нрави, ту чакането пред кабинета им се вижда прекалено дълго, ту прегледът повърхностен. Като че ли на нея всичко й е наред! Но хората са винаги по-взискателни когато получават нещо, отколкото когато самите дават.

Той е най-често в родилната или операционна зала. В зависи-мост от това може и да не се усмихва, когато раждането става чрез операция. Значи едно задължение по-малко. Но това пре-димство веднага му бива отнето от близките на родилките. На тях той трябва да обяснява после как е минало раждането? Как изглежда новороденото бебе. И то да го стори в предверието на болницата, сред тълпа от хора, които разговарят нервно помеж-ду си. Отвън също се чуват крясъци, защото връзката между ро-дилките и техните близки се осъществява чрез прозорците. А ро-дилното отделение е разположено на последния - четвърти - етаж!

Е, понякога не всичко приключва сполучливо. Той не е Бог, ни-то пък неговите колеги. Случват се непредвидени положения. Човешкият организъм не е тиквена семка, да го обелиш и да ви-диш какво има вътре. Още повече след като си уморен и синът ти цяла нощ те е ритал в корема докато си спал дето се казва на едно бедро.

До обед детето е в класната стая. Следобед - също. Подготвя си уроците за следващия ден в компанията на още двайсетина палавника като него. Училището е полуинтернат. Тъкмо за деца със заети родители и без нормални условия да отглеждат деца-та си в своите домове. Вечер тримата се връщат в котората и всеки търси повод, за да си излее насъбрания през деня яд. А

повод за това винаги се намира.

- На тези обувки тука ли им е мястото? - пита той.

- А къде да ги дяна? На главата си ли?! - изкрещява невъздър-жано тя.

И кавгата започва - по-люта от цял чувал арнаутски чушки и по-гърмяща от Ниагарския водопад. Синът слуша, гледа и се възпитава. Подготвя се за своето бъдещо социалистическо се-мейство, което той сам ще създаде някой ден.

- Какво да се прави? Урбанизация! Не може без трудности! - ще отсече някой чиновник-дебелак, разположил се лениво в лю-леeщия се стол на балкона на своя обширен апартамент с из-глед към залива.

Урбанизацията е много модерно оправдание за бъркотиите и неуредиците в социалистическите държави. А също тъй и удо-бен претекст в ръцете на високопоставените чиновници, които наистина не носят вече пистолети на пояса си, но затова пък имат комунистически партийни книжки във вътрешните си джо-бове. Тези книжки са най-силното им оръжие. Стават и за за-слон, и за нападение, и за отбрана. Пробиват стени, убиват цели социални слоеве в държавата ни - безшумно, точно, както про-бойни машини или като пушки със снайпер!

Безразличният може и да не е дебелак, а някой невзрачен на-глед човечец, успял да надмогне чрез лавиране ограниченията, с които властта ни държи в подчинение. Чиновник, не даващ пет пари, че един доктор нямал нормално жилище, в което да се подслони след работа със своето семейство. Да събере мислите си, да прочете нещо ново по своята специалност. Да не би само лекарите да са засегнати от жилищната криза в градовете!

“Всяка коза за своя крак!” - заявява авторитетно равнодушни-ят човек. - Не ме интересува къде стъпват краката на останалите кози! Аз се грижа само за моите собствени. Гледам си службата, на която съм назначен. Никога не си пъхам носа в чужди каши, нито пък слагам пръсти там, където вратите скърцат!”

Такъв е принципът на човека чиновник. И си живее той блаже-но, необезпокояван от чужди главоболия, докато в някой ден - най-обикновен, като безброй останали дни - същият доктор, за който вече отворих дума (говедото му с говедо!) когато водел раждането на дъщерята на човечеца от службицата, пропуснал да види в болничното й досие, че тя си има някакви здравослов-ни пукнатини. Бил уморен, сънлив... Бебето тръгнало да се раж-

да по социалистически: с дупето напред. Плацентата хукнала преди бебето... И докато новият гражданин на света проплаче, майка му онемяла навеки...

- Ама защо точно с моята дъщеря се случи това?! - вайка се бащата чиновник, разчупил за пръв път в живота си черупката на своето традиционно равнодушие.

Колко му струва сега на него апартаментчето, в което влиза както какавида в пашкулена обвивка?! Колко му струва чиновни-ческата службица, на която той бе решил да се пенсионира?!

А този идиот - докторът де - се оправдава пред него нахално:

- Какво да се прави, другарю... случва се и това. Дъщеря ви е имала лош шанс... Не съм Бог...

- Може би нещо е пропуснато? - кърши ръце бащата.

- Може - отвръща докторът - но този пропуск го е допуснал ня-кой друг, не аз - друг носи отговорността.

Следващата обява: “Давам под наем самостоятелен апарта-мент, удобен за 3 семейства. Телефон...”

Този тябва да е от тлъстите чиновници. От онези, с големите активи и извънредни привилегии. Апартаментът, за който е даде-на обявата, трябва да е купен за още неродения му правнук.

Ето, тази е една от причините, за да не достигат жилищата в градовете, макар тя да не е основната.

Но аз отново се отклоних. Този проклет телевизор!

Та за какво разказвах!?

Ах, да! За вестника.

Изчетох си аз обявите, но те бяха малко на брой, а имах доста-тъчно празно време. Също и необходимост да тренирам своя по-глед да открива сред натъпканите с пропагандни лъжи страници по някоя случайно промъкнала се истина. Затова отместих по-гледа си малко в ляво.

“Я да видя какво пише тук - в хрониката!” - рекох си. И моите очи закълваха думите, като петел, държан дълго време само на трева, с примес от камъчета.

В заградено с линии каре прочетох:

ТЕЛЕВИЗИОНЕН ЦЕНТЪР - ВАРНА - ОБЯВЯВА КОНКУРС ЗА РЕДАКТОРИ СЪС ЗАВЪРШЕНО ВИСШЕ ОБРАЗОВАНИЕ. СРОК ЗА ПОДАВАНЕ НА ДОКУ-МЕНТИ И МОЛБИ - 4 АВГУСТ. КОНКУРСНИТЕ ИЗПИТИ ЩЕ ЗАПОЧНАТ НА 5 АВГУСТ В НОВАТА СГРАДА НА ТЕЛЕВИЗИОННОТО СТУДИО, НАМИРАЩО СЕ НА СПИРКА “ПОЧИВКА”... ЗА ПОВЕЧЕ СВЕДЕНИЯ...

“Тъкмо за мен! - подскочих от вълнение. - Ето шанс да докажа своите заложби!”

От 4-5 години аз сътруднича на окръжния вестник “НАРОДНО ДЕЛО” с мои репортажи и статии. Печатаха ме и това ми даваше известно самочувствие, докато един ден главният редактор на вестника ме повика при себе си и ме запита дали бих искала да работя при тях. В културния отдел имало вакантно място и някой бе преценил, че съм подходяща за там. Приех предложението със свито сърце, макар то да ми се понрави. Очевидно главният редактор не беше осведомен за невидимата преграда, която ня-кой бе издигнал пред мен.

Разбира се, много скоро той узна за нея... Заместникът му се извини от името на шефа си за недоразумението и изказа своето лично съжаление, задето преградата е непреодолима. Точно с тия думи си послужи той: недоразумение, непреодолима.

Докато разсъждавах върху предстоящия конкурс и моите шан-сове да взема участие в него, до обонянието ми достигна остра люта миризма на изгорял лук. Мама беше отскочила до квартал-ната бакалия за мляко, като ми заръча да наглеждам тенджера-та, в която бе сложила лук за задушаване.

Излетях към печката, като стрела от тетива на лък, но устано-вих че водата се е изпарила заедно с олиото, а лукът е залепнал като черно лепило на дъното. Единственото нещо, което можех да сторя, бе да отворя прозореца, та пушекът да се разнесе.

Триех с телена четка загара, бършех с ръкав насълзените си от парливия мирис очи и усещах как целият мой ентусиазъм се изпарява. Този изгорял лук не бе добра поличба. Очевидно Съд-бата ме подсещаше не особено деликатно, че вървежът ми е ве-че препънат с букаи и моите усилия (или може би упорство да крача напред) са напразни. Предстои ми да прескачам отново с вързани крака своя препъни камък, който е по-висок от ръста ми. Значи пак ще поставям поредните компреси с ледена вода върху своето натъртено човешко самочувствие. Да се надявам на по-беда в обявения конкурс, това си е чисто безумие! Де да не знам как се провеждат тези конкурси!

То че си е конкурс, конкурс е! Обаче не между самите участни-ци в него, а между телефоните. И по-точно, не между самите те-лефони, а между бюрата върху които са поставени те. И още по-точно, не между самите бюра, а между столовете зад тези бюра. И още, още по-точно, не между самите столове... Но защо да до-саждам с всеизвестни на всички ни истини?

Привечер, докато разгръщах книгата “РАВНОСМЕТКАТА” от Съмърсет Моам, която си купих през деня от антикварната кни-жарница, реших твърдо да взема участие в конкурса пък да ста-ва каквото ще!

Плесницата с която ще ме отхвърлят няма да ми е първата. Навярно не и последната. Колкото по-мазолеста става моята ду-ша от ударите, нанесени ми от Силните на деня, толкова по се втвърдява и волята ми да блъскам главата си в невидимата сте-на, с надеждата все някой път тя да се пропука, а след това и да се срути. Или поне да тревожа съвестта им. Ако тези, които са я изградили, изобщо имат съвест.

И понеже съм човек на действието веднага сложих върху мал-ката триъгълна масичка за кафе топ бели листи, нагласих до тях пишещата машина марка “Марица” в най-удобно положение и сега се чудя как и откъде да започна необходимата за конкурса своя автобиография. Че и тя е с 3 ъгъла както масичката. Съ-щински Бермудски триъгълник. Но докато ъглите на масичката за кафе са заоблени и направени от дърво, тези в автобиогра-фията ми са остри, твърди, като кремъци.

*Теодора Астро* 2.

-

Винаги когато се е налагало да пиша своята автобиография, аз се чувствам като ученичка, заварена от учителя в момент на разсеяност. Задали са ми някакъв въпрос, който не съм чула и ме подканват за точен отговор. Това ще рече да издекламирам написаното по този въпрос в учебника. В същото време ме за-плашват, че ако продължавам да мълча инатливо, ще получа двойка. Или в най-добрия случай ще бъда изгонена от класната стая със забележка в ученическия си бележник: “Тя прояви не-покорство! Ако се повтори, следва изключване от Училището на живота!”

Хм-м-м!

Усетила надвисналата над мен опасност аз се въртя, ослуш-вам се дали някой няма да ми подскаже въпроса, но моите съу-ченици нашепват само отговора. Правят го почти едновременно, всеки със свои думи, от което се получава някаква какофония. Това ми пречи да мога чрез техните подсказани отговори да на-лучкам въпроса. Обърквам се още повече.

Стоя, гледам тъпо пред себе си и мълча! Но не от инат! Не от инат, Боже мой!

Прието е - от кого, кога, къде? - неизвестно, автобиографията на човека да започва така: “Роден съм на тази и тази дата, в еди кое населено място, в семейството на...” После да се изредят сведения къде и какво си учил, къде си работил, с какви награди си отличаван, в какви официални мероприятия на държавната и местната власти си взел дейно участие...

Не, не просто участие, а непременно да е дейно.

Но тъй като съм си дръпната по характер и неподатлива на вкарване в калъп, не съм склонна да използвам посочената схе-ма. Не мога да понасям игото на никакви предварителни рамки! Влезе ли човек в тях, той става като тухла, която веднага поста-вят в пещта и докато не я опекат до твърдо, не я пущат. А вед-нъж опечена, тухлата се превръща в инертен материал, удобен да се гради с него всичко.

Тухли, хоросан, нивелир, зидар... И крепостта расте ли расте! Превръща се в бастион на нечия воля!

Макар да съм само зрънце от огромен куп пясък, аз съм зрън-це със своя форма, ръбове, тежест, обем, а може би и състав. Държа това да си проличи.

И последната причина: желая онзи, който ще чете написаната от мен автобиография, ако изобщо се намери такъв, да не дреме над листите, както става обикновено, а да проследи моята изпо-вед с интерес.

Знам, за да бъдат по-лесно подредени на рафтове и по групи, хората в нашата държава биват преценявани първо според до-сието им - неизменен спътник на всеки от нас. То е по-упорито и от собствената ни сянка. След смъртта на човека сянката му из-чезва заедно с него. Досието обаче остава да се пази при пълна секретност от специалните служби, които всъщност са го и изра-ботили.

След това идва ред на колегите, на съседите и приятелите, ня-кои от които са нещатни сътрудници на посочените вече служби. Само че никой не знае кой от неговото обкръжение е вече зака-чен на куката. Кой е приятел и кой предател?

Автобиографията е само параван, който трябва да прикрие съ-ществуването на останалите източници. Но истинският човек е прикътан зад черепната си обвивка, където все още никой не може да проникне. И слава Богу, че е тъй. Там е единственото кътче, където все още можем да се скрием от нездравото любо-питство на околните...

Вече повече от час стоя пред белите листи и се чудя от каква гледна точка да започна описанието на своето си житие, което хем да е истинско, хем да остави зад мълчание някои съкровени кътчета на моя личен живот. Кой нормален човек показва сам съкровищата на своята личност, все едно дали те са бели, по-тъмняли или даже черни!

Нужен ми е също кураж, за да остана вярна на своята си същ-ност. Могат да ме обвинят в индивидуализъм. А това се смята за смъртен грях.

Времето за обмисляне е кратко. Имам на разположение 6 де-на. Впрочем, днешния го пропилях. Значи остават 5.

Откъде да започна?

Кога съм родена?

Не! Това ще си проличи от самия по-нататъшен разказ. Ако пък не стане ясно, значи така трябва да бъде. Жена съм! Как мога сама да си призная възрастта.

Къде съм родена? Лесен въпрос. В едно селище край долното течение на река Камчия. Името му е без значение. Всички сели-ща вече си приличат. Кооперирането на земята обезличи селя-нина земеделец и го превърна в обезправен работник. Селският човек беше стопанин на земя, на инвентар, на животни, дори и на времето си! Сам организираше своето частно стопанство, ко-ето стягаше мисълта му, правеше го отговорен за всичко около него. Докато работникът има само двете си ръце и някакви спе-циализирани умения, които друг направлява. Малко да мръдне в страни от шосето, което друг е проектирал и построил, друг е определил посоката на движението, както и крайната цел, без да се е съобразявал ни най-малко с онези, които ще пътуват по то-ва съдбовно шосе, тежко му и горко! Затова работникът е средно статистическа единица от една маса хора, така нагъчкани един до друг, така стегнати в менгемето на комунистическата воля, така окастрени и уеднаквени, че всеки от тях може да бъде заме-нен с някой друг от този куп хора, наречени с обобщаващото по-нятие пролетариат.

Значи работникът не е личност със свой облик!

А веднъж обезличен, човекът обезличава от своя страна всич-ко около себе си!

Ония, които не се предадоха на волята на червения вятър, пристигнал откъм Москва, за да издуха индивидуализма от умо-вете на хората, отдавна ги няма. Изчезнаха! Пречеха на превъз-питанието на народа и пререждането на социалните слоеве в страната.

Произход?

О, то се знае - маймунски! (За справка “ПРОИЗХОД НА ЧОВЕКА“ от Фридрих Енгелс.)

- Не става дума за такъв произход, а за семеен - шепне един от подсказвачите.

Правя се че не го разбирам и продължавам:

- Ние всички сме правнуци на маймуните! Разделянето ни на касти, на прослойки, на привилегировани и непривилегировани е недостатък на класовите общества, според доктрината на Марк-сизма-ленинизма. Обаче ние живеем вече в социалистическо безкласово общество и значи за нас всичко това е история.

- Не се прави на малоумна! Кажи си честно в какво семейство си родена! Твоето увъртане е съмнително... - настоява шепотът.

- Ще кажа, когато му дойде времето.

Образование?

Въпрос с повишена трудност! Имам диплома за висше иконо-мическо образование, но не съм сигурна дали наистина съм об-разована. Учих 5 години в университет, в който разрушаваха ло-гиката в нашите младежки умове. Да, учеха ни на нелогично мис-лене. И по-точно, че е най-добре изобщо да не мислим, а да раз-вием само способността си да слушаме и да чуваме. Също тъй и лесно да забравяме. Или казано по-конкретно - периодично да прочистваме своята памет според указанията на комунистичес-ката партия, която по силата на член първи в Червената консти-туция, наричана официално Димитровска, е единствената ръко-водна политическа сила в държавата ни.

Имаме правото да сме осведомени толкова, колкото е разпоре-дил Вожда на партията в даден отрязък от време. И да внимава-ме да не объркваме периодите. Защото Вожда често мени свои-те команди, в зависимост от въртенето на ветропоказателя, пос-тавен върху покрива на държавата.

Къде съм работила досега?

Седем години в системата на Водния транспорт!

Какви награди съм получила?

Никакви!

В какви мероприятия съм участвала?

Като чуя думата мероприятие, прилошава ми! То вмества в се-бе си силата на вихрушките, които биват завихряни в щабовете на комунистическата партийна пирамида. Командите се подават от върха - т.е. от политическото бюро на партията-майка. После преминават (ще се изразя с езика на комунистите) през структу-рите на партийния апарат, по всичките му там нива - областно, окръжно, местно, заводско... Преплитат се с усърдието на по-мощните или подпорни структури: Отечествен фронт, Комсомол, Професионални съюзи, Земеделски съюз и прочие.

Въвличана съм във всичко, което ставаше около мен: Ленинс-ки съботници, кръжоци, трудови бригади, митинги, манифеста-ции, събрания, читателски конференции, походи на мира и друж-бата между народите, фестивали, викторини... Дори бях включе-на някога в студентския хор, макар че тогава вече не можех да пея. Страдам от хроничен фарингит. Но кой ти гледа какво уме-еш? За мероприятията е важно само да има в тях масово учас-тие и “бурен” ентусиазъм. Естествено ентусиазъм раздухван, със силата на невидимата сопа по гърба на участниците!

И какво остава още?

Това е!

Въздъхвам с облекчение, изтривам потта от челото си. Усе-щам, че главата ми се тресе. Нещо вътре в нея се бунтува, блъс-ка като с пневматичен чук по барабана на моето човешко дос-тойнство. Притварям очи. Не искам да гледам написаното. У мен се е вмъкнала неизмерима, космическа пустота.

Поглеждам към детското креватче откъдето ме гледат будните още очички на Илиан. Писах на ръка, значи не съм му попречила да заспи с тракането на пишещата машина. Попречило му е тра-кането в моята мисъл.

СТАВА МИ СТРАШНО!

И него ли го очаква същото?

Отивам до леглото му, хващам го за ръчичката и започвам да чета полушепнешком откъси от приказката на Егзюпери за Мал-кия принц.

Илиян е вече на 6 години и разбира всичко! Като барометър той веднага долавя промените вътре у мен.

Докато гласът ми възпроизвежда текста, мисълта ми остава свободна и хуква нанякъде. След малко спря на една сцена от филм за катастрофата на кораба “Титаник”. Понеже изходи-те на коридорите към помещенията, в които бяха настанени път-ниците от втора и трета класа, бяха затворени с железни решет-ки, веднага щом корпусът се разцепи, кабините на тези - обрече-ни на сигурна гибел - хора започнаха да се пълнят с вода. Тогава една майка с дете се зае да му разказва приказка, за да отвлече неговото внимание и да отдалечи поне малко от съзнанието му ужаса, който щеше да го обхване, когато водата стигне до тях, за да ги погълне...

Не приличах ли и аз на тази, заклещена зад заключени желез-ни решетки, безпомощна майка? Нали и мен вече ме бяха класи-рали като нея и поставили на дъното.

Филмът мисля беше черно бял, сниман преди техниката да се е усъвършенствала до степен да възпроизвежда на екрана цве-товете на дъгата. Запаметила съм тази сцена като потресаваща!

Скоро Илиян се успокои и заспа.

Препрочитам написаното и установявам, че звучи неискрено, глуповато, примитивно. Така е. А колко много подобни писания се съхраняват в разни папки и учрежденски шкафове! С мили-они! Човешка тъпота, размножена в милиони екземпляри! Ужас!

Нима това съм аз, обрисувана с думи от самата мен?

Не! Това е по-скоро моето отрицание.

Да! Липсва морето, липсват Стефан, Илиян, Христо... Отсъст-ват безброй много хора и събития, без които аз преставам да бъда аз, защото те са плътта на моя живот в този Свят!

Но не е прието в автобиографиите да се споменават такива по-дробности. Считат ги за несъществени. Или пък си ги вземат по служебен път от секретните ни досиета, където са ни обрисува-ли щатните и нещатни сътрудници на службите за държавна си-гурност. Разбира се, изопачени до неузнаваемост.

А какво съм аз, ако махнат от сетивата ми необяснимото и властно мое влечение към морската шир; без хората, прекосили някога моя житейски път и оставили трайна диря в сърцето ми; без смеха, звънял на моите устни; без сълзите, търкаляли се по моите бузи или преглъщани мълчаливо в дългите безъснни мои нощи; без надеждите и стремежите, без вярата и съмнения-та?!... Една празна мидена черупка върху брега на времето, която вълните на живота някой ден ще отмъкнат навътре към дъното или пък вятърът ще зарие със ситен пясък.

Като непокорни морски вълни мислите нахлуват в моето възбу-дено съзнание, настигат се, блъскат се една в друга, изместват се. Знам, така ще бъде до разсъмване.

През паметта ми профучават думи, образи, багри... В душата ми плисва на талази морето, а щом то зашуми, пристига и Сте-фан. Питам се кой пръв се втурна в живота ми: Стефан или мо-рето? Морето ли обикнах заради Стефан или Стефан заради морето? След толкова отминали години вече е невъзможно да отговоря на този си въпрос. И двата образа са се вклинили дъл-боко в моята памет.

Наистина, когато срещнах Стефан той съвсем не изпитваше особено добри чувства към морето, макар да беше вече курсант в по-горните курсове на Висшето военно морско училище във Варна. Беше постъпил там по преценка и настояване на своето семейство. Дълбоко в себе си обаче не можеше да се примири с участта, че му предстои да работи като инженер-корабен меха-ник, а не като химик, както бе мечтал в юношеските си години.

Суровата военна дисциплина в това училище го гнетеше, пра-веше го апатичен към моряшката професия.

По природа Стефан е стихиен човек. Затова всяко посегателс-тво върху неговата лична свобода го прави нехаен и дори зъл понякога.

Не съм сигурна дали и сега, след като цели пет години е кръс-тосвал океана с рибарските кораби и се е нагълтал до непоноси-мост с морска сол и горчивина, той се е примирил с тази си орис. И дали се е привързал поне малко към синята безкрайност?

Както всички професионални моряци и Стефан не изнася на сергия своите чувства към морето. Нито пък говори подробности за преживяното през времето на своите дълги и тежки океански плавания. На всеки следващ рейс той тръгва все по-безропотно и се завръща все по-затворен в себе си. Какво му дава синята разпенена вода и какво му отнема единствен той си знае.

Всъщност, Стефан по природа е човек себичен, с труден ха-рактер, почти темерут. Въпреки това или именно заради това, аз го обикнах до безумие. И може би щях докрая да нося живо това си чувство към него, ако пред мен не се бе изпречил ти, Христо.

*Теодора Астро* .

3.

.

Навярно в живота на всеки човек съществуват такива мигове, когато тишината покрай теб се пръсва на парчета с внезапен звън, вятърът рязко обръща посоката си и всичко изведнъж се променя. Безспорната истина, която свято си носил до този мо-мент в мисълта си, се оказва съмнителна. Усещането за вътреш-на уравновесеност те изоставя. Владетелят на твоите чувства напуща предателски поста си, за да отстъпи своето място на друг владетел... Изведнъж откриваш в олтаря на сърцето си раз-пятието на нов Бог и нова религия обсебва цялата твоя същност. Осъзнаваш, че с теб е станало нещо повратно. Ти просто не си ти! Преродил си се в самия себе си.

Как? Защо? По силата на какви природни закони? Не знаеш. Нито изобщо искаш да знаеш.

Знаеш само, че животът ти е разделен на две части - преди то-ва и след това. Хубаво ти е. Не усещаш земята под стъпките си. Сън ли е тази твоя душевна еуфория или е действителност, това въобще не те интересува. Необходимо е време, за да проумееш самия себе си. Да получиш по-вярна представа за станалото. Но времето освен дето създава, то така също и руши. Времето е безпощадно - не спира своя ход дори и тогава, когато на нас ни се струва, че е спряло. Стрелките на часовниците се въртят неу-морно. Върти се земята по своята орбита, върти се луната... Центробежните сили на тяхното въртене отвяват лекото, отсяват ненужното, за да пуснат накрая в шепата ни само няколко здра-ви зърна - годни за хляб и за посев.

Така стана и с тебе, Христо! Времето промени разстоянието между нас. Измени мащабите. Сега ти си само едно зрънце, кое-то свети с блясъка на златно кюлче в шепата ми. И аз не знам за какво да го използвам - дали за посев или за да заситя гладната си душа?

Ако поискам, ще те видя отново такъв, какъвто те зърнах за пръв път, облакътен на фалшборда на своя кораб, да пушиш спокойно цигарата си, правейки се че моето появяване ти е на-пълно безразлично. Ти дори не се обърна да ме огледаш, както би направил всеки друг мъж на твое място, докато аз отговарях на въпросите на дежурния моряк: коя съм, по каква работа ид-вам на кораба и при кого? Питаше не от любопитство, а защото това го изисква корабният устав. А аз идвах с папка документи, за да уточня с капитана на кораба Любен Енев някакви подроб-ности в товарните документи от последния извършен рейс. Капи-тан Енев е човек личност, към когото изпитвам не само уваже-ние, но и преклонение. След време съдбата ме завъртя така, че имах възможност да се запозная първо с неговата втора съпру-га, която е пианистка и с дъщеря им Десислава, връстница на

моя син. А по-късно с бившата му съпруга и дъщеря от първия негов брак - Миглена, преподавателка по английски език. Неот-давна, пак при служебно посещение на кораба, го случих в осо-бено състояние на покруса, след някаква разправия с политичес-кия помощник капитан - един истински кретен. Говорихме за теб и някак неусетно разговорът ни се прехвърли към непоносимата в нравствено отношение обстановка около нас, а оттам и към не-говата драматична лична съдба - цял роман, написан от Живота в стил Достоевски, но незаписан върху хартия.

Колко много изживяни човешки драми разпилява вятърът на времето!

Докато дежурният записваше моите отговори в корабния днев-ник, вниманието ми бе заето с теб, Христо, макар да не го осъз-навах в него момент. Интуитивно предусещах, че между нас ста-ва нещо магично, което все още нямаше образ. Беше предчув-ствие за съдбовност. И не се излъгах. Няколко дена по-късно ти рече: “Хубава си. Казвал ли ти го е някой?” Танцувахме танго. Главата ми бе опряна до гърдите ти и ми беше така хубаво, че не исках да говорим за нищо.

- Ласкатели винаги се намират! - отвърнах.

Бях те запитала преди това защо смяташ, че всички магьосни-ци имат непременно зелени очи, а вместо прям отговор, ти про-шепна в ухото ми, което се намираше под твоите устни: “Хубава си.” В своето упорство аз ти бях задала повторно своя въпрос, на който ти отговори чистосърдечно:

- Не знам. Сигурно защото ти ме омагьоса в мига, в който те мярнах отдалече! Виждах само фигурата ти, походката, стойка-та, а през тялото ми премина поразяваща тръпка. Като да бе ме пронизал гръм. Щом погледът ми нагази след това в смарагдово зелените води на твоите очи, усетих че се давя в тях. Но не на-правих опит да се спася... Хареса ми да остана там...

След кратко мълчание добави, че всички магьосници от при-казките в твоето детство си ги виждал във въображението си все със зелени очи. “Сигурно защото такива очи се срещат рядко”, уточни.

Приказките?! Но ти вече беше мъж, Христо!

- Детските илюзии се запазват в паметта на човека и тогава, когато той напусне страната на детството - добави и ме притис-на по-силно в прегръдката си.

Стърчеше почти с цяла глава над мен и аз усещах твоя дъх, който ме сгряваше отвътре. Мислех си: сигурно е искал да запа-зи за по-дълго вълшебството на детските си илюзии. Както раз-брах след това, ти си бил всъщност дете с нащърбено детство. Твърде рано те бе прегазил егоизмът на възрастните. Твърде малък си бил когато си се сблъскал с непоклатимата упоритост на две враждуващи страни. Бил си принуден да бъдеш съюзник на два противникови лагера, с които си бил в еднакво родство, за да си останеш в крайна сметка ничий.

Тогава си пожелах да мога наистина да се превърна във въл-шебница, за да омагьосам и теб, и целия Свят. Да го направя приказно хубав, макар да осъзнавах колко невъзможно за осъ-ществяване е това ми желание, въпреки моите зелени очи.

Притисках се доверчиво до гърдите ти, челото ми едва допира-ше твоето рамо. Виждах те неизразимо хубав, усещах те неизме-римо силен. Точно такъв, какъвто те исках!

Защото аз също бях натрупала в себе си незаслужени огорче-ния и обиди. В дъното на моето съзнание също имаше наслоена жива болка. Питах се: ще можеш ли ти да върнеш равновесието на този разлюлян около мене Свят? Ще ти стигнат ли силите да ме измъкнеш от дълбината на ямата, в която се намирах?

Музикантите привършиха тангото и обявиха кратка почивка. Ти ме поведе към масата, уловил ме за ръка. Сервитьорката - жена на около 40 години, с преждевременно повяхнала хубост - под-несе вечерята. Докато тя подреждаше приборите и отваряше сръчно бутилката с вино, аз се опитвах да отгатна от каква ли слана бе попарено нейното очевидно красиво някога лице?

- Ако се беше забавила само миг миналата вечер - прекъсна мислите ми ти - щях пръв да предложа да се срещнем отново. Тъкмо умувах как да започна, за да не получа категоричен отказ от теб.

- Нима?! - казах предвзето, макар че беше по-честно да кажа: “Това го знам!”. Ако не бях доловила твоето намерение, не бих посмяла да те изпреваря. - Щях да откажа, разбира се! - добавих категорично.

- Защо? - учуди се искрено ти. И след като не получи отговор, допълни: Мислех, че не си суетна.

- Наистина не съм! - отвърнах.

Не го сторих от суета. Не! Просто се върнах при своята женска природа! То бе обикновено кокетство. Кокетство на жена, която все още беше момиче. Може би инстинктивен стремеж за ре-ванш към самата мене си! Да си докажа, че все още имам право-то на избор. Макар че, ако... Да, ако ти целият не се бе устремил тогава към мен по волята на Съдбата, аз... Не знам. Трудно ми е да го обясня сега дори на себе си. А ти тогава нямаше нужда от моето обяснение. Всичко се разбираше от само себе си. Съдба-та беше ни повела един към друг в най-подходящата възраст, в най-подходящото време, вероятно в най-съкровения миг на чо-вешкото ни житие.

Освен това...

Да, освен това Съдбата я поведе ти сам. Или тя тебе, не знам. Но на следващия ден, след като бях посетила твоя кораб “Муса-ла”, ти бе организирал среща на борда му между младежите от екипажа и тези от администрацията на Параходството, която бе насрочена за след няколко дена.

Комсомолският секретар ме повика в кабинета си и лично ми съобщи за нея, като подчерта че е желателно да присъствам. Имаше лека вечеря, танци, приказки, смях. Седяхме с теб в два-та края на една от масите в офицерския салон, заедно с още 7-8 младежи, повечето от които момичета, привлечени от твоя чар. Като организатор ти беше водещият и - както казвахме по това време - гвоздеят на вечерта. Танцуваха се предимно буйни тан-ци от рода на казачока. Аз предпочетох да бъда зрителка. Не ми приличаше да подскачам заедно с 4-5 години по-младите от мен. В онази вечер ти беше прелестен и момичетата се задъхваха да се въртят около теб - млади, жизнени, свежи, хубави...

На съседната маса седеше млада, неомъжена генералска дъ-щеря, служителка в Булфрахт, която също поглеждаше към теб. Тя бе в командировка и бе настанена в корабна кабина, поради все още курортната претъпканост на хотелите, защото през це-лия септември на 1971 година времето се задържа слънчево и плажовете бяха оживени от летовници.

Знаех, че цялата тази феерия е устроена заради мен и търпе-ливо изчаквах мига, в който сам ще го заявиш. Но те нито го зна-еха, нито се досещаха, че Съдбата вече е посочила с пръста си към мен, независмо че двамата все още не бяхме разменили ни-то дума помежду си. Времето обаче цъкаше с вихрения ритъм на танците и въртеше припряно стрелките на моя ръчен часовник, към който аз все по-често отправях притеснен поглед. Знаех, че Илиян е застанал вече до входната врата и очаква да долови моите бързи стъпки по стълбището, да чуе гласа ми, да обвие ръчичките си около шията ми... Той бе тогава на една година и седем месеца.

Ти вероятно видя и осъзна че съм почти готова да отлетя, за-щото спря грамофона, сложи на него нова плоча, постави върху нея мембраната. Прозвучаха звуците на гръцкото танго “Капита-не, завърни се”, което бе в контраст на разгорещения танцов ритъм и предизвика непринуден звънлив смях. При новото поло-жение събралите се в средата на големия салон се уловиха по двойки. Ти пристъпи към мен, хвана ме за ръката и след малко обви раменете ми някак естествено, като нещо което просто трябваше да сториш.

- Избрал съм мелодията специално за вас - рече също непри-нудено. - Харесва ли ви?

Отдавна не бях танцувала и не знаех дали тангото ми харесва или по-скоро навява в мисълта ми тъжно чувство. Колко ли пъти до този момент бях се молила пред олтаря на душата си: “Сте-фане, завърни се поне при своя син!”. Та не бях сигурна дали тъкмо тези думи исках да чуя в момента, макар изречени на гръцки език.

Не разменихме никакви думи по време на танца. После сед-нахме всеки на своето си предишно място до масата, където ос-таналите там си подхвърляха словесни каламбури и разни ос-троумности, сред звънък безгрижен смях.

Особено напориста и духовита бе секретарката на главния ди-ректор - Дарина, доста по-млада от мен, интелигентна, артистич-на, с изявено чувство за хумор и малко агресивен нрав, може би последица от несъответствието между нейния интелект и непро-порционално наедрялото й за възрастта тяло. Висока, пълна, с иначе приятно лице, хубава усмивка, буйна къдрава рижо-черве-никава коса, която се разстила като водопад по гърба и рамене-те й. Тя има самочувствието на хората от кастата на заслужили-те към властта. Майка й е комунистка с изявена противодър-жавна дейност преди обръщането на страната ни в република, заради което превратът я бе заварил със смъртна присъда. Ба-ща й също е бил забъркан в комунистическите конспирации. Са-мата Дарина е завършила езикова гимназия, като почти всички дъщери и синове от нейната каста, та някои от своите духови-тости ги подхвърляше на английски език, като те гледаше в очи-те, Христо. Ти отвръщаше също на английски. Това очевидно я ласкаеше и може би пораждаше у нея увереност, че си впечат-лен от духовитостта й. Поради което тя буквално сияеше.

Въпреки своите предимства, Даринка носи в душата си и ком-плекси, които избива тъкмо с това свое по-свободно поведение. То обаче често минава границата на приличието, поради което младите мъже се стъписват и я отбягват.

Тогава обаче тя бе окупирала изцяло твоето внимание и не криеше, че е хлътнала по тебе. Не ти даваше никаква пауза, да не би някое от другите момичета да се пъхне помежду ви. Два-мата бяхте млади, необвързани... А мене ме очакваше моето пухкаво момченце и съвсем не ми приличаше да стоя тук...

Надигнах се от мястото си с намерението да се измъкна неза-белязано. Ти обаче веднага скочи и рече високо:

- Като домакин трябва да ви изпратя до изхода.

Стигнахме до стълбата, по която трябваше да сляза на кея. Понечих да подам ръка за сбогуване, ти я пое, после мина пред мен и ме поведе по стъпалата надолу, с обяснението да ме предпазиш да не би евентуално да се търкулна надолу. Корабът бе почти разтоварен, корпусът му се бе вдигнал нагоре, като че ли се беше устремил да стигне с мачтите си планинския връх “Мусала” - чието име бе изписано на борда му. Имах усещането, че слизаме по стръмен планински склон, защото металната под-вижна стълба се бе изправила почти отвесно.

Но и след като стъпихме на кея ти продължи да вървиш редом до мен, като ми разказваше някакви забавни случки от последно-то свое плаване от Куба към България.

Стигнахме до портала на пристанището. Аз спрях. Подсетих те деликатно, че като домакин на събирането би трябвало да се върнеш при гостите на кораба. А ако имаш да ми разказваш още нещо, то можем да се срещнем някой ден след работно време. Ти предложи това да стане на следващия ден, защото на по-следващия смяташе да пътуваш за София.

Дарина остана явно засегната от твоята постъпка. Допущах, че след твоето завръщане ще те захапе със задявка, че удостоя-ваш с внимание семейна жена, която има дете, но изглежда го е преглътнала. Или пък ти не си дал възможност да клюкарстват зад гърба ми. В противен случай щеше да бъдеш осведомен за истината преди аз да ти я съобщя.

Сега си мисля, че най-вероятно си я узнал още от комсомол-ския секретар, макар от деликатност да не се издаде. Просто магнитното поле, което ни придърпа един към друг, е било много силно, за да обърнеш внимание на тази важна подробност.

Разбира се, на следващия ден, когато си пиехме обедното ка-фе с нея и с още няколко колежки в Клуба на моряка, Дарина не пропусна да подхвърли, че съм те задържала повече от половин час. Каза го с шеговит тон, но без да може да прикрие своето огорчение.

Някак инстинктивно аз я погледнах с изненада. Наистина бях удивена от нейната наблюдателност. Тя обаче остана с впечат-ление, че отричам да си бил с мен и настроението й видимо се повиши. Затананика си тихичко някаква мелодия. Тогава осъз-нах, че е още млада, неопитна и съвсем не е толкова интелиген-тна, колкото я мислех. Когато се прибирахме към канцелариите си, Дрина намери повод да ме отдели от групата. Извини се за думите си, нещо което не бе характерно за нея, а после добави:

- Не се сетих, че той е отишъл да провери как върви разтовар-ването на меласата, нали бе дежурен? Ето какви подозрителни сме ние хората...

Очите й блестяха и стъпваше с такава лекота, като че ли всич-ките й излишни тлъстини се бяха стопили.

Стана ми жал за нея. Хубава душа носи.

И все пак, били сме наистина млади и може би разсеяни два-мата с теб, за да проумеем че когато мъж и жена се срещнат по повелята на Съдбата, не могат да се разминат след това. Те вървят завинаги вкопчени сърце в сърце, мисъл в мисъл, трепет в трепет... Опитът за бягство е равносилен на гибел, защото Съдбата веднага стреля със снайпер. Без предупреждение!

Тогава все още носех знака да бъда белязана от Природата с външност и духовно излъчване, които ме правеха лична. Където и да се появях - забелязваха ме. Аз привличах - без да съм го желала - погледите на младите мъже и в същото време ги стъ-писвах, плашеха се от мен. Не знам защо. Вероятно повечето от тях са били с пранги на мисълта. Били са с подземие и само с приземен етаж на своя интелект. А аз летях над погледите им с някакви невидими криле, огромни и тежки. Като на албатрос. И като албатроса се препъвах, когато ги свиех и стъпех на ходи-лата си, за да закрача по коравата земя...

Българските младежи и мъже са синове на селяни, затова вър-вят с трезва крачка из житейския път. Вродената им практичност, както и земната гравитация, ги държат вкоренени в почвата на бита. За тях фриволните летежи на духа са вятър работа...

Всички тези мисли блеснаха, като светкавица в моя ум, и из-гаснаха. После се заехме да си изясняваме кой от двама ни е ви-дял пръв другия. Влязохме в спор, макар това да нямаше никак-во значение. Вместо да се опитвам да те оборя в твоето твър-дение, че ти си бил пръв, защото бе гледал от борда на вече почти разтоварения 25-хиляди тонен кораб, значи от високо, бих могла да ти разкажа за годините през които очаквах твоето по-явяване.

Впрочем, не! Това не е истина. През тези години аз очаквах за-връщането на Стефан, а не тебе, Христо. Но ето че вместо него, пристигна ти, като награда за това мое болезнено очакване. То ме бе изпънало отвътре като тетива - до разкъсване. Цялата звънтях от болката. Само три дена преди да те срещна, бях го-това да се закълна в името на всички богове, във всичко свято за мен, че ще очаквам Стефан докрая на земните си дни, защото аз не можех да си представя бъдещето без неговото присъствие около мен и Илиян. Дъхът ми секваше от ужас, щом дори само за миг ме жегнеше предположението, че той няма да се върне повече при нас!

*Теодора Астро* http://forum.skycode.com/pic/31089-1145226 3[2].jpg

.

.

*Теодора Астро* -

4.

.

Т ака беше и в деня на моя двайсет и седми рожден ден, който бе преди два месеца, на 15 юли. Сутринта се надигнах от леглото с тревожната възбуда на очакването. Облякох се като за празник, подредих косите си на кок и с изтръпнали сетива тръг-нах към Параходството. Когато отворих вратата на канцелари-ята, колежката Ребека поставяше върху бюрото ми ваза с букет от гербери. Обещаващо начало. Беки, така я наричаме накратко, е еврейка и много често изненадваше не само мен с жестове и мъдрости, които очевидно са част от еврейската култура и които - може да се каже - не са вплетени в българските ни нрави, въп-реки че в държавата ни винаги е имало еврейско присъствие. При това българинът е приятелски настроен към евреите. Стран-но защо толкова малко сме заимствали от техните навици и бо-гат житейски опит?

Докрая на работното време обаче не се случи нищо друго, кое-то да отличи този ден от всички останали. И какво ли пък може-ше да се случи? Каквото е трябвало, то бе станало преди 27 го-дини. Родила съм се. Това е!

Но аз живеех с надеждата Стефан да се обади. От мои близки бях узнала, че корабът му е в Кораборемонтния завод. Въобра-зявах си, че той може би ще се сети за моя личен празник... Уви! Ни помен от някакво раздвижване от негова страна. Прибрах се привечер в къщи натежала от своето тъжно настроение. Щом влязох в стаята си, измъкнах някаква книга от библиотеката, раз-творих я за всеки случай, ако влезе някой от домашните ми, и се отпуснах върху леглото.

Усещах някаква огромна пустота. Като че ли цялата пустиня Сахара се бе преместила в главата ми.

Чувах как съпругата на моя брат блъска съдовете в кухнята и ми се струваше че цялата къща се тресе от това. А най-вероятно са ме тресяли моите собствени нерви. Снаха ми е кротка жена, без външни изблици на раздразнение.

Отвън, на голямата тераса, се готвеше празнична трапеза в моя чест. Аз обаче бях така вкиснала, че ми се искаше да не съм си вкъщи сега.

Илиян и братовчедката му Кремена се сдърпаха за нещо. Ве-роятно за играчка. Възторженият вик на иначе кроткия Илиян и яростният рев на Кремена бяха доказателство, че надвилия в случая е той. Обхванал го е наследения от дядо му Илия инат, който се проявява рядко у внука, но когато избие на повърх-ността, нищо не може да го върне обратно.

Кремена пищя дълго и това силно ме раздразни. Идваше ми да стана и да издърпам ушите на двамата палавници, но не станах. Всъщност и да бях се вдигнала, нямаше да изпълня заканата си. Илиян и Кремена бяха съкровищата на нашия дом и никой не е посмявал да им причини физическа или душевна болка. Закана-та ми беше атавистичен изблик на моите опънати нерви.

Брат ми почука на вратата и влезе.

- Всички сме около масата и чакаме само теб - рече.

Майка ми го бе изпратила, защото знаеше че пред него нито ще избухна, нито ще се опъна. Той е с 2 години по-млад от мен. Като по-стара аз от най-ранната си възраст бях привикнала да се грижа за него, та го милея като да съм му майка.

- Да не би да си болна? - попита Асен, като ме видя легнала.

- Нещо... главата... - измънках.

До този ден не помня да ме е боляла глава, макар да я изпол-звах понякога за оправдание на меланхоличното си настроение. Щом се притесня или изживявам пореден житейски крах, хваща ме стомахът. Усещам го като пълен с цепеници. Очевидно при създаването ми природата е объркала реда на някои основни ге-ни ли беше, хромозоми ли?...

- Ще дойда - отвърнах вяло. - След малко.

В празнични дни сядам последна на семейната трапеза, хап-вам на две на три и ставам първа. Но този празник бе лично мой и от уважение към моите най-близки хора трябваше да остана докрая. Това бе достатъчно основание, за да се чувствам като премазана от валяк.

- Лельо, маминка каза да дойдеш! - подаде от вратата глави-цата си Кремена.

После се шмугна в стаята и зашари с жив поглед наоколо. За разлика от Илиян тя беше по-напориста и емоционална в проя-вите си. При това вече говореше, макар да бе само с два месеца по-голяма от него. Докато Илияновият език за връзка с околните бе съставен все още само от звуци и няколко прости думички, като мама, деди, тати, дай... Май това беше целият му речник.

- Лельо аз ях, Илиян не.

След това се опита да ме осведоми по своя си начин, че ме смятат за ненаред с ума. Показа го с ръчичка, застанала до мен. Улових тази пухкава детска ръчичка и я целунах. Усмихнах се.

- Лельо искам там! - посочи тя към Чудото.

Признавам си, че го бях забравила. Или, което е по-вярно, бях свикнала с присъствието му в тази стая и не го забелязвах вече. Беше най-обикновен бутон на звънец, при това нарисуван.

В ученическите ни години аз и трите мои приятелки решихме да си нарисуваме по един такъв звънец с надеждата неговият звън да събуди Чудото, та то да се сети че го очакваме с нетър-пение. Според нашите, наивни тогава, младежки представи, са-мо някакво истинско чудо можеше да разчупи еднообразието на ученическото ни всекидневие. Никоя от нас не знаеше как точно изглежда то, но се досещахме че е необикновено.

Чудото наистина се пробуди по-късно, но не от нарисуваните на шега наши звънци. Просто му бе дошло времето да се появи и да ни посочи предначертаните от личната ни Съдба житейски друмища. Обходи ни то една по една и ни поведе по усуканите трънясали пътеки на живота. Дали някоя от тези мои три прия-телки е изпитала истинско щастие, не знам. Обаче и трите зая-виха ядосано: “Това не е никакво Чудо!”, след което накъсаха своите рисунки и ги хвърлиха в кофите за смет.

Само моята си остана на стената, леко поовехтяла от времето. Такава ми е нагласата: трудно се разделям със своите илюзии дори когато съм вече напълно сигурна, че те са вятър, поседнал върху върха на кипарис.

При мен Чудото само се мярна чрез образа на Стефан и като че ли изчезна в дън земята. Може би моето чудо е било само фалшиво копие на истинското. С напредването на техниката все повече неща около нас биват подменяни с техните имитации.

Щом получи моето разрешение, Кремена призна че вече е на-тискала бутона и показа трите си пълнички пръстчета. Поискала шоколад. Дядо й донесъл два шоколада. А тя не била искала и за Илиян. Поискала да разглоби новото камионче на Илиян. Ус-пяла, а после вместо на нея маминка й се скарала на Илиян. По-искала да улови жълта пеперуда...

- Защо жълта, а не розова? - надигнах глава от възглавницата аз.

- Като слънцето - отвърна сериозно Кремена.

- Улови ли? - полюбопитствах.

- Тати... бяла... - светнаха със особен блясък маслинените й очички.

- Значи чудото все пак не изпълни всичките твои желания?

- Като така... жълта...

Кремена примижа с клепки, за да покаже своя фокус.

“Тези деца! - казах си. - Де да можехме и ние, възрастните, да гледаме на Света с присвити очи!”

Щом излязох на терасата, мама ме изгледа накриво и измър-мори нещо, но баща ми я сряза и тя замълча.

Поднесоха ми подаръци, пожелаха ми щастливи дни в бъдеще. Бяха се постарали, за да ме зарадват, а на мен ми стана още по-тъжно, още по-тягостно. Липсваше ми нещо огромно, за да по-чувствам празнична тръпка. И то беше усмивката на Стефан, ко-ято много харесвах. Неговият стол беше празен. Всъщност, този стол беше сложен за Илиян, който ту се покачваше с усилие там, ту скачаше, примамен от хитротиите на Кремена. Накрая се умо-ри и се настани на коленете ми. Едно мърдащо, живо парченце, откъснало се от личността на Стефан. Притиснах го, целунах го по пухкавата рядка косица и нещо в душата ми трепна. Значи Стефан не беше изчезнал напълно от моя живот! И никога няма-ше да изчезне.

Баща ми вдигна наздравица в моя чест.

Струва ми се тъкмо тогава издрънча входният звънец. Някой стоеше пред пътната врата на двора. Скочих, като изтласкана от пружина. Преди да видя мъжа, застанал пред тежката метална врата, чух неговия глас: “Търся Юлия!”

Стефан не ме бе забравил. Непознатият носеше от негово име букет от бели нарциси и малка кутийка с аквамаринен цвят на спокойно море. Когато я отворих, видях върху бялата брилянтна коприна на подплатата малко рубинено сърце. Не по-голямо от грахово зърно. Скъпоценният камък на моята зодия! Не беше за вярване. Не съм виждала Стефан да е изпадал в сантиментални настроения. Или още шлагерни, както той сам наричаше размек-ването на хората, под напора на тяхната емоционалност.

Протегнах ръка към рубина, но още преди да го докосна с пръсти, сърцето се разпадна на прах. Нарцисите също изчезна-ха, сякаш се бяха разтворили във въздуха. Трябва да са били из-куствени, не усетих да излъчват аромат. А и откъде нарциси в средата на юли?!

Шега ли бе решил да ми устрои този човек или да ми подари за кратко зрънце радост? Кой беше той? Откъде бе дошъл?

Усетих че в косите ми се заплита поривът на привечерния бриз, който пристигаше на тласъци откъм морето. Разроши ги, както някога ги разрошваше Стефан, и прошепна нещо в ухото ми. Но от вълнение не разбрах какво точно каза.

- Махни се! - сопнах се. - Не ти вярвам.

- Защо? - учуди се той. - Аз съм вятър, бродя навсякъде, всич-ко чувам, всичко виждам, всичко зная и никога не лъжа...

- Лельо, искам торррта! - измъкна ме от унеса Кремена с на-търтеното си по детски провлачено р.

Докато децата ядяха с настървение от шоколадовата торта, аз се измъкнах ловко и се прибрах в стаята си.

Гърлото ми се бе стегнало, което ме подсещаше, че всеки миг мога да избухна в плач, а не желаех останалите да ме видят слаба.

Още стърчах права насред стаята, когато чух звук от почукване по стъклото на прозореца. Пердето не беше спуснато. Поглед-нах натам и видях една сребърна звезда, от ония които блесваха в душата ми, когато Стефан ме целуваше някога.

Побърках ли се?

Звънецът на пътната врата бе повреден вече втори месец. Мо-ят брат, който е електротехник, все не намираше време да от-страни повредата. Небето бе покрито с облаци и не се виждаше нито една звезда там. Бризът също не бе пристигнал още откъм морето. Беше часът когато той сменя посоката си и за известно време настъпва пълно безветрие. Листата на кайсията в двора, чиито клони опираха до моя прозорец, бяха като мъртви в този момент. Не потрепваха.

Зла мисъл се вряза в моето съзнание: “Стефан никога няма да се завърне при нас!”

Това ми се стори прокобно.

- Как ще живеем отсега нататък двамата с Илиян? - питах се.

Звънецът от рисунката, окачена на стената, мълчеше. Мълче-ше теракотеният пегас, приличащ по-скоро на запънало се инат-ливо магаре, увиснало на стената до леглото ми. Мълчеше също и дървената маска-украшение, която бях окачила над детското креватче.

В стаята цареше тишина.

- Как ще живеем отсега нататък?! - изпъшках, като човек под чиито крака земята се е продънила.

Те не знаеха.

Не знаех и аз. В този момент знаех само, че изгарях като за-палена главня от мъка по Стефан. Обичах, а не бях обичана от него. Само оня, който е изпадал в подобно на моето положение, може да ме разбере.

За душевната мъка няма измислени думи. Тя е така непосилно смазваща, че не може да се побере в човешките понятия. Измер-ват я само сетивата ни.

Всъщност, какво значи да обичаш някого?

Да искаш той да бъде винаги до теб. Да си готов да сториш всичко заради него. Да му вярваш. Да се стремите към общо бъ-деще. Да имате общи деца. И какво още?

И най-важното: той да бъде именно Стефан, не някой друг! Единственият, неповторимият, незаменимият човек с името Сте-фан. Защо тогава тъкмо Стефан? Защо след това ти, Христо? Въпрос, на който вече се досещам, никога няма да намеря от-говор.

- Какво значи да обичаш? - попитах неочаквано когато ти се опитваше да разрежеш дебелата пържола, а ножът изглежда бе-ше позатъпен и ти създаваше затруднение.

- Затова ли мисли досега? - прихна ти и за малко не се задави, защото в устата ти имаше парче от топлата питка, специалитет на заведението.

Едва сега си дадох сметка, че бях замлъкнала, вглъбена в спо-мена за последния мой рожден ден. Явно тогава наистина съм била на ръба на своето емоционално изтощение, защото на дру-гия ден подстригах косата си късо, нещо което правя само когато се почувствам олюляващо се слаба.

- Какво значи да обичаш? - повторих настоятелно своя въпрос.

- Това значи да обичаш - каза нехайно ти и пъхна парче месо в устата си.

- Само това ли?

- А какво още?

Гледах те как дъвчеш крехкото месо, усмихваш ми се закачли-во и недоумявах как е възможно силата, в чиято власт е да ос-мисли или да обезсмисли цял човешки живот, да се побере в ед-на единствена думичка - обичам, в единственото име - Стефан?

*Теодора Астро* 5.

Но ти, Христо, тогава не знаеше нищо за него, нито пък подо-зираше, че докато разговарям с теб той стои невидим до нас и насочва всеки мой жест, придърпва като мощен електромагнит мисълта ми в друга посока.

Хубаво ми беше да се оглеждам в твоите очи - сини и бистри, като планински езера. Радостна бях, че ти пресече моя път - до-бродушен и чистосърдечен, като дете. И се молех горещо дъл-боко в себе си да излезеш по-силен от Стефан, за да го надви-еш. Да го прогониш от живота ми, от мисълта ми, от сърцето ми. Защото той ми носеше сриващо моята човешка същност страда-ние. Млада бях, с кипнала кръв и изпитвах жажда да бъда оби-чана, да усещам че живея пълноценно, че се движа нанякъде, че съм жена.

Без опората на една споделена обич аз се чувствах изоставе-на, ненужна, потисната, самотна. А самотата е като гангрена - поразява бързо, разяжда човека скоротечно отвътре, прави го неустойчив на житейските изпитания.

.

И тази вечер! Тази вълшебна вечер! Наша съюзница! Наша за-крилница! Тя ни заставяше да забравим всичко около себе си. Да повярваме, че сме само двамата в този свят, който ни при-надлежи по право, такъв какъвто е - пленителен, разбъркан, за-дъхан - с всичките негови загадки и неизмерими богатства.

Макар да бе към края на септември, нощта беше топла, ясна - една типична за този сезон варненска вечер.

Звездите се надпреварваха коя по-напред да падне в очите ми. В началото ги броях, но бързо се отказах. зави ми се свят. Отдавна не бях наблюдавала такъв щедър звездопад.

Едри, искрящи, красиви, като същински шлифовани диаманти, те се сипеха върху раменете ми, а аз усещах паренето им в кръвта си. Сякаш някой бе налял там огън. От това очите ми све-теха, като очите на раздразнена котка: разширени, дебнещи, блестящи, наистина смарагдово зелени.

Такива бяха, виждах ги отразени в огледалото на твоите зе-ници. Попитах: “Ти ли ги свали?”

- Да - чух те да казваш. - Исках да ти доставя радост.

- И тези отсреща в залива ли?

- Това не са звезди, а светлините на корабите, които изчакват ред, за да влязат в пристанището - поясни ти.

- Искам да ми подариш и тях.

- Аз мога да ти подаря само светлините на моя кораб.

- Често ли се случва на твоя кораб да чака на рейда?

- Зависи от пристанището. Ако е спрял пред малко пристани-ще, налага се да чака дълго, докато се освободи кей.

- Има ли последици за чакащите дълго?

- Разбира се! - отвърна ти. - Корпусът обрасва с водорасли и разни прилепчиви морски животни, поради което корабът губи скоростта си. Чакането се отразява зле на финансовия резултат. Всяко чакане на рейд е загуба за кораба.

Замълчахме.

- Човешкото сърце също наподобява на пристанище, към което пътуват кораби, много кораби - продума замислен ти.

- Мислиш ли? - казах.

- А ти не мислиш ли? - отвърна.

В този момент не знаех за какво мисля. Може би съм се питала какво пристанище е сърцето на Стефан - малко или голямо? И дали някога ще се освободи в него кей за мен и за сина ни? Бях вече уморена от прехода, от безкрайното люшкане. Пък и това-рът ми бе тежък, много тежък...

Би ли оценил Стефан някога изпитанията, които изтърпяваме двамата с Илиян, устремени към кей в неговото пристанище, на-товарени с най-скъпите си душевни съкровища? Би ли проумял търпението ни да чакаме на рейда му. В състояние ли бе да из-числи загубите, които понесохме - Илиян, аз, дори и самият той?

И въобще, дали се сещаше понякога, че нас ни има някъде в този Свят? Тъй необозримо голям, та се усещам като една пра-шинка, подмятана насам-натам, разлюляна от страстите на вре-мето, в което съм потопена.

*Теодора Астро* 6.

-

Преди няколко дена се наложи да потърся Стефан на кораба му. Нужен ми беше документ от службата му за настаняването на Илиян в детска градина. Макар да беше само на 45 години майка ми вече бе много изнервена и с напреднала степен на хи-пертония. Боеше се да не би да получи мозъчен инсулт докато е сама с детето в къщи и то да се изплаши. А детските градини не достигаха. Затова трябваше да представя куп документи, които да прашасват дълго докато ни дойде реда да го приемат. Из-общо в нашата държава всичко е в недостиг. В излишък е само мощната пропаганда, която тръби неуморно за някакъв небивал възход. Като че ли работещите в тези институции са малоумни. Или така безвъзвратно загубили своята съвест, та лъжеха и за живите и за умрелите!

Корабът на Стефан бе вързан за кея в Кораборемонтния за-вод. Когато стъпих на борда му, наоколо не се виждаше жива ду-ша. Обикалях доста из коридорите, докато насреща ми изскочи голобрад младеж. Приличаше повече на циркаджия, отколкото на моряк. На главата си носеше накривена плетена шапка с пис-кюл на върха, а лицето му се кривеше в мимики, явно правени в моя чест.

- Какъв ви е Стефан? - попита ме.

Не му отговорих.

Докато обхождахме коридорите, за да стигнем до кабината на Стефан, моят нов познайник издърдори сума приказки за неща, които изобщо не ме интересуваха.

- Мисля, че беше тази! - каза той и отвори вратата на кабината пред която спряхме.

- Не може да бъде! Грешите - заковах се на прага аз, щом пог-ледът ми се плъзна вътре.

Той ме погледна учудено, поклати глава, като че ли искаше да каже: “Я, гледай ти!” и ме поведе към следващата кабина. Но нито следващата, нито другата до нея бе кабината на Стефан.

- Миналата седмица правиха размествания - измърмори за оправдание голобрадкото.

Свихме наляво, младежът отвори поредната кабина.

- Тази е! - казах.

Дърдоркото ме изгледа като да бях с три глави на раменете.

- По какво познахте? - попита с явно подозрение. - По многото книги ли?

Нямах намерение да обяснявам. В кабината наистина имаше много книги и списания, натрупани по канапето, върху масата, дори поставени върху пода, но не това беше отличителното. В другите кабини също видях книги, макар не толкова много. Поз-нах кабината по безпорядъка, царящ в нея.

Щом се увери, че не ще изкопчи обяснение от мен, палячото отиде да търси Стефан. След малко се върна, огледа наоколо, отвори някои шкафове, надникна в чекмеджетата, но не откри това, което търсеше и излезе.

Стефан трябва да го бе изпратил да вземе нещо.

- Не можах да ги намеря - чух шепота му пред вратата - ще ти дам моите.

Ставаше дума за приборите за бръснене, които аз веднага ви-дях под куп списания.

След няколко минути бърборкото пак се върна, отвори гарде-роба без да продума, взе една риза и излезе.

Когато влезе при мен Стефан бе избръснат, с чиста но немина-вала под ютия риза, каза добър ден, целуна ме небрежно по бу-зата, както при всяка наша среща, усмихна се нехайно, като че ли искаше да каже: “Ако съм се привел в приличен вид, не си мисли, че нещо се е променило!” После придърпа един стол до масата и седна срещу мен.

- Е, случило ли се е нещо?

Въпросът му ме подразни силно. Какво би могло да се случи? Изгледах го с гневен поглед.

- Е, и?

- Нищо! - отвърнах нервно.

- Нищо?

- Слушай - кипнах - нямам време за празни приказки. Излязала съм от работа с разрешение от шефа ми за един час.

- Значи, нищо... Така си и знаех! - каза високомерно Стефан. Или поне на мен ми се стори, че се държи високомерно и ме хва-на яд.

Той да ме познава, след като изобщо не се постара да надник-не в личността ми. Ама че наглост! Задълбочаването в същност-та на нещата не бе в неговия стил. Приемаше истините наготово - във вида, в който му бъдат поднесени. Или поне се преструва-ше, че ги приема. Все пак Стефан не е глупак. Просто така му бе по-удобно.

Казах му всичко това. Той не ме прекъсна, но не съм сигурна дали изобщо чу думите ми. Само издадените му напред устни показваха, че това му е досадно. Илиян също изразява още от бебешката си възраст своята досада по този начин. Ако не рас-теше далече от баща си щях да си мисля, че му подражава. А то явно си им е в природата. И тъкмо затова моето раздразнение повиши градуса си.

Колкото до Стефан - ние с него се разбирахме доста добре. Всичко между нас вървеше чудесно до момента, в който взехме решение да се оженим. Аз съм емоционална, припряна, впрегна-та в своите стремежи, понякога стихийна. Взимах импулсивно решения - често прибързани... Той - тъкмо обратно: тромав, инертен и като че ли живеещ без посока и път занякъде. Колеб-лив: което както дойде. Не влизаше в спор, не ми възразяваше когато аз избухнех и започвах да го засипвам с обвинения. Имах чувството, че моите думи се плъзгат по повърхността на хипопо-тамската му кожа и падат в краката му. В мигове на раздраз-нение го наричах на ум наистина хипопотам.

Въпреки различния ни темперамент двамата се допълвахме великолепно и ни беше хубаво заедно, докато помежду ни не се пъхнаха неговите родители.

Щом им съобщихме за своето решение да се оженим, те се обявиха категорично против, под предлог че Стефан е твърде млад и незрял, за да вземе самостоятелно такова важно реше-ние, като създаване на семейство. Тогава той беше навършил 23 години, аз отивах към 24. Родила съм се 7 месеца преди Сте-фан и това даде основание на неговия баща да изгради цяла система от доводи срещу мен.

Първият беше, че като по-стара съм била и по-умна от сина му. А според неговата теория, ако жената превъзхожда своя съ-пруг, бракът им бивал нещастен. Разбира се, той подценяваше съвсем неоснователно Стефан. Истината беше противоположна. Синът му беше по-умен, по-начетен и от баща си, но със своя себичен нрав, не се подчиняваше на никакви правила и уставни изисквания. По тази причина имаше доста сериозни трудности с командването във Военното училище. Заради неподчинение бя-ха го изключили за срок от 1 година преди да бе положил своите държавни изпити и го прехвърлиха като взводен командир в ед-но Военноморско поделение във Варна. Това бе удължило с ця-ла година неговото дипломиране. Случилото се също стана пре-текст в полза на Стефановите родители. Нямали сме финансова самостоятелност!

След тази тяхна съпротива Стефан се стъписа, разколеба се и реши, че трябва да се разделим. Оправда се с това, че не може да застане срещу волята на баща си, когото той обичаше по осо-бен начин.

Майката на Стефан бе починала от рак, когато той е бил на около 3 години. До навършване на 12 годишната си възраст той бе живял при родителите на своята майка в едно малко, затън-тено селце, където дядо му бе свещеник в местната църква и се-лата наоколо още от времето преди първата му дъщеря и майка на Стефан да е била родена. Стефановият баща е работел в митницата на пристанищно крайдунавско градче. Идвал е да ви-ди сина си само по време на своите отпуски. Това са били голе-мите детски празници за малкия Стефан, когото близките му то-гава наричали Чефи. По тази причина той тогава се е чувствал пълен сирак. Обичта на старите и грижите, които те са полагали за внука си, не са запълвали празнотата. Така у него се бе из-градило свещенопреклонно чувство към баща му.

Бащата взема сина при себе си едва след като се премества в Русе. Стефан вече е бил на около 12 години. Малко след това се появява и втората съпруга, с 15 години по-млада от бащата и 17 години по-стара от сина-завареник.

Към края на 1967 година, когато се завъртя вихрушката около нашата обич, Евдокия - мащехата на Стефан - беше на 41 години. Всъщност мотора на този вихър го въртеше тя.

Смътно в себе си долавях, че причината за нашата раздяла е много по-дълбока и сериозна, защото Стефан приличаше на чо-век, който се блъска в някаква непреодолима, невидима за мен преграда. Необяснимо за мен той започна да изтъква някакви свои вини, без да ги уточнява, които го правели недостоен да ми бъде съпруг.

“Аз съм вършил лоши неща и не заслужавам твоята обич!” - казваше Стефан с някаква мрачност. Това ми действуваше стъ-писващо. Той се кичеше сам с лоши епитети, които смутиха мое-то съзнание, но не и чувствата ми към него. Напротив, тъкмо не-говата внезапна душевна криза засилиха още повече чувствата ми. Като че ли ги намагнетизираха и изпилиха на шмиргел, за да блеснат те като острие на сабя.

Недоумявах какво толкова недостойно може да извърши мла-деж на неговата възраст, за да има основание да се самонарече “мискинин”. И дори с някои жаргонни думи, често употребявани по него време в говора на хората, които думи аз съвсем не мо-жех да понасям. Струваха ми се грозни и просташки, за да бъдат залепени върху личността на Стефан.

.

Неговото решение да се раздели с мен ме хвърли в ужас. За няколко месеца аз буквално се свлякох от мъка. Заприличах на блуждаеща сянка. Живеех като сомнамбул. И на яве и на сън виждах само Стефан. Никъде не ми беше хубаво. Всичко наоко-ло ме гнетеше. Никаква дейност не ми спореше. Като че ли на земята не бе останало кътче за мен. Докато един ден осъмнах с решението да се боря за него, уверена че чувствата му към мен не са се охладили.

Дойде ми решителност, усетих воля да надделея над всичките препятствия, които се бяха изпречили между двама ни. Но това не се наложи. Щом се срещнахме, моите опасения и страхове - че съм го загубила - се разпиляха веднага.

Аз бях тази, която направи първата крачка. Потърсих го в ка-зармата. Той пристигна на портала широко усмихнат със своята неподражаема усмивка. Всъщност, неподражаема за тогава, за-щото след това синът ни я наследи изцяло и сега я имам посто-янно пред себе си.

Малко след като ми улови ръцете, неговият дъх парна устните ми... Имах усещане, че оттогава беше изтекъл век! А всъщност бяха се изтърколили 3 години.

.

- Стефане - измъкнах се от унеса си и влязох в настоящето - ти си жесток!

После издекламирах на един дъх какъв точно документ ми е нужен от неговата служба за пред администрацията на детските градини, станах и си тръгнах. Защо го сторих така рязко и досега не мога да кажа. Не знам. Не беше кокетство, а просто някакъв необясним порив на преляло у мен огорчение.

Той ме догони, улови ми ръката и тръгна редом с мен.

- Накъде забърза?

Като не дочака отговор рече:

- Ама ти май се засегна!

- Станал си непоносимо груб - казах без никакво основание. Той всъщност изглеждаше само безразличен докато аз обясня-вах какво съдържание трябва да има въпросният документ.

- А ти пък си заприличала на стара мома - отвърна ми.

- Какво те засяга това?

- Установявам един факт - засмя се Стефан. - Погледни се на какво се заприличала. Върлина!

Казваше истината. Аз действително бях смъкнала доста кило-грами след нашата раздяла. Най-малко 7-8, а когато се срещнах-ме двамата някога бях 56, при положение че съм висока 168 сан-тиметра.

Неговите думи ме оскърбиха жестоко и наговорих куп глупости. Причината да заприличам на върлина произлизаше от него.

- По-добре да изглеждам на стара мома, отколкото на чочарка - отвърнах.

По него време прожектираха италианския филм с това загла-вие, главната роля в който изпълняваше София Лорен. Тъкмо с тази роля тя си извоюва световната слава. Филмът бе наречен “Чочарка” на името на областта Чочария, в която се развиваше действието. Необяснимо защо, тази дума влезе в речника на българина като прозвище на момичетата с разюздано пове-дение.

Давах си сметка, че ставам жалка.

- Мъжете обаче предпочитат чочарките - изтърси чистосърдеч-но Стефан.

Побеснях. Казаното скъса последната стяга на моето тогава крехко равновесие.

- С тях е винаги приятно - добави той.

- Всичките мъже не са глупаци, като тебе! - изсъсках.

- Не са - отвърна ми в същия тон - иначе нямаше да дойдеш сега да ме търсиш, а би си намерила някой по-глупав от мене, който...

- Откъде пък знаеш, че не съм си намерила?

Трябва да съм изглеждала морава от яд. Бяхме спрели на сре-дата на пътя между корабния кей и портала на завода.

- И дойде да ме осведомиш, за да успокоиш съвестта ми, така ли? – рече Стефан с неговия незаинтересован на вид начин на изразяване, издал напред устни, доказателство че вече е до-волно отегчен.

- Дойдох, за да... за да - в своята ярост бях забравила каква бе причината, за да го потърся на работното му място. Ядосах се на самата себе си и чак изпращях от вътрешно натягане.

- Тръгвай ще те изпратя до спирката - каза Стефан.

- Каква чест за мене! - продължих да се заяждам.

Бърза да се отърве от мен, рекох си.

Той се направи, че не е чул моите думи. А може и да не ги е чул. Стефан има изграден навик да пропуща край ушите си всич-ко онова, което не го интересува. Тогава още не бях го олицитво-рила с хипопотама. Всъщност, това определение го заимствах от мащехата му, само че то стана по-сетне. Когато вече бяхме ми-нали с него под венчило...

Сега си мисля как понякога човек сам се повтаря. И неосъзна-то повтаря ситуации от своя живот.

Докато вървяхме със Стефан към портала на Кораборемонт-ния завод на мен и през ум не ми мина, че сегашният ни диалог е вече минал през първа репетиция по времето преди Илиян да беше дори заченат. Някакви подобни реплики прехвърчаха по-между ни, когато аз го потърсих във военното поделение, което се намира в близост до Кораборемонтния завод. Разбира се, колкото за емоции! Вместо да ни разделят окончателно, разме-нените тогава думи ни вплетоха набързо в прегръдка... Не помня кой пръв протегна ръце, но най-вероятно да е бил Стефан.

Тогава двамата бяхме все още достатъчно щури, за да се опълчим срещу ветото на Стефановия баща. Поставихме го пред свършения факт. Мислехме, че той и неговата втора жена ще преглътнат и ще се примирят с положението.

Те обаче се настроиха още по-зле спрямо мен. Обвиниха ме, че съм се възползвала от малодушието на сина им и съм го ув-лякла чрез своето влияние над личността му той да извърши нещо безразсъдно.

Сега обаче бяхме вече майка и баща на нашия син, а се вър-тяхме в стария коловоз...

Разликата бе в това, че Стефан не бе така самоуверен, както преди. Не бе спокоен, както пред портала на военното поделе-ние, макар да беше вече инженер корабен механик. Не го завла-дя някогашния порив да ме парне с дъха си по устните...

Това бяха сигурни признаци, че се е предал. Приел бе капиту-лацията. Времето се бе извъртяло с няколко кръга нататък. Ня-колко кръга, които отделяха онзи Стефан от този Стефан. Онази Юлия, от тази Юлия...

Тътрехме се из прашната заводска алея и говорехме за незна-чителни неща. Щом приближихме автобусната спирка, подадох ръката си за сбогом, Стефан я задържа и, загледан изпитателно в очите ми, попита:

- Кой пък е този смел рицар?

Беше се хванал на думите ми и май ревнуваше. Стараеше се да изглежда равнодушен, но това не му се отдаваше.

- Довиждане! - казах и дръпнах ръката си.

Той не я пусна. Стискаше я яко. Не за да ми причини болка, за-щото не ме заболя, а да ме задържи. Като че ли аз имах намере-ние да излетя.

- Приличаш на сина си - казах, на което той не отговори.

Бях свикнала да го виждам винаги един и същ: равнодушен към всички и всичко. Струваше ми се, че принадлежи към катего-рията хора, за които старите хора казват: “Ни на живо се радва, ни на умряло плаче!”. Имало е мигове когато ми се е искало да го промуша с нож. Не от злоба, а за да проверя дали ще усети болка, дали ще откликне. Мислех си, че Стефан е неуязвим. Са-мо когато го обсебеше инатът ставаше различен.

- ...Или е стар и не ти утърва... - стигна до съзнанието ми него-вото бръщолевене, на което първоначално не обърнах внима-ние. Мислех си с боязън за приликата между него и Илиян. В на-стоящата възраст тя бе повече външна, но...

- Кой е стар? - сепнах се, когато той повтори - този път натър-тено - своето предположение: “Значи е стар или пък заради вар-ненското ти жителство”!

В гласа му се долавяха наченки на злъч, макар че най-малко за него може да се употреби тази дума.

Подмятането му беше прекалено от негова страна.

- Не позна! - отвърнах през смях.

Смехът ми бе бликнал искрено. Откритието, че все пак той ре-внува, ме изпълни със самочувствие и веселост. И се заех да из-реждам - без много да се замислям - каквото ми дойдеше на ус-тата, за да изтъкна качествата на този, тогава несъществуващ, владетел на моите чувства. Казах, че той е негов връстник, че е много хубав, че е софиянец и не се нуждае от моето варненско жителство. Но понеже това ми се видя малко, добавих: “След ня-колко години ще има дори диплома за завършено второ висше образование, ако за теб този факт има някакво значение, за да се успокои съвестта ти.”

Сама не знам как ми хрумна да хвърля в лицето на Стефан те-зи измислици. Беше глупаво от моя страна. Та той е баща на си-на ми! Не бе достойно да го сторя. Ако майка ми беше чула мои-те брътвежи, би казала, че не съм нейната дъщеря.

Аз тогава обаче не само изхвърлих всичките тези приказки, но и искрено ми се искаше те да бъдат верни! Затова ги изказах с една категоричност.

Понякога човек излиза от своята си обвивка, отскача от себе си под натиска на пружиниращи у него нагнетени емоции.

Защо ли хората, причинили си незаличими душевни травми, вместо да запълнят разстоянието помежду си с балсама на без-различието, продължават да чоплят упорито своите незаздравя-ли напълно рани? Израз на омраза ли бе това или на невъзмож-ност да се примирим с мисълта, че сме загубили?...

Когато свърших, от хладния скептицизъм на Стефан не бе ос-танала ни следа.

- Блъф! - прецеди през зъби кисело той.

Но сам не вярваше на думите си.

В този момент действително приличаше поразително на Или-ян. И той гледа така, когато не иска да приеме нещо, а лицето му добива същия израз, леко смръщено, с гънка между веждите и упорит поглед пред себе си. Дори дядо му Илия го беше снимал веднъж в такова състояние.

Беше му купил красив тъмносин немски анцуг с червена яка, маншети и цип на горницата и му го облече насила. Илиян оказа съпротива, защото явно се чувстваше по-добре по долни гащич-ки и ризка. В къщи бе топло. Но не заплака, както правят децата на неговата възраст, когато не искат нещо, само опъваше назад ръчички и крачета докато дядо му Илия полагаше усилия да го издокара с анцуга. Щом обаче обличането приключи и дядото отиде да донесе фотоапарата си, за да му направи снимка, той се измъкна набързо от премяната си. Когато старият се върна от другата стая с фотоапарата в ръце, бе изненадан, но и възхитен от своя внук. Навярно защото откри себе си у него.

“Човек с характер!” - рече и направи снимката, на която Илиян е седнал в скута на маминка си Евдокия, а до него върху масата е поставен анцуга.

Тогава той да е бил на около 8 месеца. Още не вървеше и не можеше да седи самостоятелно на стол.

“Значи на Стефан не му е безразлично дали ще го заменя с друг мъж! - мислех си, а сърцето ми тупаше припряно до пръсва-не. Като че ли искаше да изскочи от гръдите ми. - А това значи...” Сама не знаех какво значеше това, но не крия, стана ми хубаво, че Стефан все още можеше да изпитва ревност по отно-шение на мен.

Измъкнах ръката си от неговата, изсмях се лудешки и скочих в спрелия преди малко на двайсетина крачки от нас автобус. Той остана зад гърба ми, навярно изненадан от моето необичайно поведение. Седнах в противоположната страна на двата реда седалки, за да не се виждаме. След като се успокоих моят по-глед спря върху седефената повърхност на обратното странично огледало на автобуса и видях, отразена там, фигурата на Сте-фан, който продължаваше да стои на мястото, на което го ос-тавих - двайсетина метра зад автобуса. Изглеждаше така унил, та ми дожаля за него. Помислих си дали да не сляза и да се вър-на. Но преди да взема решението, шофьорът затвори автома-тичните врати, натисна педала. Автобусът изръмжа и потегли.

Ако бях се загледала в огледалото за обратно виждане малко по-рано и бях слязала навреме, може би...

Все едно! Аз потеглих нататък. Случаят беше предрешил вместо мен и зачертал изцяло това “ако” и “може би”.

Тогава дори не подозирах, че изречената от мен наивна лъжа ще се превърне само след няколко дена в пълна истина!

Случайност ли бе това или неосъзнато бях надникнала в бъде-щето чрез своите - тогава силно възбудени - сетива? И, ако това е проникване в бъдещето, не означава ли то, че всъщност жи-тейският ни път е предопределен от някаква сила, над която на-шата воля и нашите човешки усилия нямат власт да й се проти-вопоставят?

*Теодора Астро* 7.

-

Гледах към града отсреща, който от терасата на ресторант “Галатея” ми се струваше като видение от приказките. Опит-вах се да проумея какво ме накара да спра погледа си тъкмо върху тебе, Христо? Дали само защото вече бях казала на Сте-фан, че в живота ми има друг мъж, дали ти действително ме оча-рова или пък беше настъпил моментът да се появиш? И трите предположения ми се виждаха твърде недостатъчни, за да обяс-нят станалото чудо.

Сепнах се от настъпилата изведнъж тишина. Оркестърът отно-во си бе дал почивка. Като че ли и това стана по някаква пред-варителна нагласа, за да можем двамата с теб да чуем тупащи-те си с учестен ритъм сърца. Доказателство, че те се бяха ус-тремили да уеднаквят своята пулсация. Тъй както без да знаем, без да сме се уговаряли - съвсем независимо един от друг - бях-ме се облекли тази вечер с дрехи в една и съща цветова тонал-ност - между млечно сиво и светло, като избеляло лятно небе, синьо. Или като езерно спокойно и бистро следобедно море.

Откъм залива, заедно с бриза, прииждаше тънък мирис на во-дорасли, на пясък, на мидени черупки и въобще на дълбока во-да. Вода, в която можеш да се окъпеш, да охладиш разжареното си тяло, да провериш умението си да плуваш... Но така също и да се удавиш...

- За какво мислиш? - чух гласа ти и се почувствах неловко.

За част от секундата си дадох сметка, че през цялото време ти ме бе наблюдавал внимателно.

Не знаех какво да отговаря и мълчах сконфузена.

Тогава, за да разкъсаш тягостното мълчание, ти вдигна своята чаша и рече: “За твое здраве!”

- И за твое! - отвърнах и също взех в ръка почти пълната си още чаша, като едновременно отправих пожелание ти пък да прекараш своята предстояща отпуска приятно.

- Надявам се! - отвърна. - Макар че първо ще трябва да от-хвърля зад гърба си няколкото изпита, които ми предстоят. Две години не съм ползвал отпуска.

Запитах какви изпити те очакват, нали вече се бе дипломирал преди няколко години. Тогава ти обясни, че си студент-задочник в Софийския Икономически институт, специалност “Външна тър-говия”. Това ми подейства поразяващо. Мисълта ми отскочи в друга посока, преди да съм изслушала докрай твоето пояснение, че идеята за второто висше образование е на твоята амбициоз-на майка, която бе подала документите и те бе записала за сту-дент по своя преценка и при твоето отсъствие от страната. Раз-смях се предизвикателно шумно и неудържимо.

- Какво смешно има в това? - недоумяваше ти.

Но аз не бях в състояние да ти обясня причината. Не можех да се овладея, за да ти кажа, че смехът ми не е предизвикан от то-ва, което ти говореше. Или не от самия факт, а от обстоятел-ството, че съм знаела, че съм го предусетила преди да съм била осведомена за него. Нещо повече, даже преди изобщо да знаех за твоето съществуване.

Но как можех да ти го обясня с няколко думи само, след като това бе последица от цяла една, дори не на една, а на три, чо-вешки съдби. Или най-малко на три основни...

- Просто се сетих за нещо и ми стана смешно - смотолевих накрая.

Почти по същия начин се разсмях и малко по-късно, когато ус-танових че ти си от същия випуск на Военно морското училище, от който бе и Стефан, и само с два месеца си по-млад от него. На всичко отгоре беше и софиянец.

Нямало Съдба! - твърдят комунистите.

Макар да осъзнавах, че все пак това са поредица от случайни съвпадения на обстоятелства, не можех да се отърва от натрап-ливото чувство, че все пак във всичко това има и намесата на някакво чудо. Или - както му казват още - провидение.

“Значи не съм излъгала Стефан!” - мислех си докато ти, Хрис-то, се чудеше какво ме прихваща, та се смея като малоумна или като някаква лекомислена кокетка.

- Но защо се смееш? - попита отново.

- Значи си започнал подготовка за отдаване на своите въжета-та към брега - пренасочих мисълта си в друга посока, за да успокоя своя възбуден ум.

Но ти не престана да ме гледаш малко подозрително.

- Това не се знае - каза умислен и махна пренебрежително с ръка.

- В началото наистина не се знае - подхвърлих и заизреждах, като някаква врачка, какво те очаква след като получиш своята втора диплома: солиден пост във вносно-износна централа, ав-торитет в обществото, чести задгранични командировки и тъй нататък.

Ти ме гледаше някак странно и мълчеше.

Аз също млъкнах и неочаквано за мен в ума ми светна въпро-сът: “Но какво лошо има в това, че го иронизираш?” Кой и защо ни бе обработил така, че смятахме за кариеризъм - какво ужасно престъпление! - порива на някого да се стреми към по-успешна професионална и всякакъв друг вид изява?

Кой и защо ни бе внушил, че да се гради професионална и лич-на житейска стабилност е нещо недостойно, нередно и укорно?

Започваше ни Чавдарската организация, подемаше ни после Пионерската, наречена “Септемврийче”, след това Комсомола и по-натък останалите... Отмиваха разума от нашите мозъци и ги затлачваха с предразсъдъци, за да сложат пранги на мисълта ни. А поставената в белезници мисъл е мъртва мисъл. Човекът с пранги в мозъка е като марионетка. Можеш да му дърпаш кон-ците както ти хрумне. Той дори не усеща това опъване отстрани.

Ти продължаваше да мълчиш.

- Чиновник на държавна служба! Ужас! Всеки ден ставаш в ед-но и също време - казах. - Отиваш в едно и също учреждение, в една и съща канцелария, стоиш осем часа на едно и също бюро, сред едни и същи хора, разгръщаш едни и същи тефтери, слу-шаш едни и същи приказки за апартаменти, женитби, разводи, автомобили, пържоли, катастрофи, болести, лични успехи и не-успехи... И чакаш да свърши работният ден, за да хукнеш към автобуса. Там те блъскат, притискат те от всички страни. След това... И така дни, седмици, месеци, години, докато навъртиш стаж за пенсия...

Ти пак мълчеше, но вече се усмихваше. А аз продължавах, ка-то латерна:

- Вероятно не би било толкова лошо, ако човек не получава професионални деформации - превит гръбнак, мухъл в мозъка и блуждаещ, невиждащ поглед...

- Чак пък толкова! - възкликна ти и улови ръката ми, с която жестикулирах, докато говорех. Погали я, придърпа я към устните си. - Има и щастливи чиновници! Но ти не си родена да бъдеш обикновена чиновничка, затова...

Не се доизказа.

- Толкова по-зле за тях! Егзюпери го е казал най-вярно: “Бедни чиновнико, ... глината се е втвърдила...”

- Ако някога имаш син каква професия би му избрала? – запи-та, за да дадеш друга насока на мисълта ми. Или пък да ме пре-дизвикаш да насочим разговора в лично измерение.

- Защо аз ще му я избирам?

- Добре, каква професия би искала да си избере той? - поправи се веднага.

- Каквато и да е, само не чиновник. За да се чувствува нужен и пълноценен, човекът трябва да вижда ясно плодовете на своя труд - издекламирах на един дъх. - Какво вижда чиновникът след положените от него усилия?

- Какво? - пресече моята риторика ти.

Този път замълчах аз. После се засмях гласно. Бях се увля-кала. Не ти казах, че вече имам син. Нито че може би той още не е заспал и чака да чуе моите стъпки по скърцащите дъски на по-да, шепота на гласа ми, за да отпусне клепачи и да потъне в своя детски сън. Така е свикнал: да усеща моето присъствие около себе си, щом се стъмни.

Тайно в себе си тогава все още бих искала Илиян да завърши Морското училище, макар баща му да беше ме заклел веднъж, че ако само посмея да го насоча натам, да не ми е простено от Бога. Но и друга професия да си избере, не бих се месила, за да го отклоня.

- Значи искаш да бъде капитан - уточни ти.

- Защо непременно капитан, може и корабен механик - казах и стиснах в последния миг зъби, за да не добавя: “Като баща си.”

- Съжаляваш ли, че си станал капитан? - попитах.

- Още съм само помощник капитан - отвърна.

- Все едно - вметнах - след няколко години ще бъдеш и капи-тан-комендант на кораб.

- Да се надяваме - усмихна се ти.

Не беше пуснал ръката ми, която пърхаше в твоите длани, ка-то уловено уплашено птиче.

След малко вдигна втора наздравица, защото видя, че чашата ми е все още почти пълна, а бутилката вино беше почти празна. Още когато само докоснах с устни чашата с водка преди да под-несат вечерята, ти разбра че не изпитвам влечение към алкохо-ла. По-сетне сам изпи водката, защото аз преместих пълната чаша пред теб.

Поведохме разговор за плюсовете и минусите на моряшката професия, за трудностите в морето, за ролята и мястото на кора-боплаването в икономиката на една държава. По този последен въпрос и двамата бяхме на еднакво мнение. А именно, че Бълга-рия все още изостава по отношение на корабоплаването. Отно-во стигнахме до незаинтересованото чиновническо отношение по много важни стопански въпроси. За лошите последици от то-ва за държавата ни.

- Българската държава е вече като кораб, управляван само от Източния вятър - рече угрижен ти. - Тъй както е духнал той, в крайна сметка ще ни избута в Западните географски ширини... Обаче с разпорен от всички страни корпус, със строшени мачти и напълно блокирало кормило.

После започна да разказваш своите впечатления от последно-то твое посещение с кораба ти в Куба. Бяхте натоварили там не-рафинирана захар.

- Наистина ли има свобода върху този Остров на свободата, както го наричат нашите? - попитах.

- Свободата навсякъде е само една фикция - рече замислен ти. - А Куба е с повече пробойни и от България...

Мисълта ми отново отскочи встрани. Върна ме към края на ра-ботния ден днес.

*Теодора Астро*
*Теодора Астро*

8.

-

От сутринта бях разсеяна и работата не ми спореше. Остава-ше около час до края на работното време, когато приключих сбо-ра от цифри на механичната сметачна машина. Слухът ми бе за-глъхнал от тракането и усещах леко виене на свят. За четвърти път получих различен резултат. Значи бях набирала неправилно някои от дългата колона цифри.

Притиснах слепоочията си с длани и усетих как учестено пул-сира там кръвта ми. Беше ме обхванало чувство за безизход-ност. Налагаше се да започна отново, макар че можех да отложа това си занимание за следващия ден, както ме посъветва коле-гата Панайотов, който беше забелязал, че съм неспокойна.

- И без това скоро ще трябва да си тръгваме - каза със своя монотонен глас той.

Но когато бях започнала да събирам тази дълга, като дяволска опашка, колона от цифри, аз си наумих, че ако още при втория - проверочен сбор - крайният резултат се засече, то значи всичко ще свърши както трябва.

Какво точно трябваше да завърши както трябва, нямах поня-тие. Но неуспехът при събирането ме ядоса не на шега. Не че бях толкова суеверна, но не можех да понасям когато нещо, кое-то зависи от моите усилия и воля, се изплъзне от ръцете ми. Осъзнах че, докато не засека сбора, няма да мръдна от мястото си, пък ако ще заради това да проваля предстоящата ни угово-рена среща с теб, Христо.

Да, наистина ме обхваща вътрешна ярост, когато нещо зави-сещо само от мен самата, не завърши според предвижданията ми, въпреки положеното от мен старание.

Зачуках отново нервно по клавишите на машината и - без да вдигам глава - почувствах втренчения в мен изпитателен поглед на Панайотов.

Напоследък често го улавях да ме наблюдава, но не с поглед на мъж, харесал една жена. Не! Това бе поглед, който се стреми да проумее що за птица пърха с криле отсреща. И не защото това го интересуваше кой знае колко много, а защото такъв му е нравът - да преценява тежестта на хората около себе си.

По професия Панайотов е капитан-комендант с осемнадесет години плавателен стаж зад гърба си. Мъж навършил неотдавна четиридесет и няколко години. Висок, широкоплещест, леко тро-мав, вече започнал да оплешевява над челото, той оставя впе-чатление че е мързелив, отпуснат, добродушен, разсеян. Човек без илюзии, бързо съгласяващ се и лесно приспособяващ се с обстановката около него. Човек, който от нищо не се изненадва. Но това е само от пръв поглед. Всъщност той притежава пъргав ум, верен усет за всичко, което става около него и не греши в преценките си - обикновено категорични.

Погледът ми се плъзгаше по цифрите, а умът подир мисълта колко мисловна човешка енергия е заприщена зад стените на Социалистическия лагер! Или, както беше модерно да казват в предаванията на Западните радиостанции: “зад Желязната за-веса.”

Кому бе нужно това стягане на човека в железен калъп?

“Искате ли да прекарате една приятна, незабравима вечер по Черноморското крайбрежие - казваше женски глас от радиоточ-ката в стаята - посетете новооткрития на нос Галата ресторант “Галатея”. Със своя оригинален архитектурен вид, с велико-лепния изглед към залива и града...”

Гласът на говорителката ме подразни със своята безизразност и това стана причина да се заслушам в нейните думи.

“Чудесно!” - рекох си.

Щом ресторантът е новооткрит, то вероятността да си го посе-щавал с някое момиче бе изключена. Значи ще го запомниш с моето присъствие там.

- Моля те да намислиш предварително в кое заведение искаш да отидем. Не обичам да губя време в последния момент да се чудим и избираме варианти - беше казал ти, след като вече имахме уговорка кога и къде да се срещнем двамата.

Направи го от учтивост, но и защото не подозираше че, аз не знам какви заведения има в курортните комплекси. Нямам вле-чение към тях. Смятам ги за губене на време. Но и от финансова гледна точка не мога да си го позволя.

Някога със Стефан предпочитахме да излезем двамата сред красивата околна природа, вместо да се пъхнем в някой задимен ресторант или кафене. Отивахме на опера, на театър, на класи-чески концерти, на кино. Но нито веднъж не сме влизали в рес-торант, макар той да разполагаше с достатъчно пари, които не-говият баща му изпращаше. Нямах до този ден ресторантски спомен с него. След това живях вече съвсем аскетично. Всич-кото си свободно време прекарвах с Илиян, защото това бяха най-сладките часове на живота ми.

Но не посмях да помоля ти да се погрижиш за избора.

Докато продължавах да набирам цифрите прецених, че ще имам малко време да отскоча на козметичка, за да ми сложи ед-на освежаваща лицето маска. Щом се сетих за това, прекъснах събирането, измъкнах от чантичката си малко кръгло огледалце и се погледнах в него. Реших, че изглеждам все още добре за годините си. Наистина 27 години не са кой знае каква възраст, но са достатъчни някои жени да напълнеят. А натрупаните тлъсти-ни по тялото променят и лицето.

Слава Богу не бях като тях.

Отново долових любопитния поглед на Панайотов.

Какво искаше той?

Сборът се засече. Въздъхнах облекчително.

Колегите около мен вече прибираха папките и документите из чекмеджетата на бюрата си. Същото направих припряно и аз. Изведнъж ми стана леко и светло на душата.

Излязох, по-точно изхвърчах от стаята, но ми подвикнаха че съм забравила жилетката си и аз инстинктивно се върнах обрат-но, макар тя да не ми бе нужна.

- Не се връщай, няма да ти върви! - чух като в просъница да казва някой в коридора.

Обърнах се, беше Румен. Млад инженер, една или две години по-стар от мен, увлечен подире ми.

Не му обърнах внимание. Боях се да не би да ме последва, както го правеше често. При това така изискано и мило, че няма-ше как да го срежа и да го пратя по дяволите. Неговото упорито ухажване беше започнало да ми додява.

След като разбра, че успехът му се изплъзва, той реши да ата-кува обходно и се зае да спечели доверието на Илиян. Това ста-на обаче по-късно. Пресрещаше ни около детската градина - уж случайно - даваше му фъстъци, бонбони, шоколад. Докато вед-нъж Илиян отказа да приеме поредното пакетче. А после рече категорично: “Не искам да се спираме при този чичко. Той те гледа особено!” Трябва да имаше вече четири навършени го-динки. Беше на три и половина, когато го приеха в детската гра-дина.

Всъщност Румен е приятен, хубав, строен мъж, добър специа-лист, неотдавна разведен със съпругата си, която свиреше на цигулка в Симфоничния оркестър. Нямаха деца и не знам дали това не бе причината за развода им. Никога не го запитах. Мис-ля, че той спря вниманието си върху мен по време на седмич-ните симфонични концерти, за които имах абонаментна карта, и ги посещавах, ако успеех да се договоря с мама или с баща ми да се грижат за Илиян докато се прибера. Румен беше неизмен-но там. Очевидно обичаше и съпругата си, и класическата музи-ка. Въпреки това се разведоха.

Аз обаче бях прекалено обсебена от Стефан, за да ме интере-сува Румен или който и да е друг. Недоумявах на какво се надя-ваше той. Нима не разбра, че няма шансове да влезе в живота ми по друг начин, освен като колега?

Странно същество е туй човекът! Не е лесно да проумееш как-во става там - вътре, в душата му. Какво го гнети, какво го въз-нася нагоре, какво го смъква до дълбината на отчаянието, какво прави вървежа му уверен, стабилен?

Ето, например, моят брат! Женен мъж, вече баща, а от извест-но време се е заловил, като същински юноша, да развъжда гълъ-би. За какво му са! Дето се казва няма къде да пъхне своята гла-ва, а си губи ума по някакви си гълъби.

- Е-е... - отвръща с това нищо незначещо възклицание на мои-те възражения той.

Първите гълъби, които донесе, станаха плячка на махленските котки. Изядоха ги още същата вечер. Беше ги сложил на тераса-та, в стара щайга, покрита с дъска.

Преди да донесе втората двойка, Асен позачука щайгата тук-там закова мрежа откъм отвора й и тя заприлича на кафез. Но въпреки това новата двойка гълъби избягаха още на следващия ден, щом ги пусна да си полетели на простор.

- Пада ти се! - казах му.

Хвана ме яд задето сам им предостави възможност да избягат.

- Не е там работата - отвърна той.

Трябвало да свикнат и сами да се връщат в кафеза.

- Но те винаги ще бягат - възразих.

Не бяха хора да им обясни и да го разберат.

- Е! - смотолеви брат ми и сви стеснително рамене. - Хората разбират по-малко от гълъбите като им говориш! А гълъбите... Все на някои ще им хареса и ще се върнат.

Логика и чудо!

- Първо трябва да ги държиш дълго време затворени, за да се приспособят - посъветвах го.

- Не е там работата - отвърна Асен. - Гълъбите са птици. А пти-ците не могат да живеят, ако не летят.

- Тогава защо си ги домъкнал? - ядосах се. - Остави ги да си летят на воля.

- Е... - измънка той. - Птицата е птица, за да й се радва човек.

- Малко ли птици летят в небето? - казах. - Вдигни поглед и гледай колкото си искаш: гълъби, гларуси, врабчета...

- Не е там работата - каза брат ми. - Птиците, които летят в не-бето са обикновени, за тях не съм полагал никакви грижи. Те не ме познават.

- Но те съвсем не са в състояние да оценят твоите грижи! - разсмях се аз. - И да привикнат, то ще бъде по инстинкт.

- Е... - промълви той. - По разум всеки може да се привърже към някого. Имаш си автомобил, значи ти трябва автотехник. За-познаваш се с такъв и се прилепяш към него. Привързваш се - поправи се брат ми. - Продаваш автомобила, не ти трябва пове-че автотехник, забравяш го. Омръзнало ми е. Докато инстинктив-ната привързаност е друго нещо. Чиста работа! Няма в нея сметки, няма умисъл. Привързал си се към някого и не можеш да се отделиш от него. Нито знаеш защо, нито изобщо си задаваш подобен въпрос.

Логика и чудо!

Но въпреки грижите на Асен за новите гълъби, въпреки стара-нието му, с което сковаваше всеки следващ кафез, въпреки кни-гите, които изчете за живота на птиците - ако се заеме той би мо-

гъл да напише научна монография по тази тема - гълъбите бяга-ха след първото им пускане на свобода. Нямаха никакво намере-ние да се привързват към него.

По едно време брат ми кандиса, проумя че тъй няма да я бъ-де! Тогава реши да подреже крилете на поредната двойка, кол-кото да не могат да се вдигат нависоко. Но след някоя друга сед-мица гълъбите литнаха нагоре, направиха няколко кръга над главата на Асен и отлетяха нанякъде пред смаяния му поглед. Дълго време след това той държа кафеза отворен, сменяше всеки ден храната и водата вътре в него... Въпреки това гъ-лъбите не се мярнаха повече над нашия двор.

Колкото вероятността да се върнат ставаше по-малка, толкова повече се омърлушваше моят брат. Докато накрая престана да се храни от мъка, отслабна, залиня и изтощението му го тръшна на легло.

Видяхме се в чудо.

Водихме го къде ли не! При най-прочути лекари, знахари, врач-ки, баячки... Нищо не помогна!

Когато вече го бяхме отписали от Белия свят, от родното ни селище пристигна нашият първи братовчед по бащина ни линия, Йово. Влезе той с картонена кутия под мишницата и от вратата се провикна:

- Бате, нося ти цяр.

- Какъв цяр? - сепна се мама. - Хаймана такава! Ние най-из-вестните лекари викахме и те не можаха да го вдигнат, че ти ли, магаре недно!

Йово обаче не й обърна никакво внимание. Надвеси се над леглото, на което се бе проснал почти агонизиращия Асен, а ко-гато той едва отвори едното си око, за да го погледне, махна капака на кутията. От нея излетяха двойка гълъби.

И да видите чудо! Брат ми отвори и другото си око, известно време въртя погледа си подир кръженето на птиците, след това се надигна и седна. След малко стана и се зае да улови гълъ-бите.

Да бяха поне от някаква специална порода! Да речем със злат-ни пера или поне със сребристи. А то - най-обикновени! Пепеля-во сиви, дребни, каквито могат да се видят кацнали върху всеки покрив.

След като Асен уталожи своята първоначална радост, Йово му даде специални указания как се опитомяват гълъби. Дордето говореше, той отскубна най-дългите пера на двете птици.

Сега няма да могат да летят, докато не им поникнат нови пера - каза уверено Йово. В същото време обаче те ще запазят своя летателен инстинкт. През това време ти ще ги храниш, ще ги пазиш от котки и крадци, докато свикнат с тебе.

Така и стана. Щом перата на гълъбите се изтеглиха отново на-вън, те полетяха. Отначало на по-ниско, после започнаха да се вдигат все по-нагоре, докато накрая се заеха да се разхождат където им хрумне. Обаче винаги се връщаха сами обратно в ка-феза.

Минаха няколко месеца и женската снесе две яйца, които два-та гълъба мътеха, като се сменяха един след друг над гнездото от сухи сламки и перушини. Най-често над яйцата обаче лежеше мъжкият.

Асен не можеше да им се нарадва. Като че ли това не бяха прости гълъби, а някакви райски птици. По време на обедната почивка, вместо да отиде в стола на предприятието си, за да се нахрани, мяташе се на своя раздрънкан 30 годишен запорожец и отпрашваше за в къщи със сандвич в ръка, приготвен от заранта, за да не губи време, та да се любува повече минути на своите гълъби.

Радостта му обаче не трая дълго. Тъкмо малките се излюпиха и една вечер някой задигна двойката гълъби. След няколко дена малките умряха, макар да ги внесохме в една от стаите, където полагахме усърдни грижи за тях. Не успяхме да ги спасим.

Всички бяхме като болни от тъга. Особено Кремена и Илиян.

Малко след това Асен довлече нова двойка. Заедно с гълъбите обаче донесе и секретен катинар с цифров механизъм. Взе всич-ки предпазни мерки, за да не може никой да посегне на любим-ците му. Обаче именно този катинар помрачи неговата душа. Ка-то че ли металната дъга минаваше през собственото му сърце, а не през халките на вратичката.

Наскоро след това брат ми усети първите стягащи го в об-ластта на сърцето болки. Малко по-сетне получи сърдечна кри-за. Закарахме го спешно в болницата. Откриха, че има хиперто-ния в напреднал стадий.

Вероятно щях да си мисля още за гълъбите, ако ти не ме бе щипнал по бузата с въпроса:

- Ей, къде си?

- Тука съм - отвърнах.

- Тука си, ама те няма - рече и се усмихна някак съчувствено.

Не казах нищо.

*Теодора Астро* 9.

.

Дойде сервитьорката и съобщи, не особено любезно, че тряб-ва да освободим масата, за да може тя да я разтреби.

Ти още не беше привършил разказа си за своята семейна дра-ма. Около две години след твоето раждане баща ти бе напуснал вашето семейно гнездо. Влюбил се в друга жена, с която бе съз-дал второ семейство. Ти никога не го бе виждал до този момент, освен на снимки, затова нямаше никакъв спомен за него. За теб той бе само име и статичен фотографски образ.

- Как така? - промълвих аз.

Усещах че по бузите ми се стичат сълзи. Гърлото ми се беше свило, като че ли вътре в него имаше затягащ механизъм. По тя-лото ми лазеха странни тръпки.

Ти протегна ръка, изтри сълзите внимателно, погали ме по бу-зата и рече с усмивка:

- Това е вече минало.

Усмивката ти бе обаче тъжна.

След дълги години в самота твоята майка се бе омъжила пов-торно. Ти си бил вече юноша. Сегашният й съпруг е бил ерген. Родила му едно момиченце. Той пък те осиновил и ти сега носе-ше неговото фамилно име, с което - както сам призна - все още не бе свикнал. Струвало ти се като прикачена кръпка.

От този миг нататък ти, Христо, влезе завинаги в моя личен свят! После всичко около нас се превъртя и доби нов смисъл.

Защото... Страшно ми е да го запиша черно на бяло. Беше се превърнала в истина и последната моя измислица, хвърлена от мен в лицето на Стефан преди няколко дена. Той тогава изрече още едно предизвикателство, докато влачехме двамата с него своите раздразнени вече мозъци към изхода на Кораборемонт-ния завод. Щом аз изхвърлих последната капка отрова от измис-лици, лицето на Стефан прибеля като парафинена свещ. Той на-истина бе повярвал. Или може би и в неговия ум бе просветнало провидението. Защото помълча малко, колкото да преглътне та-зи неочаквана за него яснота, и нанесе своя последен удар, като прошепна:

- Ако това, което казваш е истина, знай че този човек никога няма да стане баща на нашия син!

И понеже аз чак се олюлях от жестокостта на тези му думи, той повтори: “Запомни! Никога!”

Наистина ще ги помня до смъртта си, както и начина по който той ги изрече.

Можех да му изкрещя: “А нима твоето отношение към сина ти е наистина бащинско?!” Сигурно можех да го затрупам с порой от обвинения в тази насока. Но не го сторих. Бях се вцепенила. Само отвърнах с нисък глас, като него:

- Той също е раснал без баща, защото баща му е бил като те-бе. Безотговорен егоист!

Нямало провидение! Нямало седмо чувство! Нямало прониква-не в бъдещето! Нямало съдба! Твърдят комунистите.

А това какво беше?!

*Теодора Астро* 10.

-

На твоя въпрос дали има автобус за града, сервитьорката от-върна с уморен, леко дрезгав глас:

- Да, служебен. Ще тръгне след около половин час, когато пер-соналът е приключил с почистването на заведението.

Освен автобусът, на паркинга се виждаха няколко спрели от-страни автомобили. Ти отиде да провериш дали някой от собст-вениците им няма да склони да ни вземе до града.

- Готово! - върна се след малко.

Автомобилът беше “Москвич”, стар модел.

- Докъде сте? - запита учтиво, почти угоднически човекът зад кормилото, щом се настанихме на задната седалка.

Поради тъмнината не успях да определя възрастта му. Стори ми се млад.

- До нас - чух твоя отговор и ми стана смешно.

- А къде е вас? - поиска да знае шофьорът.

Ти се наведе към мен и прошепна: “Къде е нас?”

Обясних.

Мъжът запали мотора и потеглихме.

След малко той ни осведоми, че всяка вечер превозвал път-ници от различните ресторанти в околността на града.

- Ако човек не изкара нещо допълнително, за къде е с тези нис-ки заплати, които ни плаща държавата?

“Къде е нас?” - звучеше в ушите ми твоят въпрос.

Аз нямам дом. Имам само домашен адрес: “Трипръстата дядо-ва ръкавичка”, както наричаме с моя брат етажа от къщата в който живеехме. Този етаж, заедно с половината двор, е собс-твеност на моите родители и е удобен само за едно семейство. А живеехме там три.

На този адрес и до днес получавам вестниците и списанията, за които съм абонирана. Писма почти не получавам, макар да пиша често. Само по някоя картичка от време на време каца, ка-то заблудена птица, в пощенската кутия. Обикновено около голе-мите празници. Нито една от тях обаче не е бивала от Стефан. А аз пишех най-много писма на него. На тези мои дълги объркани изповеди, той не отговаряше.

- Защо си губиш времето да ги пишеш - питаше ме раздразнен след като знаеш, че ни ги чета? Писмата са вече остаряла фор-ма за общуване между хората.

Но тъкмо неговото раздразнение ме караше да се съмнявам в искреността му. Убедена бях че ги чете и те драскат съвестта му доста чувствително.

Другото предназначение на ръкавицата беше да служи за хо-тел. През деня всеки от нас се стремеше да избяга колкото може по-далече. Само мама оставаше там с двете деца до неотдавна. След като семейството на брат ми се премести в дома на роди-телите на снаха ми, настъпи малко разведряване. Обаче, когато ние се връщахме от Галата, те все още бяха жители на ръкави-цата.

Ако се случеше някое от децата да се разболее, поради което аз или снаха ми оставахме за някой ден в къщи, ръкавичката се размърдваше и денем. Там ставаше тягостно, напрегнато. Оба-че най-нажежено биваше вечер.

Легнехме ли, стените започваха да се тресат в лудешки танц, дъските на пода скърцаха, а прозорците дрънчаха и когато не духаше вятър от нервното напрежение, опънало нашите мисли. От трудните ни сънища и честите безсъници.

*Теодора Астро*
*Теодора Астро* 11.

-

Гумите свистяха по асфалта. Фаровете на колата опипваха внимателно завоите, долчинките, всяка педя земя, при все че по това време по шосето нямаше движение.

Усетих умора. Главата ми натежа сама върху твоето рамо. Ти ме обгърна с ръка и навярно съм заспала. Присъни ми се Сте-фан, който се е измъкнал от Морското училище към полунощ и идва да ми съобщи, че няма да се ожени за мен, макар да се е ангажирал с обещание. Разплаках се. Но от очите ми вместо сълзи, потече мътна вода - намокри леглото върху което бях легнала, спусна се на пода и се отправи към вратата. Щом стигна до прага, спря. Вратата бе плътно затворена и заключена отвътре с ключ, отвънка с катинар.

- Напразно ревеш - каза равнодушно Стефан. - Твоите кални сълзи няма да ме трогнат.

Престанах да плача. Ако насред стаята не беше останала лок-ва с мътна вода, в която плуваха бакелитови копчета, бельо, една червена роза, дори цигарена кутия, нямаше да вярвам, че съм плакала.

После Стефан започна да се превива от смях, застанал до мен, след което ме грабна в прегръдката си и започна да ме це-лува лудешки.

- Искаш ли да те заведа на небето? - прошепна в ухото ми.

- Не искам - отвърнах. - Спи ми се.

След малко обаче се сепнах: За какво небе говореше той? За-що ще ме води там?

Стефан ме стисна още по-стегнато с ръце и усетих, че се вди-гаме нагоре. Погледнах ръцете му и видях, че са гъсто окосмени с черни остри косми...

“Но това е май дяволът!” - помислих си с уплаха и устата ми се парализира. Усетих непосилна умора.

- Ох, кога ще стигнем - застенах фъфлещо. - Уморена съм.

- Ето, че стигнахме - прошепна един глас, но това не беше гла-сът на Стефан. - Ей, чуваш ли? Стигнахме.

Отворих очи и видях лицето ти, приведено над мен.

- Ама ти наистина си заспала - рече.

- Може би... само за минута - отвърнах засрамена.

Слязохме от колата и ти отиде при шофьора да уредиш смет-ката.

- Не, няма да приема повече! Аз съм честен човек, зная как се печелят парите! - чух категоричния отказ на мъжа.

Твоят опит да го убедиш, че не е прав, остана безуспешен.

- Но аз не съм мошеник! - противеше се непознатият.

Последваха благодарности от двете страни, кратко лека нощ, вратата хлопна и колата тръгна на заден ход, за да може да се измъкне от улицата.

- Ето я ръкавицата! - посочих с пръст двуетажната къща, пред която бяхме слезли.

Гледана отвън тя изглежда внушителна.

- Не прилича на ръкавица - каза ти. - По-скоро е една хубава къща, за каквато мечтаят половината българи, жители на голе-мите градове.

Всичките прозорци бяха тъмни. Само равномерното издуване и свиване на стените доказваше, че вътре има хора.

- Да - казах. - Много неща, гледани отстрани, изглеждат по един начин. Но, ако ги видиш отвътре стават други...

- Значи си уморена и искаш да спиш? - рече ти.

Гласът ти бе мек, приятен.

Вече се разсъних - отвърнах. - Щом вътре няма светлина зна-чи... - млъкнах сконфузена.

За малко да кажа, че Илиян е заспал.

- Значи какво? - попита ти.

- Всички спят.

- Разбира се, че спят.

Тогава погледна ръчния си часовник със светещ циферблат и добави: Часът е 1 и 10 минути след полунощ.

- Нима?

*Теодора Астро* 12.

-

Н аистина се бях разсънила и предложих да се разходим в Морската градина, която е през няколко улички. Да, къщата на баща ми се намира в най-хубавия кът на Варна. Не го крия, оба-че тъкмо затова кварталът бе блокиран от градската админис-трация и имаше пълна забрана в него да се вдигат нови строе-жи, или да се променят съществуващите. Иначе бихме решили много лесно своето жилищно притеснение, от което страдаха и собствениците на първия етаж. Дворът е голям и бихме могли в него да построим още два етажа до съществуващата къща или да направим надстройка над нея. Обаче кметството си бе казало вече думата. Районът бе примамлив за градските управници, ко-ито явно се готвеха да го завладеят. Чакаха само сгоден момент.

По същата причина родителите ми срещнаха големи затрудне-ния докато оформят документите за покупката на къщата, за да станат законни собственици. Те продадоха наследени от моята майка имоти и бяха платили в брой исканата от продавача цена. Но този възрастен човек, който бе построил сам още през 1923 година къщата, нямаше право да я продаде без специално раз-решение от кметството. То пък - по силата на властта си и опи-райки се на свое решение целият квартал да бъде обявен за специална зона - беше направило официална оценка на имота, която се равняваше на половината от сумата, платена от моя ба-ща. По същия параграф на закона продавачът бе лишен от пра-вото сам да избере купувача.

Тази усукана плетеница от закони и разпоредби приличаше на златна мрежа за безбройните чантаджии, както народът нарича-ше държавните служители. В нея те ловяха своите жертви, които им пълнеха джобовете с подкупи. С годините мрежата ставаше все по здрава, с по-ситни дупки и никой не можеше да се про-мъкне от другата й страна без да е оставил своята лепта пред пещерата на “социалистическите” бандити, които - за разлика от приказните Али Баба и 40-те разбойника - нямаха чет.

Наложи се да бъдат извършени сложни пируети с участието на обиграни адвокати, да се плащат поредица допълнителни такси, докато покупко-продажбата се узакони. Всичко това отне повече от година време. Бе свързано с напрежение и с опасения, че ба-ща ми си е хвърлил парите на вятъра. Защото ако старецът бе починал преди приключването на сделката, тя щеше да бъде обявена за невалидна. А той наистина се разболя от рак и почи-на само няколко месеца след това.

Този бе един от методите, с които властта показваше на насе-лението, че е напълно зависимо от нейната воля. Тя създаваше законите, тя ги прилагаше изключително в своя полза.

Осведомих те накратко за мъките и униженията, които моето семейство изтърпя, докато родителите ми станат законни соб-ственици. И млъкнах. Беше ми приятно да вървя безмълвна, оп-ряла глава на твоето рамо и да усещам ръката ти, обгърнала ме грижливо.

Попита ме защо съм се натъжила, но аз съвсем не бях тъжна, а само раздвоена. Близо две години и половина откакто бях нито жена между жените, нито мома между момите. Както вече отбе-лязах, родителите на Стефан не приеха свършения факт на на-шата венчавка. Започнаха бясна офанзива срещу мен. Раздели-ха ни. След третия месец на моята бременност Стефан тръгна по свой път. Или което е по-вярно, към своята безпътица, аз - към моята.

- Защо мислиш, че съм тъжна? - попитах, когато ти отново нас-тоя със своето си, изглеждала съм тъжна.

- Не знам, ти ще кажеш.

- Така ти се струва - смотолевих.

Стигнахме до железния парапет, поставен на ръба на отвесна-та пропаст, в дъното на която шумеше прибоят..

http://forum.skycode.com/pic/32596-s_1098 086282_pppp.jpg

.

Поради късния час нямаше жива душа наоколо. Дори и глару-сите бяха заспали. Седнахме на първата изпречила се пред нас пейка. Беше захладняло и аз закопчах своята жилетка. Щом ви-дя това, ти веднага съблече светло сивото си сако и ме загърна с него.

- Сега на тебе ще ти бъде студено - казах.

- Не се безпокой, аз съм кален - отвърна и ме целуна бегло, по момчешки, притиснал ме до себе си.

Отпуснах главата си на твоето дясно рамо. Под тънкия поплин на ризата усещах силното ти тяло на бивш спортист. Като юноша ти бе играл във волейболния отбор на известен софийски спор-тен клуб, а след това в този на Военно морското училище. Нежна тръпка ме прониза от главата до петите. Цялата пламнах.

Ти продължи да си пушиш цигарата. За трети път ме попита: “Защо си тъжна?”

- Отде накъде тъжна? - противопоставих се аз.

Пак ме целуна, този път по-настойчиво и продължително. Но аз се отдръпнах. Обхвана ме особен страх.

После заговорихме за човешкото щастие, за поезията. Ти дори си припомни на глас някои стихотворения от Робърт Бърнс. Щом свърши, аз - без да се усетя - продължих:

При мене от морето дойде ти,

погали ми косите, като бриз,

завърза бъдещето ми с моряшки възел

и... замина.

А аз останах на брега да чакам.

Сърцето си превърнах във компас;

във фарове - зениците зелени;

от вярата си котви изковах

и чаках.

Но... ти не се завърна.

- От кого е? - запита.

- От мен - изплезих език и се засмях.

Ти обаче взе моя отговор за шега.

- И все пак, коя е авторката? Може би Елисавета Багряна?

- Не помня - отвърнах. - Какво значение има името?

- Има! - настоя ти. - Звучи така в стила на голям поет, че ако не е писано от позицията на очакваща жена, бих се усъмнил дали не е... Запъна се и не довърши мисълта си. Аз продължих:

Морето се оттегля изведнъж.

Остава само диря върху пясъка

и болка в нечии гърди.

Морето се оттегля изведнъж.

След бягството му

нощите безсънни идват постепенно:

със тънък страх,

промъкнал се в ума ни неусетнно,

със вятър,

търсещ топлината на сърцето

и с плахия въпрос: “Кога ще се завърне пак?”

Морето се оттегля изведнъж...

- Добре! - рече ти. - Ще ми отвориш работа да се ровя в би-блиотеката, за да открия името на авторката.

Не ти казах, че няма да намериш нищо. Тези въздишки наисти-на се бяха родили някъде в гънките на моя мозък, в миговете, когато ми е било непоносимо тежко от Стефановото бягство. Те не са събрани в книга. Не са тиражирани. Свиват се стеснително в моята памет или пожълтяват бавно върху неугледните късчета хартия, пръснати небрежно из чекмеджета и папки.

- Повтори ги, за да ги запиша - помоли ме ти и измъкна от вът-решния джоб на сакото си тефтерче и химикалка.

- Ще ти ги изпратя по пощата - казах.

- Припомни си още нещо - помоли ме и аз, необяснимо за са-мата мене си, продължих да шепна:

Звън на вериги! Котвите измъкваме

от дъното на нечие сърце. И пак на път!

С какво ни мами хоризонтът,

та все вървим?

През бури, през мъгли,

през изгреви и залези,

по хлъзгавата диря на годините - напред?

Какво ни кара все да търсим

пристанища, в които не сме спирали.

Сърца, в които котви не сме хвърляли?

И уж пътуваме към хоризонта,

а всеки ден и час, и миг

се приближаваме към себе си.

Ти ме гледаше със замечтан поглед.

- Ще ти бъда много задължен, ако ги напишеш и ми ги изпра-тиш колкото е възможно по-скоро. Не бях чувал досега толкова вълуващи лирични стихове с дъх на истинско море.

Не се почувствах ни най-малко поласкана от твоята оценка, за-щото тя не беше отправена към мен, а към някаква загадъчна за теб, все още с неизвестно име, авторка. Дори в Бога да се закъл-нях, че тези откровения са си мои, ти не би повярвал. Така е, хо-рата не оценяват възможностите на стоящите близо около тях. Търсят загадъчното в живота някъде другаде. Ако след време Стефан прочете тези мои ритмувани изповеди, свързани така из-конно с неговата личност, също не би повярвал, че са изплакани от мен и посветени лично на него.

Да, бях вече разбрала плетката на истинския живот около мен. Няма никакво значение кой какъв е, какво може, ако не е имал шанса да го освети прожекторът на добрия случай и да го изкара на сцената. Защото Живота е театър. Ако не те допуснат на сце-ната, а те държат в салона, сред зрителите, каквито и заложби да дремят у теб, те закърняват и накрая умират. Но и сцената е с основни правила: не ти ли даде Режисьра забележителна ро-ля, второстепенните изпълнения, масовката те обезличават...

Животът също тъй е и лотария, от която аз издърпвах досега все празни билети. Или пък спечелвах още едни пранги за кра-ката си. Затуй когато по случайност Съдбата ме пусна на камер-на сцена пред един единствен, но затова пък чувствителен слу-шател, аз нямах самочувствието да заявя: “Ето това - добро или не - е мое творение”, а продължих само да шептя анонимно:

Отлив е.

Сушата тихо навлиза в морето,

като че иска да го догони.

Отлив е. Крием свенливо,

своите белези от чужди погледи.

Отлив е.

Пак ще очакваме дълго,

да се завърнат мъжете.

- Тази авторка би могла да бъде звездата на моряците - каза ти. - Някой трябва да разгласи нейните лирични изповеди.

*Теодора Астро* -

Разговорът се залута в нежелана за мен посока. Едва ли има-ше смисъл да казвам, че книгоиздаването в нашата държава е под строг контрол. За да може някой да издаде своя книга, тряб-ва да мине през ситото на много цензурни институции. А първото тяхно задължително изискване е авторът да има благоприятно досие. Няма ли го, ако ще и гений да е, отхвърлят го! Покриват го с мълчание. Толкова много истински талантливи поети и писа-тели са изтикани, зачеркнати от обществения живот! Все едно че ги няма. Нещо повече, все едно че никога не ги е имало. Никой не смее да произнесе имената им на глас. Още по-малко да спо-мене за издадени някога и след това забранени от режима техни книги. Нашето поколение, родено и отраснало след разделната Деветосептемврийска граница, знае само няколко писатели и по-ети отпреди. И то онази част от техните биографии и от творчес-твото им, които не влизат в противоречие с комунистическата догма. Разбира се, отделно от тази предпазна мярка, преиздават одобреното, като най-безсрамно редактират и преиначават текс-тове на вече мъртвите автори. А и на живите не прощават: ре-жат, съшиват, без да вземат разрешение от тях. Без дори да са ги уведомили за хирургичската намеса на скодоумния червен идеологически скалпел.

При това положение би било наивност от моя страна да помеч-тая дори за издаване на книга с моите непретенциозни словоиз-лияния.

- Как е възможно! - възкликна ти, след като отклонихме разго-вора в посока към звездите и аз признах, че съм пълна невежа по астрономия, а за мен те са само поетични образи.

Тогава ти изнесе цяла лекция за най-значителните съзвездия, като ми ги показваше старателно и търпеливо.

- Ако някога имам дъщеря, ще я нарека Касиопея - сподели ис-крено. - На името на съзвездието, което най-напред се научих да разпознавам върху нощното небе.

Тази твоя идея не ми хареса и казах:

- Аз пък никога не бих пожелала да имам дъщеря!

- Защо? - учуди се ти.

- Да си жена това е ужасно нещастие! - поясних категорично.

- Така ли мислиш? - възкликна емоционално, след което ме це-луна накъсано няколко пъти, както се целува дете, което е каза-ло неволно някаква смехория.

- Моята дъщеря ще се роди за щастие! - заяви уверен.

След като не получи отклик от моя страна, добави:

- Ще бъда щастлив, ако тази дъщеря я родиш ти и й предадеш твоите зелени очи.

- Това няма да го бъде! - отвърнах категорично.

- Не би ли се омъжила за мен? - попита.

- Тебе какво те прихващат! - учудих се.

- Харесвам те! - отвърна ти с усмивка на устните.

- Та ние двамата се познаваме едва от вчера!

- Какво от това? - не се предаваше ти.

Щом чуя приказки за женитби, прилошава ми.

- Нямам никакво намерение да се омъжвам дори и да бях... - усетих се, въздъхнах и замълчах. А за да обърна разговора на шега добавих: Да смятам ли думите ти за предложение да ти стана съпруга?

- Защо не? - отвърна ти на свой ред.

Избухнах в смях. Щом се успокоих, казах:

- Трябва да поискаш ръката ми от моя баща!

- Защо не!

- Значи за щастие! - пророних.

Обхвана ме някакво особено чувство на угнетеност.

- Именно за щастие! - повтори ти. - Хората се раждат за щас-тие, както птиците за полет. Чел съм някъде това.

- Добре казано, но не е вярно. Не е важно за какво се раждаш, а как се подрежда твоят живот в действителност - отвърнах с раздразнение. - Птиците се раждат с криле затуй летят. А хо-рата...

- Хората пък имат крака и вървят...

- Може да вървят - прекъснах те - но къде стигат!? И дали им е хубаво там, където са стигнали?

- Да си щастлив то значи да си така устроен, че да приемаш света около себе си откъм хубавата му страна. Това зависи от самия човек. Разбираш ли?

Но след това не успя да обясниш как твоят метод може да се приложи практически във всекидневния живот.

- Недоумявам откъде извира този песимизъм у теб? - рече ти в заключение. - Имаш всичко необходимо, за да бъдеш щастлива.

- Нима? - изненадах се.

Не смятам, че съм песимистка, макар много пъти да съм се чувствала напълно безпомощна в своята безизходица. Поглед-нато трезво, Съдбата не е особено благосклонна към мен, макар природата да е била достатъчно щедра.

- Хубава си, едва ли ще се намери мъж, който би те отминал без да те запомни...

Привлекателната външност сама по себе си не е кой знае как-во предимство, ако пътят пред теб е гъсто миниран с пречки. А взривът на всяка от тези мини откъсва по нещо от личността ти или пък забива остри шрапнелени парчета в твоето съзнание, помислих си.

- Това вече го чух! - казах.

В твоята по детски чиста откровеност ти дори не подозираше колко дълбоко ме наранява твоето: “Хубава си.”

Както почти всички мъже ти също приемаше жената в един единствен план. А именно като любима, с всичките останали по-следици от това: съпруга, майка, домакиня...

А къде остава жената-творец, жената-специалист в някаква об-ласт, жената като човек с някакви дарби, професионални спо-собности и желание да бъде личност?

Къде стои тя в скалата на човешкото щастие?

“Хубава си! Няма причина да не бъдеш щастлива!”

Дали съм наистина хубава, не мога да кажа сама. Но дори да е така, мога да заявя: не съм щастлива! Не съм склонна да прие-ма ролята на украшение в живота на някой мъж, ако ще той да е най-яркото светило в този Свят.

Някога бленувах да бъда жена, която раздвижва мъжката фан-тазия, пробужда неговия интерес, но не само с привлекателна външност, а и със своя интелект, с достолепието си. Не съм съз-дадена за безличен улегнал живот. Може би тази е една от при-чините Стефан да ме загърби. А баща му и мащехата му да ме намразят...

- Ти си по-хубава от Марта - каза.

Беше ми все едно дали съм по-хубава или по-грозна от някак-ва Марта, която дори не познавах.

Вълните се плискаха кротко о брега, някъде долу, на десетина метра под нас. Като че ли шушнеха своя лирична поема в наша чест.

- Коя е тази Марта? - попитах, колкото да кажа нещо.

И без да ми бе разказал за нея, досещах се че това е твоя сър-дечна изгора, която може би се отдръпваше от теб. Или ти се отдалечаваше от нея, както Стефан от мен... И както вълните на морето се отдръпват от брега под въздействието на лунното и слънчево притегляне, а после се завръщат обратно... в зависи-мост от местоположението им спрямо Земята. Навярно така се отдръпват от нашето съзнание образите на хората, с които са ни обвързвали някога силни чувства, за да ни изненадат след това с приливите на спомените под влиянието на онзи властен емо-ционален душевен магнетизъм, притаил се някъде дълбоко в подмолите на нашето подсъзнание, въпреки волята на трезвия ни разум да се освободим от неговото иго...

Не бях се излъгъла. Но и в този случай имаше намеса на роди-телски скалпел. Майка ти не одобрявала твоя избор.

Зае се да ми обясниш майчините си възражения и своите разо-чарования от тази твоя дългогодишна връзка. Но май освен при-мера как веднъж, след твоето завръщане от поредно плаване, Марта, която вече си бил уведомил кога и за колко дни ще прис-тигнеш в София, при срещата ви съобщила, че вечерта сте на опера или нещо от този род. А след това се оказало, че тя има само един билет. За себе си! С това искаше да подкрепиш сво-ето твърдение, че тя не държала вече никак на теб. Може да е било тъй, но все пак основното обяснение за твоето разколеба-ване се основаваше върху мнението на твоята майка, която ти много силно обичаше.

Вероятно поради погълнатото количество алкохол, беше сло-воохотлив и сподели неща, за които в трезво състояние едва ли би си го позволил.

- Аз не се напивам от две чаши водка и от още толкова вино - каза. - Просто искам да знаеш повече за моето минало.

За разлика от теб аз обаче не желаех да говоря на глас за вре-мето, което бе зад мен, макар то да се въртеше - като филмова лента от прожекционен апарат - върху екрана на моята памет. Ако можех, бих накъсала сега този филм, бих изгорила лентата... Но веднага си дадох сметка, че това е мигновено настроение. Върху тази лента е запечатан най-важният кадър от моя живот - постоянно менящия се образ на Илиян, който се изтегля от паш-кула на безпомощната бебешка възраст, тогава вече вървеше, разбираше основни неща, макар че все още не бе овладял най-съществения, но и най-коварния инструмент за общуване между хората - словото.

*Теодора Астро*
*Теодора Астро* 13.

-

Часовникът с кукувицата на семейството от първия етаж отбе-ляза 2 часа след полунощ. Кукането му ме измъкна от спомените и моята мисъл отново се върна към предстоящия конкурс.

Докато се размотавах следобед из града, в главата ми щукна въпросът: “Върху какво ще изпитват?” И понеже не бях в със-тояние да си отговоря сама, хукнах към личен състав на Телеви-зионния център, който е настанен в малка постройка, намираща се на бул. “Червеноармейски” - 22.

Нахлух при инспектора, симпатичен на вид мъж на средна въз-раст, който в този момент говореше по телефона. А когато пос-тави слушалката върху вилката, вече нямах нужда от пояснени-ята му. Той току-що бе отговорил по същия въпрос на някой от кандидатите, който бе по-практичен от мен: ценеше си времето!

Доколкото разбрах беше юрист и в попреминала възраст, за-щото инспекторът му обърна внимание, че не е съвсем перспек-тивен, макар в условията за участие да не бе отбелязано изиск-ване за горна възрастова граница на кандидатите.

Щяха да изпитват върху всичко, което им хрумне, из всички области на човешкото познание, за да проверят общата култура на кандидатите и бързината на техните реакции, както и способ-ността им да импровизират.

Състезанието щеше да се проведе в три кръга: писмена разра-ботка на сценарий за телевизионно предаване с определена те-матика; след това устно препитване и преглед на поведението на всеки когато е пред обектив.

Още преди инспекторът да успее да вдигне очи и да ме по-гледне, аз измърморих едно “благодаря” и се измъкнах назад.

Илиян се надигна в креватчето си и поиска вода. Изпи половин чаша на един дъх, като че ли сме го държали цяла седмица жа-ден. Нощта бе гореща.

Очевидно светлината му пречеше, за да заспи спокоен сън. Изгасих лампата. После легнах и се заех на тъмно да премисля написаното.

Наистина всичко изложено дотук е съвсем вярно, но не под-хожда да бъде записано в една автобиография. Поувлякох се в своите спомени и те ме подведоха.

Естествено, спомените възпроизвеждат тъканта на всяка чо-вешка съдба. Без тях е невъзможно да се върви напред. Но и само със спомени не може да се живее.

Живот, изграден изцяло върху спомени, е мъртъв живот. Лип-сва му най-важната съставка, а именно възможността да се пра-вят промени.

*Теодора Астро* “... Най-страшна е оназ сачма,

която не убива, а ранява...”

Андрей Германов

.

31 юли

.

1.

Събудих се с натежала глава и с още по-натежал стомах, а ня-какво тъмно предчувствие, че днес ще ме връхлети нещо лошо, не ми даваше покой. И дума не можеше да става да се заловя да пиша отново някаква своя автобиография, която едва ли ня-кой би прочел.

Кой ли дявол пусна този бръмбар в моята глава? Да ме обсеби идеята да отхвърля гладката охлювско-чиновническа черупка, за да се напъхам в грапавата журналистическа?!

Можех да продължа да си пиша колоните от цифри, да ги пос-тавям в многобройните тефтери и папки, докато колежките около мен разнищват заплетени семейни истории, а колегите се препи-рат кой от футболистите как е ритал топката в последния мач, предаван по телевизията, в очакване да изтече работният ден. А аз се устремих към нещо, което е като Бедуински племенен кла-денец в пустинята: само членовете на съответното племе могат да гребат вода от него. Ако друг само се наведе дори над огле-далния образ на водата, режат му главата. Затова приличам на жаден човек, който тича подир миражи по нажежен от слънцето пясък...

Вероятно това наистина е лудост. Но тази лудост е просмукана в клетките на моя собствен мозък, заложена там от Великия тво-рец на живота? Навярно от нея ще ме излекува след време само смъртта.

Работата ми на икономист в Параходство “Български морски флот” - най-голямото предприятие в страната за експлоатация на търговски кораби, беше по-скоро техническа. Трябваше да на-блюдавам оперативно приходите и разходите на определена група кораби от отдел “Трампово плаване”. Тези кораби извър-шват обикновено продължителни рейсове с огромни количества еднородни товари, което улесняваше изключително моята зада-ча. Така бях навлязала в нея, че можех да я върша автоматично, като робот, без да си служа с ума.

Няколко години след като постъпих в този отдел, аз бях успяла да установя доста пукнатини в системата на работа там. И поне-же съм си неспокойна по природа, залових се с вътрешен хъс да разработя нов модел, който да е по-резултатен.

Поразчовърках своя ум, прегледах доста от своите универси-тетски учебници, прерових книгохранилищата на няколко библи-отеки. Изчетох всичко, което успях да открия по интересуващите ме въпроси. Пъхнах се дори в архивата на самото Параходство с риск дробовете ми да се задръстят с прах и паяжини, но се за-познах с всички налични стари анализи по експлоатационната дейност на корабите. След упорити усилия успях да изготвя предложение за нова система, с по-високи резултати.

Сторих го без да преследвам някаква користна цел, водена единствено от стремежа да уплътня своето работно време. Съ-що тъй и за да не позволя на моя ум да дълбае в посока на сру-тения ми личен живот. Защото докато събирах и изваждах меха-нично колоните с цифри на сметачната машина, моята мисъл обикновено бездействаше в буквалния смисъл на думата. И като всяка енергия, оставена в състояние на покой, тя вършеше па-кости. Пъхаше в главата ми всякакви бръмбари, които от своя страна снасяха там семената на разни идеи. А да имаш свои собствени идеи и виждания, това се смята едва ли не за наци-онално предателство от официалната държавна власт. Затова животът ми ставаше все по-непоносим.

Хукнала подир ятата мисловни бръмбари или пеперуди - все едно! - аз отклонявах в страни своето внимание, разсейвах се и понякога допущах грешни сборове. А моята пряка началничка само това чакаше, за да ме накове пред шефа на отдела.

Неспокойните, търсещите хора май като правило са трън в очите на околните. Може би защото са изключения от общоприе-тите норми в човешкото общество. Ако човек обърне поглед на-зад, към историята, би останал поразен от обстоятелството кол-ко много от най-личните представители на човешкия род, които са били мотора на развитието му, са изгорени на клади, увисна-ли на бесилки, лишени от живот с други коварни и жестоки сред-ства или държани дълго в тъмнични затвори.

Докато средната, посредствената прослойка, е многобройна. Обединява я традицията. Обикновеният човек изпитва страх от промените, затова неговата общност е стабилна. Новото изисква напрягане на ума, усилия на волята. Среднякът съществува по силата на придобитите си вече навици.

Резултатите от всичките тези мои усилия бяха предварително обречени да влязат само като илюстрация в някой доклад, отчи-тащ дейността от експлоатацията на корабите в търговския ни флот.

Но думата ми беше за бръмбарите, пеперудите и пчелите, ко-ито пърхаха в моята глава, пъхаха се нахално във всички кътче-та на моя ум и ме подскокоросваха, казано образно, да бягам с боси ходила върху нажежен пясък подир сенките на химери.

“Човек идва на земята, за да остави след себе си диря, с която да докаже, че го е имало някога на този свят! Ти какво ценно си създала? Какво ще оставиш?” - жужаха те и забиваха своите жи-ла в сърцевината на душата ми.

Трудех се наистина. Пишех по осем часа на ден колони от цифри върху белите листи. Вид хроника за дейността на група кораби. Разбира се невярна, защото както вече отбелязах, цяла-та система на предварителното планиране и отчитане беше по-грешна.

Листите събирах в папки с меки и твърди корици. После ги но-сех в архивния отдел, където ги подреждаха върху рафтове... Поемаха ги паяците и мишките... Значи моят труд беше безсмис-лен. Аз не изпитвах гордост от своята работа. Оприличавах се на декоративна вятърна мелница, която върти непрестанно кри-лете си върху фасадата на някой ресторант, но на празен ход.

Когато моето извънработно изследване бе завършено, съоб-щих резултатите му от трибуната на една научна конференция по този въпрос. Присъстващите специалисти оцениха положени-те от мен усилия и дадоха окрилящи за мен отзиви. Обаче всич-ко свърши дотам.

Седмица след това никой вече не помнеше, че е имало подоб-на конференция - с дискусии, с предложения и гласувани реше-ния. Всичко си остана както е било отпреди.

Моята шефка излезе права, като каза: “Млада си, затуй се горещиш. В началото всички са буйни, но с годините утихват. Примиряват се. Така е било открай време.”

Аз се засегнах от тези й думи. Вероятно, защото се страхувах най-много от това, да не утихна, да не се примиря. Утихне ли ед-на вода преди да е стигнала до океана, неминуемо се превръща в блато. Последиците от заблатяването всеки ги знае...

Разочарована от своя първоначален професионален неуспех, подсилен от последиците на катастрофалния трус в моя личен живот, аз се чувствувах така болезнено засегната, та имах нужда да се захвана все пак с нещо, което да отвлече моето внимание в друга посока, извън моето лично аз, извън сивотата на дел-ника.

Четенето на книги, гледането на филми, посещението на теат-рални представления, доколкото можех да си ги позволя, не ми носеха удоволетворение. Макар да се шуми особено много с по-нятието реализъм в областта на литературата, на киното, на те-атъра и изобразителното изкуство, това е само една спекулация. Истината е заключена зад девет врати! Отвсякъде ме притиска-ха изстъпленията на агресивната пропаганда. Залъгват ни с ня-какви захаросани измислици, с които се стремят да ни внушат, че още приживе се намираме в Рая. Докато всъщност всички врим в един казан, охраняван от професионална армия, съста-вена от комунисти, от щатни и нещатни агенти на службите за държавна сигурност.

Приятелското ми обкръжение е силно разредено. Разбира се, оттеглянето го направих аз. Предпочетох да се свия в замъка на своята собствена самота, за да бъдат отстранени свидетелите на моите душевни терзания.

Така съвсем естествено потърсих близостта на белите листи. Те станаха моите най-дискретни, най-предани приятели. Мои ду-шеприказчици и психолечители. Писането е едно по-сериозно занимание. Поне така мислех в началото.

Преди да тръгна сутрин към своето работно място, аз изваж-дах от черепната си кутия всичките свои мислещи клетки, поста-вях ги в хладилника и преминавах на инстинктивно поведение.

Върнех ли се привечер в къщи, измъквах ги от камерата, връ-щах ги внимателно на тяхното естственото място. След което улавях писалката и се настанявах пред белите листи.

В началото мисълта ми вървеше в мерена реч, въпреки въз-растта. Бях понапреднала с годините си за този жанр.

Но изглежда още от най-ранната си възраст съм имала няка-къв вроден усет за ритъм. Помня че като ученичка в прогимна-зията имах навик да почуквам с обратния край на своята перо-дръжка в барабанен ритъм, с който са изкарвали някога на екзе-куция осъдените на смърт. Гледала го бях във филми, които по-казваха епизоди от историята на Света. Някой от моите учители бе забелязал това мое умение. Един ден ми донесоха училищ-ния барабан, който водеше маршовия ритъм на ученическите ко-лони по време на манифестации. Сложих презрамката му и зачу-ках уверено с палките по опънатата кожа: там-тара-рам-там, там-тара-рам-там, там-тара-рам-там, там-там-там..., без да по-дозирам тогава, че това си е изпит. Направиха ме барабанчик, значи водачка на строя. Никой обаче не ме е питал дали аз ис-кам да изпълнявам тази длъжност.

Когато узна, мама едва не получи инфаркт. Тогава все още не можех да осъзная какво лошо има в това, но на другия ден оти-дох при директора на училището и заявих, че не е прилично мо-миче да държи барабан, нека да си изберат момче.

Моят довод обаче не бе уважен. Отговориха ми, че никой друг не можел да улови така вярно маршовия такт. Със същото обяс-нение ме изкарваха насилствено да пея на сцената при всички селищни тържества и събрания една песен, по текст доколкото помня на партизанския поет Веселин Андреев. В нея се разказ-ваше за разстрела на двама комунисти. Тогава вече бях в по-горните класове и разбирах лъжата на текста, както и защо тък-мо мен насилваха да пея пред публика. Не знам само дали тези, които ме принуждаваха да го правя, осъзнаваха изцяло своя ци-низъм. Това приличаше на действието, което Историята вече бе изиграла по сценарий на българските комунисти в Съдебната па-лата през януари 1945 година. По време на съдебния процес срещу регентите, министрите, народните представители и други изтъкнати личности, устроен по заповед на Сталин. Тогава в залата са въведени децата на някои от подсъдимите, между които и това на регента генерал Михов, с окачени на гърдите табели, на които пишело, че те настояват бащите им да получат смъртни присъди. Но това е друга тема...

Първите нахвърляни от мен набързо в мерена реч редове бя-ха породени от краткотрайни емоции. Спиро, младеж от моята компания през последните студентски години, бе обещал да ми донесе излязлата наскоро в ограничен тираж стихосбирка на Кирил Гюлеметов. По него време аз се бях пристрастила към че-тенето на поезия. Затова нямах търпение да получа книжката и да потъна цялата в нея. А Спиро закъсняваше. За да пропъдя досадата от очакването, драсках думи върху лист от тетрадка. И така, неочаквано за самата мен, в мисълта ми потече една реди-ца от смислово навързани думи.

Нищо особено! Но когато няколко дена по-късно прочетох из-писаните небрежно редове, неочаквано открих, че е много лес-но човек да изказва своите мисли и настроения по този начин:

Много стъпки преминават

весело сега край мен

и заглъхват в надпревара

в сивкавия зимен ден.

Всяка стъпка път си има,

отреден й на Света,

в пролет, лято, есен, зима

тя напредва към целта.

Аз броя ги обичайно

и ги чакам с дъх стаен,

може някои случайно

да останат тук - при мен.

Стъпки пътища събират,

пътища - човек с човек,

тъй се хората намират

в нашия настръхнал век.

Стъпки нервни оживяват

тротоара вкаменен,

но... припряно отминават

без да се поспрат при мен.

Трябва да съм била вече на около 22 години. След това, когато ми останеше време, вместо да го запълвам с решаване на кръстословици, подреждах своите мисли в рими и ритъм.

Откровено казано, тогава съвсем не ме е осенявала мисълта, че това е нещо сериозно. Не! То си бе просто игра, както играта на шах, на домино, на Черен Петър или пък на “не се сърди, чо-вече”. Кой да ми каже, че поначало животът тече по правилата на игрите, а детските заигравания са вид подготовка за истин-ския живот?

Затова тези мои драсканици изчезнаха заедно с охлузените ми и изпочупени картонени или дървени играчки. Дори първата моя словесна плетеница се е съхранила само в паметта ми. Вероят-но защото е била продиктувана на ръката ми от самото Прови-дение, което ми е съобщило схемата, по която ще се проточи це-лият мой сетнешен житейски път.

Така и стана. Много стъпки преминаха край мен, но дори и те-зи, които поспираха за кратко, отминаваха бързо нататък, изпла-шени от неспокойното клокочене на моя дух, от зеленото прозре-ние на двата есмералда в очите ми, от огненото пращене на кла-дата в чувствителното мое сърце...

Така съзнанието ми се самоактивираше и диктуваше на ръка-та думите, които тя съвестно записваше. Това стана след като осъзнах, че по силата на своя родов произход, аз съм вкарана във вълчия капан на времето, което бе белязано от свастиката на кръстосаните сърп и чук. И по-точно, когато усетих осезател-но острия резец на сърпа и смазващия удар на чука. Т.е. след като проумях, че те не са само елементи от хиралдичен знак, а символ на една примитивна и свирепо действаща власт.

Много скоро обаче мерената ритмична форма на изразяване стана тясна за изригванията на моята мисъл, та се пренасочих към нестинарската жарава на публицистиката.

Написах някоя друга статия, есе, очерк, репортаж за събитие. Потръгна ми. Още щом изписах първите страници с аматьорски текстове, което си личеше от пръв поглед, побързах да си купя портативна ръчна пишеща машина марка “Марица”. Доставих си я чрез приятели. Оказа се, че да се снабдиш с такова съоръже-ние за писане по нормален път е изключително трудно.

Чрез познати си набавих също и няколко пакета хартия. Тя съ-що бе липсваща стока. Единствено моливите бяха в изобилие. Навярно, защото записаното с тях бързо избледнява. За всеки случай обаче се запасих с няколко дузини, че нищо не се знае...

Този род човешка дейност е под строг контрол от страна на държавата. Въпреки своята абсолютна власт, нейните днешни управници, се боят явно от записаното слово!

Моята истинска драма или може би комедия обаче доби облик когато започнаха да ме печатат по страниците на вестниците и списанията, да четат моите писаници по радиото...

В началото всичко вървеше като по вода. Достатъчно беше да сложа творението на своя ум в плик, да напиша адреса на някоя редакция, да залепя марка и да пусна писмото в пощенска кутия. Най-късно до месец виждах името си под колона, отпечатана върху страниците на вестник или списание.

Сега, като търся причината на този мой пробив, осъзнавам че съм успяла да се промуша между шуплите на крепостната стена, ограждаща замъка на официалните летописци на днешното вре-ме, защото притежавам дар, даден ми от Бога да се изразявам образно, чувствителни сетива, които долавят онова, което оста-ва извън зрението на щатните журналисти. Имам лирична нагла-са, та докосвам най-чувствителните струни на човешката същ-ност, защото пиша основно на морално етични теми в едно вече загрубяло, опошляло общество. Но го правя не от гледна точка на обвинител, а от позицията на лечител. С милост, с тревога, с уважение и обич към обикновения човек. Защото моята мисъл преминава през филтъра на натрупан у мен дебел слой въглени, които преди да изгаснат и да станат активни са ме парили отвът-ре и тъкмо болката ме е направила чувствителна, отговорна и дейна. Моят вътрешен филтър се нарича страдание. Той знае кое да задържи като отровно, като вредно за читателите и кое да пусне към техните очи, уши и ум.

Имено те, читателите, ме утвърдиха и ми отключиха портите на вестникарската крепост. Обикновеният човек усеща подсъз-нателно кое слово е искрено и кое лозунгаджийска шумотевица.

*Теодора Астро*

*Теодора Астро* -

Забелязаха ме и в Параходството. Това първоначално ми даде самочувствие, усетих се поласкана. Невежа младост! Кой да ме предупреди, че средният, полуинтелигентният човек не понася някой около него да стърчи - все едно в каква посока. Както и библейската истина, че никой не е пророк в родното си място.

Паякът на завистта се поразмърда в нечии души и започнах да усещам убожданията на отровния му хобот. Най-уязвима бях в семейно отношение. “Прилична на вид, изглежда интелигентна уж, дете родила, а мъжът й избягал от нея... - зашушна зад гърба ми езикът на човешката злоба. - Има нещо гнило, което не се вижда...” И щом е тъй, значи може да се предположи. Човек за-това е надарен с фантазия, както от Бога, така и от Дявола.

Когато тази фантзия прошава обаче в порочни или безмислов-ни мозъци, започва да люпи чудовища дори от яйцата на дреб-ните врабчета.

Освен спарените от скука чиновнически погледи, видяха ме съ-що и от Партийния комитет. И хо-о-о-п партийната отговорничка на отдела ме привика един ден на важен разговор.

Аз изпитвах някакъв боязън от нея. Беше кльощава примитив-на женица, взела образование по линия раб-фака. Което ще ре-че, че й бяха дали диплома, но не и знания. Тя бе типична илюс-трация на комунистическата инициатива да бъде създадена на-бързо тяхна интелигенция от средите на работническата и сел-ска прослойка младежи. Хем да се запълни празното място на хилядите избити, в повечето случаи без съд и присъда, както и на напъханите в концентрационните лагери и в затворите видни личности от всички сфери на умствената дейност, хем да бъдат парализирани онези, който са оставени на свобода, но не се поддават на превъзпитание. А в последствие да бъдат изтикани в глухи пътечки и да се покрият с осведомително мълчание. За-щото за партията интелигенцията бе, е и ще си остане по през-умпция нежелана опозиционна прослойка. Или, казано на кому-нистически език: “Сбор от вражески настроени елементи”.

Комунистите се боят от мислещите личности, както дяволът се бои от тамяна. Забележат ли ги, бързат да им сложат пранги, ка-то ги вкарват в гетото на своята партия. После започват да ги настройват един срещу друг чрез системата на отличията - ор-дени, звания, привилегии..., като се възползват от привичната за тях суетност. А там където този метод не помага, развъртяват тоягата.

Та, партийната отговорничка, която аз оприличавах на проску-бана сврака защото бе не само примитивна, но бе и изключи-телно нахална, застана очи в очи с мен и заяви че, по преценка на партийната група към отдела било вече време да подам мол-ба, за да ме приемат за член на партията.

Като че ли ме поля с ледена вода. Защото това вече бе капан за мен. Дали някой от завистниците го бе задействал умишлено, за да излезе на яве моето черно досие, или пък си бе законо-мерно въртене на червеното колело, чиито зъбци дебнеха да не би да остане нещо несмачкано, нямам представа. Във всеки слу-чай нейното съобщение бе предвестие, че Източният вятър е на-сочил своите вихри срещу мен и скоро под краката ми ще има нов силен земетръс.

Светкавично си припомних през каква цедилка минах докато ме назначат на работа в Параходството, което се смята за едно от престижните предприятия в областта. Всеки работещ тук е оглеждан от всички страни и вероятно има заведено специално досие от службите за Държавна сигурност. Това е предприятие с много широко отворени врати към Света, през които може да ми-не “вражеската пропаганда на капиталистите и вредното влия-ние на САЩ”, както се изразяват комунистите, затова всеки слу-жител бе наблюдаван много зорко.

В паметта ми се появява лицето на кадровика Стефан Велчев. Уволнен от армията бивш офицер, чиято глава е била нацепена при автомобилна катастрофа. Правена му е сложна мозъчна операция, която е засилила неговата генетична идиотия. Поради природната му жестокост, неговата първа съпруга го бе напусна-ла. Макар женен повторно за някаква бездетка, той бе озлобен, груб, примитивен човек и си го изкарваше от всеки, когото смет-неше за слаб и уязвим. Като че ли го бяха поставили на тази входна служба, като портиер, за да сплашва предпазно новоназ-начените служители.

Някога се промуших през ситото благодарение на великодуш-ния, разумен, с широк поглед към света тогавашен главен дирек-тор на Параходството - капитанът от далечно плаване Димитър Хаджииванов, който обаче вече беше свален от този му пост и изпратен в глуха линия. Обвиниха го, че е бил легионер в мла-дежките си години.

Организацията “Съюз на българските национални легиони” е основана от младежи, главно студенти и ученици, през лятото на 1930 година, за да се противопостави на нахлулите в страната мисионери на Комунистическия интернационал със седалище в Москва, изпратени с цел да разложат най-уязвимата прослойка в страната ни - младите хора - и да бъде подготвена България за присъединяването й към Съветската империя.

Това е родолюбиво обединение на разума! Чрез този свой съ-юз цвета на българското младо поколение успява да се противо-постави на интернационалното и космополитно безумие, чрез ко-ето Москва се е стремяла да разпростре своите отровни червени пипала колкото може по на запад и постепенно да покори цяла Европа.

След като Червената армия прегазва границите на Българско-то Царство, нашата земя отново става защитна гранична прегра-да, която предпазва част от Централна и цялата Югоизточна Ев-ропа, този път от опустошителното комунистическо нашествие, след като преди това е спирала пет века дивашкото Османско настъпление натам.

Комунистите обаче побързват да провъзгласят Легиона за про-фашистка организация, а след като страната е превърната в съ-ветски протекторат, съответно обявяват всеки членувал в нея българин за фашист. Самата организация пък е забранена със закон. Така най-достойните, най-родолюбивите, най-интелигент-ните и прозорливи българи са подложени на масово унищоже-ние, преследване и свиреп терор.

Не можех да откажа директно на партийната отговорничка. На-ложи се да лавирам. Отговорих й, че комунисти стават онези, ко-ито са хора изявени, утвърдили се като специалисти, докато аз съм само една обикновена жена, с много големи лични пробле-ми, имам малко дете, за което все пак нося цялата отговорност, защото баща му е по професия моряк, все из океаните се лута...

От смененото изражение на лицето й разбрах, че тя не бе под-готвена за подобно измъкване от моя страна и се зае да ми обясни със заповедничски тон, при което брадичката й се вирна нагоре, шията й се изпъна и тя заприлича наистина на крещяща сврака, че партията ми оказвала доверие, което аз съм нямала право да отхвърля.

- Ако не си с нас, значи си против нас! - рече високопарно и с това нашият разговор приключи.

Най-разумния отговор в такъв случай е мълчанието.

След няколко дена казах, че съм съгласна да започнат да ме проучват според реда на устава им и, ако преценят че отговарям на техните изисквания, ще бъда щастлива да бъда член на пар-тията.

Знаех много добре, че не се вмествам в тези изисквания и това ровене всъщност ще доведе до моето уволнение, тъй както без-брой пъти бе уволняван моят баща заради това наше черно до-сие. Спасението беше да направя изпреварващ ход и да измис-ля благовиден претекст, за да напусна по свое желание служба-та си в Параходството. Партийните групи са към предприятията, махнеш ли се от своята работа, отпадаш от надзора им.

Подобно на всички успели в някакво начинание хора, защото хората колкото и да са различни един от друг все си приличат по нещо, аз бях забравила докъде се простира моята черга и ето, сама нагазих в забранената за мен зона. Затова побързах да напусна своята чиновническа служба, под претекст, че съм взе-ла решение да се посветя на вестникарството.

За мой късмет бе се явил и повод. В моето предварително предвиждане за разходите на корабите от моята група през тре-тото тримесечие и отчетените накрая по счетоводни данни ре-зултати се бе появила някаква малко по-голяма разлика от обик-новено. Шефът ми - Иван Наумов - бе вече свикнал да не допу-щам такива разлики и издаде писмена заповед за мъмрене.

На следващият ден аз му поднесох своята молба да бъда ос-вободена по мое искане от заеманата длъжност. Той се втрещи, след като прочете подадения му от мен лист хартия. Почувства се виновен. Помоли ме да седна на канапето в кабинета му, сам се настани на отсрещния фотьойл и се зае да ме убеди, че това мое решение е прибързано. Сподели, че смята да ме направи отговорничка на плановия сектор, след като настоящата шефка се пенсионира. А това трябваше да стане след по-малко от годи-на. Заяви, че ще ми увеличи заплатата от следващия месец.

Изслушах го от учтивост и от уважение към личността му, но заявих, че решението ми е обмисляно дълго и е окончателно. Не посмях да му доверя каква е истинската причина. Чувствах се потисната и нямах желание да говоря. Така у него остана някак-во угризение и вероятно самоупрек. Доколкото съм осведомена от бивши колеги, новоназначената моя заместница не бе достиг-нала точността ми в прогнозирането на резултатите от експлоа-тацията на групата кораби, нито се очакваше да напредне. За да могат да се предвидят те, което е свързано с люлеещите се цени на Свободния пазар, който пък е извън контрола на нашата дър-жава, човек трябва да има природна нагласа за това. То е нещо, което не се научава нито от учебници, нито от практиката. Или го имаш, или го нямаш.

В името на справедливостта обаче трябва да добавя, че цяла-та дейност на плановия сектор бе излишна, след като фрахтова-та дейност, т.е. най-съществената част от управлението на кора-бите бе в ръцете на Булфрахт. Едно също напълно излишно зве-но, което беше като прът в колелото!

Затова мога да кажа най-отговорно, че е без значение дали мо-ята заместница може или не да предвиди точно резултатите, след като по принцип системата е в основата си грешна, абсурд-на, безмисловно направена и прилича на изливане на течност в решето.

Искрено съжалявах задето се разделям с някои от колегите, както и с шефа Иван Наумов Иванов, който е... Нямам точните думи, за да изкажа своето възхищение от този мъж, човек от ста-рата генерация морски специалисти, завършил своето образо-вание, когато България е била още Царство.

Бях освободена от Параходството и оттук нататък започна мо-ето същинско ходене по хребета на мъките.

*Теодора Астро*
*Теодора Астро* 2.

-

К огато прописах и името ми се разчу из вестникарския бранш, във всички редакции ме посрещаха учтиво. Търсеха мое-то сътрудничество, насърчаваха ме. И дори казваха, че биха ме взели на щатна работа при тях. Трябвало само да почакам дока-то се оваканти място за жена.

И аз зачаках.

Дните се навъртяваха на кълбо един след друг, ставаха седми-ци, месеци, но нито един главен редактор не се сещаше за мен, след като се освободеше в редакцията му място за жена. Взе-маха съпруги, дъщери, снахи на хора от властта, независимо че никоя от тях нямаше публицистични изяви до момента на назна-чението й.

- Неопитните имат предимство. Трябва да им се даде възмож-ност да се изявят - казваха.

Аз си стоях на стъпалото извънщатен сътрудник. А докато ча-ках търпеливо да ми дойде реда или шанса, продължавах да за-трупвам редакциите със свои писания, които те печатаха със съ-щата охота, както от самото начало. През деня продължавах да пиша колоните от цифри, защото трябваше да имам някакъв по-стоянен доход, за да мога да издържам себе си и своето дете.

Но ето че, всичко се промени. От 11 октомври 1974 година ос-танах без постоянна работа. Но... можеше да бъде още по-лошо, ако бях изчакала да бъде измъкнато моето родово досие.

Почти всичките мои близки се нахвърлиха върху мен с упрек, че е трябвало отдавна да проумея докъде е нивото ми, отредено от властта и да си кротувам. Да си гледам чиновническата служ-бица и да бъда благодарна, че са ми я дали, защото е можело изобщо да не ме назначат там. В края на краищата човекът - според тях - бил длъжен да се съобразява с установената власт. Само лудите си позволявали да ритат с боси крака срещу наже-жен ръжен. Сигурно са прави! Обаче аз живеех моя си живот, а не техния! Мислех с моя си ум, а не се техния!

Дори мама не ме пожали. Тя не само не ми съчувства, а заяви буквално:

- От тебе човек не става! Хич да не съм те раждала, ама откъ-де да съм знаела, че от онова хубаво и кротко дете ще се пръкне такава дебелоглава устатница и малоумница. Журналистка ще ставаш, английски език ще учиш... Тъкмо ти, след като знаеш че ей тези учебници могат да те вкарат в затвора. Живота ни зачер-ни ти, така да знаеш! Ама тъй както я караш, ще зачерниш и живота на това хубаво дете - посочи тя Илиян, който се бе свил до леглото и хълцаше тихичко, а лицето му бе мокро от сълзите.

Щом приключи с тази своя гневна тирада, майка ми захвърли по мен един след друг моите четири учебника, по които се бях захванала да изчувам английски език с помощта на частната учителка Мария Градинарова.

По принцип тя бе права. Самоволното изучаване на западни езици от българи, които са извън кастата на привилегированите, се счита от властите като подготовка за бягство от страната. Според наказателния кодекс, всеки заподозрян в подготовка да напусне държавата без да има официално разрешение, получа-ваше присъда лишаване от свобода за няколко години и вписва-не на името му в графата “ПРЕДАТЕЛ!”.

Когато пък някой като мен, вече записан в графата “ВРАГ” по произход, се залови да усвоява западен език, това вече се опре-деля като безспорна улика, че той се готви да стане шпионин в полза на капиталистическа държава. Тежко и горко на такъв чо-век! Наказанието за такова провинение е безмилостно сурово.

Бях сама срещу всички.

Синът ми, тогава почти 6 годишен, се спусна към мен, вкопчи се в полата ми. Прегърнах го. После го улових за ръчичката и го изведох навън. Дълго се разхождахме двамата из крайморската градина. После го заведох да вечеря в кварталната закусвалня. И пак се разхождахме до късно из улиците на града. Нямахме никакво желание да се приберем в един дом, който просто не беше наш.

Но едва ли бихме доживяли да си имаме наше жилище. За да ни отпуснат заем и да получим право на жилище бе необходимо да бъдем квалифицирани от специалната жилищна комисия, ка-то нуждаещи се. Един сложен, унизителен и дълъг процес, свър-зан с характеристики, досиета, формуляри, декларации. Всяка година подавах молба, но нито веднъж не попаднах в списъка.

Баща ми имал собствена къща, отвръщаха. Освен това, мама не позволяваше да изляза в частна квартира на свободен наем. Със заплатата, която получавах докато работех в Параходство-то, плюс месечната издръжка, която Стефан изпращаше за дете-то, можех да си позволя да наема някое мизерно таванско поме-щение и да живеем изключително скромно. Но по тези тавани и мазета се мотаят и много престъпни типове, та мама не дава да се отвори и дума за подобно нещо. А в същото време се държи с мен, като че ли аз съм две годишно дете.

Разказвах на Илиян поредната приказка. Бяхме се сгушили двамата на една пейка в градинката, непосредствено до естра-дата на тъй наречения “Червен площад”, когато баща ми излезе пред нас. От тревогата очите му бяха буквално изскочили от ор-битите. Като ни видя, разплака се. Взе детето и дълго го целува. След това ме прегърна с една ръка и простена:

- Момичето ми, каква беше тази твоя прокобна орис!

Стана ми ужасно неловко задето в болката си не бях се сети-ла, че той ще се разтревожи, щом се върне от работа и не ни за-вари в къщи. Защото той, брат ми, съпругата на брат ми също бяха неизменно, безусловно винаги на моя страна. Не знам, мо-же в мисълта си да не са ме разбирали напълно, да не са одоб-рявали моите стремежи, но не бяха изричали пред мен дума на упрек.

Не бих казала, че мама е имала враждебно отношение към мен, но тя от една страна бе строга и с властен характер, от дру-га бе вече препатила премного от сегашната държавна уредба и бе с по-трезво мислене. Пък и личната й Съдба я бе направила някак по-практична. Бе се влюбила в баща ми и омъжила леко-мислено за него против волята на своите родители когато е била едва на 17 години, а на 18 години ме бе вече родила. Само три месеца след сватбата им баща ми се бе разболял от перитонит и воден плеврит, които провокирали появяването на костна ту-берколоза или нещо подобно, което наричаха по народному жи-веница. Откакто го помня, та почти докато завърша своето сред-но образование, баща ми бе с незаздравяващи рани в лявата страна на коремната област и в лявата ръка от китката до лакъ-тя. В последствие там останаха дълбоки следи, а сухожилията на китката му бяха свили пръстите му на фуния. През лятото на 1961 година му откриха язва в стомаха, после камъни в злъчка-та, а през пролетта на 1962 години той получи някакви ужасни болки в лявото рамо и му поставиха диагноза рак. Дори бяха предупредили мама, че няма да живее повече от няколко месе-ца. Впоследствие се изясни, че е било само някакъв плексит или нещо от този род. Размина му се.

Много тегло е минало през главата на мама, а ето пред очите й течеше и моето собствено, което много я терзаеше. Както вече споделих, всичко това бе съсипало нейната нервна система и физическото й здраве.

На 16 ноември 1974 година започнах работа в експлоатацион-ния отдел на пристанище “Варна-запад”.

Въпреки неодобрението на майка ми, на почти всички нейни роднини, както и на повечето от малкото приятели, с които под-държах някакви взаимотношения, продължих да сътруднича на различни издания. И с това си вироглавство, според тях, навяр-но съм ги вбесявала и предизвиквала да ме смятат за побърка-на. Да, българското общество е сложило знак за равенство меж-ду понятията непокорство и лудост. Още от времето на пет ве-ковното Османско робство българският народ е възприел макси-мата: “Преклонена глава - остра сабя не сече!”. Тя и доднес е най-надеждната житейска опора на мнозинството. Наричат я фи-лософия на оцеляването!

Аз обаче не мога да възприема като нормално такова недос-тойно човешко поведение. В това отношение приличам на баща си и на неговия баща. Моят девиз е еретичната мисъл на Лев Толстой: “Прави каквото трябва, да става каквото ще!”

Разбира се, не съм и помисляла да заявя своето верую пред някого, за да не предизвикам нови вълни от гняв срещу себе си. Никога няма да проумея защо всички така единодушно настръх-ват срещу моята житейска позиция на губеща, след като аз не се опълчвам срещу тяхната на успяващи в живота. Както не разби-рам на какво основание те се смятат в правото си да се отнасят към мен като че ли са мои настойници.

Едва през настоящата пролет получих първото предложение за щатна работа в окръжния вестник, обаче...

*Теодора Астро* 3.

-

Сутринта, докато се мотаех из улиците на града, за да се раз-туша след лошия сън и да разпръсна своето мрачно предчувст-вие, срещнах Благой, който е редактор в окръжния вестник.

Спрях се, макар да не ми бе до приказки. Все пак не е прилич-но да отминеш познат, без да му зададеш традиционния въпрос: “Как си?”. За моя изненада той ме изгледа някак особено и - ни дума за отговор.

- Какво ти има? - запитах го с тревога.

Той стоеше на около две крачки встрани от мен и мълчеше.

- Болен ли си? - запитах. - Ще отскоча до телефонния автомат да повикам екип от спешна медицинска помощ.

Щом чу това, Благой облещи очи и запелтечи:

- Ни-ко-го... не... ви-ка-ййй! Ни-що... ми ня-м-а.

После поясни със снишен глас, че щял да влезе във входа на отсрещната сграда, да съм отидела там след няколко минути. Имал да ми съобщи нещо много важно. Предупреди ме да вни-мавам да не ме види някой.

Разделихме се.

Нямах никакво намерение да отивам да търся Благой в няка-къв си тъмен вход. Не е в нрава ми да си шушукам на ухо, нито да слушам чужди шушукания. Затова продължих пътя си.

Тъкмо се канех да вляза в галантерийния магазин, за да про-веря дали най-после не са получили ципове за поли, каквито липсваха от месеци, един нищо и никакъв гларус промени вне-запно моето решение. Докато се суетях пред витрината на мага-зина, той изцвъка върху главата ми куп бяла пихтиеста каша, во-няща непоносимо.

“Бре! - рекох си ядосана. - Значи могат да ти посерат главата посред бял ден и то на публично място. Ама че резил!”

Тогава се сетих за своя лош сън и последвалото го предчувст-вие за нещо недобро, с което се измъкнах от къщи, и тутакси хук-нах към посочения ми от Благой сенчест вход.

Промъкнах се вътре, обаче не видях там нищо. Беше сумрач-но. Поради ярката слънчева светлина отвън моите очи свикваха трудно с мрака. Пристъпвах като ослепяла, опипвайки стените с върха на пръстите си. С доста усилия успях да се добера до дъ-ното, откъдето тръгваше стълбище за нагоре към етажите и за надолу към избите. Откъм тавана се спущаше дрезгава светли-на. За мое разочарование от Благой нямаше и следа. Понечих да се върна, но още щом обърнах гръб, дочух странен шепот, ка-то че ли някой крадец разгъваше пипнешком ламаринени листи.

- Слушай внимателно какво ще ти кажа. Тебе са те очернили. От родното ти място са изпратили лоша политическа характе-ристика за теб и твоето семейство. Тази е причината да не могат да те назначат в нашата редакция.

Така каза той: “не могат”, а не “не искат”.

След което се опита на пресекулки да ме осведоми какво кон-кретно съдържа въпросната справка. А именно: племенница на получил смъртна присъда от Народния съд и разстрелян враг на народа; дядо й е укривал в дома си контрареволюционера Мил-ко Делимилков, брат на баба й; дъщеря на отявлени противници на партията; конфликтна личност, неподдаваща се на узаптява-не и разни други от този род.

- Не успееш ли да обориш тези факти, в никоя редакция няма да те назначат на щатна работа. Всички издателства, редакции и прочие са държавни пропагандни институции, не забравяй това!

Гласът изчезна така внезапно вдън земята, както се бе и поя-вил. Като че ли изобщо не бе имало никакъв глас. При това по нищо не наподобяваше на гласа на Благой. В това мога да се за-кълна. Така и не знам кой ми подшушна тези сведения, защото зад гласа не се мярна никакъв човешки силует.

Настъпи такава плътна тишина, че чувах отчетливо ударите на своето собствено сърце. Постоях още малко, колкото да се убе-дя, че съм съвсем сама в този тъмен, като тунел вход, с дъх на влага и мухъл. Ако имаше наоколо някой, то поне бих доловила дишането му в последвалата гробна тишина.

Тръгнах си отмаляла, като едва влачех натежалите си, като оловни, ходила. Откъдето минех минувачите ме гледаха с нас-мешка. Като да бях бостанско плашило, попаднало по недоразу-мение там, където не му е мястото.

Недоумявах как бяха узнали така светкавично, че са ме обри-сували по-черна от дявола в някаква си служебна характерис-тика. Потресена от чутото аз бях забравила за посраната си от гларуса глава.

Щом се прибрах у нас, застанах пред огледалото, разгледах внимателно оплесканото от изпражненията място и си рекох го-рестно на ум: “Лесно е да летиш нависоко и да посираш оттам де когото свариш, а след това да си грачиш на воля до преграк-ване!” Не ми оставаше нищо друго освен да се заловя с отстра-няване на мръсотията от главата ми.

Докато търках с шампоан и топла вода косата си, аз се заех да си съставя на ум стратегически план за действие. Не можех да стоя със скръстени ръце и да разчитам на благоволението на Съдбата към мен.

Първата точка от този план беше да си поговоря с моя баща във връзка с обвинението, че бил вражески настроен към кому-нистическата власт, веднага щом се върне от работа. За пръв път чувах, че той е извършвал вражески действия срещу кому-нистите.

Моят баща работи от няколко години като бояджия на метални конструкции в предприятие, чиято продукция се използва за но-востроящите около Варна заводи. Пръска ги с оловен миниум. Вечер се връща капнал от оловните изпарения и щом се навече-ря, веднага заспива. Понякога си идва ядосан, защото са го зас-тавили да боядиса набързо ръждиви железа, тъй като поръчката била спешна и трябвало да бъде предадена в точно определен срок, несъобразен с производствените възможности на монтаж-ното предприятие. Баща ми не понася работа през пръсти! В та-кива случаи се налага да взема преди лягане успокоителни хап-чета.

Не можех да си представя как моят баща, смазан от неволите на живота, който не е в състояние да застане дори в опозиция на майка ми, ще се заеме да се опълчва срещу едно силно прави-телство, което беше наложило с железен юмрук своето абсолют-но господство.

Истина е, че той ненавижда комунизма. Като всички останали трезво мислещи българи. От собственик на луксозна бръснарни-ца, с двама наемни работници в нея, го бяха направили катор-жник. Баща ми е човек естет, обича хубавото, стреми се да го постигне. Неговият дядо Демир, който е бил секретар на Миро-вия съд, а известно време и кмет на селището, бе оставил името си в една местна поговорка за човек образец, която гласи: “Да имаш на Балтаджията имота, на Керемедчи Янко устата и на Де-мираа каяфета!”

Каяфет е турска дума. В превод на български значи външен вид. Баща ми и неговият първи братовчед Митьо, когото наричат Маршала, приличат на този свой дядо!

През деня татко работи възможно най-мръсната работа, но ко-гато се качи в работническия рейс от Девня за Варна, може да мине за директор на завода.

Втората точка на плана бе да отида в моето родно селище и да си поговоря с тамошните управници. Истина е, че единият от братята на моя дядо по майчина ми линия, който е работил в По-лицията на град Провадия, е осъден на смърт от комунистичес-кия трибунал, наречен по някакво недоразумение “народен съд”. Като че ли някой бе искал тогава съгласието на народа!

Та чичото на моята майка е убит, заедно с други видни бълга-ри от сваленото с военен преврат законно Българско правителс-тво на 9 септември 1944 година.

Недоумявах откъде накъде смятаха мен отговорна за делата на този мой родственик, дори ако те са били наистина престъп-ни, след като не го познавах! По времето на посочените събития аз съм била на една година и половина. След това неговите бра-тя и сестри, общо 8 на брой, не говореха пред нас децата по то-зи въпрос. Но името на дядовия брат се надигна, като лош приз-рак от земята, и стана разделна граница между мен и моите връстници, след като поотраснах и дойде време да ми вържат червената пионерска връзка. От една страна личността на рода, чиято издънка бях, ме опъва нагоре чрез онаследените гени, а от друга, сянката на мъртвия ме дърпа надолу.

Обстоятелството, че къщата на този дядов брат е построена в двора на техния баща и мой прадядо, също оказа влияние върху моята съдба. След смъртта на прадядо ми Михаил Бъчваров мо-ят дядо платил дяловете на своите сестри и братя и така бе ста-нал собственик на бащиния си имот. Кога и как е строена къщата на вече убития брат не ми е известно, но тя се намира в съсед-ство с дядовата. Дели ги само една ограда. Значи е в парцел от общия им двор. След прочитане на присъдите, които включват и пълна конфискация на имуществата на осъдените и непосилно високи парични глоби, които фактически е трябвало да бъдат из-платени от техните семейства, най-големият брат (по професия юрист и член на върховния съд на Царство България) успява да уреди документално, че къщата на вече разстреляния е собст-веност на моя дядо, който тогава все още е бил служител в об-щината. Това навярно също е улеснило юридическото оформяне на нотариалния документ за собственост. По този начин къщата е спасена от конфискация и вдовицата остава да си живее в нея с четирите си деца.

Наложената глоба е изплатена с участието на всички братя и сестри, които в началото на 1945 година са били все още замож-ни хора. Повечето от тях са живеели вече в градовете. Родовата сплотеност, чиято традиция е съхранена и доднес, е източник на устойчивост, от която винаги съм черпила сила. Известно време, след като най-черните и кървави месеци за страната са отмина-ли, дядо ми е прехвърлил - или пък може би оформил като заве-щание - братовия си имот на името на вдовицата.

Тези две семейни действия вероятно са вбесили някои новопо-кръстени местни комунисти, които са разчитали да обсебят двуе-тажната хубава къща, която се намира в центъра на селището. Защото всички конфискувани имоти веднага са били заграбени от изявени комунисти, заедно с цялото обзавеждане вътре. Това е първият безпрецедентен грабеж в 13 вековната българска ис-тория, извършен от комунистите. Така те още с незаконното за-грабване на властта показват своя пиратски нрав. От там насет-не цялото им досегашно управление е белязано с тяхната прес-тъпно хищническа същност.

Обсебили властта под лъжливото прикритие за “справедли-вост, свобода, равенство, законност, мир и прочие”, те започват да се разпореждат с държавата, с българската нация, с всички, живеещи на тази територия български граждани, а също тъй и с българската история - отминала и настояща - като че ли те са им бащиния.

Без срам, без следа от национална отговорност комунистите се отрекоха от българския корен на населението в Македония, в Южна Тракия, в Западните покрайнини, в Североизточна Добру-джа, в Молдава - заради своя интернационализъм. С тези свои необясними за здравия разум действия те обрекоха на чудовищ-ни асимилаторски изпитания и на неописуеми страдания милио-ни българи, живеещи в тези някога български територии.

Те - по заповед от Москва - пренебрегнаха историческата исти-на, разбулена от наши и чуждестранни автори - публицисти, ис-торици, дипломати и прочие. Иззеха от книгохранилищата, от ар-хивните фондове, като ги обявиха за забранени, всички печатни издания и документи, които изнасяха или изясняваха събития и факти, противоречащи на кремълското тълкуване за тях.

Един от най-болезнените национални въпроси за българите - съдбата на Македония и на македонските българи - се превърна в своеобразен тест за предаността на населението към новата власт. Всеки, който притежаваше забранени книги, издадени преди комунистическия преврат или пък имаше свое мнение, различно от офицално провъзгласеното, бе в повечето случаи ликвидиран, а близките му подложени на репресии от всякакво естество.

По-късно, когато аз вече бях в по-зряла възраст, закоравялата терористка и висша комунистическа функционерка Цола Драгой-чева излезе с декларация от името на Българското правителст-во, че Българската държава няма никакви териториални или ет-нически претенции по отношение на Македония спрямо Белград и Югославия. Това бе посрещнато с прикрит наистина, но много силен тътен сред населението в страната.

Тогава чичо Иван, съпруг на мамина братовчедка, ми даде да прочета книгата на френския публицист и съвременник на опи-саните от него събития - Анри Пози “Войната се връща”, издаде-на на български език през 1934 година.

Месеци наред след това заспивах трудно, събуждах се често през нощта от сънуваните кошмари, чувствах се зле, като преми-нала на бегом през Ада на Данте.

*Теодора Астро* [i] ...Истината ще блесне - пише г-н Пози - можем да бъдем уверени в това. И относно събитията, кои-то се разиграха преди май 1913 г. и които напра-виха неизбежни скъсването между тримата съюз-ници в Междусъюзническата война. Държавните архиви днес не остават затворени завинаги, и ре-волюциите, които от няколко години ги разтва-рят с такава леснина, не щадят никого.

Малкото светлина, която документите са хвъ-рлили днес върху “българското предателство на 16 юни 1913 г.” позволява, впрочем, да се устано-вят още отсега главните отговорности в реди-цата събития, чиито последствия тежат и до-днес в съдбата на Европа.

Отговорният НЕ Е Цар Фердинанд.

Авторът на Втората Балканска война, този който я е желал веднага след подписване договора с България на 13 март 1912 г. за съюз и за подялба, и който с всички сили ускоряваше събитията, щом турското поражение стана неизбежно, е Па-шич - сръбският министър председател...

И понеже българите бяха атакували първи - а те бяха заставени да го сторят, единственият път да се спасят беше да нападнат те, преди да бъдат нападнати от своите противници (сърбите - б.а.) - и понеже бяха атакували без предупреждение, те останаха отговорни пред света.

България, през всичките политически и военни събития, които се нижеха на Балканите от де-кември 1911 г. до края на юни 1913 г., имаше само една единствена грешка, но тази грешка беше не-простима: тя беше станала, за много късо време, много силна и много бързо го бе по-казала...

Хората, които биха ме обвинили в лъжа, знаят по-добре от всекиго какво положение заемах, за да съм запознат с това, което Белград и Атина, в пълно съгласие с Букурещ, подготвяха тайно сре-щу своята съюзница България. По-добре от всеки те знаят колко умерен съм в това, което изна-сям... Тези, същите хора, впрочем, в Париж и Лон-дон, които работиха заедно с Пашич и Венизелос през Втората Балканска война, използваха 6 годи-ни по-късно цялото си влияние над пълномощните министри на Англия и Франция пак за личен ин-терес, за да завършат разпокъсването на Бълга-рия в полза на Сърбия и Гърция... Благодарение макиавелизма на Пашич, Сърбия триумфираше над своята стара съперница България...

Мирът, наложен й с Ньойския договор, я смаза: наложиха й едни репарации, пропорционално мно-го по-тежки от германските; тя (България) даде през време на войната 13, 500 убити и още толко-ва инвалиди; биде принудена да даде на Сърбия но-ви български земи: Струмица, Босилеград, Цари-брод, Тимошката долина; на Гърция - цяла Южна Тракия с Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти; на Ру-мъния - част от Добруджа; тя изгуби окончател-но цяла Македония, също и надеждата за излаз на Бяло море. Никога никой победен народ - освен Ун-гария, която Трианонският договор разкъса - не е изпитал по-голямо нещастие...

500-600, 000 македонци, цял един народ, след за-грабването на тяхната родина от Гърция и Сър-бия, са потърсили прибежище в България. Всички, които са могли, са се изселили веднага след юлския мир в 1913 година. Веднага след примирието в 1918 година също, предпочитайки да се изселят, откол-кото да понасят робството.

Хиляди други, цялата интелигенция, всички учи-тели, всички свещеници, всички които са били не-желани и подозрителни за властта поради своето минало или своите връзки, са били изгонени след настаняването на победителите. Хиляди и хиля-ди, докато границите не се затвориха хермети-чески, са избягали, изоставяйки целия си имот, често даже оставяйки там част от семействата си, за да се изтръгнат от последствията и жес-токостите на победителите. От една и съща кръв, с еднакъв език и традиции като тези на бъл-гарите, те бяха посрещнати като братя в Бъл-гария...

Първопричина за двете Балкански войни беше Македония - за да освободи Македония (от осман-ското робство - б.а. ), България подготви съюза в 1912 г., а за да я изтъргнат от победителката Бълга-рия, Сърбия и Гърция се съюзиха срещу нея в 1913 г. Македония беше също тъй не пряко, но сигурно и между причините за Световната война...

Опасността идва оттам, че сърбите са си прис-воили - благодарение на френската подкрепа - през 1919 г., след като ги бяха временно заели в 1913 г., земи и население, за които заявиха, че са сръбски, тогава, когато те бяха и искаха да бъ-дат български. Те можаха да ги подчинят, но не можаха да ги асимилират.

И Македония, винаги готова за бунт, тежи ка-то олово на сръбската политика...

По-нататък господин Пози описва своите лични впечатления от видяното и чутото със своите си очи и уши, когато сам е по-сетил Македония.

Пред нас, между засъхналата трева, един тесен изкоп: пограничната линия на българо-югославс-ката граница. - Пише той. - Зад изкопа, който има 30 сантиметра широчина и 20 дълбочина - телени-те мрежи. Нещо невъобразимо.

Представете си една стена, изплетена от тел, висока 1, 75 метра, дебела 2, чиито телове са тол-кова гъсти, усукани, толкова обтегнати от же-лезните колове, които я поддържат от самата повърхност на земята до върха й, че едно куче не може да се провре.

На всеки два метра по средата на тази стена кръгли ями, широки един метър, дълбоки - два, по-лузакрити с изсъхнали шубраци. В центъра на вся-ка острието на един железен кол. Нещастник ще бъде този, който се опита да се провре между тия телове! Преди шест седмици близо до Гюешево ед-на жена, след като била бита и изнасилена, се е опитала да мине и агонизирала два дни с разкъсан корем, набодена върху подобен кол.

Зад телените мрежи шест, седем, осем паралел-ни реда дупки.

Опряна на телените мрежи, една стена от кръс-тосани изострени железа, висока един метър, ши-рока метър и половина.

На всеки 200 метра сламени колиби, големи кол-кото маса за ядене за 6 лица, поставени в земята. В действителност, те са издигнати откъм стра-ната, която гледа към Югославия (т.е. към загра-бена Македония) с отвор около 50 сантиметра, по начин да може да влезе човек. Откъм българската страна, на нивото на тревата, две тесни дупки. Във всяка от тия колиби след свечеряване един войник е на пост.

Между тая редица от нощни пазачи, в храста-лаците и тръните, малка пътека. Цяла нощ поли-цейско куче кръстосва по нея, дресирано да преду-преждава за всяко живо същество, човек или жи-вотно, което, независимо от коя страна на гра-ницата, би се приближило до телените мрежи. Има по едно куче на всеки три поста.

На всеки километър една железобетонна кула, прилепена до телените мрежи, със стени дебели метър и половина, издигната на тераса, от висо-чината на която от ранна утрина до късна вечер един часовой не престава да наблюдава хоризон-та...

Четири картечници на всяко укрепление, трите обърнати към българска територия тъй, че да държат всички пътища към загърбените селища; човек се пита защо е това, ако е вярно, че населението им се признава за югославяни?

По протежение на планините, по които върви границата, линията от телени мрежи и укрепле-ния се изкачва, слиза, следва най-малката гънка на терена, тел, тел до безкрайност. Не се спира пред нищо, не щади нищо. Тъй като границата е пре-карана единствено по стратегически съображе-ния, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи също минават през тях.

Много са селищата, неизброими са нивите, кои-то пресича. Аз видях това на двайсетина места - в Петрич, Стрезимировци, Извор, Гюешево и про-чие - по цялата дължина на българо-югославска-та граница. Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска...

Аз видях гробища, разделени на две... Нещо пове- че: гробове! Главата на мъртвеца е между телени-те мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопа-ни върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат...

Какво може да се очаква от мира, когато победителите го разбират така!

Всеки - бил той старец, жена или дете - получа-ва куршум, щом се приближи до телените мрежи, за да види отдалеч, без да може да им говори, сво-ите родители, деца, мъж, останали или забегнали в България...

На 11 август 1931 година, някъде между Безика и Назалопци (безполезно е да изнасям повече подроб-ности), трупът на едно 12 годишно момиченце от анексирана Македония, на което родителите - то е било 6 годишно - са забягнали в България, бе ос-тавен в продължение на 4 дни на едно възвишение, на сто метра от телените мрежи, при темпера-тура 40 градуса на сянка.

Било е убито с картечница в момента, когато е изпращало с ръка целувки на своята майка, нами-раща се на съседния хълм в българска територия...

Франция е, която е произвела теловете за тия мрежи, кръстосаните железни колове, стълбове-те, които ги поддържат и обтягат, изострените колове, които очакват в хиляди вълчи ями, при-крити под трънаци или високи треви, дете или жена, или добитък да се намушат...

Дело на великани - ще кажете за тази хермети-ческа преграда, за тази огромна крепост...

Не! Дело на каторжници! Мрежите са били пос-тавени, вълчите ями и стаи за дебнене изкопава-ни, крепостите строени от македонското населе-ние, мобилизирано за тази цел от всички села, ко-либи и чифлици, близки до границата - млади и стари, здрави и болни, мъже и жени, даже в раз-гара на сеитба или жътва, било в празник или на-връх Великден.

За тези, които протестират, на самото място: 25 “по голо” или с приклада, или содомски мръсо-тии, извършени в присъствието на жените и деца-та от някой силен Петър Мръконич от “Бялата ръка”...

Групата селяни, които наблюдавах, идваха от Драговица, Скревищица, Горна невлия. Някои има-ха повече от 60 години, мнозина нямаха 18. Около една трета бяха жени. Повечето бяха задължени да пътуват от 5 до 10 километра сутрин и вечер. Тях ги третират с немилостива строгост.

Видях старец до гранична крепост в околности-те на Петрич, чиито ръце бяха покрити с рани от дърпане на телени мрежи.

Видях до една гора недалеч от Цариброд сръбски стражари да се забавляват като ритат в кръста български селянчета, карайки ги да падат с глава-та напред сред телените мрежи. Жертвите с из-драни лица ставаха, без да кажат дума.

Видях при изкопаването на вълча яма до Наза-ловци едно момиче - почти дете! - което не рабо-теше бързо, хвърлено наземи, със сукмана запрет-нат до кръста, да получава 15 камшика по голо и да тръгва, с писък и с хълбоци, покрити с кръв, към работата си...

Телените мрежи превърнаха Македония в огро-мен затвор, в неописуем ад на насилия и мизерия, откъдето никой не може да излезе, където никой не може да влезе, ни да се движи без специално поз-воление от югославските власти и където пала-чите не дават сметка никому за това, което вър-шат.

Какво са направили българите от своя страна срещу тази замайваща отбрана на общата гра-ница? Българите? Съвършено нищо!

От място на място, срещу телените мрежи, 5-6 войника и един подофицер, въоръжени с пушки, за-емат старите турски митнически постове, полу-срутени, с тухлени стени и без подове. За 5 мину-ти югославските картечници ще превърнат на ре-шето тези къшурки...

Първото впечатление, когато се влиза в Маке-дония, станала от 1919 година “Южна Сърбия”, е голямата тишина, която владее там...

Човек има чувството, като че ли влиза в един непознат свят. Пътищата от Ниш нататък се охраняваха от войска: има тайна полиция нався-къде, като не броим тия, които се крият зад храс-талаците при приближаването на влака. Всеки момент по тесните пътища, които кръстосват нивите с царевица, тютюн и лозя се показват конници, вървящи двама по двама, като патрули-те по време на война... Такива едри жандарми на тия малки пъргави коне, с карабини, поставени пред тях напреки на седлото...

В жилището, в което влязох, при идването ми майката бдеше над едно момиченце на 10-12 го-дини. Преди два дена, заловено ненадейно да го-вори български с една от другарките си. Детето, прикрепено за един чин в средата на класната стая, е силно бито до кръв. Неговият кръст и бедра бяха само рани. То едва се движеше и пи-щеше от болки, когато се опитваше да върви. Бе-ше обаче предупредено, че ако отсъства от учили-ще, или отиде със закъснение, изправителната мярка ще бъде подновена...

Мъжът е прегърбен и неговите 50 години изглеж-дат 70. Кракът му? Той е бил счупен с удар от то-яга в затвора, където е престоял две години, за-щото брат му избягал... Два пъти седмично по-сред нощ стражарите го вдигали в малката тъм-на стаичка за изтезания, където всеки затворник получавал 25 удара с тояга по стъпалата на кра-ката и 25 по ръцете, предварително изкиснати половин час в хладка вода. Един килограм чер хляб на ден и две чаши вода по обяд. Железните вериги тежали 20 килограма.

Краката и ръцете му, деформирани, носят по-къртителни белези. Под коляното костите, няко-га пречупени и сраснали без да бъдат наместени, образуват нещо като стъпало под кожата...

Всичките, които излизат от затвора, са в също-то състояние, и половината, да не кажа две тре-ти, излизат само за да бъдат хвърлени в общата яма...

Аз видях в Охрид един обвиняем, на когото бяха “запушили” естествените отходи, отпред и от-зад, за да му ръзвържат езика и когото хранеха и пояха изобилно, насила, от 3 дни. Той пищеше от болки, но не признаваше. Възможно е да няма нищо да признава, но това няма никакво значение тук. Тогава започваше страшния бой, не му оставиха никакъв зъб отпред...

Вярно е, че всички македонци са посърбили свои-те имена на -ов- с прибавяне на окончанието -ич. От единия край на страната до другия всяка сле-да от “македонизъм” е изчезнала: надписите на магазините, етикетите по будките на търгов-ците, актовете за раждане, венчавка и смърт, ме-нютата по ресторантите, надписите по памет-ниците в гробищата - всичко е на сръбски. В цяла Македония не ще намерите един вестник, една книга, една брошура, един само надпис на българ-ски - единственият говор в Македония до преди 15 години...

Напуснах Македония покрусен. Отвратен от това, което видях там, чух, разбрах, проверих лично аз, въпреки големите усилия на белградски-те агенти да ми попречат на всяка цена да от-крия истината...

Аз видях следното: В Битоля на 100 метра от участъка, в една от най-слабо оживените улици в града, ужасни викове, истински вой се разнасяше от отворените прозорци на едно първоначално училище. Двама учители с ритници, с линията, биеха 6 момчета, привързани за чиновете им. “Мръсен българин! Македонска свиня! Аз ще те науча на сръбски!”...

Аз видях следното: При строежа на телените мрежи, между Гюргево и Валандово, македонски селяни, мъже и жени, копаеха вълчи ями под над-зора на сръбски жандарми. Горещината бе ужасна, повече от 40 градуса на сянка. Един подофицер се нахвърля върху едно съвсем младо момиче, което се бе спряло до своята количка, очевидно изморе-но. Той я нагруби, удари й плесница. Жертвата протестира. Един знак. Хваната от двама вой-ника, просват жената по корем върху купчина пръст, държат я за раменете и краката, смъкват й дрехите и 10 пъти последователно бичът на подофицера се уви около кръста и ханшовете й. Наказанието е свършено. Виновната е пусната, окървавена и олюлявайки се взема отново своята количка. Нито един от присъстващите на рабо-та не бе подигнал даже очи...

Аз видях следното: Един селянин, близо до сели-щето Ораск, между Куманово и Ново село, бе при-вързан със смъкнати потури за едно дърво. Цяло-то му лице, гърбът и коремът бяха в кръв. Заоби-колен бе от трима жандарми и един подофицер. Четвърти жандарм излизаше от една къща. Той носеше котка, която правеше усилия да се освобо-ди от торбата. Дигнаха потурите на жертвата, привързаха ги под всяко коляно и поставиха вътре котката, вбесила се вече. Цялото село, мъже, же-ни и деца, гледаха мълчаливо. Човекът, комуто разяреното животно раздираше месата, виеше от страшни мъки...

Полицейският инспектор Джаганетич, който ме поздравяваше на прага на хотела едва 5 мину-ти след пристигането ми - службата по осведо-мяването действително добре действа в Македо-ния! - е един очарователен човек. Той говори френ-ски с акцента от Ариеж (там е прекарал 4 години през време на войната) и не се поколеба да изгуби и следобеда си, за да ме разведе из града. Из пътя той ми разказа своите приключения с комитите на ВМРО.

- Идват ли още тук? - поставих му въпроса в момента, когато влизахме в бюрото му.

“ - Ние хванахме последните преди 3 години бли-зо до село Казибегово. 14 мъже и 2 жени, хубави стройни момичета при това. Държа им се компа-ния цяла нощ. На сутринта, когато трябваше да тръгнат, не можеха повече да се държат прави. Но знае се лекът: няколко удара с бича по бедрата и те тичаха като сърни.

Най-същественото при това беше да се прину-дят да проговорят тези мръсници. Защото ясно ви е, че те не бяха дошли от България, без да са били укрити и подпомогнати из пътя. Трябваха ни имената и адресите на техните приятели.

Вярвайте ми, ако желаете, господине. Всичко опитахме: железен тел, пристяган около главата и колената с една тояга, премазване на ушите с чук, а е рядкост типът да не признае преди вто-рия удар! Това е като зъбите. Едно великолепно средство! Прикрепят лицето на един стол, глава-та преметната на облегалото. Държат му отво-рена устата и избиват един, два, три зъба. Аз видях твърди натури, които изпадаха в ужас още на втория зъб. На третия те казваха всичко! Това струва повече от 50 удара с тояга.

Но ни един тоя път не пожела да говори. Те правеха знак да спрем и после не казваха нищо. Жените бяха най-ужасните! Избиха им 4 зъба: 2 предни и 2 кътника. Те пребледняваха, но това бе всичко; имаше една, която когато я развързаха, се изхрачи в лицето ми. Щях да я убия! Исках да ги поставя да седнат на разгорещени въглени, както г-н Лазич ни показваше към Кратово. Но много на лошо мирише. Господин подпрефектът не се съгла-си. Тогава ненадейно изнамерих.

Той бръкна в чекмеджето си и ми подаде един стар бръснач с ръждиво острие.

- С това за 2 часа мръсниците издадоха повече от 20 сподвижници: селяни, овчари, жени, дори де-ца!”

Изведнъж всичко, което ми бе казвано в Загреб, София, Белград за начините на разпит, употребя-вани в сръбските затвори: нос и уши изрязвани, дланите и ходилата пристягани, прищипване на гръдните зърна с нажежени клещи, разкъсване на половите органи, нажежени железа, положени на кръста и под краката - се завърна в паметта ми.

Изброявам тия “начини” на испектора. Той поч-на да се смее...

“Поставих всички съвсем голи тук в ъгъла и на-карах да държат един пред мен, разкрачен с по ед-на тежест от 20 килограма на всеки крак. Всеки път, когато кимаше “не” с глава, стражата му отправяше юмрука си в устата или очите. Аз приближих стола си до него: “Виждаш ли тоя бръснач? Ако отказваш, ще го опитам на теб. След това - на въжето! Но ако кажеш през къде си минал, кой те подслони и осведоми по пътя, ще бъ-деш пощаден и пуснат. Разбра ли?” На първия на-правих 2 изрязвания. Той проговори...”

- И вие го пуснахте на свобода?

“- На свобода ли? Впрочем как? Когато първият каза всичко, двама жандарми го отведоха уж долу при доктора. При вратата му поставяха въжето на шията и го окачваха на дървото, което е пред малкото кафене, на площада. И четиринадестте минаха!”

- Ами двете жени? Умряха ли без да признаят?

“- Без да признаят? А! Гарантирам ви, че това не ще допуснем. Със свещта!”

Значи това е също вярно, тази жестокост, за която ми бяха говорили д-р Трумбич в Загреб и префектът П. в Белград, което аз мислех за неве-роятно, неокачествимо безчестие и за което бив-шия министър на вътрешните работи ми бе ка-зал, че е в употреба, откак диктатурата същес-твува, за да разтворят полицаите и най-здраво стиснатите устни.

“-Да! Свещта! Както в такъв случай се налага, предупреждават жената. Ако тя отрича, поста-вят я права, разкрачена, запалват една свещ и приближават малко по-малко. Малките виеха ка-то вълчици. Не можеше да се стои в стаята от миризма... После ги окачихме на дървото. Но по-вече не видяхме комитаджии в областта. Нито един. Знаят що ги очаква...”

Подпрефектът Николич много се интересува да знае впечатленията ми от това, що видях. Поис-ка да узная смятам ли да посетя Кратово...

“- Един ветеран от войската, капитан Мина, който посмя да отиде сам в Кратово, една об-ласт, кипяща от революционери. Един истински сърбин! Той извика двадесетина от старите си приятели, настани ги в изоставените земи и къ-щи, раздаде им пушки и за няколко месеца, благо-дарение на него, страната бе очистена от бълга-рите, които заварихме при идването си. Със соб-ствените си ръце е убил 9. Той даде такъв пример за патриотизъм и енергия, че Негово Величество, когато идва миналата година в Скопие, го поз-драви, произведе го офицер и го декорира с орден.

Заслужава си да чуете историята със женитби-те, за която Н.В. Кралят най-много възхвали ка-питан Мина...

Представете си, 14 от приятелите му, дошли ергени в Кратово, не намират жени да се задо-мят. При все тогава жени не липсваха, вследствие на факта, че половината от мъжете бяха забяг-нали или лежаха в затворите, но никоя не искаше сърбин.

Това не трая дълго. Една неделя Мина събра же-ните от градчето и каза на приятелите си да из-бират. Те вземат 11 жени, чиито съпрузи бяха ми-нали в България. Жените крещят, че са вече омъ-жени.

“Аз разтгрогвам брака ви” - каза той.

Въпреки това те отказват, а също отказаха и трите млади момичета, които бяха избрани. То-гава Мина ги привърза за масите, четиранадесет-те, и те бяха бити от мъжете, които трябваше да станат техни съпрузи, докато загубиха сили да викат. После Мина ги предупреди, че ще повто-ри следващата неделя, и после всяка следваща, до-като е нужно.”

Попитах представителят на пресбюрото Йова-нович следва ли се този пример масово.

- Следва се! - отвърна. - Нашите свещеници не се колебаят да венчеят веднага един военен или чи-новник, който желае да се ожени за съпругата на някой избягал. Само в околностите на Скопие мо-га да изброя повече от 20 примера.

- Трябва ли жената да даде съгласието си?

- Слава богу - отговори Йованович, смеейки се, - в Южна Сърбия не ни липсват орехови дървета, които правят да омекне и най-упоритата жена. И родените от тези бракове деца, чудно нещо, са почти винаги момчета, сърби сто на сто.

Аз видях в едно село между Велес и Щип една от тия “повторно омъжени”. Тя играеше на прага на портата си със сина на сърбина, едно хубаво дете на 3-4 години. Бе тъй нежна с него, че останах по-чуден. Споделих го с моя спътник. Осведомена за мисията ни, младата жена се усмихна:

- Кажи му - добави тя - че аз искам моят син да ме обича толкова, че самата аз - жива или мърт-ва - в деня на освобождението да насоча там, къ-дето трябва куршума на неговата пушка...

Във Велес ми казаха, че дъщерята на един търго-вец от града - Грозданка Зафирчева - отказваща да се омъжи за един стар сръбски подофицер, чи-новник в дирекцията на полицията, била изнаси-лена, после убита от него. Господин подпрефек-тът заповядал никой да не присъства на погребе-нието й. Той наредил също нейният баща да си плати незабавно данъците, но понеже не можал, имотите му са отнети и той е разорен...

Другата история се разиграла в Скопие. Дирек-торът на полицията Арсо Попович решил да по-сърби едно от най-хубавите момичета на ул. “Пе-тър І”, Гена Велева. Но без успех. Тогава решил да арестува г-ца Велева. В затвора, несъмнено, рабо-тите стават бързо и без усложнение.

- Този Попович - казваше информаторът ми - е най-мизерната личност, която досега съм срещал. Той желаеше всички жени, дори деца още, и ги има-ше всичките, нещастните! Когато Попович пра-тил да я арестуват, Гена била вече забягнала. Ро-дителите на момичето и 6 нейни приятелки за-платиха за нея: затвор, бой в продължение на сед-мици, глад, гащи за признания, които поставят в невъзможност затворника да задоволява естест-вените си нужди. Гащите са измислени от г-н Ла-зич - настоящ югославски министър на вътреш-ните работи.

- Когато пазачите на затвора или стражарите бият една жена - продължи спътникът ми - ока-чат я гола, с главата надолу, за да я бият по хо-дилата, или я поставят седнала на разгорени въг-лища, за да й улеснят признанията, както те се изразяват. Имайте предвид, че османците владе-еха Сърбия повече от 400 години. От всички пле-мена, които бяха покорили, сърбите са тия, кои-то най-добре възприеха отоманския мантали-тет...

Същата вечер един французин ми разказа за из-вършените мъчения върху бащата и приятелката на забягналата Гена Велева, г-ца Донка Иванова, следните факти: бащата е държан 4 дни с “гащи-те за признания” и получил на пет пъти 600 удара по ходилата и дланите на ръцете. Г-ца Иванова, окачена с главата надолу, е бита с бич два пъти последователно - по кръста, корема и гърдите - до изгубване на съзнание. А после е подложена на на-казанието със свещта...

- Наскоро ще станат 10 години, откакто съм напуснал Македония, господине - каза младият човек. - Тогава бях на 17 години. Живеехме в Бли-зенци. На 1 януари сръбските стражари дойдоха у нас. 2-3 дни по-рано бяха имали сражение с четни-ци от ВМРО. Изискаха от моя баща да каже през къде бяха дошли комитите. Но той не знаеше и сърбите го окачиха с главата надолу над огън, в който поставиха пиперки. Умря задушен. Майка ми бе бита до кръв. Аз получих повече от 50 тояги по ходилата и прекарах 6 месеца в затвора. Щом ме пуснаха на свобода, преминах границата през нощта. Нищо не се е променило оттогава. Няма 6 месеца, откакто кметът на Лукавица, Давидко Иванов, бе обесен от сръбски полицаи, след като му извадили дясното око и горили краката му с нажежено желязо.

Двама от моите братовчеди от Нежилово, Лазар Станишков и Яне Алексов са членове на ВМРО. Преди да избягат тук живееха в Нежило-во. Жените им, Стоя Лазарова и Коцана Янева, останали в селото в очакване да могат да избя-гат. Дошли стражари. Настоявали двете жени да кажат кой подпомогнал в бягството съпрузите им. Понеже те не знаели нищо, подофицерът - на-ричал се Дончо Цроцорийски - им изрязал с бръс-нач кожата на дланите и пръстите на краката, след това ги поставил седнали на разгорени дърве-ни въглища. После ги малтретирали. И двете са мъртви.

Техните съпрузи научиха това 4 месеца по-късно от един селянин, който бе сполучил да премине границата. Те се върнаха една нощ в Нежлово, подпалили казармите и избили всичките стража-ри и жените им, един по един, в момента когато излизали. Да, господине! Осъждате ли ги?

Македонският въпрос? Но той е целият проблем на Балканите. Той резюмира всички възгледи, той осветява с ослепителна светлина манталитета и методите, които са умножили и от ден на ден правят по-застрашителни опасностите от вой-на. Македония обяснява Харватско, Банат, Сло-вения, ВМРО - цялата кървава и трагична диле-ма, където вилнее пансръбската диктатура.

Пожарът на Балканите може да избухне всеки момент и Македония е, директно или с контра-удар, която ще го възпламени. [/i]

Това са само кратки извадки от цялата книга, след прочитане-то на която месеци наред бях като болна. Ако някой от властта узнае, че съм я чела, не ме чака нищо добро. Нашите червени жандарми не са по-различни от сръбските шовинисти.

Завързали майка България с веригите на съветското робство, те от нейно име се отричат от родните й синове и дъщери - ма-кедонци - по волята на Москва. Устата на стоглавия змей човеко-ядец, наречен от Сталин Комунистически интернационал, има нужда от храна, за да съществува, да расте, да набира сила, да зарежда гърлото си с огнени пламъци, та да може да запали це-лия Свят, да изгори до корен капитализма и да наложи комуниз-ма като “последен и най-съвършен модел на държавно устройс-тво”, в една планетарна държава със столица Москва!

Ни повече, ни по-малко!

Това беше великоруския идеал, който се бе устремил да осъ-ществи не друг, а грузинецът Йосиф Джугашвили - Сталин.

*Теодора Астро* 4.

-

М амините родители починаха един след друг с една година разлика, когато бях на 7 и 8 години. Почти не ги помня. Това ко-ето помня смътно беше, че всяка година - преди да се стопи сне-гът - роднините се събираха в съседната къща, където живееше семейството на убития брат, палеха свещи, хапваха варено жито до един висок розов храст и си шепнеха страшни неща за раз-стрела.

Аз бях много любознателно дете и обикновено се свивах някъ-де наоколо, наострила слух, за да чуя всичко.

Единственият непосредствен свидетел на самата екзекуция от страна на роднините е моят дядо, който е бил така потресен от видяното, че наскоро след това бе получил мозъчен инсулт, в следствие на което се бе парализирало цялото му тяло. Значи той също бе ликвидиран от комунистите, само че по друг начин, не по-малко жесток.

В моето съзнание дядо остана като вдървен труп с фъфлеща уста. Когато почина - една година след баба - беше на 51 години. Двамата са връстници. И дори като ученици в отделенията са седели на един чин.

Всъщност, осъденият на смърт брат не е умрял от куршум, а е бил насечен с лопати, заедно с част от останалите навързани с една и съща верига нещастници. Убийците не са имали още опит в стрелбата с оръжие, та не са успели да избият наведнъж всичките осъдени. Вероятно са били и нервни. Разстрелът е из-вършен на скалистия склон край Провадия.

Градът е разположен в дъното на котловина, оградена със стръмни скали, които завършват с равно като тепсия плато. Но-щта била мразовита, ясна, с достатъчно ярка лунна светлина, подсилвана от белотата на снега. Сигурно са се притеснявали, че и от града, и откъм високото са зорко наблюдавани от местно-то население, та не са имали куража да стрелят продължително. Все пак било е още началото на 1945 година. Втората световна война е навлизала в решаващата си последна фаза. Мирните договори още на са били дори разисквани официално. Руските войски са влезли и окупирали България, след обявената от Ста-лин война на страната ни, без да срещнат съпротивата на Бъл-гарската армия.

Последното Българско правителство проявило малодушие и предало държавата в разпореждане на Червената армия без много да се замисля за последиците. А тези последици бяха уда-рили с комунистическата секира първо тях. Всички са арестувани още на следващия ден и предадени на сформираните припряно 68 съдебни трибунала - 4 върховни и 64 областни, наречени по ирония на съдбата “народен съд”. Най-противонародното дело в по-новата история на Българската държава!

Въпросните съдилища издават, без право на обжалване, общо 9155 тежки присъди. От тях 2730 смъртни, които са изпълнени незабавно. По този начин фактически България е обезглавена с един замах преди да се е състоял Нюрнбергският процес.

Чрез включените в присъдите материални санкции към осъде-ните, а именно: пълна конфискация на имуществото им, както и парични глоби в непосилни размери, платени от семействата на жертвите, са осъдени няколко пъти повече българи на мизерно съществуване.

Новата власт, самонарекла се “народна”, се развихря и се за-ема да изкорени всичко, което дава устойчивост на българската народност. Естествено, най-лесно и бързо може да бъде смач-кан един народ, като бъде направен материално зависим от во-лята на властниците. Така българската трагедия обхваща изця-ло с клещите си около 7 милионното население на Българската държава.

Най-отличителното качество на комунистите е тяхното безпре-делно безочие да си служат без никакви задръжки с лъжата и те-рора. Както и с цинизма си да наричат нещата с техните проти-воположни понятия.

На 16 септември 1946 година малолетният тогава Цар на Бъл-гарите - Н.В. Симеон II - е принуден да напусне страната с ця-лото Царско семейство след проведения припряно незаконен референдум, при това в условия на Съветска окупация. В своята нагла безцеремонност и въздесъщо невежество комунистите пропущат обаче да го заставят той да подпише акт за абдикация. И така юридически Симеон ІІ си остава законен Български Цар, макар и в изгнание. Тъй както и Българската държава по същес-тво си остава комунистическо царство, макар да е провъзгласе-на за република. Наложена е абсолютна червена монархия, с неограничени правомощия на властващия монарх.

През 1946 година започва насилствено обезземляване на сел-ските стопани, осъществено с потресаващи жестокости. А през декември 1947 година е извършена национализация на банките, на промишлеността, на външната и вътрешна търговия.

Ето, такава е историческо-политическата обстановка по време-то на моето ранно детство. Детство на дете, чийто род е вписан с дебели букви в графата: “Засегнати от мероприятията на на-родната власт”.

Моите близки си припомняха понякога как късно след полунощ в онази прокобна вечер на разстрела на маминия чичо аз, която съм била много спокойно и кротко бебе, съм вдигнала на крак всички в къщи с някакъв неукротим рев.

Дали тази моя проява се дължи на изключителна чувствител-ност, с която съм доловила, че в такава нощ става нещо съдбов-но, което обръща бъдещето ми с главата надолу, или пък моят плач е доказателство за твърдението на някои психолози, че чо-век възприема напълно съзнателно действителността около се-бе си от мига на своето раждане, независимо че после всичко потъва някъде дълбоко в подсъзнанието му и само в състояние на хипноза той може да си го припомни, не знам. Сигурно е оба-че, че близките ми са обсъждали около мен видяното и преживя-ното през деня. Всички те са присъствали на процеса, който е бил назидателно-публичен. След прочитане на присъдите “на-родните съдии” проявили “великодушие” и позволили на родни-ните да се простят с жертвите.

Мама разказва, че по външния вид на осъдените се виждали следи от рани, синини, счупени крайници и прочие, безспорни доказателства, че са подлагани на жестоки физически изтеза-ния. Винаги, когато се съберяха на поредната годишнина край символичния гроб, роднините си припомняха кое как е било. И ридаеха тихо.

Часове след като са се завърнали от намиращия се на 20 кило-метра от родното ни селище околийски град, това събитие безс-порно е разисквано с емоции, предизвикани от целия му траги-зъм. Роднините ни не са били психически подготвени за такава развръзка. Братът на дядо е бил обикновен служител в полиция-та, нямал обвинение за извършено убийство. Неговият най-го-лям брат-юрист, след като прочел обвинителния акт, занесен му в София лично от моя дядо, преценил обвиненията като несери-озни и е бил убеден, че брат му ще бъде освободен. Като служи-тел на предишната правораздавателна система, той още не си е давал сметка каква дива и свирепа напаст са комунистите.

В този трагичен за моя род ден аз съм била на 1 година и по-ловина. Можела съм да доловя, че около мен става нещо страш-но, чийто кръст ще виси оттук насетне над главата ми, като сян-ката на разперил крилете си лешояд.

Едва сега, когато се вглеждам втренчено до самохипноза в подмолието на моята памет, за да очертая криволиците на из-минатия от мен житейски път, осъзнавам какво огромно влияние има върху оформянето на човешката ми личност това катастро-фално събитие. И проумявам на какво се дължи онази дълбока тъга, утаена като мъглявина в душата ми, която ме самозарежда с чувството на непреодолима безнадеждност, а от своя страна се отразява и върху моя нрав.

.

(За да има споделеното от мен повече обективност, цитирам с днешна дата - откъс от книгата на Генчо Попцветков “ЗАПИСКИ НА ЕДИН ЖУРНАЛИСТ - ІІ част”, издадена през 1982 година в Австрия, когато той е бил вече политически емигрант.)

Авторът е убеден деен комунист още от времето на Първата световна война, подсъдим по процеса на генерал Владимир Заи-мов. Имал е смъртна присъда, но дочаква жив комунистическия преврат и посреща с радост нахлуването на Съветската армия в България. Но това, което вижда, го подтиква да се замисли и да изповяда: “Аз гледах как самозваните водачи на българс-ката комунистическа партия се нахвърлиха на имущес-твата на повалената буржоазия. Виждах грозните по-следици от това мародерство и повторението на всички злини и пороци на току-що отминалото време в още по-уродливи форми и в огромни размери. Виждах измамата и насилието при експроприацията (отнемането) на движи-мите и недвижимите имущества и при колективизация-та на селяните. Виждах ожесточената, отвратителна борба за власт и фалшификацията на исторически фак-ти, за да се заличат чертите на един народ, който едва бе започнал да проглежда в своята историческа съдба.

...Едни измениха на всичко, други бяха повлечени от мътния порой на страстите, някои бяха неусетно хвана-ти, а които се опитаха да издигнат глас на протест, изчезнаха безследно. Над всички, които бяха се борили и очаквали спасение, падна безнадеждно, всеунищожава-що бедствие. Никой не можеше да намери спасение...”-

*Теодора Астро*

-

Моите родители през есента на 1942 година в

двора на маминия баща. Зад високата ограда

се вижда част от къщата на дядовия брат, арестуван

на 10. ІХ. 44 г., осъден в началото на 1945 година

от комунистически трибунал на смърт и веднага

разстрелян, заедно с останалите по същия

процес, в склоновете край град Провадия.

*Теодора Астро* 5.

-

Комунистическата пропаганда крещеше до прегракване, че властта е най-справедливата, най-човеколюбивата, най-патрио-тичната в 13-вековната Българска история на Балканския полу-остров. Присъщо на своя си нрав, комунистите включиха в раз-бирането за родолюбие задължително преклонение на българи-те пред Съветския съюз, който се изписваше или споменаваше със задължителното определение “велик”.

В новия държавен химн бе включен заветът: “Да крепне наве-ки съюзът ни боен с великия братски Съветски народ”. Във фо-айетата на училищата и на много обществени учреждения стое-ше и национлният герб на Съветския съюз.

Когато бях ученичка в прогимназията ми бе възложено пионер-ско поръчение да избродирам на гергев с копринени конци Съ-ветския герб. И то в много кратък срок, та се наложи да бода с иглата до късно вечер. Майка ми, цялата вцепенена от възмуще-ние, се видя принудена също да се включи в тази дейност. Бро-дираше и плачеше.

По стените на къщите по главната улица се набиваха в очите ни изписани с грамадни червени букви лозунги: “НАВЕКИ СЪС СССР!” И други подобни.

Във военни операции до 9 септември 1944 година България не е участвала. Първа Българска армия - във състав над 100, 000 души - е включена във заключителната фаза на Втората светов-на война на страната на съюзниците - САЩ, Великобритания и Франция, под командването на съветския маршал Толбухин, кой-то е хвърлял нашите офицери и войници като слама в огъня. Така само за няколко месеца страната ни загубва 34, 648 свои синове. За издръжката на тази армия са изразходвани 160 мили-арда лева, приблизително колкото е бил годишния национален доход.

Като наказателна мярка, преди 9 май 1945 година на Белград са дадени 5 милиарда и 6 милиона лева. Освен това - огромни количества въглища, суровини за промишлеността, оръжие и екипировка за сформираната Титова армия, строителни матери-али, храни, а над 11 хиляди сръбски деца са приети за отглеж-дане в България, изцяло на българска издръжка.

Отделно е издръжката на Съветската окупационна армия, коя-то само до 30 юни 1945 година възлиза на 23 милиарда 295 ми-лиона 922 хиляди лева. А тези войски остават в страната ни до-края на 1947 година. (Данните са взети от книгата на проф. Пе-тър Константинов “ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ С НЯКОИ ПРЕМЪЛЧА-ВАНИ ДОСЕГА ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТИ”, изд. “Феникс”, София, 93)

Такава е обстановката в България по времето когато съм пра-вела своите първи крачки, учела съм се да произнасям първите свои думички и да ги редя в изречения...

.

Изпълнителите на смъртните присъди от процеса на моя род-ственик не са знаели още накъде обаче историята ще завърти

своята лисича опашка, затова са спрели стрелбата с автомати.

Грабнали лопатите и започнали да секат ожесточено ранените и вече мъртвите, докато ги нацепят на парчета.

Дядо ми и останалите близки на осъдените били сгушени висо-ко зад скалите и виждали, като на театрална сцена, цялото това зловещо представление. Чували хрясъка на строшените кости, стоновете на умиращите, псувните на убийците...

Няколко дена по-късно общата яма, в която са били нахвърля-ни и заровени набързо тези първи жертви на развилнелите се български комунисти, вече била оставена без охрана, та близки-те успели да разровят още рохката пръст и да си измъкнат по парче от телата на жертвите. Дядо ми взел част от устна с мус-так, уверен че това е от брат му. Беше го пренесал в родното ни селище и заедно с вдовицата направили символичен гроб до ро-зов храст в градината.

Това е единственото действие, което моите роднини са извър-шили против волята на установената тогава власт. На нея обаче не й е достатъчно само да убие и зарови в общи ями своите про-тивници. Тя държи и до ден днешен те да бъдат изхвърлени от паметта на всички, включително и на техните майки и бащи, бра-тя и сестри, синове и дъщери, внуци и правнуци. Въпреки това, тези наши родственици присъстват в секретните ни досиета, ка-то зли духове.

Това също е един от хитрите комунистически трикове да ни държат в пълна зависимост от своята воля, за да могат да се разпореждат с държавата тъй, както е угодно на самите тях.

Крайният срок за изпълнението на втората точка от моя план беше неопределен - в близко бъдеще.

Най-неясна в моята мисъл си остана третата точка, според ко-ято трябваше да си изясня кой ми беше залепил етикета “кон-фликтна личност, неподдаваща се на странично въздействие”?

Че съм си дръпната по характер не го отричам. Не мога да си мълча когато пред очите ми се вършат безобразия, покрити с прозрачната завеса на някаква си там “социалистическа спра-ведливост”, според която обществото в нашата държава е раз-делено на четири основни касти: активни борци против фашизма и капитализма, членове на българската комунистическа партия, пролетариат и врагове на народа. (По силата на тази схема аз по произход съм включена в четвъртата група без да съм по-мисляла дори да извърша нещо вражеско.)

Не съм привърженица на конфликтите в живота. Ненавиждам скандалите и скандалджиите, макар да са ме въвличали не вед-нъж в сблъсъци против моята воля. Просто нашата държава е изградена на принципа на противопоставянето: интелигенцията срещу работниците; работниците срещу селяните; селяните сре-щу гражданите; партийните членове срещу безпартийните и така нататък, докато в крайна сметка всеки е насъскан срещу някого. По този начин в цялата ни държава откакто се помня се води ня-каква подмолна, невидима, но болезнено осезателна гражданска война. Не с открито оръжие, а с подлагане на динени кори под краката, казано по български. Т.е. с коварство.

Въпреки усърдието, с което търках цели часове петното върху косата си, то си остана непроменено. Тогава взех решение да я острижа и да нося перука, докато ми порасте нова и чиста. Рече-но - сторено! Отправих се към най-близкия фризьорски салон, откъдето излязох бързо с изстуден ентусиазъм. Фризьорката ус-танови, че то е проникнало в самата кожа, което правеше стрига-нето безпредметно.

Не ми оставаше нищо друго освен да се примиря с факта. Все едно, не можех да си отрежа главата заради някакво си мръсно петно, което един глупав гларус беше залепил върху нея, нео-съзнавайки какво върши. В моя крайморски град гъмжи от тези птици, които се бяха наложили със славата, че са птици-санита-ри. Ядяха мъртви риби и морски миди, изхвърлени на брега от вълните, всякакви отпадъци, замърсяващи бреговата ивица. Те имат чисто бели пера, обримчени с черна ивица покрая криле, което подсилва това внушение. Клюновете им обаче са ярко чер-вени! Затова някои остроумници ги наричат - шепнешком и на ухо - комунисти.

Случаят с гларуса ме настрои философски.

Щом не бях в състояние да измия от себе си едно петно, нане-сено ми от някакъв съвсем незаинтересован гларус, тогава как бих могла да премахна петното, нарисувано ми със специална черна боя в моето досие от заинтересованите хора на властта?

Безнадеждна работа!

Този ми извод, макар повърхностен, не беше оптимистичен и се отрази зле върху моето самочувствие, което бързо се смъкна значително под нулата и замрази моя порив да участвам в теле-визионния конкурс.

...Усещам се като пропаднала в някаква безпределна от всич-ки страни кухина. Вися в пространството без земя под краката, без небе над главата, без хоризонт пред взора. Пълна пустота! Пред мен - нищо, зад мен - само рухнали стремежи.

Напрягам волята си, измъквам се бавно от своето вцепенение и тръгвам с мисълта си назад, по извървяната дотук пътека. Ма-кар тя да е осеяна с неуспехи, всеки неуспех все пак е нещо. Де-то се казва, купчина срутени надежди. Съзнанието може да ров-не и да открие отдолу някоя песъчинка, запазила рехав спомен за порив.

След малко ръката ми се раздвижва върху гладката повър-хност на белия лист. И това е утеха! Когато нямаш нищо друго, на което да се опреш, хващаш се за някогашните си провали. Наистина тези спомени не могат да ми послужат за пълнеж на моята автобиография, но веднъж записани може би ще влязат в тъкънта на моя бъдещ роман, който отдавна се каня да напиша.

Когато споделих тази своя идея пред Христо, той не я прие на-сериозно.

- Каква ще бъде ползата за теб? - запита. А като не получи от-говор, защото аз не знаех каква полза бих имала, нито съм мис-лила за някаква изгода, Христо добави категорично: Никаква! Загубено време!

Дали не вярваше в моята способност да напиша роман или го каза просто защото знаеше, че книгоиздаването е монопол на държавата, така и не знам? А държавата пък е монопол на кому-нистическата партия, която не допуща на издателското поле слу-чайни автори. Но и аз не съм мислила да пиша роман, за да бъ-де той тиражиран. Водя си някакви записки ей така, за разтуха на своята стегната с триста обръчи душа.

Пък и каква ли полза наистина може да има от една книга, в която са описани животът и размислите на една обикновена же-на - като мен?

Но сега, когато Христо вече го няма; когато Стефан върви в своята безпътица, залитайки ту насам, ту натам; когато Илиян се мята между двама ни, като живо пиле върху жар, аз - преминала през всички изпитания и превратности на Съдбата, спряла пред белия лист, останала без сили, без воля, без дъх, в ума си с въ-проса: “А сега накъде?” - вече знам защо искам да напиша своя замислен някога роман.

За да кажа на хората, че дълбоко у всеки човек се ражда и живее едно властно и необяснимо чувство, наречено обич, което има силата да обърка и най-тънките и най-хитрите човешки сметки. Защото жената и мъжът не са добитъци, които някой мо-же да чифтосва механично по своя воля. Нито да ги разделя за своя изгода, щом му хрумне.

Както и държавите с техните народи не могат да бъдат запря-гани безразборно - по волята на няколко властолюбиви държав-ни глави - в каруцата на историята. Неминуемо идва време, кога-то така подкараните каруци се преобръщат, а каруцарите-дикта-тори (родители или държавници) биват заклеймявани.

*Теодора Астро* 6.

-

С амолетът излетя с два часа закъснение, въпреки че времето беше чудесно. Още от сутринта слънцето се показа на хоризон-та излъскано, като жълтица на моминска шия, и увисна на ведро-то небе. Доколкото си спомням за закъснението се извиниха с технически причини.

Това обаче съвсем не се отрази на моето приповдигнато нас-троение. Бях в отпуска и нямаше закъде да бързам. Надявах се до вечерта да се добера до София.

Дори и шишкавият нахал, който се примъкна към мен с плоски шеги и неумели комплименти, докато чакахме във фоаето на аерогарата да ни повикат за предстоящия полет, не беше в със-тояние да ме раздразни.

Мисълта, че скоро ще бъда при Христо ме изпълваше с радост и имах усещане, че не вървя по земята, а летя, макар да не бях стъпила още на борда на самолета.

Закъснението придаваше допълнителна тръпка на предстоя-щата ни среща, така както горчиво-тръпчивият вкус на някои плодове ги прави предпочитани пред сладките.

Небето беше синьо и блестящо, като че ли бе покрито със слю-да. Това създаваше илюзията, че самолетът не лети, а се плъзга върху излъскана повърхност.

Не гледах през илюминатора надолу, макар да седях непос-редствено до него. Не обичам гледките, откриващи се от прозо-реца на самолет. Тогава всичко изглежда умалено, уродливо, а хората - като същински лилипути. Нещо, което на мене ми е крайно неприятно. Предпочитам да гледам нещата в тяхната ес-тествена големина.

Особено хората.

Някъде след Горна Оряховица се появиха първите пухкави об-лачета, които очевидно се бяха разположили доста над земята, защото самолетът не летеше над тях, а буквално се мушна в бе-лите им вълма. Тогава илюзията, че съм попаднала в Рая се за-сили...

Едва се сдържах да не запея, при все че вече не съм кой знае каква певица. Обичам музиката, най-вече симфоничната - нами-рам я божествена. Мога да възпроизведа на ум части от симфо-ния без грешка, обаче ако трябва да изпея на глас и най-прос-тата мелодия, ще излезе фалшива. Както вече споделих, преди години повредих своите гласни струни с чаша леден сироп и то-зи дефект ми остана завинаги.

На летище София се приземихме точно в 12 часа и 48 минути. Бях сверила своя ръчен часовник преди излитането, макар че не се нуждаех от точно време. Сторих го автоматично докато чаках-ме да отстранят повредата на летище Варна и - за да не скучая - слушах радио.

След около 40 минути бях вече в таксито.

- Накъде? - усмихна се любезно момчето-шофьор.

Обясних, че трябва да намеря хотел.

Той ме попита какви са моите финансови възможности. Цените на хотелите се движели от два до двайсет и пет лева на вечер - в зависимост от категорията на хотела и вида на стаята.

Цената беше без значение. Носех със себе си достатъчно пари и можех да се поразпусна. Единственото мое изискване бе да бъда сама в стаята.

Шофьорът завъртя ключа в таблото, натисна педала и потег-лихме. Поведохме някакъв разговор, не помня за какво, но беше приятен. Може би за хубавото време - подходящо за туризъм, за интересни стоки в магазините, за филмите които се въртяха по кино екраните... Изобщо за най-обикновени делнични неща. Раз-говор, който може да се проведе между непознати, срещнали се за кратко.

Момчето бе интелигентно и доста осведомено, отговаряше из-черпателно, с възможно най-малко думи на моите въпроси. Кое-то ми се хареса, не обичам дърдорковците. Посъветва ме и за някои практични страни от моето пребиваване в столицата, за което после му бях благодарна.

Отправихме се към хотел “Плиска”, оттам към “София”, после към “Балкан”, към “Хемус”... докато обходихме всичките налич-ни хотели. Щом разберяха, че съм българка, администраторките в луксозните хотели отвръщаха веднага че нямат свободни стаи. Дори и момчето шофьор не можа да помогне, въпреки хитрос-тите, които пусна в ход. В евтините хотели въобще не ни изчак-ваха да кажем нещо. С влизането ни в регистратурата те ни по-сочваха с пръст надписите: “Свободни легла няма!”

Не исках да вярвам, че всички възможности за настаняването ми в хотел са изчерпeни и ще се видя принудена да отседна у роднини, нещо което би ми било крайно неприятно. Исках да се чувствам абсолютно свободна и независима.

Провървя ми. Успях да се настаня в студентско общежитие в квартал ”Дървеница”, преустроено временно в хотел, докато студентите са в лятна ваканция. Взеха ме обаче с уговорката: “Ако дойдат чужденци, ще трябва да освободите незабавно лег-лото.”

Момчето-шофьор пренесе големия мой куфар, пълен с тоале-ти, до асансьора, благодарих му от сърце, прибавих към таксата два лева за почерпка. Той ми пожела: “Приятно прекарване”.

Затворих вратата на асансьора и натиснах копчето за нагоре.

Младата жена, която беше заела едно от двете легла в стаята, не остана очарована от моето нахлуване и ме посрещна сдър-жано. На мен също не ми стана хубаво, че ще бъда в нечия ком-пания, но... отново ми бе отнета възможността за избор. Пред-ставих се кратко и хладно, от което да се разбере че нямам на-мерение да повеждам някакъв разговор с нея. Тя отвърна по съ-щия начин, поради което ми стана симпатична.

Извадих първо дрехите от куфара, окачих ги в гардероба и влязох в банята. После седнах да си поема дъх. След около час и половина или два бях сменила панталона с плисирана пола, особено моден тоалет през онова лято, и тръгнах да търся теле-фонен автомат. Бях закъсняла значително повече, отколкото предполагах заранта, та се усещах леко нервна и нетърпелива.

Погледнах часовника, показваше 5, 35 часа след обяд.

Някакво неприятно предчувствие прошава в моя чувствителен стомах. Всъщност, то се бе появило още докато обикаляхме хо-телите и шофьорът, като по-запознат с нравите, заяви, че ненор-малното положение с неприемането на българи в хотелите се смятало за нещо естествено.

- Представям си какво самочувствие имат българите, когато отидат в чужбина - казах, на което той отвърна, че средният българин няма достъп до странство, а на онези - с неограниче-ните привилегии - навсякъде им е добре. Дори и в България.

Съгласих се с него.

На моето запитване дали мога да ползвам телефона на регис-тратурата, администраторката отвърна троснато, че било забра-нено, насочи ме към телефонния автомат на трамвайната спир-ка. Но понеже аз не знаех къде е трамвайната спирка, тя се зае да ми обясни с подчертана досада. Загубих още половин час.

Телефонният автомат там обаче беше повреден.

Никой от чакащите на спирката не можа да се сети къде друга-де наблизо има телефон. Видях се принудена да се отправя към центъра на града.

Когато слязох от трамвая на площад “Славейков”, слънцето беше почти готово да стъпи върху високия хребет на Витоша и заливаше града с малинено-червени отблясъци. Вмъкнах се в първата изпречила се пред очите ми телефонна кабина. Откачих слушалката, набрах нервно търсения номер, обаче не чух ника-къв сигнал, макар да бях пуснала в цепнатината съвсем нова мо-нета от две стотинки. Телефонът беше повреден. Изредих и пет-те телефонни автомата, наредени един до друг, но без резултат. Нито един от тях не беше в ред. Това ме вбеси.

Предчувствието за нещо неприятно вече глождеше не само моя стомах, но и гърдите ми, които се свиваха конвулсивно.

Залутах се из улиците да търся работещ автомат.

*Теодора Астро* -

За да освежа текста използвах и снимки от скай фоотоалбума.

-

Продължението - вероятно ще е след празника.

-

На всички ви желая весела Коледа!

-

ЗВЯР Снощи не можих ваопще да заспа. Въртях се в леглото, отмятах тежки завивки, нещо шумеше в главата ми - все си мислех как в темата на Тудорка се появяват нови глави от епохалното и творчество. А аз не мога да ги прочета.

По едно време шумът престана, помислих си дали не е замръзнала оная безименна бара, която пресича "Симеон Велики" току пред блока ми, но се оказа, че съм се примирил със загубата да прочета още топъл топъл поредните 38 епизода от нейната свяст.

Пък то днеска - нищо.

Тудорке, дължиш ми извинение! Нема да се косим всяка вечер да примирам от очакване. Пусни един график кога ше публикуваш!

prijatel41
Честита Коледа, Теодора!

Здраве, спокойствие и усмивки!

_42

Теодора, честито Рождество Христово - най-облагородяващия празник на ххристиянските цивилизации!

Стилистът43

ЗВЕРЕ, ти си проклетия Кин-Войло, нали? Антихристът! Иначе щеше ли да си толкова циничен и разложен?...

*Теодора Астро* 7.

-

Решението си да изляза в отпуска взех изведнъж и това ми създаде редица допълнителни усложнения. Шефът отказа да подпише молбата ми. Бях пропуснала да планирам своята го-дишна отпуска за месец юли. Не че в отдела имаше бог знае как-ва нужда от мен по това време, обаче шефът беше принципен човек и държеше стриктно на установения в службата ред.

Наистина, случваше се и той да наруши този ред и да се от-клони от принципите си, при това не съвсем рядко, но това не ставаше по негова воля, а по нареждане от по-високо стоящите над него началници.

Така например, в края на всяко тримесечие шефът заявяваше на висок глас, че няма да допусне да бъдат издадени предвари-телно товарни документи на нито една износна централа, ако тяхната стока не е действително натоварена на корабите от на-шия отдел, та ако ще и сам Господ да му нареди да го стори. То-ва бе едно незаконно деяние, което позволяваше на тези цен-трали да отчитат, че са изпратили за чужбина някакви стоки, а всъщност в повечето случаи тези стоки не бяха дори произведе-ни още. Независимо от факта, те получаваха допълнителни въз-награждения.

От своя страна централите плащаха премии на висшите начал-ници от Търговския флот. Изобщо това бе един порочен кръг, който облагодетелстваше всички шефове. Лъжата се надуваше дотолкова, че заприличваше на въздушен балон, духан от вятъ-ра насам-натам.

Въпреки своите заричания, шефът в крайна сметка се подчиня-ваше на заповедите. Беше разбрал, че е в мрежата и няма накъ-де да шава. Не се ли подчини на законите на организираната уп-равляваща върхушка, тежко му и горко. Май не минаваше триме-сечие той да не е разпореждал от своя страна на капитаните на корабите да подпишат неверните документи.

Когато шефът се опиташе да се противопостави на тази прес-тъпна практика, генералният директор му изпращаше телекс, а след това по телефона го обвиняваше в тесногръдо мислене и в саботьорство спрямо плановите задачи на предприятието.

Казано накратко - посочваше му докъде се простира неговата власт да взема собствени решения.

Веднъж не се стърпях и публикувах в окръжния вестник статия, по този въпрос, както и истината, че Фрахтовата организация е сключила договори с чужди кораби за превоз на суровини, от ко-ито в момента заводите не се нуждаеха. Поради това двете при-станища - Варна и Бургас - се задръстваха, корабите се обработ-ваха бавно. Това от своя страна водеше до заплащане на огром-ни суми за обещетения на тези чужди кораби. Повече от очевид-но бе, че в случая има корупция за сметка на Българската дър-жава. Вдигнат бе такъв шум срещу това мое своеволие, като че ли бях хвърлила атомна бомба. Засипаха ме с какви ли не обви-нения.

- Много си се изсилила - обади ми се лично по телефона гене-ралният директор на Водния транспорт. - Аз бях в София при сключването на сделката и знам какви усилия положиха служи-телите от Булфрахт, за да успеят да вземат този товар.

Не се съмнявах, че са положили усилия, но те бяха в ущърб на нашия търговски флот, чийто кораби в същото време извър-шваха празни преходи, а параходството изпущаше приходи. На-кратко, във вреда на родната ни икономика.

Генералният прескочи обаче въпроса за предварително изда-ваните товарни документи и не пожела да ме изслуша, когато се опитах да възразя, че заводът за минерални торове например, е така презапасен с апатит за години напред, че се е наложило част от тази суровина да се трупа вече в местността “Побити ка-мъни”, поради недостиг на складова площ в самия завод. Уни-щожаваше се една уникална природна даденост, залежаваха оборотни средства, похабяваше се ценна суровина, която вятъ-рът разпиляваше на всички страни...

- Не може! - отсече шефът, щом казах че искам да изляза за 2 седмици в отпуска.

Не се стърпях и избухнах.

До гуша ми бе дошло от това предварително планиране, което всъщност бе така формално и безотговорно, че бе довело цяла-та ни държава до положение на самоблокиране.

Където и да погледне човек, все ще се натъкне на някакъв план. А в същото време навсякъде край нас цари пълен хаос.

Макар да се колеба дълго, в крайна сметка шефът разреши отпуска, но само за десет дена.

Идваше ми да го разцелувам от радост.

*Теодора Астро* 8.

Видях Христо първо в гръб. Стоеше пред вратата на канце-ларията, в която работех и се колебаеше накъде да тръгне, тъй като вътре не бе намерил никого. В този ден откриваха Българо-кубинската корабна линия и всички служители бяха отведени на тържеството, уредено по този случай. Мене ме оставиха понеже трябваше да изготвя някаква спешна справка за министерството.

Тъкмо бях отскочила до телекса за да я изпратя, когато той е отворил вратата и не е намерил там никого.

Като дочу стъпките ми зад гърба си Христо рязко се извърна. В първия момент изглежда не ме позна, защото ме изгледа спо-койно и чак след това възкликна: “О, това си ти!”

Очите ми бяха подути след прекарана безсънна нощ, отчасти по негова причина. Освен това, поради горещината бях вдигнала косата си нагоре, забодена небрежно с шнола. Той бе свикнал да ме вижда винаги в изряден външен вид. На всичко отгоре бях обута със сандали с равна подметка, поради което Христо стър-чеше с повече от една глава над мен.

Като го видях, не знам защо почувствах че се смалявам. Всич-

ко наоколо стана някак недействително, като в просъница. Изпи-тах необходимост да се щипна по бузата за да се уверя, че това не е халюцинация.

След повече от три месечно търпеливо очакване от моя стра-на, ето, той стоеше пред мен, а аз не знаех какво да му кажа. Сетих се за Стефан. Странно, но за него винаги имах готови ду-ми. Дори да го срещнех случайно на улицата, веднага подхва-щах разговор. Всъщност, неочаквано не е точната дума. По-ско-ро мога да кажа без да сме имали предварителна уговорка. За-щото аз винаги предчувствах своите срещи със Стефан поне едно денонощие предварително. Той сякаш образуваше някакво магнитно поле около мен, което ме изкарваше от равновесие. В такива случаи въздухът около мен като че ли се сгъстяваше, дишането ми се затрудняваше, ставах неспокойна без никаква видима причина. Не можех да си намеря място... С времето обаче свикнах и знаех, че такова състояние е предвестие за неуговорена среща с него.

Във външния вид на Христо имаше нещо стъписващо. Лицето му бе бледо, изглеждаше много уморен. Синята му памучна фланелка бе със съмнителна чистота, косата му - дълга, сплъстена. Беше неизбръснат. За пръв път го виждах в такъв вид.

- Отслабнал си - продумах най-сетне.

А ми се искаше да го запитам защо чак сега се обажда. Един-ствената вест от него през последните няколко месеца беше ед-на радиограма с неясния за мен текст: “Нямаш ли пари за мар-ки? - Христо.” Така и не проумях за какви марки става дума, когато я получих. Сега беше моментът да го попитам, а не го сторих. Защо? Сама не знам.

Един въпрос само, а колко недоразумения би предотвратил или обърнал с обратен знак някои решения, ако го бях задала тогава. Щях да получа важни сведения и не бих се държала като последна глупачка с него.

Но как можех да предположа, че е възможно някой да е разпе-чатвал мое писмо изпратено до него, преди то да е напуснало пределите на България? След това да го залепят небрежно с хартиена лента, поради което той бе останал с впечатление, че самата аз съм сторила това. В писмото както изобщо почти във всички мои писма, имаше послеслов. Христо бе помислил, че съм се сетила да го добавя след като съм запечатала и облепи-ла вече плика с пощенски марки, та се е наложило да отрежа единия край, а след това да го залепя небрежно и грубо. Една свинска история, която трудно може да се обясни на нормални хора.

Едва след като получил и писмо от майка си в същия вид, но в следващото пристанище, той предположил че има нещо друго в този случай, но разчитал да се изясним по въпроса, щом при-стигне в България. Обаче...

- Търся приятел, който да ми услужи с паспорта си - каза Христо.

Недоумявах за какво му е чужд паспорт. Тогава той поясни, че загубил своя в Ротердам, а имал нужда да изтегли пари от Спес-товната каса.

Как така ще си загуби паспорта и то в Ротердам?! Значи бе скиторил из съмнителни заведения. Избухнах. Като че ли му бях настойница. Просто нервите ми бяха опънати. За разлика от друг път Христо не си замълча, а ми отвърна в моя стил.

Скарахме се. И то за нищо.

- Върви по дяволите с твоите глупави принципи! До гуша ми е дошло от принципни хора! - каза твърдо той.

- А ти, господине - отвърнах по същия начин - не се ли чувст-ваш задължен да дадеш някакво обяснение?

Естествено, имах предвид неговото едномесечно мълчание. Корабът му бе се завърнал преди месец в Бургас, а той едва се-га се бе сетил за мене.

Тогава не знаех, че на него не му е било възможно да го стори. А би трябвало да знам. Бях служителка на това предприятие и можех да го потърся по радиотелефона на кораба му, който стоя дълго на рейда. Щяха да ме осведомят какво се бе случило... Но аз смятах, че не е достойно за една жена да търси любимия мъж на работното му място... Все пак не бях вече момиче...

- Не! - отвърна рязко Христо. - Никому не дължа никави обяс-нения!

Какво ставаше с нас? Имаше някакво разминаване между въ-проси и отговори. Целият ни половин часов разговор приличаше на безумно бълнуване. Единственото нещо, което можах да доловя от неговите несвързани по моему отговори бе, че той е дълбоко разстроен. Но от какво, така и не проумявах.

- Ще кажеш ли най-сетне какво ти е? - попитах нервно.

Той разтвори устни, за да каже нещо, но думите му останаха неизречени. Прималя ми. Пулсът зачука в моите слепоочия като празна тепавица.

Мисълта за Стефан отново завладя моето съзнание. Не го бях виждала отдавна, нито знаех нещо за него - дали е на път или на брега? Бях престанала да се интересувам. Исках да го изхвърля завинаги от своята мисъл. Но като че ли напук на моето жела-ние, Илиян все по-често питаше за него. Той беше вече на три и половина години, говореше, разбираше достатъчно, за да усети, че е редно да има татко, както всички деца около него. Ако не-познат млад мъж дойдеше у нас, Илиян веднага питаше:

- Това моят тати ли е?

Както може да се предположи, това ми причиняваше силна ду-шевна мъка. Все пак той бе още твърде малък, за да може да му се обясни истината, но и достатъчно голям, за да изпитва нужда да вижда своя баща.

- Ти не ме слушаш - щипна ме по бузата Христо. - За трети път те питам, а не отговаряш.

Наистина бях изпуснала нещо може би много важно. Напрег-нах своето съзнание, за да се опитам да възстановя неговия глас, докато мисълта ми бе другаде, та дано да се досетя какво бе казал. Не се получи нищо. Ядосах се на себе си.

Тържеството можеше да свърши всеки момент и колегите да заприиждат, а това би попречило още повече на нашия и без то-ва труден разговор. Затова предложих да се срещнем след като изляза от работа и да поговорим спокойно.

Може би това бе инстинктивна маневра от моя страна, защото долавях подсъзнателно, че съм загубила важна позиция, та ис-ках да отложа края, с надеждата да наваксам загубата.

Христо обаче отвърна, че влакът му е след няколко часа и не може да отложи това свое пътуване за София.

Този негов отговор ми се стори много суров. Обхвана ме дива ярост. Преди всичко към самата мене си. Макар че не се изда-дох. Нима затова бях копняла цели три месеца: за да го видя за около половин час, набързо, притеснено? Да не кажа по-точното - враждебно настроен към мен. Тогава не осъзнавах, че сама предизвиках неговото настръхване. Той бе отделил време за мен от своите броени часове, а аз дори не го помилвах с ръка...

И какво толкова можех да очаквам, след като нашите отноше-ния бяха на нивото на една ученическа задявка между пансио-нерка от девически пансион и младеж от мъжка гимназия, които си разменят въздушни целувки, придружени от сърдечни въз-дишки в стила на времето от началото на века?

Около седмица след Христовото заминаване за София полу-чих от него писмо. Пощенската раздавачка го бе предала на Илиян, който си играеше на двора до пътната врата. Той го бе пъхнал под колана на шортите си и викна под прозореца: “Пис-мо!” Неговите пълни устнички произнасяха някак особено и мно-го вълнуващо думите, започващи със звука п.

Писмото не бе изненада за мен. Напротив, очаквах го. Малко преди да тръгне, той спомена между другото, че ми е написал дълго писмо по време на пътуването, но не успял да ми го из-прати.

- Нима бе толкова зает? Цял месец откакто корабът ти е пристигнал в Бургас - запитах го с хаплив глас.

- Да, наистина бях толкова зает! - натърти той.

След кратко мълчание от страна на двама ни аз казах:

- Да се надявам ли, че някой ден ще го получа?

В душата ми се намъкваше някакъв сух вятър, който изсушава-ше нещо много съществено у мен. С цялото си същество осъзна-вах, че в този кратък отрязък от време се решава съдбовно из-ключително важен въпрос, който обръща отново живота ми в друга посока.

- Надявай се! - отвърна Христо.

После ми стисна ръката, извини се че има да свърши доста не-ща преди отпътуването си и тръгна.

Изненадата за мен дойде от съдържанието на писмото, което получих. То бе кратко. Сухо. Делово до непоносимост. Беше го писал няколко дена след пристигането си в София. Уведомява-ше ме, че другото писмо е унищожено от майка му, която го на-мерила и прочела когато му снемала преди месец багажа от ко-раба. Изтръпнах. Макар да не поясняваше защо именно майка му е снела личните му вещи, беше ясно, че той е бил възпре-пятстван...

.

“... Да пиша ново писмо вече нямам никакво желание. Пък и не си струва. Всичко се преобърна. След случило-то се с мен е по-добре всеки от двама ни да продължи по своя си път. Не ми пиши, не ме търси, не се рови в не-ща, които не си в състояние да проумееш - те се разми-нават жестоко с твоите принципи. Нека се срещаме отсега нататък само като кораби.

Целувам те за последно, Христо.

27 юни 1972 г., София”

Но при разминаване корабите, издават звук - тъжен, отчаян или зовящ... И ние ли, като тях?

Когато се съвзех от шока, първата мисъл която се появи в ума ми бе да си взема отпуска и да тръгна за София при него. Ня-колко минути по-късно тя бе вече узряла като твърдо решение.

На другия ден се заех да разбера какво все пак се бе случило, та се е наложило майка му да събере и снеме неговите лични вещи от кораба.

*Теодора Астро* 9.

Когато все пак попаднах на изправен телефонен автомат и се заех да набера номера на Христовия домашен телефон слън-цето се бе вече търкулнало от другата страна на Витоша и над града се спущаше синкав полуздрач, който след малко бе заме-нен от бледо лилавата светлина на неона.

В този момент именно ме връхлетя и първият истински днешен неуспех: телефонният апарат бе в изправност, от слушалката се чуваше ясно писукане, което доказваше, че отсрещният телефон е свободен, но никой не иска да вдигне слушалката от другата страна на жицата. Явно, около телефонния апарат просто няма-ше човек.

“Добре дошла, скъпа Юлия!” - изпищя саркастично моят втори глас някъде дълбоко у мен. - Въобразяваше си, че той те очаква с нетърпение, нали? И летеше лудешки към него.”

Поставих слушалката върху вилката и тръгнах без цел и посо-ка. Нямаше закъде да бързам. Край мене течеше река от хора. До слуха ми достигаше безгрижен женски смях, от който ми при-парваше. Всички тези млади момичета и жени бяха хубави, сво-бодни и сега правеха вероятно своя първи избор, докато аз...

Навярно Христо сега се разхождаше някъде с някое момиче, без да го е еня, че бях пристигнала от другия край на България при него.

Вървях без да имам каквато и да е представа къде се нами-рам, накъде отивам. От сутрешното ми приповдигнато настроение не бе останала ни следа.

Спрях пред сергия за книги. Един забравен старец, който като мен нямаше закъде да бърза, предлагаше на самотниците сред-ство да избягат за известно време от себе си. Реших да избера книга без да гледам авторите - според заглавието.

“ОТВОРИ, АЗ СЪМ”. Грабнах книгата от сухите треперещи стар-чески ръце, като същинска крадла и почти хукнах към трамвай-ната спирка.

Да се намери по това време такси бе невъзможно.

За части от секундата ми хрумна мисълта да се отбия в някое заведение и да изпия чаша уиски, нещо което никога не бях пра-вила до този момент. Но в следващия миг я отхвърлих. Опася-вах се, че там може да засека Христо. Той - с младо хубаво мо-миче, а аз - помръкнала и пак сама.

- Ало, девойче, забравихте рестото - фъфлеше старецът зад мен.

Дори не се обърнах да кажа, че не искам ресто.

Тълпата ме повлече.

Вървях като на сън. Край мен гъмжеше от хора, но все чужди, всеки тръгнал по свой си път към своя цел. Сега и да заплачех, никой от тях не би забелязал моите сълзи. Но и да ги забележе-ха, какво от това? Би ли се намалила мъката ми?

Нямах понятие накъде вървя, дали наистина към трамвайната спирка или в обратна на посока.

Изведнъж спрях. Краката ми изтръпнаха, сърцето ми захлопа така силно, че можеше да ми пробие гърдите. Ако сега земята можеше да се отвори, бих влязала доброволно жива в нея.

Това наистина беше прекалено много за един ден. На десети-на метра, право срещу мен, вървеше Стефан, прихванал през кръста дългокосо момиче, което в никакъв случай не бе по-хуба-во от мен.

Отстъпих няколко крачки встрани, долепих гръб до близката стена и притаих дъх с надеждата, че той няма да ме види.

Всъщност, вероятността да ме забележи в тази навалица беше нищожна, да не кажа никаква. Именно поради това се почувствах още по-ограбена и притисках с всичка сила гръб до студената каменна стена, захапала устни до кръв. Идваше ми да скоча сре-щу тая рошла, заела без никакво основание моето място, да я хвана за косите, та да помета цялата улица с нея...

Двамата ме приближиха заплашително, изравниха се с мен и... отминаха нататък без да ми обърнат никакво внимание, погълна-ти изцяло от себе си.

Отдъхнах. Мъжът не беше Стефан. Просто се бях припознала.

Прихнах в гърлест смях и отново тръгнах напред, пред учуде-ните погледи на минувачите, които по всяка вероятност ме взеха за луда. И не бяха далеч от истината. Смътно у мен се промъкна мисълта, че моята същност е шизофренично раздвоена, щом вървейки към Христо, в мисълта ми се мотае така уверено Сте-фан, та чак ми се привижда като действителен. А истински жела-ех да го изхвърля напълно от съзнанието си - като че никога не съм го срещала.

Двайсетина минути по-късно вече бях на път за към общежи-тието-хотел.

*Теодора Астро* 10.

Трамваят беше претъпкан с пътници. От всички страни ме притискаха, забиваха лакти в ребрата ми. Малко в страни някой ругаеше цветисто на висок глас - явно здравата пийнал. След малко избухна скандал... Но всичко това изобщо не ме засягаше ни най-малко. Все едно че ме нямаше там. Изпаднала в своето дълбоко потресение, аз гледах разсеяно през замъгленото от прах и други нечистотии стъкло и нямах никакво понятие за как-во точно мисля. Дали за Христо, дали за Стефан или за Марта?

Христо ме бе осведомил, че са се разделили окончателно с нея и, макар да нямах основание да не му вярвам, дълбоко у мен шаваше някаква ревност. Особено в моменти като този. Все пак, бях го виждала с нея.

...Вървях по левия тротоар, на път за вкъщи, стъпките ми бяха леки, не усещах земята под краката си... И всичко това само за-щото преди месец Христо ми бе подарил светлините на своя ко-раб. Бях изпълнена с надежда, че именно тези светлини ще ни измъкнат с моя син от тъмнината на унинието, в което бях потъ-нала след бягството на Стефан от нашия живот.

Дори съобщението, което преди няколко часа направи шефът на отдела, че тази година задължителната есенна бригада на служителите ще е след седмица в село Градинарово, което се намира на около 40 километра от Варна, за прибиране на изос-таващата по полето там царевица не бе в състояние да помрачи моето настроение.

Е, не бих казала, че съм била очарована от перспективата да оставя за цели 10 дена детето си напълно на грижите на майка ми. Особено след като според метеорологичната прогноза се очакваше времето до няколко дена да застудей рязко. А обикно-вено през есента маминото кръвно налягане започва да се вдига опасно, опъва болезнено нейните артерии и тя се чувства много зле въпреки лекарствата, които взема за уравновесяването му.

Откакто влязох в гимназията та досега, всяко лято и всяка есен задължително отивах в селското стопанство на бригади, за при-биране на реколтата. Щом селата започнаха да опустяват, хора-та там не успяваха да приберат навреме онова, което земята ражда, та се налага да им бъдат изпращани ученици, студенти и служители от предприятията в градовете.

Особено неприятни са есенните бригади, защото се провеждат в крайно лоши климатични условия - при леден вятър, кал, вла-га, минусови температури.

Това си бе като вид каторжно наказание за нас. Вид глоба за-ради това, че сме имали лошия шанс да се родим в комунисти-чески държави, в които всичко е обърнато с краката нагоре. Не-способността на управниците ни да организират нормално функ-циониране на стопанския живот в страната се усеща непрестан-но. Може да се каже, че те действат като при военна обстановка, по силата на което могат да изкарат насилствено, когато им хрумне - да речем - лекарите от дадена болница, за да чистят те улиците на някой град, защото предстои той да бъде посетен от чуждестранна делегация. Или пък научно-инженерния състав на изследователски институт да мете площада, на който ще се про-веде поредната шумна манифестация на Първи май - провъз-гласен от комунистите за Ден на труда. Съответно като най-за-бележителния празник на пролетариата.

Почти се бях изравнила със сградата на Спестовна каса, кога-то като че ли силна ударна вълна ме блъсна отдясно. Едва не паднах. Погледнах нататък. На отсрещния тротоар съзрях висо-ка млада жена, моя връстница, рязко отличаваща се от остана-лите. С какво точно тя прикова моето внимание така и не мога да кажа. Освен големите очи, у нея нямаше нищо друго, което да ме впечатли. Висока, с широкоплещесто едро тяло, вирната бра-дичка, правилен профил, пълни - малко дръзки - устни, кестеня-ва коса, прибрана непретенциозно на тила.

Въобще нищо особено. Въпреки това, от нея към мен пристигаха магнитни вълни, които ме принудиха да я приближа и да я ог-ледам внимателно, като че ли от това зависеше бог знае какво. Бе ме обхванало чувството, че я познавам отнякъде, без да мога да си спомня откъде. Най-странното беше, че се вълнувах от срещата с нея. Като че ли двете бяхме свързани с нещо съдбов-но. А както вече казах, тя бе една съвършено чужда за мен мла-да жена. Опитах се да я изпреваря, но това не ми се отдаде. На-валицата по улицата ми попречи. Като че ли бях завързана с не-видимо въже за нея. При следващата по-широка моя крачка аз се спънах и за малко да се просна върху асфалта. Прихвана ме висок мъж с бежева жилетка, вървящ пред мен. Просто се блъс-нах в гърба му, щом полетях напред, но той се обърна пъргаво...

- Ей, какво си се разбързала! Ще ме стъпчеш - чух да казва приятен плътен глас, при това познат.

Вдигнах поглед нагоре. Беше Христо.

- А? Как попадна тук? - сепнах се.

Само преди няколко дена разговаряхме с него по телефона, но той не спомена че има намерение да идва във Варна.

- Защо говориш в множествено число? - запитах го, след като той ме уведоми че идвали на почивка за десетина дена.

Вместо да задоволи моето любопитство, той се зае да ми раз-ясни подробно, че ходили да търсят някакви влиятелни прияте-ли, които да му помогнат... Така и не обърнах внимание за каква помощ говори.

- Но защо говориш в множествено число, като кралете? - пов-торих своя въпрос.

- С госпожицата съм - отвърна Христо.

Запитах каква госпожица има пред вид. Вървеше сам.

- Марта, естествено - каза той и посочи с поглед, но аз така и не разбрах къде е тя. - Ей сега ще те запозная с нея.

После продължи своето обяснение за необходимостта от по-мощта на влиятелен човек. След което добави, че заради вло-шените им отношения, двамата решили да дойдат във Варна на почивка с надеждата да възвърнат равновесието на дългогодиш-ната си връзка. Имаха запазена стая в хотелския комплекс “СПОРТПАЛАС” в курорта “ЗЛАТНИ ПЯСЪЦИ”.

- Ти излезе права - добави Христо. - Въпреки всичко аз я оби-чам.

Сякаш ми удари плесница. Не казах нищо, само направих опит да се усмихна. Не ми оставаше нищо друго. Щом не ми вървеше да ме обикне някой, оставаше да се усмихвам на чуждата обич.

Едва сега проумях, че влиятелните приятели трябваше да по-могнат той да прекрати своя трудов договор с Параходството преди да е изтекъл задължителният срок от 10 години. Марта не желаела да се обвързва в брак с моряк. Не можела да издържа на продължителна самота. Искала да живее нормален човешки живот, както всички други жени.

Някак интуитивно обаче долових, че той сам не вярва на думи-те си. Усетих, че неосъзнато милва ръката ми, която още не бе пуснал. Много често човек сам не разбира себе си и затова не-рядко другите отстрани установяват първи вече започналите процеси у нечие съзнание.

- Но къде е тази твоя Марта? - попитах вече настойчиво, воде-на от любопитството.

- Върви зад нас с жената на моя приятел - отвърна Христо.

Едва тогава забелязах, че редом до него стои млад мъж, кого-то първоначално бях взела за случаен минувач. Обърнах се. Зад нас видях спрели магнитното момиче и още една млада жена. Двете обсъждаха оживено нещо и не ми обърнаха внимание. Христо прекъсна техния разговор и повика Марта. Представи ме пред нея като своя добра варненска приятелка. Тя ме изгледа високомерно, подаде небрежно ръката си и изговори своето име. Пръстите й завършваха с изящен маникюр в тъмно червен цвят. Докато моите нокти бяха късо подрязани. Всеки ден след работа перях на ръка със специален сапун купчина детски дрешки. Или-ян беше силно алергичен и получаваше обриви, ако по дрехите му имаше най-малко замърсяване, да речем от изпотяване. За-това сменяхме бельото му по няколко пъти на час.

Нашите погледи се кръстосаха като два остри меча преди ду-ел, който (стана ясно) няма да се състои. Марта бързо захвърли своето оръжие и ни остави да си говорим с Христо, а тя продъл-жи прекъснатия си разговор с другата жена.

Той отново подхвана темата за своето предстоящо напущане на моряшката професия. Според него това трябваше да се уре-ди колкото може по-бързо. Преди да е изтекала неговата двуме-сечна отпуска.

- Не мога да понасям протакането! - рече и отново улови ръ-ката ми. Като че ли търсеше у мен някаква опора.

Марта и нейната спътница се приближиха до нас и тя се зае да го иронизира. Нарече го недобросъвестен член на социалистическото общество, кариерист, еснаф, човек без чувство за дълг, кръшкач и разни други от този род. Все определения, заимства-ни от речника на официалната пропаганда, когато се заеме да заклеймява някого. Тя работи в радио София, та умееше да го-вори с професионална дикция на гласа. Стараеше се да обърне всичко на шега, но Христо не бе склонен да приеме случая ху-мористично.

По същество Българската държава днес използва много от фе-одалните принципи на управление. Крепостничеството е въведе-но, като основен закон за държане в пълно подчинение на работ-ната сила в страната. Той се прилага с особена строгост по отно-шение на специалистите с висше и средно образование, които са лишени от правото да избират своите работни места. Назна-чението им става със специално централно разпределение. При това положение не рядко разделяха млади, наскоро създадени семейства, като изпращаха съпругата в едно населено място, а съпругът в друго. Комисиите за разпределение на завършилите млади специалисти не се съобразяват дори разстоянието да е приемливо, та да имат те възможност да си гостуват в почивните дни. Понякога единият получава разпределение в единия край на страната, другият - в противоположния. Така много семейс-тва, създадени в студентските години, се разпадат, а родените в тях деца остават половин сираци при живи родители.

Завършилите специалното си образование млади хора не мо-гат да напускат предприятието, в което са назначени от създъде-ните конкретно за тази цел комисии, по свое желание. Ако проя-вят своеволие и не се явят на работните си места, тогава срещу тях следват жестоки санкции.

По силата на това положение Христо не можеше да напусне параходството по своя преценка. Необходимо бе да го освобо-дят. Затова се нуждаеше от застъпничеството на влиятелна на-меса. На него в този момент очевидно не му беше до Мартините задявки и вместо да предизвикат смеха му, той кипна:

- Много приказки - на пазара! Щом искаш да ораторстваш, върви на трибуната. Там е мястото, където се вдигат патрио-тични лозунги!

Марта се разсмя звънливо и се притисна глезено до него. Не-що трепна у мен, но... Всъщност, това беше нейно право. Бе имала добрия шанс пътя й да се кръстоса с неговия преди той да е знаел за моето съществуване. Някога е членувала в същия спортен клуб, в който и той. Играла е във волейболния тим на девойките.

Христо обаче продължаваше да излага своите доводи за взе-тото си решение да напусне параходството и не обърна внима-ние на нейната гальовност.

Обещах да помогна.

Имах в Главното управление на Водния транспрот дългогоди-шен обожател, който беше началник от висок ранг. Можех да на-руша все пак своите принципи и да го помоля за тая услуга. Са-мо да се обадя по телефона и въпросът би се уредил веднага. Щеше да го стори, макар да знаеше, че няма никакви шансове да спечели моята близост. Бях му го заявила ясно и категорично. Но той не се засегна, не се озлоби срещу мен. Напротив, стана още по-благоразположен и продължи да ме ухажва. Като че ли това за него си бе вид хоби.

- Благодаря! - каза Христо.

Усмихна се със своята очарователна усмивка и от устата му изпаднаха стръкчета синчец.

Наведох се, събрах цветчетата от плочите и ги свих на малко букетче.

“За какво ти са? - запита ме с недоумение Мартиният поглед. - Та той обича мен!”

“За радост!” - отвърна предизвикателно моят поглед. А след като се разделихме аз си казах на ум: “Да има да взема!” Ня-какво птиче чирикаше някъде у самата мен, че в неговите чувст-ва се извършва преобръщане и много скоро...

Боже мой! - мисля си сега. - Откъде пък се е надигнала тогава у мен такава самонадеяност? Особено като се има пред вид, че моето положение в обществото и в самото Параходство бе като на младо плодно дръвче, посадено в неблагоприятна суха почва, под чиито корени е заложена заредена мина, която дори лекото докосване на някоя от едреещите и търсещи още влага жилки може да я взриви.

- Моля, спирката е последна! - чух да казва ватманът.

Сепнах се, огледах се. Бях останала съвсем сама в трамвая.

*Теодора Астро* 11.

- Защо ме гледаш така? - запита Христо.

- Как? - отвърнах.

Не аз, той ме гледаше особено и съответно привлече моя поглед към себе си.

- Като че ли искаш да ме хипнотизираш.

- Може и да искам - промълвих стеснително.

Нали сам беше ми казвал не веднъж, че имам очи на магьос-ница.

Продължавах да го гледам право в очите просто, защото не можех да отклоня погледа си без да имам понятие защо го пра-вя. Неговият поглед беше се замъглил, а на дъното просветваше синкаво-огнено пламъче. Тялото му леко потръпна.

Знаех, че след малко ще скочи от мястото си и ще каже, че е време да тръгваме. Така, както ставаше винаги, щом това стран-но огънче заиграеше в очите му. Като че ли то беше сигнална лампа, която напомняше че е стигнал границата зад която избух-ва пожар.

Сутринта се бях събудила с натежала глава, ако може да се каже че въобще съм спала, с тъжни мисли и твърдото решение да си събера багажа и да тръгна обратно за Варна. В този град явно нямах никаква работа.

И все пак реших - преди да освободя леглото - да телефони-рам на Христо, за да му кажа... Нямах никаква представа какво ще му кажа всъщност.

Администраторката от новата смяна беше извънредно любез-на, за разлика от своята колежка, и на моя въпрос: “Къде друга-де наблизо, освен на трамвайната спирка, мога да намеря из-правен телефон?” посочи служебния апарат, поставен на само-то гише. Смутих се. Не бях подготвена да звъня веднага.

Докато въртях шайбата, тя каза напевно, че в близките дни не се очаквало идване на чужденци, та мога да бъда спокойна. То-ва вече не ме интересуваше, но все пак измърморих: “Радвам се!” Ей тъй, заради приветливостта й!

След второто писукане от слушалката изхвърча силен трясък, като от падане на стол, след което се появи и Христовият глас. Дрезгав, може би бeше още сънен.

- Какъв е този гръм при тебе? - казах вместо поздрав.

Сама прецених, че гласът ми е ламаринено дразнещ.

- Юле, ти ли си? - измърмори той.

Отвърнах, че съм аз и в същото време си казах на ум: “Щом пита, значи очаква да му се обади и някоя друга?”

- Кога пристигна, с какво? - гласът му стана вече по-уверен.

Навярно се разсъни.

И заразказва надълго и нашироко, че стоял цял ден до теле-фона. От напрежението към полунощ ушите му започнали да пи-щят. Какво ли не му минало през ума. Звънил дори в Транспорт-на милиция, за да се осведоми дали няма катастрофа по линия-та Варна-София. Те се смяли с глас, а после му отвърнали, че може би трябва да отиде на преглед при психиатър.

Трудно ми бе да го повярвам, но не се издадох, нито пък спо-менах, дето съм звънила предната вечер по телефона и никой не е отговорил. Прецених, че е безсмислено.

- Откъде се обаждаш? Ще дойда да те взема с колата - каза напористо той.

- Но нали нямаш още шофьорска книжка?- отвърнах.

- В града не правят проверки! - настоя Христо.

Не се съгласих да се поема риск и не приех да дойде да ме вземе. Разбира се, не му съобщих къде се намирам в момента. Стигаше ми, че се свързах с него и той настояваше да се срещ-нем час по-скоро.

Уговорихме се срещата ни да стане пред катедралния храм “Александър Невски”. Поставих слушалката върху вилката и из-тичах в стаята, без да се сетя да благодаря на момичето. Сед-нах премаляла върху леглото и дълго стоях така - стиснала ли-цето си в шепи, без да знам за какво мисля и дали изобщо мисля за нещо.

По някое време се надигнах, погледнах часовника си, поставен върху нощното шкафче, преоблякох се, свих набързо косата си на кок и тръгнах.

Когато стигнах пред храма, слънцето се бе вдигнало високо и пареше неприятно кожата на лицето ми. Наоколо гъмжеше от ту-ристи. Едни влизаха през главния вход, други се отправяха към Криптата, трети излизаха вече, а четвърти се мотаеха из алеите на градината около катедралата или пък се тълпяха пред спре-лите наблизо автобуси.

Бях подранила. До уречената среща оставаха около десетина минути. Седнах на крайната пейка в дъното на градината. Сетих се, че пропуснахме да се уточним от коя страна ще ме чака той. Или и да е казал нещо по въпроса, не съм го запомнила.

Под кичестите кестени, които образуваха плътна сянка, беше приятно. Върху раменете ми се спущаше хлад, който ме освежи. Изведнъж се усетих бодра, въпреки прекараната безсънна нощ.

Така и не разбрах кога и откъде се бе появил Христо. Видях високата му фигура да се щура из навалицата изведнъж. Стана ми хубаво като го набюдавах как ме търси измежду многото мла-ди и хубави жени.

- Къде отиваме? - запитах го, когато той ме поведе по първата пряка улица.

- У нас - отвърна нехайно той.

Беше в добро настроение и наистина се радваше на срещата ни. Прегърна ме много емоционално, задържа ме дълго притис-ната до гърдите си преди да ме целуне. Погледът му беше ла-зурно син.

- Как така у вас? - възкликнах и се заковах на място.

Обхвана ме ужас при мисълта за среща с неговите родители. Унищоженото от майка му писмо бях приела за сигнал, че тя е заела вече позиция против мен.

Изтощена докрай от разприте със семейството на Стефан, ня-мах никакво желание да започвам всичко отначало, този път с Христовите. Не се и съмнявах, че неговата майка се е вкопчила в сина си по същия начин, както Стефановият баща в Стефан.

Синдромът на родителя, принуден от обстоятелствата да оста-не сам, без своята половинка! Това си бе вид психопатия. Благо-дарение на опита ми с тях обаче, аз взех всички мерки да се предпазя от тази болест. Надявам се да не повторя техния при-мер след време, когато Илиян навлезе в своята зряла възраст.

- Няма ги - каза Христо и се засмя по детски.

Бяха заминали преди няколко дена на почивка по южното Чер-номорие. Значи затова е така уверен и смел, помислих си. Стана ми някак чоглаво, дори обидно. Изведнъж ме завладя особено чувство за малоценност.

- Не! - казах твърдо. - Предпочитам да отидем някъде другаде.

- Къде в този пек? - погледна ме изпитателно той.

- Все едно - отвърнах. - С тебе ми е добре навсякъде.

- Личи си - промърмори саркастично.

Известно време вървяхме рамо до рамо и мълчахме. После той предложи да влезем в кафе “Берлин”, но аз настоях да оти-дем някъде, където да бъдем сами.

- Ти водиш! - рече Христо и спря, като жребец на когото езда-чът е отпуснал юздата.

Поведох го към парка. Той се подчини, но вече беше видимо сърдит. Улових го под ръка и се притиснах до него. Той не се отдръпна, но и с нищо не показа, че го е забелязал.

- Защо се разсърди - попитах.

- Да не съм госпожица, че да се сърдя - рече, но без тръпка в гласа. Стана неразговорлив.

- Христо... - продумах.

Той извърна поглед към мен. Забравих какво исках да му кажа. В негово присъствие май винаги ставах такава, малко недодяла-на. Гледахме се очи в очи известно време. Няколко мъчителни мига и за двамата! Може би очакваше да подхвана дума за слу-чилото се с него преди около месец. Но аз съвсем не исках дори да мисля по този въпрос. Той просто бе маловажен за мен.

- Защо ме гледаш така? - в гласа му имаше метална студени-на. Същата, която се появи и когато му съобщих по телефона, че след два дена ще бъда в София.

- В командировка? - поиска да разбере той.

Обясних, че тръгвам при него и заради него. Мисля, че той се зарадва. Но когато след малко отказах да му съобщя с какво превозно средство ще пътувам - исках да се чувствам необвър-зана, та не се съгласих да ме посрещне - стана друг. Като че ли помежду ни внезапно се издигна стена.

Вървях до него и мълчах. Изпитвах желание да споделя свои мисли, съмнения, страхове, а не продумвах. Чувството, че аз не съм му равностойна ме сковаваше. Все пак той бе ерген, а аз дори имах дете.

Освен това, все още бях раздвоена. Уж го обичах, а в същото време мисълта за Стефан не само не ме напущаше, а дори ста-ваше натраплива. Хубаво ми бе с Христо. Чувствах се извисена, обогатена душевно, но едновременно ми се струваше, че съм измамница.

- Ако си дошла само, за да си играем двамата на кукли и пар-цали, по-добре си върви обратно във Варна, докато не сме си разменили лоши думи - промълви тихо Христо, загледан някъде пред себе си.

Побиха ме тръпки.

Минахме мълчешком край изкуственото езеро в началото на парка. След това - край някакви спортни площадки и продължих-ме към вътрешността. Беше тихо. Безлюдно. Само хорът на пти-ците доказваше, че тук все пак има живот.

- Като ученик идвах тук да тренирам - наруши мълчанието той. - Да бях се посветил на волейбола, че да усетя сладостта на живота, а аз станах навигатор.

Майка му повтаряла непрестанно: “Спортът не е професия! Мъжът е глава на семейство и трябва да се занимава със сери-озни неща, за да бъде стабилен.” Следвайки нейните съвети бе-ше постъпил във Висшето военно морско училище.

- Много сериозно, нали?

Не исках да го омрачавам повече, затова мълчах. Пък и какво ли можех да кажа? Надявах се той сам да смени темата на раз-говора. Но стана обратното. Христо задълба още по-надълбоко в почвата на своето мрачно настроение. Наричаше се глупак, за-веян човек, неудачник. Това съвсем не бе поза от негова страна.

Не го гледах. Той бе така хубав, така одухотворен и магично чаровен, та не ми бе нужно да насочвам поглед наляво, за да се изпълня с възхищение. Усещах го, възприемах го с всяка своя фибра. Беше просто съвършен! Обаче бе имал лошия шанс да се роди и да живее в България. И то в най-лошия период от ней-ната история, когато комунизмът бе обхванал, като октопод с пи-палата си, цялата държава. И като октопод задушаваше, смуче-ше всичко жизнено.

Сега, когато вече него го няма, в моя ум се загнезди мисълта, че може би тъкмо това негово съвършенство е причината Бог да си го прибере. Да си съвършен сред милиарди обикновени зем-ни хора - хора с физически, умствени и морални недъзи, да си праведен сред грешници - това си е вид богохулство. Но тогава, когато вървяхме двамата с него из алеите на парка, на мен не ми минаваше и през ум, че някъде дълбоко у Христо вече пърха нещо прокобно, което ще го отнесе в други измерения на време-то и пространството.

- Всеки път тръгвам от един бряг, който щом изчезне от моя по-глед, става абстракция за мен - говореше. - Когато човек няма свой дом, той се чувства навсякъде гостенин. Дори и в своята родна страна.

- Какво ти пречи да си създадеш? - вметнах с цел да намаля болката му, но само я разлютих и той избухна.

- Всичко! Всичко ми пречи да имам свой дом и свое семейство. Ето, наближавам трийсетте, вече 5 години работя като помощ-ник капитан, а не мога и да помисля да имам свой дом! Дори и да имах пари, пак не бих могъл да си купя. Нима това е дър-жава?!

- Дотук ни докара комунистическото безумие - вметнах. - Управляват ни прости и безотговорни хора.

- Простите измежду тях или измряха, или се самоизбиха по-между си. Днешните управници са хитри и хищни. Те се ръково-дят само от своя личен интерес да стоят колкото могат по-дълго на власт. Властта за тях е златен рог. Затова е тази изкуствено създадена жилищна криза: тя измъква куража от човека. Човек без покрив над главата си е поставен на социалното стъпало на роба. Това е трик, за да ни държат в подчинение.

Може да е бил прав. Тогава не се задълбочих върху този въ-прос. Сега пък съм така объркана от онова, което става около мен, та не се наемам да нагазя там.

След повече от три десетилетия, властта вече е претърпяла своите превъплъщения, макар неизменна по съдържание. След първоначалния период на необуздана бесовщина, продължил до 1961-62 година, комунистическият режим, под влиянието на Ни-кита Хрушчов стана по-спокоен, макар и не по-малко жесток. Безочливото комунистическо лицемерие е доведено до съвър-шенство. Те укрепиха непоклатимо своето повсеместно господ-ство. Но в порите на държавното управление е просмукано вече влиянието на поколението, създадено изцяло под червената сянка на тяхната доктрина, което поколение е гъвкаво, безпар-донно, коварно, хищно. Поколение, отгледано без моралните ус-тои на националната традиция. Поколение без право на избор. Без собственост. Без вяра. В същото време достатъчно образо-вано и интелигентно, за да проумее че го лъжат.

Кървавият порой наистина бе уталожил своето буйство, бе притихнал в някакво блатно самодоволство. Бруталната жесто-кост и безпардонен цинизъм на комунистите в началните години на тяхното управление парализираха всяка съпротива. Бе настъ-пила ерата на безвремието. Или, както я наричаха шегобийците, на времето, измервано от съветски часовници. Защото на бъл-гарския пазар господстваха само руските стоки.

Освен дето бяха в повечето случаи скъпи и некачествени, те не достигаха, за да задоволят потребителското търсене. Още една примка, за да се държи народът смирен. И в същото време да работи на ангария. Защото му плащаха с пари, които бяха са-мо обикновена хартия, щом човек нямаше какво да купи с тях. И хората ги внасяха на влог. Но когато влоговете набъбнаха пре-калено много и това стана причина самочувствието на вложите-лите да забоботи, макар все още приглушено, властта направи парична обмяна под претекст “да бъдат обезвредени спекулан-тите”. И обезцени тези влогове.

След като уталожи малко своето раздразнение, Христо поиска да седнем на пейка, закътана между ниски храсти под короната на грамадно ширококлонесто дърво.

В тази си част паркът приличаше на истинска гора. Беше прох-ладно, дори леко усойно и наоколо не се виждаше жива душа.

Седнах, но той остана прав. Снажната му фигура стърчеше пред мен, като скулптура, изваяна от таланта на някой от прочу-тите древногръцки ваятели. Същински шедьовър на природата!

- Защо не сядаш? - попитах.

Той хвърли на земята угарката от поредната изпушена цигара, затъпка я старателно с крак, изгледа ме с проницателен поглед и се отпусна на педя до мен.

Сложих главата си върху рамото му и се разплаках въпреки усилията, които положих, за да се овладея. Сълзите изригнаха спонтанно, като гейзер - неудържими, неподвластни на моята воля.

- Какво ти става?

Гласът му стигна до моето съзнание, като ехо - далечен и при-глушен.

- Защо се държиш така с мен? - изхълцах.

В действителност нямах никакво основание да го упреквам. Причината бе у самата мен. Той нямаше никаква вина задето аз вече бях претърпяла един житейски крах, от чиито разрушения не бях се измъкнала. А ето, земята отново се тресеше под кра-ката ми. Пясъчният замък, който още не бях довършила, вече се свличаше пред смаяния ми поглед.

- Ти ме идеализираш - рече Христо. - Изградила си си някакъв неистински образ за мен в своето съзнание... А аз... Аз съм най-обикновен човек... И никак не ми е лесно. Особено сега.

Да, това ми бе ясно. Но съвсем не проумявах какви ветрове се въртят в моята собствена глава? Той предизвикваше моето въз-хищение. Наистина беше великолепен, безупречен откъдето и да го погледнех. Обаче дали го обичах наистина или стремежът ми към него бе инстинктивен порив за компенсация на вече по-несената моя загуба? И което беше още по-вярно, бях обсебена от терзанието: имам ли право да го обичам? Да очаквам същото от него?

Промълвих:

- Трудно ми е да живея вече така? - И добавих: без теб.

В същото време осъзнах, че двамата сме вплели пръстите на ръцете си, като че ли някой се канеше да ни изтласка един от друг. Дали и в неговия ум не ставаха подобни трусове. Не се ли опитваше и той да изхвърли от своето съзнание образа на Мар-та? Дадох си сметка какви противоречиви процеси текат едно-временно в човешкото съзнание. Колко нетрайни са нашите нас-троения, чувства и мисли, оформящи едно или друго решение - противоположни едно на друго, неподлежащи на самоконтрол.

Това мое откритие ме направи още по-крехка, по-уязвима, ня-как объркана в самата мене си. Почувствах се жестоко самотна, залостена в собствената си личност.

- Знам - отвърна Христо. - Но се опитай да разбереш, че аз съм слаб да ти помогна. Сега самият се нуждая от подкрепа. Всичко около мен е така сложно и объркано, че не виждам изход. Зна-еш, предстои ми да вляза в затвора. За останалите пречки не си струва да говорим.

Като чух думата затвор, аз се притиснах още по плътно до не-го. Тялото ми като че ли се вкопчи в неговото. Съзнанието ми от-казваше да приеме подобна перспектива. Той - затворник? Не! Невъзможно! Недопустимо! Чудовищно!

- Глупости! - продължих на глас.

- Там е работата, че не са глупости! А как мога да се защитя от силата на властта? От закостенялостта на предразсъдъците? От бесните амбиции на моята майка?

Мълчах. Плачът ми бе секнал, но и думите се бяха скрили ня-къде из пещерите на моя ум и не можех да ги открия, за да кажа все пак нещо. Възприемах всичко около себе си само със своите сетива. В действие бяха емоциите.

- Единственият начин да протестирам срещу всичко това е смъртта!

Той изрече тези си думи някак примирително, с нисък глас. Ка-то че ли ставаше дума да си легне да спи, след като се е уморил от някаква изтощителна дневна работа. Погледнах го. Устните му бяха бледи, лицето като вкаменено, погледът - отнесен.

Изплаших се.

- Тебе какви те прихващат? Защо пък смъртта!

Най-малко от него бях очаквала подобни думи.

- Защо именно смъртта? - повторих настоятелно своя възкли-цателен въпрос.

Продължи да мълчи стиснал устни, замислен за нещо свое. Ка-то че ли изобщо не ме чуваше. Даже като че ли не осъзнаваше, че аз съм до него, свита до дясното му рамо, увила двете си ръ-це, като две водни змии, около неговите.

Можех да му кажа, че за смърт говорят безволевите, духовно слабите. Да заявя, че тя е най-глупавия изход от всички възмож-ни. Че е съвсем недостойно най-сетне здрав, прав, силен, обра-зован човек да изпада в униние. Нали самата аз бях записала някъде из своите бележници, мислейки си за него, следната из-повед:

.

На колене пред олтаря на кипящия прибой,

сплела длани тихо шепна заклинателна молитва:

Запази го ти, море! Нека бъде жив и здрав.

Нека бъде вечно влюбен в синьото, в лъча зелен.

Запази го ти, море, но не го щади ни миг:

посрещни го с ветрове, залюлей го с урагани.

Изпрати му жарко слънце, целуни го с леден дъх,

запознай го със мъглите и с тропическия дъжд.

Не, не го щади, море! Нека има труден ден,

нека има хляб горчив, за да бъде вечно мъж.

.

Ако паметта не ме лъже, мисля бях му го изпратила до Мур-манск в онова злополучно, разпечатвано от органите за сигур-ност писмо. Или при друг случай, но той го имаше. Значи го бе вече чел.

Бих могла да протестирам, да го убеждавам, да приведа без-брой доводи срещу неговия единствен, а не отроних и дума. Сто-ях до рамото му - тръпнеща, объркана. Съзнавах много добре, че не самоубийство имаше пред вид той. Говореше за другата, за убийствената, неподвластната на нашата воля костелива властница. Разбира се, ако човек разсъди трезво, той можеше да даде отпор и на нея. Защото тя не се навърта около волевите и духовно силните хора.

- Смъртта на младите е винаги протест! - промълви тихо, но категорично Христо.

- А какво е смъртта на старите? - запитах.

- Примирение - отвърна.

Явно, едномесечният му престой в подземията на Бургаското управление за държавна сигурност, го беше сломил много сери-озно.

- Колко е часът? - попитах, за да отклоня разговора в друга посока.

- О, минава обяд! - погледна часовника си той и скочи пъргаво от мястото си. - Гладен съм. Да вървим да обядваме!

Беше около 1 часа следобяд. Не ми се тръгваше от това прох-ладно и проветриво място към града, където горещината навяр-но бе непоносима.

- Не съм гладна - казах.

Което бе вярно. Стомахът ми се беше свил от напрежението и не бих могла да поема нито залък. Но понеже Христо не седна обратно, заявих че предпочитам да се върна в хотела.

Обхвана ме желанието да избягам от действителността. Да се свия някъде, където да се почувствам сигурно защитена, като в хралупа, от ветровете на времето. Да се прибера в замъка на своята самота, зад стените на своите мечти и илюзии.

- Значи искаш да се измъкнеш!

- Защо аз, идеята да тръгнем е твоя - измърморих вяло.

Той протегна ръцете си към моите, улови ги, след което ме издърпа нагоре и уточни: Да, обаче не за да се разделим, а за да отидем заедно някъде да хапнем нещо.

- Все едно - рекох.

- Не е все едно! - настоя Христо.

После улови моята лява ръка и ме повлече със себе си.

- Ще те заведа у нас - поясни. - Щом не искаш да ядеш в рес-торант, ще те нагостя с леден айрян, сандвичи, кафе и музика. Имам страхотни плочи. Обзалагам се, ще ти харесат.

*Теодора Астро* 12.

Пристигнали с катера на бреговата охрана веднага, щом кора-бът пуснал котва на рейда. Показали заповед за задържането му под стража и го отвели. Колата ги чакала на кея.

В една от стаите на втория или третия етаж (в етажите той не бе сигурен) го чакал следовател. Записал трите му имена, кога и къде е роден, къде работи, от колко време, какво е неговото се-мейно положение и още редица други безсмислени данни. Без съмнение тях вече ги е имало в следствената папка, предадени му по служебен път. След това следователят измъкнал от чек-меджето на бюрото, до което стоял, бели листи, сложил ги пред него и заповядал: “Пиши!”

Христо го уведомил, че за загубения му задграничен паспрот корабното ръководство е съставило официален протокол, а вто-ри екземпляр от него е изпратен преди няколко седмици в Бъл-гария. Време достатъчно, за да е вече получен в съответния паспортен отдел на Министерството на вътрешните работи.

- За паспорта всичко е ясно - казал с равен глас мъжът. - Пиши сега за другото.

- Какво друго имате пред вид? - запитал с недоумение Христо.

- Ти знаеш! - отвърнал със същия монотонен глас следовате-лят. После станал и го оставил сам в стаята.

Своя задграничен морски паспорт Христо бе загубил в Ротер-дам. Вървяли по моста над някаква река или канал с група моря-ци от кораба. Съвсем по устава, според който българските моря-ци могат да излизат на брега в чуждите пристанища само на гру-пи, най-малко от трима души. Сакото му било наметнато на ра-менете, понеже не било студено. Той вдигнал ръка, за да посочи нещо на останалите, застанал до парапета. Тогава сакото се из-хлузило и полетяло към водата. Поради монетите в единия джоб то бързо потънало.

Банална история. В нея нямаше нито напиване в пристанищна кръчма, нито улични жени, както аз се усъмних, когато узнах за случилото се.

И все пак...

Погледите ни се срещнаха: неговият - ясно син, прям, довер-чив, като на дете, моят - ревнив, подозрителен.

Почувствах се неловко и отместих погледа си встрани.

След първото предаване на празните листи от негова страна го отвели в тясна килия в подземния етаж. Стените били покрити с мухъл и като че ли нарочно овлажнени. От тавана се спущал обикновен шнур с крушка, оцветена в ярко червено, от която се прецеждала дразнеща очите светлина, която никога не гасели. Вътре имало само един дървен нар, застлан с вкоравено от мръ-сотия одеяло, до него почупен стол без облегалка и кофа с прес-тояла урина. Вонята била непоносима. Придружаващият го уни-формен милиционер го запознал с реда, според който той тряб-вало да стои само седнал на нара, без право да се обляга. Мо-жел да ляга само от 10 вечерта до 5 часа заранта, като се зави-ва с половината част на одеалото. Естествено, възглавница ня-мало. Имал право да се разхожда колкото си иска, но килията била толкова тясна, че за повече от две крачки нямало прос-транство.

В тази обстановка бе прекарал десет дена без някой да го по-търси. Само дежурният милиционер му носел нещо подобно на храна. Оставял я на стола без облегалка, а после идвал да при-бере недокоснатата чиния. Христо започнал да яде към петия ден само сухия хляб и да отпива по някоя глътка от вмирисаната на тиня вода. От време на време чувал как се вдига капачето на малкия отвор, изрязан на вратата, за да могат отвън да наблю-дават какво става вътре.

- Имах усещане, че съм животно, затворено в клетка - сподели.

На единадесетия ден го качили в стаята при следователя. Съ-щите въпроси, същите бели листи и същото недоумение от не-гова страна: “Какво всъщност искат?”

Върнали го в подземния етаж, но в килия с два нара и някакъв тип вътре, който веднага се опитал да поведе разговор с него. Не му обърнал внимание. Видял му се съмнителен. А малко след това вече съжалявал за килията с един тесен нар. Съки-лийникът му дърдорел дори и вечер, когато било време за спа-не, като често повтарял:

- Не знам за какво ме вкараха тук. Ти знаеш ли?

От време на време пеел, после крещял глупости, блъскал с юмруци по вратата, докато стигнел до неизменното: “Не знам защо съм тук. Ти знаеш ли?”

- Имаше моменти, когато ми идваше да го удуша, за да онемее най-после! - каза. - Очевидно той беше взет от някоя психиат-рична болница. Или просто човек, доведен до психически срив.

След още десет дена пак го завели при следователя. На връ-щане му дали пакет цигари. Не ги отворил.

- Странно, но нито веднъж не ми се прииска да запаля цигара по време на престоя ми там.

Започнали да го викат всеки ден - цели десет дена наред.

- Щях да откача - изпъшка Христо.

На единадесетия ден следователят започнал както винаги, но когато дошло време да го върнат в подземието, неочаквано про-менил насоката на разговора.

- Та значи вие, Хаджийски, имате вече завършено висше обра-зование и дори сте започнал още едно... - казал и дълго мълчал.

Това не предвещавало нищо добро.

- Разчитах да срещна във ваше лице един разумен, начетен млад мъж, а излезе обратното - продължил след известно вре-ме. - Очевидно вие имате някаква повреда в паметта. Ще се наложи... - на това място следователят направил дълга пауза. - Ще се наложи... да ви помогнем.

Христо спря, дишането му се бе учестило. Замълча. После из-вади цигара, запали я, задърпа жадно тютюневия дим и дълго крачи без да пророни дума.

Не смеех дори да го погледна, за да не го смутя.

- Помислих си... Бях убеден, че сега ще ме бият много сви-репо.*

Следователят излязал от стаята и го оставил около половин час сам. Когато се върнал, държал в ръката си разкъсан в еди-ния край пощенски плик.

Тогава Христо веднага разбрал защо е задържан.

- Май това писмо върна паметта ви - засмял се следователят.

Обляла го студена пот. Единственото нещо, което успял да продума било: “Вие ме шантажирате.”

На което онзи се смял с глас.

- Значи си спомни - казал накрая. - Тогава ето ти белите листи, ето и писалка. Пиши! Пиши всичко, което знаеш по въпроса. За да не пропуснеш нещо, ето и копие от собственото ти писмо. Мо-жеш да го ползваш.

Преминаването от ви на ти не предвещавало нищо добро.

Как писмото е попаднало в ръцете на МВР Христо не знаеше. Той го бе предал няколко месеца преди задържането му на съ-пругата на член от екипажа на кораба, с молба тя да го отнесе лично на адреса, написан върху лицевата страна на плика, за-щото е бил пред заминаване за София. Нямал време да стори това сам. Дали тя бе решила да ползва официалната поща или пък лично го е предала на органите за сигурност, той нямаше по-нятие.

Според мен сам си го беше направил, като се е предоверил на случайни хора за нещо отговорно. Подценил бе опасността .------------------------- ----------------------------------------- -

* Христо не сподели тогава пред мен, че е бит и то жестоко. Този факт го узнах едва в средата на август 1989 година. Т.е. 24 години след не-говата смърт и 2 месеца преди да напусна завинаги България, потресе-на и отвратена до дъното на душата си от пълната морална и стопан-ска разруха, която комунизмът бе нанесъл на моето Отечество. Тази закъсняла вест стана импулс да напиша цикъла “СРЕДНОЩЕН РАЗГО-ВОР”, който е включен в книгата “КРЪСТОВИЩЕ”, издадена през 1993 г. в издателство ЖАР-ПТИЦА - Варна.

----------------------------------------- -----------------------------

.

на своето деяние. А също така и силата на комунистическата власт.

Казах му го. Засегна се.

Никой не обича да му сочат личните грешки. Аз самата също. Затова така често ги повтаряме и повтаряме!

- Как така няма да имаш поне предположение по какъв начин е станало...

- Така! - пресече ме нервно той. - Какво значение има как? - Точка по въпроса!

Този негов отговор ме подразни силно.

- Защото, ако се разрови може би ще се стигне до някоя исто-рия с женска ревност и прочие. Пренасяш незаконно пари, за да ги предадеш на по-младата. А вероятно и на по-хубавата... По-старата се чувства засегната...

Той ме гледа известно време, като изумен, после прихна в неу-държим смях, след което ме прегърна закачливо.

Сама не знам как ми текна тази идея. Стана внезапно. Без раз-съдъка да вземе участие. Обаче веднъж появило се в моя ум, това предположение ми се стори съвсем логично.

Коварството на застаряващите жени, които не са съумели да извлекат напълно любовни наслади през младите си години, ве-че ми бе познато. Леко превъртяли от този свой някогашен про-пуск, те насочват алчни погледи към възможно най-доброто от мъжката половина на света. Но тъй като и мъжете не са слепи, нито малоумни, новите сърдечни копнежи на тези жени почти във всички случаи остават неудоволетворени. Това ги озлобява. Те стават като гладни диви кучета. Тежко на този, чийто път пре-секат!

Винаги, когато съм се връщала в спомените си към този въз-лово повратен момент от Христовия кратък живот, аз съм стига-ла до заключението, че причината за случилото се тогава съв-сем не е в незаконно пренесените от него рубли, нито пък в зло-получно загубения негов задграничен паспорт. Те бяха само формалния повод да бъде подложен той на изтезания и униже-ние. Причината е в нечие злобно отношение на човек, притежа-ващ неограничена власт. Може би в дъното да нямаше забър-кване на докачена от неговото безразличие жена, а засегнато мъжко славолюбие, засенчена от Христо амбиция на някой по-средственик, с влиятелни родители или роднини. Или, казано по-ясно, притаено съперничество, за което Христо дори не подозираше. Отмъщението на посредственика е злобно, защото хората с ограничени мисловни възможности лесно се сдушват в глут-ници и нападат организирано.

Но в нашия ХХ век, който е напълно разложен от либералните идеи на Френското просвещение, злото заложено у човека от са-мата природа като основа за оцеляването и развитието на рода от първобитно-примитивен до цивилизовано-мисловен, е прене-брегнато от нас и сведено в оценките ни до инцидентно присъс-твие в човешката ни същност. Като че ли човечеството е обхва-нато от някакво масово безумие, щом лекомислено подминава ествения закон: оцелява по-силния, по-издържливия, по-безпо-щадния. А той бе най-ярко потвърден в двете световни войни, след които - за жалост - никой не си е взел нужните поуки. А ли-цемерието е наложено в целия Свят като мярка за изискано по-ведение и дори е издигнато в култ. И така Човечеството неосъз-нато се е втурнало вече към следващата, най-вероятно послед-на световна война. Защото тя - при сегашното развитие на воен-ната техника и на комуникациите - ще върне живота в неговия най-нисш първоначален стадий. Или ще го ликвидира напълно.

Неотдавна съпругът на една от сестрите на моята снаха, който живееше с децата си в дома на нейните родители, беше органи-зирал подобно издевателство над тъста си, който при това е и негов първи братовчед. По роднинска линия са го приели някога да живее при тях, но една от дъщерите - най-малката - се бе влюбила и омъжила за братовчеда на баща си.

Разбира се, всичко е уредено със съучастието на родната дъ-щеря на пострадалия. Зет му бе използвал влиятелни родстве-ници, надявайки се да изнуди чрез насилие своя тъст, за да пре-хвърли той на негово име апартамента си.

Възрастният човек е измъкнат от дома му към 10 часа вечерта от милицията под претекст за кратка справка. После е отведен в близкото районно управление на Министерството на вътрешните работи.

- Извиха ръцете ми назад, стегнаха ги в белезници, вкараха ме в желязна клетка 2 на 2 метра, закачиха ме за една тръба - раз-каза той пред баща ми. - След това намалиха силно осветлени-ето, вътре влязоха двама яки мъжаги с твърди боксови ръкавици и се нахвърлиха отгоре ми. Това не бяха човеци, свато, а чудо-вища някакви.

Той нямаше представа колко време са го били, защото загубил съзнане. Като се свестил видял че е поставен на нещо като ку-шетка в лекарски кабинет. Над главата му имало мъж и жена, ко-ито превързвали главата му. После го сложили да седне, а един милиционер му поднесъл да подпише някакъв документ, дали му втория екземпляр и двама цивилни го откарали пред входната врата на дома му. Дрехите му били окървавени.

Като го видяла жена му припаднала, а дъщеря му и нейният съпруг изпаднали в паника. Макар че било след полунощ, те вдигнали двете си деца от сън и хукнали нанякъде. С това сами се издали, че тази пъклена мерзост е тяхно дело.

В копието на документа, който го бяха заставили да подпише, бе отразено, че е намерен пиян на улицата, отведен е в болни-ца, където са го превързали.

- В никаква болница не са ме водили! - настояваше човекът. - Превръзката ми бе направена в самата сграда на Милицията.

Това пък е доказателство, че този вид саморазправа с гражда-ните си е обичайна практика, щом в участъка има обзаведен ка-бинет с денонощно дежурящи там медицински специалисти.

Не бих повярвала на неговия разказ, ако двамата гузни не бяха потърсили подслон в този късен час в дома на моя брат. Асен ги беше приел. Аз на негово място бих им затворила вратата. За-щото да приемеш посред нощ в дома си такива чудовища, то е равносилно да пуснеш там кобри. Тяхната отрова унищожава морала на цялото общество в една държава.

Но очевидно всяка безнравствена власт разчита именно на то-ва, да разложи установените вековни морални традиции, чрез налагане законите на джунглата.

Може би аз също започвах да прихващам болестния вирус на недолюбените, на отхвърлените, на неуспелите жени, щом пред-ната вечер виждах съперничество у всички млади жени, срещна-ти на улицата, които Христо дори не познаваше.

Раните, нанесени в моята психика от мащехата на Стефан, ве-роятно бяха изкривили нещо у мен. Щом узна за мен тя настръх-на, като квачка над чиито пиленца прелита граблива птица. В действителност обаче нито самата тя бе квачка, нито аз хищна птица.

Когато моят свекър се бе оженил за нея, Стефан е бил юноша на около 13-14 години. Оформен младеж и се е заглеждал вече по момичета. Тя не е имала никакво участие в неговото отглеждане.

Независимо, че летях из облаците с мисълта си, аз съвсем ня-мах грабителски инстинкти когато се влюбих в Стефан. И двама-та бяхме отдавна минали възрастта на Ромео и Жулиета. Някои наши връстници се бяха задомили и създали деца. Така, че не се нуждаехме от ничие наставничество.

Въпреки това тя скочи в атака срещу нашата връзка. Разбира се, не открито. Затова и успехът й беше пълен. Бойните й опера-ции бяха подмолни, обходни.

.

...Във въпросното писмо Христо бе уведомил съпругата на свой колега, че пренесал някакво количество рубли, които тя ще получи скоро, за да ги внесе като първа вноска, за да могат да кандидатстват за купуване на жилище. Нейният съпруг и Христо се срещнали в чуждо пристанище. Корабът на съвипускника бил отклонен от предварителния курс и завръщането му в България щяло да се забави с няколко месеца. Христо бе приел да напра-ви тази услуга. Човекът имал две малки деца, а семейството жи-веело във влажно избено помещение, приспособено за стая.

Очевидно произхода на рублите бе от някаква дребна незакон-на търговска сделка. Затова парите не са вписани в митническа декларация. Имаше нарушение на митническия закон.

Според Наказателния кодекс това деяние бе квалифицирано като финансово престъпление и се наказваше със затвор от 3 до 10 години. Или нещо приблизително. Това бяха първоначални сведения, получени от Христо по въпроса. Съобщи ми ги припря-но, без да навлиза в подробности.

Но тогава той не ми довери, че парите не са били негови. Нау-чих го много по-късно. Затова и бях озадачена защо все пак е трябвало да уведомява някаква жена с писмо и съответно да й предава пари?

Когато човек узнае само част от истината, а смята че е научил цялата, той може да се удави в нея. Защото непълната истина всъщност е по-коварна от пълната лъжа. Парченцето истина та-ка те подвежда, че не ти дава възможност да се усъмниш в при-турките към нея. А тъкмо тия притурки са тинята, предназначена човек да затъне до шията и никога след това да не може да се измъкне от блатото на лъжата. Защото дори и когато разбере, че истина е било само малкото парченце в средата, полепналата в човешкото съзнание тиня е вече изсъхнала, запечена. Колкото и да се опитва той да я отстрани по-сетне, все нещо остава, а на мястото на олющеното пък се получават трайни белези.

На излизане от парка Христо бе угнетен и нямаше желание да обяснява. Затова когато аз го запитах за какво е била предназ-начена тази сума, да не би за да се подготвя държавен преврат, поради което органите за сигурност са се заели да разследват едно иначе напълно криминално деяние, той отвърна не особе-но любезно:

- Исках да устроя пищен бал в чест на твоите непоклатими мо-рални принципи!

- С контрабандни пари! Чудесна идея - отвърнах аз в същия стил.

- Да! Нали трябваше все някой ден да поставя на изпитание твоята добродетелност.

- А ако бях отказала да удостоя с присъствието си този бал? - казах силно засегната от неговия сарказъм.

- Бих бил много щастлив! Незабавно щях да поискам ръката ти. В днешно време трудно се намира такава благодетелна съ-пруга. Разбира се, с уговорката, че сватбата ще се състои след като се снабдя със свое собствено жилище. Надявам се, бихме доживели този ден докрая на века.

- Докрая на века има още 28 години! - възкликнах.

- Да! - отвърна той. - Тъкмо ще бъдем вече в прилична зряла възраст и няма да имаме основание да се ревнуваме един друг, както сега.

За него жилището беше станало идея фикс. Като че ли само от това зависеше личният му живот да бъде благополучен.

Не бих се наела да оспорвам, че то е една много важна пред-поставка, както и това, че жилищната криза в градовете, която ставаше все по-крещяща, по-натрапваща се, е тежка социална болест, за чието лечение никой от управляващите не мислеше.

- До днес смятах, че ти си по-различен от повечето предста-вители на нашето поколение, което е свело своите стремежи до сдобиване с жилище, автомобил, обзавеждане и вила с гараж - изтърсих с раздразнение.

- Да! - отговори той. - Не мога, като тебе, да се настаня върху някой пухкав бял облак и да си въобразявам, че живея в небесен замък.

- Христо... - понечих да му възразя, обаче не намерих в ми-сълта си думи, с които да се обоснова.

- Аз вече казах, Юле, ти ме идеализираш неоснователно! Не мога да живея в балон, пълен с въздух, оцветен с багрите на изгряващото слънце.

След което запя иронично, популярната глупава песничка: “... Ще живеем във колибка, ще си пържем прясна рибка...”

Раздумката ни влезе в задънена улица. С какво можех да му възразя? С празни приказки? Със сапунените мехури на своите илюзии?

Нали самата страдах от обстоятелството, че съм принудена да живея заедно с родителите си. Ако не бе жилищната криза, ве-роятно нямаше да се разделим със Стефан, защото не бихме били зависими от волята на неговия баща.

Разбира се, че Христо имаше основание.

Крачехме един до друг и мълчахме. И двамата бяхме като ко-рабокрушенци, чийто кораб е не само разбит, но и потънал. А край тях не се вижда дори една треска, за която да се уловят... Тогава напрегнах своята памет, за да си припомня “Законът на морето”, който самата аз бях формулирала в подобен на сегаш-ния момент:

.

В началото мъртво вълнение -

тихо, подмолно навътре влачи.

После надига се буря, която

върти, ръзтърсва хора и кораби.

Няма спасители. Никаква помощ.

Трябва да плуваш до изнемога,

трябва да вярваш като безумен,

трябва да любиш до фанатизъм.

Тъй е в морето. Няма отстъпки!

Само на силните то е приятел.

Само безстрашните тръгват към него.

А оптимистите го покоряват.

.

Издекламирах го на един дъх.

Когато свърших, Христо ме прегърна импулсивно и каза с ни-сък глас, наведен над ухото ми:

- Исках да те смъкна от облаците, а не да те огорчавам. Лете-нето из висотите не е за нас, обикновените хора.

Не приех неговата философия, но... преглътнах своето несъг-ласие. В главата ми блесна мисълта, че могат да ме впишат в книгата на Гинес, като рекордьорка по преглъщане на несъгла-сия спрямо моите близки и обществото, в което съм принудена да живея.

Ония - от кастата на привилегированите, безспорните собстве-ници на всичките блага в нашата държава, които се движат в бронирани автомобили, със засилена охрана и прочие, не се нуждаят да летят по небето. За тях раят е тук, на Земята!

- Илюзиите също са богатство! - казах все пак. - Дори понякога са по-скъпи и от най-ценното съкровище! Действителните мате-риални неща могат да ти бъдат отнети, но не и илюзиите! Едно хубаво стихотворение засища по-пълно моята душевност, откол-кото една пържола стомаха ми - издекламирах на един дъх. - Ако човек живее само с материалните придобивки, той става безду-шен предмет. Трябва да си пропит с вяра...

- Вяра в какво? - пресече ме той.

- В доброто...

- И още, в равенството, в братството, в светлото бъдеще на чо-вечеството, в световното господство на комунизма - продължи иронично Христо. - Обаче безверието пониква тъкмо тогава, ко-гато човек започне да вярва във всичко.

Отказах се да споря с него. Прецених, че е безполезно. Той имаше сега своята мрачна нагласа. Мисълта ми отскочи към предстоящото съдебно дело, което наистина можеше да има лош изход, ако в защита на Христо не се намесеха влиятелни хора.

Като светкавица в съзнанието ми блесна спомена за едно дело срещу 4 или 5 младежи-моряци, заловени да пренасят по-голям брой от законно разрешените воалени дамски шалчета, които бяха особено модни тогава. Вървяха по 5 лева едното при сред-на месечна заплата по същото време 80-90 лева. В търговската мрежа на страната, която е пълен държавен монопол, те никога не се появиха. Могат да се намерят само на анонимния черен пазар, който става все по-добре снабден с разнообразни стоки, за разлика от официалните магазини.

Процесът бе обществено-назидателен и вместо в сградата на съда, делото бе разглеждано в една от залите към Дома на транспортните работници, с няколко обществени обвинители, ко-ито разобличаваха (с възмущение!) и настояваха пред съдията за най-строго наказание към провинилите се. Заведоха ни там служебно. Цялата администрация. Имаше и представители на корабите, намиращи се тогава в български пристанища.

Младежите стояха на сцената прави, навели глави - с острига-ни коси, в затворнически дрехи и с белезници на ръцете. По някое време единият от тях припадна. Няколко от по-възрастните колежки започнаха да хлипат и бяха изведени навън, а на другия ден порицани чрез служебния радиовъзел.

Знаех, че момчетата са извършили противозаконно деяние, но въпреки това не ги смятах за виновни. Нашите моряци получават унизително ниско заплащане за своя изключително тежък труд. Единственият начин за компенсация е да внесат нещо, купено от чуждите държави на изгодна за тях цена и да го продадат на родния ни черен пазар. Всъщност, от гледна точка на справедли-востта и логиката, те по този начин допринасят първо за повиша-ване на своя трудов доход, нещо което трябва самото Пара-ходство да стори, за да има някаква, макар относителна равно-стойност между труда им и неговото заплащане. И второ, извър-шваха вид външна търговия с лични средства, като внасяха сто-ки, търсени от населението, каквито Министерството на външ-ната търговия не доставя на вътрешния пазар.

Строгите митнически закони на България по същество пред-ставляват вид наказателно ограничение срещу населението на страната. Освен това, онези, които са създали тези неразумни закони, са си издействали привилегията да ги заобикалят чрез статута си на особено важни личности. По силата на този си ста-тут те преминават през митниците на страната без никакви огра-ничения и без да се извършва проверка на багажа им.

Така мислех тогава, така мисля и сега. Вероятно и други са били на това мнение. Благодарение на протекции от познати с власт, Христо получи условна присъда, конфискация на рублите и някаква глоба в поносим размер. По време на делото никой не разбра, че рублите не са били негови. Поради това, освен Хрис-то нямаше друг подведен като виновен. Той доказа за пореден път, че е верен приятел, готов да помогне безкористно, дори и в ущърб на самия себе си, винаги когато това е в неговите въз-можности.

Нито усилията си скъпеше, нито времето.

Обаче делото се влачи из съдебните инстанции почти година и половина, докато излезе окончателната присъда. И това имаше лоши последици не само за него.

*Теодора Астро* 13.

.

Когато Христо отвори вратата на апартамента и ме пусна да мина пред него, ушите ми бяха заглъхнали от вълнение. Усещах само ударите на своето сърце.

По пътя бяхме срещнали Мартина приятелка, с която той раз-говаря, без да сметне за нужно да ме представи. Засегнах се.

- Заповядай - каза приветливо.

После посочи отворената врата на хола, през която се прецеж-даше мъждива светлина. Прозорците бяха закрити с плътни теж-ки завеси.

Спънах се в нещо твърдо. Чу се трясък от разбит глинен съд и краката ми се обляха с вода, явно застояла. Беше топла.

- Не се безспокой - рече Христо.

Оказа се, че съм съборила ваза с цветя, приготвени специално за мен. Беше пропуснал на излизане да ги вземе, за да ми ги поднесе.

- Сложих ги на сянка, за да се запазят свежи - поясни Христо.

Нямал представа по кое време ще пристигна в София.

След това събра разпилените стръкове и ги пъхна в ръцете ми. Поех ги някак неловко, не помня дали му благодарих. За пръв път получавах цветя от млад мъж, който не ми бе безразличен, избирани специално за мен. Не смятам букета от червени карам-фили, които Стефан ми поднесе след раждането на Илиян, ко-гато дойде да ни прибере от болницата. Неговите цветя бяха все пак част от ритуал.

Моите очи вече бяха свикнали с полумрака и различаваха ясно предметите във входното антре, което сега ми се видя по-голя-мо, отколкото при влизането.

Оранжевите венчета на невена като че ли изгаряха дланите ми, същински малки слънчица. Оттогава невенът стана моето любимо цвете - символ на радост, на пълнота. Един вечен лъч светлина, който - вече знам - ще ми свети до гроба. Но когато Христо се върна от кухнята с хавлиена кърпа в ръце и преди да обере водата от пода се зае да я попие от моите мокри крака, аз не бях осъзнала още това.

Никога няма да си простя, че не го целунах тогава.

- Влез в хола - каза с топъл глас той и се зае с пода.

Пристъпих вътре. Удари ме дъх на застоял въздух в стая със затворени прозорци, засенчени с щори и завеси. Вътре беше прохладно и малко мрачно. Дръпнах плътните пердета, вдигнах щорите. През прозореца се промуши ярка светлина. Стаята като че ли пламна в огнено оранжев цвят.

Христо се забави. Докато го чаках права насред стаята, заех се да я разгледам.

Открай докрай до стената, противоположна на прозореца, има-ше масивна библиотека затрупана с книги и дребни статуетки. Най-отгоре бе поставена голяма спяща кукла, доста прашна, ко-ето подсказваше че не е докосвана с ръка от дълго време.

На стената - срещу входната врата - имаше втора, портална врата. Тя свързваше хола със спалнята. До библиотеката се до-пираше радиошкаф “Филипс”, а срещу него - фотьойл, на който след малко седнах. Зад гърба ми останаха снимката на Христо, като курсант в Морското училище. Както и на сестричката му Де-ляна от втория брак на неговата майка. Бяха закачени на стена-та, поставени в дървени рамки.

Разпръснатите списания и грамофонни плочи, между които имаше и дрехи, събудиха у мен усещане за непринуденост. Не се чувствувам добре в педантично подредени домове, какъвто бе апартаментът на Стефановите родители.

- Как намираш трипръстата ръкавица на моя баща?

Христо влезе с “Некерман” и ваза с вода в ръцете, постави ги на малката масичка. За да не съм скучаела докато той приготвел кафето, поясни накратко.

Разказа набързо анекдотичен случай за бащата на свой прия-тел, който имал петима синове. Единият от тях го попитал вед-нъж: “Тате, ти защо не направи някога пет къщи и един син, ами си построил една къща и си я напълнил с пет деца?” Старецът се докачил и отвърнал: “Ще те видя ти какво ще направиш, си-не?” Смяхме се с глас. После ми стана жал за стареца.

Поставих невена във вазата, отместих “Некерман”-а и помо-лих Христо за албум с негови и на семейството му снимки.

- Тоя каталог не ми е интересен, отразява свят извън нашата действителност - казах категорично.

Той ме изгледа по особен начин и добави:

- Юле, искам понякога да се занимаваш и с безсмислени неща, за да приличаш повече на жена.

Без да иска той ме чукна по раната в душата.

- Според теб глупостта е привилегия само на жените, така ли?

Не очакваше такъв резултат от думите си и се стъписа.

- Прощавай, не исках да кажа това. Но на жената й прилича да бъде малко лекомислена... Това я прави по... - запъна се и не довърши мисълта си.

Придърпах “Некерман”-а и го разлистих небрежно - отзад напред. Погледът ми се закова на страница с автомобили западни марки. Не от интерес към тях. Напомниха ми за Христовата кола, която преди малко видях спряна до тротоара, пред самия вход на жилищния блок. Отминах я без да й обърна особено внима-ние, макар по пътя да бях подбирала думи, с които смятах да изразя своето възхищение от нея. За да му доставя удоволст-вие. Но пропуснах да го сторя. Усетих неговото леко раздразне-ние когато вече се изкачвахме по стълбите, но не отиваше някак да се върна.

Ненадейно ми хрумна, че сега мога да поправя своя пропуск и казах:

- Знаеш ли, твоят автомобил е по-красив от тези тук. Неговият сребрист цвят много ми харесва.

Той не каза нищо.

- Не ми ли вярваш? - добавих.

Вдигнах очи и го затърсих с поглед. Беше излязал от стаята без да усетя.

Мисълта ми полетя към пристанището на Бургас. И по-точно към залива. Бе студен зимен ден. Същата този кола тогава бе закрепена върху палубата на кораба. Запомнила съм, че в каби-ните бе уютно и топло, а палубата я метеше от снега леден се-верен вятър. Помня също с каква гордост Христо отвори вратата на този свой автомобил и ме настани на предната седалка. Пос-ле сам седна от другата страна. Беше късно вечерта. Макар да бях облечена с палто, студът проникваше чак в костите ми, а той - само по жилетка - разказваше с възторг и повишено настрое-ние подробности - как я бе купил, как са я докарали до кораба и качили с кран на палубата... Чувствах се пренебрегната. И изоб-що не го слушах. Та и тогава не изразих одобрение за тази него-ва покупка. Отминах я с безразличие. Бях обхваната от нетърпе-ние да се приберем в отоплената част на кораба, а той разказва-ше и разказваше... Колко отдавна бе това наше пътуване в нощ-та по изглеждащата ледено студена лунна пътека, която се бе проснала върху люлеещия се гръб на вълните в залива и това нейно клатушкане създаваше у нас усещането, че се движим на-пред, което се подсилваше от вибрациите на корабния корпус! Откъде да съм знаела тогава, че ще дойде време когато ще коп-нея да се вледеня, за да те достигна там в неизвестното, Христо, преди да съм остаряла прекалено много...

Неповторими мигове, които с времето стават някак кристално вледенени в моето съзнание и искрят там с меко лунно сияние.

Оставих каталога, разтворен на страницата с автомобилите и станах, за да разгледам семейните снимки, наредени по библио-теката.

Отново Христо, като курсант, но в по-горните курсове на Морс-кото училище. На следващата - пак той - на плажа, по плувки. На третата - той, с приятели или колеги върху палубата на кораб. На последната - майка му с втория си съпруг и дъщеря им - почти бебе на възраст около годинка. Снимката бе правена във фото студио, лицата бяха едри и ясни.

Задържах по-дълго погледа си върху лицето на майка му. Тя ме изгледа враждебно. После каза със заповеднически глас да напусна незабавно къщата й. Отвърнах, че Христо ме е довел. Но и тя, както бащата на Стефан, не искаше да знае какво е же-ланието на сина й. Някога бащата на Стефан отсече: “Не ме ин-тересува какво е мислил или вършил синът ми. Той е млад, не-зрял и неопитен, за да решава такъв важен въпрос сам. Аз не те искам за моя снаха! Значи край! Всякакво разискване е излиш-но. - Като че ли се готвеше да изживее и живота на своя син. - Стефан е мъж, на него му е простено. Ти си жена, да си се пази-ла. Щом не си мислила достатъчно трезво, сега се оправяй както можеш... Аз не давам благословията си за връзката му с теб!”

Той никога не призна на глас, че двамата със Стефан сме се-мейство. За него нашите отношения си останаха с понятието “връзка”, макар че ме представяше пред другите с думите: “Това е снаха ми!”, без да забелязва противоречието си.

Тогава вече носех в себе си първородния му внук, който - както се видя след раждането му - щеше да прилича доста на своя дядо Илия. Значи едновременно с мен той бе отричал и проек-цията на самия себе си.

Трябва да изясня, че Стефановия баща беше известен като човек с властен и непреклонен нрав. Кажеше ли веднъж на бяло-то черно, то за него си оставаше черно, дори и в случаите когато белотата осветеше неговите зеници до ослепяване.

Стефан беше негова противоположност. За пет минути може-ше да застане пет пъти на противоположни позиции. Ставаше безволев понякога и се поддаваше на чуждо влияние.

Долавях, макар и не така изразено, че и Христо прилича на Стефан в това отношение. Случайно съвпадение ли бе или не-минуема черта в нрава на хора, които са имали непълноценно детство, не можех да кажа тогава.

Стоях като изтикана пред библиотеката, мънкайки някакви оп-равдания пред майката на Христо.

- С кого разговаряш?

Обърнах се. Не бях осъзнала, че говоря на глас. Христо стое-ше почти до вратата с дебел албум в ръце.

- С майка ти.

Той се обърка, огледа стаята, след което се извърна към ан-трето.

- Къде е тя? - попита.

Посочих снимката.

- Ха! - рече и прихна в гърлест продължителен смях.

- Много смешно! - отвърнах докачена.

Поех албума и го разгърнах върху коленете си. Част от сним-ките не бяха залепени върху страниците. Изсипаха се в полата ми. Взех една в ръка. Беше голяма колкото пощенска картичка.

- Я, какъв си самонадеян тук - казах, без да обърна внимание, че хартията е вече пожълтяла.

Христо се наведе над рамото ми и рече:

- Това е баща ми.

Такава прилика! А защо не? Нали и Илиян като бебе прилича-ше поразително на дядо си Илия, а след това на Стефан.

Застанал прав до мен той разказа с горест, за своето детство, преминало без да е имал каквато и да е връзка с родния си ба-ща, нито пък с родената в бащиния му втори брак половин сес-тра. Всъщност, по някаква чиста случайност бе пътувал веднъж с втората съпруга на баща си и с дъщеря им в едно купе. Той се прибирал за зимната ваканция в София, а те се качили от меж-динна гара. Разбрал кои са от разговора, който двете повели с други пътници в купето на влака. Не посмял обаче да им се представи. Смяташе, че поради любезното му отношение към нея, сестра му помислила, че той я ухажва. Бил с униформата на курсант и тя очевидно се чувствала поласкана от вниманието му.

Две години почти откакто се познавахме с него, но той не бе ми разказвал подборно за своя баща. За пръв път изповяда пред мен своята натрупана болка, за която аз дори не подозирах, че е чак толкова сгъстена. За разлика от Стефан, който винаги е бил някак затворен и потиснат, Христо бе контактен, отворен, сияен човек.

За майка си бе ми говорил много пъти, като подчертаваше, че тя е била много грижлива към него. Стараела се да му осигури всичко, за да бъде той като другите деца около него. Бдяла да не би някой да го нарани с лоша дума. Затова аз бях останала с впечатлението, че той не е усещал липсата на баща си.

- Защо ми разказваш всичко това? - прекъснах го по едно време.

- Не знам - отвърна и добави - може би заради Илиян.

После стана и отиде в кухнята, която беше негова територия. По време на своите отпуски той спеше там, поради липса на втора спалня в апартамента. Да, макар вторият му баща да бе строителен инженер, не бе в състояние да осигури на своето се-мейство по-обширно и удобно жилище.

Щом останах сама, без да го осъзнавам, мисълта ми се пре-несе към моя син. Христо проявяваше особена загриженост спрямо съдбата му, при все че никога не го видя на живо. Показ-вах му го на снимки. Въпреки неговата настойчивост не посмях да ги срещна двамата. Все отлагах това за по-сетне...

*Теодора Астро* 14.

.

Сега си мисля, че ако бе доживял да има свои деца, той би бил незаменим баща, като имам пред вид с какво внимание ме разпитваше за Илиян. Как поглъщаше моите разкази за произна-сяните от него думички, за прекараните болести, за детските му прояви. Искаше да знае дали казва още на пижамата си жама, на болката уф и разни други неправилно изговаряни от сина ми думи? Как е понесал поредната имунизация? Илиян беше силно алергичен и организмът му се съпротивляваше на всяка ваксина с усложнения. Освен това бе наследил от баща си вид анемия, която също будеше моята тревога.

Докато Стефан беше съвсем друг. Не проявяваше никакъв ви-дим интерес към детето си. Като че ли Илиян изобщо не същес-твуваше за него. Ако аз не организирах срещи помежду им, изця-ло по моя инициатива, той никога не би видял очи в очи своя единствен син.

При срещите им Стефан се държеше мило. Изпълняваше дет-ските му прищявки, милваше го, целуваше го. Но не мисля, че го усещаше като свой родственик. Нито пък смяташе, че му дължи нещо повече от 50-те лева, които изпращаше редовно всеки месец. Това наистина бе голяма сума. Повече от половин средна заплата. Може би Стефан откупваше по този начин своя ба-щин дълг. Не знам. Не мога да проникна в мисълта му, в душата му. Във всеки случай, според него, приликата между двамата, както и еднородната им кръв не бяха достатъчно основание да изпитват привързаност един към друг. Още по-малко, за да се обичат.

Христо обичаше Илиян инстинктивно, непринудено. Може би е искал да му даде онова, което на самия него му е било отнето някога. И защото той бе одухотворен, сърцат по природа.

При нашите редки срещи - случайни или уговорени - Стефан не ме питаше за Илиян. Ако все пак го стореше - като че ли го правеше само, за да ми достави удоволствие. Но нямаше търпе-ние да ме изслуша докрай. Или пък барабанеше нервно с пръс-ти, въртеше се разсеяно, докато аз разказвах. При първа въз-можност отклоняваше разговора в друга посока. Поради това, по принцип, аз го осведомявах накратко, в телеграмен стил за де-тето. Когато наберях понякога смелост, за да го обвиня в безду-шие към съдбата на сина ни, който Стефан смяташе само за мой, той свиваше рамене и заявяваше с равен глас, че не е же-лал неговото появяване.

Това ме огорчаваше дълбоко и незабравимо.

Бяхме се харесали взаимно. Бяхме се любили по собствено желание. Значи носехме еднаква отговорност за това дете, което бе толкова мое, колкото и негово. Не отричах правото му да оби-ча своя баща, нито отговорността му на син, но не можех да при-ема той да бъде марионетка в ръцете на този свой баща, след като дядо Илия от своя страна пък бе изцяло в плен на своята втора съпруга.

По какъв начин двамата осъществяваха своя натиск над Сте-фан не ми е известно и досега, но усещах много осезателно тех-ните манипулации. Пред очите ми той се преобразяваше в друг човек.

За Стефан обаче бе недопустимо някакво си дете, та било то и неговото собствено, да се намесва в живота му. Още по-малко пък да се чувства задължен да се съобразява с неговото същес-твуване.

- Откъде накъде! - казваше.

Беше безпредметно да го убеждавам в противното.

На моето запитване: “Но как би могъл да се влюбиш някой ден в жената, която ще бъде следващата твоя съпруга, след като не си способен да изпитваш чувства към родния си син?” - той отвръщаше с насмешка:

- Чувства ли? Смешна работа! Чувства във века на космичес-ките полети! Няма такова нещо! Връзката между мъжа и жената е на сексуална основа - деспотизма на хормоните! Останалото са женски фантазии!

Според него, ако след съвъкуплението между мъж и жена, се пръкнел зародиш, то това си било грижа на природата за про-дължение на живота.

- Окъде накъде ще съм задължен да се обвързвам емоционал-но с някакъв ембрион, само защото съм имал неблагоразумието да предпочета някога жената, в чиято утроба се е загнездил той? Ние да не сме първобитни хора, та да се подчиняваме без-ропотно на природата! Предимството на цивилизацията е имен-но в това, че можем сами - по собствена преценка - да направля-ваме както раждането, така и всичко останало в своя живот. Не е допустимо съвременен човек, при това с висше образование, да робува на своите първични инстинкти.

Може би тези възгледи се бяха формирали в съзнанието на Стефан и под влиянието на лекциите по философия, които е слушал във Висшето морско училище. Доколкото помня неговият преподавател по тази наука беше известен сред възпитаниците на това учебно заведение под прозвището Коперник. Значи е бил начетен, магнетичен човек. Преди няколко години той куму-ва на сватбата на мой братовчед със своята четвърта или пета - не помня точно - поредна съпруга. Тя бе лекарка и родственица на младоженката. Освен това този импровизиран Коперник ня-маше дете от нито един свой брак. Навярно, търсейки обоснова-ние за своето бездетство, бе съчинил някаква своя философска теория, която е внушавал на своите студенти.

- В основата на всеки прогрес стои разумът, а не инстинктите! - настояваше Стефан. - Още по-малко пък някакви измислени чув-ства, които никой не би могъл да измери или да им даде някакво обяснение...

Разумът, та разумът! - това бе любимата му фраза, а в същото време тъкмо неговата позиция бе лишена изцяло от здрав ра-зум. В противен случай би осъзнал, че сам цепи живота си на две части и оттук насетне никога няма да може да се събере в едно. Вероятно ще го осъзнае някой ден, но с какво би промени-ло това съдбата на първородния му син? А и моята собствена?

- Аз те обичам и не ме интересува твоя разум! - отговарях съ-що тъй категорично.

На което той отвръщаше: “Сигурно, защото в главата ти няма нищо друго освен емоции и глупави фантазии.” След което до-бавяше:

- Какво би станало според теб, ако всеки заченат зародиш се остави да се развие? Отговори де?

Но аз нямах намерение да споря с него. Затова той продължа-ваше:

- Потоп! Или нещо близко до потопа. Земята не е в състояние все още да осигури изхранването на толкова народ. А и кой знае дали изобщо някога ще може, колкото и да се развиват науката и техниката!

Зародиш или ембрион! Така Стефан наричаше нашето бъдещо бебе, което беше на път да се роди, и категорично отказваше да ме слуша, когато аз се опитвах понякога да го убедя, че то си е едно съвсем нормално бебе, като всички останали по света.

- Е, да! - казваше важно той. - Ако го оставиш да се роди, наис-тина ще бъде бебе. Но аз не съм длъжен да се чувствувам баща на всички заченати от мен зародиши!

Не ми беше ясно какво точно е чувствал тогава Стефан, обаче бе повече от ясно, че в случая е направляван от мащехата си. Той просто повтаряше думите на Евдокия, която също се бе зае-ла много настоятелно да ме придума да се освободя от тази моя бременност. Защото Стефан промени рязко своето отношение по този въпрос няколко месеца по-късно, след като посети свои-те родители в Русе, за да ги осведоми за събитието. Първона-чално той прие вестта, че му предстои да стане баща, доста емоционално. И дори с известна гордост, като че ли му бяха връчили орден за храброст.

- Толкова ли многобройни са тези заченати от теб ембриони? - възкликвах аз.

- Отде да знам! - отвръщаше нехайно той. - Казвал съм ти го много пъти: жените с които съм лягал някога не ме интересуват ни най-малко! Моят девиз е: “Не отивай повече от три пъти при една и съща жена, ако искаш да ти е мирна главата!”

- Тогава защо се ожени за мен? - не се предавах аз.

- Хубава си... Подведох се - продължаваше със същото нехайс-тво той. - Но аз не съм от онези глупаци, които след първата грешка, допущат и втора...

Отегчен от поредния подобен разговор, както и от своята собс-твена упоритост, накрая заявяваше, че щом искам мога да си родя не едно, а две бебета, на които той е биологичен баща, но да не съм си въобразявала, че те биха го обвързали емоцио-нално с мен.

В подкрепа на своите думи Стефан изнасяше серии от беседи, богато подкрепени със стастически данни за развитието и смърт-та на човешкия ембрион, за намаляването на раждаемостта в някои държави, за броя на децата от разведени родители, за сираците и извънбрачните раждания, за увеличения брой на абортите - по желание или спонтанни. Особено наблягаше на тенденцията за разпадане на браковете в първите години след задомяването на младите хора.

За него всичко се свеждаше до статистиката.

Той е инженер и би могъл да докаже, както и да обясни много явления, като се възползва от законите на физиката, механика-та, математиката. При това с твърдения, които не са лишени от логика. Особено често си служеше с теорията на вероятностите, за която аз нехаех. Това го ядосваше.

- Не разбирам с какво всичките тези твои теории могат да по-могнат на хората да променят своите съдби? - питах. - Как тео-рията на вероятностите може да повлияе върху чувствата, които се зараждат или изчезват?

- Говориш така, защото си невежа по математика. - Противеше се той.

- Така е - отвръщах. - Но това нито пречи, нито помага на мои-те чувства. Още по-малко може да окаже влияние дали да се ро-ди или не нашето бебе.

Сега ми е чудно, че съм имала волята да изприказвам пред не-го толкова приказки. Липсвало ми е трезвомислие. Тогава Сте-фан беше като пластелин в ръцете на Евдокия. Баща му също! Някаква черна магия бе обгърнала и парализирала неговото съз-нание. Истинско безумие бе от моя страна да храня каквато и да е надежда за промяна в позицията му. Та той изобщо нямаше своя такава.

Баща ми пък заяви категорично:

- Да вървят по дяволите и тримата! Не ща ни да ги чуя, ни да ги видя! Аз мога да си отгледам внучето без тях. Те губят, а не ние.

Майка ми беше обаче по-дипломатична и докрая се държа аристократично и изискано в отношенията си с тях. Тя е жена от класа и нито за миг не слезе от своята висота. Но това не я предпази от срив. Огъна се. Хипертонията я сграбчи с пипалата си. Кръвното й налягане се вдигаше и падаше по скалата на живачния стълб. Месец преди да се роди Илиян я взеха по спеш-ност в болница... Вестта за неговото появяване на бял свят я завари там.

- Ако беше запозната с теорията на вероятностите и данните от статистиката - твърдеше Стефан - щеше да си осведомена каква е честотата на мъртвите раждания, на родените уроди и недоносени бебета. Тогава не би била така уверена, че зароди-шът който носиш ще се превърне непременно в нормално и жиз-нено бебе.

И отново привеждаше своите безбройни примери в цифри и проценти. Понятие нямах откъде беше събрал такива подробни данни, нито как е успял да ги запомни. И за какво му бяха те? Аз го обичах, макар да го губех, и това за мен бе достатъчно осно-вание да искам да родя нашето бебе.

Друг път Стефан неочаквано признаваше моята правота, както и това че осъзнава колко сложно е всичко около нас, но не мо-жел да направи нищо, за да ме защити. След което започваше да се самообвинява и да изтъква свои слабости. Не можех да повярвам, че той е така зависим от волята на баща си.

Дори Стефан наистина да бе сгрешил някога в нещо, аз чрез обичта си му го бях опростила вече. Бях готова на всичко, за да възвърна неговото душевно равновесие, както и увереността че до него крачи жена, която всеотдайно би споделила всичките му трудности. Но Стефан спираше до самообвиненията си и се от-дръпваше отново назад.

Освен това, от един момент насетне аз не бях вече сигурна дали изобщо съм бременна.

Може би защото бях спортувала продължително време волей-бол или пък организмът ми е такъв, но погледната външно бре-менността изобщо не ми личеше. Имах стройно и стегнато тяло, като на младо момиче. Това даде основание на Евдокия да из-каже съмнение, че се преструвам. Веднъж влязала в главата й, тази мисъл я обсеби с такава сила, че тя я внуши първо на мъжа си, а след това и на Стефан.

Оттам насетне Стефан бе напълно изолиран от мен, да не би да успея да го прелъстя и наистина да наклоня везната в своя полза.

Тогава се заех да намеря медицинска литература за фалши-вата бременност у някои жени. Прочетеното ме доведе до ужас. Подхвърлената от Евдокия вероятност не беше само блъф. Ме-дицината наистина познаваше не един подобен случай. Съмне-нието превърна останалите месеци до раждането на Илиян в истински ад за мен.

Бях или не бях съпруга на Стефан? Бях или не бях заченала негово бебе? Колко месеца след нашата венчавка ще се роди то? Три дилеми, които изгаряха моя мозък. Нощем лягах като върху тръни, денем се движех като в кошмарен сън.

Според разбиранията на Стефановия баща, който бе завър-шил Духовна семинария преди да постъпи за студент в универ-ситета, бе от особено важно значение неговият внук да се роди най-малко пълни девет лунарни месеца след женитбата на сво-ите родители. “В противен случай - казваше той - ще станем за смях на хората.” В литературата прочетох за преждевременни раждания. При това напрежение около мен, нали и моето бебе можеше да се роди недоносено?

За самият Стефан нямаше никакво значение какво казват хо-рата. Беше му все едно дали нашето бебе ще се роди девет ме-сеца по-късно или девет години по-рано. Той не страдаше от никакви предразсъдъци.

Например, не можеше да проумее как някаква си ципа у жена-та, наречена с латинската дума hymen, може да й служи за осно-вание тя да бъде смятана за честна или безчестна.

- Ама че простотия! - смееше се Стефан. - Девствеността да не е зестра, та жената да се перчи с нея! Половете имат пълно ра-венство в днешно време.

И тъй, когато навърших своите 25 години, имах усещането че съм стъпила на въжен мост, опънат върху дълбока пропаст, с доста опадали междинни дъски по него. А отвсякъде духаха ура-ганни ветрове, които можеха да ме катурнат долу.

Приличах на квачка, която мъти своите яйца, и налита с човка-та към всеки, който протегне ръка към нея. Все едно дали за да й подаде шепичка просо или да измъкне някое от яйцата. Кълвях, кудкудяках, плясках с настръхнали криле, съсках... Изрекох глу-пави приказки, допуснах и не малко грешки...

Но нали и животните освирепяват, ако някой се опита да по-сегне на малките им. А аз закрилях едно напълно беззащитно човече, свило се някъде у мен. Едно бебе, което се бе отправи-ло към този стръвен, озлобен свят, готов да го унищожи в името на своя личен егоизъм.

*Теодора Астро*
*Теодора Астро* 15.

.

Не бяхме докоснали чашите с кафето, когато звънецът на входната врата издрънча продължително.

Между другото, той беше звънял няколко пъти откакто влязох-ме, но Христо не се отзова, мърморейки: “Днес не приемам гос-ти. Днес принадлежа на себе си.”

- Звънецът! - не се стърпях и казах.

- Да звънят! - рече спокойно той.

В този момент звънна и телефонът.

- Няма ли да вдигнеш слушалката? - попитах.

- Не! - беше категоричен Христо.

“Ако и вчера при него е имало жена и затуй не е отговорил на моето позвъняване?” - мина ми светкавично през ума.

Погледите ни се срещнаха.

- Юле, звъни ли вчера привечер?

Неговият въпрос ме свари неподготвена. Как успя да предугади моята мисъл?

- Бях в банята. От притеснение не можех да си намеря място, та час по час взимах студен душ. Чух звънеца, но докато стигна до телефона, връзката вече беше прекъсната.

Докато говореше, той не ме изпущаше от погледа си.

- Защо мислиш, че съм била аз? - запитах кокетно.

- Кой друг! - беше неговият отговор.

След това стана и отиде да види кой натиска така нахално звъ-неца на входната врата.

В антрето нахлуха шумно двама млади мъже. Не ги виждах, само чувах гласовете им. Единият хрипкав, другият плътен, при-ятен. Предположих че са млади поради жаргонните думи, които употребяваха.

Без той да ги покани, те се вмъкнаха в хола с уговорката: “От-биваме се само за минутка” и се разположиха удобно на дивана.

Обратно на моите първоначални предположения, мъжът с хри-пкавия и малко неприятен глас се оказа висок, добре сложен и хубав. Докато другият, с мъжествения глас, беше дребно хилаво човече, наподобяващо на същински щурец.

Нарекох ги Крачун и Малчо.

- Мои добри приятели! - каза Христо и добави: А това е Юлия.

Очевидно, те знаеха вече за мен, щом не сметна за нужно да им обясни коя е тази Юлия.

- Разбрахме - казаха едновременно двамата. - Иначе нямаше да ни държиш така дълго пред вратата.

- Значи нея чакаше вчера - не се стърпя Малчо.

- Заслужава си чакането! - рече важно Крачун, докато ме огле-ждаше безцеремонно от краката до главата.

Стана ми неприятно. Не мога да понасям този вид мъжки пог-леди. Намирам ги за израз на простащина, към която изпитвам непоносимост дори при най-малкия полъх на проявяването й. Навярно, защото тя запълва все по-плътно пространството око-ло мен. За катализатор й служат масовата култура, предназначе-на за широка публика, както и наплива в градовете на разнород-но население. Най-вече младежи - селски лумпени, които нямат в умовете си спомен за собствена земя, но нямат така също и подготовка за живот в града. Затова си оставаха на някакво пре-сечено положение: нито земеделци, нито работници.

Останали без стягащите ги обръчи на традиционния морал в селските общества, пристигнали в града без своите семейства, те приличаха на полунесретници, полуфантазьори, полупозьори. И в крайна сметка бяха завършени циници.

- Обзалагам се, че Юлия е от Варна! - заяви Малчо.

- По какво позна? - задяна го иронично Христо.

- По цвета на очите й. Зелени, дълбоки, като морето - опита се да остроумничи той.

Тримата прихнахме в спонтанен смях, защото Малчо се бе из-пъчил, като петел на плет, готов да кукурига. Той обаче не се за-сегна. Продължи да дърдори своите наивни духовитости. Стара-еше се да изглежда по-значителен, отколкото бе в действител-ност. Обичайното изпъване на дребния човек, който се опитва да надмогне скъперничеството на природата спрямо него.

Христо ги запита не особено учтиво, какво ги носи при него по никое време, като с това им даде да разберат, че не са особено желани гости за днес.

- Дойдохме, за да ни услужиш с едни плувки - отвърнаха едно-временно двамата.

После споделиха, че след като разнищили сутринта клюките, станало им скучно и им хрумнала идеята да отидат на градския басейн да поплуват и да се поразхладят от днешната жега. Малчо обаче не носел своите плувки.

- Но сега е още работно време! - учуди се Христо.

- Работи ли се в тая задуха!

От разменените помежду им приказки разбрах, че работят в Булфрахт. Крачун от около година. Малчо само от няколко месе-ца. Но и двамата бяха успели да сменят вече няколко фирми от Министерството на външната търговия, макар да бяха Христови връстници. Значи - синове на бащи с висок ранг.

Попитах ги защо са сторили тези обиколки, като враните от кол на кол, а Малчо отвърна: “За разнообразие.”

- Плащат малко - беше по-откровен Крачун.

- Според работата и парите! - подхвърли саркастично Христо. - Събрали са ви там цяла гвардия некадърници и лентяи. Пиете кафета, бистрите политиката, разисквате мачовете, задявате момичетата и не давате пет пари, че корабите вървят заради вас празни или пък возят товари със смешни навла. А ние опъваме из океаните за този дето духа.

- Всекиму според подпорните греди, морски! - отвърна в същия дух Крачун. - Такава е системата. Не съм я създал аз... Ние само се възползваме от нейните пукнатини, за да си понаквасим гър-лата с вода от извора. Нали сме хора!

- Ние, моряците, да не би да сме говеда! - кипна Христо.

- Трябва да имате все пак някакво родство с тях. Човек, който е наред с ума, тръгва ли да гони Михаля?

- Този каймак ще пресъхне някой ден! Не може да тече до без-крайност вино от задънена бъчва, след като няма кой да я пълни - каза в заключение на пререканията Христо и донесе още две чаши с кафе за гостите си.

Докато пиехме кафе в индийски стил, както го нарече Христо - с парчета лед в чашите - тримата се заеха да си припомнят сме-хории от миналото. После преминаха към чудатостите на техни общи приятели. Пофилософстваха върху въпросите на любовта, брака и семейството.

Крачун посъветва въодушевено Христо да не бърза да се об-вързва с брак, ако иска животът му да премине без усложнения. Според него от собствената съпруга нямало друго по-непоноси-мо зло на земята.

Малчо също се опита да остроумничи на тази тема, но скоро и двамата се изчерпаха. Прехвърлиха разговора към Христовия автомобил, на който така и не запомних марката. Във всеки случай не беше от известните.

- Лъснал си го като за изложба - отбеляза Крачун.

Заговориха за предимствата на този автомобил, като пропуща-ха да отбележат недостатъците му спрямо останалите марки, за разервни части, за автосервизи, гаражи, правила за пътно дви-жение...

Не мога да понасям подобни разговори. Техниката със своята точност и непоклатимост на принципите, върху които е създаде-на и се развива, ме ужасява. За мен всяка машина е едно чудо-вище. Навярно моят ум е твърде плитък, за да възприеме този вид човешки творения.

*Теодора Астро* 16.

.

П о принцип когато около мен се разискват технически въпро-си аз си мисля за нещо друго. Тъй беше и сега. Думите на три-мата изобщо не докосваха моето съзнание. Друга мисъл, няма-ща нищо общо с подхванатия около мен разговор, се пръкна не-очаквано в ума ми. А именно защо животът се появява по такъв жесток начин? Защо жената заплаща такава скъпа цена, за да стане майка?

Бяха изминали почти три и половина години от деня, в който се роди Илиян, а щом се сетя за това, в стомаха ми се надигат спазми. Става ми горещо. Обхваща ме чувството за страх.

“Никога вече!” - казах си, когато уловил ме за ръка Стефан ме мъкнеше към таксито, стиснал в другата си свободна ръка наше-то бебе - един вързоп, увит с вълнено одеалце на бежави и бле-до синкави квадрати.

- Олеле-е-е ще го изпуснеш! - чувам и до днес своя собствен вик, на който той изобщо не обърна внимание, като да бе глух.

Опасявах се, че го е уловил нарочно тъй небрежно (по моя преценка), за да може наистина да го изпусне на земята и да се отърве завинаги както от своя наследник, така и от мен.

Защо? Кога ме намрази Стефан? И дали въобще ме мразеше или ненавиждаше самия себе си?

Та аз тогава имах всичко, което е нужно на един млад мъж, за да бъде той горд, че ме има за своя съпруга: бях с привлекател-на външност, с добро образование, издънка на личен род... А ето, и син му родих! Какво го накара да се отдръпне така рязко от мен, от детето си?

- Стига си крещяла де! - ядоса се Стефан, тъкмо когато се настанявахме в таксито. - Как така ще го изпусна!

Но понеже аз все още го подсещах да внимава, той добави: “Да не е момиче, че да го оставя да падне!”

Неговите думи, макар казани почти на шега, ми подействаха като изплющяване на камшик по гол гръб.

Той така и не можа да си спомни след време за тези свои при-казки. Отричаше да ги е изричал. Но ги каза.

- Добре де, да допуснем че наистина съм ги изпуснал, нима човек не може да измърмори някакви слова ей така, без да е искал да каже нещо с тях. Защо издребняваш?

Не се съгласяваше с моето твърдение, че моментът тогава не беше подходящ за такива шеги. Какво му било на момента?

Докато Стефан вървеше на половин крачка пред мен, стиснал в дясната си ръка, като с клещи, моята и с Илиян в лявата, той ми се стори ужасно грамаден и недодялан. Вероятно поради не особено изрядния му външен вид.

Иначе той е висок, строен, с правилни пропорции на тялото и винаги съм го намирала много красив. А тогава гледах охлузени-те му обувки със засъхнала по тях кал, с които ходеше на работа в дъждовни дни, ярко контрастиращи на снежната покривка, на лъсналия се под краката ни лед, и едва се сдържах да не се раз-хълцам от обида. Като че ли бе тръгнал за бригада в селското стопанство, а не да посрещне своя първороден син.

Мама се опита да го оправдае пред мен, като ме уверяваше, че всичко това е било от обхваналото го вълнение. Тя твърдеше, че когато поемал бебето от дежурната акушерка ръцете му тре-перели, нещо което аз не забелязах. Само ми направи впечатле-ние с какво учудване разглеждаше лицето му, като че ли то бе на извънземно същество, попаднало по някакво недоразумение в неговите ръце.

- А ти какво очакваше да направи! - кипваше мама на тези мои приказки. - Да започне да се премята през глава ли, за да ти до-каже, че наистина приема факта за раждането на сина си? Сте-фан се държа дори много нормално!

Отново си спомних очите на дежурната акушерка, която ме прие в болницата:

- Успокой се, мила, няма нищо страшно. Всяка жена минава през това изпитание.

Чувах нейния приятен алтов глас, усещах пръстите й, докосващи деликатно кожата ми: проверяваше дали бебето е тръгнало вече към своето раждане. Но не можех да се успокоя. Всяка клетка от моето тяло вибрираше против волята ми.

Въпреки опасенията на акуширащия лекар, телесната ми тем-пература си остана в границите на нормалното. Само първия ден след раждането живакът се покачи малко над тридесет и ос-мото деление.

Погледнато теоретично нямаше видима причина да ме тресе, въпреки това бях разтърсвана от някаква треска и се чувствах много зле. Като че ли бяха ме прекарали през месомелачка.

Около три денонощия останах в състояние на унесеност: нито заспала, нито будна. Изглежда от време на време бълнувах. Же-ните от съседните легла в стаята току ме питаха: “Какво каза?”

Нищо не бях казала. Нито имах желание да казвам. Мислите, които се въртяха тогава из моя ум, си бяха само мои. Отде на-къде щях да им ги казвам?

Още щом ме пренесоха от родилната зала в болничната стая с още 8 родилки, настанени там, веднага ме включиха на система за преливане на кръв от стъкленица, закрепена на статив. Капки-те се плъзгаха една по една по прозрачна тръбичка, като проле-тен капчук от размразяваща се ледена висулка. Буквално при-бягваха по улейчето и се шмугваха в моята артерия. Имах жела-ние да прочета името на човека, който бе дал тази вълшебна течност. То бе написано върху специално предназначен за целта етикет. Но не ми се отдаваше. Не можех да различа буквите.

Като същински факли в главата ми горяха въпроси.

Дали Стефан бе узнал вече, че е станал баща? Ако родители-те му го бяха уведомили, щеше ли да се върне веднага от Со-фия, където бе заминал уж по някаква работа? Нещо, в което съвсем не вярвах. Просто той си намери повод да се измъкне, без да се замисли че оставам сама в този чужд за мене град.

Какво име щяхме да дадем на бебето, записано в регистрите все още само под номер 19? Преди да се роди бях решила, ако е момче да настоявам да бъде Илия. Ако е момиче - Вяра.

Сега се колебаех.

За име на момиче Стефан изобщо не бе и мислил. Още когато му съобщих, че ще си имаме бебе, след кратко мълчание, той рече без никакво колебание:

- Ще го наречем Александър! Той ще бъде велик човек.

Случи се някъде към полунощ. Той бе прескочил оградата на военното поделение и вече съблечен лежеше до мен.

Ами ако сменят бебето с друго, хрумна ми. При толкова много бебета, които си приличаха като капки утринна роса, това бе на-пълно възможно. Тревога, измъчваща всички майки.

Какво щеше да стане с нас след няколко дена, когато напус-нехме болницата? Тогава аз не подозирах, че състоянието ми е било твърде критично и са очаквали да получа усложнения.

Щяха ли най-после бащата и мащехата на Стефан да се при-мирят с факта, че въпреки тяхното нежелание и настойчива съ-протива нашето бебе вече се е родило. На пук на всички пред-виждания на Евдокия, че може да му има нещо, то се роди живо и напълно здраво.

Дали тя и занапред щеше да ми подхвърля своето подозрение, че Стефан може и да не е негов биологичен баща. Само една бездетна жена, каквато беше тя, би могла да си служи с подобни недостойни обвинения.

Измъчваше ме ужасна жажда, а не ми даваха да пия вода. Са-мо квасеха устните ми. Жаждата се появи още докато бях в ро-дилната зала, където беше задушно като в пещ, макар да бе люта зима и температурата отвън да бе значително под нулата по Целзий.

Акушерката, водеща раждането ми, в началото също бе много мила. Докато ме успокояваше тя записваше в някакъв дневник същите данни, които вече беше записала нейната колежка при приемането ми преди по-малко от час.

Име, собствено, фамилно.

Дата, място на раждане, местожителство, домашен адрес, про-фесия, образование, месторабота и тъй нататък.

После същите данни за бащата.

Болките, които ме разкъсваха отвътре, ставаха все по-остри. Интервалите между контракциите - все по-къси. А тя питаше и питаше. Идваше ми да й изкрещя: “Махай го бащата! Ела до мен, защото бебето напира, а няма кой да го поеме.”

Нейната мудност ме плашеше. Казах й го.

- О, бъди спокойна - отвърна с равен глас. - До раждането има време. Първото раждане не става така бързо.

Този отговор ме ядоса. От майка си бях чувала, че тя ме бе ро-дила около час след като са започнали родилните й контракции. Станало така изненадващо, малко преди обяд, че акушерката не успяла да притича от дома си до дома на моите баба и дядо. Когато пристигнала, аз съм била вече увита в пелени. Тогава в по-малките селища не е имало стационарни болници.

Акушерката обаче не обърна внимание на това мое пояснение. Измъкваше се с нейното равнодушно: “Има време”. Как можеше да разбере, дали има време, след като стоеше на няколко метра встрани от мен, при това с гръб, защото продължаваше да по-пълва своя проклет дневник?

- По виковете на родилките! - отвърна равнодушно тя.

Аз тогава бях още със силна воля и издържах търпеливо на болките.

- О, не се безпокой! - отвърна уверено тя. - На тия болки не се търпи!

Недоумявах защо се изписва толкова хартия, след като дежур-ната при приемането ми записа съвсем добросъвестно всичките тези данни? С очите си видях като ги нанасяше във формуляра.

- Такъв е редът - обясни жената.

- Но това е мъчително... В такъв момент... - простенах.

- Знам - рече с досада тя. - Нищо не може да се направи обаче. Искат го от нас. В противен случай ще ме накажат.

Чудовищно! След като нито аз, нито някоя от останалите жени, които идвахме в Родилния дом сами, по собствено желание, имахме намерение да бягаме. Но даже и да бихме искали да го сторим, нима можехме при тези разкъсващи корема ни болки!

Последното не го казах на глас. Нямаше смисъл.

Примирих се с реда и не възразих, когато на сутринта пристиг-на служителка от отдел “Гражданско състояние” със своя си формуляр и ми зададе същите въпроси.

- Знам че вече сте отговаряла, но аз събирам тази сведения по друга линия.

Каза го преди аз да бях изразила своето недоволство. Чувст-вах се толкова зле, че едва говорех. И то като в просъница. Би могла да изчака няколко дена, докато се съвзема... След прека-раната мъчителна нощ ми идваше да я пратя по дяволите - за-едно с формулярите й, заедно даже и със самия Стефан, стига той да се бе появил отнякъде.

По това време Стефан е бил вече във влака. Мащехата му го събудила заранта с телефонно позвъняване в дома на негова-та леля, сестра на родната му майка, където бе отседнал. След 2 дена той навършваше 25 години и тя му казала:

- Идвай да си получиш подаръка за рожденния ден!

- Какво сте ми купили? - запитал сънения още Стефан по на-чин, с който искал да каже - според Евдокия - която ми разказа след време за състоялия се между двамата тогава разговор, че ако е нещо незначително по негова преценка, няма да се мръдне дори от леглото.

- Имаш син! Честито. Тежък е 4 килограма и 200 грама.

На което Стефан отвърнал: “Само аз мога да направя такова бебе! Тръгвам!”

Значи бе сметнал за значително събитие раждането на сина си, което е объркало сметките на Евдокия. Във всеки случай малко след като вече ме бяха изнесали от родилната зала, което стана след осем часа заранта, д-р Христо Ботев, който бе водил раждането, пристигна при мен с красив букет от калии и ми пре-даде, че ми ги пращат моите свекърва и свекър със специални поздравления. Помислих че той ме е сбъркал с друга родилка и изобщо не обърнах внимание нито на цветята, които бяха поста-вени по негово разпореждане от една акушерка във ваза върху шкафчето до леглото ми, нито на неговите думи: “Те преди мал-ко бяха при мен.”

Не можех да допусна, че двамата ще се вдигнат толкова рано заранта, за да дойдат от единия край на града в другия да се ин-тересуват какво е станало с мен в това мразовито време. По улиците имаше сняг, който на места достигаше до гърдите. И то за да засвидетелстват внимание към мен.

Била съм твърде неопитна и по-точно невежа по отношение на човешката психика, за да се досетя, че раждането на едно дете е наистина изключително събитие, което обръща мисълта и дей-ствията на хората в обратна посока. Освен това, тогава бях пре-калено изтощена, за да мога изобщо да разсъждавам. От друга страна аз бях в пълно неведение по отношение на близката родствена връзка на д-р Ботев със семейството на Стефан. Не бях чувала, че съпругът на неговата леля (сестра на родната му майка) има брат акушер-гинеколог...

Затова изявлението на д-р Христо Ботев, докато той държеше току-що родения Илиян в ръце: “Това бебе много ми прилича на някого!” на мен ми се видя много странно. Бебето приличаше на одран заяк. Приликата с дядо му Илия се очерта по-после.

Изобщо сметнах, че след малко грешката ще се установи и цветята, заедно с картичката, затъкната зад целофана и със специалните поздрави, ще бъдат прехвърлени към друго легло.

- Местожителство? - повтори няколко пъти своя въпрос служи-телката от отдел “Гражданско състояние”.

Аз гледах тавана и мълчах. Треската ми се засили и отново всяка клетка на моето разнебитено тяло започна да се свива и отпуща. Жената се изплаши така силно, та хукна панически да вика лекар. А всъщност до леглото ми имаше стажант-лекар, който наблюдаваше кръвопреливането и ако имаше нужда от по-мощ сам би потърсил. Разбира се, той също се паникьоса, под влияние на нейната уплаха. Може би си помисли, че конвулсиите на моето тяло се дължат на реакция от кръвна несъвместимост. Причината обаче беше в моята несъвместимост с морала на Стефановото семейство и на част от обществото в този град.

Моето законно местожителство беше в град Варна. Това бе по-служило за коз на Евдокия да ме изгони от Русе. Веднъж об-себена от тази своя идея тя вероятно бе се догадила в процеса на изпълнението й, че може да постигне още нещо. И то много по-значително в битката си срещу мен и моето бъдещо бебе.

*Теодора Астро* -

-

.

Ивайло на 1 януари 1971 година

*Теодора Астро* [darkblue] 17.

.

Когато акушерката от женската консултация в кварталната по-ликлиника отказа да ме пусне в лекарския кабинет понеже не съм била жителка на Русе, аз избухнах. Навлизах вече в петия лунарен месец на своята бременност, а все още не бях усетила бебешко движение, което силно ме тревожеше. Разчитах лека-рят да ми даде някакви съвети. Или пък, ако наистина у мен нямаше никакво бебе, това да се изясни най-после. Защото този въпрос ме безпокоеше болестно.

Бе към втората седмица на месец септември 1968 година. Не-поносимата горещина ме бе изнервила. Мъчеше ме безсъние. Това от своя страна вероятно се отразяваше и на бебето, ако наистина го имаше, поради което - мислех си аз - то се задушава и не може да се размърда. Обаче в същото време ме обхваща-ше и ужас. Липсата на движения потвърждаваше предположени-ето на Евдокия, че изобщо не съм бременна. Потвърждаваше също така и обвинението й, че съм една най-обикновена измам-ница, каквато тя се стремеше да ме изкара.

Нещо, което буквално ме смазваше.

Изведнъж стана ясно, че не мога да получа достъп до лекар в този град, защото не съм била негова жителка.

- Но аз имам спешна нужда да се срещна с лекар! - повиших тон.

- Я, недей крещя! - сряза ме акушерката. - Върви да го потър-сиш във Варна!

Между двете ни избухна истинска свада. Накрая тя се смили и ме посъветва да отида в социалния кабинет при някаква юрис-консултка на отдел здравеопазване. Написа ми на едно картонче адреса и името на юристката, обясни ми търпеливо как да я на-меря и ме отпрати.

Отидох веднага, но не намерих там никого. На вратата беше отбелязано, че работното време на кабинета е само сутрин от 8 до 12 часа, а бе вече следобяд.

Прекарах една дълга, неописуемо кошмарна нощ, убедена че дори да съм бременна, то бебето ще умре до заранта. Въпреки силното ми желание да го спася, не можех да се овладея. Чув-ствах се срината. Все ми се струваше, че съм получила вече кървене. От прочетените книги по въпроса знаех, че първият признак за начало на спонтанен аборт е започнало кървене. За-щото в тези книги аз четях най-внимателно именно пасажите за патологичните отклонения. Евдокия бе насочила натам своите словесни стрели.

Местожителство?!

Господи, колко човешки съдби станаха жертва на това без-плътно чудовище!

За да имаш правото да живееш в дадено селище, трябва да си получил от съответното кметство жителство. Което ще рече раз-решение от специална комисия, назначена към общината. По то-зи начин искаха да контролират движението на населението от един район в друг, от селище в селище. Особено болезнен бе въпросът за големите градове.

Без да е жител на дадена община никой нямаше право да за-почне каквато и да е работа към предприятие, намиращо се в нейния обсег. Не можеше да притежава жилищен имот, нямаше право да живее повече от няколко седмици. И то само като гос-тенин с регистрация при кого е отседнал.

И досега се вцепенявам от чувството, което ме завладява, щом си спомня един останал назад спомен, когато веднъж баща ми ме помоли да потърся кутийка с аспирин в джоба на сакато му. Той не беше добре и лежеше на леглото с компрес върху че-лото. Когато бръкнах в единия джоб вместо аспирин ръката ми улови някаква сгъната хартия. Разтворих я инстинктивно и пог-леда ми се плъзна по редовете. Беше официално писмо, подпи-сано от кмета на Варненската община. С него разпореждаха на баща ми да напусне заедно с цялото ни семейство в срок от 3 дена пределите на града, понеже не сме били законни жители. Предупреждаваха го, че ако не изпълни тази заповед, ще бъдем изхвърлени принудително с милиция.

Получих такъв стрес, като да ме бе ухапала отровна змия. То-гава бях студентка в първи курс, брат ми - ученик в гимназията. Живеехме на квартира. И по-точно в една малка стая, с едно ле-гло, две кушетки и маса за хранене, която ни служеше едновре-менно за кухненски шкаф и за писалище.

Тогава провеждаха кампания за изселване на такива като нас, които бягаха от родните си места с плахата надежда да започнат един по-достоен начин на живот. Отиваха с камион и милиция, арестуваха хората, товареха багажа им на камиони, изкарваха ги извън пределите на града и там - насред полето - ги стоварваха. На кинопрегледи показваха кадри от подобни изселвания без ни-какви угризения, за да принудят останалите, които не са изпъл-нили заповедта сами да се пренесат в своите селища, ако искат да си спестят неудобството да бъдат захвърлени насред път и да се чудят как да се придвижат по-нататък - с деца, с багаж... За властниците законът беше по-важен от съдбите на хората. За-щото той бе създаден в подкрепа на тяхната комунистическа идеология.

Унизително до ужас.

Върнах листчето на мястото му. Усещах тялото си изтръпна-ло. Значи баща ми от това се бе свлякал на легло. А около десе-тина дена по-късно майка ми направи първата хипертонична криза. Тогава тя бе на 36 години.

С помощта на влиятелни приятели баща ми оправи нещата. Размина ни се. Обаче по този позорен начин тогава бяха изселе-ни доста семейства. Официалните информации за тези изтъпле-ния на комунистическата власт оставиха трайни белези в моето съзнание.

Варна е по-голям град от Русе. Аз можех да заменя своето жи-телство срещу Русенско, обаче обратното не можеше да стане. При моето нестабилно семейно положение би било безумие да се реша на подобна промяна. Аз държах да си запазя статута в моя град, където баща ми има къща, където съм завършила средното училище, после университет... Имах осигурена работа, която ми позволяваше да отгледам своето бъдещо дете без да разчитам на Стефан. Това бе едно голямо предимство, което не можех да си позволя да загубя в сегашното мое положение.

На сутринта се срещнах с юрисконсултката. Тя беше жена в пенсионна възраст и работеше само 4 часа на ден. Трябва да имаше над 65 години, но може да бе и по-стара. Видът й бе мал-ко странен за българските ми представи. Както сама сподели, тя бе от румънски произход. И то й личеше. Излъчваше екстрава-гантност чрез силно нарисуваното си лице, неподходящите за възрастта си дрехи и натрапливото ухание на силен парфюм около нея.

Посрещна ме много любезно. Дори изискано. Разпита ме под-робно за моите затруднения. След като се убеди, че възнамеря-вам твърдо да не приемам ново жителство, както и да родя бъ-дещото си бебе в Русе, тя ме посъветва да поискам разрешение от прокуратурата. Написа изложение, показа ми къде да го под-пиша, след което ми даде подробни указания къде да го занеса и на кого лично да го предам. Доколкото си спомням, дори се оба-ди по телефона на съответната служителка, за да я предупреди че след малко ще бъда при нея. Обърна й внимание за моето положение, за да бъде деликатна и да придвижи колкото може по-бързо въпроса.

Бях трогната от нейната отзивчивост и напуснах канцеларията й с повдигнато самочувствие.

“Има и много добри хора около мен” - мислех си докато бук-вално летях към посочения ми от нея адрес. Откъде можех да допусна, че това е клопка.

Наистина там всичко се уреди светкавично. Назначиха ми час за среща с някакъв прокурор след два дена. Идваше ми да запея от радост, убедена че въпросът ще се реши в моя полза. Или по-точно в полза на моето бъдещо бебе, което неизвестно защо не бързаше да даде сигнал, че го има някъде у мен. Дори се обадих на регистратурата в поликлиниката, за да си запазя час за среща с акушер-гинеколог след 3 дена. Защото независимо, че настъп-ваше разведряване около мен, моите страхове в основата си съвсем не се разпръснаха. Ако у мен нямаше бебе, всички тези усилия щяха да бъдат напразни, а конфузът ми пълен.

Дори юрисконсултката не се опита да ми вдъхне малко кураж. Когато споделих това си опасение, тя отвърна че в нейната практика имало и такива случаи. Разбира се, посъветва ме да положа усилия и да не мисля по този въпрос докато не получа мнението на лекар-специалист, за да не увредя с нервното си състояние своето бъдещо бебе. След което подчерта, че поня-кога майките сами допринасят със своите тревоги, децата им да получат тежки деформации още в утробен период, поради което те или се раждат мъртви, или пък с различни уродства.

Като че ли всички в Русе се бяха наговорили и съюзили по този тревожен за мен въпрос. Вместо да се опитат да разпръснат мо-ите страхове, напротив - сгъстяваха ги.

Моята приятелка и състудентка Рада, която бе единствената моя стабилна опора тук, също се включи дейно в решаването на въпроса. Беше си уговорила среща с един от шефовете на Ок-ръжния съвет, където тя работеше, за да поиска неговото съдей-ствие. Без да я моля, тя сама настоя да ме придружи за кураж след 2 дена при срещата ми с прокурора.

Макар да не бях спокойна, защото бебето упорито си траеше през тези следващи 2 дена, все пак не бях и крайно тревожна. Тревогата ме завладя когато двете с Рада стигнахме до прокура-турата и се натъкнахме там на Стефан и на баща му. Просто влекачът на Стефан се бе случил този ден в пристанището! При това двамата нито се изненадаха от моето присъствие, нито пък с нещо показваха че ме познават. Напротив, обърнаха си гърбо-вете.

- Това пък какво е? - проплаках пред Рада.

Тя предположи, че вероятно Стефан като баща също трябва да даде своето съгласие аз да родя неговото бебе тъкмо в гра-да, на който той си беше редовен жител. Баща му пък е дошъл с него в ролята си на телохранител. На всички беше известно, че го държаха на разстояние от мен. Не ни позволяваха дори да разговаряме помежду си спокойно. Евдокия неизменно стоеше помежду ни. Поведението им Рада обясни с факта, че аз не бях ги уведомила за появилата се трудност.

Само това оставаше! Както бяха настръхнали срещу мен най-малко на тях можех да разчитам.

После ни повикаха двамата със Стефан. Баща му също влезе при прокурора, но той го върна от вратата, с което моето поло-жение още повече се усложни. Старият се засегна непростимо. Изглежда остана с впечатлението, че аз съм уредила предвари-телно той да бъде отстранен и по този начин отново да се възползувам от “малодушието” на Стефан, за да го отмъкна със се-бе си към Варна.

Загубих и ума, и дума. Като да ме бяха полели с вряла вода, такова усещане имах докато прокурорът - мъж в предпенсионна възраст, с чисто бяла коса, едър, пълен - се нахвърли върху Стефан с някакво недодялано нравоучение. Какво точно искаше да постигне навярно и на самия него не му беше съвсем ясно, защото речта му бе хаотична. В нея нямаше и намек по въпроса за правото ми да посещавам Русенска поликлиника и да родя своето бебе в този град. Дали бяха грешно придвижили въпроса или пък имаше друга причина не можах да си отговоря. Запом-них само едно негово изречение:

- Погледни каква съпруга имаш, Стефане, хубаво дете ще ти роди! Хвани я за ръката и се грижи за нея и за своя наследник!

Сега си мисля, че може би той, след като ме бе видял, е про-менил становището си и съответно изменил на уговорката, ако е имало такава.

След малко влезе и бащата на Стефан.

Като че ли целият свят се бе съюзил срещу мен. Дори и моето бебе. И по-точно мечтата ми за него. Ако го имаше наистина в моята утроба, от този мой психически трус, то би се откъснало и би тръгнало окървавено навън. А не стана нищо такова.

Обхвана ме някаква болезнена яснота, след като вече бях на-вън и Рада ми държеше съчувствено ръката. А именно: бях на-пълно опозорена.

Рада се опита да спре Стефан и баща му, когато те минаха след малко покрай нас, за да си изясним кое как е. Те обаче от-минаха нататък. Върху лицата им се бе изписало пълно презре-ние. Всъщност, това вече нямаше никакво значение за мен. Аз повече нямах нищо общо с тези двама мъже, щом утробата ми явно бе празна.

Рада ме поведе нанякъде. Мисля пихме плодов нектар в някак-во кафене, след което тя ме заведе на автобусната спирка с уго-ворката, че ще отида у тях и ще я чакам.

- Мама е в къщи. А може и сестра ми да се е върнала от лек-ции...

После автобусът пристигна, тя ме бутна вътре с думите: “Горе главата! Няма да се оставим на тези еснафи да ни смажат!”

След няколко спирки слязох от автобуса. Тръгнах на север, в посока към реката. Навлязох в крайречния парк, прекосих го и стигнах до самия бряг. Намерих някаква пътечка, която водеше до водата.

.

[/darkblue]http://forum.skycode.com/pic/3 0635-dunav.jpg

.

Да! Наистина целият свят беше против мен!

Стоях на сантиметри до водата, чийто хлад усещах. Тя се вла-чеше край мен - мътна, тъмно жълта, някак обречена да търси нещо... Всъщност вървеше към своя край. Към своята гибел. От-тук до вливането й в Черно море оставаха броени километри. А беше пропътувала кажи-речи три четвърти от територията на Европа...

Чувството на пустота, което се бе вмъкнало у мен още докато бяхме в прокуратурата, ставаше все по-всеобхватно, по-плътно, по-властно. Позорът се разширяваше, увеличаваше своята те-жест и буквално ме смазваше.

Наведох се, загребах шепа вода, за да напръскам лицето си. Хладината й ме върна към действителността. Макар да беше мътна, образът ми се отрази като рехава сянка върху повърх-ността на реката. Ако се наведях още малко и... би ме погъл-нала. В мисълта ми блесна спасителната мисъл: това е най-дос-тойният изход.

Свлякох се върху наклонения песъклив бряг. Беше края на ля-тото и водата се бе смалила, бе слязала на по-ниско ниво. Обув-ките ми почти я докосваха. Предусещах блаженството на нищо-то. На разтварянето в нейната безнадеждност. На сливането с вечния покой.

Тогава се сетих за моите близки. Трябваше да им оставя про-щален знак. Бях длъжна да им засвидетелствам своето уваже-ние и да им кажа сбогом.

Снех ръчния си съветски часовник, марка “Зора”, после събух мокасините от краката си и го пъхнах в едната от тях. Защо там, сама не знам. Разрових ръчната си чанта. Нямах празни бели листи, затова написах няколко изречения върху гърба на някакъв документ. Върнах го обратно, дръпнах ципа, поставих чантата до обувките. Бях напълно готова да тръгна с водата към моето Чер-но море...

Изправих се. Пръстите на ходилата ми вече бяха потопени в нейния вечен хлад. Мисълта ми се прощаваше с един вражде-бен към мен Свят, който някакъв зъл магьосник бе разцепил на три части - източна, западна и развиваща се. Обръщах гръб на една още по-враждебна от него лична Съдба.

Тялото ми бе напълно изтръпнало, бе се примирило със своята участ. Чувствах го като чуждо. Само в стомаха ми нещо шава-ше, бунтуваше се, драскаше отвътре.

Но аз не му обръщах внимание. Мисълта ми, доколкото бе ос-танала, се опитваше да си възвърне някаква трезвост и да отго-вори на смътния въпрос: трябва ли да засвидетелствам върху хартия последно сбогом, отправено лично към Стефан?

Почти бях стигнала до отговора: не! Той не се интересуваше от мен. Не ме обичаше. За него аз бях бреме. Тогава защо да му досаждам със своята шлагерна сантименталност?

А в стомаха ми или май малко по-надолу драскането продължи на интервали. Като че ли там имаше малко коте, което искаше да ме погали с крехките си ноктенца. Сложих ръцете си върху това място, за да му подскажа, че му благодаря за неговото съ-чувствие. Значи все пак имаше нещо, което знаеше че аз не съм измамница, не съм лъжкиня, не съм долнопробна играчка на въже.

В тоя миг си спомних думите на моята приятелка и съученичка от Икономическия техникум Величка, която се бе омъжила преди няколко години и вече имаше около 2-3 годишен син на име Гошо. Едно красиво, миловидно създание, което много обичах и с гордост извеждах на разходки из Морската градина.

- Първите движения на бебето са като котешко драскане в ко-рема на жената - беше споделила някога тя.

Тази мисъл ме измъкна от моето вцепенение.

Седнах. След малко се опънах по гръб върху полегатия пясъ-чен бряг, за да се отпуснат коремните ми мускули и да се уверя, че драскането не е мираж. За известно време настъпи пълен по-кой, но после моето бебе драсна още няколко пъти отвътре и из-глежда се умори. Но аз вече бях получила неговата блага вест: “Мамо, дръж се! Аз съм тук. Аз ти вярвам. Аз ще им докажа...”

...И пак образът на оная лигла, дъщеря на главен лекар от дру-га болница, обсеби моето съзнание. Тя отказа категорично да кърми своето бебе, въпреки увещанията на цяла потеря нейни роднини, намъкнали се в нашата стая, която и без това бе пре-населена с родилки, в нарушение на забраната да се пущат вън-шни лица в това болнично заведение.

Не помня вече името й. Помня само очите й - воднисти, студе-ни, като на змия, въпреки усилията които тя полагаше да изглеж-дат само високомерни.

Ако бях на мястото на съпруга й, нямаше да я моля с превит гръбнак, а бих уловила една цепеница и - по задника, докато по-синее. Тази 19 годишна госпожа, омъжена веднага щом е завър-шила гимназия за млад лекар, не можеше да се примири, че я бяха принудили да си изреже маникюра. Условие, задължително за всички жени, които постъпваха в тази болница. Наричаше медицинския персонал: “сган, простаци, мръсни селяндури”, без да й мине през ума, че ако не бяха те, може би нямаше сега да е в състояние да говори, а бебето й би се родило мъртво. Или щеше да бъде половин сираче още преди да е погълнало пър-вата глътка въздух. Бе се появило чрез сложна операция.

Разярена от всичко това и защото бебето й се струваше много грозно, майка му настояваше да го запишат в акта за раждане с името Грозьо. Доколкото помня с големи увещания я придумаха да носи името Мартин.

Въпреки снежната виелица и затрудненото движение по желез-ниците, Стефан действително се върна от София още същия ден - 12 февруари 1969 година - към полунощ. Пътувал бе от Со-фия до Русе около 16 часа, поради засипаните с преспи сняг ли-нии. Два пъти повече от нормалното.

Как стана самото раждане, не помня. Помня само, че чух силен бебешки рев и разбрах, че бебето се е родило. Първият мой въпрос беше дали е момче.

- Мъжко! Честито - вдигна го нагоре докторът.

Дотук всичко мина съвсем нормално. Мисля нито лекарят, нито акушерката предусетиха последвалите след около половин час усложнения. Те настъпиха неочаквано. Плацентата не се отлепи, а бе изтекало нужното време за това.

В родилната зала заприиждаха един след друг сънливи лека-ри, които с влизането се оживяваха.

После - суетящи се около мен зелени и бели сенки, разговори, от които не проумявах нищо - преобладаваха латинските думи; д-р Христо Ботев, който миеше ръцете си с йодов разтвор, надя-ваше гумени ръкавици (държеше му ги новопоявила се акушер-ка), а докато вършеше всичко това крещеше: “По-бързо! Бутилка с кислород, система, скалпели, спринцовки...”

Вързаха ме с кожени колани за леглото, на което лежах и за-почнаха. Беше като в ад. Дори и когато от време на време сла-гаха етерна маска на лицето ми, усещах непоносими болки... Не се решаваха да ме упоят напълно, защото ако загубех чувстви-телността си нямаше да могат да разберат, в случай че се получеше пробив в здравата тъкан. По решение на лекарския съвет не ме бяха подложили на операция, както се постъпва в такива случаи.

Д-р Ботев настоял да запазят моята способност да родя и дру-го дете, ако някога пожелая. Бях случила на добър специалист, казваха един измежду най-опитните в града.

Болките обаче бяха влудяващи, а екипът около мен като че ли изобщо не се съобразяваше с тях. Обхвана ме неистово жела-ние да умра, за да не усещам. На няколко метра вдясно от мен моето бебе плачеше с пълно гърло. Буквално се дереше. Гледах го и си казвах: “Само то ми съчувства”. Свивах пръстите на ръ-цете си в юмруци, за да ми дойде още малко сила.

Изглежда през тези няколко часа - най-жестоките в живота ми - Илиян изплака всичкия си плач, който му се полагаше по бе-бешките норми, защото след това стана необичайно кротко бе-бе. Гласът му не се чуваше. Дори когато започна да гука, звуците излизаха от устата му като гукане на млади гълъби - нежно, при-глушено.

Никога няма да забравя очите на д-р Ботев, такива каквито ги видях тогава: тревожни, съсредоточени и умни. Като всички ос-танали от екипа той носеше на носа и устата маска от марля, поради което виждах само очите.

За пръв път тази вечер си дадох сметка колко отговорно и до-стойно е да бъдеш лекар. Често ми се случва да мисля за д-р Ботев. Винаги с чувството, че съм му длъжница, макар да съз-навам, че това, което той направи за мен, беше негов професио-нален дълг.

Едно разсейване, малка небрежност, изблик на нервност, треп-ване на ръката и... може би нямаше да ме има, за да отгледам своето бебе. Човешкият живот е като пламъче на свещ, колко му трябва за да угасне? Един полъх на вятъра.

А д-р Ботев също е човек, нелишен от всички човешки добро-детели, но и чудатости. Сигурно и той си имаше своите дребни недостатъци, но - за разлика от нас - нямаше право да греши. Лекарските грешки са съдбовни. А грешките на останалите? И само грешките ли?

Когато се върна от работа, Рада влезе в стаята в която лежах още изтощена от случилото се, прегърна ме емоционално и съ-общи тържествено: “Щом се разделихме нахлух като агресор в кабинета на председателя на съвета, за да поискам помощ. Той повика веднага шефа на отдел “Народно здраве”, за да се осве-доми какъв е законът. И знаеш ли какво стана?”

- Какво? - надигнах се аз.

- Всичките разкарваници са инсинуации! Няма такъв закон, който да забранява да родиш детето си където ти самата поже-лаеш. Дори комунистите са по-човечни когато става дума за раж-дането на човек! Оная мръсница го върти това зловещо колело, но... нейната мамица! Да знаеш че накрая тя самата ще падне под зъбците му. Аз вярвам, че има Бог! Има провидение.

Не бях в състояние да го проумея тогава. Още по-малко сега. Да речем Евдокия имаше личен интерес да ме отстрани, да ме оклевети, да ме махне от погледа си. Но другите? Не, не става дума само за един човек. Тя бе успяла да впрегне в своята не-почтена игра волята и силата на цяла верига от хора, които съв-сем съзнателно, напълно трезво извършваха действия, които в никакъв случай не могат да се определят само като грешки.

Никой ли от тях не се замисли, никой ли не си каза, че ако днес те постъпват по този начин с мен и моето напълно безпомощно, тогава още неродено бебе, то утре някой подобен на тях може би ще им погоди същото?!

Знам, някои от тях биха излезли с оправданието, че са били просто подведени. Включили са се за добро, защото... Защото са били наивни, не са имали време да се замислят по-сериозно върху случая.

А едва ли има българин, да не е чувал онова народно преда-ние за разбойника, който след като убил и окрал много пътници и търговски кервани със стока, решил да заживее праведно и се обърнал към един отшелник и мъдрец с въпроса какво добро де-ло да стори, за да бъдат опростени от Бога неговите смъртни грехове. Мъдрецът го посъветвал да построи страноприемница на оживен кръстопът където да угощава и да подслонява всички минаващи оттам пътници. След това му дал една обгоряла глав-ня със заръката да я забоде пред входа и да я наблюдава вни-мателно. Когато тя се разлисти, това ще е Божия знак че е направил достатъчно добри дела и греховете му са опростени. Минали години, много хора се извървяли - спали, яли - без да плащат, но главнята си оставала черна и суха.

Един ден ханджията-разбойник дочул конски тропот по пътя и излязъл да посрещне поредния си гост. Конникът обаче профу-чал край него в лудешки галоп и отминал.

“Може би тъкмо този е пътникът, който трябваше да отседне в хана, за да бъдат опростени греховете ми” - помислил си раз- бойникът, кипнал от гняв. Отвързал мигновено той своя жребец, грабнал пушката и хукнал да гони неуважилия го странник, за да го върне. Викал след него, но онзи дори не се обърнал. Тогава разяреният и обиден мъж вдигнал пушката и гръмнал. Когато умът му обаче се прояснил, видял че убитият е свещеник.

Обхванало го отчаяние и сломен той тръгнал обратно към сво-ята страноприемница с намерението да я срути и да се махне от това място. Когато обаче стигнал пред входа, с удивление ви-дял, че чудото е станало: главнята била разлистена.

На другия ден се изяснила и причината - попът бил тръгнал да разваля две сватби в съседното село.

Поуката е ясна!

Може ли лековерието да се нарече грешка? Особено след като е минало границата, зад която е платено с нечие чуждо страда-ние. Нещо повече, с една или повече срутени човешки съдби.

Лековерие ли подтикна дежурната акушерка в родилната зала - името й беше Чернева - веднага щом остана насаме с мен, да се захване да ме увещава да се откажа от своето още неизнесе-но от залата мое момченце, за да го осинови някакво семейство с много високо социално положение? След време разбрах, че член от това семейство бил високопоставен юрист.

- Те могат да му осигурят всичко! Докато твоето положение, доколкото съм осведомена, е нестабилно...

Като че ли ме клъвна змия.

- Щом са така всесилни, нека да си родят свое дете, защо по-сягат към моето? - отвърнах.

- Много си злобна! - изсъска тя.

Веригата работеше по своята предварителна програма. Оче-видно тя също бе невежа по отношение на човешката психичес-ка нагласа и не допущаше, че Евдокия вече си е сменила ума.

Докато аз разсъждавах върху правото на хората да грешат, Христо и неговите приятели се надпреварваха да говорят за не-достига на петрол, последица от Суецката криза, за начините по които можеш да се снабдиш с купони за евтин бензин и за какво ли още не от този род. Накрая стаята се насити с бензинови из-парения и миризма на изгорели газове.

Зави ми се свят. Усетих как въздухът около мен се сгъстява и потъвам в мрак. Когато се съвзех, до слуха ми достигна същият разговор: мотори, гуми, спирачки, амбриажи. Никой от тримата не бе забелязал какво става с мен. Можех да стана, да прекося стаята от единия до другия край, да изляза навън, захлопвайки шумно вратата, уверена че те нямаше да усетят моето изчез-ване. Тяхното безразличие към моето присъствие ме подразни силно. Хрумна ми да предизвикам автопроизшествие.

- Би-би-и-и-п! - изпищях яростно. - Пазете се, изпуснах корми-лото, спуках гума, ще ви премажа.

Не последва никакъв отклик от тяхна страна. Продължиха да препускат все така бясно със своите проклети автомобили, само-надеяни до нахалство, като всички собственици на моторни пре-возни средства.

- Мухльовци! - изкрещях.

Пак не ми обърнаха внимание. Тогава ритнах масичката, около която бяхме насядали. Тя се катурна с трясък, изсипа всички прибори и чаши, които се разпиляха със звън върху пода.

Тримата скочиха като по дадена команда.

- Какво ти става? - ококори очи Христо.

- Аз на кого казах! - тържествуваше Крачун. - Такива са жените! В желанието си да притежават вниманието на мъжа какво ли не могат да измислят, само и само да му отровят живота.

Малчо пляскаше с ръце върху бедрата си и се смееше до пре-мала с гърлест глас.

Простенах, уж че ме боли някъде.

- Поряза ли се? - спусна се към мен разтревоженият Христо. Улови дланите на ръцете ми и започна да ги разглежда внима-телно.

- Да! - излъгах аз, за да го принудя да се чувства гузен.

- Нищо й няма на ръцете! - натърти Крачун, за да покаже че е запознат с всички възможни женски хитрости, но пред него тези номера не минават. - Болежката й е вътре в главата.

- Ах, хитруша такава - продължаваше да подскача щуро Малчо. - Нали ви казах преди малко, че тя е като морето. Гледаш го, гъ-не се леко, като разстлана коприна пред очите ти. Но речеш ли да нагазиш, току виж разпенило вълни, заблъскало те с тях, както див жребец с копитата си...

Христо стоя известно време безмълвен и леко стъписан. Като че ли се колебаеше какво да предприеме при създалото се поло-жение. После влезе в спалнята и се върна с тъмно сини плажни гащета в ръка.

Погледнах ги, после обърнах погледа си към Малчо. Едва не се задавих от напористо напушилия ме смях. Та той можеше да си направи палатка от тях и целият да се скрие в нея.

Крачун се присъедини към смеха ми и рече на пресекулки: “Но ние ще ходим да се къпем в градския басейн, а не да даваме цирково представление!”

Малчо се почеса сконфузен по плешивото теме, погледна ме срамежливо, пък току се присъедини към нашия смях, прихванал се с ръце през корема.

Само Христо остана сериозен и нямаше никакво намерение да ни последва.

- Хайде омитайте се, докато не съм ви изхвърлил през прозо-реца! - прецеди през зъби и показа вратата на двамата натрап-ници.

- Ти какво си вкиснал днеска? - подхвърли Малчо. - Като че ли снощи си спал в бутилка с оцет.

- Ухапала го е испанска муха - додаде авторитетно Крачун, до-като отстъпваше към входната врата на заден ход.

Христо тръгна да ги изпрати.

Тримата не бяха напуснали още хола, когато поривисто цвиле-не процепи въздуха в стаята. Стените и прозорците издрънчаха, като блъснати от мощна ударна вълна. После настъпи тишина.

Всичко стана твърде светкавично, та не можах да установя кой от тримата издаде този звук. Помислих си дори, че може би това бе от скърцащата спирачка на минаващ по булеварда вън тро-лейбус. В следващия миг отхвърлих категорично това си предпо-ложение.

По булеварда наистина минаваше тролейбусна линия, но про-зорецът на тази стая бе обърнат към вътрешен двор и едва ли една спирачка би могла да разтресе тъй-чувствително стените. Сградата бе масивна, строена преди панелите да са настъпили така масово в жилищното строителство, за да се повлияе от зву-ка на някаква си тролейбусна спирачка.

Не бях се съвзела напълно от своето объркване, а цвиленето се повтори, потрети... Като всяко следващо ставаше все по-ясно, по-драматично.

Очевидно, беше цвилене на млад жребец в силата си, препъ-нат с железни букаи.

*Теодора Астро* 18.

.

Зазорява. Стъклата на прозорците бавно избледняват.

Изгасям нощната лампа. Трябва да се опитам да дремна. Предстои ми тежък ден.

Поглеждам към Илиян. Цяла нощ се бе мятал неспокойно в ле-глото си. Сега спи кротко. В края на нощта сънят му става здрав.

Знам, още щом отвори очичките си, ще ми зададе неизменния си въпрос, с който ме измъчва вече месеци наред: “Кога ще се върне баща ми?”

След което се обосноваваше съвсем делово, като възрастен човек, че не му е хубаво дето го очаква, а той все не идва и не идва...

Какво ще му отговоря?

Мисълта ми отново се нажежава. Вземам лист, молив и записвам:

.

Недей ме пита, мъничък, къде е татко?

Ще дойде ли? Кога? Къде да го намеря?

Недей ме пита. Моля те, недей.

Не знам. Отиде си. Това е всичко.

Не го търси след време из архивите.

Напразно ти не тичай по адреси.

Недей го търси, сине! Той е в тебе.

.

В темела ти вграден е вечно неговият ген.

Последната среща между двамата се състоя преди две години. Посрещнахме Стефан на летището. Връщаше се от ремонт в Ротердам. Както винаги, от управлението на Океанския риболов не ни дадоха верни сведения кога той ще се завърне, та се на-ложи да пътуваме от Варна до Бургас три пъти за период от око-ло 2 месеца. Обичайна практика. Нито моряците от корабните екипажи, нито ние - близките им - знаехме до последния момент кой ще получи смяна и ще се завърне след 7-8 или повече месе-ци, прекарани в океана, като същински каторжници, и кой не.

Обикновено сменените екипажи пристигаха със самолет. В един полет имаше събрани хора от няколко кораба. Това създа-ваше бъркотии и бе причина посрещането да се превърне в не-що, като кошмарен сън. На летището пристигаха близките на мо-ряците от всички тези екипажи. Най-често напразно. Тъй както ние бъхтихме два пъти напразно разстоянието между Варна и Бургас с Илиян, придружени от моя брат. Стефан пристигна едва при третото ни отиване.

Това изнерви всички ни. Както винаги, чакаше го и баща му. Дядо Илия остана изненадан, че и ние сме там. Вървеше срещу нас. По-точно, разхождаше се в предверието на летището. Щом го зърна, Илиян се откъсна от нас и се втурна към него с въз-торжен вик.

- Дядо-о-о! - ехти в паметта ми и досега детското му гласче.

В първия момент старият се стъписа, спря и тъкмо когато дете-то беше на крачка от него, обърна гръб. После тръгна с бавна крачка обратно. Илиян се почувства засегнат и се разплака. Сви-детелите на това зрелище, които не бяха малко, като че ли само това бяха чакали, някой да взриви тяхното нагнетено търпение. Навярно митничарската униформа, с която Стефановият баща бе облечен, също допринесе за да се засили гнева на тълпата. Избухнаха във възмущение, което всеки изразяваше по свой си начин. Някои от свидетелите дори се нахвърлиха с груби ругатни и псувни. Той обаче пристъпваше в този гневен шпалир с вдиг-ната глава и като че ли изобщо не ги забелязваше.

А може би всичко това наистина не достигаше до неговото съз-нание. Само преди около два месеца бе погребал Евдокия. Ней-ни колежки от Русенския клон на Държавния застрахователен институт, които по своя инициатива идваха понякога при майка ми, бяха споделили, че тя обвинявала мен за сполетялото я не-щастие. Била съм я прокълнала да умре, била съм й направила магия... Аз обаче не вярвах на тези им приказки. Както не вярвах също, че Евдокия е неизлечимо болна от рак. Бяха я оперирали наистина и то в София. Значи при възможно най-опитни лекари. Брат й е известен архитект, има влияние. Освен това тя бе жиз-нена, напориста жена. Не се спираше пред нищо. Бе премного властна, за да се предаде да я повали някаква болест.

- Мамо, това са само клюки. Евдокия е озлобена, но не е неве-жа жена, за да си внуши такива глупости - казвах на майка ми. - Още по-малко да не може да надделее над една болест.

Та тя бе успяла да подчини на волята си непреклонния и из-глеждащ неподатлив на чуждо влияние Стефанов баща. А сами-ят Стефан водеше буквално за носа.

Не се й съмнявах, че тези нейни колежки бяха взели моята страна и през цялото време намираха канал да ме осведомяват за двуличието на Евдокия. Правеха го за мое и на детето ми до-бро. Но техните сведения само усложняваха още повече нашите отношения.

Да, намеренията им се обръщаха в своята противоположност. Очевидно Евдокия действително злословеше пред тях срещу мен, за да оправдае своята непримиримост срещу свършения факт, че Стефан бе обвързан с мен и чрез най-здравата връзка: кръвното родство. Все пак то бе много степени над нейната връзка с него. Наистина тя бе съумяла да убеди своя съпруг да осинови неговия син, под предлог да не плаща повече абсурд-ния данък, който бе наложен над всички неженени или бездетни жени и мъже в страната.

Дали свекър ми й бе поставил наистина преди брака си с нея условието, че тя няма да има право да настоява да си родят де-те, защото е бил вече в напреднала възраст, на около 46 навър-шени години - както твърдеше тя - аз не знам. Никога не съм чу-вала неговото мнение по този въпрос. Обаче, като имам пред вид нейното влияние над него, склонна съм да мисля, че е по-ве-роятно тя самата да не е желаела да роди дете, чийто баща да е той. Или просто не можеше да забременее.

Но осиновяването е акт на съдебната власт, докато кръвната връзка чрез общо дете, е преди всичко по природен закон. Значи вечна. Законите, създадени от парламентите се менят, но при-родните - не!

Ето, това изкарваше Евдокия от кожата й. Тя не искаше да до-пусне аз да имам някакво предимство в живота на Стефан. Раз-късваше се от ревност. Защото на всичко отгоре аз бях по-млада от нея. И най-вече бях достатъчно хубава. Стефан не можеше да скрие, че не е безразличен към моята външност, нито изобщо се е опитвал да го крие.

Илиян бе на годинка и няколко месеца, когато получихме от Евдокия колет, в който бе изпратила заедно с играчките, панта-лонки и елече във вишнаво червен цвят, изплетени от самата нея, със заръка да му ги обличам по-често против уроки, като се обосноваваше, че той става все по-хубав на вид и може да пре-дизвика в нечие зло око лоши помисли. Не мога да не призная, че тя буквално се бе вкопчила в детето ми. Вероятно защото виждаше в него самия Стефан. И то до такава степен, че непрес-танно повтаряше: “Същински бащичко!”. Разбира се, аз не вяр-вам на такива предразсъдъци, но още на следващия ден обля-кох детето с тези дрешки и го заведох да го фотографират в студио, което бе на главната улица, за да й изпратя снимка.

На връщане, когато почти подминавах църквата “Свети Нико-кола”, построена някога със средства на рибари и моряци в чест на светеца техен покровител, усетих че някакъв висок мъж се из-равни с дясното ми рамо и се наведе, за да надникне в ляво към количката, в която седеше Илиян. Стана ми приятно. Останах с впечатление, че той се заглежда именно в детето ми. Извърнах глава и изтръпнах. Беше Стефан.

- О, значи си позна сина, а? - възкликнах.

Не го бе виждал няколко месеца, а в тая възраст бебетата рас-тат и се променят с дни.

- Загледах се в майката, а не в бебето - рече той. - Какъв по-зор за мен, да задирям на улицата собствената си жена! При-вличаш погледа дори и с гърба си с тия хубави крака и източено тяло.

Почувствах се смъртно обидена, че той не забелязваше при-съствието на сина си. Чуждите хора се спираха и се възхищава-ха на Илиян, а той говореше с мен, без дори да погледне към де-тето, което издаваше радостни звуци и махаше с ръчички готово да ги подаде. Разбира се, не защото бе познало баща си, а така бе свикнало - хората да му се радват. И понеже бе много об-щително бебе, подаваше ръчички на всеки, който спре пред не-го. След като го наругах, Стефан взе Илиан на ръце, целуна го и тръгнахме заедно към Морската градина, където седнахме на една пейка, за да поведем поредния си побъркано безсмислен разговор, докато Илиян се гушеше и притискаше по много необи-чаен начин главицата си към лявото рамо на баща си. Нещо, ко-ето впечатли и самия Стефан, поради което той ме попита защо сина му се притиска така особено. Значи ли нещо това? Естест-вено, аз нямах отговор на този въпрос. До този момент не бях забелязвала подобно поведение от страна на Илиян.

- Май кръвта влече - продума замислен Стефан.

- Не знам. Може би. Божа работа!

Обаче знам, че за своето заболяване от рак първо на гърдата, а в последствие и на белия дроб - или обратно, не съм осведо-мена точно - Евдокия си бе виновна сама. Преди всичко, защото повече от 25 години беше пушила цигари. По няколко кутии дне-вно, още по времето, когато Стефан ме заведе за пръв път в Русенския им дом. Освен това пушеше най-ниското качество - серт, марка “Ударник”. Тя дори не поглеждаше американските с филтър, които по-късно Стефан й носеше от своите задгранични пътувания. Казваше: “Това не е тютюн, а трева!”

Тя намираше тази своя привичка за така естествена и дори не-обходима, та се бе ядосала когато Стефан, който не беше прис-страстен пушач, спря изобщо да пуши. Бе го свързала с моята непоносимост към тютюневия дим и го изтълкува като жест от негова страна, за да ми угоди. Съответно тя се бе почувствала пренебрегната, щом го е споделила със свои колежки. А аз ня-мах никакво отношение към това му решение.

Тъй както нямах нищо общо и с изречените от Стефан думи към баща му: “Ако не се бе родил Илиян така приличащ на теб, щях да си остана завинаги със съмнението дали ти наистина си мой роден баща.”

Дядо Илия бе дълбоко засегнат от това изказване на сина си и бе напълно убеден, че аз съм му го внушила, без да си даде сметка, че ние двамата със Стефан почти не сме оставяни наса-ме след раждането на сина ни, за да мога аз да му внуша какво-то и да е. А когато все пак открадвахме някой момент, обикнове-но спорехме за нашите си отношения. Ако може да се предполо-жи странично вмешателство, по-скоро това би могла да го стори Евдокия. Та тя изпадаше в истерия, винаги когато случайно аз подхвърлех че Стефан има външни черти и на баща си, което си е самата истина. А също, когато някой споменеше в нейно при-съствие за приликата между Илиян и дядо му.

- Как тъй ще прилича на дядо си! - кипваше в такива случаи тя. - Илиян е хубаво дете...

Що се отнася до клетвите и магиите, тези й самовнушения, ако ги е носела в ума си, са дошли откъм нейната собствена гузна съвест, а не откъм мен.

При положение, че наистина бих била във възможност да пра-вя магии, то щях да успея да си задържа мъжа и бащата на моя син. Въобще, намирам за наивно и смешно да се говори за клет-ви и магии във време, когато човекът проникна даже в космоса.

Нея я свали отмъщението на собствения й микрокосмос, който тя самата бе замърсила значително над допустимото с отровата на недостойни постъпки. Казано образно, така тя сама бе създа-ла условията в съзнанието й да зейне озонова дупка, откъдето да проникнат поразяващите слънчеви лъчи на истинската исти-на. Защото съвестта има силата на атомното облъчване, което самата природа е вложила у човека, за да го предпазва от деградация. А също тъй и, за да го довежда до нравствен катарзис след сторени от него грехове преди да напусне земния си живот.

*Теодора Астро* 19.

.

Войната срещу мен и нашето бъдещо дете бе започната по внушение на Евдокия. Водеше се изцяло под нейно командване. Когато Стефан ме заведе за пръв път в бащиния си дом рано заранта на 7 ноември 1967 година, тя беше на 41 години, мъжът й на 56.

Дядо Илия, както свикнах да го наричам след раждането на Илиян, ме прие много радушно. Той се прибра от смяна някъде към 8 часа заранта. Зарадва се като ни видя. Разтича се да под-реди празнична трапеза. Дори отскочи до кварталния магазин за покупки. На връщане се бе заприказвал със съсед на площадка-та пред апартамента. Стефан ме привика да чуя какво казва ба-ща му.

- ...като пъпка е. Не му се надявах аз на моя щурак да си наме-ри свястно момиче. Напразно съм го подценявал. - Говореше приповдигнато. Беше явно развълнуван. А не е в нрава му да из-карва чувствата си на показ. Нито е обичайно да употребява в своя речник грапави думи, като щурак например. Очевидно бе се изпуснал случайно, защото не е намерил в този момент друга по-подходяща. Още по-малко бе в неговия характер да лицеме-ри. Освен това Стефановият баща не знаеше, че ние го слуша-ме в антрето зад входната врата.

Ако наистина бе преценил, че не съм подходяща да му стана снаха, защо би се хвалил - при това пред съсед от същия жили-щен блок, с който се разминава всеки ден в асансьора или по стълбището - че синът му е довел момиче от Варна? Та той съв-сем не бе лекомислен, нито пък контактен по нрав човек.

Неговото обръщане против мен стана по-късно, когато със Стефан решихме да се женим. Тогава той още не бе посетил родното ми селище, не бе получил от местния кмет сведенията, че съм с “буржоазен произход” и според комунистите моето се-мейство е вписано в черния списък “врагове на народа”, за да се изплаши.

Пък и аз му бях разказала съвсем откровено всичко за моите родители, както и за двата рода, от които те произхождат още по времето на моя пръв тридневен престой в дома му. Нищо не скрих. Дори той остана, мисля, доволен, че моята майка бе внуч-ка на свещеник, а прабаба ми Димана бе сестра на свещеник. В Стефановото семейство религията бе на почит, независимо, че комунистите я бяха отрекли и забранили. Дядо Илия остана при-ятно изненадан и по-късно, когато узна че Илиян бе кръстен с християнски обред в църква още докато бе бебе на 11 месеца, нещо което малко млади хора си позволяват вече.

Отворихме дума и за моето образование. Разказах му изчерпа-телно своята усукана студентска одисея.

След първите две учебни години в специалността Икономика на търговията аз стигнах до извода, че този път, по който съм тръгнала не е за мен. Бе премного политизиран. Освен това, ве-че бях наясно, че Комунистическата крепост е изградена върху пясъка на налудничава доктрина. Бе крепост висока, със здрави стени, но без врати и прозорци за връзка с останалия Свят, а са-мо с наблюдателници на всеки сто метра.

Моят баща често казваше: “Всичко това ще се срути в някой ден и ще ни затрупа живи.”

Самата аз имах усещане че съм обърната с главата надолу и стъпвам не върху твърдостта на земята, а по въздуха. Учебната програма също бе обърната с главата надолу. Като че ли това не беше университет, а учреждение за разрушаване на логично-то човешко мислене.

Моето съзнание се противеше на това всеобхватно побърква-що безумие. Имах усещането, че съм попаднала в школа за под-готовка на фанатизирани партийни кадри. Всекидневно вбиваха в мозъците ни комунистическата си идеология, която трябваше да превземе и с нашето лично участие умовете на цялото чове-чество. Това ме плашеше и отблъскваше едновременно. Невъз-можността да дам отпор на този идеологически порой, който на-подобяваше много на масово умопомрачение, ме правеше апа-тична. Моето съзнание се съпротивляваше упорито на насилие-то. Учебните часове за мен ставаха все по-неприятни, тягостни и скучни.

През лятото на 1961 година за пръв път, след установяването на комунистическото господство в България, дадоха право на всички желаещи да кандидатстват в повечето висши учебни за-ведения на страната. Отпадна предварителното политическо пресяване, което правеха местните общински съвети. Вероятно го бяха сторили, за да изпълнят някакво международно изискване. Но скоро след това бе проведено политическо прочистване и започна изключване на студенти от всички университети и спе-циалности. Първо от редиците на комсомола, а непосредствено след това и от съответното учебно заведение.

За да няма изненади и съпротива бe проведена предварител-на подготовка с най-покорните и плашливите измежду нас. Съби-рани са на тайни събрания, където е уточнен редът, по който ще преминат откритите обсъждания - кой какво, против кого от на-белязаните за изключване наши състуденти ще говори. А също и как да се парализират евентуални непредвидени обрати.

Това аз го узнах по-късно от моята приятелка Юлия Стоянова, която бе присъствала на предварителната, тъй да се каже, репе-тиция. Нейният баща е бивш професор по политическа икономия в нашия университет отпреди да дойдат на власт комунистите.

Изключителна личност! Изумителен като външност, като еруди-ция и като възпитание. Мъж с интелектуална нагласа, с обаяние, с артистичност! Мога с гордост да заявя, че съм гребала от него знания и мъдрост с пълни шепи.

Син на някогашния директор на Мъжката гимназия в града, той бе защитил докторат в Германия и по-точно в Бавария, поради което председателят на тъй наречения “народен съд” - юристът-комунист Гено Гутев - го бе обявил за фашист. Та бе получил и присъда от този съд: затвор и конфискация на имуществото му.

Самият Гено Гутев беше тогава професор по политическа ико-номия на капитализма и шеф на едноименната катедра. Препо-даваше ни също “Теория на държавата и правото”. Човек-звяр! Всички изпитвахме ужас от него. А по време на изпити изпадах-ме в шок. Държеше се с нас, студентите, като че ли бяхме чер-веи, които трябва да бъдат стъпкани. И сега дори, щом си помис-ля само за него, косите ми настръхват.

Когато се запознах с Юлия Стоянова баща й бе вече на свобо-да, но с отнети права да упражнява своята професя. Разбира се, тя и цялото й семейство премълчаваха този факт. Ние, съучени-ците й, го знаехме от странични източници. Спомням си, че кога-то минавахме край една красива къща на ул. “Македония” тя казваше, че е била тяхна, но после са я продали. Не смееше да признае, че са им я конфискували. А може и да не е знаела. Дос-та родители предпочитаха да не казват истината на своите деца, за да не се натрупват у тях комплекси за малоценност.

Те живееха тогава под наем на квартира в сутеренния етаж на друга хубава и голяма къща, която май също бе иззета от друг “враг” на комунистите.

Та Юлия бе една от много наплашените, затова ми довери ед-ва след второто събрание за предварителната подготовка, при която присъстващите са били предупредени, че ако някой от ве-че осведомените си позволи да сподели с някого за предстоящо-то прочистване, също ще бъде изключен.

Имало е предложение и за мен, но когато се заели да търсят благовидно основание, установили, че не могат да открият тако-ва. Аз бях енергична по природа, участвах в представителната танцова трупа, бях включена във волейболния отбор на универ-ситета, бях взела дейно участие във всички бригади, в няколко специализирани кръжока, присъствах редовно на лекции и упра-жнения, вземах си навреме и с приличен успех изпитите, държах се скромно, бях изискана в отношенията си с колегите и с пре-подавателите. Та в последния момент решили, че не е редно да ме изключат. След това обаче сигурно са съжалявали.

.

На самото събрание половината от присъстващите, включи-телно и аз, бяхме в пълно неведение по въпроса за какво е сви-кано то. Комсомолският ни секретар Иван прочете кратко встъп-ление, в което изтъкна, че в нашите редици се забелязват напос-ледък упадъчни явления, позорящи името на българския сту-дент. (Думата упадъчно бе често употребявана от комунистите в борбата им с инакомислещите българи.) Ние сме били бъдещата управленческа прослойка на страната, добави той, поради което това било недопустимо. После съобщи, че събранието е свикано с цел да се разгледат дисциплината и проявите на всеки от нас и онези, които не получат добра оценка, да бъдат отстранени от нашия колектив. След което започна да чете направените ни предварителни характеристики. От оповестеното стана ясно, че в нашата специалност има трима човека за изхвърляне: Дечо, Ваня Куцарова от Варна и Ваня Бояджиева от Бургас.

Дечо, защото се обличал с капиталистически дрехи, носел ита-лиански шушлек (много модерна и скъпа на черния пазар тогава връхна дреха), Ваня Куцарова защото се държала надменно с колегите ни, носела златен пръстен и не взела участие в годиш-ния студентски фестивал. Ваня Бояджиева пък била със свобод-но държание (в какъв смисъл не стана ясно), отказала да пее в хора на нашата специалност и имала дръзко поведение по време на семинарните упражнения... Това бяха приблизително офи-циалните обвинения срещу тримата. Накрая Иван, с плувнало в пот лице, обяви че всеки от нас има право да си каже мнението.

И се започна. Един след друг се надигаха наши колеги, с които до предния ден сме били в най-дружески отношения. Изказваха съгласие с прочетеното от Иван и притуряха още основания сре-щу тримата вече набелязани за жертви - от нелепи по-нелепи.

Слушах и не вярвах на ушите си. Огледах се назад, защото по навик стоях на първата редица. Какво да видя? - всички прили-чаха на овце с наведените си погледи, изчакващи да им дойде реда, за да изблеят поредната измишльотина. Имах усещане, че участвам в представление на абсурда. Вече бяха се изказали десетина от 70-те студенти, когато не издържах и скочих на кра-ка, изхвърлена от пружината на чувството ми за справедливост...

- Какво става с нас, колеги? - запитах ги, извърнала се цялата към тях. - Защо всички сте заболи погледи в пода и говорите кле-вети по адрес на Дечо и двете Вани? Когато през лятната вакан-ция Дечо работи като сервитьор в курортния комплекс “Златни пясъци”, за да изкара пари за своята издръжка, повечето от нас се мотаеха по плажовете, нали? А сега му завиждаме, че си е ку-пил италиански шушлек. За какви капиталистически дрехи гово-рим ние, бъдещите ръководители и организатори на търговията в страната? С какво ще пълним магазините, когато напуснем сту-дентските аудитории? Нима с цървули и като внесем фесовете, които Кемал Ататюрк хвърли насилствено от главите на нашите турски съседи, за да превърне Турция от изостанала в съвре-менна модерна държава? Ако ще търсим дори в стоките за по-требление политика и вражеска пропаганда, тогава защо е нуж-но да трием дрехите си по тези чинове? За такава търговия е до-статъчно да можем да смятаме с пръстите на ръцете си...

Кому пречи златният пръстен върху пръста на Ваня Куцарова? И ако тя наистина ни дразни с умението си да се облича елегант-но и да подчертава своята красива външност, значи ние нямаме качества да бъдем търговци! Търговията е вид стопанска дей-ност, а не политическа пропаганда. Бих добавила още и: най-важния цикъл в движението на капитала - пари-производство- стоки-пари. Какви специалисти по търговията ще бъдем, ако сме развлачени, без развито естетическо чувство? Или пък ако из-питваме нетърпимост към подобните на Ваня Бояджиева. Не е ли по-добре тя да бъде за нас образец на личност с мислещ и буден ум? Ваня наистина задава често на нашите преподавате-ли логични въпроси, които те отминават, все едно че не са ги чули. Но това говори зле за тях, а не за нея! Икономиката на една държава се нуждае от мислещи специалисти...

Говорих дълго.

Изглежда никой не бе психически подготвен за това мое им-провизирано изказване, защото ме оставиха да се изкажа без да ме прекъсват.

Седнах. След мен се надигаха един след друг останалите. Ни-кой не се противопостави на споделеното от мен. Подкрепиха ме. Дори и онези, които бяха вече издекламирали подадените им от предварителния сценарий реплики, станаха повторно и се отрекоха от казаното. После гласувахме с пълно единодушие, че в нашата специалност няма студенти за изключване. От петте специалности на нашия втори курс и от всички останали - до пети - ние бяхме единствените, които не изключихме никого.

Провъзгласиха ни за отцепници. Иван получи мъмрене, че е изпуснал положението. И с това се приключи. Тогава за пръв път си дадох сметка какво значение има в една група от хора някой да подаде уверено тон. Все едно грешен или не, подемат го. И колко лесно се поддава обикновения човек на внушения!

Особено ужасяващо се отразяваше върху моето душевно рав-новесие обстоятелството, че почти всички мои състуденти по-глъщаха материала, който ни бе преподаван, като нещо нормал-но, напълно в реда на нещата. Пред очите ми тези млади хора се превръщаха не само в приемници на един абсурд, но и в него-ви фанатични поддръжници.

Във всеки учебен час, по всички дисциплини, на нас ни бе втълпявано, че капитализмът е остаряла, напълно изчерпана форма на държавно стопанско управление. Затова с нашите съз-нателни и всеотдайни усилия, той трябваше да бъде сринат до основите и час по-скоро да бъде заменен под ръководството на Великия Съветски съюз с исторически неизбежната комунисти-ческа форма на управление. Само комунизмът можел да осигури пълно щастие, равенство, братство и не знам още какво предим-ство за всички хора по света... И то при положение, че вече се бе състоял прословутия конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз, на който сам Никита Хрушчов изнесе потреса-ващи факти за избиването на милиони напълно невинни съвет-ски граждани, за масовия терор, провеждан от Сталин, за застой в съветската икономика и прочие.

Още щом стана ясно, че мумията на Сталин е изнесена от мав-золея, за да бъде погребана пред Кремълската стена, моят ба-ща без да е изучавал политическа икономия рече: “Всичко това е театър! Комунизмът не може да бъде направен по-добър! Той е престъпен в корена си и трябва да бъде срутен...”

По силата на факта, че моят род бе включен в черния списък, аз имах доста подробни - напълно достоверни - сведения за ме-тодите, с които се налагаше “диктатурата на пролетариата”, как-то комунистите наричаха своите изстъпления.

- Това не е учебно заведение за специалисти, които ще управ-ляват стопанския живот на държавата! - заявявах. - Това е пси-хиатрия.

И по-точно, университетът ни бе превърнат в институция, коя-то въртеше своето тежко колело, за да унищожи здравия разум в нашите млади тогава умове. Нещо, с което аз не можех да се примиря.

Така в ума ми назря идеята да се пренасоча към лекарската професия, където мислех че няма намесени политически моти-вации. От една година във Варна бе разкрит факултет по меди-цина, чиято сграда е на около стотина метра от нашата къща. Всеки ден се разминавах със студенти-медици. Имах и доста лични приятелки и приятели сред тях.

Но скоро разбрах, че не е толкова лесно да се запишеш за сту-дент там. Приемът е изцяло политизиран. Успехът на кандидати-те е без особено значение. Или поне има толкова значение, кол-кото да се извърши някаква привидна селекция в различните ни-ва на привилегии. Кандидатите се разделят по окръзи, в които се включват само малките градчета и селата; жителите на окръж-ните градове се състезават отделно и прочие. Но най-значите-лен дял заемат специалните привилегии според политическите заслуги на родителите на кандидатите. Предвидена е нищожна бройка, отредена за свободен прием - на общо основание. Всич-ко това се нарича “Държавно планиране на кадрите”.

Изобщо комунизъм, това означава абсолютен монопол на дър-жавата над всичко. А в нашата държава според наложената от комунистите конституция има само една законно управляваща партия - тяхната, която има за помощник Земеделския съюз. Разбира се, без този съюз да има по закон право на мнение и глас. Управляващите наричаха това демокрация и свобода.

И тъй, кандидатствах три учебни години подред. На двата кон-курсни изпита получавах отлични оценки, но така и не ме приеха.

Пак според закона, за да имам правото да кандидатствам в Медицинския факултет, трябваше да си изтеглям документите от Икономическия. Т.е. да не се водя студентка другаде. Секре-тарката на Търговско-стоковедния факултет беше разбрана же-на, та два пъти ми даде оригиналната диплома за средното ми образование без да ме заличава от студентските списъци. Така че, след приключването на приемната кампания, аз се връщах в следващия пореден курс. Преди да кандидатствам за трети път обаче, вече бях почти завършила семестриално икономическото си образование. Казвам почти, защото оставих само един непо-ложен изпит. Иначе губех правото да уча в друго висше учебно заведение като редовна студентка. А в медицинското обучение няма задочна форма. Оставаше ми само един изпит плюс дър-жавната сесия и можех да получа своята диплома. Само че, при новото положение, секретарката се побоя да направи нарушение за трети път. Наложи се да подам молба за напущане на Иконо-мическия институт. Отписах се оттам без колебание. Но пак не ме приеха в другия. В този случай, според закона, трябваше от-ново да кандидатствам на общо основание в Икономическия, все едно че преди не съм учила там, да издържа с висок успех двата приемни изпита, за да ме приемат отново, след което да ме за-пишат направо в последния курс. После да положа отложения си

някога последен семестриален изпит и накрая да се явя пред специална комисия, за да си получа дипломата.

Разбира се, вероятността да не ме приемат беше голяма. С всяка година местата за привилегированите кандидати се увели-чаваха, защото се увеличава и броят на самата им каста, а за тези с класация на общо основание се намаляват. Получи се следния парадокс: колкото по-назад във времето се оттегля да-тата на комунистическия преврат, толкова по-лавинообразно се увеличават заслужилите “дейни” участници в него. За някои, ако се изчисли възрастта им, излиза че по времето на онези кървави събития са били в детска възраст. Властта все повече заимства от феодалните принципи на държавно управление и методично подготвя кадри от средата на червената олигархия. Но така или иначе, губех предстоящата учебна година. Налагаше се да доча-кам следващото кандидат-студентско лято. Започнах работа във Водния транспорт.

Имах на ум да опитам още веднъж своя късмет в Медицинския факултет и тогава да мисля дали да се върна към Икономичес-кия. Постепенно обаче тази моя идея се саморазпадна... С годи-ните бях изтрезняла. Едновременно с това, Съдбата ме завъртя в семейно-майчинския лабиринт...

Аз осведомих Евдокия и Стефановия баща за всичко това още при първата ми среща с тях. Споменах и за своето колебание дали наистина да приключа с икономиката или да не опитам в някаква друга специалност. Тогава още ние не бяхме се под-скокоросали със Стефан да се женим. Неговият баща ме посъ-ветва да се дипломирам, след като съм се доближила докрая, а след това да мисля за нещо друго.

Евдокия обаче се хвана за цялата тази история, като удавник за сламка. Разчепка я, разду я, изкриви я, обезобрази я до неуз-наваемост. Тогава за пръв път осъзнах, че от една обикновена до баналност истина, може да се надуе такава тежка лъжа, чий-то валяк да премаже не само мен.

Както вече споделих, аз не съм крила този факт от никого. Сте-фан и неговото семейство го знаеха от самата мен до най-мал-ките подробности. Но щом със Стефан решихме да се свържем в семейство, тогава Евдокия ме обвини в лъжа. След това - според нея - се превърнах в авантюристка и каква ли още не.

Разбира се, макар да бях вече майка, аз се явих на конкурсни изпити, издържах ги успешно, приеха ме, записаха ме в послед-ния курс, прехвърлиха ме по мое искане във факултета за задоч-но обучение и хем си гледах детето, хем ходех на работа, хем учех и си вземах изпитите, които вместо един бяха станали още около десетина на брой. В периода, когато не съм била студент-ка, бяха усъвършенствали учебната програма с нови модерни тогава дисциплини, като кибернетика, не знам си каква висша математика, научно управление на труда и разни други от този род. Така че имах известно предимство пред дипломиралите се преди мен мои състуденти. Бях наляла в ума си повече знания от тях. Нашето време става все по-технизирано, все по-услож-нено. Съответно аз бях по-добре подготвена. Друг е въпросът дали самата съм привърженица на това сляпо увлечение по но-вото. Някак интуитивно долавях, че човечеството се юрва да го-ни необосновано някакъв мамник, който го вмъква в един наис-тина нов, дяволски улей. Като че ли някаква демонска сила се стреми да превърне живия човек в подобие на робот.

Все едно, аз вече бях получила тези нови познания и моята ди-плома съответно имаше по-голяма тежест. Но това мое преиму-щество бе обърнато от Евдокия не само в недостатък, а в мой смъртен грях.

Или, което е по-вярно, тя изобщо спря времето до момента, в който се бях отписала от студентските списъци в самото навече-рие на моето някогашно дипломиране като икономист. За нея бе без значение, че съм го сторила не за да зарежа изобщо своето образование, а защото исках да си избера една по-осмисляща живота ми професия.

Значи не от авантюризъм, не от мързел, не от нехайство. Не-що повече, аз се бях натоварила да усвоя много детайлно мате-риала по двата предмета химия и биология, по които се полагат конкурсни изпити в Медицинския факултет. В икономическия тех-никум бях в специалността стокознание и там изучавах специа-лизиран курс по химия, с насоченост към химическия състав на стоките в търговията. Конкурсният изпит за медицината бе върху програмата по химия за обикновените гимназии. Наложи се да усвоявам сама, с помощта на учебниците от четири поредни го-дини, материала. Освен това, в техникума, който бях завършила, предметите биология и естествознание изобщо не бяха застъпе-ни в учебната програма. Подготвих се сама, като едновременно си вземах редовно изпитите в Икономическия институт. И не са-мо се подготвих, а и в три поредни кандидат-студентски конкурса аз получих отлични оценки и по двата предмета. Но тъкмо тези отлични оценки ме хвърлиха в пореден шок. Около месец след като обявиха резултатите и разбрах, че отново съм извън списъ-ка на приетите студенти, аз си изтеглих кандидатските докумен-ти от Медицинския факултет. В късо време след това неочаква-но излезе министерско разпореждане по случай 20 годишнината от комунистическата победа в страната, че онези кандидати, ко-ито имат отлични оценки по двата конкурсни предмета, също са приети за студенти. Денят, в който бе обявено това, стана ед-новременно радостен и трагичен за мен. Веднага изтичах в ад-министрацията със свитъка документи. За мой ужас разбрах, че в момента в който съм ги изтеглила, аз - според някакъв си там техен правилник - съм се самоотказала от кандидатстването си. Това бе един от много големите сривове в моя живот. Мисля тогава разбрах какво страшно чудовище е бюрокрацията.

Обходих много инстанции, но всички свиваха рамене със заключението, че сама съм си виновна. Не бивало да си изтеглям документите! Но нали те бяха регистрирани вече в безбройните дневници? Нали конкурсните ми работи бяха при тях? Според същия този правилник те си оставаха в архивата на факултета.

Постижение и крах едновременно.

Тогава нещо у мен се прекърши.

Около две години не знаех по какъв път да тръгна. Цяла годи-на страдах от упорито безсъние. По това време Съдбата кръсто-са моя житейски път с този на Стефан. Той също беше в подоб-но на моето положение. Някак разочарован или може би объркан в себе си. Бяха го изключили от Военното училище дни преди държавната сесия. За наказание трябваше да служи във военно поделение за срок от една година, поради проявено непокор-ство. И досега не знам в какво се състоеше неговото провине-ние, макар той да ми го е обяснявал. Не съм го запомнила.

Евдокия обаче бе сложила този факт под чержето, застлано пред вратата на апартамента й, в което си изтриваше обувките преди да влезе вътре. Или пък бе го прибавила като обвинение срещу мен, макар че когато се запознахме със Стефан той вече беше извършил деянието и съответно получил наказанието си.

На изпитите в Икономическия университет се явявах с вече ро-дения Илиян. Получих диплома. За Евдокия обаче аз си останах докрая необразована, значи недостойна да имам за съпруг Сте-фан, който се дипломира като инженер преди мен през лятото на 1968 година.

Поне тя самата да имаше висше образование, бих я разбрала в претенциите й към мен. Но тя бе завършила само гимназия. И ако бяха ни подложили тогава на тест за интелигентност, щях да получа много по-високи резултати от нейните.

Въпреки че носех тежестта на едно политически неблагоприят-но досие, аз съм с пъргъв ум, впечатлителна, любознателна. Не-зависимо, че някога бях мързелива ученичка - не отварях учеб-ници в къщи, предпочитах да чета книги, разчитах на запомнено-то в часовете, оставах неизменно в групата на отличниците. Ко-гато идваха на посещение инспектори от просветата, учителите изкарваха мен пред черната дъска, уверени че ще се представя добре и няма да ги злепоставя.

Имах дар слово, дадено ми от Господа, та умеех да се изразя-вам доста добре тогава. Често съм заставала на трибуни и вина-ги успявах да привлека вниманието на слушателите си. Притежавах - пак дадено ми от Бога - някакво излъчване. Където и да се появях, забелязваха ме. Бях висока, с дълги стройни бедра, тънка талия, с пропорционално тяло, добре оформен бюст. Мом-четата ми досаждаха с ухажване. Като студентка ме наричаха хубавата Юлия.

От завист ли, от що ли, някои хора не искаха да признаят фак-та, че успях да се дипломирам, въпреки моето заплетено семей-но положение. Как така дъщеря на “врагове на народа” ще има висше образование?! Каква несправедливост бе за тях това?! Пропагандата наистина бе успяла да набие в съзнанието на българите своите измислени понятия, като: врагове на народа, монархо-фашизъм, класови врагове, предатели на родината, ро-доотстъпници, бивши буржоазни елементи и прочие. Да, така се изразяваха за нас, които според властта бяхме “бившите”!

Дори казваха: “Дали й диплома!”. Като че ли не бях полагала усилия да изуча нужната материя, крадейки от съня си, а някой ми я бе дал ей така, даром, воден от благородни подбуди.

Особено стръвно погледна на това една служителка от счето-водния отдел. Най-впрегнатата комунистка в цялата админис-трация, която се ползваше със славата че е била надзирателка в женския сектор на концентрационен лагер. В тия лагери комуни-

стическата власт напъха почти всичките свои политически про-тивници - истински или набедени. Повечето от тях бяха унищо-жени чрез особено жесток режим и средновековни средства на умъртвяване. Със свирепост, която би изумила дори и палачите от всички нацистки лагери по време на Втората световна война.

В това отношение българските болшевики надминаха по изо-бретателност дори и съветските. В своя първично циничен атеи-зъм на хора с примитивно мислене, те оползотворяваха до пос-ледно “класовите си врагове”. Чрез своите трибунали първо ги ограбиха най-брутално. Конфискуваха им всичко - фабрики, ра-ботилници, къщи, имоти, пари. Изнасилваха жените и дъщерите им. Семействата им изселиха принудително от родните им гра-дове и села. Закарваха ги в затънтени краища, стоварваха ги на улиците - без да имат право да напущат района и ги оставяха да се оправят кой както може. Никой не се съобразяваше, че сред изселваните има деца, стари хора, болни. Нито пък, да речем, че е зимен сезон.

Виелици, лапавици и захвърлени под открито небе хора, чиято единствена вина бе, че са се трудили, за да си осигурят приличен дом, добро образование, уважавани професии и прочие. Всички те бяха изхвърляни само с по една пътна чанта от домо-вете им, след като техните съпрузи и бащи бяха избити или раз-пратени по концлагери и затвори. В повечето случаи без съд и присъди, а после заравяни набързо в общи ями из горите.

В техните къщи веднага са настанявани комунисти, които ста-ваха законни собственици както на жилищата, така и на цялото имущество вътре.

Такава бе висшата им комунистическа справедливост!

Бе настъпила ерата на пролетарската диктатура! Т.е. на лум-пените, на несретниците, на пияниците и пройдохите. Защото на 9 септември 1944 година, когато танковете на Червената армия прегазват северната граница на България, само те са били бед-няци. Наемните работниците по фабриките и занаятчийските ра-ботилници не са били многобройни. В страната тогава не е има-ло кой знае каква индустрия. България е била основно страна със земеделски поминък, а земеделецът не остава без храна.

Всеки ликвидиран чрез непосилен труд и зверски изтезания за-творник в комунистическите концлагери, вместо да бъде погре-бан в земята или поне изгорен, е хвърлян за храна на прасетата, отглеждани в специално създадена за тази цел ферма на тери-торията на остров сред река Дунав. Прасета след това са изпра-щани в държавните кланици, откъдето са разпределяни в тър-говската мрежа. Защото въпреки комунистическия “възход”, спо-ред червената пропаганда, магазините все по-забележимо се из-празваха от стоки. Включително и от хранителни.

Така един народ, приел християнството за държавна религия още през 865 година, създал своя собствена писменост - третата в Европа - и уникална култура, бе превърнат от комунистите, без той да подозира, в канибалски. Нещо, което никога не е бивало в неговата над 20 вековна история – 13 на Балканите и още поне 7-8 на изток.

Когато това се разчу, старите хора се кръстеха скришно и шеп-тяха: “Господи, защо ни наказваш? Нали и твоят син Исус по майка носи прабългарска кръв?”

Но Господ беше забравил Българската държава. Беше я оста-вил на волята на Сталин и на неговите сатрапи, бивши емигран-ти в Съветския сююз. Някои от тези празноглавци, хукнали няко-га към Сталиновия рай, подмамени от червената пропаганда, ко-ято е прониквала лесно из земите, опиращи до бреговете на Черно море, дори са прекарвани през преизподнята на Сибирс-ките архипелази. Тъкмо те, имащите личен опит, озверели в чуж-дата държава, изградиха репресивната машина на България.

Българската трагедия обаче остана неописана, неогласена пред Света. Всички, които се опитваха да сторят нещо в тази на-сока, биваха изпращани в небитието. Дори и шепата политичес-ки емигранти, успели да се доберат до Западните държави, не-мееха от страх. Близките им, останали в България, биваха под-лагани на жестоки репресии. Немалко от емигрантите бяха от-вличани от чужбинските им домове и върнати в България по тай-ни канали. Вкарваха ги в тъмнични затвори или ги разстрелваха като предатели.

Западът се правеше на сляп и глух. Успокояваше си съвестта с разни комитети за защита на човешките права, които бяха фор-мални бюрократични организации.

След приключилия Нюрнбергски процес, на който само 18 вис-ши нацисти получиха смъртни присъди и бе заклеймен само фа-шизмът и неговият баща - Хитлер, който не бе нищо повече от един недостатъчно възприемчив последовател на Сталин, на-стъпи безвремие от двете страни на Берлинската стена.

На Запад обръщат парите си в капитал, капиталът - в стоки и обратно, но в това въртене човещината центробежно отскача встрани. На Изток пък се върти руската рулетка на бясната про-паганда и прочистване на “излишните хора”. В същото време, зад лицемерни приказки за защита на човешките права, военно-промишленият комплекс на Варшавския пакт плете своите ко-варни планове за налагане на пълна комунизация в целия свят. В тази част човещината е насилствено премазана от веригите на съветските танкове по пътя им към Берлин.

Желязната завеса бе спусната между Запада и Изтока по вза-имно споразумение между Сталин, Чърчил, Рузвелт и Труман. Атомните бомби бяха вече избумтяли в Хирошима и Нагазаки, за да сложат най-зловещата точка на един етап от развитието на човешката цивилизация. Западът си бе отвоювал отсрочка, за да може да продължи търкалянето на своите топки по безбройните голфкортове и бейзболни игрища.

От държава със селскостопански поминък, България бе пре-върната по насилствен начин в индустриална. Обезземлените с помощта на властническата тояга земеделски стопани ги нагъл-таха набързо зиналите, като уста на ламя, огромни заводи. Кооперираната земя вече не дава онази реколта, която бе хранила българския народ векове наред. Пък и голяма част от произведе-ното отива на изток, към огромната Съветска империя.

Но за тези неща се говори шепнешком и се доверява на ухото само на близки, в чиято дискретност си абсолютно сигурен.

В Съветска Русия се намери един кинорежисьор - Михаил Ром - човек с будна съвест и проницателен ум, умеещ с помощта на своя талант да казва истината в подтекст, между редовете, както е прието да се казва в подобни случаи, който създаде докумен-талния филм “ОБИКНОВЕН ФАШИЗЪМ”. Едно измежду най-сил-ните произведения на киното след Втората световна война. С него той искаше да предупреди онези, от другата страна на два-та океана - Атлантическия и Тихия - които все още имаха доста-тъчно сила, за да се противопоставят на комунистическата екс-панзия, че по същия начин към тях настъпва бащата на Хитлер - духът на безсмъртния Йосиф Сталин, макар той самият да бе в земята.

Посланието на Михаил Ром обаче остана глас в пустиня. На запад от Берлинската стена хората са се отдали на забавления, докато на изток от нея Призракът на комунизма убива всеки чо-вешки порив към веселие.

*Теодора Астро* 20.

.

С какви методи Евдокия успя да обърне против мен първо мъ-жа си, а след това и Стефан, не ми е известно. Най-куриозното е, че когато обосноваваше своето несъгласие да бъда съпруга на сина му, Стефановият баща изтъкваше мои качества, които според морала на всяко нормално човешко общество се смятат за добродетели.

- Хубава си, а хубавите жени са за общо ползване - бе казал веднъж в лицето ми той, с което ме засегна жестоко.

Смяташе, че аз съм изрядна домакиня, докато Стефан бил па-лачор. Стефан наистина не е суетен и не обръща понякога вни-мание на външния си вид, за разлика от баща си, който винаги е безупречно облечен. Но той е много чаровен и хубав, та и с дри-пи да тръгне, биха му отивали. Освен това аз си го харесвах та-къв какъвто е! Обаче по времето когато баща му определи мен като образцова домакиня, аз не бях въобще никаква домакиня. Майка ми не позволяваше да й се бъркам в къщната работа до-преди да се роди Илиян, та нямах кой знае какви умения в тази насока. И разни други от този род.

През цялото време Евдокия изпълняваше ролята на много за-грижена за нашето бъдеще майка, която полага неимоверни уси-лия да придума двамата мъже да се примирят със създаденото положение и да се съгласят да не се разбива нашето младо се-мейство. Според нейното думи това й се отдавало много труд-но, защото те изобщо не искали да я слушат. Щом отворела ду-ма по този въпрос, Стефан и баща му напущали стаята, твър-деше тя.

Стефан непрекъснато повтарял, че по-скоро ще приеме никога да няма свое семейство, отколкото да възстанови отношенията си с мен, които той смятал за необратимо влошени, изцяло по моя вина. Тя се възмущаваше пред мен, че той е започнал лю-бовна авантюра с някаква възрастна и леконравна жена. Дори според нея бил доста увлечен, та тя и баща му били сериозно разтревожени.

- Как ли не ги увещавам, как ли не ги моля да се вразумят, но и двамата са се заинатили. Казвам им, аз ще се поболея, ако в най-близко време детето и Юлия не дойдат тук. Все едно че го-воря на вятъра.

Гласът й беше твърд, натъртен, но жив и артистичен. Тя участ-

ваше в някаква самодейна театрална трупа, имаше опит и играе-ше доста сполучливо своята житейска роля, измислена от сама-та нея.

По същото това време дядо Илия идваше във Варна да си ви-ди внука, носеше му подаръци. Илиян беше на около 4-5 месеца, когато изпълни бебешкото кошче и крачетата му опряха в пре-плетените пръчки. Вървеше доста едър. Дядо му донесе тогава от Русе красиво детско креватче и дюшек, напълнен с пречист-вана и развлачвана по специален начин вълна.

Илиян беше на около три и половина месеца, когато той ми да-де пари със заръка да си купя злато и да си направя от него пръстен. Понеже имам тънки пръсти, готовите не ми прилягаха. Тогава купих една златна халка и я дадох да ми изработят пръс-тен с прозрачен камък. Оттогава не съм го снела от пръста си. Като талисман ми е. Ако той ме мразеше истински, както му вну-шаваше дори на самия него Евдокия, то нима този пръстен не би се изхлузил сам от пръста ми?!

Когато изпращахме с Илиян дядо му на гарата при едно от по-редните негови посещения във Варна, той най-неочаквано за мен притисна лицето на детето до своето и с насълзени очи призна: “Стефан онзи ден направи скандал. “Вие сте виновни за всичко - упрекна ни. - Съсипахте ми живота...” От известно вре-ме той прекалява с алкохола... Обаче... - въздъхна - все още не е възможно да дойдете да живеете при нас.”

Аз мълчах. Не знаех какво да кажа. Когато той биваше твърд и хвърляше в лицето ми упреци, несъгласия или претексти, че Стефан не е житейски зрял, за да бъде глава на семейство, като пренебрегваше факта, че синът му е вече баща, значи и глава на семейство, макар разбито, винаги намирах думи, за да го оборя. В случая сам се предаваше. Но и той, като Стефан, сти-гаше само до признанието, след което се заковаваше там.

Защо?! Този въпрос никога не е излизал от моето съзнание. Така е срастнал с моята същност, че го смятам за кодиран в лич-ните ми гени. Винаги искам да си отговоря защо това или онова е така, а не инак. Не мога да приемам готови формулировки. Та-кава е моята личностна нагласа: съзнанието ми да разчепква, да търси отговор на въпроса защо. Тъкмо това ме отличава от мно-зинството около мен. То е което ме прави да изглеждам, като врабче албинос в сивото птиче ято или черната овца сред крот-ко пасящото стадо...

Може би това е най-същественото у мен. Илиян май само това е наследил откъм моя страна: въпроса защо? Вероятно и него-вият житейски път не ще е лишен от стръмнини, препятствия и внезапни остри завои... Хората се плашат от този прям въпрос. Особено, когато в страниците на живота им има скрити петна, ко-ито не са за показване.

Та нашето семейство се разпадаше не по моя воля, а по тях-на! В такива моменти имах усещане, че аз съм се забъркала в семейни взаимоотношение с трима луди. И никак не ми беше яс-но какво всъщност искат те. Или по-точно какво прикриват в гън-ките на своето кърпено семейство. Аз съвсем не изпитвах жела-ние да живея в техния дом. Просто настоявах да си изградим със Стефан наше семейно гнездо отделно от тяхното. Изобщо недоумявах защо трябва да живеем под един покрив, след като техния апартамент не позволяваше в него да се вместят две се-мейства? Стефан съвсем нямаше нужда от тяхното опекунство. Напротив, то го парализираше, препъваше го, объркваше го, сваляше го надолу.

Това не беше нормална бащина обич, а тирания, някакво безумно вкопчване на един баща в личния живот на сина. Дори не отношение на баща към син, а отношение на робовладелец към роб. Див фанатизъм, който и да е имал някакъв смисъл, аз не го откривах. От моя гледна точка това безспорно бе някаква пато-логия.

Гледани отстрани, ние приличахме на артисти, които играят на сцената на живота театрална пиеса в модерния абсурден стил. Дори и след като ми е казвал недобри думи, при среща и раздя-ла дядо Илия винаги ме целуваше, макар и бегло, по челото. Значи въпреки своята съпротива, въпреки че не бе изрекъл бла-гословия дори и след раждането на внука му, той с действията си признаваше, че ние със Стефан и сина ни сме семейство. А това също бе вид благословия, дадена ни скришно от Евдокия.

Имаше нещо пъклено, нещо трагично и същевременно абсурд-но в цялата тази побъркана история.

Когато в средата на май на 1968 година двамата със Стефан пристигнахме в селцето на родната му майка, за да ни венчее с църковен обряд неговият дядо, свещеникът и попадията изпад-наха в паника. Очевидно те изпитваха страхопочитание към своя зет. Дори допущам, че тежкият, несговорчив нрав на дядо Илия е допринесъл за ранната смърт на тяхната първородна дъщеря, макар че в последствие той е пренесъл причините за това тра-гично събитие върху Стефан. Понеже той се е родил едро бебе - около 5 килограма - и по всяка вероятност раждането е било с усложнения, баща му се е възползвал от това, за да формира своя син по своята си воля, като му е казвал : “Ти умори майка си, сега искаш да умориш и мен”. Това ставало, за да го накара да яде повече отколкото Стефан е желаел сам. Дори за по-силно въздействие му е показвал някакви брадавични израстъци по тялото си.

Така синът бе получил разширен стомах и в последствие на-пълнял неестетично. Когато се срещнахме за пръв път той дори си беше дебеланко. Лелята на негов приятел, която бе близка с моето семейство ми подхвърли, че Стефан много ме харесал. Аз я погледнах учудена и съвсем непринудено възкликнах: “Този дебелия!?” Тя бе му го казала.

При следващата наша среща, която стана след около месец, Стефан бе смъкнал около 10 килограма и аз не можах да го поз-ная веднага.

До този момент двамата старци не бяха виждали втората съпруга на Стефановия баща, която бе заела мястото на тяхното чедо. Никога няма да забравя погледа на попадията, когато две-те с нея коленичихме пред гроба на дъщеря й. Не, нямаше сълзи в очите й. Те бяха изпълнени с благоговение. От цялото й тяло като че ли се излъчваше тъжно сияние. Една вечна, но смирена от времето болка.

От порцелановата снимка върху паметника се усмихваше крот-ко една красива млада жена, която изглеждаше по-млада от мен.

- Как така без благословията на баща ти! - възкликна попадия-та и лицето й прибледня, щом чу за какво сме пристигнали.

- Ха! - отвърна нехайно Стефан. - Този въпрос засяга мен, а не баща ми.

Когато влязохме на другия ден в малката църквица, дядо му бе така объркан и не на себе си от вълнение, но може би и от упла-ха, че върши нещо недотам редно - той бе кротък, свит човек - та не можеше да попълни венчалното свидетелство. Допущаше грешки, наложи се да скъса няколко формуляра. Това не бе до-бра поличба, помислих си. Стефан, който е доста суеверен, съ-що стана неспокоен от този факт. Накрая не издържа измъкна припряно писалката от ръцете на дядо си Христо и сам го попъл-ни. Свещеникът и попадията го гледаха смаяни от неговата кате-горично проявена увереност.

Тогава Стефановия жест не ме впечатли, но като се връщам днес към този вече избледняващ в паметта ми спомен, като че ли най-ярко там се очертава именно моментът когато той измък-ва писалката от дядовата си ръка. Това бе последната му пос-тъпка, извършена изцяло по неговата воля. То бе бунта на роба, който къса робската верига. Миг, в който Стефан, макар и за кратко, възмъжа, стана свободен, независим човек...

Някой би си помислил, че тази сцена е литературна добавка, за да му изваям ореол, да го издигна в очите на другите. Но не е. Когато баща му и Евдокия не бяха около него, той наистина ста-ваше уверен в действията и решенията си.

Бях обаче смутена от обстоятелството, че старите също не възприемаха своя внук като зряла личност, като мъж, който е в правото си да решава сам своята житейска съдба. Или пък наис-тина се бояха от баща му. Макар че Стефан беше прав, като на-блегна тогава, че тъкмо те имат най-голямото право да благо-словят нашата обич. Бяха го отгледали от 3 до 12 годишна въз-раст. Баща му само е идвал през това време да го види за по няколко дена 2-3 пъти в годината и отново заминавал.

От гроба на Стефановата майка аз си взех няколко шепички пръст. Като се върнах във Варна я сложих в саксия и засадих там розови стайни теменужки. От нейното красиво лице, изобра-зено върху порцелановата плочка, вградена на каменния памет-ник, именно от тях се излъчваше душевна нежност.

Тази саксия стана мой олтар. В най-тежките, в най-безнадеж-дните мигове на своя живот заставах пред саксията и отправях молитва към Богородица, която за мен винаги бе с образа на Стефановата майка. И тя неизменно ми вдъхваше сила, за да устоя. Подсказваше ми изхода от поредната задънена житейска плетеница. Някак естествено стана моя предана закрилница.

Сигурно затова Илиян заприличва повече на нея както по вън-шност, така и по душевна нагласа, макар когато се роди да при-личаше повече на дядо си Илия. Това за мен бе знак, че аз съм получила нейната майчина благословия. Значи нейният дух зна-еше колко много обичам сина й. Беше проумяла, че никой не го милее повече от мен на тази грешна Земя!

Навярно този наш семеен водевил би продължил още много дълго, ако едно случайно недоразумение между Евдокия и Ста-рия не я постави в изключително конфузно положение, което срти за няколко минути, като при земетръс, сградата на нейния замък, с името ДВУЛИЧИЕ.

Със Стефан почти нямах връзка, пазеха го много усърдно да не би да се срещне с мен и двамата със сина му да го придър-паме при нас.

Може би тук е мястото да споделя, че - в първите години след като окончателно се прибрах във Варна - наши съседи виждаха Стефан да се навърта около къщата ни в по-ранните часове на вечерите. Дали не се припознаваха, не мога да кажа. Но ние из-падахме в неловкост, защото хората оставаха с впечатлението, че не му позволяваме да се среща със сина си, та затова той разчита да го зърне зад прозореца, преди да са спуснати пер-детата. Според мен обаче истината бе друга: най-вероятно той се е срамувал или колебаел, ако техните приказки, разбира се, не бяха фантазии.

Аз само веднъж го мернах. Беше в началото на есента, малко преди да започнат да се спущат мъглите. Моята приятелка от ученическите ни години Юлия бе донесала за Илиян кошница с последните набрани от лозето на баща й праскови. Той тогава да е бил на около 3 годинки. Изпратих я до пътната врата. Докато гледах как тя прибягна и се скри зад ъгъла, погледът ми се за-кова на мъжка фигура. Стоеше в сянката на още необезлистена-та липа, но на няколко метра встрани имаше улична лампа и ми се стори, че това е силуета на Стефан. Бих отишла до него, за да се убедя в своето предположение, обаче косата ми бе нама-зана с подхранваща билкова маска, което ме възпря.

На другия ден Юлия ми телефонира в службата и съобщи, че е видяла снощи Стефан под липата. Тя мина на крачка разстояние от мъжката фигура и можеше да различи добре лицето му. И все пак не бях напълно убедена, че е бил именно той. Тя се движе-ше бързо, почти на бегом. Възможно е да се бе припознала.

Никога не посмях да отворя дума пред Стефан по този въпрос при нервните ни редки срещи. Въздържаше ме опасението да не би той да отрече и така да разбие моята илюзия, че все пак... Макар да бе по-вероятно да си замълчи. Дори и да беше обика-лял наистина около дома ни във Варна, едва ли би си го приз-нал, воден от опасението да не се разчуе и слухът да стигне до Евдокия, която бдеше отчаяно да му държи юздите. Пробойните на нейното владение обаче ставаха все по-многобройни. Тя очевидно усещаше това и измисляше нови и нови сценки за на-шата водевилна семейна пиеска.

.

Илиян бешe още бебе, може би нямаше половин навършена годинка, когато тя ме подлъга да отида с него в Русе за предсто-ящо завръщане на Стефан от пореден рейс по реката. Когато обаче пристигнахме, стана ясно, че корабът е спрял в друго при-станище и ще тръгне на нов рейс без да спре в Русе. Оказа се също, че тя не е успяла да “подготви Стария”, поради което трябваше да отседнем в дома на Рада. На другия ден Евдокия дойде - дядо Илия бе дежурен - и ни отведе с Илиян в техния апартамент да й погостуваме за няколко часа. Да, именно да го-стуваме, като че ли бяхме някакви съвсем чужди хора.

Още щом детето подмокри първите гащички тя ги изпра въпре-ки моята съпротива. Носех достатъчно негови дрешки за прео-бличане и съвсем не бе нужно да се пере. След това ги окачи на въжето, опънато на закрития балкон, залепен до кухнята. От притеснение обаче аз забравих да ги взема на тръгване.

Това й даде основание да пристигне на следващия ден у Радини и през сълзи да разкаже какъв скандал вдигнал дядо Илия, като видял бебешките дрешки. Беше неубедителна, но нали ми бе внушила какъв неадекватен човек е дядо Илия, та макар той да бе идвал преди седмица у нас във Варна, за да си види вну-ка, приех без да се замислям, че може би нещо го е прихванало. По съвет на мама не смеех да кажа пред нея за тези негови посещения.

Играта на криеница бе блокирала моята логика, бе ме омотала в своите кълчища и аз просто не знаех какво да мисля. Вероят-но бих се въртяла още дълго на тази дяволска въртележка, ако майката на Рада не се вклини непредвидено в траекторията й, както блуждаещ метеорит навлиза в атмосферата на Земята.

И тъй, окончателният разрив между мен и Евдокия стана годи-на по-късно при една моя служебна командировка в Русе. По на-стояване на Рада взех със себе си и Илиян. Той тогава бе на го-динка и шест-седем месеца. Беше мисля в началото на септем-ври. Ленинградчанката Наташа Акуленко, приятелка на Радина-та сестра Марина, вече бе пред заминава за Русия, след като преди това бе прекарала около месец у нас, във Варна.

Вероятно аз съм осведомила Евдокия за това наше пътуване, но може и Рада да го бе сторила. Не съм съвсем сигурна. Обаче на Стефановия баща нито аз съм се обаждала, нито пък Рада би посмяла да помисли за такова нещо, като знаехме какъв тежък нрав има той.

За всеобща изненада още на другия ден заранта към 10 часа дядо Илия пристигна с играчки и лакомства да си види внука. Стоя около два часа. Може и повече да беше. Игра с Илиян, но в същото време води и разговор с Наташа, която бе за втори път гостенка на семейството. Той владееше доста сносно руски език, от което и самата Наташа бе впечатлена. Всички се държахме деликатно с него. Разговорът вървеше с лекота, защото говорех-ме за най-обикновени неща. Никой не отвори дума по болните въпроси. Майката на Рада - леля Цветанка - донесе някакъв сладкиш за почерпка и добродушно заприказва колко е пораснал Илиян, колко кротко и добро дете е. Тогава дядо му се просълзи и рече:

- Ех, така е! Ама редно ли е да се радвам на своя единствен внук в чужда къща? Не е редно! Обаче... Това е то повторията - надена греда.

После притисна детето и зарови главата си на гърдите му, докато овладее нервите си. Илиян го улови с тържествен вик за оредялата и побеляла вече коса. Когато дядо му вдигна лицето си, очите му бяха мокри. Ние мълчахме.

Евдокия дойде някъде около 5 часа след обяд - също с пода-ръци за Илиян. Беше емоционална и шумна жена. Още от пътна-та врата, докато прекосяваше двора по тясната пътечка, тя го-вореше на висок глас: “Ах, къде ми е пиленцето! Нямам търпе-ние да си го видя, да си го целуна...”

Тя наистина грабна в прегръдката си току-що събудилия се от следобеден сън Илиян, който залепна за нея. Той е общително дете. А Евдокия привличаше вниманието му с артистичния си глас. Игра си дълго с него. Разказва му приказки, като от време на време подхвърляше: “Ах, този твой баща! Живота ни ограби той! Лиши ни от тебе, мило детенце. Къщата ни е глуха и празна, а ти палуваш и пълниш чужди къщи...”

След това се обръщаше към мен с обяснение, че все още нито Стефановата глава е увряла, нито на Стария. Така наричаше тя дядо Илия - “таткото”. И добавяше, че е упорита и докато не постигне своето, нямала да престане да ги убеждава, че така не може да продължава дълго. След което отново се зае да ми обеснява твърдоглавието на двамата мъже, които не искали да чуят нито за мен, нито за Илиян. И така се увлече, че започна да си противоречи. Само преди няколко месеца, при свое гостуване във Варна, тя разказа как Стефан празнувал първия рожден ден на сина си със свои приятели. На масата била поставена по-следната снимка на Илиян. Тя му казала: “Детето трябваше да е сега тука, за да го видят какво чудесно момченце е станал, а не снимката му да показваш на своите приятели.” На което Стефан отвърнал: “Аз също искам детето ми да си е в нашия дом и все някой ден ще си го взема, но майка му не ща ни да я чуя, нито да я видя!”

Сега твърдеше, че той и за Илиян не искал да чуе.

Отношението си към своя внук мъжът й го бе показал само преди няколко часа и то в присъствието на няколко свидетели, които в този момент стояха пред нея и недоумяваха как може да е така безогледно нагла в лъжите си. Тогава за пръв път се за-питах дали тя знаеше за посещенията на мъжа й у нас. Той ид-ваше по служба, като митнически служител с международния влак, който пътуваше с туристи от Москва за Варна. Пристигаше предиобед и отпътуваше в обратната посока късно вечерта.

Слушах я мълчаливо. В душата ми се разстилаше мъглата на сивкава угнетеност. Можех да й възразя, както съм го правила много пъти, но вече бях проумяла, че с тази жена не мога да се дуелирам. Нейната рапира беше интригата. А аз това бойно из-куство просто не го владея.

Ние с Марина, сестра на Рада, и с Наташа мълчахме деликат-но. Всъщност Наташа понечи да каже нещо, но Марина я сбута и тя разбра, че не бива да осведомяваме на Евдокия за посещени-ето на дядо Илия.

Всичко би приключило без усложнения, ако леля Цветанка не бе влязла внезапно, почервеняла от ярост. Като всяка чисто-сърдечна, непокварена обикновена трудова жена, тя не владее-ше тънкостите на дипломацията. За разлика от нас - претенди-ращите за някаква интелигентност - тя се изправи пред Евдокия с ръце на кръста. И като й отвори една уста, не я затвори докато не издума всичко, което знаеше. Оная се вцепени. Пребледня и онемя.

- За какъв татко говориш ти, ма? - питаше я прямо леля Цве-танка. Лицемерието на Евдокия я бе раздразнило и тя бе изляза-ла от своето търпение. - На тебе той ти е мъж, на Илиян е дядо, на Юлия - свекър. Баща е на Стефан, а не на тебе. Кого лъ-жеш?! Мъжът ти беше тука преди обяд и плака пред нас, защото не му даваш да посрещне внука си в къщата му. Настанила си се там и се разпореждаш с живота на чуждия син, на чуждия внук... Какво си мислиш ти, че хората край тебе са идиоти и не разби-рат какви ги вършиш? И колежките ти разправят, че си мръсни-ца. Подиграваш се с наивността на тази майка с малко дете. Пред нея говориш едно, а зад гърба й обратното. Затова всички те мразят...

По някое време Евдокия се освести, изглежда се уплаши да не би леля Цветанка, която размахваше емоционално ръце на крач-ка пред нея и засилваше нагоре октавите на своя глас, да на-лети на бой. Междувременно Илиян се разплака, дойде при мен, вдигна ръчички да го взема на ръце. Без да отрони нито дума Евдокия скочи от стола и тръгна да си върви с бързи стъпки. Изведнъж у мен изригна някакъв гняв, толкова дълго потискан, че сам изби навън, като гейзер. Последвах я на двора с Илиян на ръце и извиках подире й:

- Ти си виновна детето да остане половин сирак при жив баща. Но Бог гледа отгоре и вижда кой какво върши. Хубаво да не видиш нито на този, нито на онзи свят!

Тя вече беше до пътната вратичка. Спря, обърна се. Гледаше с безумен поглед.

Това беше всичко, което й казах. Не го отричам. Нито пък съ-жалявам за думите си. Още по-малко бих се самоупрекнала ня-кога, задето й казах истината в очите.

Моята майка одобряваше Стефан и всичките й усилия бяха на-сочени в посока да се постигне някакво уталожване на страс-тите. Докато баща ми не даваше и дума да се отвори за помире-ние. Особено след като узна, че Стефановият баща е ходил в родното ни селище, за да събира сведения за рода ни. По съ-щество, в това негово действие баща ми не намираше нищо ло-шо. Той обаче остана дълбоко засегнат от обстоятелството, че дядо Илия бе потърсил сведенията си не от друг, а от дългого-дишния тогавашен кмет Косьо Баланов.

.

Бивш бъчварин, а след комунизирането на България новопо-кръстен комунист. Човек примитивен, полуграмотен. Съученик на баща ми от отделенията. Дори е имало време когато са седя-ли на един чин. Неговата дъщеря пък беше моя съученичка в Икономическия техникум във Варна.

Те бяха примитивно семейство, силно ощетени от природата както в умствено отношение, така и във физическо. На ръст бяха едри, дебели, с отблъскващи лица. В интелектуално отношение - невъзприемчиви за знанието. Дъщерята не можа да прескочи ба-риерата на изискванията в елитното училище и отпадна още на втората година. Веднага се омъжи за някакъв пройдоха. Макар да беше доста закръглена, с голяма глава, ниско чело, ръцете и краката й да бяха окосмени като на мъж, все пак се намери мла-деж да я хареса.

Аз й бях противоположност и вероятно съм предизвиквала не само нейната завист, но и това на цялото им семейство.

Единият от синовете на този кмет, мисля името му беше Янко, се бе прочул неотдавна със инквизициите, които бе приложил над войници-новобранци в едно военно поделение, като щатен старшина. Между потърпевшите младежи е имало синове на ви-соко поставени бащи, които разбутаха случая. Последва военен съд, изнесоха потресаващи факти в пресата за изтезания, които нормалния човешки ум трудно може да проумее.

Очевидно в народността ни има някаква генетично увредена прослойка, с изразени садистични наклонности. Вероятно такива има във всички нации. Но в комунистическите държави от тази прослойка е изградено ядрото на властта.

Цялото кметско семейство бе преминало отдавна на комунис-тически принцип на живот. Влизаха в магазини, в ресторанти, ка-фенета, в ателиетата за услуги, разположени на територията на общината, вземаха си каквото им бе нужно и излизаха без да плащат. Сметките им плащаше съответният персонал. Хората роптаеха, но нямаше пред кого да се оплачат. Грабителството на властниците е също обичайна практика за цялата страна.

По същество комунистическото управление е изградено на принципите на италианската мафия. Разликата е само в това, че българските имат предимството да действат от позиция на упра-вляващи без опозиция в страната. Затова няма кой да ги прес-ледва. Напротив, те вършат своите безчинства, охранявани от всички законни силови институции в държавата ни.

Властта отдолу догоре насърчава умело проявите на жесто-кост, за да се поддържа страховата психоза сред населението. И ако все пак понякога се дава гласност на тези изстъпления, както в случая със сина на кмета, то това се допуща само когато раз-вилнелият се самоуправник е засегнал близък човек на управни-ци от по-високите нива на държавната власт. Разбира се, според мен, това също бе метод да се поддържа страха. Всеки обикно-вен трезвомислещ човек, узнал чрез пресата за извършени звер-ства над човек от кастата на привилегированите, си казва: “Щом те тормозят без причина своите си, какво би станало, ако аз сгреша съвсем малко?”

Съчетанието на посредственост с власт е нещо страшно. Но тъкмо благодарение на тоя тип българи, които бяха поставени на всички възлови места във местната и централна държавна власт, бе възможно страната да бъде превърната в един строг тъмничен затвор. Населението е буквално парализирано от бру-талността на управляващите и им се подчинява безропотно.

Този кмет управляваше моето родно селище и съставните към общината по-малки селца в екип с още някои подобни нему, до преди няколко години. Те успяха да съсипят безброй човешки съдби с техните анонимни и “строго секретни” досиета. Много младежи не можаха да получат прилично образование, защото без специалното разрешение на общините, на които младите хо-ра бяха жители, те нямаха право да кандидатстват в никое учеб-но заведение. В някои средни и висши инситути пък можеха да учат само дъщерите и синовете на онези родители, които бяха във властта.

Мен също нямаше да ме пощадят, ако през юни 1961 година, когато завърших средното си образование, законът за разреше-нието от общините не бе отменен.

Моят баща се почувства смъртно засегнат от постъпката на Стефановия баща, който бе търсил сведения за нас от един пре-стъпник. Затова когато той пристигна в един горещ летен ден, за да се споразумее с моите родители за примирие и съответно да ни отведе - мен и внука си - в своя дом, моят баща не даде сво-ята благословия. Вместо да приеме поканата за обсъждане на въпроса, баща ми го запита без никакви заобикалки:

- Къде е синът ти, свато? Той е баща на това дете, което ти държиш сега в ръцете си. Значи той е този, който трябва да дой-де да си прибере жената и сина, след като така безотговорно ги остави на волята на съдбата...

Майка ми дипломатично го прекъсна и се опита да върне раз-говора към добрия тон. След малко обаче баща ми отново взе думата: “Аз не съм с висше образование като тебе, свато. Не съм толкова заможен, колкото си ти, но моите деца и внуци рас-тат и ще растат занапред в моя дом, под моето крило.”

Мама дълго време след това укоряваше баща ми, че се е дър-жал рязко и високомерно, на което той отвръщаше:

- Аз съм почтен човек, живял съм винаги достойно, защо да му прекланям глава? Дадох им дъщеря за чудо и приказ, те я омас-кариха. Роди им внуче, като ангел-херувим, те го изритаха от къ-щата си. Идват да си го искат сега, когато детето е вече отгле-дано. И то защото станаха за резил в Русе. Илия сам си казва, че слуша редовно предаванията на забранените у нас западни радиостанции, а в същото време се стреми да се отърка около миризливия задник на някой от тези убийци и разбойници - ко-мунистите.

- Хайде сега, ние сме на тясно, трябва да преклоним глава! - отвръщашe му мама.

- Защо да сме натясно! - кипвашe той. - Те ме засегнаха на чест, аз това не мога да им го простя. Нямам им вяра на тия хо-ра. Ще ги приберат, колкото да си изтрият срама от лицето, а след някоя година току виж онази яловица пак побесняла и ги из-бутала навън. По тяхната свирка ние повече няма да се водим.

Да вървят по дяволите! С пъдар на червената власт аз роднинс-тво не искам да правя!

Така наричаше баща ми всички милиционери, служителите на Държавна сигурност и митничарите: пъдари на властта.

- Това хубаво дете се нуждае не само от майка, но и от баща. Ще порасте, ще пита... Какво ще му отвърнем?

Щом чуеше подобни на тия думи от устата на мама, баща ми повишаваше още повече глас:

- Ще му кажем истината, че баща му е овца, а дядо му Илия - селски кирпич. Оставили се на една...

Мама беше сдържана, умерена, великодушна. Стараеше се да обърне баща ми. Той обаче остана непреклонен.

Пред Стефановия баща рече с половин уста:

- Аз не мога да решавам вместо дъщеря си, нито да й кажа да-ли да тръгне с детето, но тя трябва да знае, че ако сега излезе от моя дом, повече тук не може да се върне. Цигании аз не мога да понасям.

След този случай той не даваше дума да се издума аз и Илиян да отидем в Русе, макар че всъщност дядо Илия не посмя да постави отново този въпрос на разискване, макар да идваше - вече по-рядко - през лятото да си вижда внука.

Баща ми обичаше много силно Илиян и мисля, че изпитваше ревност задето другият му дядо се появяваше от време на вре-ме. Обикновено след това той казваше: “Митничар! Човек на властта! Овчарско куче, което се е сдушило с вълците против ов-чето стадо...”

В нашето родно село, което се намира в подножието на Стара планина, се разказваше някаква история за кучето на местен ов-чар, което уж се съешило с вълците и заедно се гощавали с уду-шени от тях млади агнета. Имаше ли някаква истина в това един Бог знае. Овчарят отдавна бе заминал със своето си вре-ме. Останала бе само приказката: “Верен като на чобан Вельо кучето!” Изричаха я, когато искаха да кажат за някого, че е про-дажник, омесил се с разбойници.

Баща ми често я употребяваше в своя, изпъстрен с народни мъдрости всекидневен речник. Не пропусна и този път.

*Теодора Астро*

21.

.

Успяхме да се доберем до Стефан след дълги перипетии. И разбира се, за кратко. Процедурите на граничната и митническа проверки бяха доста дълги. Всеки от чакащите искаше да разбе-ре дали неговият близък е в групата на пристигналите. А това бе невъзможно. Завърналите се мъже бяха някъде из вътрешните помещения на сградата. Посрещачите се скупчиха около врата-та, откъдето трябваше да излизат. Всеки искаше да бъде по-напред и стана блъсканица. Истинско стълпотворение от изнер-вени до крайност хора. Слънцето напичаше до непоносимост от-вън въздуха и земята. Климатична инсталация вътре и да е има-ло не работеше. Беше задушно и мъчително.

Ние стояхме най-накрая, дори на известно разстояние от тъл-пата. Веднага, щом пристигащите бяха докарани от самолета в сградата, някой от граничната администрация прояви милост към децата и ги заведоха да се видят за кратко с бащите си. Аз държах Илиян за ръчичката и дори не помислях да го пусна с тях, защото се боях че може би Стефан няма да го познае. Доста време не се бяха срещали двамата. Но един от митничарите, който бе видял сцената с дядо Илия, дойде, взе го и го отведе.

Тези петнайсетина минути ми се видяха цяла вечност. Всички деца излязоха, а Илиян не беше между тях. Втресе ме. След малко Стефан го изнесе до изходната врата от някакав страни-чен коридор. Държеше го на ръце, а Илиян сияещ бе обвил ръ-чичките си около шията му.

Баща му го пусна на пода, махна ми с ръка, извика нещо, но в това гъмжило от надприказващи се хора бе невъзможно да чуя какво казва.

Когато най-после Стефан излезе навън с багажа си, беше къ-сен следобяд. До него вървеше баща му с пакети в ръце. Дори не ни погледна докато синът му разговаряше с нас. Илиян се вкопчи в ръката на баща си и едва успях да го увещая да я пус-не. Уговорихме се къде и в колко часа да се срещнем на следва-щия ден.

Ние се отправихме към автомобила на брат ми, Стефан и ба-ща му - към таксиметровата стоянка. Брат ми бе уловил ръчич-ката на Илиян, който бе обърнал глава назад и със свободната махаше за довиждане към баща си, който се бе спрял на крачка зад дядо Илия с вдигната ръка. Докато не се скрихме от погледа му Стефан не мръдна от мястото си, макар че баща му очевидно настояваше да побърза. Виждах го как жестикулира с ръце, кое-то не му бе в природата при нормална обстановка.

На другия ден се разходихме из Бургаската морска градина. Брат ми остана да ни чака в колата. Аз исках да сторя същото. Но Стефан поиска да тръгнем заедно.

- Детето ще се чувствува по-добре, ако и ти си с нас - настоя.

Той носеше със себе си фотоапарат и си правихме немалко снимки. Какво стана с тях не ми е известно. Допущам че баща му ги е унищожил. Ако ги имаше, Стефан би ни изпратил копия.

На раздяла той обеща на Илиян, че след десетина дена ще дойде във Варна и ще бъдат по-дълго заедно. Наистина дойде, имахме да уреждаме заедно съдебни въпроси. Срещнахме се двамата, но с Илиян отказа да се види.

Тогава Стефан възнамеряваше да се жени за поредната “ма-дама”, както сам наричаше жените, които неговият баща му из-бираше за съпруги. По професия тя бе агрономка. Дори ми пока-за златните халки, които беше купил за този случай. Но очевид-но успя да се изхлузи в последния момент от примката.

Не помня вече колко пъти дядо Илия му избираше подходяща булка, с дейната помощ на свои роднини и приятели. Но в край-на сметка сватбите все се осуетяваха. Стефан не бързаше да уреди раздялата си с мен. Оказваше пасивна съпротива. Това беше негова лична стратегия: съгласяваше се уж с нещо, прие-маше уговорките и всичко изглеждаше като течащо по вода до момента, в който уговорката трябва да се изпълни. Тогава обаче той създаваше суматоха, осуетяваща взетите решения, или пък изчезваше в дън земята. Не бе възможно да бъде.

Никой не можеше да проникне в Стефановите мисли. Баща му явно се опасяваше особено много, че синът му дълбоко в съзна-нието си не може да приеме нашата раздяла, затова полагаше усилия да ускори този процес. И тъкмо с това натискане засилва-ше вероятно съпротивата му. По природа Стефан не е човек на лесните промени. Между взето решение и изпълнението му при него най-често нямаше никаква връзка. Защото всяко решение бе изградено само от приказки. В действията си той беше наис-тина пословично муден. Такава му е нагласата.

Със своето агресивно вмешателство в личния живот на сина си, дядо Илия бе нанесал в душевността му непоправими вече поражения. Нарушен бе центърът на тежестта в Стефановата личност. Всички заложби, които природата бе изсипала така ще-дро у този млад мъж, се разсипваха една след друга от принуди-телно наклонената му човешка същност.

Аз имам прям характер и неведнъж съм изтъквала пред дядо Илия, че разрушава сина си, от което той оставаше докачен, за-щото бе абсолютно убеден, че Стефан има безброй недостатъ-ци и се нуждае от бащиното си опекунство.

Уверена съм, времето ще докаже че съм била права. Ще го до-каже и синът ни, който е копие на баща си. Надявам се, че аз няма да повторя грешките на дядо Илия.

Всяка поредна подготовка за сватба ставаше претекст Стефан да откаже да отдели време от отпуските си, за да се срещне със своя син. Но аз се досещах, че причината е друга. Той съвсем не беше убеден, че иска да се раздели с нас. За него беше по-поно-симо всичко да се влачи докато този въпрос се реши от само се-бе си. А дотогава да не ни вижда, особено детето. То беше мно-го силен магнит за него. Той нямаше сили да устои на изкушени-ето. Но нямаше така също и смелост да се противопостави на бащината си воля. А както вече споменах, волята на баща му бе всъщност воля на Евдокия. Той се бе вкопчил в жена си, а тя от своя страна - в сина му.

Гордевият възел на моя живот!

Нямах сила да го разсека, нито власт да го развържа.

Странно, но Илиян въобще не помни последната среща с баща си. А беше достатъчно голям - на пет и половина години.

- Мамо, искам си го! - настояваше упорито той.

Едва ли някога би проумял колко безпомощна се чувствувах.

На писмата, които му изпращах по този въпрос, Стефан не от-говаряше. И понятие нямам дали всичките стигаха до него или попадаха в ръцете на непреклонния му баща, който навярно ги унищожаваше.

Не можех да тръгна да го търся в океана. Когато беше в отпус-ка на брега, дядо Илия го охраняваше така усърдно, та пеперуда да бях, пак не бих била в състояние да проникна до него.

Нелепа до непоносимост е тази история, за която не ми се мисли, а съм принудена да търся път към Стефан, да преглъ-щам своето огорчение от неговото бездушие и да продължавам да разказвам на сина му какви ли не измислици, за да не се на-пълни душата на детето ми с отровно разочарование и ненавист към този, който е негов създател.

И тъй, Стефан сменяше една след друга “мадамите”, пропиля-вайки всяка поредна отпуска с някоя от тях. А синът му оставаше все да го чака. Защото човек има един единствен баща и не мо-же да го замени с друг. Нито пък да си го купи от някой магазин, както си купува шоколад, играчки, книги, дрехи, хляб...

Напрягам ума си, за да съчиня поредната лъжа за пред Илиян, макар да съзнавам, че това не може да продължи до безкрай-ност. Скоро той ще бъде първокласник. Няма как да го забавя да усвои азбуката. Ще може сам да пише писма до баща си. Как то-гава ще обяснявам Стефановото мълчание, което не се и съм-нявам, ще става все по-непроницаемо, все по-плътно, особено ако дядо Илия успее да го впрегне в каруцата на ново семейс-тво, нямам представа вече как.

Традиционно българката е жена е с ограничен мироглед по от-ношение на семейните въпроси, гледа с недобро око на децата от предшестващ брак на своя съпруг. Затова намирах за наив-ност да разчитам на промяна към по-добро в бъдеще време от страна на Стефан.

Разбирам го, не е лесно да застанеш очи в очи пред собст-вения си първороден син без да имаш истинско оправдание за бягството си от живота му. Но от това не ми става по-леко.

*Теодора Астро* До тук поместих 243 страници. Остават още 290, които ще поместа в следващите дни.

.

.

Ивайло (с черните дрехи) през пролетта на 1993 година по време на посещение в Лондон, след като току-що бе завършил университета в Аризона и вече бе приет за аспирант.

Така изглеждаше баща му на същата възраст.

*Теодора Астро*

-

Аз авторката на настоящите записки, когато бях студентка.

.

И сега - в края на лятото тази година, вече наваръшила 61 години...

.

-

prijatel63
Теодора, мeила ти действащ ли е?
*Теодора Астро* Да! Електронният ми адрес, който е регистриран и всеки може да го вземе от моя ник, е действащ. Въпреки упоритите опити на някои недоброжелателни нашенци да ми вкарат вируси, все още не са успели да постигнат целта си.

За интернета имам втори компютър.

-------

Някои от примитивните постинги ще ги оставям, колкото да се знае, че и в житейското море - както и в истнското - има и горчивина... Но повечето ще ги чистя...-------

Благодаря за Коледните поздравления. Ще се постарая до утре най-късно да поместя целия текст на моите записки, писани преди 1977 година, които вече са документален исторически очерк за едно отминало време... За да можем да си сверяваме исорическия часовник, който цъка на кулата на гара Варна, например

-------

В настоящата моя тема ще поместя по-нататък и текстовете на други мои книги, писани по времето когато живеех в България, непосредствено когато са ставали описаните в тях събития.

-

*Теодора Астро* “...Там ни е бедата. Изобретихме толкова много азбуки, закони и предписания, че нищо друго не можем да видим. И ако туй дето го виждаме, не отговаря на азбуките и разпо-редбите, загубени сме. Заприличахме на съще-ства, които докторите, ако седнат, могат и в лаборатория да направят... Измъкнаха ни гръбнаците, защото сме решили, че човек вече няма нужда от гръбнак. Но каналът, дето е бил гръбнакът, още го има и някой ден отново ще си го нанижем...”

.

Уйлям Фолкнeр

.

1 август

.

Мисълта ми е накъсана, паметта я няма никаква - само про-блясъци. С първия влак заранта тръгнах за моето родно градче, допреди няколко години село от градски тип. Превързали са ме за него като още неродено бебе с пъпна връв за майка му. От-давна ми е минало времето да изляза на видело и да възвестя с плач, че вече ме има на този свят. Да напълня белите си дробо-ве с кислород и да започна да раста нагоре - към слънцето. Но някой е преобразил пъпната връв и тя е станала като желязна верига.

Макар вече оръждавяла от времето, все пак изминали са цели 32 години, веригата ме държи здраво. Не ме пуща да се измъкна от тъмнината и влагата на майчината утроба. Усещам че съм за-почнала да гния, да изпущам токсични вещества около себе си...

Ако някой ден ръждата изяде желязото и контракциите на май-чиното тяло ме изхвърлят навън, положително ще ме запишат в регистрите на живота, като мъртво родена, поради преносване.

Всъщност, не само мен, целият Български народ го държат ка-жи-речи също толкова дълго завързан за утробата на Българс-ката държава по заповед, дадена от Кремъл. Разбира се, както вече отбелязах, по предварително споразумение, уговорено тай-но между Сталин, Чърчил и Труман. Необяснимо не само за мен триединство на антагонистични държави, обединени от общия си панически страх.

Победният марш на Хитлерова Германия бе им подсказал, че кабарките, с които са подковани ботушите на техните армии, май са опадали, като зъби от старческа уста. Или пък са изкъртени с чука на нечие държавническо малоумие, омесено с голямо коли-чество безотговорност. Затова се бяха видяли принудени да правят съюз с червения дявол в Москва, вместо да оставят Хит-лер да го унищожи. И в тая битка фашизмът така да се самоиз-тощи, та да се саморазпадне.

Защото фашизмът бе първото сериозно - макар неосъзнато от своите творци - противодействие на по-опасното зло - комуниз-ма. Като форма и структура на държавно устройство Хитлеро-вият райх бе изграден по подобие на сталиновия Съветски съ-юз. Обаче фашизмът не успя да разруши пазарната икономика, макар също да бе заложил лицемерно на социалната карта.

Хитрият и прозорлив азиатец пръв оцени, че Германия тръгва по неговия маршрут и побърза да се съюзи с нейния фюрер. Обаче не защото е бил подмамен от възможността да оплячкоса половината Полша, както мнозина твърдят днес. Полша за него беше само едно предястие без особено значение. Сталин е бил отдавна наясно с немския шовинизъм и грандоманските амбиции на Германия за световно владичество. Той не бе болен от безпа-метство, както много държавни глави тогава, та не бе забравил, че неговият предшественик Владимир Илич Улянов - Ленин бе подкарал своя “брониран” влак през есента на 1917 година към Петербург със злато, дадено му от Берлин. Разбира се, не от любов към самия него или от преклонение към комунистическите му безумия, а за да бъдат спрени военните действия на Източ-ния фронт. Значи, знаел е дето в своите домогвания Германия е податлива на коварства.

Тъкмо полуграмотният грузинец предусети апетитите на Хит-лер, защото той сам е бил заразен от вируса на владетелската руска страст да бъде световен господар. И не се е излъгал.

За разлика от дипломиралите се държавници в Кембрич, Хар-вард, Оксфорд, Иейл, и разни други елитни университети из За-падното полукълбо, мустакатият не е останал безразличен на-блюдател на факелните шествия и военните паради, нито към фанатизираните викове на тълпите: ”ХАЙЛ!”, които са ехтяли от граница до граница из Немската земя.

С инстинктите на човеко-звяра той е предвидил и съответно изпреварил в ума си шахматните ходове на истеричния кресльо като побързва да забави сблъсъка си с него чрез един мирен до-

говор, който и за двете страни е бил само парче хартия.

Макар да е получил психически шок на 22 юни 1941 година, ко-гато германските бомби затрещяват над западните му погранич-ни райони, Сталин не е изненадан от нападението. Неговото първоначално вцепенение се дължи на яростта му, че Хитлер го е изпреварил. Прословутата пруска дисциплина бе дала предни-на на фюрера. Но... азиатецът съвсем не е изплашен, нито пани-кьосан, както се опитват да го представят с днешна дата в сво-ите мемоари неговите маршали и генерали. Той е имал по-да-лечна цел. Историята доказа, че необразованият е бил превъз-ходен повратлив стратег. Той постигна своята си цел с дейната помощ на онези, които бяха негови върли врагове и които се плашеха дори от сянката на дима, излизащ от лулата му.

Сталин играе роля и доказа, че е гениален актьор. На него му е било нужно германците да стигнат до Подмосковието, за да бъ-де добре наточен руският фанатизъм на шмиргела на вкораве-ните вече човешки трупове, които “агресорът” е оставял по пътя си към Москва, а съветската пропаганда на часа е охилядоторя-вала в своите фронтови бюлетини. Демонизирала ги е чрез фан-тазията на покварените умове на работещите в секретните Ста-линови служби за държавна сигурност.

На него не му е бил достатъчен обикновен фанатизъм, нужда-ел се е от сгъстен до бяс фанатичен шовинизъм, който да нагне-ти така човешката воля за победа, та тя да изтласка Червената му армия чак до Берлин. За азиатеца цената не е от значение. Затова той не се интересува от броя на убитите, ранените и пле-нените свои хора, не заменя фелдмаршал Паолус срещу сина си Василий, обикновен редник. Не се пазари за цената на своята победа. Пазари се за подялбата, която ще последва след края на войната. Пазари се по джамбаски, пазари се предварително!

При грузинеца няма непресметнати ходове. Не! В неговата глава всичко е изчислено с точност до стотна част от милиметъ-ра. Затова единствен той е истинският победител и печеливщ в тази война.

Приказки от рода на: “Сталин повярва само на Хитлер и той го излъга” са бръщолевене на безмисловни хора. Достатъчно е да си зададем въпроса: “Ако наистина го е излъгъл, то тогава къде е Хитлер в края на войната? Къде са неговите генерали, адми-рали и фелдмаршали?”

Отговорът е: В небитието, или на подсъдимата скамейка в Нюрнберг - Меката на фашизма! А оттам - на въжето...

Докато Сталин е едновременно обвинител и съдия в Нюрн-берг! А САЩ, Обединеното Кралство Великобритания и Фран-ция, приклекнали в краката му, лъскат с усърдие отдавна окър-вавените негови ботуши.

Той, който вече беше преорал половината от територията на Азия и цяла Източна Европа, за да изгради своята кървава им-перия, укрепена с труповете на милиони съветски хора; който бе разчистил от съпротива и територията на моето Отечество още преди войските му да са преминали през Унгарската пуста, дър-паше конците на обвинителите и на съдиите в Нюрнберг от по-зицията на победител и исторически герой!

Макар да беше надминал във всяко отношение Хитлер, него никой не посмяваше и да помисли да го съди или порицава. На-против, Великите сили САЩ, Великобритания и Франция го на-градиха, като разшириха територията на империята му. Подари-ха му Прибалтийските републики, Румъния, Полша, България, Македония, Унгария, Чехословакия, Югославия, Албания, дори половината Германия. И така укрепиха неговата власт, че той побърза да си вземе сам Монголия, Северна Корея и Китай.

В играта на Сталин губещ ход просто няма!

Ако Бог не се бе смилил над човечеството и не бе дал кураж на неговите приближени и да му помогнат да отиде скоротечно в друго измерение, то комунизмът наистина щеше да се разпрос-тре из цялото Земно кълбо. А пред генералисимус Йосиф Джу-гашвили Сталин щяха да удрят крак в церемониален марш арми-ите на всичките държави “победителки” във Втората световна война. Защото в Сталиновата лотария празен билет няма!

В описаната човешка история той няма равен на себе си. Ази-атецът е бил безкомпромисен, безмилостен, безскруполен дори към самия себе си, когато гони цел, набелязана от самия него.

Жестокостта му е космическа и страшна, като Божията. Него-вият ад надминава библейския. Неговият гняв е по-скоростре-лен и безпощаден от този на гръмотевицата. Но и хитростта му е невъзможна за измерване, защото е бездънна. Затова той можа буквално да хипнотизира Чърчил и Рузвелт. А в последствие и Труман. Нещо повече, Сталин така успешно е ошашавил пос-ледния, че той да разпореди бомбардировките над Хирошима и Нагазаки с наивната заблуда, че сплашва Москва. А всъщност с тях той даде още козове в ръцете на Сталин за комунистичес-ката му пропаганда срещу капитализма.

На Джугашвили му бяха нужни още само няколко години живот, след като бухнаха атомните гъби в Япония, за да изгърми сам подобни бомби над Вашингтон, Лондон и Париж!

Допущам че тогава все пак са се намерили шепа трезви и при-тежаващи достатъчно власт руски мъже, които са проумели тази опасност, та са помогнали на Бог да си го прибере овреме, пре-ди греховете му от земния живот да са станали неизмерими. За-щото коварния можеш да го отстраниш от пътя си само с по-голямо коварство!

Сталин е идеологически баща на Хитлер, затова е имал пове-че опит от него. Ако Англия и Америка са били с будно внима-ние, то биха се досетили накъде отива историята още в 39-та година, когато двата звяра са подписали своето споразумение, а след това и разчупили, като топла пита, безпрепятствено Полша.

Вместо да блъскат топките си по безбройните бейзболни и голф игрища, те е трябвало да си отворят очите и ушите, за да видят и чуят, че в Германия и в Съветска Русия военни дивизии блъскат крак в стегната маршова стъпка. Да проумеят, че Злият дух е избутал вече запушалката на бутилката и пушекът се нади-га над Света...

Така пожарът на световната война щеше да бъде предотвра-тен, а Червеният ад изчистен от пределите на планетата Земя. И нямаше да бъдат унищожени вековни творения и строежи на бо-жествения човешки гений.

Но Великите сили са били със заспали умове още по времето когато са приключвали Първата световна война. На масата на преговорите тогава са били в действие дребните страсти, само-любието, високомерието, късогледството и малодушието на по-бедителите. Изглежда още докато са се водели военни действия не е имало и помен от здравомислие и далновидност, щом е до-пуснато към Петроград да тръгне прокобният влак на Ленин, а неговият девиз: ”От искрата ще се разгори пламък” да се сбъдне във възможно най-зловещото си изпълнение.

Именно този пламък запали след това Втората световна вой-на, а след нея опустоши цяла Източна Европа, Източна Азия до-ри Куба, която е на хвърлей разстояние от САЩ!

*Теодора Астро*

-

Като истинско цунами са връхлетяли над Света комунизмът и фашизмът...

.

*Теодора Астро* С пристигането си в моя роден край аз отидох направо в гнез-дотоо на комунистите. Един луксозен полог, в който банда скопепени червени петли натягаха усилия да люпят от запъртъци ня-каква нова порода пилета, които щяха да снасят - щом станат ко-кошки - вместо пресни оплодени яйца, направо омлети, пригот-вени с краве масло и биволско сирене. Защото вече ни кокошки, ни крави, нито биволи имаше из комунизираната ни Родина.

Успях да проникна в кабинета на първия секретар, който стое-ше залостен зад четири врати, със секретарка в междинната стая и много телефони на бюрото й. Като че ли установяваха връзки с извънземни цивилизации. А всъщност никой нямаше ну-жда нито от кабинета, нито от комунистическия велможа, нито от секретарката му. Те само спъваха хората да си гледат работата. И тъй както беше подкарано всичко, скоро нямаше да има дори и запартъци.

Както казваше татко, преди комунистите да наложат своята власт, Българският цар Н. В. Цар Борис III се е движел из стра-ната сам, без никаква охрана. Сам си управлявал автомобила. Обикалял градове и села, посещавал домове и овчарски колиби, за да има непосредствена лична представа как живее неговият народ. Пазарите били затрупани с хранителни стоки. А когато България бе превърната в Народна република, и най-дребният от управляващата олигархия началник се окопа в тапициран с изкуствена кожа бункер. Да се добере човек до такъв велможа, е голям късмет. Ако успее да проведе и някакъв разговор, то си е невероятно събитие. Както невероятно е, например, да си купиш кило леща или млян червен пипер - традиционни в миналото продукти на българската кухня.

- От кого ги научи тези неща! - бе изненадан местният партиен вожд, след като аз го атакувах с поредица от въпроси, свързани с моето досие, препис от което бе изпратен да ме гони, като бяс-но куче по петите. Все пак беше го подписал самият той. - Този род информация е строго секретна. Може да се ползва само от определени длъжностни лица. Никой няма право да я издава до-ри на най-близките си родственици.

- Даже и на този, за когото тя се отнася ли?

- Разбира се! - отвърна секретарят. - Това е система, която е създадена, за да гарантира сигурността на Българската дър-жава.

- В този си вид вашата система позволява в тези досиета на българските граждани да постъпват неверни данни. Било от не-добросъвестни, било от нехайни или от невежи ваши служители.

Той ме изгледа строго, чукна с обратната страна на химикалка-та си върху масивното дъбово бюро и рече:

- Ако сте дошла да обсъждате с мен този въпрос, трябва да ви съобщя, че се заблуждавате. Казах ви, това са секретни работи и в тях случайни хора не се допущат!

Може би искаше да ме накара да напусна кабинета му, но по-неже не беше местен човек, а пришълец, пристигнал в долината на Камчия преди десетина години отначало като учител, не мо-жеше да знае коя съм аз, нито да се сети какви сведения за мен са тръгнали да ме гонят настървено с благословията на неговия личен подпис. Все пак извлеченията не ги изготвяше той, а чи-новниците от съответния отдел.

Осведоми ме, че няма право да ми довери кой точно се зани-мава с този въпрос, но изпратените вече данни за мен са окон-чателни и не подлежат на преразглеждане.

- Уверявам ви, че при нас грешки няма! Всички данни се прове-ряват много внимателно преди да се запишат в специалната сек-ретна картотека.

След тези си думи той ми даде да разбера, че няма време, ни-то желание да се занимава повече с мен. Отчаяна от този свой неуспех, аз се обърнах за съдействие към кмета. Той беше мес-тен човек. Знаеше ме от дете, както и цялото мое родословие. Мечката, която сега гази мен, бе газила някога и него. Бяха го из-ключили от Педагогическия институт с подобни “секретни” дан-ни, но след време той намери пролука и успя да се измъкне от мрежата, в която се гърчат и досега много други уловени дребни или по-едри рибо-човеци. Т.е. негови земляци, вписани в черни-те комунистически списъци като “врагове на народа”.

“Враг на народа!” - това бе най-ужасната присъда, която може да получи българинът. Тя е доживотна.

- Трябва да е станало някакво недоразумение. - Сви незаинте-ресовано раменете си кметът. - Само че аз с нищо не мога да ти помогна. Тук съм деветата дупка на кавала. Никой не иска мое-то мнение по тези въпроси. Ако зависеше от мен...

Не се доизказа.

Станах и си тръгнах без да го изслушам докрай.

Истината е друга. В този край живеят средна ръка хора. Край-но бедни не е имало. Долината е плодородна. Населението - улегнало, трудолюбиво. Имало е установен естествен ред до ид-ването на комунистите на власт. Никой не помни размирици. В такава здрава почва семето на отровната комунистическа идея не е могло да покълне. Не са отчувани също и малоумници, кои-то да го разпръснат. Когато танковете на Червената армия спи-рат насред селището в ранното утро на 10 септември 1944 годи-на, не е имало кой да ги посрещне. Нито пък подходящ човек, който да оглави новата местна комунистическа власт.

Първият кмет е ляв земеделец. Той остана в историческата па-мет на своите съселяни с анекдотичното изречение: “От трънка - плет и от Въко Гащника - кмет!”, което бе произнесъл, когато го повикали и му наредили да оглави общината.

В местното управление нямаше преддеветосептемврийски ко-мунисти. Всички бяха новобоядисани и все необразовани хора. Главно недотам усвоили занаята си бъчвари, обущари, шивачи, железари...

Основният поминък тук е земеделието. Селските стопани са се отдръпнали встрани и не са дали своята подкрепа на социалсти-ческото безумие. Затова кооперирането на земята в този район се извърши бавно, мъчително, с употребата на насилия, с из-стъпления от страна на новите властници и приключи в началото на 1957 година.

Както всички новопокръстени, новите членове на управлява-щата партия полагаха усърдие да изпъкнат като особено преда-ни пред своите по-високостоящи началници от околийски и окръ-жен мащаб. Нужни им бяха врагове на властта, за да докажат, че са нейни предани защитници.

Само един човек не отстъпи и не си даде подписа за членува-не в ТКЗС-то. Взеха му всичките ниви, намиращи се в плодород-ните участъци на долината, а в замяна му дадоха из чукарите. Товареха го с високи данъци. А хората започнаха да го отбягват - кой от предпазливост, кой от яд. Той доказа, че е различен от останалите. Бе издържал на побоищата и на всички други из-стъпления на властта срещу личността му. А хората не понасят отцепниците. Още повече след като човекът бе на вид смотан, а по произход с незабележимо потекло.

Ако се изяви човек от личен род, това никому не впечатлява. Обаче когато от обикновено семейство щръкне издънка, веднага събужда нетърпимост тъкмо от себеподобните му по произход.

Този еретик имаше две открояващо се красиви дъщери. На ко-го се бяха метнали, не знам. Може би на майка си, която не съм виждала. Или пък на някоя своя баба. Двете си приличаха като еднояйчни близначки, макар да имаха година или две разлика във възрастта. Излизаха винаги заедно, уловени за ръка. Грееха като две слънца. Но никой ерген не смееше да ги доближи, ко-гато ги зърне на улицата. Отбягваха ги, като да бяха чумави. Страхът вече се бе настанил трайно в долината.

Каква е била по-нататъшната съдба на това семейство и най-вече на хубавиците, нямам представа. Аз заминах да уча във Варна, след мен дойдоха моите родители с брат ми и загубих връзката си с моето родно място.

Едва ли са видяли нещо добро.

За България беше настанало време мътно. Време, в което при-стигналите от Съветския съюз емигранти, заедно със закостене-лите стари и новоизлюпените местни комунисти, се заеха да раз-рушават основите на държавата, за да я подготвят за присъеди-няването й към Съветския съюз. Пружината на вековния стре-меж на Русия да окупира България и по този начин да получи излаз към Бяло море, за пореден път се опъна и сега разтяга кръстно съдбите на българите. Включително и моята собствена.

Преди Съдбата да ме срещне със Стефан, тя бе пресякала моя път с друг Стефан, който бе роден и отраснал край другата голяма река в моята страна - Марица. И той бе единствен син в семейството си. И той бе възпитаник на Висшето военно морско училище, обаче в специалността навигация. Бе с 3 години по-стар от мен. Висок, строен, чаровен. Изключително благороден, поради което го сравнявахме с класическия литературен образ на княз Мишкин от повестта на Достоевски.

Всички наши приятели смятаха, че двамата сме родени един за друг. Но не ни било съдено да се водим дълго за ръце. Баща-та на този Стефан си беше комунист от заклетите, дори е бил партизанин из Родопския край по време на войната. Противник на тогава законната монархическа власт. Значи един от винов-ниците за съсипването и съветизирането на България.

Щом узна това, нервите на баща ми се изопнаха. До конфликт обаче не се стигна. Помежду ни се вклини съпругата на негов първи братовчед по линия на баща му, по която той се увлече макар тя да бе с 4-5 години по-стара от него, имаше вече син на около 5 години. И най-важното беше истинска рускиня. Братов-чед му я бе довлякъл от Съветска Русия, където бе прекарал ня-колко години, както почти всички синове и дъщери на комунисти-те от високите нива на пирамидата.

Тя е ниска, с криви и къси крака, руса, синеока. Стига до лакъ-тя му, макар че неизменно обува на краката си обувки с много високи токове, а косата си навива нагоре в някакъв кок, който прилича на купа слама, поставена върху главата й. Като всички дребни хора е патологично амбициозна и последователна в це-лите, които веднъж си е поставила. Толкова амбициозна и по-следователна, та може да послужи за миниатюрна метафора на болшевишка Русия.

Много такива като нея нахълтаха след края на Втората светов-на война в България. Това бе операция, подготвена в Москва и направлявана умело от Съветското правителство. Елита на бъл-гарските младежи мина през университетите на Съветска Русия. По този начин основната част от ръководните кадри на България бяха с обработено по комунистически модел съзнание, а повече-то от тях и женени за рускини или руснаци. Всички деца от тези бракове приемаха с раждането си автоматично съветско граж-данство. Така в България се оформи многохилядно съветско об-щество, което набъбваше непрестанно. В страната ни има изгра-дена гъста мрежа от съветски консулства, които да обединяват, да наставляват и да бранят специалните привилегии на това об-щество. Започнаха да откриват и руски училища, в които се пре-подава само на руски език. В тях се учат освен руски граждани, така също и децата на управляващата българска прослойка. Въобще държавата ни се превзема и отвътре: методично, мъл-чаливо, подмолно.

Та, първият Стефан се ожени за жената на братовчед си, тя му доведе своето момче, което той осинови веднага. Роди му и две дъщери. С нея семейството стана с четирима руски граждани, плюс един българин, който естествено бе превърнат в руски пленник, макар да бе в Родината си.

Понеже този Стефан работи като капитан в търговския флот, срещам го често. Той плава обикновено на трамповите кораби, които правят дълги океански рейсове, вероятно за да бъде плен-ничеството му по-поносимо. Предпочита да бъде пленник на оке-ана. На кораба е капитан-комендант - първият след Бога, както казват моряците. В семейството си обаче си остана вечен юнга.

Като си помисля само колко много такива руски пленници има само във Варна, прилошава ми.

През няколко улици до нас вече се гради ново Съветско кон-сулство. Събориха цял жилищен квартал и изселиха собственицете в по-лоши райони! От познат строителен инженер, който бе виждал плана на сградата узнах, че това е нещо като укрепен бункер, с подземно противоатомно скривалище.

Личният живот на Стефан Първи се разви, като роман, в стил Достевски. Баща му обвини майка му, че макар и неволно е по-могнала на рускинята да прелъсти сина им, и да бъде орезилен цял един род. В средата на 60-те години моралът в българското общество все още не бе слязал на нивото на този в Съветска Русия.

Майката беше учителка. Без съмнение жена с обработено съз-нание от пропагандата, която затрупваше лавинообразно умове-те на българския народ чрез киното, книгите, пресата, радиото. По този начин на нас ни бе натрапена легендата за прекрасните съветски хора - почтени, непогрешими, милосърдни, интелигент-ни, душевно богати.

Не искам да кажа, че измежду тези, които бяха в България, ня-маше и такива, но от другите имаше повече.

Спомням си, бях още ученичка в средното училище, пътувахме с моя приятелка за родния ни край и в купето на влака срещу нас стоеше униформен морски офицер. Говорехме си с нея за наше-то бъдеще. Тогава тя сподели своята мечта да стане партиен се-кретар и да прилича на съветска девойка.

Военният не се стърпя и я запита дали познава съветски де-войки.

- Да! - отвърна уверено моята приятелка. - Показват ги в съвет-ските филми.

Като чу нейния отговор, човекът потрепера, огледа се, може би му се стори че в купето няма съмнителни лица или просто не мо-жа да сдържи своето възмущение, защото рече:

- Филмите са пропаганда, момичета. Не им вярвайте! Не за-бравяйте изказването на Ленин: “От всички изкуства, за нас най-важно е киното!”

Не може да се отрече, че Русия е била и все още е богата на творци и велики личности от голям мащаб. Съответно тя е дава-ла, дава и ще дава елитни хора. Нейните учени, актьори, кино-режисьори, писатели, сценаристи поят своите Пегаси на дълбок извор. Страна с традиции! Та не бе трудно на Кремъл да разчита на талантливи, завладяващи човешкото съзнание филми, книги, театрални постановки, музика, живопис, философски трактати, наука... Но славянският фанатизъм и до днес владее руския ум.

В руската душа бушуват неуталожени страсти. Там цвилят съ-що и комплексите на неотдавнашното крепостничество, днес за-менено с веригите на социалистическата диктатура. Тези три буйни алести жребци, запрегнати в руската шейна, отвеждат рус-кия народ към пъкъла.

Майката на Стефан І вероятно също бе изграждала своите представи от лавината съветски филми, които се въртят по екра-ните на всички наши кина, от литературата, издавана в огромни тиражи, та не е допущала, че рускинята се усуква около дома й, по времето когато синът й се е завръщал в Пловдив за редовни-те си годишни ваканции, а през другото време го е обсипвала с писма, с някаква нейна умисъл.

След като синът се ожени за братовата му снаха, бащата се разведе с майката на Стефан І. Поради жилищната криза обаче те бяха принудени да живеят в един и същ апартамент, разде-лен на 2 части. Всеки сам със себе си, със срама и с болката си.

Рускинята въобще не искаше да знае за тяхната трагедия. Те живееха в другия край на България. А след като обсеби сина им, тя бе зачеркнала от паметта си град Пловдив, заедно с целия род на своите двама съпрузи.

Майката на Стефан бе пристигнала малко преди своята тра-гична кончина във Варна, за да види наскоро родената си втора внучка. Рускинята обаче напуснала демонстративно семейното жилище веднага, щом видяла съпруга си да я въвежда в кори-дора. Жената бе дошла заранта. А се бе видяла принудена с първия следващ следобеден влак да си тръгне обратно.

Случайно срещнах синът й минути, след като влакът бе отпъ-тувал. Бе много угнетен, може да се каже дори, че бе изпаднал в състояние на пълен душевен срив.

А когато след това баща му насече майката с брадва, Стефан първи никога не си възвърна равновесието. Чувството на непро-стима вина пред тези, които го бяха създали, се е забило в па-метта му като разбойническа кама.

Рускинята не се трогна от станалото. Нещо повече, тя дори бе имала наглостта да сподели пред свои колежки-сънароднички от Руското училище, в което тя работеше като учителка, че родите-лите на мъжа й били наказани от самия Бог, задето не благосло-вили навремето голямата любов между нея и сина им.

От трагичната история, на фона на руската инвазия в Бълга-рия, в ума ми тогава бликна идеята да напиша книга със заглавие: “ЛОВ НА ДЕЛФИНИ”. Споделих я първо с мама. Тя се па-никьоса. Закле ме да изхвърля тази налудничава, според нея, мисъл от своя ум.

- Имаш дете, за което носиш отговорност! - рече мама. - Ако бръкнеш в чувала с руските кобри, тежко и горко на двама ви! Нито ти, нито Илиян ще видите бял ден.

Оттогава пред никого не смея да продумам по този въпрос. Но не съм изхвърлила все още от своята памет книгата с горното заглавие, която написах в паметта си, с надеждата да доживея по-добро време, когато ще мога да я напечатам върху хартия.

*Теодора Астро*

-

*Теодора Астро* .

2.

.

Накратко, мене ме бяха обвинили, осъдили, изтърпявах си ве-че наказанието. Всичко това напълно анонимно, напълно секрет-но. Нито знаех кой точно ме е осъдил, нито по кой член и пара-граф от закона, още по-малко според кой законодателен кодекс. Присъдата бе доживотна, без право на обжалване и се предава-ше по наследство: от моите родители на мен, от мен на сина ми, от него на децата му... Тъй както специалната каста, наречена “активни борци против фашизма и капитализма”, предаваха по наследство своите привилегии на деца и внуци.

- Ще им се чуят някой ден гласовете на тия техни секретни присъди, но каква полза за нас! - чух да казва с огорчение леля Мара, която беше мъдростта на нашия род. - Я сме живи дото-гава, я не.

Бях отишла да изплача пред нея болката си, няколко дена след като се върнах от родното ми градче, където се стопи и последната снежинка на моята надежда.

Нейните думи съвсем не ме успокоиха.

Все още угнетена от своя неуспех бях разсеяна и почти не чух какво още рече тя. Гласът й беше леко мъхав. Това събуди у мен асоциация с прасковите в овощните градини, разположени от южната страна на река Камчия. Бяха отрупани с плод, а земя-та под дърветата - зарината с окапали гниещи праскови. В това землище и двамата ми дядовци са имали ниви. При това в най-хубавата част, непосредствено до самата река. Единият ми дядо имаше парцел и до чешмата с четири чучура, която бе каптирана от естествен извор. Наричаха я Отвъдната, защото се намираше почти в края на плодородната крайречна долина. Малко по-нататък започваше склонът на Стара планина. Пътят за към плани-ната се виеше край чешмата и всички пътници спираха да пий-нат ледена изворна вода. Другият ми дядо пък имаше голямо лозе до другата чешма също с няколко чучура, която бе на около километър извън селището, в източна посока. Затова споменът за бистра бликаща изобилно вода все още промива наслоява-щата се в моето съзнание утайка от огорчения.

В паметта си пазя свято ярки спомени за тези ниви. На тази, която беше до чешмата, дядо Тодор отглеждаше дини, пъпеши и зеленчуци. Той засяваше другата, граничеща откъм северната си страна с реката, със захарна тръстика. От нея всяка есен ва-ряха гъст сладък петмез. Най-сладките спомени на моето детст-во са свързани именно с дните и нощите когато се изстискваше тръстиката и после варяха с часове този бистър сок в огромни дебелостенни тави, докато се сгъсти и добие кафяво-златист цвят...

Някъде към обяд отидох да се поразтъпча натам. Останах по-разена от нападалите по земята плодове.

- Не достига работна ръка, та не успяваме да ги оберем навре-ме. Окапват, загниват... - обясни един от бригадирите.

- Защо няма работна ръка? - попитах.

- Защото няма как да платим прилично възнаграждение на бе-рачите. Зяносва се труда ни, но нищо не можем да сторим.

Нямало кой да разпореди да се увеличи заплащането.

- Напиши изложение до съответната по-висока инстанция - по-съветвах го.

- Да не съм луд! - стресна се човекът и дори направи крачка назад. - После да ме подгонят и бял ден да не видя.

Попитах го дали неговите преки началници не виждат какво става. Той помълча смутен, раменете му се повдигнаха нервно, устните му се свиха скептично и побърза да ме отпрати с думи-те: “Отде да знам. Аз съм един прост бригадир. За тая работа си има други хора.”

- Защото... - подех аз зад гърба на отдалечаващия се човек. Но като гледах огънатите му рамене, сломената му походка на обезверен, напълно отчаян мъж, преглътнах думите си.

Всички виждаха и знаеха кое как е, защо е тъй, но не смееха да продумат на глас истината. Аз ли бях най-глупавата да я ка-жа, след като сигурно и дърветата около мен имаха уши.

- То да е само с прасковите, капи ще хвърляме и ще викаме: ура! - въздъхна около мен друг мъжки глас. - Да беше тука преди месец и половина, че да видиш какво се казва разсипия!

Житото се ронело по земята, а жънели само 2 комбайна. Оста-налите били изпратени в помощ на другите Аграрно промишлени комплекси.

От управлението на тукашния комплекс излъгали окръжния щаб по прибирането на реколтата, че пшеницата в този район е прибрана 98 процента, за което ги писали из вестниците, изпра-тили им похвална грамота и очаквали сега парична награда. Онези от Варна пък им разпоредили да изпратят незабавно своите машини в другите райони.

- Хубаво се подредихме! - продължи същият глас. - Заваля проливен дъжд на площадката, където складирахме житото...

Събрала се вода до коленете, защото площадката била на не-подходящо място и построена аманешки, набързо. От съседните села, където не валяло, двата комбайна жънели денонощно. Ка-мионите докарвали златистото зърно, изсипвали го в локвата и тръгвали обратно.

- Луди ли сте, бре! - изпречил се пред тях пазачът, беловлас старец, който бил виждал всякакви човешки щуротии през живо-та си, но да се хвърля хляба в калта не бил ни виждал, ни чувал.

Шофьорите гонели курсовете, защото им плащали според тех-ния брой. Между тях и пазачът избухнала люта свада. Човекът застанал с вдигнати ръце пред поредния камион малко преди той да спре пред наводнената циментена площадка и закрещял: “Само през трупа ми!”

Насъбрали се един след друг 4-5 камиона с побеснели от яд шофьори, които почти били готови да изхвърлят стареца настра-ни, когато пристигнал джипа на управлението с няколко начални-ци в него. Разтикали те настръхналите мъже, осведомили се за причината на кавгата. Най-високият по ранг от тях също се ядо-сал на пазача и му закрещял:

- Значи саботираш прибирането на реколтата, а! Провокатор! Навремето не искаше да влезеш доброволно в ТКЗС-то, а? Ама хубаво те обработихме тогава, нали? Забравил си поуката от то-ягите, твойта мама кулашка!

Старецът прибрал ръцете си смирено, привел глава и се из-мъкнал с бърза крачка настрани, докато шофьорите не са го за-блъскали с юмруци.

В близките дни очаквали да пристигне комисия от Варна, която щяла да обходи всички райони, засяти с пшеница, та там не бивало да оставят и един клас. От това зависело тукашният Аграрен комплекс да бъде обявен за окръжен първенец по при-бирането на житната реколта. А това пък било едно от условия-та, за да получи председателят на комплекса златен орден на труда.

Комисията наистина пристигнала. Нейните членове обходили блоковете, уверили се че пшеницата е ожъната навреме, съста-вили протокол и си заминали. Никой от нейните 7 члена не се сетил да попита къде и как е складирано зърното.

Зад двете волги, с които пътували те, пъплел тежко натоварен камион със специално набрани всякакви плодове и зеленчуци, предназначени за инспекторите.

“Десетина дена по-сетне - продължи да проплаква същият глас - бракуваха вече мухлясалото жито и го изхвърлиха в река-та. За разлика от пазача водата няма уста нито разум, за да им се противи. Виновни нямаше. В протокола записаха, че причини-те са обективни - проливният дъжд.”

Разбира се, тогавашният пазач бил отстранен от длъжност и заменен с друг, по-сговорчив, по-добросъвестен, с по-висока сте-пен на късогледство и глухота старец.

“Това е то социалистическо стопанисване!” - въздъхна гласът и потъна в дън земята, без да се бе вястнала и сянка от човек около него. Безспорно доказателство, че ония които бяха коопе-рирали земята на стопаните от района си бяха свършили много съвестно работата. Съвсем по указанията на Българската кому-нистическа партия.

- Само това ли? - додаде шепнешком друг глас.

И заразказва за слънчогледа, който всяка вечер изчезвал от склада, под носа на тримата пазачи, без някой да може да проу-мее къде всъщност са се дянали пълните чували - дали в земята потъвали или пък им пониквали криле?

- Ами царевицата, ами ябълките, ами гроздето, ами крушите... - добавяха в надпревара останалите гласове, които се преплита-ха, сливаха се и пак се разделяха...

- Само това ли? - не ги оставяха да се доизкажат следващите гласове.

Но аз вече си бях запушила ушите, затворила очите, та нито чувах, нито виждах. Побързах да напусна това поле, населено щедро само с гласове... Стопаните ги нямаше вече!

След завръщането си в града понаписах някоя и друга хвалебствена реплика за новото земеделие и ги публикувах. Не знаех кой ме е видял докато обхождах земята на моите дядовци и слу-шах брътвежите на мълвата. Нямах желание да тръгна отново след сянката на правдата. Най-сетне проумях, че тя е само ми-раж във въображението на жадните за правда хора. Затова, ако някой случайно усети дъха й, той след това чува нейното оправ-дание: “Прав си, човеко, но аз също потопих пръст и близнах от крадения мед.”

Оттам нататък кръгът се затваря. Става омагьосан. Когато ня-кой открие къде изчезват слънчогледът, ябълките, доматите, аг-нетата и прочие, тогава може би той ще разбере къде е нача-лото и къде краят му. Обаче все едно, от това търсачът на прав-да няма да има никаква полза. А обратно! Този вид знание те превръща в свидетел. А свидетелите обикновено умират млади и не от естествена смърт.

И все пак, не можех да избягам напълно от своята природа, на-писах един възторжен репортаж за плодородието в Камчийската долина и беритбата на праскови. Описах как изглеждат самите плодове - едри, златисти, дъхави. Как жените откъсват внима-телно от дърветата най-хубавите, как ги поставят в специални книжни подложки и ги подреждат в красивите пластмасови щайги с вместимост само за един ред в тях. И накрая - извода, че те ще разнасят славата на социалистическа България в западните пре-дели на Европа, защото в полето са кацнали два транспортни самолета, които ще отнесат тези плодове в свеж вид до пазари-те на Германия, Швеция и Финландия.

Репортажът бе отпечатан на първа страница под гръмкото за-главие: “Славата на България по света!”.

След няколко дена, докато обикалях пазара до сградата на ня-когашния Осми приморски полк с празна мрежа, защото не наме-рих нищо качествено на сергиите, спря ме възрастен мъж (някой му бе подшушнал, че съм авторката на въпросната статия, която той бе прочел) и като ме започна със своите обвинения, изкара ме най-неморалната жена. Как съм имала съвест да пиша хва-лебствия задето се изнасят плодовете на родната ни земя, след като те липсвали на вътрешния пазар?

Опитах се да се измъкна, като му обърнах гръб и тръгнах без да продумам, но той се повлачи по мен, като ме навикваше с ви-сок глас. Склерозата го бе освободила от всякакви задръжки.

Вероятно щеше да ме преследва до дома, ако един интелигентен на вид мъж в зряла възраст не се бе приближил до него с думите: “Старец, целуни й ръката, с която се е осмелила да на-пише истината и да я огласи така умело, че да се промуши през ситото на цензурата. Иначе нямаше да знаеш защо в магазините за плодове и зеленчуци има само паяжина, а на пазара частните производители предлагат спарушени и некачествени... По келе-метата и без възможност да поливат, хората това могат да про-изведат. Хвала и на тях, че все пак на пазара има нещо...”

Докато двамата се разправяха, аз побързах да се измъкна до-волна че има и хора, които могат да четат с ум и разбиране. За-щото, ако бях написала критична статия за бедния пазар, по при-чина на това, че всичко добро се изнася за западна валута, в ни-кой вестник не биха я отпечатали.

За жалост обаче мислещите и разбиращи българи все повече намаляват, за сметка на масовото оглупяване на народа ни. Особено сред живеещите в градовете.

*Теодора Астро* 3.

.

Още щом я зърнах, осъзнах своята грешка. За отстъпление обаче бе вече късно. Сега и да обърнех гръб, това не би проме-нило нищо.

Облакътена на перилата на новия желязобетонен мост аз на-блюдавах мътните води на реката, ако може да се нарече така опънатата като въже вада. Не мислех за нищо. Само усещах, че по бузите ми се търкалят парещи сълзи. А след малко подобно парене пролази, като разтопен метал, някъде вътре у мен.

От стария, скърцащ някога, прояден от дървояда мост, с по-тъмнялите от времето греди, не бе останал и помен. Времето го бе отнесало в небитието, зедно с онези, които го бяха сковали някога и след това преминавали с коли, каруци или пешком по неговия пеещ дървен гръб.

Нямаше я вече и река Камчия. Онази, която аз знам от моето детство. Не исках да го вярвам, но беше така! Останал бе само споменът, прикътан в гънките на моя мозък - вече смътен, нико-му ненужен, дори и на самата мен.

Внезапно се почувствах някак измамена, ограбена откъм нещо изконно. Дойдох тук като при стар приятел, за да споделя мъката си с надежда реката да я отмие от мен. Имах нужда от мъдрост-та на вековното й преминаване през тази долина. Душата ми жадуваше гъсти върбалаци, колоритни завои - ту остри, ту плавно извити, търсеше бързеи и подмоли, ослушваше се за бученето на буйна придошла вода, която после бавно се снишава, изтъня-ва като коприна и показва тук там свенливо своето набръчкано златисто пясъчно дъно, осеяно с едри речни миди, които режеха изкиснатите ни боси крака, когато ние - дечурлигите - газехме в летните месеци из плитчините. Като че ли никога не е било.

Откога не бях чувала шум от пролетен порой!

Гледах и не вярвах на очите си.

Камчия беше променена, опитомена, укротена. Не чувах пе-сента й, не долавях дъха й, онзи магичен дъх на тежка вода, в която киснеха снопове с новоорязан коноп, за да изчисти реката силата на твърдината му, та да надделее конопената жилавост, от която плетяха здрави въжета, тъчаха чували и черги.

Някой бе превърнал реката в канал, за да я усмири.

Дали и аз не приличам вече на нея?

Според пропагандата, хората в този край били доволни от про-мяната. На берекет, твърдяха, било. Повече хляб давала сега земята.

Кой знае, може би има някаква истина.

Обаче гласовете, зареяни из полето, твърдяха обратното. Спо-ред тях изпъването на речното корито ускорило течението на во-дата. Тя сега буквално притичвала през долината и отнасяла с бързея си горния хумусен слой на почвата, поради което тя губе-ла от своето плодородие. Рибата също намаляла, не намирала къде да се свре, за да хвърли хайвера си... А и мидите май са се преселили вече в спомена на хората.

Гледах от височината на моста, търсех с поглед реката на мо-ето детство и си мислех: нима на хората им трябва само хляб?

Колко пъти откакто се изселих във Варна бях чувала мартен-ско-априлското й бучене в съня си. Онова бучене, което не може да се сбърка с никое друго, защото е родено от непокорния бяг на висока придошла от кръговрата на сезоните вода.

Трагична и величествена гледка представлява наводнението! Идва ти да викаш неистово, да се смееш безумно, а душата ти все пак се пълни, пълни с движение. То разчупва делничната мо-нотонност, разгонва скуката, разбутва мисълта в главите на хо-рата...

В този край водата беше за всичко. И мъка разтушаваше, и бяс укротяваше, жажда утоляваше, плодородие носеше, но и на хубост насищаше.

Оттечеше ли се придошлата вода, оставаше благодатния на-нос. Каквото и семе да се хвърлеше в него, все поникваше и да-ваше плодове. И то какви!

А сега пред погледа ми жълтееше една права лента, като че ли дръпната от четката на самозван художник-самодеец?

Някакъв пустинен повей се намъкна у мен, като мелодия на провлачена старинна народна песен.

Качих се вечерта във влака за Варна със записана, докато го очаквах на гарата, изповед в моя бележник:

.

Всяка улица на този малък град

все към детството ме води.

Няма вече в него прах и кал.

Няма мирис на зелен коноп.

Нито сладък дъх на прегорял петмез.

Няма ги и малчуганите му боси.

Всичко тук е променено -

хора, къщи, улици, площади.

Като подгонена от таралеж змия

Камчия притичва из полето...

Само ние, нявгашните малчугани,

си останахме като коноп усукан жилави.

А в ума си вместо белег носим

дъх на пресен прегорял петмез

.

*Теодора Астро* 4.

.

Когато започнах да възприемам съзнателно света, той беше облечен в сиво-зеленикави шинели. И до ден днешен като че ли виждам тъжните върволици от войници, танкове и камиони, ма-кар официално войната да бе приключила.

Те пристигаха, престояваха няколко дена, а някои минаваха и транзит. Откъде идваха накъде отиваха и защо? Никой не иска-ше да ми обясни тогава. Навярно са смятали, че това не е раз-говор за деца.

Няколко години по-късно селото ни осъмна окичено с черни знамена. С привичната за децата любознателност поисках да уз-ная защо.

- Умря Георги Димитров - рече мама и стисна устни.

Настоях да ми обясни кой е той? Лош човек ли е бил, че провесиха черни знамена? Този цвят още оттогава ми действаше ня-как тягостно и предизвикваше у мен представа за нещо нeдобро, дори страшно.

По единственото батерийно радио в кафенето към читалище-то, където тогава работеше моят баща, свиреха по цял ден мрачна музика. От време на време някакви мъже говореха дълго и афектирано, като че ли се караха на някого, но на кого точно аз така и не проумявах.

- Тате, кого ругаят тези чичковци? - попитах наивно.

Той изобщо не ме чу. В онзи ден и още дълго след това баща ми като че ли го нямаше между нас. Ходеше угрижен, занесен. Нещо твърде необичайно за неговия нрав.

- Шш-ш-ш-т! Така не се пита! - сложи пръст на устните си мама. - Я, погледни колко хора има тук.

В кафенето наистина се тълпяха повече хора, отколкото обик-новено. И всички говореха тихо, почти шепнешком. Долавяше се някакво особено напрежение. Като че ли всички очакваха да се случи нещо извънредно. Но очевидно не се случваше нищо. Или поне не това, което искаха и очакваха те.

Тогава още живеехме в старата къща на прадядо ми поп Иван. На стотина метра зад къщата пък се намираше старата църква, в която той беше служил като свещеник. В нея бяха минали под венчило или под опело хората от този край, които съставляваха човешкия корен на долината. Тя беше вече затворена, а прозор-ците й оковани отвън с дъски, но все още никой не бе помислял да я срути. Тук-там дъските на прозорците бяха изпочупени от хлапетиите и можеше да се види, че вътре всичко бе запазено както си е било в старото време.

Самата къща бе разположена в дъното на големия двор, чието лице излизаше на главната улица. Отпред имаше доста овощни дървета. Това правеше домът ни закътан и дори като че ли мал-ко изолиран от селищното оживление, което беше голямо, защо-то мястото пък беше в центъра на селото. Макар тази къща да беше прихлупена, само с две стаи и малко помещение по среда-та, построена направо на земята, тя е свързана с най-милите спомени от моето детство. Вляво, до главната улица и вливаща-та се в нея странична, на самия ъгъл, е разположена и досега строената по-сетне голяма къща на дядо поп, която бе вдигната с 5-6 стъпала, а под жилищния етаж имаше две огромни и дъл-боки и с висок таван избени помещения. Пред нея има и друга къща, още по-нова. В лявата половина на голямата къща и но-вата пред нея живееше синът на свещеника със семейството на едната си дъщеря, в дясната - една от дядовите попови дъщери със семействата на двамата си синове. Като се прибавим и ние с брат ми, в трите къщи щуреехме цял рояк правнуци на свещени-ка. Големият двор нямаше вътрешни огради, та за нас децата той беше нещо като място за игри.

Но за около месец или повече, дворът опустя. Дори и след ка-то отмина срокът на обявения траур, никой не смееше да снеме черните знамена от общинските сгради. А нашите родители не ни разрешаваха да играем навън.

Дните отминаваха в някаква тягостна неизвестност. Нервите на баща ми трябва да се бяха опънали до скъсване, защото ед-на вечер, след като се прибра в къщи, той затъмни прозорците с дебели одеала, нави пружината на грамофона с голямата смеш-на фуния, сложи някаква плоча и започна да се люшка в такт с мелодията.

Това продължи дни наред.

Аз и брат ми се свивахме кротко в ъгъла и съзерцавахме с лю-бопитство и уплаха този странен танц. Майката на баща ми, ба-ба Калина, твърдеше че от тази фуния излизали таласъми и ка-раконджоли, а ние с брат ми имахме страх от тях. Затова в мое-то съзнание сцената се е запечатала като нещо тайнствено, ма-гично, пропито с нагнетена безнадеждност.

Веселяк по природа, открит, общителен, образът на тате от онова време се е вместил в моята памет с неговата широка ус-мивка на устните. Или пък тананикащ си някаква мелодия на пе-сен. Каквато и беда да го връхлетеше, той никога на падаше ду-хом, не се отчайваше, нито песента секваше от устата му.

Нашите близки твърдяха, че дори когато е бил тежко болен, почти на смъртно легло, това е било преди аз да се родя, той пак пеел. По това време три пъти удряли камбаната на местната църква на умряло заради него и два пъти му копали гроб. А той се съживявал и започвал отново да пее. Освен това, баща ми имаше кавал и с увлечение свиреше на него.

Обаче неговият танц тогава не беше весел. Не беше и за да надмогне поредно препятствие. Не! Това беше танц на човек сломен, отчаян, смачкан от живота. Танц на безнадеждността. Явно онова, което всички очакваха, след като бяха спуснати чер-ните траурни знамена, не се бе случило.

Едва когато започнах да разбирам плетката на живота, което стана след моето пълнолетие, аз осъзнах че смъртта на Георги Димитров през 1949 година - около четири и половина години след комунистическия преврат - е пробудила последната надеж-да в мисълта на хората, че може би с него ще си замине и Приз-ракът на комунизма, пристигнал в земята им като Дяволска на-паст без някой да го е викал, против волята им!

Стана обаче тъкмо обратното. Комунизмът се наложи катего-рично и започна да вилнее с още по-жестока сила.

От детството ми се е запазил и онзи спомен, загнездил се в главата ми като в полог с недоизмътени яйца, напуснати преж-девременно от квачката. Запаметила съм го като нещо, случило се години след като Георги Димитров бе сложен в мавзолей, а в действителност между двете събития е имало само няколко ме-сеца промеждутък.

Беше зимен ден. Мъже с червени ленти на ръкавите плъзнаха из улиците привечер, предупреждавайки мало и голямо да се приберат по домовете, защото в района е обявено извънредно положение.

Улиците наистина опустяха. Селото ни занемя в очакване. Прозорците на къщите бяха затъмнени с одеала. Възцари се ня-каква потискаща мрачност. Сега, след като направих справка с историческите факти, установявам че денят е бил 16 декември 1949 година. Била съм на 6 години и 5 месеца тогава.

- Какво ги прихвана пак? - завайка се майка ми.

Баща ми мълчеше проснат по гръб върху кушетката и като че ли нито чуваше, нито виждаше. Тази вечер за пръв път не нави грамофона с фунията, нито го чух да си тананика... Това ми се видя зловещо.

- Тези хора са се побъркали, щом още взели невзели властта и започнаха да се изяждат помежду си. - Продължи да мърмори мама. - А от луди хора още много лудости могат да се очакват.

Възрастните си говореха шепнешком, че Георги Димитров не е умрял от болест, както бе съобщено официално, а уж бил убит в Москва по заповед на Сталин.

Разбира се, този факт се разискваше не от съчувствие към мъртвия. Ако зависеше от трезвомислещата част на българския народ, той е трябвало да бъде премахнат още през есента на 1923 година, когато по заповед на Сталин и с помощта на руски пари и оръжие бе подтикнал една шепа наивници от Северо-западните райони на България да се вдигнат на въоръжен бунт за сваляне на официалната държавна власт. Веднага, след като пожарът е запален, той напуща България и през Югославия се установява във Виена, откъдето продължава чрез радио-призи-ви да раздухва размириците. Сблъсъкът между бунтовниците и войската става яростен и приключва с доста човешки жертви, именно заради подстрекателствата на платени от Москва агенти.

Разбира се, Димитров и помагачите му съвсем не са били убе-дени, че е възможна победа. Целта е била да се използва покру-сата на българския народ от несправедливия прокобен за Бълга-рия Ньойски договор след приключването на Първата световна война, за да се даде повод на Сталин да окупира страната и да я включи в състава на своята империя, наречена Съветски съюз.

Когато вече бях ученичка, в часовете по история наричаха тези размирици първото в Света антифашистко народно въстание, а участниците в него бяха провъзгласени за патриоти и народни герои. Нито едното е истина, нито другото. През септември 1923 година фашизмът едва е покълнил в Италия. В България не са и чували за нещо подобно. Страната тогава е конституционна мо-нархия, с парламент, разгърната многопартийна система, разту-рена от “мирните договори” армия. Доколкото е имало диктату-ра, тя е била наложена от управляващата по него време Земе-делска партия на Александър Стамболийски чрез неговата оран-жева гвардия, съставена от селски лумпени, поради което на 9 юни 1923 година той е свален от власт. Бунтовниците са ратува-ли за руските интереси и целта е била да се даде повод на Мос-ква да окупира страната, под предлог за умиротворяване.

Та този злополучен български авантюрист-терорист Георги Ди-митров, роден от родители български македонци, не е успял то-гава да изпълни достатъчно успешно поставената му задача. Обаче е натрупал опит по разбунване на населението на побе-дените и унизени с натрапените им от държавниците и диплома-тите на страните победителки “мирни” договори. В своята само-надеяност и очевидна безотговорност, държавните глави на Ан-тантата не са се и догадили, че тъкмо в тия, наречени като зла ирония на съдбата “мирни” договори, са заложени мините на следващата най-зловеща и разрушителна Втора световна война, чийто огън ще лумне тъкмо над техните глави.

Само хитрият и далеко виждащ азиатец е разбрал, че - при на-стоящото разбъркване на картите в Света - те се подреждат в негов интерес и се е заел енергично, методично да върти коле-лото на политиката, както магьосник върти с ръце в кръг запа-лени главни.

Георги Димитров е изпратен в Германия, където вече са кънтя-ли маршовите стъпки на надигащия се фашизъм - съперник на комунизма. А двата звяра - Сталин и Хитлер - са се душели един друг и са крояли коварните си планове кой как да надхитри и да унищожи другия, докато победителите, опиянени от своята побе-да, са спели сладкия си непробуден сън.

Запаленият Райхстаг в Берлин за тях е бил само фойерверк, а не сигнал за започнало световно бедствие. С учудващо лекове-рие в Лондон, а след това в Париж и Вашингтон управниците на тези три световни тогава сили наблюдават с безразличие епиде-мичните движения в защита на обвинените като подпалвачи Ге-орги Димитров и неговите помагачи. На специалните служби и през ум не им е минавала мисълта, че тези френетични митинги, събиране на подписи и прочие са организирани с коминтернов-ски пари. Така един международен терорист и особено опасен престъпник е превърнат в “герой” от световна величина.

Тук Хитлер показва за пръв път, че е по-слабия звяр. Аристо-кратичното великодушие на Българският Цар Борис III изиграва най-лошата историческа шега на България. След царското зас-тъпничество пред Хитлер, Георги Димитров и другите двама не-гови помагачи-българи, вместо да бъдат окачени на въжето, би-ват изпратени в Москва. Ореолът на Георги Димитров, който За-падът му е поставил вече, върши чудесна работа в плановете на Сталин. Затова той го поставя за водач на Коминтерна. Със сво-ята прословута прозорливост и предвидливост обаче той изпра-ща веднага другите двама от обвинените за подпалвачи на Райхстага в Сибирските концлагери, като оформя този акт с лич-ния подпис на Георги Димитров.

Още един безспорен сигнал, че светът е изправен пред голяма опасност, е невидян, проспан, пропуснат от “победителите” в Първата световна война.

По време на Втората световна война Георги Димитров вече е имал богат натрупан опит в подстрекателското дело. През Ста-линовите специални школи са минали достатъчно хора от всички националности. Макар международната интервенция в Испания да приключва с поражение за комунистите, на Испанска земя е направена Генералната репетиция за настъплението на комунизма по целия Свят.

Всичките комунистически водачи, останали живи в Испанската гражданска война, са събрани в Москва. Но и този факт не е на-правил впечатление на “победителите”.

Това вече е доказателство за престъпно нехайство от страна на управляващите кръгове в САЩ, Великобритания и Франция, както срещу собствените им народи, така и срещу цялото чове-чество. Бурените се изчистват резултатно само когато се отскуб-нат докато са току-що поникнали, а не след като са стигнали зря-лост и вече разпръснали своето семе. Цената на това нехайство е заплатена с милиони човешки жертви и невиждани дотогава масови разрушения и разорения в световен мащаб.

Но, когато се поставя точка на войната с процеса в Нюрнберг, на подсъдимата скамейка са поставени отново само вече побе-дените. Истинността на пословицата, стигнала до нашето време от древността: “Победителите не ги съдят!” е още веднъж пот-върдена напълно от действителността.

Победителите във войната успокояват своята гузна съвест с произнесените присъди над Хитлеровите приближени. И отново ненаправили задълбочен оглед на своите довоенни действия и бездействия, а оттам и извличане на съответните поуки, те пое-мат по пътя към следващата световна катастрофа, която може наистина да се превърне в Библейско опустошение.

След като властта е окупирана от комунистите, Георги Димит-ров се завръща в България, за да обърне страната ни от монар-хия в република. Малолетният (тогава 9 годишен) законен Цар на Българите Н.В. Симеон II, заедно с Царската фамилия, са из-бутани извън нейните граници. Георги Димитров оглавява чер-вената власт. Със себе си той носи проекта на новата - кому-нистическа! - конституция, която е приета припряно от фалшиво Народно събрание, в нарушение на основния държавен закон “Търновската конституция”. Нейният параграф първи гласи, че единствената ръководна политическа сила в държавата вече става само Българската комунистическа партия.

Всички опозиционни партии са забранени, а водачите и изяве-ните им членове са вкарани в концлагерите или избити - било ти-хомълком с масови наказателни операции, било със смъртни присъди, издадени от комунистическите трибунали, а по-късно и чрез шумни назидателни процеси, наречени шпионски. Всички фабрики и финансови учреждения са национализирани. Комунистите установяват пълен монопол над всичко!

Значи Гошо-тарабата, както беше известен сред народа Геор-ги Димитров, защото е бил авантюрист, гуляйджия и алкохолик, си е свършил работата и повече не е бил нужен на Комунисти-ческия интернационал.

- Сталин я върти тази мелачка - каза тихо баща ми.

Някой чукна на вратата и двамата с мама скочиха, като изхвър-лени от пружина. Спогледаха се.

- Аз ще отворя - рече мама.

Баща ми беше прибледнял като восъчна свещ.

- Кине, аз съм! - чу се тихият глас на 26-годишният мамин брат, вуйчо Иван. - Не се плашете.

Като зла ирония на съдбата - той, потомъкът на един личен род - е бил член на Работничския младежки съюз (създаден от комунистите) отпреди пределния Девети, подлъган както много други деца на заможни родители, от пропагандираните утопични комунистически идеали.

Разбира се, червеният валяк побърза да го смачка, щом се по-чувства пълновластен господар в страната. Този мой вуйчо бе вкаран в земята на 35-годишна възраст.

Мама отвори вратата, но той не влезе. Двамата си шушнаха нещо няколко минути, след което мама повика баща ми в друга-та стая. Явно казваха си нещо, което не е за деца. След малко мама се върна във всекидневната, взе кибрит и запали кандило-то, което бе вградено отдолу към иконата на Божията майка, ко-ято наскоро след това бе снета от стената и никога повече не се появи там. Религията бе обвинена, че увреждала човешката пси-хика и съответно изпадна в немилост. Свещениците и истински религиозните българи бяха включени в списъка “врагове на на-рода”. Съответно или избити, или пък на-пълно отстранени от “новия обществен живот”, както комунистите нарекоха периода на своето започващо господство.

- Пресвета, Богородице - шепнеше мама - закриляй децата ми, че в мътно време ни натопиха тези зверове.

Щом чух думата зверове, уплаших се. Атмосферата ставаше все по-тягостна. Тогава помолих баща ми да пусне плочата с онази смешна песен, дето му я подариха неговите приятели пре-ди един месец за рожденния му ден.

Мъжки басов глас там пееше дълга хумористична песен, от която съм запомнила само един стих: “...Пухти, грухти една свиня на име Тито...”

Всъщност, аз не разбирах кой е този Тито, но когато я пуснаха за пръв път, всички гости се смяха много шумно. А някой каза, че щом свинари застанат на власт, превръщат държавите в кочини, а хората - в свине. След което друг добави: “Така е! Сега са на-точили ножа си за Тито, но някой ден и към нашето гърло ще по-сегнат. Свинята има само едно предназначение: да я заколят.”

В това нямаше нищо смешно, но въпреки това падна голям смях.

Баща ми не изпълни обаче моята молбата. Само ме изгледа с недобър поглед, а мама ми цапна една плесница.

- Шш-ш-ш-т! Няма ли какво друго да говориш. Баща ти счупи плочата.

Не съм видяла кога е направил това, но напоследък често го чувах да казва: “Политика ли? Пф-ф-у! Курвенска работа!”

Молитвата на мама обаче явно не е стигнала до слуха на Бо-жията майка, защото вместо да бъдат изтребени, червените зве-рове се намножиха и стават все по-стръвни, по-нагли, по охране-ни и съответно още по-силни.

От разговора, който след малко захванаха мама и баща ми на нисък глас, разбрах че извънредното положение било обявено заради някой си комунистически водач Трайчо Костов, когото щели да ликвидират тази нощ. Присламчих се до тях и поисках да ми обяснят кой е този човек и защо ще го убиват?

Дотогава аз знаех, че се ликвидират къртици, които ядат карто-фите и корените на някои растения в градината на баба Калина, убиват се плъхове и мишки, защото замърсяват житото в хамба-ра, убиват се змии, бесни кучета, но за пръв път чувах, че могат да бъдат ликвидирани и хора.

- Малка си още, за да слушаш такива неща - каза мама. - Лягай да спиш!

Но на мен съвсем не ми се спеше, затова се настаних до баща ми и отново го запитах: “Защо?”

- За правда! - изпъшка той.

В нито една от приказките дето ми ги разказваше баба Калина, нито пък в тези, които мама ми четеше от шарените книжки, не убиваха някого заради правда. Напротив, там тя винаги възтър-жествуваше накрая. А тези, които се бореха до последен дъх в нейна защита, щом надвиеха все ставаха царе или пък се женеха за царската дъщеря. - Тъкмо царската корона ги прави след това врагове на правда-та я! - възкликна баща ми. - Докато са онеправдани, всички тър-сят правда. Възкачат ли се на трона, завземат ли властта, на часа забравят за нея.

Мама седеше на стол до печката, загърната зиморничаво с шал и се опитваше да плете, но май повече стоеше с отпуснати длани и със занесен поглед.

- Татко, а къде ще го убиват? - продължавах да любопитствам аз. - Под село или горе на баира?

Той ме изгледа малко странно, а след това прихна в неприну-ден смях.

- Ще го убият в София - поясни баща ми. - Не така на поляна-та, а на специално място.

Тогава за пръв път узнах, че някъде има места за убиване на хора. Видя ми се особено прокобно.

- Щом ще го убиват далече, тогава защо завардиха нашето се-ло? - исках да знам.

За да убедя баща ми в правотата на това, което казвам, пос-тавих пред него картата на България, която той сам ми бе купил и ме учеше по нея да знам географията на своята Татковина, както той сам наричаше България тогава. Още не знаех да чета, но знаех много добре кой град, коя планина, река и прочие, къде на картата се намират.

Баща ми обаче не пожела да погледне нито картата, нито мен. Продължи да лежи проснат по гръб и да пуши, стиснал цигара между устните. Нещо също необичайно. Заради мен и брат ми той не пушеше в къщи.

Цяла нощ след това съм сънувала страшни сънища. На заран-та чух мама да разказва на своята леля Жечка, чийто мъж беше от старите комунисти, че съм се мятала в леглото и съм викала на сън. Тя бе помислила, че съм настинала. Но малко по-късно дойде баба Калина. Според нея причината бе уплаха, затова ме заведе на някаква баячка да ми лее куршум против страх. Въп-реки това аз не се освободих от това чувство. Сигурно защото страхът стана масова болест на новото българско общество. Властта, която комунистите нарекоха “народна”, сееше щедро семената му - настойчиво, неуморно, навсякъде.

Наскоро след убийството на Трайчо Костов баща ми донесе дебела книга с тъмно сини, почти черни корици. В нея, доколкото разбрах от разговорите на възрастните, бе отразена цялата история около този шумен тогава съдебен процес, който даде надежда, че щом самите комунисти сътрудничат на Западните държави, както бяха обвинени подсъдимите по Трайчо Костовия процес, може би Призракът на комунизма скоро ще бъде прого-нен от България и Европа.

Като видя книгата в ръцете на баща ми, мама направи такава физиономия, като че ли той държеше човешки изпражнения.

- За какво мъкнеш в къщата ни тази комунистическа воня! - ка-за гнусливо тя. Дори посегна да я издърпа, но той я скри зад гър-ба си с оправданието: “Воня не воня, това е история! Имаме де-ца. Нали те след време ще искат да знаят истината за тези пре-вратни безумия. Виж накрая какъв поменик от имена на вест-никари има! Повечето са чуждестранни. Значи...”

- Нищо не значи - прекъсна го мама. - Вестникарите са живи дяволи. Хората са го казали: търчи-лъжи. А Трайчо Костов е уби-ец и си получи точно това, което заслужава: ликвидираха го тък-мо неговите хора. Спестиха труда на някой от противниците му да си омърси ръцете с един мерзавец. Тъй де, нали тъкмо по негова заповед потопиха в кръв цялата ни държава. Той беше изпълнителната тояга на Москва. Руснаците си изтъкаха платно-то и сега ритат кросното. На Сталин не са му нужни вече нито Георги Димитров, нито Трайчо Костов! Ха, така! Нека се трепят помежду си, докато не остане жив комунист на земята - нареж-даше мама.

- Колкото и да се трепят няма да свършат. Щом те окупираха властта нароиха се, като мухи на бунище, рояци техни поддръж-ници. Новоприелите комунизма са по-опасни от истинските. В своето старание да се покажат верни, те ще ги надминат по всичко...

- Бог да ни пази от тази напаст! - прекръсти се мама. - Особено от неистинските комунисти, от истинските ние сами се пазим.

Не след дълго книгата изчезна, както иконата на Богородица, макар да бе издадена от тези, които бяха осъдили на смърт и обесили своя водач. Този автентичен документ за “съдебната грешка”, както нарекоха по-късно процеса неговите творци, из-падна в немилост.

Изглежда Бог бе забравил България или пък й бе сърдит за нещо, защото червената напаст се разположи удобно по нейната земя, очевидно да векува тук. Постепенно бе наложен някакъв нов вид морал, наречен социалистически. Негови последовател-ни проповедници станаха и учителите на всички нива на образо-вателната система.

Наред със специализираните знания по различните предмети, те наливаха в нашите неукрепнали още умове отровната доктри-на на комунистическите фантазии и безогледни лъжи. Настрой-ваха ни срещу нашите родители, като ни внушаваха, че те са на-задничави хора, носители на стария буржоазен морал, докато на нашето поколение е предопределена реформаторската роля да изгради новото общество, в което всички ще бъдат равни, сво-бодни и щастливи хора.

Внушаваха ни също и опасността, която идва от хищния капи-талистически свят, който не можел да се примири с победата на комунизма в една част от Земното кълбо, поради което непре-къснато кроял “коварни” планове срещу нас. Вербувал шпиони, и провокатори, внедрявал в държавата ни всякакви свои агенти. Засяваха в чистите ни души класовата омраза и страха от “без-човечния” капиталистически строй.

Капитализмът бе показван нагледно чрез карикатурния образ на чичо САМ, символът на САЩ.

Но за нас истинско страшилище бе самият Сталин. А когато на 3 март 1953 година той издъхна, вместо да си отдъхнат, възраст-ните около мен настръхнаха от напрежение още повече.

Бях вече ученичка в отделенията. Учителките ни закичиха с черни панделки, а пред гипсовия му бюст, който бе поставен на специален постамент в коридора на училището ни, трябваше в продължение на дни ние да заставаме на почетна стража. През едно от междучасията, изправени от двете страни на бюста се случихме аз и Николай Неделчев Колев - изпънати, загледани право пред себе си, както ни бяха разпоредили. Край нас се за-въртяха няколко палавници и се заеха да ни имитарат. Съвсем спонтанно ние с Николай прихнахме в непринуден смях.

След малко ни смени следващата двойка. Директорът на учи-лището Йордан Първов ни привика тогава в учителската стая, нахока ни заради “непристойното” ни поведение, след което за-повяда да си изпънем ръцете напред и се зае да ги шиба с пръч-ката, която той носеше винаги със себе си. А когато ние инстинк-тивно издърпахме ръцете си, тази пръчка заигра върху безпо-мощните ни глави.

Болката, унижението и срама от тази случка оставиха своя трагичен траен отпечатък в моята чувствителна детска душевност.

Семената на новия морал, наречен комунистически, покълнаха и започнаха да дават своите отровно-горчиви и уродливи до не-поносимост плодове.

Бях вече в по-горните класове, когато една заран осъмнахме с военна блокада. Целият район бе ограден с танкове. След това се разбра, че някаква ученичка от гимназията бе открила, че ба-ща й бил диверсант и го издала на властта. Ако паметта не ме лъже тя бе от Китен - родното село на баба ми Калина - нами-ращо се на няколко километра на север.

Бащата на момичето бе откаран някъде, а населението после дълго обсъжда случая, изтръпнало от страх. Не знам каква е по-нататъшната съдбата на тази “героиня”. Едва ли е била героич-на, след като бе обградена с презрението на своите съученици и след като бе дъщеря на “диверсант”, който най-вероятно е отка-ран в някой от концентрационните лагери, откъдето не вярвам да е излязал жив.

*Теодора Астро*

.

С брат ми в двора на дядо ни Тодор.

*Теодора Астро*

5.

.

Докато очаквах пристигането на влака, който щеше да ме от-веде обратно във Варна, моите мисли продължаваха да ме дър-пат назад към ония години, когато аз се оформях като човешко същество. Не смея да употебя думата личност. В комунистичес-ките общества не е възможно да израстнат хора личности. Кому-низмът прилича на безмилостна огромна ножица, която деноно-щно подстригва човешкото мислене.

Като на филмова лента, която се върти в обратна посока, в мо-ето съзнание изплуваха картини, а в ушите ми като че ли звуче-ше позаглъхналия от отминалото време глас на моя баща: “По-литика ли?! Пф-ф-у, курвенска работа!”

Веднъж го запитах какво значи курвенска работа, а той ме пог-ледна смаян, примигна нервно и рече сопнато:

- От кого чу тези... - позапъна се. - Тези лоши приказки.

- От тебе! - отвърнах.

А той смотолеви: “Пред деца аз такива думи не казвам.”

Аха, не казва!

Бях студентка в първи курс когато назря Караибската криза. Момчетата, които трябваше да бъдат уволнени от казармите през есента, бяха задържани свръхсрочно по тази причина. Тогава пак беше обявено извънредно положение, макар Куба да се намира на другия край на Света.

Освободиха ги от казармите едва за втория семестър. И то са-мо онези, които бяха приети да учат. Посрещнахме ги като ис-тински герои. Останалите момчета, които бяха отслужили отпре-ди военната си служба, дори малко им завиждаха.

Бе настъпило времето на Фидел Кастро и Че Гевара.

Пропагандата ни заливаше с порой от хвалебствия относно техния героизъм. Според официалното тълкуване на събитието, излизаше че обръщането на Куба в комунистическа държава е едва ли не доказателство, че САЩ е кажи-речи в ръцете на Мос-ква. Дори баща ми го повярва и това съвсем го сломи.

Увереността на комунистите, че тяхната революция продължа-ва своя победен развой, се засили още повече след като неочак-вано бе убит американският президент Джон Кенеди, вместо в небитието да бъде пратен брадатият истерик Фидел, който се бе появил на историческата сцена като че ли, за да запълни праз-ното място на Хитлер и на неговия баща - Сталин.

Сталинизмът се възпроизвеждаше. Москва ликуваше. Но в България, под горния повърхностен пласт на политическите въл-ни, които люлееха червената пяна на имитираното въодушевле-ние, буботеше подводно течение, което очакваше американските войски да тръгнат по острова, за да се издигне нагоре и...

Не случайно тъкмо тогава работеше с пълна сила концентра-ционният лагер край Ловеч - последното свирепо масово нас-тъпление на комунистите срещу мълчаливата съпротива на Бъл-гарския народ. Този лагер, в който бяха избити по цинично жес-ток начин последните масови жертви на червения терор, бе за-крит след като стана ясно, че убийството на Кенеди се приема от американците само като нещастен случай, а не като политичес-ко събитие, което носеше такъв силов заряд, че можеше да пре-обърне Света, та той да си стъпи отново на краката.

Но... американците предпочетоха да насочат своето внимание към авантюристичните приумици на разглезената президентска вдовица. Като че ли това се правеше, за да се отвлече внимани-ето на американската общественост от факта, че чувайки изс-трела и виждайки окървавената глава на своя съпруг, вместо да застане плътно до него, тя хуква да лази назад по издължената задна част на откритата лимузина.

Нейният лош пример бе последван и от Американското демократично тогава правителство, което също пропълзя назад и да-де възможност на Москва да се настани демонстративно за постоянно на хвърлей разстояние от границата на САЩ.

Върху картата на света се появи още един кърваво-гноен ци-рей, който трябваше да прехвърли своята зараза на първо вре-ме в Латинска Америка... Може би този замисъл би се осъщес-твил, щом заразата пропълзя и подпали Чили, ако на сцената не се бе появил генерал Пиночет, който осъзна заплахата и смаза главата на змията преди тя да бе се увила около шиите на Чи-лийския народ.

Убийството на американския президент имаше поразяващо влияние сред българската общественост. Като че ли цяла Бълга-рия я разтресе катастрофално земетресение. Между нас студен-тите то бе дори като избухнала атомна бомба.

Говореше се, че това е дело на брадатия кубинец. Ние очак-вахме САЩ всеки момент да обяви война на Куба. Това бяха много вълнуващи, изключително напрегнати дни за нас. И разо-чарованието ни, че не стана нищо такова, бе последвано от на-ционална покруса. Особено сред младите хора. По това време никой вече не си спомняше за оная обругаваща Тито песен, който ставаше ту приятел, ту противник на Москва, съответно и на България.

Световният политически театър сменяше една след друга сво-ите постановки, като едни и същи представления веднъж се иг-раеха като комедия, втори път като трагедия, трети - като драма, четвърти - като сатира, пети - като водевил, шести - като паро-дия и тъй нататък, докато се изредят всички възможни театрал-ни жанрове. След което се започваше отначало.

Българската комунистическа партия често провеждаше конгре-си, пленуми, симпозиуми, сесии, асамблеи и всевъзможни други форуми, всеки от които се представяше като епохално истори-ческо събитие. Разбира се, докато гръмне славата на следващо-то, идващо да отстрани грешките на по-предните и да обещае още по-светли хоризонти на потъващата ни във все по-гъста мрачина Родина.

През това време аз преминах през всички степени на своето образование и стигнах нивото, до което ми бе позволено. По-нататък бе забранена зона за мен. Затова не съм и помисляла за аспирантура.

По света се сменяха държавни строеве, умираха известни личности, други потъваха в немилост или пък ги убиваха. Местата им веднага се заемаха от нови хора. Някои убити отпреди полу-чаваха реабилитация и дори им издигаха паметници. Както ста-на например със споменатия вече Трайчо Костов.

Въртележката се въртеше, тикана от ураганните ветрове на чо-вешките страсти и амбиции. Само ние, обикновените поданици, бяхме длъжни да стоим на едно и също място, да бъдем неиз-менно предани, безропотни и сляпо вярващи на всичко, което ни се поднасяше като истина. И така до следващата нова истина...

Обикновеният българин бе така унизен, както не е ставало и по време на двете дълги робства - Византийското и Османското. Бяха ни превърнали в роби, а в същото време набиваха с черве-ния чук на своята пропаганда, че в страната е възцарено най-справедливото, най-свободолюбивото демократично управление в Света.

Правехме се че вярваме. Какво друго ни оставаше? Дори само за една дума на недоверие пращаха неверниците из затворите, а целите им родове биваха вписване в списъка: “врагове на на-рода”.

Затова народът вдигаше комунистически лозунги, ръкопляска-ше “ентусиазирано”, викаше ура по митинги и манифестации, а щом останеха насаме, повечето българи ругаеха полугласно, за-щото в нашата държава наистина и стените имат уши. Вечер се мятаха в леглата си, като живи агнета сложени на шиш върху жарава, а през деня се оплакваха едни на други от хронично без-съние и си разменяха рецепти за успокояване на нервите.

Накрая обществото обяви моето поколение за изчанчено. Не знам, може да е с основание. Но дали причината задето сме объркани хора е тъкмо у самите нас?

В училището ни преподаваха физика, химия, математика, геог-рафия, история (прекроявана, орязвана, шита с бели конци), ли-тература (също!), рисуване... Всеки учител държеше да усвоим напълно преподавания от него материал, без да го интересува дали това е полезно за нас или не. Настояваха да знаем всичко, точно както бе написано в учебниците, заплашвайки ни с ниски оценки, с намаляване на поведението и дори с изключване от училището.

Ако между нас се намереше някой дързък, който да възрази, непременно го обявяваха за идеологически незрял и го обсипва-ха с порицания, минираха бъдещето му с лоши характеристики. Учебните заведения са превърнати по същество в партийни шко-ли за подготовка на комунистически кадри.

Уверяваха ни, че наученото ще ни потрябва когато навлезем в живота, но за какво точно, не ни обясняваха. Само някои учители подхвърляха: “За обща култура!?”

Наистина, натрупаните знания ни послужиха при попълване на кръстословиците, с които по-късно запълвахме работното си време. Хем занимателно, хем полезно: това ни предпазва от за-спиване. Защото измежду моите съученици май не се открои ни-то един именит физик, историк, географ и прочие. Дори и онези, които получиха докторски титли, по същество си бяха най-обик-новени чиновници както останалите от нас. Всичките обаче ста-нахме майки и бащи, за което никой не бе отварял и дума докато ни подготвяха за бъдещето ни. В тази област до един бяхме са-моуки и вероятно затова бяхме все недоволни от своя живот на семейни хора.

В учебните програми не се предвиждаше изучаване на етика, любов, семейство, домакинство и прочие - все знания, свързани с обикновеното наше всекидневие. Смятаха че те са за прости хора. Нас ни възпитаваха с литературните образи на Павел Кор-чагин, Павлик Морозов, Александър Матросов, Лиза Чайкина, Алексей Мересев... и прочие, заети от съветската литература. Готвеха ни за герои, за изключителни личности в условията на една действителност, в която човекът бе обезличаван методич-но по всички възможни начини.

Затова животът се нахвърли отгоре ни подобно вихрушка в равно поле и се разхвърчаха наперени гребени, илюзии, мечти, перушина...

*Теодора Астро* 6.

.

Влакът пристигна с голямо закъснение. И както винаги претъп-кан с пътници. Тези, които пътуваха често с него бяха свикнали и дремеха изправени на един крак, като щъркели. Останалите роп-таеха. Но и те се укротиха, уверили се че все пак имат късмет: бяха успели поне да се качат в някой от вагоните. След всяко спиране, пътниците прииждаха, прилепяха се плътно един до друг. Телата им се запарваха и едва се дишаше от миризмата на пот и от жегата. След средата на пътя качването или слизането станаха вече почти невъзможни, което създаде допълнително притеснение за пътниците. Влакът се бавеше на всяка гара, за-къснението се увеличаваше лавинообразно.

Това правеше пътуването все по-тягостно и ми напомни за ед-но от гостуванията на Евдокия у нас през лятото на 1969 година. Илиян беше на около 6 месеца. Денят в който тя пристигна - ти-пичен августовски ден - бе задушен до непоносимост. Вечерта заваля пороен дъжд, но въпреки това съвсем не захладня. Висо-ката влажност на въздуха увеличи още повече задухата.

Докато аз разбърквах за не знам кой път цитронадата във ви-соките чаши с късчета лед в тях, тя се разхождаше неспокойно по обширната тераса, допушвайки поредната цигара от третата за деня кутия марка “Ударник” и говореше нещо на детето, което лазеше около краката й.

Щом двете с нея докоснехме с ръце чашите, течността завира-ше, при все че на дъното подрънкваха парчета лед. Навярно за-щото и двете мислехме за Стефан. Аз - с отчаянието на изоста-вената жена, тя - според мен - със злобата на завоевател, който усеща че го избутват от неговото завоевание.

Дълго време само бебешките звуци, излизащи от устата на Илиян, нарушаваха покоя. Майка ми переше на ръка в кухнята бебешки дрешки, а баща ми дремеше пред телевизора, който от няколко дена бе загубил - слава Богу! - гласа си и предаваше само неми образи.

По едно време Евдокия се зае да ми разказва за личния живот на своя брат-архитект, когото тя буквално боготвореше с истин-ско сакрално чувство, който бил влюбен в някаква своя колежка от неговия бранш. Тази история съвсем не ме интересуваше. Брат й си имаше съпруга, с която не мислеше да се развежда, поради което накрая аз изтърсих пренебрежително:

- Обикновено увлечение в български стил! Ако наистина е влю-бен, не би тъкал любовни гоблени на два стана. Игра на любов от отегчени хора!

Тя не се съгласи с мен.

- Млада си още - рече. - Не ги разбираш тези работи.

Нямах и желание да ги разбирам тъкмо сега, когато моята соб-ствена глава се бе запалила и гореше със свой си огън.

За да можел да се измъкне от Русе, където двамата с нея бяха преселени от комунистите, брат й се видял принуден някога да се ожени компромисно за своята съпруга. Бил изключен от уни-верситета непосредствено след комунистическия преврат, защото баща им е бил комендант на военен гарнизон, с чин полков-ник. Значи офицер от царската армия. Това бе достатъчно осно-вание да включат децата му в графата: “врагове на народа”.

Чрез тази своя пресметната женитба той се бе измъкнал от то-зи списък (така и не разбрах на какво основание) и успял да за-върши архитектура с отличен успех. Предполагам, че дотук каза-ното от нея бе истина, защото архитектът бе успял вече да за-щити своя талант със забележителни проекти, изпълнени не са-мо в България, но и в чужбина. Ако нямаше истинска ярка дарба това не би било възможно при наличното му досие.

- Да не бяха осиновили това дете! - въздъхна тежко Евдокия. - На него му е съвестно да го остави за втори път без баща.

- Ха! - не се сдържах аз. - А колежката му как се е развела с две деца? На твоя брат просто му липсва достойнство.

Тя се засегна. Въпреки това продължи разказа си. Аз обаче не я слушах. Мислех си за Стефан.

.

Без да бях отворила дума за него, тя - още с пристигането си - наговори сума истории, които съвсем ме объркаха. Като че ли той вече не беше същият човек, който познавах.

- Как ли не го увещаваме с баща му да се вразуми, не ще и да чуе! - говореше с акцентиран глас тя. - Помъкнал се е с разни леки улични жени. Не дава пет пари ни за теб, нито за детето. Не ни позволява изобщо да споменеме за вас в къщи.

С нейния твръд глас тя като че ли пробиваше сърцето ми.

После добави доверително, уж да не чуе мама, че преди около месец Стефан идвал във Варна и престоял две седмици. Когато след завръщането му двамата с баща му го запитали дали е ви-дял Илиян, той изтърсил една псувня по адрес на детето...

- Не може да бъде! - възразих аз. - Стефан не псува.

- Толкова го познаваш тогава - подхвърли нехайно тя и про-дължи да разказва.

Всъщност тя не говореше, а наливаше отрова в душата ми.

- Пиленцето ми! - възклицаваше Евдокия и целуваше нежно Илиян, който се гушеше у нея, макар да беше неразположен по него време.

Няколко дена преди това му бяха инфектирали ръчичката при имунизация и сега тя бе набъбнала до размер на възрастна ръ-ка. Кожата му се бе опънала, като на барабан. Вместо да плаче в ръцете й, той се заливаше от смях.

- За второто дете вече ще имаш опит и ще си отваряш очите как му правят имунизациите - рече тя, като че ли това второ дете вече бе на път да се роди.

След това добави че двамата с таткото само за това говорели: кога ще имаме второ дете със Стефан, за да мирясал той.

- Това е единствения начин да си оправите отношенията с него. Освен това едно дете не е дете! - заключи Евдокия.

След всичко, което бе изприказвала преди малко за Стефан, тези й откровения звучаха повече от кощунствено. За малоумна ли ме вземаше? Коя жена би поискала да ражда второ дете от мъж, който я зарязва, за да се забавлява с проститутки?!

Мразех я до дъното на душата си в този момент. Нейното ли-цемерие бе наистина непоносимо.

В обичта й към Илиян обаче имаше нещо шокиращо. Като че ли това не бе същата жена, която бе така непримиримо настрое-на някога спрямо неговото появяване на Бял свят.

Двамата с дядо Илия, когото тя наричаше неизменно “татко-то”, не преставаха да насъскват Стефан срещу мен, ако съдех по някои случайно изпуснати от нея думички, но вършеха това вече по-прикрито.

Интуитивно усещах, че тя също ме ненавижда, но и двете по-лагахме усилия да прикрием своите чувства. Евдокия дори се опита да откровеничи с мен, разбулвайки някои страни от живо-та си с дядо Илия.

Дали защото се чувстваше самотна или това бе поредна нейна хитрина, така и не проумявах. Стараех се само да бъда сравни-телно сдържана и на щрек, както ме съветваше мама. Иначе аз не мога да си държа много езика зад зъбите и да си премълча-вам, когато пред очите ми се изпречеха безобразия.

Трябва да си призная, че тя ме респектираше. Дори изпитвах необясним страх от нея, завладяна от чувството, че ме превъз-хожда.

Не че беше красива. На ръст бе ниска, с непропорционално тя-ло, леко криви крака и люлееща се походка. В лицето й също ня-маше нищо особено. Най-обикновена физиономия на жена, пре-минала четиридестте години, която не полага кой знае какви гри-жи за своята външност. Единствено очите й бяха хубави. Или по-не интересни. Въпреки този си вид тя съвсем не беше безлична жена и правеше впечатление още от пръв поглед.

Уморен от нейните ласки Илиян заспа.

*Теодора Астро*

.

[b] Ивайло

.

За да прекратя разговора с нея аз се заех да приготвя двойното легло за спане, когато Евдокия без всякакъв повод каза:

- Ние с Илия смятаме, че мястото на детето е при нас. Така и Стефан може да се обърне по-лесно и да си седне най-после на задника. Ако това не стане, то поне Илиян ще израстне при по-добри условия, за да се развива нормално. Нашият апартамент е просторен, доходите ни също са по-високи от тези на твоето семейство.

За пръв и последен път я чух да нарече своя мъж по име.

Дадох й да разбере, че този разговор ми е крайно неприятен. Тя го прекрати, но преди да стори това не пропусна да добави, че обичали детето не по-малко от мен, а дядо Илия непрекъс-нато повтарял: “Никога няма да им простя и на двамата, задето ме лишиха от радостта да се чувствам дядо на своя внук.”

- Защо ние да сме го лишили! - не се сдържах и избухнах. - Вие сте отговорни за всичко, което стана. Младостта ми отровихте, живота ми затрихте...

Думите сами излизаха от устата ми. Явно говорех и глупости. Разбирах го по начина, по който тя ме гледаше, но не можех да се овладея и да се спра.

Сама не знаех какво казвам. Просто не бях на себе си.

Може би защото изведнъж осъзнах, че тя започва с мен един нов двубой, който ще бъде още по-жесток, още по-мъчителен.

До този момент Евдокия и дядо Илия крадяха от мен мъжа ко-гото обичах, от сега нататък те започваха битка, за да ми отмък-нат и детето. Чрез него се надяваха да задържат сина си в къщи и да го водят за носа. Впрочем те и сега го водеха, като куче на каишка. По нито един въпрос той нямаше свое мнение.

Почувствах се така безсилна и същевременно ограбена от тази

жена, та едва се удържах да не я залумкам с юмруци. Вместо то-ва аз се захлупих по очи върху леглото и избухнах в неудържим плач.

Тя стоеше до мен объркана и мълчеше.

Щом се успокоих, извиних се и предложих да лягаме, под пред-лог, че навярно е уморена.

Легнахме на двойното легло. Нямах къде другаде да я сложа.

Нощта бе непоносимо тежка. Едва дишахме.

От близкия насрещен летен театър долитаха раздробените звуци на естрадна песен. Чу се плясък на гларусови криле. Пос-ле вятърът засвири в клоните на кайсията отвънка...

Долавях неспокойното дишане на Евдокия и се опитвах да забравя за случилото се, а друг болезнен разговор между двете ни се натрапваше настойчиво в паметта ми.

Тогава тя само ми подхвърли, че ако аз не съм в състояние да си отгледам сама детето мога винаги да разчитам на тях. После описа накратко какво безнадеждно бъдеще ме очаква, щом съм с дете и без мъж в дома ми, а в заключение добави:

- Ти си още хубава и много млада, за да живееш сама. Трябва да се опиташ да си устроиш живота. Сама виждаш, че от Стефан не можеш да очакваш нищо добро. Той е пройдоха, бездушен, безотговорен човек. Запомни от мен следната мъдрост: не тръг-вай на дълъг път с човек, който те е изоставил вече веднъж ра-нена насред пътя и е побягнал като последен страхливец. На та-къв човек не може за нищо да се разчита. Онзи, който те е пре-дал веднъж, той може да го стори още безброй пъти.

Не мога да понасям когато някой изрича пред мен хулни думи за Стефан. Още по-непоносимо ми става когато съм принудена да слушам подобни приказки от Евдокия и от родния му баща.

Буквално не го проумявах.

Да речем Евдокия е чужда. Нея никой не може да я упрекне, че не я боли за съдбата на чуждия син. Но баща му? Ума си ли бе загубил той?

Дядо Илия е говорил такива нелепости за родния си син пред мен, та едва съм се сдържала да не го заплюя. Наричаше го пия-ница, развратник, палачор, измамник, човек склонен към прес-тъпления и какво ли още не.

Всичко това - в устата на един баща, който се кълнеше че е пожертвал живота си заради този син. Невероятно, да. А за мен това си бяха същински земетръси от най-високата степен по ска-лата на Рихтер.

Веднъж Евдокия нарече Стефан пред мен и пред моите роди-тели: “Гъз без ръце!” без следа от свян.

Какво целяха с всичко това? Да се отвратя от него? Да го на-мразя? Боже мой, та той е баща на детето ми!

Истина е, че Стефан е мекушав, поддава се на странично вли-яние, което пък го прави неуравновесен. Той никога не може да застане твърдо на една позиция. Още по-малко да я защити сам, без чужда помощ.

Но нима може да бъде друг при такъв деспотичен баща, който се държи с него, като че ли синът му е две годишно дете, а не мъж в силата си? При това - сам вече баща на едно напълно нормално, на едно чудесно дете!

Евдокия знаеше за тази Стефанова Ахилесова пета и доста умело забиваше там своите отровни стрели. Тя обаче не бе на-ясно с твърдостта на моя нрав и с прозорливостта на сетивата ми. Аз съм от хората, за които казват, че имат трето око. Разби-ра се, това за третото око е само метафора. То си е някаква вът-решна чувствителност, вид интуиция, която прониква и през кре-постна стена.

Каквото и да ми говореха за Стефан, аз го обичах. Тъкмо сила-та на това мое чувство ми даваше увереността, че те изобщо не го познават.

- Ако ни дадеш детето, ние ще те освободим от всякакви отго-ворности към него - беше заявила тя.

Изпитах желание да я цапна с нещо, но все още се владеех. Това продължи докато тя добави уверено:

- Така и баща му ще се привърже към него. Поради омразата, която изпитва Стефан към теб, той сега мрази и детето си.

- Това няма да го бъде! - изкрещях в лицето й тогава.

Престори се на изненадана от тона ми. Докато се чудеше на моята неразумност, тя подхвърли между другото:

- Дори и природата е против теб, Илиян е същински бащичко. Ако някой ден се наложи да докажеш своето майчинство, бъди уверена че няма да успееш да го сториш.

Това беше наистина прекалено от нейна страна. Затова без да се замислям отвърнах: “На кого да го доказвам? Да не би да съм го осиновила!”

Тя пребледня, хвърли ми гневен поглед и изкрещя истерично: “Змия! Своето родно дете всяка майка може да отгледа. Това си е най-обикновен инстинкт. Докато грижите за чуждо дете предпо-лагат наличие преди всичко на благородство.”

Съвсем нямах намерение да я засегна. Думите сами се из-плъзнаха от устата ми без да съм вложила в тях някакъв умисъл. А що се отнася до благородството не бих казала, че тя притежа-ва тази човешка добродетел.

Евдокия ме предизвика и я засегнах по същия начин и друг един път, преди Илиян да беше още роден. Увещаваше ме, че не било разумно от моя страна да родя това дете, след като дя-до му Илия и баща му не го желаели.

- Със своята упоритост ти им причиняваш страдание - твър-деше тя.

Като се убеди че нейните съвети изобщо не стигат до моето съзнание, добави окуражително: “Ние с таткото нямаме нищо против по-късно, когато дразгите между вас двамата се загла-дят, да си родите и дете.”

Побеснях. Нейната наглост бе безгранична. Дразги между мен и Стефан нямаше! Те изкуствено ги създадаваха.

- Кои сте вие, че ще ни разрешавате или забранявате! - отвър-нах прямо. - Ние със Стефан да не би да сме малолетни!

- Ние сме родители - отговори със същия тон тя. - А ти няма да загубиш нищо, ако се вслушаш в моя съвет. Стефан ще ти бъде благодарен цял живот след това, че си му дала възможност да се почувства мъж... Та ти си още млада. Животът за теб едва се-га започва, а се стремиш да го разбиеш от самото начало.

Според нея мъжете никога не прощавали женското непокорс-тво. На мен така ми бе дотегнало от идиотското поведение как-то на Стефан, така и на баща му, че хич не ме интересуваше ве-че какво искат или не искат те. Моето внимание бе насочено из-цяло към моето бъдещо бебе. Затова намирах приказките на Ев-докия за открито престъпни.

Тя тогава обаче продължаваше да изрежда своите доводи тък-мо против това мое бебе, за завоюването на което сега се готве-ше да започне война.

- Дълг на нас, жените, които сме същевременно и майки е да щадим мъжкото достойнство. Нашата сила е тъкмо в това, че можем да се престорим на покорни, а след като приспим тяхното внимание, отново да постигнем онова, което сме желали. С хит-рост жената може да получи всичко от един мъж, запомни го от мен.

Не исках нито да помня приказките й, нито изобщо да ги чувам. Още по-малко пък да превръщам своите взаимоотношения със Стефан, доколкото изобщо те съществуваха вече, в игра на кот-ка и мишка, внушавайки му че аз съм мишката, а в действител-ност да изпълнявам ролята на котката.

- Това, което казваш е недостойно! - възразих с пренебреже-ние.

- Твоя воля - въздъхна Евдокия примирително. - Допущаш съд-бовна грешка, чиято лихва с годините ще става все по-висока и това ще обърка целия твой бъдещ живот.

Тогава казах на един дъх, че предпочитам да загубя мъжа си, който не е никакъв мъж, щом не е в състояние да ме защити сега, когато у мен едрее неговото дете, отколкото след това да не мога да си родя свое дете.

Това също я засегна и пак ме нарече змия.

Макар, погледнати през лупа, моите думи да изглеждат дву-смислени, аз съвсем нямах пред вид буквалното им значение и ни най-малко не съм искала да й намеквам за нейното бездет-ство. Още повече след като аз тогава не знаех нищо за нейния личен живот.

- Тая задуха! - простена до мен Евдокия, която усещаше че аз също не съм заспала. - Не ме лови сън.

Не й отговорих. Нямах никакво желание да повеждам разговор с нея и да си опъваме една на друга нервите.

Не знам какво я прихвана, но тя сама заразказва, без какъвто и да е повод, без изобщо да съм я питала някога, за себе си.

Защо го стори? Нямам понятие. Вероятно изпадна в някакво депресивно състояние. В едно съм напълно сигурна обаче, че Евдокия тогава бе така откровена, както навярно никога не е би-ла в своя живот.

В началото думите й не стигаха до моето тревожно съзнание. Бе ме размътила самата тя. По някое време обаче нейният на-търтен глас придърпа виманието ми. Заслушах се. Не можех да го повярвам: Евдокия да ми доверява своя интимен живот! Без съмнение нещо в нея бе превъртяло. Сега си мисля, че може би нейната устойчивост внезапно се бе разцепила под напора на силните емоции, породени от нейното поражение. Тя бе проумя-ла, че идеята й да ми отнеме детето и чрез него да върне Сте-фан под своето крило, да го направи още по-зависим от волята си е химера. Че войната, която се готвеше да започне, ще се во-ди не в Русе, значи не на нейна територия, а във Варна... Освен това, аз щях да браня своето си, а тя щеше да бъде нападащия агресор... Евдокия не бе нито глупава, нито невежа жена и си да-де сметка, че ще заприлича на Наполеон или на Хитлер, когато пресичат с войските си западната граница на Русия...

И тъкмо в тоя момент сянката на смъртта се е мярнала навяр-но някъде из подмолите на нейния мозък.

Това не беше обикновен разказ, то беше изповед.

Слушах я стаила дъх. Не смеех да мръдна. Струваше ми се че всяко мое помръдване би я наранило, би предизвикало у нея ду-шевен срив. А тя се бе вече отприщила и имаше нужда да излее натрупания у нея товар.

Бях свикнала да я виждам напориста, воюваща, зла, дебнеща, хитруваща. Сега тя бе станала тъй-крехка, уязвима, беззащитна, та ми идваше някакъв импулс да я прегърна. От нея се излъчва-ше някаква особена мекота, някакво благородство, някакво нео-писуемо изящество... И досега недоумявам как и защо стана та-ка, че тя ме допусна така близко до себе си?

Късно след обяд на другия ден, след като я изпратих, побързах да разкажа за случилото се на мама. Тя ме слуша известно вре-ме. Лицето й ставаше някак бледо и като че ли вкаменяваше. Накрая ме прекъсна:

- Трябвало е да отклониш разговора.

- Защо? - учудих се аз.

- След време сама ще разбереш... Във всеки случай шансът да се съберете отново със Стефан...

Мама не се доизказа, от очите й бликнаха сълзи. Малко след това я чух да си приказва сама: “Язък за хубавото дете! Без баща ще расте.”

.[/b]

*Теодора Астро* 7.

.

- Аз не мога да заменя твоята майка, твърде млада съм за тази роля - казала Евдокия, когато останали за пръв път насаме със Стефан - но държа да станем добри приятели с теб без да се налага да търся съдействието на баща ти.

След което му разказала отчасти как е преминал до този мо-мент живота й, доколкото това е било възможно да се стори пред едно дванайсет-тринайсет годишно момче.

Той я гледал изпод вежди с големите си кафяво-зеленикави очи и мълчал. Висок, с широки рамене, с брада, която вече бръс-нел от време на време, Стефан изглеждал значителто по-въз-растен за годините си.

Преди да се омъжи за баща му Евдокия била уверена, че ще съумее да замени майката и съпругата в един осиротял рано дом. Но няколко години по-късно всичко се разбъркало и нейно-то предвиждане не се бе сбъднало.

Живял дълго като вдовец, свикнал на пълна самостоятелност, “таткото” трудно се приспособявал към нея. Не бил склонен на никакви отстъпки. Оставал си себичен, необщителен и най-вече, невероятен скъперник, поради което тя, за да си отмъсти, го на-ричала на ум Плюшкин или Коробочка.

- Когато вляза в този дом като твоя законна съпруга, не искам да видя онази снимка, окачена над леглото - казала тя, сочейки сватбената му снимка с неговата вече покойна жена.

В първия момент той се объркал.

- А какво ще кажа на Стефан! - възразил.

- Същото, което ще му обясниш, когато ме доведеш за член на вашето семейство.

При влизането си в същата стая, вече като младоженка, Евдо-кия видяла, че нейното желание е изпълнено. На мястото на снимката имало само едно тъмно петно, контрастиращо ярко на избелялата от дневната светлина околна мазилка.

Подразнена от това тя разпоредила до вечерта стаята да бъде пребоядисана, за да няма никаква следа от присътвието на Вя-ра, когато тя самата легне в едно легло с нейния съпруг.

Стефановият баща изпълнил покорно искането й. Намерил най-добрите майстори бояджии. По нагласа, когато започва не-що, той винаги се стреми то да е най-доброто. Като служител в митницата пък дори успял да се снабди с няколко кутии конфис-кувани вносни бои.

До вечерта стените били боядисани точно 5 пъти. Въпреки старанието на майсторите и качествената боя, следата от сним-ката все избивала над прясната мазилка.

Силно разстроена от упоритостта на петното, на другия ден Евдокия настояла всичко да се изкърти до самите тухли, след което да се напласти отново с хоросан и едва тогава стаята да се боядиса с дебел пласт от още по-силна боя.

Майсторите изпълнили стриктно указанията й под прякото ней-но наблюдение на целия процес. Щом привършили обаче, ква-дратното петно пак избило бавно и невъзмутимо отгоре.

Тогава тя взела решение да скрие петното, като окачи над него някаква картина. Изтичала до близката книжарница откъдето ку-пила репродукция на известната картина “Тържеството на лю-бовта” от Рафаело. Разчитала стаята, изпълняваща едновре-менно предназначението на кухня, всекидневна, спалня, килер, антре и която била мебелирана с едно двойно легло, с кушетка, кухненски бюфет, печка, малка маса и олющено, замъглено ог-ледало, да стане по-приветлива. Поради жилищната криза не се очертавала възможност семейството да се настани скоро в по-обширно жилище.

- Е-е-е! - възкликнал съпругът й, когато картината вече била окачена на стената.

Макар да била няколкократно по-голяма по размер от сватбе-ната снимка на Вяра и Илия, скритото под нея петно започнало да се разширява веднага, щом тя го закрила, и образувало тъ-мен ореол околовръст. Отчаяна и огорчена, Евдокия се просна-ла върху леглото и заридала неутешимо. За да я успокои Илия й разказал как навремето, когато се оженил за Вяра, още през първата им брачна нощ на нея й опадали всичките зъби. После никнали цяла година и пак опадали... Това се повторило пет пъ-ти докато...

- Това ли е най-остроумното нещо, което успя да измислиш за да ме утешиш - разхлипала се още по-неудържимо Евдокия.

Пет денонощия плакала. Пет пъти мазилката върху стената подпухвала и се срутвала на пода. Пет пъти майсторите измаз-вали стените с хоросан и ги боядисвали с боя, но онова прокле-то петно все избивало отгоре над брачното им легло.

- Това е магия! - досетила се младоженката. - Ти не можеш да изхвърлиш от мисълта си тази снимка и затова следата от нея не иска да се скрие - упрекнала тя своя съпруг.

- Поличба е - въздъхнал угрижено Илия, след което езикът му залепнал на небцето. Докато се напрягал да го отлепи, очите му изпъкнали силно навън. Оттогава му бе останал този втренчен и остър поглед, при вида на който тя винаги получавала сърцеби-ене, придружено със световъртеж.

След като отлепил езика си, той прошепнал с изтощен глас:

- Ти ме разори! С парите, които пропилях за да ти угодя, мо-жехме да караме цяла година. Трябва да пестим всяка стотинка, ако искаме да се измъкнем по-скоро от тази дупка, в която мо-жем да се задушим.

Макар неговото намерение да било разумно, тя се бе засегна-ла задето “таткото” не бе я поглезил поне през медения им ме-сец. Като по-стар от нея с 15 години, бе очаквала той да я въз-мезди по някакъв начин за жертвата й да се омъжи за него.

Наистина започнали да пестят. Живеели изключително скром-но. За седем години събрали необходимата сума за жилищна вноска, получили заем от банката и бяха успели да купят апарта-мент, със срок за изплащането му 20 години, в стабилен жили-щен блок.

Увлечени във всекидневните си залисии двамата забравили за тъмната сянка над брачното им легло, както и за емоциите, които то бе предизвикало най-вече в душевността на Евдокия. За всеобща изненада обаче, същото петно се появило над спалня-та им и в новото жилище. Но тя съвсем не се разстроила както някога. Вече й било все едно дали сянката на покойната Вяра ще прекосява или не семейното им гнездо.

Всичките нейни илюзии за спокойно и уравновесено съжител-ство с таткото вече били издухани от ледените виелици на не-сполучливия й брачен живот. Тя бе убедена, че нейният съпруг е с кремъчен характер и още по-кремъчни привички и манталитет. В своите настойчиви, но безуспешни опити да го промени, бе го възненавидяла.

Да постави своя сватбена снимка над общата спалня нито ис-кала, нито било възможно. Когато се оженили двамата със Сте-фановия баща, тя не сметнала за необходимо да увековечава събитието с такава снимка. И двамата били вече попрехвърлили годините, в които младоженците държат да имат за спомен сват-бена снимка.

Освен това вече знаела от натрупан личен опит, че животът оставя трайни белези в подсъзнанието на всеки човек, които ни-кой по никакъв начин не би могъл да отстрани. Още по-малко пък да ги прикрие зад репродукции.

- Ние с таткото не се оженихме по любов! - Заявявала е не-веднъж пред мене тя. - Събрахме се като двама разумни хора.

Въпреки това, тя очевидно се е надявала тайно, че ще има и някакъв - макар тесен, макар люлеещ се, макар скърцащ - свър-зващ ги емоционален мост помежду им. Разумът е достатъчен за сключване на изгодни стопански сделки, но не и за изграж-дане на стабилно семейство. Без еластичността на чувствата, които са буфер в брака, той изсъхва, става трошлив, неустойчив на житейските земетръси и вихрушки, които неотменно съпът-стват хората в техния изпъстрен с изпитания земен път.

*Теодора Астро* 8.

Докато лежала вечер до заспалия свой съпруг, мисълта на Евдокия трескаво се мятала от ден към ден и търсела да се залови за нещо, което би осмислило нейния живот, ставащ все по-тягостен, по-безсъдържателен, блудкав до непоносимост. С всеки нов ден пустотата се намествала уютно в душата й, като в собствено жилище.

Завладян от своя старчески егоизъм таткото мислел само за себе си, грижел се вманиачено за своето здраве, държал да си лягат рано, не можел да понася хора около себе си, затова нито те ходели по гости, нито им идвали познати у дома. Не изпитвал желание да я придружи на концерт, на театър или на кино...

- Нали затова купихме телевизор - сопвал й се, щом тя изкаже-ла подобно желание.

Този провинциален, еснафски според нейната преценка, начин на живот я направил постепенно инертна по отношение на са-мата нея си. Нападнала я меланхолия, която от време на време избивала в силно раздразнение.

Все по-често я терзаел споменът за неосъществената й по-следна среща на живо с родния й баща, която тя смяташе за провалена изцяло по вина на своя съпруг.

Когато сключвали брак, нейният баща бил вече тежко болен и на легло. Поради тази причина не бил в състояние да присъства на това тъй важно за нея събитие в живота й. Старият изпратил своята бащина благословия с телеграма: “Честити венци!“ с ня-колко още пожелания за сполучлив съвместен живот в добавка.

После получила и писмо, с което той настоявал да отидат два-мата с Илия, за да ги види и да се прости с нея, защото усещал че краят му наближава.

Първата съзнателна среща на Евдокия с родния й баща се бе загнездил в спомените й като скорпион в пясък.

- Махни го това от очите ми! - казал той на своята майка, со-чейки гнусливо към нея.

Тя дори не можеше да каже на колко години е била тогава. Но не е била на по-малко от 5-6, ако се съди по подробностите, кои-то бе запомнила.

Баща й служел някъде из военните гарнизони извън София и рядко идвал за по няколко дена. През своя престой в къщата на своята майка, при която той бе оставил за отглеждане своите син и дъщеря от първия си брак, бащата на Евдокия нито вед-нъж не се изправил лице в лице с нея. Държал се тъй, като че ли тя не съществувала за него.

Малкото момиче се криело зад чемшира в градината и оттам наблюдавало напетия строг мъж, със сърмени еполети на раме-нете, който пушел замислено своята лула, седнал в малката дървена беседка в двора. От него се излъчвала някаква безпре-делна тъга или може би угриженост. След това Евдокия притичвала в стаята си и дълго плачела неутешимо. Баба й се опитва-ла да я утеши с думите:

- Не го упреквай, той още не може да се примири със загубата на майка ти, която почина след твоето раждане. Обичаше я. Ето на, ожени се повторно, а мисълта за нея не го напуща...

След което загатвала, че и други мъчителни тревоги изпълват неговото съзнание. Евдокия не спомена какво друго е имала пред вид тогава нейната баба. Като знам обаче, че той е роден в Македония, където баща му е оставил костите си и майка му го е довела още момче - веднага след овдовяването си - в пределите на вече освободената от османците Българска територия; че е бил офицер от Българската армия, потърсих причината в исто-рията.

Дъщеря му е родена през есента на 1926 година. Значи най-вероятно е тя да си спомняше своя баща от времето след 1931-32 година. Бурно от политическа гледна точка време за Българс-ката държава. Ако изобщо може да се каже, че на тази земя е имало някога политическо спокойствие.

Евдокия не е споделяла с мен за отношението на баща си към Македонските освободителни движения, но е малко вероятно да е останал встрани от Вътрешно революционната македонска ор-ганизация. Тогава не е имало жив македонец, който да е бил встрани от тегобите на тази страдална свещена за всеки бълга-рин родна земя, която Великите сили са поделили наскоро тога-ва безотговорно между Гърция и изкуствената държава Югосла-вия. След това там започва безмилостна варварска асимилация на преобладаващото българско население. В тази организация през всички времена е било нажежено.

Възможно е той да е бил свързан също с политическия кръг “Звено”, организация създадена през 1927 година като обедине-ние на запасните офицери и някои изявени политици, които не са могли да се примирят с Ньойския диктат, според който Бъл-гарската армия е разоръжена, разтурена и заменена с ограничен брой народна милиция...

Освен това, в един останал от детството спомен, често става събиране и разместване на различни случаи. Възможно е баща-та да е бил облечен във военна униформа в по-късните години. Неговото раздразнително отношение към нея да се е дължало на опънатите му нерви по исторически и житейски причини. Да се е проявило само веднъж, но в чувствителна детска психика да е останала дълбока травма. Вероятно по онова време той е бил вече женен за втората си съпруга, която бе чехкиня, госпожица, по-млада от него. И която очевидно не е била благосклонна към неговите деца от предишния му брак, щом като те са държани при баба им.

В пределите на Македония са останали неговите родственици, подложени на унижения и физически изтезания, за да се отрекат от българската си националност, да забравят своя майчин език, вековните традици на своя бащин род и да приемат сръбските.

Не случайно югославският крал Александър I Карагеоргиевич е убит на 9 октомври 1934 година при посещението му в Марсилия от македонския българин - член на ВМРО - Владо Черноземски, именно в отговор на сръбските жестокости, прилагани в преде-лите на Македония. Тази традиция е продължена после от са-трапите на Тито, с подкрепата на Кремъл.

В своята самонадеяност Силните държави поставиха в душите на Българския народ един мощен барутен погреб, който някой ден може да бухне и да предизвика Трета световна война.

С годините носталгията на Евдокия по бащина ласка се е за-силвала и ставала все по-болезнена. Дядо Илия обаче не се съ-гласил да харчат пари заради прищевките на някакъв вече изку-фял старец.

- Щом умре те ще ти се обадят! - заявил категорично.

Той намирал, че нейното желание е каприз, неподхождащ за омъжена жена. Докато успее да го придума да отидат до София, баща й наистина починал. Тя пристигнала часове преди погребе-нието му. Мечтата й да усети топлата бащина прегръдка не се сбъднала. Усещането от допира до вкоченясалото свидно лице било по-жестоко от студенината, проявена някога към нея. При-ведена над ковчега Евдокия ридаела без сама да знае на кого всъщност да се сърди: на своята зла орис, на твърдия македон-ски бащин нрав или на позакъснелия си съпруг.

От прогребението се върнала изтощена, депресирана, отчая-на. Месеци наред се движела като сянка. Това подразнило тат-кото и той я упрекнал с думите: “Все някой ден старите си оти-ват от този свят, но това съвсем не значи че животът е свършил. Нима заради тях трябва да се погребем и ние?”

За годишнината от смъртта на баща й той не позволил на жена си да отиде на панихидата в София. Преценил че ще им излезе по-евтино, ако поканят гости на обяд. Така и сторили.

Опустошаващото чувство, че времето лети безвъзвратно, че животът й се изплъзва непълноценно изживян, а тя е безсилна да го задържи, да го осмисли все по-често я завладявало. Руша-ло я отвътре, както ръждата разяжда желязото, щом то остане без покривен слой. Усещала как волята й да се противопоставя на своя съпруг се рони.

В миговете на пълно отчаяние търсела спасение в спомена за Виктор, чийто образ се мержелеел някъде из ума й като скрита под дебел прах икона.

“В края на август ще обявим годежа, а за сватбата ще помис-лим...” - чувала един далечен глас, който с времето се разпадал все повече, заглъхвал подобно на отзвучаващо ехо. По-точно помнела само думите, казани някога от Виктор, но не й гласа му. Думи сухи, твърди, като хербарий. После се сепвала и се връща-ла към действителността. Пред себе си виждала студеното, без-изразно като свинкс лице на “таткото”, който понякога с месеци наред не й проговорвал нито дума, сърдит заради някаква дре-болия. Например, защото я попитал къде му е сложила чорапи-те, а тя отвърнала:

- Да не си кьорав, потърси ги сам.

Минавал край нея като край въздух.

Следвало унижението да му се моли за прошка, а той я отми-навал с презрително свити устни, като че ли тя не била човек, а някакъв ненужен предмет в дома му.

Още неосвободила се от потискащото я поведение на таткото, а в тревожната й мисъл нахлувал хрипкавият глас на Викторова-та майка. Идвал непроменен от годините.

- Щом се сетя за нея, получавам слухова халюцинация - каза Евдокия и дълго мълча.

Помислих си, че е заспала внезапно от умората, тя обаче из-глежда преживя само пореден хипнотичен сеанс, след което про-дължи:

- Непроменени се връщат при мен и думите й, макар да не ми се виждат страшни, както тогава. На фона на събитията, които последваха, те изглеждат само нелепи... Доказват колко слепи са били управляващите кръгове на България тогава. Бащата на Виктор беше висш служител в Правителството...

.

.

Майката на Виктор я поканила на следобеден чай. Евдокия по-мислила, че това е по повод на Викторовото решение за годеж. Втурнала се с истинско вълнение за срещата с бъдещата си свекърва, затуй едва не загубила съзнание когато достолепната да-ма се заела да й обясни някои истини, които Евдокия съвсем не била подготвена да чуе.

- Мила Евдокия, аз смятам че ти си вече достатъчно възрастна и трябва да си наясно, че любовта на двама млади е като ухани-ето на тези майски рози. - Евдокия се вгледала в тежката крис-тална ваза, в която имало красиво подреден букет от червени дъхави рози. - Но както розите увяхват след няколко дена и уха-нието им изчезва, така става и с любовта - продължила дамата. - Защото само с любов не се живее. За да се запази свежа за по-дълго време обичта между мъжа и жената, в семейство са нужни преди всичко пари. Много пари. Нито Виктор, нито ти разполага-те със средства за поддържане на дом. Баща му е преди всичко чиновник, сделките извън службата му напоследък нещо не вър-вят. Войната взе непредвиден обрат и всеки момент всичко око-ло нас може да се превърти. Твоят баща макар и висш офицер е прекалено честен, а в България честността не струва пукната па-ра. Освен това, той има втора жена и още две деца от този свой брак, за да е в състояние да ти даде някаква зестра...

Евдокия разбрала накъде отива приказката затова побързала да си тръгне под претекст, че се е застояла много и баба й ще се тревожи. Просто преценила, че е по-добре да не изслушва до-край мнението на бъдещата си свекърва, за да си остави мостче, по което след време да може да премине над пропастта между себе си и нея. От баба си знаела, че когато времето се разтегне много, Гордиевите възли се саморазпадат, изтощени от собстве-ното си напрежение и не се налага да бъдат сечени с брадвичка-та на остри решения.

Но вместо да го подяде времето, Гордиевият възел тогава е разсечен от секирата на историята. В края на лятото немските войски започват да се изтеглят спешно от България, а Русия обявява война и струпва войскови части на северната й граница - от другата страна на река Дунав.

- Всичко стана така шеметно! - въздъхна Евдокия.

Тя нямаше никаква представа какво е станало с Виктор - дали бе успял да емигрира, както са сторили някои по-предвидливи видни българи, дали е бил изпратен на фронта в състава на Вто-ра българска армия, която е предадена под командването на маршал Толбухин, за да я хвърли той със замах в огъня на за-ключителната фаза на войната или е един от хилядите “без-следно изчезнали”, т.е. от избитите без съд и заровени набързо в общи ями. Някой й подшушнал, че е избягал в чужбина, но по-вече не получила никаква вест от него или за него. Семейството му било изселено от София, неизвестно къде за Евдокия. “На-родната власт”, както превратаджиите наричат още своята дик-татура, е действала енергично, със замах, без да му мисли. Не-що съвсем естествено за примитивните хора. Столицата е про-чистена бързо от всякакви евентуални противници на новия ре-жим. Тя и брат й също напущат принудително своя роден град...

Виктор е бил като утринна роса в пролетта на нейния живот, която слънцето изпива набързо, щом се покаже на хоризонта.

На новото място брат й среща своята съпруга, а тя Михаил, който откъсва седем години от младостта й, както гладен цига-нин чупи топла пита и я изгълтва лакомо. Също по цигански той открадва нейното душевно равновесие. Взема от Евдокия - без угризения всичко - хищно, алчно, без остатък. Лишава я от ра-достта да стане майка, от съкровената й мечта да бъде негова законна съпруга, да живеят двамата под един покрив, да усеща опората му, да вижда всеки ден красивото му според нея лице. Изоставя я веднага, щом разбрал че е хлътнал доста дълбоко и му е дошъл реда да става баща. Тогава внезапно се оженил за друго момиче и дълго време изобщо не се е сещал за нея...

Така стига до своя последен шанс - срещата й с таткото. Пър-вият мъж, предложил й женитба. Колебала се известно време, много нощи поред осъмвала без клепачите й да е споходил ус-покоителен сън. Накрая капитулирала!

Тогава вече била преминала 30-те и си дала сметка, че е по-добре да бъде омъжена за по-възрастен мъж, макар и вдовец с дете, отколкото да си остане беззащитна стара мома. Защото таткото бе стабилен човек, с висше образование, с прилична професия, начетен, стегнат, сериозен... Ставал е за заслон.

След женитбата идва ред на тъжното всекидневие - шетане, готвене, пране, миене на чинии, работа като обикновена чинов-ничка, подчинена на всички в службата си. Прекалено тежко бре-ме за нейната артистична духовна нагласа!

Наситил се на семейната си скука, на сцената отново се появя-ва Михаил. Започнал с телефонни обаждания, при които я теро-ризирал с неизменния си въпрос: “Е, щастлива ли си с дядото-вдовец?” Ироничният му смях се забивал в сърцето й като зъб-че на отровна змия.

А “таткото”, както тя неизменно наричаше моя свекър, бил веч-но уморен, сложел ли главата си на възглавницата, също като Илиян, веднага заспивал дълбок кротък сън. Имал си само една основна грижа: собственото му здраве. Вниманието му било на-сочено към личното му удобство в неговия собствен дом. Кре-пост със залостени за посетители порти. Там тя се чувства като птица, затворена в кафез. Пленница на самотата...

http://forum.skycode.com/pic/33008-RoseSe nsation.jpg

*Теодора Астро* 9.

.

Влакът пристигна на гара Варна по тъмно.

Заварих мама да храни детето. Прати ме да видя как е дядо и дали е хапнал от вечерята си.

Дядо се пресели при нас преди 15 години. Тогава бе вече поза-старял. Чичо, който е с 5 години по-млад от баща ми, не можеше вече да го търпи. Дядо наистина си е с опърничав балкански нрав и съжителството с него, казваше мама, било трудно още в по-младите му години. Той е човек със силно изразено чувство за достойнство, затова след смъртта на баба остана да живее сам в своята си собствена къща. По настояване на чичо обаче тази къща бе продадена по-късно. Скоро след продажбата й ста-на ясно, че дядо не е желан в дома на малкия си син. И започна-ха пререканията помежду им.

Баща ми има преклонно отношение към своя баща. Дядовата

дума и досега е закон за всички нас. В нашето семейство той е старейшината. Всички го почитаме. Взехме го при нас.

Дядо е земеделец по занятие, син е на видно семейство, полу-чил е за времето си добро образование в околийския град. Из-ключително почтен, честолюбив, трудолюбив и съвестен стопа-нин от средната класа на страната. Човек с лично мнение по всички въпроси, което никой не е в състояние да промени. По та-зи причина той изобщо не се вмести в комунистическата дейст-вителност. Начетен, с буден и пъргав ум, дядо не общуваше много със своите съселяни. Караше си своята бразда, със свой си собствен плуг. Никога не се е озъртал, за да се сравни с околните. Имаше почит към тях, но не бе склонен да подражава никому.

Сприхав, припрян, настоятелен когато се работи нещо, после-дователен във всичко. Човек, осъзнаващ своята тежест.

Говори открито, високо, емоционално, с ръкомахане. Времето през което аз имам съзнателен спомен за него беше вече изцяло комунизирано, та дядо бе тъй да се каже заклещен отвсякъде от безумствата на властта, които стягаха неговия горд свободолю-бив дух. Правеха го нервен и дори лют.

Както всички други заможни селяни, той също не искаше да чуе за присъединяване на имота му към новите обединени земе-делски стопанства, които никнеха като гъби след дъжд в цялата страна! Тази негова неотстъпчивост съответно създаде големи неприятности на баща ми с новата власт. А когато го принудиха с насилие да приеме факта да му вземат земята, а също тъй името му да бъде вписано в списъците на кооперативните чле-нове, той никога не стъпи повече на някогашните си ниви.

Имаше голям двор и няколко лозя. Новите властници в нашия край не посегнаха на дворовете и лозята, та чрез тях доста хора от неговото поколение се препитаваха вече само чрез тези пар-цели земя, не по-обширни от 5-6 декара на домакинство.

Всичките обезземлени вече, някога истински стопани, приеха своята орис, наложена им от политическата действителност, да живеят със самоограничения, скромно, но с достойнство.

Когато дядо пристигна при нас, къщата ни бе пренаселена. Освен това той бе с болни крака. Качването и слизането по мно-го стъпала бе мъчително за него. Пригодихме му сутеренния етаж, който бе на около метър в земята. Макар да бе с дебели каменни стени, които баща ми облицова със стъклена вата и дървена ламперия за изолация, следите от влагата не изчезнаха изцяло. Но затова пък стъпалата са само 5 на брой.

Тогава ние с брат ми все още не бяхме задомени и за нас дя-до бе като едно малко капризно дете, което много обичахме. След като Кремена, а два месеца след нея и Илиян се появиха, той се почувства малко пренебрегнат и изведнъж започна да на-стоява пред баща ми да му осигури хигиенична стая.

Както вече споделих, жилищната криза бе истинска чума, бич Божи за жителите на градовете, чието население се множеше, а жилищното строителство бе изцяло в невежите и безотговорни ръце на новата власт, която остави земеделците без поминък след кооперирането на земята им. Обработването й с механиза-ция изтика по-младите, които изцяло се бяха примирили с ново-то положение и, за разлика от дядо, отиваха в началото да ра-ботят в кооперативните стопанства. Но заплащането на труда им там бе унизително ниско. Приличаше повече на подаяние, подхвърляно на просяци, отколкото на трудово възнаграждение.

Изобщо първото нещо, с което се заловиха комунистите, загра-били властта, бе да ликвидират земеделието и земеделското съ-словие в страната. Тяхната идеология признава само ролята на работническата класа. Девизът им: “Пролетарии от всички стра-ни, съединявайте се!” ги шибаше по безмисловните мозъци и те се заеха да строят фабрики и заводи по някакъв план, изработен в щабовете на Съвета за икономическа взаимопомощ. Тази орга-низция бе стопанската централа на страните с комунистическо управление, сгушили се под отбранителния чадър на тъй наре-чения Варшавски договор. Тези две отрочета бяха родени в пси-хопатния мозък на генералисимус Йосиф Висарионович Сталин, който смяташе земеделците за носители на буржоазните идеи.

Та жилищната криза бе натъпкала много хора из градовете с деца по мази, тавани и всякакви паянтови постройки...

Вмъкнах се в стаята на дядо без да паля лампата. Прозорецът на неговата стая е към улицата, където има електрически стълб със силна крушка, та той предпочита да лежи на леглото си на полутъмно, когато е сам. Стараех се да не вдигам шум, докато преглеждам масата върху която му поставяме храната. Усети ли, че някой е влязал, той се надига и се захваща да разказва сво-ите безкрайни сънища, в които все млад и силен се вижда. И все по къра, като оре със породистите си биволи. Или пък като пре-пуска с шарената каруца, теглена от неговите арабска порода коне. В дома на този мой дядо конете бяха свещено животно. Казваха, че те са били измежду най-хубавите на вид и най-добре гледани в цялата Камчийска долина.

Дядо бе ровил земята през целия си живот, като кърт. И сега полуглух, полунемощен само за нея тъгуваше. Само чрез споме-на за нея осмисляше дните си.

Неговият баща, дългогодишен секретар на Мировия съд, а из-вестно време и кмет на местната община, бе подготвял своите четирима синове и единствена дъщеря за по-друга орис. Поста-рал се бе да им даде прилично за края на 19-я и началото на 20-я век образование. Но бурните политически ветрове, бушуващи безспирно на това Балканско кръстовище, им отреждат по-друг жребий.

Току станали мъже, четиримата поемат по фронтовете на Бал-канската, после на Междусъюзническата, а накрая и на Първата световна войни, проточили бойните си действия от септември 1912 година (дядо ми е бил тогава на 22 години) до септември 1918 година.

Започнала от Балканите, войната разорява стопанството на тогава младото, новоосвободено от Османското иго Българско Царство. Двама от дядовите братя изобщо не се завръщат. Това налага той да поеме ралото и съответно грижите освен за свое-то семейство, така също и за двете вдовици и братовите си си-раци. Моят баща е роден на 5 ноември 1919 година. Първото ос-танало живо дете на дядо, който дотогава вече е погребал ня-колко синове и дъщери.

Така каруцата на световната история, в която са впрегнати ви-хрогоните на политически амбици, на властнически химери, на налудничави идеи, на дипломатически авантюризъм и държав-ническа наглост преобръща много човешки съдби.

“Дъжд валеше, сняг валеше, град валеше...” - фъфлеше безс-пирно напълно беззъбата уста на дядо, който въпреки упорство-то на баща ми не се съгласи да му поставят изкуствени зъби.

Знаех наизуст всичко, което ще ми каже, ако ме усети, затова се стремях да се движа като безплътен дух.

- Юло, ти ли си? - надигна се той.

Не отговорих, с надеждата да успея да се измъкна ловко. Той се ядоса, стиснат за гърлото от своята самотия, и повтори въ-проса си троснато.

- Глуха ли си? На тебе викам!

Убедил се, че аз няма да продумам, той занарежда:

- Ех, Калино, Калино! Къде си, Калино! Като прилеп съм в тази дупка... Никой не спира да ме види и чуе. Все бързат. Да му опустее и времето, и животът!

Неговите спомени затракаха в устата му като кехлибарени зърна на броеница в треперещи старчески ръце. Дожаля ми за него и приседнах на близкия стол без да паля осветлението.

- Голям мискинин бях аз, Юло. Голям серсемин! Що бой е изя-ла тя сиротата от мене. Все от нея избивах чивия, като ме натег-неше с остена си животът.

Налагал я дядо за щяло и за нещяло, докато посинее в ръцете му. После колел агнета и я увивал в прясно одраните им кожи за лек.

- Ама яка жена беше! И жилава... - продължи той. - На втория или на третия ден още се вдигаше и от тъмно до тъмно крак не подвиваше.

Не я искал за невяста на времето дядо. Друга изгора си имал, Блага. Ама тейко му не давал и дума да се издума за венчавка с нея. Калина му избрал за еш и с нея го беше завел под венчило.

- По-прилична беше Калина от Блага. Дребна на снага, ама инак стройна, чевръста, оправна, уважителна... - твърдеше дядо. - Хляб да омеси, зелник да опече, че да си изядеш ръцете от благост. Ех, Калино, Калино! А на мене акъла ми все подир Бла-га търчеше! Тя ми беше стъпила на сърцето... Ха, де! Куха кра-туна съм имал на младини. Шмекер си беше Блага, идеше й от- ръки да завърти момчешки акъл... Шебек жена! Пък Калина, хм-м-м..., каквото й на ума, това й на устата. Пък една уста имаше леле мале - огън!

Гледах го в полумрака как жестикулира, чувах как сменя инто-нациите на гласа си, израза на лицето си и си мислех, колко ар-тистичност има в натуралния, непокварения от цивилизацията селски човек.

- Брей, хаирсъзино, от село те изгонвам, ако ми направиш ня-кой маскаралък! - заканвал му се тейко му, когато дядо, макар вече задомен, задирял понякога Блага.

А той имаше страхопочитание към своя родител.

- Хората куче не вземат от този род, ти си пощурял невяста от там да избираш - навиквал го баща му. - Гювендии са женските им. До една са гювендии, взели ги мътните... Мерак по жена, ка-каванино, е ден до пладне, теглилото сетне - до гроб. От жена, род се пръква, серсемино! Пък род е за дорде свят светува... Са-мо малоумник хвърля семето си в келеме. Хората затуй му викат келеме - келява реколта дава.

Така прадядо ми Демир Делитонев поучавал своя син.

- Ама кой да чуе! - тюхкаше се дядо.

В този момент обаче аз бях и без това натоварена със спомени и впечатления от родния ни край, та съвсем не ми бе до изпо-ведните вопли на дядо, та се измъкнах тихомълком, като го оста-вих да си брътви сам на себе си неговите спомени.

Острото скърцане на вратата ми напомни кресливите извивки на бабините клетви: “Черната чума да го измете тоз’ дърт изед-ник! Боже, Господи! Остави ме, Боже, да си поживея два дена само подир него, та и аз бял ден да знам що е!”

Така си отиде тя в гроба - с клетвите на устата и с чернилката в душата.

Качих се горе. Мама ме изгледа сърдито, задето съм тръгнала с по-късен влак и бях закъсняла твърде много. Закъснението на влака не беше приемливо извинение за нея. Освен това през де-ня бе срещнала някаква своя познайница, която я попитала дали съм се оженила или все тъй самотувам.

- Срам ме е сред хора да се покажа, заради твоята вирогла-вост - рече сопнато тя.

Нейната изконна мечта бе да ме види задомена. Според мама нямаше по-силно доказателство за провален живот на една же-на от това тя да прекара живота си без съпруг.

До гуша ми бяха дошли разправиите ни по този повод.

- Ти много ли си прокопсала, като си се оженила още на 17 го-дини, а на 20 вече си била майка на две деца - отговарях аз, за да я заставя да ме остави на мира с тази си натраплива идея.

- Женибата си е късмет - опитваше се да ме вразуми тя. - Ако случиш - случиш! Ако не случиш, ще теглиш... Такава е женската орисия. Животът е наложил тази подредба. Няма ти да проме-няш Света!

Съвсем нямах намерение да променям Света, нито установе-ните му нрави, но не проумявах на какво основание те искаха да ми наложат техните си представи за правилно подреден живот. Ходех на работа, гледах си детето, държах се прилично, не съм се отдала на прахосничество и разврат, защо тогава мама щеше да се чувства неловкост? И защо ще обяснява на роднини и при-ятелки моя личен живот, който засяга единствено мен, сина ми и отчасти моите родители?

- Аз вече си опитах късмета. Втори път не ми се стъпва с боси крака в огън. - Отвръщах автоматично, без да се замислям, без да й слушам приказките.

- Ако знаех, че Стефан желае двамата да се приберат - чувала съм я да казва много пъти - ще я вържа и пак ще я принудя да се върне в дома му. Но и той е същата стока! Хвани единия блъсни другия! Язък за хубавото дете!

Действително ми бе дошло до гуша от това нейно опекунство. В такива моменти ми се иска да избягам някъде далече, дале-че... И наистина избягвам. С мислите си.

Беше отдавна... Илиян дойде при мен с някакъв нов плюшен заек в ръце и се настани на коленете ми.

- Днес се получи колет от маминка му Евдокия - поясни мама без да съм я питала откъде той има тази играчка.

Щом съм много разстроена и затворя очи, за да избягам от задухата на досадното всекидневие, понякога се сещам за този заяк, с небесно сини уши, с къси панталонки и една презрамка само, макар от него да не е останало вече нищо.

Тогава до играчките и дрешките, предназначени за Илиян, Ев-докия бе поставила и писмо до мен. Пазя го и досега, с всички останали други писани до мен нейни писма.

“...Вчера, минавайки край магазина за детски играчки - пишеше тя - харесах няколко и днес по обяд отскочих да ги купя за моето пиленце. На последната снимка е излязал много хубав и интересен - като че ли е едно голямо мом-ченце, с дяволита усмивка, сякаш иска да каже нещо, а не можеш да разбереш какво точно. Може би: Виждате ли ме, това съм аз - Илиян. Хубав съм нали? Постоянно си мисля за него и ми се струва, че ако беше по-близо, сигурно всяка неделя щях да идвам да го виждам. Толкова са неудобни тези превози...” - По-нататък разказваше, че напоследък не се чувствала добре: слабеела, не можела да спи, а денем била нервна, сънлива и бързала да се прибере по-скоро в къщи, но щом сложела главата си на възглавницата, сънят бягал от нея. - “Пък и в душата ми е така празно, дето има една дума: нищо не ми свети - продължаваше по-нататък. - Прощавай, че те занимавам със себе си, но когато няма с кого да споде-лиш две думи е много лошо. Мъжете ни най-малко не се тревожат от душевното състояние на жената - те ис-кат да им е чисто, наготвено, опрано, угладено... пък дали имаш настроение за това, не е важно...”

Писмото беше написано с едър, равен, красив почерк, но бук-вите бяха двустранно изострени и приличаха на подредени една до друга игли.

Тези нейни игли стоят и доднес забодени в душата ми.

Въпреки неприкритата омраза, която изпитваше към мен, въп-реки злините, които бе ми причинила, не мога да не призная, че тя бе необикновена жена, с особена душевна нагласа. Дори кога-то устройваше скандал, зад потока от думи се долавяше някакво дълбоко нейно страдание. Неистовата й омраза към мен също бе омраза-страдание, омраза-изпепеляване. Този вид омраза обвързва така съдбовно двамата мразещи се, че ако единият от тях изчезне някой ден, другият изпитва същата празнота и бол-ка, както при загубата на много скъп, искрено обичан човек.

След като прочетох нейното писмо аз се отпуснах върху леглото и се опитах да не мисля за нея.

- Мамо! Мамо-о-о...

Отправих поглед към посоката, от която идваше плача на Илиян.

- Мамо, Кре бу-бу баю!

Той не можеше още да говори. На Кремена казваше Кре, на за-ека баю.

Илиян държеше в едната си ръчичка заяка, а в другата - двете му откъснати уши. Ясно, Кремена ги бе откъснала, най-вероятно след като са го дърпали, за да му се радват.

Значи това било!

Не намерих сили дори да се усмихна.

“Така е, моето момче, трябва да свикваш. - мислех си. - От сега нататък ще ти се случва все по-често. Първо някой ще откъсне ушите на заека. След това - на твоето любимо другарче. После - твоето собствено ухо, а след него и другото. Така е май в живота, все някой къса нещо от теб...

Да свикваш ли? - казах.

Не, моето момче! Не трябва да свикваш, късат ли - боли. А с болката не се свиква. Знай, ще се намерят хора, които ще те утешават с думите: “Човек на всичко свиква!”. Не им вярвай. Те не познават истинската болка. Или никога не са я изпитвали, или са движещи се мъртъвци. Затова говорят така.

Ти викай, сине! Винаги викай, щом късат нещо от тебе!

И знай, колкото по-силно викаш, толкова по-жестоко ще късат. Въпреки това не спирай своя вик. Този свят се нуждае от викове, за да не се отпуща и да не забравя, че носи дълбоко у себе си още много неизлекувани болки...”

Когато ме чуе да давам подобни съвети на сина си, мама кип-ва: “С това твое неразумно възпитание, на коя ли бесилка ще го видиш да виси след време!”

В последно време тя все по-често ме предупреждава, че на дете не бива да се внушава непокорство, като добавя народната поговорка: “Преклонена глава остра сабя не сече!”

Отвръщах й: “По-добре е човек да виси на бесилка, по-добре да е без глава, отколкото да стои на колене, без следа от човеш-ко достойнство!”

Не бих казала, че моята майка е падала пред някого на колене или пък е оставала без своето онаследено чувство за човешко достойнство. Нали тя ме бе възпитала такава, каквато съм. Но защо тогава настояваше внуците й да бъдат с кастрирано само-чувствие?

Понякога си казвам: ако дори моята майка, изтърпяла толкова много издевателства над себе си, бе привела глава, то какво ос-таваше за останалите... Питам се: Накъде отива този свят? До-къде би стигнал с толкова неизмерима порочност?

Навярно съм размисляла доста върху всичко това. Когато се сепнах, видях Илиян заспал на пода, притиснал до гърдите си своя нов приятел. Взех го на ръце. Поставих го в детското креватче. Той се размърда, изхълца жаловито и притихна.

Загледах се в неговото спокойно спящо лице, така поразител-но напомнящо ми за Стефан. Стана ми горчиво. Тънко огънче ме парна отвътре. Подскочих, сепната от болката и главата ми из-дрънча в ниския таван. Притъмня ми. След малко на удареното място се появи цицина... Усещах лудостта на кръвта си: идеше ми да дера с нокти, да крещя, да чупя... А само хапех върховете на тънките си пръсти. Не издържах и заридах. Пред мен като че ли танцуваха оранжеви пламъци. Навярно в подобно състояние испанецът Де Фая бе съчинил “Танца на огъня”.

Грабнах каната и се полях с намиращата се в нея вода. Тя се изпари още в течащо състояние. Тогава излязох на двора, отво-рих крана на чешмата и застанах под студената струя. Когато дойдох на себе си, тялото ми бе като вцепенено. Като че ли не бе мое. После се върнах в стаята, смених мократа нощница със суха и си легнах. Тялото не съществуваше вече, бях обуздала неговия пожар. Затова пък мислите ми станаха още по-горещи и по-неспокойни. Не знаех средство, с което да мога да ги охладя и успокоя.

Бях убедена, че до заранта няма да мога да мигна. Тогава на-сочих мисълта си към Христо...

-

- Ти какво? Пак ли няма да вечеряш? - гледаше ме угрижена мама. - Не се впрягай пък толкова на думите ми. Жал ми е, че съхнеш и вехнеш така - сама саменичка. Твоите приятелки свър-тяха свои семейни гнезда...

Пак подхващаше своята си песен.

- Не съм гладна - казах.

- И какво? Пак ли нищо? - подсещаше ме да споделя какво съм свършила там, в долината на Камчия.

- Пак! - отвърнах с досада. - Моля те, мамо, уморена съм.

- Боже мой! - Завайка се тя. - Хората убиват хора, лежат в зат-вора, после излизат и никой за нищо не ги закача. А баща ти и аз, дето никому нищо лошо не сме сторили, не ни оставиха тези бесни кучета на мира. Какво искат от нас? Ама и ти си една ви-роглавница, като баща си. Не си седна кротко на задника. - Раз-дразнението й се увеличаваше верижно. - Като рече Стефан, та Стефан! Измежду толкова много момчета имаше възможност да си избереш съпруг, ти хукна подир Стефан. Е, счупи си главата! Сега пък си хукнала подир идеята да ставаш журналистка. Не може, това е! Още веднъж ще си счупиш главата... И какво на-края? Нищо! Човек срещу Съдбата не може да излезе. Това е!

- И туй съм го чувала много пъти вече - казах вяло, улових Илиян за ръка и отидохме в нашата стая. Побързах да го поста-вя в леглото, притеснена силно да не би да ме запита нещо за баща си, което щеше да ме довърши вече. Но той като че ли ин-стинктивно разбираше, че се чувствувам много зле. Легна кротко без да продума нещо.

Въобще Илиян е едно много чувствително и затворено малко човече, което разбира всичко и не се издава какво го измъчва. Прилича повече на разумен възрастен човек, отколкото на дете.

*Теодора Астро*
*Теодора Астро*

“Човек се ражда свободен, а навсякъде

е окован във вериги.”

Жан Жак Русо.

.

2 август

.

Нали съм си с обратни рефлекси, вместо да се примиря с по-ложението и да се захвана с нещо полезно, както настояват мои-те близки, аз се амбицирах още повече.

Недоумявам откъде накъде трябва да нося последиците от де-лата на моите роднини дори ако те наистина бяха престъпни! Още повече след като съм от следващото поколение и не бих могла по никакъв начин да им въздействам нито за добро, нито за лошо.

В къщи атмосферата и днес бе нажежена. Не издържах. Щом Илиян легна за следобедния си сън, аз си взех ръчната чанта и излязох да разходя своите тревоги с надеждата вятърът да ги поиздуха от главата ми.

Градът гъмжеше от летовници. Никъде не ми бе хубаво. На-влязох в Морската градина в посока към Рибарския мост. Стиг-нах до стоянката, където спират малки пътнически кораби и лод-ки за разходки из залива. В момента там се клатушкаше само ед-на гребна лодка, в която под широкопола сламена шапка се бе сгушил на сянка някакъв особняк. Бе мъж с неопределена въз-раст, който би могъл да мине както за петдесет, така също и за шейсет или седемдесет годишен, в зависимост от разширението на зениците загледани към него. Денят днес бе слънчев, та мои-те се бяха свили съвсем и виждаха всичко в изкривен вид.

Странникът с побелялата - като посипана щедро с морска сол - коса, с по цигански почернялото от дълго стоене на слънце лице, явно скучаеше от доста време на това място. Предложи да ме разходи из залива със своята дървена лодка, срещу символич-ната такса от 50 стотинки на час. Още едно доказателство, че не бе наред с ума. Ако бе нормален човек, би поставил на лодката си дизелов двигател и тогава посетителите на плажа сами биха го молили да ги разкарва из залива. При това щяха да му пла-щат пет пъти по-висока такса. Само за едно лято той би си вър-нал парите, изразходвани за покупката. Дори би натрупал някак-ва печалба. А той увиснал върху една дървена лодка да търси желаещи за разходка по вълните, след като вече и на децата е ясно, че никой днес не би пропилял време да се люшка в това корито, което едва пъпли, щом може да измине същото разстоя-ние с моторница за 5 пъти по-късо време.

Човекът изглеждаше млад, за да го нарека дядо, и възрастен, за да му кажа чичо. Затова смотолевих:

- Съгласна съм, боцмане.

Сама не знам как ми хрумна идеята да го нарека така. Всичко си беше чиста случайност. И това че го зърнах, и това че той ме покани в лодката си, и това че се обърнах към него с “боцмане”, както и обстоятелството че той наистина се оказа боцман, макар вече пенсиониран.

Странникът въртеше веслата с все още силните си ръце и раз-казваше разни моряшки истории, а аз мълчах и мислех за моите си работи, защото умът ми и без това прилича на задръстен с моряшки истории склад. Но той не знаеше това и преминаваше от една история към друга, убеден че го слушам с внимание.

- Боцмане - прекъснах го - като знаеш толкова много за хората, би ли обяснил защо празните хора се изкачват бързо и лесно по високото на живота?

Той тъкмо си припомняше как преди много години, когато бил още млад моряк, погодили номер на сега известния капитан Ва-сил Атанасов. Тогава той бил само помощник капитан на малко корабче, тип гемия. Сверявали точността на магнитния компас. Стрелката се въртяла, като пияна ту насам, ту натам. Въртял се ошашавен от тази побърканост и младият помощник капитан, недоумяващ какво става.

Зевзеците се подсмихвали и подхвърляли солени шеги.

- Знаеш ли какво е компас? - прекъсна своя разказ боцманът.

Разбира се, че знаех. Всеки грамотен човек знае, че това е уред за определяне на географските посоки. Стрелката му ви-наги сочи север-юг.

- Ами винаги! - възрази той и се засмя със силен гърлест смях, след което продължи: Накрая рулевият не издържа и му под-шушна каква е работата.

Помощник капитанът бил тогава със сина си Евтим. Някой от екипажа сложил в двата джоба на малчугана по парче магнит. Детето се щурало напред-назад...

- Виждаш ли, дори и символът на верността - компасната игла - се отклонява от вярната посока, заради две парчета магнит, та какво остава за хората...

Макар че не показа с нищо да е чул моя въпрос, бях убедена, че ще ми отговори без да се налага да питам повторно.

- Проста работа - каза той. - Я погледни онази шамандура там отсреща... Защо стои все на повърхността на водата, колкото и да я подмятат вълните?

Аз мълчах и го гледах в очите.

- Защото е пълна с въздух. Пробий й дупка, веднага ще нахлуе вода вътре и тя ще потъне. Така е и с хората... Животът е като река - запенена, бързаща за някъде, а умните хора в него са ка-то камъни. Колкото и да ги търкаля бързеят, все на дъното ос-тават, докато клечорляците, дребосъците са все отгоре. Тяхното предназначение е да образуват мътилка. Но щом мине време и тази мътилка се оттече, водата се избистря. Тогава отдолу се показват камъните. Те доказват къде е било руслото на реката дори ако тя е вече напълно пресъхнала. Така е и в живота: те-жестта на всичко се измерва истински едва когато времето изте-че и няма заинтересовани, които да люлеят везните наляво или надясно. Едва тогава те отмерват приблизително точното тегло на събитията и личностите, защото и мяркта, с която везните ме-рят тежестта, е относително понятие.

- Несправедливо - рекох по-скоро на себе си.

- Спраделиво, несправедливо - това са човешки понятия - от-върна боцманът. - А животът се движи по свои си собствени при-родни закони.

Човекът въздъхна издълбоко, след което продължи своите размисли за силата на тези неподвластни на човешката воля Бо-жии закони, които ни въртят от раждането до смъртта, а ние си мислим, че сами държим кормилото си.

Той се засмя със силен гърлест смях, който бе по-скоро израз на човешкото безсилие, отколкото вид самоирония.

Но нали човекът също е творение на природата? Значи всичко, което той създаде е по силата на тези природни закони.

Не чух какво още каза по тези въпроси Боцмана.

Мисълта ми се запиля в друга посока. Действителността прес-тана да съществува за мен. Измъкнах от чантата си бележник и започнах да шаря по него свои словесни ескизи.

Когато се върнахме на кея на Рибарския мост, аз вече бях съчинила: “СТАРИТЕ МОРЯЦИ”, а по-нататък думите сами се бяха подредили една след друга в откровение, което исках да оставя на боцмана, заедно с парите за разходката:

-

Мъдри, замислени, печално есенни

тръгват занякъде при изгрев слънце.

Вика далечното, мами ги синьото,

бързат унесени в тихото утро.

Тръгват занякъде, не стигат никъде.

Удря краката им бясно прибоят.

Бързат те, скоро денят ще угасне...

С мъртви черупки брегът е засипан.

Духне ли бризът тихо запяват

в пясъка скрити безброй раковини.

Хора забравени, лодки разбити

пак съживяват старите спомени.

Тъжно набръчкани, плодно есенни

тръгват занякъде. Залезът гасне.

Тръгват моряците, бързат задъхани -

дълъг път чака ги, пътят безкраен.

-

Всъщност, кое е действителност и кое само мираж на мисъл-та? Кога човек живее своя истински живот - дали когато се движи трезво между шпалир от всекидневни събития или когато лети подир съновиденията на своята мисъл? Когато е потопен в днешния си ден или когато възпроизвежда в своята памет отдав-на отминало или още непристигнало бленувано време?

Мама много се дразни, когато забележи че съм загледана с от-несен поглед към самата мене си. Според нея това бе лош на-вик, който ме държал в плен на нещо безвъзвратно срутено. Тя смята, че човек трябва да надмогва загубите си, да ги загърбва и да върви нататък без да се обръща. Настояваше да приема свършения факт и да не губя мисловна енергия, ровейки се в от-ломките, за да си обясня защо все пак се случи това.

Ядосваше я също моето пристрастие да чета книги.

- Погледни се! - избухва мама. - Остаря, а умът ти още не си е дошъл на мястото. На твоите години аз гледах две деца, дом въртях, на мъж шетах... Пък ти се занимаваш с вятърничави ра-боти. От четене и писане на книги никой не е прокопсал. Те само объркват умовете на хората. Сама виждаш на какъв хал те дока-раха - ни при женените си жена, нито при момите мома. Мъжете не могат да понасят край себе си многознаещи жени. Предназна-чението на жената на този свят е да върти дом, да ражда и да отглежда деца.

Говореше така, като че ли не аз, а друга жена бе родила Илиян, не аз а някой друг ми гледа детето, не аз а друг вместо мен ходи на работа, не аз самата, а друг ме издържа. Като че ли по мое желание се разби на късчета нашето семейство със Стефан преди изобщо да е имало и един нормален свой семеен ден... Недоумявах защо така неистово тя желаеше да ме вкара в нов брачен ярем само, за да може да каже на своите роднини и по-знати, че дъщеря й си има вече действителен съпруг, който все-ки може да види, да му стисне ръката, за разлика от Стефан, който вече дишаше и съществуваше единствено в моите мисли. Как не можеше да проумее, че с това нейно чукане все на едно и също място сама ме принуждаваше да бягам все по-далеч от мисълта за друг мъж.

Защо никой от близките ми не проумяваше, че е жестокост да искат от мен да убия чувствата си към Стефан. Може би силата им наистина е доказателство за лудост, но нима съм виновна, че съм родена с такава нагласа?

Мама е религиозна жена. Би трябвало да разбере, че това е все пак Божа работа.

Постепенно чувството ми към Стефан се преливаше в обичта ми към Илиян и за мен детето бе едно малко божество.

- Ти издигаш сина си в култ - обръщаха ми внимание околните.

В нашето нервно, забързано, устремено към удоволствия и ма-териални придобивки време, да обичаш всеотдайно и тази обич да те изпълва целия като балсам, се смята за нещо непривично, архаично, непонятно.

Погледнато трезво аз нямах нищо друго, което да ми дава ста-билност - нито дом, нито каквито и да е други материални собст-вености. Имах само Илиян, който бях придобила чрез тази своя неистова обич към баща му. И това дете ме изпълваше с усеща-нето за удоволетвореност от живота.

*Теодора Астро* -

2.

.

Една от моите приятелки, която бе вече лекарка, започна да убеждава първо мама, а след това и останалите от моето обкръ-жение, че поради несполуката ми със Стефан аз съм станала мъжемразка.

Как можех да бъда мъжемразка, след като обичта ми към Сте-фан си стои закътана някъде дълбоко у мен, съвсем ненакърне-на от времето и от всички изпитания на които бе подложена?! С какво право всички надничат в душата ми? На какво основание смятат, че трябва да измъкнат със щипци моите чувства, за да ме натикат в браздата на традицията? Да ме поучават как да жи-вея своя живот? Откъде накъде бях длъжна да им давам обяснение за онова което аз изпитвам?

За тях да обичаш един мъж, след като той те е изоставил, това било доказателство за побърканост. Не било нормално да си млада жена и да не изпитваш влечение да спиш с мъж...

Трябва да призная, че на мен много повече мъка ми създават всичките тези досадни напъни на загрижените за мен мои родни-ни и приятели да ме вкарат в правия по тяхно виждане път, от-колкото обстоятелството че сме се разминали със Стефан.

Тези гадни въпросчета, с които ме обстрелват: “А Стефан обажда ли се на Илиян? Праща ли пари? Дали има сериозни на-мерения към друга жена?...” И безброй още други подобни, са хилядократно по-жестоки от неговото мълчание.

Дребнаво любопитство на жалки хора!

Нездраво надничане в чужд живот!

Особено настръхване и присмех буди у всички тях моето кате-горично твърдение, че ще дойде време когато Стефан ще се разкая за сегашното си поведение и ще ни потърси - мен и сина си - дори ако тогава ние сме заминали в Деветия кръг на ада.

И сега, когато пиша тия редове, аз съм убедена, че това съв-сем не е фантазия от моя страна. Не е неосъществима моя меч-та! Това е закономерността на кръвта. Нима те познават Стефан по-добре от мен, дето съумях да го клонирам в един син? При това да го сторя в неговата естествено кодирана проекция, която Стефановия роден баща е изкривил у своя син.

При един спор с дядо Илия за качествата на сина му, аз зая-вих: “Ще ти докажа, че всичко което говориш за Стефан не е ис-тина. Чрез твоя внук и негов син ще ти го докажа!”

Той не остана очарован от моето твърдение. Не може да пона-ся да му се противоречи. Нарече ме фантазьорка.

Май всички около мен ме смятат за наивна мечтателка, която бяга от действителността и живее само с блянове.

И така да е. Нима нямам право да изживея живота си, както аз искам, след като никому не преча?

По какъв начин мога да ги убедя, че човешкият живот е мно-гоизмерен, за разлика от всичко останало на земята. Тъкмо спо-собността на нашия мозък да притежава въображение, което му позволява да мисли абстрактно или пък да си представя като ис-тински несъществуващи неща, отличава човека от животните. Благодарение на тази своя способност човек е създал толкова невероятни материални и духовни ценности на земята.

Човекът е Божи избраник. Само той може да възпроизведе върху материалната ни планета Божествени неща - сгради, ико-ностаси, картини, скулптори, поезия, музика и безброй инстру-менти от всякакво естество.

Ето, за това си мислех, докато веслата пляскаха ритмично в сравнително спокойното море. А моята ръка редеше сама думи-те в разтворения върху коленете ми бележник:

.

Знаеме, измама зрима са

висините, синевата, хоризонтът.

Сигурни сме, че миражи са

щастието, любовта и славата.

Ясно ни е, само в нашата фантазия

съществуват скръб, тъга, омраза.

Но какво сме всъщност без измамата,

без миражите, без смелата фантазия? -

шепа глина, печена на слънце.

Даже капките роса превръщат я на кал.

.

Мама нарича моето поведение вироглавство. И често се про-клина задето ме е родила.

В зависимост от моите прояви в даден момент тя твърди ту, че съм приличала на нейната майка, ту пък се отмята и настоява, че съм приличала на майката на баща ми. А те двете бяха така противоположно различни една от друга, че нейните твърдения взаимно се изключват.

И все пак мама е права.

Според спомените на мамините роднини нейната майка, баба ми Пена, също е била отнесена от вихрите, като мен. Пет деца е родила, първото починало като бебе, голяма къща, имот, ратаи, а тя при всяка възможност грабвала статив, четки, бои и хуквала да рисува из полето - жита, макове, дървета, поточета, селяни... - всичко, което й се е изпречвало пред погледа.

Като ученичка в Шуменската девическа гимназия баба пишела стихове, твърдеше нейната най-малка сестра Жечка, която до-живя дълбока старост.

Нито от рисунките е запазено нещо, нито от стихотворенията. В детството ми все още се търкаляха тук там четки, изсъхнали туби с темперни бои и някой пейзаж. По-сетне всичко това из-чезна. Тя почина на 50 години, след като 3-4 години бе изкарала на легло, свалена от тежка болест. Не след дълго на около 34-35 годишна възраст почина внезапно от мозъчен инсулт средният й син - вуйчо Ваньо - който живееше в едно домакинство с баба и дядо. Трагедиите в нашия род следваха една след друга и из-глежда на никого не му е било до картини и стихотворения.

Понякога съм се заглеждала в снимките, останали от нея: стройна, елегантна жена, от личността на която струи благород-ство, примесено и с леко кокетство. Опитвам се да вникна по-дълбоко в замечтания й поглед с надеждата да разбера кой е събудил поетичните пориви в душата й! Дали това е бил моят дядо или и нейният душевен покой е бил смутен от някой Сте-фан - втори и първи, от някой Христо - все едно дали истински или само бленувани?

Докато баба ми Калина бе трезва селска жена. Напълно негра-мотна. Знаеше да напише само първата буква на своето име. Останала без майка в бебешка възраст, тя бе изпитала всичките терзания на сирашкия живот в семейство с мащеха и пълна с де-ца къща: заварени, доведени, природени - сестри и братя в три вариации.

Вероятно защото е била най-малката от заварените деца на вече покойната жена на своя втори мъж, мащехата й негодувала срещу това дете-изтърсаче. Баба е била на окло 3 годишна въз-раст когато втората жена на баща й така го насъскала срещу нея, че той я сложил на дръвника да й сече главата. По-голе-мите ревнали на глас, спуснали се да я издърпат от ръцете му, чули съседите, намесили се. След това същата тази мащеха е избутвала на няколко пъти нежеланото дете в студени зимни вечери на двора, леко облечено с надежда то да простине и да умре. Но Съдбата не е била петима да отърве така лесно това нещастно създание от мелачката на Живота.

Най-голямата сестра на баба, която била вече задомена в съ-седното голямо селище, дочула за ставащото в бащиния й дом, та я бе взела при себе си.

Така, току-що навършила 5-6 годинки, пак Съдбата я бе отвела в Камчийската долина, за да слугува и да бъде бавачка на своя племенник, който също е бил вече сирак. Вдовицата се поболя-ла след загубата на своя съпруг, единствен син на заможни ро-дители.

Та много бяха се трудили ръцете на баба, още по-много бяха трагедиите, които бе преживяла. От деветте родени от нея деца, седемте бе погребала в ранната им възраст. Затова на всяка за-душница тя вареше жито, печеше сладки детски кравайчета и ги раздаваше из махалата за Бог да прости душиците им. После ме хващаше за ръка и отивахме двете на гробищата. Там тя пале-ше свещ пред всяко от наредените едно до друго гробчета, отбе-лязани с малки каменни паметничета, кадеше ги с тамян, прели-ваше ги с вода от една шарена глинена стомна, а накрая се про-сваше по очи някъде в средата, разперваше ръце, като че ли за да ги прегърне наведнъж и седемте и започваше да нарежда най-жалостивата песен, която съм чувала в своя живот.

Баба първо питаше Господа Бога защо й ги бе дал и побързал да си ги вземе? С какво тя е прегрешила пред него? Нали се е старала цял живот да живее според Божията наредба на този Свят? Което си беше самата истина. Тя бе пословично честна жена, пословично работлива, пословично чистоплътна, почита-ше мало и голямо, почитаха я и хората. Смирена в своите изис-квания към другите, от своя страна тя бе безпределно щедра към тях.

След като приключеше своята приказка с Бога, баба подхва-щаше нежна, драматична майчина песенна раздумка със своите деца. Разпитваше ги как се чувстват те там, утешаваше ги, на-пътстваше ги да са праведни, милееше ги, галеше ги с най-неж-ните си майчини думи. Едно по едно. Нито веднъж баба Калина не ги събра припряно заедно в своето слово. Започваше с най-голямото момченце - Демирчо, след него идваше ред на Диман-ка, после Пенка, Милко, Горанка, Руска, Надежда...

Това бе един сърцераздирателен песенен вопъл на земната човешка скръб в този Свят. Сигурно затова най-значителният български композитор на църковни псалми Йоан Кукузел, най-надарените певци в народния ни фолклор, най-драматичният създател на хороводна духова музика Дико Илиев са вложили толкова възвишени космично-трагични звуци в своите творби.

Усетих от малка дъха на смъртта. Всесилната властница, коя-то - като любовта - осмисля или обезсмисля човешкото същест-вуване на този свят.

В живота на баба Калина - убедена съм! - не е имало друг мъж освен дядо ми Тодор. Натурален балканец! Нейните чувства на жена не са се люляли на люлката на миражни въжделения. Не са се въздигали към облаците. За нея облаците бяха само източ-ник на дъжд, на сняг и градушки, на гръмотевици и светкавици.

Небето пък - извор на урожайна реколта или на убийствена су-ша. Място, където се бяха преселили нейните седем невръстни деца. Пространство, в което се разпорежда сам Бог. Да се опит-ваш да вдигнеш взор натам, за да прозреш Божиите тайни, за баба беше кощунствено богохулство.

Към небето тя вдигаше поглед само за да отправи своята по-чит към Господа; да измоли прошка за греха си, че върви с боси крака по земята, чорапи обуваше само на големи празници (не знам да е имала друг някакъв грях!); да бъде милостив той към нейните деца и внуци - живи или вече погребани.

Ето, такива бяха моите първи впечатления от истинските пред-ставления в Театъра на живота.

*Теодора Астро* .

.

Приливните огромни и метежни вълни в живота са дори по-страшни от природните цунамни бедствия, защото са причинени от хората и честота им е непоносимо многобройна...

*Теодора Астро* 3.

.

- Е да, ти нямаш слух за шантава музика - рече Христо, когато на неговия въпрос дали съм харесала мелодията отвърнах, че не съм я чула.

Естрадната музика наистина ме дразни понякога, затова я на-ричам “шантава”, макар по принцип да нямам нищо против нея. Намирам я за нужна в часове на увеселение, но когато се опит-ват да ми я натрапват по всяко време с претенцията, че можела да възпитава художествен вкус, според мен това е вече увле-чение.

Помолих го да ми прости моята разсеяност днес. Но той не обърна внимание на думите ми, търсеше някаква плоча. После я постави на грамофонния диск. В това време телефонът извъня за втори път откакто бях тук. Не му обърнахме внимание.

Първите звуци, които излетяха от тонколоните ме заставиха да потръпна.

- Защо именно реквием? - запитах.

Поисках да смени плочата, не се съгласи.

- Ето ти сериозна музика! - рече.

- Какво ти става? - гледах го с изненада.

- Нищо - отвърна.

Просто искал да слуша заедно с мен реквием.

Случайност ли бе това негово хрумване или провидението го бе подтикнало да го стори?

Беше седнал на фотьойла точно срещу мен и пушеше цигара “Marlboro” така вглъбен в себе си, та ми се видя да е някъде от-въд действителния свят. А се намираше само от другата страна на малката масичка. Протегнах ръка, за да разруша тази своя представа, не успях да го докосна. Вместо да я поеме, Христо като че ли се дръпна някак инстинктивно назад. Или поне така ми се стори.

Докривя ми, макар да бе по-вероятно аз самата да се бях от-дръпнала и свила в себе си, а останалото да бе дело на под-съзнанието. От моите очи въпреки волята ми закапаха бисери и образуваха малка купчинка в полата ми. Вторачих погледа си в тях, за да не се разхълцам. Те бяха леко крушовидни, със зеле-никав блясък.

- Нали са красиви? - наруших мълчанието.

Той се съгласи с мен. После се надигна от мястото си, дойде от моята страна на масичката, наведе се, взе няколко бисера в ръка и ги раздрънка. Издадоха нежен звън, като коледни кам-банки.

- Ако ги заложим... - Продумах.

- Никой няма да вземе такива бисери! - Беше уверен той.

- Защо, нали са истински? - противопоставих се аз.

- Да, истински са, но само за теб и мен. Фантастичните неща нямат цена. За тях трябва друго око - каза замислен.

- Какво? - поисках да знам.

- Такова... Дето го имат малцина. Казват му трето око - поясни и се усмихна леко.

- Ти имаш ли го? - продължих да питам.

- Само понякога... Моето въображение няма силата на твоето - усмихна се вече по-уверено.

Заех се да ги нанижа на конец, за да му ги подаря за спомен. А докато вършех това аз си мислех, че май всичките неща, за кои-то съм мечтала досега, съм успявала да ги докосна само със своето въображение. Действителност бе само Илиян. Едно без-ценно диамантче, подарено ми от самия Бог.

Да, понякога ми се струва, че Стефан никога не го е имало в живота ми, а е само образ, създаден от моята фантазия, след което съм направила някаква магия, за да се появи Илиян по подобие на този мой блян.

- Защо се натъжи? - чух гласа на Христо и дъхът му ме парна по ухото. Бях пропуснала да видя когато се е навел към мен.

Усещах ръката му върху лявото си рамо, чувах туптенето на сърцето му и се отдръпнах рязко. Неговата близост ме уплаши. Като че ли ме докосна дух, излязал от дълбините на моето под-съзнание.

- Защо си тъжна - прошепна отново Христо и притисна главата ми с длани.

Обърнах се. Нашите погледи се срещнаха. Той - прав, загле-дан надолу, аз - седнала, отправила взор нагоре. Гледана от-страни сигурно приличах на молеща се грешница.

Всъщност, виждах го само аз. Неговите зеници бяха се гмурна-ли в дълбините на сините му ириси, а на повърхността горяха две синкаво-червеникави пламъчета. Той за пръв път не положи усилия да ги изгаси.

Беше божествен!

- Юле - прошепна отново.

Този му тогавашен шепот и до днес милва слуха ми. В него се бе побрал цялият. Един брилянтен, неповторим миг в моя живот със силата на ураново ядро, чиито електрони се промъкнаха в моите кръвни клетки и вляха там странна лъчева болест.

Телефонът отново започна да звъни настойчиво: един, два, три пъти... Инстинктивно протегнах ръка и вдигнах слушалката. Не го сторих преднамерено. Като че ли някаква магнитна сила придърпа ръката ми нататък.

Обаждаше се жена. Чувах нейния тръпнещ глас: “Ало, ало...”, после духането й в слушалката и пак нейното: “Ало...” Мълчах. Пъхнах слушалката в ръцете на Христо, обезумяла от ревност. Ако беше мъж просто щях да прекъсна линията.

- О, како Гергино! - чух го да казва и се отпуснах.

Значи гласът съвсем не беше тръпнещ. Беше роднина на май-ка му - братовчедка някаква.

Докато той й обясняваше, че неговите хора са по Черномори-ето на летуване, аз се пуках от вътрешен яд към самата мене си, защото от разговора разбирах, че тя напира да дойде при него, за да почака на хлад докато стане време за тръгването на авто-буса й към нейното селище.

- Не съм сам, имам гости - осведоми я деликатно Христо, веро-ятно с надеждата тя да се досети, че е по-добре да не идва. Но разбира ли ти българин от деликатност! - Е... няма да пречиш... Както сама решиш... Добре.

В гласа му се усещаше надежда, че тя може би ще се откаже от намерението си. И не толкова в гласа, колкото в изражението на лицето му, макар да бе полуизвърнат и да го виждах само в профил.

Докато той се разправяше с нея, аз надрасках на гърба на ед-на пощенска картичка, защото нямах нищо друго под ръка:

.

РЕВНОСТ

От устните ми -

вик на разтревожен

гларус.

В очите - кипнало море.

Бучи в ушите

вятър ураганен...

А мисълта -

без котви кораб -

не може никъде да спре.

.

- Защо го направи? - каза той, щом постави слушалката върху вилката.

Мълчах виновно и нервно хапех върховете на пръстите си, не-що необичайно за мен.

- Понякога ставаш невъзможна! - възмути се той. - Сега какво да правим?

Продължавах да мълча, докато подпъхвах картичката, обърна-та с лице - бе някакъв чуждестранен изглед от пристанищен град - под пепелника, в който той изтърсваше поредната си цигара.

Това го подразни.

- Да отидем някъде, а? - предложи.

- Не! - отвърнах категорично.

Не можех да позная собствения си глас.

Какво ставаше с мен?

С цялата си същност желаех да се скрием от нея, да заключим вратата с няколко секретни ключа...

- След около половин час тя ще бъде вече тук - каза унило Христо.

Погледнах ръчния си часовник, бяха изминали вече около пет минути от обаждането й. Седем, десет, петнайсет... Още малко и вече нямаше да бъдем само двамата.

Наистина, какво ставаше с мен? Не разбирах самата себе си. Как тогава можеше да ме разбере той?

А стрелките на часовника се въртяха.

Седяхме с него един срещу друг и мълчахме.

Бяхме съвсем сами в апартамента. Вратата бе заключена. Ако речахме просто нямаше да отворим. Какво пък?! Щеше да поз-въни, да се повърти известно време пред вратата и да си тръгне.

Какво лошо имаше в това?

Христо се зае да търси нещо из стаята, някакво пластмасово кръгче, което се поставяло в средата на плочите с голям отвор. Държеше го в ръката си. Казах му. Той погледна кръгчето, после мен и като че ли не вярваше, че наистина е така. След туй пос-тави плочата върху диска, кръгчето - в средата му, намести мем-браната върху плочата...

Зазвуча музика от френския филм: ”Един мъж и една жена”, която бе станала популярна след прожекцията на едноименния филм по екраните на кината.

Наблюдавах го с втренчен поглед.

Очите му...

Устните му...

Ръцете му...

Никога няма да ги забравя!

Заплаках без да знам защо.

Пред мен стоеше той - объркан, посърнал, невероятно хубав, който не знаеше къде да се дене. Обаче не се опита да ме уте-ши, както правеше това друг път...

Казах му че е време да тръгвам. Той се сепна, но не възрази. Само каза: “Ще те изпратя.”

- Но защо, няма нужда - промълвих.

- Ще проверя дали няма нещо в пощенската кутия - рече.

- Писмо ли чакаш? - жегна ме зла мисъл.

- Нищо не чакам - усмихна се той, догадил се за моето подоз-рение.

Тръгнахме.

Отминахме пощенските кутии, закачени до входната врата на жилищния блок, без да спрем пред тях. Христо съвсем не се се-ти за намерението си да провери дали има поща. Вървеше до лявото ми рамо и говореше нещо незначително.

Тръгнахме по булеварда в посока към Университета, откъдето бяхме дошли преди няколко часа.

Слънцето прежуряше все още силно.

Неговите очи бяха замъглени и изглеждаха сега по-скоро сиви.

Спряхме на първото кръстовище.

- По-нататък не мога да дойда, няма да мога да виждам входа и тя може да помисли... - гласът му също потъна в мъгла.

Нима това е краят? - питах се.

- Кога ще се срещнем пак? - чух гласа му.

Трябва да беше повторил няколко пъти въпроса си. Гледаше ме с любопитство.

- Довечера - казах машинално.

- Не мога! - отвърна твърдо той. - Вечер съм слаб и не искам...

Какво не искал? Не успях да уловя края на неговата мисъл. Но това нямаше вече значение.

- Моля те! - настоях на своето аз. - Ще отидем на ресторант или някъде другаде. Където ти кажеш.

- Не! - остана категоричен.

Да, Христо отказваше да изпълни моето желание. Не исках да повярвам.

Обърнах гръб и тръгнах.

“Значи утре заранта ще чакам да позвъниш. Значи утре за-ранта...” - повтарях си на ум неговите последни думи, за да не ги забравя.

- Юле! - дръпна ме силно за рамото той.

Усетих парещия му на пресекулки дъх в тила си.

- Полудя ли! На червен светофар... - чух изплашения му глас.

Не се обърнах. Ръката му стискаше като клещи моето рамо. Усещах го зад гърба си: грамаден, силен...

Ако се бях обърнала само и всичко би било може би другояче сега.

- Боли! - простенах.

Светофарът присветна в жълто, после - в зелено.

Тръгнах.

Болката се плъзна от дясното ми рамо към китката, оттам про-лази към върховете на пръстите и след малко се разля по цяло-то ми тяло.

“Значи утре заранта ще те чакам да позвъниш. Значи утре...” -продължавах да си повтарям на ум неговата заръка.

Едва когато стигнах в хотела и записах думите върху лист от джобен тефтер проумях техния смисъл.

Утре сутринта! Вятър... Бързаше да ме отпрати. Има да звъня утре без някой да ми отговори. Точно така постъпваше Стефан, когато усетеше, че не е в силата му да удържи своята позиция и започва да се размеква, завладян от чара ми. Определяше ми среща за друг ден, за да се измъкне по-лесно, но след това не се явяваше на уговореното място.

“Стига с тоя Стефан! - съпротивляваше се нещо у мен. - Прес-тани да ги сравняваш! Христо не е Стефан!”

Така е. Но...

*Теодора Астро*
*Теодора Астро* 4.

.

Беше края на октомври, поради гъстата мъгла нощта изглеж-даше още по-мрачна и тъмна. Стефан тогава работеше още на влекачите в Речното плаване, които престояваха на пристани-щата за часове, най-много до денонощие. И когато пристигнеха в Русе, той отскачаше до къщи за по няколко часа. Така беше и този път: пристигнаха късно след обяд и се предвиждаше рано заранта да отплават.

Въпреки моята настоятелна молба и писмото, с което моят на-чалник ме изпрати до свой приятел в Речното плаване, в което го молеше да съдейства, за да се уреди няколко дена отпуска на Стефан по време на нашия престой в града, не успях да пос-тигна нищо.

- Нямаме хора! - заявиха категорично от дирекцията на Пара-ходството. - Кой ще го смени, за да остане на брега?

Опитах се да им обясня деликатно, че с него имаме семейни недоразумения, които могат да се окажат съдбовни за нашия бъ-дещ съвместен живот, а имаме дете. Но никой нямаше време да ме изслуша докрай. Бързаха - кой за дирекционен съвет, кой за оперативка в отдела си, кой за посрещане на някаква делегация от не знам кое Съветско пристанище. А един от заместниците на директора заяви безцеремонно: “Аз не се интересувам от семей-ните отношения на моите подчинени. Ако ние сега му осигурим няколко дена отпуска, вие ще оправите вашите лични работи. Млади сте! Като легне моряк с жена в леглото, колко му е да тръгне после подире й. Особено когато тя е и майка на детето му... Ще го замъкнете във Варна и ще объркате нашите работи тук. Нямаме достатъчно хора! Окото на младите инженерни спе-циалисти е все към морето, а оттам към океаните... Ей този, кой-то ви е дал това писмо, ще уреди преместването на нашия човек при тях. В морския флот имат същите трудности с кадрите.”

От няколко години търговският флот на страната изведнъж на-растна с нови голямо тонажни модерни кораби, повечето строе-ни в Япония. А никой не бе предвидил това от по-преди, за да се планира и подготовка на съответните командни кадри. Специа-листите наистина не достигаха. По тази причина командните съ-стави на корабите работеха без почивки, без отпуски.

Новите кораби плаваха из целия свят и повечето от тях не се завръщаха в български пристанища по цяла година. Това създа-де неуредици и силно напрежение в моряшките семейства. По-ради недостига на нужните специалисти и за да бъдат икономи-сани транспортни разходи, не можеше и да се мисли за смяна на екипажите или на отделни техни членове по време на рейс. В се-мействата им през това време ставаха различни важни събития: раждаха се бебета, които се срещаха за пръв път със своите ба-щи, когато вече можеха да ходят и да говорят; синове и дъщери се женеха без присъствието на бащите си на сватбите им; раз-боляваха се тежко или умираха родители, съпруги дори и деца, без техният човек да може да се върне за погребението.

Разболяваха се и умираха също членове на корабни екипажи - било по време на преход или в чужди пристанища - и труповете им биваха хвърляни в морета и океани. В по-редки случаи изга-ряни.

Когато по-късно Стефан се премести в Океанския риболов, ня-къде из Южния атлантик бе починал на кораб моряк, който е пос-тавен в скован набързо ковчег и спуснат във водата. После на няколко пъти ковчекът е измъкван заедно с рибите, попаднал в мрежата. От тази ситуация моряците бяха получили психически травми.

Ясно изпъкваше хищническото отношение на властта към хо-рата, които всъщност я издържаха чрез своя всеотдаен труд.

В същото време управляващата върхушка пилееше безмилно бюджетни средства за своите лични удоволствия и капризи. Раз-вихри се манията всичките от Политбюрото на комунистическата партия, както и някои по-висшестоящи членове на правителство-то, да строят мраморни площади в своите родни градчета и се-ла, да издигат паметници на свои мъртви родственици, които провъзгласяваха за национални герои. Страната бе осеяна с мраморна парвенющина, с пеещи фонтани и безброй паметници на бивши терористи, което съвсем не съответстваше на сегаш-ния народен хал.

Не остана град или градче, а даже и по-големо село, в което да не бе построен внушителен монумент на Съветската армия, коя-то по нечие скодоумно хрумване бе наречена армия-освободи-телка, след като в същото време самите комунисти се хвалеха, че са свалили последното законно правителство на 9 септември 1944 г. с извършен от самите тях преврат. Което бе истина, ма-кар и непълна. Превратът е осъществен от амбициозни военни и неколцина безмисловни продажни членове на самото правител-ство, с подкрепата на Червената армия, която вече е прекосила северната граница на страната. Един агресивен акт срещу неза-висимата Българска държава, независимо че до този момент тя е поддържала нормални дипломатически отношения с Москва.

На какво основание в такъв случай комунистите нарекоха оку-пацията на страната от Съветските войски освободителен акт, а след това се заеха да им издигат внушителни монументи в знак на признателност, не е ясно.

Отделно от това бе пилеенето на бюджетни средства от се-мейството на диктатора Живков. Особено от дъщеря му Людми-ла, която вече си бе спечeлила славата на разглезена червена принцеса, нямаща задръжки в своите налудничави прищявки и амбиции да бъде световна звезда.

- Ние имаме спуснат държавен план, който сме длъжни да из-пълняваме - продължи да ме атакува заместник директорът. - Да сте мислили когато сте създавали семейство с младеж от Русе. Съвсем естествено е той да получи централно разпределение за Речния флот.

После добави, че е за предпочитане да се разруши едно се-мейство, отколкото да загубят един инженер.

- Тези въпроси трябва да се решават принципно и в интерес на държавата, а не според хрумванията на този или онзи! - заключи високопарно заместник директорът.

Според тяхното разбиране би следвало да връчат на Евдокия орден за специални заслуги заради усилията, които тя положи, за да ни раздели двамата със Стефан. Когато споделих пред не-го за този си разговор, той съвсем не се учуди.

- А ти какво друго очакваше? - рече. - Тези акули да се загри-жат за нас дребните рибки?! Ако могат, те ще ни глътнат заедно с жените и децата ни, заедно с нашите трудности. За тях ние сме ръботна ръка и нищо повече!

След около половин година Стефан успя да напусне Речното плаване благодарение на някогашното му изключване от Воен-ното училище. Понеже се беше дипломирал една учебна година по-късно, пропуснали да го включат в списъците при централно-то разпределение на випуска му. В списъците на следващия ви-пуск изобщо не фигурирал заради административно недоглежда-не и така той се бе измъкнал от крепостничеството си. Или поне първоначално имаше такава илюзия. Защото условията за труд на риболовните кораби бяха многократно по-тежки. Но сменяйки параходството той поне успя да се отдалечи от прякото настой-ничество на своя баща.

Времето обаче бе завъртяло своето безмилостно колело още напред, поради което в личен план промяната не промени нищо за нас тримата. Само разтегли агонията ни. И може би засили омразата на Стефан към мен, ако наистина ме е мразил някога. Все пак това негово чувство беше заявявано не от самия него, а от мащехата му. Той никога не е показвал изблици на видима омраза към мен, нито към който и да е въобще. Омразата не му е присъща. Ако нещо не му е по волята, той просто го отминава с безразличие.

В мъгливата вечер, за която отворих приказка, след като се върна в къщи, Стефан предложи да оставим Илиян при Евдокия - баща му, както винаги в такива положения, бе дежурен и отсъс-тваше от къщи - а двамата да излезем, за да проведем своя раз-говор, както сам се изрази, на неутрална територия.

Очевидно искаше да избегне надзора от страна на Евдокия, ко-ято не бе очарована от неговото решение, но не успя да го разу-беди под претекст, че е възможно заспалият вече Илиян да се събуди и да ревне.

- Тъкмо ще му се развият белите дробове и ще го направим оперен певец - отвърна баща му.

Тя го стрелна с гневен поглед, но не посмя да каже нещо пове-че в добавка.

- Ще отидем в “Интера” - заяви Стефан когато тръгнахме по алеята отвън.

Доколкото помня, тогава това бе един от най-представителни-те ресторанти в града, с кафената и барове.

Казах му, че не бих издържала на неизбежната ресторантска врява, гъсто опушена с цигарен дим. Евдокия и без това бе отро-вила вече моето обоняние с миразмата на паркетин. Ако беше само до мен не бих се притеснявала, но тези петролни изпаре-ния сега попиваха в белите дробове на Илиян и това тровеше неговия бебешки организъм.

Непосредствено преди всяко наше гостуване в Русе тя намаз-ваше дървения паркет на целия апартамент с воняща на пет-ролни продукти смазка. Поради което по-голямата част от нашия престой обикновено го прекарвах с детето в дома на моята при-ятелка Рада. Тяхната къща е малка - две стаи и малко входно антре. В кухнята спяха нейните родители, в стаята тя и сестра й, която бе студентка в инженерния университет на града. Притес-нявах ги с нашето присъствие и това не ми бе по волята. Може би с това давах основание на Евдокия да ме кове пред мъжа си и пред Стефан, че ето на - в техния апартамент аз не се чувс-твувам достатъчно добре. Което беше самата истина. В отсъс-твието на Стефан тя се отнасяше с мен като с някаква натрап-ница. Като се добавеше зловонието на паркетин, примесено с дъх на никотин, за мен бе неприемливо да държа детето си в тази душегубка. Макар Евдокия да не пушеше в стаите, “таткото” не й го позволяваше, самата бе така одимена до последната си клетка, че бе напоила с този дъх цялото пространство вътре. В последствие тя се възползва от положението и не допущаше с Илиян да влезем в апартамента им, като се обосноваваше, че това било решение на мъжа й.

Освен това, смятах за неуместно да водим такъв важен за нас разговор под обстрела и в присъствието наоколо ни на чужди хо-ра. Стефан се съгласи че съм права и ме поведе по алеята в по-сока към Дунава, уловил ме за ръка. За него това бе навик, щом вървим редом един до друг, независимо от настроението му. Чувствувах се като защипана за него с железни белезници.

Поради гъстата мъгла, на крачка от нас не се виждаше нищо. Ако се пуснехме дори за миг, бихме се изгубили, затова аз също се бях вкопчила в неговата топла длан.

Не съм в състояние да си припомня дословно целия тогавашен наш разговор. Говореше повече той. Аз само слушах и вътрешно се ядосвах, че се отвлича по второстепенни за нас въпроси. Ма-кар да разнищвахме повече от час нашите заплетени отноше-ния, както винаги и този път не стигнахме до никакво конкретно решение. Той явно се боеше да поеме отговорност. Неговото “не” беше и “да”, но и “да”-то можеше да се тълкува като “не”. Или казано кратко Стефан съвсем не бе наясно какво иска да прави със себе си. Още по-малко пък с мен и със сина си. Изтък-ваше волята на своите родители, които все още били настроени категорично против мен, макар заради детето да ме приемали някак.

Добре, тяхното отношение към мен ми беше ясно отдавна. Но той беше вече на 27 години, мъж с професия!

В заключение Стефан изтърси съвсем непринудено:

- Единственият начин да ги накараме да се смирят, това е да направим още едно дете!

Вероятно и пред тях бе изказвал тази своя наивна идея, защо-то Евдокия вече бе я вплела в своята дипломатическа игра. Или пък сама му я бе внушила. Разбира се без да осъзнава, че така обръща ситуацията срещу себе си.

Второ дете! Абсурд! Илиян е изпълнил така цялостно моите майчини сетива, та самото споменаване “второ дете” бе за мен истинско кощунство. Почувствах се силно засегната. Предложих да се прибираме. Притеснявах се за детето. И без това нямаше изгледи да стигнем до разумно решение. Тъпчехме на едно и съ-що място.

Осъзнах, че всичките мои унижения, които изтърпявах от тия хора заради Илиян, са безсмислени. Приличах на пеперуда, коя-то се блъска в стъклото на осветен прозорец. Крилете и краката ми се олющиха застрашително. Ако не се отдръпнех незабавно от този прозорец, скоро нямаше да мога не само да летя, но до-ри и да лазя из джунглата на живота.

Тъкмо обвита от лепкавите вълма на мъглата аз осъзнах ясно, че Илиян си е мое дете. Само мое. Макар според биологически-те и обществените закони Стефан да му е баща, той психологи-чески не беше узрял да бъде нито съпруг, нито баща. Прилича-ше на кораб, останал без котви, шибан от въртеливите набези на житейските бури. Вече само Бог знаеше дали теченията ще го отнесат към някое гостоприемно пристанище или ще го разбият в подводни скали...

Тръгнахме.

Стефан пак ме държеше за ръката. Неговата длан обаче бе вече овлажнена и охладняла от студената мъгла, която се бе сгъстила така плътно, че аз вече не го виждах. Единствената ни връзка бяха нашите вкаменели длани.

Спънах се в някакво коренище, залитнах и моята обувка се из-хлузи от левия ми крак. Наведох се да я оправя. През това вре-ме той бе направил съдбовната една крачка и когато се надиг-нах, разбрах че сме се откъснали един от друг.

- Стефане-е-е! - извиках уплашена до смърт.

Мъглата овлажни звученето на моя глас, погълна го, умъртви го. Може би и той викаше някъде наблизо моето име, но аз не го чувах вече. Разхълцах се безпомощно. Седнах върху мократа земя. Уплаших се да не би да тръгна в обратна посока и да нага-зя внезапно в реката. Може би Илиян плачеше сега там, в оня кафез, който бе напоен с миризма на паркетин. Детето ми се нуждаеше от моята закрила.

Усетих че някой ме обхваща около раменете, клекнал зад гър-ба ми. След малко устните му се приблжиха до ухото ми и един глас прошепна: “Не плачи. Няма смисъл, не можеш да си го вър-неш! Стефан никога не е бил твой, той е на Евдокия... Не се сър-ди, не обвинявай никого... Съдба! Ти си още млада, търси си твой собствен път. Тя няма да ти го даде! Никога!”

- Как така! Защо? - викаше моята същност.

- За теб това е без значение...

Гласът каза още нещо, но той вече се отдръпваше от мен и ос-таналите негови думи бяха погълнати от мъглата.

- Стефане-е-е! - изкрещях обезумяла.

- Какво ти става? - чух неговия глас и усетих пръстите му над лакътя си.

Мъглата се бе пропила не само в нашите дрехи, но и в телата ни. Усещах нейната неприятна влага чак в костите си... Като че ли се бе появила нарочно, за да усетим с него по-осезателно своята отчужденост. Бяхме като две напълно непознати същес-тва, пристигнали на земята от различни цивилизации, говорещи различни езици, които нищо не беше в състояние да сближи, ка-мо ли да съедини в едно цяло. По кожата ни имаше дебел слой от неизвестно вещество, което ни изолираше един от друг. Кой ни бе посипал с него и с каква цел, така и не знам.

Вече и Илиян не бе в състояние да ни помогне.

Стана ми блудкаво. Безсмислено. А в същото време от зърна-та на гърдите ми започна да тече мляко. Значи бе време да кър-мя своето бебе, което вероятно протягаше вече устничките си и търсеше моята гръд.

Стефан вървеше редом с мен, уловил ме за по-сигурно над ла-кътя. Разказваше нещо с апатичен глас, но аз не го слушах. Ми-сълта ми бе насочена изцяло към моето малко момченце.

Когато се прибрахме Евдокия бе подредила вечеря и ни покани в трапезарията. Илиян не се бе събудил. Хапнахме набързо и Стефан тръгна, за да може да вземе последния за деня автобус към пристанището. Преди да отвори вратата към площадката на стълбището настоя да го изпратя до асансьора. Последвах го покорно. Той обаче ме вмъкна и в самия асансьор. После ме по-влече извън жилищния блок. Спряхме на десетина метра пред входа. Прегърна ме на раздяла, после дълго ме целува. На ня-колко пъти се отделя от мен, правеше няколко крачки и се връ-щаше обратно, пак ме целуваше...

Нима това не беше сигнал, подаден ми от негова страна конс-пиративно, че всъщност той държи на мен?

Още едно мехурче надежда, което да ми даде сила да удържа своята позиция. В същото време разумът ми подсказваше, че щом изчезнем от погледа му, Стефан много бързо ще ни забра-ви и ще продължи да се клатушка като ония малки човечета иг-рачки от времето на нашето детство, които стояха залепени вър-ху оловна полуизпъкнала навън подложка, поради което при вся-ко побутване се клатеха на всички страни и отново заставаха неподвижни на мястото си. Наричахме ги пияни човечета.

Оловните топчета под краката на Стефан и на баща му бяха изляти от волята на Евдокия и така залепнали, че едва ли биха се освободили някога от тях. Нещо повече, двамата като че ли не осъзнаваха своето робство, затова и нямаха никакво намере-ние да се стремят към освобождаването си.

След време до слуха ми достигнаха думите на Евдокия, с ко-ито тя ме бе обвинила в опит за прелъстяване. Искала съм да устроя демонстрация пред обитателите на девет етажния жили-щен блок, в който живееха 36 семейства.

Демонстрация в полунощ, когато хората вече спяха и в тая мъгла! При това само 18 апартамента имаха изглед към изход-ната врата на сградата, а вероятността да е имало в този късен час някой до прозорец или на балкон, бе почти изключена. Но и да е имало, мъглата бе непрогледна.

Явно самата тя бе гледала от прозореца на стълбището и е по-бесняла от това, че сме се скрили от погледа й във вълмата, та не е могла да ни вижда, а само е предположила защо се крием, след това е споделила с някоя от своите приятелки опасенията си и приказката бе тръгнала от уста на уста.

Когато обаче се върнах, тя се бе прибрала в своята спалня. На шестия етаж мъглата почти не се усещаше. Отворих прозореца, за да влезе свеж въздух. Взех Илиян, който вече се бе размър-дал и побързах да го накърмя, за да може млякото да намали влиянието на петролните изпарения. Очевидно той инстинктивно усещаше отровата, защото осмука до капка и двете ми гърди. Чак тогава заспа отново. Обърнах го в обратна посока на легло-то, за да е по-близо до отворения прозорец. После седнах до не-го, разтворих бележника си и записах:

.

Бдя над креватчето

с натежали от болка очи

и се питам: Какво си за мене?

Изгряващо слънце?

Вяра във бъдния ден?

Вик на любов,

заглъхнала в твоите вени?

Дъх от целувка,

открадната на кръстопът?

Шемет, от непрестанно въртене?

Какво си ти, сине?

Пътека ли водеща?

Или моя сълза неизплакана?

Октомври 1969 г., Русе

*Теодора Астро* 5.

.

Както винаги по това време, телевизорът гърми в съседната стая. Не мога да се заловя нито с автобиографията си, нито с нещо друго. Шумът ме влудява. За да потуша своето раздразне-ние, аз си обещавам: ако доживея да вляза в собствено жилище, за нищо на света да не допусна това чудовище - телевизорът - да се намъкне там.

Вземам от библиотеката любимата си книга “ЗЕМЯ НА ХОРА-ТА” от Егзюпери, която е станала моя настолна библия, и се опитвам да чета. Това обаче не ми се удава. Не проумявам текс-та. Смисълът на думите просто не стига до моето съзнание. Там напират шумове от филма, който излъчват на телевизионния ек-ран. Идва ми да стана, да грабна брадвата и да нацепя тази дяволска кутия на трески. Слагам памук в ушите си. Не помага.

“Боже мой! - мисля си. - Няма ли кой да разпореди телевизи-онните програми да продължават най-късно до 10 часа вечерта, тъй както има разпореждане след този час гражданите да спаз-ват тишина по улиците и домовете си, за да не пречат на почив-ката на останалите?”

Сещам се обаче, че неотдавна колективът на Българската те-левизия обеща да увеличи часовете на своите предавания по случай на някаква кръгла годишнина, като използва за тази цел свои резерви. Съвсем се отчайвам. Ама, че обещание!

- Не телевизията е виновна за твоята нервност, а теснотията в която си принудена да живееш - подсети ме преди няколко дена моя приятелка. - Ако можеш да се отделиш в свое жилище...

Когато моят брат се премести със семейството си при родите-лите на снаха ми, също в една стая, но с няколко квадрата по-широка, първата вещ, която купиха беше телевизор.

- Само това ви липсва! - подхвърлих ядовито.

Жена му се докачи: “Защо, да не сме слепци?”

- Тези две деца, които създадохте имат нужда от спокойствие. Първо им осигурете нормално жилище.

- Ха, като че ли това зависи от нашата воля. Още не са ни включили в категорията на нуждаещи се от свое жилище. Докато разрешим този въпрос, ще остареем. А кога ще живеем?

Телевизията е станала вече жизнена необходимост за хората! Какъв абсурд! Вместо да живеят своя си живот, всички залепват пред екрана и гледат екранизирани подобия на измислен живот. Става подмяна на живота с имитации. Но хората са вече с изкри-вено мислене и не долавят измамата.

- Законът не ни разрешава да правим аборти, ако нямаме две родени живи деца, без някой да мисли при какви условия се от-глеждат те! - проплака снаха ми.

Тя самата нямаше никакво желание да имат второ дете имен-но поради неуреденият им жилищен въпрос. Но просто нямаше изход.

Преди да се роди тяхното второ бебе, ние с Христо се надя-вахме то да бъде момче. Дори му бяхме измислили име - Нико-лай. Уж не съм суеверна, а си бях внушила, че ако е момче, жи-вотът ми най-сетне ще се подреди в по-приемлив ред. Мисля че Христо също си бе наумил нещо, защото остана някак неудово-летворен когато му съобщих, че се е родило момиченце, което е наречено Нели. Бебето се роди около седмица преди да отида при него в София.

.

На третия ден от моето пристигане там, още щом се срещнах-ме заранта, аз изявих желание да посетим двамата Художестве-ната галерия, подредена в бившия царски дворец. Той ме при-дружи до входа, но отказа да влезе вътре задено с мен. Извини се с обстоятелството, че преди няколко дена е водил там няка-къв познат немец от Рощок.

Явно не искаше да се натоварва със спомени, които го обвър-зват с мен. Казах му това. Той се засмя и рече: “Моето съзнание е достатъчно напълнено с теб, но не като спомен. - Помълча малко, през което време запали цигара, след това заяви, като ме гледаше прямо в очите: За мен ти никога няма да се превърнеш в спомен. Знаеш го много добре и без да ти го казвам.”

Моят престой в галерията бе кратък.

Христо ме чакаше долу пред стълбището с димяща цигара в ръка. Сам той бе споделил, че напоследък прекалявал и с пие-нето. Бе облечен в бледо жълта риза с къс ръкав, ушита от тъ-нък трикотажен плат, който очертаваше неговите стегнати силни рамене. Забелязах че отзад яката му е подгъната и изпитах же-лание да я оправя.

Макар да го гледах отвисоко той съвсем не изглеждаше по-дребен, както е редно според физическия закон за перспекти-вата.

- Много бързо - каза без да обръща глава към мен, когато зас-танах до рамото му и протегнах ръце към яката.

- Стига ми - отвърнах.

- Настроението ти видимо е повишено - отбеляза.

Бях се задържала по-дълго само пред картината “На нивата” от Христо Станчев, която знам още от читанките в училище. Тя винаги възвръща душевното ми равновесие. Навярно, защото събужда у мен чувството за съпротива, което опъва човека от-вътре.

Тръгнахме без цел, без посока. Накъдето ни видят очите. Той предложи да влезем в кафенето на гранд хотел “София”. Приех с удоволствие. Настанихме се отвън под сянката на шарен ча-дър. Беше спокойно и приятно. Нямаше много посетители.

Подхванахме разговор за картините на Ренато Готузо, репро-дукции от които той бе ми показвал преди време; после за нови-те химически заводи, чиито комини бълваха отрови и унищожа-ваха всичко наоколо; за цените на обувките и жилищата, които растяха тихомълком с дни; за ограничения избор на цветя в ма-газините: рози, карамфили, гладиоли, маргарити... (само на про-лет имаше по-голямо разнообразие, но от случайни продавачки по ъглите на улиците, които при това го правеха полускришно, защото този вид търговия бе забранена); за лечебните свойства на лимоните и пчелния мед; за съвременната българска литера-тура, която според Христо бе комунистическа пропаганда и нищо повече.

Разказах му за няколко скандални според мен положения в ко-ито лично бях видяла най-новия генерален директор на Пара-ходството, който имаше слабост към алкохола.

Работното време бе към края, но аз и няколко колежки довър-швахме някакви справки и бяхме още в канцеларията. Не знам защо някой потърси спешно директора на нашия телефон.

След малко той влезе на зиг-заг, със зачервен нос, с разроше-на коса и подути очи. След него се вмъкна и капитан Георги Ней-ков, известен шегобиец.

- Другарю Директор! - обърна се към него капитанът, след като телефонният разговор приключи набързо, вероятно от другата страна разбраха, че е безсмислено да се обсъждат важни въпро-си с пиян човек. - При ходовите изпитания се установи, че кора-бът не може да прави ляв завой.

Дирекорът залюля глава, погледна го с невиждащ поглед и ре-че: “Утре заран твоят кораб да бъде в Балчик!”

Капитънът обаче повтори невъзмутимо, че корабът му, току-що излязал от Кораборемонтния завод, не може да прави ляв завой. Очевидно и в завода е имало пияни или разсеяни по някакви причини инженери и работници, които са монтирали нещо не как-то трябва.

Директорът повтори своята заповед. Това продължи много пъ-ти. Като че ли разговорът между двамата бе записан на грамо-фонна плоча, която имаше драскотина и се въртеше все на едно и също място. Всъщност, драскотината бе в плочата, на която бе записан комунистическият ред в нашата държава. Като се замис-ля, стигам до извода, че всички ние се въртим в някакъв затво-рен кръг, затова все нещо вътре в ума ни скърца, стърже...

По едно време влезе един от заместниците и помъкна дирек-тора под ръка навън с думите: “Новодомците ви чакат пред ка-бинета ви”.

Ставаше дума за собствениците на построения в квартал “Чай-ка” жилищен блок за моряшки семейства, който бе завършен преди повече от година, но хората не можеха да се нанесат в своите апартаменти, тъй като специализираното предприятие “Вода и канал” не бе свързало канализацията.

И на тяхната плоча явно имаше драскотина.

Директорът приближи с танцова стъпка към настръхналата гру-па хора, изгледа ги с премрежен поглед, олюля се, разпери ръце и захвана да ги ругае с неприлични изрази.

Насъбралите се хора се стъписаха и забравиха за какво бяха дошли. Няколкото заместници на директора стояха зад гърба му, подсмиваха се, но никой не го издърпа в кабинета му и не поло-жи усилия да заглади скандалното положение.

Възмутена от всичко това, Христина - служителка от по-старо-то поколение, която вече бе пред пенсия, приближи до него и му каза, че го търсят по телефона от министерството. После го под-хвана деликатно под ръка и го поведе към една странична стая...

Аз останах поразена не толкова от обстоятелството, че дирек-торът се бе натряскал в работно време, колкото от факта, че не-говите заместници ликуваха вътрешно от конфуза, в който той изпадаше. Всички бяха партийни членове. Значи злепоставянето бе не само лично и административно, но и партийно. Стегнатият комунистически строй съвсем не бе тъй стегнат, както ни внуша-ваха. Плочата на комунистическата партия явно бе сериозно по-вредена вече от прекалено въртене.

Това бе преди няколко месеца. Значи през пролетта на 1972 година. Или 28 години след като бяха овладели властта, техните редици се люлееха като при земетръс. А си въобразяват, че са вечни!

Христо сподели, че и на корабите е същото. Той обаче не се съгласи с мен, че комунизмът се пропуква много сериозно. Спо-ред него комунистическите пластове просто се слягаха, намест-ваха се по-стабилно и се подготвяха за вековечност. При тези негови думи усетих настръхване.

Тогава споделих пред него своята идея да напиша роман за нашето време. Разказах накратко сюжета. Носех в чантата си тефтер с нахвърляни ескизи, които бях записала през изминала-та напълно безсънна за мене по-предна нощ. Той обаче не прие насериозно това мое хрумване.

- Какво ми липсва - ум или въображение? - засегнах се.

- Въображение имаш дори в излишък - отвърна Христо. - Това обаче не е достатъчно. Трябва да можеш да кажеш нещо ориги-нално. Планетата ни вече се задъхва от тонове издадени книги. Какво неказано можеш да добавиш със своя глас? Хората не се интересуват от баналните истини.

За да отклони разговора в друга посока той подхвърли закачливо: “Какво ще направиш с Евдокия? Как ще я смириш между страниците на една книга, след като дори животът със своята не-умолимост не успява да го стори?”

- Тя умира от рак! - казах първото нещо, което ми хрумна без да се замислям.

- От рак? - запита с явна ирония Христо. - Защото си безсилна да я вместиш в нашата абсурдна действителност?!

- Човек сам се вмества или не се вмества в действителния жи-вот - казах.

- Някой те осведоми, че е болна ли? - полюбопитства вече сериозно Христо.

Никой за нищо не ме бе осведомявал все още. Всички около мен знаеха, че чуя ли името й, втриса ме. Дори Стефан бе прес-танал да споменава за нея. Може би в моето подсъзнание е има-ло достатъчно натрупани наблюдения, които са изработили там заключението, което мигновено е изплувало към съзнанието.

- А какво смяташ да направиш с мен накрая? - стана отново ироничен той.

Нямах никаква представа. Отвърнах, че това не го решавам аз.

- Кой тогава?

- Самият живот! - казах, за да приключим темата.

Христо избухна в гърлест смях. След като се успокои той улови моята дясна длан, приближи я до устните си, целуна я, после я притисна до своята буза и дълго я държа така.

- Ти си изумителна! - рече.

- Искаш да кажеш побъркана? - засегнах се.

- Ти всяка моя дума обръщаш с обратно зачение! - възкликна.

Дълго не пусна дланта ми, само я постави върху масата, като я държеше с дясната си ръка, а с лявата я милваше тъй, както се милва малко коте.

- Какви тънки пръсти имаш! - отбеляза учуден.

- Да - отвърнах. - Но не са дълги, каквито са пръстите на моята майка. - Едва се сдържах да не добавя: “И като пръстите на Стефан”. Допущах, че няма да му стане приятно.

- Може би ще умориш накрая и мен, а? - Гледаше ме право в очите и имах усещане, че потъвам в синевата им, като във во-дите на планинско езеро.

- Ти си положителна личност - отвърнах, като ученичка в час по литература.

Той отново прихна в гърлест смях.

- Ами ако накрая стане ясно, че съм отрицателен?

- Не знам. Животът сам ще покаже развръзката. Аз само ще я опиша - успокоих го.

- Внимавай! - рече сериозно Христо. - Нали знаеш легендата за вградената сянка?

Минаваше обяд и решихме да се преместим в ресторанта. Аз си поръчах медальон с гъби, заради гъбите. Христо избра ядене с непознато за мен наименование. Виното беше бяло, ако не се лъжа унгарско, добре изстудено, чашите се изпотиха гъсто от външната страна.

Изчоплих набъзро само гъбите и пържените картофи. Месото остана непокътнато. Той обра всичко в своята чиния. Явно бе здравата огладнял. Прехвърлих му медальона. Изяде и него. Поръча си втора порция, а на мен - двоен сладолед с вишнево сладко.

В ресторанта останахме до около 3 часа следобяд. После дъл-го се мотахме из улиците, отново пихме кафе в малка сладкар-ничка, ядохме сладолед с крем карамел, говорихме си за какво ли не, поклюкарствахме за общи познати, развенчахме всички началници от системата на водния транспорт отгоре додолу... Само за нас двамата не продумахме нищо. Пазехме се от подо-бен разговор като от капан за лисици.

Накрая се намъкнахме в магазина на Съюза на българските художници на булевард “Руски”, заехме се да разгледаме вни-мателно изложените там произведения на художествените зана-яти. Той се задържа по-дълго над стъклената витрина с изложе-ни там украшения от слонова кост. Погледът му се закова към малък медальон, с изображение на жизнерадостно слънце. Про-давачката бе заета с група чужденци и съвсем не обърна внима-ние на неговото искане да ни подаде това бижу. Той обаче не се разсърди, нито пък нервничеше. Продължи да изчаква търпели-во да се махнат туристите.

Изведнъж осъзнах, че е решил да купи слънцето за мен и го задърпах за ръката. Не знам защо ми хрумна мисълта, че ако на-истина го стори, значи е решил това да бъде знак за нашата раз-дяла.

Уж дойдох при него за да се заздрави връзката ни, а в същото време мислех така натрапливо за края, та сега проумявам: сама съм предизвикала последиците.

Преди да влезем в магазина Христо между другото спомена, че е имал предварителна уговорка с Крачун и Малчо, ако аз при-ема, да се разпишем в близкия районен съвет, а те да бъдат свидетели на нашия брак. Двамата чакали, чакали да им теле-фонира и като не получили вест от него, решили да си измислят повод и да дойдат на място, за да разберат какво става? Но през цялата нощ, докато спал на стола, разсъждавал по този въ-прос и преценил, че може би това само би ми донесло неприятни изживявания сега, при създалата се около него ситуация.

Колко млади, колко неопитни и объркани сме били!

Не можеше да стане нищо.

Разбира се, не само защото аз тогава още не се бях измъкнала изпод развалините на първото несполучливо мое правено-недо-правено семейно гнездо. Причината бе много по-дълбока, по-разклонена, за да мога да я изразя с думи. Във всеки случай аз психически не бях готова за ново семейство. Когато между мъж и жена стои тяхното дете, събрало в себе си краищата на най-малко четири рода, то става мост, свързващ вековечно крайните точки с безсмъртните връзки на кръвта. Не е така просто да се решиш да строиш нов мост върху вече съществуващия. Леко-мислието, обхванало епидемично хората в днешно време, да разкъсват лесно и бързо венчалните връзки, а после да трупат мост след мост ще бъде платено - убедена съм! - в някой бъдещ ден с непосилна за човечеството цена...

Изведнъж осъзнах, че сегашните мои чувства, които се опит-ваха да пуснат корен у мен, всъщност са греховни. Усетих се ка-то застанала пред пропаст. Пред мен стоеше Христо - един при-тегателен магнит. Зад мен...

Какво имаше зад мен? Злобата на Евдокия, безразличието, ко-лебанието или страха - все едно! - на Стефан, старческия его-изъм на моя свекър, който се люлееше на кландучката на думи-те, като изричаше: “Това е снаха ми... - пред своите колеги, а в ума си веднага добавяше: ...която аз не харесвам!”

Всъщност, зад мен се бе разпростряла една пустиня, населена със змии и скорпиони, с безводни пясъци, напечени от знойно слънце денем, завити с леден студ вечер.

Стоях на ръба на пропастта с едно невръстно дете на ръце и се питах: “Накъде?”

Христо се опъна, но аз бях настоятелна:

- Не виждаш ли, че чужденците са много и скоро продавачката няма да свърши с тях.

Накрая той се предаде и излязохме от магазина.

На улицата неочаквано се развеселихме. Смеехме се на глас, блъскахме се из уличната навалица, уловени за ръка като деца, изгубили се във фантастична гора, без да обръщаме внимание на минувачите наоколо, нито пък те на нас.

Купихме си сладолед “Ескимо”.

Шоколадът отгоре се разтопи от горещината и потече по моята бяла блуза от немска шевица. Кафявото петънце от лявата стра-на на моите гърди явно подейства особено върху неговите въз-приятия или пък придърпа погледа му по-навътре през малките дупчици на плата, защото в очите му припламна онова опасно синьо-алено пламъче...

“Ей сега ще си тръгне...” - помислих си с тревога.

Но Христо продължи да стиска моите пръсти с потната си от жегата длан. След малко пламъчето изгасна внезапно, като че ли го бе духнал леден вятър.

Носех предчувствие, че тази вечер двамата ще я прекараме заедно. Спряхме на площад “Баба Неделя” пред старата църква “Света Петка” да послушаме внушителния хор на врабците, об-сипали огромната корона на дървото с дебел, силно набразден дънер.

- Времето ще се промени - предсказа възрастен мъж, с на-бръчкано като на дънера лице и воднисто сини очи.

Продължихме в западна посока по булевард “Витоша”, спрях-ме за малко пред книжарницата за чуждестранна литература и пак тръгнахме. В далечината пред нас синееше заобленото било на Витоша, над което висеше пухкав седефено бял облак. Слън-цето скоро щеше да опре своя огнен диск на ръба на планината, за да се сбогува с града преди да се търкулне от другата страна и да потъне в пропастта.

Пресякохме набързо улиците “Иван Денкоглу”, “Парчевич”, “Неофит Рилски”, “Хан Аспарух” и “Патриарх Евтимий”. Спрях-ме за малко едва когато стигнахме парка и пак продължихме по-дир слънцето.

Пред погледите ни небето постепенно стана тъмно розово, по-сле малинено червено, като запалено, накрая доби медни от-блясъци. Настъпващото свечеряване пробуди у мен тръпка на смут. Потърсих с поглед очите на Христо. Те светеха с цвета на залеза. Пръстите му пареха моите, като да бяха въглени, току-що измъкнати от горяща клада.

- Какъв жесток залез! - прошепна по много особен начин той. И добави: Ще настъпи промяна...

Всичко около нас се променя: чувствата, амбициите, желани-ята, устойчивостта на волята, радостта, скръбта... Тогава какво странно имаше в това, че времето ще се промени?

Христо гледаше вторачено към запаления връх на планината и мълчеше. Като че това не бе един от многото Витошки залези, каквито бе виждал безброй пъти, а някакъв обреден ритуал, с който слънцето се разделяше завинаги с този град.

*Теодора Астро* 6.

.

- Трябва да спиш с някой от големците, това е твоят единс-твен шанс да пробиеш - съветва ме често моят приятел, журна-листът Благой. - Ако не използваш предимството на своята вън-шност сега, бъди уверена че след време ще съжаляваш. Хубост-та си отива заедно с младостта.

Толкова много пъти съм получавала този съвет от онези, които са загрижени за мен, та вече не се учудвам, нито пък се засягам от подобни приказки. Престанах и да възразявам, както правех това в началото: “Да не съм проститутка!”

- Това не е проституция - твърдяха те.

- А какво е! - кипвах.

- Начин да пробиеш свой път в живота! - уверяваше ме Благой. - Да не мислиш че някой ще ти окачи някога медал, задето си хлътнала по този серсемин Стефан и не поглеждаш друг мъж?! Аз тебе не те давам за сто красавици!

- Да не говорим повече по този въпрос - отмествах разговора, а в същото време ме обхващаше една безпределна безнадежд-ност. Пустинята зад мен се разширяваше, изпреварваше ме, за-обикаляше ме.

Отвсякъде пясък и сухи тръни...

- Как няма да говорим, когато ти нямаш друг начин да си стъ-пеш на краката при тази твоя буржоазна биография!

Други я наричаха дори фашистка.

Нито едното бе вярно, нито другото. В никой от двата рода, чи-ято издънка съм аз, не е имало индустриалци или професионал-ни политици. Нито пък върли привърженици на някоя партия. Ос-вен това, в България никога не е имало фашизъм. Това понятие го наложиха комунистите, които наричаха с него всеки свой противник.

- Иначе си тегли куршума или продължавай да прашасваш за-едно със своя талант между канцеларските папки - продължава-ше той. - Второто е равносилно на първото! Защото твоята сила ще бъде още няколко години. Щом лицето ти повехне и натру-паш тлъстини по тялото, дори талантът ти да се одесетори, ни-кой няма да го види, ни ще чуе че го имаш.

Това негово твърдение не бе изненада за мен. Той изразяваше веруюто на цялото мое поколение. Въпреки това, става ми стра-шно. Мисълта за утрешното време предизвиква у мен истински ужас. Докога бих могла да издържа? Не на изкушението, а на принудата да живея в подобно общество!

- А достйнството? - питах. - Какакъв талант без човешко дос-тойнство? Талантът, ако го има, не може да легне в една посте-ля с някакъв си там властник, на който никой утре няма да помни името. Ако пък талантливият човек се е появил в едно дегради-рало общество, той ще воюва срещу деградацията, а не да из-пълнява ролята на покорен слуга!

Благой ме гледаше като треснат с дърво по главата. Като че пред него не стоях аз, а някакъв марсианец без нос, без очи.

- Но ти трябва да живееш по някакъв начин - настояваше. -Имаш дете, а си сама. Хлябът иска компромиси.

- Хлябът е светиня! - отвръщах.

- Ти наистина не си с ума си? - признаваше той. - Какво си пос-тигнала досега с твоето упорство?

- Защитила съм си честта! - заявявах.

- Ха, чест! - възкликваше Благой. - Вече няма чест, няма без-честие. Всичко е едно и също. Всеки безчестник може да се из-храчи по твоята чест. Хвърля някаква измислена гадост по тебе, върви и я изчисти ако можеш! Ти официално си вписана в спи-съка на враговете...

Щом чуех тия приказки, идваше ми да се превърна в атомна бомба и да се самовзривя. Взривяваше се обаче само моята па-мет и се пренасях в страната на детството. Уж, за да потърся малко целебна влага там, а...

Семейството ми се бе преместило през едно село по на изток в поречието на Камчия. Баща ми е завършил Стопанското учили-ще, където бе изучавал и агротехника, та започна работа като агроном към Държавното земеделско стопанство там. Отглежда-ха лозов разсад. По-точно облагородояваха разни сортове грозде върху диви лози. Не знам дали причината да се преместим бе само, защото баща ми бе намерил там работа, след поредното му уволнение по политически причини, или пък бе предусетил интуитивно, че към родното ни село се е засилила вихрушка. Във всеки случай няколко месеца по-късно до родителите ми пристигна вестта, че една вечер там са извършени масови арес-ти. Задържаните са откарани веднага с камиони по шосето в по-сока към Провадия и Варна.

Никой не знаеше къде точно, нито поради каква конкретна при-чина. Но като се имаше предвид социалната принадлежност на арестуваните, беше се наложило убеждението, че се провежда акция срещу по-заможната, по-просветената и високо образова-на прослойка на населението. Това се потвърди след като при-ключи няколко месечното следствие и половината от задържани-те бяха освободени, а останалите бяха предадени на съд, с об-винителни актове, че са създали конспирация за сваляне на властта и са агенти на западните държави САЩ и Великобрита-ния. Обвинените получиха тежки присъди, след което ги откара-ха в концентрационния лагер на островите край село Белене. Между тях бяха съпругът на една от дядовите ми сестри по ли-ния на моята майка, неговият зет, някои близки приятели на баща ми от юношеските му години...

Всички тогава бяха убедени, че обвиненията са абсурдни и из-цяло неверни. Но какво от това? Никой не смееше да изрази своето убеждение гласно. Шушнеха си ги на ухо, парализирани от страх. Но дори и да биха го заявили на глас кой би ги чул? Но-вата власт пипаше здраво. Всякакви сдружения и организирани протести бяха забранени.

В същото време местните властници разпространяваха слу-хове, че ще има и друга група, която ще мине през същата мела-чка, защото осъдените направили разкрития, но все още се пра-вели проучвания, за да не се допуснат грешки. Тази мълва бе ка-то вирусна епидемия. Разпръсна се из целия район и вцепени населението на около десетината селища наоколо.

Едновременно с това комунистите засилиха натиска над земе-делците за коопериране на земите им. По-неустойчивите побър-заха сами да предадат своите земи, животни и инвентар в тъй наречените Трудово кооперативни земеделски стопанства. Оста-налите бяха подложени на терор и инквизиции в подземните етажи на кметствата.

Близки на баща ми бяха го уведомили, че е бил включен в спи-съка на онези, които са арестувани първи, но го беше спасило обстоятелството, че тогава живеехме в друго село. Тези разгово-ри, естствено, се водеха шепнешком и скрито от мен и брат ми, но от моето внимание нищо не убягваше. Той бе на 32 години.

И доднес ме втриса, като си припомням онези напрегнати ме-сеци на очакване. Някои наши близки съветваха баща ми да се укрие някъде, но когато двамата с мама се заемеха да обмислят подобна възможност, стигаха все до заключение, че такава ня-ма. С подобен опит можеше да бъде усложнена нечия съдба, но не и да бъде спасен баща ми. Ако тръгнат да го търсят, ще го намерят. Освен това опитът да се скрие щеше да бъде улика, че наистина е замесен в нещо незаконно.

Особено страшни и напрегнати бяха нощите. Щом залаеше ку-чето на хазаите или пък някое съседско, майка ми скачеше, като изхвърлена от пружина и долепяше чело до прозореца. Всеки шум стигаше до нашия слух с увеличена от уплахата ни честота на звука си.

Една вечер аз усетих, че стаята се върти около мен и започнах да чувам нещо като блъскане по вратата. По някое време мама повика хазайката, която беше доста по-възрастна от нея и около мен замириса на оцет. Много по-късно разбрах, че двете са ме увивали в оцетени чаршафи, защото съм вдигнала температура в критични стойности. Когато се съвзех видях че съм настанена в болнична стая с още няколко деца на съседните легла. Бяха ме откарали в болницата на град Провадия, където престоях повече от месец, а мама и баща ми през деня прекарваха на пейките под прозорците на болницата, а вечерите - у роднини. Веднага след това семейството ми се премести в село Върбяни, Шумен-ско.

Прекараната от мен тежка форма на воден плеврит и престоят ни после в малкото селце спасиха баща ми от преизподнята на следствените подземия и евентуалното му изпращане на остров “Персин”. Но въпреки това сянката на преживяния ужас остана завинаги в нашето съзнание.

През това време Благой бе продължил да излага своите дово-ди за идеята си, която аз бях пропуснала да осъществя.

- Ти забравяш, че живеем във века на научно-техническата ре-волюция - чух го да твърди и бавно се измъкнах от спомена като от кошмарен сън. - Има направени прогнози, че не е далеч времето когато компютри ще съчиняват поезия, романи, публицис-тични статии, коментарии и изобщо ще правят вестници и книги от заглавието до последната им буква без никакво пряко участие на човека в този процес - настояваше Благой. - Талантът няма да има тогава никакво зачение за никого! Ще е необходимо само да имаш висока обществена позиция, за да получиш достъп до компютъра.

Ако тази негова прогноза се оъществи, то тогава изобщо няма да има кой да чете тези вестници, защото вече няма да има и хо-ра. Земята ще бъде населена с роботи, които са изяли всичките човеци до крак.

Аз съвсем нямах самочувствието на нещо изключително, че на всяка цена да се стремя към правото да мога да се занимавам с журналистика. И какъв публицист можеше да стане от мен, ако вече съм се осквернила чрез продажба на своето тяло?

Пишех, защото това беше начин да окажа съпротива на злото, настъпващо методично в нравите на обществото, в което ще жи-вее и моето дете. Това е! Не искам Илиян да бъде жертва на всеядните компютърни роботи! Не искам да изживява живота си чрез филмите от телевизионния екран! И да бъде роб на Бог знае какви още изобретения на овладяния от демонски сили чо-вешки ум.

Преди няколко години един стар приятел от времето на лите-ратурните кръжоци, който бе журналист тогава, а след това ста-на редактор в столично издателство, пристигна за кратка твор-ческа почивка в Дома на журналистите в тихия сезон - ранната есен. Както се изрази сам, бе дошъл заради мен. Бил така запу-шен от столичната мръсотия, та само аз съм можела да го вдъх-новя за творчество и да го прочистя от задръстването в ума му.

Боже, каква чест!

Разбира се, остана си само с идеята.

Навярно след това и той ме е причислил окончателно към не-поправимо побърканите. Не се обади повече оттогава.

Не бих казала, че е някой извратен сексуален манияк, каквито ги има вече в изобилие, а съвсем порядъчен мъж - с обществено положение, със силно публичистично перо. Човек с оригинално мислене, а вече бе се поддал на психозата.

- Какво би станало с мен след като се прибереш в София, ако приема твоето предложение? - запитах го.

- Ще се чувстваш по-уравновесена - рече. - Това ще бъде едно разтоварване и за теб. Забавлението с пола е единствения въз-можен начин човек да забрави за своите грижи, да се абстрахи-ра от робската си участ.

- За мен пък това би било натоварващо? - казах.

Запитах го как би се почувствал, ако и съпругата му като него реши да се позаблява със своя пол.

- Няма причини да го стори! - беше убеден той.

- А ти какви причини имаш? - не се сдържах и кипнах.

- Но аз съм мъж. Аз съм творец! Докато тя е само една учител-ка по литература.

Според него мъжът не влагал чувства в секса. Той и с прости-тутка лягал и пак нищо. Докато жената се увличала.

Можех да го запитам: “Ами ако аз се увлека по теб?”

Беше безсмислено. Макар да бе уж човек с прогресивни виж-дания, той разсъждаваше като дядо Илия, който твърдеше че никой разумен мъж не гледал външността на жената, за която ще се ожени, защото хубостта и любовта били до време, а мъ-жът се нуждаел от другарка за цял живот. Този само дето не до-бави като свекър ми, че хубавата жена е за общо ползване.

“Хубост на стена се качи!” - твърдеше Стефановият баща.

Съмнявам се, че на млади години е мислел по същия начин, защото майката на Стефан е била истинска красавица, ако се съди по снимките, които бе оставила, както и по вида на сина й, който прилича на нея. Пък и моят син също все повече й запри-личва.

Другото нещо с което изпадаше в противоречие Стефановият баща бе отношението му към ума на жената. Когато говореше за своята починала млада съпруга, той подчертаваше че е била изискана и умна, а в същото време изказваше схващане, че на жените ум не им трябва. “Умната жена никой мъж не може да я подчини на волята си. Става й вечен роб!” - казваше той.

Не разбирах защо изобщо е нужно жената да бъде подчинена на нечия воля? Тази вековна християнска заблуда, наложила се от една наивно съчинена някога легенда за Ева, която е произ-лязала от реброто на Адам!

А кой е родил Адам? По този въпрос легендата го увърта: Бог го бил направил от кал!

Другото условие за сполучлив брак според Стефановия баща бе съпругата да е много по-млада от своя съпруг, за да имало устойчиво равновесие в семейството. Евдокия бе на друго мнение по този въпрос, но тя бе жена.

Винаги съм недоумявала как е възможно Стефан и дядо Илия да са баща и син, след като бяха така различни. Колкото едини-ят бе педантичен, непреклонен, пресметлив, толкова другият бе разпилян, непоследователен и непрактичен.

Образи от миналото. Защо ги възкресявам тъй болезнено в своето съзнание? Все едно, фактите са си факти. Както и да ги въртя, от какъвто и ъгъл да ги гледам, остават си непроменими.

Що се отнася до моята външност, мога да кажа само, че вече съвсем не е такава, каквато бе някога. Но не това ме плаши. Страхувам се от другата грозота - душевната, която е започнала да ме подяжда отвътре: бавно, упорито.

Неведнъж ми се е случвало, озлобена от тяхната жестока не-справедливост, аз да отговарям със зли думи на Евдокия и дядо Илия. Осъзнавах, че се принизявам до тяхното ниво едва то-гава, когато е късно да изправя допуснатата грешка. Защото из-пуснатата дума е като духнал вятър, не се улавя.

Незаслуженото огорчение е най-благодатната почва върху коя-то бързо избуява буренът на озлоблението. А този бурен трудно се изкоренява. Издърпаш го от едно място, той щръква на друго. За да изчезне напълно, трябва да се почисти цялата почва от неговите семена и повече да не се създават условия да узреят нови. Някога вярвах, че единствено от самия човек зависи да се запази морално чист, но с времето се уверих, че съм се заблуж-давала. Душевният мир на човека не е нещо изолирано от зао-бикалящата го действителност, а е неизбежно отражение на Света, който ни заобикаля с всичките негови превратности, ката-клизми, метаморфози и язви.

*Теодора Астро* 7.

.

Седяхме двамата на една пейка в градинката срещу универ-ситета. Зад гърба ни бе Зоологическата градина, от която доли-таха животински ревове и звуци. Вече имах обратен билет за по-следния днешен самолетен полет за Варна. Никога след това вече не сме разговаряли толкова дълго с Христо. Пак се срещах-ме от време на време, но това обикновено ставаше случайно и всеки бързаше да се измъкне, за да хукне в своята си посока.

Страхувахме се от самите себе си.

Той беше убеден, че не можем да направим нищо, защото сме били обречени. По своята колебливост наподобяваше на Сте-фан, макар във всичко останало да бяха пълни антиподи. За разлика от Стефан Христо се сприятеляваше и намираше общ език с всеки човек. Притежаваше силно чувство за отговорност, беше прям, не спотайваше скрити мисли, поемеше ли обещание за нещо, изпълняваше го каквото и да му струваше това. Няма-ше навик да се оправдава и да се крие зад нечий гръб. Беше то-чен, съобразителен, милозлив, щедър... Аристократ във всяко отношение, голям във всичко.

В този момент обаче той бе сломен напълно. Едномесечното унижение бе смачкало човешкото му достойнство.

Моето твърдение, че преувеличава тежестта на станалото го раздразни.

- С тебе човек не може да излезе на глава! - кипна.

Поисках да каже от какво сме обречени.

- От живота! - въздъхна и ме прегърна.

Аз отмахнах неговата ръка и станах права, за да го виждам в лице, а не в профил.

- Искаш да изглеждаш на съдия ли? - попита той.

- Искам да изглеждам на себе си! - казах. - Ти си търсиш оп-равдание! Недоумявам как може да си мъж и да не си в състо-тояние да ръководиш сам своя живот.

Той мълчеше. Беше наистина угнетен. И действително бе убе-ден, че му предстои да влезе в затвора. Моят оптимизъм в това отношение го ядосваше.

Аз пък не допущах, че ще се стигне дотам.

- Да не желаеш нещо да се случи е едно, а да можеш да го спреш - съвсем друго! - натърти той. - Знам, че ако зависи от теб, ако е по твоите сили да спреш пороя, ти ще се удавиш в не-го, но ще сториш нужното, за да го спреш.

Оставих го да си мисли каквото си ще, седнах до него и се зах-ванах да му прочета скици от моя бъдещ роман, които бях на-хвърляла снощи. Той обаче нямаше настроение да слуша бе-лежки за някакъв си там мой бъдещ роман, който - той бе убеден - би бил само наивен опит да избягам от действителността. Христо искаше да говорим за истинския живот, който живеем с него на живо в момента, в който няма метафори, нито хиперболи и прочие литературни еквилибристики, а ни е притиснал нату-рално: едно към едно.

- Без значение е дали си мъж или жена! - каза тихо. - Всичко зависи единствено от коя страна са те проектирали. Ако си от добрата, ще ти бъде добре, ако не си...

- Човек да не е сграда или машина, че да го проектират! - кип-нах.

- Не е, но въпреки това го проектират.

- Кой го проектира? - Не се предавах. - Ти си се побъркал!

- Знам ли кой! - смънка колкото да каже нещо.

Явно, темата не му бе по вкуса. Нещо го мъчеше. Макар да представяше своето решение под претекст да не бъде усложне-на още повече съдбата ми, ако не се разделим окончателно, той се люшкаше в себе си, бе оплетен в някаква паяжина, чиято ко-принена нишка сам бе опънал и омотал около своето съзнание.

Всъщност, това си е вид психичски синдром, който всеки на-вярно преболедува в различни етапи на своя живот. Всеки сам снася тези сбъркани яйца в ума си, сам люпи гъсениците, които после омотават плътен пашкул около мисълта му. Като правило от такъв пашкул само като изключение излитат пеперуди, във всички случаи уродливи. В по-голямата си част те изгниват някъ-де из шубраците на човешкото съзнание и подсъзнание и - в за-висимост от големинта си - оставят трайни следи или само леки драскотини там. Казах му го.

- А от какво се сбъркват яйцата! - рече той по начин, който пре-връща въпроса в отговор.

Въздъхнах. Да, за сбъркването си имаше дълбоки причини, ко-ито никой не бе в състояние да заобиколи. Те са в самата дейст-вителност, в която се раждаме и сме притиснати да живеем с оковите, в които ни заклещват съответните правителства.

- Знаеш ли, че цяла нощ съм те търсил снощи? - каза неочак-вано Христо.

- Хм-м!...

- Да! - продължи. - Още щом започна бурята, метнах се на колата и тръгнах да обикалям хотелите... В някои влизах по два пъти, заявявах им че те крият, а аз те търся по спешност.

Защо не го осведомих къде бях отседнала сама не знам. А той не би се сетил на милион години да ме потърси в някакво сту-дентско общежитие в края на града.

- Но нали нямаш книжка за управление на автомобил? - пови-ших тон.

В България да се вземе този документ е цяло събитие. Хората чакат с години ред, за да ги запишат в задължителния подготвителен курс с продължителен срок на обучение. Да се положи после изпит пред специалната комисия и да се вземе изпита бе все едно да се промушиш през ушите на игла. А за да се добе-реш до включване в курса, бе наложително да направиш пътека с десетачки, после да смажеш ушите на иглата с по няколко двайсетачки в джоба на всеки от три членната комисия. Това си бе винтче от големия механизъм за затягане свободата на лич-ността.

Дъждът през изминалата нощ се изливаше като из ведро. Светкавиците раздираха небето, а гръмотевиците трещяха по-силно от оръдейни залпове. Като че ли градът бе обстрелван от оръдията на десет батареи. По тази причина аз също заспах едва на разсъмване.

- Изведнъж ми хрумна мисълта, че може би ти си сама на ули-цата и няма къде да се подслониш - продължи своя разказ той. - Обходих главните улици до една, не те открих. После тръгнах по хотелите, но и там - нищо! Прибрах се когато всичко утихна, но не легнах в леглото. Боях се, че можеш да позвъниш и аз да не чуя... Осъмнах на фотьойла без да съм мигнал - на две педи от телефонния апарат.

- Моля! - гледах го тъй както се гледа побъркан човек. - Знаеш че в този град имам не малко близки родственици, така че е из-ключено да остана на улицата!

- Да, знам. Позвъних на леля ти. При първото звънене тя из-глежда помисли, че съм някакав пиян хулиган и прекъсна връз-ката. При второто обаче се изплаши, защото изобщо не знаеше дето ти си в София. Заръча, ако днес те видя, да ти предам не-пременно да отидеш у тях.

- Дивак! - не се сдържах.

Аз прекарах отминала нощ на прозореца на стаята. Спеше ли се при такива трясъци?

Щом залязващото слънце се търкулна от другата страна на планината предната привечер, преди медните отблясъци да са избледняли напълно, Христо заяви неочаквано за мен, че е вре-ме да отиваме да спим. Бил уморен. Спря едно такси и ме качи припряно в него, като пъхна в ръцете на шофьора 20 лева. За тази сума можех да обиколя три пъти целия град.

Почувствах се много засегната от този обрат, смятах че тази нощ ще бъдем някъде двамата с него. Може би на танци или на разходка в парка... Той описваше своето скитане през отминалата вече нощ с най-големи подробности, което ме подразни.

- Бъди така добър и млъкни! - настоях. - Тази вечер е зад гър-ба ни. Колкото и подробно да я описваш, не можеш да я върнеш обратно, нали?

Той само ме изгледа с недоумяващ поглед и продължи да разказва за скитането си. Настоя, че трябвало да каже всичко.

Аз пък не проумявах защо бе нужно да знам как и къде ме е търсил, след като не ме бе намерил?! И след като вечерта вече не можеше да се повтори.

- Ако бях те открил, това щеше да бъде съдбовно! Майка ми би ни заварила двамата у дома и...

Разсмях се искрено. После казах: “Ти си бил голям юнак! Мно-го съм щастлива, че те познавам!” Играта на свършения факт ми бе вече позната до ужас, както и гнева на поставените пред него деспотични родители, за да имам и най-малкото желание да я повторя.

Засегна се.

*Теодора Астро*

Малко преди да се развидели, дъждът спря, но небето остана покрито с гъсти облаци - тъмно сиви и тежки с още дъжд, който навярно щеше да се извали по някое време през деня. Щом се пробудих от неспокойния си сън, то беше някъде към 8 часа, ско-чих, облякох се и хукнах към телефона. На гишето бе дежурна добрата регистраторка, а смяната им ставаше някъде към 8, 30 часа. Бързах, за да се уговорим с Христо за среща след обяд, а след това да се върна в леглото и да си доспя.

Вместо той, слушалката вдигна майка му. Тя отвърна, че синът й отишъл да купи вестници и банички за закуска. А тя пък прис-тигнала заранта с нощния влак от Бургас и била уморена, за да приготвя закуската сама. Казах й че ще го потърся може би око-ло обяд, но ако ми остане свободно време, че не го търся за не-що спешно или важно, така че и да не се чуем с него няма зна-чение.

Планът ми изведнъж се смени. Вместо да се върна в леглото, качих се на трамвая и отидох да си купя билет за обратно пъту-ване. След това се върнах, стегнах си куфара, занесох го в ба-гажното отделение на летището и тогава позвъних на Христо, за да му кажа довиждане.

Прибързано, глупаво действие от моя страна, нещо което осъз-нах по-сетне. Но когато човек е вече душевно наранен, вероятно това се отразява пагубно на следващите му стъпки. Поне с мен е така. Винаги очаквам удар и съпротива или в най-добрия случай безразличие. Дълбоко в себе си аз не вярвах, че такъв личен мъж, какъвто бе Христо, може да изпитва силни и трайни чувства към мен. Още по-малко пък, че мога да се опра на него и да гра-дим двамата общо бъдеще. С това си клатушкане, разклащах и неговата увереност. Разбрах грешките си, но късно... Не можех да се върна и да ги поправя. Особено в създалата се сегашна ситуация около него, която беше земетръсна.

Дали някой бе осведомил майка му за моето присъствие в Со-фия или пък някакъв майчин инстинкт я бе върнал при сина й, не знам. Във всеки случай нейните съпруг и дъщеря бяха останали да си довършат ваканцията край морето.

И защо си бях втълпила, че тя наистина ще се опълчи срещу мен с упорството на Евдокия? Когато отвори дума да сключим двамата брак - без шум, без присъствие на родителите ни (ни неговите, ни моите) Христо не е изтъквал като причина съпро-тива от страна на майка си. Споделял е, че тя е властна и амби-циозна жена. Също тъй, че е против той да с ожени за Марта, ко-ято според мен бе интелигентно, привлекателно, дори магнетич-но младо момиче, с престижна професия. С една дума личност.

Аз просто си бях самовнушила тези свои предвиждания и стра-хове. Бях се настроила да срещна съпротива и съответно - нас-тръхнала срещу тази жена, макар никога да не застанахме очи в очи с нея. Сега си мисля дори, че ако тя е била зле настроена срещу мен, не би ми обяснила тъй любезно къде е Христо. Мал-ко вероятно е да не е знаела кой го търси рано заранта. Убедена съм, че той излизайки от къщи е заръчал да се ослушва за те-лефонно позвъняване...

Когато се чухме с Христо тя вероятно е спяла вече, слушалка-та вдигна той. Уведомих го че тази вечер ще пътувам за Варна. Той не съумя да прикрие своята изненада и дори стъписване от рязката промяна. Настоя веднага да се срещнем. Намирах се още на летището. Казано честно, чувствах се доста потисната и се колебаех. Той долови това и не без огорчение рече: “Е, май си размислила трезво. Да, не е особено разумно, нито приятно да общуваш с бъдещ затворник.”

Ако не бе изрекъл тези думи, наистина нямаше да се отзова на настояването му. Бях премного угнетена, за да мога да се стегна и да застана пред него. Гонгът в душата ми бе прозвънял безми-лостно, за да отбележи, че съм загубила. Изпитвах нужда да се прибера в хралупата на своята самота, да се свия на кълбо там и да преживея болката си без наблюдатели отстрани. А може би подсъзнателно съм се стремяла също тъй да избегна възмож-ността да го видя слаб. Той в този момент приличаше на огънато до земята от развихрила се буря дърво.

До центъра на града бе възможно да се добера след около 30-40 минути в зависимост от движението на автобусите. Усещах се така размътена, че и през ум не мина мисълта за възможността да тръгна с такси.

Христо все още разказваше нещо. Аз обаче изобщо не чувах думите му. Оставях ги да се плъзгат край ушите ми. Бях взела вече своето решение и нямах намерение да отлагам полета за друг ден, въпреки неговото предложение.

Капитулацията ми бе пълна.

“Може би така бе по-добре и за двама ни. Хазартът в любовта и брака е подлост!” - мислех си тогава.

Освен това... Да! Освен това мостът между мен и него беше миниран. Не от майка му разбира се. Или поне не само от нея. В сравнение с основната мина тя бе само един фишек, който пука, но не може да разруши нищо.

- Престани да мислиш за затвора! - пресякох го нервно.

Той се сепна и замълча. Може би в момента говореше за нещо друго, защото в изражението на лицето му имаше недоумение. Вероятно и тонът ми е бил рязък.

- Ти си партиец! - продължих и усетих, че хвърлих тази истина в лицето му с ярост, както се хвърля остра кама при опит за са-моотбрана.

Според наложените от комунистите закони никой член на тях-ната мафиозна партия не можеше да бъде осъден без преди то-ва да е бил изключен от нейните редове. Това бе процес сложен, прилагаха го като крайна мярка и то само, ако въпросният парти-ец е прегрешил нещо спрямо тяхната официална идеологическа линия в момента.

Освен това... Да, освен това Христо бе внук на стар комунист. Неговият дядо - по майчина линия - е убит по време на кому-нистическите септемврийски изтъпления от 1923 година.

Разбира се, този факт не беше достатъчно сигурен щит, защо-то комунистите нямат задръжки от другарски морални съображе-ния в битката помежду си за водачество. Но Христо не застра-шаваше никого в това отношение... Допущам дори, че и арестуването му е последица от нечие чиновническо недомислие. Ня-кой дребен кретен бе прибързал със своето престараване и най-вероятно щеше да си получи заслуженото - вместо похвала, на-казание или поне мъмрене.

*Теодора Астро* Той продължаваше да ме гледа с недоумение. От моя поглед искреше гняв. Осъзнах, че това ми раздразнение се дължи не на неговата обвързаност с партията, а защото не пожела да му про-чета написаното от мен през отминалата гръмотевична нощ.

Докато стоях облакътена на перваза на прозореца, сянката на Сталин висеше над мен или пък се мотаеше някъде из паметта ми, не мога да кажа точно кое как бе, обаче усещах много осеза-телно демонизма на неговата власт над съдбата ми. Дали защо-то когато отидох да уча във Варна неговият внушителен каменен монумент, издигнат до самия главен вход на Морската градина, се изпречваше почти всекидневно пред погледа ми или пък за-щото целият живот край мен течеше по модел, наложен ни от Сталин, не знам. Училището ми бе съвсем близо до този вход, та искам или не, той препъваше често моята крачка със сянката си, която бе нещо като пясъчен часовник за всички жители на града. Бяхме принудени да сверяваме времето, в което живеех-ме, по този часовник.

Обаче един ден в голямото междучасие някой пусна слух, че монументът изчезнал от мястото си, а там където е бил, сега имало кръгла леха с градински цветя.

Всички хукнахме натам. Истина бе. Градът също върна своето вековно име Варна, но сянката на Сталин си остана някъде дъл-боко в нашето подсъзнание и нямаше сила, която да я изтрие от там.

Ярките светкавици, трясъкът и проливният дъжд извикаха в моето съзнание разказа на маминия свако, който веднъж наруши неочаквано своето мълчание и разказа как в подобно време по цели нощи, докато е бил в концлагера на остров “Персин”, са ги заставяли да пренасят камъни от едно място на друго, а после обратно в кал до глезените и пеейки маршовата песен: “Ние сме строители на новия живот”. През това време надзирателите сно-вяли от човек на човек и удряли свирепо гърбовете на лагерис-тите с тояги. От двете страни имало шпалир от охрана с авто-мати и раздразнени кучета, които налитали настървено към кла-тушкащите се жертви. От време на време някой падал... Доуби-вали го с тояги. На другия ден отнасяли мъртвите, както винаги, на съседен остров за храна на прасетата. Това за Христовата партия бе метод за превъзпитаване на нацията.

Когато го закараха на онзи злокобен остров, свако Вълчо бе вече над 60 години. А устата му се отвори в деня, в който бе по-гребението на неговата жена, леля Ваня. Тя буквално се бе сто-пила от дългата мъка и ковчегът й изглеждаше огромен, като че ли нарочно, за да побере и личната й трагедия, която тя носи с достойнство повече от 20 години.

Единствената вина на свако бе, че се бе родил в трудолюбиво, средно заможно семейство, брат му е бил няколко мандата на-роден представител в Народното събрание от Демократическата партия, че се бе оженил за потомка на виден род, а единствена-та му красива дъщеря бе омъжена за сина на друг народен пред-ставител отпреди комунистите да завземат властта. Също демо-крат. Свако бе арестуван след като зет му бе получил присъда за противодържавна дейност и шпионаж в полза на САЩ и Вели-кобритания. Макар този негов зет да е бил студент, когато съвет-ските танкове пресичат границата на България, не се е занима-вал с политика, нито пък англичаните са чули някога, че изобщо го има някъде на този свят. Обаче комунистите го знаеха и не можеха да му простят интелигентността, както и това че прите-жава хубава къща. Естествено, семейството му бе изхвърлено оттам, а на тяхно място там настанен партиец.

Ето, това исках да узнае Христо за да е наясно, че ако над не-го бяха издевателствали един месец, други българи, на които никой никога няма да узнае броя, са били изтезавани в продъл-жение на години по волята на неговата комунистическа партия.

Усетих, че по бузите ми се стичат сълзи.

Добре, че природата ни е пожалила и ни е дала милостта на сълзите! Иначе човек може да се пръсне от мъка, която самите човеци си причиняват едни на други.

Злото, с което комунистите обсипаха безброй хора обаче е та-ка огромно, че онези през чиито съдби то прекара своя валяк не можеха да плачат със сълзи. Никога няма да забравя как леля Ваня, която вече лежеше в ковчега, кършеше приживе ръце и се разхождаше от ъгъл до ъгъл из стаята с обезумял, невиждащ по-глед. Това обикновено ставаше когато от затворническата упра-ва връщаха писмата - нейните или на дъщеря й - приложени към изпратените от тях колети, с написано неграмотно пояснение: “Наказан, няма право!”

Това предполагаше, че и колетите не са предадени, а са отиш-ли в ръцете на палачите. Да, техният цинизъм бе така неизме-рим, че те не се притесняваха да използват храната и дрехите, купени от близките на концлагеристите с последни оскъдни средства. Защото семействата на тези хора бяха лишавани дори от правото да се трудят за своето препитание. В комунистичес-ката държава, която е пълен монополист над човешкия живот, могат да те смачкат дори като те лишат от правото да си изкар-ваш прехраната с почтен труд. Какъвто и да е той.

Например, моята майка бе назначена за чистачка в банката на нашето селище, с протекцията на директора, който бе съпруг на мамина първа братовчедка. Баща ми тогава бе изхвърлен от по-редната работа с неизменната мотивация: “Засегнат от меро-приятията на народната власт”. Все още раните на лявата му ръка и в лявата страна на корема му, отворили се по времето преди да съм се родила, не бяха заздравяли. Не знам дали по-ради тежестта на заболяването, дали поради безсилието на ме-дицината да ги излекува или просто някой бе разпоредил на ле-карите да не го лекуват пълноценно. Аз бях вече ученичка в про-гимназията. Мама тогава бе след прекарано ревматично схваща-не на тялото и още усещаше болки при движения. Аз и брат ми ходехме да чистим заедно с нея. Сградата бе от предишното време, основана и строена с дейното участие на маминия дядо, който е работил и в управата й. Бе солидна, с хубави мозаечни стълбища, с буков паркет по пода, с тежки персийски килими, ме-сингови перила, дръжки на вратите и прочие. Всичко това се тър-каше всеки ден след работното време на банковите чиновници. Работа, непосилна за един човек.

Баща ми нямаше право да влиза там.

На комунистите им се зловидя дори и това, внучката на осно-вателя на банката да стане чистачка, за да може да си издържа двете деца. Не я оставиха и година. Уволниха я. А самият дирек-тор бе наказан, защото назначил първа братовчедка на съпруга-та си, която бе дъщеря на единия син на дядо поп, значи род-ственица, която е “враг на народа”.

Спомням си още как бяхме отделени от другите жители на се-лото чрез качеството на хляба. След като цялата земя бе коопе-рирана, хората вече нямаха откъде да се снабдяват с брашно и волю-неволю бяха принудени да разчитат единствено на селищ-ната фурна. В нея обаче произвеждаха два вида хляб - бял и черен. И то с купони. Онези членове на ТКЗС-то, които работеха там, получаваха купони, за да си купуват бял хляб. Останалите, независимо че са предали цялата своя някогашна земя, инвен-тар и животни в ТКЗС-то, имаха право само на черен хляб. Обикновено това бяха тъкмо онези, които някога бяха притежа-вали най-голямо количество и най-качествените парцели земя, но тогава са я обработвали в повечето случаи чрез наемни ра-ботници и не можеха да се включат вече в земеделието. А и ме-ханизацията изтика земеделците и се появи безработица.

Та след като ТКЗС-то ни бе заграбило земята, то ни лиши - чрез своите управници - и от правото да си купуваме хляб по на-ше желание. Затова в училището ние, децата, като продълже-ние на разделението на родителите ни също се разцепихме на такива които ядат черен хляб и други, които се хранят с бял. Тъй както и според секретните си досиета също бяхме - черни и бе-ли. Като се добави и обстоятелството, че тъкмо ние “черните” деца бяхме интелектуално по-възприемчиви към знанието, с по-широки интереси и обща култура, съответно с висок училищен успех, добре възпитани, а и по причина на вековната родова се-лекция - като правило - лични на вид, “белите” ни отмъщаваха като ни замерваха с разни обидни епитети и най-вече като ни се надсмиваха, че ядем черен хляб с какъвто родителите им хра-неха само домашните си животни.

Разбира се, на управниците им се свидеше дори и този черен хляб, та ни го подхвърляха по възможно най-унизителния начин. Първо той никога не бе произвеждан в нужното количество, ни-кога не го изпичаха достатъчно добре и вътре бе клисав, като спечена кал.

Според мен тъкмо от този хляб баща ми получи някакъв хрони-чен гастрит, който се обърна на язва, с последвали два тежки кръвоизлива, при които едва остана жив. Второ, никога не се знаеше в коя поредна фурна ще бъде изваден черен хляб, та се налагаше член от семейството да виси понякога по 7-8 часа на ден пред фурната, намираща се на селищния площад, за да съу-мее да се снабди с един хляб. Та всеки виждаше, кои са “враго-вете” на новата ни “народна власт”. Затова ние често замест-вахме хляба с картофи, които моята майка - благодарение на своето умение - приготвяше по сто начина, за да не ни омръзнат.

В същото време селските деца около нас ядяха на улицата бе-ли филии хляб, намазани със свинска мас или с парче домашно сирене и ни се плезеха, като ни наричаха презрително “черните гражданчета”.

Въпреки това мама на всяка Коледа правеше елха с лакомс-тва приготвени от нея, а на Великден шареше най-красиво праз-ничните яйца, печеше козуначени кравайчета и събираше на уго-щение всички съседски деца. Това мисля тях ги озлобяваше още повече против нас. Ние с брат ми и братовчедите ни ходехме ви-наги спретнати, с красиви дрехи, които нашите майки сами пле-тяха или шиеха, докато обикновените селски жени не обръщаха внимание на тези неща. Това обаче не се дължеше на матери-ални възможности, а преди всичко на манталитет.

Още тогава аз осъзнах свирепостта на духовно нищите и в съз-нанието ми се наслои някакъв особен вид страх от тях. Затова винаги ги отбягвам, щом имам възможност. Провъзгласиха ме за надменна. Това също е непростим грях за властниците. Таксуват го като пренебрежително отношение към класата на пролетариа-та. Като към това се добави и въшността ми, която дразнеше са-молюбието на някои мои връстнички, които според новия социа-лен ред стояха на балкон, а аз от подземието излъчвах повече светлина, може да се разбере колко незаслужени огорчения се бяха утаили у мен.

Отрано усетих злостните зъби на завистта без да мога да про-умея на какво всъщност ми завиждаха. Създаденото, тъй наре-чено “ново общество” в моята Родина бе ме ощетило, като из-дънка на “старото” във всяко отношение. По-точно, буквално ме бяха окрали по разбойнически начин. Но това на някои хора не им стигаше. Те искаха да смачкат и онова, което бях получила от майката-природа. Тоест по генетично наследство чрез вековната родова селекция.

Пред една от моите съученички, дъщеря на заместник предсе-дателя на ТКЗС-то, впоследствие бригадир, получил високо дър-жавно отличие, поставящо децата му на високите социални ни-ва, с която поддържах приятелски отношения, Филип, за който ще разкажа по-нататък, бе изпуснал възклицание за мен, изри-чайки: “Погледни я, като сърна е!”

Неговите думи бяха засегнали дълбоко нейното честолюбие до степен, да ги приеме като лична обида към себе си. Обида, заби-ла се в съзнанието й като трън в ходило. Никога след това не ми го прости, като че ли аз го бях накарала той да изрече тези нищо незначещи думи.

Преди моите родители да дойдат във Варна, докато двете бях-ме ученички в техникума, известно време живях с нея в една квартира. Тя бе много старателна, болезнено амбициозна, по-следователна в упорството си да бъде с висок училищен успех. Да е във всичко над мен. В действителност - по силата на новата държавна уредба - тя бе получила предимство във всяко отно-шение. Всичките възможни пътища за нея бяха отворени. Барие-рите бяха поставени пред мен. Трионът на властта режеше мен при всеки отдал му се случай. Разбира се, малко или повече той подрязваше и онова, което бях получила по генетичен път. Но очевидно природата ми бе дала толкова много, че имаше и какво да остане след безмилостното рязане.

Тя четеше учебниците до късно през нощта. Ставаше в ранни-те предутрини часове и пак се захващаше за тях. Благодарение на това си упорство и трудолюбие наистина бе в групата на от-личниците в класа.

Докато аз бях небрежна по отношение на уроците ни. Каквото съм запомнила в училище на това разчитах. Пишех си домаш-ните упражнения в междучасията. Вместо учебници четях книги и списания. Вечер предпочитах да спя, а сутрин ставах в послед-ната минута преди тръгване за училище.

Въпреки това моят ученически успех, измерен по петобалната система, бе равен на нейния. Тя очевидно намираше този резул-тат за несправедлив. Тъй както бе несправедливо - според нея - момчетата да ухажват мен, макар че това тяхно ухажване само ми досаждаше. Нито ме ласкаеше, нито изобщо ме интересува-ше. Но затова пък стана причина тя да получи дълбоки комплек-си спрямо мен, които отхраниха в ума й жилото на завистта. От своя страна то пък се превърна в отровно змийско езиче, което пролази след сянката ми и я кълве при всяки отдал му се случай, при все че нейният житейски път тръгна и продължава да върви по възходяща линия.

Защото тя имаше голямото предимство не само чрез привиле-гиите на управляващата прослойка, но и от една вродена прак-тичност, каквато аз никога не съм притежавала.

Егоизмът на природно практичните хора ги предпазва от риско-вани стъпки, от спонтанни прояви, от емоционални увлечения. И най-вече от жестове на великодушие.

Тяхната морална ценностна система, доколкото я имат, е изградена въз основа на изгодата за самите тях. От гледна точка на собственото им добруване и спокойствие. Поради което те се нагаждат лесно към всяко създало се около тях положение. И никога не слагат пръсти там, където вратите скърцат.

За тях омразата е оръжие срещу всяко възникнало неравенс-тво. Енергиен източник за безпощадна подмолна война. Всяко съпоставяне на човешки качества приемат като вид съперничес-тво, а не като съизмеримост на възможности въз основа на уста-новени от развитието на човешката цивилизация правила.

Ужасно е да имаш около себе си момичета, впоследствие ста-нали жени, получили от новата власт на законно основание со-циално-политическа преднина, състезаващи се с теб без ти са-мият да участваш в това състезание. Нещо повече, без изобщо да помисляш да се състезаваш с тях. Второто ги вбесява. Прие-мат твоята позиция за пренебрежение към себе си, което ги ос-вирепява и нахъсва още повече.

Стават мнителни, уязвими без външна причина. Причината е в самата им мисловна и душевна нагласа.

Много пъти ме е шибала опашката на този човешки синдром.

Така у мен се засили чувството на ужас при среща с хора бе-лязани едновременно с комплекси, както за малоценност, така и за величие. Според мен те са пепелянките, населяващи житейс-кото поле на всяко календарно време.

А превратните, размътените, заразените с разложителни поли-тико-идеологически вируси, разбърканите исторически отрязъ-ци, при които еволюцията и естествената селекция са заменени с екстремизма на революциите, са най-благодатни за развъжда-нето на тази дяволска напаст, която превръща действителността в своеобразен житейски ад.

Странно, но аз не се настройвам вражески срещу тези носите-ли на черни енергии. Не воювам с тях. Не се опитвам да изтъкна несправедливостта да са отличени с кастови привилегии, дадени им по закон от червената власт. Отминавам ги с безразличие. Но не мога също тъй и да им се възхищавам.

Ето, това те не могат да преглътнат.

*Теодора Астро*

.

Аз на Тихия океан пред Санта Моника, Калифорния през лятото на 1991 г.

*Теодора Астро* “Ако сте способни да доловите само

мръсотията, то е защото в главите

ви няма нищо друго.”

Фланъри О‘КОНЪР

.

3 август

.

И днешният ден отмина.

Телевизорът пак буботи в съседната стая. Няма покой. Стран-но как една нищо и никаква кутия успя да се промъкне - същин-ски Троянски кон! - в домовете ни и за кратко време да разбие семейния сговор. Преди да го имахме всеки от нас прибереше ли се в къщи, веднага споделяше: днес се случи това или онова. Сега само да продумаш, срязват те: “Млъкни! Пречиш.”

Баща ми се закача, като на кука, за спортните състезания; ма-ма дебне здравните програми, брат ми (ако е у нас) веси нос пред техническите новости, Илиян и Кремена пък кокорят очички пред рисуваните или куклени филмчета от рубриката “Лека нощ деца”. Аз се озъртам като лалугер пред дупката си, колкото да засека кой е задрямал пред екрана, та да го затъмня, като се стремя копчето да се завърти плавно, без шум. Иначе се събуж-дат и кавгата започва.

Телевизорът внесе в нашето семейство едно постоянно разно-гласие, както в баснята на Крилов: “Орел, рак и щука”. Отчужди ни това чудо!

Направи ни воюващи противници.

- Мамо започвай - казва Илиян.

И пъха в ръцете ми книгата “Малкият принц”, от която всяка вечер четем по няколко страници. Станала ни е като вечерна мо-литва.

Разтварям книгата и започвам: “Възрастните никога не разби-рат сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обяс-няват...” Чета с провлачен глас. След малко затварям книгата и обявявам: “За днес толкова!”

Той е стиснал с юмручета ръкава на нощницата ми и настоява да прочета още две страници.

- Уморена съм - казвам.

-Ти винаги си уморена - сърди се той и издува капризно пъл-ничките си устни.

Тази вечер е снизходителен, ляга веднага. И тъкмо се радвам, че ми провървя, Илиян напомня че не съм изгасила лампата. На-тискам копчето на нощната лампа и останала на тъмно чакам да чуя неговото равномерно дишане. Мисълта ми скача, като скака-лец - ту тук, ту там - без да може да се задържи задълго някъде. Че то наоколо ми - нито стрък трева, само сух пясък и бръснещ вятър.

Няма нищо по-обезкуражаващо от това да не знаеш срещу ко-го точно воюваш. Когато твоят противник, който има сила да те смачка като буболечка, няма конкретен образ, а се е напъхнал в едно понятие - комунистическа партия. Понеже в държавата ня-ма друга законна партия, определението комунистическа отдав-на е изядено от времето и е останала само думата партия. Съот-ветно и производното партиец, което значи партиен член. По устав техният брой е един милион. Направено е по образеца на Римския клуб от интелектуалци, който има неизменно само 100 члена от най-изтъкнатите умове на Света. Трябва да умре някой, за да бъде приет нов член. И то след като е огледан от всички страни с електронен микроскоп. При комунистите умът не е от значение, важно е само да си предан и фанатично вярващ, че тяхната доктрина е бъдещето на света.

Значи на всеки 8 български граждани един е партиец. Или, казано образно, седемте са завързани с червени робски вериги, а осмият им е нещо като водач-надзирател.

- Мамо, добрият сънчо не иска да дойде, повикай го, моля те - казва Илиян.

Напоследък той все по-често заспива трудно. Угнетен е от не-що. Налага се да сядам до него, да го помилвам, нашепвайки на ухото му: “Добър Сънчо, ела при моето момченце да го прегър-неш нежно, та да може то да заспи сладко.”

Да, душата му е смутена, щом легнал в леглото, полуунесен казва: “Мамо, дойде ми лош сън”, “Мамо, Сънчо не идва”, “Ма-мо, имам мъчни мисли”...

Какво ли ще стане след още няколко години, когато излезе от черупката на детството и вече не ще мога да го залъгвам с при-казките за добрия Сънчо, който идва веднага, щом аз го пови-кам. Нито пък с легендата за добрия татко Стефан, който е толкова зает с работа, че все няма време за своето момченце.

Питам се понякога, как ли Стефан би възпитавал своите деца, ако някога пак се ожени и му се родят такива? Как ще създаде у тях добродетели, които липсват у самия него? Ще има ли очи да им говори за чест, за достойнство, за великодушие, за справед-ливост, за обикновена човешка доброта? Възпитанието на деца-та не е шега работа. Те не вярват на приказки, неподкрепени с дела.

Недоумявам защо повечето съвременни хора живеят само с днешния си ден, с настоящия час, лекомислено забравили, че преди да дойде днес е имало вчера? А това значи, че ще има и утре...

Когато бяхме за няколко дена в Созопол, Илиян също заспива-ше трудно... Откъде пък ми хрумна мисълта за този град, в който съм била само веднъж и преживяното там съвсем не бе тъй при-ятно за мен, че да имам желание да си го припомням?

Ако бях в състояние да направлявам своите мисли и неволни-те си завръщания в миналото, никога не бих пожелала да се върна мислено към тия няколко дни от ранната есен на 1974 го-дина. Но за съжаление колкото по-старателно се стремя да за-бравя някои мъчителни свои преживелици, те толкова по-на-трапливо се промъкват у мен, като змии в напуснато гнездо с недоизмътени яйца: плюят отровата си, съскат, гонят разтрево-жените плъхове на моето съзнание...

Градът в своята полуостровна част е впечатляващ и приятен със старите си дървени къщи в типичен за този край стил, със своите къси и тесни криволичещи улички, всяка от които започва и свършва до морето. В този сезон обаче, без своята курортна гълчава, той изглеждаше пуст. Из улиците почти не се срещаха хора. От летовниците не бе останал и помен. Бяха заминали за-едно с лятото. Вятърът, в който се долавяше и студен дъх, под-ритваше първите окапали жълти листа. С многобройните смоки-ни и нарове, но най-вече с постоянния дъх на море, Созопол ми действаше някак възбуждащо. Като да бях трескава.

Съвсем ясно съм запаметила и срещата си с Филип.

Въпреки уговорката да се срещнем следобeд и двамата бяхме пристигнали по-рано. Видяхме се случайно, на една от улиците. Той бе тръгнал да търси управителя на почивната станция на ху-дожниците, за да вземе ключ. Вееше бяла, като посипана с морска сол коса, по потник, зачервен, както винаги - нервен. И смешен.

“Какво ме свързва с този възрастен човек?” - запитах се угри-жена, когато след малко останахме сами в стаята. Илиян играеше навън. Гледах го и ми се струваше абсурдно, че ме прегръща и търси устните ми. Видя ми се много по-стар, отколкото беше в действителност. Един отегчен, вял, бездушен мъж, като че ли нарисуван с кафяв въглен върху стената. От дългото стоене на слънце неговата кожа бе добила тъмно кафяв загар, поради кое-то гъстите косми по гърдите му изглеждаха още по-бели. Притис-каше ме, но без тръпка - така както човек поема подаден му вър-зоп с дрехи, наръч дърва или нещо друго, каквото и да е, но в никакъв случай любима жена.

Като с остен ме жегна обида.

Бях още млада, само на 31 години, а той ме посрещна уравно-весен, безразличен, като че ли не бе жив човек, а паметник, из-дялан по проект на нечувствителен скулптор, който бе изваял формите на тялото изцяло според изискванията на древногръц-ките майстори за симетрия на отделните части, но бе пропуснал да му вдъхне одухотвореност.

Връзката ми с Филип започна неочаквано и за самата мен. Той се вмъкна в моя живот, като вода в цепнатина, в момент, когато бях затъпяла от самота, а сърцето ми - изтощено от поражения - тупаше вяло. Една жена на 30 години, която пясъчният часовник на Хронос неумолимо тикаше към 31. Да! Имах именно усещане-то, че съм затворена в горния конус на стъкленицата, а Съдбата ме натиска през тясната дупка към долния. Част от мене вече се бе промушила и висеше в пространството, като окачено да съх-не парче месо. Или къс човешка душа, заключена в безвъздушен стъклен балон.

И Стефан, и Христо бяха като две восъчни фигури, вече стопи-ли се от огъня на моите чувства. Две безплътни сенки, които вървяха редом с мен без да мога да се опра на тях... А наоколо ми бе дивият свят на житейската джунгла със своя неумолим за-кон: оцелява по-силният!

Там където съм се появила за живот провеждаха културни тържества “Камчийска пролет”. Цопнах във измамното им въл-нение случайно, привлечена от мощния магнит на кръвта.

Моят дядо бе решил, че му е време да напуща този свят, вдиг-на се и се върна там, където бе роден и където бяха посадени костите на седемте му деца, на внука му, носещ неговото име, на стопанката му, на майка му и баща му... В края на всяка сед-мица някой от нас отиваше да го навести, да му отнесе нещо за ядене, понеже снабдяването на селските магазини бе оставено на произвола на нищетата. Те приличаха по-скоро на приюти за паяци, отколкото на търговско пространство. Дори и мишки не се свъртаха вътре.

Малкият син на дядо не се погаждаше особено с баща си. След като убеди дядо да си продаде къщата и го бе изтупал като брашнян чувал, чичо май бе решил че старият е ненужна добав-ка в къщата му. Независимо че тази къща бе построена в дядо-вия двор с дейното участие на дядо и баба. Стринка, откакто я помня, бе все болнава от нерви, та баба й отгледа двамата сина.

Дядо обаче, както вече споменах преди, много бързо се пре-върна в дразнител за тези й нерви. Той наистина си бе с труден характер, пък и нейната психика изтъня, след злополучната вне-запна смърт на големия й син, та настаниха стария пак в при-личащата на кутия за детски обувки пристройка към сайванта в стопанската част на двора. Там някога чичо държеше своето ма-гаре. Баща ми се засегна и даде пари да бъде построена една стая в предната част на двора, в близост до къщата. Построиха я, обаче стринка я хареса за лятна кухня и скоро дядо пак се от-зова на мястото на магарето. Изобщо дядо бе оставен на доиз-живяване, а се бе заинатил и не искаше да чуе за връщане в гра-да от страх, че ще бъде погребан сред чужди хора в градското гробище. Напоследък той често си определяше ден, в който ще умре и започваше да се прощава с всички ни. Но и смъртта се бе заинатила, не идваше да го прибере, та да легне той смирено до баба. А може и баба да не го искаше още при себе си, за да си поживее поне на Черния свят още малко на спокойствие. Често съм я чувала да казва приживе: “Божичко, ще ме оставиш ли да поживея ден-два подир този дъртия изедник, че и аз дъх да си поема на този Бял свят?...” Като не чу Господ молбата й на този свят, може да се е смилил над нея на онзи, та не бързаше да ги събере отново двамата там.

*Теодора Астро* Поседях при дядо, пораздумахме се за едно, за друго. Той си припомни как като годеник на баба Калина, свързан с нея по во-лята на тейко му, а не по негов мерак, решил да си отмъсти, като й откъсне от шията наниза с пендарите, дарени й от свекъра на нейната сестра, задето бе слугувала предано в къщата му около 15 години само за едната храна и подслон, с добавка по някое захарно петле и евтина гривничка по време на традиционния го-дишен селски панаир.

Според обичая, до сватбата всяка неделя годеникът отивал на мегдана заедно със своята годеница, където се виело хорото. Съмнявам се дядо да е тропал на това хоро, като имам пред вид нрава му, но и това че бе контузил в детска възраст единия си крак, та леко го провлачваше при вървене, макар иначе да кра-чеше бързешката и да вземаше всяко разстояние на един дъх почти до самата си смърт.

Когато дошло време да върне годеницата обратно, той я пре-вел по обходен път, уж да й се порадва. Прегърнал я и - хоп! - уловил наниза с жълтиците.

“Ама пуста връв не се къса, нейната верица! - разправяше дя-до с гръмовния си глас, който ту подскачеше нагоре, подобно на детска топка, ту се снишаваше като котка, дебнеща някое миш-ле. - А Калина пъргава ти казвам, Юло, ще речеш пружина на германска пушка. Блъсна ме в гърдите, изфуча и рипна, същин-ски куршум. Ха, сега де! Стигни го, ако мож’! Пък аз, серсеминът - по гръб в прахта... Леле, мале - смееше се дядо с глас - голям резил, ти казвам, голям маскаралък! Бре, ами сега! Ха е узнал тейко, ха ми е посинил гърба с копралята! Че той бе човек личен - секретар на Мировия съд, пък синът му - мерзавец!

Срам не срам, вдигнах се аз и като хала - подире й. Краката ми бият в задника, а устата ми вика с цяло гърло: “Калинке, постой да се разберем!”. Ама тя търчи яката... Тюх, да се не види! По едно време чехълът й се изхлузи, изпльоска се клетата, та я сба-рах с едната ръка за плитките отзад, а с другата затулих устата й да не вземе да пищи. Ама къде ти врясък в уста на сираче! Тя наплашена, Юло, глътнала си езика сиротата...

Ей, чак под лъжичката ме заболя като я видях такава - трепе-реща, като лист под напора на вятър, сълзите й текат, ама без глас да се чуе... “Бре тиквенико, рекох си, ти акъл имаш ли в ку-фалницата си?! На сирашко чедо ли ще си изкарваш беса, бре лангурино недни!”

Ах, Калино, Калино! - тюхкаше се дядо. - Голям ахмак бях аз, Калино! Де да мож’ ме чу сега, та да се върнеш - ръце и ноги да ти целуна, Калино! Ах-х-х! - удряше юмруци по главата си дядо.

Цяла нощ сън ме не улови, пък на сабахлента ставам рано, ра-но и се усуквам около мама. А тя се върти около печката, плате-ки пече на сача, пъха съчки в огъня, мляко подварява, не ме и забелязва. Стоя аз и чакам да я издебна кога ще тури джезвето да подгрява ракия за тейка, че да подхвана приказката си. Еле, по едно време и това стана. Чувам, тейко се закашля в собата и бързам да го предваря: “Мамо, продумах, а бе да ти река напра-во, не ще ли да е за добро да бяхме избързали с венчавката, а?” Тя се извърна, изгледа ме от босите крака до рошавата коса, пък току подвикна: “Брей поразнико, взели те мътните! Значи сколаса да счупиш стомната, а!” Снишавам аз глас и думам: “Нищо не съм счупил, ама тъй си ми иде на акъл да подречеш на тейка, че то както ме е сгодил веке, нека ме и венчее и да си подкарам аз моята си кола по мой си друм...” Приказвам й, а от-вътре ме тресе, че ха Калина се е оплакала на кака си, ха се е разчуло. Голям резил, ти казвам, Юло!

Мама си знаеше, че ние двамата с тейка нещо не се сговарях-ме много, много. Той клонеше повече към Недю, брат ми. Недю му беше галеника, щото и той като тейка си падаше по каяфети-те, макар акъла на брат ми все подир гаргите да хвърчеше, до-като аз от младини бях стъпил в дълбокото. Не влизах в кръчма, не се перчех на хорото с бели нагръдници и алени китки в петли-цата. Недьо не е чел вестник през живота си, калпазанин си бе-ше и кефаджия, ама като върви, ще речеш че е министър. И зна-еше да се снишава, да шикълкави, тарикатина му кога дърпа чергата къмто неговите си крака. А пък аз и тогава си бях същия дивак и серсемин, никому глава не кланях, от никого нищо не чаках и не вземах. Счепках се и с тейка преди да са ме венчали. Дядо Тони ми даде този двор, дето сега го имам, стегнах се, вдигнах си къща и си доведох невястата през мой си праг да прекрачи, да знае че аз съм й стопанина. Ех!... - въздъхна дядо. - От тейко взех имот в наследство чак като се спомина... По заве-щание ми го беше оставил. Ама дотогава времето бе оръфало тейковия имот със сватби, болести, смърти, войни... И брат ми Недьо прекара много имот през гърлото си, взели го мътните! Обичаше чашката, киснеше по кръчмите... Ние двамата с Калина от нищо подхванахме, имотът ни все се множеше. Скопосна же-на беше, Бог да я прости! Алтъните от връвта отидоха сетне за ниви. Ония двете - в пясъците край Камчия - с тях ги платихме. И биволи си завъдихме пак с тях... Ах, живот, живот! Що трепане беше, Юло, що опъване, що блъскане... - да има за вас, за поко-лението ни... А то?! Тюх да му се не види! Дойдоха комунистите, да ги помете до един Света Сирница, та да ги напъха в Пъклото тия поганци. Всичко ограбиха, разбойниците му недни! Прибраха го като да им беше бащиния! Ама, от мен да знаеш и да помниш, те хайр няма да видят! То си е вървяло тъй открай време, айол, не си ли с труд и мъка събирал, не мож’ спастри придобитото. Отдето дошло, там и отишло...

Поп Иван ни венчава, Бог да го прости! Прадядо ти де! - пояс-ни той. - Ама кой да помисли тогава, че поповата внучка снаха ще ни стане някой ден. Род ще завързваме с него - продължи дя-до. - Другите ти баба и дядо по него време, га сватба вдигахме с Калина, бяха още дечурляци. Сетне, га поизрастнаха, дядо ти Михаил и попа ги разпиляха из градищата науки да изучават. И аз се изучавах в Провадия. Двете сестри на мама бяха женени там. Под техен надзор бях. Тейко искаше и по-нагоре да вървя, ама крака си първо цапнах, разлюти се раната, после едно-друго и учението артиса. А ми вървеше!

Попа имаше двама сина, проводи ги в Цариград в американс-кото школо. И аз можех там да ида. Имотен човек бе тейко, ама ха де! Не било тъй писано... Ама то и животът се обърна нао-пъки, Юло...

Ах, попе, попе, кой да ти каже на тебе, че то едно и също нещо в едно време е за добро, в друго - за зло! Уж беше Божи намест-ник на земята, ама Бог не му подшушна каква огнена хала се за-дава към нашите земи, че да проводи той синовете си из Руси-ята... За какъв бяс му е на българин по ингилизки да се учи? Ама на, имали глави да патят. Май единият - Йордан - и за поп бе хо-дил, пък като се върна сетне даскал стана, не се запопи. Трябва да е понадушил нещо, дорде е бил из Цариград. Че то казват от там им бил пътят на нашите комунисти към Москва. Да им изсъх-не дано семката на тези вагабонти!

Ха, Стамболийски ги подкокороса тези хайлази! Не могат мо-тиката да уловят, ама политикани ще стават! То, айол, ако от всяка пръчка свирка ставаше, досега всичката гора да беше из-сечена, защото на всеки калпазанин свирнята му се вижда по-лесна, отколкото орането, сеенето и вързването на снопи. Ама тя - свирнята - също си иска майстора, затуй в село я има, я няма двама-трима гайдаржии. Божа нагласа си е то!

Баба ти Пена бе най-личната от поповите щерки. Тя из Шумен се пиля да се изучава. Затуй Михаил я придърпа за снаха. И дя-до ти Асен бе много личен на него време. Ама и малко коцкар си падаше той пуст да опустее! Задомен за най-личната, а задява-ше селските моми. Пък и те хич не му се противяха, сами в ръ-цете му се навираха... Ех, живот!... Какво ли не е имало из този Бял свят!

Ама то времето, айол, спиране няма. Обърнеш се, какво да ви-диш? Тя твоята свършила. Де що дни си имал, все зад гърба ти навяти. Един - тъй, друг - инак... Заминали, Юло!“

Така се бяха събрали баба и дядо под един покрив, в една и съща житейска бразда, та - до гроб.

Той изглежда се разтъжи от спомените, защото сам ми рече да си тръгвам вече, та да си подремнел. После се отпусна върху нара, захлупи калпак върху лицето, както правеше когато се гот-ви за подиробеден сън и с това нашият тогавашен разговор при-ключи.

До обратния влак за Варна оставаха около 6 часа, а времето - още зимно, студено. Отидох в селското читалище или, както му казват по новому, Културен дом. Големият салон с театралната сцена бе претъпкан с народ - ученици от гимназията, учители, чиновници, агрономи, бригадири, накратко цялата селска инте-лигенция плюс писатели, художници, музиканти, изкуствоведи, журналисти и всякакъв свят от всички браншове и категории на културното поприще. Само селяни нямаше. Изглежда в сумато-хата никой не се е сетил за тях.

Официалната част с речите и поздравленията се проточи дъл-го. За да убия скуката, която ме налегна, аз си припомнях пре-дишни разговори с дядо. Най-забавни ми бяха приказките му за неговата някогашна изгора, които бе изприказвал при по-предно-то ми идване. Дядо е роден в 1890 година, значи вече бе подка-рал 84-та си годишнина, а не бе й забравил нито името, нито нрава, нито как се е влачел подире й. “Дявол жена беше тя, Юло - твърдеше той. - Срам нямаше от никого. Като шебек си върте-ше очите, та на човек свят му се завиваше дорде я гледа. Ах, мама му стара! - викаше високо дядо. - Голям серсемин бях аз тогава, голям главок! - И като въздишаше тежко той почваше да се тюхка: Ах, Калино, Калино! Нахакерна боя си яла, Калино! Го-лям бой съм я бил аз, Юло. Голям грях събрах към нея. Ах, главо, главо-о-о! А тя кълне клетата, пустосва, грамосва, пък то-ку се вдигне и се захване да шета... Много работа мина през ръ-цете й, много мъка през сърцето й, да й е лека пръстта! Тюх да му се не види! Отде да съм знаел на младини, че то само мера-кът бил сладък...“

*Теодора Астро*
*Теодора Астро*

Речите свършиха, дадоха почивка, след което щеше да има концертна програма. Излязох да подишам чист въздух. Наоколо гъмжеше от хора, скупчени на по-малки или по-големи групи. Разискваха разпалено наградите, обсъждаха високопарно кул-турния живот в новото село. Това ме подразни. Като че ли бяха малоумни та не забелязваха дето в селата нямаше вече ни сле-да от духовен и личен човешки живот! Изземването на земята от нейните стопани порази първо душите на хората, след това и тяхното самочувствие. Те бяха зависими от волята на полугра-мотни и недобросъвестни партийни секретари. За труда си в Ко-оперативните стопанства получаваха дребни пари, както на про-сяци се подхвърля милостиня.

Останали бяха само добрите спомени за отминалото време. Не е далеч обаче бъдещето, в което и спомените ще са си зами-нали, заедно с отиващите си от този свят поколения, които ги бя-ха изживeли.

Видях доста познати физиономии, обаче нямах желание да разговарям с никого. Поздравявах сдържано и отминавах. Забе-лязах Филип отдалеч. Главата му стърчеше доста над останали-те. Когато преди около година го срещнах за пръв път, той прив-лече моето вимание с това, че по външност приличаше много на Христо. Дори преди да узная името му аз се усъмних дали не е неговият баща. Ръст, цвят на очите, черти на лицето, тембър на гласа. Приликата бе поразителна. Дори когато по-сетне се убе-дих напълно че между двамата няма абсолютно никаква родст-вена връзка, аз изпитвах особени симпатии към този човек. Все едно че виждах Христо след 20 години. Тогава не подозирах, че Христо никога няма да остарее.

Макар да бе вече около 50 годишен, Филип имаше стройно, стегнато тяло, по което нямаше ни грам излишна тлъстина: ху-бав, представителен мъж, с лице, интелект и маниери на нас-ледствен интелигент. Бе от този вид мъже, които където и да се появят веднага грабват окото. Жените се лепяха по него, ухаж-ваха го, затова около него винаги се увърташе пръстен от почи-тателки. До този ден не бях имала кой знае каква близост с него. Просто знаех, че това е художникът Филип, а той - че аз съм Юлия. Той плуваше в своите си води, аз - в моите. С тази разли-ка, че около него водата винаги биваше разпенена, бучаща, а на повърхността при мен цареше пълна нирвана. Моето вълнение се въртеше някъде отдолу, в дълбокото. Или както го наричат моряците, бе мъртво вълнение. То дърпа човека навътре и на-долу - към дъното...

- А-а-а! - възкликна той когато ме видя, заряза своята компания и дойде при мен с думите: Значи сме тук, а не се обаждаме!

В неговия стил бе да говори от първо лице както за единстве-но, така и за множествено число.

Обясних накратко, че моето присъствието тук е чиста случай-ност.

- В живота няма нищо случайно - подхвърли с характерната за него артистична небрежност той.

Поведохме някакъв разговор. По негово настояване не си тръг-нах с влака, а останах за края на тържеството, след което по план се предвиждаше почерпка, както се изрази Филип. А по-сет-не автобусите щяха да отведат гостите в града.

Почерпката се оказа тежка вечеря, с много яденета и пиенета. Цялата дандания приключи малко преди полунощ. От банкетна-та зала се отправихме към автобусите. Когато се качих в единия от тях, беше тъмно и понеже излизахме от светло помещение, очите ми още не различаваха нищо. Оглеждах се за свободно място когато някой ме улови за ръката и ме придърпа към себе си. Беше Филип. Автобусът потегли по разкъртеното неподдър-жано шосе. Тръскането бе много неприятно и на мен нещо ми се разбърка отвътре. Затворих очи, за да преодолея гаденето в стомаха си като се опитвах да мисля за нещо странично.

По едно време трябва да съм задрямала. Сепнах се от усеща-нето, че някой е уловил ръката ми с едната си длан, а с другата я милва. Беше го сторил той. Първо се стъписах, после дори се уплаших малко. Бях абсолютно неподготвена за този негов по-рив и буквално не знаех как да постъпя. Въпреки моите симпа-тии към него, въпреки неговия мъжки чар, все пак той бе не само доста по-стар от мен, но и в много висока социална позиция. Аз не съм суетна жена, нямам нагласа да се задявам с мъже. Още по-малко когато те са на друго стъпало, далече над моето.

Наистина бях силно смутена. Загубих и ума, и дума. Тялото ми пламна от неловкост, езикът ми изсъхна като гьон от волска ко-жа. Първото нещо, което направих, щом се посъвзех, бе да из-мъкна ръката си от неговата. Въпреки това продължих да я усе-щам върху моята, като че ли тя наистина бе все още там - горе-ща, търсеща...

Какво? Любов?! Та това бе невъзможно!

Къде и кога сме слезли от автобуса, как след това се отделих-ме от множеството и останахме сами двамата с него, нямам спо-мен. По едно време усетих, че той ме целува, първо по устните, после по лицето, по шията. Съвсем се обърках.

Бях скована, безмисловна. Като да ме бе праснал гръм по гла-вата. Може да съм била и уморена, защото не му оказах съпро-тива. Не го пратих по дяволите, както постъпвах с досадните ухажори, каквито се навъртаха около мен.

Лицето на Филип беше брадясало и бодеше, но тогава бях твърде смутена, за да отбележа този факт. Едва по-късно, кога-то той започна да идва при мен често небръснат, започнах да се дразня от тази негова немарливост.

Нито Стефан, нито Христо си бяха позволявали да застанат пред мен с неизбръснати лица, макар да бяха значително по-млади от Филип.

*Теодора Астро* 2.

.

Най-ярко съм запаметила първата ни уговорена среща, веро-ятно защото всичко започна съвсем не тъй, както си го бях пред-ставяла предварително или не така както би ми се искало да бъде.

- Е - каза той - добър ден.

Дори не си направи труд да слезе от автомобила. Седнах до него и потеглихме. Не знам какво точно съм очаквала да ми ка-же, но във всеки случай не тези нищо не изразяващи думи. Той бе тъй уравновесен, че би могъл да изиграе партия шах в този момент и да победи своя противник; би могъл да напише рефе-рат за влиянието на руския нихилизъм в българската литература или пък да направи анализ на телевизионната програма за изми-налия месец.

- Къде отиваме? - запитах, за да кажа нещо.

Смущавах се в негово присъствие.

Вместо да чуя отговор, усетих ръката му върху моята и плам-нах; после - ръката му върху бедрото ми, почувствах се неловко; накрая ръката му, плъзгаща се нагоре, засрамих се. Седях без да помръдвам, като да бях издялана от изсъхнало дърво, а от-вътре треперех като брезов лист.

- Е - измърмори Филип - значи казваш всичко е наред.

Стисна дланта ми, като че ли искаше да каже: “Споразумяхме се, нали!” През цялото време докато говореше и ме опипваше с дясната си ръка, с лявата той стискаше кормилото и гледаше втренчено пътя със силно късогледите си очи, леко приведен на-пред. За него аз съвсем не бях Юлия, а просто една жена измеж-ду безброй други. И по-точно една породиста кобилка, която бе наел за известно време при изгодни условия.

Сама не знам на какво основание бяха появили у мен тези мрачни мисли, но съвсем определено осъзнавах, че между Фи-лип, който седеше до мен и държеше здраво волана на своя ав-томобил и Филип, чийто образ бях изградила за един месец в своето въображение, имаше огромна разлика. Като да бяха на-пълно различни мъже, приличащи си единствено по външен вид.

- Е, значи казваш, чакала си ме с нетърпение - рече той и се наведе още повече напред, за да огледа по-внимателно пътя. Бяхме на завой.

Нищо не бях казала.

Ръката му отново се плъзна по бедрото ми. Говорeше за пис-мата, които му бях писала. Останал очарован от тях. Но вместо тръпка, в гласа му се усещаше пълно безразличие. Като че ли казваше: “Днес на обяд ядох агнешко със спанак, беше много вкусно” или пък “Завчера победих един приятел на табла”.

Разбира се, аз очаквах той да бъде развълнуван не от моите писма, които бяха най-обикновени, писани в отговор на неговите телеграми и писмовни бележки, с които бе ме обсипал, а от на-шата среща.

Ако тогава би могъл да надникне в мисълта ми, сигурно би пре-ценил, че съм много глупава. И с основание! В кръга, в който Фи-лип живееше, всички бяха така обръгнали от своя начин на жи-вот, та бе наивност да си въобразявам той да изпитва чувства към мен. На неговото ниво животът тече по други закони, в други посоки, присъщи само за допуснатите там. Самото пресяване ставаше през решетото на класово-партийния подход, казано с езика на партията. Затова допуснатите имаха самочувствие на богоизбрани и почти без изключение носеха в кръвта си синдро-ма на Нарциса.

Тогава обаче моите представи за нравите на художествената интелигенция, както те се наричаха сами, бяха повърхностни и напълно погрешни. Едва чрез връзката си с Филип имах възмож-ност да видя как стоят нещата отвътре. Признавам, бях първо шокирана, а след това отвратена.

Всъщност, какво исках от този човек с чисто бяла - като сняг - коса? Да тръпне от моето присъствие, да запее, да подскочи от радост? Та той бе вече твърде възрастен и изхабен за такива прояви. В живота му имаше цели томове с преживeни от самия него подобни едноактни пиески с къде, къде по-интересни, хуба-ви и известни жени.

За него вероятно аз съм била една случайно прехвръкнала не-значителна светулка - присветнала и изгаснала! - без да остави следа след себе си.

- Е, значи казваш, зарадвала си се на картината, която ти из-пратих - усмихна се доволно той.

Бях само потвърдила още веднъж, че съм получила пратката, в която имаше маслена картина. Не бих казала, че съм я наме-рила особено сполучлива. Дори изпитах желание да я раздера на парчета, защото бе картина-плакат, със сюжет от риболовния флот. Филип бе правил няколко плавания с риболовни траулери, като гост-наблюдател. Но изглежда при тръгването си бе забра-вил своите диоптрови очила, щом не е видял нищо съществено от живота на риболовните моряци.

Почувствах се дълбоко засегната от тази негова небрежност, бих казала дори недобросъвестност, заради Стефан, заради всичките негови колеги от Риболовния флот на България. От мое гледище прекаленото разточителство, което бе си позволил с розово-аквамаринените багри бе съвсем неуместно в случая. Нещо повече, в тези приказни тонове аз долових цинизъм и без-нравственост. Защото мрачната действителност в океанския ри-болов е така натраплива, та се вижда и от брега. Съвсем не са необходими очила против късогледство, за да може той да ги за-бележи. Видял ги е, но е решил, че тази плаваща каторга него не го засяга по никакъв начин. Затова е предпочел да си остане в свитата на онези, които притежаваха властта да превърнат в каторжник когото си поискат. А тъкмо човек с напълно побеляла на 50 годишна възраст коса би трябвало да се бои от каторгата повече отколкото, например, самата аз.

Хвана ме яд на самата мене си. Нали се бях качила добровол-но в неговия автомобил? Ако нещо не ми харесваше, можех да го помоля да спре, за да сляза. Той не ме задържаше насила, нито насилствено бе ме сложил на седалката до себе си. Но аз не направих нищо подобно. Стоях до него, мълчах като няма, и бях възмутена - от какво? - тогава нямах точния отговор.

После вечеряхме в ресторант “Трифон зарезан”. На нашата маса се присламчи един пиян германец, който през цялото вре-ме бръщолевеше глупости, а Филип - въпреки това - отговаряше любезно, вместо да го изпъди. Бе дошъл тук с мен, а не с този лигльо. Знаех че владее немски език и дори е живял известно време в Германия, така че нямаше нужда да ми го показва.

Неговото поведение неволно върна моята мисъл към картина-та етюд, която той ми бе изпратил по пощата, като подарък, око-ло седмица след отпътуването си. Тя всъщност бе само детайл, наречен “Сполука”, от цяла поредица картини, рисувани непос-редствено по време на плаването му. Филип ги бе обединил под надслов “Флагман”, защото сам е бил на борда на флагманския кораб на флотилията.

Върху платното е изобразен ярко светъл ден, слънцето, което е извън рамката, прави розово-златиста пътека върху водната повърхност; лазурно небе, преливащо се в аквамаринен, леко разлюлян океан; траулер, гледан откъм кърмата, на която се вее българският трибагреник над името “АЛБАТРОС”; наполовина издърпан трал, врящ от сребриста едра риба, между която се от-крояват два делфина и един морски лъв; няколко моряци, на-блюдаващи възторжено този щедър улов. И ято сиви хищни мор-ски птици, налитащи към трала...

И дума няма! По същество картината действително бе нарису-вана със завидно майсторство. От гледна точка на изискванията на изобразителното изкуство само по себе си платното имаше стойност. Но то нямаше нищо общо с претенцията на Филип, че е надникнал в света на хората от Българския океански риболо-вен флот.

Преди време бях разгледала цялата експозиция, подредена в изложбена зала. Още тогава бях силно ядосана от изкуствения патос, който излъчва всеки отделен епизод. Дори и там, където имаше загатнат драматизъм, той бе така захаросан с оптимизъм, че наподобяваше по-скоро на евтино перчене, с претенция за ге-роизъм.

Истинските моряци не посмяват дори на сън да проявят над-менност пред морския Бог Нептун! Те са дълбоко суеверни хора! Никога не дърпат дявола за опашката, защото са наясно, че оке-анът е могъща сила, а корабът - дори най-съвършеният - е като дърво без корен докато се държи на повърхността. Корен става - да пази Бог! - едва когато залепне за дъното.

Малко след като получих подаръка от Филип, присъствах на пресконференция в Дома на моряка, по повод масления портрет на известен, но вече пенсиониран капитан от търговския флот, рисуван от друг известен художник. Присъстваше и самият мо-дел. Щом се върнах в къщи нахвърлях набързо един словесен ескиз за впечатленията си от събитието и го прибавих към бе-лежката, с която уведомявах Филип, че съм получила неговата пратка. Нарекох своята словесна скица:

.

“Поема за стария капитан”

.

Въртиш се ту наляво, ту надясно.

Подскачаш, капитане, клоун същи –

с лула, с брада, с лице от морска пяна.

Побутват се със лакти покрай тебе,

лукаво си намигат и се смеят.

Че ти си шут сега - без път, без дом,

без хоризонта скъп, без синята магия...

Полюшва се земята под краката ти, залиташ...

Те те гледат иронично и се смеят.

“Склероза - казват ти - отивай в пенсия!”

А ти ги гледаш изумен, невярващ.

А ти си шепнеш тихо: “Не! Не е от старост,

а не съм привикнал да вървя по нея.”

Но те не чуват твоя шепот, те се смеят...

“Хей, старче, разкрачи крака!

На мене морски лъв ми трябва за утрешния брой!”

“За морски щом е, дадено!”

Разкрачваш, като чучело крака

и гледаш в обектива с поглед тъжен.

Но погледът? О, той е лесен - ретуш със четката,

раз-два - готово! Краката важни са сега, краката!

На вестника му трябват форма, блясък, поза,

а не замислени лица и тъжни погледи...

Подскачаш, капитане, но манежът

сега от пясък е - с черупки празни...

По него само скапани от старост лодки

и годни за украса раковини.

А публиката иска зрелища, забава,

опасност, смъртен риск, скандира: “Още, още!”

Пред теб, като трамплин, застава вълноломът...

Нима не ще повториш тройното си салто?

Ах, салтото ли? Беше тъй отдавна...

Край Гибралтар, в младежките години.

Войната бе достигнала зенита си,

водата покрай теб кипеше...

Потъваше разбито старото корито,

сирената раздираше с вика си мрака...

Артистите играеха върху вълните,

премятаха се в двойно, в тройно салто

и търсеха спасителната мрежа.

Но мрежа нямаше,

пропуснал беше да я сложи някой.

Арената кънтеше: Дръж се! Браво!

И ти гребеше яростно с ръце и се държеше...

Сега върху вълните скачат синовете,

а ти си само шут, палячо, клоун.

Че никой не надникна във сърцето ти

и никой не отметна маската -

с лула, с брада, с лице от морска пяна.

И никой не видя това море огромно -

клокочещо дълбоко във душата ти.

Побутват се със лакти покрай тебе,

лукаво си намигат и се смеят.

А ти ги гледаш тъжен и си мислиш:

“Че някой ден, ах някой ден!... “

Ще слязат от манежа синовете,

за да изкарат на брега морето...

И пак ще бъдеш капитан,

макар отлят от тежък бронз

или издялан от гранитен камък.

.

Филип явно бе доловил моя намек, защото не отрони и дума относно това приложение в писмото ми до него. Все едно, че не го бе получил. Няколкото портрета на риболовни капитани, рису-вани от него, бяха прекалено стилизирано романтизирани, да не кажа по-точното изфантазирани в партиен стил.

- Престани, моля те, да се занимаваш с този човек! - прошеп-нах, приведена към ухото на Филип.

Той ме погледна изнедадан изпод дебелите стъкла на своите рогови очила. Май изобщо бе забравил, че съм до него на съща-та маса. След това продължи да се задява с германеца на нем-ски и едновременно да разговаря с мен на български. Но бързо се умори и тръгнахме. Заведе ме в станцията на художниците, където бе отседнал. Нещо за което наистина не бих искала да си спомням. Този път обаче по моя вина. Какво бе виновен той, че бях живяла дълго - в най-силните си младежки години - като монахиня и че носех у себе си натрупани задръжки и образа на един млад мъж, комуто желаех да остана вярна до гроб? В ин-тимно отношение Филип бе изискан мъж, въпреки клюките, които го представяха като извратен човек.

Най-потискащо ми действаше неговото вечно бързане. Още щом се вдигнеше от леглото, той ставаше нервен, втурваше се към банята, като че ли тя щеше да му избяга, говореше на висок глас, почти крещеше и мърмореше после сърдито: “Защо ме вдигна толкова рано? Имах намерение да поспя още час-два...”

Ако се е приготвил преди мен, излизаше от стаята и подвиква-ше припряно да побързам, мяташе се в автомобила и подкарва-ше към някое заведение, където закусвахме и пиехме кафе. Там можеше да седи с часове, ако не го подсетех, че аз имам някак-ви заетости за деня. Разбира се, Филип не се съобразяваше с моите заетости, нито пък със свободното ми време. Уреждаше си срещи с приятели, с административни и партийни дейци от високите нива, с художници и прочие като че ли с едничката цел, за да може след това да изтъкне: “Днес се срещнах с еди кой си!” Понеже аз не се впечатлявах от тези му изявления, той из-бухваше и ме наричаше нечувствителна.

Всъщност, аз просто не давах външен израз на своите чувства, които бяха негативни. Защото според мен той флиртуваше с хо-ра, на които аз самата не бих пожелала да кажа дори едно здра-вей. Самият Филип твърдеше, че властта е в ръцете на престъп-ници, а в същото време им оказваше почит и очакваше аз да се възхищавам от неговото безгръбначие.

- Тези твои срещи не са нужни нито на теб, нито на останалите - казвах понякога.

Той ме гледаше с недоумение. За него, изказаното съмнение в полезността на делата му, бе истинско кощунство. Особено сил-но се гневеше, когато му кажех, че е пропаганден художник.

Той подбираше за персонажи на своите портрети или сюжетни картини разни директори, главни инженери, герои на труда, капи-тани и механици на кораби и всякакви други специалисти в даде-на област, които се мотаят по съвещания, водят напрегнати те-лефонни разговори, бързат запъхтяни за някъде, ругаят, пенявят се насам-натам, нямат време да се свъртят в домовете си при своите жени и деца... Все гонят някакви свръх важни задачи, пъ-чат се зад бюра и трибуни, блъскат с юмруци... Казано накратко все железни хора на новото социалистическо време! Истински комунисти! Като че ли комунистите не са същества от плът, нер-ви, плазма и прочие, а изключителни личности, изфабрикувани от жици, бурми, щепсели... и са нагласени по някаква строго определена програма за действие.

- Но ти отдаваш значение единствено на външната, на показ-ната страна на всичко около теб! - обръщах му внимание.

Ако е застанал на брега на морето, той казва: “Погледни какви вълни! Обзалагам се, имат пет бала!”

Филип може да изчисли интензивността на слънчевите лъчи върху морската повърхност, да определи силата и посоката на вятъра, но никога не ще си зададе въпроса какъв е механизмът на законите, които движат всичко това. Или казано по-просто не-говото съзнание има настройка да отговаря на въпроса “какво става?”, като изцяло пренебрегва въпроса ”защо става тъй, а не иначе?”.

Ако все пак въпросът “защо?” прехвръкнеше през неговото съ-знание, то бе по същия начин, по който отбелязва: “Защо ли кафето днес е по-горчиво от вчера?”

Филип владее професионално всички стилове на рисуване - перспективата, светлините и сенките върху релефа, цветовата хармония и дисхармония, изобщо всичките изобразителни пох-вати, знае как да постигне един или друг резултат.

Той можеше да нарисува Панамския канал като инженерно съ-оражение с всичките му подробности, без някога да е премина-вал с кораб по него. Но в неговата картина ще липсва атмосфе-рата, която цари в този канал. Той не би могъл да улови чувст-вата - на смут, на почуда, на отегчение, които събужда у хората този канал.

В неговата картина ще присъства капитанът на даден кораб, който дава властни заповеди или гледа високомерно от крилото на капитанския мостик с бинокъл към брега, следи с втренчен поглед радара, показва своя професионализъм и върховна власт на борда на своя кораб. Но не би могъл да предаде израза на лицето му, в състояние когато той псува, излязал от кожата си, защото бурята е скъсала немарливо завързано въже.

Филип рисува всичките си картини по свой предварителен план, в зависимост от резултата, който иска да постигне в крайна сметка. Затова, макар изваяни напълно според изискванията на изобразителното изкуство, те минават пред очите на зрителя ка-то дефилиращи блестящо манекени, запомнил си модела на дрехата, но ако този модел не те интересува, тогава в съзна-нието ти не остава нищо.

*Теодора Астро* 3.

.

Провеждахме редовната идеологическа сбирка, на която бяха поставили етикета “лектория”. Оттогава самото споменаване на думата лектория предизвиква у мен силно угнетяващо чувство. Темата този път бе: “Научно техническата революция в страни-те членки на Съвета за икономическа взаимопомощ” и не знам още какво. Тези наложени ни от партията образователни уж ме-роприятия преминаваха като сцени от театъра на абсурда. При това лошо изиграни: колегата Паунов чете с монотонен глас, подсмърча от време на време - един негов навик, който се проя-вява когато върши нещо противно на волята му, а ние се правим че го слушаме. Присъства и представител на партийния комитет, та Паунов се натяга, за да изглежда убедителен, което обаче на-гнетява личната му пасивна съпротива и съответно предизвиква зачестяване на подсмърчането.

Колко ли време е загубил, за да събере данни от официалните източници, без съмнение неверни, както цялата статистика в държавите, членуващи в този икономически съюз (ако изобщо някъде по света има вярна статистика за нещо!), единствено, за да бъде изпълнен един безсмислен ритуал!

Както винаги никой от нас не чува думите му. В слуха ни се на-трапва единствено неговото подсмърчане и всеки от нас стиска зъби, за да не се разсмее. С една дума - бутафория!

Паунов беше от колегите ни, които държат на мнението на на-чалниците за него и винаги носеше на лицето си подходяща за случая маска. Дори подозирам, че е вземал частни уроци по ак-тьорско майсторство. Този път обаче маската постоянно се смъ-кваше от лицето му и от притеснение той започна да прави нер-вни тикове с устни.

Разположил се от едната ми страна, колегата Панайотов рису-ваше заек върху гърба на стара бланка от радиограма. В тялото - същински заяк. Но нещо с ушите не се получи. Явно, Панайотов не умее да рисува заешки уши. Накрая, отегчен от несполуката, той надраска разклонени рога, а в краката на заека - костенурка!

Едва се удържах да не се разсмея с глас.

Останалите бяха забили погледи към прозорците, макар че ня-маше какво да видят в техните рамки. Те са обърнати към прис-танището. Освен горните етажи на административната сграда, стрелите на крановете и корабни мачти - гледка омръзнала на всички ни - няма какво друго да зърнат. Дори прелитащите като бели стрели гларуси не разчупват пейзажа - делничен до непо-носимост.

Паунов, както че ли нямаше намерение да свърши скоро. Пре-хвърлих мисълта си към издраните очи на Филип.

Трънлива шипка ги бе закачила преди няколко дена и те се бя-ха подули. Въпреки това той потегли на дълъг път със своя не особено изправен автомобил по възможно най-дългия и опасен път - през Бургас и Пловдив за София. Първата отсечка е осе-яна с много завои, а шосето не бе в добро състояние.

Тревожех се за него, а как да се осведомях за състоянието му? Докато получа първото писмо от него щяха да изминат още ня-колко дена. Той нямаше телефон у дома си.

- Защо не прекараш телефон в своя апартамент? - запитах го веднъж.

- Защото не ми трябва! - отсече. - Не искам да ме безпокои който когато му хрумне!

Това е единствената практична придобивка, от която се е отка-зал доброволно. Но го е сторил заради собственото си удобство, на което държеше педантично. Дори и да имаше телефон едва ли бих го потърсила. Не обичам разговорите по жицата. Говориш без да виждаш очите на отсрещния събеседник, а това в най-до-брия случай е неприятно. Колкото и изразителна да е интона-цията на гласа, тя не може да каже онова, в което искаш да про-никнеш. Особено в днешно време, когато всички говорят като автомати, със заучени фрази.

Докато очите са друго нещо. Колкото и лукави да са, не могат да скрият всичко зад своите гледци дори в случаите когато са та-ка уморени, че чак се замрежват, както се случваше с очите на Филип. С неговите очи аз срещах известно затруднение понеже той носи диоптрови очила с тъмни стъкла. Затова останехме ли насаме, първото нещо бе да смъкна очилата от очите му. Това обаче не ми помагаше особно много. Очите му са силно късо-гледи и от дългото носене на тези лупи са изгубили своя естес-твен израз.

Паунов свърши четенето, зададоха му дежурните в такива слу-чаи въпроси, за да се отчете дейно участие, след което си тръг-нахме с облекчение. По пътя за към дома аз си мислех какво ще споделя в писмото си до Филип, което смятах да напиша щом Илиян заспи. За мен писането е единствен начин за по-лично об-щуване с останалите. Извън работата си живея затворен свой живот. Живот, изживяван на ум... Единственото човешко същес-тво, което е опора за мен в чисто душевен план, това е Илиян. Само той ме обича безусловно, без да предявява претенции, без да ме напътства или упреква. И единствен се нуждае истински от моето присъствие около себе си. Двамата сме като скачени съдове.

За разлика от Стефан, Филип имаше по-друго отношение към моите писмовни излияния. Или поне отговаряше незабавно на всяко мое изпратено писмо, макар в повечето случаи само с ня-колко изречения.

Не знам дали те са имали някакво значение за него, но об-стоятелството че имах вече някой, пред когото да споделям сво-ите мисли, бе за мен една придобивка. Не се чувствах толкова самотна и излишна, както преди. Неговите отговори, дори когато бяха писани в телеграмен стил, бяха доказателство, че той чете внимателно всяко изречение, всяка дума.

Писмата имат това предимство, че мога да си ги препрочитам колкото пъти искам без времето да преиначи някоя от думите. Защото - докато казаните думи се подпъхват в гънките на моята памет - вятърът на забравата отвява някоя от тях, и изреченото вече е изменено до неузнаваемост. Освен това, писмата скриват от мен лицето на онзи, който ги е писал. Не мога да чуя интона-цията на гласа. Това пък ми позволява да възприема текста та-ка, както на мене ми се иска. По този начин написаните слова добиват друг релеф и звучност. Те са предпазени от инфлация-та на живата реч, която бързеят на всекидневието е подял и обезобразил в своята всеядност.

*Теодора Астро* 4.

.

Не само с моите почивни дни не се съобразяваше Филип, той не зачиташе изказано от мен желание да отидем заедно на из-брано от мен място. Аз трябваше да се нагаждам към неговите предпочитания. А между нас се бе разтегнало време от 19 годи-ни и съответно тези наши предпочитания често биваха твърде различни.

- Сама виждаш, че съм много зает човек! - оправдаваше се, макар неоснователно той.

Филип е шеф на отдела за художествено оформление на кни-гите в солидно Софийско издателство. Явява се там няколко пъ-ти в месеца, за да присъства на художествените съвети. Всичко останало му го носят и вземат от ателието. Платен е добре, жи-вее нашироко, без ограничения.

“Шапка на тояга!” - както сам казваше често за себе си.

Роден и отраснал във Варна, за него този град е като за Исус Йерусалим. Преди разпятието обаче.

Консултант по въпросите на културата! Още веднъж шапка на тояга! Двойно позлатена. Според нашите български разбирания естествено.

Идваше от време на време в крайморския град, колкото да раз-вее бяла грива за колорит на културния живот. Да създаде емо-ции на някои дами с претенции. Или, казано по-разбираемо, да си начеше суетата на харесван и преследван от жените мъж.

Като всеки човек, посветил се на изкуството, Филип притежава тази човешка слабост в размер по-голям от ръста му. А както изтъкнах в началото, той бе висок най-малко 190 сантиметра.

Не бих казала, че отделяше през деня особено време за мен. Срещахме се за по няколко часа привечер, когато се чувстваше вече капнал от умора. Понякога си позволявах да прекарам цяла нощ с него. Това обаче се случваше рядко. Само когато моите родители отиваха през горещите летни дни, заедно с Илиян, на мястото в крайморската курортна ивица, където моят баща има-ше едностайна дървена постройка.

Когато баща ми се сдоби с това парче земя преди 4-5 години, то си бе пущинак. Някога тук са били лозята на селяните от Ви-ница. Добре гледани преди да бъдат насилствено кооперирани. След това, поради липсата на грижи, силния наклон на терена и песъчливата почва, всичко това е занемарено и изоставено на волята на природата.

След 70-та година, когато комунистите се чувстваха вече пъл-новластни господари и в страната пламна вилната треска, всич-ки партийци започнаха да си присвояват обществена земя в околностите на големите градове по силата на издадено за тази цел правителствено постановление. Колега на баща ми, който бе син на комунисти с особени заслуги, бе получил на няколко места големи парцели за които не сколасваше да се грижи, зато-ва отстъпи на баща ми един декар от своя парцел в курортната зона. Баща ми засади там много овощни дървета от всички ви-дове. Прекара електричество, водопровод, направи лека пос-тройка и това кътче стана за него и за мама като част от рая. Разбира се, няколко години след това, половината от парцела му бе отнета и дадена на друг комунист. Мястото е близо до морския бряг и там е винаги проветриво, прохладно, тихо - със свеж въздух.

Когато обаче Илиян биваше в града, не можех да отсъствам вечер от стаята му. Той не може да заспи, ако не усеща моето присъствие около себе си. Колкото повече расте, толкова по-чув-ствителен става. Вкопчен е в мен и като че ли се бои да не ме загуби. Аз също предпочитам неговата близост. Никой не ми е дал толкова топлина, нежност, привързаност и душевна чистота. Само като майка се чувствам напълно удоволетворена! Синът ми е единствения скъпоценен дар, поднесен ми от Съдбата.

Едва ли имаше пълни четири годинки когато веднъж го заварих в стаята ни преди лягане да разменя моята възглавница със сво-ята си. Сепнах се. Предположих, че той смята моята за по-доб-ра, а двете бяха съвсем еднакви. Гледах го смутена, а той - гуш-нал гальовно възглавницата ми - рече: “Твоята мирише на мило, на косата ти.”

Дори само тези негови думи ми стигат, за да топлят с нежност-та си всичките мои дни на този Свят.

Илиян е едно чувствително и в същото време мъдро детенце с оформен своенравен характер и изявена философия. Не бе из-ключение вместо играещ и палуващ с децата от махалата, да го видя седнал, подпрял брадичката си с юмруче, вглъбен в себе си. Ако в такъв момент го запитам или му кажа нещо, той отвръ-ща: “Мамо, не ми говори, защото сега мисля.” В такива момен-ти той е неотразим. Кара ме да си спомня думите на баща му, когато му казах, че ще си имаме бебе. Тогава Стефан заяви: “Ще го наречем Александър. Той ще бъде велик човек!”

.

За къде толкова бързаше Филип той сам не бе наясно.

- Твоето бързане е заникъде - казвах понякога.

Той обаче не чуваше моите думи. Нямаше изработен навик да се вслушва в мнението на околните. Живееше със самосъзнанието, че знае и разбира всичко много по-добре от останалите хора.

Не понасяше никакви забележки, още по-малко укорни. Слухът му бе възприемчив само за хвалбите. Учудвах се, че не долавя користта на онези които го затрупваха с възхитителни епитети относно неговото творчество. Това обикновено го правеха мла-дите, още неутвърдени художници или пък страдащите от сноби-зъм жени, които се опитваха да привлекат неговото внимание. Защото той действително има външност, която превъзхожда с много степени таланта му.

Според мен Филип бе спечелил преднина пред много свои ко-леги не посредством резултатите на своите творчески възмож-ности и усилия, а благодарение на впечатлителната си вън-шност и на своето умение да се самоизтъква. По този начин той придърпва погледите и внушава чувство, че е стабилен, духовно извисен творец. От друга страна, тази му външност замъглява неговата екстремистка природа, омайва умовете на хората и те-зи, които не го познават отблизо, го възприемат като забележи-телен човек.

Понякога си мисля, че ако не бе така представително хубав, вероятно би бил по-добър художник. Според мен истинското творчество освен усвоена техника плюс заложен от природата талант, какъвто Филип безспорно има, изисква и съпротивата на една малко или повече неблагоприятна действителност около твореца.

- Знаеш ли баснята за гарвана и сиренето? - запитах го вед-нъж.

Не сметна за нужно да отговори. Разказах я набързо. През то-ва време той гледаше с разсеян поглед, не я чу. Написах му я в писмо. Предполагам, че е пропуснал да прочете тези редове. Той не си взе поука дори и тогава, когато неколцина от неговите най-доверени по-млади колеги, които го венцеславеха най-на-трапливо, се обърнаха рязко срещу него и вгорчиха дните му веднага, щом с негова помощ успяха да заемат ключови позиции в културния живот на Варна.

По принцип не питах Филип колко ще остане в града когато пристигнеше. Той сам ме уведомяваше, че идва за определен брой дни, а след това изведнъж променяше своето решение.

Човек хаотичен, непоследователен, неврастеничен, него никъ-де не го свърташе!

За своите странности той имаше цял арсенал от мотиви. Смя-таше ме явно за много глупава, или пък наистина забравяше какво е казал предния ден и дори преди няколко часа, защото много често измърморваше два, три и повече пъти различни обяснения за един и същ случай. Понеже аз просто си замълча-вах докачена, свила се в себе си, Филип не пропущаше да ме упрекне: “Ти си ужасно неконтактно същество!”

Какво можех да говоря на човек, който ме мами, който ме под-ценява всяка минута?! Човек, за който не бях нищо повече от безропотна слушателка. При това трябваше да показвам колко съм горда и щастлива задето той - гениалният, прочутият худож-ник - ме е удостоил с честта да бъда допусната така близо до него; предоставил ми е възможност да му се възхищавам.

Но аз не се чувствах нито поласкана, нито пък можех да се удивлявам на личността му, тъкмо защото видях какво има от другата страна на фасадата. И по-точно, защото установих че зад нея няма нищо друго освен един склад за лозунги, измък-нати от талаша на една побъркана идеология. Най-необяснимо за мен бе защо и как един толкова практичен човек като него бе попаднал в клопката на комунистите. Все пак, когато те са нало-жили своето господство той е бил на 19 години! Възраст доста-тъчна, за да има представа какво значи свободно общество.

Обратният въпрос също тревожи моето съзнание: “Какво биха били комунистите, ако нямаше такива като Филип да правят про-паганда в тяхна полза?!” Най-странното е, че първите жертви на тази пропаганда стават самите пропагандатори. Нима той - пет-десет годишният - не осъзнаваше това? Да си окачил сам глава-та си на въжето и да ми се перчиш, че си велик творец?

Не, това моят ум не е в състояние да го проумее!

Измъчваше ме и въпросът: “Какво ме свързва с този напълно чужд на моята същност човек?” Безброй пъти съм се заричала да го пратя по дяволите и да не се срещам повече с него. А не го правех. Защо? Само инерция ли беше моята търпимост или пък примиреност пред една действителност, която не ми предоста-вяше никакво право на избор? Една действителност, в която мъ-жете-личности не се мяркаха дори като мираж. Имаше ги само в романите, в театъра и в киното. А може би съм се самозалъгва-ла, че чрез него аз съм напуснала монашеската килия на своята самотност? Не знам.

Знам само, че след всяка моя среща с него у мен се трупаше негодувание, готово всеки миг да изригне. След всеки отминал ден осъзнавах все по-ясно, че никой не е в състояние да запъл-ни оная огромна пустота, която зееше в душата ми. Най-малко Филип! Въпреки това го търпях с неговите неврастенични избли-ци и дребни шарлатании.

Приличах на ситно семенце, отнесено от ветровете върху гола скала, щръкнала сред солено-горчивите води на житейския оке-ан, което натяга усилия да си издълбае малка нишица, да изце-ди от въздуха няколко капки обезсолена влага, за да подпъхне крехко коренче в слонската кожа на един подивял Свят.

Но този Свят си има своите неумолими закони! С каквото и силно въображение човек да изгради една своя илюзия, колкото и упорито да се напъва да я опази от напора на житейските вет-рове, все някой ден тя се саморазпада. На нейно място остава единствено огорчението, че си излъган още веднъж. И то излъ-ган от самия себе си. Защото Филип си беше Филип и щеше да си остане винаги Филип. Един човек, в чийто мозък се бяха свря-ли двама души. Единият говорещ, другият действащ. Независи-ми един от друг. Затова се разминаваха напълно в истинския живот. Подозирах, че има и трети, и четвърти Филип в същия мо-зък, които обаче бяха по-прикрити. Но те пък поддържаха висо-комерието на изявените вече двама с една неизтощима енергия, каквато енергия притежават единствено чудовищата.

Просто Филип разполагаше уверено най-малко с две кожи, с два нрава, с две същности, противоположни една на друга. Това му позволяваше да се превъплащава ту като вълк, ту като сре-бърния елен от приказките. Разбира се, поради честата смяна в продължение на много години, вълчето и еленското така се бяха разбъркали, че беше съвсем естествено човек да го види с елен-ски образ и вълчи нрав или пък обратното, но никога в чист вид.

- Такова е времето - казваше той. - Всяка епоха създава съот-ветен на нея тип хора.

- Кой създава епохата? - не се предавах аз.

Но Филип, както вече споделих, не чуваше моите въпроси. Особено тия, които не му допадаха и не му даваха възможност да блесне с артистичност и остроумие.

- Хората сами създават епохите, в които живеят! - настоявах.

Той намираше моите приказки за наивни. Според него човекът си е несъвършен по природа, поради което нищо не може да се промени.

- Трябва да привикнеш с този факт и да бъдеш по-великодуш-на спрямо човешките недостатъци - съветваше ме бащински Фи-лип. - Човекът се ражда оформен егоист. Оттам идват всичките нещастия на Света. Защото егоизмът пък е ядро на инстинкта ни за самосъхранение. Божа работа е тази!

Не се съгласявах с неговата “теория на измъкването”, както наричах словесните му увъртания.

- Искаш да кажеш, че никой не поема риска на съпротивата ли? - питах го.

- Ти задълбаваш прекалено много! - сопваше се Филип.

След което подхващаше приказки за събития - отминали, нас-тоящи и предстоящи - най-малкото от държавен мащаб. Той оби-чаше да натрапва своята осведоменост по всички въпроси, без обаче да отчита че тя бе официална осведоменост. Получаваше я от свои високопоставени приятели. Под този лъжлив осведо-мителен слой стоеше затисната истинската истина, която не са-мо Филип не искаше да види, още по-малко да признае нейното съществуване.

Но защо всъщност очаквах той да бъде друг, след като бе точ-но такъв, каквато бе нужен на неговата партия - образцов пар-тиец!

Когато моят баща се досети за връзката ми с Филип едва не получи инфаркт, но се разплака и рече:

- Дете, дете! Затуй ли те родихме, затуй ли те отгледахме в ли-шения и мъка, за да станеш играчка в зурлата на една комунис-тическа свиня! Не стига че затриха нас и държавата ни, ами и на децата ни посягат тези изроди... С какво те подмами той, с ца-паниците си ли? Ще дойде ден, момичето ми, всичките му тези плесканици - баща ми посочи миниатюрата “Сполука”, окачена на стената - ще отидат на боклука. Никой няма да си спомня нито за тях, нито за този дърт идиот...

Тогава баща ми бе на 54 години.

Филип обаче бе категорично убеден, че е изключителна лич-ност и името му ще кънти през всичките идни векове, които Бог е отредил на нашата планета.

*Теодора Астро* 5.

.

Понятие нямах как Филип прекарва неделните и празничните дни. Допущах че за него те просто нямаха значение. Дори своя петдесети рожден ден едва не го прекара на път. А нали човек не става всеки ден на петдесет години! Наистина пресата отбе-ляза това събитие с хвалебствени статии за неговия творчески път. Около седмица след това на няколко места бяха устроени и коктейли в негова чест. Обаче на самият ден той беше с мен.

Бях си ушила специална рокля за случая от млечно сива плът-на коприна, успях дори да си намеря - със съдействието на прия-тели - подходящи обувки. Само отпуска не можах да си уредя. Бе края на месеца и тогава шефът не пущаше никого в отпуска, защото има доста работа. С Филип имахме уговорка да отидем вечерта на ресторант някъде в курортните комплекси. Родители-те ми бяха отишли за няколко дена при чичо и при дядо в Кам-чийската долина за череши, с Кремена и с Илиян.

На самия ден неочаквано за мен Филип се обади по телефона към обяд, за да ме уведоми, че след няколко часа тръгва за Си-листра по спешна работа.

- Ако имаш възможност да ме придружиш, утре вечер ще си бъдем обратно тук - каза, после определи час и обясни къде ще ме чака.

Притъмня ми от обида. Сълзите сами рукнаха от моите очи. Колегите останаха с впечатление, че близките ми са съобщили някава лоша новина и ме гледаха съчувствено. В този момент влезе шефът. Трябва да съм изглеждала много разстроена, за-щото никой не смееше да ме попита какво е станало.

Шефът сне очилата си, дойде до бюрото ми и рече:

- Прибери тефтерите и си тръгвай. Давам ти два дена отпуска.

Исках да кажа, че причината да съм разстроена съвсем не е толкова важна, но не можех да овладея своето хълцане. Затова продължавах да стоя на мястото си.

- Ще се справим и без теб - чух да казва колежката Ребека.

Тръгнах, защото ми стана неловко от собствената ми слабост, която нямах с какво да обоснова. За мен съвсем не беше кой знае каква загуба, че не можех да тръгна с Филип за Силистра. Просто чашата на душата ми преля неочаквано.

Към пет часа седнах в жигулата и потеглихме.

Караше бясно.

- Ще се обърнем! - предупредих го няколко пъти. - Толкова ли е наложително да бъдем там точно в седем часа?

Бях успяла да облека своята нова рокля, всички които по-късно ме видяха облечена в нея забелязаха това, но не и Филип. На него му бе все едно как съм облечена.

- Аз съм акуратен човек - рече. - Не закъснявам за уречени срещи.

Този му отговор ме изненада. Значи само спрямо мен си позво-ляваше да бъде немарлив и неакуратен?

По време на пътуването говореше само той. Разказваше поре-дица от разни истории, всяка от които бе чул от някакъв “голям човек”, значи от високите етажи на властта. Щом чуех това него-во често употребявано словосъчетание “голям човек”, обхваща-ше ме порив да го цапна с нещо по главата. И за да не се дразня от приказките му, просто не ги слушах. Мислех си за мои неща. Той разбира се съвсем не се нуждаеше да го слушам. Стигаше му, че съм до него и мълча. За Филип бе достатъчно да има при-лежен слушател.

Неговите колеги казват: “Дай му на Филип слушатели, ще им говори докато пукне тъпънчетата на ушите им.”

- Приличаш на капитан Радев - казах му веднъж.

Той за пръв път чуваше това популярно име сред моряците от търговския флот. Преди да постъпи като капитан-комендант, Го-лемият морски - както го наричаха - известен също и с прозви-щето капитан Ръби, е бил командир във Висшето воено морско училище и бе си извоювал славата да бъде главен герой на ху-мористичния училищен морски фолклор.

Една от неговите прословути фрази гласи: “Когато разговаряш със своя командир ще мълчиш!”

- Сериозно! - рече Филип, когато му разказах за този екземп-ляр, но не мисля че намери израза за смешен, нито пък го свър-за със самия себе си.

Филип наистина не можеше да слуша никого друг освен самия себе си. Ако случайно обърнеше внимание на моите думи, то бе само когато сметнеше, че описанието може да му послужи за не-говите бъдещи морски картини. Името му се бе утвърдило като на художник-маринист и той държеше особено много това да се поддържа. Ако преценеше обаче, че разказваното от мен не му върши работа, предпочиташе да си подремне.

- Ти не ме слушаш, а спиш! - кипвах в началото.

Той тогава отваряше едното си око, поглеждаше ме с мътен поглед и отвръщаше с любимата си фраза:

- Бъркаш ме с някого!

През целия път аз се чувствах много потисната. Това мое усе-щане се засили собено много след като пристигнахме и разбрах, че единствената причина за това бясно препускане бяха някакви си два плетени от камъшит люлеещи се столове за новата му вила, която той бе построил някъде по южното Черноморие.

Юбилейният му рожден ден отпразнувахме в представителния ресторант към хотела, в компанията на млад неизвестен още ху-дожник и неговата съпруга. Мъжът не събуди симпатии у мен. През цялото време придърпваше разговора към своите препън-ки на започващ своята професионална кариера. Никой не проя-вявал интерес към неговите акварелни картини. Наричаше Съю-за на художниците мафиозна организация.

Не отричам, че казваше самата истина.

Без да е приет за член на който и да е творчески съюз, творе-цът в дадена област няма възможност за публична изява. На-пример, даден художник може да участва в изложби само след като е приет за член на този професионален съюз или поне на някаква група към него. Но за да го приемат в гилдията бе нужно да е доказал своите творчески възможности чрез участие в из-ложби. Това съответно създава условия за корупция, за запазва-не на духовни територии за определени творци, обикновено при-способленци, както и за духовен застой в държава като нашата, в която има официална цензура и никой творец - в която и да е област - няма по закон право да разгласява сам, по свое усмот-рение, резултатите от своите творчески прозрения и усилия.

Комунистическото господство се крепи преди всичко на пропа-гандата. Тя е един строго контролиран от властта съвършен ме-ханизъм за психиране на обикновения човек. Затова Червената цензура е като змей, завардил всяко изворче, от което блика трезвомислие и истинско творческо вдъхновение.

Тази истина бе известна на всеки нагазил или опитал се да на-гази във водите на духовното море, което бе вече така отровено и замърсено, че приличаше повече на блато, в което големите риби умираха, а на тяхно място се настаняваха кресливи жаби. Но тази тема просто не бе подходяща за разискване на глас.

Ако не беше симпатичната млада съпруга на художника-неу-дачник, една типична добруджанка, щях да ги оставя да си праз-нуват без мен. Всъщност, в атмосферата около нас не се дола-вяше нищо празнично. Разговорът и по-точно монологът на мла-дия творец се самозадушаваше от скука.

Бях свидетелка на сделка с разменна монета два плетени от камъшит люлеещи се стола. И всичко това в провинциален рес-торант, задимен до непоносимост, без действаща вентилацион-на инсталация, с подивяла на дансинга тълпа, която се кривеше в лудешкия ритъм на барабанено-тромпетен шум. Свърталище на побъркани от ограничения млади хора! Лишени от правото да обсъждат истината за своя живот, тях ги избива на маймунска дивотия. Като ги гледа, човек не може да не повярва в теорията на Енгелс за маймунския произход на човека.

Младият художник повтаряше, набиваше до втръсване, с как-ви неимоверни усилия е успял да уреди Филип да може да си ку-пи тези два стола.

- Ако утре заран не ги вземем от склада на фабриката, няма никаква гаранция дали някой друг няма да ги грабне - настоява-ше той. - Много хора ги търсят за вилите си. А нали знаете кой сега строи луксозни вили? Силните на деня! Купувачи много, стока - малко.

Това също си е самата истина.

Поради липса на достатъчно стоки за битова употреба, хората не разчитат на пазара, а всеки се снабдява както може. По тази причина най-търсените стоки изобщо не стигат до магазините. Съвършен метод да бъде държано едно общество под юзда! И най-безспорно доказателство за безсилието на комунистите да управляват разумно.

Филип действително притежаваше достатъчно сила, за да от-вори път към художествените зали на този млад мърморко. Ве-роятно щеше да го стори, ако е преценил че трябва, без да бе необходимо цялата вечер да бъде подчинена на разговор за сделката между двамата. При това, от умората при шофирането по лошия път, Филип се напи много бързо и едва ли вече чуваше това хленчене.

Към полунощ се прибрахме да спим. Пъхнах ключа в ключал-ката на моята стая, превъртях го и отворих вратата без да се обръщам. Филип отмина към неговата стая, която бе до моята. Затворих вратата отвътре и облегнах гърб на нея. От ядосване-то кръста ме бе заболял и едва сега се досетих, че болката съ-що е причина за моето лошо настроение. После се придвижих до леглото и буквално се тръшнах върху него без да се събличам.

“Заради два плетени люлеещи се стола! - фучах от гняв вътре в себе си. - В ден като днешния!? Та той е един движещ се мър-твец!”

А аз се бях приготвяла усърдно, с вълнение за този негов праз-ник. Най-много усилия положих, за да намеря кристална ваза са-мо за едно цвете в нея. Въпреки че впрегнах в търсенето всички мои състуденти от университета - завършили специалността икономика на търговията - не успях да купя такава от качествен кристал. Задоволих се с каквато намерих. Не открих и гравьор, който да изпише датата върху стъклото. Този вид дейност изчез-на неусетно, след ликвидирането на свободните занаяти.

За да подчинят напълно българския народ на своята воля, ко-мунистите забраниха всяка свободна дейност, която би дала фи-нансова независимост на някои граждани. Така успяха да нало-жат партийно-държавен монопол над всичко, включително и над човешките съдби. От друга страна обаче тяхното бездарие не им позволи да развият всички разклонения на човешките дейности, за да задоволят потребностите на населението със стоки и ус-луги. Те не проумяваха значението на ускореното въртене на па-рите. Нито пък отчитаха, че задържаните у населението пари - дори когато са обикновена хартия - създават застойни процеси в икономиката на държавата, убиват стремежите у хората и на-трупват черна енергия в обществото.

Знаех че няма да мога да заспя, макар че нямах никаква пред-става как ще дочакам утрото в този чужд град. Поне да имах не-що за четене, вероятно бих се чувствала по-малко угнетена.

Реших да взема душ. Надявах се водата да ме ободри и да уталожи моя гняв. Влязох в банята, завъртях крана - първо за топлата вода, после за студената. Не потече нито капка. Слязох в регистратурата на партера, за да поискам помощ. Дежурното момиче остана изненадано задето не бях чула за режима на во-да в техния град, наложен им от дълго време. Пущали я по гра-фик само в определени часове. При тях - от 8 до 10 часа сутрин и вечер. Аз пък бях изумена, че град разположен на брега на Ду-нава, най-пълноводната река в Европа, може да остане без нор-мално водоснабдяване.

Още едно доказателство за комунистическата безотговорност и неспособност да управляват една държава с иначе трудолюби-во и разумно население.

Върнах се в стаята си, затворих с яд вратата и промърморих: “Свинщина!”. Шепотът пропълзя край мен, като че ли просъска змия. Стана ми още по-тягостно, дори малко страшно, имах усе-щането че се намирам съвсем сама насред пустиня.

На мивката имаше поставена гарафа с вода. Наплисках лицето си и приседнах на ръба на леглото, притиснала лицето си в ше-пи, за да не се разхлипам. Стените бяха тънки. Не исках да по-преча на съня на спящите в съседните стаи, нито да привличам чуждото любопитство.

Мисълта ми се насочи към Стефан. Къде ли беше той сега? Жадувах да се захлюпя на неговото рамо и да се наплача до насита.

След малко влезе Филип. Беше по риза.

Не си спомням дали ми каза нещо, бях твърде разстроена за да забележа тази подробност. Помня само, че той се наведе към мен и започна да ме целува. После плъзна ръката си към гърба ми и дръпна ципа на роклята надолу, като че ли пред него сто-еше някаква проститутка, на която бе платил и тя е длъжна да му се подчинява.

Изпитах желание да го блъсна, а не го сторих. Нямах сили. Ка-то че ли бях страничен наблюдател на всичко това, включително и на самата себе си. Като си припомням сега тази сцена и като знам колко много жени се въртят и досега около него с мечтата да ги удостои с поглед и как всяка от тях би се чувствувала на деветото небе, ако бе на мое място, всичко това ми се вижда хумористично. Но тогава аз не исках и да знам как другите жени възприемат Филип.

След като издърпа ципа надолу той съблече роклята ми откъм раменете. За пръв път не изпитах неловкост от разголването ми, вероятно защо съзнавах че той изобщо не го забелязва. Беше мъртво пиян. Пръстите на ръцете му бяха омекнали.

- Остави ме! - уморена съм - казах с погнуса.

Той обаче продължаваше да ме притиска до гърдите си. Тяло-то му натежа върхо моето. След малко се свлече встрани и от гърлото на Филип се надигна хъркане, като че ли там имаше вместена дъскорезна машина, която бичи дебели, току-що отсе-чени от гората дънери.

Изгасих светлината, облегнах се на възглавница и така изка-рах до заранта, без да мигна. До разсъмване се разхождах с мислите си из криволиците на отминалите години. Събирах пар-че по парче добрите мигове, преживяни някога от мен, стараех се да сглобя от тях една приятна картина, от която да полъхне малко кураж за бъдните дни и години... Не се получи нищо. Спо-мените приличаха на сън, разпаднал се в мига на събуждането. А нощта като че ли нямаше намерение да си прибере разстла-ните тъмни воали, за да ги отнесе в западна посока.

Веднага след като се развидели излязох да се поразходя край Дунава. Беше доста хладно, нямах връхна дреха и зъбите ми тракаха, но предпочитах студа пред хъркащия в хотела Филип.

Докато зъзнех, седнала на една пейка до самия бряг на реката, мисълта ми се залута подир избледняващия образ на Стефан, макар да осъзнавах колко недостижим е той вече за мен. В гър-дите ми издрънча някаква тежест... Като че ли една оловна котва се откъсна от веригата си и цамбурна на дъното с такава сила, та цялата се заби в наслоения там пясък.

Навярно и Стефановата котва лежи вече заровена в пясъчното дъно на житейския океан, откъсната насилствено от веригата, която я държеше горе. И той сега се лута, като мен, напред-на-зад между различните пристанища, без да може да спре и да завърже швъртови въжета за кнехта на някое от тях.

Прибрах се към девет часа. Разбудих Филип, защото имахме уговорка да се срещнем с младия художник преди обяд. Докато той се разсънваше взех душ. Почувствах се малко по-спокойна. После слязохме в ресторанта да закусим. Аз пих само кафе, Фи-лип хапна нещо с кафето, не помня вече какво. След което тръг-нахме да приберем скъпоценните за него столове.

Докато пътувахме към “Камъшит” с онзи идиот, който непре-къснато се хилеше угоднически, вече се бях поуспокоила. Но дълбоко у себе си усещах някаква натрупана враждебност, ма-кар денят да я бе направил размазана и поизбледняла.

Към единайсет часа жегата вече бе непоносима. Ядохме сла-долед, от който устата ми лепнеше и вместо да ме разхлади, са-мо увеличи моята жажда.

Двамата донесоха двата стола и ги завързаха здраво върху ба-гажника на колата, монтиран над покрива специално за тази цел. След това се отправихме към някакъв ресторант, който се нами-раше на височината над града. Другият доведе след малко съ-пругата си, която сега ми се видя още по-приятна, защото тя раз-ведряваше с присъствието си иначе нагнетените ни отношения с Филип, който - доловил моето рздразнение - също бе настръх-нал. Обядвахме там. Двамата с Филип седяхме срещу остъкле-ната открай докрай стена. Пред погледите ни се разстилаше впечатлителна гледка: целият град, потънал в зеленина, тук-там изпъстрена с избухнал позакъснял цвят на овощни дървета; по-нататък се виеше сребристата лента на реката, а отвъд нея се гушеше някакъв румънски градец.

Пейзажът грабна моето внимание и съвсем ме успокои. Като че ли забравих наслоеното чувство на недоволство спрямо два-та къмъшени люлеещи се стола. Освен това Филип се стараеше да ме предразположи чрез повишено внимание към мен. След обяда двамата решихме да разгледаме старата крепост, която бе в близост до самия ресторант. Слънцето препичаше силно и семейството предпочете да остане на хладно.

Филип бе добре осведомен за каменната останка от далечното минало по тези земи, която се бе забила като почупен зъб върху изронените челюсти на времето. Със своя талант да разказва увлекателно той успя да преобрази моето настроение. Тази ста-ринна руина, щръкнала неуместно върху височината, неусетно ме накара да осъзная, че съм частица от един мост, който свърз-ва времето днес с времето утре. Да, по моя крехък гръб сега препускаше колесницата на това огромно УТРЕ. Затова се тре-сях цялата от болка под копитата на неговите вихрогони, под трясъка на бясно въртящите се колела.

Почувствувах как ми става по-леко, въпреки прекараната без-сънна нощ и умората от пътуването предния ден. Като че ли не бях аз.

Катерехме се с него по дебелите стени, възмущавахме се от просташките надписи, оставени от наши съвременници вандали, смеехме се, накрая той запя...

Снощните ядове ми се струваха недействителни.

След малко обаче дойдоха другите двама и всичко рухна. То-гава си дадох сметка, че моето раздразнение се дължеше и на тяхното присъствие. Изпитвах необходимост да бъда далече от чужди погледи. Вероятно съм си въобразявала, че така разлика-та във възрастта между мен и Филип би се намалила, щом не ни наблюдават отстрани. А оттам ще се уравновесят и всички оста-нали различия помежду ни.

Тъкмо голямата разлика във възрастта ни бе пропастта в ко-ято пропадах всеки път, щом Филип извисеше ръст до моето ра-мо. Не можех да свикна да му говоря на ти. Обикновено се обръ-щах с официалното вие. Той ме поправяше или се шегуваше, с което неволно ме отдалечаваше още повече от себе си. Някак подсъзнателно усещах, колко невъзможно е да си уловим ръце-те през това пространство от 19 години, които той е живял без мен да ме е имало на този свят. Та той бе от поколението на мо-ите родители! Дори бе с една година по-стар от моята майка.

Навярно същото усещане е имала и Евдокия към бащата на Стефан. А нейната съпротива срещу него се превърна в мощен взрив, който срути из основи моя живот и най-вече помрачи жи-вота на моето дете. Разбира се и на самия Стефан, макар той да показваше надменно, че гледа с упование на своето бъдеще, в което нямаше място за мен и за Илиян.

Със своята женска земност аз не бях убедена в неговите бо-дрячески виждания за създаване на ново сполучливо семейство. Дълбоко у себе си предвиждах, че ударната вълна на същият то-зи взрив, който ни раздели двамата с него, ще удари в някой ден и по следващия му опит да създаде свое нормално семейство.

Убедена съм във верижната реакция на събитията.

Тъй както всеки вик, стига да не е бликнал сред огромна пясъч-на пустиня, оставя ехо, така и всяко срутване на човешки съдби, оставя трептения, които от своя страна продължават да блъскат нататък по своята траектория.

Разбира се, Филип съвсем нямаше намерение да ме допуща близо до себе си и едва ли е помислял дори да гради мост към мен. Той беше прекалено влюбен в себе си и в същото време имаше някакви свои комплекси, които действаха като пружина, която го обтягаше невидимо отвътре. А това неестествено разтя-гане пък разкривяваше от своя страна неговата същност. Съот-ветно и устойчивостта му. По тази причина амбициите му съвсем не се покриваха с постигнатите резултати. Нещо повече, той не бе постигнал според мен дори своите истински възможности на творец. Бе достатъчно интелигентен, за да е съвсем наясно с то-ва обстоятелство и съответно да се чувства неудоволетворен, неосъществен... Пак по закона за верижността на събитията.

Когато пътищата ни се кръстосаха, Филип вече бе цял в калъ-па на комунистическото менгеме и железните догми на идеоло-гията го бяха смалили под неговото ниво в творческо отношение. Бяха го направили крепостен художник, подвластен на чужди вкусове и воля. И то на волята на духовно нищи, невежи и жес-токи управници.

С годините той бе така затънал в червената идеологическа ти-ня, та бе забравил самия себе си. Само нервната му система се бунтуваше и го люлееше със своите чести трусове. Неговото съзнание обаче бе прекалено притъпено, за да отбележи тяхната честота и сила. За него аз си бях само едно пухкаво, все още младо маце. Бе пренебрегнал някак истината, че освен да мър-кат котетата могат така също и да дерат с острите си ноктенца. А одраното от котешки нокът зараства трудно.

- Да тръгваме! - рече той.

Сбогувахме се със семейството и потеглихме обратно.

Из пътя станах отново мълчалива, последица от годините, пре-карани в доброволна самота, като и от живота ми на две нива - едното на повърхността, другото - отдолу, като подводно морско течение, което върви уж успоредно и в посока на горното, но без връзка с него.

Действителността, в която съм потопена принудително, ме е разцепила шизофренично - защитна реакция на моята човешка същност. Или по-точно инстинкт за самосъхранение на онова, което природата е заложила у мен.

Моето раздвоение обаче няма нищо общо с двуличието, нало-жило се като общоприето поведение в обществото ни. Природа-та е пропуснала да заложи в генетичния ми код робския ген на приспособлението. Дали и това е предпазна мярка, за съхране-ние на таланта, ако наистина го има у мен, или е просто дефект това ще установи след мен времето. Ако то отнесе нататък не-щичко, записано от моята ръка, значи тя се е движила върху бе-лия лист или върху клавишите на пишещата машина по Божията повеля. Ако пък го остави зад гърба си и го затрупа с праха на забравата, значи импулсите са последица от вроден или придо-бит, все едно, мозъчен дефект.

Така или иначе, сега приличам на черна врана сред ято шаре-ни папагали или на самотно стърчащ кипарис - обрулен от жи-тейските ветрове - сред дълга редица от приведени върби по по-речието на една река. Затова се чувствам все по-самотна, по-отдалечена от хората около мен.

Не бих казала, че Филип имаше някакво желание да проникне зад бронята, в която бях свита. Той бе премного преживял и умо-рен вече, за да има желание да чупи костелив орех. За него аз бях една хубава може би, но скучна играчка, която забравяш веднага, щом не е в ръцете ти.

Измъквах се само понякога в някои от своите писма, като ох-люв от черупката си, но щом животът ме докоснеше с грубата си ръка, бързо се свивах обратно и като охлюв запечатвах своя из-лаз към света...

*Теодора Астро* 6.

.

Някъде към средата на пътя помолих Филип да спре и със за-къснение от един ден му поднесох своя подарък за неговия юби-лей - кристалната ваза за едно цвете. Той сне очилата си, изтри ги, изгледа ме странно, после погледна вазата, която бе вече в ръцете му и я постави на задната седалка без да пророни дума. Очевидно остана изненадан, задето отдавах значение на нещо, което той бе пренебрегнал. Затова и нямаше какво да каже.

Отново потеглихме.

Оживих се. Като да бях отхвърлила товар от душата си. Сега говорех аз. Той мълчеше и само от време на време възклицава-ше: “Сериозно!”

Разказах му за Ламята. Така наричах моята пряка началничка. Той прояви някакъв интерес към образа й. Навярно професиона-лен. Но едва ли би могъл да нарисува някога нейния портрет. Не ми е известно да е рисувал някога шаржове.

Тя е интересен човешки екземпляр, сътворен както от приро-дата, така и от времето, в което живеем. И би могла да бъде ме-тафора на трагично изкривената ни българска орис. Жена с бу-ден пружиниращ ум, ако се бе родила преди 50 години или ако България не бе попаднала под ботуша на Сталин, тя би била двигателна сила с неизмерима мощност.

Ниска, тумбеста, като гумена топка, тя умее да се търкаля не-забележимо навсякъде. Очите й са като кинокамера с обектив за нощно снимане - всичко виждат и всичко запечатват върху лен-тата на паметта. Паметта й пък наподобява на шкаф с електрон-на картотека - за секунди може да подаде на ума й необходими-те сведения, за да изработи той светкавична стратегия за дейс-твие.

Добре осведомена за всичко, което ставаше в Параходството, тънък психолог на човешката душевност, Ламята е в състояние да изкопае тунел през който да прокара успешно всеки свой за-мисъл и да постигне желаната от нея цел. Има търпението да изчаква точно толкова, колкото е нужно, ако това се налага. Зна-еше подробности от живота на всички служители, особено за те-зи, които бяха на ключови позиции. Понякога съм се питала дали няма своя лична разузнавателна служба?

След по-внимателно вглеждане в нея открих, че умее да спе-чели доверието на всекиго с остроумни шеги, с мъдри съвети или като сподели някоя заплетена история от нечий живот. С това предразполага хората и те се реваншират, като също й дове-ряват онова, което знаят. Разбира се, тя направлява незабеле-жимо, но умело разговора, за да получи тъкмо онова, което би й послужило в някой ден.

Нейната феноменална памет с бързо прелистване на страни-ците й помага също да заплита светкавично интриги и по този начин да направлява от разстояние действията на хората около себе си, като че ли се е вмъкнала в самите им мозъци.

- Сериозно! - възкликна Филип.

Другата нейна страст е плетенето на жилетки, чорапи, ръкави-ци... Куките стоят в чекмеджето на бюрото й. Щом има почивка, вади ги и започва... Вероятно това й помага да се съсредоточи и да може да изработи плана на своята поредна атака. Нейната стратегия е - атаката, изпреварващия ход.

Например, отива при Христина, най-възрастната в отдела, с прям но и избухлив нрав, подшушва й, че преди малко е била свидетелка как Мария поискала разрешение от шефа на отдела да вземе сметачната й машина под претекст, че тя има належа-ща нужда от по-съвършена машина за своята по-отговорна и важна работа.

Христина избухва и устройва шумен скандал на Мария без да подбира много изразите. Двете скачат една срещу друга, като квачки които не могат да си разделят пилетата. Докато в крайна сметка се изясни, че Мария наистина е поискала разрешение за машината, зачислена лично на Христина, обаче само за няколко часа във връзка с изчисление на някаква спешна фрахтова оферта. И то защото в момента нейната сметачна машина е по-вредена и дадена за поправка.

Но докато двете стигнат до истината, вече са си разменили ос-три приказки и дълго след това се гледат гузно. Отношенията им стават все по-сдържани. Накрая стигат до степен да бъде невъз-можно заедно да се обединят за каквото и да е. Тази е и целта на интригата.

Спомням си как след утринно съвещание при шефа на отдела Панайотов се върна в стаята и сподели, че Мария ще замине за кратка задгранична командировка из Западна Европа. Щом чу това, Ламята вдигна поглед от своите тефтери, смъкна очилата от носа си, усмихна се ехидно и рече: “Предимството на жените, чиито поли се вдигат лесно нагоре...”

Никой от нас не смееше да й възрази, за да не я предизвика да обърне внимнието си към него. Много бързо ще му забие отров-на стрела в гърба, чийто връх той или тя никога след това няма да могат да измъкнат. Това пък бе нейното предимство: беше ни взела страха. Макар да не беше комунистка, действаше с кому-нистическите методи.

Панайотов седна до бюрото си и рече, като че ли на себе си:

- Предимството на Мария е в главата й, а не в полата! - По-мълча малко и добави с равен глас: Всъщност може да си права. От жените в отдела само ти си била досега командирована ня-колко пъти до Западна Европа, редно е да знаеш как стават тия работи.

Той го каза някак непринудено, отпуснато, с пълно отсъствие на емоции в гласа. И така симпатично, че всички прихнахме да се смеем. За пръв път някой измежду нас й противоречеше в ли-цето. Тя побесня! Зачерви се... Но не можа да пророни дума.

- Сериозно! - чух гласа на Филип.

Идваше ми да му изплезя език.

Казах че правя характеристики на хората по пръстите на ръце-те им. След което се опитах да направя словесен портрет на ге-нералния директор на обединението: изящни, добре поддържа-ни, с бяла почти прозрачна кожа, с красив пръстен - не много го-лям, но не и малък, точно такъв, какъвто подхожда на неговите пръсти - притворени, дебнещи.

- И очите му са такива - допълних. - Сиви, с изтеглен навътре поглед, виждащи всичко, като очите на орел. А ето какъв е спо-ред мен нравът му: амбициозен, властолюбив, студен, изчакващ, пресмятащ до стотна от цялото своите действия и думи. Човек, който знае кого кога да потупа по рамото, да направи компли-мент или да цапардоса друг по главата с премерен удар, завър-шващ с нокаут... Навярно такъв е бил и Наполеон.

Филип не каза нищо.

Стеснително го запитах за какво е замислен. Но той не отгово-ри. Като че ли изобщо не чу моя въпрос. След дълга пауза запи-та дали мога да опиша своите собствени ръце.

Разбира се, че можех. Колко пъти съм ги наблюдавала отстра-ни като да бяха чужди. Защото когато подхвана разговор, те на-истина стават чужди, отказват да се подчинят на моята воля. Предават ме, издават че съм набъкана с комплекси.

Тясна китка, тънки, но недостатъчно дълги за общия ми ръст пръсти, дори необичайно тънки. Костеливи, нервни, обикновено вплетени едни в други при разговор, объркани, нерешителни, на-ивни, дори глупави, с тесни дълги нокти, придаващи ми може би привидна аристократичност и изящество. Хората си мислят, че такива пръсти не са годни за физически действия и са насле-дени от предци, които от много поколения не са упражнявали физически труд. Което е вярно може би само наполовина: по ли-ния на майка ми и само отчасти по линия на моя баща, където има прескачане.

Родителите на дядо ми Тодор наистина не са били принудени да се препитават с физически труд - и двамата са от чорбад-жийско потекло. Но дядо ми и баба ми Калина бяха изградили своя живот със собствените си ръце и с натягане. У двамата имаше особена нагласа за лично достойнство, такива хора нико-га не вземат нещо от някого. Те само дават от онова, което сами са спечелили, макар и с непосилен труд.

И тялото ми при разговор вече е нерешително, приседнало на ръба на стола, приведено леко напред, потръпващо, като че ли очаква всеки миг да получи команда: “Марш оттук!”

Но това вече са придобити, а не онаследени качества, защото и двете ми баби имаха достолепни, горди осанки, макар и двете да бяха значително по-дребни от мен. Снажни, високи бяха два-мата ми дядовци. Също и моята майка.

Разбира се, това само си го помислих на ум. Нямах намерение да отговарям на въпроса на Филип. Нали бе художник, нека сам да прецени какви са моите ръце.

Той обаче мълчеше дълбоко, като да бе онемял.

- Защо се натъжи? - запитах го глезено. Дори сложих непрену-дено главата си на силното му рамо. Той като че ли не забеляза това. Или по-точно забеляза го, но със закъснение от около по-ловин минута, което бе доказателство, че го е сторил след като бе премислил как да отвърне на моето поведение, за да не ме засегне.

Заех се да направя характеристики на колегите си от отдела. Разбира се, пристрастни. Не мога да гледам на хората, с които общувам всеки ден, безпристрастно, независимо дали те са ми симпатични или не.

Залових се първо с Христина, пряма и открита жена, с остри действия и още по-остър език. Тя може да те нареже с него с по-вод и без повод. По този начин като че ли се опитваше да при-крие своето вътрешно стъписване пред изпитанията на съдбата. Както и своята самота, защото по природа тя е горда жена.

Беше останала вдовица на трийсет и няколко години и целият й живот бе посветен на нейния син. Единствената радост, която животът й бе оставил от голямата й любов. Говореше се, че тя и нейният съпруг са били свързани с дългогодишна роматично силна обич. Но на Съдбата изглежда това се е зловидяло, защо-то 5-6 години по-късно тя търкулнала този млад мъж от покрива на къщата, където се е покачил, за да снеме телевизионната ан-тена. Тъкмо младото семейство успяло да си намери малко по-широка квартира. Та Христина се бе преместила в новия дом са-мо с детето си. Нейният син е курсант във Военно морското учи-лище. Един красив, строен, умен младеж, доказателство че на-истина е плод на приказна любов.

След смъртта на своя съпруг Христина не бе видяла нищо доб-ро от живота. Или, ако все пак бе видяла нещичко, то го бе от-крила в романите на писателите, които четеше с някаква неу-толима духовна жажда. Признак, че подсъзнателно тя изпитваше стремеж към свой личен живот, отделен от този на сина й. Но-сеше у себе си мечта за споделен житейски път, защото след определена възраст самотните хора изостават някъде в страни от този път. Но като всяка жена с достойнство тя не можеше да хитрува с мъжете. Още по-малко да ги прелъстява. А мъжете са като децата, трябва да им покажеш лъскава играчка, за да им привлечеш и задържиш вниманието. Въпреки, че Христина е представителна на вид жена - висока, слаба, винаги облечена изискано и подходящо за случая, жена която никога няма да зле-постави и най-високопоставен мъж, не смятам че има шанс да се омъжи повторно.

Мъжете тичат подир атрактивните и лекомислени жени. С тях се живее приятно и удобно, техните претенции се задоволяват лесно. Те умеят да ласкаят мъжкото самолюбие с приказки, как-вито мъжът в своята суета очаква от жената. Истините биват премълчавани от тези жени до момента в който мъжът е доста-тъчно силен във финансово отношение. Лошото идва, ако на не-го му се разклатят краката. Тогава истината му се хвърля бру-тално в лицето и го зарязват да се оправя сам... Съпругата му пък, като пъстра пеперуда, бързо прелетява на друго рамо...

Докато жените от типа на Христина са противоположни, те жертват всичко което имат, за да спасят положението без да продумат дума за упрек.

За шефа на отдела и за Панайотов повторих онова, което и друг път бях споделяла пред Филип. Към образа на Мария доба-вих: “Умна, интелигентна, общителна, емоционална, конфликтна и очарователна...”

- Сериозно! - не пропусна да рече той.

Хвана ме яд и пак млъкнах.

Като че ли не можеше да измисли една по-свястна дума, като доказателство, че ме слуша.

- А останалите? - подкани ме Филип.

Мълчах.

- Какво ти стана пак? - погледна ме изненадан.

- Кои останали? - запитах на свой ред.

- Тези, за които не си говорила още - уточни той.

Не съм говорила защото нямах какво да кажа за тях. Обикнове-ни жени и мъже, които всеки ден виждаш, разговаряш с тях, пие-те понякога дори кафето си заедно, разменяте рецепти за кейко-ве и курабии, но щом не са пред очите ти, веднага ги забравяш. Те имат облика на мравуняка или на стадото овце.

- Ако това може да мине за групов портрет, ето го! Можеш да го нарисуваш върху изпразнената кутия от цигарите си, която си приготвил за изхвърляне.

Той дълго се смя гръмогласно, след което рече:

- Ти понякога си убийствена!

- Казах каквото мисля! - отвърнах. - О, изпуснах Черното!

Викахме му така заради фамилията му, но и защото бе мургав, като натурален грък, какъвто си беше по произход. Той е висок, слаб, леко приведен в стойката, с присвити скептични устни, с особени вежди, които като че ли бяха поставени там, за да при-криват очите му - тъмни, святкащи, единственото нещо, което из-глеждаше жизнено у него. Иначе е флегматичен, дори на пръв поглед изглежда мързелив. Човек, лишен от стимул.

Личности като него не са пригодени за колективен начин на действие. Колективът смачква всякакъв ентусиазъм у тях. А на-шата държава е изградена тъкмо на колективния принцип, откло-ниш ли се - тежко ти и горко!

Ако Черното имаше възможност да работи за себе си, той си-гурно би притежавал най-печелившият, най-силният търговски флот на Балканите. Не би допуснал и на сън празен преход в ек-сплоатацията му.

Но... в нашата държава всичко се върти наобратно. Като че ли е Дяволско царство.

После се сетих, че съм пропуснала Беки, една типична еврейка в своята изисканост. Мъничка, крехка, с красиво бяло лице, чер-на вълниста коса и особени сини очи. Изобщо, като една изящна миниатюрна статуетка от слонова кост. За мен тя си остана об-разец на жена, достойна да й се подражава във всичко.

Пропуснах преводачката, също интересна личност. С нея дори по едно време се сближихме и често си пиехме двете заедно ка-фето в малката сладкарничка на ъгъла, а по-сетне в Клуба на моряка. Обаче вече бях загубила желание да разказвам.

*Теодора Астро* 7.

.

Денят бе 13 юли 1974 година. Запомнила съм го, защото той остана като жалон, забит в моята съдба. Щом се надигна от лег-лото, преди да е хукнал към банята, Филип съобщи своето наме-рение да потегли за София. Вероятно и аз бях допринесла за това негово внезапно решение. През цялото време бях свое-нравна, осъзнавах го сама, а не можех да постигна уравнове-сеност. Ту плачех, ту не му продумвах с часове, ту го обсипвах за кратко с нежности, а след това настръхвах като че ли се гот-вя за война с него. Сама не знаех какво ми е, нито пък какво точно искам, какво очаквам от Филип.

За това мое настроение обаче той нямаше никаква вина. През целия си престой се бе държал с мен, както обикновено. Дори отдели много повече време да бъдем заедно, бе нежен, грижлив. В разгара на лятото всички големци са в отпуски, нямаше при кого да прахосва време и сили.

Вместо да насоча своето внимание към него, аз му говорех за Стефан. И то най-противоречиви неща. Странно, но колкото Фи-лип ставаше по-грижлив и привързан към мен, толкова по-често и по-упорито мисълта ми търсеше Стефан.

Най-релефно в моето съзнание се натрапваше неговият образ, когато грохнал от своите заетости през деня, Филип заспиваше до мен, докато аз му разказвах нещо. В такива моменти си при-помнях до най-малки подробности лицето на Стефан, очите му, устните му, които търсеха напористо моите, силните му ръце... През това време Филип похъркваше, без да го интересува за как-во мисля.

Понякога ми се струваше, че ако протегна ръка, ще погаля високото чело на Стефан, ще заровя пръстите си в тъмната му, малко остра коса, ще доловя ускорения негов пулс... Наистина протягах ръка, но... докосвах бялата коса на Филип. И той ми се струваше много по-стар, по-набръчкан, по-уморен, отколкото бе в действителност. Тогава го ненавиждах, но още повече нена-виждах себе си.

Струваше ми се абсурдно, че преди малко съм целувала това старо лице. Изобщо, спящият Филип изглеждаше много по-стар от будния Филип. За да прогоня своето тягостно чувство в такива мигове, съвсем не ми помагаше обстоятелството, че той беше мъж към който доста жени с високо положение и изискан вкус имаха домогвания и го преследваха настоятелно. Навярно всяка от тях ме мразеше и би се изненадала на моето недоволство.

Когато разсъждавах безпристрастно, не можех да отрека, че той бе обаятелен, интелигентен, умееше да разказва увлекател-но. За своите 50 години бе видял, преживял, прочел много и без-спорно бе ме обогатил духовно.

Но... това не стигаше, за да се запълни пропаста между него и мен. Тъкмо обратно, тя се задълбочаваше, ако случайно в ми-сълта ми се мернеше и сянката на Христо, чийто образ бях при-кътала дълбоко в душата си, като високо каратов великолепно шлифован диамант.

Очевидно личността на Филип не се вместваше в моята мис-ловност и емоционалност, нито пък в представите ми за любим мъж.

Гледката на спящия, с отпуснати черти на лицето Филип, не бе особено привлекателна. Имаше нещо хищно в полуотворената му, хъркаща уста от която се показваха жълто-кафяви зъби, пос-ледица от продължително пушене на цигари. Като резултат от никотина, наслоен в белите му дробове, той бе получил увреж-дане на лигавицата, защото правеше едно особено старческо за-кашляне, като че ли се опитваше да откърти нещо, залепнало за дихателните му пътища. Това се проявяваше особено сутрин, след като е станал от леглото.

- Дай ми главичката си - казваше той между две похърквания - и ме придърпваше към себе си в полуспящо състояние.

Филип много често използуваше умалителния вид на думите, което също ме дразнеше. Това не подхождаше нито на възраст-та, нито на положението му.

Стаята, в която прекарвахме своите редки общи нощи, биваше неизменно в станцията на художниците, намираща се в курорта “Златни пясъци”, която бе пригодена само за летуване - с тънки стени, недобре построени балкони, защото ветровете, които ду-хат непрестанно по крайбрежието, създаваха някаква акустична аномалия, която наподобяваше на вълче виене. Като към това се прибави и хотелиерската подредба на стаите, престоят там ми действаше потискащо.

- Той защо си я целува толкова много? - казваше от време на време дремещият Филип, докато аз обикновено разгръщах доне-сени от него книги или списания, свързани с изкуството.

- Той спи! - казвах понякога троснато, защото наистина се чув-ствах дълбоко засегната от неуважението му към мен. Недоумя-вах как е възможно да спиш в присъствието на жена в стаята, заради която си пропътувал стотици километри и то по крайно лоши пътища с един раздрънкан руски автомобил.

Нервите на Филип също бяха разбити, поради което не би из-държал да измине същото разстояние с влак или самолет. Ако го стореше, биха го смъкнали по средата на пътя, защото останал в бездействие той става агресивно сприхав и заядлив.

- Кой? Аз ли! - отваряше едното си око Филип. - Бъркаш ме с някого.

Нямаше с кого да го бъркам. Стефан никога не е заспивал до мен. Когато съдбата ни събра, той бе още курсант. По онова време бяха забранили отпуските с преспиване, а след това баща му го прибра и постави под своята стража. С Христо не сме ляга-ли заедно...

Когато Филип протягаше сънена ръка, за да ме погали, на мен ми се струваше че ме докосва с дървена протеза. Това ме сеп-ваше и аз се отдръпвах.

- А той си мисли само за нея - мърмореше.

В такива случаи зъбите му тракаха.

Смятах че му е студено и обикновено мятах одеало върху него, което той веднага отхвърляше, уверявайки ме че не му е сту-дено.

- Тогава защо ти тракат зъбите? - питах.

- Така ти се струва - отвръщаше той.

Но неговите зъби наистина тракаха, като че ли в устата му имаше парчета лед, които се блъскаха едно в друго.

Очите на Филип също изглеждаха студени, буквално безжиз-нени. Сякаш бяха стъклени топчета, с каквито момчетата си играят, като ги държат с два пръста, за да се търкалят те към предварително издълбана в земята кръгла дупка.

- Тръгваме ли? - попита ме той от вратата.

Тъкмо си обувах обувките.

През целия път към града мълчахме. По принцип сутрин той е неразговорлив. Остави ме пред Параходството и се отправи към местното книгоиздателство. Имаше там някакви уговорени дело-ви срещи.

Докато се изкачвах по стълбите към вторя етаж, където бе мо-ята канцелария, усетих остра стомашна болка. Като че ли там имаше кълбо змии, които са ме захапали и в същото време се въртят кръгообразно. Около 15 минути по-късно болката стана непоносимо силна, започнах да се потя и в същото време ме втресе. Две колежки ме уловиха под ръка и буквално ме замък-наха към отсрещната Транспортна болница. Струваше ми се, че умирам. Нямах представа каква бе причината.

Лекарят, който ме прегледа, изказа съмнение за колитна криза в резултат на трудно смилаема храна в комбинация с настинка. Постави ми някаква инжекция, даде ми да пия няколко капки от кафеникава течност в лъжица с вода, предписа лекарства, напи-са болничен лист за три дена домашна отпуска и ме отпрати.

Колежките ме придружиха до автобусната спирка. Постоях малко, но като си представих тръскането на автобуса по павира-ната с гранитни блокчета улица, отказах се от автобуса и се за-тътрих бавно към къщи. Постепенно болката поутихна и докато изпъпля по стръмната улица, която излизаше на централния площад пред градския театър, почти заглъхна.

После пак се засили, пак отзвуча... Спрях в първата близка ап-тека, изпълних рецептата и се отбих в сградата, където той има-ше своя канцелария, защото знаех че има уговорена среща за 10, 30 часа с някакъв млад художник. Бях убедена, че ще разго-варя поне час и половина с него.

Заварих го. Младежът обаче бе закъснял и Филип бе кисел. Като ме видя, успокои се. Подхванахме някакъв разговор. Той предположи, че болката ми се дължи на настинка. Предния ден двамата се къпахме в морето. Застоях се дълго във водата. Сто-ри ми се топла.

- Така е, защото не чуваш като ти се дават съвети! - рече побе-доносно той.

Наистина не успя да ме измъкне от водата дори когато ме улови с двете си ръце и се опита да ме изнесе като малко дете. Аз обаче се изхлузих като риба и заплувах навътре.

Показах му болничния лист и го помолих да остане още някол-ко дена. Направи знак с глава. Значи не му е възможно. Ядосах се.

- Защо? Нали като дойде каза, че ще стоиш дълго?

Попита дали ме боли още стомахът.

Не ме болеше, усещах само някакво особено стягане.

- Защо да е невъзможно?!

Пак не отговори. Вместо това съвсем неуместно поиска да му разкажа за собственика, от който баща ми бе купил къщата ни.

Откъде да помнех! Първото му име бе Александър, а на жена му - Евдокия. Записани са някъде из документите, които баща ми съхранява в специална папка. Инициалите на двамата са поста-вени пък върху фасадата на къщата, а под тях годината на стро-ежа - 1923. Старецът бе зъвършил Морското училище и докато се пенсионира е работил като корабен механик. По професия съпругата му мисля е била учителка. Или нещо от този род. И двамата - комунисти отпреди войната. След войната тя става партийна агитаторка. Бе починала от рак няколко години преди ние да купим втория етаж на къщата им. Първият бе продаден вече на друго семейство докато тя е била още жива.

- Това е, което аз знам - казах.

- Само това?

Знаех, че синът му е артист в София и се казва Иван Алексан-дров. Съпругът на дъщеря му е бил главен редактор на комунис-тическия вестник “Работническо дело”, но се е самоубил с пуш-ка докато тъща му е била още жива. Дъщерята и внучката на бай Сандьо - човекът бе известен с това име - живееха в София и той също се премести там, след като беше оформена про-дажбата.

Филип поиска да узнае кога точно се е самоубил зетят, но аз не знаех годината.

- Можеш сам да провериш. Ти също си член на Комунистичес-ката партия. Вашият партиен орган “Работническо дело” едва ли е имал безброй главни редактори.

Ако се проследят събитията, можеше да се предположи, че то-ва е станало някъде в периода от края на септември 1944 година до не по-късно от 1958-59 година.

- Значи в 1923 година, когато България е била в най-тежката си икономическа и политическа криза, след приключване на Първа-та световна война и подписването на Ньойския договор, те са били заможни, за да вдигнат такава солидна и представителна къща - прецени на глас Филип.

- Може би... - промърморих по-скоро на себе си.

Това за мен бе без значение.

- Не може би, а е сигурно. Разполагали са с пари! - натърти със своя тежък глас Филип. - Достатачно е да се види оградата и ме-талната пътна врата, за да се разбере че всичко това е правено в ония бедни за България години с пари на куп. Казваш, не пом-ниш името на зет му?

Наистина не го помнех. Напрегнах паметта си, там ми се мерна нещо като Петър...

- Фамилното?

Мерна ми се нещо като Чуклев. Но не бях сигурна и в собст-веното. Знаех че внучката на бай Сандьо носеше името на баба си Евдокия.

- Какво те интересува това? - ядосах се.

Стомахът отново ме стегна, а той ме заразпитвал за някакви си комунисти...

- Това е история! - рече.

Щом е история, трябва да е записана някъде, да си я намери сам! Неочаквано ми хрумна мисълта за парадоксите на живота. Строена от комунисти, вторият етаж на къщата е собственост на моите родители, които бяха вписани във всички комунистически регистри, като негови противници. Стана ми весело. Това ми да-де основание да си кажа, че в живота нищо не е вековечно. Мо-же би и комунизмът някой ден... Не посмях да продължа своята мисъл по-нататък. Още по-малко бих дръзнала да я изкажа на глас.

Все по-малко и по-малко хора край мен носят у себе си подоб-но съмнение. Мнозинството са убедени вече, че комунизмът е последния етап от развитието на човешката цивилизация и ще се наложи в целия Свят. Затова напрягат усилия да се вместят в неговите ниши. И в това си напрягане губят своя разум.

Може би моят баща е напълно прав когато в мигове на силна ярост от безизходицата си крещи: “Безумие! Масово човешко безумие!” А майка ми само клати мълчаливо глава, унесена в своите размисли.

С годините тя става все по-мълчалива и все по-загледана навътре към самата себе си. Някогашната й хубост, за която съм чувала да говорят много нейни близки, е помръкнала. Само очи-те й са все още с непроменен зелен цвят и на фона на измъква-щата се красота изглеждат още по-красиви - като два скъпоцен-ни смарагда. Единствено нейната достолепна осанка подсказва, че е жена от видно потеклко. За комунистите това си е престъп-ление, което никога няма да й бъде простено. Нито на децата й, нито на внуците й...

А аз, нейната собствена дъщеря, седях сега на едно канапе с един партиец и бях нещастна, че той бърза да замине далече от мен.

Каква гавра с нейното мълчаливо страдание!

Но нима имах избор, след като комунистите съумяха да вкарат в мрежата си всички по-будни младежи от моето поколение. Партийният билет (така те наричаха документа за своето членс-тво) е нещо като трамплин, за да може човек да стъпи на елева-тора, водещ за нагоре. Онези, които като мен нямаха и не може-ха да притежават този билет, си остават за вечни времена на най-долната площадка и служат като товарни магарета за пре-насяне куфарите на партийците. По някакъва случайност Сте-фан все още бе извън примката. Но... докога?

Филип пушеше поредната си цигара, прозорецът на стаята бе затворен понеже бе обърнат към улицата, а оттам дори през двойните прозорци достигаше нейният шум. Заслушах се в раз-каза му за западно германски летовник, с когото бе разменил - според него - остри приказки в спор по политически въпроси.

“Един капиталистически гад!” - рече Филип.

Змиите на моят гняв пак се раздвижиха в стомаха ми и болката се поднови. Идваше ми да му изкрещя в лицето: “А нима вие, комунистите, не сте гадове?”

Какво безочие!

Като се изключат избитите по заповед на Цар Борис I 52 бо-лярски рода, опълчили се срещу него когато той е налагал хрис-тиянството като официална религия за Българската държава през 865 година, в нашата история няма друг прецедент на из-вършен масов геноцид над нацията ни в подобен мащаб от соб-ствените й държавници, какъвто е извършен от комунистите, след като идват на власт.

Още в първите месеци, преди да са се състояли заседанията на техния абсурден “народен съд”, за който е издадена наредба закон от края на септември 1944 година, са арестувани и из-бити по най-примитивен и варварски начин - без заповеди, без съд и присъди - около 26 хиляди българи. Пирово отмъщение на развилнялата се тълпа от морално деградирали, душевно нисши човекоподобни същества. Четирите върховни и 64 областни със-тави на въпросния “народен съд”, устроен по заповед на Георги Димитров, оглавяващ тогава Комунистическия интернационал в Москва, издава и изпълнява 2730 смъртни присъди в началото на 1945 година срещу регентите, дворцовите съветници, цели правителствени кабинети, 67 народни представители, 47 генера-ли и полковници, видни граждани, плюс хиляди други тежки на-казания.

Нима Филип, който е свидетел на тези масови комунистически зверства не ги бе видял? Не бе чул за тях?

И видял, и чул, но... забравил!

Е, имал е шанса да потегли с Българската армия към бойните полета на войната, та не е драл гърло по червените митинги: “Смърт на народните врагове!” както са го правили тълпи от по-дивели - насъскани или подбрани с тоягата - българи. Но когато след завръщането на тази армия в страната са подхванати мно-гобройните абсурдни съдебни процеси срещу тъй наречените “царски офицери”, не може да не си е дал сметка какво всъщ-ност става. А ако все пак тези събития са минали край него на-истина без да са го впечатлили, то си е за негова сметка. Въпре-ки това се бе присламчил към червената орда, а наричаше гад един случайно срещнат в Созополска кръчма германец само за-щото онзи бе изказал мнение, че България не е така привлека-телна, както е била през 1941 година, когато той я преминал със своята войскова част на път за Източния фронт. А хората не из-глеждат сега свободни и уверени в себе си, както тогава.

Казах му за своето желание да се насоча към журналистиката, за да пренасоча неговото внимание. Не ми се слушаха злобни епитети за един човек, който бе направил съвсем обективна и честна оценка на положението в днешна България. Мисля, че той се изненада и не прие насериозно това мое хрумване.

Освен писмата и някои импресии в мерена реч, Филип не бе чел нищо друго от мен. Той дори нямаше представа, че аз сътру-днича на разни печатни издания. Бе премного зает със самия се-бе си, за да обърне очи към мен. Ако знаеше, би ме обсипал на-вярно с комплименти, защото в неговата среда хората умеят да се ласкаят доста умело един-друг, застанали лице в лице, но обърнат ли се с гръб, мигновенно се забравят или пък се захва-щат да се отричат взаимно.

Разговорът от само себе си тръгна без посока - към жегата, към дългия път който му предстоеше да измине с неговия вече износен автомобил.

- Недоумявам защо избираш все по-дългия и лош път - през Бургас? - казах.

Все едно че не чу въпроса ми. Зададох го без умисъл. Тогава дори не подозирах, че той поддържа връзка с някаква артистка в тамошния театър. Останах изненадана, когато узнах. Мъж който няма енергия дори за една жена да прехвърча и при друга?! То-ва не е доказателство за стабилност от негова страна.

Филип предпочете да заговори за предстоящото си пътуване до Полша. Щял да кръщава там някакво бебе. При все че нямах видими доказателства, още щом отвори преди време приказка за това предстоящо кръщаване, в моя ум прошава съмнението, че той се смята най-малко за съавтор на зачатието. А може даже и за автор.

Бебето бе момче, а той бе баща на три дъщери. Знаех за него-вата несбъдната мечта да си има син. Аз съм виждала само най-голямата му дъщеря, почти моя връстница. Единствено тя е рас-ла около него. Другите живееха при майките си. Тях ги знам само от снимки. И трите приличаха досущ на Филип.

Той бе сменил официално две съпруги и бе живял дълго време съвместно с трета жена. И трите бяха известни личности. Каква е причината за раздялата му с тях не съм го питала. На клюките не съм давала ухо. Но когато сам отвореше дума за тях, винаги говореше в единствено число. Като че ли ставаше въпрос само за една съпруга и за един развод, за една единствена раздяла, а не за три последователни.

Навярно в неговото съзнание тези три жени са се сляли в един образ. Или, поради някакви известни само нему причини, той ги е обединил за себе си в едно цяло. Филип бе обръгнал към же-ните, сигурно защото те му досаждаха.

Вратата на стаята се отвори. Влезе млад мъж с голяма папка под мишница, очевидно художникът, с който имаше уговорена среща.

Филип, който до този момент говореше сравнително спокойно, скочи от мястото си и се нахвърли с ругатни върху него. И досега тази сцена е пред очите ми: младежът примигваше смаян, опит-вайки да се промуши между лавината от словесни гръмотевици, за да изложи своето обяснение. Но дава ли ти Филип пауза, та да се вмъкнеш, като в цепнатина, та да си кажеш приказката?! Той се нуждаеше от гръмоотвод за своята нервност и си го бе намерил.

Всъщност, обясненията бяха излишни. Зачервеното като през-рял домат лице, запъхтяното дишане и потта, която се стичаше на струйки по челото му, бяха достатъчно доказателство, че чо-векът е държал да се яви на срещата навреме, но нещо го е въз-препятствало.

Недоумявах защо бе необходимо да ругае, като най-долнопро-бен простак? Още повече след като не бе обвързан с някакво разписание. Предстоеше му път със собствен автомобил.

След като изпразни своето електричество, Филип пъхна листче в ръката на недоумяващия младеж, в което бе написал заръките си към него, грабна от ръцете му папката с рисунки и хукна по стръмните стълби надолу, като че ли го бе погнала глутница вълци. Едва го догоних, когато вече размяташе дългите си кра-ка по тротоара. Ако не го бях последвала, убедена съм, изобщо нямаше да се сети за мен.

Метнахме се на колата и потеглихме към нас. Той като че ли забрави за предстоящото си пътуване. Моите родители и Илиян, както споменах вече, отстъстваха от града. Изкачихме извитата стълба. Помоли ме да сваря кафе. После заразказа разни сме-хотворни истори. Останах с убеждение, че е сменил своето на-мерение да пътува. Но той скочи неочаквано от стола, сбогува се припряно и затрополи по стълбата, като че ли някой го го-неше отзад със зареден за стрелба автомат и аха-аха да го надупчи с един откос.

Докато си намеря чехлите, докато се смъкна до улицата, той бе надул мотора и изхвърча със скорост. Гумите изсвириха, вдигнаха лек пушек и колата профуча край мен.

*Теодора Астро*

8.

.

Около месец след завръщането на Филип от Полша реших да сложа край на нашата връзка. Написах му го в писмо - кратко, ка-тегорично, че не желая да ме търси повече. Ние двамата с него не идвахме отникъде заедно, нито пък отивахме някъде дори когато летяхме с неговия автомобил по пътищата.

В края на август обаче той ме потърси. И двамата мълчахме по въпроса за писмото, като че ли то не съществуваше. А то бе факт. Филип дори бе отговорил, като се кълнеше в своите най-искрени чувства на обич към мен.

“Нима не долавяш, как с всеки изминал ден аз се променям покрай теб и заради теб...” - пишеше.

Това обаче бяха празни думи. Продължиха и моите душевни терзания. Филип зачести посещенията си във Варна. Обаче въ-преки това той ми ставаше все по-чужд. Странно, дори абсурдно, но колкото повече моето съзнание го отблъскваше, толкова по-усилено твърдях че го обичам. Вероятно по този начин съм иска-ла да си самовнуша нещо, което не бе истина.

.

Някъде дълбоко у мен бълбукаше брилянтен извор, от който бликаха кристални чувства. Те имаха нужда от обект, към който да бъдат насочени. Този някой се бе появил в образа на Филип не по мой избор, нито по моя воля, а по някаква случайност. Не-зависимо, че моето съзнание правеше точен анализ и съответно даваше червени сигнали: “Грешен избор! Грешен избор!”, под-съзнанието се опитваше - безуспешно! - да разкраси действи-телността с миражи.

Изворът в душата ми имаше нужда да разкваси устните на ня-кой пътник. Иначе става ненужен и собствената му безполезност го затъква. Стефан бе отпил няколко глътки и отминал. Водата му се видя май много студена, бистра и фосфорисцираща, не-подходяща за неговата глътка. Христо само се наведе, колкото да се огледа в огледалния образ на извора и се дръпна, изпла-шен от собствената си неувереност... Филип гребна разсеяно с крайпътна кратунка, за да преглътне по-лесно никотиновата гор-чилка, утьложена по гърлото му, без да забележи, без да се ин-тересува изобщо каква е водата. Той бе отпивал вода от толкова много подобни извори, че бе загубил напълно вкуса си. Огорчена от неговата безчувственост аз ронех сухите листа на собствения си гняв и сама сe затлачвах с тях...

Един кошмарен отрязък от моя живот!

Люшках се ту насам, ту натам. Изворът у мен преливаше на всички страни. На педя под краката ми имаше гранитен масив, невъзможен да се прокара талвег за поток. А преляла вода без излаз нанякъде, дори когато е изворна, се превръща в мучурище. И гнети, гнети...

Всички посоки около мен бяха затворени с бариерата “класов враг”. Кой ги измисли тези зловещи изрази: класов, държавен народен враг, монархо-фашизъм, царедворец, изменник небла-гонадежден, кулак, бивш буржоа... Залепили ли са някой от тях върху името ти, свършен си!

Междувременно подадох молба за напущане на работа, без да имах представа с какво ще се захвана по-нататък, нито къде ще отида. От известно време Ламята бе заплела интриги около мен, които, заедно с идеята на червената сврака, ме задушаваха. Подтика й мисля дойде от обстоятелството, че шефът на отдела бе решил да ме направи нейна заместница, тъй като тя беше пред пенсиониране и може би не се смиряваше с този факт.

Къде беше колективът, който да ме защити от клюките ли? На мястото си. Но всички колективи по принцип се втурват да спа-сяват само онези, които затъват или пък са кривнали от общо-приетия прав път. Аз не съм под средното ниво, нито встрани от пътя. Просто моята лудост е сложила в ума ми криле, макар за-лепени с пчелен восък, та бях полетяла малко над нивото и пред обсега на нормалния човешки поглед, но далеч от слънцето, та восъкът не бе успял да се разтопи.

Да, никой колектив не търпи отклонения от златната среда. Не признава величините, непобиращи се в мерките му. Не допуща, че една величина може да се мери с разни мерки и да си остане непроменена, защото не мерките са първични, а величините.

Пак през август узнах за смъртта на Евдокия. Беше умряла преди месец.

Нейната ранна смърт ме потресе.

Почти по същото време Христо се сгоди за дъщерята на няка-къв дипломат, собственица на голямо 7-стайно жилище. Мечтата му за негов дом ставаше действителност. Така и не мога да кажа как приех тази вест - дали тя ме огорчи или само ме натъжи.

Споменавам го и мисълта ми полита неволно към една незна-чителна на пръв поглед моя среща с него.

...Втурнах се по стълбите надолу без да докосвам стъпалата с ходилата си, като че ли наистина летях. Той ми бе телефонирал, че ме чака в сладкарницата на гърба на Параходството.

По това време тя обикновено бе пуста. Очакваше ме на маса-та, скрита зад чупка на стената, далече от прозореца. Поради декоративната решетка, която отделяше този кът в малко сепа-ре там беше сумрачно. Завъртях ключа на лампата.

- Изгаси! - настоя Христо.

Отвърнах, че няма да го виждам.

- Аз пък те виждам и когато не си до мен - отвърна кротко той.

Ха де!? Приказки, които уж тогава се плъзнаха край ухото ми и се разтвориха в тишината, а след време се върнаха като пчели, за да забият златните си жила в моята памет и да оставят там омесени болка и сладост. Но кой да ми каже тогава какво още ми е нагласила ревнивата Съдба, за да отмъсти на природата, че е била малко по-щедра, когато ме е зачевала през военната есен на 1942 година. Или може би го е сторила не от щедрост, а от предвидливост.

Втората световна война погълна в своя пожар цвета на чо-вешкия интелект.

Цигарата му бе загаснала в пепелника. Без да ме погледне той измъкна от кутията, поставена върху масичката, нова цигара, щракна със запалката и поднесе пламъка към върха й. Лицето му се освети и видях, че то е бледо.

- Кафето ти изстина - рече и ме подкани с жест да пия.

Неговата чаша също бе недокосната. Казах му това.

- Не ми се пие без компания - отвърна.

Разговаряхме за съвсем обикновени неща около половин час. Трябваше да се връщам в канцеларията. Предусещах, че Ламя-та вече е уведомила шефа и той ще ме изгледа през очилата си, отгоре надолу при първото влизане в канцеларията. Най ми е неловко от този негов поглед. Предпочитах да ме нахока, когато съм се провинила. Ругатнята, отправена към сгрешил човек на-малява вината му наполовина - събужда у него изблик на съпро-тива. Шефът обаче май знаеше това и никога не избухваше, ни-то пък отронваше укорна дума. Предпочиташе да въздейства със силата на своя поглед. Не, не гневен, не порицаващ. Само по особен негов си начин на поглеждане.

- Време е да тръгвам - казах.

Христо сякаш не ме чу. Продължи да разказва за последния рейс на кораба си, който бе до Индия и обратно.

- Знаеш ли че те обичам? - прошепнах.

Не познах собствения си глас.

Цигарата го спасяваше от неловкото мълчание, а аз едва удържах сълзите си. Явно това бе грешка от моя страна. Сама не знам как думите се изтъркулиха от моята уста.

Той ме гледа дълго със своя бистро син поглед и накрая рече с равен обикновен глас:

- Моето чувство към теб е по-силно от твоето. Впрочем ти го знаеш и без да го заявявам.

- Тогава защо... - не се доизказах, нямаше нужда.

- Страхувам се - отвърна.

Преди да попитам от какво точно се страхува, той се зае да даде някакво пояснение, което ми се стори твърде объркано.

- Разбираш ли? - завърши.

Нищо не разбрах. Но това бе без значение. Вече бях наясно: и този път моят кораб бе заседнал върху подводна скала. Усещах острите й ръбове в тялото си. Всеки мой опит да се измъкна пре-ди да е дошъл приливът би бил авантюра. Корпусът ми и без то-ва носи белези от пробойните, получени от по-предното подобно засядане... А може би тъкмо тези белези плашеха Христо. Веро-ятно е усещал сянката на Стефан, която се мотаеше и ще се мо-тае до края на дните ми из гънките на моето съзнание.

- Довиждане - казах и се надигнах енергично от мястото си. После излетях навън. Дори не се обърнах да видя неговия от-клик, макар да ми се искаше да го сторя.

*Теодора Астро* 9.

.

Поради гъстата мъгла на две крачки разстояние не виждах ни-що. Не срещах никакви хора или може би не ги виждах.

Преди два дена бях получила телеграма от Филип. Уведомява-ше ме, че ще ме чака вечерта след 8 часа в ресторант “Бълга-рия”. Заранта получих и писмо от него. Беше писано преди теле-грамата и за разлика от нейното съдържание, тонът на писмото му бе рязък. Изглежда после е размислил и бе решил да заглади положението. Може би е държал все пак на мен, макар тогава да бях убедена, че не е така. Или поне ми бе все едно.

Предстоящата ни среща бе без значение както за мен, така и за него предполагам, въпреки любезния тон на телеграмата, коя-то завършваше с дежурните думи: “Целувам те с обич!”. Краят бе настъпил. Щях само да му върна писмата. Искаше си ги. Ако не бе добавил тази своя претенция в дългото си писмо, изобщо нямаше да се отзова на телеграмното му послание. И без това не се чувствах добре.

В последното мое писмо аз го нарекох безотговорен и непочтен човек, откровено изложих всичко, което мислех за него. Това го бе разгневило. Свикнал да го ласкаят, той не е можал да пре-глътне моето признание, че не искам да имам нищо общо с него. Как ли би понесъл, ако можеше да чуе какво колегите му гово-рят, не без основание, зад гърба му? Да, същите, които виеха гръбнаци в ниски поклони и лицемерно го обсипваха с хвалеб-ствия.

Защо ли ми трябваше да му казвам истината лице в лице? Все едно, той не би я осъзнал и приел. Достатъчно бе да го уведомя, че не мога да изпитвам чувства към него и с това историята да приключи.

Преди месец средната дъщеря на Филип се бе отровила със свръх доза наркотик и щях да го видя за пръв път след тази ужасна трагедия. Очаквах да го намеря сломен. Доколкото имам впечатления той си обичаше децата и бе добър баща.

Лекуващият професор на вече покойното момиче, настанено тогава в Психиатрична болница в Лондон, където живееше със своята майка, му бе писал че е наложително той да я вземе в България за известно време. Явно това крехко създание е стра-дало за баща си. Нямам никаква представа от колко време два-мата не се бяха срещали. При това майка й - по професия музи-кантка - живееше вече с четвърти или пети пореден съпруг и ве-роятно не е отделяла време и чувства за дъщеря си.

Филип обаче бе подценил положението и не се бе отзовал на неговия призив, под претекст че има уредено пътуване до Афри-ка и не може да пропусне отдалата му се възможност да събере впечатления за Черния континент. Бе отложил срещата за след завръщането си. В последно време Африка стана шлагера на ко-мунистите. България е определена от Кремъл да бъде нещо ка-то кръстница в комунизирането на тази част от планетата.

Събитията около него обаче бяха избързали.

Бе постъпил по същия начин и по отношение на своята майка, макар на думи да я боготвореше. Когато обаче тя легнала на ле-гло, скована от коварна болест, той заминал някъде по света, ос-тавяйки старата на грижите на сестра си. Върнал се за погребе-нието.

- Човек не може да живее по кокошкарски, а да твори велики неща - казах му веднъж.

Побесня.

Стигнах до църквата “Свети Никола” и изведнъж ми се стори, че не мога да направя нито крачка повече. Откакто започнах ра-бота в пристанище “Варна запад”, станеше ли осем вечерта, тя-лото ми отмаляваше от някаква особена умора. Като че ли кос-тите ми омекваха и не можеха да удържат тежестата. Освен то-ва от няколко месеца правех постоянна температура в ниските стойности от 37, 2 до 37, 6, която не се смъкваше от антибиоти-ците, макар лекуващият лекар да ги сменя на няколко пъти.

Особено зле понасях пътуването с работническия влак от Вар-на до Повеляново и обратно два пъти дневно в мръсни, неосве-тени, неотоплени през зимата и опушени от цигарен дим вагони. Преходът траеше около 40 минути, а ми се струваше че се кла-тушкам цяла вечност.

Пристанището е разположено в западания край на Варненско-то езеро. Построиха го, за да обслужва товарния поток от и за химическите заводи, разположени на север от него. От тук за-почва тъй наречената апокрифно “Долина на смъртта”, поради няколкото огромни химически завода там.

Когато аз постъпих на работа в средата на ноември 1974 годи-на, районът на пристанището бе или разкалян в дъждовните дни или пък прашен в сухите. Обстановката в самите канцеларии съ-що бе нетърпима. Тази, в която бе моето работно място, пред-ставляваше огромна стая с изкъртена вече тук там мазилка, по-ради направената припряно некачествена замазка. В нея бяха настанени двата основни отдела - експлоатация и складов. Вът-ре работехме 10 служители. Разполагахме обаче само със се-дем бюра и всеки ден трима от нас се сместваха някак си на петте от тях. Останалите две ги ползваха двамата началници.

През деня оттук минаваха стотици хора: капитани на кораби, механизатори, талимани, докери, експедитори, диспечери, инс-пектори... Понякога ми се струваше, че се намирам на оживен селищен площад. Най-непоносим за мен си остана обаче тютю-невият дим. Всеки ден в нашата канцелария се изпушваха поне по два кашона цигари. Повечето от пушачите хвърляха угарките си по циментовия под. Заран чистачката изнасяше по две кофи с отпадъци. Половината от служителите от складовия отдел рабо-теха на три смени и денонощно вътре се мотаеха хора.

Пристанищният личен състав киснеше повече из канцеларии-те, защото експлоатационната дейност бе слаба. Поради неуре-деност на превоза от кейовете до заводите, все още повечето кораби биваха обработвани в пристанище Варна. Та и ние се чудехме как да залъжем скуката от своето безделие. Някои попъл-ваха кръстословици, други си разказваха клюки или обсъждаха телевизионните предавания и спортните състезания. Аз четях книги. След време на затишие, пристигаха наведнъж няколко ко-раба и настъпваше истинска суматоха. Точно тогава се повреж-даха кранове и транспортни ленти, чувстваше се недостиг на ка-миони. Но най-натрапливо си личеше липсата на организация. Ставаше като на панаир - шумно, нервно, хаотично и бутафорно.

Година и половина, откакто пристанището бе в редовна екс-плоатация, а още нямаше железопътна връзка. Оказа се, че кан-тарите са с фабрични дефекти, трафопостовете редовно изклю-чваха аварийно. Изобщо гъмжеше от неуредици. Тази терито-рия, затворена между езерото и Девненските извори, може да послужи, като показна витрина на комунизма. И по-точно, като безспорно доказателство за неговата пълна несъстоятелност.

Личният състав на пристанище Варна-запад бе събран, както се казва на жаргон, от кол и въже. Всички идвахме с мисълта за временен престой, докато си уредим нещо по-добро в града. То-ва засилваше още повече хаоса.

Директорът - бивш партиен секретар, облечен винаги в пълна парадна униформа на висш офицер от цивилния воден тран-спорт - който разбираше от пристанищна дейност, колкото аз от самолетостроене, наподобяваше на стар петел, седнал по някак-во недоразумение в нов полог, в който никой още не е снесъл яйца, а очакват от него да измъти пилета. Обстановка достойна за перото на Марк Твен!

Особено непоносимо ставаше в дните, когато отсрещния завод за минерални торове изпуснеше сероводород или някакъв подо-бен на него жълтеникаво-бежов, като лисича опашка, газ поради неизправност на филтрите.

Моите познания по химия са вече избледнели, а официално никой не даваше пояснения и гласност на това явление, което се превърна в закономерност. Та нямах представа нито какви торо-ве произвежда заводът, нито какъв отровен газ бълват неговите комини. Знам само, че от острата задушлива миризма няколко дена след това гърлата ни пареха, като намазани с люта чушка, очите ни сълзяха почти до следващото обгазяване, а докерите работещи на открито припадаха и линейките на бърза помощ сновяха напред-назад, виеха със сирените си, като че ли, за да

предупредят, че тук е като на бойно поле... Но кой да ги чуе!

По този повод изпратих до окръжния вестник критична статия, написана от позицията на очевидец. Не я отпечатаха. Не отпеча-таха също и кратката ми реплика за състоянието на работничес-кия влак, който возеше хиляди работници всеки ден сутрин и ве-чер. Вместо това отпечатваха често възторжени писания за До-лината на голямата химия, за великото бъдеще на новопострое-ното там пристанище - все стратегически обекти на социализма! - ако си послужа с вестникарския език. Аз пък получих отговора: “Тези пропуски се знаят и се работи за отстраняването им!”

Не съм виждала нищо по-тягостно от гледката на хилядите хо-ра в работническия влак, който ги отвеждаше към химическите заводи или пък ги връщаше обратно към домовете им: сънливи, омърлушени, апатични, с посивели лица, с очи на каторжници - уж отворени, а не виждат нищо пред себе си.

Филип имаше сключен договор с партийното ръководството на Девненската община да нарисува серия от картини из живота на тези хора. Разбира се, техният труд официално бе наричан са-моотвержен, героичен подвиг в името на светлото бъдеще. Той дори бе получил за поетото обещание в аванс някаква сума, ко-ято се равнява на едногодишна сумарна заплата на високо пла-тен работник. Обаче все още не бе намерил време да пътува по-не веднъж с тези хора, макар да прие като оригинално заглави-ето, което аз му подсказах: “Утрото на голямата химия”. Задово-ли се с описанията, които аз му дадох в няколко мои писма.

Настоявах пред него да направи една правдива поредица, та дано управниците да се стреснат и да се позамислят следва ли след утрото да има и отиване към обеда на голямата химия? И дали не е по-разумно да направят крачка назад? Или поне да спрат дотук, защото както се върти колелото може да се стигне и до пълен мрак.

Не съм убедена обаче, че ако някога наистина нарисува серия от портрети на работещи в долината, образите на тези обикно-вени трудови хора ще ги има там. В такъв случай няма да има и следа от истината. Тъй както няма ни грам достоверност в карти-ните му за моряците от риболова, макар да ги бе рисувал от натура в океана, когато се е намирал на борда на траулер.

Сещам се за платното му “Ветеран”, създадено от него при неотдавнашното му кратко посещение на заклещения в Суецкия канал, където ръждясваше, българският кораб “Васил Левски”.

Гледката бе потискаща. Сивите мрачни тонове на корабния корпус, на водата около него, мъртвият пустинен фон отзад и неколцината насядали стари моряци на палубата, които четат вестник “Работническо дело”, бяха като метафора на едно на-стръхнало и абсурдно време от историята на настоящия ХХ век.

Когато видях за пръв път тази картина - с размер колкото почти цяла стена - рисувана с претенцията за монументалност, аз се почувствах угнетена. Изходът, който той подсказваше чрез при-съствието там на комунистическия вестник, всеки брой на който излиза с лицемерното мото: “Пролетарии от всички страни, съе-динявайте се!” бе възможно най-неудачния.

Макар да не съм достигнала възрастта на нарисуваните там мъже, през ума ми пробягна мисълта, че приличам вече на този кораб, който е построен с предназначението да се движи от едно пристанище към друго, а в действителност стои на едно място, обраства с водорасли и ръжда в мъртвите води на канала, пос-троен някога, за да бъде по-кратка връзката между пристанища-та, а вместо това бе превърнат във разделна фронтова линия между враждуващи противници.

Оттам мисълта ми се прехвърли към тържественото откриване на Суецкия канал, случай за който великият композитор Джузепе Верди е създал операта “Аида”. Геният си е гений! Той е искал да подскаже на строителите и на онези, за чиито интереси е из-градено това колосално съоръжение на човешката мисъл и ръ-це, че докато властта има агресивни домогвания, задвижвани от алчността за повече власт и богатства, любовта е осъдена на гибел. Вероятно с плахата надежда, че те ще си вземат поука.

Но времето доказва, че историята кара своя влак по едни и съ-щи релси. Там откъдето са минали предните колелета, минават и задните.

И тогава, както и днес, е едно и също: битки за власт, заложни-ци, коварства, ревност на отхвърлени хора, погребана в каменни гробници истинска обич.

А локомотивът върти своите колела, препуска все по-бясно на-татък... Стрелите и мечовете са заменени днес с ядрени ракети, заложниците висят пред телевизионни и кино екрани; магнетич-ната сила, наречена някога обич, се нарича вече секс и е заме-нена с официална проституция и масова порнография; Амнерис утолява своята душевна мъка с хероин; Аида и Радамес не мо-гат да бъдат зазидани в гробница, защото изобщо не е възможно да се родят...

Само враждата е пак вражда. Неизменна, вечна!

В битката за власт и богатства - промяна никаква!

*Теодора Астро* 10.

.

Най-сетне се довлякох до ресторанта. Огледах се наоколо, не видях Филип. От автомобила му - ни следа. Светлината, прецеж-даща се през прозорците се размазваше от мъглата и ставаше мъждива, като че ли излизаше от кандило. Поднесох ръчния си часовник до самото стъкло - осем часа и седем минути.

И да е дошъл, помислих, както съобщаваше в своята телегра-ма, не ме е намерил и е заминал. А може и въобще да не бе пристигнал в това време, казах си, след което реших да си тръ-гна. Не можех да вися сама в този час пред едно заведение, по-сещавано от много хора. Но неизминала и няколко крачки, дочух тежки стъпки зад гърба си. Преди да успея да се обърна, някой ме прихвана през раменете. Беше той. Задъхан, явно уморен от пътя. Ръката му бе тежка и вдървена. Потръпнах.

Влязохме вътре.

Не обичам заведенията, предназначени за масовия посетител. Те са напоени с миризма на долнокачествен тютюн, примесена с изпаренията на евтини напитки, покривките на масите са протри-ти, с петна по тях, столовете скърцат, клиентите са невзрачни и обикновено с не особено прилично поведение. От такива заведе-ния лъха на нищета, което е в състояние да смъкнне и най-до-брото настроение под нулата. Моето и без това беше вече там, преди още да съм прекрачила прага.

Като видя Филип, салонният управител избра за нас маса в по-закътаната част на големия салон. Сервитьорката смени покрив-ката със снежно бяла по настояване на Филип без никакви въз-ражения. Когато се наведе да оправи гънките, от нея лъхна дъх на тежък парфюм.

Не понасям силните миризми. Предпочитам уханието на сапу-на или на едва долавящ се полъх на момина сълза. При по-официални случаи използвам червило за устните си в бледо ро-зов цвят с перлен блясък.

Когато след връщането си от Полша Филип ми донесе скъп френски парфюм, но с твърде силен аромат, поставих го встра-ни, а сега го прибавих към връзката с неговите писма. Вместо да ме поласкае, този негов жест ме огорчи. В своето нехайство към мен той не бе ме отличил от останалите жени в своя живот, по-ради което изобщо не бе забелязал какви са моите предпочи-тания.

Освен това, аз не се нуждаех от козметични средства за раз-красяване. Все още изглеждах свежа и достатъчно привлекател-на. Леките бръчки около очите ми се появиха след смъртта на Христо, която бе истински крах за мен. Не можех да се примиря, че човекът, който ми бе вдъхнал самочувствие в най-критичния момент от моя живот, бе ме изправил на крака, както Исус дъще-рята на Яир с думите: ”Талита куми!” - чистият, обаятелният, светлият Христо, го няма. Ако някой отново рани смъртоносно моята човешка същност, кой ли би ми стиснал ръката с думите: “Талита Куми!”?

Жестоко, несправедливо, непоносимо. Умът ми отказва да при-еме този факт. Но... очевидно природата не признава нашата представа за справедливост. Тя е човешко понятие. И все пак, нали ние - човеците - сме дело на природата? Значи нашите по-нятия също са природно - Божие! - дело.

- Какво ще вечеряш? - попита Филип.

Въпросът му ми се видя неуместен, макар той да го зададе с мек глас. Трябваше да се досети че в този късен за мен час вече съм вечеряла. И по-точно хапнала нещо на две на три.

- В такъв случай какво ще пиеш?

Нямах предпочитания.

След малко сервитьорката донесе две чаши водка с доматен сок за него и с кисели краставички за мен.

- Вероятно си получила моето последно писмо - рече и се опи-та да улови китката на ръката ми, но аз я дръпнах. - Бях ядо-сан... Знаеш, имам неприятни лични терзания...

- Хм - измърморих иронично.

Той се направи, че не е забелязал това.

В своето писмо Филип ме наричаше Ксантипа, добавяйки, че ако не съм била такава Стефан не би избягал от мен.

Каква далновидност!

Нямах нищо против да ме нарече както си ще, щом истината, която му хвърлих като ръкавица в очите, не му се е харесала. Обаче това негово натякване за раздялата ми със Стефан, на която той не е свидетел, за да знае какви са причините, аз не бих позволила никому!

Още повече след като сама никога не съм посмявала да на-месвам жените в живота му преди да е срещнал мен, за да из-ползвам разрива му с тях за коз срещу него. Това са недостойни начини за водене на двубой с някого. Казах му го. Той се ядоса, макар че не възрази. Опита се да уравновеси и омаловажи вече написаното.

Както обикновено, говореше високо и от съседните маси се об-ръщаха с любопитство към нас. Челюстите му рязко се отваряха и затваряха. Заедно с тютюневия дим пропущаха орляк думи, ка-то същински скакалци. Едновременно с тях хвърчеше и слюнка. За по-голяма убедителност на изреченото той ръкомахаше раз-палено. Смисълът на казаното не стигаше до моя ум. Не чувах какво говори. Само го наблюдавах безмълвна. През гъстия дим чертите на лицето му се замъгляваха - лицето му стана далечно и като че ли недействително.

- Все бях срещал дръпнати хора, ама чак като теб не съм - чух един малък откъс и се засмях.

Без да се усети той за пръв път, откакто се сближихме, ме по-ласка истински, като ме отдели от хората с които бе се размина-вал. През гръбнака ми премина силна тръпка, после усетих че нещо в стомаха ми се размърдва, натежава, обръща се кръгово нагоре-надолу. Преглъщах енергично, за да потисна рефлекса на повдигане, но въпреки това тежестта тръгна нагоре по храно-провода и преди да сложа ръка на устата някакво бяло, мърда-що кълбо изскочи и падна в чинията върху краставичките.

Не вярвах на очите си: там мърдаха бели къси червейчета, об-вити в лигава слуз. По челото ми изби студена пот. Последва втори, трети стомашен взрив и върху първата топка се изсипаха нови дивизии от тези странни бели запетайки. След малко те се измъкнаха от слузестата ципа и тръгнаха към изхода в строен ред, образували бяла мърдаща пътечка, широка около 2-3 сан-тиметра.

Гледката бе стъписваща.

По едно време усетих как из цялото мое тяло бъкат тези малки гадинки. Зави ми се свят. Вече нито чувах, нито виждах. А когато се посъвзех, някакъв младеж стоеше до нашата маса и попита Филип колко е часът. Вместо отговор той му посочи стенния ча-совник отсреща, който аз също не бях забелязала до този мо-мент.

- Дъртак! - подхвърли някой от съседната маса. - Мръсен дър-так! Ще сваляш дъщеря си, а...

Безсмислена гаменщина.

След малко салонният управител вече бе влязал в ролята си и цялата компания около въпросната маса напусна шумно ресто-ранта. Сервитьорката донесе бутилка с вино, подреди прибори за двама, сложи и няколко блюда с изискани ястия...

.

Изведнъж си припомних, че е 25 декември, Коледа. Филип за-това бе бързал като луд в тая мъгла, затова бе определил сре-щата ни тъкмо в този ресторант. Съобразил бе че по-реномира-ните тая вечер са предварително запазени за празнуващи прия-телски компании.

Рождество Христово!

Днес би трябвало да се е състоял сватбения ритуал, който е превърнал Христо в задомен мъж. Не помня кой точно ми съоб-щи за предстоящото събитие. Може и той сам да го бе направил. Все едно. Още един кръг зад гърба ми се бе извъртял и затво-рил плътно.

Христо - младоженец!

Чаровният Христо съпруг на жена, която съвсем не му бе при-лика. Виждала съм я само веднъж. Бе подпряла лакът на отво-рената врата на неговия автомобил, паркиран срещу Параход-ството, на двайсетина метра пред прозореца, от който я забеля-зах съвсем случайно. Нямах навика да заставам до прозореца на стаята, в която работех. Вероятно съм отишла да го отворя поради голямата задуха вътре. Трябва да е било през месец ав-густ. Бяха вече сгодени. След малко Христо се приближи до нея, затвори вратата, улови я за ръка и тръгнаха нанякъде пеш. Ед-ра, малко арогантна в начина по който вървеше, без полъх на женственост у нея. За физическа хубост и дума не можеше да става. Сетих се за неговата мечта да има дъщеря, на която бе измислил отдавна дори името - Касиопея - и искрено му пожелах да се сдобие със син. Все пак за един мъж не е толкова важно да излъчва непременно физически финес.

Шегите на живота!

- Ей, какво става с теб? - измъкна ме от моя унес Филип.

Очите му ми се сториха стоманено сиви.

- Нищо - въздъхнах.

Наистина нищо в този момент! Каквото се бе случило е все зад гърба ми, складирано на пластове в моята памет.

Усмихнах се. Най-малко Филип би разбрал колко ограбена, колко опустошена се чувствах в този момент. Недоумявах защо все пак се бе емнал в тази мъгла, която бе така гъста, че може-ше да се реже като сирене с нож, от най-южния край на крайбре-жието, където е неговата вила, та да пристигне в най-северния, за да прекара Коледната вечер с мен? Сигурно би се чувствал значително по-добре, ако автомобилът му се бе повредил по пъ-тя и би бил принуден да остане сам, обгърнат от влажната тъм-нина. Или пък, ако бе похлопал на вратата на някоя от своите обожателки в този град.

Да, странно същество е това човекът! Не можеш разбра какво го води тук или там? Какво го срива и какво го въздига?

Драги, клетнико с преждевременно побеляла като памук коса, аз не съм твоята графиня де Алба, тъй както и ти не си испане-цът Гойя. Не само почти двете десетилетия време, легнало по-между ни, ни отдалечават един от друг. Между нас е границата, очертана от тясната бяла мърдаща пътечка, която се изниза преди малко от ресторантската шумотевица и се скри под въл-мата на мъглата отвън.

Те са литуратурна метафора наистина, обаче такива малки, невидими червейчета бъкат вече някъде из болезненото мое съзнание и прояждат бавно имунната система на моята устойчи-вост.

...Преди два месеца Стефан се бе върнал от поредния осем месечен рейс в океана. Посрещнахме го с Илиян на летището в Бургас. Както вече споделих, там беше и баща му, поради което успяхме да разменим с него само няколко изречения, колкото да се уговорим къде на другия ден да се срещнем двамата, скриш-но от дядо Илия, като че ли бяхме престъпници, след което Стефан тръгна покорно след баща си, като безпомощно дете.

Илиян растеше и ставаше все по-самостоятелен, а при баща му се развиваше обратен процес, превръщаше се в едно голямо дете, което дядо Илия водеше със себе си, като кученце на ка-ишка.

Защо отидох в Бургас тогава, така и не знам? Не вярвам да съм разчитала на промяна в нашите отношения, което бе невъз-можно докато Стефановия баща бе жив, макар Евдокия да се бе махнала физически от нашия път. Но аз предусещах или може би моята майка ми го бе предсказала, опряна на своя житейски опит, че тя и от гроба ще направлява нашите съдби. Злобата бе едничката сила, която даваше на дядо Илия енергия да живее. Докато дишаше той не би позволил на своя единствен син да бъде самостоятелен. Макар да се правеше че не подози-ра нищо за чувствата на жена си към Стефан, той е човек със силни сетива и отлично знае истината. Но понеже е злопаметен, никога няма да прости на своя син кръвната обида.

А с какво е виновен Стефан, че той се бе оженил за жена, коя-то не го обича и която е на възраст да му бъде дъщеря? Защо и внукът трябва да носи последиците от дядовата си неразум-ност? Детето изживяваше мъчително отсъствието на баща си. Самата аз го бях възпитала да почита Стефан, да го обича, като му внушавах, че той е един достоен и добър човек. Но нима можех да постъпя по друг начин? Би ли ми простил моят син, ако си бях позволила глупостта да го насъскам срещу човека, чиято кръв носеше у себе си?

- Знаеш ли - сподели веднъж с мен Христо - обичам съпруга на моята майка. Той е изумителен човек, държи се с мен като ис-тински мой баща, фамилното му име нося, но се чувствам като присаден... Може би защото бях вече почти 16 годишен, когато той стана член на нашето семейство.

После ме посъветва за нищо на света да не постъпвам като неговата майка, която бе отрязала връзката с родния му баща, водена от лична обида към него. А в последствие той също бе забравил, че има някъде син. Според него никой не е в състоя-ние да замени общуването на сина с родния му баща.

Стефан е омесен от добро тесто, макар и меко. Ако той няма-ше такъв деспотичен баща, от него би станала добра погача, ко-ято да нахрани много гладни. Но вместо това, нищо чудно тесто-то да се пресече, както казваше баба ми Калина, когато с брат ми и нашите двама братовчеди Тошко и Йово палувахме около нощвите с току-що омесено от нея тесто: “Ще го пресечете!” А от пресечено тесто става клисав хляб. Тестото е боязлива мате-рия, както е крехка и човешката душевност. Не ги ли отглеждаш с обич и отговорност, остават недовтасали или пък се вкисват.

Все още не бях в състояние да изградя мост между Илиян и Стефан, макар да опитах всички познати ми строителни техники. От едната страна на разделната река строителството върви ус-пешно, дъгата е стабилна. От другата обаче каквото и да напра-вех, намираше се вятър да го срути... Стремя се с всичките си умения, с непосилни за мен унижения, да осъществя връзката не толкова по-разум, колкото по някакъв майчин инстинкт, макар да се съмнявам във възможността за успех в близките години.

Видимо Стефан оставаше безразличен към своя син.

Две седмици след неговото завръщане в България той наисти-на пристигна във Варна, както бе обещал. Двамата се срещнах-ме, този път без присъствието на Илиян.

Есента бе наложила своята власт. Не можеше да се стои дъл-го на открито. Прекарахме цяла една сутрин в кафе-сладкарница “Варна”, а после се преместихме да обядваме в ресторанта, къ-дето престояхме около час. Но там и двамата вече бяхме омър-лушени и мълчаливи.

Около двете чаши с коняк и до него кафето, разговорът върве-ше с лекота, макар че устните ни отпиваха повече от кафето. Аз само докоснах жълтеникаво-кафеникавата парлива течност и си поръчах уиски, като притиках чашата си с коняка към него.

- Тъкмо да ми научиш тайните - казах на шега.

- То пък едни тайни! - отвърна той.

Прав е - макар да преживях не малко изпитания, така и не се научих да хитрувам и да крия пътеката на своя живот, която бе с много завъртулки и препънки.

Стефан показа токата на колана си, с изобразения на нея ре-чен рак.

- Това е моят талисман - рече.

“Хм, помислих си, речен рак в океана!”

Но какъв рак бях всъщност аз самата? Родена съм край река под знака на рака, да! Израстнах край морето... може би съм ня-какъв хибрид?

- Все едно - усмихна се Стефан. - Ракът е рак, върви само на-зад или настрани.

Назад или настрани? Има разлика...

*Теодора Астро*

-

Ивайло на около 5-6 годинки.

.

*Теодора Астро* Няколко дена преди тази моя среща със Стефан видях Христо. Разбира се, случайно. Той предложи да изпием по едно кафе заедно. Още не бях започнала работа в Пристанище Варна-за-пад, разполагах с времето си, така да се каже. Нямаше закъде да бързам. Този път бързаше той. Беше притеснен. Ръцете му леко трепереха, нещо което за пръв път забелязвах у него.

Той вече знаеше за смъртта на Евдокия, за завръщането на Стефан, както и това че аз и Илиян сме го посрещнали в Бургас.

Останах изненадана.

- Как успя да се осведомиш? - запитах.

Не бях дала никаква гласност на тези две събития.

- Който се интересува, той научава каквото иска - отвърна.

После добави, че намира моята постъпка за похвална.

- Какво по-разумно от това да потърсиш връзка с бащата на своето дете!

Аз мълчах. Разговорът тръгна някак трудно, с големи паузи. Говореше повече той.

- Знаеш ли? - каза Христо, после мълча известно време. - Ко-гато бяхме в Морското училище двамата със Стефан се срещ-нахме на тепиха в стил свободна борба в състезание между класните отделения, поставени в една и съща категория.

Предстояло да се излъчи първенец, а наградата била за два-мата една и съща - градска отпуска с преспиване. Та нямало значение кой ще бъде победител.

Тълпата от зяпачи заела своите места във физкултурния са-лон, разделена на два лагера: механици и навигатори. Двамата съперници се появили, посрещнати от гръмогласни поощрител-ни викове. Публиката обаче останала силно разочарована, осо-бено тази на механиците, чийто защитник Стефан се оставил да бъде победен още в първите минути без да крие своето нежела-ние да се бори за първото място.

- Ако бе пожелал, мисля би ме победил. Имах усещане, че е по-силен от мен. Но явно той нямаше стимул - каза в заключение Христо.

Напълно в стила на Стефан, не вярвам да е имало случай той да се е борил за нещо с нагласата да победи. Причината не е в липсата на стимул, а мисля в Стефановата природа. У него няма вътрешна тръпка да се стреми към каквото и да е първенство. Характер ли бе това или пък последица от сирашкото му дет-ство, усложнено от особения и дори тежък, като пневматичен чук, нрав на баща му?

Не продумах нищо по този въпрос.

Христо погали отпуснатата ми върху масичката длан.

- Трябва да тръгвам, имам да свърша много работи - рече.

Гледах китката му - поради дебелата златна халка на левия безименен пръст, тя изглеждаше по-голяма, отколкото е в дейс-твителност. Значи един златен пръстен бе в състояние да преоб-разява човешките представи за измерение?

Освен това в последните години той напълня някак неестест-

вено. Като че ли бе подут. Бе загубил своята спортна фигура.

Попитах го за кога е насрочена сватбата му, колкото да кажа

нещо. Той не отговори. Известно време ме гледа проницателно със своя бистро син поглед, въздъхна и рече:

- Да ме търсиш разпилян по света.

Не казах нищо. Само приведох очи. След малко той добави:

- Всъщност, аз съм разпилян човек, може и да ме намериш ня-кога в някого.

Какво искаше да каже, така и не проумявах тогава.

Уж каза, че бърза, а не ставаше от мястото си.

За да не мълчим аз споделих угрижена, че от известно време вдигам телесната си температура, без лекарите да могат да ус-тановят причината.

- Предал съм ти я по индукция - усмихна се той и като че ли му стана хубаво от тази вест. - Аз също вдигам температура от дълго време, но съвсем нямам намерение да умирам. Жените са по-издържливи от нас мъжете. Доказано е от биологията.

- А ти няма ли да ме търсиш - набрах смелост и запитах.

- Не! - беше категоричен той и отново потопи син поглед в зе-лените води на моите очи. - Ти си магьосница. Настанила си се вътре в мен и навсякъде те нося със себе си.

След тези му думи станах първа аз, макар да не бързах за никде. Разговорът нагазваше в дълбоки води.

Надигна се и той. Пожелахме си добра сполука и всеки тръгна в своята посока. Тогава дори не подозирах, че това е моята по-следна среща с него. Ако бях предусетила...

Всъщност, какво ако бях? Така и не знам.

Понякога, когато се връщам с мисълта си към тези броени ми-гове, аз си казвам, че сигурно нямаше да го оставя така, зад гърба си.

Самозаблуда, естствено.

.

Най-странното бе, че Стефан ме намери спокойна и душевно уравновесена, като се учудваше на тази моя стабилност.

С какви ли очи ме е гледал, за да ме види такава, каквато тък-мо тогава съвсем не бях? Усещах се, като стояща под тежестта на валяк, смачкана - душевно, психически, физически... Загуби-ла чувството си за ориентация, като да се намирах в джунгла - без изходна пътека, само сред дървета с преплетени клони и мочурище под стъпките ми.

Говорех на Стефан, че го обичам, че съм го чакала, че не бих могла да живея повече без него...

Очевидно с мен ставаше нещо. В този момент аз имах чувство-то, че между мен и него никога не бяха заставали нито Христо, нито Филип. Още по-малко “мадамите”, както Стефан наричаше жените, с които бе имал краткотрайни връзки.

Все едно че току-що го бях срещнала. Току-що бе започнала да ме вълнува неговата особена бледост, придаваща на лицето му изтънченост. Все едно че Илиян не се бе родил още, а бе само едно предчувствие, тръпка, желание за вечно пръсъствие на Стефан в моя живот. И говорех, говорех, говорех... По-точно, говорех не на самия Стефан, а на ръцете му, които се бяха от-пуснали спокойно върху масата и само от време на време лява-та улавяше лениво прозрачната чаша.

Но това беше илюзия.

На следващия ден всичко си дойде на мястото.

Стефан не се яви на срещата с Илиян, както бе обещал. Дете-то понесе това много тежко, получи нервно разстройство. До ве-черта вдигна висока температура, а аз изумях от уплаха.

Ако можех да спипам Стефан, бих го разкъсала на парчета със собствените си ръце, макар да знаех че той е единственото на-деждно лекарство, което можеше да измъкне детето ми от мъчи-телната треска.

Докато подавах на сина ни лъжичката с течен аналгин, зад гър-ба ми от радиото звучеше мелодичният лиричен глас на народ-ната певица Соня Кънчева, който изплакваше: “Либе, либе, първо либе, къде ходиш та не дойдеш. Какво сърце в тебе носиш - каменно лий, дървено ли? Да бе камък - ще се пръсне. Да бе дърво - ще изсъхне...”

Илиян още не се бе възстановил напълно, но и да кажех това на Филип едва ли би се впечатлил, след като не се трогна особе-но дори от смъртта на собствената си дъщеря?

- Научи ли нови подробности? - запитах го.

Той отклони въпроса ми.

За него случилото се бе нещастен случай и нищо повече.

Така си е, но под това нещастие имаше затиснати причини, не-изпълнени отговорности и пластове от родителско безмислие.

Запазих своите тъжни мисли по този повод за себе си.

Чувствах се като човек, скочил от движещ се влак. По същия начин, както неотдавна, когато действително скочих от влака на около стотина метра от спирка “Химик”.

Пътувах до службата си с влак, който не спираше на тази спир-ка, понеже водех детето на инжекции в болницата. Нямах жела-ние да отида чак до Повеляново и след това да вървя обратно пеш няколко километра по разкалян път поради дъждовното вре-ме. Както много други, работещи около спирка “Химик”, реших да се възползвам, че малко преди нея на един завой влакът нама-ляваше чувствително своя ход, заради свлечените там земни пластове. От завода често изпущаха аварийно сярна киселина, която потичаше в тази посока. Последния път бяха изпуснали над 200 тона, ако се вярваше на работническите слухове. Откъ-дето бе минала тази хаплива течност, почвата приличаше на съ-сирена кръв.

Щом паднах върху страничния насипан чакъл, от удара в гла-вата ми като че засвятка оксижен. Това трая няколко мига. След това тялото ми отскочи от инерцията и цопнах в канавката с леп-кава ръждиво-кафява кал, която полепна по новото ми вълнено палто и след няколко часа то заприлича на дантела.

През това време влакът се изниза край мен със силен грохот. Идваше ми да крещя от ужас, а гърлото ми бе пресъхнало и не издаваше никакъв звук.

Филип говореше насреща ми с висок глас, като че ли се кара-ше с мен. Манталитет! Или чисто и просто обикновена неврасте-ния. В смисъла на думите му съвсем нямаше нещо кавгаджийско или обидно за мен. Но не можех да понасям този екот. Навярно поради високата си телесна температура, усещах главата си на-тежала, като балон, пълен с въглероден двуокис, уж надут, а все надолу тежи.

Сетих се за времето, което прекарахме заедно с него на нос Калиакра. Отидохме за четири-пет дена. В Каварна той имаше приятел - д-р Владимир Василев - който бе главен лекар на град-ската болница. Негов съученик от гимназията или може би състу-дент от Медицинския факултет, не помня точно. Бе приятен и особено начетен мъж. Мисля бе хабилитирано лице и препода-ваше история на медицината на студентите-медици. Бе разве-ден и живееше на семейни начала със своя колежка, която бе значително по-млада от него. Той я наричаше Надя. Навярно името й бе Надежда. Една лъчезарна на на пръв поглед жена. Със златиста коса, хубаво бяло лице и очарователна усмивка с два реда бисерни зъби. Само в погледа й, някъде дълбоко на дъното имаше утаена тъга. В моето съзнание цветът на нейните очи се е запазил като небесно син, но от време навреме там прибягваше някаква сянка и им придаваше особен сивкав оте-нък. Макар усмивката на Надя да бе естествена, хубава, като че ли в ъглите на устните й се бе притаило чувство на плахост, дори на безнадеждност. Или поне на мен тъй ми се струваше. Така и не разбрах дали и тя, като мен, се бе разделила с някой Стефан, издърпан от сърцето и живота й от злонамерени хора. Или пък Костеливата и неумолима смърт й го бе отнела.

Във всеки случай бе очевидно, че двете с нея имахме сходни съдби. И тя имаше син, тогава вече в юношеска възраст, за раз-лика от Илиян, който бе все още дете на 5 години. Не видях На-диния син. Той бе в нейната квартира.

Без да питам разбрах, че всъщност тя има два дома, като два острова, между които обичта й се бе опънала подобно на въжен мост, по който Надя притичваше напред-назад.

Усещах как ме завладява някаква утаечна горчивина. Проумя-вах с цялото си съзнание колко срутен е моят собствен живот. И че едва ли самата бих могла да прибягвам между Филип и Или-ян. Не! Илиян за мен бе континент, а Филип малък подвижен риф, който при това се отдалечаваше упорито от мен. А може би самата аз да го изтиквах нататък.

Престояхме в дома на д-р Василев една вечер, а на следва-щия ден посетихме плажа под самата скала. Времето бе малко хладно, денят делничен и върху пясъка лежахме само ние два-мата. Край нас премина рибар с въдица и продължи по тясната пясъчна ивица, след което се изгуби. Отсреща - по линията на хоризонта - се мяркаха кораби. Понякога някои от тях издаваха дрезгави звуци със своите сирени. Навярно поздравяваха пазача на фара, издигнал кула горе на скалата.

Аз обаче възприемах тези звуци като призив към мен. Как ми се искаше да мога да се кача с Илиян на борда на някой от тях и той да ни отнесе през девет планини в десета, както се казва в детските приказки. На Българска земя се чувствах чужденка, ма-кар да се бях родила тук.

Безспорно за това мое усещане нито Стефан, нито Христо, ни-то Филип имаха някакъв принос. Причината бе в самото общес-тво. И по-точно в комунистическата подредба на моето Отечес-тво, според която човешките пластове, утаявали се с векове, бя-ха насилствено преобърнати и така разбъркани, та горните сега лежаха най-отдолу, под тонове блатна тиня. Още в ранните си студентски години бях завладяна от някакъв порив да се махна от това кътче отровена земя. Имаше време когато наивно се опитах да кандидатствам за камериерка на кораб, за да мога да се измъкна от капана. Дори направих постъпки да бъда приета във Висшето морско училище, след като не ме приеха в Меди-цинския факултет. Вече имаше две жени - механик и капитан - на кораб. Но... не можах да се промуша през филтъра.

Ако Евдокия не бе торпелирала нашия семеен кораб, то имах възможност наистина да уредя да направим със Стефан сватбен рейс през лятото на 1968 година, веднага след като той се дип-ломира, заедно с нашето бъдещо бебе. Бях служителка на Пара-ходството. Имаше законно положение, според което моряците-младоженци можеха да вземат със себе си на един рейс до За-падна Европа своите съпруги. Тогава Илиян щеше да се роди някъде там. Защото дори Стефан да не ме последваше, то аз щях да остана на първото некомунистическо пристанище...

Но не било тъй писано. Съдбата бе предопределила да изпия докрай чашата с червена отрова.

След обяд се качихме в пещерата-ресторант, където хапнахме нещо. После спряхме край скулптората на девойките от легенда-та. Носът бе наречен на името на една от тях - най-смелата.

Когато османците завладяли Българското царство и се заели да потурчват младите български момичета, за да ги правят ханъ-ми в своите хареми, Калиакра и нейните дружки заплели своите коси във общ венец и скочили долу в пропастта от тази скала, за да избегнат своята позорна робска участ.

- Копие от този скулпторен ансамбъл трябва да бъде поставе-но в сърцето на Западна Европа - казах. - Да знаят там на кого дължат своето спасение от Османското нашествие.

- Знаят го - рече Филип. - Затова гледат на нас с лошо око и не-престанно подяждат корена ни, пуснал разклонение на Балкани-те. Не искат да имат свидетел на процеса, когато са се обособя-вали като държави.

Ако ние, българите, разположили се някога най-нашироко в центъра на Балканския полуостров, не бяхме дали такъв жилав отпор на дивите османски орди, тези държави биха били състав-на част на Османската империя с всички последици от това. Тък-мо ние - православно ортодоксалните християни бяхме разпъна-ти и предпазихме Западна Европа от ислямизиране. Но тя и до-сега ни презира, макар гърците първи да са се поклонили на сина Божи и първи да са го закичили с ореол, а родната му майка да са нарекли Света Богородица! Като наши съседи, заселили се преди нас в този кът на света, ние сме приели директно от тях християнството и след това сме го предали на Изток, чрез Киев-ския княз Владимир. По онова време Западна Европа е била все още почти в племенен стадий на своето развитие, докато Бъл-гарската държава вече е имала 7 вековна история в Източна Ев-ропа и най-малко още толкова в пределите на Алтайските възви-шения, около връх Тангра.

Времена и нрави!

След като комунистите наложиха своето господство, най-хуба-вите млади българки първи се помохамеданчиха само и само да напуснат България. Сами предпочетоха арабските хареми пред участта да бъдат зачислени в харемите на разните партийни се-кретари, директори и всякакви там червени членове на управля-ващата номенклатура, които щяха да си ги прехвърлят един на друг, за да ги захвърлят накрая като ненужни дрипи и да ги за-менят с новото поколение млади хубавици. Не знам по какви съ-ображения нашите властници поддържат отлични отношение с Арабския свят, поради което те май са единствените чужденци, които бъкат из страната. Носят се слухове, че причините са две. Едната са наркотиците, чийто път минава през нашите земи. Другата - оръжието, което им продавахме или препродавахме. За второто съм сигурна че е истина, защото този вид стоки се превозват с наши кораби. Разбира се, в товарните документи то-ва не се споменаваше. Там вписваха имената на някакви маши-ни. Ние служителите, свързани пряко с експлоатацията, разби-рахме истината според името на фирмата изпращач “КИНТЕКС”, опаковката и по начина по който ги товареха на борда на кораби-те: с въоръжена охрана. Беше време на освободителните войни из Африка и Близкия изток. На въоръжени междудържавни стъл-кновения в тези два района, отредени от Москва България да осъществява основните връзки с тях.

Та ние, българите, наистина сме били като щит за Западна Ев-ропа, а тъкмо тя ни поднесе като жертвен агнец на азиатския кръволок. И макар той да е духовен баща на Адолф Хитлер, За-падът и досега му се покланя, а неговото отроче Хитлер е про-възгласил за Сатаната на ХХ век.

Парадоксите на човешкото мислене! И интереси вероятно.

Вечерта прекарахме в курортния комплекс “Русалка”, където имаше устроена Венецианска вечер за френските и скандинав-ски летовници. Илюминации, факлени шествия с лодки, музика, танци, смях. На мен обаче ми бе студено и стоях загърната с палтото от антилопска кожа на Филип в очакване цялата тази шумотевица да приключи и да се прибереме да спим.

На следващия ден Филип неочаквано за мен реши да тръгваме обратно. Заранта изпихме по чаша горещо кафе с домашни сла-дкиши, напълнени с вишнево сладко, приготвени от самата На-дя. Подействаха ми като лекарство. Навярно най-лековитото, ко-ето тя е предписвала в своята лекарска практика, защото и досе-га услаждат огорчената моя душа. След това потеглихме по пус-тия и скучен Добруджански път обратно към Варна.

Малко след като отминахме курорта Албена, където движение-то изведнъж се оживи, аз помолих Филип да спре до една осеяна с разцъфнали макове поляна. Приличаше на огромен ален ки-лим, който се гънеше на плавни вълни под напора на лек вятър. Докато аз си набера букет, той би си починал малко. Филип не пожела обаче да слезе и остана да дреме на седалката.

Вятърът бе влажен, ухаеше леко на море, което го правеше целебна и особено приятна добавка към сладкишите на Надя. Идваше ми да се просна на тази поляна и никога да не мръдна от мястото си. Напълних ръцете си с огромен букет и подложих лице на милувките на бриза. Но Филип скоро започна да натиска клаксона и развали насладата ми от преживяното.

- Хайде, че ще закъснея за срещата! - подвикна настоятелно.

Ядосах се. На тръгване той не бе проронил ни дума за някаква среща. Откъде я измисли после?

Очевидно и аз бях скучна за него, както този безлюден и не-привлекателен за мен път.

- Бях забравил - промърмори неубедително той.

- Не ме интересува никаква среща! - отвърнах.

После поставих внимателно букета върху задната седалка. Без да се извръща назад, Филип ме смъмри, че ще му изцапам тапи-церията и след това ще трябва да я чисти. Седнах до него, из-плезих му език, но той съвсем не забеляза това. Бе се замислил за нещо свое и гледаше вторачено напред.

Усещах езика си като залепнал, а в гърлото си - горчиво-възки-сел вкус.

*Теодора Астро* 11.

.

Филип поръча да ми донесат нещо за пиене колкото може по-скоро. Жената се върна с бутилка кока-кола. Той наля грижливо шумящата кафеникава течност във високата стъклена чаша и я постави пред мен. Докато вършеше това аз го наблюдавах вни-мателно и изведнъж си помислих, че прилича на онези синьо-зе-леникави грамадни мухи, които бръмчат силно през лятото из бу-нищата или кухните с отворени прозорци и щом наплюят нещо органично, там скоро се размърдват бели, като запетайки, чер-вейчета.

Какво ставаше с мен?

Нима ме бе нападнало някакво умопомрачение, та в ума ми налитаха такива прокобни метафори? Защо бях тъй настръхна-ла срещу този мъж, пропътувал заради мен в непрогледна мъгла около 200 километра по осеяния със завои оживен път? Като че ли той носеше вината за моя объркан личен живот?

Но човек обикновено излива своята неудоволетвореност не върху причинителите на своите страдания, а над главата на он-зи, който е пред очите му. В края на краищата Филип бе личност забележителна - все едно по конюнктурни или лични заслуги. Не можех да отрека, че бе талантлив и ако неговият талант се изли-ваше в отходна яма, може би то е защото сме потопени в едно отвратително време. Той е живял и съответно видял повече от мен, бе участвал в боевете при Драва през Втората световна война току-що навършил 20 годишна възраст. Наоколо му са трещяли снаряди, умирали са негови другари, покосени от гер-манския огън, в който огън съветският маршал Толбухин е хвър-лял по указания от Кремъл Българската армия за да я ликвидира и да улесни Съветската окупация на страната ни.

Не съм питала Филип защо косата му е напълно бяла, но от негови колеги връстници съм чувала, че те го помнят така от най-младите му години. По същия начин - гъста и бяла - е и ко-сата на моя дядо, който е вече на 85 години. Само на върха е останало едно тъмно петно от естествения цвят, голямо колкото връх на палец, което и досега си стои непроменено от въз-растта. За причината дядо не говореше, но баба казваше че се върнал в този си вид от Балканската война. Край него бе паднал оръдеен снаряд и от всички наоколо му останал напълно неза-сегнат единствен той. Само косата му бе побеляла, като посипа-на с току-що завалял сняг.

Въпреки официалното внушение, че българи никога не са влизали в бой срещу руснаци, Българската армия не само е вою-вала, но е и гонила стръвно руснаците от окопите им на Румънс-кия фронт по време на Първата световна война. Тази истина ко-мунистите я заключиха в сейфовете си, като строго секретна, за да не им бърка сметките, но съвсем не могат да я разстрелят, както разстреляха голям брой от българските офицери, воювали на този и на последния фронт, след като Германия е подписала своята пълна капитулация на 9 май 1945 година и те са се при-брали в Родината. Никоя от съюзническите държави, за чиято победа са дали своя принос, не е направила опит да ги защити от кървавия произвол. Не допущам този пропуск на Запада да е от немарливост.

.

Дядо ми Тодор е един от живите свидетели на руските пораже-ния в боевете им с Българската армия по време на Първата све-товна война. Поради своя контузен някога крак, той самият не е бил непосредствено на бойната линия. Служил е в обоза, който е носел продоволствията. И с голямо въодушевление разказва-ше как тази линия се е изнасяла бързо на изток. Значително по-бързо, отколкото обозните коли, поради което те не са успявали винаги да настигнат навреме бойните части, за да им занесат храната. Но тъкмо защото е наблюдавал боя откъм тила, той е имал възможност за по-обширно обхващане с поглед на бойните действия.

“Нашите само като изревяха: “Ура! На нож!” и скочеха в нас-тъпление, казаците бягаха през глава - твърдеше дядо. - Бяха опитали българските шашки и знаеха какво е българско нападе-ние, тяхната верица! - смееше се гръмогласно с беззъбата си ус-та той. - Затова руснак нямаше да посмее да премине откъм на-шата страна на Дунава, ако в началото на септември 44-та годи-на там имаше разположена Българска армия. Ах-х-х! - удряше шумно една в друга своите сухи жилести длани той. - Ама наши-те управници тогава се оказаха дрисльовци! Не искали да дават свидни народни жертви, оправдаваха се. Ех, Българио, Бълга-рио! - тюхкаше се дядо. - Винаги си имала, силна войска и кекави политици, готови да те заложат срещу едни бели ръкавици от ко-прина. Голям грях имат те, голя-я-ям! Ама си го платиха накрая. Комунистите ги изчукаха като крастави кучета и ги заровиха в бомбените ями, изровени от американските военни самолети... По внушение на Германия Българското правителство обяви война на Америка и те ни поздравиха с няколко яки бомбардировки над София. Ама и българските летци не останаха борчлии на американците. Свалиха им няколко аероплана. Имаше един офицер Списаревски и още някои, направиха таран. Живота си дадоха за България... Ама нахакерна е било, чедо! Американци-те си глътнаха езиците и започнаха да прелитат високо и без шум над България, когато отиваха да изсипватят бомбите си над петролните кладенци край Плоещ.

Два пъти дослук правихме с Германия и двата тя ни свали в ямата. И трети път да се уловим на немското хоро, пак ще сър-баме отровна попара. Германия и Русия ще се опитват да владе-ят Европата дорде свят светува, тъй да знаеш, Юло! И ще я лю-леят, като махало. Русия има душа, има диаманти, затуй у рус-нака има тръпка. Германия има пресметлив ум, студена земя, а германецът е дисциплиниран, стегнат, ама сух. Швабите докара-ха комунистическата чума, тяхната верица! Те дадоха маята.

А който прави мили очи на комунистите, накрая им яде отрова-та на тия поганци. Че то свестен човек комунист става ли? Дрип-льовци! Де да не ги знам? Преди да дойдат руските войски бяха една шепа хаймани... Ах, тяхната верица! Юло, Юло, зачерниха земята ни тези таранколовци. В три войни аз съм се бил за тази наша държава, двама мои братя останаха заровени на фронто-вете. Нахакерна е било всичкото, Юло-о-о, нахакерна, айол!”

Дядо за мен е метафора на българския дух и устойчивост. Ни-кому друг той калпак не сваляше, освен на Царската династия и на Българската армия. От никого залък наготово не е взел. Де-кар по декар бе уголемявал своя имот. Конете си гледаше, както се гледат князе. Ей тъй, за салтанат. Не съм чувала да е впрягал кон в рало. За него конят бе животно от висша класа. Имаше две биволици: хем за теглителна сила, хем за мляко. Всичко му взе-ха комунистите. Кооперираха го! Но дядо не им стъпи на общото.

.

Бях 13 годишна когато бе извършено това насилие над негова-та воля. И не само над неговата. Случих се там когато дойдоха да откарат добитъка, заедно с всичко каквото сметнаха за оръ-дие на труда. Дядо трябва да е бил вътре, в стаята си. Ония нах-луха през вратнята - по разбойнически - та се вмъкнаха направо в стопанската част на двора. Двама от тях носеха пушки.

След малко дядо изтопурка по стълбите, блъсна портичката, която отделяше предния от задния двор и се показа там - голо-глав, стреснат, с изопнати скули на лицето. Двама от ония вече закачаха неговата веялка на един трактор, за да я откарат. Дру-гите товареха на каруца с дълги ритли земеделския инвентар. Тарашуваха навсякъде, като да бяха на тяхно си.

Дядо стоеше като вкаменял. Когато обаче подкараха конете му от неговите очи бликнаха сълзи, понечи да направи крачка, но баба го улови над лакета и го задърпа назад. Той изръмжа, плювна... Гледаше като обезумял, кършеше безпомощно пръсти-те на ръцете си. Все едно, че му откарваха децата в робство.

Но на оръжие не се оказва съпротива с голи ръце. А може би и урока, който бе получил нагледно, докато бе задържан неотдав-на в подземията на Държавна сигурност, да го бе научил на сми-рение. Знам, не заради него си прие той тогава безропотно този пладнешки обир. Стори го заради нас, своите потомци.

До 1955 година когато бе извършена насилствената “масова колективизация на земята”, както мерзавците нарекоха офици-ално този свой произвол. Те вече бяха взели страха на българ-ския народ със своите неизброими повсеместни злодеяния над нацията. Недрата на българската земя бяха осеяни с масови гробни ями...

Бях станала зрителка на поредна сцена от театъра на живота, чиято трагичност се е просмукала чак в мозъка на костите ми. Светът не е познавал дотогава такова нагло масово грабител-ство над мирно население, каквото извършиха комунистите в държавите, подарени на генералисимус Сталин от Великите си-ли, след края на Втората световна война. Едно тяхно престъпле-ние, което също няма равно на себе си в човешката история.

.

“А-а-ах - казваше понякога дядо и клатеше заканително глава. - Ще си платят те някой ден, ще си платя-я-ят! Това обръщане с главата надолу на цели държави не може да остане ненаказано, къзъм! На този свят си има ред, подреждан по Божиите закони откакто човекът човек е станал. Объркаш ли го на едно място, сбърква се след време навред. Американци, англичани, францу-зи... такава горчива и люта чорба ще сърбат някой ден, че свят ще им се вие. Ама то ще им е хак! Има те да помнят кога с кому-нистите ортаклък са правили, тяхната верица!

И Хитлер нямаше да пробие връх, ако дипломатите не бяха стъпкали честта на Германия и на нейните съюзници след Пър-вата Европейска война! Макар че и нея пак западните я подпа-лиха. Аз, Юло - заявяваше с гордост дядо - в три войни съм участвал. Ако не бяха те, сега съдия да бях, че на тейко това му бе мерака. А на мене учението най ми вървеше от четиримата тейкови синове. Ама на, объркаха целия ми живот те. И пак съм бил късметлия, че останах жив, поколение дадох... Колко млад свят погина в тия войни, колко мъка се повлачи като опашка по-дире им! Мяра нямат.

При двама царя аз съм живял: Фердинанд и Борис III - продъл-жаваше след кратка пауза и серия, сподавени в гърлото въздиш-ки, дядо. - Сегашните управници на нокътя им не могат се зака-чи, Юло! Ама Стамболийски я забърка тази кървава каша, дето я ядем днес, тъй да помниш! Комунистите поникнаха, като гюрлюк в земеделската нива, по-сетне. Земеделец се пишеше той, а ра-ло в ръка не е хващал. Още като я обявиха тази земеделска пар-тия навремето, тейко рече: “Тая шумерия, дето я бъркат сега оранжевите малоумници, ще ни гори някой ден гърлата! Не му трябва на земеделския стопанин партия, трябва му поддръжката на банките и земеделска просвета.” Царицата това го усети и създаде Стопанските училища, да се учи народът на напредни-чаво земеделие и още - да знае да си прави сметката. Баща ти и майка ти се изучаваха там, затова хора станаха.

Влезе политиканският бръмбар в кухи кратуни, кръчмите поч-наха да никнат като гъби след летен дъжд, напълниха се с народ и се завъртя колелото на безумието... Мене слушай, политикан-ството подяде корена на България. А земеделците на Стамбо-лийски туриха капака! Политика в кръчма не се мъти, ама кой да чуе. На селянина мястото му е на къра или подир добитъка в го-рата, ако иска да има берекет в хамбара и мир в душата му. Ама веке подскокоросан, челяк трудно се връща на своето си място. Тъй се подеха из селата ежбите, побоищата, пиянството... На-края Цар Фердинанд им излезе борчлия.

Свърши Европейската, Великите ни стъпиха на шията с Ньойс-кия си диктат и хо-о-оп властта сама отиде в ръцете на Стам-болийски. Ама то улови ли прост чeляк власт, разпасва се, Юло. Що народ си заряза нивите, в що къщи влязоха крамолите, чет нямат. Кьораво и сакато се юрна политиката да бистри и тъй я размътиха, че ядосаха военните, уловиха се те за кобурите, ут-репаха Стамболийски, разгониха оная шайка около него, дето й викаха оранжева гвардия... Ха сега де! На ви прости селяни по-литиканство!

Добре ама онзи с мустаците в Москва само това чакал - да се размърда нашенския калдъръм - та да прати той своите си копои да палят фитила по селата за бунт.

Стари сметки има Русия с нас, все гледа да ни лапне, та да се изтъпи и тя на южно море... Колко му е да запалиш огън в проста глава! Новият Цар изкараха виновен задето нивите им неорани останаха, а хамбарите - празни. Република им се прищя на нека-дърниците. Стамболийски им разбута бурмите в главите с него-вите кооперации... Мина не мина някой месец след като му отря-заха главата, чу се: вдигнали се тук-таме из Северозападна Бъл-гария и из Чирпанско властта да събарят... С лопати и мотики срещу законна власт излиза ли се, бе айол?! Пратиха армията, попиля ги. Горгорбашиите им избягаха в Югославия, а жените на политиканите забрадиха черните чембери... И се подхвана бое-нецът... Сега изкарват, че това било комунистическо въстание. Комунистическа уйдурма е! Комунистите Георги Димитров, Ва-сил Коларов и Гаврил Генов само раздухаха мераците на серсе-мите, а самите се издухаха набързо зад граница... Ах, живот, жи-вот! Много нещо видя окото ми, Юло, много хайванщина и лъжа! Че то през 1923-та година България си беше земеделска страна.

Комунистите бяха шепа хора, все измежду уж учените. Учили недоучили! Не им стискаше да излязат на открит бунт, започнаха с тероризъм. Този стреляха, онзи стреляха, и по Царя си опита-ха куршумите, ама еле размина му се. Бог го запази! Взривиха черква по време на погребалното опело на запасния генерал Коста Георгиев, поганците му недни! Избиха сума народ там.

Ама на зла круша - зъл прът се полага! Професор Цанков огла-ви правителството, опъна юздата на държавата, комунистите се скриха в миши дупки. Тогаз пък се надигнаха едни голобради - пак измежду учили-недоучилите синковци - и като закрещяха: “Кръволок, та кръволок!” Свалиха го. Дойде Андрей Ляпчев, подхванаха я: ”Со кротце со благо!” Ха така! Ще умиряваш ти диваци със “со кротце, со благо”. Тоягата не ги вкарва в пътя, ще ги вкара веенето с паунови пера... Аха! Има да ча-а-акаш! Пак скочиха военните, Кимон Георгиев извъртя един преврат. Забраниха всички партии. Укротиха се. Еля, политиканите си подкараха ралата по запустелите буренясали землища. Населе-нието се замогна. Че то трудиш ли се, гладен не мож’ остана ни ти, ни твоята челяд. Таман България се усмири, разбърка се Света. Сталин и Хитлер се сдушиха, направиха дослук, подписа-ха договор за мир и начаса разчупиха Полша на две, като Коле-ден кравай. Тяхната верица! Ще става тя каквато ще става, рече си Цар Брис и се заозърта, как да измъкне държавата ни от този нов капан... Ама как да се откачиш от клопка, като Сталин я беше вече разпрострял из цяла Европа. Хитлер се учеше от него, ама слаб ученик излезе. Аджамия! Сталин вече беше опукал руските евреи, Хитлер се залови да ги трепе и сбърка! С евреите никой не се е преборвал, защото те, Юло, са хора разумни, знаят да се снишават кога е потребно, знаят кога е опечен хляба и не берат коприва с голи ръце. Посягат с ръкавици. Евреите бяха Хитлеро-вия хлъзгав камък... Щял да ги треби с отровен газ! Аха! От тей-ка знам аз: не се закачай с по-умен от тебе челяк, защото ще те свали по гръб баш кога не очакваш. И нашият Цар беше мъдър мъж, ама българинът - прост, Юло. А-а-ах! - косеше се дядо. - С прост народ просо да сееш. Ще нахвърля семето незаровено и гаргите ще го изкълват подире му.”

.

Такава беше Българската история, прекарана през дядовата уста. Разказваното от него обаче се разминаваше почти изцяло с официалната история, която бяха наложили комунистите.

Моето поколение, родено на границата между двете половини на нашия век, остана невежо по отношение на родната ни исто-рия. А и на световната. Тогава всички смятхме, че това съвсем не е толкова важно, включително и самата аз. Затова съм запом-нила само отделни дядови монолози, вместо да взема та да за-пиша всяка казана от него дума. В дядовите приказки беше ключът към истината, а аз го търсех из трънаците на делника ни, който ставаше все по-затлачен и разбъркан.

Чувах и от баща ми, че България единствена не е водила во-енни действия срещу нито една Съюзна държава по време на Втората световна война. Поддържала е официално мирни ди-пломатически отношения с Москва. Въпреки това Сталин й обя-вява война в началото на септември и на 8-ми неговата Червена армия преминава северната граница на страната.

Веднага след като германците се изтеглят от Българската те-ритория, нашата армия тръгва да ги гони. Изпратена от превра-таджиите тя води люти боеви из Унгарската пуста с укрепилите се там елитни немски части.

Единствена България не е позволила на Хитлер да бъдат изсе-лени от територията й, за да бъдат отведени в концлагерите, над петдесет хиляди евреи, които са били български граждани. Това и комунистите го твърдят, като изтъкват обаче че заслугата била тяхна, въпреки че доколкото ги е имало в страната, те са били в нелегалност, както и всички останали партии, по силата на действащ закон. Как една незаконна и малобройна партийка, която се крие, а водачите й са емигранти, би могла да наложи своята воля над диктатора Хитлер, никой не даваше пояснения. Придържаха се само към факта, като го подкрепяха с деклара-ции, незащитени с конкретни доказателства.

Никой не се опита да изясни също защо през 1948 година и след това еврейската общност в България рязко намалява по брой. Щом страната е обърната от царство в република, те за-почват да се изселват масово в Израел или някъде другаде по света, изплашени от комунистическата бруталност.

Кой разумен човек бяга от своя спасител?

След войната България е осъдена да плаща тежки репарации, както и да я тъпчат ботушите на азиатските диваци, под форма-та на окупационни войски.

Наплюването на душите ни всъщност е сторено по уговорка на Силите. И не на Филип трябва да се сърдя сега, а на тях. Но къде са те?

*Теодора Астро* 12.

.

- Какво ти е? - запита Филип.

Гласът му бе снишен и загрижен.

Вместо да кажа нещо, предпочетох да поднеса чашата към устните си с надеждата питието в нея да ме ободри. Пък и не знаех какво обяснение мога да дам за своето мрачно настроение в иначе празничната вечер.

Рождество Христово!

Днес все едно, че Христо беше умрял за мен, а той пита какво ми било! Просто погребвах още една своя илюзия в недрата на своята душа.

Изпих половината кока-кола и когато се канех да поставя чаша-та отново върху масата, изведнъж забелязах, че в нея мърдат предишните бели запетайки. Отпуснах неволно ръка и чашата се разби на парчета върху пода. Отново се улових за стомаха, този път това не бе метафора. Усещах тялото си меко, като че ли бе направено от затоплен восък. Филип скочи, като пружина от своя стол... Споменът ми свършва дотук.

Когато се освестих, вече се намирахме на улицата и той почти ме носеше, уловил ме здраво с дясната си ръка през кръста.

Мъглата бе все така гъста. Откъм морето се чуваха предупре-дителните накъсани сигнали на фара. Само за моя кораб не се намери житейски фар, който да ме насочва и предупреждава.

Ако не усещах вдървената ръка на Филип и не чувах неговия гърмящ глас, нямаше да вярвам, че той върви до мен. На педя разстояние не се виждаше нищо. Имах усещане че съм погреба-на в тази лепкава и влажна каша от сгъстени ситни капки.

- Имаш температура - каза Филип. - Буквално гориш.

- Наплюта съм - отвърнах.

- Какво? - запита изненадан той.

- Наплюта съм!

- Бълнуваш и то глупости - рече Филип и ме целуна по слепо-очието.

Възприех неговите думи по много особен начин, като че ли мъ-глата започна да се върти около мен. Почувствах се отчайващо немощна. Ако той не ме придържаше, вероятно щях да се свлека на улицата, като измъкната от водата медуза.

Да, чувствах се действително непоносимо слаба и беззащитна. Като че ли не се движех по тротоара на главната улица на моя град, наречена “булевард Ленин”? Препъвах се върху срутените отломъци на своя собствен живот. Вероятно това ми усещане отчасти се дължеше на високата температура, която трябва да е била доста над приетата за нормална граница, защото Филип сниши своя глас и макар да ме държеше здраво, в същото време долавях, че го прави грижливо. Сякаш се боеше да не се разпад-на на късове, както счупената преди малко чаша.

- Какво ще речеш да те заведа в спешен кабинет! - предложи той. - Болницата е близо до вас.

- Не искам! - отказах категоричо. - Не искам никой да се върти около мен. Уморена съм...

- Тогава накарай майка ти да те разтрие с камфоров спирт. В краен случай с ракия, изпий два горещи липови чая с две хапче-та аналгин-хинин. Предполагам че имате у вас.

У нас нямаше никой. Родителите ми заминаха с Илиян да от-празнуват Коледа при дядо, който все още не се бе върнал об-ратно във Варна, като се надяваха че той ще кандиса и ще скло-ни да се прибире пак при нас.

С лекарствата нещата стояха по-обнадеждаващо. Майка ми държеше заради децата всевъзможни лекарства за смъкване на температура, обаче не виждах как би ми помогнал аналгин-хининът, след като антибиотиците, които все още пиех, откакто Сте-фан се бе завърнал от последния си рейс, съвсем не ми пома-гаха.

Филип обаче не знаеше, че съм сама. Не сметнах за нужно да му го съобщя.

След малко той още веднъж настоя за отиване в спешен каби-нет, а когато отново отказах, опита се да ме убеди, че решение-то ми е глупаво.

- Сигурно - отвърнах сопнато. - Какво друго може да се очаква от глупава жена.

- Боже мой! - въздъхна той. - Но аз съвсем не го казвам, за да те засегна.

- Разбира се, че не! - отвърнах с раздразнение.

Всъщност, раздразнението ми дойде от споменаване на въз-клицанието “Боже мой!”, което той правеше често. Излязало от неговата безбожна уста то ми изглеждаше кощунствено.

- Ще ми кажеш ли най-после какво толкова се е случило с теб, че се държиш така странно тази вечер?

- Нищо не се е случило! - натъртих.

- Тогава защо е тази драма, която разиграваш? - настъпи по-смело Филип.

- От любов към театъра - казах.

Но можех да отговоря: “Тъкмо защото нищо не се е случило”. Щеше да бъде по-откровено.

След още една пресечка бе моят дом. Спрях и му дадох да разбере, че нататък ще вървя сама. След това измъкнах от ръч-ната си чанта връзката писма и кутийката, в която бе опакован скъпият френски парфюм и ги пъхнах в ръцете му. Той се стъ-писа. Повъртя ги неловко из пръстите си, опита се да ги постави отново в чантата ми, но щом се убеди че няма да му позволя, пъхна ги примирено в джоба на своя балтон.

- Значи ти предварително бе решила всичко?

А той какво си въобразяваше!

- Хм, да - измърмори своето неутрално възклицание Филип. - И все пак, не мислиш ли че това твое решение е прибързано?

Не сметнах за нужно да отговарям. Имах желание да се прибе-ра колкото може по-скоро в къщи, да запаля нафтовата печка, да се пъхна под юргана и да заспя непробуден сън. Подадох ръка за сбогуване. Той я улови и се наведе да ме целуне. Отдръпнах се рязко. След като се убеди, че всеки опит за помирение тази вечер е безполезен, Филип рече примирено:

- Е, щом си решила тъй, така да бъде! Прибирай се и изпълни каквото ти заръчах.

Как точно сме се разделили не помня.

Въпреки температурата, помня доста добре мислите, които се въртяха в главата ми докато извървях краткото разстояние до дома. Наистина имах усещането като че ли се измъквам из под развалините на срутила се върху мен сграда. При това, се из-мъквах без ничия помощ. Умът и душевността ми бяха натърте-ни, издрани, кървящи и в същото време полепнали с прахоляк и ситни парчета мазилка, а наоколо ми нямаше жива душа. Пълна тишина.

Мъглата, която тука бе по-рядка, понеже нашият квартал е на по-високо, бе затиснала шумовете на града. Сирената на фара се опитваше на равни интервали да пробие нейната плътност с дрезгавия си глас. Чувах само шума от своите собствени стъпки. Но поради мъглата те бяха приглушени и изглеждаха недействи-телни.

Вървях към къщата, която всъщност не беше мой дом. Тя бе на моите родители. Никъде на тая земя нямах свое лично кътче където да се свра, като ранена котка, за да оближа раните си, да ги излекувам и едва тогава да се огледам и да открия моя си пътека към бъдното. Вече бях наясно, че нататък ще вървя са-ма, уловила ръчичката на Илиян. Осъзнавах, че ни чакат още много изпитания и удари. Тогава в мисълта ми изплува мотото от прочетена отдавна книга: “Паднеш ли, стани! Удариш ли се, не плачи! Пътят се простира далеко. Пътят върви напред.”

Моят път обаче се въртеше в някакъв омагьосан кръг. С какво-то и усилие да се движех, все на едно и също място стигах: на изходната позиция. С все по-наранени ходила, с нарастваща болка и някакъв набъбващ у мен ужас.

Влязох в стаята си, обаче нямах сили да запаля нафтовата печка, че тя бе родно производство и много често запалването й създваше големи трудности. Смъкнах от раменете си връхното палто, сложих термометърът под мишницата си - той отмери 39, 7 градуса - отлях от малко шишенце няколко капки течен аналгин в чаша с вода, изпих съдържанието, след което се пъх-нах под юргана с дрехите. Изведнъж ми стана още по-студено, цялото ми тяло се затресе. Чак зъбите ми тракаха. Тогава забе-лязах, че завесите на прозореца са разтворени. Вдигнах се, за да ги събера една към друга и погледа ми се спря на малката саксийка, която бе напълнена с пръст от гроба на Стефановата майка. В нея бях засадила още преди Илиян да се бе родил цве-те с мъхави гъсти листа, които израстваха едно над друго и об-разуваха нещо като чадърче, над което понякога избиваха ситни цветчета, обагрени в бледо лилав отенък. Казваха им стайни африкански теменужки, макар че съвсем не приличаха на гра-динското цвете със същото име.

Върху пастелно зеленото чадърче зърнах сноп пъпки, някои от които се усмихваха стеснително с полуразпуканите си листица, като човешки устни. Майката на Стефан ми даваше за пореден път кураж. Или може би знак, че макар отдалече, бди над съдба-та на своя първороден внук, че го обича, значи тя за пореден път ми подсказваше, че ме обича и закриля.

Взех своя тефтер и ръката ми сама, без участието на моя ум, записа:

-

КОРАБОКРУШЕНИЕ

Разбит е корабът,

не пращайте спасителни команди.

Страхливите ги няма вече,

а силните ще издържат -

сами ще доплуват

до спасителния бряг.

Които стигнат до твърда земя,

ще носят във гърдите си

развредени от сол кървящи рани.

Не плачете за тях:

болката доказава, че са живи.

Оплачете другите,

дето си тръгнаха без да ги боли.

Те са мъртви.

-

.

Погледнах часовника, беше 11 часа и 52 минути. Записах това отдолу и добавих още: 25 декември 1974 година, Коледа.

На заранта прочетох записаното. Погледнах часовника и ви-дях, че той отново сочи 11 часа и 52 минути.

Какво съвпадение! - помислих си изтръпнала: Дали не е някак-ва поличба?

Скочих незабавно. Значи бях спала до обяд.

Влязох в кухнята, за да си сваря чай. Часовникът там показва-ше 9 часа и 7 минути. Взех го в ръка, приближих го до ухото си. Цъкаше. Върнах се в моята стая. Нямаше нужда да проверявам дали часовникът ми върти своите стрелки. Те показваха все още 11 часа и 52 минути. Кой знае откога! Пропуснала бях да навия пружината му.

Няколко месеца подир раздялата ми с Филип имах усещането, че кожата на душата ми се бели, а заедно с нея падат и парчета угнил дух. Едва към края на април и началото на май там се показаха здрави и по-устойчиви клетки на такива болестни ба-цили.

Бях пречистена.

Доколкото ми е известно Филип продължи да живее по същия начин, за него вече бе късно да се променя. Въпреки всичко, за Нова година той ми изпрати поздравителна картичка: “Да ти е честита и весела новата 1975, мила Юлия! В дванай-сетия час ще вдигна чаша за тебе, за Илиян, за щас-тието ви – Ежко”

Но Ежко, както аз го наричах заради острия му нрав и защото докрая на връзката ни моят език - от липса на самочувствие мо-же би - не се обърна да го нарече по собственото му име, не на-прави опит за сдобряване*. Със своята чувствителност на тво-рец бе доловил, че това е невъзможно. Защото най-вероятно и на него му бе омръзнало моето вътрешно люлеене.

Знам, мъжете не понасят жени, които не се увиват, около тях като бръшлян по стеблото на дърво. Но самата аз бях вид дърво, за да мога да се увивам около когото и да е.

----------------------------------------- --------

*С днешна дата - 11 - ІХ - 2003 г. - се налага в интерес на исти-ната да коригирам горното свое твърдение. Очевидно паметта изкривява някои факти от живота на човека под въздействието на нагнетени чувства, дори когато те са се случили съвсем близо до времето в което са описани. Значи тогава съм писала без да ползвам някаква документация. Или за мен вече не е имало зна-чение какво се е случило по-нататък между мен и Филип, щом така скоро то се е изтрило от лентата на спомените ми. За жа-лост едва днес - докато подреждах стари писма в новото си жилище - попаднах на горе посочената картичка, която дори съм накъсала на три части, а после вероятно все пак ми е станало съвестно или ми е дожаляло, та съм съм пъхнала пърчетата об-ратно в плика им.

Пак днес попаднах и на едно писмо от Филип с дата, писано от него на машина, което предавам дословно цялото:

.

“Ахтопол, 8 февруари 75 г.

Дора, благодаря ти преди всичко за стиховете! Чудес-ни са! Не току тъй Невена Стефанова ме уверяваше оня ден, че наистина си се разписала ужасно успешно - мъката поражда вълнения, а вълненията красота...

Във вторник, на 4 февруари долетях за един ден във Варна, повикан телеграфно за някаква среща в градското партийно ръководство, и същата вечер след мероприя-тието, се върнах в София, дето всеки ден се очакваше да стане това тъй дългоочаквано годишно партийно събра-ние. Но по ред причини пак го отложиха и аз се принудих да се върна в къщи, за да поработя в очакване отново да ме повикат, съжалявайки, че в цялата дандания не можах да ти се обадя, па макар само на гарата да те посрещна. Тъй като предстои да замина с “Бачо Киро”. (товарен кораб на Параходство Български морски флот - б.а.) В началото на март, на 24-и ще дойда във Варна по подготовката на нашето годишно-отчетно събрание на д-вото и на една среща в ОК между варненското и софийското началство, на което трябва да присъствувам.Освен това имам да уреждам и квартирните си въпроси, отнасящи се повече до сестра ми, която се пенсионира, отколкото до мен. Но все пак трябва да ги уредя преди тръгване.

Накъсо, от 25-и нататък можеш да ме чакаш на гарата, по-право, обратното - аз ще дойда да те посрещна и да мълча в продължение на 48 часа, както искаш, за да можеш най-сетне да се изпрекажеш пред тоя невъзможен (Филип), дето не дава думата на никого. И за да не затвърдявам още повече твоето и на хората впечатлление за моя не-търпим характер - млъквам...

От сърце всичко най-хубаво на детето за рождения му ден и най-вече на майка му, която няма нищо по-хубаво в живота си от тоя син да ти е жив и здрав!

Ежко”

*Теодора Астро* “Има само едно нещо, в което съм

сигурен, а то е, че в твърде малко

неща човек може да бъде сигурен.”

Съмърсет Моъм

.

4 август

.

С ъбудих се. Отново без настроение.

Сънувах лош сън. Уж са ми поникнали криле. Щом ги усетих на раменете си, реших да литна нагоре. Когато обаче се отделих от земята, без да разбера как, отзовах се в примката на невидима мрежа. Опитах се да я разкъсам, не успях. Докато я атакувах, ос-танах с впечатление, че е като изплетена от паяк. Но трябва да е бил особен вид паяк, защото мрежата му бе яка, като от стома-на. Блъснах се няколко пъти в нея и тупнах отчаяна обратно вър-ху земята. След малко обаче ми дойде сила, пак се издигнах ус-тремно и вплетох пръстите си в дупките. Резултатът бе още по-лош. При първия допир бях размърдала нейните обитатели - па-яците - и те вече ме чакаха на куп. Макар да бяха също невиди-ми, усетих ги по забитите им в моята плът хоботчета и пръстите ми се покриха с безброй парещи мехурчета. Не издържах и по-летях към земята, при хората.

Помолих някои от тях да ми помогнат, та да изрежа процеп в тази мрежа. Те обаче бяха заети със свои си работи. Без да вди-гат глави от заниманията си отвръщаха, че мрежата, за която са-мо са чували, не е виждана от никого измежду тях. Била напра-вена нарочно невидима, за да предпазвала хората от изкушения, защото някои хора не могат да търпят пред себе си граници. Но те знаели, че след първия ред има и втори. Паяците, които деб-нели на стража там, били отровни. По тази причина смятаха, че всеки опит за пробив в първия ред е безсмислен. Ядосах се на техния страх и ги запитах:

- Вие човеци ли сте?

- Човеци сме - отвърнаха апатично те.

- Тогава защо не искате да помогнете на една птица да поле-ти?

- Това не е наша работа! - бяха категорични те.

След всеки мой опит да пробия мрежата, пресрещаха ме все по-голям брой паяци. За разлика от хората, които бяха съвсем безразлични към моята съдба на същество, родено да лети, паяците действаха енергично и задружно...

Този мой сън не предвещаваше нищо добро. Въпреки това аз се реших да подам своите документи за участие в конкурса, пък да става каквото ще.

За всеки случай приложих писмени препоръки от мои близки, които познаваха не само мен, но и моите родители и гарантира-ха, че сме хора примерни и никой от нас никога не се е занима-вал с противодържавна дейност. После занесох плика и го оста-вих на милиционера, който бе на пост пред главния вход на те-левизионното студио, вътре не пущаха без специален пропуск.

Върнах се обратно у дома и се залових с изостаналата дома-кинска работа. Поради времето загубено да умувам върху своя-та автобиография, бяха се събрали купчина изпрани от майка ми детски дрешки, които чакаха да бъдат изгладени. Не ми остава-ше нищо друго освен да включа ютията и да се заловя за рабо-та. Докато вършех това напрегнах паметта си, за да си припомня няколко мои словесни ескизи, писани някога в мерена реч. Мо-жех евентуално да използувам нещо от тях в предстоящия из-пит, защото телевизионното студио бе ориентирано към морски-те въпроси.

От мъглата на забравата изплува първо една скица, която бях съчинила и добавила някога към писмото, изпратено от мен до Христо, което неговата майка бе прибрала заедно с написания му отговор до мен, а след това ги бе унищожила, тъй както Евдо-кия унищожи снимките, които ни бе правил в студиото на баща си приятел на Стефан от ученическите му години:

.

Море си ти. Море задъхано.

Море ту буря, ту покой.

Море различно всеки миг.

Море си ти,

но само върху моите гърди

добиваш цялост,

защото аз съм неизменен бряг

и давам твойте очертания.

.

Наивно, казах си, и побързах да го изтрия от екрана на моята памет. Отново зарових из нейните кътчета, но от потиснатото ми настроение ли, от друго ли, всичко бе се изпокрило там. Наложи се да изоставя своето занимание и да се поразровя из старите папки. Разгръщах събраните пожълтели листи, хвърлях им бегъл поглед, но нищо не ми се видя достатъчно сериозно и интерес-

но, за да ми послужи в предстоящото мое сражение. Щях да се състезавам с около 50 човека, повечето измежду които бяха про-фесионални журналисти в радиото, в местните вестници или ко-респонденти на различни столични издания. Все печени в про-фесията хора. Щом се сетих за това, моят ентусиазъм отново за-почна да се топи като ледена висулка, подядена от зъбите на южен вятър. Отново в мен се промъкна колебанието струва ли си да губя време и нерви за нещо, което предварително бе обре-чено на провал?

Пръстите ми стискаха изпомачкана страница, на която нечия ръка бе написала с червено мастило: “Добре! Става за печат”. Не беше почеркът на Филип. Не можах да си спомня кой ще да е бил, но май че това нещо бе наистина публикувано вече някъде. Разрових по-надолу и намерих изрезка от вестник, без да мога да разбера от нея кога и в кое издание се е показало пред чита-тели това мое откровение:

.

Море, открих вековната ти тайна,

с която омагьосваш силните мъже.

По пътя им изпречваш урагани,

а после ги люлееш в синята си люлка,

за да заспят като деца във нея,

повярвали че те самите са те покорили.

Проста била твоята магия,

а колко дълъг път изминах, за да я открия.

.

“Добре. Става за печат” е написал някой, който е дал зелен път, за да се появят тези редове на страниците на вестника. Се-га, когато го съпоставям с преживяното от мен по отношение на мъжете, мога само да въздъхна и да си призная: “Дори да става за печат, не е годно за употреба!”

Всичко в живота е изплетено в далеч по-сложна плетка. Ми-сълта ми отново се понесе назад, към времето, останало зад гърба ми. Времето, в което все още имах илюзии и у мен пърха-ше надежда, макар и плаха.

Спомням си как веднъж, докато чакахме с Филип да ни подне-сат сандвичи в някакъв ресторант, той неочаквано ме запита да-ли обичам заран да закусвам с препечени филии.

- Обичам разбира се, но предпочитам да поспя няколко минути повече, отколкото да препичам филии.

- Боже мой, колко си млада още! - рече той.

Нима за две години оттогава съм остаряла толкова много, че живея всеки ден, като че ли ми е последен. Пред мен е такъв плътен мрак, че нямам никаква представа какво ме очаква в утрешния ден. Или по-точно, знам че и утре край мен ще е съща-та безнадеждност, каквато ме е обградила днес. Моето съзнание е претоварено с драматични картини от миналото, но когато чо-век няма мечти за своето бъдеще, той - някак неосъзнато - гледа все назад.

*Теодора Астро*
*Теодора Астро* Всъщност това се случи миналото лято. Дъждът заваля извед-нъж и ме завари напълно неподготвена. Не носех чадър. Когато слязох от автобуса, по белите плочи на гаровия площад бараба-няха едри дъждовни капки - едва успях да притичам до козир-ката, пред изхода на гарата.

Бях облечена в маслено зелената си жоржетена рокля, ушита от плата, купен в София през март, когато отидох да се прегле-дам при специалисти, уверена че съм болна от неизлечима бо-лест, а се оказа че ми няма нищо определено. Или поне техните диагностични уреди и методи не откриха никакъв увреден орган в моето тяло. Накрая стигнах и до професора по нервни болес-ти, който ме прегледа, после хвърли поглед към направената ми електроенцефалография, която беше отразила напълно нормал-на мозъчна дейност.

- Според мен най-обикновено нервно разстройство, от каквото всеки страда малко или повече в днешно време - рече той и ме отпрати.

Когато купувах плата за тази си рокля, все още се надявах, че занапред ми предстоят срещи с Христо, макар да знаех че той е вече задомен - нещо което не проумявах - та си казвах: ”Все един път той ще ме види с нея.”

Може би съм искала да му покажа, че съм по-привлекателна на вид от неговата съпруга. Наивна фантазия на засегнато често-любие. Нали той намираше зеленият цвят като много подходящ за мен - подчертавал цвета на моите очи - поради което бях на-тъпкала в последно време своя гардероб с дрехи в зелена гама.

А може да е било подсъзнателен стремеж към психическо рав-новесие. Според някои публикации на психолози зеленият цвят действал успокояващо на мозъчната дейност?

Стоях под козирката сред множеството хора, които също изчак-ваха спирането на дъжда, ливнал изведнъж, нямах желание да похабя своята нова рокля, макар да бях наясно: Христо не може вече да ме види облечена с нея.

По всяка вероятност срещата с писателката Невена Стефано-ва, организирана по случай традиционната Седмицата на море-то, която се провежда всяко лято в началото на август, щеше да се отложи. Кой бе луд да дойде в такова време?

Разбира се, съвсем не се огорчих от този факт. Беше ми все едно дали тази среща ще се състои или не. Дори се радвах, за-щото като отговорничка бих си спестила излишни нерви. Хората нямат доверие на писатели, които пишат своите книги по предва-рителна поръчка, получават предплата, творчески командировки и са облагодетелствани с какво ли още не, за книга каквато е нужна на техните благодетели, затова не е лесно да бъдат при-думани да присъстват на срещи с тях.

Дъждът ме улесняваше - бе се явила обективна пречка за про-валяне на събитието. Нямах никаква вина задето заваля.

Тежките капки образуваха големи мехури, сякаш под плочите, по които се стичаше водата, някой бе запалил огън - сигурен признак, че ще вали продължително.

Дъждът дойде като облак - тъмно сив, грозен, който за кратко време покри цялото небе. Още от заранта ми бе криво. През но-щта бях сънувала Христо и сега не ми излизаше от ума. Изглеж-да съм плакала на сън. Когато се събудих възглавницата ми бе мокра. Не си спомням вече как го бях сънувала, помня само че бе жив.

Наблюдавах плющящия по плочите дъжд и си мислех за него. Междувременно пристигна влак и пътниците, натоварени с куфа-ри и чанти, образуваха плътна тълпа пред изхода. От време на време на крачка от мен спираше такси или частна лека кола, хо-рата притичваха с разтворени чадъри или без чадъри и отново настъпваше спокойствие. За съжаление аз не можех да се въз-ползвам от такси. Параходството е от другата страна на гарова-та градинка, на не повече от 120 метра разстояние от мястото, където се намирах в момента. Никой шофьор на такси не би си загубил реда, за такова разстояние.

По едно време пред мен се изправи познат поет, по-точно бли-зък на Стефан от казармата. Беше пиян и аз се надявах да не ме познае, той обаче ме видя и се примъкна до мене, като бръщо-левеше някакви несвързани пиянски приказки. Добри стихотво-рения твореше, но напиеше ли се, ставаше непоносим.

А дъждът продължаваше да се излива, без изгледи да спре скоро. Небето като че ли плачеше вместо мен.

.

Видях се седнала пред чаша коняк в сладкарница “Варна” с моя приятел Георги Вълчев, преподавател във Висшето Морско училище, чието хоби е да пише стихотворения, някои от които са много сполучливи. Харесвам ги. Печатат в литературните стра-ници на разни издания.

Гошо четеше своя нова лирична изповед, която аз така и не можех да възприема изцяло. До моето съзнание достигаше само лайтмотива: “...И сигурно е имало защо...” Доколкото си спом-ням ставаше дума за двама приятели, които се срещнали след дълга раздяли в пристанищна кръчма някъде из Средиземномо-рието, напили се, а след това плакали.

Приемах нещата около мен като на сън: хората - движещи се призраци, кафето - мътна вода, конякът - престоял чай, цигаре-ният дим - водни изпарения... И всичко това - без мирис, без вкус, без звук, някак хаотично. До слуха ми отново достигна Го-шовото: “...И сигурно е имало защо...”

Разбира се, че е имало! Мъжете не плачат без причина.

Най-странното бе, че не можех да си представя Христо в ков-чег, а по-предния ден, когато той все още е бил жив, аз си го представих.

От заранта се чувствах недобре, не можех място да си намеря. Щом ме видя такава бледа, с треперещи ръце, новият мой шеф Павел Владимиров каза да си вървя. И без това нямаше работа. Той бе грижовен спрямо своите подчинени и усетеше ли при ня-кой от нас нещо да се люлее, веднага го пращаше на лекар или пък да почива у дома си. Сам също изпадаше в нервни кризи и понякога повишаваше безпричинно глас в разправиите си с по-мощния персонал. Но то човек и биволско търпение да притежа-ва, пак не би издържал да е началник на експлоатационния от-дел при този хаос в пристанището.

Върнах се, но и в къщи не ме свърташе. Неспокойствието ми се засилваше. По едно време дори си помислих, че полудявам. Сновях напред-назад между двете стаи, излизах на двора без никаква причина, пак се връщах. Въобще приличах на побърка-на. Някъде към два часа след обяд ме свали умора. Краката ми се подкосиха, тялото ми отмаля и се свлякох върху леглото. Ня-мах никакво намерение обаче да спя. Въпреки отпадналостта не ми се спеше. Подложих две възглавници зад гърба си и се об-легнах на тях. Колко съм лежала така нямам представа. По едно време видях Христо повален, а някакъв глас като че ли прошепна край мен: “Христо е мъртъв.”

- Как така? - скочих като ожилена и изпитах страх от собстве-ния си вик.

Повторих въпроса, този път по-тихо. И без това нямаше кой да отговори. Бях сама в цялата къща. Мама бе на гости у приятел-ка, Илиян на детската градина. Така беше, сигурна съм, тъй как-то бях сигурна че вали дъжд и ако протегна ръка, ще усетя хлад-ните му струйки върху своята длан.

После станах, отидох в другата стая, отворих крана на чеш-мата, наплисках лицето си. И сега като че ли чувам шуртенето на водата тогава.

“Глупости!” - казах си след малко. Сетих се че в неделя Хрис-то има рожден ден - навършваше 31 години.

Христова възраст!

Убедена бях, че това не е било сън, защото бях отпусната на-истина, но не мисля да бях задрямала. Може и да се заблужда-вах, разбира се. Възможно е да е било само мигновен унес... Знам ли? Но каквото и да бе, очевидно с някакви вътрешни сети-ва моето подсъзнание бе приело вест за предстоящо събитие. Бе надникнало за миг в утрешния ден.

Помня също, че преди това мислех за Стефан. И по-точно за една случайна моя среща с него на две крачки от детската гра-дина на Илиян. Отивах да прибера детето след работа, а Сте-фан - уловил под ръка едно дългокосо, късокрако и порядъчно грозно младо момиче - вървяха в посока към морето.

Нервите ми бяха силно изопнати, защото синът ни бе пред пси-хически срив от очакването, че баща му ще изпълни обещанието си да прекара с него десетина дни, а той се помъкнал с една по-влекана. Кипнах и го спрях.

Оная продължи деликатно напред и го изчака на десетина крач-ки по-нататък.

- Откъде я намери тази грозотия? - попитах го гневно. И го на-рязах едно хубаво! След като се изприказвах, той рече невъзму-тимо, че мадамата му може да е грозна по външност, но за раз-лика от мен имала красива душа. Била студентка в Медицинския факултет и скоро щяла да бъде лекарка. Та имал намерение да се жени за нея.

- Синът ти е на две крачки - посочих му входната врата на детската градина - ти си тръгнал да обираш боклуците на града!

- креснах му. - Но да знаеш, ще дойде ден когато ще разбереш, че Илиян е по-важен в живота ти от всичките тези кретенки, които сменяш една след друга!

- Казал съм ти, че аз си имам мой личен живот и ще си го жи-вея както сам намеря за добре. Илиян е твой син и не ме инте-ресува!

Идваше ми да го залумкам с юмруци, но вместо това само го изсвятках с гневен поглед, който не се и съмнявам ще го пари дорде е жив, а отминавайки го измърморих достатъчно силно, за да ме чуе: “Бог да те съди и наказва, ако го има!”

.

...Отново гласът на Гошо, който чете. Различавах интонацията, с която изговаряше отделните думи, паузите които правеше, но не проумявах нищо от съдържанието.

И пак неговото: “...И сигурно е имало защо...”

Кой вятър ме завея тогава в Параходството и то тъкмо в тази канцелария, в която нямах никаква работа, така и не мога да от-говоря сега. На следващия ден, след като се осведоми, че съм по-добре, а аз наистина бях вече добре, шефът ме изпрати да отнеса някакви отчетни документи в администрацията на Прис-танище Варна. Пътувах с влака, който тръгва от гара Повеляно-во в 12, 10 часа.

- Недей се връща - заръча шефът. - Няма смисъл да се люш-каш по влаковете, след като и днес нямаме работа.

Оставих отчетите и на връщане се отбих отсреща, в Параход-ството, в първата изпречила се пред очите ми стая. Просто тъй, на приказки. Седяхме с бивши колеги вътре, разгръщахме списа-ния, доколкото помня литературни, и разменяхме своите впечат-ления. След малко влезе комсомолският секретар.

- Знаете ли какво се е случило днес? - рече още от вратата. Личеше, че е развълнуван. Но не бързаше да изрече новината. Като че ли не бе сигурен в нейната достоверност.

Вдигнахме очи и обърнахме очаквателни погледи към него. Но той дълго мълча. Накрая аз не издържах и попитах:

- Какво?

Но така по инерция, за да наруша тягостното мълчание, а не защото съм предусетила нещо.

- През изминалата нощ Христо Хаджийски получил мозъчен кръвоизлив и...

Не се доизказа, нямаше нужда.

В първия момент всички се вцепениха.

После някой каза: “Как така? Не може да бъде!”

Комсомолският не отговори.

- Ама как така? - повтори същият глас.

Аз останах безучастна, като че ли съобщението изобщо не ме засягаше.

- Така! - отговори му комсомолският секретар. - Близките му току-що телефонираха на секретарката на директора.

После настъпи пълна тишина, като в гробище.

Някой подсмъркна, друг се закашля, но никой не проронваше дума. Аз като че ли бях извън действителността. Не чувствах ни-що.

.

Гошо отново стигна до своето: “...И сигурно е имало защо?” За кой ли път! Идваше ми да полудея, защото той беше прав. Наис-тина е имало защо.

Бе написал тази си изповед в няколко варианта, но не можеше да прецени сам кой е най-сполучливият, та очакваше да чуе моя-та присъда. Разчиташе да е по-обективна от неговота преценка. Попитах Гошо няма ли да се сърди жена му, задето я оставя са-ма в къщи в такъв ден.

- Няма я - отговори, след като свърши поредният вариант. За-мина да погостува на родителите ми. Нали знаеш че е в отпуска по майчинство.

Опитах се да си припомня кога и как срещнах Гошо, не успях да възстановя този момент в своята памет. Срещата ни стана случайно. Но кога и къде го бях срещнала не бях в състояние да се сетя, както не помнех и закъде всъщност се бях запътила.

Спомням си само, че в къщи не ме свърташе. Великден за мое-то семейство е най-почитаният празник. Имахме гости, а не бях в състояние да разговарям с никого. Нито пък да слушам оплаква-ния за това, че пак са повишили цените на агнешкото месо, кон-фитюрите и компотите поскъпнали тихомълком двойно, на паза-ра липсвали картофи, ориз, фасул, лук и не знам още какво.

В момента моите душевни терзания бяха взели надмощие, за-това всякакви вайкания около мен, насочени към всекидневното ни битие, за мен бяха вид кощунство. Защото цялата беда про-излизаше от обстоятелството, че общественият живот бе изкуст-вено така безразборно разбъркан, че липсващите стоки от първа необходимост и тяхното постоянно поскъпване бе последица от нарушения естествен ред. Държавата ни се управлява от неве-

жи, недобросъвестни, алчни и безотговорни хора, които чрез своята престъпна партия бяха наложили пълен монопол над вси-чко, включително и над човешките ни съдби.

Партията решаваше кой за какво става, но не според интелек-туалните качества на отделната личност, а според някакви ней-ни представи. И по-точно, според безумието на една шепа заста-нали на върха на държавата невежи и жестоки хора, подкрепяни от силата на Москва.

Затрудненията, в които е затънал обикновеният българин, не могат да се отстранят с мърморене в приятелски или роднински кръгове.

С Гошо бе друго. Той е преди всичко поет, макар по професия да е машинен инженер. С него можехме да си говорим до без-край - нали не бързаше да се прибере? Той щеше да чете сво-ите поетични откровения без да се докача, че аз си мисля за мо-ите си потресения. Нито пък би ме сметнал за побъркана задето отстоявам своите си възгледи и се стремя да получа достъп до публична трибуна, както си шушукат зад гърба ми някои хора от моето обкръжение.

Гошо четеше, аз отпивах на малки глътки коняк и си мислех за Христо. Не мога да намеря в ума си думи, за да изкажа какво чувствах тогава. За такова състояние няма измислени подходя-щи думи.

Както узнах по-сетне, през същото време, той си пиел водката със своите двадесет и двама съвипускници, разказвал им анек-доти за Царството небесно, вдигал тостове за тяхно здраве и казвал от време на време: “Исус Возкресе!”

Неговите съвипускници, събрани специално по случай Христо-вия рожден ден, го гледали с недоумение и се чудели откога е станал толкова религиозен? И макар самите те да са атеисти, отвръщали хорово: “Во истина возкресе!”

Аз отдавна съм престанала да изпълнявам този християнски обред. Може Исус Христос наистина да е възкръснал. Син Божи! - допустимо е. Но за истината се съмнявам.

Ако знаех, бих взела първия самолет за София и бих се присъ-единила към тях.

Продължаваше да вали, но вече по-ситно, без да се образуват мехури. Дъждът всеки момент щеше да спре. След десетина ми-нути наистна престана да вали. Вятърът раздуха облаците. Во-дата се изтече бързо в каналите, пекна слънце. След около час не би имало никакви следи от дъжда, ако листите на дърветата не бяха все още мокри, а тревата покрита с росни капки.

Въпреки моето предварително предвиждане, срещата с писа-телката все пак се състоя, макар с присъствието само на около десетина колеги. Премина вяло, както всички мероприятия от то-зи род. Накрая поднесохме цветя, благодарихме и някой включи телевизора. Намирахме се в Клуба на моряка, а там има телеви-зионен приемник, и то цветен.

Отново заваля и никой не си тръгна. След малко започна из-лъчване на специална блокова програма, посветена на седмица-та на морето. Не ми бе интересно, станах и си тръгнах. Реших че е все едно дали моята нова рокля ще се намокри. За какво ми бе тя, щом Христо никога вече не би могъл да ме види облечена с нея.

В къщи не заварих никого. Майка ми бе оставила бележка, че отива с Илиян на гости. Почувствах се непоносимо самотна, като да бях останала сама в целия свят.

Включих телевизора. И докато той загряваше, аз се залових да върша нещо, за да не мисля за празнотата около мен. Нямах ни-какво намерение да гледам телевизионната програма. Завъртях копчето по навик. Не можех да си представя бъдещето без Хрис-то, който бе моята духовна опора, а него вече го нямаше.

Бях с гръб към екрана, когато чух неговия глас, тъй ясно като че ли самият той бе в стаята. В първия момент сметнах това за халюцинация, но се обърнах и разбрах своята заблуда. Христо наистина говореше, но от телевизионния екран.

Невероятно, да. Но бе точно така.

Христо - в едър план: говореше нещо, не проумявах какво, са-мо чувах гласа му, като прекаран през телефонна слушалка - леко променен, но все пак неговият глас. Това продължи кратко, нямаше пълна минута. Или поне тъй ми се стори. Последва дик-торски текст. Също не го проумявах, само виждах Христо, който стои на крилото на мостика, после се върна обратно, наведе се над щурманската карта и започна да чертае нещо по нея. Какво точно - не се виждаше.

Филмът е засниман през лятото или пък в южните географски ширини. Той бе облечен във фланелка с къс ръкав.

Наистина бе невероятно! - Христо, който се движи, говори, ус-михва се и отново застава сериозен, след като него го няма чет-върти месец вече. В кадър влезе капитанът на кораба: Стефан първи. Разказваше нещо. Не го слушах. С него можем да си го-ворим само двамата, без посредничеството на кино камерата, и на телевизионния екран, докато с Христо никога повече!

Останала без дъх чаках да се появи отново Христо и нищо дру-го не ме интересуваше.

Предаваха филмов очерк за някакъв рейс на кораба. Филмът очевидно беше цветен, а моят телевизор - черно-бял, затова картината не бе контрастна. По всичко личеше че очеркът е към своя край, нещо за което искрено съжалявах и очаквах напрегна-то да не изпусна ново появяване на Христо. Той само се мярна обаче след малко, разговаряха двамата с капитана. Действието продължи още, кадрите се сменяха един след друг, но Христо не се показа повече.

Край на филма.

На екрана се появи говорителка - това не ме интересуваше. Прибрах се в моята стая. Не се сетих да изгася телевизора, а нямах сили да се върна обратно. Тръшнах се по очи на леглото и заплаках без глас. Усещах тресящите си рамене, чувах гласа на говорителката, чувах собствените си задушени хлипания и ми се струваше, че целият мой живот е проигран. За мене вече ня-маше бъдеще! Отсега нататък щях да живея само със спомени-те, а това е ужасно.

Наистина в спомена всичко идва контрастно, избистрено - ня-ма полусенки, няма полутонове: те са изтрити от гумата на вре-мето, останало е само онова, което е било наистина значително.

Мога да си припомня погледа на Христо, гласа му, който казва: “Юле, днес си невъзможна!” Но какво от това?

Спомените са като прожекция на филм - липсва им реалност.

Така и не успях да проумея напълно какъв човек беше Христо, наистина ли бе прикътъл някакви истински чувства към мен, как-то твърдеше. Какво е мястото му в моя живот?

Възможно ли е да обичаш и сам да избягаш от този когото оби-чаш? Та той беше мъж и ако бе поискал...

Но Христо не пожела нищо от мен, не настоя, тръгна си и тол-кова. Всъщност, не бе точно така, тръгнах си аз, обаче... той не ме спря, не прекрачи границата.

- С теб, не мога без бъдеще, Юле! Не мога и не искам! - повта-ряше често, макар че той бе този, който мислеше за бъдещето.

Мене бъдещето тогава не ме интересуваше.

Все едно ми беше какво ще бъде то, бях се наситила на илю-

зии за бъдеще. Омръзнало ми бе да чакам завръщането на Сте-фан... Бях млада още, силна, достатъчно хубава за да искам да имам настояще. Не проумявах защо той така настойчиво държе-ше на брака, след като бе имал вече връзки с други жени. Те са-ми го търсеха. Казах му го веднъж, а той отправи син поглед към мен и ме гледа дълго. Дори да не бе продумал нищо бих разбра-ла. Но той рече: “Ти си нещо друго, не си само жена. - И добави: Ти си магьосница.”

От Филип пък тръгна друга приказка за мен, която все още се върти около мен. Бе изрекъл след първите ни кратки срещи-раз-минаваници, преди отношенията ни да бяха станали близки:

- Юлия има лице на византийска икона.

Всъщност, не малко гърци - а във Варна тяхната колония е многобройна - твърдяха, че приличам на истинска гъркиня. А ко-гато отричах да имам гръцко присъствие в рода си, те не вярва-ха на това мое твърдение.

На какво основание бе влязала в ума на Христо мисълта, че у мен има нещо магьосно, не мога да си обясня. Боже мой, ако имах поне малко от това, което твърдеше той, нали бих си за-държала Стефан?! Или поне бих го заличила от своето съзна-ние - завинаги!

- А после как ще се гледаме? - запита ме Христо когато, преди да тръгна за София, неочаквано дори за самата мене, предло-жих да отидем някъде двамата за десетина дена.

Жадувах да бъдем сами, без хора около нас, без градска шу-мотевица.

- Ще се скрием някъде из гората: без време, без минало, без бъдеще, само с настоящето. Ето, така искам, чуваш ли? Само двамата, съвсем сами - изговорих го на един дъх, преди да ме е изпреварила нерешителността, преди да ме е хванала в своята примка свенливостта.

Известно време той мълча, а след това рече: “А после как ще се гледаме?”

- После няма да се гледаме! - отсякох.

Беше ми все едно какво би станало после - дали щях да умра, дали щях да живея, дали щях да го срещам пак... Каквото и да се случеше после с нас, щях да бъда щастлива, щом сме имали с него общо днес. Така мислех тогава. Така мисля и днес.

Колко много мислеше Христо за утре, за после, а ето оказа се, че няма утре, няма после! Бе имало само днес, бе имало само сега, а ние двамата пропуснахме това днес и сега.

Бях жена! - изоставена от Стефан, нелюбима, унизена... и из-питвах вътрешна потребност да се слея с него, да се унищожа заради него... Може би само така бих се измъкнала от щипките, в които ме държеше образът на Стефан. Но той все се колебаеше и колебаеше...

И за какво? Заради това утре, което никога вече нямаше да дойде за него, а за мен бе дошло и щеше да идва, и идва, но ограбено, изпразнено от съдържание.

Аз - легнала по очи, плачех и се смеех с глас, от нерви, от без-помощност, от ужас... Нищо не можеше да се направи вече. Вре-мето ни беше изпреварило, беше ни се присмяло, беше ни из-плезило нахално език, а ние с него вече сме безсилни да му от-мъстим. Защото Христо изчезна, няма го вече и не бих могла да докосна ръцете му, да го целуна, да се притисна до гърдите му. Някога можех и не го сторих. Чаках той пръв да протегне ръце. Тогава бях набъкана с предразсъдъци, бях все още раздвоена между него и Стефан, който не дава пет пари за мен, пилее се с разни “мадами”, живее си живота и дори не се сеща, че аз - млада, все още хубава - вехнех някъде денем и нощем подобно на отскубнато с корена цвете...

*Теодора Астро* 2.

-

Разказват, когато понесли Христо към гробището от снишило-то се, почти коленичило, облачно небе завалял дъжд. Първо сит-ни тихи капки - утринна роса, после едри и тежки - майчини съл-зи, а по прозорците на бащината му къща зачукали кървави.

Барабанели те по стъклата, но нямало кой да ги чуе. Тогава най-едрата, най-пробивната измежду тях се вмъкнала през коми-на, намерила ухото на бащата и като куршум се забила вътре.

Обаче вместо да огулушее, както става в такива случаи, баща-та чул ясен глас: “Връщам ти кръвта, тате, тази дето не умира.”

Едва тогава бащата се сетил, че има някъде син. Скочил, пона-силил си паметта, умувал миг-два, пък току хукнал да го търси. Обходил на бегом всичките Софийски улици: и асфалтираните и затънтените - криволичещи, изровени. Чукал на много входни врати - и с вградени в тях шпионки, като кръгли вечно будуващи очи, и без шпионки. Разпитвал хората дали не знае някой от тях къде е неговият роден син: “Едно хубаво момче, със сини очи

или може би с кафени. На мене трябва да прилича” - уточнявал той. Но те вдигали с недоумение рамене и отвръщали, че не поз-нават такова момче.

Както си претърсвал всички кътчета на града, без сам да се усети, отзовал се пред входа на гробището, но там не влязал. “Какво може да търси моят син тука?” - рекъл си. Бил обаче при-лично уморен и седнал да си почине пред тежката метална вра-та. Скучаещият там портиер го видял и го запитал: “Кого си тръг-нал да търсиш?”, за да се отвори приказка.

След като поотдъхнал бащата отговорил: “Търся сина си. Ед-но високо хубаво момче, със сини очи или може би с кафени. На мене трябва да прилича...”

Пазачът на вечния покой, който имал трийсет години опит зад гърба си, прекарани на това място, и който бил виждал не един баща да търси изгубеното си момче, рекъл: ”Ако е влязъл през тази порта, няма да го намериш.”

След като се позамислил обаче решил, че не е добре да обез-куражава човека, който е тръгнал да търси своя роден син, та го посъветвал за всеки случай да отиде към морето. “Там на пара-ходите има всякакви изгубили се младежи и мъже. Че то човек, който има баща, майка, дом, деца тръгва ли по света, за този де-то духа?”

Бащата помислил, помислил, пък току му хрумнала мисълта, че не си струва заради един загубен вече син да блъска път чак до морето. И успокоен от своята собствена философия тръгнал към дома си, дълбоко убеден че това негово настоящо лутане из улиците на София е някаква прихванала го лудост, защото той никога не е имал никакъв син - нито със сини очи, нито с кафени. Или пък и да е имал, то е било толкова отдавна, че времето е преглътнало спомена за него.

Щом влязъл в двора си обаче, видял че цветята в градината са поливани с кръв. Вече съсирена наистина, но все пак истинска кръв. Чак тогава бащата се сетил, че може би очите на неговия син не са били нито сини, нито кафени, а зачервени от болка, пък той никого от срещнатите не попитал за такова момче. Но бил капнал от умора и махнал с ръка: “Хайде сега, заради един син, когото и без това не познавам!”

Измърморил думите си тихичко, за да не го чуят съседите.

Тъкмо да се прибере в къщи, видял между цветята дъщеря си: крехка, красива, бяла - същинска маргаритка.

Милвала тя главичките на цветята в градината, пеела си без-грижна песничка и се чудела: “Откъде ли е дошла тази кръв и защо е вече съсирена?”

Като видяла обаче баща си - такъв един омърлушен да се озърта с гузен поглед - песента секнала на гърлото й.

- Предзнаменование е! - изпищяла. - Някой отмъщава с тази кръв, тате!

Едва тогава бащата проумял, че кръвта му е вече мъртва. Че той никога вече не ще се повтори в един свой син нито със сини очи, нито с кафяви, който да прилича досущ на него... Отпуснал се сломен на стълбите и заплакал отчаяно, но от очите му вмес-то горещи сълзи, закапали кръгли ледени парчета, като лятна градушка.

*Теодора Астро* 3.

.

Разказват още, че в деня на погребението всички съвипуск-ници на Христо, които в този ден са били в България, на брой двадесет и двама, се събрали в София и цялата тайфа тръгнала към Дома на покойника. Вмъкнали се вътре морските, наредили се край ковчега, запристъпяли от крак на крак, а най-невъздър-жаният измежду тях се приближил до Христо, сръгал го в хълбо-ка и подвикнал:

- Ей, диване, какви са тези номера от тебе? Погледни що на-род се е събрал наоколо, а ти си се излегнал по гръб! Това не е прилично. Я, да ставаш!

Христо обаче продължил да си лежи все така, като че ли край него нямало жива душа, нито пък се чуват хлипания. Няколко от присъствалите дори твърдят, че по някое време дочули неговото равномерно дишане.

- Ама, че дявол! - зашушукали си приятелите му. - Въобразява си, че ще го вземем за умрял!

- Хайде де, да не сме вчерашни! - разядосал се най-избухливи-ят. - Осем години кръстосваме ние океаните по света, що свят сме видяли, що народ се е опитвал да ни измами...

- Ами да! - кимнали одобрително останалите.

- Нас всичките управници, взети заедно, не могат да ни пратят за зелен хайвер, дето слагат по десет печата и два пъти повече подписи, изходящи номера и прочие на своите заповеди, писма, концепции, мероприятия, планове, обещания и тъй нататък, че ти ли, магаре недно? - провикнал се най-смелият.

После изредил всичките устни и писмени обещания на начал-ствата в системата на Водния транспорт за подобряване на ус-ловията на труд, за увеличаване на заплатите, за повишаване качеството на медицинската помощ, за осигуряване на отпуските и какво ли още не.

Докато той говорел, от всички страни се чували сподавени хи-хикания, които накрая преминали в открит силен смях, като че ли се намирали на цирково представление, а не на погребален об-ряд в Дома на покойника, който се намирал в обсега на гробище-то, предназначен за отреклите се от Бога атеисти, както и за вяр-ващите, но уплашени от безбожните комунисти.

Стреснат от този смях, най-смелият се поснишил и пояснил, че всички тези обещания, дето ги е изброил, не е необходимо да бъдат непременно изпълнени, защото в противен случай, начал-ниците няма да имат какво да обещават, нито пък моряците за какво да мечтаят, срещу какво да роптаят, та животът им ще стане скучен.

Когато привършил словото си, той се поогледал страхливо и за всеки случай се омесил предвидливо из тълпата.

- Бре човек - изпъчил гърди най-нахакания - цялата наша тай-фа, дето е дошла чак - на това място той се запънал, защото не могъл да се сети откъде е дошла тайфата и продължил: няма значение откъде сме дошли, по-важното е, че всички тук сме все морски вълци, а кой досега е успявал да баламоса морски вълк?

- Да, бе... - присъединили се хорово останалите.

“Морски вълци? Краставици! - прозвънял в Христовата уста ироничен смях. - Морските вълци са из моретата и океаните. А всички вие, дето сега сте се наредили около мен и смущавате вечния ми сън - сте до един канцеларски плъхове.”

Тогава членовете на тайфата се огледали, направили си ста-рателно проверка, изработили си точен списък по азбучен ред на имената, с рожденни дати, месторождение, местожителство, месторабота и се установило, че с изключение на двама - най-смотаните измежду тях - всички останали са с подвити, като ко-ледни кравайчета опашки, с тъмни очила на очите и със стойка на хотелиерски портиери.

- Прав си мама му стара! - възкликнал най-откровеният. - Но какво да се прави, като животът е тук, на сушата, а не из море-тата.

От някакъв магнетофон се разнасяли траурни звуци, както при погребение. Но как можели да повярват те, че Христо Хаджийски е мъртъв, след като той си спял пред очите им, а когато се опи-тали да го събудят със задявки, ядосал се и ги нахокал.

По едно време някой дал знак и няколко човека наобиколили ковчега с намерението да го вдигнат и понесат. За всеобща из-ненада, той не помръднал от мястото си, макар да не бил няка-къв специален ковчег, като онези в които погребват високо пос-тавени мъртъвци.

Присъединили се още мъже, после още, докато вече нямало място за повече, но нищо не помогнало.

Въпреки техните усилия, ковчегът не помръдвал, като че ли бил сраснал с масата, върху която бил поставен.

Тогава младата вдовица се навела към главата на своя съпруг, за да се осведоми какво го прихваща, а вероятно и да го смъм-ри, като всяка съпруга, да не я злепоставя пред обществото. Преди обаче да успее да стори каквото и да е, ковчегът сам се издигнал с лекота нагоре и потеглил в посока към вече отворе-ната гробна яма.

Морските направили няколко крачки след него, но в един мо-мент най-досетливият се сепнал и рекъл:

- Накъде сме тръгнали ние? Христо да лежи в гроб? Това зву-чи неубедително! Я, да отидем в някоя кръчма и да го почакаме.

Речено - сторено! Всичките морски вълци се повлачили след него.

След като напуснали гробищното пространство те решили да си направят проверка по изготвения списък, за да се убедят че всички са на лице. Броили се отпред назад и отзад напред, но все излизало че един от тях липсва.

- Сигурно в списъка има грешка - сетил се най-скептичният.

- Не може да бъде! - докачил се най-педантичният. - Аз лично изготвих този списък и гарантирам с главата си за неговата дос-товерност.

- Да бе-е-е - потвърдила тайфата.

- Да се преброим още веднъж - предложил най-досетливият.

Обаче резултатът си оставал същият.

- Ей, мама му стара! - ядосал се най-невъздържаният. - Хем ви предупредих в началото да се движите в строй, плътно един до друг, както ни учеше партията още докато бяхме във Военното училище. Трябва да има ред и дисциплина, като в овчето стадо!

А вие се разпиляхте подобно на диви кози.

- Липсва нелипсва - обадил се най-предвидливият - предлагам да се махаме оттука. Загубеният сам ще ни намери.

- Да бе-е-е... - подкрепили го останалите.

Най-практичният предложил да отидат на ресторант където е по-уютно. И добавил:

- Ще видите, че докато изпием първия ред водка, загубеният ще ни е намерил.

След което тайфата тръгнала да търси ресторант, подходящ за случая. Обходили всички по-изискани заведения, но ги връща-ли още от вратата, щом усетели че са българи. Това ги смаяло. Никъде по света не били виждали такова чудо: да си добре об-лечен, да имаш пари и да те върнат от вратата на търговско за-ведение, само защото си местен човек, а не чужденец. Навсякъ-де по света хората си гледали интереса.

Откъде да се досетят, че и в българските ресторанти персона-лът си гледа първо сметката. От чужденците хем по-тлъсти бак-шиши падали, хем сервитьорите можели да ги лъжат в сметката.

Ядосали се накрая морските: в чуждите пристанища нямали самочувствие, защото парите им в съответната валута стигали колкото за халба бира и за да купят по някой евтин предмет за армаган на близките си. Тук им плюели върху самочувствието, защото не били чужденци... И пак заради тази пуста западна ва-лута. А уж са в комунистическа страна, която е противник на ка-питализма! При това толкова непримирим противник, та между капиталистическия и комунистическия Берлин по решение на Москва е издигната висока и здрава стена, която откъм източ-ната й страна е охранявана от бдителни, въоръжени с автомати войници.

- Иди и разбери къде е логиката! - въздъхнал тежко най-разум-ният и предложил да се престорят на чужденци.

Нали и без това били облечени с купени от Западна Европа костюми, трябвало само да заговорят на чужд език. Всичките владеели - кой по-добре, кой по-зле - английски, утвърден като международен моряшки език.

Решили да се представят за американци.

И станало чудо. Не само салонният управител, но и управите-лят на заведението, заедно с целия персонал, се наредили в шпалир като видяли такава голяма група живи амерканци, дока-то морските се намъквали под строй през вратата. После подредили набързо банкетна маса, застлали я със снежно бяла пок-ривка, поставили вази с цветя, кристални чаши... Самият управи-тел се доближил до тях, поздравил ги учтиво с добре дошли на сравнително сносен английски език, пожелал им добър апетит и приятно прекарване.

Да не повярва човек!

След церемонията главният сервитьор попитал какво желаят да им се поднесе.

- Naturally dinner and something for drinking - отвърнали в хор морските.

- How many people you arе? - попитал ги той, защото както все-ки сервитьор знаел своя недостатък да уголемява автоматично цифрите.

- Twenty three on the roll, but one of us lost his way - размахал своя вече поизмачкан списък най-педантичният.

- I do not ask you how many you are on the roll, but I ask how many you are in order to serve you - отвърнал сервитьорът и из-мърморил ядно на български: “Много ме е еня мен за вашия спи-сък!”

- Please serve for twenty three - усмихнал се любезно най-прак-тичният.

- Yes, for twenty three - отвърнали в хор останалите.

- But you have said that you arе twenty two - напомнил серви-тьорът.

- So, we have said, but the lost one will find us - пояснил най-предвидливият. А когато сервитьорът се отдалечил добавил на български: “Загубеният сам ще се намери.”

През това време морските решили да се преброят отново, за да установят точно кой е липсващият. Започнали отзад напред.

- Христо Хаджийски - обявил четецът.

Никой не се обадил.

- Но нали този обяд е в негова чест? - подвикнал най-санти-менталният.

- Не се тревожете! 0ще след първият ред водка ще дойде. Убе-ден съм.

Но Христо не се появил нито след първото, нито след второто зареждане на чашите с водка. И обяд поднесали, а той не прис-тигал.

От време на време някой хващал стола, определен за него, с намерение да го отмъкне, защото ресторантът се препълнил с посетители. Но тайфата скачала в храбро сражение и смелчага-та, дръзнал да извърши това светотатство, отстъпвал назад.

Някой се сетил и възкликнал: “Той пиеше водка в голяма ча-ша, затова не идва!”

Тогава най-съобразителният отскочил до бюфета, поискал сто грамова чаша и докато се върне обратно, Христо вече бил заел своето място, пушел цигара “Marlboro”, в очакване да му подне-сат неговата чаша с водка.

На въпроса на своите съвипускници къде се е бавил толкова дълго, той отвърнал малко нехайно: “При Свети Петър!” И се заел да им разкаже своите впечатления от Царството небесно.

- Нали си е началник по настаняването дядката му с дядка! -казал Христо - вече е усвоил изцяло нашенската земна бюрокра-ция с всичките й там завъртулки.

Пред входната порта Христо заварил няколко дълги и дебели опашки от чакащи, каквито на земята не бил виждал дори и пред български магазин за хранителни стоки. Поради най-големия празник в Царството - Великден - бюрото за настаняване на но-водошлите било затворено за 3 дни, а на вратата имало окачен лист със следния надпис: “За пристигналите извън пла-на кандидати за жители на нашето Царство, ще работи дежурно гише след 6 часа следобяд небесно време.” Иди и разбери какво е това небесно време!

Макар за кратко, Христо успял да разбере кое как е подредено в пределите на това царство. То си проличало от указателното табло, чрез което се съобщавало на новодошлите да си изберат, според приложените на рафта справочници, в коя област на чо-вешките дейности предпочитат да бъдат зачислени. В специална забележка се обръщало внимание, че на началнически длъжнос-ти назначавал сам Бог, който за разлика от земните величия, не се съобразявал с никакви ходатайства, нито пък зачитал специ-алните призовки.

И понеже му станало скучно да чака в края на една от опашки-те, решил да дойде да благодари на своите съвипускници за уважението, което са му оказали. Но тъй като новите обувки му стягали, събул ги и ги захвърлил, а портиерът на ресторанта не го пуснал да влезе бос. Наложило му се да търси обувки.

Когато заел своето място, тайфата вече била доста пийнала и морските запяли песента: “Ние сме моряци, славни сме юнаци ходим по водите, борим се с вълните...” в чест на Христовия рожден ден. След което му дали думата да им разкаже за Царството небесно.

Според него то се отличавало от Земното само по това, че е разположено на небето и човек там се чувствал освободен от земната гравитация, съответно и от задължения към роднини и приятели, защото жителите на това царство нямали сетива. Дви-жели се, разговаряли помежду си, работели, ядяли и изобщо вършели всичко онова, което и земните жители, но за разлика от тях не изпитвали скръб, радост, обич, омраза, гняв, завист, ал-чност, въодушевление, срам, гордост, каквито и да било други човешки чувства.

Тези си сведения той получил от портиера на настанителното бюро, един симпатичен човек, с който бързо се сприятелил. А като се разговорили, станало ясно, че това е неговият дядо по майчина му линия, който и тука всички наричали Пергелов, зара-ди дългите му крака. Същият, който бил насечен през 1923 годи-на, защото се хванал на въдицата на комуниста Гошо-тарабата и тръгнал да събаря зидовете на Царството, повярвал, че репуб-ликата е за предпочитане. Но... вместо в република, изпратили го в Царството небесно. Понеже бил висок и не можал да мине под свода на входната небесна порта, а като натурален балка-нец, бил човек с вкаменен гръбнак и сраснала с гръбнака му гранитна глава, та не успели да го прегънат, нито да му наведат главатата. Направили го портиер към настанителното бюро: да посреща пристигащите и да узнава от тях как се живее в Народ-ната република.

Той не вярвал на техните разкази и дълго щял да се чувства ощетен, задето не доживял републиканското тържество, ако пред очите му не застанал родния му внук.

- Щом и ти, синко, идваш в Небесното царство млад-зелен, четири месеца след своето задомяване, без да си получил спе-циална призовка, всичко ми е ясно! Значи тука ми е мястото - рекъл човекът и мигом гръбнакът му омекнал. Запревивал се под тежестта на гранитната глава. И решил, че му е време да от-стъпи другиму своя портиерски пост, а той да тръгне с внука си, за да чуе достоверен разказ за мечтаната от него република, макар че още щом се заприказвали Христо го осведомил:

- На фасадата на държавата пише, че е народна република, дядо, обаче това е за прикритие. Иначе България си е пак цар-ство, само че Царство на комунистите - с цар, с царедворци, с много повече царствени дворци, принцове и принцеси, отколкото по времето, когато ти си искал да свалиш тогавашния български монарх Цар Борис III.

- Ами тогава какъв е смисълът от моята пролята кръв? - за-питъл омекналият човек.

- Никакъв! - отвърнал Христо, но като видял омърлушеното ли-це на своя дядо, добавил: Има и някакъв смисъл, защото твоята кръв е под трона на Червения сегашен цар, а пък името ти е написано върху мраморна плоча на площада, та да има къде на-родът да си излива гнева. Минават оттам хората, псуват те, плю-ят и малко им олеква.

- Но нали сам дякон Васил Левски се е борил и увиснал на бе-силницата за свята и чиста република? - зачудил се огорченият човек.

- Образът на Левски също е гравиран върху короната на Чер-вения цар, кръвта му е при твоята - под трона, за да бъде той по-стабилен. Костите му пък са събрани в изпразнена от цимент стара хартиена торба и са изхвърлени на боклука, за да не се спъва в тях сегашната червена дворцова паплач.

В разгара на тържеството, когато присъстващите не помнели вече повода за това свое събиране, Христо се надигнал, поза-кашлял се и рекъл:

- Приятели, време е да тръгвам, но преди да се разделя с вас задълго искам да ви оставя по един спомен. Не вярвам той да ви послужи за нещо, но за да бъде наистина богат, човек трябва да притежава и непрактични, ненужни неща - образи, гласове, ду-ми, които да придават стойност и смисъл на живота.

Какво е искал да каже с тези си приказки, никой не проумял. Както и никой не могъл да си отговори на въпроса защо толкова му е дотежал на Христо земния живот, та сам отива на Небето?

Той обаче не сметнал за нужно да им обяснява. Вместо това измъкнал от джоба си шепа значки с неговия образ и се заел да разкопчее ризата на най-близо стоящия до него. После забил иглата на значката в лявата страна на гръдта му и се отправил към следващия. Останалите побързали сами да оголят лявата половина на гърдите си, изопнали тела, като при команда “мир-но”... Когато приключил, в ръката му останала само една значка с ръждива игличка.

- Тази е за Юлия - рекъл той. - Тя е далече, чак във Варна. Затова ви моля вие да й я предадете, заедно с моята заръка: “Ако раната от забождането на гръдта й не заздравее бързо, както това ще стане с вашите и с тези на всички останали, то нека я носи с достойнство, за да мога да я позная по белега, когато пристигне вече остаряла в Царството небесно!”

Всеизвестна била Христовата слава на мъж, по който момиче-тата сами се лепят, та не можел да се брани много-много от тях. За всякакви имена били чували морските, но момиче с име Юлия никой от тях не познавал.

Когато се сетили да го попитат коя е пък тая Юлия, установили че той е изчезнал безследно. Спогледали се развълнувани от невероятното свое преживяване, което никой разсъдлив човек не би приел за истинско, учудени откъде пък се взе тая Юлия, та им обърка представите за техния съвипускник. Все пак още от училищните години те знаят, че в неговото сърце царува само едно момиче с име Марта.

- Марта искаше да каже той - извикал най-досетливият. - Пийна две чаши водка и обърка месеците.

- Прав си! - подкрепил го най-разумният.

Останалите веднага се съгласили с двамата и тръгнали да търсят Марта. Но то София град като град ли е?

Пред очите им се изпречвали двойни улици, тройни кръстови-ща, мигащи само на червено светофари...

beni Госпожа Теодора Астро, моля ми отговорете, аз наистина ми интересно да чуя-

- какво ви кара да пускате тук май втори-трети път толкова лични неща?

- какъв е сегашния ви живот - семейство, творчески постижения, издадени стихове и романи в САЩ?

Извинете, ако някъде в романите това сте писала, но не мога да ги прочета докрай, защото докторите ми забраниха. Забраниха да чета, да гледам в монитор, а също и телевизия. Само до 20 минути дневно.

Защото имам травма, ударих главата си първо в автомобилна катастрофа, блъснах си проклетата кола по Цариградското шосе,

сетне паднах в банята у дома като миех прозорците, едва не умряхТова е истина.

Истина е, че прочетох голяма част от творчеството ви.

*Теодора Астро* Драга Бени,

Настоящите мои записки, събрани под заглавието "КОГАТО КОТВИТЕ СЕ ВДИГНАТ" съм записвала в движение, т.е. в момента в които описаните събития са се случвали. Моята лична съдба - както и съдбата на хората, живяли в същото време - премина предопределена от комунистическата власт до положение да бъда де факто крепостна българка.

В момента партията на пребоядисаните като социалисти комунисти се готви отново да яхне властта в земята, където аз съм се родила и където са посадени костите на всички мои предци, включително и на моите родители, чийто живот бе трагичен, а всички те бяха хора достойни, почтенни, хора с много положителни качества.

За съжаление това, което се случи през последните 15 години, когато аз вече бях извън пределите на моята родина, не оправда очакванията на моите сънародници. Потресени от това, което те видяха, преживяха и все още виждат как бе разграбена и още се разграбва всичко онова, което бе плод на техния труд, те забравиха що е социал-комунизъм и започнаха да жадуват за отминалото време.

Настоящата моя книга бе арестувана в ръкопис от органите на комунистическата държавна сигурност през есента на 1977 година. От тогава са изтекли цели 27 години.

В увода (на първата станица на темата) съм описала как е спасен екземплярът, който аз подготвих за издаване. Както и мотивите ми да го сторя. Описаното е колкото лично преживяно от мен, толкова и обобщаващо за цялото мое поколение.

Макар тук да изтривам уродливостите, които веднага пролазиха от онези, на които не е изгодно истината за социалистическо-комунистическото време да се покаже от гледна точка на една или повече човешки съдби, те продължават да излизат и да плюят своята червена отрова.

В темата "ПОД УДАРИТЕ НА ДЕВЕТАТА ВЪЛНА или КОГАТО ФАКТИТЕ ГОВОРЯТ И БОГОВЕТЕ МЪЛЧАТ", която изоставих, съм поместила тези мои записки в съкратен вид.

Сега ги помествам изцяло, защото смятам че, след като бъде издадена на български, и тази моя книга ще остане на склад с пояснението, че българските читатели вече не четели такива книги. Предпочитали криминалните, порнографските, забавните четива. Особено в навечерието на решаващите избори за Народно събрание, с които може би комунизмът наистина ще бъде реабилитиран, явно за тях не е желателно някой да припомня кое как е било...

В личен план тук животът ми е малко по-разлиен от този на повечето български емигранти, защото - поне в града и в щата, в който съм се установила - не ми е известно някой друг от българите да е подложен на постоянен целенасочен терор и злепоставяне от активисти на бившите червени служби за държавна сигурност, за да бъда възпрепятствана за каквито и да е мои политически изяви.

Обстоятелството, че дъщеря на двама активни борци против фашизма и капитализма, внедрена в пределите на западна Германия в края на 1995 година, притежава копие от досието ми, което е изработено в клона на държавна сигурност - Варна и го разнася напред-назад, като му прави разни интерпретации тъй, както на нея й е изгодно, е доказателство, че комунистите в България все още са много, много силни...

В момента, например, препрочитам документална книга за испанския художник Гоя. На панаромата на историческите събития тогава е разказан неговия и на краското семейство дори личен и най-интимен живот. Само така може да се усети истински времето им. Съвсем не го казвам, защото се смятам равностойна с Гоя, но смея да твърдя че времето, в което аз се родих и живях е не по-малко драматично и тратгино от тяхното време.

Публикувайки настоящите мои записки, събрани в тази книга, както и в някои още други, които смятам да поместя тук, аз давам възможност повече хора - които биха желали - да ги прочетат.

Освен появилите се вече няколко духовно нищи примитивници интернета се посещава, тази тема - също, и от сериозни, от мислещи българи. Публикацията е предназначена за тях.

Както казва Малкият принц в книгата на Егзюпери: "Ако искаш по теб да кацнат пеперуди, то трябва да изтърпиш и гъсениците, които ще те полазят..."

Снимките от моя личен архив ги помествам, като доказателство, че съм реално съществуваща, а не измислена анонимна авторка. Т.е. всеки от тези, които са се разминавали някога с мен или живеят около мен, може да ме разпознае.

Ненавиждам анонимността, която причини такива огромни поражения на моя народ и на Родината ми.

.

-

Ето и тук помествам моя снимка, като ученичка във Варна, на Рибарското мостче... Може някой от моите съученици с интернет да я види, да ме познае и да потвърди, че съм изподявала истината и само истината.

-

*Теодора Астро* 4.

-

И тъй, от конкурса то се знае предварително, няма да излезе нищо, но затова пък нахвърлените набързо мои записки ще ми послужат за моя бъдещ роман, който се каня да напиша след ка-то успея да си осигуря малко повече лично време. Писането на книга не е като игра на карти, която може да запълни времето на пътуващи с влак или с кораб от една гара до друга, от едно при-станище до друго. То е нещо много отговорно. Защото сам Бог е казал: “В началото бе словото!”

То е, което отделя човека от животните и от останалия свят около нас. То е, което ни свързва с Бога.

В тази моя бъдеща книга аз имам желание да споделя своите лични преживелици в един конкретен отрязък от време, белязан с превратни съдбовни събития в историята на човечеството и в частност на моята Татковина. Във времето, когато в България е извършван един социално-политически експеримент, чиято цена платих и аз. За да бъде тази моя изповед свидетелско показание за пред съда на историята. Но така също и с надеждата, че по този начин ще намаля отчасти тежестта на опасния товар в ума ми, който е вече непосилен за мен.

Защото ние хората сме наистина като кораби, плаващи в ог-ромния океан на живота. Товарят ни с какво ли не, след което се налага да вдигнем котвите си и да потеглим за следващото ново пристанище.

Докато водех своите разбъркани записки за неща случили се със самата мен в по-близкото или по-далечно минало, по всяка вероятност вече съм изпразнила част от своите тежки размисли, защото усещам някакво облекчение.

В мисълта ми покълна надеждата, че може би ще съумея да се представя по-свободно на предстоящия конкурс и да докажа пред журито, че притежавам нужната способност да бъда редак-тор в Телевизията. Или поне на самата себе си. От личен опит знам, че колкото по-леко е на човек в даден момент, толкова по-бързо се движи из пътищата на своя разсъдък.

Понеже държа да бъда искрена докрай, искам да си призная тук, че една част от имената на действащите лица в тези мои бе-гли бележки са измислени. А някои от събитията, макар напълно покриващи се с истината, са предадени чрез метафори, за да из-глеждат по-интересни.

Това е, така да се каже, първия ми опит да споделя върху хар-тия своите лични размисли и преживелици. Липсва ми професи-онализъм, та реших да разкажа за себе си, както и за хората с които бях и още съм съдбовно обвързана, като променя имената на някои от тях. Други са с точните си имена, за да се знае все пак, че написаното от ръката ми не е измислено от моята фанта-зия, нито е украсявано с орнаменти. Старала съм се навсякъде да се придържам към истината, такава каквато бе тя, без да ща-дя някого, най-малко самата мене си. Не ми е присъщо да се на-дигам на пръсти, за да изглеждам по-висока, отколкото съм в действителност, нито да се правя на преуспяваща, както мнози-на мои сънародници, след като съм цялата затрупана под срива-щите се зидове на държавата ни.

Навярно на повечето, които биха прочели тези мои открове-ния, ще стане ясно, че името ми не е Юлия, макар наистина да съм родена на 15 юли 1943 година, поради което баща ми ме бе назовал първоначално с това име, а няколко дена по-късно е променил своето решение под давлението на роднински натиск. Както често става в живота, не му е дадано правото сам да избе-ре името на своята първородна дъщеря. Това обаче е без значе-ние за моя бъдещ роман. Важното е, че мен ме има на този свят. Една жена, като много други и все пак различна, щом съм набра-ла смелост или може би безразсъдство да призная откровено - на висок глас - че Съдбата е по-силна от волята на човека, но по-слаба от неговата издържливост; че човек може да мине през огън и вода, през смазваща мъка и влудяваща самота, но пак да си остане оптимист, като продължава да ражда деца, да засажда плодни дръвчета, да издига всякакви градежи, да рисува картини или пък да пише книги. Дори да се опитва да плува срещу тече-нието на времето, в което е потопен.

Всяко съзнателно човешко действие е крачка към бъдещето, а щом един човек крачи сам - по свое желание - нататък, то това означава че той е оптимист.

Фамилното име, с което Христо е познат в морския свят, не е Хаджийски, макар че той имаше пълното основание да го носи и дори то да бъде издълбано на паметната плоча върху гроба му. Но той вече бе присаден върху чужд корен, а както сам казваше: “Чуждите неща си приличат именно по това, че си остават зави-наги чужди!” Затова смятам, че бе мой дълг поне в тези хаотич-ни, но отразяващи истината записки, които са памет за утре, той да остане с онова име, което му е дадено по Божията воля.

Казаното дотук важи и за моя син, чието име не е Илиян, защо-то и неговият дядо по бащина му линия не е Илия. Но аз наисти-на имам син, който е вече на шест години и неговият баща - ма-кар да не